Клубът на мъртвите

3

Успях да подремна половин час преди съмване. Реших да стана и да си направя кафе, но не виждах никакъв смисъл да го правя, затова просто останах в леглото. Преди обяд телефонът звънна, но аз не го вдигнах. Позвъни се на вратата, но не отворих.

По някое време следобед осъзнах, че имаше едно нещо, което трябваше да свърша, — да изпълня поръчението на Бил, в случай че не се върне в уреченото време. Създадената ситуация идеално пасваше на указанията му.

Сега, когато баба вече я няма, аз обитавам най-голямата спалня. С неуверени крачки се запътих към предишната си стая. Два месеца по-рано Бил си направи скривалище под стария ми гардероб с подвижен капак за достъп към него. Свърши чудесна работа.

Първо се уверих, че никой не ме наблюдава от прозореца, а после отворих гардероба. На пода му нямаше нищо друго, освен парче мокет; същия като този, който покриваше стаята. Отместих го, вдигнах капака и надникнах в тъмната дупка отдолу. Беше препълнена: компютърът на Бил, кутия с дискове, монитор, принтер.

Значи Бил бе допускал, че това може да се случи и беше скрил тук нещата си, преди да замине. Значи ми се е доверявал все пак, независимо че на него не можеше да се вярва особено. Кимнах и върнах мокета обратно на мястото, като старателно го затъкнах по ъглите. На пода в гардероба държах мои неща, които в момента не използвах, — кутия с летни обувки, плажна чанта с хавлии и слънцезащитни лосиони, както и сгъваем шезлонг за плаж. Напъхах и един голям чадър в ъгъла и реших, че гардеробът ми вече има напълно реалистичен вид и не би могъл да събуди каквито и да било съмнения. Плажните ми рокли висяха на закачалки заедно с няколко много леки халати за баня и летни пижами. Цялата ми енергия се изпари, щом осъзнах, че съм изпълнила последната молба на Бил, а нямаше начин да го уведомя, че съм го направила.

Едната ми половина (жалката) искаше да му каже, че съм оправдала доверието му; другата копнееше да се затвори в бараката за инструменти и да подостри един наръч дървени колове.

Неспособна да взема каквото и да било решение, аз просто допълзях до леглото и се напъхах обратно под завивките. Загърбих онази част от живота си, в която вечно се стремях да върша всичко както трябва, да съм силна и щастлива, и практична, и отново потънах в океана на своята мъка и съкрушителното усещане за предателство.

Когато се събудих, отново беше тъмно, а Бил лежеше до мен в леглото. О, слава богу! Завладя ме огромно облекчение. Сега всичко щеше да бъде наред. Усетих студеното му тяло зад себе си, обърнах се на другата страна и го прегърнах, все още сънена. Той разтвори дългия ми силонов халат и плъзна ръка по крака ми. Положих глава върху тихата му гръд и се наместих удобно. Ръцете му се обвиха около мен, тялото му се притисна към моето и аз въздъхнах от радост. Пъхнах ръка помежду ни, за да разкопчая панталона му. Всичко си беше отново постарому.

Само дето той миришеше различно. Отворих рязко очи и отблъснах коравите като камък рамене. Неволно изпищях от ужас.

— Аз съм — изрече познат глас.

— Ерик, какво правиш тук?

— Гушкам се.

— Ах, ти, кучи сине! Помислих те за Бил! Помислих, че се е върнал!

— Суки, имаш нужда от душ.

— Какво?

— Косата ти е мазна, а дъхът ти може да гътне и кон.

— Сякаш ми пука какво мислиш — отвърнах аз с безразличие.

— Отивай да се приведеш в приличен вид.

— Защо?

— Защото трябва да поговорим, а съм сигурен, че едва ли ще искаш да водим дълъг разговор в леглото. Не че аз имам нещо против да се повъргалям в постелята с теб — той се притисна към мен, за да ми докаже, че няма абсолютно нищо против. — Но предпочитам да е с чистоплътната Суки, която съм свикнал да виждам.

Това бе достатъчно да ме изстреля от леглото на мига. Горещият душ ми се стори като мехлем за премръзналата ми кожа, а гневът набързо затопли душата ми до прегряване. Ерик не за пръв път ме изненадваше така в собствения ми дом. Щеше да се наложи да анулирам поканата му за достъп. Какво ме е спирало да направя тази решителна крачка досега? Това, което ме спираше и в момента: малката подробност, че ако някога се нуждаех от помощ, а той не можеше да прекрачи прага, щях да се превърна в труп още преди да съм успяла да изкрещя: „Влез!“.

Бях взела със себе си в банята бельо, джинси и един коледен пуловер в червено и зелено, с картинка на елен, защото се намираше най-отгоре в чекмеджето на скрина ми. Човек може да носи подобен кич само един месец в годината, затова се старая да изцеждам тази възможност максимално. Изсуших косата си със сешоар и съжалих, че Бил го няма до мен, за да я среше; той много обичаше да прави това, а аз с удоволствие му го позволявах. Представих си ясно тази мила картинка и за малко да ревна отново, но опрях чело в стената и останах така известно време, докато се съвзема. Поех дълбоко въздух, обърнах се към огледалото и си сложих малко грим. От летния ми слънчев загар нямаше и следа, но лицето ми все пак изглеждаше доста свежо и приятно, благодарение на солариума във видеотеката на Бон Темпс.

Аз съм летен тип човек. Обичам слънцето, късите рокли и усещането, че разполагаш с повече светли часове в денонощието, за да правиш каквото си искаш. Дори Бил обичаше мириса на лятото; обожаваше аромата на слънцезащитно олио и (сам ми го е казвал) мириса на слънце върху кожата ми.

Но и зимата си има своите достойнства: нощите са по-дълги — или поне така смятах, когато Бил бе наоколо и им се радвахме заедно. Запокитих четката за коса в другия край на банята; тя се блъсна в стената и рикошира с трясък във ваната.

— Копеле такова! — изкрещях с всичка сила. Звукът на собствения ми глас ме успокои така, както нищо друго не би успяло.

Когато излязох от банята, заварих Ерик напълно облечен. Носеше дънки и рекламна тениска на една от „пивоварните“, които зареждаха „Вамптазия“, на която пишеше: „Тази кръв е за теб“.

Леглото беше грижливо оправено.

— Ще разрешиш ли на Пам и Чоу да влязат? — попита той.

Отидох до входната врата и я отворих. На люлката мълчаливо седяха двама вампири. Намираха се в състояние на пълен покой. Когато вампирите нямат какво да правят, те застиват като статуи; вглъбяват се в себе си и седят — или стърчат прави — абсолютно неподвижно, с отворени очи, но с празен поглед. Това състояние, изглежда, ги освежава.

— Моля, заповядайте — поканих ги аз.

Пам и Чоу бавно прекрачиха прага и взеха да се озъртат с любопитство, сякаш се намираха в музей. Къща, фермерски тип, щата Луизиана, началото на двайсет и първи век. Къщата принадлежеше на семейството ми още от построяването й преди около сто и шейсет години. Когато брат ми Джейсън реши да се отдели и да заживее сам, той се премести в къщата, която родителите ми си построили, когато се оженили. Аз останах с баба в този многократно преустройван и ремонтиран дом, който тя ми остави в наследство.

Всекидневната е най-старата част в цялата къща, а съвременната кухня и банята са сравнително нови пристройки. Вторият етаж, който е доста по-малък от първия, е бил надстроен в началото на двайсети век за нуждите на следващото поколение, чиито представители оцелели до един. Рядко се качвах горе напоследък. Лятно време там ставаше непоносимо горещо, въпреки че на прозорците имаше климатична инсталация.

Мебелите ми са най-обикновени — стари, удобни, с неопределен стил. Във всекидневната има дивани, столове, телевизор и видео. Оттам се излиза в коридор; от едната му страна е голямата ми спалня със собствена баня, а от другата — общата баня, старата ми стая и гардероби, в които прибирам спално бельо, връхни дрехи и прочее. Коридорът води към кухнята и трапезарията, добавени към къщата веднага след сватбата на баба и дядо. От кухнята се излиза на голяма задна веранда с покрив, която неотдавна затворих със стени. На верандата има удобна стара пейка, пералня със сушилня и няколко полици.

Всяка стая има вентилатор на тавана, както и мухобойка, закачена на малко гвоздейче в някой дискретен ъгъл. Баба включваше климатиците само когато ставаше нетърпимо горещо.

Пам и Чоу не дръзнаха да се качат на втория етаж, но на първия огледаха абсолютно всичко, до най-дребния детайл.

Когато се настаниха на старата маса от борово дърво, гощавала няколко поколения Стакхаус, аз вече се чувствах като обитател на музей, чиито експонати току-що са били подробно каталогизирани. Извадих три бутилки „Истинска кръв“ от хладилника, затоплих ги в микровълновата, раздрусах ги хубавичко и ги тупнах на масата пред гостите ми.

Двамата с Чоу на практика не се познаваме. Работеше във „Вамптазия“ едва от няколко месеца. Предполагам, че си е купил правото да работи там, също като предишния барман. Чоу имаше забележителни татуировки, от онези, азиатските — тъмносини, сложни рисунки, които изглеждаха като маскараден костюм върху кожата му. Нямаха нищо общо със затворническите декорации на вчерашния ми нападател — трудно ми беше да повярвам, че спадаха към един и същи тип изкуство. Казвали са ми, че Чоу е изографисан със сюжети от Якуза, но така и не съм имала смелостта да го питам, още повече че изобщо не ми влиза в работата. Но ако това бяха истински Якуза татуировки, значи Чоу се подвизаваше като вампир съвсем отскоро. Попрочетох едно-друго за Якуза и разбрах, че в дългата история на тази престъпна организация татуирането е сравнително нова практика. Чоу имаше дълга черна коса (дотук нищо изненадващо) и всички твърдяха, че бил като магнит за клиентите на „Вамптазия“. Обикновено работеше гол до кръста. Тази вечер, като компромис заради мразовитото време, носеше червен елек с цип.

Неволно се запитах дали някога успяваше да се почувства напълно гол с цялото това изобилие от рисунки по тялото си. Изключено беше да го попитам, разбира се. Не познавах друг азиатец, освен Чоу и макар всички да знаем, че не бива да съдим за цяла една раса по отделни нейни представители, все пак неволно си правим някакви обобщения. Чоу винаги ми е изглеждал мълчалив и загадъчен, но точно тази вечер не спираше да си бърбори с Пам, макар и на непонятен за мен език. Освен това ми се усмихваше по един много смущаван; начин. Нищо чудно и да грешах в преценката си за него. Може би се държеше оскърбително с мен, а аз бях твърде тъпа да го усетя.

Пам, както винаги, носеше непретенциозни дрехи — плътен бял трикотажен панталон и син пуловер. Русата й коса се спускаше свободно по гърба й, дълга и лъскава. Изглеждаше като вампирския вариант на Алиса в Страната на чудесата.

— Открихте ли нещо ново за Бил? — попитах аз, когато всички отпиха от бутилките си.

— Съвсем малко — отвърна Ерик. Скръстих ръце в скута си и зачаках.

— Знам, че Бил е отвлечен — каза той и на мен ми призля.

Поех си дълбоко въздух, за да дойда на себе си.

— Той… кой…? — правилният строеж на изреченията беше последната ми грижа.

— Не сме сигурни — обади се Чоу. — Показанията на свидетелите не съвпадат. — Говореше много добър английски, макар и с акцент.

— Срещнете ме с тях — казах. — Ако са хора, ще разбера всичко.

— Ако се намираха под наша суверенна власт, това би било най-логичното решение — любезно отвърна Ерик. — Но, за жалост, не са.

Суверенна власт, дръжки!

— Моля те, обясни какво имаш предвид — чудех се и се маех на собственото си колосално търпение при тези обстоятелства.

— Тези хора са вероподаници на краля на Мисисипи.

Усетих как ченето ми увисва, но просто не можех да го контролирам.

— Извинявай… — успях да промълвя след дълга пауза, — но ми се стори, че чух да казваш… краля… на Мисисипи?

Ерик кимна със съвършено сериозно изражение.

Наведох глава, опитвайки се да прикрия усмивката си, но не успях, дори и при тези драматични обстоятелства. Усещах как устните ми сами се разтягат.

— Ама вие сериозно ли? — безпомощно попитах аз. Не знам защо ми се стори толкова смешно, че Мисисипи имаше крал — при положение, че Луизиана имаше кралица, в крайна сметка, — но точно така се почувствах. Наложи се да си припомня една важна подробност: от мен се очакваше да съм в неведение за тази кралица. Замалко да забравя.

Вампирите се спогледаха и кимнаха като по команда.

— Ти ли си кралят на Луизиана? — попитах аз Ерик. Замая ми се главата от усилието да държа под контрол всички сюжетни линии. Вече се смеех толкова силно, че едва се държах на стола си. Намирах се на ръба на истерията.

— О, не — отвърна той. — Аз съм шерифът на Окръг 5.

Това ме довърши. Окончателно. Започнах да цвиля от смях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Станах да си направя един горещ шоколад „Мис Суис“ в микровълновата и взех да го бъркам с лъжичка, за да изстине. Това занимание ме успокои донякъде и когато се върнах обратно на масата, вече изглеждах почти сериозна.

— Досега и дума не сте обелвали пред мен за тези неща — казах аз в свое оправдание. — Значи вие сте разделили Америка на кралства, така ли да го разбирам?

Пам и Чоу погледнаха изненадано Ерик, но той не им обърна внимание.

— Да — лаконично отвърна той. — И това е така от пристигането на вампирите в Америка. Разбира се, с течение на времето и с увеличаването на населението системата се е променяла. През първите двеста години в Америка е имало много по-малко вампири, защото придвижването дотук е било много рисковано. Трудно е било да оцелееш по време на дългия път с наличните запаси кръв — наличните запаси кръв във вените на екипажа, естествено. — Когато купили Луизиана, нещата коренно се променили.

И още как! Опитах се да потисна поредния пристъп на кикот.

— А кралствата са разделени на…?

— Окръзи. Преди се наричаха княжества, но решихме, че това вече звучи твърде старомодно. Всеки окръг се ръководи от шериф. Както ти е известно, ние живеем в Окръг 5 на кралство Луизиана. Стан, с когото се запозна при посещението си в Далас, е шериф на Окръг 6 в кралство… в Тексас.

Представих си Ерик като шерифа на Нотингам, а после и като Уайът Ърп. Мислено продължавах да се подсмихвам, но физически се чувствах ужасно зле. Наложих си да потисна емоциите, които пораждаше у мен всичката тази нова информация, и да се концентрирам върху основния проблем.

— Отвлекли са Бил посред бял ден, доколкото разбирам, нали така?

Всички дружно закимаха в отговор.

— Това отвличане е било видяно от няколко простосмъртни, които живеят в кралство Мисисипи — доставяше ми удоволствие да изговарям тази дума. — И те са подчинени на някакъв си там вампирски крал, нали така?

— Ръсел Еджингтън. Да, те живеят в неговото кралство, но някои от тях са готови да си развържат езиците. Срещу пари.

— Този крал няма ли да ти позволи да ги разпиташ?

— Още не сме го молили за това. Има вероятност Бил да е отвлечен по негово нареждане.

Това пораждаше допълнителни въпроси, но аз си наложих да не се разсейвам.

— Как бих могла да се добера до тях? Да предположим, че имам такова желание.

— Обмисляхме варианта да събереш информация от жителите на района, в който е изчезнал Бил — каза Ерик. — Не само от хората, на които съм давал пари срещу сведения за случващото се там, а от всички, които по един или друг начин са свързани с Ръсел. Рисковано е. За да успееш, аз трябва да ти разкажа всичко, което ми е известно. Ти, разбира се, може и да не се съгласиш да участваш. Веднъж вече се опитаха да те докопат. Който и да е отвлякъл Бил, явно не разполага с достатъчно данни за теб. Но Бил рано или късно ще проговори. А ако ти си наблизо, когато успеят да го пречупят, ще заловят и теб.

— Но тогава аз няма да съм им нужна — отбелязах. — Ако вече са успели да го пречупят.

— Това не е задължително да се случи — каза Пам.

Вампирите отново си размениха от онези техни загадъчни погледи.

— Искам да чуя цялата история — заявих аз.

Забелязах, че Чоу е пресушил бутилката си, и станах да му донеса друга.

— Ето какво ни разказаха хората на Ръсел Еджингтън. Бети Джо Пикард — втора в йерархията след Еджингтън — вчера е трябвало да лети до Сейнт Луис. Хората, отговорни за превозването на ковчега й до летището, взели по погрешка ковчега на Бил, тъй като той изглеждал като нейния. Оставили го в хангара на авиокомпания „Анубис“ без надзор за не повече от десет минути, докато попълвали документацията. През това време — така поне твърдят — някой е изнесъл количката с ковчега през задния вход на хангара, натоварил го е в камион и е изчезнал.

— Някой, който е успял да проникне през охраната на „Анубис“ — обадих се аз.

Авиокомпания „Анубис“ имаше славата на превозвач, който се занимава с транспортиране на вампири двайсет и четири часа в денонощието, а според визитната им картичка тяхна основна грижа бе пълната безопасност на ковчезите, в които спяха клиентите. Разбира се, не е задължително вампирите да спят в ковчезите си, но това улесняваше тяхното превозване. За съжаление, историята познаваше и „нещастни случаи“, при опити на вампири да ползват услугите на авиокомпания „Делта“. Някакъв фанатик успял да се добере до багажното отделение и отворил два-три ковчега с брадва. По същия начин пострада и авиокомпания „Нортуест“. Икономисването на пари изведнъж изгуби своята важност за живите мъртъвци и днес те летяха единствено с „Анубис“.

— Подозирам, че някой се е омешал с хората на Еджингтън; някой, когото служителите на „Анубис“ са смятали за приближен на Еджингтън, а хората на Еджингтън са смятали за близък до „Анубис“. Той може да е изнесъл ковчега на Бил, след като хората на Еджингтън са го оставили в хангара, а охранителите дори не са се усъмнили.

— И служителите на „Анубис“ няма да поискат да видят документите? При изнасянето на ковчег от тяхна територия? — попитах аз.

— Те казват, че са видели документите, попълнени на името на Бети Джо Пикард. Трябвало да лети до Мисури, за да договаря някакво търговско споразумение с вампирите от Сейнт Луис.

Загложди ме въпросът какво толкова, дявол да го вземе, имаха да търгуват вампирите от Мисисипи със събратята си от Мисури, но после реших, че хич и не ми трябваше да знам.

— И тук настъпва допълнителна суматоха — каза Пам. — Под опашката на друг самолет на „Анубис“ избухва пожар, който отвлича вниманието на охраната.

— О, каква случайност!

— Именно — отбеляза Чоу.

— Но защо някой би искал да отвлече Бил? — попитах. Опасявах се, че вече знаех защо. Надявах се те да ми изтъкнат някаква друга причина. Слава богу, че Бил бе предвидил този момент.

— Бил работеше върху един много специален проект — Ерик не сваляше поглед от лицето ми. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?

Много повече, отколкото ми се искаше да знам. И много по-малко, отколкото трябваше.

— Какъв проект? — попитах.

Цял живот съм се учила да прикривам чувствата си и сега извиках на помощ това свое умение. И сега този цял мой живот зависеше от собствената ми искреност.

Погледът на Ерик се стрелна към Пам, после към Чоу. И двамата му отвърнаха с някакъв почти незабележим сигнал. Ерик отново ме прониза с очи.

— Малко ни е трудно да ти повярваме, Суки.

— Че защо? — попитах аз с гневна нотка в гласа. Когато си неуверен, нападай. — Кога е било вампир да сподели съкровена тайна с простосмъртен? Бил по нищо не се различава от вас! — избълвах аз с всичката ярост, на която бях способна.

Те отново се спогледаха.

— Мислиш, че ще ти повярваме, че Бил не ти е разказал над какво точно е работел?

— Да, така си мисля. Защото не ми е разказвал нищо — аз така или иначе сама се бях добрала до истината.

— Ето какво смятам да направя — каза Ерик след кратък размисъл. Гледаше право към мен от другия край на масата. Очите му изглеждаха твърди като мрамор и също толкова топли. Нямаше и следа от господин Вампир Прекрасен. — Не мога да разбера дали лъжеш, или не, и това много ме изненадва. Надявам се да казваш истината. За твое добро е. Мога да те измъчвам дотогава, докато не ми кажеш истината или докато самият аз не се убедя, че си ми я казала още в началото.

Майчице мила! Поех дълбоко въздух, бавно издишах и се опитах да измисля подходяща молитва. „Господи, дай ми сили да не пищя твърде силно“ ми се струваше прекалено слаба и неподходяща. Да не говорим, че нямаше кой друг да ме чуе, освен вампирите, колкото и силно да виках. А най-вероятно по някое време щях да си кажа всичко.

— Но — замислено продължи Ерик — това би те увредило твърде сериозно за втората част от плана ми. А принципно няма голямо значение дали си знаела какво е правил Бил зад гърба ми, или не.

Зад гърба му? Олеле! Сега вече знаех кой ме е насадил на тези пачи яйца. Моята собствена голяма любов, Бил Комптън.

— Това предизвика реакция — отбеляза Пам, докато старателно ме наблюдаваше.

— Но не такава, каквато очаквах — бавно изрече Ерик.

— Вариантът с измъчването не ме радва особено — вече имах толкова много проблеми, че дори не можех да ги изброя, а в тази напрегната ситуация ми се струваше, че главата ми се рее някъде над тялото. — А и Бил ми липсва — макар че точно в този момент с радост бих го наритала по задника, той наистина ми липсваше. Ако можех да поговоря само десет минути с него, щях да съм много по-подготвена за онова, което ми предстоеше през идните дни. По бузите ми се затъркаляха сълзи. Но те имаха да ми казват още неща и аз трябваше да ги чуя, независимо дали го исках, или не.

— Бих искала да ми кажете защо Бил ме излъга за това пътуване, ако знаете. Пам спомена нещо за лоша новина.

Ерик хвърли на Пам изпепеляващ поглед.

— Пак се разрева — отбеляза Пам. — Мисля, че преди да замине за Мисисипи, трябва да узнае истината. И тогава, ако пази някакви тайни на Бил, това ще я…

Накара да изплюе камъчето? Наруши обещанието си към Бил? Принуди да осъзнае, че трябва да ни разкаже всичко?

Беше очевидно, че Чоу и Ерик са възнамерявали да ме държат в неведение и сега много се дразнеха, задето Пам ми намекваше, че нещо е куцало между мен и Бил. Но после и двамата я изгледаха втренчено в продължение на цяла една дълга минута и накрая Ерик кимна отсечено.

— Изчакайте навън с Чоу — каза Ерик на Пам. Тя го изгледа многозначително и двамата с азиатеца излязоха, оставяйки празните си бутилки на масата. Без дори да благодарят за почерпката. Без дори да си изплакнат бутилките. Главата ми съвсем се замая, докато разсъждавах колко невъзпитани можеха да бъдат вампирите. Клепачите ми затрепкаха и аз осъзнах, че съм на косъм от загубата на съзнание. Не съм от онези девойки, които се гътват за щяло и нещяло, обаче усещах, че точно в момента припадъкът ми щеше да е напълно оправдан. Освен това не бях яла нищо през последните двайсет и четири часа.

— Да не си посмяла — скастри ме Ерик.

Опитах се да се концентрирам върху гласа му и с мъка повдигнах клепачи. Кимнах в знак, че правя всичко възможно да остана в съзнание.

Той стана от мястото си, дръпна стола на Пам до моя, седна и се наведе към мен. Голямата му бяла ръка захлупи и двете ми длани, които все още лежаха върху коленете ми. Ако ги стиснеше, щеше да потроши пръстите ми и аз никога повече нямаше да работя като сервитьорка.

— Обидно ми е, че се страхуваш от мен — усещах аромата на парфюма му; „Ulysse“, разпознах го. — Винаги съм те харесвал, и то много.

Винаги си искал да ме вкараш в леглото си, и то много.

— Освен това искам да те чукам — той се ухили до ушите, но точно в момента това изобщо не ми подейства. — Когато се целуваме… много е възбуждащо — бяхме се целували по служба, така да се каже, а не за удоволствие. Но наистина си беше възбуждащо. Че как нямаше да е? Той бе великолепен мъжкар, шлифовал техниката си на целуване в продължение на няколкостотин години.

Ерик идваше все по-близо до мен. Нямах представа дали смята да ме ухапе, или да ме целуне. Резците му стърчаха. Беше или ядосан, или възбуден, или гладен. Или и трите. Новите вампири леко фъфлят, докато говорят; нужно им е време да свикнат с резците си. А с Ерик дори не забелязваш кога са се подали. Бе имал няколко века на разположение, за да постигне съвършенство и в тази техника.

— Плановете ти да ме изтезаваш не ми подействаха много възбуждащо — казах аз.

— Но на Чоу му подействаха и още как — прошепна Ерик в ухото ми.

Не треперех, а трябваше.

— Може ли вече да предприемеш някакви действия? — попитах аз. — Ще ме подлагаш ли на мъчение, или не? Мой приятел ли си, или мой враг? Възнамеряваш ли да откриеш Бил, или ще го оставиш да гние някъде?

Ерик се изсмя. Гръмко и мрачно, но поне спря да скъсява разстоянието помежду ни, поне за момента.

— Суки, ти просто ще ме довършиш — каза той, но някак си не точно като комплимент. — Няма да те измъчвам. Как да повредя тази великолепна кожа, кажи ми? Някой ден ще я видя в цялата й прелест.

Искрено се надявах в този някой ден кожата ми все още да е на гърба ми.

— Ти няма все така да се боиш от мен — каза той с абсолютна увереност в бъдещето. — И няма да си все тъй предана на Бил. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Най-после, Голямата лоша новина. Хладните му пръсти се преплетоха с моите и аз неволно стиснах ръката му. Не знаех какво да кажа, затова реших да замълча, за да не изтърся някоя глупост. Вперих поглед в очите му и зачаках.

— Бил бе извикан в Мисисипи — каза Ерик — от един вампир… от женски пол… негова стара познайница. Не знам дали си наясно, че вампирите почти никога не започват връзки помежду си, ако не броим крайно редките случаи на секс за една нощ. Избягваме да го правим, защото чрез съвкуплението и обмяната на кръв придобиваме вечна власт един над друг. Тази вампирка…

— Кажи ми името й — прекъснах го.

— Лорена — неохотно отвърна той. А може би искаше да ми каже, но се преструваше, че го прави с неохота. Един дявол знае какво се върти из главите им… вампири!

Той изчака да види дали ще кажа нещо, но аз замълчах.

— Тя се намираше в Мисисипи. Не съм сигурен дали живее там постоянно, или е отишла специално, за да устрои капан на Бил. Преди живееше в Сиатъл, а това го знам, защото двамата с Бил живяха заедно там в продължение на много години.

А аз се чудех от къде на къде Сиатъл. Очевидно не се е взело ей тъй, от въздуха.

— Не знам с каква цел е поискала от него да се срещнат… нито каква причина е изтъкнала, за да оправдае нежеланието си да дойде тук… може би той просто е бил загрижен за теб.

В този момент изпитах желание да умра. Поех дълбоко въздух и сведох поглед към сплетените ни длани. Чувствах се твърде унизена да погледна Ерик в очите.

— Увлякъл се е по нея отново… мигновено. Няколко нощи по-късно се обади на Пам, за да й съобщи, че ще се прибере по-рано, без да ти казва. Искаше да се погрижи за бъдещето ти и чак тогава да се види с теб.

— Да се погрижи за бъдещето ми? — изграчих аз като сврака.

— Искаше да те обезпечи финансово.

От силния шок пребледнях като платно.

— Да ми осигури пенсия значи — едва чуто казах аз. Бил може да е имал добри намерения, но аз не можех да се сетя за по-чудовищно оскърбление спрямо мен. Докато присъстваше в живота ми, нито веднъж не се сети да ме попита как се справям финансово — но затова пък мигом се втурна да помага на новооткритите си наследници, семейство Белфльор.

И точно сега, когато възнамеряваше да се махне от живота ми и е почувствал вина към жалната, жалка Суки, взел, че се разтревожил.

— Той искаше… — започна Ерик, но замълча и ме погледна право в очите. — Но нека спрем да говорим за това, поне засега. Не съм имал намерение да повдигам този въпрос, но Пам се разприказва. Щеше ми се да те бях оставил в пълно неведение, защото тогава нямаше да чуеш от моята уста тези болезнени за теб думи. И на мен нямаше да ми се наложи да ти се моля, както ще ти се моля сега.

Събрах сили да го изслушам и стиснах ръката му като спасително въже в бурно море.

— Ето какво възнамерявам да направя… и ти трябва да разбереш, Суки, че и моята кожа зависи от това…

Тук вече вдигнах глава и изненадано го погледнах.

— Да, и работата ми, а може би и животът ми, Суки, не само твоят и на Бил. Утре ще ти изпратя лице за контакт. Той живее в Шривпорт, но притежава и апартамент в Джаксън. Има приятели от тамошната общност на свръхестествените същества — вампири, върколаци и прочее. Чрез него можеш да се срещнеш с някои от тях, както и с хората, които работят за тях.

В момента не разбирах какво точно ми говори, но се надявах, че по-късно ще проумея всичко. Затова просто кимнах. Ерик не спираше да гали пръстите ми.

— Този човек е върколак — небрежно подхвърли той, — или иначе казано, отрепка. Но е по-надежден от мнозина, а освен това ми дължи голяма лична услуга.

Складирах тази информация в мозъка си и отново кимнах. Дългите пръсти на Ерик ми се сториха едва ли не топли.

— Той ще те разведе из вампирската общност в Джаксън, а ти ще подслушаш мислите на хората, които работят за тях. Не тая големи надежди, но ако там все пак има нещичко, ако Ръсел Еджингтън действително стои зад отвличането на Бил, ти може да напипаш някаква следа. Мъжът, който се опита да те отвлече, беше от Джаксън, съдейки по номерата на колата му. Освен това е бил върколак, съдейки по вълчата глава на елека му. Не знам на какво се дължи интересът им към теб, но подозирам, че Бил е жив и те са искали да те заловят, за да могат да го изнудват чрез теб.

— В такъв случай е трябвало да отвлекат Лорена — казах.

Ерик ме погледна с възхищение.

— Може би вече са го направили — рече той. — А може Бил да е осъзнал, че именно Лорена го е предала. Нямаше да го отвлекат, ако тя не беше разкрила тайната, която той й е споделил.

Опитах се да осмисля думите му и кимнах за пореден път.

— А ето и още една загадка — продължи Ерик. — Тя пък за какъв дявол е била там? Ако е била редовен член на групата от Мисисипи, аз щях да съм наясно. Но това ще го обмисля по-сериозно, когато ми остане време — съдейки по мрачната му физиономия, Ерик вече бе отделил доста време в размисли по този въпрос. — Слушай, Суки, ако този план не даде резултат до три дни, може да се наложи да отвлечем някой вампир от Мисисипи в замяна. Това със сигурност ще доведе до война, а една война — дори с Мисисипи — ще струва скъпо и в пари, и в животи. И, в крайна сметка, ще убият Бил, така или иначе.

Страхотно, целият свят лежеше на крехките ми плещи. Благодаря, Ерик. Сякаш имах нужда от още отговорности и напрежение.

— Но в едно искам да си сигурна, Суки: ако те са отвлекли Бил — и ако той все още е жив, — ще го измъкнем оттам. И вие отново ще сте заедно, ако все още желаеш това.

Голямо „ако“.

— И нека отговоря на въпроса ти. Да, аз съм твой приятел и ще остана такъв завинаги, докато приятелството ни не застрашава живота ми. Или бъдещето на моя окръг.

Е, още едно благодаря. Поне беше откровен.

— Докато ти е удобно на теб, имаш предвид — спокойно отбелязах аз, макар и не съвсем справедливо. Но ми се стори странно, че той като че ли се интересуваше от моята оценка на отношението му. — Нека те питам нещо, Ерик.

Той вдигна вежди и зачака въпроса ми. Дланите му се движеха нагоре-надолу по ръцете ми някак разсеяно, сякаш изобщо не мислеше за това, което правеше. Заприлича ми на човек, който се опитва да сгрее ръцете си на огън.

— Ако правилно те разбирам, Бил е работел по някакъв проект за… — усетих как ме напушва див смях, но положих огромно усилие да се овладея. — За кралицата на Луизиана. Но ти не си знаел за това. Така ли е?

Ерик остана загледан в мен дълго време, докато обмисляше отговора си.

— Тя ми каза, че има задача за Бил — отвърна той, — но не уточни нито каква е, нито защо е избрала точно него, нито кога трябва да я приключи.

Всеки началник би се намусил, ако го прескочат като инстанция и възложат някаква работа на негов подчинен. Особено ако началникът е в неведение за тази работа.

— И защо тази кралица не участва в търсенето на Бил? — попитах аз, стараейки се да говоря с възможно най-неутрален тон.

— Тя не знае, че той е изчезнал.

— Защо?

— Не сме й казали.

Рано или късно щеше да спре да ми отговаря.

— Защо?

— Щеше да ни накаже.

— Защо? — Започвах да звуча като двегодишна хлапачка.

— Защото сме допуснали да му се случи нещо, докато е работил по нейния специален проект.

— И как щеше да ви накаже?

— О, от нея всичко може да се очаква. Много е непредсказуема — той нервно се засмя. — Нещо доста неприятно, предполагам.

Ерик продължаваше да се приближава към мен и лицето му вече почти докосваше косата ми. Усещах как вдишва въздух, съвсем бавно. Вампирите разчитат на обонянието и слуха си много повече, отколкото на зрителните впечатления, макар че имат много остро зрение. Ерик бе пил от кръвта ми и затова разбираше чувствата ми много по-добре от всеки друг вампир, който не я беше вкусвал.

Всички кръвопийци изучават подробно човешката емоционална система, защото най-опасни са онези хищници, които познават навиците на плячката си.

Ерик вече направо търкаше бузата си в моята и се наслаждаваше на физическия контакт като котка.

— Ерик — неусетно ми бе разказал повече, отколкото самият той знаеше.

— Ммм?

— Сериозно те питам, какво ще ти стори кралицата, ако не й предоставиш Бил преди крайния срок за предаване на проекта?

Въпросът ми постигна желания резултат. Ерик се отдръпна и очите му застинаха върху мен — по-сини от моите, по-строги от моите и по-студени от ледените пустини на Арктика.

— Суки, не искаш да знаеш, повярвай ми — каза той. — Достатъчно ще е да й предоставя работата му. Присъствието на Бил не е задължително.

— И какво ще получа аз в замяна, ако направя това за теб? — попитах с поглед, студен почти колкото неговия.

Ерик успя да си придаде едновременно изненадан и доволен вид.

— Ако Пам си беше държала устата затворена, ти нямаше да искаш нищо друго, освен благополучното завръщане на Бил и щеше да подскачаш от радост, че ти се е удала възможност да помогнеш — припомни ми той.

— Но сега знам за Лорена.

— И след като знаеш, съгласна ли си да направиш това за нас?

— Да, при едно условие.

— Какво е то? — предпазливо попита той.

— Ако нещо се случи с мен, искам да я унищожиш.

Той се опули насреща ми, без да помръдне в продължение на цяла една секунда, и чак тогава избухна в смях.

— Ще ми се наложи да заплатя огромна глоба за това — каза той, когато спря да се кикоти. — Освен това ще ми е нужна солидна подготовка. Лесно е да се каже, по-трудно е да се изпълни. Тя е на триста години.

— Ти сам каза, че с теб ще се случи нещо ужасно, ако не успееш да разрешиш проблема — припомних му аз.

— Така е.

— Каза още, че отчаяно се нуждаеш от помощта ми.

— Така е.

— Е, това е отплатата, която искам.

— От теб би излязъл чудесен вампир, Суки — заключи Ерик. — Добре. Споразумяхме се. Ако с теб се случи нещо, тя никога повече няма да чука Бил.

— О, не става въпрос за това.

— Така ли? А за какво друго? — вдигна вежди Ерик.

— За това, че тя го предаде — казах аз и смело посрещнах суровия му поглед.

— Я ми кажи, Суки, щеше ли да искаш това от мен, ако тя беше човек? — тънките му устни, които обикновено се усмихваха, в момента изглеждаха като права черта.

— Ако тя беше човек, сама щях да се погрижа за това — казах аз и станах от стола си, за да го изпратя.

Когато Ерик си тръгна, аз се облегнах на вратата и долепих бузата си към хладното дърво. Давах ли си наистина сметка какво исках от Ерик? Отдавна се чудех дали действително бях цивилизована жена, макар че се стремях да бъда такава. Съзнавах, че в онзи момент, когато казах онова за Лорена — че сама щях да се погрижа за нея, — наистина си го мислех. Дълбоко в душата ми се спотайваше някаква първобитна жестокост и аз винаги съм се старала да я обуздавам. Баба не бе възпитавала убийца под покрива си.

Запътих се към спалнята си с натежали крака и осъзнах, че напоследък лошият ми нрав се проявяваше все по-често и по-често. Откакто започнах да общувам с вампири.

Представа нямах защо ставаше така. Те полагаха огромни усилия да контролират животинското в себе си. А аз изпусках юздите. Защо?

Но стига толкова самоанализ за днес.

Трябваше да мисля за утре.