Кестеновия човек

Глава 28

— Няма да повтарям повече. Върнах се в мотела и си легнах. И сега бих искал да знам, кога с Магнус можем да се върнем у дома.

Ярко осветената стая в края на дългия коридор е задушна. Ханс Хенрик Ходж, едва потиска риданията си, извивайки ръцете си. Дрехите по него са доста смачкани, от него се носи миризма на пот и урина. Изминаха шест дни от откриването на тялото на Лора Киер, а преди два дни Тулин реши да подаде молба за предварително задържане на приятелят й. Съдията даде на отдел Убийства четиридесет и осем часа, да намерят достатъчно доказателства, за да го обвинят — засега без успех. Ная е убедена, че Ходж знае повече, отколкото казва, но пичът изобщо не беше глупав. Той е програмист, получи образованието си в университета в Южна Дания и дори като професионалист да е старомоден и предвидим, то способностите му не могат да се отрекат. Постоянно се е местил и твърди, че е бил на свободна практика и след като се е запознал се с Лора Киер, е получил постоянна работа в средно голяма компютърна компания, с офис в сграда с изглед към кея на Калвебод.

— Никой не може да потвърди, че сте били в мотела в понеделник вечерта и никой не е видял колата ви на паркинга на мотела до седем сутринта на следващия ден. Къде бяхте през цялото това време?

Веднага щом беше задържан, Ходж упражни правото си на адвокат. И сега тази млада дама бе взела думата, амбициозна, миришеща на скъп парфюм и облечена, както Тулин никога не би могла да бъде, поради липсата на необходимите средства за това…

— Клиентът ми твърди, че е бил в мотела цялата нощ. Той ви повтори няколко пъти, че няма нищо общо с престъплението, така че ако нямате нова информация, изисквам незабавното му освобождаване.

Ная не откъсваше поглед от Ходж.

— Факт е, че всъщност нямате алиби. И в деня, когато сте отишли на панаира, Лаура Киер е сменила ключалката в общия ви дом, без да ви попита. Защо?

— Вече споменах. Магнус изгуби ключовете си.

— Или може би защото е имала друг мъж?

— Не!

— Но по някаква причина си се ядосал, когато тя ти е казала по телефона, че е сменила ключалката.

— Не ми каза, че е сменила ключалката.

— Може би болестта на Магнус се е отразила лошо на отношенията ви. Разбирам отлично: вие сте се ядосали, когато тя внезапно ви е заявила, че има друг мъж в живота си.

— Не знам за друг мъж. И никога не се ядосвам на Магнус.

— Значи тогава сте се ядосали на Лора?

— Не, не съм й се ядосал.

— Но тя е сменила ключалката, защото не е искала повече да те вижда и точно това ти е казала по телефона. Почувствали сте се излъган, въпреки че сте направили толкова много за нея и за момчето, и когато се прибирате…

— Не се прибрах…

— Почукал си на врата или прозореца, а тя ти е отворила, защото не е искала да събудиш детето. Опитали сте да разговаряте с нея, да напомните за пръстена на ръката й…

— Но нямаше нищо подобно…

— … за пръстена, който си й дал, но тя е останала студена и безразлична. Вие я примамвате в градината, но тя непрекъснато ви повтаря, да вървите по дяволите. Че всичко е свършено между вас. Че нямате никакви права. Че няма да може да виждате момчето, защото вече не сте заедно и в крайна сметка…

— Нищо подобно нямаше, казвам ви!

Тулин усеща погледа на адвокат, изгарящ от нетърпение, но не откъсва поглед от Ходж, който отново извива ръце и върти пръстена си.

— Не, не, така няма да стигнем до нищо. Клиентът ми е загубил годеницата си и трябва да се вземат предвид интересите на момчето, така че ми се струва напълно несправедливо да го подлагаме на по-нататъшно задържане. Клиентът ми иска да се върне у дома възможно най-скоро, за да може да се грижи за момчето, когато го изпишат от…

— Ние просто искаме да се приберем, по дяволите! Колко време ще останете в нашата къща? Трябва най-накрая да ни оставите на мира!

Нещо в този нервен срив на Ходж изглеждаше странно. Този четиридесетгодишен ИТ специалист не е първият, който изразява недоволството си от факта, че полицията все още продължава следствени действия в къщата му и не пуска никого там. Въпреки че, според логиката на нещата, смята Тулин, Ходж трябва да бъде заинтересован да се гарантира, че полицията ще се погрижи за безопасността на следите, оставени там. От друга страна, експертите изследвали къщата навсякъде, толкова много пъти, че отдавна щяха да разкрият какво би се опитал да скрие Ходж. И тя трябва да се примири с идеята, че всъщност го е грижа само за благополучието на момчето.

— Моят клиент, разбира се, е съгласен с необходимостта от по-нататъшни следствени действия. Но може ли да бъде освободен?

Ханс Хенрик Ходж отправи напрегнат поглед към Тулин. Тя разбира, че ще трябва да го пусне и след това да информира Ниландер за случилото се. И да съобщи също, че в случай на убийството на Лора Киер, разследването тъпче на едно място. Ниландер, без съмнение, ще избухне и ще поиска тя да се постарае, да не губи повече време и да отвлича вниманието на служителите от изпълнението на наистина неотложни задачи. И освен това, ще попита къде е този шибан Хес. По уважителна причина, Ная няма да може да отговори на този въпрос. От вторник вечерта, когато се разделиха пред болницата в Глоструп, той не беше помогнал ни най-малко за разследването и действително идваше и си отиваше, когато си пожелае. Миналия уикенд се обади по телефона, за да разбере как вървят нещата от някакъв, както тя разбра, „Направи си сам“, когато някой до него говореше за кодове на бои.

След разговора тя остана с впечатление, че той просто се беше обадил, за да създаде впечатление, че все още е в случая. Тя, разбира се, не смята да разкаже на Ниландер за това, защото отлично разбира, че отсъствието на Хес от работа ще му причини не по-малко раздразнение от неуспешното задържане на Ханс Хенрик Ходж. Нито един не й даде допълнителни точки, но в края на разговора тя щеше да напомни на събеседника си препоръката за SC-3, за която въпреки уговорката не намери време да говори през миналия петък.

— Вашият клиент може да бъде освободен, но къщата ще бъде запечатана до края на разследването и той засега ще трябва да живее някъде другаде.

Адвокатът кима с доволен поглед, закопчава чантата си с документи и става. На Тулин й се стори, че Ходж иска да възрази, но погледа на адвокатката го принуждава да мълчи.

Глава 29

Около паркинга пред главния вход на отдела по криминалистика, където Хес пристига, високи брези се люлеят, заплашвайки да паднат под натиска на вятъра. Приближавайки се до дежурния служител на приземния етаж, той, без да чака въпроси, му показва своята полицейска значка и обясни, че има среща с един от служителите. Скоро Генц, облечен в бяла роба, се приближава към тях и поглежда изненадано Хес.

— Искам да проведа експеримент и имам нужда от помощ. Няма да отнеме много време, но ще ми трябва донякъде стерилна стая и експерт, който може да се справи с микроскоп.

— Повечето от нас могат. За какво точно става въпрос?

— Първо, бих искал да попитам дали мога да ви се доверя. Има голяма вероятност всичко това да е глупост и да не си струва времето, но не мога да поемам риска и искам само двамата да знаем за това.

Генц, все още е скептично настроен към Хес, и лицето му се разтяга в усмивка:

— Ако намеквате за това, което ви казах миналия път, тогава мисля разбрахте, че бях принуден да съм предпазлив.

— Е, сега и аз трябва да внимавам.

— Вие сериозно ли?

— Да, напълно.

Генц погледна малко встрани и си спомни каква купчина документи го очаква на бюрото му.

— Е, ако това е свързано с нашата работа и не надхвърля закона…

— Според мен всички условия са изпълнени. Освен ако не сте вегетарианец. Къде отиваме?

Отваря се последната от автоматичните порти, разположени в приземния етаж на сградата, и Хес вкарва служебната кола вътре. Генц натиска отново бутона и портата се затваря. Размерът на помещението е като на работилница. Това е една от лабораториите на отдела, в която се извършва проверка на превозните средства и въпреки че изобщо не е необходимо да се оглежда автомобилът, тя е доста подходяща за Хес. Тук на тавана имаше мощни неонови лампи и подова решетка.

— Моля, помогнете ми. Хес отваря багажника и Генц извиква изненадано, когато вижда на дъното му мъртва бледа маса, увита в прозрачен чаршаф за еднократна употреба.

— Какво е?

— Прасе. На около три месеца. Купих го на пазара за месо. Преди час висеше там на кука в хладилника. Нека го преместим на масата.

Хес хваща трупа за задните крака, а Генц, след кратко колебание, отпред. Заедно пренасят прасето върху метална маса, до стената. Коремът на прасето е отворен, всички вътрешности са отстранени и безжизнените очи се взират в стената.

— Нищо не разбирам. Какво общо има всичко това с нашата работа? Шегувате ли се? Повярвайте ми, нямам време за забавление.

— Не се шегувам. Прасето тежи четиридесет и пет килограма, тоест толкова, колкото дете в пред-юношеска възраст. То има глава и четири крайника, и въпреки че хрущялите, мускулите и костите донякъде се различават от човешките, все пак става за основа на сравнение при изследването на оръжието за убийство. Но първо, прасето трябва да бъде разчленено.

— Разчленено? — Генц гледа недоверчиво към Хес, който, връщайки се в колата, изважда преписка от делото и някакъв продълговата вещ в платнен пакет от задната седалка. Слагайки папката под мишницата си, той отваря пакета и вади от него мачете, дълго почти метър.

Ето какво трябва да проучим, когато приключим с прасето. Мачетето повече или по-малко съответства на това, открито в затворника от Хартунг, и бих искал да разчленя прасето по същия начин, както го е направил той, съдейки по показанията му. Ще взема престилка, може ли?

Хес поставя оръжието и досието на стоманената маса, до която стои Генц, и слага една от престилките, окачени на закачалката. Генц гледа от папката към Хес и обратно.

— Но защо? Не мисля, че това може да е от значение за този случай. Тулин казва, че…

— И наистина не е. Ако някой влезе, ние транжираме прасе за коледната вечеря. Ще го направиш ли или аз да започна?

Ако някой му беше казал преди няколко дни, че ще трябва да разчленява прасе, нямаше да повярва, но се случи нещо, което го накара да разгледа разследването на убийството на Лора Киер от друг ъгъл. И това нямаше нищо общо с тревожността, която изпитва след разговора си с Магнус в болницата в Глоструп. Ако кестеновото човече с пръстови отпечатъци на Кристин Хартунг беше оставено на местопрестъплението, грубо казано, едновременно с убийството, може, разбира се, да се сметне за случайност. Но вече седнал във влака на път за вкъщи от Глоструп, Хес се опита да преосмисли целия ход на разследването. По принцип той не се съмняваше, че преди почти една година дъщерята на Хартунг е убита и тялото й е разчленено, както му каза Тулин. Да, работата в датската полиция не е най-лесното нещо в света, той го знаеше от собствен опит, но съдейки по това колко щателно служителите на отдел Убийства разследват престъпленията и взимайки предвид високия процент на разкриваемост, отделът може да се счита за един от най-добрите в цяла Европа. Човешкият живот все още означава нещо в тази страна — и особено що се отнася до живота на дете и още повече за живота на дъщерята на известен парламентарист. А фактът, че Кристин Хартунг беше дъщеря на министър, ясно предполагаше мащабно разследване, включващо множество денонощни следователи, криминалисти, оперативни работници и дори служители на контраразузнаването. Престъплението срещу момичето, очевидно, се разглежда като атака срещу демокрацията и, разбира се, именно във връзка с това беше дадена командата „Всички на линия!“. Като цяло Хес се довери на резултатите от разследването. До деня, когато беше в парк Один, единственият въпрос, който остана без отговор, беше дали кестеновия човек случайно се е появил на местопрестъплението или е бил оставен по някаква причина. И все пак вътрешното му чувството на тревога го притесняваше.

След няколко дни разследването стигна до логично заключение: появи се подозрение към гаджето на убитата, Ханс Хенрик Ходж, с което самият Хес се примири. Посоката на разследването беше определена от Тулин и тя действаше енергично и бързо, но в същото време ясно личеше, че се стреми да напусне отдела и да придвижи нагоре кариерата си. Освен това тя се държеше доста сдържано с Хес, въпреки че, от друга страна, участието му в процеса, освен спонтанния и иницииран от него разговор с Магнус, беше много ограничено, включително и защото самият той повече от веднъж се възползва от възможността да остане в сянка. Хес се занимаваше главно със съставянето на доклада с Франсоа за неговия началник в Европол. Много пъти редактираните документи бяха изпращани по предназначение и в очакване на решението на германския си началник, Хес продължи да подрежда апартамента.

Надявайки се на бързо завръщане в Европол, той дори се свърза с брокер. По-скоро с няколко. Първите трима брокери, на които той се обади, дори не искаха да впишат имуществото му в техните картотеки. Четвъртият се съгласи, но предупреди предварително, че периодът на изчакване може да се забави, защото районът, където се намираше жилището на Хес е прословут. — „Освен ако не се намери някакво ислямско или просто нещастно създание“, добави брокерът. Нервният домоуправител, разбира се, се намеси в хода на ремонта и Хес трябваше да чуе доста глупости от малкия пакистански кълвач, докато работеше с бояджийската четка, но въпреки всичко работата напредваше.

Все пак нещо се бе случило снощи. Първо му се обадиха от Хага и секретаря със студен глас уведоми на английски, че Фрейман иска да разговаря с него по телефона в петнайсет часа на следващия ден. Перспективата за пряка комуникация с шефа насърчи Хес. И му даде допълнителна сила, достатъчна да се заеме с боядисването на тавана, което всъщност възнамеряваше да отложи до по-добри времена. За негово нещастие боята пръскаше навсякъде, и картонените листове не бяха достатъчни, поради което домоуправителя на сградата му донесе цяла купчина стари вестници от мазето и ги разпръсна на пода, за да не го изцапа. И точно тогава, когато Хес завърши боядисването на тавана в кухнята, той погледна надолу от стълбата — и срещна погледа на Кристина Хартунг, която го гледаше от страницата на вестника.

Изкушението беше твърде голямо и Хес веднага вдигна страницата със снимка на момичето от пода с изцапаните с боя ръце. "Къде е Кристин?" — се питаше в заглавието. Скоро той потърси продължението на статията и го намери сред вестниците, разпръснати на пода на тоалетната. Авторът на така нареченото есе, датирано от 10 декември миналата година, обобщава резултатите от неуспешното търсене на тялото на Кристин Хартунг по онова време. Действителното разследване на престъплението беше прекратено, но авторът бе намерил добър повод, за да мистифицира смъртта на Кристин Хартунг.

Месец преди разпита на престъпникът Линус Бекер, той се признава за виновен, че е изнасилил и убил Кристин, а след това разчленил тялото й, но останките така и не били намерени. Есето беше придружено от много впечатляващи черно-бели фотографии на екип от търсачи, които претърсваха гората. Освен това в полицията бяха направени изявления от няколко анонимни източници, в които се посочва, че лисици, язовци и други животни могат да изровят останките, и поради това да е невъзможно да бъдат намерени. Обаче, шефът на отдел Убийства Ниландер, се изразява по-оптимистично, въпреки че също намеква, че метеорологичните условия могат да попречат на издирването. Журналистът го попита дали е възможно признанието на Линус Бекер да е невярно, тъй като те не са имали късмет с издирването, но Ниландер е отхвърлил идеята. Според него, освен признанието на Бекер, има надеждни доказателства за убийство и разчленяване; обаче Ниландер не е влязъл в подробности в интервюто.

Хес се опита да продължи с боядисването, но в крайна сметка реши да се отбие в офиса: първо, да вземе фирмената кола, с която на следващия ден щеше да транспортира машината за циклене на под Silvan, която бе купил от магазина за строителни материали и второ, за да намерите спокойствие.

Сградата беше пуста — в края на краищата беше неделя вечер, а малката стрелка на часовник приближаваше десет, но той имаше късмета да намери на работното място последния служител на административния отдел, който все още не беше напуснал работа. Хес обясни, че трябва да разгледа материалите по случая с Лора Киер и той му помогна да влезе в базата данни на компютър в кабинета си в самия край на коридора. Но щом помощникът на Хес изчезна, той веднага намери в базата данни делото на Кристин Хартунг.

Материалите му бяха обемни. Бяха разпитани почти петстотин души. Изследвани са стотици места, безброй вещи са преминали съдебномедицинска експертиза. Хес обаче търсеше само доказателства, уличаващи Линус Бекер в престъплението, за да се улесни задачата. Единственият проблем беше, че прочетеното не му донесе спокойствието, което той търсеше. Точно обратното.

Първо, той беше разтревожен от факта, че Линус Бекер е в центъра на вниманието на разследването поради обаждане от анонимно лице. Да, разбира се, той е бил разпитван преди това — такъв е редът, тъй като преди това е бил осъждан за сексуални престъпления. Но този разпит не е дал нищо и едва когато е дошло анонимното обаждане, по време на разследването е настъпил пробив. Освен това обаждането не е било разкрито. И Хес се замисли дали твърдението на Бекер, че не си спомня къде точно е погребал останките, защото е било тъмно е вярно, или причината е, че той е в състояние на замъглен разум.

Но ако говорим за доказателства срещу Линус Бекер, именно благодарение на обаждането на анонимния автор е открита основната улика: в гаража до апартамента му на приземния етаж на къщата в Биспербьорг полицията открива оръжието, с което, очевидно, е разчленил тялото на Кристин Хартунг. Очевидно убедително доказателство, но Ниландер по някаква причина е избрал да не споменава за него в интервюто за вестника. Оръжието, деветдесет сантиметрово мачете, внимателно е проучено и генетичните експерти са потвърдили с абсолютна сигурност, че кръвта, останала по острието му, принадлежи на Кристин Хартунг. И след като резултатите от генетичното изследване са представени на Линус Бекер, той признава за убийството.

Бекер разказа как е закарал момичето с колата си до парка, където я е нападнал, изнасилил и удушил. След което, е опаковал тялото й в черен найлонов плик, лежащ в багажника на колата му, и я закара до вкъщи, за да вземе мачетето и лопата, съхранявани в гараж. Вярно е, че в същото време той твърди, че през този ден е загубил паметта си няколко пъти, поради което си спомнял само определени фрагменти. Според него, докато пътувал с мъртвото тяло, тъмнината се сгъстила и Бекер бил на риболов някъде в Северна Зеландия. Там той разглобил тялото, изкопал дупка и погребал в нея някаква част от нея, вероятно торса. Погребал и други останки в същата област, но на различно място. Резултатите от генетичния анализ неопровержимо показват, че мачетето е използвано за разчленяване на тялото на Кристин Хартунг и това дава основание да се счита, че престъплението е разгадано.

И все пак именно резултатите от изследванията на оръжието накараха Хес да отиде на пазара за месо тази сутрин. На връщане от центъра на града той се спря на Стария площад в магазина за ловни и риболовни стоки, който познаваше от времето, когато бе работил като следовател в отдел Убийства. Магазинът все още продаваше екзотични оръжия, нетипични за Дания, и се изненада, че това е направено законно. Там той намери мачете, което, разбира се, не беше напълно идентично с това, използвано в случая с Кристин Хартунг, но въпреки това имаше приблизително същата дължина, приблизително еднаква тежест и огъване и беше направено от същия материал. В началото Хес не можеше да реши към кой от криминалистите да се обърне за помощ при провеждането на експеримента, но тъй като знаеше, че Генц има репутация на отличен специалист и отдавна е признат като такъв от експерти на Европол, изборът падна върху него. Освен това, вземайки такова решение, Хес избегна общуването със старите си познати.

Разчленяването на прасето почти бе приключило. Хес отдели още един крак от трупа — този път отпред — с два тежки, прецизни удара под лопатката, избърса потта от челото си и се отдръпна от металната маса.

— И сега какво? Готови ли сме? — Генц, държейки прасето, пусна крака на трупа и погледна часовника си, а Хес огледа острието на светлината, за да разбере какви следи остават върху него, след като е съсичал прасето.

— Все още не. Трябва да се почисти. И между другото, надявам се да имате наистина добър микроскоп.

— За какво? Не разбрах какво ще правим.

Хес не отговори. И прокара върха на показалеца, по протежение на острието на мачетето.

Глава 30

Объркан, Тулин прелиства електронната информация на Лора Киер на плоския екран пред нея. Експертите по криминалистика са създали съответно три папки за съобщенията, електронната поща и актуализациите във Facebook. Миналата седмица тя вече прегледа всички материали няколко пъти, без ясен план какво трябва да търси. Но сега, когато Ходж е освободен, е необходимо да се реши в коя посока да продължи разследването по-нататък. И така, преди минута, след като влезе в огромен отворен офис, Ная помоли двамата оперативни сътрудници да й помогнат да открие алтернативна версия на Ходж, и да използва цялата информация в доклада, който скоро трябваше да бъде предаден на Ниландер.

— Може би учителят на момчето, — предложи един от тях. — Той е разговарял с Лора Киер за състоянието на момчето, което на моменти е било доста затворено, а в други е изпадал в състояние на агресия и насилие. По думите на учителя, той се е срещал с нея няколко пъти и е предложил да прехвърли сина си в специално училище възможно най-скоро. Вероятно отношенията им са взели различен обрат.

— Кой друг? — попита Тулин.

— Възможно е майката да е имала сексуални отношения с учителя и да си представим, че една вечер той идва в дома й без предупреждение, и е станало скандал.

Тулин отхвърля този аргумент, опитвайки се да се концентрира върху безброй букви и изречения, трептящи пред нея на екрана.

ИТ служителите с право твърдят, че кореспонденцията на Лора Киер преди смъртта й не е особено интересна в смисъл че не съдържа никакви категорични доказателства за нечия вина. Само набор от баналности, предимно в кореспонденция с Ханс Хенрик Ходж. И така Тулин поиска скрийншоти на всичките й SMS съобщения, имейли и публикации във Facebook за целия период след смъртта на съпруга й, което се е случило преди две години. От контролния си компютър тя влезе в базата данни с помощта на кода, който Генц й бе дал по телефона. Възползвайки се от възможността, той също попита как протича разследването след сензационното откритие на пръстовите отпечатъци на Кристин Хартунг върху кестеновия човек. И въпреки че Генц имаше пълно право да й зададе такъв въпрос, това предизвика възмущение у Тулин и накратко му даде да се разбере, че това явление има логично обяснение и не си струва да си губи времето с него. След това обаче, тя съжали за това. В крайна сметка Генц беше един от малкото експерти, които по принцип се интересуваха от напредъка на разследването и реши да помисли за предложението да се види с него на сутринта.

Ная, естествено, не прочете цялата кореспонденция подред, но селекцията създаде цялостно впечатление за личността на Лора Киер. Проблемът беше, че това не помогна много на разследването и затова два дни по-късно тя посети денталната клиника, където е работила Лора Киер, за да разбере повече за нея. Въпреки това, натъжените и уплашени колеги в стерилната клиника на една от многолюдните пешеходни улици в центъра на града потвърдиха само това, което тя вече знаеше от Фейсбук. Според тях, Лора Киер обичала домашния уют и се занимавала основно с отглеждането на сина си. Загубата на съпруга й преди няколко години й се отразява пагубно — и то не само заради нея, но преди всичко заради това как се е отразила на Магнус. Преди, общително и весело, седемгодишното момче внезапно замлъква и се затваря в себе си. Тя се е чувствала много самотна и тогава по-младият й колега я посъветва да се обърне към сайтове за запознанства, за да намери нова любов. Лора се опита да се срещне с няколко мъже в сайтове, наречени „Да правим секс“, като „Tinder“, „Happn“ и „Candidet“, които Тулин научи от кореспонденцията на електронната поща на Лора Киер. Въпреки това тя не успява да намери мъж, който се интересува от създаване на дългосрочна връзка и след това тя се насочва към сайта „Моята втора любов“, където след още два неуспешни опита се натъкна на Ханс Хенрик Ходж. За разлика от предишните кандидати, той се оказа широко скроен човек и се съгласява да живее с нея и Магнус. Колеги казаха, че Лора се влюбила в него и тя отново е имала щастлив семеен живот. Обаче, Магнус става все по-труден за общуване, и темата за поведението му започна да надделява в разговорите й с колегите в почивките между вадене и избелване на зъбите, а Лора Киер започва да се интересува от идеята за специалисти, които биха могли да помогнат на момчето й, особено след като му е поставена диагноза аутизъм.

Като цяло, нищо негативно не разказаха колегите й за Ходж, който от време на време е посрещал Лора след работа. Явно наистина й е помагал много и с голямо търпение е разговарял с момчето, грижейки се за неговото благополучие. И много от колегите на Лора твърдяха, че тя би се сринала напълно, ако не го бе срещнала. Вярно, през последните две седмици Киер започнала да говори много по-малко за сина си. И в петък, в навечерието на убийството, тя си е взела отпуск от работа, позовавайки се на факта, че трябва да остане с детето си, а също отказва да отиде с няколко колеги в Малмьо за продължаване на образователни курсове в събота и неделя.

Тулин знаеше, че SMS съобщенията от мобилния телефон на Киер потвърждават казаното от нейните колеги. По време на работния ден Ходж й е изпратил няколко съобщения, от които се вижда, че той е бил много загрижен, че тя е спряла да общува с колегите си и отказа да пътува, за да остане повече със сина си, но Лора или изобщо не отговаря, или отговаря еднозначно. Независимо от това е невъзможно да се каже, че Ходж й е бил ядосан по тази причина. През този ден той многократно се е опитвал да привлече вниманието й, показвайки забележително търпение и я нарича „любовта на живота ми“, „сладкишче“, „бебче“ и други подобни, от които на Тулин й се повдига.

И сега тя очакваше и се надяваше Ходж да се разкрие от друга страна след освобождаването му от ареста и да получи разрешение от съдията да контролира електронния му трафик. Но и тук тя беше разочарована. От материалите, които й бяха на разположение, следваше, че Ходж е бил напълно погълнат от работата си и е ценен от компютърната компания в Калвебод Брюге, въпреки че основните му жизнени интереси, освен Лора и Магнус, са къщата и градината, включително гаража, който той очевидно, е направил със собствените си ръце. Страницата му във Facebook беше като цяло празна, ако не се взема предвид снимката, на която той стоеше в комбинезон с Лора и Магнус в градинска кола, и не съдържаше нищо подозрително. Освен ако, разбира се, той е посещавал постоянно всякакви порно сайтове. Тулин попита Ходж защо не е толкова активен в социалните мрежи и той й каза на един от първите си разпити, че прекарва достатъчно много време на компютъра в работата си и затова предпочита да прави други неща в свободното си време. Това впечатление за Ходж като напълно кротък човек бе подкрепено от разказите на неговите колеги и малкото му познати и никой от тях не е забелязал нещо необичайно в поведението му нито на панаира на компютри, нито по-рано.

В допълнение, Ная се доверяваше на Генц и криминалистите, които не откриха следи от кръвта на Лора Киер или нещо подозрително в колата на Ходж, нито по дрехите или обувките му. И когато Генц наскоро информира Тулин, че скочът, с който е залепена устата на Лора Киер, и пластмасовите ленти, с които престъпникът е вързал китките й, нямат нищо общо с тези, съхранявани на рафтовете в гаража на Ходж, нейните надежди напълно изчезнаха. Инструментът за мъчение, както й трионът, използван за ампутиране на ръката на Лора, също не са открити; както й отрязаната й ръка.

След като излезе от системата, Тулин реши: Ниландер ще трябва да изчака за доклада, който му беше обещала. Тя става, взема палтото си и прекъсна разговора на двама оперативни лица:

— Остави учителя, и се фокусирай върху Ходж. Отново проверете камерите за наблюдение на пътя, проследете движението на колата му по пътя от панаира до Хусум от двадесет и две до седем сутринта.

— Колата на Ходж? Вече я проверихме.

— Въпреки това, я проверете отново.

— Само преди малко го освободихме.

— Обадете ми се, ако намерите нещо. Аз ще отида да говоря отново с шефа на Ходж.

Без да изслуша протестите на колегите си, Ная се отправя към вратите, където изведнъж се появява Хес.

— Имате ли минута?

Той изглежда разтревожен и хвърля поглед към офицерите на заден план. Тулин го подминава и отсича:

— Не, нямам.

Глава 31

— Съжалявам, че ме нямаше сутринта. Знам, че Ходж е освободен, но това вероятно няма значение. Трябва да се върнем към тези отпечатъци.

— Отпечатъците не са важни.

Тулин върви бързо по дългия коридор, чувайки гласа на Хес зад себе си:

— Момчето каза, че фигурата не е била там преди убийството. Трябва да разберем дали някой друг може да потвърди това. От тези, които живеят там. Може би някой е видял нещо…

Тулин се приближава към вита стълба, която води към ротондата. Мобилният й телефон звъни, но тя не го дига, за да не губи време, и слиза по стръмните стълби. Хес я следва.

— Не е необходимо да се прави, защото намерихме обяснение за това. И отделът смята, че трябва да се занимаваме с неразкритите въпроси, а не да си губим времето с вече решени въпроси.

— Трябва да говорим за това. Чакай малко, по дяволите!

Тулин вече се спусна в пустата ротонда, но Хес я сграбчи за рамото, което я накара да спре. Дръпвайки се от ръката му, тя забелязва кратко обобщение на досието на Кристин Хартунг в него.

— Анализът по това време показа, че по оръжието няма следи от костен прах, с който Линус Бекер разчленява тялото на Кристин Хартунг. Но следи от кръвта й са останали. Така че те са решили, тъй като това е в съответствие с обяснението на престъпника, че това е достатъчно и разчленяването е прието за истина.

— Какво говориш, по дяволите? Откъде си получил такава информация?

— Идвам от лабораторията по криминалистика. Генц ми помогна да проведа експеримент там. Когато се разчленява тяло или труп и изрязват или нарязват кости, независимо от всичко, микроскопичните частици костен прах остават в пукнатините и прорезите на оръжието. Вижте увеличената снимка на това мачете, което използвахме за експеримента. Ако се разгледа внимателно, колкото и старателно да се почиства оръжието, тези прахови частици не могат да бъдат отстранени. Но съдебно-генетичният анализ на мачетето от случая Кристин Хартунг показа само наличието на следи от кръв. И пълна липса на костен прах.

Хес протегна няколко листа, където се виждаха такива частици върху металната повърхност на мачетето, чието изображение също беше увеличено, и се виждаха отблизо. Но вниманието на Тулин първо беше привлечено от части от трупа в една от другите снимки.

— Какво е това на заден план? Малко прасе?

— Това е експеримент. Не е доказателство, но важното е, че…

— Ако има значение, вероятно този факт щеше да е посочен. Не мислиш ли?

— Тогава това не е било важно, но е възможно, сега, когато пръстовият отпечатък е намерен, да е от значение.

Входната врата се отвори и заедно със студения въздух в ротондата нахлуха два смеещи се субекта. Един от тях беше Тим Янсен, следовател с висок ръст, който по правило се придружаваше от партньора му Мартин Рикс. Янсен се радваше на репутацията на строг детектив, но Тулин го познаваше предимно като мъжки шовинист. Тя много добре помнеше как през зимата по време на тренировка по бойни изкуства той се притисна към нея и започна да се търка в срамната й област и я освободи едва когато тя го удари в слънчевия сплит с лакът. Между другото, именно Янсен, заедно с партньора си, успяха да получат признанията на убиеца по случая с Кристин Хартунг. Ная като цяло остана с впечатлението, че двамата имат недосегаем статут в отдела.

— Здравей, Хес. Прекарваш си ваканцията у дома ли?

Янсен придружи поздрава с невинна усмивка, но Хес не му отговори. Той изчака колегите му да напуснат ротондата и да продължи разговора и на Тулин й се искаше да му каже, че предпазливостта му изглежда смешна.

— Може би това не означава нищо. В края на краищата кръвта й е била там и лично мен не ме интересува, но определено трябва да поговорите с шефа си и да решите как да продължите по-нататък — каза той, задържайки погледа си.

Ная не искаше да му казва, но след посещение при Магнус в болницата в Глоструп, тя влезе в базата данни и препрочете случая на Хартунг. Само за да се увери, че в нея наистина няма нещо, на което тя трябва да обърне внимание, в което тя отново се убеди. Спомените за болката, която родителите й и тя и Хес претърпяха при неотдавнашното си посещение в дома им, останаха дълбоко в нея.

— И ми го казвате, защото работата ви в Хага ви прави експерт в убийствата?

— Не, казвам това, защото…

— Тогава не се намесвайте. Не се дръжте като слон в стъкларски магазин с хора, които скърбят, защото някои си вършат работата, а вие не.

Хес я гледа. Тя вижда в очите му, че е объркан Да, той е твърде далеч в мислите си и не може да разбере, че това причинява повече вреда, отколкото полза. Но по същество това нищо не променя. Ная се отправя към вратата, но в този момент в ротондата се чува глас на оперативен работник с телефон в ръка:

— Тулин, ИТ специалистите имат нужда от теб.

— Кажи им, че скоро ще им се обадя.

— Има нещо важно. Те са забелязали текстово съобщение, което е изпратено до номера на Лора Киер.

Тулин забелязва, че Хес се съвзема и се обръща към оперативния работник, който й подава телефона.

Тя чува в приемника гласа на млад експерт, чието име не може да се сети. Той описва ситуацията:

— Става въпрос за мобилния телефон на жертвата. Винаги ги деактивираме в телефонната компания, след като приключим с проверката, но това отнема няколко дни, така че тя все още е активен и все още може…

— Просто ми кажете какво има в съобщението.

Тулин се взира в колонадите около двора, листата с бронзов цвят потрепват — и усеща тила на Хес отзад на главата си, докато IT специалиста чете текста на съобщението. Студен вятър духа през отворените врати и тя чува гласа си да пита експерта дали са успели да открият подателя.

Глава 32

Срещата с лидера на партията, подкрепяща правителството на Герт Буке, приключи само преди четвърт час, но едва сега Роза Хартунг призна пред себе си, че върви според най-лошия сценарий за нея.

Последните дни в Кристиансборг бяха в разгара си: имаше оживена кореспонденция между Министерството на социалното осигуряване и централата на фракцията на Буке по отношение на корекцията на различни статии във връзка с подготовката на бюджета за следващата година. Самата Роза работи с Вогел денонощно, и всичко това, за да намери компромиси в социалната политика, която да задоволи както фракцията на Буке, така и правителството, което й беше от полза. През тези шест дни тя се опита да забрави за посещението на двама полицаи и насочи цялата си енергия да постигне споразумение, което министър-председателят би одобрил. За нея е изключително важно да спечели доверието на премиера — в края на краищата самата Роза гарантира, че ще може да изпълнява задълженията си в министерството. Което, може би, не отговаряше напълно на реалността, но беше най-важният фактор, който ще й позволи да се върне към пълноценен живот. За щастие през изминалата седмица нямаше заплахи или съобщения, затрудняващи работата й, и тя смяташе, че животът се е върнал към нормалното си състояние, поне до срещата с Буке в заседателната зала, която се намира до заседателната зала на Фолкетинг. Докато Вогел с ентусиазъм докладваше за измененията на законопроекта, предложени от министерството, Роза наблюдаваше Герт, който учтиво кима в негова посока, въпреки че всъщност нарисува няколко завъртулки в бележник си с много по-голям интерес. И първите думи, изречени от Буке, я поразиха:

— Чух вашите предложения, но трябва да ги обсъдя във фракцията.

— Така или иначе вече сте ги обсъждали, и то неведнъж.

— И сега трябва да го обсъдим отново. И така, договорихме ли се?

— Но, Буке, фракцията ще направи както ти кажеш. Трябва да знам дали можем да постигнем споразумения преди…

— Роуз, знам процедурата. Но както вече споменах…

Той стана от мястото си. Хартунг разбра, че в свободен превод думите му означават, че той просто иска да спечели време, но не може да разбере с каква цел. Позициите на Буке в партията и в електорат й не са толкова силни и ако се постигне споразумение с тях, те само ще се засилят.

— Буке, ще се срещнем с теб, но няма да ви позволим да ни притискате повече. Вече преговаряме от седмица и ви направихме отстъпки, но не можем…

— А според мен този премиер ни оказва натиск и това не ми харесва, така че ми е необходимо известно време да помисля.

— За какъв натиск говорите?

Герд Буке седна отново и се наведе към нея.

— Роуз, ти ми харесваш. И ти съчувствам в мъката ти. Но за да бъда честен, мисля, че са те пуснали на сцената, за да се преглътне по лесно горчивия хап, но аз не играя в такива игри.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— През годината, в която отсъства, правителството се мяташе от една буря в друга… Според проучвания на общественото мнение популярността му е спаднала, премиерът е отчаян и не знае какво да прави. И сега се опитва да напълни една торба с подаръци от бюджета и съвсем съзнателно номинира най-уважавания министър, тоест вие, за ролята на Дядо Коледа, за да може правителството да възвърне доверието на избирателите в навечерието на изборите. И тогава той ще го оглави отново.

— Буке, не ме е „номинирал“, за да си върне доверието на избирателите, аз самата го помолих за това.

— Прекрасно и тук ще свършим.

— И ако смятате, че нашите предложения са торба с коледни подаръци, тогава трябва да обсъдим този въпрос. Ние сме в средата на мандата и ще трябва да си сътрудничим още две години, така че съм заинтересован единствено да намеря решение, което ще удовлетвори и двете страни. Но изглежда, че просто губите време.

— Не губя време. Казвам само, че има определени предизвикателства. Аз имам и вероятно и вие имате за какво да се борите, така че е съвсем ясно, че задачата ни няма да е лесна.

Буке се усмихва дипломатично. Роуз не откъсва поглед от него. Вогел, който вече се опитва да смекчи тона на разговора, прави нов опит:

— Буке, ами ако намалим още малко…

Но Роза явно взе решение. Тя изведнъж се изправи.

— Не, да свършим до тук. И дайте време на Буке да обсъди ситуацията във фракцията.

И преди Фредерик Вогел да успее да каже нещо друго, Хартунг става от мястото си и се отправя към вратата.

Основното лоби в Кристиансборг е изпълнено с посетители и техните ентусиазирани гидове, които сочат към тавана картините на различни държавни глави от миналото. Роза забеляза автобусите, когато пристигна сутринта, и макар че винаги е подкрепяла демократичната прозрачност, тя преминава през тълпата и се изкачи по стъпалата с напрегнато изражение. На половината път Вогел я настига.

— Искам само да ви напомня, че сме зависими от Буке. Неговата фракция подкрепя правителството и без него нямаше да има мнозинство в парламента. Не можете да реагирате така. Дори и да е споменал твоята…

— Едното, няма нищо общо с другото. Една седмица обсъждаме и не постигнахме нищо. Той просто иска да покаже на всички, че не мога да се справя със задачата си, преговорите ще се провалят и ще трябва да насрочим предсрочни избори.

За Роза е ясно, че Буке не иска да продължи да си сътрудничи с правителството. Може би опозицията му е направила по-съблазнителна оферта. Ако бъдат принудени да подадат оставка и да проведат предсрочни избори, центристката партия на Буке ще бъде свободна да сключи нов съюз с други партии. И с тази фраза „да, и вероятно и вие имате за какво да се борите“, той очевидно намеква, че би искал да припише провала на преговорите на нея.

По пътя Вогел продължава разговора:

— Мислите ли, че е получил оферта от опозицията? В този случай, спирайки преговорите, вие му давате причина да го обмисли и не съм сигурен, че на премиерът ще му хареса.

— Не съм спряла нищо. Но ако Буке се опита да окаже натиск върху нас, ние ще му отговорим със същото.

— Как?

Роза вече бе разбрала каква е основната й грешка. Връщайки се в министерството, тя избягна пресата и помоли служителите учтиво, но решително да отхвърлят всички молби за интервюта. От една страна, защото беше ясно какво всъщност ще питат журналистите. А от друга — защото тя искаше да се концентрира изцяло върху преговорите. Въпреки че, първата причина надделяваше. Вогел се опита да я убеди, но тя твърдо застана на позицията си, но сега, като разгледа ситуацията отвън, разбра, че нейното отсъствие в медиите може да се изтълкува като проява на слабост, ако преговорите завършат неуспешно.

— Организирайте интервютата. Ще приема толкова журналисти, колкото време имам днес. Трябва да публикуваме нашите предложения относно социалната политика и да дадем възможност, колкото се може повече хора да чуят за това — така ще окажем натиск върху Буке.

— Съгласен съм. Но вероятно журналистите няма да се ограничат само с политиката.

Роза няма време да отговори. Млада жена, минаваща покрай нея, я бута силно по рамото и за да не падне, трябваше да се облегне на стената.

— Хей, какво правите?

Вогел подпря Роуз с ръка и хвърля гневен поглед към момичето, което, въпреки че се огледа, не си направи труда да спре. Тя бе с обемна жилетка и червено сако с качулка, дръпната над челото. Роза само забелязва, че има тъмни очи и веднага изчезна сред тълпата, очевидно опитвайки се да настигне групата туристи.

— Идиотка!.. Всичко наред ли е с теб?

Роуз кимва и продължава напред. Вогел изважда мобилния си телефон.

— Сега ще се договоря.

Набира номера на първия журналист, докато слизат по стълбите. Роуз се обръща за миг, но не намира тази жена сред посетителите. Във външния й вид имаше нещо познато, но Хартунг не може да си спомни откъде или кога я е виждала по-рано.

Гласът на Вогел я връща към реалността, и Роуз забравя тази мисъл.

— Готова ли сте за първото интервю след четвърт час?

Глава 33

Есенният вятър виеше тревожно, прокрадвайки се между трептящите брезенти над скелето на площад „Ярмерс“, което е задръстено от движение. Бял служебен автомобил със сирена и мигаща светлина на покрива прави рискована маневра. Той излиза на тротоара, минава покрай сградата, която се ремонтира, но след това се оказва блокиран от общински камион с куп мокри листа отзад.

— Може ли по-точно? Откъде идва сигналът?

Тулин седи зад волана, и с нетърпение очаква отговор от техника по радиостанцията и се опитва да обиколи камиона за комунални услуги на общината.

— Сигналът от мобилния телефон идва от района между Тагенсвай и Езерата; собственикът сега се движи към Готерсгаде, очевидно с кола.

— Има ли данни за собственика?

— Не, няма. Съобщението беше изпратено от мобилен телефон с нерегистрирана SIM карта, но ние го изпратихме, за да можете да го прочетете сами.

Тулин натиска копчето на сирената с цялата си сила, намира пролука в задръстването и натиска газта. Хес, седнал до нея, в същото време чете текстовото съобщение на дисплея на телефона си.

Кестеново човече, влез, влез. Кестеново човече, влез, влез. Имате ли кестени днес за мен? Благодаря ви, благодаря, благодаря ви…

— Това е от детска песен: "Ябълко, влез, влез." Но "човекът ябълка" се заменя със „слива“, „кестен", или каквото там искат децата… Дръпнете се от пътя, по дяволите всички!

Тулин отново натиска бутона на сирената и изпреварва колата на общината. Хес се обръща към нея:

— Кой знае, че сме намерили кестеново човече на местопрестъплението? Споменато ли е някъде в докладите или в експертните становища?

— Не, Ниландер пазеше тази информация, така че това не беше споменато никъде.

Тулин отлично разбра защо Хес зададе този въпрос. Ако информацията за човечето с пръстови отпечатъци на Кристин Хартунг беше изтекла в пресата, всички градски луди биха ги затрупали с всякакви съобщения. Но в случая очевидно не става въпрос за луд. Освен това текстовото съобщение беше изпратено директно до мобилния телефон на Лора Киер и тази мисъл кара Ная да се обади отново по радиостанцията.

— Как е положението? Къде отиваме?

— Сигналът идва от улица „Кристиан IX “; може би се насочва в сградата там — сигналът е слаб…

На светофара светва червено, но Тулин завива на тротоара и, и без да гледа отстрани, пресича кръстовището с пълна газ.

Глава 34

Тулин и Хес излизат от колата и хукват по рампата покрай колите, подредени в една линия на бариерата. Съдейки по последното съобщение, превозното средство, от което е дошъл сигнала от мобилния телефон, трябва да е някъде наоколо, но как да го намерят, когато паркингът е почти пълен… Вече е понеделник вечерта и хората се втурват от паркинга към магазина и в обратна посока. Цели семейства с огромни пазарски чанти и тикви, които скоро ще украсят за Хелоуин. Тихата фонова музика в усилвателите прекъсва само от медения глас на диктора, който обявява атрактивни есенни предложения за пазаруване в мола.

Тулин веднага изтича до стъклената кабина в края на подземния етаж, където се намира охраната на паркинга. Младежът сяда отстрани до нея и се опитва да сложи няколко папки на рафта.

— Аз съм от полицията. Трябва да знам…

Тогава тя забелязва, че той е със слушалки; и реагира чак когато тя потупва силно по стъклото и му показва значката си.

— Трябва да знам кои автомобили са влизали през последните пет минути.

— Откъде мога да зная?

— Да, те са на записите на камерата ви. Нека да разгледаме.

Тулин посочва стена, окачена с малки екрани зад гърба на момчето, който най-накрая стига до извода, че времето не търпи отлагане.

— Превъртете назад! Побързайте!

Тъй като сигналът на мобилния телефон изчезна, когато собственикът влезе в сградата, телефонът не е показал никакви признаци на живот, но ако Тулин може да види кои коли са паркирали в подземния паркинг през последните пет минути, тя ще знае техните регистрационни номера и по този начин ще идентифицира тези лица. Пазачът обаче не може да намери дистанционното управление.

— Помня само мерцедеса и куриера, и още няколко автомобила…

— Хайде, хайде, побързайте!

— Тулин, сигналът се движи към Кьобмаергаде.

Ная се обръща към Хес, който, притиснал устройството до ухото си, слуша съобщението на проследяващата служба и започва да маневрира сред паркираните автомобили, проправяйки си път към стълбите, водещи към първия етаж. Тя отново поглежда към пазача, който най-накрая намери дистанционното управление.

— Добре, все пак. Покажете ми камерите в магазина. Тези на приземния етаж и тия които показват изхода към Кьобмаергаде.

Пазачът сочи към първите три екрана, а Тулин наднича в черно-белите изображения. Множеството клиенти, като мравки, на пръв поглед безцелно се движи един срещу друг на първия етаж на търговския център. Отначало тя не може да разбере нищо, но внезапно обръща внимание на фигурата, която за разлика от другите, целенасочено се движи в определена посока, а именно изхода към Кьобмаергаде. Камерите за наблюдение хващат в гръб тъмнокос мъж в костюм, но той изчезва зад колоната и Ная хуква да бяга.

Глава 35

Ерик Сайер-Ласен върви три стъпки зад жената, ухаеща на парфюм. Тя е малко над трийсет, носеща черна пола и черни чорапи, обувки с висок ток „Louboutins“, чийто звук

е почти непоносим за него, когато преминава в района на Victoria’s Secret. Жената е с добре поддържана фигура с повдигнати гърди и тясна талия, която му харесва; той предполага, че тя работи на някакво място с огледала, ароматни масла, подово отопление и други боклуци, само за да убие времето, преди да се превърне в мебел в къщата на богат задник. Той си представя какво ще направи с нея — ще я бутне в стаята през вратата, ще издърпа полата й нагоре и ще се притисне отзад, ще я сграбчи за дългата изрусена коса и ще извие главата й назад, така че да изпищи от болка. Той със сигурност можеше да постигне това, което искаше, като я покани в някой модерен ресторант или нощен клуб, където тя ще се кикоти от удоволствие всеки път, когато приближава платинената си карта към платежния терминал. Но не това иска, изобщо не е това, което заслужава…

Мелодията на мобилния му телефон го връща към реалността от света на фантазиите. Изважда телефона от чантата, висяща на рамото му.

— Какво?

Той отговаря със студен тон и осъзнава, че жена му го усеща, но по дяволите, не е ли нейна вината, че е станал такъв? Той спира и се оглежда за жената в „Louboutins“, но тя вече е изчезнала сред тълпата.

— Съжалявам, вероятно те прекъсвам?

— Какво искаш? Не мога да говоря точно сега. Казах ти.

— Просто исках да попитам: Може ли аз и момичетата да

отидем при мама и да прекараме нощта с нея?

Той става подозрителен.

— Това пък защо?

За миг млъква.

— Те просто не са я виждали дълго време. Освен това и ти не си във вкъщи.

— Не искаш да съм вкъщи ли, Ан?

— Разбира се, че искам. Нали ти каза, че днес ще закъснееш на работа, и аз…

— Какво, ти, по дяволите, Ан?

— Съжалявам… е, тогава ще си останем у дома… Щом смяташ, че е лоша идея…

Нещо в нея го дразни. Нещо в гласа й го кара да не й вярва, на което не може да разчита. Той не искаше животът му да е такъв, въпреки че искаше много неща и най-вече — да върне всичко, както беше, да започне отначало, от нулата. Но след това чува звука на токчета по мраморния под, обръща се и вижда жената в „Louboutin“ да излиза от бутика с малка красива чанта в ръка и да се насочва към асансьора близо до изхода на Кьобмаергаде.

— Добре. Вървете.

Ерик Сайер-Ласен приключва разговора и успява да влезе в асансьора, преди вратите му да се затворят.

— Може ли да се присъединя?

Жената е леко изненадана от външния му вид, което се отразява на кукленското й лице. Тя хвърля бърз поглед върху лицето му, тъмната коса, скъпият костюм и обувки и се усмихва.

— Да разбира се.

Ерик Сайер-Ласен влиза в асансьора. Той успява да отговори на усмивката й, да натисне бутона и да се обърне към жената, когато внезапно някакъв мъж с диво изражение, промушва ръката си във вратата и го избутва към огледалната стена, така че той забива носа си в хладното стъкло. Жената крещи от ужас. Човек се обляга с цялата си тежест върху него отзад и го претърсва. Ерик забелязва цвета на очите на мъжа и решава, че е нападнат от луд.

Глава 36

На Стийн му е ясно, че клиентът няма представа от чертежи. Той неведнъж се е сблъсквал с това преди, но този път гостът го дразни неизмеримо, защото смята невежеството си за добродетел и си позволява да използва думи като: „оригинален“, „различен“ и „категорично“.

Те седят в голямата зала за срещи, партньорът му Бярке и той, в очакване клиентът да свали очи от следващия чертеж и любезно да благоволи да изрази мнението си. Стийн поглежда часовника. Срещата се забавя и преди пет минути той трябваше вече да е зад волана и да пътува към училището. Момчето е на двадесет и три, мултимилионер, печели парите си от високи технологии и е обут със скъсани дънки и бели кецове като петнадесетгодишен. Стийн инстинктивно усеща, че пича може да напише думата „конструктивизъм“ без грешки само с помощта на редактора на най-модерния си iPhone, който той сложи на масата в началото на разговора и непрекъснато побутва.

— Момчета, има твърде малко details[12].

— Последния път казахте, че има твърде много детайли.

Бярке е принуден да изглади ситуацията и набързо казва:

— Можем да добавим — няма проблем.

— Във всеки случай трябва да получите повече pang[13], и повече kapow[14].

Изглежда Стивън просто чакаше тези думи и веднага изважда цял куп стари рисунки.

— Ето най-новите рисунки. Тук има и pang, и kapow, но казахте, че има твърде много от тях.

— Да, така е. Или може би просто казах… твърде малко.

Стийн поглежда пича и той отговаря с широка усмивка:

— Или може би грешката е, че всичко това е по някакъв начин inbetween[15]. Тук ми показвате един по един чертежите си, но всичко това е твърде еднообразно и монотонно, no strings attatched[16]. Следиш ли мисълта ми?

— Не, не следя. Но можем да поставим червени пластмасови животни край входа или, да речем, да преработим приемната като пиратски кораб.

Бярке се смее твърде силно, показвайки, че се е обезоръжил, но младият господар на света не приема шегата:

— Може би това е чудесна идея. Въпреки че, разбира се, мога да се свържа с вашите конкуренти, ако сами не take[17] за това преди deadline[18] да приключи тази вечер.

Скоро Стийн вече пътува към училището, но по пътя той се обажда в адвокатската кантора и казва, че все още не е получил заключение за признаването на Кристина за мъртва. Смутената секретарка се извинява, а Стийн приключва разговора твърде набързо, въпреки че, тя успява да каже, че е разбрала проблема и обещава да поправи грешката и да предаде документите.

По пътя, много преди да стигне до училището, Стийн изпива три горчиви шишета с течност, но този път се бе запасил с дъвка и измина няколко километра със смъкнато стъкло. Под дърветата, където Густав обикновено го чака, момчето не се вижда и мобилният му телефон не отговаря. Стивън не може да реши дали е пристигнал твърде рано или е закъснял. Учебният двор е празен. Стийн поглежда часовника си. Всъщност той рядко влиза в училището, дори не може да си спомни кога е бил там за последен път, а и той и Густав мълчаливо се бяха съгласили, че е най-добре за него да чака на улицата. Но сега Густав го нямаше. И след половин час Стийн трябва да е на работа и да прави преработени чертежи за младия господар на света. Отваря вратата и излиза от колата.

Глава 37

Вратата към класната стая на Густав беше широко отворена, но вътре нямаше никой. Стийн пристъпва бързо, и благодари на съдбата, че в тоя момент вървят уроци, в противен случай, той нямаше да успее да избегне любопитните погледи. Минавайки покрай шумните подготвителни класове, той се опитва да не забелязва орнаментите под формата на клони, оголени през есента и кестеновите животни. Той помни неотдавнашното посещение на полицията като кошмар. Пръстови отпечатъци. Чувствата се събудиха, когато смисълът от казаното, достигна до него. Възродена надежда, смесена с усещане за пълно объркване. Колко пъти той и Роза бяха минали през това, колко пъти са се налагаше да се връщат в самото начало на тази история — просто не очаквали такъв обрат. Тогава те си казаха помежду си, че това вече се беше случило и за доброто на Густав, трябва да се опитат да бъдат силни и да могат да приемат адекватно мъчителните катаклизми, които винаги ще се появяват със спомена за дъщеря им. Независимо от обстоятелствата, при които това ще се случи. И решиха, че независимо от всичко, те трябва да продължат напред и въпреки че, Стийн сякаш усеща кестеновите фигури зад гърба си, завивайки в посока на общото помещение, и си дава твърда дума да не обръща внимание.

Изведнъж спира. Той не разбира веднага, че съучениците на Кристин изнасят урок в общата стая, защото не ги е виждал отдавна. Лицата им обаче са познати.

Те седят спокойно на белите маси, върху кафявия килим и работят в групи. И щом един от учениците вдигна очи към Стийн, веднага очите на всички останали се насочват към него. Но никой не казва и дума. Объркан за момент, той е на път да продължи.

— Здравейте!

Стивън се обръща в посока на момичето, което седи само до масата до него, с три малки купчини учебници, и разпознава Матилда. Тя е пораснала. Станала по-сериозна. Облечена в черно. Любезно му се усмихва и пита:

— Густав ли търсите?

— Да.

Той я е срещал хиляди пъти, защото е идвала в тяхната къща толкова често, че разговорът с нея е почти толкова естествен, колкото и с дъщеря му, но сега той се мъчи да намери думи.

— Класът му неотдавна тръгна, и вероятно скоро ще се върне.

— Благодаря. Знаете ли къде отидоха?

— Не.

Стийн поглежда часовника си, въпреки че знае колко е часът.

— Е, ще го изчакам в колата.

— Как сте?

Стийн поглежда Матилда и се опитва да се усмихне. Тя му зададе един от най-опасните въпроси; той обаче толкова често го е чувал, и знае: главното е да се отговори веднага.

— Добре. Много работа, но това е за добро. Ами ти?

Тя кима и също се опитва да се усмихне, но изглежда тъжна.

— Много съжалявам, че не съм идвала отдавна…

— Не се притеснявай, при нас всичко е прекрасно.

— Здрасти, Стийн. Мога ли да помогна с нещо?

Той се обръща към класния ръководител Йонас Краг, който се приближава. Той е на четиридесет и пет години, носи дънки и тясна тениска. Очите му са дружелюбни, но в същото време предпазливи, изпитващи и Стивън отлично знае защо го гледа така. Инцидентът с Кристин се бе отразил силно на всички нейни съученици и учителите се опитаха да помогнат на децата да преживеят тази трагедия. В същото време класният ръководител беше един от противниците за участието на учениците от класа в траурната церемония, която по очевидни причини се състоя няколко месеца след изчезването на Кристин. Той бе информирал Стийн, че според него, това в голяма степен ще е във вреда за психиката на децата, отколкото да е от полза, тъй като би отворило раната, която вече е започнала да заздравява. Междувременно ръководството на училището реши да даде възможност на учениците сами да решат дали да участват в церемонията или не. И почти всички съученици на Кристин присъстваха.

— Не, всичко е наред. Вече си тръгвам.

Връща се в колата и в този момент звънецът оповестява края на часовете. Стивън затваря вратата и се опитва да открие фигурата на Густав сред децата, които напускат училището. Но синът му все още го няма. Сигурен е, че е постъпил правилно, но срещата с Матилда отново предизвика спомени от посещението на полицията, а думите на последния от психотерапевтите, които бяха посещавали, се появиха в главата му, че мъката е любов, която е загубила дома си и трябва да свикнат с тази мъка и да намерят сили да продължат напред.

Густав вече седнал на предната седалка до него и разказва, как класният ръководител ги е завел в училищната библиотека, за да си избират книги за домашно четене и затова е закъснял. Стийн кимва с разбиране, на път да запали двигателя и да подаде сигнал, че излиза на пътя, но изведнъж усеща, че трябва да се върне в училището. Звънецът звъни за започване на часа и той продължава да се бори със себе си. Той осъзнава, че това, което той ще направи сега, преминава границата, която си беше поставил. Но също така знае, че ако не го направи сега, най-вероятно никога няма да може да зададе на Матилда въпроса, който е толкова важен за него, може би дори по-важен от всичко друго в живота.

— Нещо не е наред ли?

Стийн отваря вратата.

— Трябва да свърша нещо… сега. Чакай в колата.

— Какво правиш?

Той затръшна вратата и тръгна към входа на училището под листата, падащи над него.

Глава 38

— Какво, по дяволите, правите?! Изисквам обяснение! — вика истерично Ерик Сайер-Ласен.

Тулин кликва върху иконата на съобщението на мобилния телефон на Samsung Galaxy и разглежда SMS съобщенията, докато Хес изсипва съдържанието на чантата му върху покрития с бяла кожа диван. Всичко това се случва в офиса на задържания, на последния етаж на търговския център. Докато долу на фона на тихата музика множеството хора се движат из бутиците, тук всъщност е рая на служителите в инвестиционната компания Сайер-Ласен. Дневната светлина бавно намалява, и пред стъклената стена, отделяща офиса от коридора, са скупчени служители с тревожни лица, наблюдавайки директора си, който само преди миг бе изведен от асансьора по начин, който не оставя никакво съмнение, че е задържан от полицията.

— Нямате право! Какво правите с мобилния ми телефон?

Игнорирайки го, Тулин изключва телефона и хвърля поглед към Хес, който отново рови из съдържанието на чантата:

— Тук няма съобщение.

— Може би го е изтрил. Според експертите, сигналът все още идва оттук.

Хес изважда бял плик „7-Eleven“ от чантата, докато Ерик Сайер-Ласен прави крачка към Ная.

— Не съм направил нищо. Или ще се разкарате оттук, или ми кажете…

— Каква е връзката ви с Лора Киер?

— С кого?

— Лаура Киер, тридесет и седем години, стоматологична сестра. Току-що изпратихте съобщение до телефона й.

— Не знам нищо такова.

— Къде е другият ви телефон?

— Имам само един.

— А какво е това в пакета?

Тулин има предвид бяла подвързана пратка с големина на лист A5, който Хес изважда от торбата и показва на Ерик Сайер-Ласен.

— Нямам представа, току-що го взех. Когато си тръгвах, куриерът ми се обади и каза, че е оставил пакет за мен в 7- Eleven… Ей?! — Сайер-Ласен забелязва, че Хес започва да отваря пакета. — Какво правиш? Какво по дяволите става тук?

Хес рязко оставя пакета да падне върху бялата кожа. Отворен е достатъчно, за да може Тулин да види прозрачна найлонова торбичка, покрита с тъмни петна и стар, мигащ мобилен телефон Nokia. Nokia е привързана към странна сива маса и едва след като Тулин разпозна пръстена върху пръста, тя осъзнава, е ампутираната ръка на Лора Киер.

Ерик Сайер-Ласен е изумен:

— Какво по дяволите е това?

Хес и Тулин си разменят погледи и първият се приближава до задържания.

— Добре си помислете. Лора Киер…

— Но, аз нищо не знам!

— Кой ви изпрати пратката?

— Току-що я взех. Не знам…

— Къде бяхте в понеделник вечерта миналата седмица?

— В понеделник вечер?

Тулин оглежда офиса на задържания и вече не слуша Хес или Сайер-Ласен. Тя интуитивно усеща, че този разговор няма да доведе до нищо. Струва й се, че целия този смут е била режисирана от някого. Сякаш някой се забавлява ужасно и им се присмива, гледайки ги как безумно се втурнат като насекоми в стъклен буркан. Ная се опитва да намери отговора на въпроса защо са тук и защо й се струваше, че правят правилното, когато пристигнаха на това място, и в същото време не усеща, че това е така.

Някой умишлено е изпратил текстово съобщение, за да ги примами в търговски център. Някой искаше те да последват сигнала на Nokia и да намерят дясната ръка на Лора Киер тук, в офиса на Ерик Сайер-Ласен. Но с каква цел? Не, не за да им помогне и, както изглежда, не защото Сайер-Ласен може да хвърли светлина върху някакви подробности, свързани със случилото се. Но защо тогава е трябвало да ги насочи към него?

Погледът на Тулин се спира на снимката в красива рамка на рафта на шкафчето „Монтана“[19]. На него се виждат Ерик Сайер-Ласен, съпругата и децата му и тя едва сега осъзнава какъв коварен план ги е довел тук.

— Къде е жена ви сега?

Като чуха въпроса на Ная, Хес и Сайер-Ласен млъкват и се обръщат към нея.

— Жена ви! Къде е тя в момента?

Ерик поклаща глава в недоумение, а Хес премества поглед от Тулин към семейната снимка на рафта и осъзнава, че и на него му хрумва същата мисъл. Ерик Сайер-Ласен свива рамене и се засмива нервно:

— Не знам, по дяволите! Сигурно е у дома. И защо е този въпрос?

Глава 39

Това е най-голямата къща в района на Клампенборг и тъй като преди няколко месеца Ан Сайер-Ласен, съпругът й и двете им деца се преместват тук, тя придоби навика да притичва пред автоматичната порта и да извървява останалата част от пътя по чакъла до къщата с бавно темпо, за да си поеме дъх и да нормализира пулса си. Но днес тя промени навика. Събра смелост и се обади на Ерик, след което побърза да се прибере вкъщи и, без да забавя ход, изтича по чакъла покрай спретнато подрязаните храсти, фонтан с алабастър и Land Rover. Не се смущава, че портата все още е отворена, защото много скоро тя ще мине през нея за последен път в живота си. Ан се бе обадила на бавачката и я уведоми, че сама ще вземе Лина от детската градина, а София — след това. Тя се затича към каменните стъпала, където кучето я посреща със закачлив лай, бързо го потупва по врата и отключва вратата.

В къщата вече е тъмно, и тя включва светлината и след това, затаявайки дъх, изключва алармата с натискане на бутона близо до видео домофона. Бързо събува маратонките и решително се изкачва по стълбите; кучето я следва. Ан знае точно какво ще вземе със себе си, защото в ума си вече много пъти е събирала нещата по пътя. В детската стая на втория етаж изважда две купчини предварително приготвено бельо от задната страна на гардероба, взема четки за зъби и козметична чанта от банята. След като видя на екрана на мобилния телефон, че съпругът й звъни, тя реши да не отговаря на повикването. Ако сега побърза, може да му се обади по-късно и да каже, че не е могла да отговори, защото е била в колата, а той ще осъзнае случилото се не по-рано от утре сутринта, когато разбере, че не са прекарали нощта с тъща му. Ан бързо набутва дрехите на момичетата в черна пътна чанта, в която вече са опаковани вещите й, и трите паспорта, скрити в килера. Затваря чантата си, почти тича надолу по стълбите към хола с панорамен прозорец с изглед към горския парк и след това си спомня, че е забравила две неща, без които не може да го направи. Тя оставя чантата на пода в средата на хола, поставя мобилния си телефон отгоре и отново бяга обратно към втория етаж. В детската стая, където вече е напълно тъмно, тя трескаво търси под възглавниците и леглата, но само с един поглед към перваза на прозореца, намира там две играчки-панди, без които момичетата не можеха. Вдъхновена от факта, че толкова бързо е намерила играчките, Ана тича по стълбите и по пътя си напомня, че е взела портфейла и ключове за колата от голямата маса за хранене в кухнята, направена от китайско дърво. След това се обръща към хола — и замръзва.

Там, в центъра на стаята, където преди минута бе оставила черната пътна чанта, няма нищо. Нито чанта, нито мобилен телефон. Само ивици от синкава светлина от фенера в градината, прокрадващ се през вратите на терасата, осветявайки лакирания под, където стои малка фигура на кестеново човече. В началото нищо не може да разбере. Или една от дъщерите й е направила фигурката заедно с бавачката. Или е сложила чантата на друго място. Но тогава й просветва, че и двете версии са грешни.

— Кой е там? Ерик, ти ли си?

Няма отговор. И Ан само забелязва, че погледът на ръмжащото куче е насочен някъде в тъмнината зад нея.

Глава 40

Класният ръководител говори за историята на Интернет от Тим Бърнърс-Лий до Бил Гейтс и Стив Джобс, когато внезапно вратата на класната стая се отваря и Матилда, седнала до прозореца, за голямо свое учудване вижда бащата на Кристин да наднича в стаята. Той прекъсна урока и смутено моли за извинение, и й се струва, че едва сега осъзнава, че е забравил да почука.

— Трябва да говоря с Матилда. Само минутка.

Класният ръководител няма време да отговори, а Матилда вече се изправя. Усеща, че класният ръководител е недоволна от нахлуването на Хартунг и знае защо, но не й пука. Те напускат класната стая и поглеждайки лицето на Стийн Матилда осъзнава, че нещо не е наред с него. Тя си спомня онзи ден преди почти година, когато бе дошъл да попита Матилда дали знае къде може да е Кристин. Тя се опита да му помогне, но видя, че отговорът й само засилва притеснението му, въпреки че бе предположил, че Кристин най-вероятно е отишла да посети другата си приятелка.

Матилда все още не може да се примири с идеята, че Кристин вече я няма. Няколко пъти, когато си спомняше за нея, имаше чувството, че всичко, което се случи, е само сън. Сякаш Кристин просто се е преместила и живее, някъде другаде сама и те пак ще играят заедно. Но щом видеше Густав, минавайки край нея в училище или, което много по-рядко се случеше, да видя Роза или Стийн, тя осъзнаваше, че всичко това изобщо не е сън. Матилда ги познаваше толкова добре… Тя обичаше да бъде в къщата им и й беше жал, виждайки как мъката ги засяга. И би направила всичко по силите си, за да им помогне, но сега, когато стои до Стийн пред вратата на класната стая, малко се плаши, че той не е на себе си. Изглежда някак объркан и сякаш е прикован в ъгъла. Освен това, когато Стийн, извинявайки се, я моли да разкаже как двете с Кристин са правили кестенови човечета в къщата им миналата есен, от устата му усеща остра миризма.

— Кестеновите човечета?

Самата Матилда не предполагаше какъв въпрос ще й зададе Стийн, но този наистина я затруднява и в началото изобщо не разбира какво иска от нея.

— Искате да знаете как ги правехме ли?

— Не, искам да знам дали ги е правила тя, или ти?

Матилда се поколеба с отговора, опитвайки се да си спомни, а Стивън я гледа напрегнато.

— Трябва да разбера това.

— Според мен ги направихме заедно.

— Сигурна ли си?

— Да, заедно. Защо питате?

— Значи и тя ги е правила? Така ли е?

От изражението на лицето му момичето предполага, че той разчита на съвсем различен отговор и, не знаейки защо, се чувства виновна.

— Ние винаги седяхме в дома ви, измисляхме ги и…

— Да, знам. И после какво направихте с тях?

— Излязохме на пътя и ги продадохме. Заедно с торти и…

— На кого?

— Не знам. Тези, които желаеха да ги купят. Защо…

— Ясно. Но сте ги продавали само на приятели, съседи — или на непознати?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш дали сред тях имаше непознати.

— Но аз не ги познавах.

— Спомни си дали сред тях имаше непознати или съседи, или може би някой друг…

— Не знам.

— Матилда, това може да бъде много важно!

— Стийн, какво става тук? — Класният ръководител е напуснал класната стая, но бащата на Кристин само хвърля кратък поглед в неговата посока.

— Няма значение. Просто трябва да…

Класният ръководител стои между Матилда и Стийн и се опитва да го отведе, но той се съпротивлява.

— Ако трябва да кажете на Матилда нещо важно, направете го както трябва. Разбирам много добре, времето беше тежко за всички, особено за вас, но и за съучениците на Кристин също.

— Имам само няколко въпроса. Това ще отнеме минута, не повече.

— Искам да знам за какво става въпрос, в противен случай ще трябва да ви помоля да напуснете. Класният ръководител не се помръдва и гледа въпросително към бащата на Кристин, който изглежда, като че ли целият въздух е излязъл от него. Стийн хвърля озадачен поглед към Матилда и тя вижда, че току-що е забелязал как другите ученици ги наблюдават през отворената врата.

— Съжалявам, не исках…

Стийн мълчи, обръща се към Матилда и изведнъж забелязва сина си, който стои в другия край на коридора и внимателно го наблюдава. Густав мълчи и гледа единствено баща си, но след това се обръща на пети и отново изчезва. Стийн тръгва след него, но стигайки до ъгъла, той внезапно чува гласа на Матилда:

— Изчакайте!

Стийн се обръща бавно и тя се приближава до него.

— Съжалявам, че не помня всичко.

— Няма значение.

— Но аз помислих и си спомних, че миналата година изобщо не сме правили кестенови човеци.

Очите му сякаш бяха приковани към пода. А тялото просто се приведе под тежестта на невидима тежест. Но когато значението на думите й достига до него, той вдига очи и среща погледа й.

Глава 41

Седмото интервю на журналистическата преса току-що бе приключило и мобилният телефон на Роуз звъни в момента, в който тя бързо върви по коридора с Енгелс. Обличайки палтото си в движение, тя вижда името на съпруга си на дисплея на телефона, но няма време да отговори, тъй като първият заместник все още има време да й предостави резултатите от последния доклад на Министерството на социалната защита.

Всички интервюта бяха успешни. Роза говори за необходимостта от инициативите, предложени от министерството и подчерта, че има големи надежди за продължаване на доброто сътрудничество с фракцията на

Буке. Тоест, тя направи всичко, за да принуди Буке да се върне на предишните си позиции. Тя отговори и на редица нетактични въпроси от личен характер, въпреки че това й костваше значителни усилия. „Как успяхте да се върнете на поста министър?“, „Как се промени животът ви в тази връзка?“, „Как успяхте да понесете този ужас?“ Стори й се странно, че младата журналистка, която беше задала последния въпрос, вярваше, че Роза се е завърнала на поста си, само защото е успяла да преживее загубата на дъщеря си.

— Трябва да побързаме. Ако искате министърът да не закъснява, ще го направим по пътя. Лю, нетърпеливо ги чака до асансьора, взима доклада с резултатите от Енгелс, а той пожелава късмет Роза, като я потупва по рамото.

— Къде е Вогел? — пита Роза.

— Ще ни срещне там. Каза, че първо трябва да се обади в ТВ-2.

Те се споразумяха за две интервюта на живо в новините. Първото, по Датското радио[20], а второто по TV-2, така че програмата им бе запълнена. Те влизат в асансьора близо до аварийния изход, където на шофьора ще му е по-лесно да ги вземе, отколкото от главното стълбище, където винаги има тежък трафик. Лю натиска бутона на приземния етаж.

— Премиерът беше информиран за хода на преговорите, а Вогел казва, че все още няма да влиза в спор с Буке.

— Да, няма да се разправяме с Буке. Просто искам да определим тяхното съдържание.

— Просто предавам думите на Вогел. Между другото, много е важно как ще говорите сега. Едно нещо са пишещите братя, а друго това…

— Знам какво правя, Лю.

— Знам това много добре, но говорим за излъчване на живо и те със сигурност няма да се ограничат само до въпроси, свързани с политиката. Вогел ме помоли да ви напомня, че ще питат как сте успели да се върнете. С други думи, ще задават въпроси от личен характер и Вогел не е могъл да получи никакви гаранции от тях.

— Добре, ще имам това предвид. Ще се справя. Няма връщане назад. Къде е колата?

След като излязоха от асансьора, Роза и Лю, преминаха контрола за сигурност на аварийния изход на ул. Адмиралска, където духаше силен вятър. Обаче министерската кола я нямаше. Роза забелязва, че Лю не е очаквала това, но както винаги се преструва, че всичко е под нейния контрол.

— Чакайте тук, сега ще го намеря. Обикновено стои в задния двор, когато чака повикване.

Лю тръгва бързо по калдъръма, оглежда се и вади мобилния си от чантата. Роза следва секретарката си и влиза в Болхусгаде, избягвайки от студения вятър, откъдето се открива гледка към Кристиансборг от другата страна на канала. В този момент телефонът й звъни.

— Здравей скъпи. Нямам много време. Отивам до телевизионната станция за интервю и трябва да се подготвя по пътя.

Лоша връзка. Роза почти не чува съпруга си. Усети, че той е някак разтревожен и разстроен, въпреки че в началото чу само думите „важно“ и „Матилда“. Тя повтаря казаното и се опитва да му обясни, че не чува почти нищо, но той повтаря същото. Роза забелязва, че на портата, водеща към задния вътрешен двор, Лю говори нещо на шофьора на министерската кола, който по неизвестна причина не е дошъл да ги вземе.

— Стийн, сега не ми е удобно да говоря. Ще трябва да затворя.

— Чуй! — Връзката внезапно се оправя и тя ясно и отчетливо чу гласа на Стийн в приемника. — Ти каза на ченгетата, че са правили кестенови човечета, но може би грешиш?

— Стийн, не мога да говоря сега…

— Току-що говорих с Матилда. Твърди, че миналата година не са правили човечета от кестени. Правели са всевъзможни различни животни, но не и човечета. Как тогава могат да се появят пръстовите отпечатъци на Кристин върху фигурата? Разбираш ли за какво говоря?

Роза спира, защото гласът на Стийн изчезва отново.

— Ало, Стийн?

Стомахът й се бе преобърнал, но връзката беше още по-лоша и скоро се чу едно щракване, което показва, че събеседникът е прекъснал разговора. Малко по-късно Роза отива при Лю, която безмълвно наднича в задния двор. И когато шофьорът я потупва по рамото и кима към Роуз, тя вдига очи.

— Елате, ще вземем такси.

— Спешно трябва да се обадя на Стийн. Защо не отиваме с колата?

— Ще ви кажа по пътя. Хайде!

— Какво става?

— Хайде, трябва да побързаме.

Но Лю закъсня. Роза вече беше видяла министерската кола, стояща в задния двор. Предното й стъкло бе счупено. А на капака отпред видя червени, сякаш нарисувано с кръв, неправилни букви. И Роза замръзва от ужас, когато прочита думата: KILLER.

Лю я хваща за ръка и я отвежда.

— Казах му да се обади на службата за сигурност. Трябва да бягаме.

Глава 42

Силуетът на гората се очертава в мрака пред тях и Тулин едва има време да намали, тъй като Хес посочва номера на улицата. Тя се завърта на алеята пред къщата в Клампенборг с такава скорост, че колата се плъзна по чакъла. Стигна до входа, но още преди колата да спре, Хес отваря вратата и изчезва в тъмнината. Ная с облекчение забелязва, че пред входа е спряла патрулната кола от местното полицейско управление, на които самата тя се е обадила. Тулин тича нагоре по каменните стъпала и се озовава във фоайето. Един от местните полицаи се спуска от втория етаж в салона:

— Претърсихме цялата къща. Всичко се е случило в хола.

— Тулин!

Тя влиза в хола и първо вижда петната от кръв по стените и безжизненото тяло на кучето със счупен череп на пода. Мебелите са съборени, един от огромните панорамни прозорци е счупен; кръв се вижда по рамките на вратите и на пода, където лежат две играчки панда. Зад вратата стои черна пътна чанта, а до нея се вижда мобилен телефон.

— Изпратете хора с кучета в гората! Бързо! — Хес дърпа дръжката на вратата към терасата и дава заповед на полицая, който кима и хваща телефона. Градински стол лежи пред вратата, но Хес го рита с крак, а Тулин бързо го следва през тревата към гората.

Глава 43

Ан Сайер-Ласен бяга, без да усеща краката си, а клоните на дърветата прорязват лицето й. Усеща как иглите от смърч и корени залепват по босите й крака, но продължава да тича, въпреки че мускулите й са изтощени и вече усеща спазми. През цялото време Ана се надява да види някакъв познат детайл в гората, но наоколо е само тъмнина и тя чува само собственото дишане и пукането на счупени клони, което я издава.

Ан спира близо до голямо дърво. Прилепва се към студената влажна кора и слуша горски звуци. Само още малко — и сърцето й ще се пръсне, сълзите ще се излеят като дъжд. Струва й се, че някъде в далечината се чуват гласове, но тя не може да намери пътя и ако изкрещи, преследвачът най-вероятно ще я открие. Тя знае, че вече е пробягала голямо разстояние и се чуди дали преследвача й е успял да издържи на това темпо и да я догони. Ан се озова на напълно непознато място, оглежда се наоколо, но не вижда светлината от фенерче, не чува звук и не усеща никакво движение в тъмното и това вероятно означава, че е успяла да избяга.

Изведнъж някъде далеч сред дърветата светва светлина. Лъчът описва дълга дъга и скоро, след нея, се чува шумът на мотор. Веднага й става ясно къде се намира. Това вероятно е светлината от фаровете на автомобил, движещ се по малък път, водещ от отбивката на магистралата до самия бряг. Тя напряга мускулите си и, като събра цялата си воля, се втурва напред, за да пресрещне колата. Намира се на сто и петдесет метра от пътя, но Ан знае точно къде прави завой и се опитва да отсече пътя, за да пресрещне колата. Още петдесет метра — и ще може да изкрещи, още тридесет метра — и шофьорът ще я чуе, въпреки че колата се движи и тогава преследвачът ще спре да я преследва.

Но в този момент я застига удар от палка. Някои се доближава до бузата й и Ан осъзнава, че стои точно пред нея и чака тя да реагира на светлината от колата. Усеща, че земята се тресе под краката й, и усеща вкуса на желязо в устата си. Главата й се мята и тя коленичи, но след това преследвачът я удря отново с нещо, което завършва с някаква топка в края. Тялото й се тресе от ридания.

— Добре ли си, Ан? — прошепва той в ухото й, но тя няма време да отговори, тъй като все повече и повече удари започват да се изсипват над нея като градушка. В кратките паузи между тях Ан чува, как с плачещ глас го пита защо. Защо е избрал нея? Какво му е направила? Чувайки отговора, губи последните си сили. С крак притиска ръката й към земята и тя усеща хладното острие на китката си. Ан го моли да й спаси живота. Не, не заради себе си. А в името на децата си. За момент й се струва, че преследвачът е променил решението си и тя усеща нежно докосване по бузата си…

Глава 44

С фенерче в ръка, Тулин крещи името на Ан Сайер-Ласен, насочвайки го към дънери на дървета, пънове и клони. Някъде по-далеч, вляво Хес също вика името на жената и Ная вижда движещ се лъч в тази посока. Вече са изминали няколко километра, Тулин отново се обажда на Ан, но изведнъж се спъва и пада на земята от болката, пронизваща крака й. Трескаво търси фенера, паднал от ръката й, от който, както изглежда, батерията е изчезнала. Застава на колене, във влажната зеленина и се оглежда. Изведнъж отпред, от другата страна на поляната, само на двайсетина метра, Ная забелязва фигура, която почти напълно се слива с тъмнината, безмълвно гледайки към нея.

— Хес…

Гласът й отекна в гората, тя изважда пистолета от кобура. Тичайки към Тулин, Хес забелязва, че пистолетът й е насочен към тази фигура и със затруднено дишане я осветява с фенерчето си.

Ан Сайер-Ласен е провесена върху жив плет. Два клона, под мишниците, поддържат осакатеното й тяло. Босите й крака висят, без да достигат земята; главата е наведена към гърдите, така че дългата влажна коса крие лицето й. Приближавайки се по-близо, Тулин осъзнава какво й се струваше странно в Ан. Ръцете са неестествено къси. Защото китките й са отрязани. И тогава тя го вижда. Малкият кестенов човек, стърчащ от плътта на лявото рамо на Ан Сайер-Ласен. И сякаш се смее на Ная.