Кестеновия човек

Глава 2

Гласът е навсякъде в тъмнината. Шепне тихо и й се присмива — вдига я, когато пада и я върти наоколо във въздуха. Лора Киер вече не вижда. Не чува шумоленето на листата по дърветата, не усеща студената трева под краката си. Остава само гласът, който продължава да шепне между ударите на брадвата. Ако спре да се съпротивлява, мислеше си, гласът може да изчезне, но не става. Продължава да нанася ударите, докато тя накрая не може да се движи. Твърде късно тя усети, че острите зъби на триона захапват силно около едната й китка и преди да изгуби съзнание, чува механичния шум на режещия лист и отрязването на собствените си кости. След това не знае колко време я няма. Тъмнината все още е там. Гласът е там и сякаш я чака да се върне.

— Добре ли си, Лора?

Тонът й е мек и загрижен и твърде близо до ухото й. Но гласът не чака отговор. За миг отдръпва нещото, което се е забило над устата й, и Лора чува как се моли, умолява. Не разбира нищо. Защо й се случва това. Защо тя — какво е направила? Гласът казва, че тя знае отлично. Навежда се много близо и прошепва в ухото й, и тя може да се каже, че с нетърпение очаква точно този момент. Трябва да се концентрира, за да чуе думите. Тя разбира какво казва гласът, но не може да повярва. Болката е по-голяма, от всичките й други наранявания. Това не може да бъде. Не бива да е това. Тя отблъсква думите, сякаш те са част от лудостта, която я поглъща в тъмнината. Тя иска да се изправи и да продължи да се бие, но тялото й се предава и тя ридае истерично. Тя го знае от известно време, но по някакъв начин не го приема — и едва сега, докато гласът й го нашепва, разбира, че това е истина. Тя иска да крещи колкото се може по-силно, но червата й вече са наполовина до гърлото и когато тя усеща как ударът по бузата отметна главата й с цялата си сила и потъна все по-дълбоко в мрака.