Клия

Седма част

Когато лятото прегоря в есен и есента — в зима, полека-лека осъзнахме, че войната, преобразила града, вече вдига своята обсада и животът плахо се размърдва по крайбрежните пътища, обрамчващи пустинята; най-накрая тя бе отпуснала хватката, в която стискаше сърцата ни, и те отново се отвориха за удоволствия. Отдръпвайки се като прилив, войната бе оставила след себе си странни трофеи по онези плажове, които навремето посещавахме, защото бяха чисти и пусти и само ята чайки прелитаха над тях. Тя ни ги бе отнела за дълго време и сега, когато отново ги открихме, те бяха целите осеяни със смачкани танкове и изпочупени оръжия, както и с пръснатите в безпорядък порутени останки от временните пристанища, издигнати за снабдителни цели, но вече изоставени от инженерните войски да гният и ръждясват под лъчите на пустинното слънце, полузасипани от подвижните пясъци на дюните. Когато човек се къпеше там, обземаше го странна меланхолия, сякаш се намираше сред вкаменелости от неолита: танковете наподобяваха скелети на динозаври, а оръдията стояха като мебели от отминала епоха. Осеяните с мини полета криеха сериозна опасност и бедуините често попадаха на тях по време на номадските си преселения; спомням си как веднъж Клия рязко изви кормилото на колата, защото пътят отпред лъщеше от разкъсаните парчета на хвръкнала във въздуха камила. Но такива неща се случваха сравнително рядко, а що се отнася до самите танкове, те бяха изгорели и без наематели. Нямаше човешки тела в тях. Очевидно са били извадени и погребани, както подобава, в някое от огромните гробища, изникнали в най-различни и съвсем неочаквани кътчета на западната пустиня, истински градове от мъртъвци. В същото време животът в Александрия вече се връщаше към нормалния си ритъм и рутинно ежедневие, тъй като бомбардировките бяха напълно прекратени и нощният живот на Леванта отново разцъфтя. Макар униформените да не бяха толкова честа гледка както преди, войниците в отпуск продължаваха да пълнят нощните барове.

Собственото ми сковано от сивота ежедневие следваше тягостния си еднообразен модел, изкуствено разделен на личен живот, който бях подчинил изцяло на мислите за Клия, и служебен живот, който не беше тежък, пък и за мен не беше от значение. Малко неща се бяха променили: да, едно от тях бе Маскелин, който в крайна сметка бе успял да скъса оковите и да се върне при своя полк. Отби се при нас — целият блестеше, направо сияеше в новата си униформа — за да се сбогува, и свенливо посочи, този път не с лулата, а с дръжката на късия си офицерски бастун своя колега, който продължаваше да върти опашка пред него като вярно псе.

— Казах ли ти, че ще го направи! — рече тържествуващият Телфорд с тъжен глас. — Винаги съм си знаел, че така ще стане.

Докато Маунтолив бе останал, очевидно „замразен“ на своя пост.

От време на време, според предварителната си уговорка, посещавах детето в Карм Абу Гирг, за да видя как се чувства. С удоволствие установих, че промяната, от която толкова се опасявах, й се отразяваше добре. Очевидно, че действителността на настоящия й живот бе в пълно съзвучие с онези вълшебни приказки, дето бях измислял специално за нея — все пъстроцветни герои от тестето карти, сред които вече можеше да се нареди и тя! Жюстин си оставаше затворена в себе си, непредсказуема личност на настроения, която често изпадаше в продължителна меланхолия, и всичко това, доколкото можех да преценя, само допълваше мрачния й образ на императрица в изгнание. Но в лицето на Несим малката бе намерила своя баща. С вродената си нежност и чувствителност той бе спечелил сърцето й. Беше се превърнал не само в прекрасен баща, но и в приятел, и двамата често излизаха да яздят в пустинята край къщата. Беше й подарил лък и стрели, както и едно малко момиченце на нейната възраст, Таор, което трябваше да й бъде прислужница и компаньонка. Така нареченият дворец, който двамата си бяхме представяли, бе издържал великолепно теста на действителността. Лабиринтът от прашни стаи и съкровищата от вехтории се бяха оказали източник на неутолимо любопитство и наслаждение. След като имаше на разположение свои собствени коне и прислуга, както и неприкосновено място за игра, тя се чувстваше като истинска царица от приказките на „Хиляда и една нощ“. Почти беше забравила за острова, толкова погълната бе от новите си съкровища.

Нито веднъж по време на тези мои посещения не се случи да видя Жюстин, пък и не направих опит. Понякога обаче сварвах Несим. Той никога не ни придружаваше по време на разходките или ездата; обикновено детето идваше само до нашия брод в реката, като водеше със себе си и един резервен кон за мен.

През пролетта Балтазар, който се бе възстановил напълно и отново се бе хвърлил всеотдайно в работата си, ни покани двамата с Клия да участваме в една церемония, която достави голямо удоволствие на присмехулния му нрав. Ставаше дума за тържественото поднасяне на цветя на гроба на Каподистрия по случай неговия рожден ден.

— Имам изричното разрешение на стария коцкар — поясни той. — Истината е, че сам си плаща за цветята всяка година.

Беше хубав слънчев ден, съвсем подходящ за излет, и Балтазар настоя да отидем пеш. Макар че букетът малко му пречеше, той не спря да говори с разпалени жестове. Суетата му по отношение на косата се бе превърнала в мания и най-накрая се бе оставил изцяло в ръцете на Мнемджиян, чиито процедури трябваше да заличат възрастта му, както сам се изразяваше. И наистина промяната бе забележителна. Беше се превърнал в стария Балтазар, когото всички познавахме, със замислените си черни очи, които гледаха с насмешка на хорската суетня. Както и на Каподистрия, от когото беше получил дълго писмо.

— Нямаш представа какви ги крои дъртият пергиш там, отвъд морето. Поел е по пътя Луциферов и се е отдал на черна магия. Ще ви прочета писмото, ала пред гроба му; там е най-подходящото място да чуете за неговите експерименти.

Гробището бе съвършено пусто и обляно в слънчева светлина. Очевидно, че Каподистрия не бе жалил средства, за да придаде величественост на своето вечно жилище. Единственото, което бе постигнал обаче, беше невероятна пошлост в украсата, която ужасно дразнеше окото. Херувими, каменни свитъци и цветни венци. Върху плочата бе изписано ироничното: „Не преждевременно изгубен, а преждевременно изчезнал“. Балтазар изхихика доволно, постави цветята върху гроба и му каза: „Честит рожден ден.“ После се обърна настрана, свали сакото и шапката си, защото точно по пладне слънцето напичаше със страшна сила, и тримата седнахме на една пейка под кипариса, докато Клия похапваше бонбони от карамел, а той затърси из джобовете си обемистия плик с изписани на машина страници — последното и най-дълго писмо от Каподистрия.

— Клия — рече, — ти трябва да ни го прочетеш. Забравил съм си очилата. Освен това искам да го чуя още веднъж, за да видя дали пак ще ми се стори така фантастично, както първия път. Ето!

Тя взе страниците послушно и започна да чете:

— „Скъпи М. Б.“…

— Инициалите — обади се Балтазар — са на прякора, който Пърсуордън ми бе прикачил: Меланхолия бореалис — нито повече, нито по-малко! В знак на почит към набедената ми еврейска потиснатост. Продължавай, скъпа Клия.

Писмото беше на френски.

— Хайде — обади се Клия, — започвай да се смееш!

— С онзи смях — додадох аз, — който Пърсуордън наричаше „меланхоличният смях на Балтазар, издаващ солипсизъм“.

И Балтазар наистина се изсмя, шляпна се по бедрата и се присви надве като сгъваем нож.

— Този мошеник Да Капо — рече. — И все пак, soyons raisonnables45, ако наистина това е изразът, той не би тръгнал да си измисля, нали? От друга страна, защо пък не? Не, според мен не би го направил. А вие двамата, можете ли да повярвате на думите му?

— Да — отвърна Клия и ние с Балтазар се изсмяхме на нейната привързаност към всички александрийски гадатели, което, естествено, я правеше снизходителна към магическите изкуства. — Смейте се колкото си щете — рече тя тихо.

— В интерес на истината — продължи Балтазар вече по-сериозно, — когато човек хвърли поглед към полето на така нареченото познание, чиито порти са вече открехнати, той не може да не види, че съществуват цели области от мрак, които вероятно принадлежат към царството на Парацелз — потопената част на айсберга от знания. Не, по дяволите, трябва да призная, че е прав. Станали сме прекалено самоуверени, докато се лутаме напред-назад по релсите на емпирическите факти. От време на време нещо ни чуква по главата, някой заблуден камък, хвърлен неизвестно откъде. Ето например вчера Бойд ми разказа една случка, която е също толкова странна. Става дума за войник, когото са погребали миналата седмица. Аз, разбира се, мога да дам някакви обяснения, които да съответстват на случая, но те ще бъдат крайно неубедителни. Та този млад мъж бил в едноседмичния си отпуск в Кайро. Като се върнал, казал, че е прекарал много чудесно. Ала веднага след това вдигнал висока температура, пулсът му взел да прескача и да изпада в несвяст на пристъпи. След седмица починал. Няколко часа преди смъртта дебело бяло перде обвило очните му ябълки, а над ретината се образувал лъскав червен възел. През цялото време, докато бил в делириум, младият мъж повтарял една и съща фраза: „Тя го направи със златна игла…“ Нищо друго, само тези думи. Както вече казах, човек може да приключи случая клинически с някое и друго остроумно заключение… но ако трябва да съм честен, ще призная, че той не се вписва в нито една от общоприетите и известни ми категории. Нито, между другото, аутопсията успяла да разкрие нещо, за което човек да се хване: кръвни проби, спинална течност, стомашни огледи и т.н. Нито дори едно отчетливо (макар и иначе необяснимо) менингитно неразположение. Мозъкът бил в напълно здраво и добре запазено състояние. Поне така твърди Бойд, а той с удоволствие си даде труд да прегледа най-щателно младия човек. Мистерия! Какво, по дяволите, е правил по време на своя отпуск? Вече е невъзможно да се разбере. Не е бил записан да отсяда в нито един от хотелите или временните войнишки спални. Не е знаел никакъв друг език освен английски. Тези няколко дни, прекарани в Кайро, направо му се губят. А после и жената със златната игла?

Истината е, че такива неща стават непрекъснато, и аз мисля, че ти си права (към Клия), като така упорито настояваш, че съществуват неведоми сили и че има хора, които могат да виждат бъдещето в кристала така ясно, както аз виждам през окуляра на микроскопа. Не всички, но има такива. При това съвсем необразовани хора, като вашия Скоби например. Ала според мен онова, което излизаше от устата му, когато беше леко пийнал или пък държеше да се изфука, си бяха чисти глупости и безумни брътвежи — имам предвид приказките за Наруз. Всичко беше прекалено драматично представено, за да бъде истина. И дори някои от подробностите да са били верни, той е могъл да ги разбере, изпълнявайки задълженията си. В края на краищата нали Нимрод съставяше полицейските протоколи и сигурно си ги подмятат известно време, колкото някой и друг да ги попрочете.

— Какво по-точно за Наруз? — попитах аз с любопитство, леко подразнен, че Клия е споделяла с Балтазар неща, които е премълчала пред мен. Чак сега забелязах, че тя беше пребледняла и стоеше с извърната глава. Ала самият Балтазар като че не долови нищо и задълба още по-навътре.

— Всичко ми звучи като добре измислена новела — искам да кажа това, дето щял да те повлече със себе си в гроба. Ти не мислиш ли така? И за онзи плач, който си щяла да чуеш. — Той спря отведнъж и чак сега забеляза пребледнялото й лице. — Боже, Клия — разкая се. — Дано не съм издал някаква тайна. Защо изглеждаш така разстроена? Казвала ли си ми да не споменавам за историята на Скоби? — Взе двете й ръце и я обърна с лице към себе си.

Две червени петна бяха пламнали върху бузите й. Тя поклати глава, без да отрони дума, само прехапа устни раздразнено.

— Не — обади се най-накрая, — няма никаква тайна. Просто не съм казала на Дарли, защото… както сам твърдиш, историята звучи глупаво, пък и все едно, той не вярва на подобни неща. Не исках да изглеждам по-глупава, отколкото ме смята. — Тя се наведе и ме целуна по бузата в знак на извинение. Усети раздразнението ми, както впрочем и Балтазар, който промълви с клюмнала глава:

— Все се обаждам, където не ми е работа. По дяволите! Сега той ще ти се разсърди.

— Разбира се, че няма! — възразих му аз. — Интересно ми е да узная, нищо повече. Клия, нямам никакво намерение да любопитствам излишно.

Тя махна раздразнено и отегчено, после добави:

— Добре тогава. Няма значение. Ще ви разкажа всичко. — И заговори бързо, сякаш искаше да се отърве от неприятната тема, която само й губеше времето. — Случи се на последната вечеря, за която ти разказах. Преди да замина за Сирия. Беше леко пийнал, не отричам. Каза това, което току-що чу от Балтазар, а последвалото описание ми напомни човек, който много приличаше на брата на Несим. Посочи средата на устната си с нокътя на показалеца и рече: „Устната му е разцепена тук. Виждам го покрит с малки рани да лежи върху маса. Отвън има езеро. Вече е взел решението си. Ще се опита да те повлече след себе си. Ще се озовеш на тъмно, затворена, и няма да си в състояние да му се противопоставиш. Да, наблизо има човек, който би могъл да ти помогне. Но той не е достатъчно силен.“ — Клия се изправи рязко и с това сложи край на разказа с физиономията на човек, който пречупва клон на две. — И после се разплака — довърши тя.

Не знам защо, но този несвързан, ала зловещ рецитал обви душите ни в мрак; нещо тревожно и противно като че нахлу да засенчи яркото пролетно слънце, да нагнети лекия свеж въздух. В последвалото мълчание Балтазар взе да сгъва и разгъва сакото си в скута, а Клия се загледа в далечината към главното пристанище с неговите флотилии от кораби, сякаш нашарени от кубисти, и разпилените от вятъра ярки петна на малките надуваеми лодки, които бяха прекосили пристанищното оживление и безгрижно се носеха към огражденията от сини шамандури. Александрия бе възвърнала ритъма на предишния си живот, отново бе загърбила остатъците от войната, за да се обърне с лице към познатите й удоволствия. Ала денят внезапно се смрачи и потисна настроението ни — усещане толкова по-мъчително поради нелепата си причина. Мислено наругах Скоби, дето с такова самочувствие се беше изявявал като прорицател.

— Ако дарбата му беше истинска, защо не я беше използвал да се издигне в службата си? — заядливо процедих през зъби.

Балтазар се изсмя, но дори в смеха му се усети горчивина и смут. Угризението му, задето бе размътил водата с непремерените си приказки, беше повече от очевидно.

— Хайде да си тръгваме — почти ни заповяда Клия. Тя също изглеждаше раздразнена и рязко издърпа ръката си, когато се опитах да я хвана. Качихме се на един кабриолет, после бавно и мъчително потеглихме към града.

— По дяволите! — извика Балтазар. — Дайте поне да пийнем нещо на пристанището. — И без да дочака отговора ни, той се разпореди на кочияша, който обърна колата и приглушено потропващите конски копита поеха по широките завои на Гранд Корниш към яхтклуба, където щеше да се случи нещо много сериозно и ужасно. Съвсем ясно си спомням този прекрасен пролетен ден и зеленото полюшкващо се море, чиято светлина припламваше на талази върху минаретата, редувайки се със сенчестия полъх на морския бриз. Да, и песента на мандолини откъм арабския квартал и всяка дреха, грейнала ярко като пъстра детска рисунка. След четвърт час цялото това великолепие щеше да помръкне, отровено от една неочаквана и съвършено несправедлива смърт. Нещастието винаги връхлита изневиделица, ала моментът на неговото попадение остава дълго да тегне и отеква във времето, подобно горчивите отгласи на тежък гонг, от чийто тътен духът изтръпва и умът се вкочанява. Да, ударът му идва ненадейно, ала колко бавно стига до съзнанието — вълничките се плискат, приплъзват се към разума, разливат се във все по-широки кръгове от страх и опасения. И през цялото това време извън централното пано на трагедията, така да се каже, невъзмутимият живот продължава да тече. (Та ние дори не чухме изстрелите. Сърдитото им свистене бе отнесено от вятъра.)

Погледът ни бе привлечен, като от смелите щрихи на морска живопис, към скупчилите се малки платноходки, които се бяха струпали откъм подветрената страна на един от бойните кораби, а самият той се извисяваше на фона на небето, подобно сивееща катедрала. Платната им припляскваха лениво като подгонени от вятъра пеперудени криле. Забелязахме неспокойно раздвижване на гребла, ръце и фигури, които от голямото разстояние изглеждаха толкова малки, че трудно се различаваха. Ала това миниатюрно вълнение имаше силата на магнит, така неудържимо привличаше окото — по силата на кой знае какво вътрешно предчувствие? Докато конят теглеше кабриолета по самия ръб на вътрешното пристанище, пред нас се разкри величествен морски пейзаж, като че изваян от ръката на майстор. Многообразието от малки плавателни съдове — бежанци от всички кътчета на Леванта — с различни форми и такелажи придаваше кипяща чувственост на блесналата вода. Всичко изглеждаше смайващо, възбуждащо и в същото време съвсем естествено: сирените на влекачите ревяха, деца плачеха, откъм кафенетата, където се играеше табла, долиташе звънът на зарчета, птиците пееха. Всекидневието на целия свят заграждаше това малко централно пано с плющящите си платна, с непонятните ръкомахания, с приглушените гласове. Малката лодка се килна на една страна, във въздуха се вдигнаха ръце, после изчезнаха.

— Нещо се е случило — каза Балтазар и присви очи, а конят, сякаш дочул репликата му, спря на място. Освен нас на пристанището имаше само още един човек, който също гледаше със зяпнала уста, явно и той виждаше, че става нещо необичайно. Иначе хората се щураха нищо неподозиращи, а търговците хвалеха стоката си на висок глас. Децата бяха увлечени в игрите си — поставяха камъчета в релсите, за да станат на прах, когато трамваят мине отгоре им. Водоносец чукаше една в друга две медни чаши и крещеше: „Насам, прежаднели, насам!“ А в далечината едва забележимо и съвсем безшумно, сякаш потрепваше върху платно от коприна, огромен кораб се плъзна по изумрудената магистрала и пое към открито море.

— Това е Помбал! — извика Клия и в паниката си ме хвана под ръка. Наистина беше Помбал. Ето какво се беше случило. Двамата с Фоска излезли в пристанището с неговата платноходка, носели се по водата с обичайната си леност, без да забелязват нищо наоколо. Неусетно се отдалечили и свърнали встрани съвсем близо до един от френските кораби. Ненадеен порив на вятъра ги отвял към подветрената му страна. Каква ирония на съдбата бе сглобила тази сцена и с каква скорост я бе поставил невидимият режисьор! Защото френските кораби, макар и в плен, бяха запазили малокалибреното си оръжие, както и онова чувство за срам, което правеше поведението им избухливо и непредвидимо. Стражите, намиращи се на корабите, имаха заповед да сплашват с предупредителни изстрели всички съдове, които дръзваха да се приближат до някой от бойните кораби. Точно тогава в изпълнение на въпросната заповед един от постовете прострелял платното на Помбал, когато платноходката му завила към кораба. Това бил само предупредителен изстрел, без умисъл да стори зло. Дори и тогава е могло… не; не би могло да стане другояче. Защото моят приятел, обзет от гняв и огорчение, задето така са се отнесли с него, и то не други, а страхливците и мерзавците от собствената му кръв и вяра, пламнал от яд и възмущение, пуснал румпела, изправил се в цял ръст, размахал големите си юмруци и закрещял: „Мръсници! Подлеци! Страхливци!“

Дали е чул свистенето на куршумите? Не е много вероятно, като се има предвид врявата, която сам е вдигнал, защото платноходката се олюляла, обърнала се срещу вятъра, той загубил равновесие и тупнал. И точно тогава, докато се мъчел от легнало положение да хване скъпоценния румпел, забелязал, че Фоска пада, свлича се бавно на дъното на лодката. После сподели, че не е и подозирал, че е била ударена. Вероятно самата тя е усетила единствено замайване, защото светкавичната анестезия на шока идва мигновено след раната. Килнала се е на една страна като висока кула, а платната бавно се стоварили върху нея. Останала да лежи с отворени очи, пълничка и пухкава като ранен фазан, все още с жив, светнал поглед въпреки кръвта, която се стичала от устата й. Той извикал името й, ала от думата прокънтяла само глуха тишина, а сладководният прилив се усилил и взел да ги изтласква към брега. Настанало ново раздвижване, защото и други лодки, привлечени като мухи от рана, заприиждали наоколо, подвиквайки съвети и съчувствия. А Фоска лежала с празни отворени очи, усмихвала се сякаш на себе си, но вече от един друг свят на сънищата.

В този миг Балтазар сякаш дойде на себе си, сепна се и излезе от транса, в който беше изпаднал, скочи от кабриолета и без да каже дума, тръгна с провлечената си, поклащаща се походка към телефона на бърза помощ. Чух изщракването на слушалката и гласа му — спокоен, напълно овладян. Откликнаха на неговия зов с почти свръхестествена бързина, може би защото пунктът с линейките се намираше само на петнайсет метра разстояние. Чух подрънкващия звънец на линейката и я видях как лети по калдъръма към нас. Всички лица отново се обърнаха към конвоя от лодки — лица, на които бяха изписани само търпелива сдържаност и уплаха. Помбал стоеше на колене с наведена глава. Зад него лодкарят Али сръчно се оправяше с румпела — той пръв бе разбрал за нещастието и веднага се бе притекъл на помощ. Останалите лодкари обикаляха наоколо в кръг, съпричастни на случилото се. Успях да прочета името „Манон“, с което Помбал така гордо бе кръстил платноходката си само преди шест месеца. Всичко бе много объркано, сякаш придобило ново измерение, набъбнало от съмнения и страхове.

Балтазар стоеше на кея и не можеше да си намери място, само мислено ги подканяше да бързат. Сумтеше, нервничеше и недоволно цъкаше с език — недоволство дали срещу тяхната туткавост или срещу самия живот с непредвидимите му превратности — така и не разбрах.

Най-сетне приближиха. Съвсем отчетливо се чу учестеното им дишане, допълнено от нашето, както и подрънкването на метал, докато разгъваха носилката на колелца. Всичко се сля в шума на трескава активност — вдигане, сваляне, пъшкане, мургави ръце се протягаха да хванат въжето, да теглят, внимавайки да не обърнат лодката с резки движения, остри, невъздържани гласове, които предупреждаваха: „Стой! Полека!“ — и всичко това на фона на фокстрота, който гърмеше от радиото на военен кораб. Носилката се поклащаше като люлка, като кошница с плодове върху смуглите рамене на арабин. Металните врати на линейката се отвориха и зина пастта на бялото гърло.

Помбал не беше на себе си, лицето му — посивяло, с размити черти. Стъпи на кея и се олюля, сякаш го бяха пуснали от небето, падна на колене и после пак се изправи. Затътри се подир Балтазар и носилката. Заблея жално като заблудена овца, сигурно при вида на нейната кръв, която бе опръскала скъпите му еспадрили, купени само седмица преди това от „Гошен Емпориъм“. В такива моменти дребните подробности удрят като с камшик. Направи опит да пропълзи в бялото гърло, ала беше грубо отблъснат. Вратите се затръшнаха пред лицето му. Фоска вече принадлежеше на науката, не на него. Той зачака с покорно сведена глава, като човек в църква, да отворят вратите още веднъж и да го пуснат. Почти не дишаше. Усетих неволно желание да отида при него, но ръката на Клия ме спря. Всички чакахме, търпеливо притихнали като деца, заслушани в неясните шумове вътре в линейката, сред които и стъпки на подковани ботуши. Най-накрая вратите се отвориха и Балтазар, уморен и съсипан, слезе и каза:

— Хайде влизай, ще дойдеш с нас. — Помбал се огледа уплашено наоколо, после обърна изкривеното си от мъка лице към нас с Клия и направи един-единствен жест: разпери ръце в отчаяние, сетне запуши уши с длани, сякаш не искаше нищо повече да чува. Гласът на Балтазар изпращя сухо като пергамент. — Влизай! — извика му той грубо и сърдито, като че говореше на престъпник. Докато двамата се качваха в бялата линейка, го чух да казва приглушено: — Тя умира. — Металните врати се затвориха с трясък и аз усетих в дланта си как ръката на Клия изстива.

Двамата стояхме безмълвни един до друг в този прекрасен пролетен следобед, който бе започнал да притъмнява от спускащия се мрак. Запалих цигара и тръгнах по кея сред шумните араби, които продължаваха да си преразказват случката с типичните си джафкащи гласове. Али се канеше да откара лодката обратно на котва в яхтклуба, ала първо искаше да си запали цигарата. Приближи се към мен и ми поиска огънче. Докато палеше от моята цигара, забелязах, че мухите вече са накацали кървавото петно в дъното на лодката.

— Ще го почистя — рече Али, като проследи погледа ми.

С котешка пъргавина скочи вътре и освободи платната. Обърна се към мен, усмихна се и помаха. Искаше да каже „лоша работа“, но не му достигаха думи на английски и затова извика: „Лоша отрова, сър.“ Аз кимнах.

Клия седеше в кабриолета и гледаше ръцете си. Нещастната случка като че ни беше отчуждила един от друг.

— Хайде да се връщаме — казах аз най-накрая и се провикнах към кочияша да кара обратно в града.

— Моли се тя да се оправи — промълви Клия. — Това е жестоко.

— Балтазар каза, че тя умира. Чух го.

— Може да греши.

Но той не грешеше, защото и Фоска, и детето бяха мъртви, макар че научихме вестта чак късно вечерта. Крачехме унило из апартамента на Клия, без да бъдем в състояние да се съсредоточим в каквото и да било.

— Не мислиш ли, че трябва да се върнеш в апартамента и да бъдеш с него тази вечер? — обади се най-накрая Клия.

— Може би той предпочита да остане сам — колебливо й отвърнах аз.

— Върви! — отсече тя и добави още по-остро: — Не мога да понасям да ми се мотаеш тук… Извинявай, скъпи, не исках да те обидя. Съжалявам.

— Не си ме обидила. Добре, тръгвам.

През целия път по улица „Фуад“ си мислех: уж незначително разместване на мозайката, само един човешки живот, а колко неща срива със себе си. Такова нещо не се беше случвало на никого от нас. И ние просто не можехме да го преглътнем, не можехме да го вместим в картината, която сам Помбал бе съградил така грижливо. Тя отрови всичко, тази дребна нелепа случайност — дори нашата привързаност към него, защото я превърна в ужас и съчувствие! Колко несъвършени са тези чувства, колко безсилни да ни помогнат! Моят инстинкт ми подсказваше да стоя настрана. Искаше ми се повече никога да не го видя, за да не го карам да изпитва срам. Лоша отрова, така е. Взех да си повтарям наум фразата на Али.

Когато пристигнах, Помбал беше вече в апартамента, седеше на стола за подагра, потънал в дълбок размисъл. До него стоеше напълнена догоре чаша уиски, която обаче не бе докоснал. Все пак се беше преоблякъл в добре познатия ми син домашен халат с извезан златен паун, а на краката носеше старите си подпетени златисти египетски чехли, които приличаха на лопати. Тихо влязох в стаята и седнах срещу него, без да продумам. Той не вдигна очи, но аз разбрах, че е усетил присъствието ми. Погледът му продължаваше да бъде отнесен и замъглен, втренчен в празното пространство, а ръцете му натрапливо изпълняваха някаква пиеса за пет пръста. Загледан в прозореца, Помбал се обади с писклив, приглушен глас, сякаш думите извикваха у него вълнение, без да разбира значението им.

— Тя е мъртва, Дарли. И тя, и бебето. — Сърцето ми натежа като олово. — Не е честно — добави той разсеяно и взе да скубе бакенбардите с дебелите си пръсти. Съвършено бездушно, съвършено апатично — като човек, който се възстановява от тежък удар. Изведнъж отпи голяма глътка уиски, потрепери, задави се и се разкашля.

— Чисто е — каза с изненада и отвращение и остави чашата, като отново потръпна. После се наведе напред, взе от масата молив и тефтер и започна да си рисува завъртулки, ромбчета и хвърчила. Също като дете. — Утре ще трябва да отида да се изповядам, за пръв път от години насам — изрече той много бавно, сякаш внимаваше какво говори. — Вече казах на Хамид да ме събуди рано. Имаш ли нещо против само Клия да дойде с мен? — Поклатих глава и чак тогава разбрах, че става дума за погребението. Той въздъхна с облекчение. — Добре — каза, изправи се и взе чашата уиски. И тогава вратата се отвори и на прага се появи разстроената физиономия на Пордър. Помбал мигом се промени. Нададе протяжен вопъл, накъсан от безутешни стенания. Двамата се прегърнаха, зашептяха несвързани думи и фрази и взеха взаимно да се утешават, сякаш ги бе сполетяло общо нещастие. Старият дипломат вдигна във въздуха белия си женствен юмрук и се провикна глупашки:

— Вече протестирах, и то най-категорично!

Срещу кого, почудих се аз? Срещу невидимите сили, които постановяват какви неща да се случват и как? Нажежените думи на безсмисления му брътвеж изцвърчаха върху студения въздух в хола. После Помбал взе да нарежда:

— Трябва да пиша и всичко да му кажа — рече той. — Всичко да му призная.

— Гастон! — сряза го шефът неодобрително. — Нищо такова няма да правиш! Това само ще увеличи страданията му, докато е в плен. Не е честно. Послушай съвета ми: цялата история трябва да бъде забравена.

— Забравена ли? — извика приятелят ми като ужилен. — Ти нищо не разбираш. Забравена! Той трябва да знае заради нея.

— Той не трябва да научи — сопна му се старецът. — Никога!

Останаха така, държаха си ръцете и гледаха разсеяно през плувналите си в сълзи очи; в този миг, сякаш за да бъде картината пълна, вратата се отвори и пред погледите ни изплува свинският силует на отец Пол, който неизменно се появяваше в центъра на всеки скандал. Спря насред стаята, лъснал от мазно притворство, лицето му преобразено от невиждана алчност за самоизява.

— Бедното ми момче — промълви той и се прокашля. Размаха лапата си в неясен жест, сякаш ни поръси със светена вода, после въздъхна. Приличаше на голям гол лешояд. Най-неочаквано взе да реди излияния на латински.

Оставих приятеля си на грижите на тези недодялани утешители и дори изпитах известно облекчение, че за мен няма място в несвързания поток от латиноезични съчувствия и съболезнования. Стиснах ръката му още веднъж, измъкнах се навън и отправих умислените си стъпки към апартамента на Клия.

Погребението се състоя на следващия ден. Клия се върна пребледняла и напрегната. Метна шапката си през цялата стая и разтърси коса, сякаш да прогони блудкавия спомен от деня. Просна се отмаляла върху канапено и закри очи с ръка.

— Беше ужасно — каза тя най-сетне, — наистина ужасно, Дарли. Първо беше кремацията. Помбал настояваше да бъде изпълнено нейното желание, въпреки протестите от страна на отец Пол. Какво животно е този човек! Държа се, сякаш тялото й е собственост на църквата. Клетият Помбал направо побесня. Подразбрах, че докато са уточнявали подробностите, здравата са се скарали. И тогава… никога не бях виждала новия крематориум. Още не е довършен. Стърчи насред пясъчна пустош, осеяна със слама и бутилки от лимонада, а от едната му страна се простира автомобилното гробище или по-скоро бунище. Самият крематориум повече прилича на набързо издигната пещ в концентрационен лагер. Отвратителни миниатюрни парцели, оградени с бордюр от тухли, и повехнали, забучени в пясъка цветя. А, и релсов път със специални плъзгачи за пристигащите ковчези. Неописуема грозотия! И лицата на всички ония консули и временно изпълняващи длъжността!

Дори Помбал се стъписа при тази гнусна картина. А жегата! Отец Пол, разбира се, беше в центъра на вниманието и направо се опияняваше от ролята си. И тогава със зловещо скърцане ковчегът се изтърколи по релсите в градината и сви в нещо като шлюз. Ние запристъпвахме от крак на крак, а отец Пол реши, че трябва да запълни паузата с молитва, ала точно в този миг от една съседна къща гръмнаха виенски валсове. Един-двама от шофьорите тръгнаха по посока на музиката да помолят за малко тишина, но не успяха да открият източника. Никога не съм се чувствала по-нещастна, отколкото в онзи прашен кокошарник, където трябваше да стоя търпеливо, наконтена с най-хубавите си дрехи. Навсякъде се усещаше противната миризма на изгоряло. Тогава още не знаех, че Помбал възнамерява да разпръсне праха й в пустинята, където не желаеше да бъде придружаван от никого другиго освен от мен. Нито пък подозирах, че отец Пол — който в това бе надушил нова възможност за песнопения и молитви — бе твърдо решен да тръгне с него. А онова, което последва, беше върхът на неприятните изненади.

Най-накрая ковчежето с праха се появи. И какво ковчеже! Едва не паднахме. Приличаше на сладникаво изваяна кутия за евтини шоколадови бонбони. Отец Пол се опита да го грабне, ала бедният Помбал го изпревари, здраво го стисна до гърдите си и пое към колата. Трябва да кажа, че тук Помбал прояви известна решителност.

„Без теб! — отсече той, когато отецът понечи да се качи в колата. — Отивам само с Клия“. — И ми кимна да го последвам.

„Сине — изсъска му отец Пол с мрачен глас, — и аз ще дойда.“

„Не, няма! — отвърна му Помбал. — Ти вече си свърши твоята работа.“

„Не, сине, ще дойда“ — продължи да нахалства нещастникът. В един момент нещата изглеждаха така, сякаш спорът ще трябва да се реши с юмруци. Помбал поклати брадата си и го изгледа злобно. Аз се качих в колата, чувствайки се като последна глупачка. Тогава Помбал блъсна отец Пол съвсем по френски — в гърдите, бързо скочи вътре и тръшна вратата след себе си. При тази публична обида към свещеническия сан насъбралите се консули се разшушукаха, но никой не се обади. Отецът пребледня от гняв и тъкмо да размаха юмрук срещу Помбал, премисли и се отказа.

Потеглихме. Шофьорът тръгна по пътя към източната част на пустинята, като очевидно действаше по предварителна инструкция. Помбал седеше напълно неподвижен с притворени очи, с ужасната бонбониера в скута, и дишаше през носа. Мъчеше се да възвърне самообладанието си след изпитанията на сутринта. После протегна ръка и взе моята. Останахме така, мълчаливо загледани в пустинята, която се простираше от двете ни страни. Пропътувахме голямо разстояние, преди шофьорът да спре по негово нареждане. Дишаше доста тежко. Двамата слязохме от колата и останахме за миг на пътя. После той нагази в пясъка, спря, обърна се и рече: „Аз ще го направя“. И се затича тромаво навътре в пустинята. Обърнах се към шофьора и му казах да пообиколи пет минути и после да се върне да ни вземе. Звукът от потеглящата кола не накара Помбал да се обърне. Той беше паднал на колене като дете, което си играе в пясъчника, ала стоеше напълно неподвижен. Чух, че си говори тихо и поверително, ала дали се моли, или рецитира стихове, не можех да кажа. Чувствах се отчаяна и самотна на този безлюден път насред пустинята, където само жегата потреперваше над асфалтовата настилка.

И тогава той започна да рови в пясъка, да пълни шепите си като мюсюлманин и да си посипва главата. Издаваше странно стенание. Най-накрая се просна по лице и притихна като умрял. Минутите бавно се точеха. Отдалеч се чу моторът на колата, която бавно пълзеше към нас — с почти пешеходна скорост.

„Помбал!“ — извиках му аз, но не получих никакъв отговор. Прекосих разделящото ни пространство, усетих как обувките ми се напълниха с песъчинки, които ме боцкаха, стигнах до него и го докоснах по рамото. Той се изправи веднага и взе да изтупва дрехите си от пясъка. Изглеждаше остарял с няколко години. „Добре — отвърна ми и се огледа наоколо с мътен, уплашен поглед, като че за пръв път си даде сметка къде се намира. — Заведи ме вкъщи, Клия.“ Взех ръката му, сякаш водех слепец, и бавно поех обратно към колата, която вече чакаше.

Седеше до мен със замаян поглед и остана така дълго време, ала изведнъж, като че обсебен от болезнен спомен, започна да вие като малко момче, което си е ударило коляното. Прегърнах го. Толкова се радвам, че не присъстваше — твоята англосаксонска душа нямаше да издържи и щеше да се сгърчи ужасена. Въпреки мъката обаче той продължи да повтаря: „Сигурно всичко е изглеждало абсурдно отстрани.

Сигурно е изглеждало смешно, нелепо и абсурдно. — Но ето че се разсмя истерично. Брадата му беше пълна с пясък. — Спомних си лицето на отец Пол — обясни той, без да престава да се кикоти на висок глас като ученичка. После отведнъж стана сериозен, избърса си очите, въздъхна тъжно и каза: — Изтощен съм. Капнал съм от умора. Мисля, че мога да спя цяла седмица.“

Вероятно точно това и ще направи. Балтазар му даде някакво приспивателно. Аз го оставих в апартамента и продължих с колата дотук. И аз не съм по-малко изтощена. Но слава Богу, всичко свърши. Трябва да намери начин да започне живота си отначало.

И като че в потвърждение на последното, телефонът иззвъня и гласът на Помбал — уморен и объркан — заяви:

— Дарли, ти ли си? Слава Богу. Всъщност помислих си, че ще бъдеш там. Преди да си легна, исках да ти се обадя, за да се уговорим за апартамента. Пордър ме изпраща в Сирия по работа. Тръгвам утре рано сутринта. И понеже е служебно пътуване, ще мога без проблеми да запазя моята част от жилището, докато се върна. Нали така?

— Не се безпокой за това — рекох.

— Просто ми хрумна.

— Сега лягай да спиш.

Последва дълго мълчание, след което додаде:

— Но, разбира се, ще ти пиша. Нали така? Добре. Тази вечер, като се връщаш, гледай да не ме събудиш. — Обещах му да внимавам.

Ала предупреждението му се оказа ненужно, защото когато се прибрах в апартамента по-късно същата вечер, той беше още буден и седеше в стола си за подагра уплашен и отчаян.

— Това приспивателно на Балтазар не върши никаква работа — рече. — Само дето ми се гади от него. Уискито повече ми помага. Обаче не ми се ляга. Знам ли какво ще ми се присъни? — Но най-накрая го склоних да си легне; той се съгласи, при условие че ще остана край леглото му, за да си говорим, докато заспи. Беше сравнително спокоен и вече се унасяше. Шептеше с тих глас, както болник шепти на въображаемия си приятел, когато е под упойка.

— Предполагам, че всичко това ще мине. Винаги става така. В крайна сметка отшумява. Мислих си за други хора, които са били в подобно положение. При някои не минава бързо. Спомням си, една нощ Лиза дойде тук при мен. Изплаших се, като я видях на прага с тези нейни очи, от които ме побиха тръпки — като безок заек в магазин за птици. Настояваше да я заведа в неговия любим хотел — „Хълмът на лешоядите“. Каза, че искала да го „види“. Попитах я какво ли ще успее да види, а тя ми отвърна троснато: „Аз си имам свой начин на виждане.“ Нямах избор, трябваше да се подчиня. Помислих си, че го правя заради Пърсуордън. Но тогава още не знаех, че „Хълмът на лешоядите“ вече не е хотел. Беше превърнат в публичен дом за войниците. Качвахме се по стълбите, когато изведнъж си дадох сметка за това. Всички тези голи момичета и полуоблечени потни войници с космати тела; кръстчетата на вратовете им подрънкваха, като се чукаха в металните им плочки за самоличност. Миризмата на пот, ром и евтин парфюм. Казах й, че трябва да се махаме, защото това вече не е хотел, пък и собственикът е друг. Тя обаче тропна с крак и настоя с разгневен глас. Продължихме да се изкачваме. На всяка площадка се отваряха и затваряха врати, така че човек можеше да види всичко… В този миг бях доволен, че е сляпа. Най-накрая стигнахме до неговата стая. Беше тъмно. В леглото спеше възрастна жена, а до нея — лула с хашиш. Миришеше на урина. Лиза обаче изглеждаше превъзбудена. „Опиши ми всичко“ — каза. Направих го, доколкото можах. Тя се приближи до леглото. „Там спи жена — предупредих я и се опитах да я дръпна назад. — Лиза, сега това е дом с лоша репутация, казвам ти!“ А знаеш ли какво ми отвърна тя? „Толкоз по-добре“ Това ме озадачи. Опря бузата си във възглавницата до старицата, която ненадейно изстена. Погали челото й, сякаш беше малко дете, и рече: „Тихо, тихо. Хайде, спи. — После се върна бавно и колебливо до мен и хвана ръката ми. Изсмя се странно и каза: — Исках да взема неговите отпечатъци от възглавницата. Глупаво хрумване. Какво ли не прави човек, за да си върне спомена, който има толкова много скривалища.“ Не разбрах какво иска да каже. Тръгнахме да слизаме. На втория етаж срещу нас се заклатушкаха трима пияни австралийци. По лицата им личеше, че търсят с кого да се спречкат. Един от техните го бяха изиграли или нещо подобно. Бяха мъртво пияни. Прегърнах Лиза и се престорих, че я натискам в един от ъглите на площадката. Останахме така, докато ни отминат. Тя се разтрепери, но не зная дали от страх или вълнение. Тогава се обърна към мен и рече: „Разкажи ми за жените, с които е спал. Как изглеждаха?“ Хванах я за раменете и я раздрусах силно. „Ставаш банална!“ — скастрих я аз. Лиза спря да трепери и пребледня от гняв. Когато излязохме на улицата, каза: „Извикай ми такси. Ти не ми харесваш.“ Точно това и направих, а тя си замина, без дума да отрони. След това съжалих, задето се бях държал грубо, защото се виждаше как страда и преживява, ала понякога нещата се случват толкова бързо, че човек не смогва да ги обмисли. Пък и никога не знае достатъчно за хората и техните страдания, за да може да откликне на момента. После мислено й казах много утешителни думи. Но твърде късно. Винаги със закъснение.

Той изхърка тихо и се умълча. Тъкмо се канех да загася нощната лампа и да изляза на пръсти, когато възстанови нишката на мисълта си, ала вече в съвършено нов контекст. Гласът му прозвуча глухо, някак отдалеч:

— Когато Мелиса умираше, Клия изкара целия ден край нея. И тогава тя казала на Клия: „Дарли ме люби така, сякаш изпитва угризения, сякаш от отчаяние. Сигурно си представя Жюстин. Никога не ме е възбуждал, както други мъже. Старият Коен например. Той си беше мръсник и устните му бяха винаги влажни от виното. Това ми харесваше. И аз го уважавах, защото беше мъж. А Пърсуордън се отнасяше с мен като че бях порцеланова статуетка и се бои да не ме счупи, сякаш съм безценна вещ. Колко хубаво е най-накрая да те оставят на мира!“