Клия

Шеста част

Двата стиха не излизаха от главата ми, докато натисках звънеца на лятната резиденция на следващата вечер. Със себе си носех зеления кожен куфар, който съдържаше личните писма на Пърсуордън — този блестящо изстрелян залп от думи, които продължаваха да експлодират в ума като изгарящи ме фойерверки. Сутринта се бях обадил на Лиза от кантората, за да си уговоря среща. Тя отвори вратата и застана пред мен със сериозно, пребледняло лице и израз на нетърпеливо очакване.

— Добре — прошепна, след като измърморих името си, и добави: — Влез. — Обърна се и тръгна пред мен изправена, със скована походка, която ми напомни дете, облечено като кралица Елизабет за някоя шарада43. Изглеждаше уморена и напрегната, но неизвестно защо, възгордяна. Всекидневната беше празна. Знаех, че тази сутрин Маунтолив бе тръгнал за Кайро. В камината гореше цепеница и това ме изненада, защото зимата бе отминала. Тя застана пред нея, изви гръб към топлината и взе да масажира пръстите си, сякаш бяха измръзнали.

— Справи се бързо, много бързо — каза рязко, като че с упрек. — Но аз съм доволна. — Бях й предал по телефона най-важното от разговора ми с Кийтс относно несъществуващата книга. — Доволна съм, защото сега вече бихме могли да вземем решение, и то окончателно. Снощи не можах да спя. Непрекъснато си представях как четеш писмата. Представях си и как той ги пише.

— Прекрасни са. Никога през живота си не съм чел подобно нещо. — Долових нотка на огорчение в собствения си глас.

— Да — каза тя и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. — Опасявах се, че точно това ще бъде мнението ти; опасявах се, защото така мисли и Дейвид и твърди, че писмата трябва да бъдат запазени на всяка цена. Но той изрично ми нареди да ги изгоря.

— Знам.

— Седни, Дарли. Кажи ми какво мислиш наистина. Седнах, поставих малкия куфар на пода до мен и рекох:

— Лиза, това не е литературен проблем, освен ако сама не предпочиташ да го смяташ за такъв. Не са ти нужни никакви съвети. Всеки, който прочете писмата, би съжалявал за тяхната загуба.

— Дарли, ако бяха твои, написани до човек, когото… обичаш?

— Щях да бъда доволен да знам, че завещанието ми е изпълнено. Предполагам, че и той би искал да се чувства така, където и да се намира сега.

Тя обърна светналото си незрящо лице към огледалото, сякаш искаше да се огледа, и подпря възглавничките на извитите си пръсти върху лавицата над камината.

— И аз като него съм суеверна — каза най-сетне. — Но това е повече от суеверие. Винаги съм го слушала, защото знаех, че вижда по-далеч от мен и разбира по-надълбоко от мен.

Колко по-кристално ясна и точна ставаше поезията на Пърсуордън в светлината на това ново познание! Как добиваше нов смисъл, значение и острота, когато вече си видял Лиза с разпиляна по раменете тъмна коса да оглежда собствената си слепота в голямото огледало.

Тя отново се обърна, въздъхна още веднъж и тогава зърнах лицето и с изписана върху него смирена молба; кухите орбити на очите й го правеха да изглежда още по-призрачно и изразително. Пристъпи напред и каза:

— Значи е решено. Искам само да ми помогнеш да ги изгорим. Те са толкова много. Ще трябва време.

— Щом така желаеш.

— Хайде да седнем заедно до камината.

Седнахме на килима с лице един към друг и аз поставих куфарчето помежду ни, натиснах ключалката, капакът щракна, освободи се и отскочи нагоре.

— Да — каза тя. — Така трябва да бъде. Винаги съм знаела, че би трябвало да изпълня желанието му.

Бавно, един по един взимах отворените пликове, разгъвах всяко писмо и й го подавах, за да го хвърли върху горящите цепеници.

— Така седяхме и като деца, с кутията за играчки между нас, пред запалената камина през зимата. Толкова често и винаги заедно. Трябва да се върнеш много назад в миналото, за да разбереш какво се случи. Дори и тогава не знам дали ще успееш. Две малки деца, съвсем сами в старата порутена къща на една ферма сред замръзналите езера, сред мъглите и дъждовете на Ирландия. Нямахме друг начин да прекарваме времето си освен един с друг. Той превърна слепотата ми в поезия, аз виждах нещата чрез неговия ум, той пък — чрез моите очи. И така двамата си създадохме един нетленен свят на поезията — далеч по-добър от неговите книги, а тях до една съм ги прочела с пръстите си — има ги в Института на слепите. Да, четях и ги препрочитах, търсих някаква следа, която да ми разкрие и обясни вината, преобразила всичко. Преди нищо не ни засягаше, всичко като че се бе съюзило, за да ни изолира от останалия свят, да ни сближи. Например смъртта на нашите родители, когато бяхме още толкова малки, че не можехме да я проумеем. Живеехме в онази паянтова къща под грижите на ексцентрична, глуха и престаряла наша леля, която въртеше домакинството и гледаше да сме нахранени. За всичко друго бяхме оставени сами на себе си. В къщата имаше само една книга — Плутарх, която знаехме наизуст. Всичко останало си измисляхме, той го измисляше. И така, аз се превърнах в митическата царица на неговия живот и обитавах огромна въздушна кула, както той обичаше да казва. Понякога тя се намираше в Египет, понякога в Перу, понякога във Византия. Но аз си знаех, че съм в старата кухня на къщата с износените мебели от чам и под от червени кахли. Когато подът беше прясно измит с карболов сапун с онази особена миризма, тогава съзнанието ми се раздвояваше и едната му половина знаеше, че това е селска кухня, а не дворцов мозаечен паваж с изображения на змии, орли и джуджета от приказките. С една-единствена дума той ме връщаше към действителността. По-късно, когато започна да търси оправдание за нашата любов, вместо просто да се гордее с нея, веднъж ми прочете откъс от една книга. „В африканските погребални обреди сестрата е тази, която вдъхва живот на мъртвия цар. В Египет, както и в Перу, царят, когото са смятали и за бог, взима сестра си за съпруга. Но мотивът е ритуален, а не сексуален, защото двамата символизират луната и слънцето в съюз. Царят се жени за сестра си, понеже той, като звезден бог, временно пребиваващ на земята, е безсмъртен и не може да има деца от простосмъртна жена, както не може да умре и от естествена смърт.“ Ето защо той с удоволствие тръгна за Египет, защото чувстваше, както сам ми каза, някаква вътрешна поетическа връзка с Озирис и Изида, с Птолемей и Арсиное — потомците на слънцето и луната!

Безмълвно и методично тя хвърляше писмата в горящата клада едно по едно, като продължаваше да нарежда с тъжен монотонен глас, сякаш повече на себе си, отколкото на мен.

— Хората, които не са като нас, никога няма да могат да разберат. Ала когато се появи чувството за вина, предишният ни поетичен живот започна да губи магията си — не за мен, но за него. Именно той ме накара да си боядисам косата черна, за да се преструва пред хората, че съм негова доведена, а не кръвна сестра. Като разбрах, че го мъчи гузна съвест, изведнъж се почувствах огорчена; колкото повече растяхме, толкова по-осезателно външният свят нахлуваше в живота ни и други хора посегнаха на нашето уединение от измислени дворци и царства. Често му се налагаше да отсъства за дълго време. Когато го нямаше, аз оставах насаме с мрака си и спомените за него, които го изпълваха; съкровищата на поетичните му измислици загубваха блясъка си без него, без неговия глас и допир. Всичко, което знаехме за нашите родители, целият сбор на нашето познание, се заключаваше в един стар дъбов скрин, пълен с техни дрехи. Когато бяхме малки, те ни изглеждаха огромни — дрехите на великани, обувките на великани. Един ден той заяви, че тези парцали го потискат. Не се нуждаем от родители, каза. Изнесохме ги на двора и стъкмихме огън насред снега. Заплакахме горчиво, не знам защо. После затанцувахме около големия огън, като пеехме стари ловджийски песни, тържествувахме като диваци, ала сълзите не спряха да се стичат по страните ни.

Умълча се и остана така дълго време, с оклюмала глава, в дълбок унес, загледана в стария спомен, подобно гадателка, втренчена в кристалната топка на младостта. После въздъхна, вдигна глава и рече:

— Знам защо се колебаеш. Това е последното писмо, нали? Аз ги броих. Дай ми го, Дарли.

Подадох й го мълком, а тя нежно го постави в огъня с думите:

— Най-накрая свърши.