Клия

Четвърта част

Открих, че чета тези страници от тетрадките на Пърсуордън с цялото внимание и удоволствие, което заслужават, и без да се замислям, му простих, както ме бе посъветвала Клия. Дори точно обратното — стори ми се, че наблюденията му не бяха лишени от точност и колкото и саркастично да се бе присмял за моя сметка, критиката му беше съвсем основателна. Още повече че е полезно, както и здравословно, да се видиш описан с такава смразяваща откровеност, и то от човек, от когото се възхищаваш. Изненада ме не друго, а това, че въобще не бях уязвен от думите му, самочувствието ми не пострада от тях.

И не само че не се засегнах, но на някои от заядливите му духовитости се разсмивах от сърце и тогава се улавях, че му отговарям мислено, като че стоеше отпреде ми и не пишеше, а направо изстрелваше в целта тези нелицеприятни за мен истини. „Копеле такова — измънках под носа си. — Само да ми паднеш!“ Сякаш ще дойде ден, когато ще имам възможност да коригирам впечатлението, което съм оставил у него, и така да си разчистим сметките. Но вдигайки глава, с болка установих, че завесата вече е паднала и той завинаги е напуснал сцената; спомних си осезателното му присъствие, навсякъде изникваше неочаквано, една необикновена смесица от силни страни и слабости, които образуваха загадъчния му характер.

— Какво толкова се подсмихваш? — попита ме Телфорд, винаги готов за шеговита размяна на чиновнически остроумия, стига да съдържат задължителния черен хумор.

— Чета една тетрадка.

Телфорд имаше едро тяло, винаги покрито със зле ушити дрехи, а под брадичката му неизменно се мъдреше синя папийонка на бели точки. Лицето му бе на петна и кожата му бе такава, че лесно се раздразваше от бръснача; ето защо по брадичката или под ухото често се белееше памуче, лепнато, за да спре кръвта. Винаги словоохотлив и преливащ от неуместно добродушие, той създаваше впечатление на човек във вечна война със собственото си, зле прилягащо му чене. Мляскаше, крякаше, гълташе хлабавите си пломби, преглъщаше шумно и се задъхваше като риба на сухо, докато бързаше да подхвърли закачките си, на които сам така се тресеше от смях, сякаш бе яхнал най-раздрънканата таратайка, а зъбите му тракаха като кастанети.

— Значи, старче, да се пукнеш от смях — току възкликваше.

Не беше неприятен за колега по стая. Работехме заедно в цензурата и макар задълженията ни да не изискваха големи усилия, той, бидейки стара кримка, с удоволствие ми помагаше и ме съветваше; аз пък обичах да слушам неговите повтарящи се до втръсване истории за „доброто старо време“, когато той — Малкия Томи Телфорд — е бил важна клечка и по ранг и власт е отстъпвал единствено на великия Маскелин, настоящия ни шеф. Винаги когато го споменаваше, казваше „нашия Бриг“36 и доуточняваше, че отделът, който навремето бил Арабско бюро, е видял и по-добри времена, преди да бъде сведен до най-обикновена цензура, която да се занимава с потока цивилна кореспонденция в Близкия изток. Направо слугинска работа в сравнение с „шпионажа“ — дума, която произнасяше, като силно натъртваше всяка отделна сричка.

Историите за онези безвъзвратно отминали славни дни образуваха нещо като Омиров цикъл на чиновническия живот. Разказваше ги с тъжен, изпълнен с копнеж глас при всяка почивка между спешните задачи или в следобеди, когато някоя дребна несполука, като счупен вентилатор например, парализираше работата и правеше съсредоточаването ни невъзможно в тези душни сгради. Именно от Телфорд узнах за дългата междуособна война между Пърсуордън и Маскелин — война, която в известен смисъл бе продължила, вече на друго ниво, и между мълчаливия бригаден генерал и Маунтолив, тъй като Маскелин се натискаше да се присъедини към своята част и да се отърве от цивилните си дрехи. Това негово желание обаче беше осуетено. Маунтолив, както ми обясни дълбоко въздишащият Телфорд (жестикулирайки с напуканите си дебели ръчички, осеяни със синкави възли от вени като сини сливи в кекс), беше успял да се „добере“ до Военното министерство и да ги убеди да не приемат оставката на Маскелин. Трябва да кажа, че бригадният генерал, когото не виждах повече от два пъти седмично, създаваше впечатление на гневен човек, който вече не издържа да стои затворен в някакъв си цивилен отдел, когато недалеч в пустинята се водеха вълнуващи боеве, както впрочем би се чувствал и всеки истински войник.

— Разбираш ли, старче — рече Телфорд съвсем чистосърдечно, — има ли война, има и повишения, и то много. И нашият бригаден е съвсем прав да си мисли за кариерата, всеки на негово място би постъпил така. За нас е по-различно. Ние по рождение сме си цивилни, така да се каже.

Самият Телфорд беше прекарал много години в търговията със стафиди в Източния Левант и бе живял в такива екзотични места като Занте и Патрас. Съображенията му да пристигне в Египет бяха доста неясни. Може би е смятал, че животът в една голяма британска колония ще му бъде повече по сърце. Мисис Телфорд приличаше на угоена гъска, която използва бледомораво червило и носи шапки като игленик. Тя като че живееше единствено заради приема в посолството по случай рождения ден на краля. („Мейвис умира за банкети, особено официални.“)

Но ако в административната война с Маунтолив засега победител нямаше, то утешения не липсваха, според думите на Телфорд, от които нашият Бриг да извлича тихо задоволство, защото и положението на Маунтолив не беше много по-различно от неговото. И тук той (Телфорд) „изхихика“ — думичка, която сам използваше често. Изглежда и Маунтолив копнееше да се махне от своя пост и дори на няколко пъти бе подавал молба да бъде преместен от Египет. За нещастие обаче войната се беше намесила със своята политика на „замразяване на кадрите“ и Кенилуърт, който не беше приятел на посланика, бе изпратен именно с тази цел — да съблюдава изпълнението на въпросната политика. И ако нашият Бриг беше закотвен поради интригите на Маунтолив, последният пък беше закотвен също толкова здраво от новоназначения съветник в отдел „Кадри“ — и двамата не можеха да помръднат от постовете си „за момента“! Телфорд потъркваше дебелите си пръсти, докато ми разправяше всичко това.

— Който гроб копае другиму, сам пада в него — заключи той дълбокомислено. — А ако питаш мен, по-скоро нашият Бриг ще успее да се измъкне, отколкото сър Дейвид. Помни ми думите, старче! — Кимнах тържествено в знак на съгласие и това му беше достатъчно, за да разбере, че съм схванал всичко правилно.

Между Телфорд и Маскелин съществуваше странна привързаност, която силно ме озадачаваше. Самотният едносричен войник и прочувственият многословен бивш търговец на стафиди — какво общо можеше да има между тези двамата? (Дори имената им върху списъка с дежурните упорито напомняха водевилен дует или пък — съдружници в достолепно погребално бюро!) Все пак аз си мислех, че връзката им се крепеше върху основите на възхищението, защото в присъствието на своя шеф Телфорд винаги проявяваше необяснима радост и дълбоко уважение, като неспокойно се суетеше около него и го гледаше право в очите в очакване на заповедите му и с надежда, че ще получи поне една похвална думичка. Сочните „да, сър“ и „не, сър“ изскачаха от ченето му на равни интервали като кукувичка от часовник. Странно, но в това угодничество нямаше нищо престорено. По-скоро приличаше на учрежденска любов, защото дори и в отсъствието на Маскелин Телфорд говореше за него с огромна почтителност и най-дълбоко преклонение, съставено — в равни части — от социално възхищение към ранга му и почит към неговия характер и възгледи. От чисто любопитство се опитах да погледна Маскелин през очите на моя колега, но не различих нищо повече от един неприветлив, ала добре образован войник с ограничени възможности и отривист, отегчен от света маниер на говорене с типичните акценти на частното училище за момчета. И все пак…

— Нашият Бриг е железен! — обичаше да повтаря Телфорд, и то така развълнувано, че аха и очите му да се насълзят. — Знае си мястото, знае си и цената. Никога няма да падне по-ниско.

Това вероятно беше така, но то не го издигаше в моите очи.

Телфорд имаше няколко незначителни лакейски задължения, които сам бе избрал да изпълнява за своя герой — например да му купува „Дейли Телеграф“ (обикновено отпреди седмица) и да го поставя върху бюрото на големия човек всяка сутрин. Беше придобил особена походка, докато прекосяваше излъскания под в празния кабинет на Маскелин (защото винаги пристигаше много рано на работа), сякаш се страхуваше да не остави следи след себе си. Направо се прокрадваше до бюрото. А нежността, с която сгъваше вестника и прокарваше пръсти по ръбовете му, преди почтително да го положи върху зелената папка с попивателна, ми напомняше съпруга, която гали току-що колосаната и изгладена риза на мъжа си.

Но и самият Бриг не се отказваше от бремето на това безкористно възхищение. Сигурно малко мъже могат да му устоят. Отначало бях озадачен от факта, че веднъж или два пъти в седмицата той идваше да ни посети, очевидно без да има предвид нещо конкретно, и тогава тръгваше бавно между бюрата ни, като току подхвърляше уж случайно по някоя безцветна шегичка — като лекичко, едва ли не срамежливо посочваше човека, към когото е отправена, с дръжката на лулата си. По време на тези визитации мургавото му лице на хрътка с гъста мрежа бръчки около очите никога не променяше изражението си, а гласът му не пропускаше нито една от добре премерените си извивки. Отначало, както вече казах, тези появявания ме учудваха, защото Маскелин въобще не беше веселяшка душа и рядко можеше да говори за нещо друго освен за предстоящите задачи. И тогава, един ден във фигурата му, която бавно лъкатушеше между нашите бюра, забелязах следите от подсъзнателно кокетство и веднага се сетих за начина, по който паунът разтваря като ветрило изпъстрената си с очи опашка пред женската, или за манекенка, която представя нови модели дрехи, крачейки напред-назад по подиума на модно ревю. Излиза, че Маскелин идваше тук, за да му се възхищават, за да разпери богатството на своя характер и начетеност пред Телфорд. Възможно ли бе това лесно завоевание да му дава онази вътрешна опора, която му липсваше? Трудно е да се каже. Ала личеше си, че разширените от възторг очи на прехласналия се по него колега му доставяха удоволствие. Сигурен съм, че това бе подсъзнателно — този жест на един самотник към единствения искрен обожател, когото бе успял да спечели в този свят и на когото можеше да отвърне само със снизхождение, втълпено му от неговото превъзходно образование. Тайничко той презираше Телфорд, задето не е истински джентълмен.

— Клетият Телфорд — въздишаше от време на време в негово отсъствие. — Клетият Телфорд.

Снишеният му до съчувствие глас издаваше съжаление към човека, който бе достоен, ала безнадеждно скучен, сух и досаден.

Това бяха моите познати в службата през цялото уморително лято и общуването ми с тях беше напълно безпроблемно. Работата ми бе такава, че с нищо не ангажираше ума ми. Рангът ми беше съвсем скромен и не ме обременяваше с никакви социални задължения, защото нямах навика да се виждам с колегите си извън работното място. Телфорд живееше близо до плажа Рушди в малка извънградска вила, далеч от центъра на града, докато Маскелин поначало рядко напускаше мрачната си спалня на последния етаж в хотел „Сесил“. Ето защо всеки ден на излизане от работа аз с лекота загърбвах служебните си задължения, забравях за тях и се чувствах напълно свободен да се потопя в живота на града или по-точно в това, което бе останало от него.

Новата ми връзка с Клия също беше безпроблемна, вероятно защото и двамата нарочно избягвахме да дефинираме ясно отношенията си, оставяйки ги да следват извивките на собствената си природа, да изпълняват собствените си цели. Например аз невинаги оставах в нейния апартамент — понякога, докато работеше върху дадена картина, тя се нуждаеше от пълно уединение и откъсване от света, за да навлезе в темата, и тези интервали, които понякога продължаваха седмица или повече, изостряха и освежаваха обичта ни, без да я накърняват. Случваше се обаче след подобна уговорка случайно да се срещнем и тогава слабостта ни един към друг надделяваше и бързо подновявахме прекъснатата по споразумение връзка още преди да са изтекли въпросните три дни или седмица! Не беше лесно.

Понякога вечер се случваше да я зърна да седи самичка на малката тераса в кафене „Бодро“ и разсеяно да гледа в празното пространство. Скицниците й стояха неотворени пред нея. Притихнала неподвижно като заек, забравила да избърше от устните си малките мустаци от сметаната на виенското кафе! В такъв момент трябваше да мобилизирам цялата си воля, за да не прескоча дървената ограда и да я обвия с ръце, толкова силно този трогателен детайл възпламеняваше копнежа ми по нея; изглеждаше толкова невинна и простодушна, същинско дете. В такива моменти верният и пламенен образ на Клия любовницата изплуваше пред очите ми и изведнъж раздялата ставаше непоносима! И обратното, случваше се най-ненадейно (седнал в градската градина с увлекателна книга) да усетя как две студени ръце закриват очите ми и тогава бързо се обръщах да я прегърна и отново да вдишам аромата на тялото й през тънката, прохладна лятна рокля. Друг път, и то в моменти, когато си мислех за нея, тя като по чудо цъфваше в апартамента ми с думите: „Усетих, че ме викаш да дойда“ или пък „Изведнъж изпитах непреодолимо желание да бъда с теб“. Тези срещи на внезапно възпламенена страст носеха със себе си острото изживяване на бездиханност. Сякаш сме били разделени години, а не дни.

Нашето хладнокръвно самообладание по време на планираните раздели предизвика нескриваното възхищение на Помбал, който въпреки усилията си не можеше да направи друго в отношенията си с Фоска, освен да изпада в екстаз. Имаше вид на човек, който всяка сутрин се събужда с нейното име на уста. И първото нещо още призори бе да й телефонира, защото изгаряше от безпокойство, преди да се увери, че е добре — сякаш самото му отсъствие я излагаше на ужасни и неизвестни опасности. Официалният му работен ден с всевъзможните задължения представляваше за него страхотен тормоз. По обяд направо препускаше към вкъщи, за да я зърне. Справедливостта изисква да кажа обаче, че неговата привързаност намираше пълноценен ответ и чистотата на техните отношения напомняше поведението на двама старци. Ако му се наложеше да закъснее поради официален прием, тя изпадаше в трескаво притеснение. („Не, не неговата вярност ме притеснява, а безопасността му. Той шофира така невнимателно, нали знаеш.“) За щастие през този период нощните бомбардировки над пристанището действаха почти като вечерен час върху светския живот на града, така че двамата можеха да прекарват вечерите заедно, като играеха на шах или карти, или пък си четяха на глас. С удоволствие открих, че Фоска е деликатна и много емоционална млада жена, малко лишена от чувство за хумор, но за щастие, без онова самодоволство и превзетост, които очаквах да видя у нея, подведен от описанието на Помбал, когато се срещнахме за пръв път. Имаше живо, изразително лице, чиито преждевременни бръчки говореха за изпитанията й като бежанка. Никога не се смееше силно, а в замислената й усмивка се долавяше стаена тъга. Но тя беше разсъдливо създание и за всичко имаше готов отговор — умен и подплатен с житейска философия, всъщност притежаваше онова качество, което французите наричат esprit37 и което с право ценят толкова много у жената. Самият факт, че терминът на нейната бременност наближаваше, превръщаше Помбал в изключително внимателен и любящ компаньон. Истината е, че по отношение на очакваното дете той проявяваше тихо самодоволство. Дали пък не се опитваше да внуши на хората, че то е негово, и по този начин да отвърне на онези, които шушукаха зад гърба му, че не поема никакви отговорности? Не можех да кажа със сигурност. В летните следобеди двамата с Фоска често излизаха на разходка с неговия катер. Тя сядаше на кърмата и отпускаше бялата си ръка в тихите води на пристанището. Понякога му пееше с кристалния си птичи глас, а той се прехласваше по нея, тактуваше си с пръст и на лицето му цъфваше изразът на добър семеен татко. Нощем прекарваха бомбардировките за предпочитане пред шахматната дъска — странен избор; но тъй като от зловещия тътен на оръдията Помбал получаваше главоболие на нервна почва, той бе изобретил шумозаглушители от цигарен филтър за ушите. Така и двамата постигаха тишината, която им бе нужна, за да се съсредоточат в играта на шах.

На няколко пъти обаче тази безоблачна хармония биваше засенчвана от външни събития, подклаждащи съмнения и опасения, които са нещо съвсем разбираемо в подобни недоизяснени отношения — искам да кажа отношения, толкова разисквани и разнищвани, без обаче да се предприемат конкретни действия. Един ден го заварих да крачи нервно по халат и чехли, изглеждаше ужасно разстроен и дори очите му май бяха зачервени.

— А, Дарли! — въздъхна той шумно, отпусна се в стола си за подагра и улови брадата си с ръце, сякаш се канеше да я откъсне. — Никога няма да ги разберем, никога Жени Какъв лош късмет. Може би глупавият съм аз. Фоска! Нейният съпруг!

— … Е бил убит, така ли? — попитах.

— Не. — И Помбал поклати тъжно глава. — Взет е военнопленник в Германия.

— Тогава защо е това пъшкане?

— Защото се срамувам, ето защо. Не си бях дал сметка, докато не дойде новината, както всъщност и тя, че ние разчитахме на това той да бъде убит. Подсъзнателно, разбира се. Сега тя се ненавижда. Но целият план за нашия живот се градеше, макар и несъзнателно, върху предпоставката, че той сам ще оваканти мястото си. Това е чудовищно. Неговата смърт щеше да ни даде свобода; а сега, по всяка вероятност, проблемът се отлага за години, а може би и завинаги…

Помбал изглеждаше като обезумял, мърмореше нещо под носа си и шумно си вееше с вестника пред лицето.

— Нещата взимат най-неочакван обрат — обади се след малко. — Защото щом Фоска в благородството си не успя да събере сили да му каже истината, докато бе на фронта, още по-малко ще го направи, докато е в плен. Когато се разделихме, беше потънала в сълзи. Всичко се отлага за след края на войната.

Скърцаше със зъби и ме гледаше втренчено. Трудно ми беше да измисля нещо утешително.

— Защо тя да не му напише писмо и да му разкаже всичко?

— Невъзможно! Твърде жестоко е. И с това дете, което е на път. Дори аз, Помбал, не бих желал да постъпи по този начин. Никога. Сварих я, потънала в сълзи, приятелю, докато стискаше телеграмата в ръка. Каза ми с изтерзан глас: „О, Жорж-Гастон, за пръв път се засрамих от любовта си, когато си дадох сметка, че двамата предпочитаме по-скоро той да умре, отколкото да попадне в плен.“ Може и да ти се струва необяснимо, но тя е фин човек с чувство за достойнство и гордост. И после се случи нещо налудничаво. Толкова голяма беше общата ни мъка, че в опита си да я утеша аз се пъхнах в леглото до нея и ето че започнахме да се любим още преди да усетим какво става. Странна картинка представлявахме. Пък и работата не беше много лесна. После, като дойдохме на себе си, тя пак се разплака и рече: „За пръв път изпитвам омраза към теб, Жорж-Гастон, защото сега нашата любов е като на всички останали. Сами я обезценихме.“ Жените винаги прехвърлят вината върху някой друг. Аз толкова се радвах, че най-накрая се случи да… Нейните думи обаче ме хвърлиха в отчаяние. Хукнах навън. И сега не съм я виждал цели пет часа. Сигурно това е краят. А можеше да бъде началото на нещо, което най-малкото щеше да ни съхрани, докато проблемът отмине.

— Може би тя е прекалено глупава.

— Как не те е срам да говориш така! — възмути се Помбал. — Всичко е резултат на изтънчената й душа. Това и нищо друго. Не ме измъчвай и моля те, не дрънкай нелепости за един толкова прекрасен човек.

— Добре, тогава защо не й се обадиш?

— Защото телефонът й не работи. Ох! По-лошо е и от зъбобол. Мисълта за самоубийство се е загнездила в ума ми — за пръв път в живота ми! Да видиш докъде съм стигнал.

Ала в този миг вратата се отвори. На прага стоеше Фоска. Личеше си, че и тя е плакала. Спря се, излъчваше странно достойнство, протегна ръце към Помбал, който пък нададе нечленоразделен ликуващ вик, прекоси стаята на два скока, така както си беше по халат, и я прегърна страстно. Притисна я към себе си и двамата тръгнаха бавно по коридора към неговата спалня.

По-късно същата вечер го срещнах по улица „Фуад“. Вървеше срещу мен и целият сияеше.

— Ура! — извика той и хвърли скъпата си шапка във въздуха. — Je suis enfin la!38

Шапката описа широка парабола и тупна точно по средата на пътя, където веднага беше прегазена от три коли една след друга. Помбал плесна с ръце, сякаш гледката му достави огромно удоволствие. Той продължаваше да сияе. После обърна кръглото си като луна лице към небето, като че търсеше да открие там някакво знамение или поличба. Щом се изравних с него, улови ръцете ми и рече:

— Божествената женска логика! На земята няма нищо по-прекрасно от жена, която излива чувствата си в мисли. Обожавам тази гледка. Обожавам я. Нашата любов… Фоска! Щастието ни е пълно. Аз съм така изумен, наистина, така изумен. Никога нямаше да се сетя за нейната логика на нещата. Слушай, тя казва, че не е била в състояние да измами човек, когото смъртта дебне на всяка крачка. Правилно. Но сега, след като той е на сигурно място зад решетките, нещата стояли по-различно. И ние може да се успокоим и да нормализираме отношенията си. Все още, разбира се, няма да му казваме, за да не го нараним. Но спокойно ще се черпим от кацата с меда, както обичаше да казва Пърсуордън. Скъпи ми приятелю, всичко е прекрасно. Фоска е ангел!

— В края на краищата излиза, че си е чиста жена.

— Жена ли? Тази дума, колкото и да е прекрасна, не може да изрази и наполовина дух като нейния.

Той избухна в хиенски смях и ме шляпна приятелски по рамото. Продължихме заедно по дългата улица.

— Отивам в „Пиетрантони“, за да й купя скъп подарък… Аз, който никога не съм купувал подарък на жена, никога през живота си. Винаги ми се е струвало абсурдно. Веднъж гледах един филм за пингвини по време на размножителния им период. Мъжкият пингвин — няма нищо по-смешно на света, което да прилича на мъж — събираше камъчета и ги поставяше пред избраницата на сърцето си, с което й правеше предложение. Тази гледка не може да се разкаже, тя трябва да се види. Но ето че и аз се държа като мъжки пингвин. Няма значение. Сега вече нашата история може да има само щастлив край.

Съдбовни думи, за които често се сещам оттогава, защото само след няколко месеца Фоска вече нямаше да създава проблеми.