Кестеновия човек

Глава 79

Тулин бързо върви в дъжда, гледайки табелите. Водата вече прониква в ботушите й, но накрая вижда табела, показваща, че апартамент 37С е в обратна посока.

Беше ранна утрин — Ная току-що бе закарала дъщеря си на училище. И само преди няколко дни тя стоеше насред жилищните сгради на Урбанпланен, без да знае че Хес също живее в квартал със социални жилища… Този факт обаче изобщо не я изненадва. Доброжелателните, но все пак предпазливи погледи на жени в хиджаби и забрадки й показват, че тук тя привлича вниманието и, оглеждайки се в търсене на път до 37С, Тулин отново се чуди с раздразнение защо Хес се е покрил, докато целият град е на нокти.

Вече четири дни медиите предават изявления и репортажи от местопрестъпления, от Кристиансборг, от полицейския отдел и криминалистиката в медийното пространство. Снимки на трите убити жени и Мартин Рикс, който бе издъхнал на пътеката с чакъл във ваканционното селище, са навсякъде. Интервюта със свидетели, съседи, роднини, изказвания на експерти и техните противници, както и с полицейски служители — на първо място Ниландер — който отново и отново се озовава пред микрофони, често паралелно с интервюта с министъра на правосъдието. И освен това, историята на Роза Хартунг, която бе загубила дъщеря си, и сега също трябва да търпи унижения поради слуховете, че разследването не е приключило и случаят може да не е решен. Естествено, журналистите от информационните новини започнаха да разбират, че убийствата се повтарят и започват да гадаят кога отново ще се случи нечуваното зверство.

Хес и Тулин, след петъка не бяха спали нормално. Емоциите им, предизвикани от убийството във ваканционното селище, не отшумяха, а се притъпиха заради необходимостта да се свърши рутинната работа. Постоянни разпити, телефонни разговори, събиране на информация за Урбанпланен и Ваканционното селище, както и изясняване на семейните и любовни връзки на Джеси Квиум. Шестгодишната й дъщеря, която за щастие, не бе видяла майка си мъртва, е изпратена за преглед, а лекарите откриват, че момичето е било малтретирано, недохранено и че са били извършвани насилствени действия срещу него, или, най-просто казано, било пребивано. Психолог, без да засяга други теми, разговаря с нея, за да разбере как се чувства, когато научава за смъртта на майка си. И в заключение пише, че искрено се радва на способността на малкото дете да изразява скръбта си много естествено и убедително. Този факт, въпреки другите негативи, дава надежда, че момичето ще се оправи. Нещо повече, бабата и дядото на Оливия, които живеят в Есбьерг, се съгласяват да се грижат за нея с голямо удоволствие. Но те ще трябва да изчакат, докато делото за опека не бъде разгледано от съответните органи. И още нещо: благодарение на намесата на Тулин, момичето, както и бабата и дядото успяха да се защитят от досадното внимание на журналистите, които се опитваха да се доберат до нова информация за кестеновия човек.

Тулин е ужасно възмутена, че пресата демонизира убиеца по този начин, защото беше повече от сигурна, че той желая да създава атмосфера на страх, и е възможно вълнението около тази история, дори го вдъхновява за нови убийства… Генц и неговите експерти работят денонощно, но засега усилията им не са донесли реални резултати. Обстойният анализ на съобщението на престъпника, получено на мобилния телефон на Николай Мьолер, не доведе до нищо и нито едно от показанията не даде възможност да се разкрие кой е шпионирал Джеси Квиум в Урбанпланен, или в търговския център през този ден, въпреки че Хес и Тулин отидоха отново там, за да разгледат кадрите от видеонаблюдението. Като цяло, както в случая с убийството на Лора Киер и Ан Сайер-Ласен, те не успяха да намерят нито една следа от виновника, сякаш всички те наистина бяха измити от дъжда.

Данните от съдебномедицински преглед показваха, че Джеси Квиум е починала около един часа и двадесет минути сутринта. За ампутацията е използван същият инструмент, както в другите два случая. Също така стана известно, че е извършена докато жертвата е била жива — поне по отношение на ръцете. Е, и, разбира се, изследването потвърди, че пръстовите отпечатъци върху малката фигурка на кестеновия човек, намерена този път в устата на жертвата, принадлежат на Кристин Хартунг. И освен това, разследването стигна до консенсус, че анонимните жалби за трите убити жени са написани от едно и също лице. В същото време никой от служителите на общината не успя да предостави на детективите ефективно съдействие, а проучването на имейлите и мистериозната им връзка с чуждестранни сървъри не доведе разследването до подателя. И сякаш подчертавайки безнадеждността на ситуацията, Ниландер заповяда да се осигури защита на жените, за които са получени анонимни жалби с подобни обвинения, и също така нареди на всички негови служители да се приведат в пълна бойна готовност.

Като цяло събитията от последните дни повлияха на настроението в управлението. Въпреки че детектив Мартин Рикс не се славеше с най-острия ум, но като служител, който за шест години има само два дни отсъствие, се бе превърнал в неразделна част от отдела, както изображението на боздугана над главния вход на сградата им. Освен това се оказа, че Мартин е сгоден и тази новина потресе повечето от колегите му. Предния ден в дванайсет часа в офиса направиха минута мълчание в памет на Рикс и това мълчание беше много красноречиво. Колегите не скриха сълзите си и разследващият екип стесни още по-близо редиците, както винаги се случва, когато полицейски служител е убит при изпълнение на служебния си дълг.

За Тулин и Хес най-важният въпрос беше, как виновникът успя да се измъкне в нощта на убийството. Бяха обсадили Урбапнланен, но той бе разбрал за това. На Тулин не й стана ясно по какви канали, но се беше случило. След което убиецът посети ваканционното селище, и щеше да има смисъл, ако той знаеше предварително, че Джеси Квиум и дъщеря й са прекарали там една седмица през миналото лято и е предвидил, че отново ще са в същата къща. SMS-съобщението до Николай Мьолер беше изпратено преди убийството, или по-точно, в нула часа и тридесет и седем минути от телефон с нерегистрирана СИМ-карта и това беше още по-страшно разкритие. Изпращайки съобщението, убиецът е бил сигурен, че ще принуди неверният съпруг да отиде в Урбанпланен и по този начин да се окаже в ръцете на полицията. Всичко това убеждава Тулин, че целта на престъпника е да им покаже, че ги е изиграл и да ги изложи на подигравки. Както, когато изпрати текстово съобщение до мобилния на Лора Киер, след като я беше убил. И не е изненадващо, че всичко това, съчетано с липсата на реални резултати от огромната работа на толкова много хора, доведе снощи до тежък разбор на Ниландер.

— От какво се страхувате, по дяволите? Защо ни забранявате да разпитваме Роза Хартунг? — Хес отново настоя, че убийствата по някакъв начин са свързани с министъра на социалните грижи и изчезването на дъщеря й. — Какъв е смисълът да разглеждате тези два случая поотделно? Отпечатъците на трите кестенови човечета са най-убедителното възможно доказателство, че случаите са свързани. И това не е краят на историята. Първо отряза едната ръка, после и двете и сега добави крак. Какво мислите, че ще направи убиеца следващия път? Защото, дори таралеж би разбрал това! Роза Хартунг е или ключът към всичко, или възможна цел.

Въпреки това, Ниландер, запазвайки спокойствие, повтаряше отново и отново, че вече е разпитвал министъра, който, между другото, имаше други проблеми.

— Какви други проблеми? Нищо не е по-важно за нея от това!

— Успокой се, Хес.

— Аз просто попитах.

— Според разузнавателните агенции през последните няколко седмици неизвестни лица са й изпращали съобщения с обиди и заплахи.

— Извинете, какво?

— И дори не сте помислили да ни предупредите за това? — намеси се в спора и Тулин.

— Не, защото няма нищо общо със случаите на убийства. Ето последния случай. Според полицейската специална служба, на 12 октомври върху предния капак на министерската кола е бил изписан надпис със заплахи — в момента, когато престъпникът, по всяка вероятност, вече е преследвал Ан Сайер-Ласен.

Като цяло срещата завърши със скандал. Хес и Ниландер се разделиха почти като врагове и Тулин не можеше да се отърве от усещането, че това много ясно характеризира ситуацията с разследването.

Дъждът най-накрая спря да досажда на Ная, но само защото тя влезе в покритата галерия, в края на която беше апартамент 37С. От двете страни на вратата се издигат купчини с кутии боя, лак и разредител, а някаква машина, която Тулин реши, се използва за остъргване на подове, блокира коридора.

— Значи той ви се обади за пода? — пита дребен пакистанец, който току-що се появи в коридора с малко момче с кафяви очи. Пакистанецът носи лъскав оранжев дъждобран, сякаш се отправя направо към Гуантанамо [30] но градинските ръкавици и торбите за боклук в ръцете му показват, че възнамерява просто да почисти падналите листа от комплекса.

— Чудесно е, че сте професионалист, иначе този човек има ръце като куки, въпреки че самият той се смята за строителя Боб. От когото е много далеч, като от тук до Луната… Знаете ли, кой е Строителя Боб?

— Е, да.

— Добре е, че реши да продаде апартамента. Той не принадлежи на това място. Но, за това трябва да се приведе в ред. Е, да, аз, разбира се, боядисах стените и таваните, защото самият той не може да различи лопата от четка. Но пода няма да го правя. И самият той няма да го прави.

— И аз няма да го направя. — Ная, за да се отърве от събеседника, му показва полицейската си значка, но той, леко озадачен, остава на мястото си и я наблюдава, докато чука на вратата.

— Значи, няма да купувате апартамент? Значи, всичко остава както преди…

— Не. Знаеш ли, дали строителя Боб е у дома?

— Вижте сама. Той никога не заключва вратата. Пакистанецът леко избутва Тулин встрани и отваря отключената врата с натискане на рамото. — Ето и друг проблем… Кажете, моля ви, кой тук, в парк Один, е толкова луд, че да не заключва апартамента си? Казах му, а той отговаря, че виждате ли, нямал нищо за крадене, и му е все едно, но… Аллах Акбар!

Дребният пакистанец млъква и Тулин го разбира отлично. В стаята, която мирише на свежа боя няма много вещи. Маса, няколко стола, пакет цигари, мобилен телефон, опаковка с храна и няколко кутии боя и четки на пода върху вестник. Да, очевидно, Хес е тук за кратко. И по някаква причина Ная смята, че апартамента му в Хага, едва ли е по различен. Но вниманието й привлича не интериорът, а стените.

Навсякъде са окачени различни листовки, фотографии и изрезки от вестници, а между тях думи и букви, написани директно върху тапета. Подобно на огромна причудлива мрежа, тези материали обхващат две ново боядисани стени; Сложните стрелки, линии и рисунки, свързващи различни фрагменти помежду си, са нарисувани с яркочервен маркер. Явно началото започва със снимката в ъгъла от убийството на Лора Киер и постепенно е допълнена с материали за други престъпления, включително за убийството на Мартин Рикс. И също — фигурките на кестенови човечета, подчертани с химикал, имената на участниците в събитията и имената на местата на убийствата, обозначени или със снимки, или с ръкописен надпис отгоре, директно на стената. Що се отнася до бележките, бяха използвани чекове, разписки и парчета картон, например от кутия за пица. Очевидно обаче авторът е изчерпал материала за записките. За това подсказва снимка на министър Роза Хартунг, откъсната от вестника, указваща датата на нейното политическо завръщане, от която е нарисувана стрелка, водеща до убийството на Лора Киер. И подобни стрелки се размножават, пресичайки се в някаква безгранична мрежа, и в крайна сметка водят до отделна колонка, над която е написано: "Кристиансборг", "заплахи", "обиди", "специални услуги". И над цялата тази мрежа стои стара снимка от вестник на дванадесетгодишната Кристин Хартунг и поле, отбелязано с маркер, в което „Линус Бекер“ е изписано с главни букви, а наблизо са направени бележки, направо върху стената. Повечето от тях са нечетливи — очевидно, защото Хес едва е стигал до там, дори и като се качи на най-горното стъпало на стълбата, която все още е на пода.

Тулин гледа гигантската паяжина със смесени чувства. Когато се разделиха снощи, Хес беше затворен и мълчалив и, след като тази сутрин не успя да се свърже с него, тя не знаеше какво да мисли. Но съдейки по видяното на стените, човекът не се е отказал. От друга страна, тази картина ясно показва, че авторът й има проблеми с главата. Навярно е възнамерявал да създаде за себе си последователна, интегрална картина на случващото, но го е направил по съвсем различен начин. И дори талантлив криптограф или нобелов лауреат по математика би се затруднил да разшифрова всичко това, направено, като че ли от психичноболен.

Виждайки какво е станало със стените, управителят на сградата избълва невероятно количество пакистански проклятия и въобще не се успокои, когато Хес се появи задъхан на вратата на апартамента. Черната му тениска, късите панталони и маратонки са мокри, а от тялото му се излъчва лека пара, след дълго стоене на студа. Тулин не очакваше да е толкова мускулест и жизнен; и въпреки всичко, Хес очевидно не беше във форма.

— Какво сте направил?! Тъкмо боядисахме всичко.

— Ще боядисам отново. Вие самият казахте, че трябва да се боядиса поне два пъти. — Хес се обляга на рамката на вратата с лявата ръка, а в дясната държи сгъната прозрачна папка.

— Но, вече е боядисано два пъти! Дори три пъти!

Момчето с кафяви очи се умори да чака баща си, и пакистанецът против волята си излиза в коридора. Тулин хвърля бърз поглед към Хес и последва управителя.

— Ще чакам в колата. Ниландер иска да отидем при него. След час ще разпитаме Роза Хартунг в Министерството.

Глава 80

— Преча ли? — Тим Янсен стои на вратата. С кръгове под очите, размътен поглед и Ниландер усети миризмата от махмурлук, излизаща от устата му.

— Не, влез.

Зад гърба на Янсен, както обикновено, служителите на отдела се движат напред-назад, започвайки работния ден. Вчера, след тържествената церемония в памет на Мартин Рикс, Ниландер отказа да върне Янсен в разследващия екип, и сега реши да го приеме, но не поради тази причина. Той видя, че не отговори на поздрава на Хес и Тулин, които току-що напуснаха кабинета му и мина покрай тях, гледайки право напред, сякаш изобщо не ги бе забелязал. Затова реши, че е необходимо да му отдели малко време.

Срещата с Тулин и Хес беше кратка. Сутринта Ниландер се свърза с Министерството на социалните грижи и министър Роза Хартунг, чрез съветника си Фредерик Вогел, предаде, че с удоволствие ще им помогне и ще предостави цялата информация, с която разполага.

— Но тъй като министърът не е под подозрение и не е компрометиран с нищо, смятаме, че не трябва да става въпрос за разпит, а просто за разговор.

Ниландер реши, че съветникът не харесва идеята за среща на министъра с полицията и вероятно й е препоръчал да избягва „разговора“. И очевидно самата тя е предложила да помогне на разследването. Но въпреки това съобщение, Хес, който все повече дразнеше Ниландер, остана в офиса.

— Това означава ли, че възобновявате разследването за изчезването на Кристин Хартунг?

Ниландер забеляза, че Хес говори за "изчезването", а не за "смъртта" на Кристин Хартунг.

— Дори не се обсъжда. И ако ви е трудно да го възприемете, можете да отидете отново в Урбанпланен и да разпитате местните жители там.

Всъщност, вчера късно вечерта, Ниландер отново бе склонен да отложи разпита на Роза Хартунг, но натискът на отдела стана огромен. Това, което бе видял във ваканционното селище, беше като кошмар, а след убийството на Мартин Рикс разследването се превърна в личен въпрос за много служители. Човешкият живот е еднакво важен за всеки, независимо дали е полицейски служител или някой друг, но хладнокръвното убийство на тридесет и деветгодишен детектив, който според криминалисти е бил нападнат в гръб и е прерязана каротидната му артерия, засегна дълбоко всеки, който е положил клетва в служба на полицията.

Днес в седем часа сутринта Ниландер беше помолен да представи своето виждане за ситуацията на среща с ръководството. Разбира се, по принцип беше лесно да се говори за високата бойна готовност на личния състав, както и да се разказва за многобройните планирани следствени мерки, от които те очакват реални резултати. Но въпреки че той нито един път не спомена името й, по време на речта си сянката на Кристин Хартунг се носеше над събранието. И имаше чувството, че всички които слушаха речта му просто чакат края й, за да може най-сетне да бъде зададен главният въпрос за тези шибани пръстови отпечатъци върху кестеновите човечета.

— В светлината на случилото се, имало ли е съмнения относно изхода на делото за Кристин Хартунг?

Началникът на районното полицейско управление формулира въпроса си по дипломатичен начин, но всичко това звучеше иронично. Така че, във всеки случай, Ниландер го разбра. Този въпрос, наистина беше най-важен на срещата и Ниландер усети погледите на всички участници. Всеки от присъстващите лидери би се сметнал за щастлив да не бъде на негово място, тъй като пътят до отговора на този въпрос беше пълен с мини. Въпреки това, Ниландер отговори. Разглеждайки отделно случая на Хартунг, няма причина да се смята, че той не е решен. Разследването е проведено по най-задълбочен начин, проверени са всички възможни версии, преди материалите да бъдат предадени в съда, а извършителят е наказан.

От друга страна, разбира се, имаше и тези неясни отпечатъци на трите кестенови фигурки, открити на местата, където са убити трите жени. Те обаче могат да означават всичко. Например подпис под критично изявление, адресиран до министъра на социалните грижи и ръководителите на органите по настойничество, и следователно на министърът, разбира се, трябва да бъде осигурена сериозна защита. А кестените биха могли да бъдат закупени от импровизирания павилион на Кристин Хартунг преди смъртта й. Но всичко това все още е неизвестно — с едно изключение: няма свидетели, които биха доказали, че Кристин Хартунг е жива и в добро здраве. И за да успокои колегите си, Ниландер каза, че извършителят може нарочно да обърква разследването и затова, специалистите трябва да се съсредоточат върху вече получените факти и доказателства.

— Но, според слуховете, не всички ваши детективи споделят тази гледна точка.

— Значи грешно сте чули. Може би става въпрос за един много креативен човек, но това не е изненадващо — в края на краищата този човек не е участвал в разследването ни миналата година.

— За кого, по дяволите, говорите? — попита един от главните полицейски инспектори.

Заместника на Ниландер подкрепи началника си, обяснявайки, че това е офицер Марк Хес, който има проблеми в Хага и е изпратен обратно вкъщи, докато бъдещето му не стане ясно. Чувайки неодобрителните забележки на присъстващите за Хес, който допълнително бе усложнил отношенията си с Европол, Ниландер реши, че дискусията е приключила, но в този момент шефът на областната администрация отбеляза, че много добре помни Хес и знае, че той далеч не е глупак. Може би сега Хес е в сложно положение, но навремето е бил един от най-добрите детективи, които някога са служили в отдела.

— Но според мен казахте, че положението на Хес в Хага не е добро… Е, това е успокояващо, особено след като министърът на правосъдието обяви само преди час в сутрешните новини, че няма причина да се задълбочаваме повече в случая с Кристин Хартунг. Въпреки това имаме четири убийства, а една от жертвите е полицай, така че имаме нужда поне от някои предварителни резултати. И ние сами щяхме да се бичуваме, ако не бяхме проверили всичко както трябва — поради необходимостта да спасим себе си и честта на униформата.

Ниландер отхвърли подозренията, че спестява нещо, но недоверието към думите му сякаш виси над махагоновата маса в заседателната зала. Въпреки това, Ниландер бърза веднага да добави, че това е причината днес да даде заповед отново и по-обстойно да се разпита Роза Хартунг. За да се разбере, дали министърът и служителите на нейното министерство разполагат с информация, която би могла да помогне да се разкрие престъпника.

След това Ниландер напусна конферентната зала с високо вдигната глава, като се опитва да не показва притеснение, че са направили грешка по време на разследването миналата година.

Той анализира хода на разследването много пъти, но все още не можа да разбере къде е грешката. Ако изобщо има такава. Ниландер отлично разбира, че може да забрави за блестяща кариера — независимо дали в управлението или другаде в този град — ако те не постигнат значителни резултати в съвсем близко бъдеще.

— Трябва да ме върнеш в екипа.

— Янсен, вече говорихме за това. Няма да се върнете в екипа. Прибирайте се. Вземете една седмица почивка.

— Няма да се прибера във вкъщи. Искам да помогна на момчетата.

— Напълно те разбирам. Знам какво е означавал за вас Рикс.

Тим Янсен не прие предложението на Ниландер да седне на дизайнерския стол Еймс и остана там, където беше, и гледаше през прозореца в двора:

— Какво се случва в момента?

— Всички работят много. Ще ви уведомя, когато има новини.

— Значи… Значи Хес и онази кучка не са намерили нищо?

— Янсен, иди си вкъщи. Главата ти е замъглена. Върни се вкъщи и поспи.

— Вината е на Хес. Това ясно ли ви е?

— Никой не е виновен за смъртта на Рикс, освен престъпника. Всъщност аз дадох ход на операцията, а не Хес. Така че, ако обвинявате някого, това съм аз.

— Рикс не би излязъл от къщата сам, ако не беше Хес. Хес го притисна.

— Не разбирам за какво говориш…

Янсен не отговаря веднага. В началото той просто гледа през прозореца.

— Ние почти не спахме три седмици… Положихме всичките си усилия — и в крайна сметка намерихме доказателства и получихме признание… И тогава това лайно от Хага се появява и започва да разпространява слухове, че всъщност сме се прецакали. — Янсен говори бавно, отделяйки думите една от друга, погледът му е фиксиран някъде в далечината.

— Да, всичко това е глупост. Случаят е решен. Значи не си прецакан. Разбрахме ли се?

Янсен гледа право напред, сякаш е някъде другаде, но след това мобилният му звъни и той напуска офиса, за да отговори на обаждането. Ниландер е притеснен за него и една мисъл се загнездва в съзнанието му, че Хес и Тулин трябва да получат нещо стойностно от разговора с министъра.

Глава 81

Служители на социалните служби носят кутии и ги поставят на бяла елипсовидна маса в стая с висок таван.

— Всички материали ще бъдат тук. Ако имате нужда от нещо друго, кажете ми, казва първият заместник-министър с услужлив тон и се отправя към вратата. — Приятна работа.

Частици прах плуват по слънчевите лъчи, осветяващи кутиите, но навън в прозорците се събират облаци, а дизайнерските лампите „Пол Хенингсен“ поемат ролята на слънцето[31]. Детективите вадят материали от кутиите със случаи, но за Хес те не представляват интерес. Той е в състояние на дежавю. В крайна сметка, само преди няколко дни той стоеше в друга конферентна зала, в кметството на Копенхаген, с куп други дела и му се струва, че престъпникът го е поставил в свят на абсурд, подобен на Кафка, с нови случаи, които сега трябва да бъдат проверени. И колкото повече папки в кутии вижда, толкова по-ясно му става, че трябва да направи нещо съвсем различно, че трябва да надхвърли предсказуемостта; но просто не знае как да го направи.

Всъщност Хес имаше големи надежди за разпита на Роза Хартунг. След неясен разговор с Вогел, който напомни на Тулин и него, че няма да разпитват Роза Хартунг, а да разговарят с нея, те влязоха в кабинета на министъра, където тя вече ги чакаше. От полицията й бяха разказали подробно за всяка от жертвите, но тя не знаела нищо за тях. Хес разбра, че наистина се опитва да си спомни дали се е срещала с тях или с техните роднини преди, но не можеше да си спомни нищо. Той дори трябваше да потисне чувството си на състрадание към нея. Роза Хартунг беше красива, надарена жена, загубила дъщеря си и за един миг, Хес разбра, че е изненадана и заинтересувана. Очите й станаха някак объркани и уязвими, като на преследвано животно и когато погледна снимките и документите, беше ясно как тънките й пръсти треперят, въпреки че министърът направи всичко възможно да се успокои.

И въпреки това Хес я заговори с груб тон, защото смяташе Роза Хартунг за ключ към разрешаването на престъплението. Трите убити жени имаха нещо общо. И в трите случая децата им бяха подложени на грубо домашно насилие. И в трите случая извършителят е изпратил анонимни жалби с призив за отделяне на децата от семейството. И в трите случая, системата погрешно е отхвърлила обвиненията срещу семействата им, без да предприеме никакви действия да защити децата. И тъй като на мястото на престъплението всеки път е имало кестенов човек с пръстови отпечатъци на дъщерята на Роза Хартунг, възможно е престъпникът по този начин да е искал да я изправи пред съда и тези убийства е трябвало да й предадат някакво послание, да й напомнят за нещо.

— Не, нищо не знам. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Какво мислите за получените наскоро заплахи? Разбрах, че сте получили много неприятен имейл и че някой е написал думата „убиец“ на министерската ви кола. Кой мислите, че би могъл да направи това? И най-важното, с каква цел?

— Служителите на контраразузнаването ми зададоха същия въпрос, но нямам предположения за това.

Хес умишлено не каза, че историята с колата може да бъде свързана с убийствата — в края на краищата, според разузнавателните агенции, надписът на колата е направен едновременно с атаката срещу Ан Сайер-Ласен. Тоест, очевидно, говорим за инциденти, които не са свързани помежду си. Освен ако, разбира се, не са действали двама престъпници в сговор помежду си — но досега нямаше причина да се обмисля такава версия.

Тогава Тулин, който беше изгубила търпение, се намеси в разговора:

— Но би трябвало да сте наясно за какво става въпрос? В крайна сметка има доказателства, че не всеки ви уважава. И може би се досещате защо някой иска да ви отмъсти?

Съветникът на министъра Вогел веднага каза, че такъв груб тон в разговора е неприемлив, но Роза Хартунг отново потвърди желанието си да помогне на разследването. Но съвсем не разбира как. В крайна сметка всички знаят, че тя винаги е била на страната на децата и е призовавала да бъдат отделяни от семействата си, ако са подложени на домашно насилие. И затова министърът поиска от местните власти да се въведе система за получаване на анонимни жалби от такъв характер, както вече беше направено в община Копенхаген. Защитата на интересите на децата е основната точка в програмата й и когато Роза Хартунг беше назначена за министър, тя първо призова местните власти да се застъпят по-активно за правата на детето. Необходимостта от това беше голяма — в крайна сметка, точно тогава се бяха появили груби нарушения в дейността на някои общини в Ютланд. И, разбира се, поради тази причина може да си е спечелила противници, предимно от чиновниците и, разбира се, семействата, които са почувствали затягането на политиката на министерството по този въпрос.

— Но със сигурност има хора, които смятат, че сте предали интересите на децата?

— Не, не мога да си представя това.

— Защо не? Като министър трябва да е лесно да се разграничите от…

— Защото не съм такава. Не че това ви засяга, но аз самата като дете трябваше да живея в приемно семейство. Така че знам какво е и затова винаги ще защитавам интересите на децата.

Очите на министъра излъчваха гняв, когато постави Тулин на мястото й. За Хес бяха важни и въпросът, и отговорът — в края на краищата той, наред с други неща, разбра каква е тайната на популярността на Роза Хартунг. След като прекара две, меко казано, трудни години на министерския пост, тя бе запазила искреността, която всеки политик се опитва да открие в себе си и да покаже, когато говори пред телевизионните камери, и то й беше присъщо в природата.

— А кестеновите човечета? Досещате ли се, кой може да ви напомня за кестенови фигурки или за кестени въобще? -

Въпреки че беше есен, посланието на престъпника

беше доста необичайно и ако Роза Хартунг наистина беше ключова фигура, Хес се надяваше, че благодарение на това, тя ще си спомни нещо важно.

— Не, за съжаление, не мога да си спомня нищо. Може би крайпътната сергия на Кристин през есента. Когато седнали на масата, тя и Матилда… Но аз вече разказах за това.

Министърът трудно можеше да сдържи сълзите си и Вогел се опита да прекрати разговора, но Тулин възрази, казвайки, че Роза Хартунг все още може да им помогне в нещо. Тъй като именно тя инициира отделяне на деца от семейства в неравностойно положение в общините, Тулин и Хес биха искали да се запознаят с всички подобни случаи, които са били разглеждани по време на мандата на Роза Хартунг като министър. Убиецът може да бъде заинтересовано лице и по този начин да е решил да си отмъсти на министъра и като цяло на цялата система, която представлява. Роза Хартунг кимна в съгласие и Вогел отиде при първия заместник-министър, за да даде необходимите инструкции на служителите. Тогава Хес и Тулин станаха и благодариха на министъра за срещата, и изведнъж тя ги озадачи със своя въпрос:

— Преди да се разделим, бих искал да разбера дали все още има вероятност дъщеря ми да е жива?

И двамата детективи бяха объркани. Те би трябвало да очакват подобен въпрос повече от всичко, но въпреки това не бяха готови за него. Хес обаче все пак се осмели да отговори:

— Делото на дъщеря ви е решено. Престъпникът направи самопризнание и беше осъден.

— Но какво ще кажете за пръстовите отпечатъци… в трите случая?

— Ако престъпникът има нещо срещу вас и има свои собствени причини, той може да желае вие и вашето семейство да повярвате в най-лошото.

— Но вие не знаете със сигурност. Не можете да знаете това.

— Както вече казах…

— Ще направя всичко, което кажете. Но трябва да я намерите.

— Не можем да обещаем това. Както вече споменахме…

Роза Хартунг не каза нищо повече. Тя просто ги гледаше с насълзени очи, докато Вогел не я отведе. На Тулин и Хес беше осигурена конферентна зала, а Ниландер веднага изпрати десетина оперативни служители, за да им помогнат в проверката на случаите…

Ная влиза в стаята с кутия в ръце и я поставя на масата.

— Ето още една. Ще бъда там, с лаптопа. Да се залавяме за работа.

Оптимистичното настроение, което бе обхванало Хес, когато им позволиха да говорят с министъра, изчезна. Отново трябваше да седнат и да разгледат случаите. Цял вагон от страници за нещастно детство, обидени чувства, загубени надежди, намеса на местните власти в семейни дела, предателство и измама, с което, най-вероятно, престъпникът иска да запознае полицията и правителствените служители. Хес не спеше достатъчно. Мислите му са разпръснати, трудно му е да се концентрира. Дали наистина ще успеят да намерят следи от престъпника в случаите, които лежат на масата? Логично бе да се предположи това. Но дали извършителят следва конвенционалната логика? Сигурно е разбрал отдавна, че първо ще предприемат тези неща; така че защо би рискувал да ги замеси? И между другото, защо прави кестенови човеци? И защо отрязва ръцете и краката на жертвите си? Защо от всичко най-много мрази майките, а не бащите? И къде, къде е Кристин Хартунг?

След като се увери, че пластмасовият татко все още е в джоба му, Хес отива до вратата.

— Тулин, тръгваме. Кажете на хората си да се обадят, ако намерят нещо важно.

— Защо? Къде отиваме?

— Връщаме се в началото.

Хес излиза през вратата, без да поглежда дали Тулин го следва. Фредерик Вогел, който го срещна по пътя, му кимна за довиждане и затваря вратата към кабинета на министъра зад себе си.

Глава 82

— Защо въобще говорим за случая Хартунг, щом Ниландер твърди, че няма нищо общо с нашите жертви?

— Откъде да знам. Ако става въпрос за мачете и разчленяване на прасе, аз съм аут, но по-добре го попитайте.

Тулин отговаря с раздразнен тон, заставайки пред Генц в лабораторията и кима към Хес, който затваря вратата, така че никой друг да не чува разговора им. Направо от министерството, минавайки през центъра, те пристигнаха в сградата с форма на пчелен кошер, където куп експерти в бели престилки работеха като пчели в многобройни стъклени клетки. По пътя Хес помоли Тулин да се свърже с Генц, за да е там, и през цялото време си чатеше с някого по мобилния. Експертът като че ли се зарадва на обаждането от Ная, може би повече от обикновено, защото тя му се бе обадила без предварителна уговорка. Въпреки че, може би изпита и леко смущение, след като научи, че обаждането й е свързано с желанието на Хес да обсъдят някаква тема с него. Тулин се надяваше, че Генц ще бъде зает, но той отмени срещата си и сега тя ужасно съжали, че е дошла с Хес. Те стоят до масата, гледайки на екрана първия отпечатък на Кристин Хартунг. На заден план Тулин вижда заваръчна машина и някакви пластмасови предмети на горелката: оказва се, че Генц ги е нагрявал, за да тества пластмасата за гъвкавост. Хес се приближава до масата и експертът го посреща дружелюбно, но с внимателен поглед.

— Мисля, че случаят Хартунг е пряко свързан с последвалите убийства. Ние с Тулин не сме участвали в това разследване, така че имам нужда от помощ, а вие сте единственият, на когото се доверявам. Ако смятате, че не трябва да се намесвате в това, кажете ми и ние ще си тръгнем.

Генц ги поглежда с усмивка.

— Заинтригувахте ме. И ако няма да разчленявате прасенце, тогава няма проблем. За какво точно става въпрос?

— За доказателствата срещу Линус Бекер, доказващи вината му.

Тулин става от стола, но Хес я хваща за ръката.

— Слушайте ме. Досега ние, грубо казано, правехме само това, което престъпникът очакваше от нас. Сега, за да го настигнем, трябва да минем по пряк път. И ако връщането към стария случай наистина означава просто губене на време, сега ще се уверим, и тогава аз няма да кажа повече и дума за това, включително за изчезването на Кристин Хартунг.

Хес пуска Тулин, която след миг, отново сяда. Тя видя, че Генц забеляза как Хес я сграбчи и по някаква причина се смути: просто трябваше да издърпа ръката си. Марк отваря дебела папка:

— Кристин Хартунг изчезва в следобедните часове на 18 октомври, когато се връща от тренировките си по хандбал към къщи. Инцидентът незабавно е съобщен в полицията и разследването започва сериозно няколко часа по-късно, когато мотоциклетът и чантата й са открити в гората. През следващите три седмици е продължило неуспешно търсене на момичето, което сякаш е потънало вдън земя. И накрая, след анонимно обаждане от някой, който обявява необходимостта от разследване на Линус Бекер, на двадесет и три години, живеещ на приземния етаж в жилищен комплекс в Биспебиерг. Правилно ли съм разбрал?

— Да, така е. Аз самият присъствах на претърсването и мога да кажа, че съвета беше разумен.

Хес, без да отговаря на Генц, продължава да прелиства страниците на делото:

— Тогава Линус Бекер е разпитан на място във връзка с Кристина Хартунг и, както казвате, е направено претърсване. Пичът се оказа подозрителен човек. Той не работи никъде, необразован, без социални контакти. Живее сам, прекарва времето си предимно пред компютъра и изкарва прехраната си, играейки покер в интернет. По-важното е, че той излежава присъда от три години затвор за изнасилване на тийнейджърка и нейната майка, когато е на осемнадесет години, като нахлува в дома им във Ванлес. Освен това Бекер е имал няколко други присъди и е бил лекуван в общинска психиатрична институция. Отначало той отрича каквато и да е връзка с престъплението срещу Кристин Хартунг.

— Бекер дори заяви, ако си спомням правилно, че вече няма психични проблеми. Но тогава отворихме лаптопа му — или по-скоро нашите IT специалисти го направиха…

— Точно. И от това, което разбирам, Линус Бекер се е оказал доста способен хакер. Въпреки че е самоук, той е много старателен. Парадоксално, но вярно: той се е занимавал с цифровите технологии, докато посещава компютърни курсове в затвора. И тогава се оказа, че Бекер е прониквал в полицейския архив със снимки на телата на убитите на местопрестъпленията от поне шест месеца.

Тулин, която всъщност смяташе да мълчи, за да спести време, в този момент се наложи да поправи Хес:

— От чисто техническа гледна точка той не е хакнал системата. Един от компютрите, който е бил стар и слабо защитен, свързан към системата, и така той е успял да я заблуди, изпращайки логин бисквитка. Такъв срам, че системата толкова време не е заменена с по-модерна, просто нямам думи.

— Изумително. Във всеки случай Бекер е получил достъп до хиляди снимки на местопрестъпления с течение на времето и мисля, че момчетата, които са открили това, сигурно са били шокирани.

— Не е точната дума. Това беше като експлозия на атомна бомба, добави Генц. — Малко успяваха да получат достъп до данни, които на теория имаме само ние. Освен това от неговите потребителски данни се разбира, че е изпадал в съзерцание, гледайки най-страшните убийства в архива.

— Да, разбрах това. Особено се интересувал от убийства със сексуален подтекст. Голи жени с нанесени им наранявания — на първо място. Но в някои случаи говорим и за престъпления срещу деца, предимно млади момичета. Тогава Бекер признава, че е преследван от натрапчиви садистични идеи и разглеждането на тези снимки предизвиквало сексуалните му инстинкти. Но той все пак отрича участието си в изчезването на Кристин Хартунг. Защото тогава, по принцип е нямало доказателства срещу него, нали?

— Точно така. Но, докато не проверихме обувките му.

— Хайде, разкажете ми повече.

— Това е доста просто. Проверихме всичко в апартамента, включително чифт неговите стари маратонки — те бяха на вестника в килера. И анализът на почвените остатъци по подметките показа сто процентово съвпадение с типа на почвата в района на гората, където бяха открити мотоциклетът и чантата на Кристин Хартунг. Така че нямаше съмнение. И тогава Бекер започна да лъже.

— Под „лъжа“ имаш предвид обяснението му кога е бил на местопрестъплението?

— Точно. Ако си спомням правилно, той каза — че по същия начин, както при снимките — просто е привлечен от местата, където са извършени престъпленията. И когато е чул в новините за изчезването на Кристин Хартунг, веднага е тръгнал към посоченото място в гората. Можете, разбира се, да попитате Тим Янсен или някой друг, но доколкото си спомням, Бекер твърдеше, че е бил зад полицейското ограждение сред тълпата зрители и усещал сексуална възбуда от това, че просто е на мястото на престъплението.

— Ще се върна към това… Като цяло Бекер все още продължава да отрича участието си в убийството на Кристин Хартунг. По принцип му беше трудно да говори последователно за действията си през този ден; той посочи замъгляването в паметта като една от проявите на параноидната шизофрения, с която беше диагностициран. Но най-важното е, че продължи да отрича убийството — дори когато оръжието, тоест мачете, със следи от кръвта на Кристин Хартунг, беше намерено на рафт в гаража му.

Хес намира точното място в делото:

— Едва когато Янсен и Рикс го разпитват и му показват снимка от намерено мачете, той най-накрая признава. Така ли е?

— Не знам какво се е случило по време на разпита, но останалото изглежда правилно.

— Добре, може ли да тръгваме? Тулин хвърля строг поглед към Хес. — Не виждам смисъл във всичко това. Има ли някакво значение. Човекът не е добре с главата, това е очевидно. И какъв е смисълът да си губим времето, докато другият злодей е на свобода?

— Въпросът не е дали Линус Бекер се смята за психичноболен или здрав, а във факта, че казва истината до деня, когато изведнъж си признава.

— Спри!

— Какво имаш предвид? — попита вече и Генц. Но Хес, вместо да отговори, продължава да цитира случая:

— В годината преди изчезването на Кристин Хартунг, Линус Бекер е задържан два пъти за неприлично поведение. Първият път е било в задния двор на общежитие в Оденсе, където няколко години по-рано млада жена е изнасилена и убита от партньора си. И второто — до Amager Felled, където десет години по-рано таксиметров шофьор убива жена и скрива тялото й в храстите. И в двата случая Бекер мастурбира на местата на двете стари престъпления, за което всъщност е бил задържан и получава леко наказание.

— И какво, доказва това?

— Това ни позволява само да предположим, че Линус Бекер е можел да отиде до мястото, където е изчезнала Кристин Хартунг веднага щом е чул за това по новините. Да, разбира се, ако нормален човек се държи по този начин, може да изглежда странно, но за пич с такива наклонности като Бекер, такова поведение е разбираемо.

— Да, но самият той не каза нищо по въпроса по време на ареста. А един невинен човек определено би го направил. Смешно е, че първият път, когато Бекер заговори за това, е когато анализирахме почвата по подметките на обувките му.

— Но може би не е толкова странно. Възможно е дори да не е мислил, че ще обърнете внимание на тези следи. В крайна сметка са минали три седмици и въпреки че лично не познавам Линус Бекер, мога да предположа, че той се е надявал никога да не се наложи да говори за манията си публично. Но когато са му представени резултатите от анализа на почвата, е бил принуден да каже истината.

Тулин се изправя.

— Въртим се в порочен кръг. Не разбирам защо трябва да смятаме обясненията на психопата за верни. Аз се връщам в министерството.

— Защото Линус Бекер всъщност е бил в гората. И точно по времето, което е посочил.

Хес изважда пластмасовия татко от вътрешния си джоб, изважда няколко разпечатки с извити краища и ги побутва към Ная. Тя успява да забележи, че това е същата папка, която бе видяла в ръцете на Хес в парка Один тази сутрин, когато той се върна от бягане.

— Цифровият архив на Кралската библиотека съдържа статии и снимки и аз открих това сред снимките, направени на местопрестъплението същата вечер. Първият екземпляр е илюстрация към репортаж, публикуван в таблоиден вестник ден след изчезването на Кристин Хартунг. А в останалите — близки планове.

Тулин разглежда разпечатаните екземпляри. Беше виждала първата снимка и преди. Тя почти се бе превърнала в икона, защото представляваше копие на една от първите фотографии, публикувани в пресата за случая с Кристин Хартунг. На него е изобразена залесена местност, където полицията, заедно с кучета, обсъждат план за намиране на изчезналото момиче. Те изглеждат мрачни, което подчертава сериозността на ситуацията в очите на читателите. На заден план журналисти, фотографи и зрители се тълпят зад полицейското ограждение, а Ная е на път да повтори, че губят ценно време. Но на следващата снимка тя го разпознава. Снимката е направена с техниката на пикселиране, а част от изображението е замъглено, но на друга, чертите от близко разположение на лицето се виждат ясно. Зад любопитната тълпа, почти напълно скрит зад гърбовете на другите зрители, някъде в третия или четвъртия ред стои Линус Бекер. Копието на снимката е уголемена и затова вместо очи той има черни дупки, но формата на лицето му и рядката белезникава коса не оставят никакво съмнение.

— И, разбира се, възниква въпросът как Бекер би могъл да е там, като според признанията си, точно по това време той трябва да е пътувал с тялото на Кристин Хартунг из Северна Зеландия в търсене на място за погребването му.

— Добре, добре …

Генц взема разпечатките от ръцете на Тулин, която все още не знае какво да отговори.

— Защо не казахте нищо по-рано? Защо не информирате Ниландер?

— Трябваше да проверя два пъти времето на снимане с фотографа, който е направил снимката, за да се уверя, че наистина е снимана същата вечер. И получих потвърждение по пътя до тук, в колата. Що се отнася до Ниландер, мислех, че е по-добре първо да поговорим с вас.

— Но всичко това не отхвърля обвиненията срещу Бекер. В крайна сметка той е можел да убие Кристин Хартунг, да скрие тялото й в колата, да се върне в гората, да види какво прави полицията и след това да тръгне на север.

— Със сигурност. Това се е случвало с престъпници и преди. Но, както казах, странното е, че върху мачетето не е открит костен прах, а трябва да има, ако той действително е разчленил тялото.

— Но тогава защо трябва да признава нещо, което не е направил? Ето това не е ясно.

— По различни причини. Но според мен най-добре е сами да го попитаме за това. Защото според мен похитителят на Кристин Хартунг е виновникът, който търсим сега.

Глава 83

Слагелзе е на около сто километра, а навигаторът показва, че пътуването ще отнеме около час и четвърт. Но преди Тулин да завие към стария цирков площад близо до Грьонинген, където в момента се намира психиатричната болница и съответно нейното специално отделение за задължително лечение, й отнема по-малко от час.

Беше хубаво да излезеш извън града — и да видиш полята и горите обагрени в червено, жълто и кафяво пред прозореца на колата! Цветовете скоро ще изчезнат. Безцветната, сива част на есента е на път да започне. Тулин се опита да се наслади на есенния пейзаж, но мислите й продължаваха да се връщат в лабораторията по криминалистиката.

Докато те бяха при Генц, Хес разработи своята версия. Ако Линус Бекер не е виновен за отвличането на Кристин Хартунг, най-вероятно някой се интересува подозрението да падне върху него. Линус Бекер е перфектната изкупителна жертва в много отношения. Със своята криминалното му минало и психичните проблеми със сигурност щеше да привлече вниманието на полицията, ако попадне в зрителното им поле. Виновникът обаче — а в случая Хес отхвърля вероятността да е Линус Бекер — очевидно е планирал действията си много дълго време и, най-вероятно, умишлено е възнамерявал да представи случая по такъв начин, че Кристин Хартунг е убита и тялото й е погребано. И затова анонимният мъж, чието обаждане е довело до разкриването на престъплението срещу дъщерята на министъра на социалните грижи, сега предизвика обосновани подозрения.

Ето защо Хес първо попита Генц за резултатите от проучване на анонимното обаждане по телефона, което беше насочило полицията по следите на Линус Бекер. Генц веднага седна при клавиатурата, за да разгледа доклада на ИТ специалистите. Анонимното обаждане бе направено до стационарен телефон рано в понеделник сутринта, но, за съжаление, не на горещата линия номер 112, където всички разговори се записват автоматично, а директно на номера в кабинета на Ниландер. Само по себе си това обстоятелство не предизвика специално подозрение — в края на краищата Ниландер по това време се появява толкова често в медийното пространство, че всеки, който следи отразяването на събитията, може да се сети да направи такова изявление пред него. Освен това разговорът е направен от мобилен телефон с нерегистрирана SIM карта и следователно се оказа невъзможно да се установи самоличността на информатора. Така следата му прекъсва. Секретарят, получил телефонното съобщение, според доклада, е казал, че се е обадил датски говорящ мъж, който много накратко информира за необходимостта да провери Линус Бекер и да претърси апартамента му във връзка с разследването на случая Хартунг. После отново е повторил името на Линус Бекер и след това е приключил разговора.

След това Хес помоли Генц отново да прегледа техническата експертиза по случая Хартунг възможно най-бързо. В момента, когато разследването е стигнало до Линус Бекер, другите версии, считани за незначителни, могат да бъдат изпратени в кошчето за боклук, а с тях и тези следи, от които се интересува Хес. Това, разбира се, би отнело известно време, но Генц изрази готовност да му помогне. Наистина, той не пропусна да попита какво да отговори на въпроса, защо разследва докладите, свързани със случая Хартунг.

— Кажи им, че съм те помолил, за да не се замесваш.

Тулин се замисли за момент, какво ще каже тя самата. Не се съмняваше, че Ниландер в никакъв случай няма да ги похвали за любителското им представяне и ако тази история някак си излезе, това може значително да усложни преместването й към NC-3. И въпреки това, Ная не се реши да се обади на Ниландер. Вместо това тя набра номера на един от служителите, които разглеждат делата в Министерството на социалните грижи в търсене на потенциални врагове на Роза Хартунг. Тулин не чу нищо ново от него; той обаче й съобщи, че в много жалби има твърде емоционални и груби изказвания относно дейността на властите. Затова тя се съгласи с предложението на Хес да се опитат да разговарят с Линус Бекер. Марк се обади в психиатричното отделение, където бе настанен Бекер. Главният лекар на отделението беше на среща и Хес накратко обясни на заместника му каква е мисията им и че те са на път и ще пристигнат на мястото не по-късно от час.

— Сигурна ли сте, че искате да дойдете с мен? Не е нужно да идвате, така ще се замесите…

— Не, нищо, всичко е наред.

Тулин не вярва, че предстоящото посещение ще донесе някаква полза. Най-вероятно Линус Бекер не е излъгал, когато е признал за стореното. И независимо от това, е могъл да се озове зад полицейската ограда. Да, тя отлично знаеше, че Тим Янсен и Мартин Рикс са могли да използват груби методи, ако не и повече, особено когато е необходимо да се изтръгне признание за вина от заподозрян. Но колкото и грубо да е бил притиснат Линус Бекер, впоследствие той е имал много възможности да откаже от самопризнанията. Така че, защо признанието би се считало за невярно? Въпреки твърденията за затъмнения в паметта, Бекер си е спомнял достатъчно, за да се формира повече или по-малко пълна картина на случилото се. Той се съгласява да участва в разследващ експеримент, по време на който е повторил всичките си действия, започвайки от момента, през втората половина на деня, когато шофира безцелно из района и случайно се натъкна на момиче с чанта за фитнес — след което се оказа заедно с тялото й в някаква гора в Северна Зеландия. И казва също, че е изнасилил Кристин и след това я удушил. След това, дълго се лутал с трупа в колата, без да знае какво да прави. И с последните си думи на процеса той дори моли за прошка родителите на момичето.

Така че, определено е казал истината. И всичко останало е игра на въображението; Ето как Тулин завърши разсъжденията си по тази тема, паркирайки близо до входа на психиатричното отделение.

Глава 84

Новата сграда на специалното отделение за принудително лечение на психиатричната болница е построена върху квадратен парцел до самата болница и е заобиколена от всичките четири страни с две шестметрови стени със защитен ров между тях. Единственият вход за посетители се намира от южната страна на сградата, точно до паркинга. Хес и Тулин застават пред видеодомофона отляво на голямата тежка порта.

За разлика от Марк, Ная, никога не бе ходила в специалното отделение, но, разбира се, бе чувала за него. Отделението, наричано „принудително“, е най-голямата институция по съдебна психиатрия в страната за най-опасните престъпници. Около тридесет от обитателите му са осъдени въз основа на постановление за прилагане на принудителна медицинска мярка, съчетано с изпълнение на присъда под формата на предоставяне на психиатрична помощ в стационарни условия. Това решение може да бъде използвано от съда в тези случаи — доста рядко, когато има основание да се смята, че определен престъпник представлява опасност за другите. Ако опасността е въз основа на психично заболяване, той се настанява за неопределено време в „принудително“, което е симбиоза на психиатрична болница и строго секретен затвор. Сред обитателите на институцията, наречени пациенти, имаше убийци, педофили, серийни изнасилвачи и пиромани, а за тези от тях, чиято болест е неизлечима, връщането в обществото е забранено завинаги.

Автоматичната порта се вдига и Тулин следва Хес в празно пространство, наподобяващо гараж, където се намира само дежурният служител зад бронирано стъкло. Зад него пред охранителните камери седи друг охранител. По искане на дежурния, Ная му предава мобилния си телефон, колана, връзките и всичко останало, което може да се използва като оръжие или оръжие за самоубийство. И, разбира се, Тулин, и Хес трябва да предадат оръжието си, но Ная съжалява най-много за липсата на мобилен телефон, защото без него се лишава от възможността да се свърже с колегите си, които в момента работят в Министерството на социалните грижи. Да, би трябвало да се замисли по-рано… Скенерът на тялото ги освобождава от лично претърсване. Те влизат в следващото отделение и едва когато вратата се затвори зад тях, една сестра с широки рамене, и значка с името Хансен, натискайки бутон на дистанционното, отваря тежка метална врата в другия край на отделението:

— Добре дошли! Следвай ме!

Със светлите си коридори и гледката към уютния двор, отначало отделението прилича на обикновен модерен образователен център за различни курсове и семинари. Но след това посетителят започва да забелязва, че част от интериора, подобно на кораб, е плътно закрепена към пода или стените. До края на сградата са придружени от дрънкане на ключове, които отключват и заключват вратите на следващите секции, както в обикновен затвор, отделяйки един коридор от друг. На диваните в местата за сядане и на масите за тенис има пациенти — това са брадясали мъже, повечето с чехли, някои явно натъпкани с наркотици. Тулин забелязва, че очите на пациентите, срещнати по пътя, са много тъжни и приличат на обитатели на старчески дом. Но Ная си спомня някои от тях от снимки в пресата, въпреки че, разбира се, лицата им са остарели и видът им напомня на мъртъвци. Освен това знае, че на съвестта им лежат няколко човешки живота.

— Не идвате в правилното време. Не разбирам, защо не се обадихте предварително.

Главният лекар на специалното отделение Вейланд очевидно не е доволен от визитата им. Въпреки че, Хес бе говорил със заместника му по телефона за целта на посещението им, се наложи отново да обяснява:

— Съжалявам, но трябва да поговорим с него.

— Има напредък в психичното състояние на Линус Бекер. Но не можете да говорите с него за смъртта и насилието, защото това може да наруши спокойствието му и да забави положителната динамика. Линус Бекер вече е зачислен към пациентите, на които е забранено да се запознават с медийни материали под каквато и да е форма, с изключение на едночасово телевизионно предаване за природата веднъж на ден.

— Ще му задаваме въпроси само за онези неща, за които вече е говорил по-рано. Просто трябва да поговорим с него. Ако не разрешите сега, аз все пак ще получа разрешение от съда, но ще отнеме време, което може да струва живота на някого.

Тулин забеляза, че главният лекар не е бил готов за такъв развой на събитията. Явно не обича да отстъпва, но след колебание, омекотява тона си:

— Чакайте тук. Ако той се съгласи, значи всичко е наред, но няма да го насилвам.

Скоро главният лекар се завръща и с кимване на главата дава да се разбере на Хес, че Линус Бекер се съгласява на срещата и изчезва. Хансен му хвърля бърз поглед и започва инструктаж за безопасност:

— Недопустимо е да влизате във физически контакт с пациента. Ако има дори намек за емоция от страна на Бекер, трябва да натиснете бутона за алармата в стаята за срещи. Ако изведнъж — не дай Боже, разбира се — нещо се случи, ще бъдем готови точно пред вратата. Ясно ли е?

Глава 85

Залата за срещи е с размери около пет на три метра. През дебелия брониран прозорец от стъкло, което обяснява липсата на решетка върху него, се вижда двора, целия озеленен и шестметровата стена на заден план. Четири твърди пластмасови стола стоят точно по средата от всяка страна на малка правоъгълна маса и тази прецизност се дължи на факта, че всички тези мебели са здраво закрепени към пода. Линус Бекер вече е седнал на масата, когато Тулин и Хес влизат в стаята.

За тяхна изненада той е много дребен на ръст — може би не повече от метър и шестдесет и пет — млад и почти напълно плешив. Лицето му е детско, но тялото му е силно и мускулесто. Прилича малко на гимнастичка, но това може би е така, защото носи син пуловер и бяла тениска.

— Мога ли да седя до прозореца? Най-много обичам да седя до прозореца. — Бекер се изправя от мястото си и подобно на ученик, страхуващ се да не бъде повикан на дъската, плахо гледа новодошлите.

— Разбира се. Свободен сте да решавате. — Хес представя себе си и Тулин, и тя забелязва, че е избрал приятелски и поверителен тон и в края на фразата дори благодари на Бекер, че се е съгласил да им отдели време.

— Е, времето е нещо, което имам достатъчно. Линус го казва без ирония или усмивка. Той просто посочва факта и ги гледа с несигурен поглед. Ная сяда на стола от другата страна на младежа и Хес започва да обяснява, че се нуждаят от помощта му.

— Не знам къде съм заровил тялото. Ужасно съжалявам, но всъщност не помня нищо друго, освен това, което вече казах.

— Не мислете за това. Става въпрос за нещо друго.

— Занимавахте ли се с този случай преди? Не ви помня.

Линус Бекер изглежда малко уплашен. Мига глупаво с очи. Той седи изправен на стола и човърка зачервените си, изранени нокти.

— Не, не участвахме.

Хес разказва история, която той и Тулин бяха съчинили. Той показва значката на Европол и обяснява, че всъщност работи в Хага с профили на престъпници. Определя характеристиките на личността и поведението им, като например Линус Бекер. Такива профили могат да помогнат за разрешаването на подобни престъпления. И сега Хес е в Дания и помага на датските си колеги, включително на Тулин, да създадат подобен отдел. Те разговарят с някои от затворниците за своите преживявания в периода, водещ до престъплението, и наистина се надяват Линус Бекер да не им откаже кратък разговор.

— Но не бях предупреден за вашето пристигане.

— Точно така, станала е грешка. Трябваше да сте информирани за нашето пристигане, за да можете да се подготвите, но за съжаление е станало недоразумение. Така че сега зависи от вас, дали искате да ни помогнете. Ако не, веднага ще си тръгнем.

Линус Бекер се взира през прозореца, продължава да се занимава с ноктите си, а Тулин е абсолютно сигурна, че ще откаже.

— С удоволствие. За мен е важно да помогна на други хора.

— Да, точно така. Благодаря ви, много сте учтив.

Хес отделя първите минути за изясняване на личните данни на Линус Бекер. Възраст. Местоживеене. Семейно положение. Образование. Дали е десничар. Хоспитализации в миналото. Тоест, той задава напълно прости и безсмислени въпроси, на които вече знаят отговорите, но които трябва да дадат самочувствие на Линус Бекер и да създадат атмосфера на доверие. И Тулин трябва да признае, че Марк действа умело и скептицизмът й към легендата, която беше измислил се оказва безпочвен. Постановката обаче отнема време и й се струва, че се намират в окото на урагана, говорят някакви безсмислени глупости, докато наоколо бушува опустошителна буря. Но Хес най-накрая стига до деня на убийството.

— Казахте, че имате много мътни спомени от този ден. Че си спомняте само определени епизоди.

— Да, имах замъгляване в паметта този ден. Виеше ми се свят и не можех да спя. Вероятно бях преуморен, прекалено много време се занимавах с архива на снимките…

— Кажи ни защо го направи.

— Това беше до известна степен момчешката ми мечта, така да се каже. Просто имах това желание и тогава…

Бекер прави пауза, а Тулин се замисли, че част от лечението на болестта му е да се намали интензивността на страстното му садистично желание да се наслаждава на гледката на смъртта.

— … в криминалната хроника видях, че експертите снимат местопрестъпленията, но не знаех къде се съхраняват тези снимки. Докато не влязох в сървъра на отдела по криминалистика. Е, останалото беше въпрос на техника.

Да, Тулин с удоволствие се съгласи с думите му. Липсата на сериозна система за сигурност в компютърната система на архива на съдебномедицинската служба може да се обясни единствено с пълната увереност на служителите, че на никого не би хрумнало да проникне в кибер пространството със снимки на трупове от местопрестъпленията. Докато Линус Бекер не се е погрижил за това.

— Казвали ли сте на някой, до кои материали сте имали достъп?

— Не, знаех, че е незаконно. Но… както вече беше казано…

— Какво значение имат тези снимки за вас?

— Мислех, че всъщност… ми помагат, или нещо такова. Защото като ги гледам, бих могъл да контролирам желанията си. Но сега виждам, че в действителност изобщо не е било така… Възбуждаха ме. Сега се сещам за едно нещо. Спомням си, почувствах, че трябва да изляза да подишам чист въздух. Затова отидох да се поразходя. И какво се случва след това, изобщо не помня.

Тулин улавя извинителния му поглед и макар че лицето на Бекер да е по-детски простодушно, усеща тръпки по кожата си.

— Някой от вашите познати знае ли, че имате проблеми с паметта? Може би сте казал на някого за това?

— Не, по това време не се срещах с никого. Прекарвах по-голямата част от времето си вкъщи. И ако излизах някъде, то само на някои места.

— Кои места?

— На местопрестъпления. Нови или стари. Например в Оденсе или Амагер Фалад, където бях задържан. Но и на други места.

— Имали ли сте пропуски в паметта и при тези пътувания?

— Може би, но не помня точно. Случва се без да разбера това.

— И какво още си спомняте за деня на убийството?

— Не много. В крайна сметка всичко ми беше объркано: това, което аз самият си спомням и това, което ми беше казано по-късно.

— Спомняте ли си например как сте гонили Кристин Хартунг в гората?

— Не. Не я помня. Помня само, че бях в гората.

— Но ако не я помните, как разбрахте, че сте я нападнали и след това убили?

Въпросът обърка Линус Бекер и изглеждаше доста изненадан за човек, който отдавна е признал вината си.

— Те ми казаха за това. И между другото, ми помогнаха да си спомня нещо друго.

— Кои точно?

— Онези полицаи, които ме разпитваха. В крайна сметка те намериха веществени доказателства. Пръстта по маратонките ми. И кръвта по мачетето, аз им…

— Но тогава сте твърдели, че не сте. Спомняхте ли си мачетето?

— Не, в началото не се сетих. Но след това всичко започна някак да се оформя.

— Но в началото, когато мачетето е открито, вие сте твърдял, че никога не сте го виждали преди. Че някой трябва да го е оставил в гаража ви на рафта до колата. И само на един от следващите разпити признавате, че мачетето е ваше.

— Да, точно така, но лекарите обясниха, че така се проявява болестта. Пациент с параноидна шизофрения трансформира реалността.

— Значи нямате представа кой би могъл да ви подхвърли мачете, ако изобщо го е подхвърлил?

— Не, никой не го е подхвърлил… сам го поставих там. Не, трудно ми е да отговарям на подобни въпроси.

Бекер гледа несигурно към вратата, сякаш иска да се измъкне. Хес обаче се навежда през масата към него и се опитва да привлече погледа му:

— Линус, отговорите ти са чудесни. Но бих искал да знам дали някой е бил с вас през този период. Някой, който е знаел как се чувстваш тогава. На когото сте се доверявали, с когото сте се запознавали случайно или сте си кореспондирали в социалните мрежи или…

— Не, не е имало никой. Не разбирам какво искате от мен. Трябва да се върна в отделението…

— Не се притеснявайте, Линус, успокойте се. Ако малко можете да ми помогнете, мисля, че ще успеем да разберем какво наистина се е случило в този ден. И ще разберем какво точно се е случило с Кристин Хартунг.

Линус Бекер, който е готов да стане, гледа несигурно към Хес.

— Така ли мислите?

— Да, абсолютно съм сигурен в това. Просто ми кажете с кого сте били в контакт тогава.

Хес не изпуска поглед от него. И за миг на наивното, изплашено лице на Бекер се появява израз на съгласие, но изведнъж се разтяга в широка усмивка.

Линус избухва в смях. Хес и Тулин се взират с недоумение в дребното човече, което се опитва да спре смеха си. Когато Бекер се връща към разговора, изглежда сякаш е свалил маската: по лицето му вече няма и следа от несигурност или тревожност.

— Защо не ме попиташ какво всъщност искаш да знаеш?

— Какво имате предвид?

— Какво имате предвид? С широко отворени очи и подигравателна усмивка, Линус Бекер имитира Хес. — Вие се интересувате защо съм признал, въпреки че според вас не съм извършил никакво престъпление.

Тулин поглежда Бекер: тя е изумена от промяната му. Той очевидно е напълно луд и дори желае да се обади на главния лекар, за да види какъв напредък са постигнали в действителност при лечението на пациента. Хес се опитва да запази хладнокръвието си.

— Добре. Защо признахте?

— Млъкни. За това ти плащат. Наистина ли ви изпратиха от Европол, за да получите изявление от мен, или просто ми показахте фалшива значка?

— Линус, не разбирам за какво говорите. Но ако не сте имали нищо общо със случая на Кристин Хартунг, не е късно да го заявите. И тогава със сигурност можем да ви помогнем и да върнем делото ви в съда за преразглеждане.

— Нямам нужда от помощ. Ако все още живеем в правно общество, ще се върна у дома не по-късно от Коледа. Или в краен случай, когато Кестеновият човек приключи с реколтата си.

Тези думи пронизват мозъка на Тулин. Хес също изглежда поразен.

— Кестеновият човек?..

— Точно така. Кестеновия човек. Дойдохте тук заради него. Малкият Хансен, горкият квадратен чичко, забрави, че тук в общата стая може да се гледа текстова телевизия на плазмен панел. В изречение има само тридесет и осем знака, но дори и в този формат може да се проследяват събитията. Но защо се появихте точно сега? Дали защото шефът ви не иска да се рови в толкова прекрасно разследван случай?

— Какво знаеш за Кестеновия човек?

— Кестенов човек, влез, влез, Кестенов човек… — Линус Бекер, без да крие подигравката си, продължава да тананика песента. Хес губи търпение.

— Какво знаеш, те питам?

— Закъсняхте. Той е далеч преди вас. Затова сте тук и се опитвате да измъкнете нещо от мен. Защото сте изнервени. Защото нямате идея какво да правите.

— Знаеш ли кой е той?

— Знам само какъв е той. Той е господар. Той ме превърна в свое оръжие. Иначе не бих си признал.

— Кажи ни кой е той, Линус?

Кажи ни кой е той, Линус? Бекер отново имитира Хес.

— Ами момичето?

— Ами момичето?

— Какво знаеш? Къде е тя? Какво се е случило с нея?

— Не е ли все едно? Вероятно не й е скучно…

Линус ги гледа с невинен поглед и устните му се разтягат в грозна усмивка. Хес се хвърля към Бекер, а Тулин няма време да го спре. Но Бекер е готов за такъв обрат на събитията и моментално натиска алармата. Алармата се включва с оглушителен рев. И точно в момента, в който тежката метална врата се отваря и яките санитари се втурват в стаята, Линус Бекер се превръща в плах, несигурен ученик с уплашен поглед.

Глава 86

Портата се вдига бавно, но Хес не може да чака. И докато Тулин получава от служителят зад стъкло, вещите които бяха предали на входа, Марк се промъква през доста тясна пролука в не напълно вдигнатата порта и веднага се отправя към паркинга. Тулин го следва и в студения влажен вятър се чувства като затворник излязъл на свобода. Тя вдишва дълбоко, за да прогони спомените от срещата си с Линус Бекер.

Те буквално бяха изгонени от „принудителното” с ритник в задника. Спешно призованият главен лекар Вайланд поиска обяснение какво се е случило в стаята за посещение. А Линус Бекер изигра ролята си блестящо. С ужасен, изплашен вид той стоеше на дистанция от Хес и Тулин, сякаш го бяха подложили на психическо и физическо насилие. Той се оплака, че Хес го е нападнал и му е задавал странни въпроси за смъртта и убийствата, и докторът взе неговата страна. Нито Марк, нито Ная бяха помислили да запишат разговора с Бекер; обаче дори и да бяха помислили, те не биха могли да го направят, защото мобилните им телефони бяха оставени при охраната на входа. Следователно беше напълно безполезно да се опровергават твърденията на Бекер. Да, пътуването до „принудително“ завърши с пълна катастрофа и докато Тулин вървеше до колата под дъжда и слушаше телефонния си секретар, настроението й изобщо не се подобри. Оказа се, че през времето, прекарано в специализираната болница, бе получила седем обаждания и след като прочете първото съобщение, ускори темпото.

— Трябва да се върнем в министерството. Момчетата са намерили случаи, които трябва да бъдат проверени.

Ная отваря колата с дистанционното, но Хес все още стои под дъжда.

— Нямаме нужда да ходим в министерството. Няма да намерим следи от него в случаите, до които престъпникът сам ни води. Не чу ли какво каза Бекер?

— Чух психопата да дрънка подготвена реч и видях как се побъркваш. Само това.

Тулин отваря вратата, качва се в колата и хвърля пистолета на Хес и другите неща на седалката до него. Тя поглежда часовника на таблото и осъзнава, че ще се върнат в града по тъмно, и отново ще трябва да помоли дядо си да остане с Ле вечерта. Хес почти няма време да сложи крак на пода до предната седалка, когато тя стартира двигателя и завива на пътя.

— Бекер знаеше, че ще дойдем. Той е чакал това, откакто е осъден. Знае кого търсим — казва Хес и затръшва вратата.

— Не, той нищо не знае. Бекер е просто извратеняк, който чете в телетекста. Той просто ни провокира и ни води за носа, а ти му се върза. Какво, по дяволите, си мислиш?!

— Той знае кой я е отвлякъл.

— Няма такова нещо! Линус Бекер сам я е отвлякъл. Целият свят знае, че момичето е мъртво и погребано. И само ти още не си го разбрал. Защо дяволът би признал за убийство, ако не го е извършил?

— А това, че изведнъж е разбрал кой го е направил. Този, чиято вина той с готовност поема върху себе си, защото в болната му глава се е загнездила мисълта, че е станал част от велик план. Някой, на когото се е възхищавал, когото е наблюдавал. Кого е гледал Линус Бекер?

— Никой! Дребосъка е луд. И единственото, което го интересува, е смъртта и унищожението.

— Точно. Тоест този, който може да му даде това, което иска. Това е, което Линус Бекер вероятно е открил в архивните фотографии.

Смисълът на казаното от Хес най-накрая достига до Тулин и тя рязко натиска спирачки и едва в последния момент избягва сблъсък с огромен камион, който кара на пълна скорост към главната магистрала. Дълга редица от коли минава покрай камиона. Тулин забелязва погледа на Хес.

— Жалко, че се провалих. Това, разбира се, е грешка. Но ако Линус Бекер лъже, тогава никой не знае какво се е случило с Кристин Хартунг. И никой не знае дали е жива.

Ная не отговаря. Тя пали колата, ускорява и набира номер на мобилния си телефон. Версията на Хес не е лишена от логика. Генц не отговаря на повикването веднага. След като вдига, връзката е лоша, като че ли и той е в кола.

— Здравейте! Защо не можах да се свържа? Как протече разговорът с Бекер?

— Затова се обаждам. Имате ли достъп до всички архивни снимки, в които той се е ровил?

Генц е изненадан.

— Може би има. Сега ще разбера. Защо питаш?

— Ще обясня по-късно. Трябва да разберем кои конкретни фотографии са представлявали най-голям интерес за Бекер. Може би по този начин ще разберем неговите предпочитания. Тоест, трябва да направите списък с онези снимки, които той най-често е гледал. И може би ти е изтеглил на компютъра си. Смятаме, че там може да са останали някакви следи, които са важни за нас. Направете това възможно най-скоро. Но така, че Ниландер да не разбра за това. Нали?

— Добре. Ще се свържа с ИТ специалистите, щом се върна. Но може би е по-добре да изчакате, докато се разбере дали Янсен е прав?

— И какво общо има Янсен?

— Не ви ли се обади?

Тулин усеща как я обхваща безпокойство. Тя бе забравила за Янсен, след кратката среща с него тази сутрин, когато напуснаха кабинета на Ниландер. Янсен изглеждаше като мъртвец. Беше отнесен и мълчалив и тя дори почувства облекчение, когато видя Ниландер да го кани на разговор и се надяваше, че той ще успее да убеди подчинения си да се прибере у дома. Но, съдейки по думите на Генц, това не се е случило.

— Защо Янсен ще се обажда?

— За един адрес до пристанището на Юг. Скоро чух по полицейската радиостанция да иска подкрепление: Янсен предполага, че на това място има заподозрени.

— Какви заподозрени? Янсен изобщо не се занимава с това.

— Как? Според мен той не знае това… Той организира засада на адреса, където смята, че са убийците.

Глава 87

Тим Янсен седи на предната седалка в служебния автомобил. След като провери колко патрона има в оръжието си, той щраква обратно своя Heckler & Koch. Остават поне десет минути до пристигането на подкрепление, но това не го притеснява, защото дори не се е замислял да чака помощ. Убиецът на Рикс може да е вкъщи и Янсен винаги е предпочитал да напада или да прави първи разпит в отсъствието на колеги. Но сега поне знаят къде се намира, в случай че изпадне в беда. И, когато трябва да обясни защо е започнал да действа сам, може просто да каже, че ситуацията внезапно се е променила преди пристигането на подкреплението.

Янсен излиза от колата и студения вятър веднага го удря в лицето. В старата индустриална зона на Южното пристанище епохите са се смесили: тук има високи складове, нови складове за индивидуално съхранение на вещи, сметища и няколко модерни многоетажни жилищни сгради и всичко това е изтласкано в много ограничен район на областта. Вятърът издухва отломки и пясък по пустия път, а Янсен се отправя към предната сграда.

Двуетажната сграда, обърната към улицата, лесно може да бъде сбъркана с обикновена жилищна сграда, но когато се приближиш, забелязваш по стената, която не е ремонтирана от дълго време, останките от табела, показващи, че някога тук е имало промишлена кланица. На витрината и остъклената част на вратата са окачени парчета черен плат, така че да не се вижда в нея от улицата. Янсен обаче продължава по-нататък към входа на двора. В близост има дълга конструкция, която очевидно е служила като кланица по някое време, съдейки по надлеза, водещ до поредица от порти в самата сграда, през която се е извършвало товарене и разтоварване. По-нататък кланицата е заобиколена от малка градина с паднала ограда и три или четири овощни дървета, които вятърът се опитва да изкорени от земята. Янсен оглежда отново магазина и намира задна врата. Няма табела с имената на жителите, но пред нея има килим и наблизо стои изсъхнало дърво във вана. Почуква на вратата, а с другата ръка сваля предпазителя на своя Heckler & Koch, който е в готовност в джоба му.

След убийството на Рикс, Янсен като че ли попадна в друга реалност. Почувства се така, веднага щом видя безжизнения си партньор на мигащата светлина на линейката, сред лая на служебните кучета, претърсвайки тъмните кътчета на ваканционното селище. Пристигайки от Урбанпланен той не знаеше нищо за съдбата на приятеля си и изведнъж се сблъска с нещо неразбираемо. Отначало си помисли, че смъртнобледото лице не може да принадлежи на приятеля му. Не можеше да повярва, че тази смърт е превърнала Рикс в безжизнената черупка в краката му. Обаче се беше случило. И макар през следващите няколко часа Янсен да очакваше, че Рикс ще се появи и ще започне да порицава оперативните, че са го оставили да лежи толкова дълго на чакъла, чудото не се случи.

Те бяха станали партньори случайно, но Янсен добре си спомняше, че бяха на една вълна от първия ден. Рикс притежаваше точно тези качества, които го правеха поносим партньор за Янсен. Не беше много умен, трябваше му доста време да намира точните думи в разговор и като цяло не беше многословен. Но в същото време беше изключително издръжлив и лоялен към онези, на които симпатизираше. Освен това, Рикс изпитваше силно недоверие към всички и всичко, вероятно защото бе претърпял унижение като дете, и Янсен моментално разбра как да използва тези качествата. И ако Янсен можеше да се нарече мозъчния център на миниекипа им, то Рикс олицетворяваше физическата му сила. И двамата ги обединяваше естествена омраза към шефове, адвокати и други канцеларски плъхове, които като цяло, не знаеха нищо за оперативната работа. Заедно, партньорите бяха заловили толкова много рокери, бандити, извършители на домашно насилие, изнасилвачи и убийци, че вероятно заслужаваха, както повишение на заплатата, така и други стимули за службата си до пенсионирането. Но обществото не работеше така. Благата в живота, уви, се разпределят несправедливо. Говореха често за това, за наградите, които не бяха получили, в някой бар или нощен клуб, докато се наливаха до козирката и завършваха вечерта в някой бардак на Външния Естербро.

Сега всичко това бе приключило. И единствената благодарност към Рикс бе плочка с името му на мемориалната стена в управлението до имената на други полицаи, загинали при изпълнение на служебния дълг. Янсен далеч не беше сантиментален, но плочката оказа силно въздействие върху него, когато я вида сутринта, отивайки на работа, докато минаваше през оградения двор. Преди това, Янсен бе прекарал два дни вкъщи. В нощта на убийството на приятеля си, той бе твърде депресиран и не беше в състояние да направи нищо, за да помогне на колегите си, освен да информира годеницата на партньора си за случилото се. И по-късно, събуждайки се посред нощ, съпругата му го завари да седи напълно изтощен в тъмната остъклена веранда на къщата им във Ванлес. На следващия ден съпругата му бе отишла с децата на нечий рожден ден, а самият Янсен бе останал да сглобява секция от Икеа, в стаята на момчетата. Той обаче не можа да схване инструкциите, и около десет и половина бе изпил първата порция бяло вино. Съпругата и децата му се прибраха в късния следобед у дома и го намериха под навеса в задната част на градината, където той надигаше вино с водка и Red Bull. Когато по-късно Янсен се събуди на пода, осъзна, че трябва незабавно да се върне на работа.

Той обаче се яви на работа едва в понеделник. Ръководството беше обхванато от работна суматоха, а колегите му със сериозни лица му кимаха съчувствено. Ниландер, разбира се, не му позволи да се върне в разследващия екип и тогава Янсен, събра няколко от другарите си в съблекалнята, и ги помоли да го информират, ако изведнъж се появят новини, които ще му позволят да проследи убиеца. Някой веднага отхвърлиха молбата му, но други, които смятаха, че Хес и Тулин, проваляйки мисията, са виновни за смъртта на Рикс, се съгласиха. И всичко започна с факта, че един от тях — най-вероятно Хес — бе издал на пресата тайната на разследването. И подлагайки на съмнение резултатите от разследването на случая с Кристин Хартунг, бе като да петнят честното име на колегите, а сега и да се подиграват с паметта на Рикс.

За съжаление, до момента, когато повечето оперативни работници бяха извикани в Министерството на социалните грижи, напредък в разследването нямаше. И самият Янсен нямаше никакви инструкции и затова взе служебната кола и потегли към Грев. По пътя си купи един стек бира от магазина, изпи две от тях и чак тогава почука на вратата на малкия апартамент на първия етаж на къщата до жп гарата, където живееше Рикс. Годеницата на Рикс разплакана, го покани вътре. Янсен дори не отказа чая, който му

предложи, но след това един от колегите му се обади от министерството. Той каза, че в разгледаните материали има няколко случая, касаещи хора, които са имали основателни причини да мразят държавата, системата, министъра на социалните грижи и като цяло почти целия свят. Полицаят прочете откъси от тези случаи и един от тях изглеждаше обещаващ за Янсен, тъй като мотивът в него беше много по-сериозен, отколкото в другите случаи. След като се увери, че Хес и Тулин все още не са били информирани за разкритието, той приключи разговора, поиска извинение от годеницата на Рикс и се отправи към Саут Порт на адреса, където живееха заподозрените.

— Кой е? — чу се въпрос зад вратата.

— Полиция! Отвори!

Янсен почука нетърпеливо по вратата и с другата ръка стисна дръжката на пистолета в джоба си. Накрая вратата се отваря и се показва изплашено, сбръчкано лице. Янсен потиска въздишка на разочарование. В апартамента се усеща миризма от цигарен дим и евтина храна.

— Трябва да говоря с Бенедикте Сканс и Асгер Неергор.

Имената от материалите на министерството бяха дадени на Янсен от оперативния служител, който му се обади. Старата жена обаче поклаща глава.

— Те вече не живеят тук. Преместиха се преди шест месеца.

— Преместили са се? Къде?

— Нямам идея. Не ми казаха. Какво е станало?

— Сама ли живееш тук?

— Да, но не помня, да сме минавали на „ти“.

Янсен се колебае за секунда. Да, не очакваше това тук. Кашляйки, старата жена се увива по-плътно с жилетката си, за да се предпази от вятъра.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, едва ли. Съжалявам, че ви обезпокоих. Довиждане!

— Довиждане! Довиждане!

Янсен се отдалечава от вратата и старицата я заключва. Той е объркан, не знае какво да прави. Отговорът на собственичката на къщата го изненада. Най-добре ще е да влезе в колата на топло и да се обади на колегата си в Министерството на социалните грижи… Но тогава погледът му се спира на прозореца на втория етаж — мобилен телефон виси от тавана пред него. Мобилен с малки птици, окачени над детско креватче. Да, няма как да го има, ако старата жена говори истината и Бенедикте Сканс и Асгер Неергор са заминали отдавна от тук.

Янсен чука отново на вратата, този път много по-силно. Когато най-накрая мошеничката отваря, той веднага минава покрай нея в апартамента и изважда пистолета. Старицата крещи възмутено. Янсен отива направо в кухнята, а след това в хола, където някога се е намирал магазинът. След като се увери, че холът е празен, той се връща до стълбите, водещи към втория етаж, където вече старата вещица е блокирала прохода.

— Дръпни се!

— Там няма нищо. Нямате право…

— Млъкни! И се дръпни да мина!

Янсен я изблъсква и се отправя горе, чувайки нейните жалки крясъци зад гърба си. Вдига пистолета, отваря вратата на стаята с ритник, докато държи пръста си върху спусъка. Първите две стаи са спални, последната е детска стая.

Мобилният телефон свободно виси над леглото, но няма нищо друго в стаята — наистина ли бе сбъркал? Но тогава Янсен забелязва боядисана стена зад вратата — и веднага осъзнава кой е убил Мартин Рикс.

Глава 88

Вече беше тъмно. По това време на деня последните автомобили по правило напускат индустриалната зона в пристанището на Юг. Но не и днес. Пред олющените сгради, които някога са служили като работилници на една от най-големите кланици в Копенхаген, ченгетата и криминалистите се струпват като мравки, които се движат напред-назад със своите специални куфари. Колите са подредени в редица на улицата, а в прозорците на къщата, гледащи към нея, се вижда силната светлина на прожекторите, инсталирани от техниците. Хес се изкачва до стаята на втория етаж и чува плача на възрастна жена, която е разпитвана в хола, след това кратки заповеди, после звук от скърцащи стъпки, гласове по радиото, но на първо място спорът между Тулин и Янсен, стоящи на вратата.

— Кой ви даде този адрес?

— Кой е казал, че са ми го дали? Просто минавах оттук.

— Защо, по дяволите, не се обади тогава?

— На кого — на теб и Хес? Това би ли променило нещо?

Снимката е направена вероятно преди две години. Стъклото е прашно, но е в рамка с красиви черни ивици и лежи върху възглавницата в яслите до биберона и къдрица от фина белезникава коса. Млада майка стои до кувьоз[32] и държи на ръце бебето, увито в памперс, усмихвайки се към обектива. Усмивката й обаче е измъчена, изглежда уморена и явно й струва много усилия. Тъй като жената носи болничен халат, Хес предполага, че е заснета в болницата малко след раждането. Да, но липсва усмивка в очите на жена. Погледът й е някак предпазлив, отчужден, сякаш току-що са й дали детето в ръце и се опитва да изиграе роля, за която е напълно неподготвена.

Няма съмнение, че жената на снимката е същата красива медицинска сестра със сериозни очи, която бяха срещнали в детското отделение в Централната болница, когато разговаряха с Хюсеин Маджид за Магнус Киер и Софи Сайер-Ласен. Откак е направена снимката, косата й е пораснала, и лицето й се е състарило, а усмивката й е изчезнала. Но това определено е тя и Хес напряга мозъка си, опитвайки се да намери връзката между медицинската сестра и престъплението.

След като си тръгнаха от психиатричната болница, разговора с Линус Бекер се бе загнездил в мозъка му като злокачествен тумор. Седейки в колата до Тулин, той мислеше само за това, как да попадне на следите на престъпника, използвайки архивните снимки, до които Бекер е получил достъп, като нахлува в сървъра на отдела по криминалистика. Но след това пристигна новината. Първо се обади Генц, а след това един от оперативните, работещи в министерството, който се бе отправил към пристанището на Юг, за да помогне на Янсен. Не е нужно да има богато въображение, за да се досети: един от колегите, които са разследвали документите в министерството, го беше предупредил. Въпреки че сега този факт вече не е важен, на фона на успеха, който разследването успя да постигне благодарение на откриването на случая с Бенедикте Сканс и нейния съквартирант.

— Какво открихте? — Ниландер пристигна и спора на Тулин с Янсен беше прекъснат с явно облекчение за него.

— Домът е нает от двадесет и осем годишната Бенедикте Сканс, медицинска сестра в Централната болница. Преди година и половина с решение на община Копенхаген от нея и партньора й е иззето дете, който е прехвърлено в приемно семейство. И тогава Бенедикте Сканс завежда дело срещу администрацията и се обръща към пресата с нападки срещу министъра на социалните грижи и местните власти за често използване на правото за отнемане на деца от родители, които пренебрегват задълженията си.

— Искаш да кажеш Роза Хартунг?

— Да. Медиите веднага раздухаха сензацията, но журналистите бързо разбраха, че има всички причини за отнемане на детето от семейството, и забравиха историята. Въпреки това, Бенедикте Сканс и партньорът й не я забравят, особено след като детето им умря скоро след това. Сканс беше хоспитализирана в болница под запрещение, откъдето е излязла едва в края на пролетта тази година. Тя е възстановена на предишната си работа и се настанява с приятеля си тук, но, както ще видите от изрезките на стената, изобщо не са забравили случилото се.

Хес не слуша разговора им — той изследва намерените материали. Повечето от тях са му известни от копия на документи, съхранявани в градския съвет на Копенхаген, който един от оперативните бе донесъл от министерството. Ранните години на Бенедикте Сканс в Тингбьорг се отличават основно с хашиш, нощен живот и обучение за продавач на дрехи. На двадесет и една тя постъпва в медицински колеж в Копенхаген, който завършва с прилични оценки, като получава диплома за медицинска сестра. Тогава тя среща гаджето си Асгер Неергор, който е учил с нея в средно училище в Тингбьорг, два класа по горе. През това време Асгер служи във военния полк в Шлагелс и дори заминава в командировка в Афганистан. В крайна сметка те наемат съвместно жилище в една от сградите на бившата кланица. Бенедикт Сканс започва работа в детското отделение на Централната болница, животът им се подобрява и решават да имат дете. Не успява да забременее веднага и съдейки по бележките на служителят от общината, е започнала да получава нервни кризи и проблеми със самочувствието. На двадесет и шест години ражда момче, с два месеца по-рано и страда от следродилна депресия. Очевидно, не е могла да очаква помощ от бащата на детето. И така, служителят определя тогавашния двадесет и шест годишен войник за недостатъчно зрял и твърде затворен, а на моменти, предизвикван от Бенедикте, се е държал агресивно. Общината им предоставя редица обезщетения, но след шест месеца, психичното състояние на Бенедикте Сканс се влошава и тя е диагностицирана с биполярно разстройство. Веднъж социалните работници не са могли да се свържат с Бенедикте две седмици и съобщават в полицията. Полицията е посетила семейството и, както се оказва, точно навреме. Седеммесечното момче е лежало в безсъзнание в креватчето си, омазано с изпражнения и повръщано. Имало е всички признаци на недохранване. В болницата се оказва, че детето има хронична астма и алергии към определени храни, така че няколкото парчета шоколад с ядки, които са му били дадени малко преди пристигането на полицията, са могли да бъдат смъртоносни за него.

Въпреки факта, че полицията по всяка вероятност е спасила живота на детето, появата им в къщата е вбесило Бенедикте Сканс. С помощта на адвокат тя започна дело срещу властите и избра пресата като един от инструментите си за отмъщение. В многобройни интервюта Бенедикте гневно обвинява властите за начина, по който се отнасят към нейното малко семейство. „Ако съм лоша майка, значи има много лоши майки по света“, е заглавието на един от материалите, открити по делото. Тъй като общината не е регистрирала семейството за пренебрегване на родителските задължения, изглежда, че обвинителните жалби на Бенедикте са оправдани. Този скандал в пресата продължава, докато министър Роза Хартунг не напомня на медиите и местните власти, че стриктното тълкуване на член 42 от Закона за социалната закрила за отнемане на деца от семейства в неравностойно положение е извършено в интерес на детето. Журналистите явно разбират, че в този случай общинските власти имат всички основания да действат в най-строга степен от закона и критичните гласове замлъкнаха. И тогава се случва трагедията. Момчето е настанено в приемно семейство, живеещо в Северна Зеландия и изглежда, че всичко върви добре, но само два месеца по-късно той умира от пневмония. Бенедикте Сканс напада с юмруци социалния инспектор, който й съобщава новината за това, след което амбулаторното й лечение е заменено със стационарно лечение в психиатричната болница "Сейнт Джон" в Роскилде от нейният психиатър, откъдето тя е изписана през пролетта и след това се връща на работното си място в Централната болница.

Хес осъзна — в края на краищата материалите, окачени на стената, ясно свидетелстваха, че жената е психичноболна.

— Според мен, са замислили тази работа заедно с гаджето й — продължи докладът на Янсен пред Ниландер. — Били са убедени, че са се отнесли несправедливо с тях, и са решили да се подиграят с министъра на социалните грижи и да я направят за смях. В обърканите им мозъци се е зародила идеята да изложат цялата система на критика и да накажат жените, които не се грижат добре за децата си. И както виждате, няма съмнение кой е бил тяхната крайна цел.

Последното твърдение на Янсен със сигурност беше вярно. Ако едната половина от стаята е паметник на детето, което си е отишло от света, втората доказва, че болните им умове са били напълно погълнати от личността Роза Хартунг. Отляво надясно цялата стена е украсена с изрезки от вестници и фотографии за изчезването на дъщеря й, включително папарашка снимка на скърбящата майка. Таблоиди, под заглавия като „Разчленени и погребани“ или „Изнасилване и нарязване на парчета“ са подигравателно съчетани със снимка на Роза Хартунг, облечена в черно на церемонията за сбогуване с дъщеря си. И такива тъмни изрезки: „Роза Хартунг смачкана“ или „Поразена от мъка“. След което има пролука в хронологичния ред и по-близо до десния ръб на стената Хес вижда по-нови снимки, направени, както изглежда, преди три-четири месеца под заглавия като „Завръщането на Хартунг“. Една от лепенките, закрепена на стената с кабарче е написана на ръка, че Хартунг се завръща в офиса в деня на откриване на сесията на Фолкетинг в първия вторник на октомври. А до нея виси лист хартия А4 с различни селфита на дъщеря й с думите „Щастливо завръщане. Ще умреш, курво “.

Още по-притеснителна е следващата серия от снимки. Това не са изрезки от вестници, а оригинални снимки, направени вероятно в края на септември, защото те улавят ясни знаци от началото на есента. Хес вижда къщата на министъра от различни ъгли, нейния съпруг и син, някаква фитнес зала, фирмената кола на Роза Хартунг, сградата на нейното министерство и Кристиансборг и, накрая, цял куп копия на пътните артерии на столичния район от Google Maps.

Има цяло море от материали. Те напълно унищожават картината, която Хес вече напълно е формирал в съзнанието си, когато бе напуснал „принудителното“. Значи срещата с Линус Бекер се оказва безполезна? И колкото и да се опитва да поддържа версията си, тя се разпада напълно. Но не само това го измъчва. Пред тях изниква нова заплаха. И е много близка до тази, която смятаха; тя изисква цялото им внимание в момента, когато изглежда, че контролират ситуацията. И за това Хес продължава да разучава безбройните фотографии, докато Ниландер разпитва Янсен.

— Къде е сега тази двойка?

— Жената не се е появявала в болницата от няколко дни. И местоположението на приятелят й също не ни е известно. Между другото, имаме малко информация за него, тъй като нямат официално регистриран брак. Така че засега разследваме само Бенедикте Сканс. Но вече поискахме данни за Неергор от военните.

— А предупредихте ли контраразузнаването за нашите разкрития?

— Да, министърът е в безопасност. А коя е тази жена долу?

— Майка на Асгер Неергор. Тя, както изглежда, също живее тук. Но уж не знае къде се намират; обаче все още не сме приключили с нея.

— Така. Значи смятаме, че тези двама са убийците?

Тулин пречи на Янсен да отговори, но три или четири кабърчета изведнъж привличат вниманието на Хес. Между главите на две от тях и стената има малки парченца хартия, сякаш някой е бързал да откъсне снимката, която е била там.

— Все още не знаем със сигурност. Преди да направите заключения, е необходимо…

— Какво не знаем? Не виждате ли всичко това, по дяволите! — възпротиви се Янсен.

— Така е. Има много материали за Роуз Хартунг, но няма нищо за убитите жени. Ако двойката ги беше убила, вероятно щяхме да открием поне нещо тук за тях, но няма нищо.

— Но, в края на краищата, жената е работила като медицинска сестра в отделението, където е можела да се срещне с поне две от жертвите, когато са били там с децата си. Или това няма значение?

— Не, важно е. Двойката, разбира се, трябва да бъде задържана и разпитана, и веднага трябва да отидете да ги намерите. В крайна сметка вие извикахте подкрепление и разтръбихте на целия свят, че ги чакаме тук…

Хес все още не може да намери снимката, която е висяла там, където сега има само кабарчета, но чува готиния глас на Ниландер зад гърба си:

— Както разбирам, Янсен е имал всички основания да действа така, Тулин. Между другото, главният лекар на "Принудителното" ми се обади и каза, че с Хес сте издевателства ли над Линус Бекер по същото време… Въпреки че ви казах да внимавате, и да не се забърквате в тази история. Как ще ми обясните това?

Хес знае, че в този момент трябва да защитава Тулин, но вместо това се обръща към Янсен, съвсем неочаквано за себе си.

— Кажи ми, мислиш ли, че старата жена е можела да махне нещо оттук, точно преди да дойдеш?

— Какво, по дяволите, сте правили при Линус Бекер?

Спорът продължава зад гърба му и Хес все още се опитва да разбере къде може да е скрита тази снимка, знаейки, че полицията чука на вратата. Той избутва скрина от стената и смачканата снимка пада на пода. Марк набързо я вдига и разглежда. Висок, строен млад мъж, Асгер Неергор, както предполага Хес, стои до кола с куп ключове в ръка. Той е облечен в красив тъмен костюм, а черната кола блести на слънцето, сякаш току-що е измита и полирана. И костюмът, и скъпият немски автомобил контрастират рязко с порутените сгради на бившата кланица на заден план. Хес не може да предположи веднага, защо майката на Асгер Неергора е решила да скрие тази конкретна снимка. Когато я поглежда отново, той отново се приближава до стената, сравнява изображението на колата със снимката на министерската кола на Роза Хартунг и няма никакви съмнения: Асгер Неергор държи ключовете на министерската кола. Но Марк няма време да каже и дума, защото Генц, облечен, както обикновено, в белия си костюм, показва глава през вратата:

— Моля за извинение, ще ви прекъсна. Току-що започнахме да инспектираме старата кланица и намерихме нещо интересно. Там има една стая, и както изглежда, в нея от дълго време е държан отвлечен човек.

Глава 89

Трафикът в късния следобед на Е20 югозападно от Копенхаген е доста тежък. Асгер натиска с всички сили бутонът на клаксона, като жестикулира към идиотите пред себе си, за да освободят лентата за изпреварване. Но те не отстъпват, страхувайки се при маневра да не се подхлъзнат по мокрото от дъжда платно и тогава той с нетърпение ги изпреварва отстрани на пътя. За първи път кара министерското „Ауди А8“ на пълна скорост. Не го интересува дали привлича вниманието на някого, защото сега най-важно е да се измъкне възможно най-бързо. Целият им план отиде по дяволите и Асгер осъзнава, че полицията рано или късно ще се досети и ще ги потърси. Може би вече са се досетили.

В началото всичко вървеше като по часовник до преди тридесет и пет минути. Той си осигури алиби, като последва малкото копеле на тенис корта и поздрави ръководителя на спортния център, който винаги проверяваше мрежите преди тренировка. След това си взе довиждане с него и се запъти към задната част на сградата, където бе паркирал колата си сред боровете и влезе в залата през една от страничните врати, която бе оставил отворена, когато бяха пристигнали. В този момент залата на практика бе празна, така че не му беше трудно да се промъкне незабелязано в съблекалнята. Тийнейджърът си сменяше дрехите и не забеляза нищо подозрително. Асгер, с маска балаклава на главата и ръкавици се канеше да извади от джоба си носна кърпа, напоена с хлороформ, но в този момент чу стъпки. Директорът влезе в съблекалнята и въпреки че Асгер успя да свали клоунското си облекло, възникна неловка ситуация, тъй като Густав не бе очаквал да го види там. Но управителят, напротив, въздъхна с облекчение при вида му:

— О, ето ви… обадиха се от контраразузнаването. Помолиха ме да намеря Густав, защото не отговаряте на обажданията. Но тъй като сте тук, можете сами да говорите с тях.

Директорът подаде на Асгер мобилния си телефон и един от онези високомерни бодигардове от личната охрана на министъра му нареди да заведе Густав при майка му в министерството, тъй като е възникнала спешна ситуация. Полицията е открила едно място в изоставена кланица в Саут Порт, където предполагаемите убийци може да са се укривали. Асгер почувства как гърлото му се стяга, но тогава му просветва, че полицията още не го търси. Смъмриха го, че не отговаря на обажданията по мобилния, след което Асгер отново напусна залата, този път с копелето. Директорът не го изпускаше от очи, така че трябваше да заведе Густав в колата, въпреки че сега това нямаше значение, тъй като министерството беше последното място, където щеше да отиде.

— Защо караме по този път? Нали отиваме при моята…

— Затвори си мръсната си уста и ми дай мобилния си.

Думите му така объркаха момчето, седнало на задната седалка, че дори не реагира на тях.

— Дай ми мобилния си телефон. Глух ли си?

Густав се подчини на заповедта и подава телефона на шофьора. Асгер хвърля мобилния през отворения прозорец и подкарва по мокрия асфалт. Асгер чувства, че момчето е уплашено, но това не го притеснява. Интересува се само от едно: къде да отидат с Бенедикте, защото не бяха обмислили евентуален път за бягство, в случай че планът им се провали. Те се надяваха, че ще бъдат вече далеч, когато полицията заподозре нещо, но не се получи. Тревожни мисли се въртят в главата му, но той знае, че Бенедикте ще му прости — в края на краищата не е негова вината, че планът им беше провален. Тя ще разбере всичко, важно е да са заедно и всичко ще бъде наред.

Асгер й беше повярвал, от момента когато очите й ме срещнаха. Двамата се бяха запознали в Тингбьорг, в старото училище с италиански завеси на прозорците, където тя учеше два класа след него и той веднага се влюби в нея. Заедно бягаха от часовете, пиеха, пушеха и, лежейки на тревата до околовръстния път, пращаха целия свят на майната си. Бенедикте стана първата му жена. По това време обаче Асгер беше изгонен от училището заради многобройни побои, на които той беше подбудител, и го изпратиха в интернат за юноши в Южен Ютланд, в резултат на което връзката им приключи. Но почти десет години по-късно те отново се срещнаха, този път в Кристиания[33], където Бенедикте се разхождаше с приятел, който също работеше в Централната болница, и още на следващия ден започнаха да говорят за съвместен живот.

На Асгер му харесваше, когато тя се притискаше към него, сякаш му показваше, че се чувства защитена от него. Въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че тя бе безкрайно по-силна от него. Харесваше военната служба, но след две мисии до Афганистан, където караше патрулни коли и камиони с доставки, се бе демобилизирал, тъй като започна да получава панически атаки и често се събуждаше през нощта, облян в пот и ужасно слаб. Тогава, Бенедикте взимаше ръката му и я държеше в нейната, докато се успокои. Поне до следващата атака. Връщайки се след смяна вкъщи тя му разказваше за децата, които бе срещнала в болницата и веднъж му призна, че мечтае да създаде собствено семейство. Асгер видя по лицето колко е силна този мечта за нея. Скоро тя намери евтино жилище в бившата кланица, което никой друг не желаеше. Когато Бенедикте забременя, Асгер научи от стария си приятел в армията къде да се обърне, за да може Бенедикте да получава обезщетение като единствен доход, от който наистина се нуждаеха.

Асгер не можеше да разбере какво се бе случило с нея след раждането, смятайки, че детето е виновно за настъпилите промени. Разбира се, отнемането на сина му от семейството беше тежък удар и за двамата, въпреки че, Асгер не беше успял истински да се привърже към него. След като се бе родил синът му, той усилено работеше, сглобявайки скелета, за да издържа семейството си, а в очите му Бенедикте беше добра майка — поне по-добра от жената, която го бе родила и сега постоянно идваше при тях, за да моли за храна и пари за алкохол. Бенедикте се свърза с адвокати и с тяхна помощ отиде в редакциите на различни вестници и други медии и направи гневни изявления срещу тази курва, министър Роза Хартунг. Въпреки това кампанията скоро се срина и един ден Бенедикте, избухнала в сълзи, му каза, че журналистите вече не искат да им помагат.

Тогава синът им, който живееше в приемно семейство, се разболя от пневмония и умря, а смъртта му промени рязко всичко. След конфронтацията със задника от местния отдел за социално осигуряване, Бенедикте беше принудена да отиде в клиника и всяка вечер, след работа, Асгер се втурваше към Роскилде, за да я посети в психиатричното отделение. Отначало беше толкова упоена с лекарства, че не само не можеше да говори, но и лицето й не изразяваше никакви емоции. Асгер, от друга страна, не можеше да разбере дългите обяснения на старшия лекар, когото с удоволствие би удушил. Самият той трудно можеше да чете, но беше принуден да чете на глас материали на Бенедикте от вестници и всякакви жълти списания. Връщайки се у дома, Асгер се заключваше в своята кланица, чувствайки се невероятно самотен и напълно безпомощен. Седейки пред телевизора, той се наливаше с алкохол, само за да може да заспи. Когато през есента изчезна дъщерята на тази министерска курва, нещата тръгнаха на добре.

След като научи, че министърът на социалните грижи също е загубил детето си, Бенедикте се оживи и когато Асгер отново я посети в късния следобед, тя сама постави вестника на стола му, за да го прочете. Това се случи в деня, в който полицията се отказа от по-нататъшно разследване и приключи случая. Постепенно журналистите спряха да пишат за това, но Бенедикте отново започна да се усмихва, а когато заваля сняг и езерото зад болницата замръзна, започнаха да излизат на дълги разходки.

В самото начало на пролетта, когато Асгер вече смяташе, че всичко най-лошо е приключило, в пресата започнаха да се появяват съобщения, че Хартунг ще се върне към своите министерски задължения след лятната ваканция. Те пишеха също, че Роза Хартунг е много щастлива от това обстоятелство. Бенедикте бе взела ръката му и я държеше дълго в нейната и Асгер разбираше: той ще направи всичко каквото му каже, докато тя държи ръката му.

Те започнаха да разработват план за действие веднага след като Бенедикте беше изписана от болницата. Отначало планираха да бомбардират Роза Хартунг с анонимни имейли и текстови съобщения, заплашвайки да влязат в къщата й и да създадат хаос, а може би дори да я блъснат с кола и да я оставят да лежи отстрани на пътя. Но когато Бенедикте разглеждаше страница на министерството, търсейки имейл адреса на Хартунг, тя внезапно видя съобщение, че министерството търси личен шофьор на министъра. Тогава планът за отмъщение срещу Роза Хартунг започна да приема конкретна форма.

Бенедикте написа молбата му за работа, която имаше достатъчно време, защото току-що се бе върнала на работа на предишната си длъжност в детското отделение на изпитателен период след отпуск по майчинство и продължително болнично лечение. Скоро Асгер бе извикан за интервю с един от заместник-министрите — сигурен знак, че тези овни не знаят нищо за връзката му с Бенедикте и участието му във войната й с министъра в медийното пространство. Защото той е регистриран официално на друг адрес. Освен това голяма роля изиграха отличните характеристики на Асгер, дадени от неговите армейски командири, както и фактът, че той има свободно време и не е обременен със семейните задължения. Освен това Асгер се държа спокойно на интервюто с агента от контраразузнаването, който го проверяваше доколко е надежден от гледна точка на специалните служби. И след като получи съобщението за одобрение на кандидатурата си, той и Бенедикте отпразнуваха победата, като изпратиха на Роза Хартунг писмо със заплахи и снимки на дъщеря й от Фейсбук като поздравление за завръщането й на поста министър.

Същия този ден Асгер току-що бе започнал да работи на новата си позиция и се срещна с Роза Хартунг за първи път. Той се качи до луксозната й вила в Естербро и по пътя беше запознат със съветника на министъра — Вогел, който принадлежеше към вида арогантни задници, които Асгер, ако имаше начин, би ги размазал на стената. Тогава, с кръвта на два плъха, хванати в старата кланица, те направиха надпис върху капака на министерската кола. И предстояха още няколко коварни плана. Всичко обаче бе засенчено от поредица от идиотски убийства и кестеновия човек с мистериозни отпечатъци, които някак извадиха от равновесие Хартунг. По принцип Бенедикте можеше да е доволна от това, но избухна бомбата: дъщерята на Роза Хартунг, която всички считаха за убита, може да не е умряла.

Тези събития ги подтикнаха да подновят плановете си за отмъщение на министъра. Въпреки това, Хартунг вече беше под закрилата на специалните служби и дори на Асгер беше напълно невъзможно да бъде сам с нея. Тогава Бенедикте му предложил плана за сина и Асгер се съгласил, че е много по-лесно и по-ефективно да отвлече копелето. Освен това той реши, че за отвличането на Густав, полицията най-вероятно ще заподозре престъпника, извършил последните убийства. Включвайки мигач и тръгвайки от пътя, Асгер се замисли за иронията на съдбата — уау, той и Бенедикте сега са издирвани за престъпления, които не са извършили…

Дъжд се излива върху предното стъкло и докато Асгер отбива в крайпътния паркинг, дневната светлина изчезва. В края на паркинга вижда пикап, който бяха взели под наем от Херц рано тази сутрин, но умишлено спира на двадесет метра по далеч и изключва двигателя. Изважда нещата си от жабката и се обръща към момчето за секунда.

— Стой тук и чакай, докато дойдат за теб. И не излизай от колата! Ясно ли е?

Момчето недоволно кимва. Асгер излиза от колата, затваря вратата и хуква към Бенедикте. Тя изскача от пикапа и го чака в дъжда, въпреки че е облечена само с тънка жилетка и червено сако с качулка.

Тя изглежда щастлива. Със сигурност, виждайки го е предположила, че събитията се развиват по техните очаквания. Едва затаил дъх, Асгер й казва какво се е случило.

— И така, скъпа, имаме две възможности. Или веднага изчезваме, или отиваме в най-близкото полицейско управление и казваме в какви глупости сме се забъркали. Какво мислиш?

Бенедикте не отговаря. Тя също мълчи, когато Асгер с нетърпеливо движение отваря вратата на наетата кола, за да се качи в кабината, държейки в ръце ключовете. Тя все още стои под дъжда, втренчена на някъде зад него, с онзи мълчалив, сериозен поглед, който веднъж вече бе угасил усмивката и смеха й. Асгер поглежда назад и осъзнава, че тя гледа лицето на копелето, изкривено от страх, притиснато към стъклото на министерска кола. И Асгер осъзнава, че Бенедикте няма да промени решението си. Напротив, тя ще настоява за него.

Глава 90

Роза следва агента от контраразузнаването надолу по стълбите към кабинета на премиера и се опитва безуспешно да се обади на Стийн по мобилния. Няма търпение да поговори с него; тя знае, че той ще сподели непреодолимите й чувства. Служителят от контраразузнаването просто прекъсна срещата в кабинета на министър-председателя, казвайки, че полицията е извършила операция и е намерила място, където по всяка вероятност се крият престъпниците, убили трите жени и полицая. Роуз се опитваше да потиска емоциите от дълго време, но тъй като Стийн успя да я убеди, че пръстовите отпечатъци на Кристин, открити върху кестеновия човек, са от особено значение за тях, тя ги преодоляваше с меланхолия. Откритието на полицията може да е пробив в разследването, което чакаха отдавна и въпреки това нещо я караше да изпитва тревога.

Роза излиза в двора на принц Йорген, който обикновено се използва само от служители на администрацията на министър-председателя, където я чакат няколко агенти. Охраняват я по пътя към автомобила с черен цвят и когато преминава стометровия участък, стигайки до министерството на социалните грижи, те повтарят процедурата, придружавайки я до главния вход. Роза не отговаря на въпросите на журналистите, които лагеруваха почти до самите врати, минава през охраната и се насочва към асансьора, където я чака Ли, и заедно се изкачват нагоре. Откакто медиите попаднаха на сензационните слухове за съдбата на Кристин, Роза получаваше безброй предложения за интервюта, но тя отказваше коментари на всички.

Когато Стийн започна да изгражда версиите си, говорейки за крайпътния киоск, приятелката на дъщеря им Матилда, кестенови мъже и животни, това не й хареса и дори предизвика у нея възмущение. Тя знаеше, че той е започнал да пие и се опитваше да дава вид, че се владее, въпреки че цялата история го измъчваше, може би дори повече от нея. Те спореха горещо дали отпечатъците върху кестеновите човечета, открити на местопрестъпленията на първите две убийства, имат значение или дали въпросът правили ли са момичетата фигурки миналата година има значение. Въпреки че Роза разбираше, че мнението й не е от значение, защото нищо не можеше да спре Стийн. Явно никой друг, включително полицията, не споделяше надеждите му, но въпреки това той в крайна сметка успя да я убеди, че е прав. И не защото Роза повярва на аргументите му, а защото вярваше в него и искаше да повярва. Стийн вече не беше онази сянка, в която се беше превърнал от толкова дълго време и когато един ден тя го попита с треперещ глас дали наистина е убеден, че момичето им е живо, съпругът й просто кимна и взе ръцете й в своите, след което тя избухна в сълзи.

Същата вечер те си легнаха заедно за пръв път от повече от шест месеца, и Стийн я информира за плановете си. Роза го подкрепи, въпреки че не беше сигурна дали ще има сили да издържи всичко това. А в петък вечерта Стийн се появи в студиото за новини, където заяви пълната си увереност, че Кристин е жива. Както преди година, той помоли телевизионните зрители да се свържат с полицията, ако имат някаква информация за нея, и призова виновника да освободи Кристин. Роза намери време да гледа програмата с Густав, като предварително бе подготвила сина си. Но той само се ядоса и не прие аргументите на баща си. Роза отлично разбираше защо Густав е объркан и не одобрява постъпката на Стийн и почти съжали, че бяха решили да се появят в телевизията. Но след това — още в същата нощ те бяха информирани, че на ново местопрестъпление е открита друга, трета поред, фигурка на кестенов човек с пръстови отпечатъци на Кристин и това само засили надеждите им. Въпреки че шефът на отдела за убийства, а по-късно и двамата следователи, които разговаряха с нея тази сутрин, настояваха за обратното.

Но свидетелствата на хората, които бяха гледали Стийн в новините и откликнаха с най-добри намерения, бяха безполезни. И разследването на Стийн, който се опита да възстанови хода на събитията от деня на изчезването на Кристин, не доведе до никакви резултати. През уикенда той караше по маршрутите, които дъщеря му е можела да поеме на излизане от салона, надявайки се да намери нови следи или свидетели, които биха могли да допринесат за решаването на пъзела. Като известен архитект той бе получил достъп до проектната документация на канализационните проходи, подземните тунели, както и електрически и топлинни подстанции, които престъпника би могъл да използва, за да скрие Кристин. Всичко това беше като да търсиш игла в сено, но Роза беше изключително трогната от отдадеността, с която Стийн се потопи в тази работа. Ето защо тя искаше бързо да сподели с него новината, заради която беше прекъсната една много неприятна за нея среща с премиера, който я посрещна на вратата на кабинета си.

— Влез, влез, Роза. Добре ли сте? Той я прегърна.

— Благодаря ви. Не съвсем. Няколко пъти предлагах среща на Герт Бук, но той така и не се появи, и мисля, че трябва незабавно да започнем преговори за подкрепа на нашата политика с други партньори.

— Да, но не питах за Бук, с него всичко е ясно, той вече няма да преговаря с нас. Исках да говоря за теб и Стийн.

А Роза смяташе, че ще трябва да докладва за неуспешните преговори за бюджета за следващата година… Напротив, дневният ред се оказа напълно различен. Тя обаче можеше да се досети за това, иначе как можеше да си обясни присъствието на министъра на правосъдието на срещата?

— Не ме разбирайте погрешно и не се обиждайте. По принцип разбирам всичко, но знаете, че през последната година правителството вече получи няколко сериозни удара и настоящата ситуация определено не е в наша полза. Апелът на Стийн към медиите всъщност поставя под съмнение усилията на министъра на правосъдието. В крайна сметка той многократно повтаряше, че трагичният случай на Кристин е напълно разследван и всичко е направено, за да ви помогне. Вие сами му благодарихте за това. Но сега доверието в него е сериозно подкопано.

— Дори бих казал на цялото правителство — каза министърът на правосъдието. — Денонощно ни се обаждат в министерството. Журналистите търсят достъп до всички видове официални документи. Опозицията предлага да се възобнови разследването и искат да ме въвлекат да говоря за това пред парламента. По дяволите самия аз, но тази сутрин самият премиер беше помолен да коментира този въпрос.

— Което, разбира се, няма да направя. Но няма съмнение, че върху нас се оказва силен натиск.

— И какво искате от мен?

— Искам да помоля действията ви да не противоречат на гледната точка на министъра на правосъдието. Тоест, да се дистанцирате от изказванията на съпруга си. Разбирам, че това не е толкова лесно за вас, но не забравяйте, аз ви се доверих и само благодарение на това се върнахте на поста министър. И имам нужда в момента да оправдаете доверието ми.

Роза се ядоса. Тя настоя, че в случая има неясноти. Премиерът се опита да намери компромис, а министърът на правосъдието се заинати още повече и заради това заседанието беше прекъснато. Да, разбира се, тези двамата мажеха да я пратят по дяволите, но не я интересуваше. Докато двете с Ли вървяха към офиса й, тя набързо прослуша телефонния си секретар.

— Как беше срещата с премиера? — попита я Вогел.

— Няма значение. Какво ти е известно?

Тя се присъединява на масата, където седяха Вогел, двама агенти от контраразузнаването, първия заместник-министър Енгелс и двама други служители на министерството, и те я информираха за развитието на събитията. Преди десет минути тайните служби директно бяха изпратили съобщение в министерството с името на наемателя на жилище в Южното пристанище и Енгелс незабавно насочи разговора за случая с Бенедикте Сканс. Те започват да преразглеждат съдържанието му, въпреки че Роза бе запозната с него, но Вогел и Енгелс сметнаха, че трябва да изразят своите предположения за ролята на Бенедикте Сканс в днешните събития. Мобилният на един от агентите звънва и той напуска офиса, за да отговори на обаждането. Другият агент пита Роза, дали наскоро се е срещала с Бенедикте, или с гаджето й. Все още не разполагаха с негова снимка, но има цял куп снимки на Бенедикте Сканс от времето, когато тя постоянно присъстваше в медийното пространство.

— Това е тя.

Роза разпознава младата жена с тъмни зли очи. Именно на нея се бе натъкнала преди малко повече от две седмици на входа на Фолкетинга. Жената беше облечена в пухена жилетка и червено сако с качулка, а в същия ден, се случи и инцидента, когато някой бе поставил кървав надпис върху министерската кола.

— И аз мога да потвърдя. Аз също я видях.

Агенцията по контраразузнаване записва думите на Вогел, а Енгелс продължава да чете материалите по случая, от които следва, че синът на Бенедикте Сканс й е отнет и трагично умира в приемно семейство.

Роза най-накрая осъзнава какво я изнервяше.

— Защо Густав още не е пристигнал?

Вогел я хваща за ръката.

— Шофьорът го води тук. Той е добре, Роза.

— Какво можете да ни кажете за Бенедикте Сканс? Някой беше ли с нея онзи ден в Кристиансборг? — агентът продължава да задава въпроси.

Роза обаче все повече се притеснява. Тя внезапно си спомня, че шофьорът вчера я беше попитал дали той или Стийн трябва да заведат Густав на тенис днес. И тогава гласът на Енгелс я накара да замръзне:

— Нямаме специална информация за партньора и бащата на детето; знаем само, че той е служил като шофьор в Афганистан и името му е Асгер Неергор.

Вогел също замръзва на място, и двамата с Роза си разменят погледи.

— Асгер Неергор?

— Да…

Роза незабавно проверява приложението на мобилния си телефон, а Вогел скача толкова бързо от стола, че той пада на пода. Приложението се нарича „Намери моето дете“[34]; тя и Стийн си го бяха инсталираха миналата година, за да проследяват местонахождението на Густав. GPS обаче не предава информация: няма връзка с телефонът на Густав. Хартунг няма време да каже за това, тъй като в тоя момент един от агентите излиза да говори по телефона. Роза среща погледа му и усеща, че краката й се подкосяват. Точно както в деня, когато изчезна Кристин.

Глава 91

Когато излиза от унеса си, Хес осъзнава, че е изгубил няколко минути. Той седи отляво на масата до Тулин в заседателната зала, мрачният му поглед е насочен към прозорците, които гледат към тъмен двор. Той чува силни, развълнувани гласове, показващи, че ситуацията е сериозна. Тя разбира се му е позната. Където и да е по света, когато е отвлечено дете, полицията и разузнавателните агенции действат по един и същ сценарий. Единствената разлика е, че работят по-усилено, когато става дума за отвличане на дете на известен политик.

Бяха изминали пет часа, откакто министерската кола на Хартунг бе открита на крайпътния паркинг на една от магистралите югозападно от Копенхаген. Полицията обаче не откри следи нито от Густав, нито от Бенедикте Сканс, нито от Асгер Неергор. Освен това похитителите не поставиха никакви искания.

Веднага след откриването на автомобила, започна най-голямата операция за търсене в историята на Дания. Границите, летищата, гарите, мостовете, фериботните пристанища и бреговата линия бяха взети под контрола на местните офицери и екипажите на патрулните автомобили. Хес си създаде впечатление, че почти целият полицейски автомобилен парк участва в операцията, която беше под общото ръководство на контраразузнаването и на полицията в Копенхаген. В акцията дори бяха включени части от гражданска защита, чиито членове, без да довършат вечерята си, излязоха в есенната нощ. За операцията отдавна бяха предупредени и колегите от Норвегия, Швеция и Германия; Интерпол и Европол също бяха получили информация за нея. Хес обаче не таеше големи надежди за помощ от международните организации. Те ще се свържат с тях едва когато стане ясно, че похитителите са преминали границите на няколко държави, и в този случай вероятността да намерят Густав Хартунг ще намалее до най-драматичен начин. Практиката показва, че най-добрите шансове за намирането на отвлечени са през първите двадесет и четири часа, докато следите на престъпниците са все още пресни.

Хес се опитва да прогони спомените за отвличането на един човек, в чието търсене той бе участвал преди няколко години. Това дело изискваше съвместни действия на френската и германската полиция. Двегодишно момченце от Карлсруе бе изчезнало, а френскоезичният похитител започна да изнудва бащата на детето, който беше директор на немска банка, за два милиона евро, за да върне сина му. Хес беше част от групата, която трябваше да бъде на уговореното място, където престъпникът трябваше да прибере парите, но така и не се появи. И месец по-късно те откриха тялото на момчето в канализацията само на петстотин метра от къщата, в която живееше семейството на банковия директор. Проверката показа, че черепът на детето е счупен — очевидно похитителят го е хвърлил през люка на канализацията, когато се е опитал да избяга с него от местопрестъплението. И те никога не откриха убиеца.

За щастие, обстоятелствата с изчезването на Густав не са толкова драматични и все още има повод за оптимизъм. В момента оперативните служители разпитват колегите на Асгер Неергор, както и служителите на Министерството на социалните грижи, парламента и детското отделение на Централната болница, където работи Бенедикте Сканс. Засега, никой от разпитаните не можа да каже къде би могло да се крие двойката с момчето, но е твърде рано да се изключи възможността за получаване на ценна информация за разследването. Освен това снимките на Густав Хартунг постоянно се показват във всички новинарски предавания и затова похитителите едва ли ще се осмелят да се появят с него на обществено място. Това беше и добро, и лошо. Добре е, защото повечето граждани ще са в състояние да разпознаят Густав, ако го видят дори за кратко, и ще информират властите за неговото местонахождение. Но е и лошо, защото това обстоятелство ще окаже натиск върху психиката на похитителите, и бидейки в състояние на стрес, могат да вземат фатално решение. Този въпрос беше горещо обсъден в ръководството, както на полицейското управление, така и на контраразузнаването, но в крайна сметка дискусията се оказа ненужна. Самите родители на Густав настояха издирването на сина им да бъде обявено публично, след което споровете престанаха. И Хес разбираше отлично защо бяха взели такова решение. Преди година семейството е преживяло ужасен кошмар и преди да имат време да дойдат на себе си, отново са разтърсени от същия ужас. Разбира се, човек се хваща и за сламка, но Хес не беше сигурен дали родителите на Густав са взели правилното решение.

Той слуша разговора между Тулин и Генц, който от своя кабинет в отдела по криминалистика докладваше резултатите от предварителната проверка по високоговорителя на мобилния телефон на Ниландер, лежащ на масата.

— Успяхте ли да засечете мобилните им?

— Не. Бенедикт Сканс и Асгер Неергор са изключили телефоните си днес към шестнадесет часа и седемнадесет минути, тоест веднага след отвличането. Не изключвам, че имат други, нерегистрирани телефони, но засега ги нямаме…

— А какво ще кажете за таблета и лаптопа в апартамента? Имаше един iPad и лаптоп Lenovo. Няма ли електронни билети за самолет, ферибот или влак? Не са ли използвали кредитни карти?

— Вече казах: все още не сме намерили нищо, което може да ни е полезно. И за да стигнем до изтритите файлове на Lenovo, ще ни трябва още малко време, защото лаптопът беше повреден и…

— Оказва се, че още нищо не сте направили, Генц! Нямаме време за това! Ако файловете са били изтрити, могат да бъдат възстановени с помощта на програма за това, а вие, по дяволите, трябва да…

— Тулин, той знае какво да прави. Генц, уведоми ме веднага, щом намериш нещо важно.

— Разбира се, работим усилено.

Ниландер приключва разговора и поставя телефона в джоба си. Тулин стои в поза на боксьор, който току-що е разбрал, че днес няма да влезе на ринга.

— Нещо друго? Да продължим. — предлага Ниландер.

Янсен побутва тефтера на масата към него.

— Разговарях с психиатрите в болницата в Роскил. Не можахме да изкопаем нищо, което би било полезно за сега. Но няма съмнение, че след смъртта на детето, светът напълно се е сринал за Бенедикте Сканс. Един от старшите лекари ни увери, че по време на престоя си при тях, значително е подобрила състоянието си, но не изключва, че понякога може да се държи агресивно. Това, разбира се, е супер утешително, като се има предвид, че Бенедикте работи в детското отделение.

— Тоест, нямате идея къде би могла да бъде сега? Ами Асгер Неергор?

— Тридесет годишен. Два пъти по време на служба в армията той е изпращан в командировка до Афганистан като шофьор, съответно в екип „седем“ и в екип „единадесет“. Характеристиките са отлични, но някои от бившите му колеги казват, че той се демобилизирал не защото се е отегчавал, а по някаква друга причина.

— Защо?

— Казват, че ръцете му са започнали да треперят, започнал да избягва да общува с другарите си. Станал жесток и агресивен… като цяло имал е симптоми на посттравматичен стрес. Вероятно не толкова очевидни — защото не е изпратен за лечение. Как контраразузнаването е решило да го назначи като шофьор на министър, е непонятно. Със сигурност ще хвърчат глави.

— Някой от тях знае ли къде може да е сега?

— Не. И майка му също не знае. Във всеки случай мълчи по този въпрос.

— Е, тогава приключваме срещата и продължаваме да работим. Засега нямаме нищо и това не е много добре. Няма съмнение в мотивите на действията им срещу Хартунг, така че трябва да намерим момчето възможно най-скоро, по дяволите. И докато не го намерим жив и невредим, няма да се разсейваме с останалите убийства.

— А ако действително не двойката е убивала. — Хес проговаря за първи път по време на срещата, а Ниландер го гледа, сякаш току-що се е появил в стаята. И преди да излезе, Марк успява да продължи: — Не са намерени доказателства в жилището им, че именно те са извършили тези убийства. Да, заплашвали са Роза Хартунг със смърт, да, подготвили са и извършиха отвличането на нейния син. Но нямаме с какво да докажем участието им в убийството на трите жени. И поне в един случай Асгер Неергор има алиби — в момента на нападението срещу Анна Сайер-Ласен, според разузнавателните агенции, той е бил заедно с Роза Хартунг и нейния секретар, близо до колата й в задния двор на министерството.

— Но Сканс няма алиби.

— Вярно е, но това не означава непременно, че е убила Ан Сайер-Ласен. И какъв мотив би могла да има двойката в този случай?

— Не всявай объркване. Ясно е, че искаш да оправдаеш посещението си при Линус Бекер. Бенедикт Сканс и Асгер Неергор са нашите основни заподозрени. И ще поговорим за вашето поведение в "принудителното" по-късно.

— Не се оправдавам…

— Хес, ако вие с Тулин бяхте работили по задълбочено с разследването в министерството, вероятно щяхме да се доберем до Бенедикт Сканс и Асгер Неергор малко по-рано, а Густав Хартунг нямаше да бъде отвлечен! Разбирате ли?

Хес не казва и дума. Самият той бе мислил същото и дори за миг се почувства виновен, знаейки всъщност, че не е виновен за нищо. Ниландер напуска бързо стаята. Янсен и останалата част от присъстващите го следват, докато Тулин взима палтото си от облегалката на стола.

— Сега основното е да намерите момчето. И след това ще разберем дали те са убийците или не.

Без да чака отговор, Ная изчезва в задната част на коридора. През стъклото на вратата Хес наблюдава решителността и концентрацията на всички от екипа, характерни при такава развръзка. Но самият Марк не чувства никаква решителност и концентрация в момента. И става, само за да излезе навън, за да си вземе свеж въздух. Струва му се, че те са водени за носа от опитен кукловод.

Глава 92

Тъмнината обикновено не притеснява Асгер, когато шофира. Очите му бързо свикват и той се чувства уверен и спокоен, карайки под дъжда с висока скорост.

Той обичаше да шофира по тъмно в Афганистан, когато превозваше войници и провизии между лагерите, най-често след залез-слънце. Въпреки че, много от колегите му шофьори считаха това за много опасно, Асгер не изпитваше страх. Той обичаше да шофира много преди да бъде изпратен в първата си командировка. Докато караше, смяната на пейзажите, извън прозореца, го успокояваха и мислите му се подреждаха. Но в Афганистан бе разбрал, че е най-добре да кара през нощта. Тъмнината го предпазваше, даваше му увереност и спокойствие, което винаги са му липсвали.

От двете страни на магистралата се разпростираше гъста гора и въпреки че Асгер почти не виждаше нищо, му се струваше, че нещо ще изскочи оттам и ще го погълне целия. Чувстваше бодежи по цялото тяло и силен шум в ушите. Той натиска по-силно педала на газта, сякаш се опитва да избяга от собствената си сянка.

Полицията бе блокирала всички пътища и Асгер и Бенедикте непрекъснато трябва да сменят посоката. Първо тръгнаха към Гедър, след това се отправиха към Хелсингър, откъдето тръгва ферибота за Швеция, но и там ги бяха изпреварили полицейски коли и нямаше да им е трудно да разберат накъде и защо бързат. Ето защо сега Асгер се насочва към Шеландс Оде. Безсмислено беше да шофира по моста Големия пояс, все едно да се отправи към най-близкото полицейско управление. Той се надяваше, че фериботът до Ютланд все още не е под контрол, въпреки че предполагаше, че това е малко вероятно. Асгер се опитва да реши накъде да тръгне по-нататък, ако предчувствията го заблудят, но нищо ценно не му идва на ум, а Бенедикте, седнала до него, мълчи и гледа мрачно.

Асгер всъщност не беше готов да вземе копелето със себе си, но този въпрос не подлежеше на обсъждане и той разбираше Бенедикте перфектно. Ако се предадяха така лесно, цялата им операция щеше да е безсмислена и министерската курва никога нямаше да разбере какво е направила. Беше изключително справедливо да я накарат да мине през всички кръгове на ада. За това Асгер не изпитваше никакви угризения за отвличането на момчето. И за факта, че кучия син сега лежи в багажника на пикапа, нека благодари на майка си за това.

Асгер спира рязко. Усеща как колата занася по мокрия асфалт, но веднага отпуска спирачката и изправя колата. Далеч напред, между дървета на магистралата, той забелязва тъмносините отражения на мигащи светлини и въпреки че самите полицейски коли не се виждат, му става ясно, че на следващия завой ги чака още един кордон. Асгер дава мигач, намаля и след това спира встрани от пътя.

— По дяволите, какво ще правим сега?

Бенедикте не отговаря. Асгер решително обръща и се втурва с пълна скорост в обратна посока, изброявайки на висок глас какви други възможности имат да избягат от преследването. Когато Бенедикте си отваря устата, той чува това, което изобщо не е очаквал:

— Свий в гората. На следващата отсечка.

— Защо? Какво ще правим там?

— Карай към гората, ти казвам!

На следващия изход от магистралата Асгер се насочва към гората и скоро колата вече шумоли по тесния път. Бенедикте осъзна, че те са обсадени и сега единственият сигурен начин за тях е да се скрият дълбоко в гората и да изчакат, докато всичко отшуми. Асгер бе служил в армията и кой, ако не той, би трябвало да взема такива решения, но както винаги Бенедикте го направи вместо него. Карат още три-четири минути. Гората все още не е достатъчно гъста, за да може Асгер да намери добро скривалище, но изведнъж Бенедикте го кара да спре.

— Не сега. Трябва да караме по-навътре. Ще ни видят, ако…

— Спри колата! Веднага!

Асгер натиска спирачка — пикапът спира моментално — и изключва двигателя, но оставя фаровете да светят. Бенедикте в началото не мърда. Той не вижда лицето й, чува само дишането и звука на дъжда по покрива. В тъмното тя изважда нещо от жабката и отваря вратата на колата, като възнамерява да излезе.

— Какво си намислила? Нямаме време да се мотаем тук.

Бенедикте затръшва вратата, а Асгер чува само ехото на гласа си в кабината. На фаровете той я вижда да заобикаля колата отпред и когато тя завива наляво и е на път да го подмине, Асгер инстинктивно изскача.

— Какво си намислила?

Бенедикте се промъква покрай него и тръгва решително към плъзгащата се врата на товарното отделение на пикапа. Предметът блести в дясната й ръка и Асгер си спомня, че рано тази сутрин бе сложил войнишкия си нож в жабката, когато взеха колата от Херц. Осъзнава какво смяташе да направи. Да, мисълта, че той все още съчувства на копелето, е неочаквана за него и Асгер хваща ръката на Бенедикте. Той чувства колко е силна и колко голямо е желанието й да осъществи плановете си.

— Пусни! Пусни ме, ти казвам!

Те се бият в тъмното. Бенедикте се опитва да се освободи от ръцете му, а Асгер усеща острието на ножа да се плъзга по тялото му в областта на слабините.

— Той е просто дете! Той не ни е направил нищо!

Най-накрая успява да я привлече към себе си. Ръцете на Бенедикте отслабват и тя избухва в ридания. Сълзите я лишават от последните й сили и Асгер не знае колко дълго стоят така в тъмната гора, но, според него, цяла вечност. И също така осъзнава, че това е най-добрият момент в живота му. И знае, че Бенедикте се чувства по същия начин. Да, врагът е невероятно силен, но те все още са заедно. Асгер не вижда лицето й, но сълзите спират, след което той дърпа ножа от ръката й и го хвърля настрани.

— Ще пуснем хлапето. Ще ни бъде по-лесно, ако сме сами и веднага щом го намерят, ченгетата ще разхлабят хватката си.

Сега, когато усеща близостта на тялото й, Асгер не се съмнява, че ще успеят. Той я гали и избърсва сълзите й с целувки, а Бенедикте, ридаеща, кима с глава в съгласие. Тя все още държи здраво ръката му, но с другата ръка отворя вратата на багажника. Ако кажат на момчето в коя посока да тръгне, той ще стигне до полицейския кордон след няколко часа и тогава той и Бенедикт могат да спечелят необходимото време.

Звук в далечината принуждава Асгер да спре и да погледне в мрака. Това е звукът на двигател на приближаваща кола. Без да пуска ръката на Бенедикте, Асгер поглежда назад в посоката, от която бяха дошли. На петдесет метра от тях, в локвите по чакълестия път, се отразяват фарове, които след няколко минути ги заслепяват. Колата спира, водачът изключва двигателя и светлината.

Пътят е напълно тъмен. Хиляди мисли минават през главата на Асгер. Отначало той смята, че това е полицията, в кола без стикери; обаче полицията едва ли би се държала толкова спокойно в подобна ситуация. Ами ако това е някакъв фермер или лесовъд? И едва тогава му светва, че само тези, които ги търсят, могат да се появяват на този път в такова време на деня. Но никой не ги беше видял да отбиват от магистралата в гората. И той беше сигурен, че отдавна никой не може да проследи местонахождението им на техните мобилни телефони…

Асгер чувства, че Бенедикте стиска ръката му още по-силно и, чувайки звука на отварящата се врата, задава въпрос в мрака, но не получава отговор.

— Кой си ти? Повтаря въпроса отново.

Стъпките се приближават и осъзнавайки, че след миг ще разбере отговора, Асгер се навежда, за да вземе ножа, лежащ на земята.

Глава 93

Тулин изсипва боклука върху два рекламни вестника, разстлани на пода в кухнята, изважда вилица от чекмеджето на шкафа и започва да рови в съдържанието на кошчето. Тя е сложила латексови ръкавици на ръцете си. Острата миризма на гнили продукти, цигарени фасове и консервирана храна я удря в носа. Разгъва размазаните квитанции от магазина с надеждата да разбере къде може да е отишла двойката. Генц и неговите криминалисти по-рано днес бяха преровили всичко в къщата, но Ная предпочита да провери втори път. Тя обаче също не намира нищо. Само квитанции от хранителни магазини и химическо чистене — явно за почистване на костюма, с който Асгер Неергор кара Роза Хартунг. Тулин оставя боклука.

Тя се намира в жилищната част на изоставеното предприятие, и освен нея и екипажите на няколко патрулни коли, паркирани наблизо, в квартала няма никой друг. Засега може да признае, че Генц и неговият екип са си свършили работата блестящо. Всъщност тук дори няма намек, че двойката е имала друго жилище, освен това, където е тя сега. И че са правили планове за бягство или са търсили тайни места, където да се скрият от полицията. По-рано през деня детективите откриха матрак, памучно одеяло, мобилна тоалетна и няколко списания с детски комикси в една от стаите в старата кланица. Очевидно именно там са планирали да държат Густав Хартунг. Ная изтръпва при тази мисъл, но от друга страна, по време на претърсването тя не намери признаци, че в този апартамент живеят двама хладнокръвни убийци. Не и в смисъла, в който си представяше. Ясно е, че Асгер Неергор е живял тук постоянно, а не в стаята, която според официалните данни е наел от бившия си колега. Падал си е по японски манга комикси с голи жени. Но това е единственото, което беше открила сред нещата, които се предполага че му принадлежат и не е достатъчно доказателство за престъпните наклонности на Асгер Неергор. Тулин смяташе, че единствените неща с които се отличава тридесетгодишния мъж, е че харесва „Къща в Кристантаун“[35] и датските комедии и мелодрами с Дирк Пасер [36] и Ове Спроге[37], с идилични кадри от славните шейсет и седемдесетте години със зелени тревни площи и размахващи върху тях национални знамена. Той ги пускаше, очевидно на прашен DVD плейър, лежейки върху изтъркан кожен диван, и ги гледаше на стар телевизор с плосък екран. Но според Тулин, всичко това не означава непременно, че той е психопат или луд.

А нещата на Бенедикте, по които човек може да прецени нейната личност, най-значими изглеждат: брошури за правилата за отнемане на деца от семейства в неравностойно положение от местните органи за настойничество, извлечения от статии от закона за социално осигуряване с бележки и обяснения на Бенедикте, както и правни списания за защитата на интересите на детето и т. н. в същия дух. Освен това, в няколко чекмеджета на скрина в хола, Тулин откри купчина прозрачни папки, съдържащи документи за случая с изземването на детето им и кореспонденцията на Бенедикте с местните власти и нейния държавен адвокат. Почти на всяка страница имаше ръкописни бележки, някои от тях нечетливи, но всички осеяни с въпросителни и възклицателни знаци, а Тулин си представяше степента, в която гневът и объркването на Бенедикте Сканс са ескалирали. Но имаше и стихосбирки от училищните години на Бенедикте със залепени снимки на нея и Асгер Неергор, лежащи на тревата край грозен черен път, както и документи за средно медицинско образование и различни програми за рехабилитация на жени по време на бременност и следродилен период.

И колкото повече Тулин се задълбочаваше в бумагите, толкова по-трудно й беше да си представи, че тази двойка може да извърши убийствата, които тя и Хес трябваше да разследват. И още по-трудно й беше да повярва, че те бяха в състояние да продължат с толкова сериозно организирано разследване в продължение на няколко седмици. Затова тя призна, че Хес е прав, когато критично оспори тази версия, в разговора с Ниландер.

Докато сутринта Ная разглеждаше материалите по стените в апартамента на Хес в Нуребро, й се стори, че Хес е малко луд. Освен всичко, той не искаше да признае, че дъщерята на Хартунг отдавна е починала. И като се добави и решението му, противно на всички правила и разпоредби, да посети първо Генц, а след това и Линус Бекер, може да се предположи, че Хес не е много в ред. Тулин обаче не може да не вземе под внимание, че не знае почти нищо за Хес и неговото минало. И въпреки всичко, случилото се в „принудителното“, в нея се зароди зрънце съмнение и вече обмисляше, че би било хубаво да се върнат там и да се опитат да измъкнат от Линус всичко, което знае за убийствата и Кристин Хартунг.

Но сега трябва да мислят за Густав. След като приключи с проверката на чекмеджетата в горната стая, Ная слиза долу, като възнамерява да отиде при Генц и да му помогне да „отвори“ лаптопа, с което той изглежда има проблеми. Слизайки надолу тя завива зад ъгъла и тръгва по коридора, но я спира слаб звук. Някъде, очевидно, се чу аларма, но не беше в жилищната част. Не беше и система за сигурност на автомобил, защото звукът не беше с такава честота, въпреки че беше също толкова висок и пронизителен. Тулин се връща назад и през кухнята отива до коридора, който директно свързва дневната с вратата в дъното. Тя отваря вратата към работилницата и звукът става по-ясен. В голямата, продълговата стая е тъмно и Ная спира, защото не знае къде е ключа за осветление. Внезапно я пронизва мисъл: ако двойката не е свързана с убийствата, може ли истинският престъпник да се крие някъде тук, в тъмното? Тулин се опитва да прогони мисълта — защо би се скрил тук — и все пак изважда пистолета и сваля предпазителя.

Осветявайки пътеката с фенерчето от мобилния си, тя се движи в посоката, от която идва звукът, минава покрай хладилните камери, включително тази, подготвена за Густав Хартунг. Някои от стаите са напълно празни, с изключение на огромните куки, висящи от тавана, но в повечето от тях са струпани кутии и стар боклук.

На вратата на една от последните клетки Ная спира. Именно оттам идва звукът. Тя влиза в стаята, прави две или три стъпки и вижда, че вероятно Асгер Неергор го е оборудвал за обучението му. В светлината на мобилния си телефон тя вижда до олющената стена, гири, щанга за вдигане на тежести, счупен състезателен мотор до мръсни армейски ботуши и камуфлажни униформи. Но това, което е най-озадачаващо за Тулин, е миризмата. Въпреки че е в бивша кланица, никоя друга камера освен тази не миришеше на гнило месо. Но Ная няма време да обмисли мисълта си докрай, защото забелязва някакво движение в ъгъла. Тя насочва телефона в тази посока. Четири или пет плъха, игнорирайки светлината от телефона, се бяха вкопчили в долната част на вратата на силно повреден домакински хладилник в ъгъла, до който имаше градински инструменти и сгъната дъска за гладене. Индикаторът на хладилника мига и издава същия звук, защото плъховете са прогризали гуменото уплътнение, и вратата му е леко отворена. Тулин се приближава до него, но плъховете се разбягват само след като тя ги ритна. Те стоят на близко разстояние от нея, тичат напред-назад и скърцат безпощадно. Ная внимателно отваря вратата на хладилника, наднича вътре — и рязко закрива устата си с ръка, за да не повърне.

Глава 94

— Сигурен ли сте? Наистина ли медицинската сестра Бенедикте е била дежурна в нощта срещу петък 16 октомври и събота 17 октомври?

— Да, абсолютно сигурно е. Току-що разговарях със старшата сестра на отделението и тя го потвърди, още повече че самата тя е дежурила по това време.

Хес благодари на служителя, прекратява телефонния разговор и отива до кабинета на министъра на социалните грижи Роза Хартунг. Около единадесет часа хората в приемната са нервни, мобилните телефони непрекъснато звънят. Няколко оперативни служители продължават да разговарят със служители на министерството. Две жени със зачервени очи отговарят с тих глас, хлипайки всяка минута. Навсякъде около масите има бели пластмасови торбички за изнасяне, които никой все още не беше запечатал поради ограниченията на времето.

— Министърът тук ли е?

Секретарката на министъра, съдейки по външния й вид, е китайка, без да вдига поглед от документите, кима на Хес в отговор и той пристъпва към вратата от махагон, като си повтаря кода за достъп до файловете на iPad, който той бе взел от стаята за почивка на шофьора в Кристиансборг.

Тулин, разбира се, бе права: основното сега е да се намери малкият Хартунг. След среща в офиса Хес веднага отиде в Министерството на социалните грижи, за да помогне за събирането на информация за движението на престъпната двойка и местата, където те може да се укрият. И на първо място, да разговаря с хората, които ежедневно са общували с Асгер Неергор. Много скоро обаче му стана ясно, че никой от тях наистина не знае нищо. Оперативните служители вече са си свършили работата и Хес не постигна нищо ново. Асгер Неергор не е бил особено общителен и не е допускал никой в личния си живот, хобита и други неща, които може да представляват интерес. Най-вече хората говореха за качествата на характера му. За някои той е изглеждал необичайно от самото начало. Бил някак странен, мълчалив, може би дори и малко глупав, но Хес знаеше, че хората силно преувеличават всичко. В продължение на много часове различни телевизионни канали бомбардират съгражданите си с новини за издирвания Густав Хартунг, предавайки описанията на предполагаемите престъпници, сред които — ето я, истинска сензация! — се оказва личният шофьор на Роза Хартунг. И ако някой се съмняваше в тази история, тиражирана от пресата, тогава би било достатъчно да види огромните екипи за мобилни телевизии и армия журналисти, събрани на мъничкия площад пред входа на министерството, които в своите репортажи от доста време представяха идентичността на похитителите по свой начин… Същите свидетели, на чиито показания се бе позовавал Хес, отбелязаха, че Асгер Неергор е интроверт и не много умен, странял е от всички и обикновено е пушел и говорел по телефона по време на почивките, за разлика от колегите си, които са предпочитали да убиват времето в топлата стая за почивка на шофьорите в сградата на парламента.

Хес посети и стаята за почивка, а един възрастен шофьор разказа как е помагал на Асгер няколко пъти да се справи с ключалките на гаража, където шофьорите оставяли колите на министерството за през нощта. И само поради тази причина е невъзможно да се предположи, че този човек, заедно с партньора си е успял да обмисли до най-малки подробности план за убийството на Лора Киер, Ан Сайер-Ласен и Джеси Квиум.

Това стана още по-очевидно, когато друг колега на Асгер Неергор, който возеше министъра на енергетиката, му показа електронен дневник. Той съдържаше запис на действията на всички шофьори през работния ден. Всеки от тях беше длъжен да въведе в електронния дневник, който се намира в колата, съответните записи за това къде, по кое време и с каква цел е. Скоро Хес намери записа на Асгер Неергор за определен ден, след което се върна в министерството. По пътя той разговаря по телефона с оперативния служител, който бе изпратен на работното мястото на Бенедикте Сканс. Хес смяташе да говори за всичко това с Роза Хартунг.

Влизайки в офиса, Марк забеляза колко трудно преживява случилото се със сина си. Ръцете й трепереха, зачервените й очи гледаха изплашено, а върху бузите й се беше стекъл грим, въпреки опитите й да почисти лицето си. Съпругът й също присъстваше в офиса, той говореше по телефона и виждайки Хес, е на път да прекрати разговора, но Марк поклаща глава в знак, че не носи новини. Хартунг бяха решили да останат в министерството не само защото трябваше да отговарят на въпроси за Асгер Неергор, но и защото тук служителите могат постоянно да ги информират. Хес разбираше защо не искат да си тръгват. Вкъщи те щяха да се окажат лице в лице с нещастието си, а тук поне, изглеждаше, като че ли участват в издирването, като постоянно питат детективите за новини.

Стийн Хартунг продължи разговора, докато Хес посочва на Роуз Хартунг голямата маса за конференции:

— Може би можем да седнем за минута? Имам няколко въпроса към вас и се надявам да отговорите. Повярвайте ми, ще ни помогнете много.

— Какво успяхте да научите? Какво става сега?

— За съжаление, нищо ново. Но използваме всичките си сили, всичките ни коли са по улиците, всички граници са под контрол.

Той вижда страха в очите й, тя отлично разбираше, че синът й е в смъртна опасност, но Хес трябва да поговори за находката си и след като миг по-късно видя, че се е справила с липсата на новини, той поставя iPad на масата между тях.

— В петък, 16 октомври, в двадесет и три и петдесет и седем, вашият личен шофьор Асгер Неергор е написал в електронния си бележник, че е пристигнал с министерската кола до „Черният диамант“, за да ви отведе след събитието. Освен това пише, че е седял и чакал във фоайето до нула часа и четиридесет и три минути, след което е направил още един запис: „Край на работния ден. Отивам си вкъщи “. Вярно ли е, че той наистина ви е чакал във фоайето и че сте напуснали залата по времето, което той посочва?

— Не разбирам какво общо има това със случая с Густав.

Хес не иска да я разстрои още повече и да й напомня, че точно в този момент извършителят е извършил третото и четвъртото убийство. И ако информацията в електронния дневник е вярна, се оказва, че Асгер Неергор не би могъл да убие Джеси Квиум и Мартин Рикс и освен това да отреже двете ръце и крака на първата, преди Хес и Тулин да се появят на местопрестъплението. И тъй като Хес току-що бе получил потвърждение, че Бенедикт Сканс наистина е била дежурна същата вечер в детското отделение, въпросът му става изключително важен.

— Това е важно поради причини, които не мога да кажа в момента. И ще ни помогнете много, ако можете да си спомните дали е вярно, че той ви е чакал и сте се прибрали в посочения час.

— Не разбирам защо този запис се е появил в дневника, защото аз не присъствах на това събитие, за което бях предупредила организаторите.

— Не бяхте ли там? — опитва се да скрие разочарованието си Хес.

— Не. Фредерик, тоест Фредерик Вогел, моят съветник, съобщи, че няма да отида.

— Сигурна ли сте, че не сте била там? Асгер Неергор е написал, че…

— Сигурна съм. Всъщност Фредерик и аз щяхме да отидем до там пеша, защото не е много далеч от министерството. Но няколко часа преди началото, му казах, че същата вечер мъжът ми ще се появи по телевизията и Фредерик отговори, че нищо лошо няма да се случи, ако откажа. И бях много щастлива от това: исках да бъда с Густав същата вечер…

— Но ако Вогел е съобщил, че няма да сте там, защо тогава има такъв запис в дневника?

— Не знам. Този въпрос е по-добре да зададете на Фредерик.

— Къде е Фредерик сега?

— Той има някаква работа в града, но вероятно скоро ще се върне. Сега бих искала да знам какво се прави, за да намерите Густав.

Огромният офис на Вогел е тъмен и празен. Влизайки в офиса, Хес затваря вратата зад себе си. Стаята прави приятно впечатление. Тук има специална, успокояваща и топла атмосфера, за разлика от другите студени и безлични кабинети на министерството. Марк се улавя, мислейки, че подобна релаксираща среда би вдъхновила еротични усещания у една жена. Лампи от Verner Panton[38], килими с дълги ресни от фина прежда, ниски италиански дивани с много меки възглавници. Единственото, което липсва, е светлината на фона на музика в стила на Марвин Гей[39], а Хес за миг дори изпитва завист, тъй като не бе имал достатъчно енергия да оборудва работното си място по този начин.

Освен това, много повече и не за първи път тази вечер, Хес е изненадан от отсъствието на съветника на министъра на работното му място. Той знае, че около деветнадесет часа оперативните бяха разпитвали тридесет и седем годишния Вогел за Асгер Неергор, но той само е изразил изненада, че министерският шофьор се е оказал престъпник и не е направил нищо повече, за да помогне на разследването. Когато Хес пристигна в министерството няколко часа по-късно, съветникът вече го нямаше. Според секретарката на министъра той имал някаква работа в града. Което според Хес заслужава специално внимание, защото министърът е в плачевно състояние и обградена от журналисти.

Хес знае малко за Вогел. Наскоро Роза Хартунг бе казала, че винаги й е оказал голяма подкрепа. Учили са заедно право няколко години в университета в Копенхаген, но след това се разделят: Вогел успява да влезе във Висшето училище по журналистика. Когато, по-късно Роза поема поста министър, разбира се, го назначава за свой съветник. Вогел дори става приятел на семейството. Той оказва огромна подкрепа на нея и семейството й през изминалата трудна година, от изчезването на Кристин Хартунг. И в много отношения заслугата му се състои в това, че я подкрепя да събере кураж да се върне на министерския стол.

— Вие и съпругът ви не губите надежда, че дъщеря ви е жива. Какво мисли Вогел за това? — попита Хес.

— Фредерик се опитва да ни предпази от проблеми. И в началото беше много притеснен дали това ще се отрази негативно на работата ми. Но сега той е изключително на наша страна.

За да добие представа за човека, Хес преглежда някои от старите документи от папките на Бенедикте Сканс, както и ръкописните й бележки за медийната стратегия. Но не намира нищо интересно. Докато не отвори MacBook върху масата. Скрийнсейвърът започва да показва снимки на Вогел на различни етапи от кариерата му. Вогел пред централата в Брюксел, Вогел се ръкува с канцлера на Германия в държавната галерия Кристиансборг, Вогел в Ню Йорк пред мемориала на Световния търговски център и Вогел с Роза Хартунг в сградата на ЮНЕСКО. Но след официалните снимки изведнъж се появяват лични снимки: Вогел и семейство Хартунг на детски рождени дни, турнир по хандбал, на разходка в Тиволи. Редовни семейни снимки и Вогел е винаги част от семейството.

Хес се опитва да се убеди, че идеята му за Вогел като безсърдечна змия от типа Макиавели не се потвърждава. Но изведнъж осъзнава нещо, което му се струва странно. Стийн Хартунг липсва на тези снимки. Няма го на никоя от тях. Но има селфита на Вогел с Роуз и деца или само с Роуз, сякаш са брачна двойка.

— Секретарката на министъра каза, че искате да ме видите.

Вратата се отваря и Вогел, влизайки в офиса, изглежда разтревожен, когато вижда Хес пред монитора на лаптопа, който осветява лицето му. Косата му е мокра от дъжда, а кафявата му коса стърчи и той я заглажда с дланта на ръката си.

— Има ли резултати? Намерили ли сте шофьора?

— Все още не. Но не можахме да намерим и вас.

— Имах работа в града. Трябваше да притисна тези шибани редактори, които се ровят твърде дълбоко, а също така използват и данните на Густав от мрежата… Намерихте ли партньорката на шофьора? Може ли, по дяволите, да си направили нещо през това време?

— Работим. Но сега имам нужда от вашата помощ по друг въпрос.

— Нямам време за други неща; казвайте за какво става въпрос, само че по-бързо.

Хес забелязва как Вогел затваря лаптопа, с преднамерена деликатност, преди да извади смартфона си от джоба на палтото и да го хвърли на масата.

— В петък, 16 октомври, сте информирали организаторите на вечерното събитие в „Черен диамант“ от името на министъра, че няма да присъства. Няколко часа по-рано, в разговор с нея, сте научили за изявата на съпруга й по телевизията същата вечер и сте й казали, че може да не присъства на мероприятието.

— Да, всичко е правилно, с изключение на едно.

Министърът не се нуждае от моите препоръки в такива случаи — тя взе решението сама.

— Но министърът вероятно често се вслушва в съветите ви?

— Дори не знам какво да кажа… Защо питате?

— Не е от значение. Но докладвахте ли за отмяната на посещението?

— Да, от името на министъра се обадих на организаторите и казах, че Роза няма да е там.

— И вие предупредихте Асгер Неергор, че министърът няма да присъства на събитието и, следователно, не трябва да бъде отведена у дома, след като приключи.

— Да, разбира се.

— Но в електронния му дневник пише, че той е бил на работа същата вечер. И е седял във фоайето на „Черен диамант“ от около полунощ до почти четвърт час и е чакал края на събитието, за да заведе министъра у дома.

— Какво става, по дяволите! Как можете да вярвате на написаното от него? Може би просто си е осигурил алиби, докато по същото време се е занимавал с други неща… Почти съм сигурен, че го информирах за отмяната на задачата, но как можете да губите време за такива глупости сега, когато трябва да намерите Густав Хартунг?

— Това съвсем не е глупост. Значи предупредихте Асгер Неергор онази вечер или не?

— Вече казах, че съм почти сигурен в това или може би съм инструктирал някой друг да го свърши.

— На кого бе възложено?

— Защо, по дяволите, има ли значение?

— Значи, е възможно е да не сте му казали за това и той всъщност да е бил във фоайето?

— Ако ще говорим само за това, тогава нямам време.

— И какво правехте тази вечер?

Вогел се отправя към вратата, но спира и поглежда към Хес.

— Трябвало е да отидете с министъра в „Черния диамант“, но посещението е отменено; и се оказва, че сте имали малко свободно време?

Устните на Вогел леко се извиват в пренебрежителна усмивка.

— Според мен искате да кажете нещо съвсем различно.

— Какво мислите, че искам да кажа?

— Бихте искали да знаете какво правя по време на някакво убийство, вместо да се концентрирате върху намирането на отвлечения син на министъра, но се надявам това да не е така.

Хес не отговаря, а само наблюдава събеседника си.

— И ако наистина искате да знаете, тогава се прибрах в апартамента си, за да гледам речта на Стийн Хартунг и да разбера какви последствия може да има това за министъра. Бях сам, без свидетели и цяла нощ имах достатъчно време да извърша убийство. Това ли искахте да чуете от мен?

— Къде бяхте в нощта на 6 октомври? Или дванадесети октомври около осемнадесет часа?

— Ще ви разкажа за това на официалния разпит и в присъствието на моя адвокат, а преди това ще изпълня задълженията си. Това което, според мен и вие трябва да направите.

Вогел кимва за довиждане. Хес не иска да го изпуска, но в този момент мобилният му звъни и Вогел се измъква от офиса. Името на Ниландер се показва на телефона и Хес решава да му каже за разкритието си и подозренията си за Вогел, но шефът му го изпреварва:

— Тук е Ниландер. Кажете на всички да прекратят разследващите действия в Министерството и Кристиансборг.

— Защо?

— Защото Генц се отправи по следите на Сканс и Неергор. Отивам там с екипа по залавянето.

— Къде точно?

— На запад от Холбек, някъде в гората. Генц отвори Lenovo, и намери фактура от Hertz-Auto в пощенската кутия и изпрати заявка до компанията. Двойката е наела кола в техния клон на Уестърпорт рано тази сутрин и Генц я проследи, тъй като всичките им коли са оборудвани с проследяващи устройства в случай на кражба. Уведомете хората и се върнете в офиса. Да, не забравяйте да подготвите доклад.

— Но какво ще кажете за…

Ниландер обаче вече бе затворил. Разочарован, Хес пъха телефона в джоба си и бърза към изхода. Той предава заповедта на Ниландер на един от оперативните, тича по коридора и през отворената врата към кабинета на министъра вижда Вогел да утешава Роза Хартунг, като я прегръща.

Глава 95

Въпреки дъжда, Хес стигна до Северозападна Зеландия за четиридесет минути — благодарение на синята мигаща светлина на покрива — но тези минути му се сториха безкрайни. Когато стигна до неосветената магистрала, пресичаща гората, веднага разбра къде да завие. Отстрани на покрит с отломки горски път са разположени големи, празни микробуси за похитителите и половин дузина полицейски патрулни коли. Хес показва значката си през прозореца на двама мокри от дъжда полицаи и преминава нататък. И щом му беше позволено да премине, значи операцията е приключила. Не знаеше как е завършило всичко, но не иска да губи време като пита колегите си, още повече че е малко вероятно да имат пълна информация, тъй като те все дежурят на изхода от магистралата. Хес се бе втурнал насам като луд, но когато чу шум под колелата, неволно се забави. Той не се подчини на заповедта на Ниландер да се върне в централата и по пътя до тук реши да разбере повече за Фредерик Вогел. Което, може би, трябваше да направи отдавна.

Съдейки по някои доклади, Асгер Неергор ще потвърди, че е бил на работа късно вечерта на 16 октомври. Освен това, Хес току-що бе разговарял по мобилния си телефон със секретарката на Хартунг и тя му каза, че Неергор я е събудил по телефона веднага след полунощ и попитал къде е министърът, когото е чакал във фоайето на „Черният Диамант“. Секретарката дори се е извинила, че не е бил предупреден за отмяната на заданието и ако Неергор наистина е бил във фоайето, други свидетели биха могли да потвърдят това. И тъй като, Бенедикте Сканс по същото време е била на нощно дежурство в Централната болница, това означава, че подозренията към двойката за убийството на Джеси Квиум и Мартин Рикс изчезват напълно и в този случай Вогел може би представлява по-голям интерес. Изглежда, че няма алиби за престъплението във ваканционното селище и Хес очаква с нетърпение да разпита Асгер Неергор, какво знае за местонахождението на Вогел по време на първите две убийства.

И е възможно той да знае нещо за връзката между Вогел и Роза Хартунг. Може би това ще разкрие мотив, на който не обърнаха нужното внимание. Хес отново трябва да набере номера на Тулин, с която безуспешно се опита да се свърже два пъти по пътя от Копенхаген.

В насрещната лента светват дълги светлини на приближаваща кола и Хес е принуден да завие леко вдясно отстрани на пътя, за да остави линейката да премине. Тя се движи без сирена и мигащи светлини и не е ясно дали това е добро или лошо. Зад нея се движи необозначена полицейска кола, на задната седалка на която Марк забелязва Ниландер, изцяло потопен в телефонен разговор на мобилния си телефон. Хес забелязва как момчетата от групата по залавяне се движат покрай него на малки групи към магистралата по напрегнатите им, сериозни лица Хес предполага че има смъртен случай. След като се приближи до кордона, Марк вече осъзнава, че събитията не са се развивали така, както се е надявал.

Малко по-нататък, в осветена от прожектори зона с размери десет на десет метра се забелязват няколко полицаи. В центъра, стои пикап с логото на Hertz на задната врата. Една от вратите на кабината е отворена, както и плъзгащата се врата на товарното отделение; близо до лявото предно колело лежи тяло, покрито с бяло платно. А на около десет метра — още един.

Хес излиза от колата, като не забелязва нито дъжда, нито вятъра. Сред полицаите вижда само едно познато лице и, въпреки че Янсен не му е съпричастен, се обръща към него:

— Къде е момчето?

— Какво правиш тук?

— Къде е той?

— С хлапето всичко е наред. Изглежда, че не е наранено; и е отведено за преглед.

Хес чувства, че камък е паднал от душата му, но от друга страна, вече знае кой лежи на земята под белите чаршафи и това изобщо не му се харесва.

— Момчетата от групата по залавяне го намериха и го извадиха от колата. Всичко мина чудесно, така че няма какво да правиш тук, Хес.

— Да, но как се е случило?

— Нямам представа. Намерихме ги в това положение.

Янсен повдига ръба на покривалото. Младият мъж, в когото Хес разпознава Асгер Неергор, е с отворени очи и тялото му е намушкано като възглавница с игли.

— Според предварителната версия жената е загубила ума си. Били са на около шест километра оттук, почти до нашия кордон, и са отбили тук, за да се скрият, но жената, очевидно, е разбрала, че няма да се измъкнат. И първо е убила гаджето си с войнишки нож, а след това е прерязала каротидната си артерия. Когато пристигнахме, те все още бяха горещи, така че всичко се е случило преди не повече от няколко часа. Само не мислете, че съм щастлив; за мен ще бъде по-добре, ако лежат тук тридесет години и гният. Заради това, което направиха на Рикс.

Хес най-накрая забелязва дъжда, който се стича по лицето му. Янсен дърпа отново покривалото и само безжизнената ръка на Асгер Неергор се показва изпод него. И на Хес му се струва, че тя сочи към другото тяло, покрито с чаршаф, лежащо наблизо в есенната кал.

Глава 96

— Но какво казват? Трябва да знаят поне нещо? — Роза знае, че Вогел няма отговори, но въпреки това въпросите летят от устните й един след друг.

— Те проверяват, установяват и шефът от отдел убийства ще се свърже с нас веднага щом…

— Не, това няма да се случи. Обади им се отново, Фредерик.

— Роза…

— Имаме право да знаем какво става!

Вогел отстъпва пред нея, въпреки по лицето му да се вижда, че смята за безполезно отново да се обажда в управлението. Дълбоко в себе си Роза е благодарна за помощта му, защото знае, че той ще направи всичко по силите си, независимо, че не е съгласен с това, как се държат в тази ситуация. Той винаги е бил такъв, но Хартунг просто не може да чака повече. Беше един и трийсет и седем и тя, Стийн и Вогел се бяха върнали от болницата с Густав само преди четвърт час. С въпросите си вече бе взривила мозъците на двамата дежурни полицаи пред къщата им, които държаха тълпата журналисти на разстояние, но не можаха да съобщят нищо ново. Най-вероятно само шефът на отдела по убийства може да отговори на въпросите й за съдбата на Кристин и тя изгаря от нетърпение да се чуе с него.

Роза бе избухнала в сълзи веднага след като тя и Стийн влязоха в травматологичното отделение на Централната болница, където измъченият Густав беше отведен за преглед. Тя се страхуваше от най-лошото, но той беше невредим и лекарите й позволиха да прегърне сина си. Явно не е използвано насилие срещу него, съдейки по това, че сега седи спокойно в кухнята на обичайното си място в ъгъла на масата и щастливо поглъща сандвич с пълнозърнест хляб и пастет, който току-що му бе направил Стийн. Да, съвсем не личеше, че наскоро е бил в смъртна опасност. Роза се приближава до сина си и го погали по косата.

— Това ще ти стигне ли? Искаш ли да ти направя паста или…

— Не, благодаря. Предпочитам да играя на FIFA.

Роза се усмихва — това означава, че момчето е напълно здраво, но толкова много й се иска да научи от него…

— Густав, можеш ли да ни разкажеш подробно всичко? Какво друго ти казаха?

— Вече ви казах.

— Кажи го пак.

— Взеха ме и ме заключиха в колата. И след това, дълго време караха нанякъде и изведнъж колата спря и започнаха да псуват, но валеше толкова силно, че не можах да разбера думите. После дълго време беше много тихо, а след това полицията се появи и отвори купето, и не знам нищо друго.

— Но защо са се карали? Казаха ли нещо за сестра ти? Накъде отиваха?

— Мамо…

— Густав, това е важно!

— Скъпа, ела… — Стийн завежда Роуз в хола, така че Густав да не чува разговора им, но Роуз не може да се успокои.

— Но защо полицията не намери следите й, където са се криели престъпниците? Защо, не ги накараха да кажат, къде е тя? Защо, по дяволите, не знаем нещо?

— Има много причини. Основното е, че са открили престъпниците, което означава, че скоро ще я намерят. Не се съмнявам в това.

Роза така искаше Стийн да е прав… Тя се притиска към него и изведнъж усеща, че някой ги гледа. Тя се обръща и вижда Вогел на вратата, но няма време да зададе въпрос, защото той я изпреварва и казва, че няма нужда да се обаждат в отдела, тъй като началникът на отдел убийства скоро ще пристигна лично.

Глава 97

Ниландер стои в салона, оглежда се и макар да знае, че е бил в тази стая преди около девет месеца, за да информира семейството на Хартунг, че случаят на дъщеря им се счита за решен и приключен, той изобщо не я помни. Ситуацията се повтаря и му се струва, че той преминава през кръговете на ада. Чудовищни сцени се разиграват отново и отново. Въпреки това знае, че трябва да изпълни тази мисия и ще се почувства много по-добре, когато напусне тази къща. Психически Ниландер вече подготвяше речта си за пресконференцията, която щеше да се проведе при завръщането си в отдела след среща с ръководството. И за разлика от други срещи с журналисти през последните две седмици, тази щеше да бъде под знака на триумфа на полицията.

Подобен изход изглеждаше невероятно драматичен, когато само няколко часа по рано пристигна, заедно с екипа по залавянето на местопроизшествието в гората и установиха смъртта на Бенедикт Сканс и Асгер Неергор. Разбира се, той въздъхна с облекчение, когато установи, че синът на министъра е в добро здраве, но от друга страна, двамата предполагаеми престъпници вече няма да могат да дадат обяснения или показания, включително признания, необходими, за да приключат делото с чиста съвест. Късметът го застигна под формата на обаждане от Тулин, докато седеше на задната седалка на служебната кола, следвайки линейката, която отвеждаше сина на министъра, и се чудеше как да затвори устата на скептиците. Ирония на съдбата беше, че именно Тулин му разказа за откритието в хладилника в бившата кланица — същата Тулин, който се бе съюзила с Хес и бе започнала да го дразни повече от обикновено. Независимо от това, тази новина достойно увенчаваше днешния ден. Ниландер веднага я помоли да се обади на Генц, за да запазят доказателствата сигурни и непокътнати, и в края на разговора вече не се страхуваше да се изправи пред противниците си на пресконференцията, и в отдела.

— Всичко наред ли е с Густав?

Ниландер отправи този въпрос към Стийн и Роза Хартунг, които влязоха в салона, и Стийн кимва в отговор.

— Да, изглежда добре. И сега вечеря.

— Радвам се да го чуя. Няма да ви притеснявам дълго. Просто искам да ви уведомя, че смятаме случаите на убийства за разрешени и че ние…

— Научихте ли нещо за Кристин? — С въпроса си Роза Хартунг обърква плана, замислен от Ниландер, но той се оказва готов за това и, опитвайки се да запази самообладание, спокойно и убедително ги кара да разберат, че за съжаление няма нищо ново, което да каже за съдбата на дъщеря им.

— Обстоятелствата около смъртта на дъщеря ви бяха изяснени миналата година и днешният случай не променя нищо в този смисъл. През цялото време се опитвах да ви обърна внимание на факта, че говорим за напълно различни престъпления. И, разбира се, ще ви дам пълен отчет на текущия случай. Когато разследването приключи.

Думите на Ниландер потапят родителите в отчаяние и въпреки това, без да се изчакват помежду си, му задават конкретни въпроси:

— Но какво ще кажете за пръстовите отпечатъци?

— Не означават ли нещо?

— Какво казаха престъпниците? Успяхте ли да ги разпитате?

— Разбирам вашата мъка, но трябва да се доверите на разследването. Хората ми претърсиха колата, в която намериха Густав, както и апартамента на престъпниците, провериха работните им места, но не намериха доказателства, че Кристин е жива. И изобщо нищо, което да показва, че са я познавали. За съжаление и двамата престъпници се самоубиха, преди да ги открием. Явно са решили по този начин да избегнат залавяне и наказание. Така че, те самите не могат да отговорят на вашите въпроси. Но повтарям, няма причина да вярвате, че ако бяха разпитани биха могли да разкажат нещо ново за дъщеря ви.

Естествено родителите не искат да изпуснат последната слама, за която са се хванали и критичната атака на Роза Хартунг срещу Ниландер звучи грубо и дори до известна степен агресивно:

— Но може би грешите?! Не може да сте сигурни в нищо. В края на краищата съществуват тия кестенови човеци с отпечатъци на Кристин. Може би тези хора изобщо не са престъпниците?

— Всъщност знаем, че те са престъпниците. Сто процента сме сигурни в това.

Ниландер им разказва за неопровержимите доказателства, открити тази вечер в изоставената кланица, споменът за които го кара да усеща пеперуди в стомаха си от удоволствие. Въпреки това, като приключи с речта си, видя в очите на Роза Хартунг, че е отнел последната им надежда. Погледът й е насочен към него, но не го вижда и Ниландер не може да си представи, как тези хора някога ще се съвземат. Той е объркан и притеснен. Изведнъж у него се появява желание да хване ръката на Роза и да й каже, че всичко ще се оправи. В крайна сметка имат син. Все още са заедно. И имат толкова много години живот пред себе си. Но вместо това той измърморва нещо неразбираемо — казва, че за съжаление не може да обясни как тези кестенови човеци с пръстови отпечатъци на Кристин са се озовали на местопрестъпленията, но в крайна сметка този факт не променя нищо…

Министърът не го слуша. Ниландер се сбогува и се отдръпва към изхода, докато не решава, че вече може да се обърне. Той излиза навън и затваря вратата след себе си. Все още има двадесет минути, преди срещата с ръководството, но въпреки това, поемайки глътка свеж въздух, се втурва към колата.

Глава 98

Хес минава бързо по мокрите плочи на напълно празния двор с колони. Той чува гласа на репортер, който говори от вилата на Хартунг във Външно Естербро, репортажът на който се излъчва на телевизора с плосък екран на входа в управлението. На Хес, обаче, не му е до репортажи. Изкачвайки се по стълбите, той се отправя към отдела си и в един от кабинетите вижда хора, които отварят кутии бира, с което отпразнуват успешното приключване на операцията. Дългият ден приближава края, но за Хес все още не беше свършил.

— Ниландер тук ли е?

— На съвещание е.

— Трябва да говоря с него веднага. Важно е!

Секретарката, се смилява над него, и изчезва зад вратата на конферентната зала, а Хес остава да чака в чакалнята. Обувките му са покрити с кал, дрехите му са вир-вода. Ръцете му треперят и самият не знае дали от вълнение, или от студа в гората, където е бил последните няколко часа, упорито игнорирайки молбите на криминалистите да не се намесва в работата им. Но той не бе загубил времето си напразно.

— Нямам време. Пресконференцията е след минута.

На излизане от стаята, Ниландер се сбогува с няколко членове от ръководството. Хес знае от опит, че в такава ситуация всеки шеф на полицията би предпочел публично да обяви успешното приключване на операцията, за да се освободи от натиска на пресата. Но той непременно трябва да разговаря с Ниландер преди пресконференцията и затова обяснява на началника си в движение, че случаят не е приключил.

— Хес, упоритостта ти вече не ме изненадва.

— Първо, нямаме доказателства, че Бенедикте Сканс и Асгер Неергор са познавали починалите жени. И в дома им не намерихме нищо, което да докаже това.

— С това, не съм съвсем съгласен.

— Второ, те не са имали мотив да ги убият, още по-малко да им отрязват ръцете и краката. Те са били ядосани конкретно на Роза Хартунг, а не на всички жени или на майките въобще. Теоретично Бенедикте Сканс, благодарение на връзките в болницата, би могъл да има достъп до медицинската документация на децата в травматологичното отделение, но ако той и Асгер са написали жалбите, защо не намерихме следи за това?

— Защото все още не сме приключили с разследването си, Хес.

— Трето, Бенедикте Сканс и най-вероятно Асгер Неергор имат алиби за времето на убийствата на Джеси Квиум и Мартин Рикс в нощта на 16-17 октомври. Ако се потвърди, че Неергор наистина е бил във фоайето на „Черния диамант“ по онова време, тогава се оказва, че никой от тях не е могъл физически да бъде на мястото на престъплението същата вечер и по този начин участието им в другите убийства не е толкова сигурно.

— Е, какво целите? Не ви разбирам. Когато имате доказателства в ръцете си, с удоволствие ще ви изслушам.

Ниландер влиза в заседателната зала, за да вземе документите, подготвени за пресконференцията и да продължи, но Хес му препречва пътя:

— Освен всичко друго, разговарях и със съдебния лекар. Изглежда, че Бенедикте сама е разрязала каротидната си артерия. Но реконструкцията на движението на ръката й показва, че е неестествено и ситуацията може да се тълкува по друг начин, по точно че някой се опита да създаде впечатлението, че сама е сложила край на живота си.

— Аз също говорих с него. И той подчерта, че със същата степен на вероятност може да се предположи, че самата тя го е направила.

— В допълнение, прободните рани по тялото на Асгер Неергор са разположени твърде високо, за да бъдат нанесени от човек, висок колкото Бенедикте Сканс. Освен това, ако е решила да умре заедно с гаджето си, защо, по дяволите, телата им са на десет метра един от друг?! Не е ли по-логично да се предположи, че тя е бягала от някого?

Ниландер опитва да възрази, но Хес го изпреварва:

— Ако бяха достатъчно умни да планират тези убийства, никога нямаше да направят толкова глупаво нещо, като да отвлекат момчето в наета кола, която толкова лесно може да бъде открита.

— И какво бихте предложили, ако сами ръководите разследването?

Въпросът на Ниландер изненадва Хес, емоциите го завладяват и той започва трескаво да изброява: разпит на Линус Бекер, проучването на фотографии от местопрестъпленията от архива на отдела по съдебна медицина и т. н. Самият Хес вече беше инструктирал IT специалист от ECO да изготвят материалите, които тази сутрин той бе поискал от Генц.

— Да и още, съветникът на Хартунг, Фредерик Вогел трябва да бъде проучен за алибито му по време на убийствата.

— Хес, не чухте ли съобщението ми на телефонния секретар…

Марк се обръща, чувайки гласа на Тулин, която бе влязла в стаята с няколко фотографии в ръка.

— Какво съобщение?

— Тулин, запознай го със ситуацията. Нямам време. — Ниландер се отправя към вратата, но Хес го хваща за рамото.

— Но какво ще кажете за отпечатъците по кестеновите човечета? Не можете да обявите случаят за решен, докато не разберем за отпечатъците. Вече са убити три жени, а може и четири, ако грешите.

— Не греша! И, само ти не го разбираш.

Ниландер се освобождава от ръцете на Хес, оправя сакото си и кима към Тулин. Хес я гледа въпросително и след малко колебание тя му връчва снимките. Марк поглежда снимка, която е най-отгоре. Четири женски ръце лежат върху решетката на хладилника.

— Намерих ги у Бенедикт Сканс и Асгер Неергор. В кухненски хладилник в едно от хладилните помещения на старата кланица.

Хес се взира в снимката с недоумение. И фиксира погледа си върху мястото, където е изобразен женски крак, отрязан в областта на глезена, в контейнер за съхранение на зеленчуци. Снимката му напомня за композиция на Деймиън Хърст[40].

Хес нищо не разбира и трудно намира думи:

— Но… Защо криминалистите не ги намериха през деня? Всички врата бяха ли заключени? Не би ли могло някой да ги е поставил по-късно?

— Хес, върви си вкъщи по дяволите!

Вдигайки поглед, Хес среща погледа на Ниландер.

— Но какво ще кажете за отпечатъците? Дъщерята на Хартунг… Ако спрем разследването сега и ако момичето е живо…

Ниландер изчезва през вратата, а обърканият Хес не мърда от мястото си. След миг той отново поглежда към Тулин за подкрепа, но тя го гледа състрадателно. В дълбоките й очи съзира съчувствие. И не заради Кристин Хартунг, не заради изчезналото и все още не открито момиче и загадъчните отпечатъци на кестеновите човечета. Не, тя съчувства на него. Че е загубил ума си, способността да разсъждава разумно — това изразяваха очите й и този поглед го накара да изпита страх, защото не беше сигурен, че тя греши.

Хес се втурва към вратата, и хуква надолу по коридора, а Тулин извиква след него. Прекосява наводнения от дъжда двор и без да се обръща, усеща, че тя го гледа през прозореца. Хес ускорява темпото си и преодолява последните метри тичайки.