Кестеновия човек

Глава 3

Отвън започна да се развиделява, и когато Ная Тулин посяга надолу към члена му и го насочва към себе си, той постепенно излиза от съня. Тя го усеща вътре и започва да се плъзга напред и назад. Хваща го за раменете и ръцете му се раздвижват, но бавно и мъчително.

— Хей, почакай.

Той все още е сънлив, но Ная не чака. Точно това пожела, когато отвори очи, и се задвижи по-настоятелно, плъзгайки се с по-голяма интензивност, като се подпря с една ръка към стената. Тя е наясно, че той лежи в нелепа поза, че главата му се блъска в таблата и е наясно със звука от ударите в стената, но не я интересува. Тя продължи, усещайки че моментът приближава и когато настъпи, заби нокти в гърдите му и усети болката и удоволствието, докато и двамата застиват в екстаз, изтощени. Миг по-късно лежи без дъх и слуша камиона за боклук, в двора зад сградата. Тогава се изтърколи и стана от леглото, преди ръцете му да успеят да я погалят по гърба.

— Най-добре е да си тръгнеш, преди тя да се събуди.

— Защо? Харесва й, когато съм тук.

— Хайде. Ставай.

— Само ако двете се преместите при мен.

Тя хвърля ризата върху главата му и изчезна в банята, докато той отново се отпусна върху възглавницата с усмивка.

Глава 4

Първият вторник на октомври. Есента настъпи късно, но днес небето над града е надвиснало от тъмносиви облаци, и докато Ная Тулин се измъкна от колата и притича от другата страна на улицата, маневрирайки между преминаващите коли, се изля обилен дъжд. Тя чу мобилния си да звъни, но не посегна към джоба на палтото си. Докосна с ръка гърба на дъщеря си, за да забърза през празните места в гъстото движението на пиковия час. Сутринта беше натоварена. Ле се интересуваше най-вече от разговорите за компютърната игра League of Legends, за която е твърде малка, но вече знае всичко за нея, и определи корейския професионален геймър, наречен Парк Су като своя герой.

— Имаш си ботуши за дъжд, в случай че отиваш в парка. И не забравяй, че дядо ти ще те вземе, но ще трябва да пресечеш пътя сама. Ще погледнеш наляво, надясно, и тогава…

— След това отново наляво и да не забравям да си сложа якето, за да могат да се виждат светлоотразителните ленти.

— Стой, без да мърдаш, за да ти вържа връзките.

Стигнаха до предната част на училището, заставайки под покрива на навеса за мотори, и Тулин се наведе надолу, докато Ле се опитваше да стои неподвижно с обувки в локвите.

— Кога ще се преместим при Себастиан?

— Не съм казала, че ще се местим при Себастиан.

— Защо вечер е в нас, а сутрин го няма?

— Сутрин възрастните бързат за работа, и Себастиан също.

— Рамазан има по-малко братче, и снимките на родословното дърво му дърво вече са петнадесет, а аз имам само три. Тулин вдигна глава и погледна с присвити очи дъщеря си и прокле сладките малки плакати с родословните дървета, които учителката украсяваше с есенни листа, изложени на стената на класната стая, за да могат родителите и децата да се спират и да ги разгледат. От друга страна, тя винаги бе благодарна, когато Ле автоматично брои дядо си по майчина линия за част от семейството, въпреки че технически погледнато той не и е дядо.

— Но не в това е въпроса. И имаш пет снимки на родословното дърво, ако броим папагала и хамстера.

— Другите нямат животни на дърветата си.

— Да, другите деца нямат този късмет.

Ле не отговори и Тулин се изправи.

— Знам, че не сме много, но се чувстваме добре и това е важното. Така става ли?

— Тогава мога ли да си взема още един папагал?

Тулин я загледа, чудейки се как започна този разговор и дали дъщеря й не беше с по-остър ум, отколкото си мисли.

— Ще обсъдим това друг път. Просто изчакай малко.

Мобилният й отново започна да звъни и знаеше, че този път трябва да отговори.

— Ще бъда там след петнадесет минути.

— Не бързайте — казва гласът отсреща и тя разпозна една от секретарките на Ниландер. — Ниландер не може да се срещне с вас тази сутрин, така че ще преместим срещата във вторник следващата седмица. Но помоли да ви предам, че иска днес да вземете със себе си новия човек, за да свърши някоя работа, докато е тук.

— Мамо, влизам с Рамазан!

Тулин видя как дъщеря й се хвърли към момчето, наречено Рамазан. Тя се сля съвсем естествено с останалата част от сирийското семейство, жена и мъж с новородено на ръце и две други деца. На Тулин й се стори че изглеждат, като току-що излезли от статия на женско списание за образцово семейство.

— Но това е вторият път, когато Ниландер я отменя, а това ще отнеме само пет минути. Къде е той в момента?

— Страхувам се, че е на път за среща, свързана с бюджета за следващата година. Той би искал да знае, за какво искате да разговаряте с него?

За момент Тулин поиска да й каже, че става въпрос за това как деветте й месеца в отдела за тежки престъпления, известен като отряд за убийства, са били толкова вълнуващи, колкото посещение в полицейския музей. Че задачите са досадни, стандартът на технологиите в отдела едва ли са по-впечатляващи от домашен компютър „Commodore 64“ и че очаква с нетърпение да се включи в нещо по-интересно…

— Нищо важно. Благодаря.

Зачака, махайки на дъщеря си, която изтича в училището. Тя усети как дъждът започва да прониква през палтото й и докато вървеше по пътя, осъзна, че не може да чака до вторник за срещата. Притича през движението, но когато стигна до колата и отвори вратата, внезапно усети, че я наблюдават. От другата страна на кръстовището, през безкрайната редица от автомобили и камиони, тя забеляза очертанията на фигура — но докато колоната от автомобили се изтегли, фигурата вече я нямаше. Отърсвайки се от чувството, Тулин се качи в колата си.

Глава 5

Просторните коридори на полицейския участък отекват от стъпките на двамата мъже, докато преминават покрай група детективи, тръгнали в обратна посока. Ниландер, ръководител на отдела за тежки престъпления, ненавижда разговори като този, но знае, че вероятно това ще е единственият шанс, който ще получи за деня, така че той преглътна гордостта си и вървеше в крак със заместник-комисаря, както едно тъпо изречение следва друго.

— Ниландер, трябва да затегнем коланите. Същото е с всичките ни отдели.

— Беше ми казано, че ще имам на разположение повече офицери…

— Въпрос на време е. В момента Министерството на правосъдието е решило да разработи основно други ведомства. Те си поставят амбициозната задача: да направят SC3 най-добрия отдел за кибер престъпления в Европа и следователно насочват ресурсите преди всичко там.

— Това не означава, че моят отдел трябва да страда. В крайна сметка, са ни нужни двойно повече в последни…

— Не съм се отказал напълно, а и ти осигурих малко помощ, знаеш.

— Каква помощ. Един-единствен следовател, който ще е тук няколко дни, защото Европол го е изхвърлил, не се брои.

— Не, той вероятно ще остане по-дълго с нас, в зависимост от ситуацията. Освен това министерството би могло да направи точно обратното — като цяло да намали щатния персонала, така че в момента трябва да извлечем позитив от всичко това. О’кей?

Заместник-комисарят направи пауза, обръщайки се към Ниландер, за да подчертае думите си, а Ниландер е на път да отговори, че не е о’кей, по дяволите. Той се нуждае от повече хора, както му обещаха, но вместо това го заобиколиха, заради този шибан NC3. И използват Националния център за кибер престъпления, за да оправдаят съкращението на офицери. На всичкото отгоре, бюрократите в министерството му се подиграха, изпращайки някакъв съмнителен детектив, който е в немилост в Хага.

— Имате ли минута? Тулин се появи зад гърба на Ниландер и заместник-комисарят използва прекъсването, за да се вмъкне през вратата на заседателната зала и да я затвори зад себе си. Ниландер се заглежда за кратко след него, после се обърна и тръгна.

— Нямам време за този разговор в момента, а и ти нямаш. Не съм сляп за способностите ти, но ти си най-младият детектив, който някога е стъпвал в този отдел, така че е рано да се целиш към лидерско място на екип или каквото и да е друго.

— Не искам да съм лидер на екип. Имам нужда от препоръка за NC3. Ниландер спря и я погледна. — NC3. Отделът за кибер престъпления…

— Да, знам кой е. И защо?

— Защото мисля, че задачите в NC3 са по-интересни.

— По-интересни от кои…?

— От никой. Аз просто бих искала…

— По принцип вие едва сега започнахте. NC3 не приема случайни хора, така че няма смисъл да се опитвате.

— Те специално ме помолиха да кандидатствам.

Ниландер се опитва да скрие изненадата си, но веднага разбра, че тя казва истината. Той огледа дребната жена, стояща пред него. На колко години е? Двадесет и девет, тридесет, някъде там? Малката странна птичка не е това което изглежда. Самият той отначало я подцени, докато не откри способностите й на млад сътрудник. Онзи ден той анализира персонала на отдела и раздели своите детективи и оперативни лица на екипи — А и Б, а Тулин, въпреки нейната възраст, беше едно от първите, които той постави в екип А, заедно с опитни следователи като Янсен и Рикс, натоварени да координират работата на целия отдел. И Ниландер смяташе да я назначи за лидер на екипа. Той нямаше предпочитания към женските детективи и нейната близост и непристъпност не му харесваше много, но Тулин беше по-умна от повечето му подчинени и изпълняваше всичко поверено й с такива темпове, че много по-опитни служители изглеждаха, като че стоят на едно място. По всяка вероятност тя смята техническото оборудване на отдела по-подходящо за каменната ера и споделяйки в случая своите виждания, Ниландер осъзна колко много отделът се нуждае от такива фенове на цифровите технологии като нея, за да бъде в крак с изискванията на времето. Ето защо той използва някои от техните разговори, за да й напомни, че все още има жълто около устата си и няма накъде да бяга от отдела.

— Кой те покани?

— Шефът, как се казваше. Исак Венгер. Над лицето на Ниландер се появи облак.

— Тук ми харесва, но бих искал да изпратя молбата си най-късно до края на седмицата.

— Ще помисля.

— Може ли, да кажем, в петък? Ниландер се отдалечи. За момент усети погледа й на гърба си и разбра, че обезателно ще дойде в петък, за да получи тази препоръка. Ето до къде се стигна. Неговият отдел се превърна в инкубатор за елитната нова скъпа на министерството, NC3. Да, на срещата, която скоро ще започне, относно бюджета на отделите за следващата година, той със сигурност ще изисква обяснение за изявените приоритети и намаления с цифри в ръка. По Коледа ще станат три години, откак Ниландер прие предложението да заеме поста началник на отдел "Убийства", и ето сега — развитие в застой. И ако в близко бъдеще няма пробив, най-вероятно да не му бъде дадена възможност да направи кариерата, за която е мечтал.

Глава 6

Чистачките помитат обилната дъждовна вода, стичаща се по предното стъкло… Когато светофарът светна зелено, служебната полицейска кола се откъсна встрани от попадналите в задръстването коли и автобус с реклами, предлагащи нови гърди, ботокс и липоксация в частна клиника и се насочи към предградията.

Радиото в колата беше включено. Между разговорите на водещия и поп парчета за секс, задници и похот се включват за кратко новини и говорителката казва, че днес е първият вторник на октомври, и следователно, откриването на сесията Folketing[3]. И, разбира се, основната новина беше завръщането на министър на социалните грижи Роза Хартунг на поста й, след трагичната история, случила се с дъщеря й, която накара всички датчани да я следят със затаен дъх преди година. Говорителката преминава към следващия сюжет, но новичкият, който седи до Тулин, намали звука.

— Имаш ли ножица, или нещо подобно.

— Не, нямам ножица.

Тулин за миг отмества поглед от пътя към мъжа, седнал на седалката до нея, който внимателно се опитва да отвори опаковката на нов мобилен телефон. Той вече стоеше и пушеше близо до колата, когато тя слезе в гаража срещу управлението. Висок, строен, но на пръв поглед изхабен от живота. Мокър от дъжда, с разрошена коса, мокри изтъркани маратонки Nike, тънки бъги панталони, късо черно термояке, върху което дъждът също бе оставил следи. Да, той очевидно беше облечен така не заради времето, а сигурно е тръгнал от Хага с това, което е на него, сметна Тулин. Малката пътна чанта до нея подсили това впечатление. От разговора на колегите на сутрешното кафе в трапезарията, Ная разбра, че се е появил в офиса предния ден. Така нареченият офицер за връзка, командирован в централата на Европол в Хага, внезапно е освободен от задълженията си и изпратен обратно в Копенхаген, тъй като се е провинил с нещо там. Това накара колегите да се подиграват с шеги, отправени към него — в края на краищата отношенията на датската полиция с Европол са доста трудни, поради отказа на Дания да оттегли някои резерви относно сътрудничеството в рамките на Европейския съюз в правната област, приети на народен референдум преди няколко години.

Когато Тулин го срещна в гаража, той беше някъде далеч, далеч, изгубен в мислите си. Тя се представи, а той само й стисна ръката и изрече фамилното си име — Хес. Не беше особено приказлив. И тя, като цяло, също. Разговорът с Ниландер обаче протече както тя искаше. Ная беше напълно уверена, че престоят й в отдела скоро ще приключи и затова не бе необходимо да се отнася любезно с колега, изпаднал в немилост. След като се настани в колата, тя накратко разказа каква е задачата им, но Хес само кимна, като показа минимум интерес към него. Той изглеждаше между трийсет и седем и четиридесет и една годишен и с този стил на облекло на улично голямо момче, напомняше на някакъв актьор, само дето Тулин не можеше да си спомни кой. Хес носеше пръстен на пръста си — вероятно годежен пръстен, — но тя интуитивно чувстваше, че той е разведен отдавна или поне е в процес на развод. Като цяло й направи впечатление, че говорейки с него, тя просто удря бетонна стена с топка. Но от друга страна, този факт не се отрази на настроението й.

Всъщност за нея беше много интересно да чуе как се организира международното сътрудничество между полицейските органи и вероятно новия колега би могъл да я просвети по тази тема…

— За дълго ли се върнахте у дома?

— Няколко дни, вероятно. Докато се разберат там.

— Харесва ли ви в Европол?

— Да, там е забавно. И времето е по-добро.

— Вярно ли е, че техният отдел за борба с кибер престъпността наема хакери, които самият той идентифицира?

— Нямам представа, не съм от този отдел… Добре ли е, ако отскоча за малко, когато проверката приключи?

— Да отскочиш?

— Само за час. Трябва да взема ключа за апартамента.

— Няма проблем.

— Благодаря.

— В Хага ли стоите обикновено?

— Да, и където имат нужда от мен.

— И къде, например?

— Различно. Марсилия, Генуа, Амстердам, Лондон…

Хес отново се зае с неподдаващата се опаковка и Тулин предположи, че това ще отнеме доста време. Имаше нещо космополитно в него. Той е един вид пътешественик без багаж. Точно този блясък на столичните градове и далечните земи отдавна изчезна. Ако изобщо го имаше някога.

— И колко време бяхте далеч от дома?

— Близо пет години… Мога ли да се възползвам от това?

Хес извади химикалка от поставката за чаша между седалките, за да се справи с опаковката.

— Пет години?

Тулин се учуди. Повечето от офицерите за връзка, които бе чувала са подписвали двугодишен договор. Някои го удължават за втори мандат. Но никога не е чувала, офицер с неговия профил да е служил на тази длъжност в продължение на пет цели години.

— Времето върви бързо.

— Това заради полицейската реформа ли е?

— Какво точно?

— За това, че си тръгнал. Чух, че мнозина напуснат отдела, защото са недоволни…

— Не, това не е причината.

— А, защо?

— Защото просто си тръгнах, това е всичко.

Ная го поглежда, а Хес и отвръща с кратък поглед и в тоя момент за първи път обръща внимание на факта, че очите му са с различни цветове. Лявото е зелено, а дясното — синьо. Тонът му е доста дружелюбен; последната фраза обаче звучи като сигнал за прекратяване на разговора и сега той мълчи. Тулин включва мигача и насочва колата към крайградското вилно селище. Ако агентът със загадъчно минало иска да играе ролята на един вид мачо, получава флагче. В отдела е пълно с такива, достатъчно, за да направят футболен отбор.

Бяла къща в стил модернизъм с прилежащ гараж, разположена в центъра на Хусум, в район, където има изцяло еднофамилни къщи с кокетни редици от живи плетове и пощенски кутии на портите, обърнати към улицата. Тук се установяват семейства от средната класа, които имат деца и достатъчен доход. Местните жители полагат специални грижи за безопасността на по-младото поколение. Това се вижда от многобройните „легнали полицаи“, така че скоростта тук не надвишава тридесет километра. На мокрия асфалт има остатъци от рисунки с тебешир, а в детските паркове се виждат батутни съоръжения. Когато Тулин паркира до патрулните коли и подвижната криминална лаборатория, няколко ученици преминаха покрай тях с велосипеди в каски и отражатели. Местните жители се събират на групи и си говорят помежду си на определено разстояние през оградата.

— Само ще отговоря.

Преди по-малко от две минути Хес най-накрая постави SIM картата в новия си мобилен телефон и изпрати SMS съобщение — и сега му се обаждат.

— Чудесно, че можете да отделите време.

Тулин излиза от колата под дъжда, и оставя Хес в колата да разговаря на френски. Бягайки по тясна градинска пътека, традиционно направена с бетонови плочки, тя внезапно си представя, че може би има още една причина да се радва на предстоящото напускане на отдела.

Глава 7

Гласовете на двамата водещи сутрешната програма, насочващи публиката към поредния разговор на чаша кафе на уютните дивани в студиото, отекват в стаите на огромна модна вила на Външен Остербро.

— И така, днес сесията на Volketing се отваря и започва новата парламентарна година. Винаги е много специален ден, но сега е двойно по-забележителен за един от политиците, а именно за министъра на социалните грижи Роза Хартунг, чиято дванадесетгодишна дъщеря изчезна без следа на 18 октомври миналата година. Оттогава Роза Хартунг е във временен отпуск…

Стийн Хартунг се приближи до плоския екран, окачен на стената близо до хладилника, и го изключи. Току-що беше изтървал таблета и аксесоарите си за рисуване и сега ги вдига от дървения под на огромната кухня-хол в стил Прованс.

— Хайде. Оправяй се по-бързо. Тръгваме веднага след мама.

Синът все още седи на голямата маса и наднича в учебник по математика, лежащ в средата на чиниите с останалата закуска. Във вторник Густав е на училище от десет часа и всеки път в този ден Стийн трябва да му напомня, че не си струва да си готви уроците.

— Но защо да не отида сам с колелото?

— Днес е вторник, след училище имаш тенис, така че ще те закарам. Събра ли нещата си?

— I have it[4].

Една дребна, млада филипинка, тяхната икономка, влиза в кухнята с готова спортна чанта, а Стийн я приветства с благодарен поглед и тя започва да чисти.

— Благодаря ти, Алис. Хайде, Густав.

— Всички момчета ходят с колелета.

Стийн вижда през прозореца как голяма черна кола приближава до двора им и спира в локва пред входа.

— Татко, не може ли само днес?

— Не, нека го направим както винаги. Колата е дошла. Къде е мама?

Глава 8

Изкачвайки се по стълбите към втория етаж, Стийн извика жена си. Площта на стогодишната аристократична вила е почти четиристотин квадрата, но той знае всяко кътче в нея, защото сам е проектирал реставрацията й. Когато купиха къщата и се преместиха тук, имаха нужда от повече пространство, и сега вилата бе станала идеална за тях. Твърде голяма. Потърси жена си в спалнята, после в банята и тогава забеляза, че вратата отсреща е леко отворена. След малко погледна в стаята, която някога беше на дъщеря им.

Роза Хартунг напълно облечена седи на голия матрак на леглото. Стийн оглежда стаята, празните стени и кутиите с вещи в ъгъла, готови за преместване. След което, отново поглежда жена си.

— Колата дойде.

— Благодаря.

Тя кима едва, но не става. Стийн влиза в стаята и усеща колко е студено. И едва сега забелязва, че жена му стиска жълта тениска с къси ръкави в ръце.

— Добре ли си?

Въпросът е глупав, защото по външния й вид може да се предположи, че тя далеч не е в добра форма.

— Вчера отворих прозореца и забравих да го затворя и едва сега го видях…

Той кима с разбиране, въпреки че тя не отговори на въпроса му. Отдолу, от салона, се чу силният глас на сина му, който съобщава за пристигането на Вогел, но родителите му не отговарят.

— Вече не усещам миризмата й.

Роза стиска в ръце дрехата и я гледа, сякаш търси нещо в плата.

— Просто исках да опитам, но вече я няма. И в другите неща също…

Той сяда до нея.

— Може би така трябва да бъде? Може би е за добро?

— Защо да е за добро? Нищо не е за добро.

Той не отговаря, но усеща, че тя веднага съжали за думите си, тъй като тонът й омекна.

— Не знам дали мога… Някак всичко това не е редно.

— Грешиш. Така трябва да бъде. Сама ми каза това.

Синът ги вика отново.

— Тя щеше да ти каже да отидеш. Щеше да ти каже, че всичко ще се получи. И че си невероятна.

Роза не отговаря. За момент тя просто седи там с тениската. След това тя взема ръката му и я стиска и се опитва да се усмихне.

— Добре. Супер. Доскоро. — Личният съветник на Роза Хартунг прекратява телефонния разговор, когато я вижда да слиза в салона. — Твърде рано ли дойдох? Ако трябва да помоля кралицата да отложи откриването за утре?

Роза се усмихва. Тя е впечатлена от неговата енергия и отбелязва, колко е приповдигната атмосферата в къщата в негово присъствие. Когато Фредерик Вогел е наблизо, няма място за сантименталност.

— Не, готова съм.

— Добре. Тогава да преминем към програмата. Имаме много въпроси — някои са добри, някои предсказуеми, а други подходящи само за печат в таблоидите.

— Нека продължим в колата. Густав, не забравяй, днес е вторник, татко ще те вземе. И се обади, ако има нещо. Нали скъпи?

— Да, знам. — Момчето уморено кимва, а Роза все пак успява да го погали по косата, преди Вогел да отвори вратата пред нея.

— Запознай се с новия шофьор и също така ще трябва да обсъдим реда на срещите за днес.

Стийн ги наблюдава през прозореца в кухнята и се опитва да се усмихне поощрително на жена си, докато тя, след като поздрави новия шофьор, се качи на задната седалка. Колата потегли и той чувства облекчение.

— Ще тръгваме или не? Пита синът му и Стийн го чува да си слага палтото и ботушите в салона.

— Да, да, сега идвам.

Отваря хладилника, изважда пакета с малки бутилки горчива тинктура и изпразва една от тях. И веднага усеща как силната течност преминава през хранопровода и навлиза в стомаха. Той поставя останалите бутилки в чантата си, затваря вратата на хладилника и взема ключовете, лежащи на масата.

Глава 9

По непонятни причина къщата предизвиква у Ная неприязън. И това чувство възникна, когато тя, екипирана с ръкавици и сини калъфи за обувки, премина през тъмен коридор, където обувките на членовете на семейството са строени под закачалка с връхни дрехи. Стените на коридора са украсени с красиви картини с флорални мотиви. А в спалнята на пръв поглед се усеща една нежна и целомъдрена атмосфера: всичко е проектирано в бели тонове, с изключение на отворените розовите плисирани щори.

— Името на жертвата е Лора Киер, тридесет и седем годишна, асистент в стоматологична клиника в центъра на Копенхаген. Явно вече си е била легнала, когато внезапно е нападната. Деветгодишният й син спи в стая в края на коридора и явно не е видял и чул нищо.

Докато възрастен полицай с униформа въвежда Тулин в подробностите, тя оглежда двойното легло, използвано само от едната страна. А върху белия килим с дълги ресни имаше нощна лампа, съборена от нощното шкафче.

— Когато момчето се е събудило, в къщата е нямало никой — поне не е намерил никого. Той си е приготвил закуска, облякъл се е и е зачакал майка си, но тя така и не се е появила и тогава момчето отива при съседите. Една съседка влиза в тях, но не намери никого в къщата — и тогава тя чува куче да вие на детската площадка; там тя намира трупа на жената, след което ни се обади.

— Свързали ли сте се с бащата на детето?

Тулин мина покрай служителя, хвърля кратък поглед в детската стая и се връща обратно по коридора. Полицая я следва.

— Според съседа бащата е починал от рак преди няколко години. И след около шест месеца, Лора Киер среща друг мъж. Те започват да живеят заедно, тоест той се премества при тях. Сега този тип е някъде в Зеландия на панаир. Свързахме се с него веднага щом пристигнахме. Скоро ще бъде тук.

През отворената врата към банята Тулин вижда електрически четки за зъби, висящи в редица, комплект от чехли за еднократна употреба разопаковани на пода върху плочките, а на закачалката висят два еднакви халата. От коридора тя влиза в кухнята и хола, където облечените в бяло криминалисти проверяват за следи и пръстови отпечатъци, използвайки инструменти от специални куфарчета. Обзавеждането в къщата е обикновено, като във всички къщи в това село, най-вероятно купени от Икеа или Илва. На масата — три салфетки под прибори, ваза с есенни цветя и декоративни клони, на дивана има възглавници, а на кухненската маса до мивката е оставена дълбока чиния с остатъци от мляко и корнфлейкс, най-вероятно от закуската на момчето. Освен това в хола има дигитален екран, на който периодично се сменят снимки на това малко семейство, а екранът е насочен към празния стол наблизо. Майка, син и, вероятно, приятелят й. На всички снимки са усмихнати и изглеждат много доволни. Лора Киер е елегантна, стройна жена с дълги червени къдрици, но в красивите й очи се забелязва тъга.

— Признаци за взлом?

— Не, проверихме всички врати и прозорци. Преди да си легне, тя сякаш е гледала телевизия и е пиела чай.

Тулин разгледа набързо таблото с отметки, но намери в него само графика на учебните уроци, календар, работно време на басейна, оферта от фирма за подрязване на дървета, покана за парти за Хелоуин в асоциацията на собствениците на земи и напомняне за прегледа в детското отделение на Централната болница. Да обръща внимание на дреболиите, които може да са важни за разследването, е един от талантите на Ная. Прибирайки се вкъщи, отключва входната врата, и се вглежда в малките детайли, за да определи дали денят ще се окаже успешен или не. Но, в този случай, просто няма какво да се отбележи. Нищо специално. Ярък пример за семейна идилия, с която самата Тулин никога не би се съгласила, по никакъв начин; затова може би, не й хареса тази къща.

— Компютри, джаджи, мобилни телефони на място ли са?

— Доколкото може да прецени, нищо не е откраднато. Хората на Генц обаче вече опаковаха всичко и ги изпратиха в лабораторията.

Ная кима. Повечето случаи на насилие и убийства се решават по този начин. Анализирайки съобщенията, информацията на обажданията, съдържанието на имейли или публикации във Facebook, може да се разбере защо се е случило всичко. И Тулин вече очаква с нетърпение как ще работи с този материал.

— Какво мирише тук? Някой да не е повърнал?

Изведнъж забеляза, че в къщата, през цялото време е преследвана от някаква неприятна миризма. Възрастния полицай гледа виновно и едва сега Ная забелязва колко е блед.

— Извинявам се. Току-що дойдох от мястото на убийството. Мислех, че вече съм свикнал… Сега ще ви покажа пътя.

— Сама ще го намеря. Предупредете само когато се появи приятелят й.

Тулин отваря вратата на терасата, която води към градината, а полицаят кима с благодарност.

Глава 10

Батутът е видял и по-добри дни, както и малката обрасла оранжерия от лявата страна на терасата. Вдясно мократа трева се простира до задната стена на лъскав метален гараж — сами по себе си тия неща, вероятно са много практични, но по никакъв начин не пасват на бялата модернистична сграда. Тулин се отправя към далечната част на градината. От другата страна на живия плет се виждат прожектори и силуети на полицаи в униформи и експерти в бяло. Тя си проправя път през гъсталаци от храсти и дървета с жълти и пурпурни листа и стига до детска площадка. Лъч светлина проблясва многократно под дъжда, близо до очукана детска къща за игри и отдалеч вижда Генц оживено да фотографира подробности от местопрестъплението.

— Успя ли да намериш нещо?

Саймън Генц откъсва поглед от обектива, но когато вижда Тулин, той се усмихва за кратко. Генц е на около тридесет и пет, атлетичен: говори се, че само тази година той вече е изминал пет маратона. Той е и най-младият шеф, който катедрата по криминалистика някога е имала, а за Тулин той е и един от малкото колеги, в чието мнение се вслушва. Мъж с остър ум, обичащ работата си — затова тя наистина го уважава. И го държи на разстояние, само защото няколко пъти й е предлагал да направят заедно сутрешен крос, което тя не можеше да си представи. За девет месеца работа в отдела за разследване на престъпления срещу личността, Ная бе установила някакви отношения единствено с Генц. Но последното нещо, за което смяташе, че е най-малко секси, е да има романтична връзка с колега.

— Здрасти, Тулин. Не много. Дъждът прави нещата трудни и са минали доста часове откакто се е случило.

— Между другото, знае ли се нещо за времето на убийството?

— Все още не. Медицинският екип ще пристигне скоро. Но мога да кажа, че дъждът е започнал около полунощ и, струва ми се, тогава се е случило. Ако е имало следи на мястото на убийството, сега всички те са напълно измити. Въпреки че ние, разбира се, ще продължим търсенето… Искате ли да я погледнете?

— Да, благодаря Ви.

Безжизнено тяло в седнала поза на тревата, скрито от бял полиетилен, хвърлен върху него от криминалистите, бе подпряно на един от двата стелажа, които подпират покрива на къщичката. А наоколо картината е доста живописна, с червени и жълти листа от влачещи се растения и храсти на заден план. Генц внимателно повдига бялото покривало, разкривайки трупа на жената. Тя седи извита като парцалена кукла. Облечена само по бельо, което някога е било бежово; цялата мокра от дъжда и с множество петна от алена кръв. Тулин се приближи и клекна, за да види по-добре тялото. Лицето на Лора Киер е обвито със стегнато черно тиксо. Лентата преминава през застиналата й отворена уста и се скрива в задната част на главата с мокра червена коса. Едното око е извадено, така че се вижда очното дъно, а другото мъртво гледа право напред. По синкавата кожа, безброй прорези, разкъсвания и подутини. Краката й също бяха разкъсани и кървави. Ръцете й бяха вързани стегнато със скоч лента в областта на китката, заровени под малка купчина паднали листа пред коленете. Тулин трябваше само да погледне тялото на жертвата, за да разбере защо възрастният полицай е повърнал. Въпреки че, обикновено, гледката на мъртвец не й причинява гадене. Работата в отдел убийства не предполага емоционално отношение към смъртта и ако някой не е в състояние да превъзмогне чувствата си, тогава е по-добре да смени професията. Но трябва честно да се каже, че Тулин никога досега не е виждал труп на мъж, който е бил обезобразен до такава степен, както жената облегната на къщичката за игри.

— Ще го чуете от съдебния лекар, разбира се, но според мен някои от нараняванията предполагат, че в даден момент тя се е опитала да избяга между дърветата. Или далеч от къщата или обратно към нея. Но е било тъмно и сигурно е била твърде слаба след ампутацията, която съм сигурен, че е направена преди да бъде подредена така.

— Каква ампутация?

— Подръж това…

Генц разсеяно й подаде голямата камера със светкавица, отиде до трупа, клекна и с помощта на цилиндричния си фенер, като лост вдигна вързаните ръце на жената. Трупът вече беше вкочанен, замръзналите ръце механично се поддадоха на движението на Генц и Ная видя, че дясната ръка на Лора Киер всъщност не е скрита от падналите листа, както си помисли първо. Не, ръката беше отделена от пред мишницата точно под китката, където краищата на отрязани кости и сухожилия стърчаха от неравна чудовищна рана.

— В момента приемаме, че това се е случило тук, на местопрестъплението, тъй като в гаража или в къщата няма следи от кръв. Разбира се, помолих моите хора внимателно да проверят гаража за наличието на лента, градински и други инструменти, но засега няма резултати. И изненадващо е, че никъде не намерихме отрязаната ръка, въпреки че не спираме търсенето.

— А може ли да я е грабнало куче? — попита Хес, който си проправи път през градината и живия плет. Крачейки под дъжда, той бързо се огледа и Генц го изгледа изненадано.

— Генц, запознай се, това е Хес. Той ще работи с нас няколко дни.

— Добро утро! Добре дошли. — Генц подаде ръка на Хес, но той само кима към съседната къща:

— Някой чул ли е нещо? Може би някой от съседите?

Отнякъде далеч се чу силен шум от електрически влак, който се стрелва по мокрите релси и Генц трябваше да извика в отговор:

— Не, доколкото знам, никой нищо не е чул. Електрическите влакове рядко пътуват през нощта, но от друга страна има доста товарни влакове по тази линия! Звукът на влака изчезва и Генц отново поглежда към Тулин:

— Разбира се, бих искал да намеря повече следи, но не мога да кажа нищо в момента, освен че никога през живота си не съм виждал такова обезобразено тяло.

— А това какво е?

— Къде?

— Ето там.

Тулин, все още клекнала близо до трупа и посочи с пръст към предмет. Той е вързан с конец към гредата на верандата на къщата за игри и, заплетен в нея, виси на вятъра. Генц се обръща, разплита нишката и обектът започва да се люлее напред-назад. Два тъмнокафяви кестена долепени един до друг. Горната част е доста по-малка от долната. Върху горната са изрязани две дупки като очи. А в долната част са залепени кибритени клечки, обозначаващи ръце и крака. В тази проста фигура, съставена от два кестена, няма нищо необичайно, но сърцето на Тулин изстина за миг и тя не може да обясни защо.

— Кестенов човек… Може да го разпиташ?

Хес гледа Тулин с невинен поглед. Полицейският хумор в класически стил вероятно е силно котиран в Европол и Ная предпочита да не отговаря. Двамата с Генц обменят мнения, но след това един от служителите му се приближава с въпрос. Хес бръкна в джоба на сакото си за новия си мобилен телефон. Откъм къщата се чува свирка — това е полицая, който се бе почувствал зле при вида на трупа, и даваше знак на Тулин, че трябва да отиде. Ная се изправи. Тя оглежда детската площадка, обградена с дървета, покрити с жълти листа. Виждат се само мокри люлки, детска пързалка и площадка за паркур, която изглежда тъжна и изоставена, въпреки наличието на оператори и криминалисти, затъващи във влажната почва, претърсвайки района. Тулин се връща в къщата. Хес продължава да говори на френски по телефона. И следващият влак се втурва по релсите с рев.

Глава 11

На път за центъра на града, в салона на министерската кола Вогел очерта програмата за деня. Министрите се събират в Кристиансборг[5] след което те като цял екип отиват до дворцовата църква, за да участват в традиционното богослужение. След службата Роза ще поздрави служителите си в сградата на Министерството на социалното осигуряване по канал Холменс, точно срещу площад Кристиансборг и след това ще има време да се върне в двореца за официалното откриване на сесията за Фолкетинг.

Останалата част от деня също е ясно планирана, но Роза прави някои изменения в плана и ги отбелязва в календара на своя „iPhone“. Въпреки че, това изобщо не е необходимо — в края на краищата секретарят на министъра познава отлично работата си, но тя предпочита да действа по този начин. Това й помага да се задълбочи в детайлите, да не губи връзка с реалността и да усети, че всичко е под нейния контрол. Особено в ден като този. Но когато колата влиза в двора на Ригдсдаг, Роза вече не слуша Вогел. На кулата на двореца се развяват национални знамена, журналистически автомобили са паркирани по целия площад и тя гледа хората, стоящи под чадъри, подготвяйки се за интервю или правейки репортаж пред фотографите и операторите.

— Асгер, ще минем през задния вход.

Чувайки Вогел, новият шофьор кимва, но Роза отхвърля предложението на своя съветник.

— Не, да минем от тук.

Изненаданият Вогел се обръща към нея, а шофьорът също я гледа в огледалото за обратно виждане и едва сега забелязва какво сериозно лице има той.

— Ако не го направя сега, няма да ме оставят цял ден. Карай към входа, ще сляза там.

— Роза, сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Колата плавно се изкачва до тротоара, водачът изскача от купето и отваря задната врата. Роза излиза и се отправя към голямото стълбище на Фолкетинг, всичко наоколо започва да се движи, но сякаш в забавено движение: операторите се обръщат, журналистите се втурват към нея. Тя вижда море от лица с отворени уста и чува изкривена отривиста реч.

— Роза Хартунг, може ли за минута!

Реалността я настига, тълпата пред нея кипи, камерите трептят точно пред очите й, а въпросите на журналистите я заливат като градушка. Роза успява да изкачи две стъпала; тя оглежда тълпата, отбелязвайки всеки детайл. Гласове, осветителни тела, микрофони, синя капачка, дръпната над набръчкано чело, замаха на ръката му, чифт тъмни очи, опитващи се да следят всичко от задния ред.

— Хартунг, ще направите ли изявление?

— Какво е чувството, да се завърнете на работа?

— Можете ли да ни отделите две минути?

— Роза Хартунг, погледнете тук!

Роза е наясно много добре, че нейните дела са обсъждани в редакциите на различни медии в продължение на много месеци, много по-малко през последните дни, но никоя от тях не очакваше, че сега ще имат възможност да й задават въпроси и затова реши ги хване неподготвени.

— Отстъпете! Министърът ще направи изявление.

Вогел застана пред нея, като се погрижи тълпата да спази дистанция. Повечето правят както им е казано, а Роза изучава лицата им. Много от тях тя вече познава.

— Както всички знаете, за мен това беше един много труден период. Моето семейство и аз сме благодарни на всички за подкрепата, която ни оказваха през цялото това време. Днес започва нова сесия на парламента и е време да продължим. Искам да благодаря на премиера за оказаното ми доверие. Веднага ще се заема с решаването на политическите задачи пред нас. И, надявам се, всички вие ще уважавате моя избор. Благодаря!

Роза Хартунг започва да се изкачва по стълбите след Вогел, който си проправя път сред тълпата.

— Но, Хартунг, готова ли сте да се върнете?

— Как се чувствате?

— Защо мислите, че престъпникът не посочи мястото, където дъщеря ви…

Вогел успява да доведе Роза до тежките врати и когато секретарят на министъра, застанал на прага, протегна ръка към нея, Хартунг сякаш стъпи на сушата от потъващ кораб, който бавно изчезва в бурно море.

Глава 12

— Ние малко променихме обзавеждането, заради новите дивани, но ако искате да го върнем по стария начин…

— Не, така ми харесва.

Роза току-що влезе в кабинета си на петия етаж на Министерството на социалното осигуряване. След като присъства в Кристиансборг и последвалата служба, тя се срещна с много приятели и сега с удоволствие усети как й бе липсвало вниманието към собствената й личност. Колегите в офиса я прегърнаха, други кимнаха приятелски и състрадателно и тя се опита да продължи напред. Само в църквата се съсредоточи върху думите на епископа. След службата Вогел трябваше да разговаря с някого за предстоящите срещи с министъра, а Роза, заедно със своя секретар и няколко помощници, прекосиха площада на Двореца в сиво-кафявата сграда на Министерството на социалните грижи. Отсъствието на Вогел не причинява неудобство на Роза, тъй като сега тя трябва да съсредоточи цялото си внимание върху срещата със служителите и разговора със секретаря.

— Роза, дори не знам как да започна… Като цяло трябва да попитам направо: как се чувстваш?

Така че, дойде време за този разговор, но Хартунг познава много добре секретарката си и разбира, че искрено й желае доброто. Лю, китайка по произход, омъжена за датчанин, има две деца и тя е може би най-добрият човек, когото Роза бе срещала. И все пак Хартунг отново се отклонява от директния отговор — точно както в Кристиансборг и в църквата.

— Радвам се, че попита. Справям се добре, предвид обстоятелствата и сега с нетърпение очаквам да започна. А ти как си?

— Чудесно. Само по-малкият има колики. И по-големият… Като цяло всичко е наред.

— А защо тази стена е толкова гола?

Роза забелязва, че Лю упреква себе си за направеното без нейното съгласие.

— Тук висяха снимките. Но, разбира се, зависи от вас. Ето там са — всички сте заедно и не знаех дали искате да ги виждате…

Роуз отива до кутия, стояща до стената, откъдето наднича ъгълче от снимката на Кристин.

— Добре, ще се видим по-късно. Кажете ми, имам ли малко свободно време днес? Трябва да се срещна с някого.

— Не точно. Трябва да поздравите персонала, после речта на премиера на официалното откриване и след това…

— Добре. Но бих искала да направя тези срещи днес. Скоро. Да ги сместя накъде. И напълно неофициално. Опитах да изпратя имейл на няколко души по път, но системата не работи.

— При нас, за съжаление, често се случва…

— Повикай Енгелс, ще му съобщя с кого бих искал да се срещна.

— Енгелс, за съжаление, не е тук, замина по една работа.

— Сега?

Роза поглежда секретарката си и й минава мисълта, че вероятно има друга причина за нервността на Лю. Първият заместник-министър на социалните грижи в ден като днес, обикновено е в пълна готовност, и очаква Роза на работното място, а неочакваното му отсъствие й се струва зловещо.

— Да. Трябваше да замине, защото… Е, самият той ще ви обясни всичко, когато се върне.

— Да се върне, откъде? Какво става тук?

— Не знам точно. И със сигурност всичко ще се уреди, но вече казах…

— Лю, какво става?

Секретарката с тъжен поглед отговаря, след малка пауза:

— Бях толкова разстроена… Толкова много хора ви изпратиха топли писма, подкрепиха ви, предадоха най-добрите си пожелания и не разбирам как някои могат да си позволят това…

— Какво да си позволят?

— Аз лично не съм го виждала. Но мисля, че е заплашително писмо. Разбрах от Енгелс, че става въпрос за дъщеря ви.

Глава 13

— Но снощи говорих с нея по телефона… Обадих й се след вечеря и всичко беше както обикновено.

Приятелят на четиридесетгодишната Лора Киер Ханс Хенрик Ходж седи на стол в кухня в мокро палто и все още държи ключовете на колата в ръка. Очите му са червени, от сълзи, той гледа объркано през прозореца към облечените в бяло фигури в градината и към живия плет, а после отново погледна към Тулин.

— Как се е случило това?

— Все още не знаем нищо. За какво говорихте по телефона?

Изведнъж се чува, как нещо пада на земята. Тулин хвърля поглед към детектива от Европол, който разглежда шкафовете и чекмеджетата и заключва, че има способността да я дразни, без дори да каже дума.

— За нищо особено. Какво каза Магнус? Искам да го видя.

— Ще го видите по-късно. Каза ли ви нещо, което би ви изненадало? Може би е била заета с нещо, или…

— Не, говорихме само за Магнус. Тогава тя каза, че е уморена и иска да си легне.

Гласът на Ханс Хенрик Ходж се пречупва, той заплаква. Да, той е висок, с мощна физика, добре облечен, но в същото време създава впечатление на слабохарактерен човек и Тулин разбира, че трябва да побърза с разпита, в противен случай клиентът ще се разпадне напълно.

— Кажете ми, откога я познавате?

— От година и половина.

— Женени ли сте?

Тулин забелязва, че Ходж търка пръстена в ръката си.

— Бяхме сгодени. Дадох й пръстен. Щяхме да отидем през зимата в Тайланд и да се оженим там.

— Защо в Тайланд?

— И двамата бяхме женени преди това. Затова решиха, че този път всичко ще се случи по различен начин.

— На коя ръка носеше пръстена?

— Извинете, какво?

— Пръстенът. На коя ръка носеше пръстена?

— На дясната, според мен… Но защо питате?

— Просто ви задавам въпроси и е много важно да отговорите на тях. Кажете ми къде бяхте вчера.

— В Роскилде. Аз съм компютърен програмист. И бях там на панаира, който се проведе следобеда.

— Значи не сте били сам снощи?

— Да, със заместника на шефа ми. По-скоро пристигнах в хотела около десет вечерта. И оттам й се обадих.

— Защо не се прибрахте веднага?

— Защото шефът ми ме помоли да остана там през нощта: тази сутрин имахме среща.

— Какви бяха отношенията ви с Лора? Имали ли сте някакви проблеми? Или…

— Не, заедно се чувствахме добре… Но какво правят там в гаража?

Зачервените очи на Ходж този път оглеждаха през прозореца задната стена на гаража, където специалистите в бяло, които току-що бяха излезли, затваряха вратата зад тях.

— Опитват се да намерят следи, ако, разбира се, са останали… Не може ли да си спомните дали Лора е имала някакви врагове?

Ходж погледна Тулин с отсъстващ поглед.

— Може би не знаеш всичко за нея? Може би е имала друг?

— Не, не, нямаше нищо подобно. Но ще трябва да видя Магнус… Той трябва да си вземе лекарството.

— Какво се е случило с него?

— Не знам точно. По-скоро… Той бе подложен на лечение в Централната болница; лекарите вярват, че има някаква форма на аутизъм, и му предписват лекарство против страх. Магнус е страхотно момче, само е малко затворен, а е и само на девет години.

Гласът на Ханс Хенрик Ходж отново секна. Тулин щеше да продължи с въпросите, но Хес я изпревари:

— Казвате, че с вас всичко е било наред. И не сте имали проблеми, нали?

— Вече споменах. Къде е Магнус? Искам веднага да го видя.

— Защо е сменен патрона тогава?

Този невинен и на пръв поглед небрежно зададен въпрос, като паднал от тавана, кара Тулин да погледне Хес, който извади парче хартия от кухненското чекмедже с два искрящи ключа, залепени за него.

Ходж гледа листа с неразбираем поглед.

— Това е разписка за смяна на патрона. И тук пише, че е сменен в 15:30 на пети октомври. Тоест вчера следобед, съответно след като сте отишли на панаира.

— Не знам нищо за това. Магнус си губи ключовете няколко пъти и ние говорихме за това. Но не знаех, че го е направила.

Тулин се надигна от стола си, взе разписка от ръцете на Хес и внимателно я разглежда. Самата тя щеше да я намери след няколко минути по време на огледа на стаята, но решава да се възползва от момента, въпреки че едва сдържа раздразнението си.

— Не знаехте ли, че Лора Киер ще сменя ключалката?

— Не, не знаех.

— И Лора не е казала нищо по въпроса, когато е говорила с вас по телефона?

— Не… или по-скоро… не, според мен, не.

— И защо мислите, че не ви е казала нищо по въпроса?

— Да, вероятно, тогава щеше да каже… Но защо е толкова важно?

Тулин го гледа, без да отговаря. Ханс Хенрик Ходж също я гледаше с големите си объркани очи. Но изведнъж той стана рязко, удари стола на пода и извика:

— Не може да ме задържите тук! Имам право да видя Магнус! Искам да го видя веднага!

След малка пауза Ная кимва към полицая, стоящ на вратата.

— Добре. След това ще вземем слюнката ви за анализ и пръстови отпечатъци. Това е важно: трябва да сравним следите, оставени от семейството и външните.

Ходж кимва и изчезва зад вратата с полицая. Хес сваля латексовите си ръкавици, закопчава сакото си с цип и взема малка пътна чанта, която е оставил на пластмасова стойка.

— Ще се видим в Института по съдебна медицина. Между другото, би било хубаво да проверите алибито на пича.

— Благодаря за съвета. Ще се опитам да не забравя.

Хес кимва спокойно и напуска кухнята, като почти се сблъсква с полицая, който върви в обратна посока.

— Искате ли да поговорим с момчето? Той е със съседа, може да го видите през прозореца.

Тулин отива до прозореца, гледащ към съседната къща и през живия плет, изтънял от есенния сезон видя онова, което се случва на остъклената веранда. Момчето седи на стол на бяла маса и се занимава с нещо, наподобяващо игрална конзола. Виждаше се в профил, но това бе достатъчно, за да се отбележи: движенията му са малко забавени, а лицето му не е много оживено.

— Той говори много малко, отговаря почти на въпросите едносрично и като цяло, очевидно, има забавяне в развитието.

Слушайки полицая, Тулин изследва момчето и за миг я обхваща познато чувство за дълбока самота, в бездната, в която той е пропаднал за много години напред. Но в този момент, възрастна жена, очевидно съседката, влиза в чардака, придружена от Ханс Хенрик Ходж и затъмнява лошото. Плачейки при вида на Магнус, Ходж кляка пред него и го прегръща, но момчето все още седи, с изправен гръб, държейки конзолата в ръце.

— Да го доведа ли тук? — Полицаят с нетърпение очаква отговора на Тулин. — Попитах…

— Не, нека останат заедно. Но наблюдавайте приятеля на жертвата. И нека някой да провери алибито му.

Ная се отдалечава от прозореца, с надеждата, че случаят ще бъде толкова очевиден, колкото се очертава засега. Но за миг пред очите й се появява малката кестенява фигура от къщичката на детската площадка. Ами ако трябва да изчака с преместването към NT3?..

Глава 14

Панорамните прозорци на архитектурното студио са с изглед към целия град. Работните маси представляват малки острови в огромна стая със светлина от тавана; изглеждаше, като че обърнат с главата надолу, защото очите на всички служители са насочени към плосък екран, окачен на една от стените в близост до тавана. Стийн Хартунг се изкачи по стълбите със своите скици в момента, в който историята за пристигането на съпругата му в Кристиансборг приключи по новинарския канал. Забелязвайки Стийн, повечето служители бързо се правят, че са потопени в работа, докато той се насочва към кабинета си. И само партньорът му Бьорк среща колегата си със смутена усмивка:

— Здравей! Имаш ли минута.

Те влизат в кабинета, а Бьорк затваря вратата.

— Тя се справи блестящо с медиите според мен.

— Благодаря. Говори ли с клиентите?

— Да, те са доволни.

— Защо тогава все още не сме подписали споразумението?

— Защото те се презастраховат. Нуждаели се от още няколко скици… Но казах, че ще ти отнеме повече време.

— Колко?

— Как са нещата вкъщи?

— Мога да ги направя бързо. Не е проблем.

Стийн направи място за таблета на работния плот, но раздразнението му нараства, тъй като партньорът все още не откъсва поглед от него.

— Стийн, твърде много се натоварваш. В края на краищата те ще разберат, ако отделиш малко повече време за себе си. Натовари другите. По дяволите, ние ги наехме за това.

— Кажи на клиента, че ще представя актуализирана версия след няколко дни. Трябва да сключим този договор.

— Това не е най-важното, Стийн. Караш ме да се чувствам зле. Все още мисля…

— Стийн Хартунг слуша. — Вдига мобилния си телефон при първото позвъняване. Обаждащият се представя като секретар на адвоката си. Стийн обръща гръб на партньора си, намеквайки, че е по-добре да напусне офиса. — Да, да, мога да говоря. За какво става дума?

В отражението на огромния панорамен прозорец Стийн вижда как Бьорк излиза и се отдалечава от кабинета му.

— Звъня по повод на нашето разяснение, което сте получили, но не е необходимо да отговаряте веднага.

Можете да изчакате и има много причини за това, но тъй като скоро се навършва година от случилото се, трябва да ви напомним, че имате право да започнете производство за обявяването й за мъртва.

Да, това изобщо не е, което очакваше да чуе. Стийн усети, че гаденето се надига в гърлото му и замръзна за миг, неспособен да помръдне и загледа лицето си в мокрия от дъжда прозорец.

— Както знаете, има стъпки, които можем да предприемем в случаите, когато изчезналият човек не е намерен, и няма съмнение относно резултата. Разбира се, зависи от вас дали искате да поставите точка сега. Просто ви уведомяваме, за да можете да го обсъдите с…

— Съгласни сме.

Гласът в приемника спира за момент.

— Както казах, не е нужно да…

— Ако ми изпратите документите, ще подпиша всичко, което трябва, и ще говоря за това със съпругата си. Благодаря ви.

Стийн приключва разговора. Двойка гълъби, измокрени стояха вкопчени един до друг на прозореца на балкона. Той гледа птиците, но не ги вижда. И щом направи движение с ръка, гълъбите веднага се размърдват, размахват мързеливо криле и отлитат.

Стийн изважда бутилка горчива тинктура, налива съдържанието й в кафена чаша и едва след това се насочва към таблета си. Цялото му тяло трепери и трябва да държи аксесоарите за рисуване с две ръце. Знае, че е взел правилното решение и самият той искаше да го направи точно сега. Изглежда става въпрос за подробности, но те просто са важни. Невъзможно е мъртвите да пречат на живите. Точно това казваха всички ония психолози и психотерапевти. И сега, той чувства с всяко кътче на душата си, че са прави.

Глава 15

— Дойде тази сутрин на официалния имейл адрес на Фолкетинг. Агентите от контраразузнаването се опитват да идентифицират подателя; вероятно ще успеят, но може би ще отнеме известно време. Съжалявам, — казва Енгелс.

Роза току-що завърши обиколката на министерството, поздрави целия персонал и когато се върна в кабинета си, Енгелс вече я очакваше. Тя стои до прозореца зад бюрото си, а първият заместник-министър я гледа със съчувствен поглед, което е непоносимо за нея.

— И преди съм получавал заплашителни писма. Най-често от бедни хора, на които не бихме могли да помогнем.

— Това е нещо друго. Писмото е зло… Освен това авторът използва видеоклип от страницата на дъщеря ви във Facebook, който е затворен, когато Кристина… когато Кристина изчезна. Това означава, че писмото е изпратено от човек, който се интересува отдавна от вас.

Роза беше шокирана от историята на Енгелс, но тя решително не се поддаде на емоциите си.

— Искам да видя писмото.

— То беше изпратено в службите за контраразузнаване и сигурно работят…

— Енгелс, вие копирате всички документи в седем копия. Искам да видя писмото.

Енгелс я гледа укорително, но все пак отваря папката с документи, изважда лист и го поставя на масата. Роуз взема листа в ръце — и в началото не може да разбере какви са цветните фрагменти, разположени на случаен принцип. Но тогава всичко става ясно. Тя разпозна красивите селфита на Кристин. Тук тя се смее, лежейки с мокра от пот хандбална униформа на пода на фитнес. Как кара новия си планински мотор. Хвърлят си снежни топки с Густав. Как тя се облича пред огледало в банята. Няколко снимки и на всяка от тях Кристин е радостна и весела. Копнежът и мъката завладяват Роза. И в този момент, надписът със заплахата към нея я стряска: „Поздравления за връщането ти! Ще умреш, курво! ”

Надписът, изписан в червено, е разположен като дъга над фотографиите, а съобщението придобива още по-зловещо значение, защото е написано с несигурен детски почерк. И Роза трябва да положи значителни усилия, за да се постарае гласът й да звучи както обикновено.

— Получавала съм и друг път писма от луди. И по принцип те не означават нищо.

— Да, но това…

— Няма да позволя да ме уплашат. Ще си върша работата и ще оставя контраразузнаването да свърши своята.

— Всички мислим, че се нуждаете от защита. Те ще ви защитят, ако…

— Не, нямам нужда от защита.

— Но защо?

— Защото според мен това не е необходимо. Посланието е самоцел. Написана е от някой нещастен човек, който просто се крие зад параван; и освен това не ни е нужно всичко това у дома, в момента.

Енгелс я гледа с известно недоумение, както винаги в онези редки случаи, когато се докосва до личния й живот в разговор с него.

— Имаме нужда нещата да бъдат нормални, ако искаме да продължим напред.

Първият заместник-министър е на път да каже нещо, а Роза разбира, че не е съгласен с нея.

— Енгелс, наистина оценявам, че се грижите толкова много за мен, но ако няма нищо друго, ще отида в залата — искам да чуя речта на премиера при откриването на сесията.

— Добре. Ще ги уведомя за вашето решение.

Роза се отправя към вратата, където Лю вече я чака. Енгелс гледа след нея, и Хартунг усеща, че ще остане в офиса дълго след нейното излизане.

Глава 16

Дългата правоъгълна сграда с прилежащия й параклис е разположена върху оживената от трафика артерия между областите Nørrebro и Østerbro. Недалеч от входа, градът е пълен с живот, с коли и забързани пешеходци и само на един хвърлей място, щастливи гласове могат да се чуят от детските площадки и скейт паркове. Но в най-дългата сграда с четири напълно стерилни зали за аутопсии и охлаждащи камери в мазето е невъзможно да се дистанцираш от мисълта за смъртта и мимолетността на всички неща. И заради това, мястото изглежда някак нереално. Тулин бе идвала в катедрата по съдебна медицина много пъти, но никога не свикна с обстановката там и винаги с нетърпение очакваше да се върне отново през люлеещите се врати в края на дългия коридор, по който върви сега. Току-що бе приключила огледа, заедно с патоанатома на тялото на Лора Киер и се опита да се свърже с Генц. Гласовата му поща отново повтори автоматичната си покана да остави съобщение, но Тулин го прекъсва и опитва отново нетърпеливо. Генц й обеща предварителните преписи от кореспонденцията от електронната поща на Лаура Киер, както и текстовите й съобщения и история на разговорите до три часа следобед, но вече беше три и половина и от него нямаше й следа.

Изследването на тялото не разкри нови съществени доказателства. Техният гост от Европол, или откъдето и да е дошъл, разбира се, не се яви на уговорения час и Тулин не си направи труда да чака дори за секунда. Тя просто помоли патоанатома да започне. Останките на Лора Киер лежаха на плочата за аутопсия, докато корнера преглеждаше записките си на екрана и обясняваше за необичайно натоварения си ден. Имаше няколко пътни инцидента, вероятно поради силния дъжд, информира я той. „Както и да е“, каза той и започна систематично с корема й. Съдейки по съдържанието на стомаха, вечерята на жертвата се състоеше от супа от тиква, салата от броколи с пилешко месо и след това чаша чай; възможно е обаче чая да е изпит преди храната. Тулин го помоли да премине към тази част от заключението, чиито данни могат да бъдат използвани по един или друг начин от разследването. Експертът винаги реагираше доста остро на подобни искания: "Тулин, това е същото като да поискаш от Пер Киркеби[6] да обясни смисъла на работата си“, но тя настоя. Денят още не беше донесъл отговорите, на които разчиташе Ная, и докато съдебният лекар четеше записките си, звукът на дъжд на покрива на сградата я накара да се почувства като в ковчег.

— По тялото има много синини и разкъсвания. На пострадалата са нанесени от петдесет до шестдесет удара с някакъв стоманен или алуминиев пистолет. Не мога да кажа какъв вид оръжие е това, но ако се съди по естеството на раните, то в края е снабдено с топка с размер на юмрук, а топката от своя страна е плътно покрита с малки два-три милиметрови игли.

— Нещо като боздуган?

— По принцип да, но не е боздуган. Мисля, че може да е някакъв вид градински инструмент, но не мога да кажа нищо по-конкретно. Лентите на китките показват, че жертвата не е била в състояние да се съпротивлява. Освен това тя многократно е падала, което води до допълнителни щети.

Тулин знаеше доста от това, от сутрешния разговор с Генц и затова най-много се интересуваше дали са открити следи от Ханс Хенрик Ходж за участие в престъплението.

— Да и не — чу раздразненият отговор на експерта. — Според предварително проучване косми и ДНК са открити по долните гащи и камизолата и по тялото на жертвата, но не повече от очакваното, ако е вярно, че те спят в едно легло.

— Изнасилване?

Лекарят обаче отхвърли тази възможност и по този начин и сексуалният мотив като цяло: — Освен ако не се приеме, че в основата си извратеното престъпление съдържа удовлетворяване на сексуално желание.

Тулин помоли експерта да разясни тази забележка и той посочи, че Лора Киер е била измъчвана.

— Измъчвайки жертвата, извършителят, разбира се, е наблюдавал нейните мъки. Ако просто е искал да я убие, би могъл да го направи много по-бързо. Тя очевидно е губила съзнание няколко пъти по време на екзекуцията и по моя преценка е измъчвана около двадесет минути, докато всъщност не я е ударил в окото и това е предизвикало смъртта.

Изследването на раната на дясната ръка, образувано при отрязване на ръката, също не доведе до идентифициране на нови следи. Обобщавайки, съдебният лекар каза, че такива ампутации се извършват често, въпреки че обикновено се случва да са отстранени няколко пръста като плащане на дълг и за тази цел се използват ножици за рязане на месо и кости, трион за рязане на същите, самурайски меч или нещо подобно. Тоест в този случай не са използвани такива.

— Какво ще кажеш за машина за подстригване на жив плет или ножици?

— Не, определено е бил някакъв вид трион. Може би циркуляр или резачка, по всяка вероятност, на батерия, като се има предвид, че убийството е извършено навън на детската площадка. Между другото, мога да предположа, че дискът е било с диамантено покритие или нещо подобно.

— Диамантено покритие?

— Има различни триони; всичко зависи от това за каква цел се използват. Диамантеният нож е най-издръжливият; Използва се по правило за рязане на керамика, бетон или тухли и можете да го закупите във всеки магазин за строителни материали. И съдейки по разреза, извършителят бързо е отрязал ръката. От друга страна, става ясно, че е острие с големи зъби и следователно разрезът е по-груб и неравномерен, отколкото ако се използва острие с малки зъби. Но така или иначе ампутацията естествено е отслабила жертвата.

Забележката на патолога, че Лора Киер все още е била жива по време на ампутацията, оказа такъв ефект върху Ная, че тя пропусна няколко от следващите изречения и се наложи да помоли лекаря да ги повтори. Съдейки по естеството на останалите рани, в този момент Лора Киер, в полусъзнание, се е опитала да избяга от престъпника, но силата й постепенно я е напуснала заради загубата на кръв и накрая е била толкова изтощена, че на злодея не е било трудно да навакса и да довърши жертвата на мястото на екзекуцията до детската къща за игра. Тулин за миг си представи как една жена, преследвана от престъпник, тича в тъмнината, и си спомни как едно обезглавено пиле тичаше в двора на фермата, на родителите на приятеля й, където беше отседнала като момиче едно лято. Прогонила този спомен от съзнанието си, Ная зададе на експерта въпроси за увреждане на ноктите, устните и кожата на жертвата, но в допълнение към вече споменатото, по тялото не са открити следи от пряк контакт с престъпника. Съдебният лекар обаче отбеляза, че донякъде може да е виновен дъждът.

Наближавайки изхода към улицата, Тулин изслуша за трети път телефонния секретар на Генц, и въпреки това му изпрати кратко съобщение, предлагайки да й се обади възможно най-скоро. На улицата все още валеше, Ная си облече палтото и реши, че чакането на обаждането ще е по-удобно в управлението.

Междувременно имаше потвърждение на думите на Ханс Хенрик Ходж, който наистина беше напуснал търговския панаир снощи около девет и половина, след като бяха изпили чаша вино със заместник шефа и други двама колеги от Ютланд по време на разговор за нова защитна стена. След това обаче, алибито на Ходж беше под съмнение. Да, наистина, той се е регистрирал в мотела, но никой не може да потвърди, че черният му пикап Mazda-6 е стоял на паркинга цяла нощ. Той е можел — поне теоретично — да отиде до къщата в Хусум и да се върне обратно. Но това безпочвено подозрение не беше достатъчно, за да го подложи на по-подробен разпит, а колата му — на по-щателна проверка. И затова на Тулин й бяха толкова необходими в момента резултатите от изследванията, които трябваше да й представи Генц.

— Съжалявам, ще закъснях. — Хес изведнъж се появи пред нея, влизайки през въртящите се врати и оставяйки малки локви на пода. Той разтърси мокрото си яке през и продължи: — Трябваше да чакам администратора на сградата. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е страхотно.

Без да се обръща, Ная излиза на улицата. Дъждът все още се изсипва и за да не се намокри напълно, тя бързо се придвижва към колата, чувайки гласа на Хес зад себе си:

— Не знам какво сте успели да изровите, но бих могъл да говоря с колегите на жертвата или…

— Всичко вече е направено, така че забравете за това.

Тулин отваря колата с ключодържател, но Хес й блокира пътя. Вървейки под дъжда, той я поглежда право в очите:

— Според мен не разбрахте какво казах. Съжалявам за закъснението, но…

— Разбрах всичко. Прецакали сте се в Хага и някой ви посъветва да запазите контрол, докато не ви бъде дадена зелена светлина и можете да се върнете. Но нищо не ви задържа тук, така че можете да сте спокоен и да не правите нищо.

Хес не се помръдна. Той просто стои и я гледа с поглед, с който не може да свикне.

— Задачата ви днес не е била най-трудната, нали?

— Мога да ви улесня живота. Концентрирайте се в Хага и апартамента си, а аз няма да кажа нищо на Ниландер. Става ли?

— Тулин!

Ная забеляза на входа на института, че съдебния лекар е излязъл навън и стои под чадър.

— Генц казва, че не може да се свърже с вас и моли спешно да отидете при него в криминалният отдел.

— За какво? Той може просто да се обади!

— Той иска да ви покаже нещо. Каза, че трябва да го видите със собствените си очи, в противен случай няма да му повярвате.

Глава 17

Нова сграда със седалище във формата на кошер за криминалната полиция се намира в северозападен Копенхаген. На паркинга сред брезите започва да се стъмва, но в лабораториите, разположени над огромния гараж, работата все още е в разгара си.

— Какво ще кажете за SMS съобщенията, обажданията, електронната кореспонденция — проверили ли сте всичко?

— Компютърните специалисти все още не са намерили нещо значимо, но това не е толкова важно, колкото това, което ще ви покажа.

Ная последва Генц, който ги посрещна на входа и потвърди, че са негови гости. Хес настоя Тулин да го вземе със себе си, но явно само за да покаже, че се отнася сериозно към служебните си задължения. По пътя до тук, в колата, Хес погледна доклада, който Тулин бе взела, изготвен от експерта по криминалистика, изследвал тялото на убитата жена, без да проявява особен интерес към текста, а тя не сметна за необходимо да обсъжда хода на разследването с него. Междувременно нетърпението й нарастваше, а загадъчният отговор на Генц дразнеше любопитството й още повече, въпреки че, разбира се, тя нямаше да научи нищо ново, докато не отиде в неговата лаборатория.

Остъклени шкафове са разположени по протежение на коридора, където на маси, подобно на бели пчели, работят експертите. Цяло море от климатици и термостати по стените поддържат температурата и влажността, необходими за изследване в тези стъклени клетки. Именно тук, в отдела по криминалистика, се проверяват и оценяват материали от всички местопрестъпления, така че следователите да имат възможността да вземат предвид множество данни. Често посоката на разследването се определя с помощта на следи от физически произход. По време на краткия си престой в отдела Убийства, Тулин научи, че криминалистите старателно изучават различни неща като дрехи, спално бельо, килими, тапети, храна, превозни средства, растения и почвени проби. Списъкът обаче продължава почти безкрайно. И ако съдебните медици изследват трупа и обобщят всички негови характеристики, то задачата на криминалистите е да проучат всички следи, останали на мястото на престъплението, включително заподозрените. Съдебно-медицинската експертиза и изследванията от криминалистиката са двата крайъгълни камъка, върху които се изгражда доказателствената база, която се използват от прокурорите за определяне на присъда.

От деветдесетте години на миналия век отделът по криминалистика се занимава и с така наречените IT следи, за които е създадено специално подразделение, което изучава високотехнологичните средства за комуникация, принадлежащи на жертвите и заподозрените. Като се има предвид нарастващото внимание на растежа на световната кибер престъпност, хакерските атаки и международния тероризъм, от 2014 г. насам подразделението се трансформира в SC-3, където Тулин толкова желае да се добере. Но по практически причини в отдела по криминалистика все още се изпълняват по-малки задачи от местно значение, което в случая се отнася до компютри и мобилни телефони от къщата на Лора Киер.

— Няма ли открити други следи? В спалнята, в гаража? — Тулин е нетърпелив да научи нещо ново и започва да задава въпроси, веднага щом се озовават в огромната стая, където ги е довел Генц.

— Не, но преди да продължа, бих искал да знам дали мога да му се доверя. — Генц затваря вратата и кима към Хес. И макар Ная като цяло да беше доволна, че той така бегло изрази несигурност към непознатия, фразата на Генц и за нея прозвуча неочаквано.

— Какво имаш предвид?

— Това, което възнамерявам да ви кажа, има известна нотка на сензация и не искам да поемам рискове, в случай че тази информация изтече там, където не трябва. Нищо, както се казва, лично. Надявам се, че ме разбираш?

Последният въпрос беше адресиран до Хес, който обаче не реагира.

— Ниландер го включи в екипа. И тъй като всъщност присъства тук, смятам че можем да му се доверим.

— Точно това имам предвид.

— Поемам отговорността. А сега ми кажете какво сте открили.

След миг Генц се обръща към клавиатурата си и бързо набира кода за достъп, а с другата си ръка взема очилата за четене, лежащи на масата. Тулин не го беше виждал такъв досега. Той е напълно сериозен и много развълнуван. Въпреки това тя очаква да види по-съществена причина за състоянието му от тази, която се появи на екрана с висока разделителна способност на пръстов отпечатък.

— Открих това случайно. В края на краищата взехме всички отпечатъци, където е намерено тялото, тоест на детската площадка, в случай че извършителят се е подпрял някъде, ранен на пирон и други подобни. Отпечатъците на пръстите там са многобройни и са оставени от децата, играещи на площадката и в къщата. И по същата причина, както между другото е по правилата, ние проверихме и кестенявата фигурка, защото тя беше сравнително близо до трупа.

— И какво е толкова важно?

— Този отпечатък, оставен в долната част на фигурата, тоест върху частта, която може да се нарече тяло. И той беше единственият. Не знам доколко сте наясно, но когато става въпрос за сравняване на отпечатъци, обикновено търсим десет фрагмента за идентификация. Що се отнася до този конкретен отпечатък, ние идентифицирахме само пет, тъй като той е размазан. Но пет по принцип също са достатъчни. Във всеки случай, това го имаше в няколко съдебни дела, когато…

— Достатъчни за какво, Генц?

Вече беше показал тези пет фрагмента на отпечатъка с помощта на електронен молив и цифрова дъска на бюрото, но когато чу въпрос, той остави молива настрани и погледна Тулин.

— Съжалявам. Достатъчни, за да се твърди, че пръстовият отпечатък върху кестеновия човек — в пет фрагмента — е идентичен с пръстовите отпечатъци на Кристина Хартунг.

За кратко Тулин забравя да диша. Тя, разбира се, не можеше да знае предварително какво ще каже Генц, но поне очакваше да чуе нещо, принадлежащо на нейната слънчева система.

— Съответствието беше открито от компютъра, тъй като той идентифицира всичките пет фрагмента. Процесът е напълно автоматизиран, и се базира на данни от хилядите разпечатки от минали случаи. Обикновено се разчита на повече фрагменти. Най-често говорим за десет, но, както казах, се смята, че пет са достатъчни за…

— Но нали Кристин Хартунг е мъртва. — Тулин започна и продължи с раздразнен тон: — Разследването установи, че тя е била убита преди почти година. Случаят е решен, а нарушителят е осъден.

— Знам го много добре. — Генц сваля очилата си и я гледа. Казвам само, че отпечатъкът…

— Значи това е грешка.

— Не е грешка. Проверявах всичко отново и отново в продължение на цели три часа, защото исках да съм напълно сигурен. И сега съм абсолютно убеден. На петте фрагмента, има пълно съответствие.

Хес през цялото време седеше сякаш на заден план и се занимаваше с мобилния си телефон, но тук той се изправи от мястото си с тревожно изражение на лицето и Тулин разбира, че е следил разговора. Генц със сдържан тон му обясни дактилоскопската система, която е използвал, а Хес казва, че Европол използва същата система за идентифициране на хора по пръстови отпечатъци. Генц наистина засия: не бе очаквал гостът да знае тази техника, но той не сподели ентусиазма му, а зададе неочакван за останалите участници в разговора въпрос:

— А коя е Кристин Хартунг?

Тулин сваля очи от пръстовия отпечатък и поглежда в различните му — синьо и зелено око.

Глава 18

Дъждът спря, но футболното игрище около салона все още е пусто. Той вижда как самотна фигура преминава между дървета и върви през полето, чиято влажна изкуствена повърхност искри под светлината на прожекторите. И едва когато минава през последната врата и се приближава до бетонната ограда на празния паркинг, той се убеждава, че наистина е тя. Момичето е облечено по абсолютно същия начин, както в деня, когато изчезна, а походката му беше болезнено позната — по този походка той винаги я разпознава сред хиляди други деца. Когато вижда колата му, тя веднага се втурва към нея, шапката пада на земята, лъч от прожектор огрява лицето й и той вижда широката й усмивка. Бузите й са зачервени от студ, той вече усеща миризмата й и с нетърпение очаква да я прегърне, да я притисне към себе си. Тя се смее на глас и го вика при себе си, както се е случвало толкова пъти преди, а сърцето му е готово да се пръсне, когато отваря вратата, притиска момичето към гърдите си и започва да се върти наоколо с нея…

— За какво мислиш? Да тръгваме.

Задната врата се затваря. Стийн Хартунг се събужда, не разбирайки съвсем точно какво се случва. Той е задрямал, седнал зад волана и притиснал бузата си към прозореца. Синът му в анцуг вече е на задната седалка с чантите и ракетите. Другите деца карат велосипеди покрай тях, поглеждат Стийн през прозореца и се смеят един на друг.

— Свърши ли?..

— Да тръгваме!

— Сега, само да намеря ключовете.

Търсейки ключове, Стийн отваря вратата, в купето светва лампа и най-накрая ги намира на килима под волана. А синът му е излегнат ниско на седалката и седи в такова положение, докато други деца минават покрай него.

— А, ето ги, — Стийн затваря вратата на колата. — Добре ли мина тренировката…

— Повече не идвай да ме взимаш, става ли?

— Какво имаш предвид?

— Цялата кола вони на алкохол.

— Густав, не знам…

— И на мен ми липсва, но не пия!

Стийн спира колата. Той гледа дърветата и сякаш усеща тежестта на мъртвите мокри листа, стелещи се на гроба му. В огледалото за обратно виждане видя лицето на сина си, как гледа през прозореца с тежък поглед. Той е само на единадесет и фразата му на теория би трябвало да звучи комично, но тя изобщо не накара Стийн да се смее. Иска му се да каже, че момчето греши, да се засмее силно и искрено, да направи шега, така че синът му да се усмихне, защото той спря да се усмихва, от както Стийн започна да пие.

— Съжалявам… прав си.

Погледът на Густав не се променя. Той просто гледа празния паркинг.

— Не се държа добре. Ще се стегна и със сигурност…

В отговор пак мълчание.

— Разбирам отлично, че не ми вярваш, но аз ще го направя. Последното нещо, което бих искал е да се разстройваш заради мен. О’кей?

— Мога ли да поиграя с Кале преди вечеря?

Кале е най-добрият приятел на Густав и той живее на тяхната улица.

— Да разбира се.

Глава 19

— И, какво стана след това?

— И тогава опозицията се намеси. Те просто се разбесняха. Спомняш ли си оная с роговите очила от Червено-зелените?[7]

Стийн стои до газовата печка, опитва ястието, което се готви и кима с усмивка. На заден план се чува радио. Роза налива червено вино в чаша и възнамерява да го излее, но той я спира с жест.

— Този ли, която протестира на коледната вечеря? Която беше отпратена вкъщи?

— Да, същата. Изведнъж тя стана от мястото си в центъра на залата и започна да напада премиера, а председателят на Folketing се опита да я накара да седне, но безрезултатно. След което, тя нападна председателя. И дори, преди това, когато кралицата влезе в залата, тя отказа да стане на крака, заради което половината от парламента започна да й се присмива. Но в крайна сметка беше толкова ядосана, че захвърли документите си, и те, заедно с писалката и калъфа, се разпръснаха из цялата зала.

Роза се засмя, а Стийн се усмихна в отговор. Вече не си спомняше, кога за последен път бяха разговаряли така спокойно в кухнята, но знаеше, че беше отдавна. Той изхвърли от главата си всичко, което беше непоносимо за него и можеше да я разстрои. Очите им, в които усмивката още не беше изчезнала, се срещнаха и за миг замълчаха.

— Толкова се радвам, че денят ти е мила добре…

Тя кима и отпива от виното и малко прибързано според него, но все пак се усмихва.

— Да, между другото, чу ли за новия говорител на фракцията на Датската народна партия?

Чу се звук от мобилния, който лежи на кухненската маса.

— Да, ще ти разкажа след малко. Междувременно ще сменя дрехите си и ще обсъдя с Лю доклада за утрешния ден.

Роза вдига телефона и, изкачвайки се по стълбите към втория етаж, започва разговор. Стийн сипва ориз във вряща вода и в този момент звънецът на вратата звъни. Това изобщо не го притеснява — със сигурност Густав се връща от Кале и не иска да рови из джобовете си в търсене на ключа си…

Глава 20

Вратата към огромната вила се отвори и като видя лицето на Стийн Хартунг, Тулин веднага съжали, че са дошли тук. С престилка на кръста и мерителен съд в ръка — разбра че като е отключвал вратата, не е очаквал да ги види с Хес на прага.

— Вие ли сте Стийн Хартунг?

— Да.

— Извинение за притеснението. Ние сме от полицията.

Лицето на Хартунг се променя. Сякаш нещо се бе счупило отвътре в него или сякаш се върна към реалността, за съществуването на която бе забравил за миг.

— Може ли да влезем?

— Какво става?

— Буквално сме за няколко минути. И ще е по-добре, ако говорим вътре.

Тулин и Хес се оглеждат смутено в хола, без да кажат и дума. Отвъд стъклените врати на вътрешния двор, градината е потънала в мрак. Трапезната маса е подредена за трима души под голяма лампа на Арне Якобсен[8], а ароматно ухание на яхния се носи от кухнята. Тулин изведнъж изпита желание да избяга оттук, докато собственикът на къщата не се е върнал. Поглеждайки колегата си, застанал с гръб към нея, тя отново се убеди, че няма смисъл да разчитате на помощта му.

След като приключи разговора с Генц в отдела по криминалистика, Ная се обади на Ниландер, който й отговори с раздразнен тон, защото го беше хванала по време на среща. Настроението му обаче не се подобри дори след като му съобщи защо се обажда. Отначало Ниландер не й повярва, заяви, че това е грешка, и продължаваше да настоява, докато не му даде да разбере, че Генц е проверил всичко сто и седемнадесет пъти. Въпреки общото й отрицателно впечатление за отдела, Тулин отлично разбираше, че Ниландер далеч не е глупак и бе осъзнал колко сериозна беше информацията, получена от нея. Той предположи, че вероятно има някакво логично обяснение за случилото се, някаква естествена връзка, която те все още не са разбрали и затова ги изпрати в семейство Хартунг, за да изяснят някои подробности.

По пътя, в колата, Хес не беше особено приказлив. Тулин накратко му разказа за случая с Кристин Хартунг. По онова време, тя още не беше постъпила в отдела, но естествено случаят беше тема за разговор във всички медии, дълго след като беше затворен. И все още е така. Дванадесет годишната Кристин Хартунг, дъщеря на Роза Хартунг, политик и министър на социалните грижи, която току-що днес бе направила завръщане в политиката, изчезна преди почти година, докато се прибира у дома след тренировка. Чантата и моторът й бяха хвърлени в гората. Няколко дни по-късно полицията задържа младия програмист Линус Бекер. Той вече има няколко наказателни присъди за сексуални престъпления и редица преки и косвени доказателства свидетелстват срещу Бекер. По време на разпит в полицейското управление в Копенхаген той призна, че е изнасилил Кристина Хартунг, след това я удушил и същата нощ разчленил тялото с мачете, което по-късно било намерено със следи от кръвта на момичето в гаража му. По собствено признание той погребал останките на жертвата в няколко горски района на Северна Зеландия, обаче Линус Бекер, на когото беше поставена диагноза параноидна шизофрения, не успя да посочи точните места на полицията и след два месеца на разследване с големи ресурси те се отказаха, когато настъпи студа и задачата стана невъзможна. През пролетта с голямо медийно внимание съдът осъди Линус Бекер на възможно най-тежкото наказание, а именно задължително лечение в специален отдел на психиатрична болница за неопределен период. Това означаваше, че нарушителят ще прекара в затвора петнадесет до двадесет години или дори повече.

Ная чу, че радиото се изключи в кухнята и Стийн Хартунг се върна в хола.

— Жена ми е горе и ако сте дошли… Той спира, опитвайки се да намери думите. — Ако сте намерили нещо… Тогава бих искал да бъда първият, който ще го чуе, а на съпругата си…

— Не, дойдохме по друга причина.

Домакинът я поглежда въпросително. От една страна, изглежда облекчен, а от друга, все още разтревожен.

— При огледа на едно местопрестъпление днес, открихме определен предмет, по който, очевидно, са оставени отпечатъци на дъщеря ви. Говорейки конкретно, говорим за така наречения кестенов човек. Имам снимка на този предмет със себе си и бих искал да я разгледате.

Стийн Хартунг разглежда снимката в ръцете на Тулин и я поглежда с объркан поглед.

— Не сме сто процента сигурни, че това са нейните отпечатъци. Въпреки това вероятността е толкова голяма, че се налага да получим обяснение как биха могли да бъдат там.

Стийн Хартунг взима оставената на масата снимка от Тулин.

— Не разбирам. Пръстови отпечатъци?!

— Точно така. Предметът е намерен на детска площадка в Хусум. За да бъдем напълно точни, в Седервей, номер седем. Познат ли ви е адреса или детската площадка?

— Не.

— Какво можете да ни кажете за жена на име Лора Киер? Или синът й Магнус? Или Ханс Хенрик Ходж?

— Нищо.

— Но може би дъщеря ви е познавала това семейство? Или други жители от района? Може би е играла там с приятели? Или е ходила на гости на някого?

— Не, ние не живеем там. Просто не мога да разбера какво би означавало всичко това…

Тулин се замисли за момент, но след това намира отговора:

— Явно има някакво логично обяснение. Ако жена ви е вкъщи, бихме могли да й зададем въпрос…

— Не, не позволявам да разпитвате жена ми. — Стийн Хартунг им отправи враждебен поглед.

— Съжалявам, но трябва да получим отговори.

— Абсолютно не ме интересува. Няма да говорите с жена ми. Тя ще ви каже същото като мен. Нямаме представа защо отпечатъците са били там, а мястото, което споменахте, не ни е известно и изобщо не разбирам защо, по дяволите, този въпрос ви вълнува толкова много!

Стийн внезапно забелязва, че очите на Тулин и Хес са насочени някъде зад него. Жена му слезе по стълбите и ги наблюдава от коридора.

За миг настъпи тишина в стаята. Роза Хартунг влиза в хола и вдига снимката, която съпругът й хвърли на масата от гняв. Ная отново пожела да избяга от тази къща и с все по-голямо раздразнение си помисли за Хес, който през цялото това време стоеше зад нея, без да произнесе дума.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Ние…

— Чух всичко.

Роза Хартунг разгледа снимка на кестеновия човек и сякаш се надяваше да намери нещо в нея. Съпругът й обаче, съдейки по външния му вид, е готов да посочи вратата на неканените посетители.

— Сега ще си тръгнат. Казах им, че не знаем нищо. Благодаря ви за посещението.

— Тя ги продаваше на магистралата.

Стив Хартунг се спира на прага и поглежда жена си.

— Всяка есен. Заедно с Матилда, момиче от нейния клас. Обикновено се събраха тук и правеха много…

Роза Хартунг премести поглед от снимката към съпруга си, а Тулин разбра от лицето му, че и той си спомни това.

— Тоест, как са продавали?

— Създадоха малък импровизиран павилион. И те продаваха фигурите на минувачите и шофьорите, които спираха близо до тях. Също така печаха торти и правеха плодови сокове. И всичко това можеше да се купи заедно с фигурата…

— И миналата година също ли?

— Да… Те седяха на тази маса. А кестените събираха от градината. И ужасно се забавляваха. През лятото направиха разпродажба, но… Но на нея й харесваше през есента, когато намираха време да правят фигури заедно. Спомням си всичко отлично, защото се случи в предпоследния уикенд… Но защо е толкова важно?

— Просто трябва да изясним някои подробности. Във връзка със съвсем различно дело.

Роза замълча. Съпругът й стоеше до нея и сякаш двамата се намираха в свободно падане. Хес също мълчи. Тулин грабва снимката, като спасителен пояс:

— Много благодаря. Разбрахме всичко, което е необходимо. Съжалявам за притеснението.

Глава 21

Ная хвърля поглед към Хес в огледалото за обратно виждане, натиска газта и потегля. Когато тя отвори колата на алеята, той се огледа и, като погледна вилата, каза, че ще е по-добре да се разходи. Това много я зарадва. Напуснала квартала, тя завива на първата улица, като излезе на главния път, и на връщане към града направи два телефонни разговори. Първо на Ниландер, който веднага вдигна телефона; явно бе чакал нейното обаждане. На заден план Ная чува гласовете на жена му и децата му и усети, че е доволен от резултатите от посещението им при родителите на Кристин Хартунг. В края на разговора той отново подчертава, че информацията е строго поверителна и че не трябва да се позволява на медиите да раздуват сензацията, което е във вреда на Хартунг, но Тулин почти не го слуша, тъй като самата тя отдавна е разбрала това.

Тогава тя се обажда на този, чиято снимка е номер три на родословното дърво и когото дъщеря й нарича дядо — Аксел, който винаги я разбира и има добър дух, на когото Ная дължи всичко. Радва се да чуе спокойния му глас и той й обяснява, че играят някаква сложна южнокорейска компютърна игра, от която не разбира нищо. Ле я пита отстрани дали може да прекара нощта с дядо си, а Тулин дава разрешение, въпреки че не е много радостна да прекара тази вечер сама. Аксел усеща това в гласа си и тя набързо го уверява, че е добре и приключва разговора. През прозореца на колата тя наблюдава как жителите на столицата със семейства се прибират вкъщи след пазаруване, усеща, че безпокойството нараства вътре в нея и се опитва да се отърве от него. Момиче продава кестенови човечета в павилион край пътя, а след това фигурата случайно се озовава в къщичка на детска площадка някъде в Хусум… Не, достатъчно за днес. Тулин взема решение и се обръща към Great Royal Street.

Възрастен мъж в кожено палто с малко куче на ръце излиза на улицата и подозрително гледа младата жена, която се промъква към стълбището, без да звъни на домофона. Тя се изкачва по широкото стълбище, на етажите, на които са разположени истински имения. Изкачвайки се на третия етаж, жената чува музика, идваща от апартамента, чука на вратата само веднъж и, без да чака отговор, я отваря и с внимателни стъпки влиза в огромното антре. Себастиан стои с мобилния си телефон в ръка; току-що завършил разговора и сега се усмихва, радвайки се на неочакваната й поява. Той все още носи костюм — очевидно единствената форма на облекло, призната в семейството му.

— Здравей!

Тулин сваля палтото си.

— Съблече се, имам само половин час.

Тя разкопчава ципа на панталона му и започва да сваля колана си, но после изведнъж чува приближаващи се стъпки.

— Къде е тирбушонът, момчето ми?

На вратата се появява възрастен мъж с остри черти; с бутилка вино в ръка. Музиката свършва и Тулин чува какофонията на гласове от хола.

— Това е моят баща. Отче, това е Ная. — Себастиан, все още усмихнат, ги запознава помежду си, а междувременно няколко деца, играейки, се втурват през коридора в кухнята.

— Радвам се да ви видя. Мила, ела тук…

Тулин няма време да се огледа, тъй като тя е заобиколена от майката на Себастиан и други членове на семейството му. Опитвайки се да откаже три пъти поканата, тя най-накрая осъзнава, че ще трябва да остане за вечеря.

Глава 22

Улицата е оживена, а флуоресцентни лампи на паркинг за велосипеди осветяват баскетболното игрище само от едната страна. Мокрите деца с лица от Близкия Изток спират за момент, оглеждат преминаващата фигура и след това отново се връщат към играта. В района на парка Один на Външен Nørrebro няма много бели жители, така че когато някой се появи, хората забелязват. Обикновено са полицаи, униформени или цивилни, но винаги идваха по двойки, никога сами като тази фигура, скитаща наоколо с пакет храна, запътила се към покрайнините на жилищния комплекс. Хес се изкачва по стълбите до четвъртия етаж и минава през външната галерия до последния апартамент. Пред всички врати има торби за боклук, велосипеди и всякакъв вид боклук, на едно място от отворения прозорец се чува арабско говорещи гласове и миризми на екзотични подправки, което накара Хес да си припомни тунизийския квартал в Париж. Пред последната врата с надпис 37C има градинска маса, която е виждала много по-добри времена и разклатен пластмасов стол. Хес спира пред нея и изважда ключ.

Апартаментът с две спални е тъмен и той включва светлината. Скромната му пътна чанта стои до стената, където я бе оставил, когато получи ключа от администратора на жилищния комплекс днес следобед. Наскоро боливийски студент е наемал апартамента, но младежът заминал за родината си през април и оттогава според администратора жилището на Хес не е било наемано. Което вероятно не е толкова странно. В хола, комбиниран с кухня, има маса, два стола, малък кухненски комплект с газова печка за две горелки; подът е неравен, с дупки и четири голи стени с мръсни петна. И никакви неща, принадлежащи лично на него, освен може би стария аналогов телевизора, който все още работи, тъй като е свързан с общия кабелен канал между собствениците на жилища.

Никога не е имало причина да обзаведе това място, защото Хес рядко е там, но през годините ипотеката се изплаща от наематели, така че той бе задържал апартамента. Хес съблича якето си, сваля кобура и цигарите си и окачва якето върху облегалката на стола, за да изсъхне. За трети път през последния половин час той набира номера на Франсоа, известен само на двамата, но той все още не отговаря и Хес не му остави съобщение.

Седнал на масата, той отваря торба с виетнамска храна и включва телевизора. Хапвайки пилешка супа с юфка, превключва каналите, които са в изобилие. Накрая се натъква на новинарска програма, показваща епизоди от появата на Роза Хартунг в Кристиансборг, докато гласът на водещия разказва историята на изчезналата й дъщеря, която е станала жертва на Линус Бекер. Хес продължава да превключва каналите и намира популярна научна програма за южноафрикански паяци, характерни с това, че поглъщат своята майка веднага щом се родят. Паяците, разбира се, напълно не го интересуват, но не отвличат вниманието му от мисълта, за това как бързо да се върне в Хага.

Последните няколко дни бяха много драматични за Хес. Миналия уикенд той бе отстранен от задълженията си, а това направи новият му шеф в Европол, германец на име Фрейман. Макар и не съвсем неочаквана, но все пак реакцията на шефа изглеждаше твърде емоционална. Поне, според Хес. Слуховете за това решение се разпространиха до всички етажи на системата и бързо бяха стигнали до Копенхаген и вече в неделя вечерта получи заповед да се върне у дома. На срещата в понеделник в управлението датските му шефове не повярваха в неговата версия на случилото се и припомниха, че действията му са особено злополучни, предвид вече затруднената връзка на датската полиция с Европол, която беше обтегната още от прословутия референдум, когато датчаните гласуваха срещу засилване на сътрудничеството с Европейския съюз в областта на правосъдието. С други думи, Хес не допринася с нищо за подобряването на връзките, които вече съществуват само благодарение на милостта на Европол. Един от шефовете дори подчерта, че всъщност е нанесъл рана, която все още не е излекувана напълно.

Хес се опита да се защити, като каза, че е натопен. След това минаха през контролния списък на неговите грехове: дисциплинарни въпроси, включващи спорове с началниците му; отсъствия; като цяло измъкване от работа; обвинения в пиянство и купони в европейските столици; и след това всеобхватната теория за професионално изчерпване. Той възрази, че това е буря в чаша и беше сигурен, че проверката ще се окаже в негова полза. В главата си той вече беше в 3:55 на полета за Хага — билетът му вече беше резервиран — и ако самолетът не се забави, той щеше да се върне в апартамента си на втория етаж в Зеекантстраат, за да се отпусне на дивана и да гледа отложената Шампионска лига между „Аякс“ Амстердам и „Борусия“ Дортмунд. Но тогава се взриви бомба. И докато не се изяснят всички обстоятелства по делото му, от следващата сутрин е назначен като следовател на предишното си място на работа, тоест в отдела за разследване на престъпления срещу личността.

Като цяло Хес не взе нищо със себе си за Копенхаген. Преди да замине, той хвърли само необходимото в пътна чанта и след неуспешната среща в управлението се отправи да облизва раните си в един от малките и по-евтини хотели, собственост на пиетисти[9], в района на Главната гара. Първо той се обади на партньора си Франсоа, обясни му ситуацията и в същото време разбра каква е ситуацията в Хага. Франсоа е плешив французин на четиридесет и една години, родом от Марсилия, полицай от трето поколение, детектив до мозъка на костите, но необикновено мил и приятен човек, единственият сред колегите, на когото Хес беше склонен да се довери. Франсоа каза, че проверката е започнала и той ще информира Хес за разследването и, ако е възможно, ще го прикрие. Освен това той е предложил действията да бъдат координирани, така че докладите да не оставят впечатление, че авторите им са в спор. И тъй като беше въпрос на разследване на държавен служител и телефонните им разговори могат да бъдат подслушвани, те се разбраха да си набавят нови мобилни телефони и SIM карти, за да избегнат подслушването. Разговаряйки с Франсоа, Хес изпи кутия бира и се опита да се свърже с управителя на жилищния комплекс, който съхранява ключа от апартамента му. Защо да плащате за хотел, когато има собствено жилище в града? Телефонът в офиса на управителя обаче не отговори и без дори да се съблече, той заспа в хотелското легло и проспа началото на футболния мач, в който Аякс Амстердам беше понесъл срамно поражение от германците с резултат 0: 3.

Паяците тъкмо изядоха майките си, когато новият му мобилен звънна. Франсоа не се справя особено с английския и затова Хес винаги му говори на френски, въпреки че френският му език също далеч не е перфектен, защото го е научил сам.

— Как беше първият ти работен ден? — беше първото нещо, което Франсоа попита.

— Супер.

Те обмениха накратко информация. Хес разказа на колегата си, какво ще напише в доклада, а той му съобщи последните новини за процеса на проверката. Когато приключиха да говорят за работа, Хес почувства, че нещо безпокои французина.

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— Да, но ти няма да ме послушаш…

— Да не го усукваме.

— Просто мисля на глас. Слушай, защо не се отпуснеш? Да поживееш малко в Копенхаген… Вероятно ще се върнеш, но може би е по-добре да останеш засега там? Да се откъснеш от всичко това. Да презаредиш батериите. Ще срещнеш хубави датски момичета…

— Прав си. Не искам да слушам това. По-добре, направи обяснението си възможно най-скоро и го предай на Фрейман.

Хес затвори. Перспективата да остане в Копенхаген става все по-непоносима с изтичане на деня. Близо петте му години в Европол не бяха пикник, но всичко е по-добре от тук. Като служител за връзка, представляващ датската полиция, той по принцип можеше да се задоволи със седенето пред компютърен екран в кабинета си в централата, но скоро след пристигането си Хес беше назначен като следовател в тяхната транснационална мобилна работна група. Средно той вероятно е прекарал 150 дни в годината в командировки. Едно място беше заменено с друго. След Берлин последва Лисабон, след Лисабон — Калабрия, от Калабрия се премести в Марсилия — и така продължи. Хес прекарваше кратки почивки между пътуванията в Хага, където му беше осигурено жилище.

Той поддържа контакти с датската система, като от време на време изпраща доклади до Копенхаген, в които докладва за теми, свързващи международната организирана престъпност със страните от Северна Европа и по-специално с Дания и други скандинавски държави. По правило той общуваше с местните служители по електронна поща, в редки случаи — по Skype и този метод на комуникация от разстояние беше много подходящ за Хес. Същото се отнасяше и за чувството за бездомност. С течение на времето той дори свикна с факта, че европейският полицейски апарат е колос на глинени крака, чиято работа е възпрепятствана от огромен брой правни и политически бариери, които от време на време, когато се сблъскват с тях, изглеждаха все по-непреодолими. Изгоря ли? Е, може би. Като следовател през цялото време се бе сблъсквал с организирана престъпност, жестокост и смърт. Той бе вървял по следи, събирал доказателства и разпитвал хора на безброй различни езици, но често обвиненията биват отменени от политици, които не могат да постигнат споразумение в национален план.

От друга страна, като цяло, Хес имаше възможността да прави каквото иска. Такава огромна и тромава система дава възможност, да се измъкнеш от всичко, поне до пристигането на новия началник на отдела, Фрейман, млад бюрократ от бивша Източна Германия, за когото сътрудничеството на европейските органи беше светлината в прозореца и който веднага започна да подобрява ефективността и да изчиства развалините. Но дори дълъг уикенд на пустинен остров с Фрейман би изглеждал примамливо след първия му работен ден в Копенхаген. Денят започна сравнително поносимо. Той избегна срещата със стари познати от отдела, тъй като бе изпратен на мисия още рано сутринта. Партньорът му се оказа по-готин от повечето колеги и очевидно не беше толкова заинтересована от участието му в разследването, което беше в негова полза. Но случаят с убийството в къщичката, който изглеждаше лесно разрешим, бе неочаквано усложнен от откритите пръстови отпечатъци и преди още да се усети, той стоеше в къща, където мъката се бе прилепила към стените като гъст катран, което винаги го караше да иска да избяга далеч.

След посещението в къщата на Хартунг се наложи да подиша свеж въздух. Нещо го притесняваше, и не беше само нещастието, което е сполетя семейството им. Някакъв детайл. Нещо, което все още не можеше да осъзнае или може би вече беше забелязал, но е породило куп въпроси, които Хес инстинктивно се опитваше да прогони, за да не изпитва нужда да направи нещо.

На връщане той направи голяма обиколка, обикаляйки наводнените от дъжда улици на града, които му бяха станали почти напълно непознати. Навсякъде се издигаха нови сгради от стъкло и стомана, изкопани улици и площади и се виждаше, че градът се променя. Обичайна европейска столица по принцип; но все още беше по-малка и по-безопасна от повечето столици на юг. Щастливи родители с децата си бяха намерили убежище от дъжда при атракциите в Тиволи[10], но купищата опадали листа под кестените, растящи около езерата, го върнаха мислено при Лора Киер. Лъскавата картина на тиха и спокойна приказна страна започна да се пропуква и в близост до моста на кралица Луиз, спомените от миналото му започнаха да се материализират, като малки, закачливи призраци, отказващи да изчезнат, докато не пристигна във Външен Нуребро.

Хес отлично знае, че може и да не приеме тази история присърце. Той не носи никаква отговорност. Лудите хора са навсякъде и родителите губят децата си всеки ден, точно както децата губят родителите си. Той беше гледал подобни истории толкова пъти в различни градове и страни, с толкова много различни лица, че дори не искаше да ги помни. След няколко дни по всяка вероятност ще получи положително съобщение от Хага, така че, няма значение какво е преживял днес. Той ще се качи на самолет, влак или кола — и ще отиде да изпълни следващата си задача. Междувременно, сега просто трябва да убие времето.

Хес внезапно осъзна, че седи изтощен, вперил очи в мръсната стена. И докато чувството за тревога отново не го е завладяло, той става, хвърля картонена кутия с останалата юфка в кошчето и отива до вратата.

Глава 23

Гласът на Боб Строителя[11] изпълва хола на Неру Амди, където най-малкото му дете изглежда особено погълнато от екрана. Неру е зает с приготвянето на агнешко със спанак за жена му и четирите деца, когато на вратата се чука. Съпругата му крещи, че говори по телефона с братовчед си, така че Неру трябва да отвори. Раздразнен, с престилка, все още около кръста, той отваря вратата.

На прага стои белият мъж от апартамент 37С, който беше видял по-рано през деня.

— Кажете.

— Извинявам се за безпокойството, но бих искал да боядисам стените в апартамента си.

— Да боядисвате? Точно сега?

— Да, точно така. Администраторът каза, че вие сте домоуправител на сградата и знаете къде са боите и четките.

Неру забелязва, че мъжът има очи с различен цвят: едното е зелено, а другото — синьо.

— Но, не можете да започнете да боядисвате в момента. Изисква се съгласието на собственика, а той е далеч.

— Да, аз съм собственикът.

— Вие ли сте собственикът?

— Може ли, просто да ми дадете ключа? Най-вероятно, боите и четките са в мазето, нали?

— Да, да, но вече е късно… И не можете да боядисвате без лампи. Имате ли?

— Нямам лампи, но в момента имам време, — отговаря нетърпеливо мъжът. — Ще остана в Копенхаген само няколко дни и бих искал да приведа апартамента в ред, защото ще го пусна за продажба. Така че, ако това не ви притеснява твърде много… можете ли да ми дадете ключа?

— Не мога да дам ключа за мазето. Изчакайте долу в коридора, след малко идвам.

Човекът кима и си тръгва. Съпругата на Амди сваля мобилния телефон от ухото си и дълго време гледа, докато Неру търси ключа. И си мисли: кой нормален бял човек доброволно би искал да си купи къща в парк Один, да не говорим да живее тук? Не, с този тип очевидно трябва да внимават…

Валякът се движи нагоре-надолу по стената, разпръсквайки капки боя върху покрития с картон под. Докато Неру влиза през вратата с друг съд боя, мъжът търкаля ролката в тавата, преди да продължи със задачата си, а потта се стича по лицето му.

— Имаше още една тенекия, но нямам време, така че ще трябва да проверите дали са от един и същ цвят.

— Няма значение, просто трябва да е бял.

— Има значение. Трябва да са с един и същ код. Неру премества мъжкото яке, за да направи място за кутията, за да може да провери кода. Когато прави това, той забеляза кобура с пистолета и замръзна.

— Всичко е наред. Аз съм полицай.

— Да, разбирам, — казва Неру и спомняйки си погледа на жена си, той се отдръпва на половин стъпка към вратата.

С върховете на пръстите си, вече изцапани с бяла боя, човек изважда полицейската си значка от джоба:

— Съвсем сериозно. Такъв съм.

Виждайки значката, Неру се успокоява малко и високият мъж отново започва да търка ролката нагоре и надолу по стената.

— Вие цивилен агент ли сте? Използвате апартамента за наблюдение?

Районът в парка Один често е спряган, като едно голямо гнездо за криминални елементи и място, където се крият ислямски терористи, така че Неру попита с основателна причина.

— Не, това е просто мой собствен апартамент. Няма нищо общо с наблюдение. Но работя в чужбина, така че мисля да го продам. Моля, като тръгвате, не затваряйте вратата, за да влезе повече въздух.

Отговорът обезоръжава Неру. Той все още е изненадан от човека, който е имал идеята да купи жилище в Один парк. Но фактът, че мъжът иска той да си тръгне, леко го успокоява. Неру хвърля поглед към него и едва се въздържа да не каже нещо. Негодника въртеше валяка с всички сили. Като че, от това зависи живота му.

— Натискате твърде силно. Може ли да видя ролката…

— Оставете. Всичко е наред.

— Да, но не виждаш нищо без лампа.

— Всичко е перфектно.

— Спрете, ви казвам. Ако не позволите да ви помогна, по-късно ще съжалявате за това, което сте направили.

— Няма да съжалявам, давам ви дума.

Неру хваща дръжката и оглежда ролката, но Хес не я пуска от ръцете си.

— Е, така си и мислех. Ролката трябва да бъде сменена. Сега ще оправя всичко.

— Недейте. Всичко е перфектно.

— Нищо не е перфектно. Аз съм стар бояджия. Професионалната ми гордост ме задължава.

— Слушайте, просто искам да боядисам…

— Професията го изисква. Ако можете, тогава го направете. Извинявам се, но не можах да се въздържа.

Мъжът най-накрая пуска дръжката и гледа объркано пред себе си, сякаш Неру е лишил живота му от всякакъв смисъл. Домоуправителят напуска бързо, вземайки ролката със себе си, опасявайки се, че хазяинът ще промени решението си.

Връщайки се в стаята си, Неру бързо намира чифт бояджийски четки и нов валяк в една кофа в шкаф в края на коридора. Съпругата му седи на масата с децата и не може да разбере съпруга си. Не може ли този тип от 37С да изчака с ремонта, докато не вечерят?

— Той лъже, глупак нещастен. Най-вероятно общината му е осигурила жилището в комплекса.

На Неру вече му беше писнало да й обяснява: ако той вече беше започнал да боядисва, всичко трябва да се направи както трябва. С инструменти под мишница той затваря вратата на апартамента и е на път да вдигне дръжката на валяка от вестника на килима до вратата, където я е оставил, когато изведнъж вижда наемателя от 37С долу. Бързо минава покрай баскетболното игрище и изчезва извън комплекса.

Неру е объркан, и тогава му хрумва мисълта, че хората просто са спрели да се уважават един друг и съпругата му може да е прав по отношение на глупака и общината. Идеята на наемателя да продаде апартамент му се струва блестяща.

Глава 24

За нейна изненада, Тулин започна да се наслаждава на вечерята. Себастиан принадлежеше към уважавано, проспериращо семейство адвокати, от които баща му е внушителният патриарх. Преди близо десет години бе назначен за регионален съдия, а сега Себастиан и по-големият му брат ръководят фирмата — въпреки че това със сигурност не означава, че те са в пълно съгласие един с друг. Това стана ясно на вечерята.

Неудобните забележки на по-големия брат в духа на неолиберализма относно държавата и обществото, бяха критикувани от Себастиан рязко и остроумно, а снаха му саркастично отбеляза, че емоционалният живот на съпруга й официално бе погребан в момента, когато е получил лиценз да упражнява право. Бащата на семейството попита Тулин за работата й в отдел Убийства и похвали желанието й да се премести в NT-3 — отбелязвайки, че той определено има по-светло бъдеще, за разлика от отдела за разследване на престъпления срещу личността. Най-големият син, напротив, изрази надежда, че след около двадесет години няма да остане нито един отдел, защото дотогава всички полицейски институции ще бъдат приватизирани. Когато разговора се разгорещи, той изведнъж се заинтересува защо Тулин не се събира с брат му — нима, Себастиан не е достатъчно привлекателен за нея?

— Може би, не ви удовлетворява като мъж?

— Не, напълно ме удовлетворява. За мен е по-удобно да сме партньори за секс, вместо да погреба всички тия прекрасни изживявания в съвместен живот.

Чувайки отговора й, съпругата на по-големия брат избухна в смях дотолкова, че успя да напръска с червено вино бялата риза на съпруга си, който веднага започна да избърсва петната с кърпа.

— Хайде да пием за това! — Тулин предложи и вдигна чашата си, преди всички останали да последват нейния пример. Себастиан й се усмихна, а майка му й стисна ръката.

— Във всеки случай, сме доволни да разберем, че Себастиан е щастлив да ви срещне.

— Майко, спри!

— И какво, казах нещо нередно ли?

Очите й бяха точно като тези на малкия й син. Те съдържаха същата топла, леко тъмна светлина, която Ная забеляза преди малко повече от четири месеца, когато седеше в съдебната зала, за да наблюдава как дежурният съдия разглежда делото, което разследваше. Като служебен адвокат, Себастиан защитаваше своя клиент, сомалиец, без да проявява никакви емоции, но от друга страна, с такова чувство за реалност, че убеди клиента да се признае за виновен за лошо отношение към съпругата си. След делото той заговори Ная на улицата и въпреки че тя отказа предложената й среща, Себастиан й направи приятно впечатление. И някак в началото на юни, в края на един работен ден, Тулин без никакво предупреждение пристигна в адвокатската му кантора в Амалиегад и, когато останаха сами, свали панталоните му. Тя не смяташе, че връзката им може да се превърне в нещо повече, но за сексуална връзка Себастиан беше невероятно добър и самият той разбра, че тя не е от онези, които търсят партньор за разходки по Лангелини. Сега, когато седи и се смее на масата, заедно с неговите някак ексцентрични роднини, тази част за съвместно съжителство не изглеждаше в очите й толкова плашещо, както обикновено…

Разговорът бе прекъснат от силен звук на мобилен телефон. Тулин е принудена да вдигне и да отговори:

— Здравейте?

— Хес е. Къде е хлапето сега?

Тулин влиза в коридора, за да не води разговора пред всички.

— Кое дете?

— Момчето от Хусум. Необходимо е да го попитам нещо и трябва да го направя в момента.

— Сега не можете да говорите с него. Той беше прегледан от лекар и установи, че момчето е в шок, така че в момента е в спешното отделение.

— В коя болница?

— Защо ви трябва?

— Няма значение. Сам ще разбера.

— Защо…

Хес прекъсна разговора. Ная замръзва с телефон в ръка. Разговорът на масата продължава, но тя вече не слуша гласовете. Когато Себастиан се появява в коридора и пита какво се е случило, Тулин вече е облякла палтото си, и тръгна към вратата.

Глава 25

След като обиколи пустите и много слабо осветени коридори на Детския психиатричен център на болницата „Глоструп“, тя отиде в предната част на медицинския пункт и видя Хес да разговаря с възрастна медицинска сестра в кабинета, разположен отзад, откъдето силните им гласове се чуваха през стъклената врата. Няколко тийнейджъри спират, чудейки се какво се случва там. Тулин се промъква покрай тях, почуква на вратата и, без да чака разрешение, я отваря.

— Ела тук.

Хес неохотно тръгва след нея, а сестрата го наблюдава с недоволен поглед.

— Трябва да говоря с хлапето, но някой е обещал, че повече няма да го притесняват.

— Аз обещах. — Тулин отбелязва, че ръцете и пръстите на Хес са покрити с бяла боя. — Момчето вече беше разпитвано веднъж днес. И ако не ми кажете за какво ще говорите с него, няма да стане.

— Да, само няколко въпроса… Ако можете да убедите сестрата, обещавам да се обадя утре в отдела и да разкажа.

— Първо обяснете какво ще го попитате.

Глава 26

Сградата на Психиатричния център за деца и юноши като цяло изглеждаше като тази за възрастни, само че имаше кътове с играчки и книги. Въпреки това, нямаше голяма разлика, защото дори и тук интериора навяваше меланхолията и тъга, но Тулин беше убедена от собствен опит, че има много по-лоши места от това за тия деца.

Сестрата най-накрая излиза от стаята на момчето и, без да поглежда Хес, се обръща директно към Ная:

— Казах, че ще останете с него само пет минути. Вярно, той не говори много, но от момента на пристигането си мълчи почти през цялото време и това е понятно. Разбрахме ли се?

— Да, благодаря, отлично.

— Ще следя за времето. — Сестрата сочи часовника си и хвърля гневен поглед към Хес, която вече е хванал дръжката на вратата.

Магнус Киер не вдига поглед, когато влизат в стаята. Той лежи, покрит с чаршаф на леглото, с вдигната на възглавницата глава и държи в скута си лаптоп с болнично лого на гърба. Стаята е самостоятелна. Завесите са спуснати, единствената лампа свети — тази на нощното шкафче, но лицето на момчето е осветено от компютърния екран.

— Здравей, Магнус. За съжаление ще ти отвлечем вниманието за момент. Казвам се Марк а това… Хес хвърля кратък поглед към Тулин, опитвайки се да свикне с идеята, че тя също има име. — Ная.

Момчето не отговаря на поздрава и той се приближава до него.

— С какво се занимаваш? Може ли да го погледна?

Той сяда на стола близо до леглото. Тулин остава на мястото си. Нещо й подсказва, че е по-добре да бъдете на разстояние от двамата. Нещо, което не може да изрази с думи и въпреки това чувства, че е правилно.

— Магнус, искам да те попитам нещо. Ако позволиш. Може ли, Магнус?

Хес поглежда момчето, но то не отговаря на въпроса му и Тулин вече решава, че си губят времето. Магнус е изцяло фокусиран върху екрана и клавиатурата, където пръстите му се движат бързо. Сякаш е създал балон около себе си и Хес можеше да го попита до утре сутринта, но няма да получи отговор.

— На какво играеш? Как върви играта?

Момчето все още мълчи, но Тулин лесно разпознава на монитора „League of Legends“, която бе виждала на компютърния екран на дъщеря си.

— Това е компютърна игра. Трябва да…

Хес вдига ръка, сигнализирайки на Тулин, че тя е по-добре да млъкне, и той продължава внимателно да наднича в екрана.

— Играеш на Summoner’s Rift.

Тази карта ми харесва най-много. Твоят герой Лучиан Чистителя ли е?

Момчето не отговаря и Хес сочи един от героите в долната част на екрана:

— Ако е Лучиан, скоро ще имаш ъпгрейд.

— Да, имам. Очаквам следващото ниво.

Момчето говори с равнодушен, монотонен глас, но Хес не се притеснява и той отново показва на екрана:

— Внимавай, слугите ще се появят сега. Nexus ще падне, ако не направиш нещо. Кликни върху магията и няма да загубиш.

— Няма да загубя. Вече кликнах там.

Тулин се опитва да не показва колко е изненадана. Колегите, с които общуваше в отдела, се ориентираха в компютърните игри, колкото и в кантонския диалект, но това очевидно не важеше за Хес. Тя интуитивно усети, че това бе най-добрият разговор за Магнус днес. И й идва на ум, че същото може да се каже и за мъж, седнал на стола до момчето и, съдейки по външния му вид, действително е увлечен от играта.

— Играеш страхотно. Когато приключиш, ще ти дам друга мисия. Не съвсем като в League of Legends. Но ще ти трябват всички умения.

Магнус веднага изключва лаптопа, и зачака Хес да му даде указания, но без да го гледа в очите. Той изважда три снимки от вътрешния си джоб и ги сваля надолу, обърнати с гръб пред погледа на момчето. Тулин го гледа учудено и се приближава до тях:

— Не сме се разбрали така. Не казахте нищо за снимките.

Хес обаче не отговори и не откъсва поглед от момчето.

— Магнус, сега ще обърна снимките една по една. Ще имаш десет секунди да разгледаш всяка от тях и да ми кажеш дали има нещо там, което не е както трябва. Какво не трябва да има там. Нещо странно, непознато за теб. Е, нещо като троянски кон, пропълзял в компютъра ти. Става ли?

Деветгодишното момче кимва, без да сваля очи от снимките, обърнати с гръб. Хес обръща първата снимка. Тя изобразява част от кухнята на Седервенгет, а именно кухненски рафтове с подправки и хапчета за стрес на момчето. Явно е направена от Генц и от криминалистите на отдела. Стана й ясно, че най-вероятно Хес е успял да отскочи до управлението, по пътя до тук, и да вземе снимките. И това обстоятелство кара Тулин да стане по-предпазлива.

Магнус я огледа внимателно, сякаш анализира изображението, и накрая поклати глава. Хес се усмихва одобрително и прелиства следващата снимка. Другата снимка, изобразяваше ъгъл на хола, където няколко дамски списания и сгънат килим лежат на дивана. Зад него на перваза е цифров екран със замръзнала снимка на самия Магнус. Момчето механично повтаря процеса и отново клати глава. Хес прелиства последната снимка с част от къщичката на детската площадка. Сърцето на Тулин тече и тя бърза да се увери, че тялото на Лора Киер не е на снимката. Картината е направена от такава перспектива, че се виждат на преден план люлеещите се от вятъра дървета, но буквално секунда по-късно пръстът на момчето се спира на малкото кестеново човече под гредата на къщичката в горния десен ъгъл на снимката. Ная поглежда пръста на Магнус и в тишината, която настъпва, усеща как стомахът й се обръща. Но Хес нарушава мълчанието:

— Сигурен ли си? Никога не си го виждал, така ли?

Магнус Киер отново клати глава.

— Бях на площадката с майка ми вчера, преди вечеря. Не съм виждал никога това кестеново човече.

— Добре. Ти си умно момче. Не знаещ ли кой може да го е закачил?

— Не. Мисията приключи ли?

Хес го погледна и се изправя:

— Да, благодаря ти. Наистина ни помогна много, Магнус.

— А мама няма ли да се върне?

Хес не намира веднага отговора. Момчето все още не гледа към тях и въпросът виси във въздуха твърде дълго. Но най-накрая полицаят взима ръката на Магнус, легнала на завивката и го поглежда сериозно:

— Не, няма да се върне. Майка ти сега е на друго място.

— На небето?

— Да, сега тя е на небето. На по-добро място.

— Ще дойдете ли пак, да играете с мен?

— Разбира се. Ще мина по някое време.

Момчето отваря компютъра и Хес трябва да дръпне ръката си.

Глава 27

Хес пуши с гръб към изхода, а вятърът разсейва дима от цигарата му сред сградата и дърветата. Пред него се намира осветен паркинг, заобиколен от високи черни дървета, чиито разклонени корени едва не пробиват асфалта, покриващ ги. Тулин вижда как линейката пресича паркинга и когато стъклените врати се отворят автоматично, влиза в подземния гараж.

След разговор с Магнус Ная, трябваше да уреди нещата с медицинската сестра и да се увери, че момчето ще получи най-добрата възможна грижа. В разговор със сестрата тя изгуби от поглед Хес и сега, напускайки паркинга, се почувства радостна, че той я е чакал.

— Какво ще стане с него сега?

Интимността в тон му й се стори някак неподходящ, защото го познаваха по-малко от един ден, но въпреки това тя нито за миг не се усъмни, че той искрено се тревожи за съдбата на момчето.

— За него ще се погрижат социалните работници. За съжаление той няма други роднини, така че по всяка вероятност те първо ще се опитат да намерят общ език с пастрока му. Ако, разбира се, той е невинен.

Хес поглежда Тулин:

— Мислите ли, че той е виновен?

— Той няма алиби. В деветдесет и девет на сто от случаите, партньорът или съпругът се оказват виновни. Разговорът с Магнус не ни даде нищо ново.

— Така ли мислиш? — Хес я погледна в очите и продължи: — Ако момчето казва истината, тогава фигурата с пръстовите отпечатъци, очевидно, е била закачена на мястото на престъплението същата вечер, когато е станало убийството. И изглежда, меко казано, странно и със сигурност не може да се свърже с някой от тия, които са купили фигурата в крайпътния павилион преди година.

— Тези неща не са непременно свързани помежду си.

Пастрокът може да е убил жената и момчето може да бърка с фигурата, така че няма смисъл да свързваме тези две събития.

Хес се канеше да каже нещо, но промени решението си и смачка фаса от цигарата с крак.

— Е, може би е така.

Той кима с глава за довиждане и тръгва да пресича паркинга. Ная понечва да попита дали иска да го закара обратно в града, но в този момент нещо пада зад нея, съборено от порива на вятъра. Обръщайки се, Тулин вижда бодлива, зелена-кафява топка, която се търкаля в кухината до контейнера за фасове, където са се събрали други като нея. И тя осъзна какво е. Взирайки се в кестена, тя се замисли за люлеещите се клони и всички други бодливи, зеленикавокафяви топки, чакащи да се разпукат, и за момент вижда Кристин Хартунг да прави кестени на масата в хола си. Или някъде другаде.