Клубът на мъртвите

10

Придвижвах се бавно, сантиметър по сантиметър, стараейки се да блокирам шума от музиката и гласовете около себе си, за да не изпускам нишката на монолога. Все едно вървях под вода. Жената, която седеше на висок стол до бара, бавно остави чашата със синтетична кръв на тезгяха. Косата й приличаше на облак разчепкана вълна. Носеше рокля с тесен корсет и пищна фуста до земята. Имаше мускулести ръце и широки рамене, които изглеждаха доста нелепо в подобни одежди; но аз — а и всеки човек с мозък в главата си — не бих й го казала никога. Това трябваше да е Бети Джо Пикард, втора в йерархията след Ръсел Еджингтън. Тоалетът й се допълваше от бели ръкавици и лачени пантофки. Липсваше й само шапчица с воалетка. Можех да се обзаложа, че Бети Джо е била върла почитателка на Мейми Айзенхауер.

А зад гърба на тази страховита вампирка стояха двама мъже. Човеци. Единият бе висок и ми се стори познат отнякъде. Прошарената му кестенява коса беше дълга, но гладко вчесана. Най-обикновена мъжка прическа, просто оставена да расте, накъдето й скимне, която обаче изглеждаше странно в комбинация с костюма му. По-ниският му спътник имаше леко прошарена черна коса, много гъста и много чорлава. Носеше спортно яке, вероятно закупено от магазин за дрехи втора употреба в ден за разпродажба.

А от вътрешната страна на това евтино яке, в специално ушит за целта джоб, човекът носеше остър кол.

Изстинах от ужас. Започнах трескаво да размишлявам. Ако направех опит да го спра, щях да разкрия скритата си дарба и съответно истинската си самоличност. Последствията от това разкритие щяха да зависят от онова, което Ръсел Еджингтън знаеше за мен; той очевидно знаеше, че приятелката на Бил е сервитьорка в бар „Мерлот“ в Бон Темпс, но не и името й. Затова и смело се представих като Суки Стакхаус. Ако Ръсел знаеше, че приятелката на Бил е телепат, и сега разбереше, че и аз съм телепат, един Бог знае как щяха да се развият събитията след това.

Всъщност не беше трудно да се досетя.

Докато се мотаех, засрамена и уплашена, решението се взе само. Чернокосият мъж посегна към вътрешния джоб на якето си и фанатизмът, който бушуваше в главата му, направо ме помете. Той измъкна дългия заострен прът и после всичко се случи почти едновременно.

— Кол! — изкрещях аз, спуснах се към фанатика и отчаяно се вкопчих в ръката му. Вампирите и съпровождащите ги хора скочиха от местата си и трескаво се заоглеждаха в търсене на заплахата, а върколаците благоразумно се оттеглиха покрай стените, за да освободят пространство за вампирите. Високият мъж ме налагаше с юмруци по главата и раменете, а чернокосият му спътник се мъчеше да се изскубне от хватката ми. Мяташе се наляво-надясно и се опитваше да ме отблъсне.

Някак си в цялото това меле погледите ни с високия се срещнаха и двамата веднага се познахме. Мъжът беше Стив Нюлин, бившият лидер на Братството на слънцето — бойна антивампирска организация, чийто филиал в Далас биде пометен от вампирския гняв след моето посещение там. Той със сигурност щеше да им каже коя съм, но точно в момента аз трябваше да се концентрирам върху действията на човека с кола. Клатех се безпомощно върху високите си токчета, опитвайки се да запазя равновесие, когато нападателят най-после успя да изпълни брилянтен замах и прехвърли оръжието от дясната си ръка, на която висях аз, в лявата.

Стив Нюлин ме халоса за последен път по гърба и хукна към изхода. Миг след това го погна тълпата. Чуваха се гръмогласни викове и жални вопли. И тогава чернокосият замахна с лявата си ръка и заби кола в тялото ми — точно под ребрата, от дясната ми страна.

Пуснах ръката му и погледнах надолу. После отново вдигнах глава и се втренчих в очите му. В тях се четеше единствено ужас, досущ като в моите. Тогава бялата ръкавица на Бети Джо Пикард изсвистя във въздуха и юмрукът й се стовари два пъти върху него — бум-бум. Първият удар прекърши врата му. Вторият строши черепа му. С ушите си чух хрущенето на костта.

Мъжът се срути на пода и ме повлече със себе си. Паднах тежко по гръб.

Лежах и гледах в тавана на бара, към вентилатора, който тържествено се въртеше над главата ми като в забавен кадър. Питах се защо посред зима е пуснат вентилатор. Един орел прелетя покрай перките му. До мен спря вълк, облиза лицето ми и нададе вой, но после се обърна и избяга. Тара пищеше. Аз мълчах като вцепенена. И треперех от студ.

Притиснах дясната си ръка към прободеното от кола място. Не исках да го виждам и се страхувах да не погледна неволно надолу. Чувствах как мястото около раната ставаше все по-мокро.

— Някой да се обади на 911! — изкрещя Тара и коленичи до мен. Барманът и Бети Джо си размениха погледи над главата ми. Разбрах ги.

— Тара — казах. По-точно изхриптях. — Миличка, в момента всички върколаци се преобразяват. Днес е пълнолуние. Полицията не бива да идва тук, но ако някой звънне на 911, ще се наложи да дойдат.

Тара не разбра нищо от думите ми за върколаците. Тя просто не знаеше, че подобни неща са възможни.

— Вампирите няма да позволят да умреш — уверено заяви тя. — Та ти току-що спаси един от тях!

Аз не бях чак толкова уверена в това. Видях лицето на Франклин Мот зад гърба на Тара. Гледаше ме в очите, но в погледа му липсваше оптимизъм.

— Тара — прошепнах, — трябва да се махнеш оттук. Нещата излизат от контрол, а ако полицията случайно пристигне, ти просто не бива да си тук.

Франклин Мот кимна в знак на съгласие.

— Няма да те оставя сама, докато някой не ти окаже помощ — решително каза Тара. Бог да благослови доброто й сърце.

Тълпата около мен се състоеше единствено от вампири. Един от тях беше Ерик. Не можех да прочета изражението на лицето му.

— Тара, високият блондин ще ми помогне — прошепнах аз със сетни сили и посочих с пръст Ерик. Не смеех да го погледна; страхувах се да не видя отказ в очите му. Ако Ерик не ми помогнеше, щях да си умра тук, просната върху полирания дървен под във вампирски бар в Джаксън, щата Мисисипи.

Брат ми Джейсън щеше да е много ядосан.

Тара се бе запознала е Ерик през една много драматична нощ в Бон Темпс. Но очевидно не можеше да свърже образа на високия блондин от онази нощ с високия блондин тук, облечен в костюм, с очила на носа и сплетена на ситни плитки коса, прибрана в конска опашка.

— Моля те, помогни на Суки — обърна се тя директно към него, когато Франклин Мот я улови за раменете и я изправи на крака.

— Този млад мъж с удоволствие ще помогне на приятелката ти — каза Мот и изгледа Ерик толкова многозначително, че русият блондин просто нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Разбира се. Алсид е мой много добър приятел — излъга Ерик, без да му мигне окото.

Той зае мястото на Тара и още щом коленичи, усетих, че е подушил миризмата на кръвта ми. Лицето му стана още по-бяло, кожата му се изопна, а в очите му пламна огън.

— Нямаш представа какво огромно желание изпитвам — прошепна той — да се наведа и да започна да те ближа.

— Ако го направиш, всички останали ще те последват — отвърнах. — Но те няма само да ближат. Те ще хапят — в краката ми стоеше немска овчарка и не откъсваше от мен светещите си жълти очи.

— Това е единственото, което ме спира.

— Кой си ти? — попита Ръсел Еджингтън и внимателно огледа Ерик от глава до пети. Ръсел стоеше от другата ми страна и застрашително се наведе над нас. Намирах се в крайно неизгодна позиция, не ще и дума, но бях абсолютно безсилна да променя каквото и да било.

— Аз съм приятел на Алсид — повтори Ерик. — Той ме покани тази вечер, за да ме запознае с новата си приятелка. Казвам се Лейф.

Ръсел можеше да гледа отвисоко, тъй като Ерик беше коленичил, и златистокафявите му очи се забиваха в сините очи на Ерик.

— Алсид не общува с много вампири — каза Ръсел.

— Аз съм един от малкото.

— Трябва да изведем тази млада дама оттук — каза Ръсел.

Ръмженето на няколко крачки от нас стана още по-интензивно. Група животни ожесточено ръфаха нещо на пода.

— Изнесете това оттук! — изрева господин Хоб. — През задния вход! Знаете правилата!

Двама от вампирите вдигнаха трупа — защото точно за труп се дърлеха върколаците — и го изнесоха през задния вход, следвани от цялата животинска глутница. Сбогом, чернокоси фанатико!

Само няколко часа по-рано двамата с Алсид се бяхме отървали от труп. А можехме просто да го вземем с нас вечерта и да го хвърлим до задния вход на бара. Разбира се, този тук бе съвсем пресен.

— … да е пронизал бъбрека — тъкмо казваше Ерик. За няколко секунди бях загубила съзнание или се бях пренесла в друго измерение.

Потях се обилно и ме измъчваше нетърпима болка. Дожаля ми за роклята, че е подгизнала в пот, но, в крайна сметка, какво значение имаше, след като в нея вече зееше кървава дупка?

— Ще я отнесем у дома — каза Ръсел. Ако не ме болеше толкова, сигурно щях да се засмея. — Лимузината пътува насам. Ще се чувства по-комфортно, ако вижда познати лица край себе си, не мислите ли?

А аз си мислех, че Ръсел не искаше да ме носи, за да не цапа костюма си. А Талбот едва ли имаше сили да ме влачи. И макар че дребният вампир с къдравата черна коса бе все още там — все тъй усмихнат, — аз щях да бъда твърде тежка и за него…

После отново потънах някъде за неопределено време…

— … Алсид се превърна във вълк и хукна да преследва спътника на нападателя ти — обясняваше ми Ерик, въпреки че не помнех да съм го питала. Понечих да му кажа кой е спътникът, но прецених, че е по-добре да не знае.

— Лейф — промълвих аз, опитвайки се да запечатам името в паметта си. — Лейф. Струва ми се, че жартиерите ми се виждат. Това означава ли, че…?

— Да, Суки?

… И отново загубих съзнание. После усетих, че се движа, и осъзнах, че Ерик ме носи на ръце. За пръв път през живота си изпитвах такава болка и си дадох сметка — но не за пръв път, — че преди да срещна Бил, кракът ми не беше стъпвал в болница, а сега през половината от времето ми или ме биеха, или лекуваха раните ми. Много съществена и важна подробност.

Един рис изтича от бара заедно с нас. Погледнах надолу и се взрях в златистите му очи. Ама че нощ се очертаваше за градчето Джаксън! Надявах се, че всички добри хора са решили да си останат по домовете.

После се озовахме в лимузината. Главата ми лежеше върху бедрото на Ерик, а срещу нас седяха Талбот, Ръсел и дребният къдрокос вампир. Когато спряхме пред светофара, край нас профуча бизон.

— Какъв късмет, че в нощ срещу почивен ден през декември в центъра на Джаксън няма хора — отбеляза Талбот и Ерик се засмя.

Пътувахме още известно време. Ерик приглади роклята върху краката ми, отметна косата от лицето ми, аз вдигнах поглед към него и…

— … как е разбрала какво смята да направи той? — питаше Талбот.

— Каза, че го видяла да вади кола от джоба си — излъга Ерик. — Тъкмо отивала да си вземе друго питие от бара.

— Голям късмет за Бети Джо — каза Ръсел с напевния си южняшки акцент. — Предполагам, че тя все още преследва онзи, който успя да се измъкне.

Завихме по някаква алея и лимузината спря пред голяма порта. Появи се вампир с брада, надникна през прозореца и внимателно огледа всички присъстващи. Вършеше си работата много по-добре от равнодушния пазач в кооперацията на Алсид. Разнесе се електронно жужене и портата се отвори. Продължихме напред по алеята (чувах хрущенето на чакъла под гумите) и спряхме пред входа на имението, осветено като торта за рожден ден. Ерик внимателно ме изнесе от лимузината и аз забелязах, че се намирахме под величествена козирка, която идеално подхождаше на сградата. Дори навесът за автомобили имаше колони. Нямаше да се изненадам, ако видех Вивиан Лий да слиза по стълбите.

После отново загубих съзнание и когато отворих очи, вече се намирахме във фоайето. Болката сякаш отминаваше и липсата й ме караше да се чувствам замаяна.

Завръщането на Ръсел — господаря на имението — предизвика повсеместна суетня, а когато обитателите надушиха миризмата на прясна кръв, те заприиждаха отвсякъде с двойно по-голямо вълнение. Имах чувството, че съм попаднала на кастинг за фотомодели, състезаващи се за корица на любовен роман. За пръв път през живота си виждах такова количество красиви мъже накуп. Ръсел Еджингтън бе еквивалентът на Хю Хефнър във вампирското гей общество, а това тук бе имението „Playboy“, с акцент върху боу3.

— Вода, навсякъде вода, а няма и капка за пиене — измърморих аз и Ерик гръмко се разсмя. Ето защо го харесвах, помислих си аз и се усмихнах; разбираше ме от половин дума.

— Добре, инжекцията започва да действа — отбеляза беловлас мъж в спортна риза и панталони с басти. Беше човек и от километри си личеше, че е лекар, все едно имаше татуиран стетоскоп на врата. — Ще ви трябвам ли още?

— Защо не останеш още малко? — предложи Ръсел. — Джош с удоволствие ще ти прави компания.

Не успях да видя как изглеждаше Джош, защото Ерик ме понесе нагоре по стълбите.

— Рет и Скарлет — казах.

— Не те разбирам — отвърна Ерик.

— Не си гледал „Отнесени от вихъра“? — ужасих се аз. Всъщност защо се учудвах, че един вампир викинг не е запознат с този шедьовър на южняшката сантименталност? Затова пък беше чел „Поема за стария моряк“, която доста ме измъчи в училище. — Трябва да го гледаш на видео. Защо се държа толкова глупаво? Защо не ме е страх?

— Докторът ти даде голяма доза успокоителни — каза Ерик и ми се усмихна отвисоко. — Сега те нося в спалнята, където ще бъдеш лекувана.

— Той е тук — казах.

Той ме изгледа предупредително.

— Ръсел, да. Опасявам се, че Алсид постъпи малко необмислено, Суки. Хукна да преследва другия нападател. Трябваше да остане с теб.

— Алсид може да ме целуне отзад — не се сдържах аз.

— Няма да ти откаже, особено след забележителния ти танц.

Исках да се засмея, но нямах сили.

— Май не трябваше да ми дават успокоителни — казах аз. Имах твърде много тайни за пазене.

После влязохме в спалнята и Ерик ме положи на легло за чудо и приказ, с балдахин. Не пропусна възможността да прошепне в ухото ми: „Внимавай!“, а аз се опитах да запечатам тази дума в дрогираното си съзнание. Знаех, че Бил е наблизо, усещах го. Но не биваше да изричам това на глас.

Забелязах, че в стаята е пълно с народ. Ерик ме разположи на леглото, което беше толкова високо, че сигурно щеше да ми трябва табуретка, за да сляза. Чух Ръсел да казва, че леглото ще е удобно за лечението, и веднага се запитах как ли щеше да протече въпросното лечение. Не ми се навлиза в подробности за последния път, когато ме лекуваха вампири, но да речем, че манипулацията протече по методите на нетрадиционната медицина.

— Какво следва оттук нататък? — попитах аз Ерик, който стоеше отляво на леглото, до здравата половина от тялото ми.

Отговори ми вампирът, който стоеше от дясната ми страна. Имаше издължена, конска физиономия, а русите му вежди и мигли почти не се забелязваха на фона на бледата му кожа. По голите му гърди нямаше никакви косми. Носеше панталон от изкуствена кожа. Дори и през зимата подобна материя… как да кажа… пречи на тялото да диша. Представих си каква мъка е да се събуват. Единственото хубаво нещо в този вампир бе прекрасната му права коса в пшеничен цвят.

— Госпожице Стакхаус, това е Рей Дон — каза Ръсел.

— Как я карате…? — с добри обноски ще бъдеш приет навсякъде, казваше покойната ми баба.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна той според изискванията. Очевидно и той бе получил добро възпитание, макар и незнайно кога. — Аз няма да те питам как си, защото и сам виждам голямата дупка на кръста ти.

— Каква ирония, нали? Колът пропусна вампира, а улучи човека — казах аз, колкото да поддържам разговора. Надявах се онзи доктор да се появи отново, защото исках да го питам какво точно ми е инжектирал. Дрогата определено си я биваше.

Рей Дон ме изгледа подозрително и аз внезапно осъзнах, че разговорите не са силната му страна. Може би нямаше да е зле да изпратя на Рей Дон един календар „Дума на деня“, какъвто Арлийн ми подаряваше всяка Коледа.

— Аз ще ти кажа какво следва оттук нататък, Суки — обади се Ерик. — Нали знаеш, че когато започваме да се храним, резците ни се показват и от тях се отделя малко количество антикоагулант?

— Аха.

— А когато сме готови да приключим с храненето, резците изпускат малко коагулант и съвсем миниатюрно количество от… едно вещество, което…

— Което помага на раните ви да заздравеят бързо?

— Да, точно така.

— И какво точно смята да прави Рей Дон?

— Тялото на Рей Дон според неговите събратя по гнездо произвежда тези вещества в изобилие. Това е неговата дарба.

Рей Дон ми се усмихна лъчезарно. Гордееше се с дарбата си.

— Той ще започне този процес върху доброволец, а когато се нахрани, ще пристъпи към почистването на твоята рана и лекуването й.

Ерик пропусна да спомене, че по време на тази процедура щеше да се стигне и до ваденето на кола и нито един наркотик на света не можеше да ми спести адската болка. Осъзнах това в един от редките ми моменти на просветление.

— Добре — казах. — Да започваме с този цирк.

Доброволецът се оказа слабичък рус тийнейджър — на ръст колкото мен и не по-широк в раменете. Изглеждаше изпълнен с ентусиазъм. Преди да го ухапе, Рей Дон го дари с целувка. Можех да мина и без тази увертюра, тъй като не си падах по публична демонстрация на плътски желания. Като казвам „целувка“, нямам предвид звучно млясване, а страстна целувка, със стенания и езици до сливиците. Когато приключиха с това, Русокоско наклони глава на една страна и Рей Дон заби резците си в шията му. Последва още мляскане, още пъшкане и дори моят дрогиран мозък осъзна, че кожените панталони на Рей Дон не оставиха нищо на въображението.

Ерик наблюдаваше без външна проява на каквато и да било емоция. Вампирите като цяло изглеждат изключително толерантни към всякакви сексуални предпочитания. След няколкостотин години живот падат всички задръжки, предполагам.

Рей Дон се отдръпна от шията на Русокоско и се обърна с лице към леглото. Устата му беше кървава. Ерик седна на леглото, притисна раменете ми към дюшека и моят оптимизъм се изпари за секунди. Големият Ужас започваше.

— Погледни ме — настоятелно каза Ерик. — Мен гледай, Суки.

Дюшекът хлътна; предположих, че Рей Дон е коленичил до леглото и се навежда към раната ми.

Усетих допир върху разкъсаната си плът и болката ме прониза чак до мозъка на костите ми. Кръвта се дръпна от лицето ми, а в гърлото ми заклокочи истеричен вик.

— Недей, Суки! Гледай мен! — повтаряше Ерик.

Погледнах надолу и видях, че Рей Дон е хванал края на кола и всеки момент ще…

Пищях с пълно гърло, докато останах без сили. Чувствах как Рей Дон смуче раната ми и вдигнах поглед към Ерик. Той държеше ръцете ми, а аз забивах нокти в плътта му, сякаш правехме нещо друго. Осъзнах, че съм го одрала до кръв. Той няма да се сърди, помислих си.

И той наистина нямаше нищо против.

— Отпусни се — посъветва ме той и аз разхлабих хватката си. — Не, нямам предвид себе си — каза той и се усмихна. — Стискай ме, колкото искаш. Отпусни се и забрави болката, Суки. Просто се отпусни. Трябва да изгубиш съзнание.

За пръв път се подчинявах на чужда воля. Докато го гледах, ми ставаше все по-леко и постепенно се отнесох далече от страданията и несигурността на това странно място.

Когато се събудих, лежах по гръб, завита в леглото. Някога красивата ми рокля я нямаше. Все още носех бежовото си дантелено бельо, което беше добре. Ерик лежеше до мен, което не беше добре. Започваше да му става навик. Лежеше на една страна, преметнал крак върху коленете ми и ръка през гърдите ми. Косите ни се преплитаха и изглеждаха като едно цяло, тъй като почти не се различаваха по цвят. Размишлявах над това известно време, все още замаяна от преживяното.

Ерик не помръдваше. Намираше се в онова абсолютно неподвижно състояние, в което вампирите изпадат, когато нямат какво друго да правят. Това ги освежава, предполагам; намалява амортизацията им в един свят, препускащ покрай тях година след година, изпълнен с войни, глад и нови изобретения, с които те трябва да свикват; свят, пълен с изменения, условности и стилове, които те са длъжни да приемат, за да намерят своето място в житейския поток. Надигнах завивките, за да проверя раната си. Все още изпитвах болка, но много по-търпима. На мястото на дупката имаше голям пресен белег — зарастващата тъкан гореше и изглеждаше червена и някак лъскава.

— Вече е много по-добре — обади се Ерик и аз ахнах. Не бях усетила кога е излязъл от изкуствената си кома.

Ерик носеше копринени боксерки. Спокойно можех да го сбъркам с модел на бельо.

— Благодаря ти, Ерик — гласът ми трепереше, разбира се, но задължението си е задължение.

— За какво? — ръката му нежно погали корема ми.

— За това, че ми се притече на помощ в клуба. Че дойде тук с мен. Че не ме остави сама сред непознати.

— Колко точно си ми благодарна? — прошепна той и доближи устни до моите. Очите му ме пронизваха.

— Като започнеш така, и всичко разваляш — казах аз, опитвайки се да звуча ласкаво. — Не можеш да настояваш за секс с мен само защото съм ти длъжница.

— Всъщност изобщо не ме интересува по каква причина би правила секс с мен, стига да се навиеш — отвърна той също толкова ласкаво и долепи устни до моите. Опитах се да остана безучастна, но се провалих. Ерик бе усъвършенствал техниката си на целуване векове наред и опитът му си каза думата. Вдигнах ръце към раменете му и — признавам си със срам — отвърнах на целувката. Колкото и пребита и изтощена да се чувствах, плътта си искаше своето, а разумът и волята ми се покриха някъде. Ерик сякаш имаше шест ръце, които бродеха по цялото ми тяло и го подтикваха към ответна реакция. Пръстът му се плъзна под еластичната дантела на миниатюрните ми бикини и потъна в мен.

Изстенах, но не от болка. Пръстът започна да се движи в прекрасен ритъм. Устата на Ерик старателно засмукваше езика ми чак до гърлото. Ръцете ми с удоволствие галеха гладката кожа и мускулите, които трептяха под нея.

В този момент прозорецът се отвори широко и в стаята влетя Буба.

— Мис Суки! Мистър Ерик! Най-после ви открих! — гордо изрече Буба.

— О, браво на теб, Буба — отвърна Ерик и целувката приключи. Бръкнах под завивката, увих пръсти около китката му и дръпнах ръката му настрана. Той ми позволи да го направя. Дори най-слабият вампир е в пъти по-силен от мен.

— Буба, ти тук ли беше през цялото време? Тук, в Джаксън? — попитах аз веднага щом се посъвзех. Внезапната поява на Буба ме зарадва, но Ерик не споделяше радостта ми.

— Мистър Ерик ми нареди да стоя плътно до теб — простичко отвърна Буба и се настани на ниско кресло, тапицирано с вкус в дамаска на цветя. Тъмният му перчем падаше елегантно над челото му, а на всичките му пръсти се мъдреха златни пръстени.

— Лошо ли те раниха в онзи клуб, мис Суки?

— Вече съм доста по-добре — отвърнах.

— Съжалявам, че не си свърших работата, но онзи дребосък, който вардеше вратата, не ме пусна да вляза. Не знаеше кой съм, направо не е за вярване.

Самият Буба почти не помнеше кой е; веднъж се сети и мигом припадна, така че не намирах нищо странно във факта, че един таласъм не е в час с развитието на американската популярна музика.

— Но видях мистър Ерик да те изнася навън и ви проследих.

— Благодаря ти, Буба. Много мъдро решение.

Той се усмихна глуповато.

— Мис Суки, какво правиш в леглото с мистър Ерик, след като е Бил сте гаджета?

— Много добър въпрос, Буба — казах. Опитах се да се надигна, но не успях. Изстенах леко от болка и Ерик изруга на непознат език.

— Виж, Буба, смятам да й дам малко кръв — каза Ерик. — Искам да ти възложа една работа.

— Разбира се — с готовност откликна Буба.

— След като си успял да се прехвърлиш през стената и да влезеш в къщата, без да те заловят, искам от теб да претърсиш имението. Смятаме, че Бил е някъде тук. Държат го в плен. Не се опитвай да го освобождаваш. Това е заповед. Когато го откриеш, върни се тук и ни кажи. Ако те видят, не бягай. Просто не им казвай нищо. Нищичко. Не споменавай нищо нито за мен, нито за Суки, нито за Бил. Можеш да кажеш единствено: „Здравей, казвам се Буба“.

— Здравей, казвам се Буба.

— Точно така.

— Здравей, казвам се Буба.

— Да. Достатъчно. Сега тръгвай, но бъди тих и невидим.

Буба ни се усмихна.

— Да, мистър Ерик. Но после трябва да си потърся храна. Зверски съм гладен.

— Добре, Буба. Сега отивай да търсиш Бил.

Буба се преметна през прозореца, който се намираше на втория етаж. Чудех се как точно ще се приземи, но щом бе успял да влезе, трябваше да може и да излезе.

— Суки — прошепна Ерик в ухото ми. — Можем да проведем дълъг спор по въпроса дали да приемеш от моята кръв и аз съм наясно с всичките ти доводи. Но работата е там, че скоро ще съмне. Не знам дали ще ти позволят да останеш тук през деня, или не. Трябва да ти намеря подслон, тук или някъде другаде. Искам да си силна и способна да се защитаваш или поне да си в състояние да се движиш бързо.

— Знам, че Бил е тук — казах аз след кратка пауза за размисъл. — Няма значение какви ги вършихме с теб допреди малко — и не довършихме, благодарение на Буба, — но аз трябва да намеря Бил. Най-удачното време да го измъкна оттук е денем, когато всички вие спите. Той може ли изобщо да се движи през деня?

— Ако знае, че се намира в огромна опасност, би могъл, но ще залита — замислено отвърна Ерик. — Сега съм още по-убеден, че трябва да ти дам от кръвта си, защото ти е нужна сила. Той трябва да е идеално покрит от глава до пети. Вземи покривката от това легло; изглежда плътна. Как ще го измъкнеш оттук?

— С твоя помощ — отвърнах. — След като свършим тази работа с кръвта, трябва да ми намериш кола. И то кола с много голям багажник, например „Линкълн“ или „Кадилак“. Ще се наложи да спиш някъде другаде. Едва ли ще искаш да си тук, когато се събудят и открият, че затворникът им е изчезнал — все още лежахме под завивките, а ръката на Ерик кротко почиваше върху корема ми, но атмосферата бе коренно променена.

— Суки, къде ще го заведеш?

— Някъде под земята — неуверено отвърнах аз. — Ей, може да отидем в подземния паркинг на Алсид! По-добре там, отколкото навън, на открито.

Ерик седна в леглото и се облегна на таблата. Копринените му боксерки бяха тъмносини. Той разтвори крака и цепката им зейна пред погледа ми. Боже мили! Наложи се да стисна очи. Ерик се засмя.

— Надигни се и се облегни на гърдите ми, Суки. Така ще ти бъде по-удобно.

Той внимателно ме придърпа към себе си, помогна ми да се облегна на гърдите му и обви ръце около мен. Все едно си почивах върху твърда и хладна възглавница. Дясната му ръка изчезна и аз чух тихо хрусване. После китката му се появи пред лицето ми с две дупчици в кожата, от които течеше кръв.

— Това ще те излекува от всичко — каза Ерик.

Поколебах се, после се присмях на себе си за глупавото си колебание. Знаех, че колкото по-голямо количество от кръвта му имам в себе си, толкова по-добре ще ме познава той. Знаех, че това щеше да му даде някаква власт над мен, но Ерик бе много стар вампир и така щях да се сдобия с голяма сила. Щях да се излекувам и да се почувствам прекрасно. Щях да стана по-привлекателна. Именно затова вампирите биваха преследвани от Източващите — хора, които се обединяваха в екипи, залавяха вампири, оковаваха ги със сребърни вериги и източваха кръвта им в шишенца, за да я продават скъпо на черния пазар. Миналата година едно такова шишенце струваше двеста долара; един бог знае каква би била цената за кръвта на стар вампир като Ерик, но Източващият трудно би доказал потеклото на стоката си. Източването бе не само изключително опасно занимание, но и изключително незаконно.

Ерик ми правеше страхотен подарък.

Слава богу, мъжко момиче съм и никога не съм била гнуслива. Долепих устни до малките дупчици и започнах да смуча.

Ерик изстена и аз веднага разбрах, че отново изпитва удоволствие от тази физическа близост с мен. Започна да шава от възбуда, но аз не можех да направя нищо; лявата му ръка ме държеше плътно приклещена към него, а дясната, в крайна сметка, ме хранеше. Трудно ми беше да не изпитвам отвращение към цялата тази процедура, но Ерик определено изпитваше удоволствие, а след като с всяка глътка и аз самата се чувствах все по-добре, явно не правех нищо лошо. Опитвах се да не мисля, опитвах се да не се движа заедно с него. Спомних си как пиех от кръвта на Бил и как реагираше Бил, когато го правех.

Ерик ме притисна още по-здраво към себе си, после изстена и тялото му внезапно се отпусна. Усетих влага по гърба си и поех една последна, дълга глътка. Ерик отново изстена — мощен, гърлен звук — и устните му се плъзнаха по шията ми.

— Не ме хапи — прошепнах аз с последните останки от здравия си разум. Повтарях си, че вълнението ми се дължи на спомена за Бил, на начина, по който той се възбуждаше, когато го хапех. Чиста случайност, че до мен се намираше не Бил, а Ерик. Не можех да правя секс с вампир, особено пък с Ерик, само защото го намирах за привлекателен — това би довело до ужасни последствия; толкова ужасни, че не се побираха дори в моя измъчен мозък. Възрастен човек съм, повтарях си твърдо аз; разумните възрастни хора не правят секс само защото до себе си имат опитен и красив партньор.

Зъбите на Ерик одраскаха рамото ми.

Изстрелях се от леглото като ракета. С намерението да потърся банята отворих рязко вратата и се озовах срещу дребничкия вампир, онзи с къдравата коса. Стоеше отпред, преметнал сноп дрехи през ляната си ръка, а дясната стърчеше във въздуха и тъкмо се канеше да почука.

— Охо, я да те видя! — каза той и се усмихна. И ме огледа с голям интерес.

— Искаше да говориш с мен ли? — облегнах се на касата на вратата и се опитах да добия измъчен вид.

— Да, след като се наложи да срежем красивата ти рокля, Ръсел реши, че ще имаш нужда от дрехи. Случайно намерих тези в гардероба си. Така като гледам, с теб носим еднакъв размер…

— О — едва чуто възкликнах аз. Досега не бях си споделяла дрехи с мъж. — Благодаря ти. Много мило от твоя страна — много мило, наистина. В купчината имаше памучна блуза (светлосиня), чорапи, копринен халат и дори бикини. Нямах желание да се замислям твърде дълбоко.

— Изглеждаш по-добре — каза дребосъкът. Очите му излъчваха възхищение, но без какъвто и да било личен интерес. Може би надценявах чара си?

— Едва стоя на краката си — тихо казах аз. — Станах, защото исках да ползвам банята.

В кафявите очи на Къдрокоско проблесна искра и аз забелязах, че гледа към Ерик през рамото ми. Тази гледка определено пасваше на вкуса му и устните му се разтеглиха в съблазнителна усмивка.

— Лейф, не искаш ли да споделиш ковчега ми днес? — попита той и буквално запърха с мигли.

Не смеех да се обърна към Ерик. На гърба ми все още имаше мокро петно. И изведнъж се отвратих сама от себе си. Имах порочни мисли към Алсид, а с Ерик дори прехвърлих границата на мислите. Не бях доволна от нравствената си същност. И фактът, че Бил ми изневеряваше, не можеше да ми служи като оправдание. Не и като сериозно оправдание. Не ме оправдаваше и обстоятелството, че с Бил бях свикнала да получавам редовен и пълноценен секс. Поредното калпаво оправдание.

Време беше да укрепя моралните си устои и да започна да се държа прилично. Дори самото решение да направя това ме накара да се почувствам много по-добре.

— Трябва да свърша нещо за Суки — тъкмо казваше Ерик на къдрокосия вампир. — Не съм сигурен дали ще се върна преди съмване, но ако успея, бъди сигурен, че ще те потърся — Ерик флиртуваше в отговор. Докато течеше тази размяна на любезности, аз облякох копринения халат — целия на цветя, в черно, розово и бяло. Разкошна дреха. Къдрокоско ми хвърли един поглед и този път като че ли успях да го заинтригувам поне мъничко.

— Хм — лаконично отбеляза той.

— Благодаря ти още веднъж — промълвих. — Би ли ми казал къде е най-близката баня?

Той посочи надолу по коридора към една открехната врата.

— Извинете ме — кимнах аз към двамата и тръгнах по коридора, като си напомних да вървя бавно и внимателно, сякаш още ме мъчеше болка. След банята, може би две врати по-нататък, се виждаше началото на стълбището. Добре, вече знаех пътя към изхода. Изпитах истинско облекчение.