Лорънс Дърел Клия Александрийски квартет #4

На баща ми

Първото и най-прекрасно качество на природата е движението, което безспорно я оживява, ала това движение не е нищо друго освен една непрекъсната поредица от престъпления, тя е такава само благодарение на престъпленията.

Маркиз дьо Сад

Първа част

I

Тази година се родиха повече портокали от обикновено. Грееха в беседките си от лъскави зелени листа като фенери и леко потрепваха сред огрените от слънце горички. Сякаш с нетърпение очакваха да отпразнуват нашето заминаване от малкия остров — защото най-сетне дългоочакваната вест от Несим бе пристигнала и като повиквателна ни зовеше да се върнем обратно в света на престъпността и порока. И тази призовка щеше да ме погне неумолимо към единствения град, който за мен винаги е висял във въздуха между илюзиите и действителността, между материята и поетическите образи, които изникваха в съзнанието ми само при произнасянето на неговото име. Един спомен, казах си аз, фалшифициран от желания и впечатления, полуосъществени върху белия лист. Александрия, столицата на моите спомени! Всичките ми писания са заимствани от живите и мъртвите, докато самият аз се бях превърнал в нещо като послепис на писмо без край и без клеймо…

Колко дълго бях отсъствал? Не мога да изчисля, въпреки че календарното време ни дава смътна представа за онези зони, които делят човек от човека, ден от деня; ала през целия този период аз бях останал да живея там, в истинската Александрия на моите съкровени спомени. С всяка страница, с всеки пулс на сърцето се предавах, потъвах в онзи необикновен организъм, от който навремето ние всички бяхме част — и победители, и победени. Древен град, който се променя под художническите щрихи на мислите, обсадили значенията, който кресливо се бори за своята идентичност; и някъде там, върху черните трънливи географски издатини на Африка продължаваше да диша изпълнената с ухания истина за това място, горчивата несмилаема билка на миналото, същността на спомена. Вече се бях заел да запазя, класифицирам и анотирам това минало, преди да бъде окончателно изгубено — такава бе задачата, която сам си бях поставил. Ала именно в нея се бях провалил (или пък тя бе неосъществима?), защото едва балсамирал в думи един аспект от миналото и ето, постъпваха нови данни, нахлуваха и разрушаваха отправната ми точка, основния ми критерий и всичко се разхвърчаваше във въздуха само за да бъде отново сглобено в непредвидими, непредсказуеми модели…

„Да преработиш действителността“, както се бях изразил някъде; какви дръзки самонадеяни думи — защото действителността е която ни работи и преработва, върти ни на бавното си грънчарско колело. И все пак, ако съм бил обогатен от преживяванията на тази островна интерлюдия, то е било заради пълната невъзможност да опиша съкровената истина за този град. Изправих се лице в лице със самата същност на времето, тази болест на човешката душа. Бях принуден да призная провала си върху хартията. Ала странно, самият акт на писане ми донесе неочаквано прозрение за неспособността на думите, които потъват една по една в бездънните пещери на въображението, смаляват се и изчезват. Скъп начин на препитание, да; ала нас, творците, ни привлича живот, подхранван от тези именно странни похвати на себетърсенето.

Има и нещо друго… щом аз съм се променил, защо това да не е станало и с моите приятели — Балтазар, Несим, Жюстин, Клия? Какви ли нови аспекти щях да разпозная в тях след изтеклото време, когато отново попаднех сред познатата ми среда на един нов град — град, погълнат от хаоса на войната? Ето, тук е пречката. Това не знаех. Опасенията трептяха в мен като Полярната звезда. Не можех да се откажа от трудно завоюваната територия на моите мечти и сънища в полза на нови образи, нови градове, нови разочарования, нови привързаности. Притисках в обятията си своите собствени представи за мястото като мономаниак… Нямаше ли да е по-умно да си остана, където съм, чудех се аз? Може би. Ала знаех, че трябва да вървя. Точно така, още тази нощ трябваше да тръгна! Самата мисъл бе толкова трудносмилаема, че се насилих да я прошепна на глас, за да я чуя.

Бяхме прекарали последните десет дни, откакто вестителят ни посети, в златното безмълвие на очакването; и времето бе в пълен унисон с притихналите ни души — поредица от съвършено сини дни, безветрие и спокойно море. Стояхме изправени между двата пейзажа, измъчвани от неохота да се разделим с единия и от копнеж да срещнем другия. Затаили дъх, неподвижни като чайки, кацнали върху стръмна скала. И ето, несходните образи вече се смесваха, сепваха ме насън. Например островът и моята къща там, опушено сребристите листа на маслините и бадемите, сред които се лутаха червеноноги яребици… потъналите в тишина горски усои, където само козелското лице на Пан можеше да се мерне. Простото прозирно съвършенство на формите и цветовете не приемаше мрачните предчувствия, които ни връхлитаха. (Небе, пълно с падащи звезди, изумруденият прилив, пустите плажове, писъкът на чайки над белите, извеждащи на юг пътища.) Ала този свят на елинизма бе вече пропит с мириса на забравения град — издадена в морето суша, където потни морски капитани преливаха и преяждаха до смърт, пресищаха зажаднялата си похот в прегръдките на черни робини с очи на покорен спаниел. (Огледалата, сърцераздирателната песен на сладкопойни закачулени канарчета, бълбукането на наргилета с розова вода, ароматът на пачули и китайски тамян.) Изяждаха се едно друго, тези мои несъвместими мечтания. И аз отново видях приятелите си (не само като имена), а вече озарени от решението за моето отпътуване. Този път те не бяха само сенки от писанията ми, а живи хора от плът и кръв — дори и мъртвите сред тях. Нощем отново се разхождах по онези криволичещи улички с Мелиса (в съзнанието ми тя стоеше някъде отвъд скръбта, макар и в сънищата си да знаех, че е мъртва), двамата спокойни, хванати под ръка; тънките й крака пристъпваха като поклащаща се ножица. Навикът й да притиска бедрото си към моето на всяка крачка. Сега вече взорът ми поглъщаше всичко това с обич — дори старата памучна рокля и евтините обувки, с които излизаше в празничен ден. Ето, пак не бе успяла да заличи с пудра любовната синина на врата си… После тя изчезна и аз се събудих с вик на скръб и съжаление. Зората вече се сипваше сред маслините, посребряваше неподвижните им листа.

Някъде по пътя в този мой откъслек от живота бях успял да си възвърна душевното спокойствие. Няколко ведри дни преди сбогуването — как само ги кътах в сърцето си, как се опивах от простотата им: огънят от маслинени съчки, който гореше в огнището и пламъците му осветяваха портрета на Жюстин, който щеше да бъде опакован последен, играеха и проблясваха върху очуканата маса и стола до нея, върху синята емайлирана саксия с подранилата циклама. Какво общо имаше градът с всичко това — една егейска пролет, увиснала като на тънка нишка между зимата и първите бели пухкави облачета на бадемовия цвят? Той си оставаше само нищо неозначаваща дума, изписана върху страничното поле на съновидение; или, може би, име, което умът повтаря в ритъма на ежедневието, което е само желание, пулсиращо в такт с разтупканото сърце. Наистина обичах всичко тук, но нямах сили да остана; градът, който сега вече знаех, че мразя, таеше в себе си нова примамка за мен — възможността да преоценя онова свое преживяване, което ме бе белязало за цял живот. Трябваше да се върна още веднъж, за да бъда в състояние да го напусна завинаги, да се отърся от него. Ако съм говорил за времето, то е, защото зреещият в мен писател най-накрая се бе научил да обитава онези пустеещи пространства, които времето пропуска — бе започнал, така да се каже, да живее помежду тиктаканията на часовника. Вечното настояще, което е истинската история на този колективен анекдот човешкият ум; когато миналото е мъртво, а бъдещето се свежда до желания и страхове, какво остава освен този случаен миг, който не може да се измери, нито пропусне? За повечето от нас така нареченото Настояще е като разточителна трапеза, която ни се показва и още преди да успеем да се пресегнем към пищните й блюда, някой мигом ни я отнема сякаш с магическа пръчка — преди да сме си взели и една хапка. Подобно на мъртвия Пърсуордън и аз се надявам скоро да мога да кажа: „Не пиша за хора, които нито веднъж не са си задали въпроса: «В кой момент започва истинският живот?»“

Празни мисли витаеха в главата ми, докато лежах проснат върху една равна скала над морето и замислено дъвчех портокал, отвред обграден със самота и уединение, които много скоро щяха да бъдат погълнати от града; умислената лазурна мечта, наречена Александрия, стоеше и като някакво престаряло влечуго се припичаше на фараоновата светлина, която хвърляше бронзови отблясъци откъм голямото езеро. Убежище на великите сладострастници на историята, отдали телата си на огледала и стихове, на преживящите стада от момчета и жени, на спринцовката във вената, на лулата с опиум и злоядите, лишени от апетит целувки на живата смърт. Продължих мислено да се разхождам по тези улици със съзнанието, че те са мостът, свързващ не просто човешки епохи, а целия биологически спектър на сърдечните влечения — от екстаза на изрисуваната Клеопатра (колко странно, че лозята са открити именно тук, недалеч от Тапосирис) до фанатичната набожност на Хипатия (изсъхнали лозови листа, целувките на мъченик). И още по-странни видения: Рембо, ученик на Стръмния път, е вървял тук с пояс, пълен с жълтици. Мургави съногадатели, политици, евнуси, и те са като ята от птици с пъстроцветна перушина. Измъчван от състрадание, желание и страх, пред очите ми градът отново се простря, населен с лицата на моите приятели и на много александрийци. Знаех, че трябва да го изживея наново и този път завинаги.

Очакваше ме странно сбогуване с безброй малки и непредвидими изненади — искам да кажа, заради вестоносеца: гърбав, в сребрист костюм, с цвете в бутониерата и парфюмирана кърпичка, пъхната в ръкава! А и внезапното оживление, обзело селцето, което дълго време тактично се правеше, че не забелязва нашето съществуване, с изключение на някой и друг уж случайно подхвърлен подарък — риба, вино или пък боядисани яйца, които Атена ни носеше завити в червения си шал. Тя също не можеше да понесе мисълта за нашето заминаване; строгото й, старо, сбръчкано лице се сгърчваше в плач над всяка опакована вещ от оскъдния ни багаж.

— Селяните няма да ви пуснат, без да ви покажат гостолюбието си — повтаряше упорито тя. — Няма да можете да си тръгнете току-тъй.

Трябваше да присъстваме на прощалното празненство в наша чест.

Що се отнася до детето, бях изрепетирал всеки детайл от предстоящото пътуване (и от целия й живот, ако трябва да кажа истината) в картини като от вълшебна приказка. Многобройните повторения не ги бяха обезцветили. Тя стоеше замислено и слушаше внимателно. Беше напълно подготвена за всичко, дори жадуваше да заеме своето място сред галерията от образи, които й бях обрисувал. Беше попила всички объркани, преплетени цветове на фантастичния свят, към който принадлежеше по право и към който й предстоеше да се върне, свят, в който щеше да има баща — чернокос принц пират, и мащеха — смугла властна кралица…

— Тя не ти ли прилича на карта за игра?

— Да. На дама пика.

— И името й е Жюстин.

— Името й е Жюстин.

— На картината тя пуши. Кого ще обича повече — мен или моя баща?

— Ще обича и двама ви.

Нямаше друг начин да й обясня, освен посредством мита и алегорията — поезията на детската нерешителност. Бях я научил на всички думи в тази притча за един Египет, който щеше много скоро да й представи (уголемени до митическия ръст на богове и магове) портретите на собственото й семейство, на нейните деди. Но не е ли самият живот вълшебна приказка, пред която, щом пораснем, губим страхопочитание? Няма значение. Тя вече бе опиянена от образа на баща си.

— Да, разбирам. Разбирам всичко.

Кимваше, въздъхваше и внимателно прибираше тези свои цветни представи като картинки в заключената кутия на детския си ум. За Мелиса, своята мъртва майка, тя почти не споменаваше. А когато се случеше да ме попита нещо, аз й отговарях като от приказка; как тя, избледнялата звезда, бе паднала, бе потънала под хоризонта в покоя на смъртта и така е направила място за онези другите — за картинките от тестето карти на живите.

Детето хвърли една мандарина във водата и се наведе да види как тя се изтърколи лекичко по пясъчния улей на пещерата и остана вътре, за да грее като пламъче, притихнало на завет сред плисъка на приливи и отливи.

— Само гледай как ще я извадя.

— Недей да влизаш в тази ледена вода, ще настинеш.

— Днес не е студена. Гледай!

Умееше да плува като видра. Седнал на плоската скала над водата, с лекота разпознах у нея неустрашимите очи на Мелиса, леко дръпнати надолу в краищата; понякога, просто за миг, като забравено зрънце от сън, се появяваше и онзи мрачен подозрителен поглед (умоляващ, неуверен) на нейния баща Несим. Спомням си гласа на Клия, в един друг свят, много отдавна, който се обади и рече: „Обърни внимание, ако момиченцето не обича да танцува, нито да плува, значи никога няма да се научи да прави любов.“

Усмихнах се при спомена за тези думи и се зачудих дали в тях се крие някаква истина, докато наблюдавах как малката се гмурна грациозно и с плавните движения на делфин гъвкавото й телце се устреми към целта, а прибраните пръсти на ходилата й щръкнаха към небето. Светлеещата малка бяла торбичка между крачетата. Взе мандарината, стисна я между зъбите, изви се като спирала и разчупи повърхността на водата.

— Бързо бягай да се изсушиш!

— Не е студено.

— Прави каквото ти казвам! Хайде! Бързо!

— А човекът с гърбицата?

— Той си отиде.

Неочакваната поява на Мнемджиян на острова едновременно я изплаши и развълнува — защото именно той донесе посланието на Несим. Странна гледка представляваше, докато ситнеше на зигзаг по камъчетата на плажа, с разперени като на въжеиграч ръце, с онзи необясним, абсурден смут, изписан на лицето му. Изглежда така искаше да ни покаже, че от години не бе стъпвал по нищо друго освен по централни улични тротоари. Беше напълно отвикнал да ходи по гола земна твърд. Излъчваше съмнителна и предвзета изтънченост. Носеше блестящ сребрист костюм, гети, перлена игла за вратовръзка, а ръцете му бяха отрупани с пръстени. Само усмивката, детинската му усмивка, си оставаше непроменена, както и мазните, добре наплюнчени лимби, прилепнали към слепоочията му.

— Ожених се за вдовицата на Халил. Сега, приятелю, съм най-богатият берберин в цял Египет.

Изрече го на един дъх, подпирайки се на бастун с голяма сребърна топка, който стоеше някак неестествено в ръцете му. Виолетовите му очи обходиха пренебрежително примитивната ни къщурка. Отказа да седне, сигурно защото не искаше да си измачка невероятните панталони.

— Суров живот водиш тук, а? Няма много лукс, нали, Дарли? — После въздъхна и додаде: — Ама сега отново ще се върнеш при нас. — Замахна с бастуна в неясен жест, вероятно искаше да изрази гостоприемството, което градът щеше да ни предложи. — Аз самият не мога да остана. Тръгвам си. Направих го само заради Хоснани. — Говореше за Несим свойски и с достойнство, сякаш му беше равен по обществено положение, ала като улови усмивката ми, има доблестта да се изсмее с разбиране, сетне отново стана сериозен. — Така или иначе нямам много време — рече и отупа ръкавите си.

Това не беше лъжа, тъй като корабчето от Смирна хвърля котва само колкото да разтовари пощата и някои стоки — два-три кашона макарони, меден сулфат, пръскачка. Нуждите на островитяните са оскъдни. Тръгнахме заедно към селото през маслиновите горички и разговаряхме. Както винаги, Мнемджиян тътреше крака като костенурка, но този път не се раздразних, защото това ми даде възможност да го разпитам за града и от отговорите му да разбера какво ме очаква там при промененото съотношение на силите и новоизникналите фактори.

— Много неща се промениха, откак разкриха палестинския заговор на Хоснани. Невероятен крах. Египтяните правят постъпки за пълно секвестиране на собствеността му. Вече са конфискували по-голямата част от имуществото му. Да, те вече са бедни, а и това не е краят на неприятностите. Тя е все още под домашен арест в Карм Абу Гирг. Никой не я е виждал от години. Той има специално разрешение да работи като шофьор на линейка само в пристанищния район и само два пъти в седмицата. Там е много опасно. При една от големите бомбардировки изгуби едното си око и един пръст на ръката си.

— Несим ли? — Бях ужасен. Дребният човечец кимна важно-важно. Този нов и неподозиран образ на моя приятел ме порази като куршум. — Боже Господи! — промълвих.

Берберинът поклати глава, сякаш одобри възклицанието ми.

— Много лошо — рече. — Злините идват от войната, Дарли. — После изведнъж го осени честита мисъл, разтегна устни в блажена детинска усмивка, която отразяваше единствено железните материални стойности на Леванта. Взе ръката ми и продължи: — Ама ще знаеш, че има хляб във войната. Добър бизнес е. Сега моите бръснарници денонощно режат войнишки коси. Три салона, дванайсет помощници! Сам ще се увериш, страхотно е. А знаеш ли Помбал как се шегува: „Бръснеш мъртвите — вика ми, — докато са още живи.“ — И той се преви в беззвучен смях.

— И Помбал ли е в Александрия?

— Разбира се. При това е важна клечка в местния клон на „Свободна Франция“1. Често се среща със сър Маунтолив. И той е там. Има и още много хора, останали от твое време, Дарли, сам ще се увериш.

Мнемджиян като че остана доволен, задето успя да ме изненада така лесно. После каза нещо, от което умът ми направи двойно салто. Вкамених се и го помолих да повтори, защото реших, че не съм чул добре.

— Току-що бях при Каподистрия. Изгледах го като вцепенен. Каподистрия!

— Но той нали умря! — възкликнах аз, въпреки че не бях забравил онова загадъчно подмятане на Балтазар за падналото чене.

Бръснарят отметна глава назад, като че беше яхнал дървено конче, и взе да хихика сподавено. Изглежда тази шега му хареса особено много, тъй като не спря да се киска цяла минута. Най-сетне, продължавайки да се подсмихва при всяко мислено подсещане за тази фраза, той бавно извади от горния джоб на сакото си една пощенска картичка с изглед от средиземноморското крайбрежие, показа ми я и рече:

— А кой според теб е този тук?

Беше неясна, зле проявена снимка, която приличаше на улично моментално фото. На нея се виждаха две фигури, които се разхождаха по крайбрежен булевард. Едната бе Мнемджиян. Другата… колкото повече се взирах, толкова по-добре я разпознавах…

Каподистрия беше облечен с тесни прави панталони като от времето на крал Едуард и черни обувки с остри върхове. Отгоре носеше професорска тога с кожена яка и маншети. А най-накрая и съвсем неочаквано — бомбе, което му придаваше вид на плъх от някой детски комикс. Беше си пуснал тънки мустачки а ла Рилке, които бяха леко увиснали в краищата на устата му. Зъбите му стискаха дълго цигаре. Но нямаше никакво съмнение, че това е Каподистрия.

— Какво, за бога… — започнах, а Мнемджиян се усмихна, намигна ми и сложи пръст върху устните си.

— Винаги — каза той — ще има загадки. — И сякаш за да опази тяхната тайнственост, се наду като жаба и втренчи в очите ми поглед, издаващ пакостливо задоволство. И тъкмо когато се канеше да ме удостои с някакво по-конкретно обяснение, корабната сирена изрева откъм селото. Той изведнъж се разбърза, засуети се.

— Хайде! — изкомандва ме и ускори тромавия си ход. — Само да не забравя да ти дам писмото от Хоснани. — Носеше го в горния джоб на сакото си и най-накрая бръкна да го извади. — А сега, довиждане — рече той. — Всичко е уредено. Ще се срещнем отново.

Стиснахме си ръце и аз останах, загледан подир него — изненадан и смутен. След това поех към маслиновата горичка и седнах на един камък в края й, за да изчета писмото на Несим. То беше кратко и съдържаше подробности, свързани с пътуването, което бе уредил за нас. Едно малко корабче трябваше да дойде, за да ни прибере от острова. Даваше ни приблизителното време, както и други указания къде трябва да го изчакаме. Всичко беше съвсем ясно уточнено. Накрая, като послепис, бе добавил с едрия си почерк: „Ще бъде хубаво да се срещнем отново без излишна резервираност. Предполагам, че Балтазар ти е разказал за всички наши злополучия. Надявам се, не очакваш ненужно разкаяние от хора, които толкова те обичат. Нали? Нека всички ние затворим книгата на нашето минало.“ Ето, това е, което се случи.

През тези няколко последни дни островът ни дари щедро с най-хубавото си време и с онази сурова цикладска простота, която приличаше на гальовна прегръдка и за която знаех, че ще копнея, щом миазмите на Египет надвиснат над главата ми.

Вечерта на нашето заминаване цялото село излезе и ни гости с прощална вечеря: агнешко на шиш и златиста рецина. Наредиха маси и столове по протежение на тясната главна улица и от всяка къща сложиха по нещо на трапезата. Присъстваха дори и гордите селски сановници — кметът и свещеникът, почтително настанени начело на дългата маса. Беше студено под мъждукащите улични лампи и някак смешно бе да се преструваме, че е лятна вечер, ала дори и бледата пролетна луна се оказа благосклонна: изплува слепешката от морето, огря белите покривки и заблестя в чашите с вино. Старите, лъснали на месечината лица, зачервени от пиенето, блестяха като полиран бакър. Престарели усмивки, архаични поздрави, обичайни любезности — вежливостите на един древен свят, който вече избледнява, отива си. Възрастните морски капитани на корабчетата за лов на сюнгери пиеха вино от сини емайлирани канчета; топлите им обятия миришеха на сбръчкани киселици, а пожълтелите им от тютюна мустаци бяха засукани нагоре чак до ушите.

Отначало се трогнах, като си мислех, че това тържество е в моя чест; не ми стана неприятно и когато научих, че то е по-скоро в чест на моята родина. Да си англичанин, когато Гърция е окупирана, означаваше да си обект на нескривана обич и благодарност от страна на всеки грък и кротките обитатели на това селце не правеха изключение. Нестихващи наздравици и вричания във вярност огласяха нощта, а речите се извисяваха като детски хвърчила в типичния високопарен стил на гърците — надути, предвзети и мелодични. Сякаш носеха в себе си звучните акорди на безсмъртната поезия — поезия в часа на пълното отчаяние; ала, разбира се, това бяха само думи, клети, понесени от вятъра думи, които войната лесно ражда и които реториката на мира щеше скоро да извади от употреба.

Но тази нощ войната ги разпалваше като свещи, разгаряше старците и им придаваше пламенна величественост. Нямаше ги младите да им затворят устата, да ги засрамят, дето гледаха гузно като сритани псета — защото бяха заминали за Албания и там гинеха сред снежните преспи. Жените разговаряха пискливо, гласовете им бяха одрезгавели от непролетите сълзи и изблиците им от смях и песни току хлътваха в тежко мълчание — сякаш ненадейно погълнати от толкова много зинали гробове.

Съвсем неусетно ни бе приближила тази война откъм морето; постепенно, подобно облаците, които тихомълком превземат хоризонта от край до край. Но все още не беше избухнала. Само слухът за нея стягаше сърцето, изпълваше го ту с надежда, ту със страх. Отпърво като че вещаеше края на така наречения цивилизован свят, но тази надежда скоро се оказа напразна. Не, както винаги това щеше да бъде краят просто на добротата и безопасността, на умерените средства; краят на творческите надежди, на безгрижието и радостта. Ала всичко друго по отношение на човека щеше да намери потвърждение и доказателство; дори може би известна доза истинност взе да се оформя иззад външната показност, защото смъртта изостря усещанията и пропуска до нас по-малко от полуистините, с които обикновено живеем.

Това е всичко, което знаехме за нея до този момент, тази неизвестна ламя, чиито нокти вече се бяха впили на много места. Всичко ли? Да, веднъж или дваж небето се изду от тътена на невидими бомбардировачи, но ръмженето им не успя да заглуши жуженето на околните пчели — всяка къща на острова имаше по няколко боядисани в бяло кошера. Какво друго? Веднъж (това вече изглеждаше по-реално) перископът на една подводница щръкна насред залива и дълго оглежда крайбрежната ивица. Дали ни забеляза как се къпехме точно на носа? Ние помахахме. Но перископът няма ръце и не можа да ни отвърне. По плажовете на север навярно е открил нещо по-забележително — някой тюлен, одремал се на слънцето, клекнал като мюсюлманин върху килимчето си за молитва. Ала и това едва ли можеше да се каже, че има нещо общо с войната.

Но цялата тази работа стана по-реална, когато малкият, изпратен от Несим каик с екипаж от трима начумерени моряци, въоръжени с автомати, наруши покоя на потъналия в мрак пристан същата вечер. Моряците не бяха гърци, ала говореха езика с властното съскане на разярени оси. Имаха и какво да разкажат: истории за разбити армии, замръзнали трупове, но в известен смисъл вече бе станало прекалено късно за това, тъй като виното бе замъглило главите на селските старци. Разказите им бързо втръснаха на всички. На мен обаче те ми направиха голямо впечатление — тези трима типове с обрулени лица, дошли от незнайната цивилизация, наречена „война“. Чувстваха се някак неловко в нашата приятелска компания. Кожата върху неизбръснатите им скули беше опъната от преумората. Подобно сластолюбци всмукваха жадно цигарения дим и го изпускаха от устата и ноздрите. Когато зяпваха да се прозинат, устата им се разчекваше като че от чатала. Оставихме се на техните грижи с известни опасения, защото от дълго време те бяха единствените неприятелски настроени лица, които бяхме срещали.

Посред нощ потеглихме от заливчето при пълнолуние — гъстият мрак бе сякаш омекнал, бе станал по-задушевен от сърдечните несвързани приветствия, които долитаха до нас откъм белия пясък. Колко красиви са гръцките думи за поздрав и сбогуване!

Известно време следвахме мастилените силуети на крайбрежните скали, където ехото от шумния пулс на двигателя се връщаше на тласъци като гръмовен залп. Най-накрая изгазихме от плитчините и поехме навътре, усетихме меките ритмични ласки на водата, която вече порехме устремно и тя като в люлка ту стягаше, ту отпускаше обятията си, сякаш й бяхме играчка. Нощта се случи необикновено топла и красива. Пред нас изплува делфин, гмурна се и пак ни се показа закачливо съвсем до носа на гемията. Ето, вече следвахме определения курс.

И двамата бяхме обзети от смесените чувства на въодушевление и дълбока тъга, на умора и щастие. Усещах солта на морските пръски върху устните си. Изпихме по чаша топъл градински чай. Детето занемя от заобикалящата ни отвред красота — трептящата фосфоресцираща диря зад нас, сякаш опашката на комета, приличаше на жива река. Над нас се разстилаше перестата красота на тайнственото небе, цялото обсипано с блеснали като бадемов цвят звезди. Така най-сетне, зарадвана от тези поличби, приласкана от плисъка на водата и равномерните вибрации на мотора, малката се отпусна с усмивка върху леко разтворените си устни и заспа с притисната до бузата си кукла, която бе издялана от маслинено дръвче.

Не можех да не мисля за миналото, към което се връщахме през гъстите шубраци на времето, по познатите маршрути на гръцкото море. Нощта се плъзна покрай мен — размотаваща се лента от мрак. Топлият морски бриз галеше страните ми — мек като лисича опашка. Помежду пресекливите ми задремвания усещах тежкия отвес на паметта, теглещ ме към града, който съзнанието ми бе населило с маски — едновременно красиви и зли. Знаех, че трябва отново да видя Александрия под формата на неуловим и преходен призрак — защото осъзнае ли веднъж въздействието на времето (и тук не става дума за календарното време), човек се превръща в нещо като призрак. В този друг свят аз можех да доловя ехото на думи, отдавна произнесени в миналото от други гласове. Балтазар, който казва: „Този свят предлага обещанието за неповторимо щастие, което обаче не сме подготвени да уловим.“ Градът упражняваше мрачна власт над своите ближни, осакатяваше чувствата и потопяваше всичко в казана на собствените си отмалели страсти. Целувки, разпалени от угризенията на съвестта. Жестове, раздвижени в кехлибарената светлина на запердени стаи. Ята от бели гълъби, полетели сред минаретата. Все картини, които според мен символизираха града такъв, какъвто очаквах да го видя. Ала грешах — защото всеки нов подход е различен. Всеки път се самоизмамваме, че ще бъде същият. Александрия, която съзрях сега при първата гледка откъм морето, бе нещо, което не бих могъл да си представя.

Беше още тъмно, когато пуснахме котва в невидимото пристанище с онези външни укрепления и мрежи против подводници, които още помнех. Опитах се мислено да изрисувам пристанищните силуети на фона на черния мрак. Имаше време до обичайната врява, тя щеше да се вдигне със сипването на зората. Сега царуваше всепоглъщаща тъмнина. Някъде пред нас се простираше невидимият африкански бряг, с неговата „трънена целувка“, както казват арабите. Беше непоносимо това състояние — да усещаш кулите и минаретата на града, ала да не можеш да предизвикаш появата им пред собствения си взор. Та аз дори вдигнатите пред лицето си ръце не можех да видя. Морето се бе превърнало в огромно празно преддверие, кух мехур от черен мрак.

Изведнъж нещо полъхна, сякаш лек ветрец над огнище с жарава, и наоколо просветля с розовия отблясък на мидена черупка, после цветът се насити с богатите багри на розата. Глухо, зловещо стенание се понесе над водата към нас, запърха като с огромните криле на праисторическа птица — сирените, които виеха, сякаш бяха прокълнатите в преддверието на ада. Човешките нерви настръхваха разтреперани като разкършени от буря клони. Сякаш в отговор на този звук навред взеха да се появяват светлинки, отпърво случайно, безредно, после на дълги отрязъци, проточени ленти или светнали като кристал квадрати. Пристанището изведнъж изплува с ясно очертаните си силуети върху тъмния фон на небето, докато дългите бели пръсти на утринния светлик зашариха непохватно по небесния свод, сякаш крачетата на тромаво насекомо, което гледа да се закрепи върху хлъзгавата черна мрачина. Гъстите редици от ракети се стрелнаха нагоре, разкъсаха тежкия сумрак, легнал върху бойните кораби, и с невероятно разточителство канонадата пръсна в небето ярки гроздове от звезди, диаманти и перли. При всеки залп въздухът прогърмяваше на тласъци. Облаци от розов и жълтеникав прах се издигнаха заедно със сигналните ракети и оставаха да блестят върху мазните хълбоци на баражните балони, които се носеха навред. Самото море се гърчеше в треска. Нямах представа, че сме толкова близо до вакханалията на тази война, нито че градът може да изглежда толкова красив във вихъра на разиграващите се сатурналии. Бе започнал да се издува, да се разраства и цъфти като мистичната роза на мрака и бомбардировката му правеше компания, изпълвайки ума до пръсване. Неочаквано се улових, че викам, и тогава открих, че всички си крещим един на друг. Ето, това е огнената жарава на Картаген, помислих си аз, свидетели сме на падението на градския човек.

Гледката беше толкова красива, колкото и вцепеняваща. В левия горен ъгъл на тази драматична жива картина лъчите на прожекторите взеха да се събират, да се пресичат, да потреперват и непохватно да се плъзгат като стоножка. Блуждаеха, потръпваха при всеки сблъсък — стана ясно, че са получили сигнал за битката на впримченото насекомо в периферната паяжина на мрака. Те продължаваха да се кръстосват и разкръстосват, да опипват небето, да се сливат и разделят. Докато най-сетне видяхме какво са търсели да уловят: шест малки сребристи нощни пеперуди, които се носеха по небесните магистрали с изнервяща мудност, или поне така ни се струваше. Край тях небето бе пощуряло, ала те продължаваха да се движат с фатално безразличие — унесено и апатично; и тази инертна безжизненост бе добре дошла за горещите диаманти, за обвития в пушек обстрел, който стегна редиците на своя устрем.

Оглушителната канонада притъпяваше слуха ни, но въпреки това все още беше възможно човек да различи отделните инструменти в аранжимента на тази бомбардировка. Накъсаният, отривист пукот от отломъци, които чукаха като градушка по покривите от вълнообразна ламарина на крайбрежните кафенета; сухите дращещи гласове на корабните високоговорители, които, подобно на говорещи със стомаха си механични чучела повтаряха налудничаво някакви уж членоразделни фрази, звучащи като „Три часа червено, три часа червено“. Странно, но сред цялата тази какофония, някъде в сърцевината на грозния тътен, прозвуча музика — накъсани четвърт тактове, които пронизваха суматохата като с игриви стрелички; а сетне — оглушителният грохот на срутващи се сгради. Белезникави парчета светлина, които изчезват и оставят след себе си черни дупки мрак, а пламъците мигом пъхват мръсножълтите си езици в тях и започват да ги облизват, да лочат ненаситно като прежаднели животни. Съвсем наблизо (водата се разплиска, млясна шумно и върна ехото обратно) се изсипа богата реколта от празни снаряди, дойде откъм палубите с техните чикагски пиана2: порой от жълти късове метал, които изскачаха от насочените към небето дула на оръдията и оставаха да се търкалят по плажната ивица.

И това продължи дълго — пир за очите, от който умът изтръпва. Такава бе убийствената, безсмислената мощ на тази вихрушка. Никога преди това не си бях давал сметка за безличието на войната. Под този необятен чадър от пъстроцветна смърт нямаше място за човешки същества, нито дори мисъл за тях. Всеки поет дъх представляваше временно убежище.

А после, точно така внезапно, както бе започнал, спектакълът отмря. Пристанището изчезна като в драматична развръзка, нанизът от скъпоценни камъни се скъса, небето се изпразни и тишината ни удави. Наруши я единствено изгладнелият вой на сирените, който прониза нервите ни като с бургия. И после — нищо. Нищото, което тежеше тонове мрак, от който един по един взеха да проехтяват далечни и по-познати звуци: водата, която ближе корабния планшир. Откъм сушата изпълзя лек ветрец и ни дари с алувиалните миризми на невидимото устие. Дали само във въображението си чувах далечните подкряквания на дивите птици откъм езерото?

Останахме така, сковани от нерешителност, а в същото време от изток зората вече превземаше небето, града и пустинята. Човешки гласове, натежали като олово, взеха плахо да се надигат, пораждайки любопитство и състрадание. Детски гласове — а на запад хоризонтът изви гърбицата си като полумесец с цвят на храчка. Прозяхме се, беше студено. Зъзнейки, се спогледахме и изведнъж се почувствахме като осиротели в този нощен свят между тъмата и светлината.

Ала постепенно откъм източните мочурища изплува познатата ни зора, първият прилив от лимоненожълто и розово, който обагри мъртвите води на Мареотис и те се оживиха; тънък като косъм, така недоловим, че човек не можеше да го чуе, без да затаи дъх, отекна (или поне така ми се стори) и първият призив за молитва от някое от все още невидимите минарета.

Нима след всичко това бяха останали богове, които да призовеш?

Едва си бях задал въпроса, когато зърнах три малки рибарски лодки с платна в ръждиво, червеникавокафяво и тъмновиолетово да излизат от пристанището. Носеха се по водата, леко килнати на една страна като ястреби. Чувахме приглушения плисък на вълните, които пореха. Дребните човешки фигури в тях приличаха на ездачи, които, отминавайки, извикаха към нас на арабски, за да ни кажат, че тревогата е вдигната и вече можем да влезем в пристанището.

Точно това и направихме с помощта на заобиколни маневри, под прикритието на вече заглъхналите батареи. Малката ни гемия заплава по главния маршрут между дългите корпуси на огромни кораби подобно венецианска гондола по Канале гранде. Взех да се оглеждам нетърпеливо наоколо. Всичко бе уж същото, но и някак друго. Да, ето я главната сцена (на сърдечните страсти, на спомените и любовта?) — същата си е; и все пак някакви малки различия продължаваха упорито да дразнят погледа ми. Презокеанските кораби бяха странно боядисани, сякаш от художници кубисти, или по-скоро наплескани с петна от бяло и сиво-кафяво. Оръдията стеснително се гушеха в нелепите си прикрития от насмолен брезент и конопени платнища. Мазните балони висяха в небето като от бесилка. Неволно ги сравних с вечните ята от сребристи гълъби, които като пухкави облачета вече бяха започнали да прелитат между палмите, а после се устремяваха във висините на утринната белота, за да посрещнат слънцето. Един тревожен контрапункт на познатото и непознатото. Например лодките, привързани към кея на яхтклуба — с избилата по мачтите и въжетата им роса, подобно гъсти капки пот. Знамената и пъстроцветните платнени навеси, които стояха като колосани. (Колко пъти бяхме потегляли оттук по същото време в малката яхта на Клия, натоварена с хляб, портокали и вино?) Колко много отколешни дни бяхме прекарали край това нащърбено крайбрежие — все любими, ала вече забравени места. Самият аз се учудих на обичта, с която окото обхожда неодушевените предмети, как пирува със спомени, за които умът и не подозира, че още пази. Дори френските кораби (макар и опозорени, с конфискувани затвори на оръдията, а екипажите им без право да слязат на брега) бяха на същото място, на което ги бях видял за последен път в онзи мой вече несъществуващ живот; килнали туловищата си на една страна в сутрешния сумрак, наподобяващи зловещи надгробни камъни — неподвижни на фона на тънкия като хартия мираж на града, чиито прилични на смокиня минарета променяха цвета си едновременно с възхождащото слънце.

Бавно проплавахме дългия зеленикав коридор, който криволичеше между високите корабни корпуси, строени като за тържествен преглед. Изненадите сред тази толкова позната за мен среда бяха малко, но специални: един брониран кораб, полегнал безмълвно настрана, една корвета, зле поразена от директно попадение — с разцепени като моркови дула, с корпус, усукан от конвулсиите на огнената смърт. Какво огромно количество стомана, прахосано ей така, с един-единствен удар, както се пука надута книжна кесийка. С огромно търпение и някак безучастно моряците, въоръжени с маркучи, отмиваха човешките остатъци от палубите на бомбардираните кораби. Тази гледка бе така неочаквана, че може да се сравни единствено с изненадата на човек, който, крачейки по тихите алеи на гробище, изведнъж попада на прясно изкопан гроб. („Красиво е“ — каза детето.) Наистина беше красиво — огромната гора от мачти и шпилове, която се полюшваше в такт с вълничките, образувани от раздвижения трафик, клаксоните, които мучаха глухо, отраженията, които се разтваряха и отново се появяваха. Над водата дори се носеха синкопираните ритми на джазова музика, които сякаш излизаха от далечна водосточна тръба. На малката музиката сигурно й се е сторила съвсем подходяща — в чест на нейното триумфално завръщане в града на детството. Улових се, че мислено си тананикам „Jamais de la vie“3, при това се учудих колко е остаряла тази песен, как е отживяла времето си, как ми звучи нелепо и чуждо! Тя гледаше към небето, търсеше образа на баща си — онова лице, което щеше да изплува от някой благ облак над нас и да я обгърне.

В срещуположния край на огромното пристанище вече се виждаха свидетелствата за новия свят, който приближавахме: дълги редици камиони и линейки, бариери и байонети, понесени от гномската раса на мъже в каки и сини униформи. Навред цареше неспирен, усърден и тежък труд. Фигурите на дребни троглодити току изникваха от железните клетки и пещери покрай пристанищните скели, щураха се в изпълнението на всевъзможни задачи. Виждаха се и разцепени надве кораби, като в напречен разрез, с изтекли навън димящи вътрешности, кораби, претърпели цезарово сечение, а вътре в отворените им рани пълзеше безкрайна мравешка върволица от войници и моряци, прегърбени под тежестта на метални кутии, противогази, денкове, говежди плешки и бутове, окървавили раменете им. Виждаха се отворени пещи и на фона на блъвналите отвътре пламъци се открояваха белите шапки на мъже с лопати, които вкарваха и изкарваха самуни хляб. Цялата тази дейност, макар и огромна по обхват, се извършваше мудно и умислено, сякаш с нарочно забавено темпо — подтиквана по-скоро от инстинкта на расата, отколкото от нейните нужди и апетити. И докато тишината тук имаше само относителна стойност, все по-рязко се прокрадваха отделни звуци — конкретни и властни: подкованите ботуши на караул по калдъръма, протяжното скрибуцане на влекач, отчетливото ручене на корабна сирена, което напомняше уловена в паяжина гигантска синя муха. Всичко това беше част от новопридобития град, към който щяхме да принадлежим оттук нататък.

Приближавахме се все по-близо и по-близо, търсехме място да пуснем котва сред по-малките съдове в басейна; къщите вече добиха височина пред очите ни. Ето, дойде моментът на изпитанието и сърцето ми затупка в гърлото (както се казва в един израз), защото вече бях зърнал силуета на мъжа, който знаех, че ще дойде да ни посрещне — стоеше ей там на пристана. Беше се облегнал на една линейка и пушеше. Нещо в позата му ми подсказа, че това е Несим, въпреки че все още не бях сигурен. Чак когато хвърлиха въжетата и акостирахме, видях с разтупкано сърце (разпознах го неуверено, макар и дегизиран като Каподистрия), че това наистина е моят приятел. Несим!

Носеше съвършено непозната за мен черна превръзка на едното си око. Беше облечен с дълъг син войнишки шинел с подплънки на раменете, който стигаше до под коленете му. Беше нахлупил фуражката си ниско над очите. Изглеждаше много по-висок и слаб, отколкото го помнех — може би поради тази униформа, която представляваше странна комбинация от шофьорска ливрея и авиаторско облекло. Изглежда, усети вторачения ми поглед, защото изведнъж се изпъна, застана мирно, заоглежда се и след миг ни видя. Хвърли цигарата и с добре познатата ми елегантна походка забърза към нас, като се усмихваше притеснено. Махнах му, но той не отвърна, въпреки че когато тръгна към нас, почти ни кимна.

— Виждаш ли там? — казах й аз със свито сърце. — Ето го, идва. Това е твоят баща.

Тя отвори широко очи и сякаш замръзна на място, ала не изпусна от погледа си високата фигура, която се приближи и спря на метър-два от нас, трепетно усмихната. Наоколо моряците бяха заети с въжетата. Шумно хвърлиха подвижното мостче. Не можех да реша дали тази зловеща черна превръзка на едното му око усилваше или уронваше предишната му изисканост. Той свали фуражката си, като продължаваше да се усмихва стеснително и някак печално, приглади косата си назад и пак я сложи.

— Несим! — извиках аз и той кимна мълчаливо. Глуха тишина обви ума ми, когато детето стъпи на подвижното мостче. Затича се в захлас, като омагьосана по-скоро от мисълта за бащиния образ, отколкото от видяната действителност. (Тогава поезията по-истинска ли е от наблюдаваната реалност?) С протегнати напред ръце като лунатичка тя се изсмя тържествуващо и се хвърли в обятията му. Пристъпих тежко-тежко след нея, а докато продължаваше да се смее и да я притиска към себе си, Несим ми подаде ръката си с липсващия пръст. Сякаш птичи нокти се впиха в дланта ми. От устата му излезе сухо сподавено стенание, което побърза да потисне, като уж се прокашля. И това беше всичко. Детето увисна на врата му като ленивец на клон и обви крачка около кръста му. Аз просто не знаех какво да кажа, само стоях загледан в единственото му, ала проницателно и схватливо око. При слепоочията косата му беше съвсем побеляла. Не смеех да стисна ръката му с липсващия пръст така силно, както бих искал.

— Значи дойде време пак да се видим.

Той отстъпи рязко назад и приседна върху близкия кнехт, после затърси табакерата, за да ми предложи забравеното удоволствие от една френска цигара. И двамата стояхме като истукани. Кибритът му бе влажен и едва запали клечката.

— И Клия трябваше да дойде — каза той най-накрая, — ама се спаси в последния момент. Замина за Кайро. А Жюстин е в Карм. — Сетне сведе глава и добави под сурдинка: — Знаеш за случилото се, нали? — Кимнах и на него като че му олекна. — Значи не е останало много за обясняване. Преди половин час ми свърши смяната, ама нарочно изчаках, за да ви закарам. Може ли…

В този миг ни заобиколиха група войници, за да проверят документите ни, като веднага попитаха къде отиваме. Несим се занимаваше с детето. Аз извадих документите, за да ги покажа на войниците. Те ги разгледаха мълчаливо с мрачен вид, в който се долавяше и известна симпатия, после взеха да търсят името ми в един дълъг списък, след което ме уведомиха, че трябва да се явя в консулството, защото фигурирам в графата на „бежанците“. Обърнах се към Несим с току-що полученото разрешително за влизане в града и рекох:

— И без това трябваше да отида в консулството, тъй като, преди да замина, си оставих там куфара с всичките прилични костюми… преди колко време беше? Вече не помня.

— Преди цяла вечност — усмихна се той.

— Как ще уредим нещата сега?

Седнахме един до друг, пушейки замислено. Стори ми се някак странно и трогателно да чувам край себе си говора на почти всички английски графства. Един любезен ефрейтор ни приближи с поднос димящи канчета с онази особена отвара, която се нарича войнишки чай, и малки бели хлебчета, намазани с маргарин. Недалеч от нас мина носилка, натежала от поредната жертва на бомбардировката. Носеха я войничета — така апатично и делово, сякаш сценични работници пренасяха декори. Бързо изгълтахме хапките, защото бяхме прегладнели, и изведнъж си дадохме сметка, че коленете ни треперят от изнемога. Най-накрая се обадих:

— Защо просто не я вземеш със себе си? Аз ще се кача на трамвая и ще отида в консулството. Ще се избръсна, ще хапна и вечерта ще дойда в Карм, ако ми изпратиш кон, за да мина реката.

— Добре — рече той с известно облекчение, притисна детето и го попита на ухо дали е съгласно с този план. Тя не се възпротиви, дори напротив — гореше от нетърпение да тръгне с него, за което й бях благодарен. Поехме по хлъзгавия калдъръм към мястото, където беше паркирана линейката, обзети от смътното усещане за нереалност. Несим седна зад кормилото заедно с детето. Тя се усмихна и плесна с ръце, а аз им помахах за довиждане. Бях доволен, че предаването на малката мина толкова гладко. Въпреки това се чувствах някак особено — сам в града, като корабокрушенец, изхвърлен на позната скала. „Точно така — позната!“ Защото щом веднъж излезе от пристанищния полукръг, човек можеше да види, че абсолютно нищо друго не се е променило. Малкият трамвай дрънчеше и се гърчеше по ръждивите релси, извиваше по познатите улици, от двете страни на които се редуваха гледки, абсолютно еднакви с онези, които пазех в паметта си. Бръснарниците със завесите от цветни мъниста пред входа, които гъделичкаха клиентите; кафенетата с вечните си безделници, които киснеха по железните маси (до „Ел Баб“ все още се виждаше онзи порутен дувар, а нашата маса стърчеше като застинала, натежала от синия здрач). Несим освободи амбреажа, погледна ме изпитателно и рече:

— Дарли, много си се променил. — Ала аз не разбрах дали в добрия или в лошия смисъл на думата. Да, наистина се бях променил. Погледнах старата изронена арка на „Ел Баб“ и се усмихнах, като си спомних една праисторическа целувка върху пръстите на ръцете ми. В паметта ми изплува и лекото потрепване на тъмните ресници, когато смело изрече тъжната истина: „Човек не научава нищо от онези, които отвръщат на любовта ни.“ Думи, които парят като спирт върху отворена рана, но също и пречистват, като всички истини. Потънал в тези спомени, с една друга част от ума си улових Александрия, която се разстилаше от двете ми страни — в пленителни подробности, с дръзките си цветове, с неописуемата мизерия и красота. Малките дюкянчета, засенчени от прокъсани навеси, в чийто сумрак се гушеха камари от всевъзможна стока — от живи пъдпъдъци до медени питки и огледала на късмета. Сергиите, отрупани с разноцветни плодове, ставаха още по-шарени от ярките хартии, върху които бяха разстлани; топлият златист цвят на портокалите на фона на пурпур и алени платнища. Бакърджиите в опушения сумрак на своите бърлоги. Пъстри пискюлести седла за камили. Грънци и мъниста от син нефрит срещу уроки. И целият този калейдоскоп ставаше още по-колоритен от тълпите, неспирно сновящи напред-назад, от силната музика, която се разнасяше от околните кафенета, от протяжните подвиквания на амбулантните търговци, от псувните на уличните гаменчета и далечния налудничав вой на професионалните оплаквачки, помъкнали се в тутав, тежък тръс след тялото на знатен шейх. И ето че на преден план в тази картина най-нахално се появиха тъмновиолетови самодоволни етиопци със снежнобели чалми, бронзови суданци с дебели, черни като кюмюр бърни, ливанци с калаен цвят на кожата и бедуини с профили на керкенез, които се вплитаха като ярки нишки в еднообразната чернота на забулените жени, мрачната мюсюлманска мечта за скрития рай, който можеше да се зърне само през ключалката на човешкото око. Надолу по тесните сокаци се поклащаха товарните камили, издутите им от люцерна бали драскаха кирпичените дувари, докато животните пристъпваха внимателно от крак на крак, умислено и грациозно. Изведнъж се сетих за Скоби, който ми изнасяше лекция на тема „арабските поздрави“: „Трябва да знаеш, че всичко е въпрос на форма. Слушай, мойто момче, що се отнася до любезности, те са бетер англичаните. Не може да кимаш как да е и да викаш салаам алейкум!4. Пръв го казва онзи, който язди камила, на този, който язди кон; този, който язди кон, на онзи, който язди магаре, а той на онзи, който ходи пеш, той пък на онзи, дето е седнал; малката група хора — на по-голямата, по-младият — на по-стария… Само в нашите най-изискани колежи ги преподават тия неща. Ала тук всяко улично хлапе ги знае. Сега повтаряй след мен реда на поздравите!“ Беше ми по-лесно да повтарям фразите, отколкото да запомня йерархичния им ред. Усмихвайки се мислено, помъчих се да си възстановя онези вече позабравени поздрави, докато очите ми шареха наоколо. Египетският живот присъстваше навред с цялата си пъстрота и всяка фигура в тази детска кутия с играчки бе на мястото си — уличните поливачи и писари, оплаквачките, блудниците и проститутките, чиновниците и свещениците — сякаш недокоснати, или поне така ми се струваше, нито от времето, нито от войната. Докато ги наблюдавах, ненадейно ме обзе тъга, защото те вече бяха част от миналото. Моето съчувствие бе открило нов елемент в себе си и той се наричаше отчуждение. (Понякога, в превъзбудено състояние, Скоби обичаше да казва: „Горе главата, момче, за да пораснеш, ти трябва цял живот. Сега обаче хората са станали нетърпеливи. Ето, моята майка например е чакала цели девет месеца, докато ме роди!“ Какво прозрение!)

Забързано отминах джамията Джаухари и си спомних как един следобед сварих тук едноокия Хамид да търка лимонена кора върху пиластъра, преди да я засмуче. Било най-доброто лекарство срещу зъбен камък. Живееше някъде в този квартал с порутените му заведения, предлагащи местни чудеса като гюлева вода за пиене и агне на шиш, пълнено с гълъби, ориз и орехи. Какви ли не лакомства за благоутробието на градските паши!

Някъде тук, в покрайнините на арабския квартал, трамваят изскърцва и завива рязко. За миг се открива гледка към сиромашките къщурки в края на пристанището, дето е само за съдове с плитко газене. Опасностите на войната бяха умножили броя им. Обрамчени като в картина от пъстроцветните кубета на града, там стояха на рейд фелуки и гемии, шхуни и бригантини с всевъзможни форми и размери, дошли от всички краища на Леванта. Антология от мачти, рейки и стенги, от зорки егейски очи, имена, такелажи и маршрути. Бяха полегнали в обятията на собствените си отражения, а слънчевите лъчи танцуваха отгоре им в дълбоководен транс. После, като с магическа пръчка, гледката се смени и пред очите ми се разстла Гранд Корниш — великолепното крайморско стъргало, което обхожда модерния град, по-точно елинската столица на банкерите и памукопродавците, на всички онези европейски търговски пътници и пласьори, чиято инициатива бе отново запалила, дори ратифицирала отколешната александрийска мечта за нови завоевания след векове на прах, пепел и безмълвие, наложени й от Амр.

И тук почти не се забелязваха промени с изключение на стегнатите сиво-кафеникави войнишки редици, които се виждаха навсякъде, както и появата на многобройни заведения, пръкнали се навред с единствената цел да ги изхранват. Пред хотел „Сесил“ на мястото на такситата се бе проточила колона от транспортни камиони. Пред консулството непознат караул от военноморската флота стоеше с автомат и байонет. Не бих нарекъл тази промяна неизлечима, защото се виждаше, че тези нови посетители са нещо временно и мимолетно — приличаха на селяни, дошли в столицата за неделния панаир. Ала шлюзовете щяха скоро да се разтворят, за да ги избълват в огромния резервоар на пустинните битки. Но имаше и изненади. Например в консулството ме посрещна дебел мъж, който седеше зад бюрото си като шахматна фигура със сключени бели ръце отпред — явно дългите му бадемови нокти бяха грижливо направени същата сутрин — и се обърна към мен с неочаквана фамилиарност.

— Задачата ми може и да ви изглежда неприятна — избоботи той, — но е много необходима. Опитваме се да вербуваме всеки що-годе подходящ мъж, преди армията да го е спипала. Вашето име ми беше подсказано от посланика, който ви е назначил в цензурния отдел. Между другото, отделът отново заработи и има въпиеща нужда от кадри.

— Посланикът ли? — Това наистина ми прозвуча странно.

— Той е ваш приятел, нали така?

— Познавам го бегло.

— Независимо от това съм длъжен да приема неговите препоръки, въпреки че аз съм човекът, който отговаря за въпросния отдел.

Трябваше да се попълват всевъзможни формуляри. Тлъстакът, който се казваше Кенилуърт, не беше неприятен и с удоволствие ми помагаше.

— Има нещо мистериозно в тази работа — подхвърлих.

Той сви рамене и разпери белите си ръце.

— Най-добре с него да си поговорите, когато се видите.

— Но аз нямам никакво намерение… — отвърнах. Изглежда, беше безсмислено да продължавам да дискутирам въпроса, преди да разбера точно какво се крие зад тази загадка. Как е възможно Маунтолив?… Но Кенилуърт отново се обади:

— Сигурно ще имате нужда от една седмица, за да си намерите квартира и да се настаните. Така ли да кажа в отдела?

— Щом трябва — обърках се аз. После той ми рече, че съм свободен, и аз отидох в мазето да си потърся очукания куфар, да си взема един-два по-прилични костюма и други градски дрехи. Опаковах ги в кафява хартия и поех бавно по Корниш към хотел „Сесил“, където възнамерявах да наема стая, да се изкъпя и избръсна и да тръгна към извънградската къща на Несим. Това посещение занимаваше ума ми не точно като тревога, а по-скоро като онова вълнение, което винаги съпътства неизвестността. Останах за миг неподвижен, загледан в тихото море, и точно тогава сребристият ролс-ройс с жълтите като нарцис капаци на колелата спря и от него изскочи едра брадата личност и се спусна към мен с широко разтворени обятия. Чак когато ме притисна към себе си и брадата му ожули бузата ми в този типично галски поздрав, аз го разпознах и ахнах.

— Помбал!

— Дарли!

Като продължаваше нежно да държи ръцете ми, с насълзени очи той ме придърпа към една от каменните пейки покрай морето и тежко се отпусна. Помбал имаше много елегантен вид. Твърдо колосани маншети. Тъмната брада и мустаци му придаваха внушителен и в същото време някак безутешен вид. Но като се изключат тези уловки, той изглеждаше съвсем непроменен. Надничаше изпод дегизировката си като Тиберий в карнавална премяна. Дълго и безмълвно се гледахме един друг, силно разчувствани. И двамата знаехме, че мълчанието, към което се придържахме, бе пропито от мъка по падането на Франция — събитие, което символизираше съвсем ясно душевния срив на цяла Европа. Приличахме на опечалени пред невидим гроб, навели глави в двуминутно мълчание в памет на непоправимия крах на човешката воля. В ръкостискането му усетих срама и отчаянието на тази белязана от позор трагедия и отчаяно затърсих думи, които биха могли да го утешат, да го уверят, че самата Франция не може никога да загине, докато в света се раждат творци. Ала сегашният свят на армии и битки беше твърде напрегнат и твърде конкретен, буквален, затова и тази моя мисъл би изглеждала ненавременна и второстепенна, защото изкуството означава свобода, а именно тя беше застрашена сега. Най-накрая се сетих какво да кажа:

— Горе главата! Днес навсякъде видях да се вее знамето с малкия син лоренски кръст.

— Значи разбираш — измънка той и отново стисна ръката ми. — Знаех си, че ще разбереш. Дори когато най-безпощадно си я критикувал, винаги си знаел какво означава тя за нас, както и за теб. — Извади чиста носна кърпа, издуха носа си така шумно, че се стреснах, и после пак се облегна назад. Изведнъж се превърна в предишния Помбал, в стеснителния, дебел и неукротим Помбал, какъвто го помнех от старото ни познанство. — Толкова много неща има да ти разказвам. Сега идваш с мен. Веднага! Не искам да чуя нито дума. Да, точно така. Това е колата на Несим. Купих я, за да я спася, да не попадне в египетски ръце. Маунтолив ти е осигурил чудесна работа. Аз продължавам да живея в стария апартамент, но сега вече сградата е наша. Ти можеш да разполагаш с целия горен етаж. Ще бъде като едно време. — Заля ме с поток от думи, обърка ме с безбройните перспективи, които описваше така набързо и с толкова поверителен тон, че очевидно не очакваше ни отговор, нито коментар. Английският му бе станал почти съвършен.

— Като едно време — промълвих.

Но ето че тлъстото му лице се сгърчи сякаш от болка и той изохка, притисна длани между коленете си и рече:

— Фоска! — Направи комична гримаса и ме зяпна. — Не знаеш, нали? — Изглеждаше ужасен. — Влюбен съм в нея.

Изсмях се, ала той поклати глава.

— Не. Недей да се смееш.

— Защо не, Помбал?

— Умолявам те. — На лицето му се изписа отчаяние, наведе се напред, сниши глас и се приготви да сподели нещо с мен. Устните му помръднаха безмълвно. Очевидно, че ставаше дума за нещо важно и трагично. Най-накрая се реши, очите му плувнаха в сълзи и той рече: — Ти не разбираш. Je suis fidele malgre mot5. — Пое си въздух като риба на сухо и повтори: — Malgre moi. Никога преди това не ми се беше случвало, никога.

Сетне изцвили жално със същото безпомощно изражение на лицето си. Как можех да не се изсмея? Като с едно щракване на пръстите той ми върна моята стара Александрия — съвършено същата, непокътната, защото никакъв спомен за нея не можеше да бъде пълен без влюбения за пореден път Помбал. Моят смях го зарази. Разтресе се като медуза.

— Стига! — заповяда ми той с комичен патос, после от гъсталака на брадата му се чу сподавено хихикане: — При това не съм спал с нея. Нито веднъж. Ето кое е най-налудничавото, разбираш ли? — Тези думи ни накараха да избухнем в още по-невъздържан смях.

Шофьорът натисна леко клаксона, като по този начин искаше да му напомни за себе си и за това, че го чака работа.

— Ела! — извика ми той. — Трябва да занеса едно писмо на Пордър преди девет. После ще те оставя в апартамента. Ще обядваме заедно. Между другото, и Хамид е при мен; той много ще ти се зарадва. Хайде, побързай!

Нямах време да формулирам измъчващите ме съмнения, затова грабнах пакета с дрехите и тръгнах с Помбал към добре познатата ми кола. Тапицерията й миришеше на скъпи пури и смазка. През целия път до френското консулство приятелят ми не спря да говори и аз с удивление установих, че отношението към шефа му се е променило. Старото огорчение и вражда бяха изчезнали. И двамата бяха напуснали постовете си в различни столици (за Помбал това беше Рим), за да се присъединят към египетския клон на „Свободна Франция“. Сега вече говореше за Пордър с нежна привързаност.

— Той ми е като баща. Държи се чудесно — каза приятелят ми и забели изразителните си тъмни очи. Това ме озадачи, но след време ги видях двамата и веднага разбрах как капитулацията на родината им ги беше сближила. Пордър бе съвсем побелял; неговата деликатност, изисканост и разсеяност бяха отстъпили място на непоколебимостта на човек, натоварен с тежка отговорност, при която няма място за превземки. Двамата се отнасяха един към друг с обич и вежливост, поради което приличаха повече на баща и син, отколкото на колеги. Начинът, по който Пордър поставяше покровителствено ръка върху рамото на Помбал и по който го гледаше в лицето, изразяваше тъжна и самотна гордост.

Но в новата канцелария на посолството не цареше оптимизъм. Огромните прозорци гледаха към пристанището, където френските кораби бяха полегнали на рейд като символ на най-злощастните звезди, управляващи съдбата на Франция. Не ми беше трудно да забележа, че тази гледка им стигаше — стоеше закотвена като неизменен упрек. И от нея не можеше да се избяга. При всяко движение между високите старовремски бюра и белите стени погледът неволно се спираше върху тази противна флотилия. Бодеше като треска в окото. Пордър не спираше да се упреква и изгаряше от фанатично желание да вразуми онези страхливи последователи на героя, когото Помбал оттук нататък (в своите недотам дипломатични пристъпи) щеше да нарича се vieux Putain6. Очевидно за него бе голямо облекчение да излее силните си чувства чрез промяна на една-единствена буква. И тримата стояхме, втренчени в провокативната гледка в пристанището. Най-неочаквано възрастният мъж избухна:

— Вие, британците, защо не ги интернирате? Изпратете ги в Индия заедно с италианците. Това никога няма да го разбера. Да ме прощават. Ти знаеш ли например, че са им разрешили да задържат личното си оръжие, да сформират караули, да излизат в брегови отпуск, сякаш са неутрална флота. Адмиралите ядат и пият в града и пропагандират за Виши7. В кафенетата нашите момчета непрекъснато се карат с техните моряци.

Виждаше се, че това е тема, която можеше лесно да ги възпламени. Опитах се да я сменя, защото не бях в състояние да им предложа никаква утеха.

Приближих се до бюрото на Помбал, върху което стоеше голяма снимка в рамка на френски войник. Попитах кой е и двамата ми отвърнаха в един глас:

— Този, който ни спаси.

По-късно, разбира се, щях да разпозная тази горда, тъжна лабрадорска глава в лицето на самия Дьо Гол.

Колата на Помбал ме остави пред апартамента. Забравен шепот отекна в мен, щом натиснах звънеца. Отвори ми едноокият Хамид и след кратък миг на изненада изпълни странен малък отскок във въздуха. Първоначалният импулс на това подрипване трябва да е било желанието за прегръдка, което обаче успя да потисне навреме. Докосна ме с два пръста и подскочи като пингвин върху плаващ леден къс, преди да се отдръпне и да си направи място за по-изтънчен и официален поздрав.

— Я, виж ти, Хамид — извиках аз, не по-малко зарадван от него. И двамата се поклонихме един на друг с длан на сърцето, както повелява традицията.

Къщата беше напълно преобразена, пребоядисана, с нови тапети и обзаведена с вкус, но в подчертано учрежденски стил. С тайно наслаждение Хамид ме поведе от стая в стая, докато аз се опитвах мислено да си възстановя старата обстановка от спомените, които бяха вече избледнели и разместени. Трудно ми беше например да си представя плачещата Мелиса. На същото място сега стоеше красив, пълен с бутилки бюфет. (В миг сякаш зърнах Пърсуордън, как веднъж бе застанал точно в този ъгъл и оживено ръкомахаше.) Спомних си и някои от тогавашните мебели. „Навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели.“8 Сетих се за този цитат от поета на града. Единственото познато нещо беше старият стол за подагра на Помбал, който най-мистериозно се бе появил на предишното си място до прозореца. С него ли бе долетял от Рим? Би било напълно в стила му. Малката като кутийка стая, където ние с Мелиса… Сега това беше стаята на Хамид. Той спеше на същото неудобно легло, към което погледнах със свито сърце, опитвайки се да усетя отново аромата и атмосферата на онези дълги омагьосани следобеди, когато… Но дребничкият мъж до мен не спираше да говори. Трябвало да приготви обяд. После се наведе, взе да рови в един ъгъл, а след това ми бутна в ръката смачкана снимка, която сигурно бе задигнал от вещите на Мелиса. Беше направена на улицата и изглеждаше съвсем избледняла. Двамата с Мелиса вървяхме хванати за ръка по улица „Фуад“. Усмихнатото й лице бе леко извърнато от мен, а вниманието й — очевидно раздвоено между нещо, което й говорех със сериозно изражение, и осветените витрини, покрай които минавахме. Снимката трябва да е била направена през зимен следобед, някъде към четири часа. Какво, по дяволите, съм й говорил толкова сериозно? За нищо на света не бих могъл да си спомня нито времето, нито мястото; и все пак, ето я — черно на бяло, както се казва. Може би думите, които съм изричал в онзи момент, са били важни, съществени — или пък съвършено безсмислени! Под мишницата си носех цяла камара книги и бях облечен в мръсния си стар шлифер, който впоследствие дадох на Золтан. И без това плачеше за химическо чистене. Косата ми имаше крещяща нужда от подстригване, особено отзад. Оказа се невъзможно да си възстановя този изчезнал от спомените ми следобед! Внимателно се вгледах и в най-дребните подробности в снимката като човек, решен да възкреси безвъзвратно изтрит от времето стенопис. Да, виждаше се, че е било през зимата, някъде към четири часа. Тя носеше дрипавото си палто от тюленова кожа и чанта, която дори не помнех, че е притежавала. „В онази августовска-август ли беше? — вечер…“9 Отново си изрецитирах наум.

Обърнах се гърбом към злощастното, тясно като полица легло и нежно прошепнах името й. С изненада и огорчение забелязах, че тя бе напълно изчезнала. Забравата я бе покрила окончателно. Сякаш никога не бе съществувала, сякаш никога не бе събуждала у мен болката и съжалението, които смятах, че винаги ще нося у себе си, може би някак преобразени, но вечни. Бях износил спомена си за нея, както се износват чифт стари чорапи, и безвъзвратността на това заличаване ме изненада и шокира. Възможно ли е „любовта“ да се износва ей така? „Мелиса“ — казах си отново аз, ала в тишината ми отвърна само ехото на това красиво име. Името на тъжно цвете, на пилигрим, посветен в елевзинските мистерии. Наистина ли от нея не бе останал аромат, нито вкус? Наистина ли беше само една връзка в литературни препратки, надраскани в полето на незначителна поема? Моята ли любов я бе размила по този странен начин, или пък литературата, която се опитвах да сътворя от нея? Думи, киселинната баня на думите! Почувствах вина. Дори се опитах (с онази лъжлива самоизмама, така типична за сантименталните хора) да я принудя да се появи чрез силата на волята си, да възкреся в съзнанието си поне една от онези следобедни целувки, които навремето представляваха за мен обобщение на скрития смисъл, който се съдържаше в посланието на този град. Нарочно се опитах да извикам сълзи в очите си, да хипнотизирам паметта си, повтаряйки нейното име като заклинание. Експериментът обаче не излезе сполучлив. Името й беше съвършено изхабено! Срамно бе и жалко, че не можех да отдам и най-малката почит на едно така дълбоко нещастие. И тогава, като звън от далечна камбана, дочух сопнатия глас на мъртвия Пърсуордън, който казваше: „Нещастието ни е изпратено като царска гощавка. От нас се очаква да му се насладим, да го изпием до дъно!“ Мелиса се оказа само един от многото костюми на любовта!

Когато Помбал се появи задъхан за ранния обяд, аз вече се бях изкъпал и преоблякъл. Той продължаваше да гори и несвързано да разправя за новата си, забележителна любов. Фоска, причината за неговото състояние, както ми каза, била бежанка, омъжена за британски офицер.

— Как се стигна до това внезапно страстно увлечение? — Той не знаеше. Стана, за да разгледа лицето си в окаченото на стената огледало.

— Винаги съм вярвал в какви ли не неща за любовта — започна умислено, като по-скоро се обръщаше към собственото си отражение, после среса брадата си с пръсти, — но никога в подобно нещо. Дори преди година, ако някой ми беше казал това, което сега говоря, щях да му отвърна: „Пфу! Средновековни измишльотини а ла Петрарка!“ Дори си мислех, че половото въздържание е вредно за здравето, че ако не бъде често използван, членът ми ще атрофира, ще окапе. А виж сега, погледни твоя нещастен, нещастен приятел! Само от това, че я има, аз онемявам. Слушай, последния път, когато Кийтс се върна след едно пътуване из пустинята, двамата отидохме да се напием. Той ме заведе в кръчмата на Голфо. И тогава ме обзе някакво смътно подмолно желание — нещо като експеримент, нали се сещаш — да катурна едно пиленце. Не се смей. Трябваше да разбера какво точно става с мен. Обърнах пет питиета, колкото да живна. На теория ми се прииска. Добре, казах си тогава, стига толкоз целомъдрие! Ще обезчестя този романтичен образ веднъж завинаги, за да не вземат хората да приказват, че великият Помбал е загубил мъжествеността си. И какво мислиш, че стана? Паникьосах се! Чувствата ми бяха като блиндирани. Самата гледка на наобиколилите ме момичета ме накара да си спомня Фоска в най-големи подробности. Всичко, дори чевръстите й пръсти, заети с някакво плетиво! Охладнях, сякаш някой пусна сладолед във врата ми. Изпразних си джобовете на масата и хукнах навън сред градушка от подпетени чехли и мощни дюдюкания от страна на моите приятели. Напсувах се, разбира се. Не че Фоска очаква това въздържание от мен, съвсем не. Тя все ми вика, ако имам нужда, да отида при момиче. Изглежда, именно тази свобода ме държи в затвора. Кой знае? За мен това е истинска агония. Недоумявам как така се намери жена, която да ме вкара в правия път — едно съвършено непознато за мен място.

Той се удари в гърдите с жест, който издаваше хем упрек, хем някакво самодоволство. Дойде отново да седне и додаде тъжно:

— Знаеш ли, тя е бременна от съпруга си и чувството й за достойнство не й позволява да измами мъж, който е на бойното поле и всеки момент може да бъде убит. Особено когато носи неговото дете. Ca se concoit10.

Продължихме да се храним в мълчание, след което той избухна:

— Но какво да правя аз с това достойнство? Кажи ми, моля те. Ние само си говорим и все пак това ми стига. — Изрече го с едва доловимо презрение.

— А той?

— Той е изключително добър и мил човек — въздъхна Помбал. — С онази типично британска доброта, за която Пърсуордън обичаше да казва, че представлява нещо като натраплива невроза, породена от скуката в английския начин на живот, често навяваща мисли за самоубийство! Той е красив, жизнерадостен, говори три езика. И все пак… не толкова, че е студен, а по-скоро сдържан — искам да кажа, някъде дълбоко в себе си. Не мога да определя дали е типичен англичанин или не. Във всеки случай олицетворява представата за честта, така както са я разбирали трубадурите. Не че ние, европейците, не държим на честта, разбира се, но обикновено не стигаме до крайност. Трябва ли самодисциплината да бъде нещо повече от временна отстъпка пред установения начин на живот? Не се изразявам добре. Всъщност, когато си мисля за техните отношения, аз наистина се чувствам объркан. Ето какво искам да кажа: изхождайки от своята огромна, типично английска самонадеяност, той наистина е убеден, че чужденците не са способни на вярност в любовта. От друга страна, тя, бидейки верен на себе си човек, върши само онова, което смята, че трябва, без да се насилва и преструва. Тоест действа според собствените си усещания за нещата. Според мен, ако той я обичаше истински в смисъла, в който аз разбирам любовта, тогава нямаше всеки път да се държи, като че снизходително й е подал ръка за помощ, за да я извади от някакво непоносимо положение. Изглежда, дълбоко в себе си, макар самата едва ли го съзнава, тя усеща, че я гнети някакво чувство за несправедливост; но му е вярна, изпитвайки в същото време… как да кажа? Едно леко презрение. Не знам. Ала тя го обича по този малко странен начин — всъщност единствения, който той й позволява. Тя е човек с деликатни сетива. Ала така се получава, че нашата любов — в която никой от двама ни не се съмнява, която сме си признали един на друг и сме приели — остава някак подвластна на тези любопитни обстоятелства. Тя, разбира се, ме прави щастлив, но и малко несигурен в себе си; понякога ме кара да се бунтувам. Усещам как в любовта ни започва да се прокрадва разкаянието — това славно приключение на духа! И тя се обагря от неговото мрачно отношение, което прилича на изкупление. Чудя се дали любовта на една femme galante11 трябва да бъде точно такава. Що се отнася до него, той е просто рицар от средната класа, който, бих казал, е точно толкова неспособен да причини болка, колкото и да дари някого с физическо удоволствие. Но все пак си остава изключително мил, грижовен и почтен мъж. По дяволите, не може да се обича разсъдливо, с чувство за справедливост, нали така? Някъде той бърка, някъде се проваля в нейните очи, без дори да го съзнава. А според мен и тя не си дава сметка за това, не го е осмислила. Ала когато са заедно, в общуването им се усеща нещо непълно, неспоено, частично, само едва скрепено чрез навика и добрите обноски. Давам си сметка, че не е редно да говоря така, но само се опитвам да ти опиша онова, което виждам. Иначе сме добри приятели и аз наистина се възхищавам от него; когато си идва в отпуск, редовно вечеряме тримата навън и бистрим политиката. Пфу!

Той се облегна на стола, изтощен от собствения си разказ, прозя се уморено и погледна часовника си.

— Предполагам — каза, вече по-сдържано, — че тези нови страни на хората тук ще ти се сторят много забавни; всичко ти звучи доста странно, нали? Например сестрата на Пърсуордън, Лиза — знаеш ли я? Тя е напълно сляпа. Ние всички смятаме, че Маунтолив е лудо влюбен в нея. Отначало тя пристигна тук, за да прибере ръкописите на брат си и да набави допълнителен материал за книга, посветена на неговия живот и творчество. Така се твърдеше. Както и да е, оттогава гостува на посолството. Когато той е по работа в Кайро, редовно я посещава! Сега изглежда някак нещастен — може би така говорят и за мен. — Той стана и пак отиде до огледалото, после поклати глава решително. Не му личеше да е нещастен. — Е — призна си, — може и аз да греша.

Часовникът от лавицата над камината звънна и ние вдигнахме глави.

— Трябва да се връщам в службата. Имаме съвещание — рече той. — А ти? Ти какво ще правиш?

Казах му, че възнамерявам да отида в Карм Абу Гирг. Помбал подсвирна с уста и ме изгледа изпитателно.

— А, значи ще видиш Жюстин — Замисли се, после сви рамене колебливо. — Сега е като затворничка, нали знаеш. Мемлик я остави под домашен арест. Много време мина, откакто никой не я виждал. И с Несим не знам какво става. Те с Маунтолив съвсем преустановиха отношенията си и аз, като официално лице, трябва да следвам тази линия на поведение, така че дори не съм правил опит да се срещнем. Искам да кажа, че не бих направил, дори и да беше позволено. Клия обаче го вижда понякога. Мъчно ми е за Несим. Когато беше в болница, тя не успя да си издейства разрешение да го посети. Въртележка, нали? Като в песента на Пол Джоунс. Нови приятелства, ала докато музиката спре! Но ти ще се върнеш, за да споделиш историята на този град, нали? Добре. Ще кажа на Хамид. А сега трябва да тръгвам. Желая ти късмет.

Възнамерявах да полегна за малко — кратка следобедна дрямка, преди колата да дойде да ме вземе, но бях толкова уморен, че щом сложих глава върху възглавницата, веднага съм потънал в дълбок сън; сигурно щях да откарам до другия ден, ако не беше шофьорът, който ме събуди. Още неразсънен, седнах в познатата ми кола и се загледах в езерата, палмите и водните колела, покрай които минавахме — египетският живот извън градовете: древен, пасторален, забулен в мъгли и миражи. Старите спомени се раздвижиха, някои ласкави и меки, други грапави като незаздравели рани. Струпеите на старите чувства, които се надявах скоро да обеля. Първата най-важна стъпка щеше да бъде срещата ми с Жюстин. Дали щеше да ми помогне, или попречи да преоценя онези скъпи на сърцето ми „реликви на чувствата“, както ги нарича Колридж? Не можех да зная. С всяка следваща миля тревогата и желанието се гонеха и догонваха в мен. Миналото!

II

Древни земи, ширнали се навред с цялата си праисторическа непокътнатост: потънали в самота езера, почти недокоснати от забързания ход на вековете, където, необезпокоявани от нищо, поколения пеликани, ибиси и чапли изживяват мудната си съдба до самия завършек. Гъстото зелено сукно на поляните от детелина гъмжи от змии и рояци комари. Пейзаж без птича песен, ала изпъстрен с бухали, папуняци и сини рибарчета, дето кръжат в небето, патрулират зорко и току клъвват мътните води на езерото. Глутници от подивели кучета душат неспокойно, търсят храна, биволи с наочници въртят в кръг водните колела във вечен мрак. Малки вади с диги от суха пръст и дъно, застлано със слама, се разклоняват навред и там друмникът може да коленичи за молитва. Египет! Издутите криле на малки лодки се полюшкват забързано по прииждащото пълноводие, а от време на време протяжен човешки глас или куплет от песен пронизва глухия му тътен. Кастанетите на вятъра щракат в сухата царевица, със съскане отскубват коравите остри листа. Под обстрела на едрите дъждовни капки течната кал избухва, пръска се във въздуха и го изпълва с миражи, зацапани от липса на перспектива. Напоена с вода, всяка купчинка кал набъбва до човешки бой, а човекът — до катедрални висоти. Цели отрязъци от небето и земята се разместват, отварят се като капак или се завъртат на пета и се обръщат наопаки. Стада овце нагазват в тези криви огледала и пак излизат, появяват се и изчезват, подкарани като с остен от трептящите носови подвиквания на невидими пастири. Сборище на пасторални гледки от забравената история на стария свят, която продължава да съществува редом с онази, дето сме наследили. Облаци от мушици с посребрени крилца се носят нагоре, проблясват като светулки, запалени от слънчевите лъчи. Тропотът от конски копита по засъхналата кал на този изгубен свят отеква като пулс и умът се зарейва сред було от преливащите цветове на дъгата.

Следвайки криволиците на зелените диги, човек най-сетне стига до старата къща, построена на кръстопътя на тъмновиолетовите канали, и вижда олющената избеляла боя на спуснатите кепенци, стаите, окичени с дервишки трофеи, с щитове от опъната кожа, окървавени копия и пищни килими. Градините са запуснати и глухи. Само малките фигурки върху дувара размахват целулоидните си криле — плашилата, които пазят къщата от уроки. Тук цари безмълвието на мъртвилото. Ала и цялата египетска провинция тъне в същата безутешна меланхолия: изоставена и запусната, тя съхне и се напуква под лъчите на наглото ослепително слънце.

Минаваш под арката и стъпките ти отекват по калдъръма в двора. Дали това ще бъде нова раздяла или връщане към изходната точка?

Още не зная.

III

Тя стоеше най-горе на дългата външна стълба и гледаше към тъмния двор подобно караул на пост. В дясната си ръка държеше многораменен свещник, който хвърляше мъждукащ кръг светлина около нея. Съвършено неподвижна като фигура в tableau vivanf12. Стори ми се, че нарочно преиначи тона, с който за пръв път произнесе името ми, за да прозвучи равен и студен — сякаш отражение на някакво странно психическо състояние, което като че сама си бе наложила. Или може би, несигурна, че това съм аз, просто разпитваше мрака, мъчейки се да ме отпъди, сякаш бях натраплив тревожен спомен, отскубнал се и избягал от тъмницата на нейния ум. Но за мен познатият глас беше като разчупване на печат. Почувствах се като човек, разбуден след вековен сън, и докато бавно и внимателно я следвах по скърцащите дървени стъпала, усетих как над мен витае полъхът на едно ново самообладание. Бяхме изкачили половината стъпала, когато тя отново се обади, този път рязко, с нещо като изобличителни нотки в гласа.

— Чух конете и така се сепнах, че излях целия парфюм върху дрехите си. Цялата воня, Дарли. Трябва да ме извиниш.

Стори ми се, че е отслабнала още повече. Държеше свещника високо, докато напредваше по стъпалата; стигна горната площадка и след като се вгледа изпитателно в очите ми, лепна кратка безчувствена целувка върху дясната ми буза. Студена като некролог, суха като пергамент. Докато го правеше, подуших разляния по дрехите й парфюм. Наистина, целият въздух около нея беше силно ароматизиран. Нещо в скованата й поза говореше за вътрешна нестабилност и тогава ми хрумна, че може би е пила. Бях леко шокиран, когато видях, че върху скулите си е сложила две яркочервени кръгчета руж, които изпъкваха на фона на мъртвешката белота на силно напудреното й лице. Ако все още можеше да се каже, че е красива, то това беше безжизнената красота на богаташка мумия, неумело гримирана, за да подхранва илюзията за живот. Приличаше на зле оцветена черно-бяла снимка.

— Не трябва да ме гледаш в очите — бе следващото нещо, което изрече строго, със заповеднически тон. Тогава забелязах, че левият й клепач е леко увиснал, от което погледът й добиваше злобно и цинично изражение, както и приветливата усмивка, която в този момент се опитваше да разстеле върху лицето си. — Разбра ли? — Аз кимнах. Дали пък не беше прекалила с ружа, само и само да отклони вниманието от увисналия си клепач? — Прекарах лек удар — добави едва чуто, като че обясняваше на себе си.

Продължаваше да стои пред мен с вдигнат във въздуха свещник, но като че наостри слух за друг шум. Взех ръката й и за дълго останахме така, втренчени един в друг.

— Много ли съм се променила?

— Никак дори.

— Разбира се, че съм се променила. Както и всички ние. — Гласът й прозвуча с пронизителна пискливост. Вдигна ръката ми за миг и я сложи върху бузата си. Кимна с озадачен вид, обърна се и ме придърпа към балкона, като вървеше гордо изправена, със скована походка. Носеше рокля от тъмна тафта, която просъскваше шумно при всяко нейно движение. Пламъците на свещника танцуваха лудешки по стените. Спряхме пред един тъмен праг и тя извика: „Несим!“, ала толкова рязко, че чак ме стресна, защото това бе тон, с който обикновено се вика слуга. След миг Несим изникна от сянката, послушен и смирен като домашен дух.

— Дарли пристигна — обяви тя, сякаш е получила колет, постави свещника върху ниската масичка и побърза да се отпусне в плетения шезлонг, като закри очите си с ръка.

Несим се бе преоблякъл в обикновен мъжки костюм, пристъпи към мен и се усмихна с обичайното си изражение на вечна приветливост и внимание. Ала и то вече не беше същото; сега приличаше повече на сплашен човек, непрекъснато мяташе неспокойни погледи ту встрани, ту надолу към Жюстин и говореше тихо, като че в присъствието на заспал човек. Неочаквано, докато запалвахме по цигара, ни прихлупи особено притеснение. Безмълвието заяде като лост, който отказва да превключи на друга скорост.

— Детето си легна. Очарована е от двореца, както сама го нарича, и от обещанието да си има собствено пони. Мисля, че ще бъде щастлива.

Жюстин въздъхна дълбоко и без да сваля ръка от очите си, рече бавно:

— Той казва, че не сме се променили.

Несим преглътна и продължи със същия приглушен глас, като се направи, че не я е чул.

— Искаше да те изчака, но умората я надви.

Полегналата фигура отново се обади откъм най-тъмния ъгъл на балкона:

— Изрови от шкафа шапчицата на Наруз, онази, която е носел при обрязването си. Сварих я точно когато я пробваше. — Изсмя се отривисто, което прозвуча като кучешки лай, и тогава забелязах как Несим примигна и рязко извърна лицето си.

— Слугите са ни малко — каза той тихо и някак прибързано, сякаш искаше да запуши дупките, зейнали в мълчанието след последната й реплика.

Облекчението, което се изписа на лицето му, когато Али се появи и ни покани на вечеря, беше повече от очевидно. Той вдигна свещника и ни поведе вътре в къщата. В нея цареше погребална атмосфера — слугата с бяла роба и ален пояс вървеше напред, като държеше свещника високо, за да осветява пътя на Жюстин. Тя пристъпяше умислено, някак отчуждена от всичко заобикалящо я. Аз вървях след нея, а зад мен беше Несим. Напредвахме в индийска нишка по неосветените коридори, прекосявайки стаи с високи тавани, чиито стени бяха покрити с прашни килими, а подовете им — с грубо дюшеме, което скърцаше под краката ни. Най-накрая стигнахме до трапезарията — дълго тясно помещение, чиято наредба говореше за отминало величие, вероятно отоманско по стил; приличаше, да речем, на стая в забравения зимен дворец на Абдул Хамид с ажурните решетки на високите си сводести прозорци, които гледаха към запуснатата розова градина. Тук светлината на свещите с нейните сияйни сенки представляваше идеалният декор към иначе строгата и оскъдна мебелировка. Златистите, червени и виолетови цветове, които на дневна светлина бяха направо непоносими, сега излъчваха стаено великолепие.

Настанихме се на масата и погледът ми отново бе привлечен от сплашеното изражение на Несим, който не спираше да се оглежда наоколо. Може би дори това не е точната дума. Той като че по-скоро очакваше всеки миг от устата й да изригне ненадейна експлозия от неподозирани упреци. Мислено беше готов да ги парира, да ги отблъсне внимателно и любезно. Но Жюстин напълно ни игнорира. Първото нещо, което направи, бе да си налее чаша червено вино. Вдигна я на светлината, сякаш да провери цвета. След това лекичко я наклони първо към единия, после към другия, сякаш беше знаме, изпи я на един дъх и отново я сложи на масата. Петната от руж върху бузите й придобиха емайлен блясък, който нямаше нищо общо с пиянската притъпеност на погледа й. Не носеше никакви бижута. Ноктите й бяха лакирани със златист лак. Сложи лакти на масата, подпря си брадичката и ни изгледа изпитателно — първо единия, после другия, и рече:

— Да, всички ние сме се променили — обърна се бързо и като официален обвинител стрелна пръст към съпруга си. — Виж го, изгуби си едното око.

Несим си замълча учтиво, подаде й нещо от масата, колкото да й отвлече вниманието от неприятната за него тема. Тя отново въздъхна и продължи:

— Дарли, ти изглеждаш много добре, но ръцете ти са напукани и загрубели. Усетих, когато ми погали бузата.

— Сигурно е от цепенето на дърва.

— О, така ли? Но иначе изглеждаш добре, много добре.

(Една седмица по-късно тя щеше да телефонира на Клия и да й каже: „Боже Господи, колко е загрубял. И малкото чувствителност, която притежаваше, е напълно заличена от селянина у него.“)

Несим наруши тишината с нервно покашляне и опипа черната превръзка на окото си. Той очевидно не хареса тона на гласа й, нито натежалата от напрежение атмосфера, в която се усещаше как вълните на омраза се надигат една подир друга. Именно тази омраза беше най-новият и неочакван елемент сред толкова много изненади на речта и обноските. Наистина ли се бе превърнала в истеричка? Или беше болна? Трудно ми бе да изровя от паметта си онази пленителна мургава любовница от миналото, на която всеки жест — дори най-невнимателният, най-неуместният — отекваше с новоизкованото великолепие на истинската щедрост. („Значи се върна — рече дрезгаво — и намери всички ни заключени в Карм. Като стари цифри в забравена сметководна книга. Лоши дългове, Дарли. Бегълци от правосъдието, а Несим?“)

Какво да каже човек в отговор на тези язвителни подмятания? Продължихме да се храним в пълно мълчание, безшумно обслужвани от арабския слуга. От време на време Несим се обръщаше към мен с някой въпрос по съвсем неутрална тема — кратко и едносрично. Всички усещахме болезнено как тишината се процежда край нас, изпразва се като огромен резервоар. Още малко и ще щръкнем сред нея, седнали в столовете си като парцалени кукли. След миг прислужникът влезе с два термоса и увита в хартия храна, които постави в края на масата. Жюстин се обади с възпламенен от арогантност глас:

— И тази вечер ли излизаш?

— Да, и тази вечер съм на смяна — отвърна й Несим и кротко кимна. После се прокашля и се обърна към мен: — Дежурствата ми са само четири пъти в седмицата. Колкото да не стоя със скръстени ръце.

— Колкото да не стои със скръстени ръце! — повтори Жюстин насмешливо. — Или колкото да си загуби окото и единия пръст. Защо не му кажеш истината, скъпи? Ти би направил всичко, само и само да се измъкнеш от вкъщи. — После се наведе към мен и продължи: — За да се измъкне от мен, Дарли. Аз го влудявам с вечните си сцени. Така казва той.

Нескриваната й вулгарност ме притесни ужасно.

Слугата влезе с грижливо изгладената униформа на Несим. Той се изправи, извини се с една дума, придружена с крива усмивка. Останахме сами. Жюстин отново си наля чаша вино, вдигна я към устните си и в този миг аз направо се стъписах, когато съвсем неочаквано ми намигна и рече:

— Истината ще излезе на бял свят.

— Откога сте затворени тук? — попитах.

— Въобще не подхващай тази тема.

— Няма ли начин?…

— Той успя да си го уреди частично. Но не и аз. Пий, Дарли, изпий си виното.

Отпих мълчаливо. След малко Несим отново се появи — в униформа и очевидно готов да потегли. Като по общ сигнал станахме едновременно, слугата взе свещника и сякаш начело на траурна процесия отново ни поведе обратно към балкона. В наше отсъствие единият му край беше застлан с килим, бяха извадени диваните и на няколко малки инкрустирани масички стояха свещници и всичко необходимо за пушене. Нощта беше тиха, възхладна. Пламъците на свещите не потрепваха. Откъм заобикалящия ни мрак долиташе приглушеният плисък на голямото езеро. Несим побърза да се сбогува и ние чухме отдалечаващия се тропот на конските копита да заглъхва, щом зави по пътя, който извеждаше към единствения брод. Обърнах глава към Жюстин. Тя беше вдигнала китките си пред очите ми, а лицето й бе изрязано в недвусмислена гримаса. Държеше ги една до друга, като че сключени от невидими окови. Завъртя пред погледа ми тези въображаеми белезници, после отпусна ръцете си в скута и рязко, със скоростта на змия, пропълзя до дивана и се сгуши в краката ми, като същевременно промълви с глас, разтреперан от разкаяние и омраза:

— Защо, Дарли? Защо!

Каза го така, сякаш питаше не просто съдбата или орисниците си, а самия порядък на вселената — толкова прочувствено прозвуча гласът й. Пламъкът на част от предишната й красота ме озари, разтърси ме като далечно ехо. Ала този парфюм! И толкова отблизо! Попилата в дрехите й миризма ме задушаваше, взе да ми се гади.

Изведнъж обаче притесненията ни като че изчезнаха и най-сетне успяхме да си поговорим човешки. Сякаш мехурът, който цяла вечер ни обвиваше в апатия, внезапно се пръсна.

— Това, което виждаш, е една много различна Жюстин — извика тя тържествуващо. — Но причината е пак у теб — в това, което си въобразяваш, че виждаш! — Думите й изтрополиха като бучки пръст по празен ковчег. — Как така стана, че ти не ме намрази? Да простиш такова предателство толкова лесно — защо, та това не е мъжествено? Да не мразиш вампир като мен? Това не е естествено. Значи не си в състояние да разбереш моето унижение, задето не мога да пирувам, не мога да се угощавам с теб, скъпи мой, да се угощава женската ми природа на любовница. Да, нека ти кажа истината: да те мамя ми доставяше огромно удоволствие, не мога да го отрека. Но изпитвах и някакво съжаление, задето ти предлагах жалко подобие на любов (ха! — отново тази дума), което бе пропито с притворство. Предполагам, че това отново е предателство спрямо безмерната женска суета: да лелееш най-лошото от два свята, от двете думи — любов и измама. Странно е, че сега, когато знаеш истината, и аз мога да ти предложа моята привързаност, вече не изпитвам нищо друго освен нарастващо презрение към себе си. Дали съм достатъчно жена, че да чувствам истинския грях срещу Светия дух като безчестие в любовта? Каква претенциозна глупост — защото самата природа на любовта е такава, че не признава честност.

Тя продължи да говори, без да ми обръща внимание, доказвайки несъстоятелността на моя живот, като фанатично пълзеше нагоре-надолу по паяжината, измислена от самата нея, създавайки образи, които секунди след това обезглавяваше пред очите ми. Какво се надяваше да докаже? После положи за миг главата си върху коленете ми и рече:

— Сега, когато мога на воля да обичам и мразя, колко жалко, че изпитвам само яд при вида на това твое новопридобито самообладание! В един момент ти ми се изплъзна. Но какво ли друго можех да очаквам?

Странно, но това беше самата истина. За най-голямо мое учудване за пръв път усещах, че наистина мога да я уязвя, дори да я покоря с едното си безразличие!

— Ала истината е — обадих се аз, — че у мен няма никаква омраза към миналото. Точно обратното — изпълнен съм с благодарност, защото това мое преживяване, може би само по себе си банално (дори, нищо чудно, и отвратително в твоите очи), ме обогати безмерно!

Тя се извърна рязко и рече троснато:

— Значи сега и двамата може да се посмеем.

Дълго време останахме така — загледани в тъмнината. Жюстин потрепери, запали си цигара и отново подхвана нишката на вътрешния си монолог.

— Аутопсия на несвършеното! Чудя се, какво ли си разбрал от всичко преживяно? В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз! Ако питаш мен, ние всички се зяпаме един друг в пълно недоумение. Много след края на нашата връзка имаше моменти, когато, обзета от угризения, си въобразявах, че един ден може отново да станем любовници, вече върху основата на нови отношения. Какъв фарс! Представях си как те обезщетявам, изкупвам вината си пред теб, изплащам греховете си. Ала… в същото време знаех, че ти винаги ще предпочетеш собствената си митическа представа за мен, обрамчена от петте сетива, пред всяка друга истина. Сега обаче искам да ми кажеш кой от нас двамата се оказа по-големият лъжец? Аз излъгах теб, ти излъга себе си.

В друг момент и в друг контекст тези нейни наблюдения може би щяха да ме изпепелят, но сега те ми бяха необходими по един съвършено нов начин. „Колкото и трудно да е това, идва момент, когато човек трябва да се изправи лице в лице срещу истината“ — бе написал някъде Пърсуордън. Да, чак сега открих подхранващото въздействие на истината — студените ободряващи пръски от онази вълна, която винаги успява да ме придвижи по-навътре към себепознанието. Чак сега разбрах, че моята Жюстин наистина е творение на илюзионист, създадено върху сбърканата арматура на погрешно изтълкувани думи, действия, жестове. Нямаше място за обвинения; истинският виновник беше моята любов, която си бе измислила един образ, който да я подхранва. Нито пък ставаше дума за безчестие, защото всичко бе оцветено според нуждите на любовта сътворителка. Влюбените, подобно на докторите, скриват горчивите хапове в захаросана капсула, за да ги поглъщат по-лесно лековерните! Да, само това трябва да е било, дадох си сметка аз.

И нещо друго, не по-малко завладяващо: открих, че обичащ и обичан, наблюдател и наблюдаван неизменно очертават около себе си едно поле. („Възприятието е като прегръдка — отровата влиза в тялото заедно с прегръдката“ — както пише Пърсуордън.) И така загатват за качествата на любовта си, съдейки по това неголямо поле с огромната му потънала в мрак периферия от неизвестни („рефракцията“) и продължават да я съотнасят към едно обобщено схващане за нещо постоянно по качества и универсално в начина си на действие. Колко ценен се оказа този урок за мен — както в изкуството, така и в живота! С всичко, което бях написал до момента, аз просто доказвах силното въздействие на един образ, образа на Жюстин, който бях създал неволно, чрез самия акт на съзерцание. Тук не ставаше дума за истина или лъжа. Нимфа? Богиня? Вампир? Да, тя беше и трите, и нито едно от тях. Подобно на всяка жена, представляваше всичко онова, което мъжкият ум (нека определим „мъж“ като поет, който непрекъснато съзаклятничи срещу себе си) — което мъжкият ум иска да си представи. Тя съществуваше вечно или пък никога не бе съществувала! Под всичките тези маски имаше само друга жена, всяка жена, като дървен манекен в шивачница, който очаква поетът да го облече, да му вдъхне живот. Проумявайки всичко това и изпълнен със страхопочитание, аз за пръв път започнах да разбирам огромната рефлексивна сила на жената — плодовитата пасивност, с която, подобно луната, тя възприема отразената светлина на мъжкото слънце. Как можех да не съм благодарен за тази жизненоважна информация? Какво значение имаха лъжите, измамите, глупостите в сравнение с тази истина?

И това ново познание повече от всякога ме изпълни с възхита и удивление към нея — като символ на жената, така да се каже — ала трудно ми е да обясня онзи нов елемент, който се бе прокраднал: той имаше привкуса на погнуса от нейната личност и нейните атрибути. Парфюмът! Гадеше ми се от неговата наситеност. Допирът на мургавата й глава до коляното ми пробуди у мен мрачните чувства на отвращението. За малко да се изкуша и отново да я прегърна, за да доизследвам тази завладяваща и необяснима новост на емоциите. Възможно ли е само добавената информация — факти, които като песъчинки се процеждат бавно и ритмично в пясъчния часовник на ума, да променят безвъзвратно качествата на образа, превръщайки го от нещо желано в нещо, което отблъсква? Да, това е същият процес, съвършено същият процес на любовта, казах си аз. Мрачната метаморфоза, предизвикана от киселинната баня на истината — както би казал Пърсуордън.

Седяхме един до друг на този потънал в сенки балкон — заложници на спомените — и продължавахме да разговаряме: новото разположение на личностите остана непроменено въпреки опозицията на новите факти.

Най-накрая тя грабна един фенер и кадифената си наметка и двамата тръгнахме да се разхождаме в бездиханната нощ. Стигнахме до едно голямо дърво нубк, чиито клони бяха обкичени с оброчни плочки. На това място братът на Несим беше намерен мъртъв. Жюстин вдигна фенера високо във въздуха, за да видя дървото по-добре, като ми припомни, че голямата палисада, която обгражда мюсюлманския рай, се състои от дървета нубк.

— Що се отнася до Наруз, смъртта му остава да тежи най-вече на съвестта на Несим. Хората разправят, че той я бил поръчал — коптите твърдят така. И тя се превърна в нещо като семейно проклятие. Майка му е болна, но казва, че никога повече няма да се върне в тази къща. Нито пък той държи тя да се върне. Направо полудява от гняв, когато му говоря за нея. Само повтаря, че иска тя да умре! Ето защо всички сме скупчени тук. Цяла нощ стоя и чета — познай какво? — огромен куп любовни писма до нея, които остави след себе си! Любовните писма на Маунтолив! Нови неясноти, нови неизследвани тъмни ъгълчета! — Тя повдигна фенера и погледна изпитателно в очите ми. — Но това нещастие не идва само от досадата, скуката и меланхолията. В него има и желание да погълнеш света. Напоследък експериментирам с различни опиати, от онези, които те даряват с вълшебни сънища!

После се върнахме обратно в голямата къща, пълна с шумове и прашни миризми.

— Той ми обещава, че един ден ще избягаме и ще отидем в Швейцария, където поне ще имаме пари. Ала кога, кога? А сега и тази война! Пърсуордън твърдеше, че чувството ми за вина е атрофирало. Сега обаче вече нямам сили да решавам сама, вече не. Сякаш волята ми е прекършена. Но това ще мине. — После изведнъж сграбчи ръката ми някак алчно и рече: — Слава Богу, че ти си тук! Само да разговаряме ми стига. С Несим прекарваме по цели седмици, без да разменим и една дума.

Отново се настанихме върху диваните под светлината на свещите. Тя запали цигара със сребрист мундщук и запуши с къси отривисти всмуквания, което й даде сили да продължи монолога си, разгърна се в нощта, разля се като река в мрака.

— Когато всичко рухна в Палестина и агентите ни до един бяха разкрити и заловени, евреите веднага се нахвърлиха срещу Несим, като го обвиниха в предателство само защото беше в приятелски отношения с Маунтолив. Озовахме се между Мемлик и враждебно настроените евреи и изпаднахме в немилост. Евреите ме изгониха. Именно тогава се срещнах отново с Клия; имаше толкова много неща, които трябваше да узная, ала не смеех да й се доверя. Тогава Несим пристигна на границата, за да ме прибере. Приличах на полудяла жена. Бях изпаднала в пълно отчаяние! Той смяташе, че причината е в провала на нашите планове. Беше и това, разбира се; но имаше и друга, по-дълбока причина. Когато двамата действахме заедно като конспиратори, когато ни свързваха общата работа и опасностите, аз наистина изгарях от страст по него. Но да бъдеш под домашен арест с него, принуден да броиш бавно минаващите часове в компанията му… Знаех си, че ще умра от скука. Плачех и страдах точно като жена, насилена да се покалугери против волята си. О, ти едва ли ще можеш да разбереш, защото си европеец северняк. Как би могъл? Да си способна да обичаш един мъж всеотдайно, но само в едно-единствено негово проявление, така да се каже. Знаеш ли, когато не е в стихията си, а неговата стихия е действието, Несим не представлява нищо; човек пихтия, изобщо не прилича на себе си. Сякаш е лишен от собствения си аз и тогава не може да заинтересува никоя жена, да я плени. С една дума, той наистина е чист идеалист. Когато реши, че действа по волята на съдбата, тогава става неузнаваем. Именно в тази си роля успя да ме омагьоса, да ме запали със собствения си пламък. Но като съкилийник, като човек победен, той ме подтиква единствено към депресия, мигрена и най-банални мисли, като например за самоубийство! Ето защо от време на време впивам нокти в плътта му. От отчаяние!

— А Пърсуордън?

— О! Пърсуордън. Това е съвсем различен случай. Щом си помисля за него, винаги се усмихвам. С него моят провал се оказа от съвършено различен порядък. Чувствата ми към него бяха — как да кажа? — почти кръвосмесителни, ако щеш; като любовта към обичан, ала непоправим по-голям брат. Положих толкова усилия, за да спечеля доверието му. Но той беше много умен, или може би прекалено влюбен в себе си. Успя да се опази от моята любов, като ме разсмиваше! Все пак благодарение на него, макар и за кратко, добих трепетното усещане, че пред мен стоят открити и други начини на живот, стига да ги налучкам. Ала той беше голям хитрец. Обичаше да казва: „Творецът, обременен с жена, е като куче с кърлеж в ухото; дразни го, пие му кръвта, ама не може да го махне. Нима така е възможно да се развиваш?…“ Може би той беше толкова желан само защото бе съвършено недостижим. Трудно ми е да говоря за това. Лошото е, че една-единствена дума „любов“ служи за наименование на толкова много различни породи от едно и също животно. Всъщност Пърсуордън беше човекът, който успя да ме помири с разяждащата ме мисъл за онова изнасилване, спомняш ли си? Всички глупости, които Арнаути беше изписал в „Нрави“, всички онези психолози и психоаналитици!

Той направи само едно наблюдение и то попадна право в целта. Каза ми: „Очевидно, че тази поза ти доставя удоволствие, радваш й се като дете, а нищо чудно и сама да си я измислила. Прахосала си толкова време, за да преодолееш стореното ти въображаемо зло. Защо не се откажеш от тази измишльотина и не си кажеш, че случилото се е без значение, макар и да е било приятно? Всяка невроза се изпипва по мярка и се разиграва с определена цел!“ Странно, но няколко такива подмятания и едно иронично изсмиване ми действаха по-добре от загрижеността на толкова много други хора. Изведнъж усетих, че с помощта на неговите думи всичко се разлетя във въздуха, олекна ми и аз се отървах от бремето си. От лекотата ми се зави свят, дори ми прилоша. Това ме озадачи. После останах сама в едно разчистено от боклуци пространство. И отново усетих как ме обзема предишната парализа.

Млъкна, остана така известно време, после пак продължи: — И досега не знам как гледаше на нас. Сигурно с презрение — като на творци на собствените си беди. Човек едва ли може да го вини, че така ревностно пазеше тайните си. Ала и тях, изглежда, не успя да опази. Защото и той си имаше една така наречена задръжка, която по нищо не отстъпваше на моята — нещо, което непрекъснато разяждаше и убиваше чувствата му; тъй че в известен смисъл силата му се оказа една голяма слабост! Ти нищо не казваш, нараних ли чувствата ти? Надявам се, не, надявам се, че самочувствието ти е достатъчно силно, за да посрещне истината за отминалата ни връзка. Бих искала да ти кажа всичко, за да ми олекне и за да си изясним отношенията — разбираш ли? Искам да си призная всичко и да обърна нова, чиста страница. Слушай, дори през онзи първи, съвсем първи следобед, когато дойдох при теб — спомняш ли си? Ти веднъж ми каза колко важен е бил този момент за теб. Когато те сварих в леглото, беше изгорял от слънцето и се чувстваше зле — спомняш ли си? Е, тогава Пърсуордън току-що ме бе изритал от хотелската си стая и аз не бях на себе си от яд. Странно, като си помисля, но тогава всичко, което ти казах, бе предназначено за него, за Пърсуордън! В твоето легло аз прегръщах него и мислено на него се отдавах. И все пак имаше случаи, когато всичко, което чувствах и вършех, бе отправено, бе предназначено за Несим. Всъщност в дъното на боклучавото ми сърце стоеше Несим, както и планът. Най-съкровените въжделения на моя живот бяха свързани с това налудничаво начинание. Смей се, Дарли, сега вече може да се смееш! Хайде, изсмей се за разнообразие. Защо си увесил нос, защо? Ние всички сме в плен на емоционалното поле, което излъчваме около себе си — сам си го казвал. Може би единствената ни грешка е, че се стремим към истина, която нямаме сили да понесем, вместо да си кротуваме уж доволни с измислиците, които сами произвеждаме един за друг. — Тя се изсмя отривисто, иронично и отиде до края на балкона, за да хвърли димящия си фас в мрака. После се обърна, застана с лице към мен, много сериозна, като че си играеше с малко дете, потупа леко длани и взе напевно да произнася имената. — Пърсуордън и Лиза, Дарли и Мелиса, Маунтолив и Лейла, Несим и Жюстин, Наруз и Клия… Ето сега с тази свещ ще отида да ги приспя, а с тази брадва ще ги обезглавя. Тази странна комбинация би трябвало да заинтересува някого; или пък е само безсмислена демонстрация на фойерверки, действията на човешки същества или на потънали в прах кукли, които могат да бъдат захвърлени в тъмния ъгъл на писателския ум? Мисля, че и ти си задаваш този въпрос.

— Защо спомена Наруз?

— След като умря, открих едни негови писма до Клия; в гардероба му, при шапчицата му от обредното обрязване имаше и голям букет восъчни цветя, както и свещ, висока колкото човек. Нали знаеш, че това са атрибутите, с които коптите правят предложение за брак. Но очевидно не му е стигнал куражът да ги изпрати! Как само се смях тогава!

— Смя ли се?

— Смях се до сълзи. Но всъщност се смеех на себе си, на теб, на всички нас. Все едни и същи спънки по пътя, нали; все едни и същи драми, и позорните тайни — и те едни и същи. Как да не се смее човек?

Беше станало късно и тя ми показа пътя до мрачната, неприветлива спалня за гости, където ми бе приготвено легло. Постави свещника върху старомодния скрин. Легнах и веднага заспах.

Трябва да е било някъде малко преди зазоряване, когато се събудих и видях, че седи до леглото ми гола с ръце, сключени като в смирена молитва, подобно улична арабска просякиня. Сепнах се.

— Нищо не искам от теб — рече тя, — съвсем нищо, само да легна до теб, да ме прегърнеш, да ме утешиш. Главата ми ще се пръсне и никакви хапчета не ми помагат да заспя. Не искам да оставам на произвола на собствените си мисли. Само малко утеха търся, Дарли, нищо друго. Да ме погалиш, да ми кажеш нещо — това е всичко.

Още сънен, се преместих безмълвно, за да й направя място. Дълго време плачеше, трепереше, мънкаше, преди да успея да я успокоя. Но най-накрая заспа, тъмната й глава потъна във възглавницата до мен.

Останах буден, усещайки с почуда и недоумение отвращението, което се надигна у мен и замъгли всички други чувства. Откъде се появи то? От парфюма ли? Тежкият непоносим парфюм и миризмата на тялото й. Сетих се за едно стихотворение на Пърсуордън.

Избавен от нейните ласки пиянски,

нахапани устни — плод мек и гранив,

от които смучеш и късаш на хапки

хапки от мрака, в който кървим.

Някогашният прекрасен образ на моята любов сега лежеше в свивката на ръката ми, безпомощно като пациент върху операционна маса, и едва дишаше. Беше безсмислено дори да повтарям името й, което навремето мълвях като магическо заклинание и то имаше силата да смрази кръвта в жилите ми. Най-накрая тя бе станала жена — лежеше с размазан грим, съсипана и съкрушена, подобно мъртва птичка, паднала в канавката, ръцете й се бяха сгърчили като грабливи нокти. Сякаш тежка желязна врата се затвори завинаги в сърцето ми.

С нетърпение чаках зората да дойде и да ме освободи. Чаках с нетърпение да се махна оттук.

IV

Отново се разхождах по улиците на лятната столица, крачех под лъчите на пролетното слънце и безоблачното, кипнало от престрелки синьо море — полусънен и полубуден, — чувствах се като Адам от средновековните легенди: с тяло, направено от компонентите на света, чиято плът е пръст, костите — камъни, кръвта — вода, косата — трева, зрението — слънце, дъхът — вятър, мислите — облаци. Чувствах се безтегловен като след дълга изтощителна болест, сякаш плувах във въздуха, носех се над плитчините на Мареотис, белязани от всевечните приливи и отливи на неговите апетити и желания, породени от историята на това място; древен град, а отколешните му жестокости, непокътнати от вековете, са вдигнали стан в пустинята край езерото. Вървя по вдълбаните прорези на познати улици, плъпнали във всички посоки като лъчите на морска звезда, идват откъм центъра, а той е там, във вечното жилище на своя основател. В паметта ми отекват познати стъпки, забравени сцени и разговори, изскачат ненадейно пред взора ми направо от околните дувари, кафенета и зарешетени прозорци на стаи с олющени тавани. Александрия, принцеса и кокотка. Царски град и anus mundf13. Никога няма да се промени, докато тук расите продължават да се смесват и кипят като шира в казан; докато улиците и площадите продължават да гъмжат и клокочат във ферментацията на несъвместими страсти и омрази, яростни буйства и безжизнена вялост. Плодовита пустош от човешка любов, осеяна с белеещите кости на безброй изгнаници. Източени палми и минарета празнуват женитба високо в небето. Кошер от бели къщи се е наредил в шпалир от двете страни на тези тесни, глухи улици от кал, които по мръкнало отекват с воя на арабска музика и с писъците на момичета, нетърпеливи да се отърват от някои досадни ципи на тялото си (сякаш им пречат да вървят), предлагайки в нощта онези страстни целувки, на които парите не гледат с лошо око. Тъгата и блаженството на живота в този човешки котел, който продължава рода си, за да се увековечи, съпътстват безкрайния цикъл от възраждане и изтребление, сам по себе си назидателен, защото учи и реформира по силата на унищожителната си мощ. („Човек се люби единствено за да се увери в собствената си самота“, каза веднъж Пърсуордън, а при друг случай Жюстин допълни мисълта му като музикална кода: „Най-хубавите любовни писма на една жена са винаги адресирани до мъжа, когото мами“, и тя вирна вековния си профил и излезе на балкона, сякаш увисна над осветения град, където дървесните листа приличаха на изрисувани от електрическите реклами, където гълъбите се щураха като прокудени бездомници…) Голяма пита мед от лица, мимики и жестикулации.

„Превръщаме се в онова, за което си мечтаем“ — обичаше да казва Балтазар и все търсеше между големите сиви камъни на калдъръма ключето на своя часовник, който е Времето. „В действителността, в материалния свят ние постигаме само картините, сътворени от нашето въображение.“ Градът обаче не дава отговор на подобни твърдения. Като огромна ленива анаконда се е свил на кълбо около сънливите си обитатели, сякаш се е уединил, за да смели погълнатото. И сред извивките на лъскавата му кожа клетият човешки род следва хода на нещастното си съществуване, без да разбира, без да вярва, само повтаря до безконечност заучените си жестове на отчаяние, покаяние и любов. Философът Демонакс казва: „Никой не иска да е зъл“, и е бил наречен циник заради страданията си. А Пърсуордън в друго време и на друг език добавя: „Дори и полуразсънен да живееш сред сомнамбули, отначало е страшно. После човек се научава да се преструва!“

Отново усетих атмосферата на града вътре в мен, повехналите му красоти протягат пипалата си, за да ме спипат. Представих си настъпването на нови сезони, летата, пълни с отчаяние, нови атаки от „байонетите на времето“. Животът ми млад ще изгние в душни кантори под хладния полъх на електрически вентилатори, под светлината на прашни голи крушки, провесени от напукани тавани с олющената боя на уж току-що ремонтирани помещения. В кафенето „Ал Актар“, седнал пред зелената ментовка, заслушан в сърдитите мехурчета на наргилетата, ще имам време да изуча дълбоката глухота, която настъпва след всяко провикване на амбулантните търговци и звучното трополене на зарчетата по дъската за табла. Същите стари сенки минават и отминават покрай джамията Наби Даниил, блестящите лимузини на банкерите са подкарали драгоценния си товар от заможни дами към бридж партита, към синагогата, към запердените стаички на гадателки и към най-луксозните кафенета на града. Навремето всичко това имаше силата да ме докосне, дори нарани. А сега? Откъси от мелодия, бликнала от едно кафене с алена тента, ми напомниха за Клия, която веднъж подхвърли: „Музиката е сътворена, за да засилва човешката самота.“ Разхождах се тук с любопитство, дори с разнежено сърце, само защото за мен градът беше нещо, което сам съм дефлорирал и в чиито обятия се бях научил да придавам особен смисъл на съдбата. Тези порутени дувари с изронена мазилка, варното мляко на белосаните стени, което се бе напукало на милион люспици с цвета на стрида, приличаха на кожата на прокажените, които стенеха тук, в покрайнините на арабския квартал; но това беше само кожата, само обвивката на мястото, която се лющеше, напукваше се под лъчите на слънцето.

Дори войната се бе примирила с този град и всъщност бе стимулирала търговията. Цели войскови части се скитаха безцелно с мрачния вид на непоколебимо отчаяние, с който всички англосаксонци се отдават на удоволствията си; а жените им, напълно лишени от привлекателност, бяха облечени в униформи, които им придаваха вид на изгладнели вълчици — сякаш още миг и ще излочат топлата кръв на младенците. Публичните домове процъфтяваха, разраснаха се и тържествуващо погълнаха целия квартал около стария градски площад. Противно на всички очаквания, войната бе заразила града с някакво карнавално опиянение; дори нощните бомбардировки над пристанището бързо се забравяха през деня, хората свиваха рамене и бързаха да ги загърбят, както се прави с мъчителните кошмари, всъщност спомняха си за тях като за някакво ненадейно възникнало неудобство. И това бе единственото изключение. За хората като че нищо не се беше променило. Брокерите продължаваха да седят наклякали по стъпалата на клуба „Мухамад Али“ и да преплюнчват вестниците. Старите конски кабриолети продължаваха да потропват забързано в изпълнение на всевъзможни услуги. Тълпи от разхождащи се хора изпълваха белия Корниш, възползвайки се от мекото пролетно слънце. По балконите бяха накацали приказливи момичета и простираха мокри чаршафи. Александрийци продължаваха да се движат в затворената, обагрена в мораво циклорама на живота, който си въобразяваха, че водят. („Животът е по-сложен, отколкото си мислим, ала и много по-прост, отколкото дръзваме да си представим.“) Момичешки гласове — насечени арабски четвърт тонове, а от синагогата долита металическо жужене, прекъсвано от време на време от звуците на систрум. В Бурсата14 врявата е огромна, пищят, подобно стенещо от болка огромно животно. Сарафите подреждат парите си като сладки на витрина. Паши с алени фесове са се разположили в коли, прилични на блестящи саркофази. Джудже свири на мандолина. Едър евнух с пръстен от гранат, голям колкото брошка, се тъпче с пасти. Безкрак мъж върху дъска на колелца пелтечи нещо, мучи и се лигави.

В това бясно препускане на ума изведнъж се сещам за Клия — гъстите й ресници, които замрежват всеки поглед на красивите й очи — и смътно се зачудих кога ли ще се появи. Но междувременно блуждаещите ми стъпки ме отведоха до тясната уличка Лепсий, до проядената от червеи стая със стол от камъш, който скърцаше цяла нощ, където някога старият поет на града бе рецитирал „В очакване на варварите“. Стъпалата отново проскърцаха под моите ходила. На вратата имаше надпис на арабски: „Тишина“. Не беше заключено.

Гласът на Балтазар прозвуча необикновено пискливо и глухо, когато ми извика да влизам. Транспарантите бяха спуснати и стаята беше потънала в полумрак. Той беше в леглото. Стъписах се, като забелязах, че косата му е съвсем бяла. Заприлича ми на някакъв древен двойник на самия себе си. Трябваха ми минута-две, докато се уверя, че не е боядисана. Изглеждаше ужасно променен! Да, ама не иде да извикаш към приятеля си: „Боже Господи, колко си остарял!“ Въпреки че за малко щях да направя точно това, макар и неволно.

— Дарли! — обади се той немощно и протегна за поздрав ръце, подути като боксьорски ръкавици от бинтовете, с които бяха пристегнати.

— Какво, за бога, се е случило с теб?

Той въздъхна тъжно и раздразнено, после ми кимна да седна на стола. В стаята цареше пълен безпорядък. Купища книги и вестници лежаха разхвърляни по пода под прозореца. Както и едно пълно догоре цукало. Шахматна дъска с разпилени по нея фигури. Вестник. Върху таблата за храна — кифличка със сирене и една ябълка. Умивалникът — отрупан с мръсни чинии. До него в чаша с мътна течност проблясваше изкуствено чене, към което трескавите му очи поглеждаха от време на време объркано и нерешително.

— Нищо ли не знаеш? Това ме учудва. Лошите и скандалните вести се разпространяват толкова бързо и стигат толкова далеч, че според мен би трябвало вече да си ги научил. Историята е дълга. Да ти я разкажа ли, за да добиеш и ти онзи вид на тактично съчувствие, с който Маунтолив сяда всеки следобед да играе шах с мен?

— А ръцете ти?

— И до тях ще стигна. Идеята я заимствах от твоя ръкопис. Но истинският виновник според мен е това чене тук в чашата. Виж го само как проблясва зловещо. Ченето ми погоди номера. Когато разбрах, че съм на път да остана без зъби, изведнъж започнах да се държа подобно жена в критическа възраст. Как иначе да си обясня това, че се влюбих като гимназист? — И веднага се опита да притъпи болезнения въпрос с престорен смях. — Първо Кабал, който беше разформирован и всичко отиде по дяволите. Появиха се мистици, тесногръди теолози, изобретателни фанатици, въобще целият боклук, който се навърта край сектите и проглушава хорските уши с всевъзможни догми! Но за мен този кръжец имаше особено значение, едно погрешно значение, което макар и подсъзнателно, ми изпращаше своите съвършено ясни послания. Вярвах, че бавно и постепенно ще успея да се отърва от апетита на собствената си плът. Смятах, че в крайна сметка ще постигна философска улегналост и уравновесеност, които ще тушират страстната ми природа, ще стерилизират действията ми. Разбира се, навремето мислех, че не страдам от никакви предразсъдъци, че подбудите ми да търся истината са съвсем чисти. Но подсъзнателно използвах Кабал точно с тази цел — вместо да го оставя той да ме използва. Грешка номер едно! Налей ми малко вода от каната ей там. — Жадно изгълта водата през розовите си венци. — А сега идва абсурдът. В един момент открих, че зъбите ми падат. Беше ужасно. Съсипах се. Почувствах се като осъден на смърт, защото това беше потвърждение на факта, че остарявам, че животът ми се изплъзва. Винаги съм бил особено придирчив на тема уста, винаги съм ненавиждал хора с лош дъх и обложен език; но най-много от всичко съм ненавиждал изкуствените зъби! Несъзнателно обаче изглежда сам си докарах до главата тази невероятна беля — нещо като последно, отчаяно хвърляне на зара, преди да ме е спипала старостта. Не се смей! Аз се влюбих както никога преди, или може би само както когато бях на осемнайсет години. „Пронизващи като игла целувки“, така ли беше? Или както би казал Пърсуордън: „Коварните гонади са плъпнали на лов за женска плячка, ласото на семенника се стяга — познатият биологически терор.“ Ала, скъпи ми Дарли, никак не ми беше до смях. Тогава все още си имах моите зъби! Но обектът на моите чувства, един гръцки актьор, беше възможно най-ужасният избор, който можех да направя. Да изглеждаш като бог, да пръскаш край себе си очарование подобно рой сребърни стрели и в същото време да представляваш едно толкова дребнаво, бездуховно, продажно и празноглаво същество: ето какво беше Панайотис! Аз го знаех, но това нямаше никакво значение. Видях в него онзи младеж от Селевкия15, за когото пише Кавафис в своето стихотворение16. Не спирах да се ругая пред огледалото. Но нищо не можех да сторя, не бях в състояние да се променя. После, ако трябва да кажа истината, всичко може би щеше да отмине, както се е случвало стотици пъти преди това, ако той не ме беше докарал до лудост от ревност; последваха изстъпления и ужасни сцени на взаимни обвинения. Спомням си как старчето Пърсуордън току подмяташе: „О! Вие, евреите, много обичате да страдате“, и тогава аз му отвръщах с цитат от Момзен17 за проклетите келти: „Разрушили са толкова държави, без да основат нито една. Никъде не са създали велика държава, нито са развили собствена култура.“ Не, това не беше израз на комплекса ми на тема малцинство: то бе нещо като убийствена страст — такава, каквато се среща по книгите и с която нашият град е известен в историята! Само за няколко месеца се пропих. Непрекъснато обикалях публичните домове, които той посещаваше. Взимах опиати с рецепта и му ги давах да ги продава. Правех абсолютно всичко, само и само той да не ме напусне. Превърнах се в слаба, безволева жена. Ужасен скандал или по-скоро цяла серия от такива скандали и ето че лекарската ми практика започна да намалява, докато в един момент пациентите ми съвсем изчезнаха. Амарил пое клиниката само от добро сърце, като гледаше да не замре работата в нея, докато аз успея да се изправя на крака. В същото време веднъж ми се случи да ме влачат по пода на един клуб, докато аз се бях вкопчил в пеша на палтото му и го молех да не ме напуска! Друг път ме бутнаха на земята на улица Фуад, биха ме с бастун пред френското консулство. Изведнъж се оказах в центъра на вниманието на всички мои приятели, които изглеждаха тъжни и угрижени и правеха какво ли не, само и само да предотвратят най-лошото. Напразно. Бях се превърнал в непоносим човек! И този жесток живот продължи дълго — ала сякаш ми доставяше удоволствие да бъда унижаван, отритван, презиран, да се отнасят с мен като с отрепка! Сякаш исках да погълна света, да изсмуча докрай гнойта от раната на любовта, за да пресъхне и заздравее. Стигнах до крайности, които не подозирах, че съжителстват у мен, и все пак аз бях този, който провокира появата им, или може би моите зъби? — Той хвърли сърдит, яростен поглед към изкуственото чене, въздъхна и поклати глава, сякаш споменът за тези неволи продължаваше да го терзае.

— Странно как някакви случайни неодушевени предмети понякога могат да предизвикат пълен емоционален срив; любов, причинена от кучешки зъб, омраза, породена от късогледство, страст, подхранвана от космати ръце. Ала най-накрая онова, което го отврати окончателно, беше зеленият гумен предпазител на пръста ми. Не можеше да понася върху тялото си допира на ръка с показалец в гумен предпазител. Но аз трябваше да го нося, защото пръстът ми отново бе започнал да забира; нали знаеш, че страдам от една малка екзема, която ми прави номера от време на време, обикновено когато съм смазан или превъзбуден. Дори понякога успява да пробие през дебелата коричка от синкав метален. Какво ли не опитах, ала без резултат. Може би подсъзнателно съм подхранвал отвращението му, така както младеж неволно подхранва собственото си акне? Кой знае?

След време, разбира се, историята приключи, както свършва всичко, дори, както се предполага, и самият живот! Нямаше достойнство в страдание като моето — безмълвно като животно, измъчвано от непоносими рани, до които езикът му не стига. Именно тогава си спомних едно наблюдение в твоя ръкопис относно грозотата на моите ръце. И защо не съм ги отсякъл и захвърлил в морето, както ти съвсем уместно ми препоръчваш? И този въпрос се загнезди в ума ми. Тогава сетивата ми бяха притъпени от опиати и алкохол и реших, че нищо няма да усетя. Така или иначе, направих опит да се отърва от ръцете си. Ама ти не можеш да си представиш колко хрущяли и жили има по тях! И се оказах в положението на онези глупаци, които тръгват да си прерязват гърлото, обаче опират до хранопровода, а там вече е трудно. И разбира се, винаги оживяват. А при мен болката беше толкова страшна, че най-накрая се отказах и точно тогава се сетих за Петроний. (Ролята на литературата в нашия живот!) Напълних ваната с гореща вода и легнах вътре. От това обаче кръвта ми не потече, или беше вече свършила? Малкото, което успях да изцедя — няколко черни съсирека — имаше цвета на асфалт. Тъкмо се канех да опитам някой по-сигурен начин да облекча любовната си мъка, когато Амарил нахълта с ругатни и ми изля в устата силно успокоително, което трябваше да действа двайсет и четири часа. Въпросното време използва, за да приведе в ред тялото и стаята ми. След това бях много болен — от срам, предполагам. Да, предимно от срам, разбира се, въпреки че бях силно отпаднал от крайностите, на които се бях подложил. Оставих се в ръцете на Пиер Балб, който ми извади зъбите и ме снабди с това тук тракащо като кастанети чене — истинско произведение на изкуството. Ар нуво! Амарил направи опит да анализира състоянието ми — но какво да каже човек за тази доста приблизителна наука, която в единия си край опира до антропологията, а в другия — до теологията? Има много неща, които все още не се знаят: например това защо човек коленичи в църква — защото коленичи и когато прониква в жената; или защо обрязването води началото си от подрязването на лозата — защото без него ще избуят листата и няма да има плодове! Не изповядвах никаква философска система, на която да се опра, както бе направил Да Капо. Спомняш ли си как Каподистрия обясняваше природата на вселената? „Светът е биологично явление, което ще изчезне, когато всеки мъж е имал всички жени, и всяка жена — всички мъже. Очевидно, че това не би могло да стане много бързо. А междувременно нищо друго не може да се направи, освен да подпомагаме силите на природата, като здраво тъпчем гроздето. Що се отнася до живота ни след смъртта — от какво друго може да се състои той освен от пълна насита? Играта на сенките в рая — красиви кадъни прекосяват екраните на паметта, вече нежелани, вече нежелаещи да бъдат желани. Най-накрая и двете страни притихват в покой. Но не е възможно да стане веднага. Нужно е търпение. Затова, аванти!“ Докато лежах, имах предостатъчно време да мисля. Вслушвах се в скърцането на плетения стол и шумовете, които долитаха откъм улицата. Добрите ми приятели често ме посещаваха, носеха ми подаръци и подхващаха разговори, от които ме заболяваше главата. Така постепенно изплувах на повърхността — бавен и безкрайно дълъг процес. Тогава си казах: „Животът е господарят. Ние живеем срещу природата на собствения си интелект. Истинският учител е търпението, издръжливостта.“ Наистина, бях научил един урок, но на каква цена!

Ако се бях справил с любовта си, ако я бях направлявал с открито сърце, щях по-добре да служа и на идеите на Кабал. Ще кажеш, че това е парадокс, нали? Може би. Вместо да оставя любовта да отрови интелекта ми, а интелектуалните ми съмнения — любовта. Въпреки че вече съм се възстановил и отново съм готов да се върна в света, всичко естествено в живота ми като че ли е изчезнало! Сутрин все още се събуждам с вика: „Той си е отишъл завинаги! Истинските любовници съществуват заради любовта.“

Балтазар изстена, или по-скоро изграчи шумно, после изпълзя от завивките си — изглеждаше ужасно смешен във вълнения си гащеризон — и взе да рови в чекмеджетата на шкафа за носна кърпа. Обърна се към огледалото и му рече:

— Най-крехката, най-лесно уязвимата и най-трагичната от всички наши илюзии е тази да вярваме, че с действията си можем да увеличим или намалим общия сбор на доброто и злото в света. — После поклати мрачно глава, върна се в леглото, разпуха възглавниците, подпря ги зад гърба си и додаде: — А онова дебело добиче, отец Пол, ми говори за благосклонно приемане на света. Такова отношение може да има само след пълното признаване на необятността на злото и доброто, тогава, когато човек сам е населявал тази необятност и я е изследвал до дъно без каквито и да било морални и прочие задръжки, чрез собствената си ограничена способност за проникновено разбиране — това трябва, за да приемеш света такъв, какъвто е. Каква само задача наистина! Ето, лежа тук, времето минава и аз си мисля за него. Време от всякакъв вид се процежда през стъкленицата на пясъчния часовник: „време незапомнено“, „засега“, „открай време“, „от памтивека“; времето на поета, на философа, на бременната жена, на календара… Дори и онова „времето е пари“, и то влиза в сметката; а после, като си помислиш, че според фройдистите парите са изпражнения, тогава значи това се отнася и до времето! Дарли, ти се появи точно навреме, защото утре аз ще бъда реабилитиран с помощта на моите приятели. Идеята принадлежи на Клия. Отдавна ме притеснява мисълта за това как отново ще се появя пред обществото след всичките магарии, които извърших. Как отново ще погледна града в очите — това е моят проблем. Само в такива моменти човек разбира кои са истинските му приятели. Утре една малка групичка от тях ще дойде тук. Аз ще ги чакам облечен, ръцете ми ще бъдат превързани по-дискретно, ченето — на място, и разбира се, ще трябва да нося черни очила. Маунтолив, Амарил, Помбал и Клия — по двама от двете ми страни. Така ще извървим цялата улица „Фуад“, после ще седнем на тротоара пред „Паструди“ да изпием по едно кафе. Няма да бързаме. Маунтолив е запазил най-голямата маса за обяд в „Мухамад Али“ и е поканил двайсет души, за да отпразнуват моето възкръсване от мъртвите. И този красив жест на солидарност със сигурност ще успее да сложи на място злите езици и подигравателните усмивки. След това съм поканен на вечеря у семейство Червони. И с тази всеотдайна помощ, на която за щастие мога да разчитам, аз се надявам да си възвърна изгубеното доверие, най-вече на моите стари пациенти. Много мило от страна на приятелите ми, нали? И съвсем в традициите на града. Сега вече мога да си отдъхна, да се усмихна — една блестяща усмивка, на която само Пиер ще гледа с умиление: умилението на майстора към неговото творение. — И той вдигна бинтованите си ръце, както боксьор влиза в ринга, и с мрачен вид приветства въображаемата публика. После се отпусна назад, потъна тежко във възглавниците и отново ме изгледа. Очите му излъчваха блага тъга.

— Къде е Клия? — попитах.

— Тук си е. Беше при мен вчера следобед и питаше за теб.

— Несим каза, че е заминала нанякъде.

— Може да е отишла до Кайро, но само за следобеда. А ти къде беше?

— Пренощувах в Карм.

Последва дълга пауза, в която ние мълчаливо се изгледахме. Очевидно, че главата му гъмжеше от въпроси, с които тактично избягваше да ме бомбардира; а самият аз чувствах, че има още много неща, които не мога да обясня. Взех една ябълка и я захапах.

— А писането? — попита той след дълго мълчание.

— Спрях го. За момента не съм в състояние да продължа. Някак не мога да съчетая истината с измислицата, която е така необходима на всяко изкуство, стига двете да не са съшити с бели конци. Замислих се за това, когато бях в Карм и отново видях Жюстин. Знаеш ли, въпреки фактическите грешки на ръкописа, който ти бях изпратил, в образа й като че имаше повече поетическа истина — дори, ако щеш, и психографическа. Защото творец, който не умее да споява елементите, рано или късно се проваля. И аз не съм на прав път.

— Не разбирам, защо? Самото това откритие би трябвало да те насърчи, вместо да те смущава. Имам предвид изменчивостта на всяка истина. Зад всеки факт могат да стоят хиляди мотиви и всичките да са еднакво валидни, защото всеки факт има хиляди страни. А и колко много истини съществуват, които нямат нищо общо с каквито и да било факти! Твое задължение е да ги проследиш. Във всеки миг многообразието е до нас. Защо, Дарли? Това би трябвало да те вдъхновява, да придаде на твоето писане заоблените форми на бременна жена.

— Точно обратното, то ми пречи. Поне за момента. А сега, когато вече отново се намирам в истинската Александрия, от която съм заимствал толкова много от моите описания, не чувствам нужда да пиша — или поне да пиша нещо, което не отговаря на високия критерий, който според мен лежи в основата на всяко изкуство. Спомняш ли си какво бе написал Пърсуордън: „Романът трябва да представлява гадаене по изкормените вътрешности, а не подробен репортаж за мача, който се разиграва на поляната в някое абатство!“

— Да, спомням си.

— Така трябва да бъде. Ала сега аз отново съм изправен лице в лице с моите модели и не желая да ги преправям и скалъпвам. Ако започна отново, ще ги разгледам от съвсем друг ъгъл. Но все още има толкова много неща за всички вас, които не зная, а и по всяка вероятност никога няма да науча. Например Каподистрия, къде е неговото място?

— Говориш така, сякаш знаеш, че е жив.

— Мнемджиян ми каза.

— Да, загадката не е много сложна. Той работеше за Несим, но направи голям гаф и се компрометира. Трябваше да изчезне. За негов късмет това съвпадна с пълния му банков банкрут. Парите от застраховката му бяха жизнено необходими! И тогава Несим осигури обстановката, а аз — трупа. Нали знаеш, че получаваме доста трупове от всякакъв вид. Просяци. Хората дори си даряват телата, всъщност продават ги приживе за определена сума. Медицинските училища имат нужда от тях. Не беше трудно да се намери труп, при това сравнително пресен. Веднъж се опитах да ти намекна за случилото се, но ти не ме разбра. Така или иначе, всичко мина по мед и масло.

Сега Да Капо живее в една красива кула, като дели времето си между тайните на черната магия, която изучава усърдно, и някои поръчки от Несим, които получава във връзка с неговите планове — но за тях аз не знам нищичко. Истината е, че много рядко срещам Несим, а Жюстин изобщо не съм я виждал. Въпреки че могат да приемат гости след специално разрешение от полицията, те никого не канят в Карм. Само от време на време Жюстин се обажда да си побъбри с някого, и толкоз. Ти, Дарли, си бил обект на специална привилегия. Сигурно сами са ти извадили разрешително. Но аз се радвам, че те виждам във форма и с по-бодър дух. Направил си стъпка напред в правилната посока, нали?

— Не знам. Просто по-малко се тревожа.

— Този път ще бъдеш щастлив. Усещам го; много неща са се променили, но и много са си същите. Маунтолив ми каза, че те е препоръчал за цензор и че по всяка вероятност ще останеш в апартамента на Помбал, докато успееш да си намериш по-подходящо жилище.

— Още една загадка! Аз почти не познавам Маунтолив. Защо изведнъж е решил да играе ролята на мой благодетел?

— Не знам, може би заради Лиза.

— Сестрата на Пърсуордън ли?

— Отседнали са в лятната резиденция за няколко седмици. Предполагам, че или той, или и двамата ще те потърсят много скоро.

Някой почука на вратата и един слуга влезе, за да почисти апартамента; Балтазар се надигна от леглото и взе да се разпорежда. Аз станах да си вървя.

— Има само един проблем — обади се той, — който не ми дава мира. Да оставя ли косата си в тоя вид? Когато не е боядисана, приличам на сто и седемдесет годишен старец. Но от друга страна пък, по-добре да я оставя така, като символ на моето възкресение от мъртвите, на моето завръщане като човек, пречистен от суетата на света. Какво ще кажеш? Да, да, няма да я пипам. По-добре така да се появя.

— Защо не хвърлиш ези-тура?

— Може и това да направя. Тази вечер трябва да се поупражнявам да ходя малко из стаята; странно колко слаб се чувства човек, като се залежи. Две седмици на легло и краката отказват да ти служат. А утре не бива да падам, защото хората ще си помислят, че пак съм се напил, и това ще ме довърши. Що се отнася до теб, Дарли, ти трябва да откриеш Клия.

— Ще се отбия до ателието й. Може би работи.

— Радвам се, че се върна.

— Странно наистина, но и аз се радвам.

Сред пъстрото безредие на уличния живот човек неволно се превръща в един от древните жители на града, сякаш излязъл от гроба, за да го посети. Къде бих могъл да намеря Клия?

V

Нямаше я в апартамента, въпреки че пощенската й кутия беше празна, което означаваше, че е прибрала писмата и е отишла да ги изчете, докато си пие капучиното, както обичаше да прави. И в ателието нямаше никого. Това обаче беше в тон с моето настроение. Реших, че сигурно ще я открия в някое от любимите ни заведения, и затова тръгнах бавно по улица „Фуад“ в посока към „Бодро“, към кафенетата „Золтан“ и „Кокен“. Но от нея нямаше и следа. В „Кокен“ един възрастен келнер, който ме позна, ми каза, че рано сутринта я е видял да върви по „Фуад“ с папка под мишница. Продължих да обикалям, като от време на време надничах през уличните витрини, отбивах се в антикварните книжарници, докато най-накрая стигнах в „Селект“ на крайбрежния булевард. И там я нямаше. Поех обратно към собствения си апартамент, където намерих бележка от нея, че е заета и ще ме потърси чак в късния следобед; това ме подразни, защото означаваше, че трябва да прекарам почти целия ден сам, но изведнъж се сетих, че сега е моментът да се подстрижа в новата бръснарница на Мнемджиян и да се насладя на фараонския й разкош („Банята с природна сода“ — така я наричаше Пърсуордън.) Освен това щях да имам време и да си разопаковам багажа.

Ала случаят ни срещна, не уговорките. Излязох да си купя пликове и марки и минах напряко през малкия площад „Баб ел Федан“. В един момент усетих как сърцето ми само се килна на една страна и направи рязък завой, защото тя седеше на същото място, където през онзи първи ден бе седяла и Мелиса; гледаше замислено и съсредоточено в чашата си с кафе, с малко крива усмивка на лицето, сякаш се надсмиваше над себе си, и с подпряна върху две ръце брадичка. Същото разположение по място и време, в което навремето бях заварил Мелиса, и затова така трудно събрах кураж да вляза в „картината“ и да я заговоря. Обзе ме някакво странно чувство за нереалност точно когато трябваше да повторя това забравено действие, от което ме делеше толкова дълъг отрязък от време. Сякаш се пресегнах да отворя врата, която бе стояла заключена и залостена за цяло едно поколение. Ала това бе Клия, не Мелиса, и русата й глава стоеше наведена с детинско любопитство над чашата турско кафе. Разклати утайката, завъртя я три пъти и обърна чашата върху чинийката. Остави я така, за да изсъхне, а после да си гледа на кафе.

— Значи не си се променила. Продължаваш да гледаш на кафе.

— Дарли! — Тя скочи, извика радостно и двамата се прегърнахме силно. Странен вътрешен трепет прониза тялото ми, нещо като проглеждане на слепец. Почувствах топлите й засмени устни върху моите, ръцете й — върху раменете. Сякаш някой счупи прозорец с камък и в задуха на отдавна запечатана стая нахлу свеж полъх. Останахме за миг прегърнати и усмихнати.

— Изплаши ме! Тъкмо бях тръгнала към апартамента ти.

— Аз пък цял ден се въртя в кръг да те търся, сякаш гоня опашката си.

— Имах работа. Дарли, много си се променил! Раменете ти вече не са прегърбени. А какво е станало с очилата ти?

— Счупих ги съвсем случайно, след което открих, че виждам и без тях.

— Радвам се за теб. Браво! Кажи ми, виждаш ли бръчки по лицето ми? Опасявам се, че вече съм се сдобила с известно количество. Как намираш, променила ли съм се много?

Истината е, че беше по-красива от всякога, по-слаба и с нови за мен, по-изискани и грациозни жестове и изражения, които издаваха неспокойната й зрелост.

— Смехът ти се е променил.

— Наистина ли?

— Сега е по-дълбок и по-мелодичен. Не бива да те лаская. Като смях на славей, ако славеите се смеят.

— Не ме карай да се притеснявам заради смеха си, тъй като възнамерявам още много да се смея заедно с теб. Ако ще ми говориш така и ще ме караш да се чувствам неловко, ще взема да крякам като жаба.

— Клия, защо не дойде да ме посрещнеш?

Тя сбърчи нос за миг, сложи ръка върху моята и отново наведе глава към кафеената утайка, която бе засъхнала в малки завъртулки и нагънати като дюна вълнички.

— Запали ми една цигара — помоли.

— Несим каза, че си се скрила в последния момент.

— Да, точно така беше, скъпи.

— И защо?

— Изведнъж реших, че присъствието ми е неуместно. Че може да причини излишни усложнения. Ти си имаш стари дела за оправяне, стари сметки за уреждане и нови отношения за преосмисляне. Наистина се чувствам съвсем безсилна да направя нещо, преди… ами преди да си се видял с Жюстин. Не знам защо. Всъщност знам. Не бях сигурна дали предишният модел няма да продължи, не знаех колко си се променил или не си се променил. Ти си толкова нередовен и потаен в писмата си, че за мен беше направо невъзможно да разбера какви мисли се въртят в главата, ти. Толкова отдавна не си ми писал, нали? Освен това детето беше при теб и така нататък. В края на краищата понякога хората заяждат, започват да скрибуцат на празен ход като развалена грамофонна плоча и не могат да излязат от омагьосания кръг. Не знаех дали това няма да бъде и твоята съдба с Жюстин. Така че не ми беше работа да се намесвам, тъй като моите претенции към теб… Разбираш ли за какво говоря? Трябваше да ти дам свобода на избора.

— А ако бях заял като развалена плоча?

— Ако, ама не стана.

— Откъде знаеш?

— Вижда се по лицето ти, Дарли. Веднага разбрах!

— Трудно ми е да ти обясня…

— Недей — гласът й се извиси възбудено и светлите й очи се усмихнаха. — Ние имаме толкова различни претенции един към друг. Свободни сме да забравим! Вие, мъжете, сте много странни същества. Слушай, съставила съм програма за първия ни ден — подредила съм го като картина, като шарада. Първо тръгваш с мен, за да се увериш в странното безсмъртие, на което се радва един от нашите познати. Ще се оставиш ли в моите ръце? Отдавна чакам деня, в който ще ти служа като екскурзовод в… не, няма да ти кажа. Изчакай ме само да си платя кафето.

— А какво е написала съдбата в дъното на чашката ти?

— Неочаквана среща!

— Пак си измисляш.

Следобедът беше мрачен и здрачът се спусна рано. Виолетовите лъчи на залеза вече променяха перспективата, удължавайки улиците покрай морето. Качихме се на стар кабриолет, теглен от дръглив кон, който дремеше наред с такситата на гара Рамалех. Престарелият кочияш обърна сипаничавото си лице към нас и попита с грейнала за миг надежда какво предпочитаме — „файтон на любовта“ или „обикновен файтон“, на което Клия се изсмя и избра втория вариант на този един и същ файтон, тъй като беше по-евтин.

— Ах, ти, хитрец такъв! — рече тя. — Коя жена ще тръгне да разхожда похотливия си съпруг с това нещо, като вкъщи си има хубаво легло, и то безплатно.

— Милостив е Всевишният! — беше мъдрият му сдържан отговор. Поехме по широките извивки на еспланадата с потрепващите на вятъра навеси и тихото море, което се простираше от дясната ни страна и стигаше чак до празния хоризонт. В миналото толкова често минавахме оттук, когато отивахме да посетим стария пират в мръсната му, разхвърляна квартира на улица „Татуиг“.

— Клия, къде, по дяволите, отиваме?

— Почакай и ще видиш.

Старецът изплува пред погледа ми, виждах го съвсем ясно. Почудих се за миг дали дрипавият му призрак още витае из онези мрачни стаи, дали още подсвирква на зеления си папагал и пее: Taisez-vous, petit babouin18. Усетих ръката на Клия, която ме стисна при острия завой наляво, когато навлязохме в опушения мравуняк на арабския квартал: улиците се задушаваха от дима на запалените купчини смет, от миризмата на пикантните манджи и аромата на топъл хляб, който се носеше откъм пекарните.

— Защо, по дяволите, ме водиш към апартамента на Скоби? — отново попитах аз, когато конете звънко заудряха копита в калдъръма на познатата ми улица. В очите й заигра дяволито пламъче, тя се наведе към мен и ми прошепна на ухо:

— Търпение. Ще видиш.

Къщата си беше същата. Минахме през високата мрачна арка, както бяхме правили толкова често в миналото. В сумрака на припадащия здрач тя приличаше на избелял дагеротип, после влязохме в малкия вътрешен двор. Веднага забелязах, че е по-голям, като че нарочно разширен. Няколко от околните дувари бяха съборени или пък рухнали от само себе си и по този начин бяха увеличили мизерните размери на двора с около двеста квадратни фута. Той представляваше неугледна ничия земя от червена глина, надупчена като от едра шарка и осеяна с боклуци. В единия край се издигаше малко светилище, което приличаше на гробница на светец. Не си спомнях преди да е имало такова нещо тук. Беше заградено с голяма, грозна, съвсем модерна на вид желязна ограда, зад която безрадостно надничаха малко бяло кубе и поизсъхнало дърво. Веднага познах, че това е един от многобройните маками19, с които е осеян цял Египет — места, обявени за святи след смъртта на монах пустинник или друг свят човек. Обикновено вярващите ги издигат, за да се молят или да просят помощ, като оставят край тях оброчни парцалчета. Това малко светилище приличаше на хиляди други — запуснато, самотно, сякаш съществуването му е било отдавна забравено. Огледах се наоколо, после чух гласа на Клия:

— Здравей, Абдул! — В тона й долових сподавен смях, но за нищо на света не бях в състояние да се досетя какъв можеше да е поводът. От сенките изникна мъжки силует и тръгна към нас, като вървеше някак сковано и втренчено.

— Почти сляп е. Съмнявам се, че ще те познае.

— Но кой е този? — попитах, вече раздразнен от цялата тази мистерия.

— Това е Абдул. Приятелят на Скоби — пошепна ми тя и се обърна към него.

— Абдул, носиш ли ключовете за макама на Ел Скоб?

Той ни поздрави с няколко сложни движения на ръцете пред гърдите и извади връзка с дълги големи ключове, после каза с дълбок глух глас:

— Разбира се, лейди. Ето ги — и раздрънка връзката, както правят всички пазители на светилища, за да прогонят злите джинове, дето все се навъртат край гробниците на светци.

— Абдул! — учудено възкликнах аз шепнешком. — Но той беше младо момче. — Никога не бих го познал. Тялото му беше прегърбено като на стогодишен старец, походката му също издаваше преклонна възраст, както и пресекливият му глас.

— Ела! — рече Клия забързано. — Обясненията после. Само ела и погледни в светилището.

Бях направо смаян. И двамата последвахме пазача. След дълго потракване с ключовете и вдигане на шум, за да изплаши джиновете, той отвори ръждясалите двери и ни въведе. В малката гробница беше душно и горещо, едва се дишаше. В нишата мъждукаше лоена свещица и издаваше бледа трепкаща жълта светлина. В средата се забелязваше нещо, което реших, че е самият гроб на светеца. Беше покрит със зелено, извезано със сърма платно. След миг Абдул го дръпна, за да видя светинята, и предметът, който се откри пред мен, така ме удиви, че едва сподавих неволното си възклицание. Това беше старото поцинковано корито за къпане, върху единия крак на което беше изписано с релефни букви: „“Чистото корито" производител Краб. Лутън." Беше пълно догоре с чист пясък и четирите му ужасни на вид крака във формата на крокодилски нокти бяха боядисани в обичайния син цвят, който според местните поверия предпазва от духове. Не съм и предполагал, че корито за къпане може да бъде обект на религиозна почит, и затова се почувствах обзет от смесени чувства на недоумение, а после ме напуши и смях, когато чух как новият, променен до неузнаваемост Абдул, който беше и пазител на въпросния обект, мърмори под носа си обичайните молитви в името на Ел Скоб, като едновременно с това докосва оброците, увесени във всички ъгли на помещението като малки пискюли. Това, разбира се, бяха парчета от долното бельо на жени, оставили ги като дар на светеца, който според вярванията им можеше да ги излекува от безплодие и да им помогне да заченат! Виж ти! Коритото на старчето Скоби се бе превърнало в свещен предмет, на който яловите жени разчитаха да ги дари с плодовитост и както личеше по безбройните дарове — ненапразно.

— Ел Скоб свят човек, а? — попитах на лошия си арабски. Умореният прегърбен представител на човешкия род, който бе увил главата си с голям изпокъсан шал, кимна, поклони се и изграчи:

— Дошъл е от далечна Сирия. Ала тук намери покой. Името му пръска светлина за справедливите. Нека всеки се поучи от чистосърдечната му невинност.

Имах чувството, че сънувам. Сякаш чувах гласа на Скоби: „Да, много хубаво и процъфтяващо светилище, както трябва да бъде всяко такова място. Защото аз пари не натрупах, ама съвестно си гледах службата!“ Щях да се разсмея, но в този миг Клия ме ощипа по лакътя. И двамата доволно се сбутахме и тръгнахме да излизаме от спарената малка дупка към вече потъналия в здрач двор. Абдул отново зави поцинкованото корито с благоговеен жест, погледна лоения фитил и се присъедини към нас. Внимателно заключи желязната ограда, прие бакшиш от Клия с безброй пресипнали благодарности, затътри крака и потъна в сенките на отсрещния край на двора. Ние седнахме върху купчина порутена зидария.

— Не те въведох направо — рече тя. — Опасявах се, че и двамата ще избухнем в смях, а не исках да разстройвам Абдул.

— Клия! Ама това е коритото на Скоби!

— Знам.

— Как, по дяволите, се стигна до това?

Клия се изсмя сподавено.

— Не, не, трябва да ми кажеш.

— Историята е невероятна. Балтазар изрови отнякъде това корито. А сега Скоби официално се нарича Ел Якуб. Поне светилището е записано под такова име в регистрите на коптската църква. Но както току-що сам чу, всъщност той е Ел Скоб! Нали знаеш как се случва с тези маками — често съвсем забравят за тяхното съществуване. Светецът умре и след време хората не си спомнят дори как му е името; а понякога и пясъците на дюните ги покриват. Но случва се и отново да оживеят по същия чудотворен начин. Например съвсем неочаквано някой ден се оказва, че на въпросното място някой епилептик се е излекувал или някоя полудяла жена е получила пророческо видение — и готово! Светецът възкръсва за нов живот. И ето как е станало. През цялото време, докато нашият стар пират е живеел тук, в съседство се е намирала и въпросната гробница на Ел Якуб — ей там, в дъното на градината, ала никой не е подозирал. Била е набързо и доста нескопосно съградена от тухлени стени — нали ги знаеш как строят тук. Скоро самият Ел Якуб потънал в забвение. Междувременно обаче наглият Скоби след смъртта си изведнъж се превърнал в почитан съкварталец. Всички взели да тачат паметта му. И мигом плъпнали невероятни разкази за необикновените му дарби. Например че умеел да вари вълшебни отвари (сигурно са имали предвид онова уиски, за което викаше, че не било марково, ама иначе си било съвсем като истинско). И така, култът към него процъфтявал с всеки изминал ден. Всички твърдят, че бил некромант. Комарджиите и досега се кълнат в името му, призовават го да плюе на картите им за късмет: „Ел Скоб, плюни ми на картата да е на хаирлия.“ Освен това твърдят, че щом пожелаел, можел да се превръща в жена (!) и като преспивал с импотентни мъже, те ставали потентни, отново си възвръщали мъжката сила. А на яловите жени правел магия, за да заченат. Някои жени дори са кръстили децата си на него. С една дума, вече си бил издействал запазено място в редицата на легендарните александрийски светци, ала нямал истинско светилище — защото всички помнели как отец Пол откраднал тялото му, завил го в националния флаг и го заровил в католическото гробище. Знаели, понеже повечето от тях бяха поканени да присъстват на погребението му и много се радваха на гръмката музика на полицейския оркестър, в който, доколкото знам, Скоби също е свирел. На какъв ли инструмент? Цугтробмон? По онова време обаче неговата святост все още беше, така да се каже, само един Знак, Поличба, Чудо, Конфирмация. Но скоро стената рухна и разкри (най-вероятно разсърдения) Якуб. Да, ама оказало се, че там няма никакви свети мощи. Дори коптската църква, която, макар и неохотно, в крайна сметка приела Якуб в регистрите си, не знаела нищичко за него, освен че идвал от Сирия. Дори представа нямали дали е мюсюлманин или не! Ако питаш мен, звучи ми като типично еврейско име. Въпреки това съвестно разпитали най-старите жители на квартала, та поне името му успели да установят. Само името му и толкоз. И така, един хубав ден кварталът открил, че разполага с празно светилище за техния Скоби. Защото той не можел без обиталище, което да отговаря на силата на името му. Спонтанно възникнал фестивал, по време на който прословутото корито, причинило смъртта на толкова много хора (велик е Аллах!), било положено в светилището с подобаваща за свети мощи тържественост, след което било напълнено със свещен пясък от река Йордан и надлежно осветено. Официално коптите не признали Скоб и продължили да настояват името Якуб да се използва при официални случаи; но за вярващите то си останало Скоб. Цялото това недоразумение би могло да се превърне в голям въпрос, ала тъй като са ненадминати дипломати, коптските свещеници се направили, че не забелязват превъплъщението на Ел Скоб; продължили да се държат, сякаш името не е нищо друго освен местен вариант на произношението на Ел Якуб. Така всички останали доволни. Всъщност те дори — и в това се състои прекрасната търпимост, която не съществува никъде другаде в света — официално регистрирали рождената дата на Скоби, най-вероятно понеже не знаели тази на Якуб. Представяш ли си, в негова чест ще се провежда ежегоден мевлид в деня на свети Георги. Сигурно Абдул си е спомнил рождения му ден, защото Скоби го празнуваше, като обкичваше леглото си с цветните знаменца на всички нации, които взимаше назаем от вестникаря. И тогава се напивал, както ми каза Абдул, и обичал да пее моряшки песни до просълзяване! На какво красиво безсмъртие се радва сега.

— Колко ли е щастлив старият пират!

— Наистина. Да те провъзгласят за светец покровител на собствения ти жилищен квартал! О, Дарли, знаех си, че тази история ще ти хареса. Често идвам тук ей тъй, по здрач, присядам на някой камък и мислено се превивам от смях, радвам се заради старчето.

Останахме така дълго време, докато сенките край светилището се удължиха, усмихвахме се и тихо разговаряхме, както правят хората край гробница на светец. Припомнихме си стария пират със стъкленото око, чиято сянка продължаваше да броди из порутените стаи на втория етаж. Лампите на улица „Татуиг“ мъждукаха слабо. Не с предишната си яркост, а някак трепетливо и приглушено, защото целият пристанищен квартал, където се намираше и прочутата улица, бе поставен под непрекъснато затъмнение поради опасността от въздушни нападения. Мислите ми се зареяха.

— А Абдул? — попитах. — Какво е станало с него?

— О, да, нали обещах да ти разкажа; спомняш ли си, че Скоби го бе уредил да работи в една бръснарница. Там на няколко пъти го предупредили, че ползва мръсни бръсначи и по този начин разпространява сифилис. Той въобще не обърнал внимание, защото бил сигурен, че Скоби никога няма официално да докладва за тази негова немарливост. Но старецът го направил и последиците бяха ужасни. В полицията Абдул беше пребит до смърт и загуби едното си око. Амарил го лекува почти цяла година, докато се пооправи. И не стига това, ами пипна и някаква коварна болест, взе да линее и се наложи да напусне работа. Клетият човечец. Сигурна съм обаче, че той е най-подходящият пазач на гробницата на любимия си господар.

— Ел Скоб! Бедният Абдул.

— Ала намери утеха в религията и от време на време проповядва, рецитира сурите, горе-долу така, както и бръснеше. Знаеш ли, според мен е забравил истинския Скоби. Една вечер го попитах дали си спомня стария джентълмен от горния етаж, а той ме изгледа с празен поглед и едва свари да смотолеви нещо; сякаш се зарови в паметта си, но не успя да открие нищо. Истинският Скоби бе изчезнал точно както се бе изпарил и Якуб, за да може Ел Скоб да заеме неговото място.

— Чувствам се като апостолите едно време — искам да кажа, свидетел на раждането на един светец, на една легенда; помисли си само, ние познавахме истинския Ел Скоб! Чували сме гласа му…

Бях приятно изненадан, когато Клия се помъчи да изимитира стареца, при това доста успешно, като подражаваше на разхвърляния, несвързан начин, по който говореше той; може би цитираше по памет? „И забележи, на свети Георги20 аз винаги съм леко превъзбуден заради Англия и заради себе си. Дори си пийвам, колкото за блясък в очите, както би казал Тоби, и най-вече от шумящото, ако ми се намира. Но за бога, аз не съм конско возило, предпочитам да стърча на двата си крака. По чашка обичам аз, а не да се наливам като свиня. Така викаше и Тоби. Беше пълен с литературни примери. И как да не бъде, като никой никога не го е виждал без книга под мишницата. Това във флотата се счита за доста сбъркано нещо и на няколко пъти му довлече големи неприятности. «Ей ти, ’кво стискаш там, бе?» — така му подвикваха, а Тоби, който си беше нахакано момче, се наежваше и без дори да се замисли, изстрелваше нещо от рода на: «А ти какво си мислиш, сладурче. Репликите за брачната ми церемония, разбира се.» Ала това бяха все едни такива дебели книги, от които свят да ти се завие, въпреки че аз съм човек, дето обича да чете. Веднъж цяла година стискаше под мишницата си «Пиеси» от Стрингбъг, доколкото разбрах, шведец. Друга година пък беше «Фаурст» от Гьотер. Тоби викаше, че това било хуманитарно образование. Е, моето образование не стигаше чак до такава хуманитарност. Моето си беше училището на живота, така бих го нарекъл. Но когато мама и татко загинаха без време, ние останахме сам-самички — три изнемогващи малки сирачета. Родителите ни имаха големи планове за нас, особено баща ми; единият от нас бе определен за църквата, вторият — за армията, и третият — за военноморския флот. Много скоро двете ми братчета бяха прегазени от частния влак на принца регент, недалеч от Сидкъп. И това им беше краят. Но за всичко станало може да се прочете в тогавашните вестници, а принцът изпрати венец на погребението. Да, ама аз наистина останах сам-самичък. Трябваше сам да се боря в живота, без никаква закрила — ако не беше така, досега да съм станал адмирал…“

Изпълнението й беше безупречно. Сякаш дребният старец прекрачи гроба си и взе да се разхожда напред-назад пред нас с изкривена на една страна походка, като от време на време посягаше към нощната си масичка, взимаше оттам телескопа и започваше да си играе с него; грабваше парцаливата си Библия, която ту отваряше, ту затваряше, или пък приклякаше на едно коляно, за да раздуха огъня с мяха, а ставите му изпукваха страховито. Неговият рожден ден! Спомням си как една вечер точно на рождения му ден го намерих, насмукан до козирката с бренди, да танцува съвършено гол под акомпанимента на собствената си музика, която произвеждаше с помощта на гребен и хартия.

Спомних си и едно празнуване на имения му ден и се помъчих да го изимитирам пред Клия само за да чуя още веднъж заразителния й смях, който беше нещо ново за мен.

— О, ти ли си, Дарли! Как ме изплаши с това думкане по вратата. Хайде, влизай! Аз така си танцувам, ще ми се да си припомня старите времена. Днес е моят ден. Да, точно така. Нали знаеш как ме умилява миналото. Да можеше да си представиш само какъв бях на младини — огън момче! Истината ти казвам. А по танците колко ме биваше само! Искаш ли да видиш? Не се смей, седни на стола ей там и гледай. Значи така, всички излизаме напред, каним партньорките си, поклони, реверанси, шими-шими21. Сигурно ти изглежда проста работа, ама не е. Тази плавност, която виждаш, е измамна. Всичките ги мога, мойто момче, кадрили, шотландски и черкезки танци, цигански колела, всичко! А английски танц? Сигурно никога не си виждал. Винаги съм обичал да танцувам и години наред знаех всички модерни танци. Дори и хучи-кучи — знаеш ли го? Трябва да усвоиш едни такива фини движения, на които им викат ориенталски. Ей така, полюляваш се, като че се плискат вълнички. И сваляш дреха след дреха, докато накрая всичко ти се види. Напрежението и очакването обаче са страхотни. И не бива да спираш, трябва непрекъснато да си въртиш опашката, ето така, виждаш ли? — И тук той зае крайно нелепа изкусителна поза на ориенталска съблазън и бавно завъртя тялото си в кръг, като подмяташе задника си и си тананикаше нещо в такт, който следваше типичното арабско извисяване и снишаване на четвърт тоновете. Затанцува в кръг из стаята, докато му се зави свят, след което тупна победоносно върху леглото, разсмя се и поклати одобрително глава, сякаш не можеше да се нарадва на себе си. Пресегна се към едно шише, отпи глътка арак, производството на който също беше една от големите му тайни. Сигурно бе открил рецептата в книгата на Посълтуейт „Ваде мекум22 за пътешественици из чужди земи“, която обикновено пазеше под ключ в куфара си и в която се кълнеше. Тя съдържаше, по неговите думи, всичко, което трябва да знае човек, озовал се в положението на Робинзон Крузо — дори как да запалиш огън чрез триене на пръчки; с една дума — съкровище от безценна информация. („За да си направите бомбайски арак, разтворете две скрупули23 цвят от бензое в една кварта24 качествен ром и те ще придадат на алкохола аромата на арак.“) Ето такива неща пишеше вътре. „Да — често повтаряше Скоби със сериозен тон, — нищо не може да бъде по-добро от стария Посълтуейт. У него има за всекиго по нещо и за всяка ситуация — също. Бих казал, че е направо гениален“.

Само веднъж Посълтуейт го бе разочаровал и това се случило, когато един ден Тоби му подметнал, че в испанската муха има много пари, стига Скоби да успее да осигури големи количества за износ. „Но това копеле не ми обясни нито какво е «испанска муха», нито как се набавя и тогава за пръв път Посълтуейт ми изневери. Знаеш ли какво казва той за нея в статията си за кантаридина? Толкова странно ми се стори това негово описание, че го запомних наизуст, за да мога да го повторя пред Тоби, щом отново ми се появи. Старият Посълтуейт пише така: «Когато се използва вътрешно, кантаридинът има диуретично и стимулиращо действие; когато се използва външно, предизвиква образуването на мехури и зачервяване по кожата.» Е, кажи ми, какво, по дяволите, означава това? И каква връзка би могло да има с идеята на Тоби за много пари? За измъчване на хора ли щеше да ги използва? Исках да попитам Абдул, но не знаех думата на арабски“.

Въодушевен от въпросната интерлюдия, той пак отиде до огледалото, за да се порадва на сбръчканата си физиономия. В лицето наистина приличаше на престаряла костенурка. Внезапна мисъл обаче помрачи радостта му. Посочи към друга една част от сбръчканата си анатомия и рече: „И като си помисли човек, че на това Посълтуейт му вика «просто податлива на ерекция тъкан». Защо просто? Да им се чудиш на тия медици. Понякога направо не знаят какво говорят. Наистина, някаква си издънка от податлива на ерекция тъкан! А като си помисли човек какви само неприятности знае да причинява. О, боже! Да беше видял това, което аз съм виждал на тоя свят, нямаше да ти е останал и половината от моя дух.“

И тогава светецът реши да удължи празнуването на собствения си рожден ден, като си облече пижамата и започна песенен концерт под наслов „Потпури от неувяхващи мелодии“, включващи и една кратка песничка, която изпълняваше само при специални случаи. Казваше се „Жестокият жесток шкипер“ и имаше следния припев:

Беше стар копой и кримка,

от стара коза яре,

ала повече от всичко беше

устато скапано магаре.

След като изтощи до крайност краката си с танци и гласа с песни, останаха му само една-две кратки гатанки, които произнесе с обърнат към тавана поглед и със сключени на тила ръце.

— Къде вечеря палачът на крал Чарлс и какво си поръчва?

— Не знам.

— Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Ами пържола в „Главата на краля“. Шумно клопане и хихикане!

— Кога един фермер управлява имението си вещо?

— Не знам.

— Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Когато му е завещано.

Ала времето напредна, гласът му отпадна, очите му се притвориха, кискането му изтъня и съвсем премалял, той потъна в обятията на съня. Най-сетне светецът захърка с отворена уста в деня на свети Георги.

Тръгнахме да се връщаме, хванати за ръка, минахме под забулената в сенки арка, като продължавахме да се смеем със съчувствието, което старецът заслужаваше — смях, който в известен смисъл позлати отново иконата, която той представляваше, и разпали пламъка на свещите около гробницата на светеца. Стъпките ни отекваха тихо по утъпканата земя на улицата. Заради затъмнението електричеството на част от квартала бе прекъснато — там, където навремето всичко бе обляно в ярка светлина, сега унило мъждукаха газени лампи. Сякаш крачехме в тъмна гора с прелитащи край нас светулки. В мрака гласовете, движенията и дори заобикалящите ни постройки изглеждаха още по-мистериозни. В края на улицата, където ни чакаше раздрънканият кабриолет, усетихме хладния полъх на нощното море, който постепенно проникваше в града, за да разпръсне тежката бездиханна влага откъм езерото. Качихме се в кабриолета и нощта ни прихлупи като с жилав лист от смокиня.

— Време е да те нахраня, Клия, да отпразнуваме новия ти смях!

— О, не. Още не съм свършила. Има още една жива картина, която трябва да видиш. Тя е съвсем различна. Знаеш ли, Дарли, желанието ми беше наново да ти представя града, да го пресъздам пред очите ти, за да влезеш в този гоблен откъм друг ъгъл и да се почувстваш като у дома си — въпреки че „дом“ е последното нещо, което може да се каже за този град от изгнаници, нали? Както и да е… — Тя се наведе напред (усетих дъха й върху бузата си) и каза на кочияша: — Заведи ни в „Оберж Бльо“!

— Нови загадки.

— Не. Тази нощ непорочната Семира ще се появи за пръв път в обществото. И за мен това е нещо като вернисаж — нали знаеш, че двамата с Амарил сме автори на прекрасния й нос? Това беше едно изключително преживяване, което продължи месеци наред; самата тя се показа като необикновено търпелива и храбра жена, която издържа бремето на всички бинтове и присаждания. Сега всичко е готово. Вчера се ожениха. Тази вечер цяла Александрия ще бъде там да я види. Ние не бива да отсъстваме, нали? Ще присъстваш на нещо, което е голяма рядкост в този град, и тъй като ти си негов усърден ученик, със сигурност ще успееш да го оцениш. Ще видиш самото олицетворение на романтичната любов с главни букви. Моят дял в това дело е голям, затова позволи ми да не скромнича; отчасти изиграх ролята на гувернантка, компаньонка, бавачка, художничка — и всичко това само заради Амарил. Виждаш ли, Семира не е много умна и аз трябваше да прекарвам с нея дълги часове, за да я подготвя за срещата й със света. Включително да й опресня четенето и писането. С една дума, помъчих се да я поограмотя. Странно, че Амарил не обръща внимание на тази огромна пропаст между двамата, що се отнася до образованието, не гледа на нея като на пречка. Дори повече я обича именно заради това. Един ден ми каза: „Знам, че е доста глупава. Тъкмо това я прави така прелестна.“

Непорочният цвят на романтичната логика, нали? Той прояви невероятна изобретателност, докато се занимаваше с нейната рехабилитация. Ако питаш мен, пое голям риск, като реши да се прави на Пигмалион, но лично аз чак сега започвам да разбирам силата на този образ. Знаеш ли например, че той дори й измисли професия — нещо, с което да се занимава. И това вече му прави чест. Тя, разбира се, е твърде глупава, за да се захване с нещо сериозно, което изисква ум и усърдие, затова с моя помощ той я научи да поправя кукли. Направи я хирург на кукли. И неговият сватбен подарък за нея представлява миниатюрен хирургически кабинет за кукли, чиято популярност в града расте с всеки изминал ден, макар че официалното му откриване ще стане едва след медения им месец. И Семира се отдаде на тази нова работа с цялото си сърце. Месеци наред заедно с нея разваляхме и поправяхме кукли, за да се подготви добре. Едва ли има студент по медицина, който да е учил по-усилено от нея. „Това е единственият начин — казва Амарил — да задържиш истински глупавата жена, която обожаваш. Дай й да се занимава с нещо собствено.“

Заклатушкахме се по широките извивки на Корниш и отново навлязохме в осветената част на града, където тъжните улични лампи взеха една по една да надничат в кабриолета, за да ни видят как седим и разговаряме; изведнъж ми се стори, че минало и настояще отново се сляха в едно, без да ги дели межда, и че всичките ми спомени и впечатления са се вплели в канавата на завършено платно, метафората за което винаги е бил блестящият град на обезнаследените — градът, който се опитваше да разтвори лепкавите прозрачни криле на новороденото водно конче, за да полети в нощта. Романтична любов! Пърсуордън я наричаше „демонът на комедията“.

В „Оберж Бльо“ нищо не се беше променило. Дори мебелировката бе онази, която помнех отпреди, и тук (като лица в сън) александрийци се бяха настанили край отрупаните с цветя маси, а блусът, който оркестърът свиреше, само подчертаваше сладостното им безделие. Отвсякъде се чуваха поздравите им за „добре дошли“ и тези подвиквания ми припомниха отколешното благородство на стария град. Атена Траша със сребърните обици-шурци, провлеченият, монотонен глас на Пиер Балб, който взимаше опиум, защото с него „кокалите ми ликуват“, внушителното семейство Червони и безразсъдните, ловки момичета Мартиненго — всички бяха там. Всички, с изключение на Несим и Жюстин. Дори добрият Помбал беше дошъл в официален вечерен костюм, така твърдо колосан и изгладен, че му придаваше вид на надгробен барелеф. С него беше и все още непознатата за мен Фоска — мека и мургава. Седяха един до друг с допрени кокалчета на ръцете като във вцепенена страст. Помбал приличаше на глътнал бастун, изправен и напрегнат като подплашен заек, втренчил очи в нейните — очите на красива млада матрона. Изглеждаше нелепо. („Тя го нарича Жорж-Гастон, което, неизвестно защо, му доставя голямо удоволствие“, прошепна ми Клия.)

Бавно пристъпяхме от компания към компания, поздравявахме старите си приятели, както често бяхме правили в миналото, докато накрая стигнахме до малка маса в нишата с червена целулоидна табелка „Запазено“, резервирана на името на Клия, където за мое най-голямо удивление сякаш от нищото се материализира келнерът Золтан и сърдечно ми стисна ръката. Сега той беше бляскавият главен келнер в пълно бойно снаряжение, с коса, подстригана като канадска ливада. Изглежда бе посветен в церемонията, защото прошепна в ухото на Клия, че всичко се пази в пълна тайна, и дори стигна дотам, че й намигна:

— Анселм стои отвън на пост. Щом зърне колата на доктор Амарил, ще ни даде сигнал. Тогава оркестърът ще засвири — мадам Траша заръча „Синият Дунав“. — И той плесна с ръце като жаба.

— О, какъв добър избор от страна на Атена. Браво! — възхити се Клия.

Това наистина беше мил жест към Амарил, който се славеше като най-добрия танцьор на виенски валс в цяла Александрия, и въпреки че не беше суетен човек, винаги приемаше с необяснимо удоволствие похвалите за тази своя необикновена дарба. Те винаги го радваха.

Не се наложи да чакаме дълго; нетърпението и нервното напрежение още не ни бяха обзели, когато оркестърът, който до този момент тихо подрънкваше, с едно ухо наострено, така да се каже, за звука на пристигаща кола, отведнъж спря. Анселм се появи в единия край на фоайето и размаха салфетка. Идваха! Откъм музикантите звънна дълго трепетливо арпеджо, с каквото обикновено започва циганска песен, и после, когато красивата фигура на Семира се появи сред палмите, те елегантно и много тържествено подеха валсовата стъпка на „Синият Дунав“. Трогнах се от начина, по който стеснителната Семира се поколеба на прага на препълнената бална зала; въпреки цялото великолепие на сватбената й рокля вперените в нея очи я изплашиха и тя изгуби самообладание. Поколеба се, измъчвана от нерешителност, която напомняше за платноходка с отвързан фалин, намръщено затаила дъх насред вълните с отпуснат кливер, сякаш спряла да размисли, преди да се обърне с шумна въздишка и да улови вятъра странично. Но в този миг на очарователно колебание Амарил се изправи зад нея и я хвана под ръка. Самият той според мен бе съвсем пребледнял и изнервен въпреки обичайната небрежност в облеклото си. Уловен така, в миг на паника, наистина изглеждаше невероятно млад. Точно тогава, сякаш валсът стигна до слуха му с известно закъснение, той се наклони към нея и смотолеви нещо с разтреперени устни, като в същото време тържествено я поведе между масите към дансинга, където с бавни и съвършено отмерени движения те затанцуваха. Още при първото завъртане в стъпките на валса като че и в двамата се вля самоувереност — просто видимо се усети. Успокоиха се, замръзнаха на място като дървесни листица, после Семира затвори очи, а Амарил покри лицето си със своята обичайна нахакана усмивка. Меки аплодисменти се надигнаха и заляха залата, прихлупиха ги отвсякъде. Дори келнерите се разчувстваха, а добрият Золтан заопипва джобовете и извади носна кърпа, понеже Амарил беше обичан от всички човек. И Клия изглеждаше трогната.

— О, бързо, трябва да изпием по нещо — рече тя, — защото огромна бучка е заседнала в гърлото ми, а ако се разплача, ще си разваля грима.

Батареите от шампанско загърмяха от всички ъгли на залата, дансингът се изпълни с валсуващи двойки и светлините промениха цвета си. Ту сини, ту червени, ту зелени. Погледнах усмихнатото лице на Клия над чашата шампанско; то ме съзерцаваше с израз на подигравателно задоволство.

— Нали няма да се сърдиш, ако тази вечер се понапия, за да отпразнувам нейния успешно измайсторен нос? Мисля, че вече можем да пием за щастливото им бъдеще без опасения, защото те никога повече няма да се разделят; пияни са от онази рицарска любов, за която човек би могъл да прочете само в Артуровите легенди — рицарят и дамата, която е спасил. А много скоро ще се появят и деца, които ще имат сътворения от мен красив нос.

— О, недей да бъдеш толкова сигурна.

— Остави ме да си помечтая.

— Хайде да потанцуваме.

Присъединихме се към тълпата танцуващи двойки в големия кръг на дансинга, облян от въртящи се, отразени като в призма светлини. Музиката на барабаните усилваше пулса ни, докато следвахме бавния и тържествен ритъм на мелодията — като венци от цветни водорасли, които се полюшкват под водата в някоя лагуна, ведно с останалите и един с друг.

Не стояхме до късно. Навън ни полъхна студеният влажен въздух и тя потрепери, олюля се и улови ръката ми, за да не падне.

— Какво ти е?

— Изведнъж се почувствах, сякаш ще припадна. Но вече ми мина.

Отново се озовахме в града, на притихналия крайбрежен булевард, упоени от монотонния тропот на конски копита по макадамовата настилка и от заглъхващата музика, която идваше откъм балната зала и отлиташе към звездите. Платихме на кочияша и го освободихме при хотел „Сесил“, след което тръгнахме пеш по глухите лъкатушещи улички към нейния апартамент. Вървяхме под ръка, заслушани в звука на бавните си отекващи стъпки, усилен сякаш от самата тишина. На витрината в една книжарница зърнахме няколко романа, единият от които беше на Пърсуордън. Спряхме за миг, колкото да надникнем в тъмния магазин, после продължихме към апартамента с предишния си муден ход.

— Ще се качиш ли за малко? — попита тя.

И тук цареше празнична атмосфера; навсякъде цветя, а върху малката маса — кофичка с бутилка шампанско.

— Не бях сигурна, че ще останем да вечеряме в „Оберж Бльо“, и за всеки случай приготвих вечеря — рече Клия и потопи пръсти в ледената вода; въздъхна с облекчение. — Поне ще можем да изпием по чаша шампанско.

Тук нищо не можеше да обърка или заблуди спомените ми, защото всичко си беше, както го помнех; бях се върнал в тази скъпа на сърцето ми стая, както човек се вглежда в любима картина и потъва в нея. Всичко си беше на мястото — препълнените лавици с книги, тежките стативи, малкото пиано, тенис ракетите и шпагите за фехтовка в ъгъла; върху отрупаното с писма, скици и сметки писалище стоеше свещник, който тя побърза да запали. На стената бяха облегнати няколко платна. Обърнах едно-две и ги заразглеждах с любопитство.

— Боже, Клия! Ти си се отдала на абстрактна живопис.

— Знам. Балтазар ги ненавижда, направо не може да ги гледа. Предполагам, че е само поредната фаза в художническия ми живот, и затова не гледам на нея като на безвъзвратна и окончателна. Това е само един по-различен начин, по който мобилизираш усещането си за цвят. Не ти харесват, нали?

— Не бих казал. Дори смятам, че са по-силни от предишните ти картини.

— Хм. Това е светлината на свещите, която им придава несъществуваща светлосянка.

— Може би.

— Ела, седни. Налях ти.

Сякаш по взаимно съгласие седнахме един срещу друг върху килима, също както едно време, с кръстосани крака, като „арменски шивачи“, както тя обичаше да казва. Вдигнахме чаши на розовата светлина от алените свещи, която не потрепваше в застиналия въздух на стаята, ала призрачните й отблясъци подчертаваха усмихнатите устни и изящните черти в откритото лице на Клия. И пак тук, на същото паметно място върху протрития килим се бяхме прегръщали — как да кажа? — с притихнало безмълвие, сякаш чашата на езика бе преляла неусетно в красноречиви целувки, които изтласкваха думите назад и идваха като сладостната награда на самия покой, в който мисълта и жестът се усъвършенстват. Бяха като пухкави облачета, пречистени от неопитната невинност, от познатата болка на нежеланието. Изведнъж осъзнах, че стъпките ми ме бяха върнали отново до онази заключена врата, която навремето отказа да се отвори за мен. Тогава, беше много отдавна, спомних си аз, бяхме прекарали тук една безсънна нощ, притиснати един към друг. Бях се върнал до онзи миг във времето, до онзи праг, зад който потрепваше сянката на Клия, усмихната и безотговорна като цвете, след едно дълго, сухо и безплодно отклонение в пустинята на собственото ми въображение. Тогава не знаех как да намеря ключа към вратата. Сега обаче тя самичка леко се открехваше. Докато другата врата, която навремето ми даваше гостоприемен достъп до Жюстин, сега стоеше безвъзвратно запечатана. Навремето Пърсуордън не беше ли казал нещо за „плъзгащи се плоскости“? Но тогава той говореше за книги, а не за човешкото сърце. В лицето й сега не се оглеждаха нито лукавство, нито умисъл, само дяволита насмешливост, която грееше в красивите й очи, като същевременно придаваше неотстъпчивост и замисленост на начина, по който тя придърпа ръцете ми, сама ги пъхна в ръкавите си и се остави на тяхната прегръдка с онази сладостна отдаденост, с която жената пъхва тялото си под скъпа кожена наметка. Улови ръката ми, постави я върху сърцето си и прошепна:

— Усещаш ли? Спря да бие.

Стояхме така като две прехласнали се една в друга фигури от отдавна забравена картина, които с нега вкусваха щастието, полагащо се на ония, дето са готови да се наслаждават един на друг без задръжки, без да се самоизмъчват, без предварително обмислените костюми на егоизма — изобретените от човека ограничения в любовта. Отведнъж черната нощ отвън стана още по-черна, набъбна в призрачен оток от звуци — подобно дивашкото пърхане на крилете на някаква праисторическа птица, погълна цялата стая, свещите, силуетите. Клия изтръпна при първия ужасен вой на сирените, ала не помръдна; целият град край нас се раздвижи като мравуняк. Улиците, допреди миг глухи и пусти, отекнаха със звука от забързани стъпки — хората тичаха към противовъздушните скривалища като подгонени от вятъра сухи есенни листа. Още сънени късчета разговор, писъци и смях се надигнаха чак до смълчания прозорец на малката стая. Улицата се изпълни като пресъхнало речно корито от прииждащите пролетни порои.

— Клия, да вървим в скривалището.

Ала тя само се притисна още по-силно към мен, поклати глава, сякаш упоена от съновидения или, може би, от взрива целувки, които се пръскаха като мехурчета кислород в кръвта на пациент. Разтърсих я леко, а тя прошепна:

— Аз съм твърде претенциозна, за да умра, притисната от чужди човешки тела — като в леговище на плъхове. Не е ли по-добре да си легнем и да загърбим грубата дебелащина на света?

Самото ни любене се превърна в предизвикателство към вихрушката навън, която тряскаше и гърмеше, сякаш буря от оръдейни залпове и сирени. Бледото небе над града лумна, обагри се във великолепието на огненото зарево. А неутолимите ни целувки се заредиха с онази пламенна страст, която само съзнанието за витаеща наоколо смърт може да запали. Нямаше да е зле да умрем точно тогава, когато любовта и смъртта сплетоха ръце. Това бе израз и на нейната гордост — да заспи, положила глава в свивката на ръката ми, като дива птичка, изтощена от безпомощно пърхане, напук на целия свят, сякаш това е най-обикновена спокойна лятна нощ. Докато лежах буден до нея, заслушан в пъкления грохот на оръдията, загледан в светлините, които се стрелкаха хаотично и току пронизваха мрака зад спуснатите кепенци, си спомних как веднъж в недалечното минало ми бе изредила ограниченията, за които само любовта ни отваря очите, като подхвърли, че капацитетът й е ограничен до мизерни дажби за всяка душа, после добави: „Твоята любов към Мелиса, същата твоя любов, искаше да се осъществи чрез Жюстин.“ Трябваше ли, продължавайки мисълта й, да заключа, че същото важи и за Клия? Не ми се искаше да мисля така — защото тези истински и спонтанни прегръдки бяха девствени като самото въображение, а не някакви нескопосни подражания на предишни действия. Те представляваха импровизации на самото сърце, или поне така си казвах, докато лежах и се мъчех да уловя отново елементи от чувствата, с които навремето бях обградил тези други лица. Да, импровизации върху самата действителност, при това изчистени от пълните с горчивина подбуди на волята. Бяхме отплували в тези спокойни води без предумисъл, с вдигнати, опънати докрай платна; и за пръв път се почувствах добре, на мястото си, унесен в дрямка, докато отпуснатото й тяло лежеше до мен. Нито тътенът на канонадата отвън, нито градушката от отломъци, която посипваше улиците, можеше да наруши тихото мечтателно спокойствие, в което и двамата бяхме изпаднали. А когато се събудихме, отново всичко бе потънало в тишина, тя запали една свещ и останахме да лежим под трепетливата й светлина, загледани един в друг, разговаряйки шепнешком.

— Първия път винаги се представям зле, защо ли?

— И аз съм така.

— Притесняваш ли се от мен?

— Не. Нито от себе си.

— Мислил ли си някога, че това ще се случи?

— Май и двамата сме си го мислили. Иначе нямаше да се случи.

— Шт, тихо! Слушай!

Навън се лееше порой, плющеше като мокри чаршафи на вятър, както често се случва в Александрия преди зазоряване. Разхлади въздуха, изми лепкавите корави листа на палмите в Градската градина, изми и железните оградки покрай банките и тротоарите. В арабския квартал улиците от утъпкана земя миришеха на прясно изкопан гроб. Търговците на цветя бяха извадили стоката си навън да се поосвежи. Спомних си обичайния им вик: „Карамфили, сладки като момински дъх!“ Откъм пристанището се носеше миризмата на катран, риба и осолени мрежи, проснати по глухите улици чак до валмата от безмирисен въздух, които прииждаха откъм пустинята и малко по-късно, заедно с първите слънчеви лъчи, щяха да нахлуят в града от изток и да изсушат влажните фасади. Някъде в далечината, за кратко, монотонното съскане на дъжда бе пронизано от сънливите протяжни струни на мандолина, които набързо изписаха върху него една малка, тъжна и умислена мелодия. Страхувах се от нахлуването на някоя мисъл или идея, която можеше да се прокрадне сред тези мигове на усмихнато щастие, да се настани удобно и бързо да ги превърне в оръдия на тъгата. Замислих се над дългия път, който бяхме извървели, започвайки точно от това легло, откакто за последен път се бяхме срещнали в него; прекосихме толкова много преживявания и страни, за да се върнем отново в изходна позиция, отново уловени от гравитационното поле на града. Завихряше се нов цикъл и този път с обещанието за споделена любов — но къде щеше да ни отведе тя? Сетих се за Арнаути и неговите думи относно друга жена в друг контекст: „Казваш си, че държиш жена в обятията си, но като се вгледаш в заспалото й лице, виждаш като на длан цялата еволюция — безпогрешното развитие на клетките, които се прегрупират и заемат позиции така, че да очертаят любимия, вечно загадъчен профил — повтарящо се до безкрайност натрупване по мекия релеф на човешкия нос, хрущялната извивка на ушната мида — заимствана от морската раковина, веждите — прекопирани от рисунъка на дивата папрат, устните — двучерупково мекотело, лениво и отпуснато, ала навеки свързано. Целият този процес, докато се стигне до нея — едно име, дето пронизва сърцето ти и те дарява с дивото мечтание за вечност, която времето не одобрява и ти го напомня с всеки поет дъх. А ако човешката личност е една илюзия? И ако както твърди биологията, всяка клетка в нашето тяло се сменя на всеки седем години от друга? Значи в най-добрия случай аз държа в обятията си фонтан от плът, който е в постоянно движение, а в ума си — цветна дъга от прах.“

Или пък едно друго ехо, от друга точка на компаса: чух острия глас на Пърсуордън, който казваше: „Няма Друг; ти си сам, изправен пред вечния проблем за собственото си опознаване!“

Отново се унесох в сън, а когато се сепнах и отворих очи, мястото до мен беше празно, свещта — издълбана и угаснала. Тя стоеше до дръпнатите завеси, загледана в зората, която изгряваше над порутените покриви на арабския квартал — гола, крехка и тънка като бял великденски крин. Свежото пролетно утро с гъстите си капки роса се е проснало над тишината, погълнала целия град, преди птиците да са го събудили. Долових силния глас на слепия мюезин от минарето, който викаше молитвата с увиснал във въздуха глас, сякаш косъмче, трептящо в разхладената от палмите длан на Александрия. „Славя съвършенството на вечния Аллах; съвършенството на Единствения, Най-желания, Съществуващия, Неповторимия, Върховния; съвършенството на Аллаха, Единствения, Неповторимия…“ Молитвата се извисяваше на звучни спирали над целия град, а аз стоях загледан в тъжната и страстна напрегнатост на извърнатата й глава. Стоеше и наблюдаваше изгряващото слънце, протегнало лъчи към минаретата и палмите: прехласната и съсредоточена. Заслушан в мюезина, усетих топлия дъх на косата й върху възглавницата до мен. Обзе ме доволството от една нова свобода, сякаш поех глътка от онова, което в Кабал наричахме: „Изворът на всичко съществуващо.“ Тихо извиках: „Клия“, ала тя не ми обърна внимание и аз отново заспах. Знаех, че Клия ще сподели всичко с мен, нищо няма да скрие — нито дори онзи съучастнически вид, който жените пазят само за пред огледалото си.

Загрузка...