Кестеновия човек

Глава 124

Малък конвой от три автомобила се измъква от рампата и напуска фериботния пристан, когато се зазорява. В Росток е студено и ветровито. Кортежът си проправя път към селото, което е на няколко часа път с кола от града. Хес е зад волана на последната кола и въпреки че е невъзможно да се предскаже успехът на предстоящото начинание, въпреки това е доволен, че е далеч от настъпилата от няколко дни суматоха. В отдела, както и в другите полицейски органи, напоследък цари объркване и желание за измъкване. И тук мрачното слънце огрява германския автобан и той може да включи радиото, без да се страхува, че ще е принуден да слуша как всички у дома си хвърлят кал един на друг в търсене на изкупителни жертви.

Разкритието, че Генц е Кестеновия човек изненада всички без изключение. Като ръководител на отдел по криминология той беше пример за подражание на своите колеги. Все още имаше ученици и последователи в своя „кошер“, на които им беше трудно да повярват, че е злоупотребил със своето положение и няколко човешки живота лежат на съвестта му. Критиците от противоположния лагер настояваха, че Генц е имал твърде много власт и възраженията им е трябвало да се чуят отдавна. Противниците не се ограничиха с апели за покаяние и самокритика. А какво да се каже за медийното пространство!.. Отделът за разследване на престъпления срещу личността, който е използвал услугите на талантлив криминалист, без да видя истинската му същност и без да подозира нищо, беше подложен на най-тежко осъждане. Както и, разбира се, ръководството на датското полицейско управление, което в един момент е подкрепило кандидатурата на Генц за поста на ръководител на IVF. Министърът на правосъдието, този опитен стар вълк, до момента отлага последствията от грешките, направени по време на разследването — поне до края на изясняването на всички обстоятелства от живота и действията на Симон Генц.

Докато в пресата бушуваха бури, Хес и другите детективи трябва да обединят силите си и да създадат последователна картина на случилото се. Хес е изумен от това, колко хитро и умело Генц е водел разследването на убийствата, насочвайки го по грешни следи. Първо прати Тулин и Хес по следите на кестеновите фигури с пръстовите отпечатъци и по този начин включи в играта министъра на социалните грижи Роза Хартунг. После ги принуди да се занимават с пощенския колет с мобилния телефон на Лора Киер, изпратен на Ерик Сайер-Ласен, докато той самият нападна съпругата му в дома им в Клумборборг. Беше влязъл в базата данни на детското отделение на Централната болница, за да намери причини да проучи подробно случаите на децата на Лора Киер, Ан Сайер-Ласен и Джеси Квиум — и както се оказва, Оливия Квиум също е лекувана в болницата след контузия у дома. Тогава е започнал да изпраща анонимни жалби до общинските власти, за да обърнат внимание на недостатъците в системата на социалните грижи. Колко умело е успял да получи информация за предстоящия капан в Урбанпланен?! И как, усещайки заплаха след разговора между Хес и Тулин с Линус Бекер, той хвърли отрязаните части от телата на убитите в къщата, където живееха Сканс и Неергор, където пристига, за да изпълнява служебните си задължения. И накрая — макар не по-малко важно — как той с помощта на видеорекордер в кола, наета от Херц, проследява младата двойка в гората, убива и двамата и едва след това се обажда на Ниландер и съобщи местонахождението на двойката. Всяко от тези открития предизвика неприятни усещания и се чудят колко ли такива находки вероятно ги очакват… Особено след като все още не е ясно каква роля е изиграл Генц в случая с изчезването на Кристин Хартунг миналата година.

Що се отнася до личната история на живота на Генц, информацията за него, получена от Хес в специалния регистър, беше внимателно проучена и допълнена. След като пребивава при Ерум, сираците-близнаци се разделят и тъй като впоследствие властите не успяват да намерят подходящо приемно семейство за Тока Беринг, той е изпратен в интернат в Западна Зеландия на седемнайсетгодишна възраст. Там късмета го спохожда. Възрастен бездетен предприемач на име Генц, който създава фонда за социално слаби деца в този интернат, приема да осинови младежа. Неговият осиновител му дава шанс да започне напълно нов живот в елитната гимназия в Сорио, където учи под името Симон Генц. Социалният експеримент на възрастния бизнесмен обаче е успешен само на хартия. На двадесет и една години Генц е приет в университета в Орхус, където започва да изучава приложение на информационните технологии в микроикономиката и където се е запознал с лаборантка, станала жертва на убиец в Рисков през 2001 година. От преписката в архивите на полицията в Орхус следва, че „студентът Симон Генц, който живее в общежитието отсреща, е бил разпитван във връзка с факта, че може би е виждал бившия партньор на жертвата в деня на убийството“. С други думи, Генц живял срещу жертвата и предложил помощта си в разрешаването на убийството, което най-вероятно самият той е извършил.

Когато малко след това осиновителят му е починал от сърдечен удар, Генц наследява значителна сума пари и, възползвайки се от новата си свобода, се премества в столицата, където сменя професията си и постъпва в полицейското училище, за да стане обикновен скромен криминалист. Неговата способност и интерес към науката бързо са оценени. Но първото нещо, което прави, е да научи как да хакне базата данни на държавния регистър на гражданското състояние и да промени информацията за себе си в него, така че никой да не може да го идентифицира като Тока Беринг. Четенето на информация за последвалото му изкачване по кариерната стълбица е много забавно, но в същото време и не особено приятно. Всъщност в други два нерешени случая на убийства на жени в периода 2007-2011 г. разследванията са възобновени, тъй като на снимки от местопрестъпленията са открити кестенови фигурки.

От 2014 г. Генц, вече известен професионалист, си сътрудничи с германската федерална полиция и Скотланд Ярд, но напусна и двете позиции преди около две години, за да стане ръководител на отдела по криминалистика в Копенхаген. Истинската причина за желанието му да бъде точно на този пост по всяка вероятност е възможността да използва официалната си позиция за осъществяване на план за отмъщение срещу Роза Хартунг, която малко преди е станала известна в цялата страна, заемайки поста министър на социалните грижи. Веднага след назначаването й, Генц е закупил Кестеновото имение и го е възстановил с парите, останали от наследството. И през есента на миналата година, когато листата на дърветата започват да опадат, той започна да извършва планираната операция. Като ръководител на отдела по криминалистика Генц лесно можеше да контролира хода на разследването и да бъде запознат с всички версии, разработени от детективите. Първо тези, които изпраща по грешни следи в разследването на случая с отвличането на Кристин Хартунг, а след това и тези, които довеждат до разобличаване на Линус Бекер. През уикенда Тулин проучи материалите, съхранявани в паметта на компютъра на Генц в лабораторията му, и откри, че е научил за хакерската атака на Линус Бекер на архива със снимки от местопрестъпленията, много преди полицията да го разбере. И е забележително, че той не е предупредил никого за това. Генц, явно е осъзнал, че Линус Бекер е идеален за ролята на изкупителната жертва, от която се е възползвал. За него, разбира се, е било чисто и просто въпрос на техника да постави мачете със следи от кръвта на Кристин Хартунг в гаража на къщата на Бекер и да насочи полицията към него. Фактът, че Бекер е решил да признае престъплението, е допълнителен бонус за Генц, и забавлява гордостта му. Всъщност нямаше нужда от признанията на Бекер, защото доказателствената база вече е била достатъчно голяма.

Хес смяташе, че главния проблем за да не могат да разкрият какво наистина се е случило с Кристин Хартунг е липсата на материали сред твърде оскъдното „наследство“ на Генц. Такива документи по всяка вероятност бяха изтрити, унищожени или изгорени, подобно на „Кестеновото имение“, превърнати в пепел. По тази причина Марк имаше големи надежди за двата мобилни телефона, намерени в разбитата кола в гората, но и двата се оказаха съвсем нови: Генц ги бе използвал едва в последния ден от живота си. Но според данните на неговия GPS приемник, успяха да установят, че наскоро той няколко пъти е посещавал един регион в Северна Германия югоизточно от Росток. Отначало този факт не привлече особено внимание, защото Генц преди това си бе сътрудничил с германската полиция. Въпреки това, вчера, след като Хес получи отговор на запитванията си за фериботните връзки до Фалстер и Лоланд, които експерта е използвал, той се заинтересува от тази следа. Оказа се, че тъмнозелен автомобил под наем, който Генц е поръчал в петък вечерта, малко преди да загине, набучен на кестенов клон, все още го чака на фериботния кей в Росток. След като се свърза с германска компания за коли под наем, Хес разбра, че колата е наета от жена.

— Der Name der Mieterin ist Astrid Bering[59] — каза служител на компанията по телефона.

От този момент разследването рязко се активира. Хес се свърза с познатите си в германската полиция по заобиколен начин и разбра, че сестрата близначка на Генц вече е регистрирана на немски адрес, който може да бъде локализиран в района на малкото село Bougewitz, на два часа от Росток и недалеч от границата с Полша. Хес си спомни, че според специалния регистър следите от сестрата на Генц се губят, след като е била изписана от психиатричната болница преди по-малко от година. Така че, ако Генц е поддържал връзка с нея — а това се потвърждава от данните на неговия GPS приемник — тогава неговата сестра е единственият човек, който има информация за съдбата на Кристин Хартунг.

— Тулин, събуди се!

Мобилният телефон на съседната седалка звъни и Ная повдига сънното си лице изпод пухеното яке, което я покрива.

— Вероятно германците се обаждат. Аз шофирам, затова ги помолих да звънят на твоя номер в случай че има нещо. Но може да не отговаряш.

— Защо, да не съм инвалид. И между другото, говоря отлично немски.

Хес се усмихва на себе си, когато Тулин, все още сънена изважда мобилния телефон от джоба на пухеното си яке. Лявата й ръка, счупена на две места, е с шина, цялото й лице е натъртено и ожулено — тя все още е в този вид. Макар че и Марк не изглежда по-добре, затова двамата бяха чудесна двойка, когато преди половин час закусваха на шведска маса на ферибота. След това слязоха долу и се качиха в колите, и когато Хес й предложи да поспи по пътя, Ная нямаше нищо против. Започвайки в събота следобед, те работеха като луди, опитвайки се да получат поне някаква новина за съдбата на Кристин Хартунг. Шефовете им бяха отпуснали няколко дни, за да завършат работата и да се оправят, така че Хес си помисли, че на Тулин ще й дойде добре да поспи. И, освен това й беше безкрайно благодарен — в края на краищата, ако тя не беше ударила Генц в главата, той най-вероятно щеше да го блъсне и убие. Хес я намери в безсъзнание върху снега точно зад дървото, на което висеше Генц, без да осъзнава колко тежки са нараняванията й. Когато чу звуците на сирените, той я изнесе на пътя и с първата бърза помощ я изпрати в най-близката болница.

— Yes… Gut… I understand… Danke[60] — Тулин приключва разговора, очите й светват.

— Какво казаха?

— Оперативната група чака на паркинга на пет километра от адреса. Някой от местните каза, че в тази къща наистина живее жена и според описанието, изглежда, е на възрастта на Астрид Беринг.

— И?.. — По лицето й, Хес се досеща, че не е съобщила всички новини, само не знае дали са добри или лоши.

— Жената, обикновено се държи на разстояние. Но няколко пъти е забелязвана да ходи в гората с дете на около десет или дванадесет години. Местните смятат, че това е нейният син.

Глава 125

Слънцето грее през заледените прозорци. Астрид оставя торбите върху палмовия килим в коридора и чака с нетърпение малкото семейство на велосипеди да отмине къщата й, за да не я видят как отваря вратата и излиза на двора. И трябва да измине петнадесет стъпки до гаража, където се намира малкия Seat, но се налага да побърза, защото ще трябва да се върне и да вземе Муле, преди да се появи друг велосипедист или кола на пътя.

Астрид почти не беше спала. През по-голямата част от нощта стоя будна и се опитваше да разбере какво се е случило, а в седем и петнадесет сутринта реши да се подчини на брат си и да избяга. Тя отключи вратата към малкия килер, побутна Муле с нежни движения, каза й да се облече и самата тя отиде да се приготви. От миналата седмица не беше ходила в магазина, затова днес направи само няколко хрупкави сандвича с хляб и конфитюр и изми ябълка за Муле. Астрид беше приготвила куфарите още в петък вечерта, когато брат й каза, да бъде готова когато пристигне, за да тръгнат веднага. Въпреки това той никакъв не се появи. Астрид дълго го чака, застанала до прозореца на кухнята и със затаен дъх, надничайки към фаровете, които от време на време се появяваха на пътя. Но всеки път отминаваха малката й самотна къща, сгушена между полето и гората. Астрид изпитваше едновременно страх и облекчение, но цял ден не смееше да направи нищо и просто го чакаше. Ден след ден. Обикновено винаги се обаждаше в уговореното време, сутрин и вечер, за да разбере дали всичко върви както трябва, но последният път, когато това се случи, беше в петък сутринта. Самата тя не можеше да му се обади, защото нямаше телефонния му номер. Той я беше предупредил отдавна, че не е безопасно да му се обажда. И тя се примири и с това, както винаги му се подчиняваше във всичко, без значение какво ще предложи. Защото беше силен и най-добре знаеше какво е нужно.

Ако не беше брат й, Астрид би умряла отдавна от наркотици, алкохол или самоубийство. Той неуморно я настаняваше в различни болници и клиники, където се прилагат най-нови методи на лечение. И отново и отново слушаше лекари, които обясняват естеството на психичната й травма, но тя все още не можеше да проумее, че той възприема страданията й като собствени. Астрид, разбира се, беше напълно наясно на какво е способен — в края на краищата тя с очите си бе видяла всичко, което се случи онзи ден, преди толкова години в имението на Ерум. И така, напълно погълната от болката си, тя не забеляза колко силно го боли и него, но вече беше късно.

Преди около година той я отведе от последната болница и я качи в колата. Качиха се на ферибота и продължиха, до място на юг от Росток, където й бе купил селска къща на нейно име, в която можеше да живее през цялата година. Астрид нищо не разбираше. Самото място и вълшебните есенни цветове, особено ярки през този ден, й направиха такова впечатление, че душата й беше изпълнена с чувство на благодарност към брат й за любовта му към нея. И това чувство не я напусна до момента, в който й каза с каква цел е купил тази къща и как ще я използва.

Това се случи една вечер, когато се върна с малко момиченце, което спеше в багажника на колата му. Астрид беше ужасно уплашена. Тя разпозна момичето, защото през последния месец бе виждала лицето й на телевизора в стаята за отдих в болницата. И тогава брат й с чувство на триумф й каза чия дъщеря е… Астрид се противопостави на намеренията му, но той много се разгневи. Заяви, че веднага ще убие детето, ако сестра му откаже да се грижи за него. След което заключи момичето в килера, специално подготвен за това, и не остави на Астрид никакъв избор, като накрая й съобщи, че в къщата има много камери за видеонаблюдение и той ще може да проследява всяко тяхно движение. Астрид се страхуваше от него, но страхът й стана още по-голям от деня, когато го видя с брадва в ръка до тялото на мъртвия полицай.

В началото тя избягваше да общува с момичето и само й носеше храна в килера два пъти на ден. Но от плача на детето й стана непоносимо и горчивата му съдба й напомни за собствения й затвор. И скоро Астрид й позволи да излиза от килера и да яде с нея на масата в кухнята. Или да гледат заедно младежки сериали в хола на някой от немските телевизионни канали. В крайна сметка Астрид осъзна, че двете са затворнички под един покрив и времето не минаваше толкова бавно, когато бяха заедно. Един ден обаче момичето се опита да избяга от къщата, и Астрид трябваше да й препречи и отново я заключи в килера. Наблизо нямаше съседи, така че никой не можеше да ги чуе, но въпреки това случката остави неприятно чувство в нея и тя разбра, че симпатизира на момичето. И веднага след коледните и новогодишните празници, които Астрид нямаше сили да празнува, тя реши да установи строго ежедневие в къщата, за да прекарват времето си по-разумно.

Денят започваше със закуска, последвана от учене. От един от околните градове Астрид купи бледо розов калъф с моливи, както и учебници по математика и английски език и, доколкото можеше, помагаше на момичето да учи, седейки на масата в кухнята. Те изучаваха датския език, решавайки тестове от някаква образователен сайт, намерена в мрежата от Астрид, за което момичето беше особено благодарно. Сутринта имаха три урока и после обядваха това, което заедно сготвяха, последван от физически урок. Именно по време на урок по гимнастика, правейки упражненията, които Астрид сама бе измислила, за пръв път се разсмяха заедно: изглеждаха твърде смешно, когато тичаха на място и нелепо вдигаха коленете си нагоре. Това се случи в края на март и за първи път от много години Астрид се почувства щастлива. Тогава тя започна да нарича момичето Мули. За нея това беше най-хубавото име което знаеше.

Когато брат й идваше на посещение веднъж седмично — настроението в къщата се променяше. И Астрид, и Мули ставаха тъжни и мълчаливи, сякаш в къщата идваше палач. Брат й бе забелязал, че между тях се е създала близка връзка и няколко пъти устои скандал на Астрид, включително и по телефона, когато благодарение на камерите за видеонаблюдение бе разбрал каква свобода дава на момичето. Когато тримата вечеряха, по правило в мълчание, той често седеше с мрачно изражение и наблюдаваше как Мули разчиства масата след хранене, а Астрид внимателно следеше всяко негово движение. Той обаче не прояви никаква агресия към Мули. Удари я само веднъж — след като миналото лято момичето се опита да избяга, тичайки в гората, но се ограничи с шамар в лицето.

И се бе случило така. Времето се затопли и стана непоносимо да стоят затворени. Те пренесоха своите уроци, включително гимнастиката, на верандата в задната част на къщата, но един ден Мули я попита дали може да се разходи в гората. Астрид не виждаше опасност в това. Гората е голяма и рядко се срещаха хора там. Нещо повече, бяха толкова далеч от Дания, а и сега Мули не изглеждаше като преди — с късо подстригана коса и дрехи, в които изглеждаше повече като малко момче. Брат й любезно им позволи да се разхождат в гората и един ден Мули едва не избяга от Астрид. По време на разходката те видяха възрастна двойка пред себе си и както обикновено при такива случаи се обърнаха обратно към къщата, но Мули издърпа ръката си от Астрид и се опита да настигне непознатите. Докато се връщаше в къщата, на Астрид й се наложи да влачи крещящото момиче по земята, което беше записано от камерите за видеонаблюдение. Само няколко часа по-късно брат й пристигна и присъдата му беше следната: цял месец на Мули ще й е позволено да напуска килера, само за да се облекчи. След този период Астрид я изведе на терасата и я почерпи с най-големия сладолед, който можеше да купи в близкия магазин. Тя обясни, че момичето силно я разстроило, Мули поиска прошка, а Астрид прегърна крехкото момиче за раменете. Оттогава нещата между тях отново се подобриха, следваха точно ежедневието си, правеха уроци, гимнастика, а Астрид си мечтаеше, че това ще продължи и в бъдеще. Но тогава дойде есента и един ден брат й се появи с кестените си…

— Остани тук, Мули. Ще се върна скоро.

Семейството с велосипедите най-накрая отмина, и Астрид, с торбички в ръка, отваря вратата и излезе на чистия, студен въздух. Тя притичва в гаража и се опита да изчисли колко далеч могат да стигнат днес, ако тръгнат по-бързо от обикновено. Астрид нямаше време да измисли ясен план. Както и да е, брат й винаги се е занимавал с тия неща и сега трябва да действа сама. Само Мули да е с нея и всичко ще е наред. Тя знаеше, че се разбираха и отдавна бе престанала да мисли, че момичето има и друга къща, освен нейната собствена. Или може би е по-добре, че брат й отсъства, защото дълбоко в сърцето си изпитваше страх, че той ще направи нещо лошо с момичето, когато приключи тази история.

Това е последното нещо, за което Астрид си помисли, когато се обърна към колата, защото в този момент една ръка с черна ръкавица притисна устата й. Няколко мъже с черни маски на лицето и оръжия — войници, или не знаеше какви? — грубо я притиснаха към стената на гаража.

— Wie viele gibt es im Haus?[61]

— Das Mädchen, wo ist sie?![62]

— Anrworte![63]

„Войниците“ грабват торбите от ръцете на Астрид. Тя е толкова потресена, че не може да отговори. И чак когато висок мъж с рани по лицето и различен цвят очи се обръща към нея на датски, тя успява да промълви, да не й отнемат момичето.

— Къде е тя?

Той отново повтаря въпроса си. И едва когато Астрид осъзнава, че мъжете в маски и оръжие ще обискират къщата, тя казва каквото иска да чуе от нея. След което пада в безсъзнание на градинските плочи.

Глава 126

Кухнята е празна, и момичето осъзнава, че никога повече няма да се върне тук. Тя седи с връхни дрехи на табуретка до масата, покрита с балатум, и чака майка си да влезе и да я вземе със себе си, защото й е забранено да излиза сама в двора.

Тя не е истинската й майка, но й беше заповядано да я нарича така. Не — Астрид. Особено когато са навън на разходка. Тя все още помни истинските си мама и татко и малкия си брат. И всеки ден мечтае да ги види отново. Но тази мечта я измъчваше. И се научи да изпълнява всичко, което й се казваше до деня, когато успя да избяга. Което правеше много пъти, както в реалността, така и във фантазиите си. И сега, докато внимателно наблюдава през прозореца какво се случва в гаража, в нея се събужда неясна надежда.

Всичко започна, вероятно, преди няколко дни, когато онзи човек не дойде. Майка й вече е опаковала всички неща и й каза да бъде напълно готова и да чака на табуретката, на която сега седи. Но той не дойде. Нито на следващия, нито на последващия ден. И дори не се обади. Майка й беше нервна и притеснена много по-осезаемо отпреди и когато я събуди тази сутрин, от гласа си предположи, че е взела решение.

И може би е добре, че се махат от тук. Ще напуснат къщата, която мрази, далеч от този мъж с неговите видеокамери, които постоянно я гледат. Но въпросът е — къде и защо? Ами ако там е по-лошо? Момичето обаче не обмисля докрай тази идея, защото, тя не й дава никаква надежда. Може би ивицата дневна светлина на отворената врата или фактът, че мама все още не идва…

Внимателно поставя краката си на пода и става, приковала очи в гаража. Ами ако това е последният й шанс?! В ъгъла на кухнята, точно под тавана, мига червената светлина на охранителната камера и бавно измествайки краката си, тя започва да се движи към вратата.

Глава 127

На Ниландер му е ужасно неприятно да се мотае край гората с немската работна група някъде в Северна Германия и да чака съобщение дали Кристин Хартунг е в тази малка дървена къща или не. В същото време той никого не ръководи и не контролира нищо. И това продължава от няколко дни, когато миналия петък му издърпаха килима под краката. И наред с други неща, го унизиха пред всички. Чрез служител на прес службата на ведомството, онази с която възнамеряваше да си легне в хотелската стая, властите му наредиха да признае, че се е заблудил, излагайки версията си по-рано в хода на разследването. Както и разбира се, да похваля Хес и Тулин за успешното разрешаване на случая.

Почувства се така, все едно неговите началници го бяха помолили да си отреже топките и да ги забие на фасадата на полицейското управление в Копенхаген. Въпреки това той се подчини на заповедта и оттогава можеше само да наблюдава как хората му, заедно с криминалистите, подреждат документите и бележките, оставени от Генц, опитвайки се да открият следи от дъщерята на Хартунг, чийто случай той самият бе приключил пред камерите няколко дни назад.

Ето защо сега Ниландер се чувстваше напълно потънал в лайна. Но въпреки това пристигна тук като част от ескорта от трите коли, потеглили рано тази сутрин от управлението. Ситуацията щеше да се реши много скоро. И все още не знаеше дали ще му нанесе смъртен удар. Ако Кристин Хартунг не е в къщата, щетите върху репутацията му ще са незначителни, и ще бъде напълно възможно да си затворят очите. И самият случай, очевидно, ще остане загадка и благодарение на това няма да му е трудно да се оправи с журналистите. Но ако Кристин Хартунг е в къщата, тогава адът ще се отвори. Освен ако има късмета да прехвърли вината върху някой друг. И резервния му аргумент: заблудил се е разбира се заради факта че някой е направил фаталната грешка да назначи такъв психопат като Генц на такава значима позиция.

Германските специални части са обградили къщата и в момента се приближават към нея по двойки, но изведнъж спират. Вратата на къщата се отваря и едно малко слабо същество се втурва в двора с пълна скорост. Ниландер наблюдава слабата фигура, която тича по тревата, мокра от росата. Стигайки до средата му, тя спира и ги гледа изумено.

Всичко наоколо, като че ли замръзва. Да, доста се е променила. Пораснала е и очите й са тревожни и тъжни. Въпреки това, Ниландер бе гледал снимката й стотици пъти — и веднага я разпозна.

Глава 128

Операцията отнема твърде много време и Роза започва да мисли, че това е лош знак. Те стоят до магистралата и къщата не се вижда от там, но им беше казано, че се намира само на петстотин метра оттук, от другата страна на нивата и гората от високи дървета и храсти. Слънцето грее, но студеният вятър ги пронизва до кости, въпреки че са на завет зад две големи коли на полицейски спецчасти.

Когато снощи със Стийн бяха уведомени, че полицията ще провери следа в Германия, настояха да отидат с тях. Предполага се, че сестрата на престъпника живее в селска къща близо до границата с Полша. Според някои сведения той е бил на път за там, когато е загинал на горския път недалеч от „Кестеновото имение“. Вероятно сестрата е била съучастник на злодея и може би знае нещо за Кристин. Това беше последната им надежда и категорично поискаха да им бъде позволено да се присъединят към полицията. Освен това самият престъпник вече не можеше да каже нищо.

Това бе първият въпрос, който зададе Роза когато се събуди в клиниката след операцията. Осъзнавайки, че е в истинска болница, а не в кошмарното бяло мазе, тя погледна насълзените очи на Стийн и попита дали виновникът е казал нещо. Съпругът поклати глава и тя осъзна, че в момента това не е толкова важно. Той, както и Густав, изпитаха голямо облекчение, че Роза е жива. И как можеха да останат безразлични, когато тя беше така измъчвана и обезобразена? Хирургическите скоби върху отворената рана на лявата ръка спасиха живота й, като предотвратиха сериозна загуба на кръв. Но отсечената лява ръка беше обгоряла от пламъците. Лекарят каза, че болката скоро ще отмине. И в бъдеще тя ще има протеза по поръчка, с която ще свикне.

Колкото и да е странно, инцидентът почти не се отрази върху психиката на Роза. Тя не започна да прави трагедии заради липсата на ръката си и дори осъзна, че тази загуба е незначителна. Тя беше готова да даде всичко: дясната си ръка, закърпена от лекарите и двата крака, и дори живота си, ако в замяна може да върне времето назад и да спаси Кристин. Докато лежеше в болнично легло я завладя чувство за вина и преглъщайки сълзите си, се укоряваше за греха, който бе извършила толкова отдавна, като малко момиче. Да, всичко беше по нейна вина. И въпреки че Роза се опита да се поправи през останалата част от живота си, в зряла възраст, това не помогна. Напротив, стореното от нея се отрази на съдбата на Кристин. Момичето не беше сторило нищо на никого, а страдаше просто защото й е дъщеря… Колко е ужасно да осъзнаеш това! Стийн се опита да я убеди да не се измъчва, но Кристин я нямаше, както и човекът, който я бе похитил, а Роза се надяваше само да я е отвлякъл.

И така продължаваше да се измъчва и упреква, когато внезапно снощи се появи съобщение за новооткритата следа и им беше предоставено място в кортежа, който бе тръгнал на път още преди изгрев. Няколко часа по-късно, пристигайки на паркинга, където ги чакаше германската полиция, Стийн дочу разговор между датски детективи и местни колеги. Оказа се, че заподозряната жена е била виждана няколко пъти през лятото да се разхожда в гората с дете на приблизително същата възраст като Кристин. Датските полицаи не потвърдиха тази информация. Когато операцията започна, те останаха на паркинга с двама немски полицая.

Изведнъж Роуз осъзнава, че се страхува да повярва, че Кристин е жива. За кой ли път се хваща за сламка и строи и въздушни замъци, който скоро щяха да се разбият на парчета. През нощта, когато Роза се събуди и започна да се подготвя за пътуването, тя решила да облече дрехите, с които Кристин я бе виждала: тъмносини дънки, зелен плетен пуловер и ботуши с кожени ивици, които Кристин бе нарекла „мечки“. И оправдавайки себе си, тя каза: "В крайна сметка трябваше да облека нещо". Но всъщност Роза избра това облекло, защото надеждата отново я завладя и тя вече си представяше как днес най-накрая ще се затича към Кристин, да я прегърне и да я задуши в прегръдките си…

— Стийн, искам да се прибера. Мисля, че е време да си тръгваме.

— Какво?

— Отвори колата. Тя не е там.

— Още не са се върнали…

— Не можем да липсваме дълго. Искам да видя Густав.

— Роза, ще останем тук.

— Отвори колата! Чуваш ли ме? Отвори колата.

Тя дърпа дръжката на вратата, но Стийн не посяга към джоба си за ключовете. Бе видял нещо там, зад нея. Роза се обръща и гледа в същата посока.

Две фигури се движат към тях, заобикаляйки гората. Те минават през полето, насочвайки се към магистралата с полицейски коли. Калта от обработваемата земя се залепва за обувките им и те трябва да вдигат краката си високо. Една от тях е жената от полицията, Тулин. В другата фигура, отначало разпознава момче на около дванадесет или тринадесет години. Тулин го държи за ръка. Той е с къса прическа, но косата му е разрошена. Дрехите му висят като на бостанско плашило, очите му гледат надолу, защото му е трудно да върви през калта. Но когато момчето вдига глава и оглежда колите с търсещ поглед, където Роза стои до Стийн, тя веднага разбира всичко. Стомахът й се свива от болка. Роза поглежда Стийн, за да се увери, че и той вижда същата картина и забелязва, че по лицето му, изкривени от гримаса на риданието, текат сълзи. Роза полита. Тя минава покрай колите и тича в полето. Когато Кристин пуска ръката на Тулин и се втурва към нея, Роза осъзнава, че всичко това е действителност.