Клопка за двама

ШЕСТА ГЛАВА

Ранди слезе от коня си и се запъти към хижата. Беше в добро настроение. През последните няколко дни се бяха случили толкова много неща, че тя нямаше време дори да ги обмисли. Вчера бе дошъл някакъв мъж в болницата и я бе попитал дали ще приеме малко извънредна работа, да се грижи за някакъв пациент от днес сутринта за около две седмици. Отначало мислеше да откаже, да се оправдае, че от болницата няма да й дадат почивни дни, ала се оказа, че отпуската й вече е уредена от шефа на персонала, когото тя дори не бе виждала досега.

После рече на мъжа, че не може да приеме, защото има син, за когото трябва да се грижи и не може да го остави сам. В този момент я потърсиха по телефона и Ели я умоляваше да го пусне със семейството на Челси на страхотно пътуване с яхта. Може би в друг случай щеше да възрази, но сега не можа да му откаже.

Когато затвори телефона, мъжът все още я чакаше.

— Само за две седмици — рече тя, — после трябва да се връщам.

Когато се съгласи, мъжът й каза, че пациентът й се намира в хижа в Скалистите планини и единственият начин да се стигне дотам е с хеликоптер или с кон. Тъй като не й се понрави идеята да я свалят от хеликоптера с някакво въже, реши да отиде с кон.

Рано на следващата сутрин тя прегърна и целуна Ели, сякаш щеше да се върне след година, качи се в колата си и кара около петдесетина километра в планината. Възрастен човек на име Сенди я чакаше, готов да я изпроводи до хижата. Той имаше два оседлани коня и три мулета, натоварени с провизии.

Яздиха цял ден и Ранди бе сигурна, че ще я заболи гърлото, защото въздухът беше чист, но хладен и с височината ставаше все по-студено. Беше краят на есента и снегът съвсем скоро щеше да покрие планините.

Когато наближиха хижата невероятна сграда от дърво и камък, тя си помисли, че сигурно това място е най-безлюдното и усамотено на света. Нямаше никакви жици и кабели наоколо, нямаше пътища, никаква връзка с външния свят.

— Отдалечено кътче, а?

Сенди вдигна очи от мулето, което разтоварваше.

— Франк се е погрижил това място да има всякакви удобства. Има подземно електричество и канализация.

— Какъв човек е той? — попита тя.

Тъй като пътеките бяха много тесни, те нямаха възможност да разговарят по пътя. Всичко, което Ранди знаеше за пациента си, бе, че с със счупена дясна ръка и му е трудно да изпълнява всекидневните си задължения.

Сенди се поколеба за малко, преди да отговори:

— Франк е различен. Затворен е и е малко особняк.

— Свикнала съм с възрастни и странни хора — рече тя усмихната. — През цялото ли време живее тук?

Водачът й се изкикоти:

— През зимата снегът стига до два метра, Франк живее, където си пожелае. Той просто дойде тук, за да… може би да излекува раните си. Франк не говори много. Защо не влезеш вътре и не седнеш? Аз ще разтоваря багажа:

Ранди го послуша с благодарствена усмивка. Тя влезе вътре, седна и веднага заспа. Когато се събуди час по-късно, откри, че Сенди и животните са си тръгнали. Само огромните купчини кутии и торби доказваха, че той е бил тук.

Отначало се разтревожи, защото се оказа съвсем сама на това място, ала след това сви рамене и започна да оглежда, наоколо.

Хижата изглеждаше така, сякаш бе проектирана от компютър или напълно лишен от емоции човек. Беше изключително функционална, L-образна, в единия ъгъл имаше огромна каменна камина, диван и два стола. Може би щяха да са много привлекателни, ако не бяха покрити със здрав тъмносив плат, сякаш не се използваха. На пода нямаше килими, по стените не бяха закачени картини. Имаше само обикновена масичка с лампа. Кухнята се намираше в другия ъгъл и също бе много функционална. В дъното й имаше две легла, покрити с кафяв брезент. Вратата до тях водеше към баня с тоалетна и душ. Всичко бе изключително семпло. Чисто и подредено. Нямаше и следа от човешко присъствие.

Ранди се паникьоса за момент, тъй като си помисли, че пациентът й си е събрал багажа и е напуснал хижата. Може би бе тук съвсем сама и не можеше да слезе от планината, освен ако не върви два дни пеша. Ала после забеляза два гардероба зад едно от леглата, абсолютно симетрични и еднакви. В единия бяха подредени мъжки дрехи: панталони от плътна материя, ботуши без следа от кал по тях.

— Охо, ама сме големи чистници! — промърмори тя с усмивка, после се намръщи, защото забеляза, че леглата са много близо едно до друго. Надяваше се старецът да не я сваля като някой хлапак. Достатъчно й бе преживяното в училище.

— Дай ми само една целувчица, скъпа — казваха й беззъби мъже, които протягаха ръце към младото й тяло.

Усмихна се на глупавите си фантазии и отиде в кухнята. Надникна в нея. Видя шест тенджери и тигани. Бяха чисти и идеално подредени. И като че ли не бяха използвани досега.

— Значи не готвиме, нали така, господин Тагърт? — промърмори тя и продължи да тършува. В шкафовете имаше бурканчета с подправки и билки — и те недокоснати.

— Какво, по дяволите, яде този мъж? — чудеше се Ранди.

Когато отвори последния шкаф, си отговори на въпроса. В него имаше микровълнова фурна, а зад вратата на ъгъла имаше и фризер. Беше пълен с полуфабрикати и Ранди се засмя. Изглежда, бе наета, за да готви на липсващия господин Тагърт.

— Горкият човечец! Сигурно умира от глад — развеселена изрече тя.

Разстоянието между леглата я бе притеснило малко, ала щом видя фризера, се успокои.

— И така, Миранда, момиче, не си тук за сексоргия, а да готвиш на самотен и възрастен човек със счупена ръка. Горкичкият. Чудя се къде ли е сега?

Реши да не губи повече време, а да надникне в съдържанието на багажа, който Сенди бе донесъл. В специални контейнери имаше телешко и около дузина пилета. Имаше рибни консерви, брашно, мляко, други консерви и няколко готварски книги. Колкото повече разопаковаше, толкова повече се убеждаваше, че истинската причина, за да дойде тук, е да готви. Сети се за Ели. Той толкова искаше да пътува с Челси и семейството й до Южна Франция, после до Гърция и Италия с огромна яхта. Едва ли в следващите две седмици щеше да се нуждае от грижите й.

Ранди въздъхна и сложи едно пиле в микровълновата, за да го размрази. Не искаше да мисли, че с всеки изминал ден Ели расте и се нуждае все по-малко от нея.

— Синът ми вече е голям — въздъхна тя, взе пилето и започна да приготвя плънка от кубчета хляб, подправки и лук. — Не се самосъжалявай — каза си. — Не е болка за умиране. Може пък да срещнеш някой мъж, който да се влюби в теб и да си родиш още три деца. — Когато изрече това, тя се засмя. Не бе една от героините в любовните си романи. Не беше поразителна красавица с великолепно тяло, което кара мъжете да въздишат от желание. Болезнената истина бе, че бе съвсем обикновена жена. Ако беше в средновековието, щеше да е изключително красива, ала в днешно време беше модерно да си със скулесто лице. А да си признаеше честно, тя имаше около десетина килограма в повече. Понякога се успокояваше с мисълта, че ако сега беше XVII или XVIII век, художниците можеха да я вземат за модел на Венера — богинята на любовта. Ала сега това не й помагаше, защото най-известните модели тежаха около четирийсет и пет килограма.

Докато Ранди приготвяше вечеря за отсъстващия си пациент, се опита да не мисли колко е самотен животът й, че любимият й син скоро ще я напусне, за да учи, и тя ще остане сама.

След два часа беше запалила огън в каменната камина, пълненото пиле се печеше в неизползваната досега фурна, а на котлона се варяха зеленчуци. Беше натопила няколко горски цветя, които откъсна от поляната пред хижата, и ги сложи на перваза. Мястото започна да прилича на истински дом.

Когато вратата с трясък се отвори и в хижата нахлу някакъв мъж, Ранди едва не изпусна чайника. Мъжът съвсем не беше възрастен. Косата му бе малко прошарена на слепоочията, иначе бе лъскава и черна, а устните му бяха присвити. Беше изключително мъжествен и много привлекателен.

— Коя си ти и какво правиш тук? — попита той.

Тя преглътна уплашено. Определено този мъж бе свикнал да дава заповеди и всички да ги изпълняват.

— Аз съм вашата медицинска сестра — рече тя и кимна към ръката му, която бе гипсирана почти до рамото. — Счупването е било доста сериозно при този гипс и сигурно се затруднявате с домашните си задължения.

Тя заобиколи шкафа и се приближи към него, като не обърна внимание на заплашителното му изражение.

— Миранда Стоуи — рече и нервно се усмихна. — Но вие вече знаете това, нали? Сенди ми каза, че си носите медицинския картон и може би, ако го видя, ще разбера повече за състоянието ви. — Той не промълви и дума и тя се намръщи. — Елате и седнете, вечерята е почти готова и… нека да ви помогна с ботушите.

Той не я изпускаше от поглед, бе загубил ума и дума и не я отблъсна, когато тя нежно го хвана за здравата ръка и го настани на стол до масата. Коленичи пред него и започна да развързва ботушите му, като си мислеше, че в тази хижа щеше да й е много скучно, ако той продължаваше да се държи така.

Когато той се засмя, тя вдигна глава. И Ранди се усмихна, макар че не разбираше каква е причината за смеха му.

— Не мога да отрека, че ти си най-добрата засега — рече той.

— Как така? — попита тя, като си помисли, че това е някакъв виц.

— За теб говоря. Искам да кажа, че съвсем не ми изглеждаш на… как се беше нарекла — медицинска сестра.

Ранди се намръщи.

— Аз съм медицинска сестра.

— Естествено, сладурче. Аз пък съм Вълшебникът от Оз.

Ранди спря да развързва връзките му и се изправи, като го погледна отвисоко.

— И каква точно мислите, че съм? — попита тя тихо.

— С тези пищни форми — рече той и посочи големите й гърди — можеш да бъдеш само едно нещо.

Ранди бе много добра и мила жена. И на мравката път правеше, ала този висок и привлекателен мъж, който сочеше така нагло към гърдите й, я изкара извън релси. Беше заякнала след всичките тези години, през които оправяше легла и местеше пациентите, затова го хвана за раменете и го бутна с всичка сила. Той полетя назад със стола, посегна да се хване за масата, за да не падне, ала дясната му гипсирана ръка бе от страната на масата, затова не успя да се задържи и се строполи на пода.

Ранди знаеше, че трябва да изчака да види дали е добре, ала вместо това се обърна и се насочи към вратата на хижата.

— Защо… — започна той и я хвана за глезена.

— Разкарайте се! — рече тя и го ритна, ала той не се отказваше и продължаваше да я дърпа. Накрая тя падна върху него, като удари болната му ръка. Бе сигурна, че от удара доста го е заболяло.

Той се извъртя и притисна тялото й към пода.

— Коя си ти и колко искаш?

Ранди объркана го погледна. Той беше на около четирийсет години и тялото му бе в отлична форма.

— За тази работа печеля по четиристотин долара на седмица — рече тя и присви очи. — Имам предвид като медицинска сестра.

— Медицинска сестра — рече той с пренебрежение. — Така ли го наричат вече?

Тя го блъсна силно, ала не можа да се откопчи от хватката му.

— Как ме намери? Симпсън ли ме издаде? Не, едва ли, той не знае. Кой те изпрати? Японците ли?

Ранди престана да се бори.

— Японците ли? Сигурен ли сте, че само ръката ви е пострадала? Май ми се струва, че ви хлопа дъската.

— Ами защо да не са те, не изгаряха от щастие, когато спечелих последната сделка. Но какво да направя — микрочиповете са умряла работа. Трябваше да…

— Господин Тагърт! — прекъсна го тя, тъй като по всичко личеше, че е забравил, че лежи с цялата си тежест върху нея. — Нямам представа за какво говорите. Ще ме пуснете ли най-накрая?

Той я погледна и сякаш цветът на тъмните му очи се измени.

— Не приличаш на жените, с които съм бил, и затова ще ми е много забавно с теб. — Той се ухили дяволито. — Мекото ти тяло ще ми дойде добре. Писна ми от кльощавите модели и актриси.

При тази забележка си го представи в месарския магазин как опипва пилетата, за да прецени дали са меки. Така се ядоса, че го ритна в слабините и той се преви от болка.

— Сега! Господин Тагърт! — рече тя, изправи се и се наведе към него. — Може ли да ми обясните за какво става въпрос?

Той се държеше с една ръка, претърколи се и удари болната си ръка в крака на масата. Сърцето на Ранди за малко да се пръсне.

— Аз съм…

— Какво? — попита тя.

— Милиардер.

— Вие сте… — Не знаеше дали да се смее, или да го ритне отново. — Вие сте… — Въобще нямаше представа за колко пари говори. — Значи сте богат и си мислите, че съм се качила чак тук… да ви взема парите?

Болката бе започнала да отминава и той успя да се стовари върху стола.

— Че защо иначе ще си тук?

— Защото сте поискали медицинска сестра — изстреля тя. — Вие ме наехте.

— Чувал съм тази история и преди.

Тя погледна към него; никога не бе побеснявала така.

— Господин Тагърт, вие може да имате много пари, ала не струвате нищо като човек.

Тя не осъзнаваше какво върши, намираше се в Скалистите планини и не знаеше как да се върне обратно в цивилизацията. Грабна пуловера си от дивана и излезе от хижата.

Тръгна по следите, беше толкова разярена, че не съзнаваше накъде върви.

Дори и Лесли не беше я изкарвал така от равновесие. А този мъж успя. Лесли я лъжеше, манипулираше я при всеки удобен случай, ала никога не го бе обиждала така.

Тя се изкачваше и слизаше по склоновете, без да обръща внимание на залязващото слънце. В един миг бе слънчево и топло, в следващия — черно като в рог и мразовито. Облече пуловера си, ала и това не помогна.

— Ще се върнеш ли вече?

Почти подскочи, когато чу гласа му. Обърна се и едва го забеляза сред дърветата.

— Няма да се върна в хижата — рече тя. — Смятам да си отида в Денвър.

— Да, разбира се. Денвър е в тази посока. — Той посочи противоположния път.

Тя се опита да спаси каквото е останало от наранената й гордост.

— Аз просто исках да… си взема куфара.

— Аха.

— Добре, господин Тагърт — рече тя. — Спечелихте. Въобще не знам къде се намирам и накъде съм тръгнала.

Той се приближи към нея, направи си път през храстите и там, на около стотина метра разстояние, тя видя хижата. Светеше от топлината. Почти усещаше огъня до себе си.

Ала тя тръгна по пътеката за Денвър.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Вкъщи — рече и се препъна в някакъв дънер. Ала успя да запази равновесие и не падна. Продължи да върви.

Той я последва.

— Ще замръзнеш от студ, освен ако мечките не те нападнат.

Тя продължи да върви.

— Нареждам ти да…

Тя спря и го погледна.

— Нямате никакво право да ми нареждате. Въобще, разбирате ли ме? Сега, ако обичате, бихте ли ме оставили на мира? Искам да си отида вкъщи. — За неин ужас гласът й бе изпълнен със страх, бе готова да заплаче всеки момент. Гневът й обикновено минаваше бързо. Независимо какво правеше Лесли, тя не се сърдеше за повече от минута.

Тя се стегна и продължи по пътя.

— Бих ли могъл да те наема като готвачка и икономка? — рече той някъде зад нея.

— Не можете да си го позволите — отвърна тя.

— Така ли? — рече той и тя усети, че е точно зад нея. — Ако си бедна…

— Не съм бедна. Просто имам малко пари. Вие, господин Тагърт, сте бедният. Мислите си, че можете да купите всичко на този свят. Жалък сте.

— И наистина е така, повярвай ми, ти също имаш цена.

— Трябва да сте много самотен, щом мислите така.

— Никога не съм имал свободно време, за да разсъждавам що е самота. Сега, какво бих могъл да ти предложа, за да ми готвиш?

— Това ли искате? — Може пък и да размисли, нямаше да е зле, все пак и тя можеше да върши нещо, което определено да се окаже по-безопасно, отколкото да я изядат мечките.

— Петстотин долара на седмица — рече той.

— Ха!

— Хиляда?

— Ха. Ха. Ха — саркастично се изсмя тя.

— Какво тогава? Какво най-много искаш на света?

— Най-доброто образование, което може да има момчето ми.

— Кембридж — изрече той автоматично.

— Където и да е, но да е най-доброто за сина ми.

— Искаш да поема разходите за четири години в Кембридж, защото си ми готвила една седмица. Говориш за хиляди долари.

— Не четири години. Само първата.

При тези думи Франк се усмихна.

— Ти, жено, си напълно луда — рече той и си тръгна.

Ранди се спря и погледна гърба му.

— Видях горски ягоди там някъде. Мога да ви направя френски палачинки — толкова фини, че ще можете да виждате през тях. Донесла съм прясна сметана, в която ще сложа ягодите и ще ги завия в палачинките. Заешкото задушено, което готвя, се пече цял ден. Слагат се много подправки. Някъде забелязах патици, а сигурно няма да повярвате, ако ви кажа, че мога да готвя патешко с чаени листа.

Франк беше спрял.

— Но вие не сте заинтересуван, нали, господин Милиардер? Вие можете да си изпечете пачките, вкусът им е превъзходен, нали?

Той се обърна към нея.

— А какво ще кажеш за картофите?

— Дребни картофки, печени в жарта, полети с масло и поръсени с магданоз.

Той отново пристъпи към нея. Когато заговори, гласът му бе тих:

— Видях брашно.

— Правя сладки с мед за закуска и пресен хляб за вечеря.

Той направи още една крачка към нея:

— Само първата година, така ли?

— Да — рече тя твърдо, като си представяше колко много ще се хареса на Ели. — Само първата година.

— Добре — рече той, сякаш това бяха най-трудните думи, които изрича.

— Искам го на хартия.

— Естествено. Сега вече ще се връщаме ли в хижата?

— Разбира се. — Ранди мина покрай него с високо вдигната глава, той й проправяше път през храстите.

Докато вървяха един до друг, той се пошегува:

— Слава на Бога, че в готвенето те бива повече, отколкото в ориентирането.

— Слава на Бога, че имате пари да си купите това, което искате.

Ранди не забеляза как се навъси той, тъй като вървеше пред него. Ако трябваше да бъде честен, Франк Тагърт не бе свикнал да бъде заобиколен от жени, които не му се подмазват. Освен че беше привлекателен и много богат, бе забелязал, че е неустоим за жените.

Но, разбира се, никога преди не бе срещал жена като тази. Повечето, с които бе излизал, бяха дългокраки, с идеални форми, красиви кукли, нищо повече. Беше забелязал, че ако се отегчи от някоя от тях, бижутата можеха да пресушат сълзите й мигновено.

За разлика от тях жената пред него имаше възможност да поиска много пари, ала тя не пожела нищо за себе си.

Докато я наблюдаваше как върви към хижата, си помисли за съпруга й. Как е могъл да я пусне сама в планините да се грижи за друг мъж?

Щом влезе в хижата, седна на масата и изпита вълчи глад. Изчака я да затопли яденето и да му го сервира. За себе си Ранди сипа малко и отиде в другия ъгъл на стаята. Седна на пода и започна да се храни, като наблюдаваше огъня.

Страшно възмутен и с огромни усилия, защото бе с една здрава ръка, той вдигна чинията си и се премести при нея. Тъкмо седна на пода, и тя се вдигна и отиде на масата.

— Защо го направи? — попита той крайно възмутен.

— Работничките не се хранят с господин Милиардера.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така? Казвам се Франк.

— Знам, господин Тагърт. А как се казвам аз!

По дяволите, наистина не помнеше. Бе сигурен, че се представи, ала като се имаше предвид обстоятелствата, при които го направи, можеше да му се прости.

— Не помня — отвърна той.

— Аз съм госпожица Стоуи — рече тя. — И бях наета като медицинска сестра.

Тя беше зад него на масата, той се извърна, при което се сви от болка, и видя, че тя бе с гръб към него. Толкова много се възмути, че премести чинията си, така че да наблюдава гърба й.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш кой те нае? — попита той. Пилето бе много вкусно и той си помисли, че заради една седмица би се жертвал да изпрати хлапето в колеж — е не чак толкова, но какво да се прави. Щеше да го приспадне от благотворителността.

— Брат ви.

Франк почти се задави.

— Брат ми те е наел? Кой от всичките?

Забеляза как се напрегна.

— Ако питате мен, господин Тагърт — рече тя, — някой ви е погодил доста гаден номер. Наистина ще започна да ви съжалявам, ако всичките ви братя се отнасят враждебно към вас и са способни да се шегуват така подло.

Франк бе сигурен, че всеки един от тях с радост би го изиграл, ала не го сподели с нея.

След забележката й той не проговори повече и се опита да се съсредоточи върху храната. Тази жена едва ли би взела хляба на френския му готвач, ала ястието й ухаеше приятно и порциите бяха големи. В къщата му в Денвър, в апартаментите му в Ню Йорк и Лондон готвачите му сервираха нискокалорични храни.

Тя привърши с храненето и мълчаливо почисти пред себе си, после и пред Франк. Той се облегна на масичката и се загледа в огъня. Не беше пушач, ала когато Ранди му сервира чаша ароматно кафе, му се прииска да си запали цигара.

„И пищна жена в леглото ми“ — както обичаше да казва баща му.

Отпусна се и му се приспа. Наблюдаваше как Ранди се движи из стаята и…

— Какво правиш? — попита той, когато тя започна да забива пирон в стената между двете легла.

— Разделям стаята — отвърна тя. — Или поне се опитвам.

— Уверявам те, госпожице Стоуи, че това не е необходимо. Не възнамерявам да ти досаждам.

— Достатъчно ясен бяхте, когато обсъдихте преди малко… женските ми прелести, нали така му викат? — Тя заби още един гвоздей и закачи някакво одеяло на тях.

Разярен, Франк се изправи.

— Няма нужда да правиш това.

— Не го правя заради вас, а заради себе си. Разбирате ли, господин Милиардер, не ви харесвам. Въобще не ви харесвам и едва ли има някой на света, който да ви харесва. Сега, ако ме извините, ще отида да се изкъпя.