Клия

Пета част

Много дълго време не чух нищо за сестрата на Пърсуордън, макар и да знаех, че се намира в лятната резиденция на английската легация. Що се отнася до Маунтолив, визитите му се отразяваха в дипломатическия бюлетин и затова бях наясно, че веднъж на всеки десет дни пристига от Кайро. Известно време очаквах да ми се обади, да ми даде някакъв знак, но времето минаваше и аз почти бях забравил за неговото съществуване, както, предполагам, и той за моето. Така че нейният глас, когато стигна до слуха ми по служебния телефон, ме изненада с неочакваното си нахлуване — изненада в един свят, където изненадите са рядкост и следователно добре дошли. Странен, безплътен глас, който можеше да бъде на неизвестен юноша, ми каза: „Мисля, че вие знаете за мен. Като приятел на брат ми, бих искала да поговоря с вас.“ Сама описа поканата за вечеря на следващия ден като за „личен, непринуден и неофициален“ разговор, което пък ми подсказа, че ще присъства и самият Маунтолив. Почувствах възбудата на огромно любопитство, докато крачех по дългата алея с типично английски жив плет от чемшир, прекосявайки малката борова горичка, която обграждаше лятната резиденция. Беше душна и гореща нощ — сякаш въздухът вещаеше надигащ се в пустинята хамсин39, който щеше скоро да довее облаци от пясък и да засипе градските улици и площади, издигайки във въздуха цели стълбове от прах. Но засега нощният въздух беше остър и кристалночист.

Натиснах два пъти звънеца без никакъв резултат и тъкмо реших, че сигурно не работи, когато отвътре се чу шум от леки бързи стъпки. Вратата се отвори и на прага застана Лиза с израз на тържествуващо нетърпение върху сляпото си лице. Първото ми впечатление беше, че е изключително красива, макар и малко нисичка. Носеше рокля от тъмна на цвят мека материя с права колосана яка и голямо деколте, от което се показваше тънкият й врат, а главата се подаваше като от венче на цвете. Стоеше пред мен с отметната назад глава, с лице, върху което бе изписана призрачна храброст, сякаш дръзко изпъваше изящната си шия пред невидим палач. Когато си казах името, тя се усмихна, кимна и го повтори с напрегнат като опъната жица шепот.

— Слава Богу, най-накрая дойде — рече, сякаш години наред бе очаквала посещението ми. Щом пристъпих напред, бързо додаде: — Моля те, прости ми… но това е единственият начин да те опозная.

И аз усетих меките й топли пръсти върху лицето си, движеха се бързо и чевръсто, като че четяха букви. Докато ловките й ръце опипваха страните и устните ми, почувствах неудобство, което се състоеше от чувственост и отвращение. Ръцете й бяха малки и добре оформени; пръстите й създаваха впечатление за необикновена изтънченост — в краищата леко се извиваха нагоре като антени, показвайки белите си възглавнички на света. Веднъж бях виждал един световноизвестен пианист, който имаше съвършено същите пръсти — толкова чувствителни, че сякаш се врастваха в клавишите, които докосваха. Тя въздъхна тихо, като че с облекчение, хвана ме за китката и ме поведе през вестибюла към всекидневната, обзаведена със скъпа, ала безлична официална мебел, където Маунтолив стоеше пред камината с лице, изразяващо тревожна угриженост. Някъде тихо свиреше радио. Здрависахме се и в ръкостискането му почувствах нещо немощно и нерешително, което хармонизираше с плахия му глас, с който се извини за дългото мълчание.

— Трябваше да изчакам Лиза да се подготви — рече той и тази реплика ми се стори доста загадъчна.

Маунтолив се беше променил, и то доста. Както винаги, беше много елегантен — това бе една от важните предпоставки за неговата работа, заради което и той най-придирчиво избираше дрехите си; дори неофициалната голота (помислих си аз мрачно) е униформа за истинския дипломат. Беше запазил предишната си любезност и внимателно отношение. Ала беше остарял. Забелязах, че вече използва очила за четене, тъй като ги зърнах върху един брой на „Таймс“ на масичката до канапето. Беше си пуснал мустаци, които не подрязваше, и именно те променяха формата на устата му така, че подчертаваха някаква вродена аристократична мекушавост в чертите му. Човек просто не можеше да си го представи измъчван от толкова силна страст, че да пренебрегне заучените реакции на закостеняло образование като неговото. Нито пък сега, поглеждайки ту към единия, ту към другия, можех да потвърдя подозренията на Клия относно любовта му към тази странна сляпа магьосница, която в момента седеше на канапето, втренчила в мен незрящите си очи, с положени в скута ръце — онези грабливи, алчни пръсти на музикант. Дали пък наистина не се бе свила на кълбо като малка зла змия в пазвата на спокойния му живот? Приех питието, което ми предложи, а сърдечната му усмивка ми припомни, че навремето не само го харесвах, но и се възхищавах от него. И продължавах да се възхищавам.

— И двамата с нетърпение очаквахме тази среща с теб, особено Лиза, защото мисли, че можеш да й помогнеш. Но за това ще говорим по-късно. — И със спокоен, ала категоричен жест обърна гръб на истинския повод за моето посещение и взе да ме разпитва дали харесвам новата си работа, дали съм доволен от нея. Размяна на мили любезности, на които се полагаха само изтъркани отговори. Ала тук и там проблясваха и лъчи от нова информация.

— Лиза беше твърдо решила, че трябва да останеш тук, и затова се разтичахме да го уредим! — Защо? Само за да бъда подложен на разпит относно нейния брат, когото всъщност слабо познавах и който с всеки изминал ден ми се струваше все по-загадъчен и по-загадъчен — по-малко важен като личност и по-интересен като творец. Стана ясно, че се налага да изчакам, докато тя реши да подхване разговора. Странно обаче, че трябваше да си губим времето в размяна на безсмислени реплики.

Ала този гладък и повърхностен разговор продължи още дълго време и за моя най-голяма изненада дамата не каза нищо — нито една дума. Седеше на канапето, безмълвна и притихнала, сякаш бе кацнала на облак. Забелязах, че на шията си носи кадифена каишка. Помислих си, че бледността й, която бе направила толкова силно впечатление на Клия, вероятно се дължеше на това, че не се вижда в огледалото и не може да се гримира. Но Клия излезе права за формата на устата й — на два пъти улових изражението й, язвително и саркастично, досущ като на брат й.

Вечерята беше внесена на количка от един прислужник и като продължавахме да водим празен разговор, седнахме около масата; Лиза ядеше бързо, сякаш бе прегладняла, освен това без троха да падне от чинията, която Маунтолив й напълни и поднесе. Докато се пресягаше за чашата с вино, забелязах, че изразителните й пръсти треперят леко. Когато вечерята свърши, Маунтолив се изправи и с вид на едва прикрито облекчение обяви, че ни напуска.

— Ще ви оставя да си поговорите насаме с Лиза. Имам да свърша няколко задачи в консулството тази вечер. Ще ме извините, нали? — Забелязах как лицето на Лиза се засенчи от тревожно недоволство, което обаче изчезна само миг след като се беше появило, изместено от израз, който издаваше нещо средно между отчаяние и смирение. Пръстите й лекичко си подмятаха пискюла на една от възглавничките — жест, който събуди у мен неприлични асоциации. Вратата се затвори след Маунтолив, ала тя продължи да мълчи, неестествено притихнала, свела глава, сякаш се опитваше да дешифрира посланието, изписано върху дланта на ръката й. Най-накрая се обади с тих студен глас, като произнасяше думите отсечено и натъртено, сякаш държеше дебело да подчертае смисъла им.

— Когато отначало си помислих, че няма да е зле да потърся помощта ти, нямах представа, че ще ми е трудно да обясня. Тази книга…

Последва дълго мълчание. Видях как по горната й устна избиха капчици пот, а слепоочията й се бяха изопнали от напрежение. Изпитах съчувствие към притеснението й и рекох:

— Не мога да твърдя, че го познавах добре, въпреки че се виждахме доста често. Истината е, че ние двамата не си допаднахме много.

— Първоначално — прекъсна ме тя рязко и нетърпеливо — смятах, че ще успея да те убедя да напишеш книга за него. Сега обаче разбирам, че ще трябва да узнаеш всичко. Не ми е лесно, просто не знам откъде да започна. Самата аз се съмнявам дали е нужно фактите на живота му да бъдат изложени и публикувани. Онова, което ме накара да се замисля, бяха преди всичко издателите, които твърдят, че имало голям читателски интерес, но най-вече книгата, която този нещастен журналист пише или вече е написал. Кийтс.

— Кийтс ли? — повторих изненадано.

— Доколкото знам, и той е тук някъде; аз обаче не го познавам. Жената на брат ми му е подхвърлила идеята. Тя го намрази, след като разбра; смяташе, че ние двамата с брат ми сме й съсипали живота. Истината е, че аз се страхувам от нея. Не знам какво е разказала на Кийтс, нито какво той се кани да напише. Сега обаче разбирам, че първоначалната ми идея да те доведа тук беше, за да те накарам да напишеш книга, която някак да… замаже истината. Стана ми ясно чак сега, когато се изправих лице в лице срещу теб. Ако на бял свят излезе нещо, което ще накърни репутацията на брат ми, това ще ми причини неизразима мъка.

От изток долетя приглушеният тътен на гръмотевица. Тя се изправи с изписана на лицето й паника и след миг колебание прекоси стаята, отиде до рояла и натисна един клавиш. После затвори капака с трясък, пак се обърна към мен и рече:

— Страх ме е от гръмотевици. Нека стисна ръката ти. — Нейната беше леденостудена. После отметна черната си коса назад и продължи: — Ние бяхме любовници, нали разбираш. Това е смисълът на неговата история, както и на моята. Той направи опит да се махне. Бракът му се удави именно в този въпрос. Вероятно е постъпил нечестно, като не й е казал истината още преди да се ожени за нея. Нещата в живота се разпадат по странен начин. В продължение на много години ние двамата се радвахме на съвършено щастие — той и аз. За това, че то свърши трагично, предполагам, никой няма вина. Той просто не можеше да се освободи от властта, която имах над него, въпреки че се опитваше. Аз също не можех да се освободя от него, въпреки че не съм и искала до деня… в който се сбъдна предсказанието му отпреди много години, а именно, мъжът, когото той наричаше „тайнственият непознат“, се появи. Неведнъж го бе виждал съвсем ясно, докато стоеше загледан в огъня на камината. Това беше Дейвид Маунтолив. За известно време скрих от него истината, че съм се влюбила — моята отредена от съдбата любов. (Дейвид не ми позволи да му кажа. Единственият човек, на когото се довери, бе майката на Несим. Преди да отиде при нея обаче, ми поиска разрешение.) Но брат ми бе усетил всичко съвсем безпогрешно и след дълго мълчание ми написа писмо, в което ме питаше дали непознатият се е появил. Когато получи отговора ми, вероятно изведнъж е осъзнал, че моята връзка може да бъде провалена по същия начин, по който пострадаха и неговите отношения с жена му — не с някакви наши действия, а поради простия факт на моето съществуване. И затова се самоуби. Обясни ми го пределно ясно в последното си писмо. Мога да ти го цитирам наизуст. Там пишеше: „Толкова години очаквах това твое писмо със свито сърце. Много често мислено го пишех сам от твое име, като бавно изписвах в мисли те си всяка магическа дума. Знаех, че в щастието си ти непременно ще се обърнеш към мен, за да изразиш страстната си благодарност за онова, което ти бях дал — задето ти разкрих смисъла на любовта чрез собствените си чувства към теб: така че когато непознатият дойде, да бъдеш готова… И днес това се случи! Тази отдавна очаквана вест, в която ми съобщаваш, че той вече е прочел всичките ми писма! Докато жадно поглъщах думите ти, за пръв път изпитах неизразимо облекчение. И радост — такава радост никога не съм се надявал да изживея — мисълта, че най-накрая ще се потопиш в цялото богатство на живота и няма повече да бъдеш прикована за образа на твоя изтерзан брат! Устните ми зашептяха благословия. Ала след това, постепенно, когато облакът се вдигна и разпръсна, почувствах оловната тежест на една друга истина — съвсем непредвидена, съвсем неочаквана. Страхът, че докато съм жив, докато продължавам да съществувам някъде на тази земя, за теб ще бъде невъзможно да се откъснеш напълно от оковите, в които те бях държал така жестоко привързана през всичките тези години. Пред ужаса от тази мисъл кръвта ми се смръзна — защото знаех, че от мен се очаква нещо много по-категорично, за да можеш да ме отхвърлиш завинаги и да заживееш наново. Трябваше наистина да те напусна, наистина да се махна от сцената, и то по начин, който да не позволява по-нататъшни двусмислия и извъртания в колебливите ни сърца. Да, радостта я очаквах, но не под формата на сигурна смърт. Това бе ненадейно разкритие! И все пак то е най-истинският сватбен подарък, който можех да ти поднеса! И ако успееш да погледнеш отвъд непосредствената болка, сама ще се убедиш колко съвършена изглежда логиката на любовта за човек, готов да умре за нея.“

Тя изхълца и сведе глава. Взе носната кърпа от горния джоб на сакото ми и я притисна към треперещите си устни. Вцепених се от тежкото бреме на това нещастие. В болезнената си жалост по Пърсуордън почувствах някакво просветление, сякаш за пръв път го опознавах и той наистина израсна в очите ми. И толкова много неща ми се изясниха. Но нямаше думи на утеха и съчувствие, които да са подходящи за една толкова голяма трагедия. Тя отново заговори.

— Ще ти дам да прочетеш личните му писма, за да можеш да ме посъветваш. Това са писмата, които не биваше да отварям, а просто да пазя, докато се появи Дейвид. Дейвид трябваше да ми ги прочете и да ги унищожи — такава беше неговата воля. Странно, нали — тази негова увереност, че тайнствен непознат ще има? Другите, обикновените писма ми ги четяха всякакви хора, ала тези, личните… а те са много и всичките са продупчени в горния ляв ъгъл, за да мога да ги разпозная и отделя. В куфара са ей там. Искам да ги вземеш със себе си и да ги изчетеш внимателно. О, Дарли, защо нищо не казваш? Готов ли си да ми помогнеш да изляза от тази ужасна безизходица? Бих искала да видя израза на лицето ти.

— Разбира се, че ще ти помогна. Но как и в какъв смисъл?

— Посъветвай ме как да постъпя. Всичко това нямаше да се случи, ако не се беше намесило онова нищожество журналистът, който е отишъл да се види с жена му.

— Брат ти посочил ли е изпълнител на литературното си завещание?

— Да, това съм аз.

— Тогава имаш право да забраниш публикуването на непродадените му творби, докато те имат авторски права. Освен това не виждам как подобни факти могат да видят бял свят без твое разрешение, дори в биография, издадена без знанието ти. Няма никаква причина за безпокойство. Нито един писател, който е с всичкия си, не би дръзнал да посегне на такъв материал, но дори и да го направи, издател няма да намери. Мисля, че е най-добре да се опитам да открия нещо повече за книгата на Кийтс. Тогава поне ще знаеш къде се намираш и какво да очакваш.

— Благодаря ти, Дарли. Самата аз не бих могла да се обърна към Кийтс, защото знам, че той работи за нея. А аз я мразя и се боя от нея — може би неоснователно. Освен това имам усещането, че неволно съм й причинила зло. Много жалко наистина, че преди брака не е намерил сили да й каже всичко; изглежда, си е дал сметка за това, иначе не би взел мерки същото да не се повтори и с мен, когато се появи Дейвид. Няма никакво съмнение, че именно тази е причината за въпросните лични писма. Истината е, че всичко се случи така, както той го бе планирал или по-скоро предрекъл. През онази първа нощ, когато казах на Дейвид, аз направо го хванах за ръка и го заведох вкъщи да ги прочете. Двамата седнахме на килима пред камината и едно по едно той ми ги изчете всичките с онзи безпогрешен глас — гласа на тайнствения непознат.

При спомена за това устните й се разтеглиха в странна сляпа усмивка, а аз с умиление си представих Маунтолив, седнал пред камината, да изчита писмата бавно, с неравен глас, смаян от разкритието за собствената си роля в този необикновен спектакъл, който му е бил подготвен преди много години, без сам да го подозира. Лиза седеше до мен, умислена, с клюмнала глава. Устните й се движеха бавно, сякаш четеше невидим текст или рецитираше някакъв собствен вътрешен монолог. Лекичко я докоснах по ръката, както се побутва заспал човек.

— Трябва да си тръгвам — казах й тихо. — Защо изобщо да взимам тези лични писма? Няма нужда.

— Сега, когато вече знаеш най-лошото и най-хубавото, искам да ме посъветваш дали да ги унищожа. Това бе неговото желание. Ала според Дейвид те са част от творчеството му и наше задължение е да ги запазим. Аз чувствам, че сама не мога да взема решение. Ти си писател. Опитай се да ги изчетеш като писател, сякаш са твое творение, и тогава ми кажи дали си струва да бъдат запазени или не. Те всичките са в онзи куфар. Освен тях има още един-два фрагмента, които бих могла да редактирам с твоя помощ, ако имаш време или ако смяташ, че си струва. Той винаги ме е озадачавал, с изключение на миговете, когато е бил в обятията ми.

Израз на дива омраза ненадейно пробягна по бялото й лице. Сякаш я преряза неприятен спомен. Прокара език по сухите си устни и когато двамата се изправихме, добави с тих, дрезгав глас:

— Има и нещо друго. След като надникна толкова навътре в нашия живот, не виждам защо да не стигнеш до дъното? Винаги я нося със себе си. — Тя бръкна в джоба на роклята си, извади една снимка и ми я подаде. Беше избеляла и измачкана. Малко момиченце с дълга коса, вързана с панделки, седеше на една пейка в градина, гледаше тъжно и се усмихваше с копнеж към фотоапарата. В ръката си стискаше бяла пръчка. Мина известно време, преди да различа в неспокойните очертания на устата и носа чертите на самия Пърсуордън. Тогава осъзнах, че момиченцето е сляпо.

— Това е тя — каза Лиза с развълнуван шепот, който опъна нервите ми със своята смесица от свирепост, огорчение и тържествуваща болка. — Виждаш ли я? Нашето дете. Но когато тя умря, той бе обзет от страшни угризения за онова, което преди ни беше носило само радост. Смъртта й го накара да се почувства виновен. И тогава връзката ни забуксува, от една страна, ала от друга, стана още по-здрава и напрегната. От този момент нататък ние бяхме обвързани от нашата обща вина. Често съм се питала защо трябваше да се случи това. Огромно, безбрежно щастие и после… един ден сякаш се спусна желязната решетка на вината.

Думата се стрелна като падаща звезда и угасна в тишината. Взех този най-злочест от всички нейни спомени и го поставих в студените й ръце.

— Ще взема писмата — казах.

— Благодаря ти — отвърна тя, вече замаяна от изтощение. — Знаех, че в твое лице ще намерим приятел. Ще разчитам на твоята помощ.

Затворих тихо входната врата след себе си, а подире ми гръмна мощен акорд от клавишите на пианото — един-единствен звук, който увисна в тишината, а вибрациите му заглъхнаха като ехо. Когато тръгнах между дърветата, зърнах Маунтолив, който се прокрадваше тихомълком към страничната врата на къщата. Не знам защо реших, че беше крачил нервно пред дома си, измъчван от всевъзможни страхове с вид на ученик, който чака пред директорския кабинет да получи отредения му брой пръчки. Прониза ме съчувствие към него като остра болка, умиление заради неговите слабости и заради възела, в който се бе заплел.

С удивление открих, че е още рано. Клия беше отишла в Кайро и не очаквах скоро да се върне. Отнесох малкото куфарче в нейния апартамент, седнах на пода и го разтворих.

В тихата стая на светлината на свещите започнах да изчитам личните писма на Пърсуордън, обзет от странно вътрешно предчувствие, от вълнение, което възбуждаше у мен по-скоро страх — какво ужасно нещо е да надникнеш в най-съкровените тайни от живота на друго човешко сърце. И това усещане не се уталожи, докато напредвах с четенето, напротив, задълбочи се и прерасна в нещо като опасение, паника, ужас от неизвестното съдържание на всяко следващо изречение. Писмата! Свирепи, жестоки, гневни, блестящи, невъздържани, пищни — разточителен, нескончаем поток от думи, прорязан на места от неумолими, изсечени като диамант образи, яростен самоанализ на отчаянието, угризенията и страстта. Разтреперих се и запелтечих, както би сторил всеки, изправен лице в лице с такъв велик майстор на перото. Съвършено слисан, изведнъж си дадох сметка, че в цялата ни литература няма писание, с което тези писма да бъдат сравнени. Каквито и други шедьоври да беше сътворил Пърсуордън, тези негови писма надминаваха всичко със спонтанно леещото се блестящо многословие. Това е истинската литература! Но и нещо повече — истинският живот, не някакво премислено изображение на действителността в определена форма, а трептящият живот и неговият неспирен поток с всичките му жалки, разкрасени от желанието спомени, с болките, ужасите и униженията. Тук илюзията и действителността се сливаха в едно-единствено ослепително видение на идеалната нетленна страст, загнездила се в писателския му мозък като черна звезда — звездата на смъртта! Огромната мъка и красотата, които му се удаваха с такава лекота — невероятното обилие на неговия талант ме изпълни едновременно с безпомощно отчаяние и радост. Неумолимостта и богатството на неговата проза! Сякаш думите се лееха от всяка пора на тялото му — ненавист, проклятия, стенания, сълзи на радост и отчаяние — всичко споено в задъханата музика на един език, усъвършенстван в изпитанията към преследваната цел. Тук, в тези листове, влюбените най-накрая бяха изправени лице в лице — с души, разголени до дъно.

В това странно и страшно терзание за миг зърнах истинския Пърсуордън — онзи, който винаги ми бе убягвал. Засрамен си спомних онези абзаци от ръкописа на „Жюстин“, които бяха посветени на него, на моята представа за него! От завист или подсъзнателна ревност аз си бях измислил един Пърсуордън, когото да критикувам. Във всичко, написано там, всъщност го обвинявах в моите собствени слабости, стигайки до напълно погрешни преценки като социален комплекс за малоценност например, от какъвто той никога не е страдал за разлика от мен. Чак сега, поглъщайки редовете, изписани от забързаното му решително перо, аз си дадох сметка, че поетическото или трансценденталното познание изключва чисто релативистичното познание и че неговият черен хумор не е нищо друго освен ирония, породена от загадъчните му знания, чието поле на действие беше отвъд онова на относителните факти. Не съществуваше отговор на въпросите, чрез които търсех истината. Той беше съвсем прав. Сляп като къртица, бях ровил из гробището от относителни факти, натрупани данни, късове информация, напълно изпускайки митическия смисъл, който лежи в основата на факта. И имах наглостта да нарека това нещо търсене на истината! Но какво можеше да ми отвори очите освен иронията в неговите бележки, която така дълбоко ме уязви. Защото чак сега прозрях, че всъщност иронията му не беше нищо друго освен обърната наопаки нежност! И когато видях Пърсуордън вече в тази нова светлина, разбрах, че в творчеството си той бе търсил нежността в логиката на нещата, в Пътя на нещата, не във формалната логика на силогизмите или в търговската марка на емоциите, а истинската същност на фактите, голата истина, намека, загатването… безсмислената шега. Да, шегата! Събудих се, прогледнах и изпсувах.

След като две или повече обяснения за едно-единствено човешко действие са еднакво достоверни, тогава какво означава действието, ако не илюзия — жест върху мъглявия фон на действителността, която само измамната природа на човешките различия прави да изглежда осезаема? Дали има писател преди Пърсуордън, който да си е задавал този въпрос? Мисля, че няма.

Докато размишлявах върху тези ужасни писма, изведнъж проумях истинското значение на моето отношение към Пърсуордън и покрай него — към всички писатели. Видях, че ние, творците, съставляваме една от онези патетични човешки вериги, които хората образуват, за да си подават от ръка на ръка кофи с вода, когато се запали къща или когато трябва да се изтегли спасителна лодка. Непрекъсната верига от хора, родени да изследват в самота душевното богатство на живота от името на нищо незабелязващото коравосърдечно общество; оковани заедно от една и съща дарба.

Видях също, че истинската „измислица“ не е нито в страниците на Арнаути, нито в тези на Пърсуордън — нито дори в моите. Самият живот е измислица — и ние всички го твърдим, всеки по различен, ала лично свой начин, защото всеки го разбира според собствената си природа и способности.

Чак сега започнах да проумявам колко странно се оформи конфигурацията на собствения ми живот с помощта на онези елементи, които се намират извън сферата на познаваемия свят — в царството, което Пърсуордън наричаше „хералдическата вселена“. Бяхме трима писатели — чак сега го видях по този начин — заточени в този митически град, от който душата ни се препитаваше и където трябваше да докажем своя талант. Арнаути, Пърсуордън, Дарли — подобно Миналото, Настоящето и Бъдещето! И в собствения ми живот (непресъхващият поток, който извира откъм ранената страна на Времето!) трите жени, които също бяха подредени така, че да олицетворяват настроенията на великото съществително Любов: Мелиса, Жюстин и Клия.

Това прозрение ме хвърли в обятията на черна меланхолия и отчаяние, защото бях осъзнал стеснената природа на собствените си способности, заградени от високия плет на един интелект, твърде силен сам по себе си, ала лишен от магията на думите, от тягата на словото и от силата на страстта, поради което не можеше да постигне света на творческата реализация.

Току-що бях прибрал тези непоносими за мен писма и седях унил и осъзнал този болезнен факт, когато вратата се отвори и влезе Клия — усмихната и цялата сияеща.

— Дарли, какво правиш на пода? Защо си така оклюмал? Нима! В очите ти виждам сълзи. — Тя клекна до мен, самата нежност.

— Сълзи на гняв — казах и я прегърнах. — Току-що осъзнах, че не съм никакъв писател. И няма надежда да стана.

— Какво означава това?

— Че съм изчел писмата на Пърсуордън до Лиза.

— Срещна ли се с нея?

— Да. Кийтс пише някаква нелепа книга…

— Видях го преди малко. Върнал се е от пустинята за през нощта.

Изправих се на крака. Струваше ми се, че трябва веднага да го намеря и да разбера какво възнамерява да прави с книгата.

— Спомена, че ще се отбие у Помбал, за да се изкъпе — рече Клия. — Ако побързаш, сигурно ще го свариш.

Кийтс! Мислех си аз, докато бързах по улицата към апартамента на Помбал; той също имаше роля в този спектакъл на сенките, тази жива картина от света на творците. Защото винаги се намира някой Кийтс, който да тълкува, да остави калните си следи върху скромния объркан живот, от който творецът с толкова мъки улавя самотните заблудени бисери, дето единствени носят със себе си просветлението. След тези писма ми се струваше по-наложително от всякога хора като Кийтс да бъдат държани настрана, ако това е възможно, за да не си пъхат гагата в неща, които не разбират. Като журналист, осигурил си една романтична история (за твореца няма по-романтичен акт от самоубийството), той несъмнено си въобразява, че е напипал онова, което навремето наричаше „сензация“, „бомба“, „материал за милиони“. Мислех си, че добре познавам моя Кийтс, но разбира се, съвсем бях забравил да взема предвид хода на Времето, защото и Кийтс, като всички нас, се бе променил и срещата ми с него ме изненада така, както и всичко останало в този град след повторното ми завръщане.

Не открих ключа у себе си и позвъних на Хамид да ми отвори. Да, каза той, мистър Кийтс е тук и се къпе в банята. Тръгнах по коридора и почуках на вратата, зад която се чуваше шум на шуртяща вода и весело свирукане.

— Боже мой, Дарли, колко се радвам! — извика той, щом му се обадих. — Влез, докато се избърша. Казаха ми, че си се върнал в града.

Под душа стоеше гръцки бог! Толкова се изненадах от тази промяна у него, че седнах върху клозетната чиния, за да поразгледам това… привидение. Кийтс беше почернял от слънцето в пустинята, а косата му бе изсветляла до бяло. Макар и отслабнал, той изглеждаше в страхотна форма. На фона на бронзовия загар и пепеляворусата коса живите му сини очи изглеждаха още по-сини. По нищо не приличаше на онзи Кийтс от спомените ми!

— Измъкнах се само за през нощта — обади се той с новия си отривист и самоуверен глас. — На лакътя ми се е появила една от онези ужасни пустинни рани, затова взех разрешение и ето ме тук. Нямам представа какво точно ги причинява, никой няма представа; може би е от проклетите консерви, с които се тъпчем в пустинята! Но два дни в Алекс40, една инжекция и готово! Проклетото нещо се изчиства! Дарли, много се радвам, че те виждам. Толкова неща имам да ти разказвам. Тази война! — Кипеше от ентусиазъм и добро настроение. — Боже, водата е същински балсам. Такова блаженство, че не ми се излиза.

— Изглеждаш в страхотна форма.

— Така се и чувствам. — И той се шляпна самодоволно по бедрата. — Страшен кеф е да се върнеш в Алекс, дори и за малко. Контрастите помагат да оцениш нещата по-добре. В танковете става толкова горещо, че се пържим вътре като в тиган. Подай ми питието, то ми е добър приятел.

На пода стоеше висока чаша с уиски, сода и едно кубче лед. Той разклати чашата и я допря до ухото си като дете.

— Чуй звъна на парченцето лед — извика възторжено. — Същинска музика за душата е този звън на лед. — Вдигна чашата, сбърчи нос и отпи за мое здраве. — И ти изглеждаш в добра форма — рече и в сините му очи заблестя дяволито пламъче. — Сега се обличам… скъпи ми приятелю, аз съм богат! Каня те на богата вечеря в „Малкия кът“. Никакво „не“, откази не приемам. Толкова исках да те видя, за да си поговорим. Имам новини.

Изтича на бегом до спалнята, за да се облече, а аз седнах върху леглото на Помбал, за да му правя компания. Доброто му настроение беше заразително. Не го сдържаше на едно място. Хиляди мисли и идеи бълбукаха у него и той гореше от нетърпение да ги сподели на мига. Изприпка надолу по стълбите като ученик, взимайки последните няколко стъпала на един скок. Още малко и щеше да затанцува по улица „Фуад“.

— Сериозно — рече той и така силно стисна лакътя ми, че ме заболя. — Сериозно, животът е прекрасен. — И сякаш за да демонстрира своята сериозност, избухна в звънлив смях. — А спомняш ли си навремето как мъдрувахме по кафенетата, изпълнени с тревожни мисли? — Очевидно включваше и мен сред хората с еуфоричен възглед върху живота. — Колко тъпи бяхме, как нищо не разбирахме. Като се сетя, направо ме е срам!

В „Малкия кът“ след дружеска препирня с един морски лейтенант успя да издейства ъгловата маса, след което сграбчи Меноти за ръкава и го изкомандва да донесе шампанско. Откъде, по дяволите, беше придобил тези небрежни и в същото време властни маниери, които веднага извикваха съчувствен ответ, без да има обидени?

— Пустинята! — каза той, с което отговори на незададения ми въпрос. — Пустинята, Дарли, пустинята, старче, е голямо нещо. Не може да се опише, трябва да се види. — От един издут джоб извади екземпляр на „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“. — По дяволите! Дано не забравя да я сменя. Иначе момчетата жив ще ме одерат. — Беше едно мърляво, измачкано томче с разръфани краища и дупка от куршум в оцапаната с машинно масло корица. — Това е цялата ни библиотека, а някое копеле се е избърсало със средните страници. Обещах да им донеса ново копие. Мисля, че има едно в апартамента. Помбал едва ли ще се разсърди, ако му го задигна. Сигурно ти изглежда нелепо, но когато няма бойни действия, си го четем на глас един на друг, докато се излежаваме и зяпаме звездите. Нелепо, скъпи, ала всичко друго е по-нелепо. И става още по-нелепо с всеки изминал ден.

— Говориш така, сякаш си щастлив — отвърнах му аз не без известна завист.

— Да — каза той тихо и най-неочаквано за пръв път тази вечер придоби относително сериозен вид. — Щастлив съм, Дарли. Нека ти доверя нещо. Обещай, че няма да изохкаш.

— Обещавам.

Наведе се напред и ми пошепна със светнали очи:

— Най-накрая станах писател! — И изведнъж се разсмя звънливо. — Обеща да не охкаш — предупреди ме той.

— И не съм.

— Тогава защо гледаш така презрително? Правилният отговор би трябвало да бъде едно мощно „Ура!“.

— Недей да крещиш, ще ни изхвърлят навън.

— Съжалявам. Без да искам.

Изпи пълна догоре чаша шампанско на един дъх, и то с вид на човек, който е вдигнал тост в своя чест, после се отпусна назад в стола и ме изгледа насмешливо със същото онова дяволито пламъче в сините си очи.

— И какво си написал? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той и се усмихна. — Засега нито дума. Но всичко е тук. — Стрелна почернелия си показалец към слепоочието. — И знам, че е тук. Сега вече не ми изглежда толкова важно дали ще го напиша или не — това, ако щеш, не е най-важното нещо, за да станеш писател, както си мислех навремето.

Откъм улицата се обади латерна, повтаряше една и съща тъжна и немелодична песен. Беше много стара английска латерна, която слепият старец Ариф бе намерил на боклука и я бе поправил криво-ляво. Цели тонове засичаха, а няколко акорда звучаха ужасно фалшиво.

— Слушай! — рече Кийтс разчувствано. — Само се заслушай в стария Ариф. — Беше изпаднал в онова сладостно състояние на възторжена благосклонност и вдъхновение, което настъпва, след като шампанското полее умората ти — меланхолична замаяност, която наистина те вдъхновява. — Боже! — продължи той в захлас и запя с тих дрезгав шепот, като си тактуваше с пръст aisez-vous, petit babouin. После въздъхна дълбоко от пресита, избра си една пура от голямата витрина с известни марки на Меноти, върна се на масата, отново седна срещу мен и се усмихна възторжено.

— Тази война — каза Кийтс най-накрая, — трябва да ти разкажа… Много по-различно е от всичко, което съм си представял.

Под безвкусната маска на своята пиянска веселост той изведнъж възвърна относителната си сериозност и каза:

— Няма човек, който, щом зърне тази гледка за пръв път, разумът му да не извика в знак на протест: „Трябва да се спре!“ Скъпи ми приятелю, за да разбереш морала на човека в естествен вид, трябва да видиш едно бойно поле. Това, което искам да ти кажа, може да се обобщи с изразителната фраза: „Щом не става за ядене и ебане, еби му майката.“ Две хиляди години цивилизация се изронват в един миг като олющена боя! Само да драснеш с кутрето си, и под външния слой ще се покажат ритуалните багри на ярки бойни шарки. Ей така! — И той апатично взе да драска въздуха между нас със скъпата си пура. — И въпреки това, знаеш ли? Най-необяснимото и загадъчно нещо. Тя ме направи мъж, така да се каже. Дори нещо повече — писател! Сега душата ми е чиста. Сигурно ме смяташ за откачен. Най-сетне я започнах тази проклета моя книга. Глава по глава узрява в старата ми журналистическа чутура — не, не вече журналистическа, а писателска. — Той отново се изсмя като на някаква абсурдна идея. — Дарли, когато стана и огледам… бойното поле нощем, превъзбуден от срам, взрян в цветните светлини, в обагреното от зарево небе, аз си казвам: „Всичко това трябваше да се случи, за да може клетият Джони Кийтс да стане мъж.“ Това е положението. Истинска загадка, ала съм абсолютно сигурен, че е така. Нищо друго не би ми помогнало да възмъжея, защото бях прекалено глупав, разбираш ли? — Умълча се за известно време, като продължи разсеяно да пуши пурата си. Сякаш си преповтаряше наум последната част от разговора ни, за да провери нейната достоверност дума по дума, така както човек проверява изправността на частите в машина една по една. После добави, ала внимателно и предпазливо, с известна доза умислена насмешливост, като някой, на когото се налага да борави с непонятни за него термини: — Всъщност човекът на действието и човекът на мисълта са един и същ човек, който се проявява в две различни плоскости. Целта обаче е една! Чакай, всичко това взе да звучи твърде глупаво. — Той почука с упрек слепоочието си и се намръщи. Замисли се за миг, после пак продължи, все още намръщен. — Да ти кажа ли как си представям аз нещата… искам да кажа, войната? В какво започнах да вярвам? Мисля, че отначало войната е била заложена в човешките инстинкти под формата на биологически шоков механизъм, който да предизвика душевна криза, каквато, естествено, не може да се възбуди по никакъв друг начин у ограничени хора. По-малко чувствителните сред нас въобще не могат да си представят смъртта, друга част пък живеят щастливо и напълно необезпокоявани от тази представа. И така, силите, които ни подреждат живота, един ден решили, че трябва да бъдат по-конкретни и да прехвърлят смъртта в истинското настояще. За да ни помогнат, ако схващаш за какво говоря. — Той отново се изсмя, но този път доста тъжно. — Разбира се, сега е доста по-различно, защото страничният наблюдател често пострадва по-лошо от кретена на фронтовата линия. Не е справедливо по отношение на онези мъже от племето, които биха искали да оставят жените и децата си в относително спокойствие, преди да поемат към това примитивно ръкополагане. Лично аз смятам, че този инстинкт е атрофирал до голяма степен и е на път съвсем да изчезне; но какво ще поставят на негово място — ето кое ме тормози? Що се отнася до мен, Дарли, мога само едно да ти кажа: нито половин дузина френски метреси, нито пътешествия по целия свят, нито дори приключения в мирно време можеха да ме накарат да възмъжея толкова бързо. Нали си спомняш какъв бях. Сега вече съм зрял, възрастен човек — но разбира се, продължавам да остарявам, и то бързо, твърде бързо! Сигурно ще ти се стори глупаво, ала присъствието на смъртта, при това под формата на нормално ежедневие — само на ускорен ход, така да се каже — ми даде макар и бегла представа, смътно предусещане за Вечния живот! Едва ли бих могъл да го проумея по друг начин, дяволите да го вземат! Боже, сигурно щях да си отида на оня свят, щяха да ме изстрелят нагоре барабар с цялото ми слабоумие, сигурно така щеше да стане.

Той пак се разсмя, като се поздрави с три пъти „ура!“ и при всеки безмълвен възглас тържествено вдигаше ръката си с пурата високо във въздуха. После ми намигна лениво, пак доля чашата си и ми заяви дълбокомислено:

— Животът разкрива истинския си смисъл само на онези, които избират смъртта за другар! — Виждаше се, че вече е доста пиян и успокоителното въздействие на банята бе преминало, за да отстъпи място на предишната пустинна умора.

— А Пърсуордън? — вметнах аз, използвайки момента да подхвърля името му като въдица в потока на нашия разговор.

— Пърсуордън! — повтори Кийтс в друга гама, която съчетаваше меланхолична тъга и обичлива привързаност. — Скъпи ми Дарли, нали точно това се опитваше да ни внуши и той, само че по неговия си малко откачен начин. А аз? И досега се изчервявам, като се сетя какви тъпи въпроси му задавах. Отговорите му, които тогава ми се струваха дяволски непонятни, сега ми изглеждат съвършено ясни. Истината е нож с две остриета, нали разбираш. Няма начин да я изразиш с помощта на езика — това странно, вечно раздвоено средство, в основата на което стои дуализмът! Езикът! Какво друго е борбата на писателя, ако не усилие да овладее този способ и да го направи колкото е възможно по-точен, като в същото време добре разбира вродената му неточност? Безнадеждна задача, ала от това, че е безнадеждна, не става по-малко удовлетворителна. Защото задачата сама по себе си, това, дето си блъскаш главата с неразрешим проблем, е единственото нещо, което кара писателя да израсне! Именно това бе проумял Пърсуордън — старото копеле! Трябва да прочетеш писмата до жена му. При цялото им изящество и остроумие, как хленчи и се гърчи, в каква жалка светлина се представя — като някакъв герой на Достоевски в състояние на натраплива невроза. Невероятно е усещането, като видиш каква дребна и незначителна душичка се разкрива в тях.

Това бе учудващо за мен прозрение за изтерзаната, ала напълно изградена личност от писмата, които самият аз бях току-що изчел!

— Кийтс — рекох, — за бога, кажи ми. Пишеш ли книга за него?

Кийтс отпи бавно и замислено, после постави чашата малко неуверено върху масата и отсече:

— Не. — Погали брадичката си и се умълча.

— Разправят, че пишеш нещо — настоях аз.

Той поклати глава категорично и се загледа в чашата си с размътен поглед.

— Исках — призна си най-накрая. — Навремето бях правил обстоен преглед на цялото му творчество в едно иначе незначително списание и тогава получих писмо от жена му. Тя настояваше да напиша книга. Висока, кокалеста ирландка, истерична, мръсна и развлечена. Може да се каже хубава, ако харесваш едри жени. Непрекъснато си духаше носа в една стара покривка. Винаги по домашни пантофи. Трябва да ти кажа, че ми дожаля за него. Натъкнах се право на змийското гнездо. Тя го ненавиждаше, не че нямаше защо, ако питаш мен. Затрупа ме с информация, купища писма и ръкописи. Истинска находка. Но, скъпи ми приятелю, сърце не ми даде да ги използвам. Ако не за друго, то заради паметта му и защото ценя творчеството му. Не. Не. Направо я излъгах. Казах й, че няма да се намери издател, който да публикува нещата, които тя иска. Защото тя много държеше да бъде публично обявена за мъченица чрез едно такова издание, и то само за да си отмъсти на стария Пърсуордън! Не можех да направя такова нещо. Освен това, като изчетох всичко, косите ми настръхнаха! Въобще не искам да говоря за това. Наистина, никога не бих казал на никого.

Цяла минута останахме да се гледаме един друг замислено, дори изпитателно, преди да наруша мълчанието.

— Видя ли се със сестра му Лиза?

Кийтс бавно поклати глава.

— Не. Какъв е смисълът? Зарязах идеята още тогава, така че вече нейната версия не ме интересува. Знам, че притежава голямо количество ръкописи, защото съпругата му ми каза. Но… тя е тук, нали? — И той се нацупи, имитирайки погнуса.

— Честно казано, нямам желание да се срещна с нея. Според мен горчивата истина по въпроса е, че персоната, която нашият Пърсуордън е обичал най-много — в чисто духовен смисъл — изобщо не е разбрала душата му, така да се каже, до деня на неговата смърт, нито пък някога е имала и най-бегла представа за значението на творчеството му. Не, през цялото време се е занимавала с най-плебейски интриги, най-вече за да легализира отношенията си с Маунтолив. Изглежда се е опасявала, че бракът й с дипломат би могъл да бъде възпрепятстван от евентуален скандал. Може и да не съм прав, но това е моето впечатление. Мисля, че и тя прави опити да възложи написването на книга, която да замаже истината и да я реабилитира в очите на обществото. Но сега вече, в известен смисъл, аз си имам моя собствен Пърсуордън, ако щеш, мой собствен екземпляр от него. И това ми стига. Какво значение имат подробностите и защо ми е притрябвало да се виждам със сестра му? Ние се нуждаем от неговото творчество, а не от биографията му, защото именно в него човек може да открие безбройните превъплъщения и значения на думичката с пет букви!

Щеше ми се да извикам: „Не е честно!“, но се въздържах. В този свят е невъзможно да съществува пълна справедливост за всекиго. Клепачите на Кийтс се притвориха.

— Хайде! — рекох му и поисках сметката. — Време е да се прибираме, за да можеш малко да поспиш.

— Чувствам се ужасно уморен — промълви той. — Аванти!

В една странична уличка с радост открихме кабриолет. Кийтс вече мрънкаше, че краката не го държат, а и болката в ръката не му даваше мира. Чувстваше се приятно изморен и леко пиян след всичките чашки, които бе обърнал. Отпусна се в миризливия стар кабриолет и затвори очи.

— Знаеш ли, Дарли — смотолеви той. — Исках да ти кажа, ама забравих. Няма да ми се сърдиш, стари приятелю, нали? Знам, че вие двамата с Клия… Всъщност радвам се. Ала имам странното усещане, че един ден ще се оженя за нея. Сериозно ти говоря. Ти не се обиждай. Разбира се, това на никого няма да го кажа, пък и ако се случи, то ще бъде след края на тази кретенска война.

— Какво очакваш да ти отвърна?

— О, имаш голям избор. На твое място, ако ми съобщиш подобно нещо, веднага ще се разкрещя. Ще ти разбия мутрата, ще те изритам от кабриолета и какво ли още не. Най-малкото ще ти насиня окото.

Кабриолетът ни друсна рязко и спря пред къщата.

— Пристигнахме — казах и протегнах ръка към Кийтс, за да му помогна да слезе.

— Не съм чак толкова пиян — извика той весело и отблъсна ръката ми. — Това е само умора, приятелю.

Докато се пазарях за цената с кочияша, Кийтс заобиколи кабриолета и подхвана дълъг задушевен разговор с коня, като нежно милваше носа му.

— Споделих с него някои от моите максими в живота — обясни ми той, докато залитахме нагоре по стълбите. — Но, изглежда, шампанското е разбъркало всичките ми цитати. Как беше това от Шекспир за онзи „влюбен, който, сякаш пещ, въздиша над сонета си горещ“, или войника „готов заради славата да скочи в топовно гърло!“41 — Произнесе последното изречение с онзи особен глас (като дъскорезница), с който говори Чърчил. — Или за къпещите се в бистрата вода, ала това са само изтъркани слова, нали така?

— С твоите недозаучени цитати и на самия Шекспир можеш да видиш сметката.

— Боже, колко съм уморен. Тази вечер май ще минем без бомбардировка.

— Нещо са ги разредили напоследък.

Той се просна на леглото, без да се съблича, само развърза меките си велурени ботуши и бавно ги изхлузи един по един с пръстите на другия крак, докато тупнат на пода.

— Виждал ли си онова малко книжле на Пърсуордън, което се казва „Избрани молитви за английските интелектуалци“? Много е смешно. — Кийтс изхихика сънливо, сключи пръсти под главата си и се унесе с усмивка на уста. Когато загасих лампата, той въздъхна дълбоко и рече: — „Дори мъртвите ни умиляват с милостта си.“

Изведнъж си го представих като малко момче, което крачи по ръба на стръмна пропаст и събира птичи яйца. Едно подхлъзване… Повече нямаше да го видя. Vale!42