Клия

Осма част

Годината се завъртя на пета през зима от препускащи вихри и студове, по-остри от мъката, без да ни подготви за онова последно красиво лято, което така бързо смени кратката пролет. То сякаш дойде от някаква отдавна забравена географска ширина, съществуваща само като спомен от Рая в сънените копнежи на човечеството. Доплава като въображаем кораб, пусна котва пред вратите на града, а белите му платна се прибраха като крилете на морска птица. Да, разбира се, търся метафори, които да внушат макар и частица от онова болезнено щастие, което рядко спохожда дори влюбените; ала думите, измислени още отколе като оръжие срещу отчаянието, са твърде недодялани, за да изразят деликатната същност на душевната хармония. Думите са само огледала на нашето недоволство; те съдържат в себе си големите неизлюпени яйца на световните страдания. Или може би е по-лесно тихомълком да повторим няколко строфи, откъснати от гръцка поема, написана някога под сянката на корабно платно край географски нос в далечна Византия. Нещо подобно на…

В превод не звучат добре; и ако човек не може да ги чуе на гръцки как с ромон се отронват слово подир слово от устни, скъпи и обични, подпухнали от нежността на изнемощели целувки, тогава по-добре да останат като непонятни отражения на действителност, която само се домогва до царството на поетическите видения. Жалко, ала блестящото оперение на това лято остана неуловено от перото ми — жалко наистина, защото тъжното щастие на старостта разчита точно на такива спомени. Дали паметта ще съхрани красотата на онези неповторими дни? Не знам. Плътната виолетова сянка на белите платна, сенчестият купол на смокините, древните маршрути на пустинните кервани, натежали от пикантни подправки, заоблените като талази дюни, ширнали се до хоризонта, а ти, ти сънуваш плясък на криле и чайки, които се гмуркат във водата. Или отривистият като камшичен удар плисък на прибоя, когато вълните се разбиват в порутените фронтони на потънали в забвение острови. Нощната мъгла се спуска над пусти пристанища, а старите арабски маяци са разперили ръждясали пръсти. Сигурно някъде всичко това още съществува. Рано е за такива натрапчиви спомени. Дните се нижеха един подир друг според календара на желанието; нощта се въртеше неспокойно в съня си, докато мракът се преобрази, разпръсне и пак ни озари царственият блясък на слънчевата светлина. Като че всичко се нареждаше според волята ни.

Сега, когато пиша от дистанцията на времето, не ми е трудно да си дам сметка, че онова, което ни сполетя, вече се бе случвало, вече е било орисано да се случи точно така и по никакъв друг начин. Преживяното беше, така да се каже, само фазата на неговото проявление. Но сценарият е бил отдавна сътворен някъде, актьорите са били предварително избрани, случката — репетирана и режисирана до последната подробност в ума на неизвестния си автор, който може би ще се окаже самият град: Александрия на човешкото съсловие. Семената на бъдните събития са вътре в нас. Те се съдържат в нас и покълват според законите на собствената си природа. Трудно е да се повярва, знам, когато човек се замисли за съвършената красота на въпросното лято и онова, което го последва.

Всичко започна с това, че открихме острова. Острова! Как ли беше останал скрит от погледа ни толкова дълго? Буквално нямаше кътче по този бряг, което да не познаваме, нито плаж, който да не сме обходили, нито удобно за пристан място, което да не сме използвали. И все пак островът през цялото време си е бил там — още малко да ни избоде очите. „Ако искаш да скриеш нещо — гласи една арабска поговорка, — скрий го в окото на слънцето.“ Защото островът съвсем не беше скрит, напротив, виждаше се на запад от малката светиня Сиди ел Агами — белият стръмен склон с купестия свод на гробницата стърчеше сред рехавата растителност от палми и млади смокини. Самотен гранит, щръкнал направо от морското дъно, сякаш изригнал на повърхността, следствие на опустошително земетресение в древността или на друг някакъв катаклизъм, сгърчил подводните недра. Разбира се, при прилив скалата не се виждаше, водата я покриваше, ала най-странното е, че и до ден-днешен стои неотбелязана в картите на Адмиралтейството, въпреки че представлява сериозна опасност за средно големите плавателни съдове.

Не аз, а Клия откри малкия остров на Наруз.

— Откъде изникна тази суша? — провикна се тя учудено; загорялата й ръка завъртя рязко румпела и поехме към острова откъм подветрената му страна. Гранитната скала беше достатъчно висока, за да служи като преграда срещу вятъра. И при приливи, и при отливи в основата й се образуваше въртоп от синя вода. Върху онази стена на скалата, която гледаше към сушата, имаше издълбано голямо Н, а под него стара, ръждясала желязна халка, която служеше за привързване на лодката към пристана. Смешно би било да се говори за слизане на брега, защото „брегът“ представляваше тясна ивица, осеяна с блестящи камъчета, и цялата тази суша бе колкото едно домашно огнище.

— Точно така, това е островът на Наруз! — извика тя, сякаш бе открила съкровище. Не беше на себе си от радост, може би защото най-сетне щеше да се наслаждава на истинско уединение. Тук човек можеше да бъде самотен като птичка. Плажът гледаше към сушата и се виждаше цялата потръпваща от мараня крайбрежна ивица с порутените кули и безкрайни дюни, които стигаха чак до Тапосирис. Започнахме да разопаковаме провизиите с голямо удоволствие, защото тук можехме да плуваме голи и да се печем на слънце колкото си искаме, необезпокоявани от никого.

Именно тук онзи странен самотник, братът на Несим, бе прекарвал времето си в ловене на риба.

— Винаги съм се чудела къде ли е това място, този негов остров. Мислех си, че може би е на запад от Абу ел Суир. Несим също не можеше да ми каже, знаеше само, че там има дълбок и опасен водовъртеж и на дъното лежат останките от корабокрушение.

— Виж, издълбано „Н“.

Клия се зарадва, плесна с ръце и бързо свали банския си.

— Сигурна съм, че това е неговият остров. Несим разправяше, че прекарвал тук цели месеци в двубой с някаква огромна риба, за която не знаеше дори от какъв вид е. Точно тогава ми даде и своя харпун. Странно, нали? Винаги го нося с мен, обвит в мушама, взела съм го и сега. Мислех си, че ще мога да го използвам. Но е толкова тежък, че се чудя как ще го нося, макар и под водата.

— И каква била рибата?

— Не знам.

Тя обаче излази обратно до катера и донесе обемистия пакет с харпуна, обвит в омазнени с грес парцали. Представляваше грозно на вид изобретение — просто пушка със сгъстен въздух и кух приклад. Изстрелваше тънка стоманена стрела на около метър и половина. Харпунът беше изработен по поръчка в Германия при специално зададени параметри. Имаше вид на достатъчно смъртоносен, за да се справи и с огромна риба.

— Страшничко изглежда — каза тя и захапа един портокал.

— Трябва да го изпробваме.

— За мен е прекалено тежък. Може би ти ще успееш. А и във водата е доста бавен. Възможно е и аз да не го държа правилно. Но Наруз бил много точен стрелец, поне така твърди Несим, и винаги се връщал с голям улов. Разказа ми и за онази огромна риба, която се появявала от време на време. Дебнел я месеци наред. Стрелял по нея на няколко пъти, ала все не улучвал. Дано не е била акула. Страх ме е от акули.

— В Средиземно море няма много акули. Виж, в Червено гъмжи от тях.

— Въпреки това ще си отварям очите на четири.

Реших, че това съоръжение е твърде тежко, за да се гмурна с него под водата; освен това риболовът не ме вълнуваше. Увих го и го върнах обратно на катера. Тя легна гола на слънцето и примижа сънливо като тюлен. Искаше да изпуши една цигара на спокойствие, преди да продължи да разглежда острова. Крайбрежният вир блещукаше под светналия кил на катера като жив изумруд, а дългите ленти от млечна светлина го пронизваха бавно и надълбоко, спускаха се като златисти сонди. Сигурно има четири клафтера46, помислих си, поех дълбоко въздух, скочих с главата напред и оставих тялото си да се плъзне надолу като риба, без да загребвам с ръце.

Потънах в свят на приказна красота. Сякаш се бях гмурнал в нефа на катедрала, където слънчевите лъчи пронизваха цветните й стъклописи и излизаха пречупени в десетки пъстри дъги. Двете страни на амфитеатъра — защото тази подводна дупка се разширяваше постепенно навътре — бяха сякаш издълбани от майстор романтик и приличаха на недовършени галерии с наредени от едната и от другата страна статуи. Някои от тях наподобяваха истински скулптури и за миг си помислих, че съм попаднал на археологическа находка. Но тези полюшкващи се кариатиди бяха сътворени от водните талази, от капризите на приливи и отливи, които ги бяха изваяли в богини, клоуни и джуджета. Нежни светложълти и зелени морски водорасли ги бяха доукрасили с бради и коси. На плиткото приливът леко поклащаше цели завеси от морска трева и те се разтваряха и затваряха, сякаш да разкрият за миг тайните си и после ревниво да ги скрият отново. Зарових пръсти в дългите слузести коси на този скалп, опипвайки лицето на някоя Диана или гърбавия нос на средновековен елф. Подът на този изоставен замък бе покрит със селенитна глина, която ставаше за моделиране — мека на пипане, без да е мазна. Теракота, изпечена в безброй разцветки на моравото, виолетовото и златистото. Крайбрежието беше плитко — не повече от клафтер и половина, — но после дъното се спускаше стръмно надолу и наситеният изумруд на водата избледняваше до ябълково зелено, сетне потъваше в пруско синьо, та чак до черно, което говореше за голяма дълбочина. Тук се виждаха и следите от корабокрушението, за което бе споменала Клия. Надявах се да намеря поне една-две римски амфори, но, уви, потъналият кораб съвсем не беше толкова стар. Широката извивка на кърмата говореше за егейска направа — тип каик, на който гърците викат трехандири. Беше се забил откъм кърмата. Дъното бе пречупено надве, а вътре бе пълен с почернели сюнгери. Опитах се да открия изрисуваните очи на носа и името на кораба, но нищо не намерих. Дървото бе прогизнало в тиня и от всяка пролука надничаха раци пустинници. Сигурно е принадлежал на ловци на сюнгери от Калимнос, помислих си аз, защото всяка година флотилията им се отправяше към африканския бряг и се връщаше на Додеканезите, натоварена догоре.

Нещо ослепително бяло проби тавана от вода над мен и ето че седефеното тяло на Клия се стрелна стремглаво надолу; къдриците й плуваха като живи зад нея, а ръцете й стояха разперени. Улових я в обятията си и притиснати един към друг, двамата се завъртяхме като риби, докато липсата на въздух ни накара да изскочим на повърхността. Приседнахме задъхани в плитчината и се погледнахме със засмени очи.

— Какво невероятно място за къпане — рече тя и радостно плесна с ръце.

— Видях потъналия кораб.

Изкачихме се обратно на малкия сърповиден плаж със затоплените от слънцето камъчета, а сплъстената й от водата коса се полюшкваше и капеше зад нея.

— Аз пък си мислех за друго нещо. Това трябва да е Тимониум. Защо не мога да си спомня подробностите по-добре.

— За какво говориш?

— Знаеш ли, мястото е останало неоткрито. Сигурна съм, че е именно тук. О, нека повярваме, че е тук. Искаш ли? Когато Антоний се върнал победен от Акцион47, където Клеопатра побягва панически заедно с флотата си, разкъсва неговите бойни редици и го оставя на произвола на съдбата или по-точно в ръцете на Октавиан, на него, след като вече бил проявил това необяснимо малодушие, не му оставало нищо друго, освен да изчака сигурната си смърт, която трябвало да пристигне заедно с Октавиан — тогава той си построил колибка на един миниатюрен остров. Бил кръстен на името на известен отшелник и мизантроп — а може би и философ? — който се наричал Тимон. И тук той прекарал последните си свободни часове — тук, Дарли, и на спокойствие премислил живота си стъпка по стъпка. Онази жена и невероятните вълшебства, с които умеела да го омагьосва. Но ето, животът му разбит! А после и как Бог му се явил, казал му да се сбогува с нея, с Александрия — цяла вселена сама по себе си!

Светналите й очи се усмихваха малко тъжно, питаха моите. Леко погали лицето ми.

— Искаш да ти кажа, че това е същият остров, така ли?

— Да.

— Добре, това е същият остров.

— Целуни ме.

— Устните ти имат вкус на вино и портокали.

Плажът беше съвсем малък — колкото едно легло. Странна поза — да се любиш с глезени, потопени в синята вода, а жаркото слънце да напича гърба ти. После направихме един безсмислен опит да открием колибката на Антоний или нещо, което би отговаряло на представите на Клия за нея, но напразно. Другата страна на острова, която гледаше към морето, бе осеяна с огромни гранитни зъбери, които се спускаха стръмно надолу към черната вода. Цареше такава тишина, че се чуваше само вятърът — далечен като ехо в морска раковина. Да, само от време на време прелиташе някой гларус, колкото да огледа терена за евентуални набези в бъдеще. Всякакъв друг живот, опиянен от слънчевите лъчи, спеше дълбоко и само безшумният пулс на кръвта отмерваше глухия ритъм на морето и небето. Пълен с живот рай, който думите не стигат да опишеш.

Странно наистина, като си спомня каква невероятна хармония бе породило морето между нас през онова паметно лято. Дълбоко, сякаш сключено във вечна целувка удоволствие — да живееш в ритъма на водните талази, с приливите и отливите на морето. Клия винаги е била по-добър плувец от мен, но благодарение на престоя си в Гърция, аз също се бях усъвършенствал и вече не й отстъпвах по майсторство. Заедно се гмуркахме да разглеждаме подводния свят на крайбрежния вир и го правехме така безразсъдно, както рибите в петия ден от Сътворението. Красноречиви и безмълвни морски пируети, по време на които можехме да общуваме само с усмивка и жест. Водната глухота улавяше и преобразяваше всичко човешко в движение и ние приличахме на цветни проекции на русалки, отразени върху лъчистите екрани от скали и водорасли, които повтаряха ехото и имитираха ритъма на морския прибой. Тук мисълта загиваше, превръщаше се в неразгадаемо съдържание, във физическо действие. Съзерцавах как седефеният силует прекосява сумрачния свод, косата, опъната назад и нагоре, плува като цветен венец.

Но не само тук, разбира се. Когато си влюбен в една от неговите обитателки, градът се превръща във вселена. Цяла една нова Александрия се роди пред очите ми благодарение на Клия, която опресни старите ми спомени и тяхното значение, както и полузабравената атмосфера, освежи багрите и предишната история на града, предишната му биография бе подменена с нова. Например споменът за онези кафенета на крайбрежния булевард под бронзовите лъчи на луната със сенници на ивици, които припляскваха под напора на нощния бриз. Да вечеряш късно, по мрак, докато чашите прелеят от лунна светлина. В сянката на минаре или върху ивица пясък под мъждукаща парафинова лампа. Или да събираш пролетни цветове на Носа на смокините — ярки циклами, блестящи анемони. Двамата заедно сред гробниците на Ком ел Шукафа, вдишваме влажните изпарения на мрака, които бликат от тези странни подземни жилища на покойните александрийци; гробници, издълбани в черната като шоколад почва, една връз друга, една връз друга, като нарове в кораб. Уж душни и плесенясали, ала от тях вее пронизващ хлад. („Хвани ръката ми.“) Тя потрепери, но не от предчувствието за смърт, а само при мисълта за бременните пластове земя над нас. Всяко дете на слънцето би потреперило като нея. Тъмнината погълна бялата й рокля. „Студено ми е. Хайде да си вървим.“ Да, студено е тук долу. Затова пък с какво удоволствие човек прекрачва мрака, за да се озове насред шумната суматоха на уличния живот. Така трябва да е излязъл и слънчевият бог, отърсил се е от влажната прегръдка на земята, усмихнал се е към синьото небе с изписаното върху него предсказание за път, освобождение от смъртта и нов живот.

Да, но мъртвите са навсякъде. Не могат да бъдат просто ей така избегнати. Човек усеща допира на тъжните им кокалести пръсти, които опипват слепешком преградите на потайния ни личен живот, как тропат, за да не бъдат забравени, искат отново да влязат в живота на плътта — свират се между ударите на сърцето, нахлуват в прегръдките ни. Носим у себе си биологичните трофеи, които са ни завещали, напускайки живота — формата на очите, извивката на носа, непривичен смях или трапчинка, която извиква отдавна погребана усмивка. Всяка целувка, която си разменяме, води родословното си дърво от корените на смъртта. И в тези целувки ние отново съживяваме отдавна забравена любов, която напира да се прероди. Корените на всяка наша въздишка са заровени дълбоко в земята.

А когато дойдат мъртвите? Защото понякога те лично се явяват. Например през онази кристална утрин, в която всичко бе така измамно в своята ленива обичайност, а тя изскочи от водата като ракета, мъртвешки бледа, едва си пое дъх и извика: „Долу има мъртъвци!“ Изплаших се до смърт. Да, това не бяха привидения. Събрах кураж и се гмурнах, за да проверя със собствените си очи — наистина бяха там, седем на брой, стояха мирно в подводния сумрак, сякаш внимателно заслушани в съдбоносен дебат, решаващ техния жребий. Този таен съвет от безмълвни фигури образуваше малък полукръг. Всички бяха завързани в чували и имаха оловни тежести при краката, така че стояха изправени като шахматни фигури с човешки бой. Подобни статуи, покрити по същия начин, можеха да се видят в камион как прекосяват града на път за някой невзрачен провинциален музей. Леко приведени, безлики, те все пак потрепваха, подобно образите в ранен ням филм. Здраво пристегнати в смъртта, обвити в чували от грубо зебло.

Оказа се, че били гръцки моряци; които скочили да поплуват край своя корвет, когато по някаква случайност се взривила дълбочинна бомба и ударната вълна ги убила на място. Телата им, проблясващи като скумрия, били събрани мъчително и трудно с помощта на стара противоторпедна мрежа и положени върху палубата да изсъхнат преди погребението. Веднъж хвърлени през борда в традиционните погребални одежди на моряците, пенливият прилив ги бе отнесъл право при острова на Наруз.

Сигурно ще прозвучи страховито, ако ви кажа колко бързо свикнахме с тези мълчаливи посетители в нашия вир за къпане. Само за няколко дни ги настанихме, определихме им местата. Минавахме покрай тях, когато влизахме навътре в морето, и закачливо им се покланяхме.

Не че се подигравахме със смъртта, по-скоро започнахме да възприемаме тези търпеливи и сериозни фигури като приятелски настроени и съвсем уместни символи на мястото. Нито по опаковката им от грубо зебло, нито по дебелото въже, с което бяха завързани, се забелязваха следи от разлагане. Точно обратното, бяха плътно покрити със сребриста, прилична на живак роса, която винаги се образува при потапянето във вода на непромокаемо платно. На няколко пъти помолихме гръцките военноморски власти за разрешение да преместим телата по-навътре, но от опит си знаех, че те няма да проявят разбиране, и след време по общо съгласие въпросът отпадна от само себе си.

Веднъж мисля, че мернах сянката на морска котка да обикаля между труповете, ала вероятно съм се излъгал. След време дори двамата си говорехме, че трябва да ги кръстим, но бързо отхвърлихме идеята, защото решихме, че те си имат вече собствени имена — абсурдните имена на древни софисти и генерали като Анаксимандър, Платон, Александър…

И така, щастливото време на това спокойно лято се изнизваше, свършиха знаменията, изгубиха се сред дългите загорели от слънцето редици на отминаващите дни. Мисля, че беше в края на същата есен, когато Маскелин бе убит във въздушно сражение над пустинята, но тази смърт с нищо не ме докосна — толкова малко беше значението на човека в моето съзнание. Затова много се учудих, когато един следобед заварих Телфорд да седи зад бюрото си със зачервени очи и да повтаря, хълцайки:

— Нашият Бриг си отиде без време. Клетият стар Бриг. — И кършеше зачервените си до мораво ръце. Просто не знаех какво да кажа. Телфорд продължаваше да нарежда с умиление, приказките му бяха доста несвързани.

— Нямаше си никого на този свят. Знаеш ли? Дал ми е името като на негов най-близък роднина. — Изглеждаше неизразимо трогнат от този жест на приятелство. И потънал в благоговейна печал, той прегледа оскъдните лични вещи на Маскелин. Нямаше почти нищо, което можеше да задържи, освен няколко цивилни костюма, които обаче не му ставаха, няколко военни медала и звезди, както и банкова сметка в „Лойдс“ на стойност петдесет лири. За мен далеч по-интересна реликва представляваше кожен портфейл, който съдържаше военна книжка с разръфани краища и написано на пергамент свидетелство за уволнение от армията, които принадлежаха на неговия дядо. Историята, която се криеше зад тези незначителни вещи, носеше със себе си цялото красноречие на една традиция. През 1861-ва това вече забравено селско момче от Съфолк се записало да учи в Бери Сейнт Едмъндс. После постъпил в полка на Колдстриймските гвардейци и служил в продължение на цели трийсет и две години. Уволнил се през 1893-та. По време на службата си сключил брак в лондонския параклис на Тауър, а жена му му родила двама синове. Имаше и една избеляла негова снимка, направена при завръщането му от Египет през 1882-ра. Беше с бял тропически шлем, червен мундир и панталони от син шевиот, с лъскави черни кожени гамаши, препасан с кръстосан на гърдите патрондаш. От него лъхаше войнишка изрядност. Беше закичен с египетския военен медал със сребърна пластина за битката при Тел ел Кебир и с Хедивската звезда. От бащата на Маскелин нямаше запазен никакъв спомен сред вещите му.

— Истинска трагедия — продължи Телфорд развълнувано. — Когато казах на Мейвис, тя се разплака и още не може да се успокои. А го е виждала само два пъти. Това показва какво впечатление прави един истински мъж с характер. Той винаги е бил съвършеният джентълмен, нашият Бриг. — Но аз се бях замислил върху избелялата фигура от снимката с мрачния поглед и тежки черни мустаци, с препасания патрондаш и военните медали. Тя сякаш хвърляше светлина върху самия Маскелин, наместваше го на фокус в моите представи. Не беше ли това, чудех се аз, една история на успеха, допълнена с формалната страна на нещо по-голямо от живота на индивида — традицията! Съмнявам се, че Маскелин би искал нещата да се развият другояче. Във всяка смърт, дори и най-чуждата, има и зрънце поука. Маскелин напусна този свят тихо и безшумно и неговата смърт почти не ме засегна, въпреки че направих каквото можах, за да утеша посърналия Телфорд. Приливите и отливите на моя собствен живот обаче неусетно ме придърпваха към едно непредвидимо бъдеще. Да, именно през тази красива есен с вихрушките от бакърени листа, които се сипеха от дърветата в градската градина, Клия за пръв път ме разтревожи. Дали наистина заради плача, който чуваше? Не знам. Пък и тя не искаше да си признае нищо. Понякога и аз се мъчех да си внуша, че го чувам — тихия плач на малко дете или скимтенето на заключено животинче, но в същото време много добре съзнавах, че не чувам нищо, абсолютно нищо. Разбира се, човек можеше да погледне съвсем трезво на това и да го причисли към естествените неща, които времето ревизира или подновява според повелята на собствените си капризи. Искам да кажа, че и любовта, като всяко растение, може да увехне. Може би тя чисто и просто ме разлюбваше. Имах желание да регистрирам процеса на това разлюбване, ала по-скоро гледах да го представя за нещо друго — колкото и глупаво да звучи — например въздействието на невидима сила, породена някъде извън пределите на обичайното въображение.

Започналият процес обаче беше съвсем ясен, като отбелязан с конкретна дата върху празна бяла стена. Датата беше четиринайсети ноември, малко преди разсъмване. Целият предишен ден бяхме прекарали заедно, разхождахме се из града, клюкарствахме и пазарувахме. Тя си купи ноти за клавирна музика, а аз й подарих парфюм от Базара на балсамите. (Щом отворих очи и я видях да стои леко превита до прозореца, усетих ухание от собствената си китка, която продавачите бяха намазали с всевъзможни миризми от малки шишенца със стъклени запушалки.) През нощта бе заваляло. Сладостното шумолене на дъжда ни бе приспало. Преди да заспим, бяхме чели известно време на светлината на свещ.

Сега обаче тя стоеше до прозореца и слушаше, тялото й бе застинало в поза на напрегнато внимание, толкова напрегнато, че изглеждаше да не е на себе си. Главата й бе извърната леко встрани, сякаш за да може ухото й да е по-плътно доближено до голия незаперден прозорец, зад който окъпаната в дъжд зора, още съвсем бледа, вече просветляваше над покривите на града. Какво толкова слушаше? Никога преди това не я бях виждал в тази скована поза. Извиках й и тя обърна за миг слисаното си, нищо невиждащо лице към мен — гневно, сякаш гласът ми бе прокъсал тънката невидима ципа на съсредоточеното й внимание. Изправих се в леглото, а тя ми извика с дълбок, задавен глас:

— О, не! — Запуши ушите си с длани и се свлече на колене. Сякаш някой я простреля с куршум в главата. Чух как костите й изпукаха и остана така, превита и оклюмала, с изкривени черти на лицето. Ръцете й бяха толкова здраво притиснати върху ушите, че не можах да ги отлепя, а когато се опитах да я вдигна за китките, тя отново се отпусна с цялата си тежест върху килима, със затворени очи, съвсем като полудяла.

— Клия, какво има, за бога? — И двамата стояхме на колене, ужасно объркани. Тя стискаше очи. Усетих прохладния ветрец, който нахлу в стаята откъм прозореца. Тишината, с изключение на нашите възклицания, беше пълна. Най-накрая Клия въздъхна дълбоко, с облекчение — дълга задавена въздишка — отпуши ушите си и бавно протегна крайниците си, като след болезнено схващане. Поклати глава, сякаш да ми каже, че нищо няма, и като пияница се олюля към банята, откъдето се чу неудържимото й повръщане в умивалника. Останах на място като сомнамбул; все едно бях изкоренен. Когато се върна в стаята, веднага си легна и се обърна с лице към стената.

— Какво има, Клия? — попитах я отново. Чувствах се като досаден глупак. Раменете й трепереха под ръката ми, зъбите й тракаха леко като от студ.

— Нищо ми няма, наистина нищо. Някакво внезапно главоболие. Ужасно силно, но сега вече ми мина. Остави ме да поспя.

На сутринта стана рано, за да приготви закуската. Видях, че е неестествено бледа — с онази бледност, която идва след мъчителен зъбобол. Оплака се, че се чувства изтощена и безжизнена.

— Снощи ме изплаши — казах аз, но тя не отговори нищо, обърна се гърбом, сякаш за да избегне темата, а лицето й продължаваше да носи белезите на тревога и умора. Помоли ме да остане сама през деня, искала да рисува. Аз си тръгнах, взех да обикалям града, раздразнен от полуформулирани мисли и предчувствия, които не можех да си обясня. Денят беше прекрасен, морето — бурно. Вълните шибаха скалите, удряха се в тях подобно бутала на огромна машина. Шадравани от пръски изригваха във въздуха като от гигантски гъби праханки и разбитата пяна със съскане се връщаше върху гребена на следващата вълна. Останах загледан в този спектакъл, усещах как вятърът дърпа полите на балтона ми, а студените пръски охлаждат лицето ми. Изглежда вече знаех, че оттук нататък нищо няма да е същото. Че вече сме навлезли, така да се каже, в ново съзвездие от чувства, което ще промени нашите отношения.

Говоря за промяна, но всъщност не се случи нищо рязко, категорично или окончателно. Не, метаморфозата се извърши сравнително бавно. На приливи и отливи, като ту настъпваше, ту се отдръпваше. Дори на моменти, и то цели седмици, всичко вървеше постарому и отново се чувствахме обзети от старите си страсти, ала вече с нов плам, породен от съществуващата неяснота. За известно време се връщахме в старите си кожи, отново ставахме неразделни — тогава, когато сянката се вдигаше за малко. Сега си мисля, без, разбира се, да съм сигурен в правотата си, че това бяха периодите, през които тя не чуваше онзи плач, за който казваше, че прилича на протяжния вой на женска камила, изпаднала в беда, или на звука на някаква ужасна механична играчка. Но какво можеше да означава подобна глупост и как можеше да обясни онези други периоди, когато ставаше толкова мрачна, необщителна и навъсена, че не приличаше на себе си? Не знам. Знам само, че тази нова личност се умълчаваше за дълго време и често изпадаше в пълна апатия, сякаш бе съсипана от умора. Например на гости нерядко заспиваше на дивана и дори похъркваше, като че изтощена до смърт от дълго бдение. Наред с това се появи и безсъние, което се помъчи да надвие със солидни дози барбитурати. Взе да пуши толкова много, че цигарата почти не излизаше от устата й.

— Коя е тази изнервена персона, която не мога да позная? — учуди се една вечер Балтазар, след като в отговор на негова шеговита забележка тя му се сопна грубо, излезе от стаята и тръшна вратата в лицето ми.

— Нещо й е станало — казах аз.

Той ме изгледа изпитателно над запалената клечка кибрит.

— Да не е бременна? — попита, а аз поклатих глава в отговор.

— Мисля, че и аз вече не издържам. — Думите с мъка излязоха от устата ми. Но те имаха силата на някакво правдоподобно обяснение на нейните настроения, освен ако човек не предпочиташе да смята, че я мъчат потайни страхове.

— Търпение — каза той. — Знам, че жените винаги злоупотребяват с него.

— Вече сериозно се замислям дали да не се махна за известно време.

— Това е добра идея. Но не за много дълго.

— Ще видя.

Понякога, макар и не със съвсем деликатни средства, се опитвах да открия източника на тези нейни разрушителни настроения.

— Клия, защо винаги поглеждаш през рамо? От какво се страхуваш?

Но тази тактика се оказа фатално погрешна. Отговорът й винаги беше един и същ: засегнато честолюбие и раздразненост. На всеки мой дори най-бегъл опит да разбера защо е в лошо настроение Клия гледаше като на подигравка. Беше страшно да се наблюдава как бързо лицето й помръква и тя присвива устни. Сякаш бях посегнал на тайно съкровище, което пази с цената на собствения си живот.

Понякога беше особено нервна. Веднъж на излизане от кино, както я държах под ръка, усетих, че тялото й се вдървява. Гледаше с разширени от ужас очи към един старец с дълбок белег на лицето. Беше грък, обущар, който бе пострадал по време на една от бомбардировките. Всички го знаехме по външен вид, а Амарил доста се бе потрудил да го закърпи. Нежно разтърсих ръката и с надеждата да я успокоя и тя трепна, сякаш се пробуди. Изпъна тялото си рязко и рече:

— Хайде. Да вървим. — После пак потрепери и побърза да се отдалечи.

Случвало се е например непредпазливо да намекна за вътрешното й състояние — това нейно влудяващо изражение на човек, напрегнато заслушан в нещо — и тогава в ответ винаги се разразяваше буря от обвинения, което пък идеше да ми подскаже, че моята хипотеза не е далеч от истината, а именно, че тя се опитва да ме разкара.

— Не съм за теб, Дарли. Откакто сме заедно, не си написал нито ред. Нямаш планове за бъдещето. Въобще не четеш. — Колко строги бяха станали красивите й очи и колко тревожни! Изсмях се, малко пресилено, разбира се. Истината е, че вече знаех, или поне така си въобразявах, че от мен писател няма да излезе. Цялото ми желание да споделям мисли със света по този начин се бе изпарило, изчезнало. Досадният малък свят на издателства и печатници ми бе опротивял напълно. Но макар и да усещах, че предишният подтик към писане ме бе напуснал, не се чувствах нещастен. Точно обратното, изпитах облекчение от падналите окови, защото вече смятах, че тази форма е крайно неподходящо средство за правдиво изразяване на чувствата.

— Клия, скъпа — отвърнах й, усмихвайки се усмирително в желанието си да преглътна обвинението и да я успокоя. — Всъщност замислям една книга с литературна критика.

— Критика ли? — повтори тя сърдито, сякаш я бях обидил. И ме зашлеви през устата — парещ удар, от който очите ми се напълниха със сълзи, а устната ми се разцепи. Влязох в банята и в устата си почувствах соления вкус на кръвта. Зъбите ми бяха боядисани в червено. Приличах на човекоядец, който току-що си е похапнал от кървящото месо на своите жертви. Изплакнах устата си. Бях бесен. Тя влезе и седна върху бидето, изпълнена с угризения.

— Моля те, прости ми — рече. — Не знам какво ми стана. Дарли, моля те, прости ми.

— Още едно такова изпълнение — казах й сериозно, — и така ще те ударя между тези две красиви очи, че ще има да ме помниш.

— Съжалявам. — Застана зад мен, прегърна ме и ме целуна по врата. Кръвта бе спряла да тече.

— Какво, по дяволите, става с теб? — попитах отражението й в огледалото. — Какво става с теб напоследък? Ти не си на себе си, Клия.

— Знам.

— Какво има?

— Не знам. — Лицето й отново помръкна и доби вече познатото ми изражение на инатливо упорство. Пак седна върху бидето, поглади брадичката си замислено и отново потъна в размисъл. Запали цигара и се върна в хола. Когато влязох при нея, тя седеше безмълвно пред една картина, която фиксираше злобно, макар и да гледаше през нея.

— Мисля, че трябва да се разделим за известно време — казах.

— Щом така искаш — сопна ми се тя.

— А ти, ти искаш ли?

— О, престани да ме разпитваш — разплака се Клия. — Стига вече с тези твои въпроси. Чувствам се като изправена в съда.

— Добре тогава.

И това беше само една от многото подобни сцени. Стана ясно, че единственият начин да я освободя от присъствието си бе да напусна града — да й дам време и простор за… какво? Не знаех. По-късно същата зима забелязах, че всяка вечер вдига невисока температура и разбира се, си навлякох поредната невъздържана сцена, защото помолих Балтазар да я прегледа. Ала въпреки гнева си тя кротко застана под стетоскопа. Балтазар не откри нищо тревожно, само дето пулсът й бе учестен и кръвното налягане — по-високо от нормалното. Но не си направи труда да вземе предписаните й лекарства. По това време беше доста отслабнала.

Чрез търпеливо лобиране успях да открия едно работно място, за което мисля, че бях подходящ, и което пасваше на общата схема на нещата, тъй като аз не гледах на моята раздяла с Клия като на окончателно скъсване, а по-скоро като на премислено оттегляне за няколко месеца, за да й дам възможност сама да вземе по-перспективно решение. Съществуваха и други фактори, тъй като след края на войната Европа отново ставаше достъпна — отвъд бойните линии се откриваха нови хоризонти. А имаше време, когато бяхме спрели и да мечтаем за нея — неясните очертания на една Европа, изравнена със земята от бомбардировки, изтерзана от глад, смут и безредици. Но тя беше все още там, на мястото си. Когато отидох да й съобщя намерението си да замина, не го направих с униние и тъга, а го представих като трезво решение, което Клия би трябвало да приветства. Ала начинът, по който произнесе думата „заминаваш“, с дълбоко поет въздух, веднага ми подсказа, че може би в крайна сметка тя се страхува да остане сама.

— Наистина ли заминаваш?

— Само за няколко месеца. Ще се строи транслационна радиостанция на острова и имат нужда от човек, който познава мястото и говори езика.

— Значи се връщаш на острова — каза тихо, но аз не успях да схвана мисълта й, нито да изтълкувам интонацията на нейния глас.

— Само за няколко месеца. Ще минат бързо.

— Добре.

Закрачи напред-назад по килима с объркан вид, с наведена глава и умислено изражение. После вдигна очи, погледна ме с онзи мек израз на лицето, който си припомних с болка — смесица от нежност и угризения, сякаш за неволно причинена на друг болка. Това беше лицето на предишната Клия. Ала знаех, че няма да е задълго, че особената сянка на нейното безпокойство отново ще легне върху нашата връзка. Нямаше смисъл да разчитам на нещо, което по всяка вероятност щеше да се окаже кратка отсрочка.

— О, Дарли, кога тръгваш, скъпи? — попита тя и взе ръцете ми.

— След две седмици. Дотогава предлагам да не се виждаме. Безсмислено е само да се дразним с безкрайните си препирни.

— Както искаш.

— Ще ти пиша.

— Да, разбира се.

Това беше доста странна апатична раздяла след бурната ни връзка. Сякаш чувствата ни се намираха под влиянието на призрачна анестезия. Дълбоко в мен имаше някаква болка, но не и тъга. Стиснахме си ръцете сковано, което пак ни показа колко изтощен е духът ни. Тя седна на един стол и запали цигара, докато ме наблюдаваше как прибирам вещите си и ги пъхам в стария очукан куфар, който бях взел назаем от Телфорд предишното лято и бях забравил да му го върна. Четката ми за зъби се беше проскубала. Хвърлих я. Пижамата ми се оказа скъсана на рамото, но долната й част, която никога не използвах, беше съвсем здрава и нова. Събрах тези вещи с вид на геолог, който сортира образци от древни времена. Няколко книги и мои записки. Имаше нещо нереално във всичко това, ала нито за миг не изпитах съжаление.

— Тази война ни състари, изхаби ни — обади се тя внезапно, сякаш говореше на себе си. — Навремето човек би си помислил да се махне, както казвахме, за да избяга от себе си. Но да избягаш от това…

Сега, когато пиша тези редове, в досадната им баналност откривам потвърждение на желанието й наистина да ми каже „сбогом“. Предопределеността на човешките копнежи. Пред мен бъдещето лежеше отворено, с нищо необвързано, ала не можех да си представя и частица от него, без в нея да присъства и Клия. Тази раздяла беше… да, тя повече приличаше на смяната на превръзки, за да заздравее раната по-бързо. Като човек без въображение аз не бях в състояние да си представя, че бъдещето може да ме изненада с най-неочаквани изисквания, такива, за които не съм и подозирал. Но философски го бях оставил да се самоопредели върху пустотата на настоящето. За Клия обаче бъдещето се беше затворило, стоеше спуснато пред взора й като празна стена. Клетата тя се разкъсваше от страхове.

— Е, това е всичко — казах най-сетне и вдигнах куфара. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. Трябва само да ми позвъниш.

— Да, знам.

— Няма да отсъствам дълго. Засега довиждане.

Когато затворих вратата на малкия апартамент, чух я как извика отвътре името ми, само веднъж — ала нали това пак е от онези капани, онези дребни прояви на съжаление и нежност, които само подлъгват човека. Би било глупаво да му обърна внимание, да се върна и тръгна по стария път и да започна нов цикъл от безсмислени разпри. Продължих надолу по стълбите, решен да дам възможност на бъдещето да се излекува само.

Навън беше прекрасен пролетен ден и улиците блестяха като окъпани в пъстри цветове. Чувството, че няма къде да отида, нито какво да правя, бе едновременно потискащо и вдъхновяващо. Запътих се към апартамента, а там върху лавицата на камината ме чакаше писмо от Помбал, в което ме уведомяваше, че по всяка вероятност много скоро ще бъде прехвърлен на работа в Италия и няма да е в състояние да задържи жилището. Тази вест ме зарадва, защото ми развързваше ръцете и аз да откажа моята част, която, така или иначе, вече не беше по джоба ми.

Това, че бях изцяло оставен на себе си, отначало ми се стори малко странно, дори вцепеняващо, но много скоро свикнах. Още повече че ме чакаше доста работа, тъй като трябваше да приключа задачите си в цензурния отдел и да предам поста на моя приемник, като в същото време се мъчех да събера колкото е възможно повече информация за малкия екип от техници, който щеше да инсталира радиостанцията. Между двата отдела с различната им специфичност лесно се залисвах в привидна заетост. През тези дни удържах на думата си да не виждам Клия. Времето ми минаваше като в несвяст, разпънат между света на желанието и раздялата, и макар че чувствата ми оставаха неясни, не изпитвах нито съжаление, нито копнеж.

Точно тогава дойде онзи фатален ден — пристигна под лъчезарното прикритие на пролетното слънце, което така напичаше, че подлъга мухите и те се разжужаха по стъклата на прозорците. Именно това ме събуди. Стаята бе обляна в слънце. Заслепен от него, в първия миг не успях да различа усмихнатия силует, приседнал в края на леглото ми в очакване да отворя очи. Беше Клия — или по-скоро някакъв неин отдавна забравен прототип. Беше облечена в светла лятна рокля на лозови листа, с бели сандали и съвършено нова прическа. Пушеше цигара и кръгчетата дим стояха като нанизани върху слънчевите лъчи над нас. Усмихнатото й лице беше спокойно и незасенчено от грижи. Направо зяпнах, като я видях, защото това беше съвсем точно и недвусмислено копие на онази Клия, която винаги ще помня; в очите й отново грееше закачлива топлота.

— А! — възкликнах аз в недоумение, още неразсънен. — Какво те води…? — В същия миг усетих топлия й дъх върху бузата си, защото тя се наведе да ме прегърне.

— Дарли — започна, — изведнъж си дадох сметка, че заминаваш утре и че днес е именният ден на Ел Скоб. Не издържах на изкушението да прекараме деня заедно и вечерта да се отбием до гробницата. Кажи, че си съгласен. Погледни какво слънце е навън! Толкова е топло, че става за къпане. Може да вземем и Балтазар.

Още не се бях разсънил, пък и съвсем бях забравил за имения ден на стария пират.

— Но Свети Георги отдавна мина — казах. — Беше в края на април.

— Грешиш. Нали знаеш, че тук е в сила лунният календар и денят не е от фиксираните празници, а датата му се мести нагоре-надолу като на всеки от местните светци. Всъщност Балтазар ми се обади вчера да ме подсети, иначе и аз щях да го пропусна. — Спря и всмука от цигарата си. — Не бива да го забравяме, нали? — додаде тя замислено.

— Разбира се, че не! Радвам се, че се отби.

— А ще дойдеш ли с нас на малкия остров?

Часът беше точно десет. Можех да се обадя на Телфорд и да измисля някакво извинение за отсъствието си. Сърцето ми подскочи от радост.

— С удоволствие — отвърнах. — Как е вятърът?

— Спокоен като монахиня, с гальовни източни повеи. Според мен е направо идеален за катера. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

Тя носеше със себе си плетена дамаджана и кошница.

— Ще отида да напазарувам, а ти се приготви и след час ще се срещнем пред яхтклуба.

— Добре. — Времето бе предостатъчно, за да отскоча до работата си и да прегледам пощата. — Великолепна идея!

Наистина беше великолепна, защото въздухът бе кристалночист и отекваше с обещанието за лятна жега още същия следобед. Поех по Гранд Корниш и с умиление се загледах в леката мараня на хоризонта и ширналата се тепсия на синьото море. Градът блестеше на слънцето като скъпоценен камък. Малките лодки се поклащаха в пристанището, пародирани от собствените си блещукащи отражения. Минаретата грееха ослепително. В арабския квартал топлият въздух бе раздвижил познатите миризми на карантия и съхнеща кал, на карамфили, жасмин, животинска пот и детелина. На улица „Татуиг“ мургави гномчета с алени фесове се бяха качили на високи стълби и опъваха навързани знаменца между балконите. Усетих топлото слънце върху пръстите на ръцете си. Минах покрай древния Фарос, чиито отломъци затлачваха плитчините. Спомних си, че навремето Тоби Манеринг искаше да започне антикварна търговия с камъни от Фарос, които да продава вместо преспапие. Скоби трябваше да ги разбива на парчета с чук, а той да ги доставя на дребните търговци по цял свят. Защо ли планът им се беше провалил? Вече не си спомнях. Може би Скоби е решил, че работата е прекалено тежка за него. Или пък е предпочел онази другата далавера — да продават вода от река Йордан на коптите при конкурентни цени. Някъде гърмеше военна музика.

Двамата стояха на брега и ме чакаха. Балтазар ми помаха весело с бастуна си. Беше с бели панталони, сандали и цветна риза, а на главата си носеше стара пожълтяла панамена шапка.

— Първият летен ден — извиках аз весело.

— Грешиш — изграчи той в отговор. — Погледни маранята. Прекалено горещо е. Хванах се на бас с Клия за хиляда пиастри, че днес следобед ще се разрази буря.

— Ти все нещо мрачно да кажеш — усмихна се Клия.

— Познавам си аз моята Александрия — отвърна Балтазар.

Сред тези празни приказки тримата потеглихме. Клия пое румпела на малкия катер. В тихите крайбрежни води почти не се усещаше вятър и едва помръдвахме, засилихме се чак когато ни подгони течението недалеч от входа на пристанището. Плъзнахме се покрай бойни и трансокеански кораби и малко колебливо се изправихме срещу вълните край каменната дига, която маркираше края на пристанището. Там морето винаги е по-бурно и малкият ни съд взе да се мята, отклони се от курса за известно време, внезапно се килна на една страна, после обаче си проправи път срещу вятъра, вирна нос и пое в правилната посока. Полетяхме устремно напред. Излегнах се в предната част на лодката и се загледах в златното слънце, което проблясваше в платната, заслушах се в монотонния плисък на вълните, които се удряха в елегантния нос на малкия катер. Балтазар си тананикаше някаква мелодия. Ръката на Клия стискаше румпела с измамна небрежност. Платната бяха силно издути. Сърцето ми ликуваше — няма нищо по-хубаво от това да плаваш с малък катер в идеално време. Обзе ме безмълвно удоволствие — топлото слънце, препускащият вятър, гальовният студен допир на морските пръски върху лицето ми. Направихме широк завой на изток, преди да поемем отново към брега. Тази маневра ни беше толкова добре позната, че Клия я изпълни умело без никакви затруднения: трябваше много точно да прецени момента, за да хване вятъра към острова на Наруз. За миг лодката като че увисна във въздуха, замига като клепач, аз поех платната и ето ни на брега…

— Блестящо изпълнение — възкликна Балтазар и пръв скочи във водата. — Боже Господи! Водата е фантастична. Не очаквах, че ще бъде толкова топла.

— Нали ти казах — отвърна му Клия.

— Това само потвърждава моето предположение за бурята. Точно в този миг отдалеч долетя глух гръмотевичен тътен от съвършено безоблачното небе.

— Чу ли? — обади се Балтазар победоносно. — Следобед ще ливне като из ведро, а ти, Клия, ще изгубиш баса.

— Ще видим.

— Това беше бреговата батарея — подхвърлих му аз.

— Глупости говориш — възмути се Балтазар.

Закотвихме катера и свалихме продуктите на брега. Балтазар се излегна по гръб и похлупи лицето си с шапката. Беше в отлично разположение на духа. Каза, че няма да се къпе, защото не обичал да плува. Ние с Клия се гмурнахме в познатия ни вир, който не бяхме посещавали цяла зима. Нищо не се беше променило. Стражите в чували продължаваха да бъдат там, скупчени като заговорници, въпреки че зимният прибой ги беше поразместил и приближил до мястото на корабокрушението. Поздравихме ги с усмивка, но почтително. Старите жестове и подводни усмивки ни върнаха изживяното тук щастие. Сякаш кръвта отново нахлу и разтвори забравени от кръвообращението вени. Хванах я за петите и я подхвърлих напред към мъртвите моряци; тя направи салто и бързо доплува зад гърба ми и натисна раменете ми надолу, преди да успея да я спра. И именно тук, докато я гледах как плува с разпусната коса, аз отново си припомних предишната Клия.

И после: излегнати под слънчевите лъчи, отпивахме от червеното вино, Клия разчупи топлия черен френски хляб, извади сиренето и маслините, а Балтазар не спираше да говори несвързано, като в полусън, за лозята на Амон, за кралете от царството на харпуните, за техните битки, за виното на Мареотис, на което не историята, а старият клюкар Хораций приписвал временните умопомрачения на Клеопатра… („Историята наказва всичко и прощава всичко — дори онова, което ние не прощаваме.“)

Така минаваше топлият следобед върху напечените камъчета на плажа. И ето ненадейно — за най-голямо удоволствие на Балтазар и разочарование на Клия — предречената буря се сбъдна, предизвестена от голям сивосинкав облак, който допълзя от изток и увисна над града като натъртена рана върху лъчистото небе. Така внезапно — както разгневената сепия пуска мастилената си боя и замъглява водата — дъждът се спусна като плътна плющяща пелена и небето затрещя от гръмотевици. При всеки рев на мълниите Балтазар изръкопляскваше като дете не само защото се оказа прав, а и защото ние се припичахме на слънце и доволно се гощавахме с портокали и вино край притихналото море, докато над Александрия валеше и гърмеше.

— Стига си грачил! — сряза го Клия.

Това беше една от онези странни, някак неестествени бури, дето толкова често връхлитат в началото на пролетта, когато температурите — родени в морето или пустинята — се сменяха рязко. За миг превръщаха улиците в реки, ала никога не продължаваха повече от половин час. Внезапен порив на вятъра подгонваше черния облак и той бързо изчезваше.

— Помни ми думите — обади се Балтазар, опиянен от успеха на собственото си предсказание. — Докато се върнем в града, всичко ще бъде сухо като престарели кокали.

За наше най-голямо удоволствие обаче следобедът ни предложи и друго странно явление — нещо, което рядко се вижда през лятото във водите край Александрия, а по-скоро в дните, предхождащи зимните бури, когато барометърът рязко спада. Вирът помрачня, сякаш водата в него се пресече, и после заблестя с фосфоресцираща светлина. Клия първа го забеляза.

— Погледнете! — извика тя и потопи крак във водата, за да видим как пръстите й ще заблещукат с игриви искри.

— Фосфор! — отсече Балтазар и взе да говори с научни термини за организмите, които причиняват тази гледка, но ние, без да му обръщаме внимание, се гмурнахме едновременно във водата и се преобразихме в пламтящи силуети; сякаш пръстите на краката и ръцете ни пускаха искри и блестяха от статично електричество. В такова време подводният плувец прилича на ранна картина, изобразяваща падението на Луцифер — целият пламнал в буквалния смисъл на думата. Толкова ярки бяха тези искри, че се чудехме как така не ни опърлят. Продължихме да играем във водата, искрящи като комети сред притихналите моряци, които стояха загледани в нас, само вълните леко разклащаха чувалите им от зебло.

— Ето, облаците се разпръскват — извика Балтазар точно когато изскочих на повърхността, за да си поема въздух. След малко дори ефимерната фосфоресцираща светлина щеше да угасне и изчезне. Не знам защо, но Балтазар се беше качил в лодката, вероятно за да има по-добър изглед към града и развихрилата се над него буря. Поставих ръцете си върху планшира, докато се успокои дишането ми. Той беше извадил стария харпун на Наруз и го държеше някак непохватно върху коленете си. Клия също изплува на повърхността, възкликна шумно и доволно, ала остана колкото да извика:

— Тези пламнали води са ужасно красиви. — После сви гъвкавото си тяло, изтласка се и отново се гмурна.

— Какво възнамеряваш да правиш с това? — попитах го разсеяно.

— Искам да видя как работи.

Беше пъхнал стрелата в цевта и застопорил пружината.

— Зареден е — казах му аз. — Внимавай!

— Сега ще го освободя.

Тогава Балтазар се наведе напред и изрече първата смислена реплика за този ден.

— Знаеш ли? — започна той. — Мисля, че е по-добре да я вземеш със себе си. Нещо ми подсказва, че ти няма да се върнеш в Александрия. Вземи Клия със себе си.

Но още преди да му отвърна, нещастието се случи. Докато говореше, Балтазар продължаваше да мотае харпуна в ръцете си, ала в един миг той му се изплъзна от пръстите и падна с трясък на земята, така че цевта се удари в планшира на шест инча от лицето ми. Отдръпнах се ужасен и в същото време чух съскащия като кобра компресор и тежкото прещракване на освободения спусък. Стрелата проряза водата до мен, прошумоля и повлече дългото зелено въже след себе си.

— За бога! — извиках.

Балтазар пребледня и се вцепени от паника. Изпелтечените му извинения и недоумения бяха достатъчно красноречиви сами по себе си. — Ужасно съжалявам.

Чух как харпунът стигна целта си и се заби някъде под водата. И двамата замръзнахме на място, защото едновременно ни бе хрумнала една и съща мисъл. Видях как устните му се раздвижиха, за да образуват думата „Клия“, и сякаш черна пелена покри очите ми — мрак, който стенеше, фучеше и припляскваше като с гигантски криле. Още преди да довърши, аз се обърнах, спуснах се под водата с очи, вперени в дългата зелена нишка на Ариадна, и със свито от страх сърце. Имах чувството, че плувам с оловни тежести, толкова мудни ми се струваха собствените ми движения — като във филм със забавени кадри. А знаех, че плувам енергично. Колко ли още светлинни години ще изминат, преди да стигна края на въжето? И какво ще намеря там? Продължих да се спускам надолу и надолу, докато стигнах угасналата фосфоресценция на дълбочината сред студените помръкнали сенки на вира.

Някъде в отсрещния му край, съвсем до потъналия кораб, нещо се размърда, различих странно конвулсивно движение и размитата фигура на Клия. Сякаш беше напълно погълната от непонятна за мен игра, като ония, в които често се увличахме заедно. Дърпаше нещо с все сила, а краката си бе опряла в кораба за опора. Свиваше ги и пак ги опъваше, дърпаше неистово. Въпреки че зелената нишка водеше към нея, като я видях, почувствах облекчение — помислих си, че просто се опитва да извади стрелата на харпуна от дървото, за да я върне горе в лодката. Но не беше това: главата й се олюляваше като на пиян човек. Плъзнах се до нея като змиорка, опипвайки всичко с ръце. Като усети, че съм наблизо, тя изви глава към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Дългата коса обаче бе замрежила лицето й и аз не успях да прочета изписаната върху него болка; нали знаете как водата преобразява всяко човешко изражение в идиотски опулена гримаса на сепия. Ала в същия миг тя се изви, отметна глава назад и косата и се разпиля встрани — жест като на човек, който разтваря дрехата си със замах, за да покаже дълбоката си рана. И аз видях. Дясната й ръка бе пронизана от металното острие и стоеше здраво забодена в дървото на потъналия кораб. Поне тялото й не бе засегнато, мислено извиках с облекчение, защото превъзбуденият ми ум търсеше утеха; ала мигновеното успокоение бързо се превърна в черно отчаяние, когато сграбчих стоманената стрела, опрях стъпала в корпуса на кораба и задърпах с все сила, докато мускулите на бедрата ми се схванаха, без тя да помръдне и на милиметър. (Не, всичко това сякаш бе част от непонятен кошмар, изфабрикуван в мъртвешките мозъци на седемте умислени силуета, които така внимателно следяха сизифовските ми усилия — сковани, безнадеждни и тромави като на раци, затворени в гърне.) Продължих да се боря със стоманеното острие, ала с крайчеца на окото си зърнах дългия синджир от бели мехурчета, които плъзнаха от гърлото на Клия. Почувствах как мускулите й се отпускат, омекват. Постепенно я обзе онази подобна на дрямка унесеност и тя се залюля в ленивия ритъм на синята вода, сякаш се канеше да заспи съня на наобиколилите я моряци. Разтърсих я.

Няма да се преструвам, че всичко, което последва, бе резултат от собствената ми воля, защото слепият гняв, който забушува у мен, бе сред емоциите, на които не знаех, че съм подвластен. Той надминаваше всичко, което бях изживявал до този момент. Сред зловещите видения на това безвремие в главата ми зави сирена на линейка и този вой разпръсна тежкия приспивен мрак на морското подводие. Пришпори ме умопомрачителна паника. Сякаш за пръв път се изправях лице в лице срещу себе си — или срещу някакъв друг мой аз, моделиран според егото на енергичен, действен човек, какъвто никога не съм бил. С неподозирана решителност се стрелнах нагоре и излязох на повърхността точно под носа на Балтазар.

— Ножът! — извиках, поемайки си въздух.

Очите му гледаха право в моите, сякаш над ръба на потънал континент, изпълнени със съжаление и ужас — емоции отломки, вкаменелости от ледниковия период на човешката памет. И със самороден страх. Запелтечи в желанието си да даде ход на всички въпроси, които се тълпяха, напираха в ума му — думи като „какво“, „къде“, „кога“, „кого“, — ала той не можеше да стигне по-далеч от първото сфъфлено къ-ъ-ъ: ослюнчената, недоизказана болка на въпроса.

Ножът, за който си спомних, представляваше байонет от италианска пушка, изпилен до размера на кортик и остър като бръснач. Лодкарят Али го беше измайсторил и много се гордееше с него. Използваше го да разрязва дебелите въжета, за снаждане и монтиране на такелажите. Останах така за миг със затворени очи и с дробове, които искаха да изпият целия въздух на небето, докато Балтазар намери ножа и ми го подаде. Щом улових дървената му дръжка, без дори да погледна Балтазар, веднага ритнах енергично, метнах петала към небето и поех по пътя на зелената нишка.

Клия се полюшкваше съвсем отмаляла и безжизнена, а дългата й коса плуваше край нея; водата поклащаше тялото й в конвулсии, сякаш през него минаваше електрически ток. Наоколо цареше пълна тишина и неподвижност: сребристите отражения на слънчевите лъчи лежаха като монети, пръснати по дъното на вира; брадите на статуите, тези безмълвни свидетели, се поклащаха лениво напред-назад. Когато започнах да удрям с ножа по ръката й, за да я освободя, умът ми се изпразни от ужас и само мисълта, че тя може да умре, изпълваше цялото ми същество. След малко усетих, че тялото й се освободи. Водата беше черна. Пуснах ножа и я изтласках нагоре, после я хванах под мишниците и взех да я влача към повърхността. Това като че продължи цяла вечност — безкрайният ход на трескаво разтупканите сърца и забавеното им движение под водата. Най-накрая пробихме горния слой — сякаш си чукнах главата в свода на вселената. Изправих се в плитчината и извлякох вдървеното, безчувствено, прогизнало тяло на Клия. Чух как зъбите на Балтазар затракаха и след миг ченето му тупна в дъното на лодката, а той скочи във водата до мен. И двамата се изпотихме, докато се опитвахме да уловим разсечената й ръка, от която шуртеше кръв. Той се наведе, като електротехник, който трябва да изолира жица с високо напрежение, докато съска и святка. Хвана я и я стисна като в менгеме. Изведнъж си го представих като малко момче как стиска ръката на майка си, докато нервно преминава през тълпа от деца, или пък пресича градина, в която са го замервали с камъни… Розовите му венци изплюха думата „връв“. За щастие връв се намери и той се залови за работа.

— Но тя е мъртва — казах и от самата дума сърцето ми се разтупка така, че за малко да припадна. Клия лежеше на малкия, покрит с камъчета плаж като паднала от небето птица. Балтазар клекна във водата, като неистово стискаше окървавената й ръка, към която не смеех да обърна очи. Но ето че в мен отново се обади далечният глас на онова неизвестно и неподозирано его и аз без бавене скалъпих подръчен турникет с помощта на молив, след което го оставих в ръцете на Балтазар. Изпънах тялото й и силно се тръшнах върху нея. Под пръстите си усетих пълните й с вода дробове. Започнах най-безжалостно да ги стискам и мачкам в тази животоспасяваща поза — жалко подобие на половия акт. Балтазар, поне така ми се стори, страстно шептеше молитви. Тогава се появи първият знак на надеждата, защото устните на това бледо лице се разтвориха и блъвнаха тънка струйка морска вода, примесена с повръщано. Това, разбира се, не означаваше нищо, но и двамата извикахме радостно, тъй като все пак бе някакъв признак на живот. Затворих очи и продължих да изпомпвам дробовете й, доколкото мога, в бавен и мъчителен ритъм. Усетих как крехките й кости пукат под пръстите ми. Ала Клия продължаваше да лежи съвършено безжизнена. Отказвах да приема мисълта, че е мъртва, въпреки че именно тя бе обсебила част от ума ми. Не бях на себе си — твърдо решен да опровергая смъртта, ако трябва, да оборя естествения ход на нещата, но по волята на собствената си непримиримост да я накарам да живее. Това решение ме учуди, защото то продължаваше да дава сили на изтощената ми физика, на пъшкащото ми и обляно в пот тяло. Дадох си сметка, че аз или трябва да я спася, да я съживя, или да се върна с нея на дъното на вира. Но от коя зона на волята можеше да дойде подобно решение? Беше станало горещо и от мен се лееше пот. Балтазар продължаваше да стиска ръката й, ръката на художничка, така смирено, както дете се държи за майка си. Сълзите се стичаха по носа му. Главата му се люшкаше в знак на отчаяние и угризения, а беззъбите му венци мълвяха еврейското „айи, айи“, което се повтаря пред Стената на плача. Ала съвсем тихичко, сякаш внимаваше да не я събуди.

Най-накрая обаче бяхме възнаградени. Изведнъж от устата й бликна фонтан от морска вода, парчета размекнат хляб и портокали. Погледнахме повръщаното с грейнали от радост лица, сякаш беше безценен трофей. Дробовете й вече реагираха, макар и едва доловимо, на натиска на пръстите ми и при всеки допир неохотно и мъчително пускаха по малко вода. Мина дълго време, преди да чуем първото й глухо изохкване. Сигурно е било болезнено, както първите глътки въздух на новородено. Тялото на Клия се съпротивляваше на това насилствено прераждане. Изведнъж чертите на бялото й лице се раздвижиха, пренаредиха се в израз на болка и протест. (Да, от самото осъзнаване на факта също боли.)

— Продължавай! Не спирай! — извика ми Балтазар с непознат за мен глас — едновременно разтреперан и победоносен. Нямаше нужда да ме подканя. При всеки мой напън тялото й се сгърчваше, а от устата й излизаше сподавен стон. Също както когато се опитваш да запалиш много изстинал дизелов двигател. Най-сетне чудото стана — тя отвори за миг сините си, замаяни, нищо невиждащи очи, които разфокусирано огледаха близките камъни. После ги затвори. От болката чертите й помръкнаха, но дори болката беше победа, защото показваше живи емоции, които най-накрая бяха сменили бледата неподвижна маска на смъртта.

— Тя диша — казах. — Балтазар, тя диша!

— Тя диша — повтори той с идиотски възторг.

Тя наистина дишаше с кратки, накъсани хрипове, при това — личеше си — много болезнени. Но в този миг пристигна помощ. Улисани, не бяхме видели моторницата на пристанищната патрулна служба, която вече бе нагазила в малкия залив. Забелязали ни и решили, че нещо се е случило.

— Велики Боже! — извика Балтазар и взе да маха с ръце като стар гарван. Бодър английски глас се провикна и ни попита имаме ли нужда от помощ; няколко души от моряците веднага пристигнаха на брега при нас.

— Значи ще я върнем много бързо — ухили се Балтазар, целият разтреперан.

— Да й дадем ли малко бренди?

— Не! — провикна се той. — В никакъв случай бренди. Моряците носеха със себе си голям насмолен брезент и нежно я завиха в него като Клеопатра. За силните им мускулести ръце тя беше лека като перушина. Внимателните им непохватни движения бяха трогателни и аз се просълзих.

— По-леко, Ноби. Внимавай с дамата.

— Някой трябва да държи турникета. Балтазар, ти върви.

— А ти?

— Аз ще върна катера.

Нямаше време за губене. След броени секунди мощният мотор на патрулния съд изрева. Чух думите на един от моряците: „Какво ще кажете за един горещ «Боврил»?“, а Балтазар му отвърна: „Чудесна идея!“ Той наистина беше целият прогизнал. Шапката му плаваше във водата. Наведе се да я вземе и нещо се сети:

— Зъбите ми. Донеси ми зъбите!

Загледах се след тях, докато изчезнаха от погледа ми, после седнах и затворих очи. Целият треперех. Главата ме заболя. Качих се в катера, взех си една цигара и малко бренди. Харпунът лежеше върху платната. Хвърлих го през борда с проклятие и го проследих как бавно пада във водата. Разгънах кливера и се опитах да хвана вятъра. Отне ми повече време, отколкото предполагах, защото вечерният бриз бе променил посоката си и аз трудно се насочих по курса. Когато стигнах брега, там ме чакаше Али. Той вече знаеше за случилото се и стоеше, за да ми предаде съобщението от Балтазар, а именно, че Клия е в Еврейската болница.

Скочих в първото такси, което ми се мерна. Прекосихме града със страшна скорост. Улиците и сградите се размиваха пред погледа ми. Толкова се бях притеснил, че ги виждах като през окъпано от дъжд стъкло. Таксиметровият апарат туптеше като учестен пулс. Някъде в бялото болнично отделение лежеше Клия и й преливаха кръв през отвора на сребърна игла. Капка по капка през средната вена. Няма за какво да се безпокоя, казах си и в същия миг се сетих за откъснатата й ръка и започнах да удрям с юмруци по подплатената вътрешност на таксито.

Тръгнах след дежурната сестра по дълги, еднакви, боядисани в зелено коридори, от чиито стени лъхаше влага и хлад. Белите фосфоресциращи лампи — свидетелство за пътя на прогреса — се поклащаха в мрака като тлъсти издути светулки. Реших, че трябва да са я настанили в малкото отделение с едно-единствено, скрито зад завеса легло, което навремето се пазеше за безнадеждни случаи. Сега това беше спешното отделение. Някакво призрачно чувство за познатост ме обзе. Преди години идвах именно тук на посещение при Мелиса. Клия сигурно лежеше в същия тесен железен креват в ъгъла до стената. („Това е съвсем в стила на истинския живот — да имитира изкуството.“)

В коридора пред отделението обаче попаднах на Амарил и Балтазар, които стояха със смирено изражение пред количка, докарана им от дежурната сестра. Върху нея имаше няколко още мокри и блестящи рентгенови снимки, току-що проявени и окачени върху рамка. Двамата впериха тревожните си, мрачни погледи в тях и се замислиха, сякаш решаваха сложен шахматен проблем. В този миг Балтазар ме зърна, обърна се и лицето му светна.

— Тя е добре — рече, но някак неубедително, и стисна ръката ми. Подадох му ченето, а той се изчерви и бързо го мушна в джоба си. Амарил носеше очила за четене с рогови рамки. Извърна очи от окачените капещи плаки и ме изгледа гневно.

— Какво си мислиш, че мога да направя след тази касапница? — избухна и назидателно ми посочи рентгеновите снимки. При този намек за обвинение аз също избухнах и двамата се изправихме и закрещяхме един срещу друг като хамали. Очите ни бяха пълни със сълзи. Мисля, че и до бой щеше да се стигне, толкова раздразнени бяхме, ако не беше Балтазар, който побърза да застане между нас. След миг обаче Амарил дойде на себе си, приближи се, прегърна ме и се извини.

— Тя е добре — измънка под носа си и ме потупа успокоително по рамото. — Вече е извън опасност.

— Ние ще се погрижим за останалото — рече Балтазар.

— Искам да я видя — настоях аз, сякаш това, че съм я спасил, я превръщаше в моя собственост. — Може ли?

Открехнах вратата и влязох в малката като килия стая досущ като някакъв скъперник. Зад гърба си чух, че Амарил се обади с ядосан тон:

— Много лесно е да се говори за хирургическа намеса…

Вътре беше бяло и тихо. Тясна стая с високи прозорци. Тя лежеше с лице към стената върху неудобния железен креват на колелца от жълта гума. Миришеше на цветя, въпреки че цветя не се виждаха. Така и не разбрах откъде идва това ухание. Сигурно от някой спрей с есенция на незабравки. Внимателно придърпах един стол до леглото и седнах. Очите й бяха отворени, вперени в стената и със замаян поглед, който говореше едновременно за морфин и умора. Макар с нищо да не издаде, че ме е чула да влизам, тя изведнъж се обади:

— Ти ли си, Дарли?

— Да.

Гласът й беше отчетлив. Въздъхна, размърда се леко, като че с облекчение, и продължи:

— Толкова се радвам. — В гласа й долових нотка на умора, но и нещо друго, което ми подсказа, че някъде извън пределите на настоящата болка и унесеност се е родила новата й самоувереност. — Исках да ти благодаря.

— Амарил е този, в когото си влюбена — казах аз, или по-скоро изстрелях думите срещу нея. Това разкритие изненада и мен самия. Направих го съвсем неволно. Изведнъж като че умът ми прещрака и в миг осъзнах, че това, което си позволих да изговоря на глас, винаги съм го знаел, без обаче да си давам сметка за него! Звучи глупаво, но беше самата истина — знаел съм го, без да си давам сметка. Амарил винаги е бил като свободна карта за игра — винаги налице, винаги на разположение върху масата, ала обърната наопаки. Усещах присъствието му, ала така и не си позволих да обърна картата. Трябва обаче да добавя, че в гласа ми нямаше нищо повече от чист научен интерес; нямаше болка, нито огорчение, а само съчувствие. Помежду си ние никога не бяхме използвали тази ужасна дума — този синоним на умопомрачение или болест — и ако сега прибягнах до нея, то беше, за да покажа, че разбирам независимата същност на тази тема. Все едно да подхвърлиш: „Клето дете, та ти имаш рак!“

След кратко мълчание Клия каза:

— Уви, случката принадлежи на миналото — провлачи тя. — И винаги съм ти давала отличен по тактичност, защото смятах, че отдавна си се досетил кой е главният герой в моето сирийско преживяване. Не знаеше ли? Да, Амарил бе този, който направи от мен жена. Поне така си мисля. Колко отвратително, нали? Кога най-сетне ще пораснем? Но той вече не съществува в моето сърце, нали знаеш? Не беше онова, което си въобразяваш. Знаех, че не е мъж за мен. Нищо не би ме накарало да заема мястото на Семира. Знам, защото съм се любила с него, била съм влюбена в него! Странно наистина, но именно самото преживяване ми отвори очите за това, че той не е човекът, не е онзи, който ще ме задържи завинаги. Въпреки че коя е въпросната личност и къде е, още не знам. Чувствам, че ми предстои да се изправя пред истинските проблеми. Те ме чакат от другата страна на тези незначителни епизоди. Но колкото и перверзно да ти се струва, хубаво ми е да съм близо до него — дори на операционната маса. Как открива човек истините на собственото си сърце?

— Да отложа ли заминаването си?

— Недей. Не бих желала. Сега ще ми трябва известно време, за да преодолея ужаса. Ти поне направи нещо за мен — вкара ме обратно в правия път и прогони чудовището. То повече няма да се върне. Сложи ръка на рамото и ме стисни вместо целувка. Не. Недей да променяш плановете си. Сега за пръв път можем да погледнем на нещата по-спокойно. Без да бързаме. Тук за мен ще се грижат добре и ти го знаеш. Когато ангажиментът ти приключи, тогава ще видим, нали? Опитай се да ми пишеш. Мисля, че една пауза ще ти помогне да сложиш ново начало.

— Сигурно — отвърнах, макар и да знаех, че няма да е така.

— Само едно нещо искам да направиш. Моля те, довечера отиди до гробницата на Ел Скоб и после ще ми разкажеш; нали разбираш, сега за пръв път от войната насам в квартала ще разрешат нормално осветление. Сигурно ще бъде много интересно. Не бива да пропускаш тази гледка. Ще отидеш, нали?

— Разбира се.

— Благодаря ти, скъпи.

Изправих се и казах:

— Клия, какво представляваше този твой ужас?

Ала тя бе затворила очи и вече се унасяше в дрямка. Устните й се раздвижиха, но аз не долових отговора. В ъгълчетата на устата й се бе стаила тиха усмивка.

На излизане от стаята се сетих за една фраза на Пърсуордън: „Най-пълна е онази любов, която не се бои от превратностите на живота.“

Вече се бе стъмнило, когато успях да намеря кабриолет и да се върна в града. В апартамента ме очакваше съобщение, че заминаваме шест часа по-рано от уговореното; голямата моторна лодка потегляше в полунощ. Хамид бе у дома, стоеше тихо и търпеливо, сякаш вече знаеше съдържанието на бележката. Един военен камион бе минал следобеда да прибере багажа ми. Нямах какво да правя до дванайсет, затова реших да изпълня препоръката на Клия и да посетя празника, свързан с имения ден на Ел Скоб. Хамид продължаваше да стои, обременен от тъгата на още една раздяла.

— Сър вече няма да се върне — тъжно примига той. Погледнах го и се разчувствах. Спомних си с каква гордост ми бе разказал защо е спасил едното си око. Защото бил по-малък и по-грозен от брат си. Майка му избола и двете очи на брат му, за да го избави от задължителната военна служба; но той, Хамид, тъй като бил дребен, хилав и грозен, се отървал само с едното. Брат му сега бил сляп мюезин в Танта. Ала колко богат бил Хамид с едното си око! Цяло състояние било то за него, защото му осигурявало добре платена работа за заможни чужденци.

— Ще ти дойда на гости в Лондон — изрече той с надежда.

— Да, добре. Ще ти пиша, като се прибера.

Беше се преоблякъл за празника в най-хубавите си дрехи — алено наметало и червени обувки от мек марокен; в горния джоб на сакото си имаше чиста бяла кърпа. Спомних си, че това беше свободната му вечер. Двамата с Помбал бяхме заделили една сума като подарък, преди да се разделим. Стисна чека между палеца и показалеца и се поклони с благодарност. Но личната облага не можеше да го развесели, той наистина страдаше от раздялата. Може би затова пак повтори:

— Ще дойда в Лондон — по-скоро за собствена утеха и се ръкува за последно с мен.

— Много добре — пак му отвърнах аз, въпреки че не можех да си представя едноокия Хамид в Лондон. — Ще ти пиша. Тази вечер ще посетя гробницата на Ел Скоб.

— Добре. — Прегърнах го през раменете и тази любезност го накара да сведе глава. Една сълза се отрони от сляпото му око и се търколи по носа му.

— Довиждане, Хамид — казах и се спуснах по стълбите, докато той остана да стърчи горе на площадката, сякаш чакаше сигнал от отвъдното. После най-ненадейно се втурна към мен, настигна ме на вратата и за подарък ми пъхна в ръката любимата ми снимка, на която двамата с Мелиса се разхождаме по улица „Фуад“ през един отдавна забравен следобед.