Клубът на мъртвите

12

Деби. Това можеше да е само Деби. След като преодолях първоначалния пристъп на паника, който продължи по-дълго, отколкото ми се искаше да призная, опитах да възстановя в съзнанието си онези няколко секунди. Бях доловила следа от мозъчна активност у нападателя ми, типична за свръхсъщество. Реших, че това можеше да е само бившата приятелка на Алсид — не-чак-толкова-бивша, очевидно, щом се мотаеше наоколо.

Дали ме е чакала да се върна в апартамента на Алсид след кавгата ни от предишната нощ? Или пък се е срещнала с него по време на лудостта им по пълнолуние? В крайна сметка, излизаше, че присъствието ми до Алсид я бе разгневило много повече, отколкото съм си представяла. Или го обичаше, или я мъчеше непреодолимо чувство за собственост.

Не че мотивите й ме интересуваха точно в този момент. Тревожеше ме единствено проблемът с ограниченото количество въздух. За пръв път се радвах на факта, че Бил няма нужда от кислород.

Започнах да дишам бавно и на равни интервали. Никакви дълбоки глътки въздух, никаква паника. Заставих се да мисля разумно. Така, влязох в багажника около… хм… един часа след полунощ. Бил ще се събуди към пет, след залез-слънце. Може да поспи и малко повече, тъй като е изтощен, но не по-късно от шест и половина, със сигурност. Щом се събуди, ще ни измъкне оттук. Но дали ще успее? Беше много слаб. Възстановяването от толкова тежки рани отнемаше време, дори за вампир. Щеше да му е нужна почивка и кръв, за да дойде на себе си. Не беше пил кръв цяла седмица. При тази мисъл внезапно изстинах.

Направо се вкочаних.

Бил щеше да се събуди гладен. Много, много гладен. Освирепял от глад.

И ето ме мен — бърза закуска.

Дали щеше да ме познае? Дали щеше да се осъзнае навреме, за да спре?

А ако се осъзнае навреме, но вече не му пука за мен? При тази мисъл ме заболя още повече. Ами ако просто започне да смуче и продължи да смуче, докато не ме изсмуче до капка? В крайна сметка, той е имал връзка с Лорена. И видя с очите си как я убивам. Вярно, тя го е предала, тя го е измъчвала и това би трябвало да е попарило страстта му. Но нима в любовните взаимоотношения имаше разум или логика?

Дори баба ми би казала: „О, мамка му“.

Добре. Трябва да остана спокойна. Трябва да дишам бавно, на малки глътки. Трябва да разместя телата ни, за да ни е по-удобно. Имах късмет, че багажникът бе огромен — за пръв път през живота си виждах такъв — и можех да се движа. Бил не помръдваше — нещо съвсем нормално за мъртвец, разбира се. Така че можех да го бутам и местя, без да се тревожа за последствията. В багажника беше много студено и аз се опитах да се завия с одеялото.

В багажника беше и много тъмно. Можех да напиша писмо до дизайнера на този модел „Линкълн“ и да гарантирам за светлоустойчивостта на колата, ако мога така да се изразя. Ако се измъкнех жива оттук, разбира се. Напипах двете бутилки кръв. Може би Бил щеше да се задоволи с тях?

Внезапно се сетих за една статия, която четох в чакалнята пред зъболекарския кабинет. За някаква жена, взета за заложник и държана насила в багажника на собствената й кола. Та после тя оглавила кампания, с която искала да убеди производителите на автомобили да започнат да монтират от вътрешната страна на багажниците специални резета, за да могат заложниците да се освобождават сами. Зачудих се дали гласът й е достигнал до дизайнерите на „Линкълн“. Опипах всички стени на багажника и, не щеш ли, наистина усетих нещо като резе над отвора, през който влизаха някакви кабели. Но дори там да е имало дръжка, сега тя беше отрязана.

Опитах се да я дръпна, опитах се да я завъртя наляво-надясно. По дяволите, нищо не се получаваше. Имах чувството, че ще откача в този багажник. Спасителното средство се намираше точно под носа ми, а аз не можех да го накарам да проработи. Пръстите ми трескаво опипваха кабелите, уви, безуспешно.

Механизмът не работеше.

Но защо? Срамувам се да призная, че започнах да се питам дали Ерик е знаел, че ще попадна в багажника, и дали по този начин не искаше да ми каже: „Така ти се пада, щом предпочете Бил пред мен“. Но просто не ми се вярваше. Ерик определено имаше колосални пропуски в областта на моралните ценности, но не смятах, че би ми причинил това. В крайна сметка, той все още не беше постигнал целта си да ме има, помислих си аз, и това ми подейства успокоително.

Тъй като не можех да правя нищо друго, освен да мисля, а това не изискваше допълнително количество кислород, започнах да размишлявам за предишния собственик на колата. Стигнах до извода, че приятелят на Ерик му е предложил кола, която лесно може да бъде открадната, и собственикът й е някой, който няма да си е вкъщи през нощта; който може да си позволи луксозна кола; който държи в багажника си боклуци като цигарени хартийки и бял прах.

Можех да се обзаложа, че Ерик е отмъкнал колата от наркодилър. И този наркодилър беше махнал дръжката от вътрешната страна на багажника нарочно, по причини, за които дори не исках да се замислям.

Господи, дай ми шанс, изстенах аз наум. (При тези драматични обстоятелства бързо забравих всички шансове, с които Всевишният ме засипваше напоследък. Но ако не получех последен шанс да се измъкна от багажника, преди да се е събудил Бил, какъв беше смисълът от всичките му досегашни добрини?)

Неделя. Уикенд преди Коледа. Паркингът тънеше в тишина. Може би някои хора бяха заминали по родните си места за празниците, сенаторите се бяха прибрали при избирателите си, а останалите се занимаваха с… разни коледни или неделни неща. По едно време чух една кола да излиза, по-късно чух гласове; двама души слязоха от асансьора. Започнах да викам, да удрям по капака на багажника, но звукът от запалването на мощен двигател заглуши всичките ми усилия. Веднага притихнах, защото трябваше да пестя въздуха.

Едно ще ви кажа — има много по-добри начини да прекарваш времето си, отколкото да лежиш в тясно пространство, в непрогледен мрак, и да чакаш нещо да се случи. Нямах представа колко е часът; един от онези часовници със светещи стрелки щеше да ми свърши чудесна работа. Така и не успях да заспя, но от време на време изпадах в някакво странно състояние на безчувственост. Най-вероятно от студ. В багажника беше много студено, въпреки ватираното яке и одеялото. Студено, тъмно, тихо. Умът ми бездействаше.

Изведнъж ме завладя паника.

Бил се движеше. Размърда се и изстена от болка. После тялото му се напрегна. Знаех, че ме е надушил.

— Бил — дрезгаво казах аз. Едва движех вкочанените си устни. — Бил, аз съм, Суки. Бил, добре ли си? Тук има две бутилки кръв. Изпий ги веднага.

И тогава той ме захапа.

Освирепял от глад, дори не направи опит да ме щади. Изпитах неописуема болка, все едно преминавах през шестте кръга на ада.

— Бил, аз съм — извиках през сълзи. — Бил, аз съм. Не го прави, миличък. Бил, аз съм, Суки! Тук има „Истинска кръв“.

Ала той не спираше. Аз продължавах да викам, той продължаваше да смуче, а аз ставах все по-студена и все по-немощна. Ръцете му ме притискаха като в менгеме, кракът му лежеше върху коленете ми и нямаше никакъв смисъл да се дърпам, защото това само щеше да го възбуди още повече.

— Бил — прошепнах, макар да смятах, че вече може би няма смисъл. С последни сили ощипах ухото му с пръстите на дясната си ръка. — Бил, моля те, чуй ме…

— О… — каза той. Гласът му звучеше дрезгаво, сякаш го болеше гърлото. И спря да смуче. Ала го връхлетя друга нужда, тясно свързана с храненето. Ръцете му изхлузиха панталона ми и след известно суетене, въртене и наместване той рязко проникна в мен без каквато и да било подготовка. Аз изпищях и той запуши устата ми с длан. Плачех, подсмърчах, не можех да дишам през носа, затова се налагаше да гълтам въздух през устата, доколкото можех. Загубих самообладание и започнах да се боря като дива котка. Хапех, дращех, ритах; не се замислях нито за ограничения запас от кислород, нито дали ще го разяря още повече. Просто ми трябваше въздух.

Няколко секунди по-късно дланта му се отмести от лицето ми и той застина. Поех си въздух дълбоко, на пресекулки, и започнах да плача и хълцам неудържимо.

— Суки? — неуверено попита Бил. — Суки?

Не можех да му отговоря.

— Това си ти — каза той изненадано. — Ти си. Ти наистина ли беше там, в онази стая?

Опитвах се да намеря сили, но ми се виеше свят и имах чувството, че всеки момент ще загубя съзнание. Най-накрая успях да прошепна:

— Бил…

— Ти си. Добре ли си, Суки?

— Не — отвърнах аз с почти извинителен тон. В крайна сметка, той беше подложеният на мъчения пленник.

— Аз… да не би…? — той направи пауза, сякаш се опитваше да проумее станалото. — Да не би да съм поел повече кръв, отколкото трябваше?

Не можех да отговоря. Отпуснах глава на ръката му. Нямах сили да обеля и дума.

— С теб май правим секс в някакъв гардероб? — сниши глас Бил. — Твоя ли беше идеята?

Поклатих глава отрицателно и отново я отпуснах върху ръката му.

— О, не — изстена той. — О, не! — отдръпна се от мен и започна да опипва наоколо. — Багажник на кола — измърмори.

— Трябва ми въздух — едва чуто изстенах.

— Защо не ми каза по-рано? — юмрукът му изсвистя и проби дупка в багажника. Силите му определено започваха да се възвръщат. Браво на него.

Вътре нахлу студен въздух и аз вдишах дълбоко. Кислород. Прекрасен. Вълшебен.

— Къде сме? — попита той.

— Подземен паркинг — изпъшках. — Жилищна кооперация. Джаксън — нямах сили за нищо. Исках просто да се отпусна и да отплавам нанякъде.

— Защо?

Опитах се да събера малко енергия, за да му отговоря.

— Алсид живее тук — смотолевих най-после.

— Какъв е този Алсид? Сега… какво трябва да правим сега?

— Ерик… ще дойде. Изпий бутилираната кръв.

— Суки? Добре ли си?

Не можех да отговоря. Ако можех, сигурно щях да кажа: „Какво ти пука? Нали и без това щеше да ме зарежеш“. Или пък: „Прощавам ти“, но едва ли. А може би просто щях да му кажа, че ми е липсвал и че все още пазя тайната му. Суки Стакхаус — вярна до смърт!

Чух как отваря бутилка.

Докато се клатушках в лодка по някакво течение, което ставаше все по-бързо и по-бързо, изведнъж осъзнах, че Бил всъщност не им беше разкрил името ми. Знаех, че са се опитвали да го изкопчат от него, за да ме отвлекат и да ме измъчват пред очите му е цел да го пречупят. Но той бе успял да ме предпази.

Чу се металическо стържене и капакът на багажника се отвори.

Пред очите ми изплува силуетът на Ерик, облян от флуоресцентните светлини на паркинга. Те винаги идват след залез-слънце.

— Какво правите тук вие двамата? — попита той. Но течението ме отнесе, преди да успея да отговоря.

— Започва да се съвзема — отбеляза Ерик. — Май няма нужда от повече кръв, а?

В главата ми се разнесе жужене, после утихна.

— Да, явно дойде на себе си — потвърди той.

Повдигнах клепачи и пред очите ми се появиха три тревожни мъжки лица, надвесени над мен. Ерик, Алсид и Бил. Незнайно защо, но от тази гледка ме напуши смях. Толкова много мъже в Бон Темпс се страхуваха от мен или не желаеха да се сещат за мен, а единствените трима мъже в целия свят, които искаха да правят секс с мен или поне се замисляха сериозно над това, в момента се суетяха край леглото ми накуп. Започнах да се кикотя, ама истински, може би за пръв път през последните десет години.

— Тримата мускетари — казах.

— Халюцинира ли? — попита Ерик.

— Мисля, че ни се присмива — отвърна Алсид, но не изглеждаше огорчен. Обърна се и остави празна бутилка „Истинска кръв“ върху тоалетната масичка зад себе си. Там вече имаше голяма кана и чаша.

Хладните пръсти на Бил се преплетоха с моите.

— Суки — изрече той с онзи дълбок глас, от който винаги ми се подкосяваха краката. Опитах се да фокусирам поглед върху лицето му. Седеше на леглото от дясната ми страна.

Изглеждаше по-добре. Най-дълбоките порезни рани по лицето му изглеждаха като белези, а синините и натъртванията почти не се забелязваха.

— Попитаха ме дали ще се връщам за разпятието — казах му аз.

— Кой те попита? — Той се наведе над мен с напрегнато изражение на лицето.

— Пазачите на портала.

— Пазачите на портала в имението те попитаха дали ще се връщаш за разпятието довечера? Тази вечер?

— Да.

— Кого ще разпъват на кръст?

— Не знам.

— Очаквах да кажеш: „Къде съм? Какво се е случило с мен?“ — обади се Ерик. — А не да обсъждаш въпроса кого ще разпъват… или може би вече са разпънали — поправи се той, след като погледна часовника до леглото.

— Може би са възнамерявали да разпънат мен? — Бил изглеждаше леко изненадан от собственото си предположение. — Може би са искали да ме убият тази вечер?

— Или пък са заловили фанатика, който се опита да набучи на кол Бети Джо? — предположи Ерик. — Той има най-големи заслуги да умре на кръста.

Замислих се над думите му, макар че се чувствах твърде отпаднала да разсъждавам над каквото и да било.

— Аз останах с друго впечатление — прошепнах. Шията ме болеше ужасно.

— Успяла си да прочетеш нещо от мислите на върколаците, така ли, Суки? — попита Ерик.

Кимнах.

— Според мен имаха предвид Буба — прошепнах аз и всички в стаята застинаха.

— Този кретен! — ядоса се Ерик след кратка пауза за смилане на информацията. — Заловили ли са го?

— Така мисля — наистина останах с такова впечатление.

— Трябва да го измъкнем оттам — каза Бил. — Ако е още жив.

Доста смело заявление от страна на Бил. Аз никога не бих се върнала в онова имение, ако бях на негово място.

Възцари се неловка тишина.

— Ерик? — Бил вдигна вежди; чакаше да чуе коментара на Ерик.

Ерик изглеждаше навъсен като буреносен облак.

— Имаш право. Носим отговорност за него. Не мога да повярвам, че родният му щат има желание да го екзекутира! Къде им е лоялността?

— А ти? — гласът на Бил прозвуча значително по-хладно, когато се обърна към Алсид.

Стаята се изпълни с топлината на Алсид. Както и с обърканите му мисли. Беше прекарал част от предишната нощ с Деби. Факт.

— Не знам как бих могъл да участвам — отчаяно каза Алсид. — Бизнесът ми, така де… бизнесът на баща ми… налага ми се често да идвам тук по работа. А ако вляза във вражда с Ръсел и свитата му, това ще е почти невъзможно. Достатъчно грижи ще си имам, ако разберат, че Суки е откраднала затворника им.

— И е убила Лорена — добавих.

Поредното неловко мълчание. Ерик се ухили до ушите.

— Очистила си Лорена? — като за стар вампир добре владееше местния жаргон.

— Суки я прониза с кол — каза Бил с непроницаемо изражение на лицето. — Уби я в честен двубой.

— Убила е Лорена в битка? — Ерик се ухили още по-широко. Имаше вид на горд баща, който слуша как първородният му син рецитира Шекспир.

— Много кратка битка — уточних аз. Не исках да си присвоявам заслуги, които не ми се полагаха. Ако това изобщо можеше да се нарече „заслуга“.

— Суки е убила вампир — възкликна Алсид с нескрито възхищение.

Присъстващите вампири го изгледаха начумерено.

Алсид наля голяма чаша вода и ми я подаде. Изпих я бавно, измъчвана от болка. След минута-две се почувствах значително по-добре.

— Да се върнем на първоначалната тема — каза Ерик и ме погледна многозначително, за да ми покаже, че би могъл да добави още неща по повод убийството на Лорена. — Ако все още не са разбрали, че именно Суки е помогнала на Бил да избяга, то тя е най-добрият ни начин да се върнем в имението, без да будим подозрения. Те може и да не я очакват, но няма да я отпратят, в това съм сигурен. Особено ако каже, че има съобщение за Ръсел от кралицата на Луизиана… или пък ако каже, че има нещо, което трябва да върне на Ръсел… — той сви рамене, сякаш искаше да ни успокои, че няма да е трудно да измислим правдоподобна история.

Не исках да се връщам там. Замислих се за горкичкия Буба и се опитах да се разтревожа за съдбата му — която може би се решаваше точно в този момент, — но не ми стигнаха силите.

— Бял флаг? — предложих аз и се изкашлях. — Вампирите имат ли такава практика?

Ерик се замисли.

— Разбира се, но тогава ще ми се наложи да обясня кой съм — каза той.

Алсид се намираше в щастливо състояние на духа и мислите му се четяха много по-лесно. Нямаше търпение да се обади на Деби.

Отворих уста, размислих, затворих я и после пак я отворих. Какво толкова имаше да му мисля?!

— Знаеш ли кой ме бутна в багажника и ме затвори вътре? — попитах аз Алсид. Зелените му очи залепнаха отгоре ми. Лицето му застина, сякаш се мъчеше да не дава израз на емоциите си. Обърна се, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чак тогава осъзнах, че отново се намирам в неговата спалня за гости.

— Е, кой извърши това дело, Суки? — попита Ерик.

— Бившата му приятелка. Не-чак-толкова-бивша от снощи насам.

— А защо й е било да го прави? — попита Бил.

Поредното неловко мълчание.

— Суки бе представена като новата приятелка на Алсид, за да получи достъп до клуба — деликатно обясни Ерик.

— О! — възкликна Бил. — А защо е трябвало да ходиш в клуба?

— Явно доста са те удряли по главата, Бил — хладно се намеси Ерик. — Опитваше се да „чуе“ къде те държат в плен.

Разговорът отиваше твърде близо до теми, които двамата с Бил трябваше да обсъдим насаме.

— Глупаво е да се връщам отново там — казах. — Не може ли да се обадя по телефона?

Двамата ме погледнаха така, сякаш изведнъж се бях превърнала в жаба.

— Идеята ти никак не е лоша — каза Ерик.

Телефонният номер се оказа регистриран на името на Ръсел Еджингтън, а не на „Имението на Страшния съд“, „Вампирски свят“ или нещо подобно. Докато обмислях как точно да проведа разговора, пресуших съдържанието на голяма пластмасова чаша. Мразех вкуса на синтетичната кръв, която Бил настоятелно ми предлагаше, затова той я смеси с ябълков сок и аз я изгълтах, стараейки се да не гледам какво пия.

Накарали са ме да я пия чиста, когато са ме качили в апартамента на Алсид тази вечер; не питах как са успели да го направят. Поне знаех защо дрехите, с които Бърнард ми услужи, изглеждаха в такова отвратително състояние. Приличах по-скоро на човек с прерязано гърло, отколкото на пострадала от вампирско ухапване. Раната все още ме болеше много, но болката постепенно отслабваше.

Разбира се, изборът за това кой да се обади в имението падна върху мен. Не познавам мъж над шестнайсетгодишна възраст, който да обича да говори по телефона.

— Бети Джо Пикард, моля — казах аз на мъжа, който вдигна слушалката.

— Заета е — сряза ме той.

— Трябва да говоря с нея веднага.

— Просто е заета. Желаете ли да оставите номера си?

— Обажда се жената, която снощи й спаси живота — нямаше смисъл да увъртам. — Трябва да говоря с нея веднага. На мига.

— Ще видя какво мога да направя.

Последва дълга пауза. От време на време чувах как покрай телефона минават хора, а някъде отдалече се носеха радостни възгласи. Не ми се мислеше каква би могла да е причината. Ерик, Бил и Алсид, който най-после се беше довлякъл обратно в спалнята, след като Бил го попита дали можем да ползваме телефона му, — седяха около мен и ми правеха разни знаци, но аз просто свивах рамене в отговор.

Най-накрая се чу отривисто трак-трак-трак от токчетата на Бети Джо Пикард.

— Благодарна съм ти, но не можеш да спекулираш с това вечно — каза тя направо. — Погрижихме се за лечението ти, осигурихме ти място за възстановяване. Не изтрихме паметта ти — добави тя, сякаш току-що се беше сетила за тази дребна подробност. — Защо звъниш?

— Има ли при вас един вампир, имитатор на Елвис?

— И да има, какво от това? — гласът й внезапно се напрегна. — Снощи заловихме нарушител в пределите на имението, да.

— Тази сутрин, след като напуснах дома на господин Еджингтън, попаднах в плен — казах. Спряхме се на този вариант, защото сметнахме, че дрезгавият ми немощен глас ще звучи убедително.

Последва дълга пауза. Бети Джо Пикард търсеше скрит смисъл в думите ми.

— Имаш глупавия навик да попадаш точно там, където не трябва — каза тя с тон, който съвсем леко наподобяваше съчувствие.

— Сега ти се обаждам по тяхна заповед — предпазливо изрекох аз. — Наредиха ми да ти кажа, че вампирът, който държите при вас, не е имитатор, а оригиналът.

Тя се изсмя.

— О, значи… — после внезапно млъкна. — Ебаваш се с мен, нали? — можех да се закълна, че Мейми Айзенхауер никога не би казала това.

— Ни най-малко. В нощта на смъртта му в моргата по случайност е работил вампир — изграчих аз. Бети Джо издаде странен звук, нещо средно между хълцане и хъркане. — Не използвайте истинското му име. Наричайте го „Буба“. И… за бога… не го наранявайте!

— Но ние вече… изчакай така!

И хукна. Потракването на токчетата й утихна в далечината.

Въздъхнах дълбоко и зачаках. Няколко секунди по-късно имах чувството, че ще полудея: двамата мъже стояха до мен като статуи и ме гледаха втренчено отвисоко. Опитах се да се надигна.

Бил нежно ме улови за раменете, а Ерик намести възглавниците зад гърба ми. Със задоволство отбелязах, че някой от двамата бе проявил благоразумието да застеле жълтото одеяло под мен, за да не цапам покривката на леглото. През цялото време държах слушалката до ухото си и когато в нея се разнесе радостният писък на Бети Джо, едва не я изпуснах.

— Свалихме го тъкмо навреме — изчурулика тя.

— Звъннали сме точно навреме — казах аз на Ерик.

Той затвори очи, сякаш отправяше благодарности към Всевишния. Зачудих се на кой ли всевишен се молеше Ерик. Зачаках допълнителни инструкции.

— Кажи им — прошепна той — просто да го пуснат, той сам ще се прибере. Извини им се от наше име, че сме го изпуснали от поглед.

Предадох съобщението от „похитителите“ си, но Бети Джо побърза да ме прекъсне.

— Би ли ги попитала дали… Буба… може да остане малко и да ни попее? В доста добро състояние е — каза тя.

Предадох съобщението. Ерик завъртя очи.

— Нека го помоли лично, но ако той откаже, просто да приеме отказа му и да не го ръчка повече — каза той. — Такива молби го разстройват, ако не е в настроение за песни. Освен това, когато пее, понякога го връхлитат спомени и започва да… хм… буйства.

— Добре — примири се Бети Джо, след като й обясних ситуацията. — Ще подходим внимателно. Ако не иска да пее, веднага ще го освободим — чух я да се обръща към някого и тихичко да казва: „Може да ни попее, ако се съгласи“, а събеседникът й отвърна: „Жестоко!“.

Май уредихме Буба с концерт пред отбрана публика в имението на краля на Мисисипи.

От слушалката отново се разнесе гласът на Бети Джо:

— Надявам се да се измъкнеш благополучно от тази неприятност. Не знам как похитителите ти са се сдобили с честта да закрилят най-великата звезда на света, но… склонни ли са да преговаряме за него?

Милата, нямаше представа какъв таралеж искаше да си пъхне в гащите. „Буба“ имаше болезнено пристрастие към котешка кръв, беше малко смахнат и можеше да изпълнява само най-прости инструкции, макар че от време на време демонстрираше забележителна проницателност. Освен това изпълняваше дадените му указания съвсем буквално.

— Иска разрешение да го задържи — обърнах се аз към Ерик.

Ролята на посредник започваше да ми дотяга. Но Бети Джо нямаше как да се срещне с Ерик, защото щеше да разбере, че той е „приятелят“ на Алсид, който ме бе отвел до имението предишната нощ.

Цялата тази каша ставаше твърде сложна за мен.

— Ало? — Ерик взе слушалката от ръцете ми и изведнъж заговори с безупречен британски акцент.

Уау! Актьор от класа! От устата му се нижеха фрази като: „Гледаме си го като писано яйце“ и „Представа нямате какъв залък отхапвате“. (Ако имах сили да проявя чувството си за хумор, щях да призная, че последното изречение си го биваше.) Размениха си още няколко реплики и той затвори, видимо доволен.

Стори ми се странно, че Бети Джо не спомена за каквато и да било друга нередност в имението. Не обвини Буба, че е пуснал на свобода затворника им, и дори не намекна, че са открили трупа на Лорена. Не че съм очаквала да разисква подобни въпроси в телефонен разговор с простосмъртен. Освен това едва ли имаше кой знае какво за откриване; вампирите се разпадат доста бързо. Но сребърните вериги все още се намираха на дъното на басейна, заедно е достатъчно количество отпадък, което би могло да се идентифицира като труп на вампир. Но пък кому беше нужно да наднича под брезентовото покривало? От друга страна, все някой трябваше да е забелязал липсата на толкова важен пленник.

Може би смятаха, че Буба е освободил Бил, докато е вършал из имението. Буба беше получил указание да не обелва и дума, и щеше да го спазва абсолютно безпрекословно.

Току-виж ми се разминало без последствия. Може би когато започнеха да чистят басейна през пролетта, от Лорена нямаше да е останала и следа.

Като се замислих за трупове, се сетих и за тялото, което открихме в гардероба на този апартамент. Някой със сигурност знаеше местонахождението ни и със сигурност не ни харесваше, щом се опитваше да ни припише такова сериозно престъпление. Аз на практика вече имах един труп, който да тежи на съвестта ми, макар и не точно този. Интересно дали някой бе успял да открие тялото на Джери Фалкън? Едва ли. Отворих уста да попитам Алсид дали са го съобщили по новините, но се отказах. Нямах сили да формулирам цяло изречение.

Животът ми протичаше като на автопилот — без какъвто и да било контрол от моя страна. Само за два дни успях да скрия един труп и да създам още един. И то само заради неблагоразумието си да се влюбя във вампир. Хвърлих към Бил не особено любящ поглед. Бях толкова погълната от мислите си, че не обърнах внимание на телефонния звън. Алсид, който се бе изнесъл в кухнята, трябва да го е вдигнал при първото позвъняване.

Миг по-късно нахълта в спалнята.

— Размърдайте се — каза той. — Всички трябва да се преместите в съседния апартамент. Бързо, бързо!

Бил ме грабна на ръце заедно с одеялото. Преди да успея да кажа каквото и да било, вече се намирахме пред вратата на необитаемия апартамент, а Ерик разбиваше ключалката. Бил затвори вратата зад гърба си точно когато скърцащият асансьор спря на петия етаж.

Стояхме като заковани насред хладната всекидневна в голия апартамент. Вампирите напрегнато слушаха какво се случваше при съседите. Започнах да треперя в ръцете на Бил.

Честно казано, чувствах се страхотно в прегръдката му, независимо от яда ми към него и проблемите помежду ни. Честно казано, изпълваше ме невероятното и малко плашещо усещане, че съм се завърнала у дома. Честно казано, независимо от това колко пребита се чувствах — и то точно от неговите ръце, или по-скоро зъби, — изтормозеното ми тяло копнееше да се срещне отново с неговото, голо-голеничко, въпреки случката в багажника. Въздъхнах. Разочаровах се от себе си. Трябваше да слушам единствено разума си, защото тялото ми сякаш страдаше от амнезия относно безмилостната атака на Бил и щеше да омекне при първа възможност.

Бил ме положи на пода в малката спалня е такова внимание, все едно струвах милион долара, и грижливо ме уви в одеялото. Двамата с Ерик долепиха уши до стената, зад която се намираше спалнята на Алсид.

— Ама че кучка! — измърмори Ерик.

О! Деби се беше върнала.

Затворих очи. Ерик изхълца от изненада, съвсем тихичко, и аз отново ги отворих. Гледаше право към мен и се подсмихваше.

— Снощи Деби е ходила в дома на сестра му, за да я разпитва за теб — едва чуто прошепна той. — Сестрата на Алсид много те харесва и това явно е разгневило Деби. Сипе обиди по адрес на сестра му.

Бил не намираше нищо забавно в това. Изведнъж тялото му рязко се напрегна, сякаш някой бе пъхнал пръста му в контакта. Ерик зяпна от изненада и ме погледна с неразгадаемо изражение на лицето.

От съседната стая се разнесе непогрешимия звук от шамар — дори аз успях да го чуя.

— Остави ни насаме за малко — каза Бил на Ерик.

Тонът му изобщо не ми хареса.

Затворих очи. Нямах сили за каквото и да било — нито да споря с Бил, нито да го упреквам за изневярата му. Не ми се слушаха обяснения и извинения.

Усетих как Бил коленичи на мокета до мен. После легна на една страна и ме прегърна.

— Алсид току-що каза на тази Деби, че си била много добра в леглото — прошепна той в ухото ми.

Подскочих толкова рязко, че всичките ми рани възнегодуваха едновременно. Притиснах с длан шията си и изскърцах със зъби, за да не изстена от болка. Когато събрах сили да говоря, успях да кажа само:

— Какво? Какво? — място не можех да си намеря от яд.

Бил ме прониза с поглед и сложи пръст върху устните си, за да ми напомни, че трябва да пазя тишина.

— Нищо подобно не се е случило! — гневно просъсках аз. — Но и така да е било, знаеш ли какво? Точно това заслужаваш… предател такъв… кучи син! — гледах го право в очите, без да мигам. Добре, нека дълго отлаганият разговор започне сега!

— Права си — измърмори той. — Легни си, Суки. Всичко те боли.

— Разбира се, че ме боли — прошепнах аз и се разплаках неудържимо. — Наложи ми се да го чуя от чужда уста, да чуя как смяташ да ми осигуриш издръжка и да ме зарежеш, за да живееш с нея, без дори да имаш куража да ми го кажеш лично! Бил, как можа да ми причиниш това? А аз, идиотката, се заблуждавах, че ме обичаш!

Обзе ме такава ярост, че сама се изненадах от себе си. Отметнах одеялото, хвърлих се отгоре му и го стиснах за гърлото.

Болка ли? Да върви по дяволите!

Не можех да обхвана цялата му шия, но забивах пръстите си с всичка сила, заслепена от изпепеляващ гняв. Исках да го убия.

Ако Бил се съпротивляваше, щях да продължа, но колкото повече стисках, толкова по-празна и студена се чувствах, а гневът ми полека утихваше. Бях го възседнала, а той лежеше по гръб абсолютно пасивен, с отпуснати на пода ръце. Отдръпнах дланите си от шията му и покрих с тях лицето си.

— Надявам се, че те е заболяло ужасно — казах аз задавено, но достатъчно ясно.

— Да — отвърна той. — Заболя ме ужасно.

Бил ме положи на пода до себе си и зави и двама ни с одеялото. После нежно придърпа главата ми върху рамото си.

Лежахме в пълно мълчание цяла вечност, а може да е било и само за няколко минути. Тялото ми се сгуши до неговото — дали по навик, или от копнеж, макар да не знаех дали копнея конкретно за Бил, или просто за близост, каквато бях изпитвала единствено с него. Мразех го. И го обичах.

— Суки — прошепна той в ухото ми. — Аз…

— Шшш — прекъснах го. — Тихо — сгуших се още по-близо до него и изпитах огромно облекчение. Все едно бях свалила от себе си ластична превръзка, която дълго време ме е стягала.

— Чии са дрехите, с които си облечена? — прошепна той след минута-две.

— Даде ми ги един вампир на име Бърнард, защото роклята ми пострада в бара.

— В „Жозефина“?

— Да.

— Как така пострада?

— Прободоха ме е кол.

Бил застина.

— Къде? Болеше ли? — Той отметна одеялото. — Покажи ми.

— Естествено, че болеше — небрежно отвърнах аз и внимателно запретнах долния край на блузата. — Болеше ужасно.

Пръстите му нежно погалиха опънатата до блясък кожа. Моята рана щеше да зарасне по-бавно от неговите. На него щяха да са му нужни не повече от две нощи, за да стане гладък и съвършен като преди, въпреки мъченията, продължили цяла седмица. А на мен щеше да ми остане белег за цял живот, независимо от изпитата вампирска кръв. Вярно, белегът вече не изглеждаше толкова страшен и раната заздравяваше с феноменална скорост, но продължаваше да е подута и зачервена.

— Кой ти причини това?

— Човек, фанатик. Дълга история.

— Мъртъв ли е?

— Да. Бети Джо Пикард го уби с два удара на юмрука си. Това ми напомни за една история, която четох като малка. За дървосекача Пол Бъниън.

— Не я знам тази история — тъмните му очи не се откъсваха от моите.

Свих рамене.

— Е, щом вече е мъртъв… — Бил явно не можеше да мисли за нищо друго в момента.

— Доста хора загинаха покрай тази твоя програма.

Последва дълго мълчание.

Бил хвърли поглед към вратата, която Ерик тактично бе затворил след себе си. Най-вероятно подслушваше, долепен до нея, а Ерик — като всички вампири — притежаваше силно развит слух.

— Безопасно ли е да говорим?

— Да — устните на Бил гъделичкаха ухото ми. — Правиха ли обиск в къщата ми?

— Не знам. Може би вампирите от Мисисипи са я претърсили. Така и не успях да отида там, след като Ерик, Пам и Чоу дойдоха да ми кажат, че си отвлечен.

— Те ли ти казаха, че…

— Че планираш да ме напуснеш. Да. Те ми казаха.

— Вече си платих за тази лудост — каза Бил.

— Ти може да си си платил и това да те устройва — отвърнах аз, — но не знам дали платеното от теб устройва мен.

В празната студена стая се възцари дълго мълчание. Всекидневната също тънеше в тишина. Надявах се, че Ерик имаше план за по-нататъшните ни действия и че той включваше прибиране у дома. Независимо от случилото се между мен и Бил, имах нужда да съм си у дома, в Бон Темпс. Имах нужда от работата си, от приятелите си. Имах нужда да видя Джейсън. Той може и да не беше най-свестният брат на света, но друг, освен него нямах.

Зачудих се какво ли се случваше в съседния апартамент.

— Когато кралицата дойде при мен да ми каже, че е чула за програмата, по която работех, и че никой досега не се е залавял е подобен проект, бях поласкан — каза Бил. — Предложи ми солидно заплащане, макар че можеше и да не ми предложи нищо, след като съм неин поданик.

Усетих как устните ми сами се присвиват след поредното напомняне, че двамата с Бил принадлежим на коренно различни светове.

— Според теб кой й е казал? — попитах.

— Не знам. Дори не искам да се замислям — отвърна Бил. Гласът му звучеше небрежно, дори равнодушно, но аз си го познавах.

— Ти знаеш, че отдавна работя по този проект — продължи той, когато разбра, че няма да кажа нищо повече.

— Защо?

— Защо ли? — смутено попита той. — Ами защото тогава това ми се стори добра идея. Списък на всички американски вампири и поне някои от онези, които живеят в други страни по света, представяш ли си? Ценен проект, а и много приятен за изпълнение, както се оказа. Още щом започнах да правя проучването, ми хрумна да включа снимки. И псевдоними. И биографии. Идеята ми просто се разрасна.

— Тоест, нещо като… ъмм… справочник? За вампири?

— Именно! — лицето на Бил грейна още повече. — Идеята ми хрумна съвсем спонтанно една нощ. Опитах се да се сетя за всички вампири, които съм срещал по пътя си през миналия век, и започнах да правя списък. После започнах да добавям рисунки, които съм правил. Или фотографии.

— Значи вампирите могат да се снимат? Имам предвид… виждат се на снимки, така ли?

— Разбира се. Откакто фотографията стана популярна в Америка, винаги сме се старали да стоим настрана от фотообективи, защото снимката е доказателство, че си бил на дадено място в дадено време… а ако двайсет години по-късно се появиш някъде и изглеждаш по същия начин, веднага ще стане ясно какъв си. Но след като вече не крием съществуването си, няма смисъл да се придържаме към старите традиции.

— Мога да се обзаложа, че не всички вампири мислят като теб.

— Е, да. Някои все още се крият в сенките и всяка нощ спят в гробници.

И това го казваше мъж, който от време на време спеше заровен в пръстта на гробището.

— А други вампири помагали ли са ти в това?

— Да, разбира се — изненадано отвърна той. — На някои им доставяше удоволствие да се ровят в спомените си… други го използваха като възможност да наобиколят стари свърталища и да потърсят отдавна забравени познайници. Сигурен съм, че не съм включил всички вампири в Америка — липсват предимно новите преселници, — но поне за осемдесет процента мога да гарантирам.

— Добре, но защо й е на кралицата тази програма? Защо останалите вампири искат да я притежават, след като са разбрали за съществуването й? Те могат и сами да съберат същата тази информация, нали?

— Да — отвърна той. — Но би било много по-лесно да я вземат от мен. А колкото до въпроса ти защо е толкова примамлива… ти например нямаше ли да се радваш, ако имаше справочник с имената и координатите на всички останали телепати в Съединените щати?

— О, разбира се — казах. — Щяхме да си разменяме полезни съвети как да се справяме с проблема си или пък как да го използваме по-добре.

— Ето, виждаш ли? Полезно е да има справочник с информация за всички вампири в Съединените щати, в който да е упоменато кои са силните страни на всеки от тях, кой каква дарба притежава и така нататък.

— Но някои вампири със сигурност няма да искат да фигурират в този справочник — отбелязах аз. — Ти каза, че някои от тях продължават да се крият в сенките и предпочитат тайно да ловуват.

— Именно.

— Но техните данни също са включени в програмата, нали?

Бил кимна.

— Ти какво, искаш да те набучат на кол ли?

— Никога не съм се замислял колко примамлив би могъл да бъде този проект за останалите — навъсено каза Бил. — Изобщо не съм си давал сметка каква власт би могъл да даде на онзи, в чиито ръце попадне. Докато не започнаха опитите да го откраднат.

От съседния апартамент се разнесоха крясъци.

Алсид и Деби отново се караха. Тези двамата изобщо не си подхождаха. Но някакво необяснимо взаимно привличане непрекъснато ги дърпаше един към друг. Знам ли, може би далеч от Алсид Деби беше свестен човек… Не, това не можех да го повярвам, но може би поне се държеше търпимо, ако не я измъчваха любовни терзания.

Естествено, те просто трябваше да се разделят. И никога повече да не остават насаме в една стая.

Същото се отнасяше и за мен.

Погледнете ме само. Осакатена, с източена кръв, намушкана с кол, пребита. Легнала на пода в студен апартамент, в чужд град, до вампир, който ме предаде.

Едно важно решение стоеше точно пред очите ми и чакаше да бъде осъзнато и изпълнено.

Избутах Бил настрана и се изправих на крака. Облякох откраднатото яке. Усещах товара на мълчанието му върху плещите си, но смело отворих вратата и влязох във всекидневната. Ерик с удоволствие подслушваше разправията от съседния апартамент.

— Отведи ме вкъщи — казах.

— Разбира се — отвърна той. — Сега ли?

— Да. Алсид може да се отбие да донесе багажа ми, когато се прибира в Батън Руж.

— Колата в движение ли е?

— О, да — извадих ключовете от джоба си. — Ето.

Излязохме от необитаемия апартамент и взехме асансьора до паркинга. Бил не ни последва.