Клубът на мъртвите

2

Натиснах бравата, за да се уверя, че съм заключила, обърнах се и с крайчеца на окото си мярнах нечия фигура. Седеше на люлката на верандата ми. Изправи се и аз положих огромно усилие да не изпищя. После го разпознах.

Аз носех дебело палто, а той беше само по потник, което всъщност изобщо не ме изненада.

— Ел…? — Упс! — Здрасти, Буба, как я караш? — опитах се да го кажа непринудено и безгрижно. Провалих се, но пък и Буба не беше от най-умните. Вампирите признаваха, че приобщаването му към тях, докато се намирал на крачка от смъртта заради злоупотреба с наркотици, е било огромна грешка. През онази фатална нощ един от служителите в моргата се оказал както жив мъртвец, така и негов голям почитател. Посредством набързо скалъпен план, който включвал и едно-две убийства, служителят решил да приобщи Буба и го превърнал във вампир. Но, как да ви кажа, този процес невинаги протича съвсем гладко. Оттогава насам Буба се мотае наоколо и всички го считат за Краля на идиотщината. През последната година се подвизаваше в Луизиана.

— Мис Суки, как си? — акцентът му беше все тъй силен, а лицето — все тъй красиво, ако човек не се вторачва прекалено в двойната му брадичка. Тъмният му перчем падаше над челото в старателно подреден безпорядък. Гъсти, добре сресани бакенбарди. Някой от почитателите му сред живите мъртъвци се бе погрижил за външния му вид тази вечер.

— Добре съм, благодаря — отвърнах любезно и се ухилих до уши. Така правя, когато съм нервна. — Отивам на работа — добавих, чудейки се дали ще е възможно просто да се кача в колата и да потегля. Май не.

— Ами, мис Суки, изпратен съм да те охранявам тази вечер.

— Така ли? Че от кого си изпратен?

— От Ерик — гордо отвърна той. — Бях единственият присъстващ в офиса, когато му се обадиха. Нареди ми веднага да си довлека задника дотук.

— Каква е опасността? — огледах предпазливо гората, насред която се намираше старата ми къщурка. Новината, донесена от Буба, ме хвърли в голяма тревога.

— Не знам, мис Суки. Ерик… той каза да те наглеждам тази вечер, докато някой от тях, от „Вамптазия“, не дойде да ме смени — Ерик или Чоу, или мис Пам, или даже Кланси. Така че, ако ще ходиш на работа, аз идвам с теб. И само някой да те закачи, ще си има работа с мене.

Нямаше смисъл да задавам повече въпроси на Буба и да напрягам и без това слабия му мозък. Само щеше да се разстрои, а аз изобщо не исках да се стига дотам. Ето защо човек никога не биваше да го нарича с предишното му име… макар че от време на време запяваше, а това наистина си струваше да се преживее.

— Не можеш да дойдеш в бара — направо казах аз.

Това можеше да доведе до неприятни последствия. Клиентелата на „Мерлот“ приемаше спокойно факта, че в бара може да влезе някой вампир, но не бих могла да предупредя абсолютно всички да не изричат на глас името му. Ерик трябва да е бил отчаян; вампирската общност не изпускаше недоразумения като Буба от полезрението си, макар че от време на време на него му щукваше да се поразходи на своя глава. Тогава винаги се намираше очевидец, който се кълнеше, че го бил видял с очите си и жълтата преса полудяваше.

— Може да ме изчакаш в колата ми, докато свърша работа — студът не оказваше никакво влияние на Буба и събратята му.

— Трябва да съм по-близо до теб от това — невъзмутимо отвърна той.

— Добре тогава, какво ще кажеш за кабинета на шефа ми? Точно до бара е. Веднага ще ме чуеш, ако извикам.

Буба се поколеба, но накрая кимна. Неволно въздъхнах от облекчение. Най-лесно щеше да ми бъде, ако звъннех на работа и кажех, че съм болна. Обаче Пам имаше нужда от мен, а аз имах нужда от чека със заплатата.

Буба се настани на седалката до мен и колата внезапно ми се стори твърде тясна. Докато се тресяхме по изровения път, криволичещ през гората от дома ми до магистралата, мислено си отметнах да звънна на службата за доставка на чакъл и да ги помоля да дойдат и да запълнят дупките. После изтрих отметката, пак наум. Точно в момента не можех да си го позволя финансово. Щеше да изчака до пролетта. Или лятото.

Завихме надясно, за да изминем няколкото километра до „Мерлот“ — бара, в който работя, когато не изпълнявам свръхсекретни задачи за вампирите. По средата на пътя се сетих, че така и не видях колата, с която Буба би трябвало да е дошъл до къщата ми.

Нима бе долетял? Някои вампири го умееха. Не познавах по-некадърен вампир от Буба, но нищо чудно това да беше единствената му дарба.

Година по-рано бих го попитала, но не и сега. Вече съм свикнала да общувам с вампири. Не че самата аз съм вампир. Аз съм телепат. Животът ми беше истински ад до момента, в който най-после срещнах мъж, чиито мисли не можех да чета. Не можех, защото той се оказа жив мъртвец, за жалост. Но двамата с Бил бяхме заедно вече няколко месеца и се разбирахме прекрасно — е, поне доскоро. Освен това другите вампири имат нужда от мен, така че съм в безопасност — до известна степен. В повечето случаи. Понякога.

В „Мерлот“ нямаше много хора, съдейки по полупразния паркинг. Сам купил бара преди около пет години. Заведението работело на загуба — може би поради факта, че се намираше насред гората. Или пък защото предишният собственик просто не беше улучил печелившата комбинация от храна, напитки и обслужване.

Някак си след ремонта и смяната на името Сам бе успял да промени баланса в сметките и в момента барът му осигуряваше един много добър доход. Но днес — понеделник — се явяваше сравнително сух ден откъм пиене в нашата горска местност, разположена в северния край на Луизиана. Завих зад ъгъла и спрях на служебния паркинг, който се намираше точно до караваната на Сам Мерлот. Измъкнах се от колата, прекосих склада с бърза крачка и надникнах през стъклената врата към коридора, където се намираха тоалетните и офисът на Сам. Не видях никого. Много добре. Когато почуках на вратата на Сам, той седеше зад бюрото си. Още по-добре.

Сам не е едър мъж, но е много силен. Има червеникаворуса коса, сини очи и е с около три години по-голям от мен, а аз съм на двайсет и шест. Работя за него от няколко години. Много го обичам; той заемаше главната роля в едни от най-любимите ми фантазии допреди два месеца; ала след романтичния му епизод с едно красиво, но обладано от мания за убийства същество ентусиазмът ми поугасна. Но все пак си останахме добри приятели.

— Извинявай, Сам — казах, ухилена до ушите като идиот.

— Какво има? — той затвори каталога за доставки по заведенията, който тъкмо разглеждаше.

— Трябва да паркирам някого тук за известно време.

Сам не изглеждаше особено доволен.

— Кого? Да не би Бил да се е върнал?

— Не. Все още пътува — усмивката ми стана още по-лъчезарна. — Но… хм… изпратили са един друг вампир, който да ме… охранява. Мисля да го скатая тук, докато трае смяната ми, ако нямаш нищо против.

— А защо ти е охрана? И защо той просто не седне някъде в бара? Имаме достатъчно „Истинска кръв“ — „Истинска кръв“ определено държеше първенството сред всички видове синтетична кръв на пазара. Най-добрият заместител на жизненоважната течност, кълнеше се рекламният лозунг и вампирите охотно му се доверяваха.

Зад гърба ми се разнесе едва доловим шум. Въздъхнах. На Буба явно му беше писнало да ме чака в колата.

— Нали те помолих… — започнах аз и понечих да се обърна, но така и не успях да го направя. Нечия ръка ме улови за рамото и рязко ме завъртя към себе си. Пред мен стоеше мъж, когото виждах за пръв път в живота си. Замахна с юмрук, за да ме халоса по главата.

Макар вампирската кръв, погълната от мен преди няколко месеца (с животоспасяваща цел, държа да уточня), да беше изчерпала голяма част от силата си — вече почти не светя в тъмното, — аз все още притежавам по-бързи реакции от повечето простосмъртни. Хвърлих се на пода и се свих в краката на мъжа, което го накара да се олюлее, а това даде възможност на Буба да го докопа за врата и да го прекърши.

Скочих на крака, а Сам изхвърча от офиса си. Гледахме се втренчено един друг — аз, Буба и мъртвецът.

Хубавичко се подредихме.

— Светих му маслото — гордо рече Буба. — Спасих те, мис Суки.

Да видиш Човека от Мемфис в бара си, да осъзнаеш, че се е превърнал във вампир и да го гледаш как убива с голи ръце евентуален нападател — е, това си е доста информация за смилане в рамките на две минути дори и за Сам, макар че и той самият имаше своите тъмни страни.

— Свети му маслото, така си е — каза Сам на Буба съвсем спокойно. — Знаеш ли кой е?

Не бях виждала мъртвец през живота си — ако не броим посещенията в местното погребално бюро, — докато не започнах да излизам с Бил (който, технически погледнато, е мъртъв, разбира се, но аз имам предвид човеци мъртъвци).

Сега често се сблъсквам с подобни гледки. Добре че не се стряскам лесно.

Този конкретен мъртвец изглеждаше на около четирийсет — нелеки — години. Имаше татуировки по целите си ръце, доста нескопосно направени, като онези, с които се сдобиваш в затвора. Липсваха му няколко от най-важните зъби. Носеше рокерски дрехи: мазни дънки, кожено елече и доста гнусна тениска отдолу.

— Какво има на гърба на елечето? — попита Сам, сякаш това имаше някакво значение.

Буба послушно обърна трупа на една страна. Китката на човечеца се прегъна под тялото му и на мен ми призля. Насилих се да погледна към гърба на елечето, украсено с изображение на вълча глава в профил. Силуетът на главата изпъкваше на фона на бял кръг, вероятно луната, и изглеждаше така, сякаш виеше срещу нея. При вида на рисунката Сам се разтревожи още повече.

— Върколак — мрачно изрече той.

Това обясняваше доста неща. Навън беше твърде мразовито, за да тръгне човек само по елече, освен ако не е вампир. Върколаците не са чак толкова зиморничави, колкото обикновените хора, но гледат да носят палта в студено време, защото обществото им все още функционираше в тайна от човешката раса (без да броим щастливката мен и може би още няколкостотин мои себеподобни). Чудех се дали палтото на мъртвеца не висеше на някоя от закачалките до главния вход на бара; това щеше да значи, че се е криел в мъжката тоалетна и е чакал да се появя. Или пък е влязъл през задния вход веднага след мен. Може би палтото беше в колата му.

— Ти видя ли го да влиза? — попитах Буба.

Чувствах се леко замаяна.

— Да, мис. Сигурно те е дебнал на големия паркинг. Колата му се появи иззад ъгъла, после той излезе отвътре и се шмугна през задния вход около минута след теб. А аз веднага го последвах. Голям късмет имаш, че те придружавам.

— Благодаря ти, Буба. Прав си, късмет извадих с тебе. Интересно, какво ли е смятал да ми стори — полазиха ме ледени тръпки при тази мисъл. Дали просто е търсил някоя самотна женица, която да похити, или е искал да нападне именно мен? После осъзнах, че разсъждавам глупаво. Ако Ерик е бил разтревожен дотам, че да ми изпрати телохранител, значи е очаквал подобна заплаха, което, общо взето, отхвърляше вероятността за случайно нападение. Без да каже и дума повече, Буба се изниза през задния вход. Върна се след около минута.

— На предната седалка в колата му открих широко тиксо и някаква кърпа — рече Буба. — И палтото му е там. Донесох го, ще го подложим под главата му — приклекна и омота главата и шията на умрелия с дебелото камуфлажно яке.

Добра идея, като се има предвид, че човекът малко кървеше. Щом приключи манипулацията, Буба облиза пръстите си.

Сам ме прегърна, защото започнах да треперя.

— Странна работа — тъкмо казвах аз, когато вратата в коридора, която водеше към бара, се отвори и оттам надникна лицето на Кевин Прайър. Кевин е много приятен човек, но е ченге, а точно в момента подобна компания изобщо не ни трябваше.

— Извинявай, казанчето в мъжката тоалетна тече — рекох аз и хлопнах вратата пред тясното му, силно озадачено лице. — Вижте какво, момчета, предлагам ви следното: аз ще държа тази врата затворена, а през това време вие двамата ще натоварите нашия човек в колата му. После ще решим какво да го правим — подът в коридора имаше нужда от хубаво забърсване. Открих, че вратата всъщност можеше да се заключва. Досега не го знаех.

Сам се колебаеше.

— Суки, не мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията? — попита той.

Година по-рано щях да набирам трескаво 911 още преди трупът да е докоснал пода. Но през тази дълга година научих доста неща, и то по трудния начин. Потърсих погледа на Сам и наклоних глава в посока към Буба.

— Как ще му се отрази затворът според теб? — измърморих аз. Буба си тананикаше първия куплет на „Синя Коледа“. — Ясно е, че двамата с теб няма как да сме го направили. Откъде толкоз сила? — подчертах аз.

След още миг колебание Сам кимна и се примири с неизбежното.

— Добре, Буба, хайде да отнесем този тип до колата му.

Изтичах да донеса парцал, а двамата мъже — така де, един вампир и едно свръхсъщество — повлякоха татуирания рокер през задния вход. Когато Сам и Буба се върнаха, заедно с облак леденостуден въздух, аз вече бях забърсала коридора и мъжката тоалетна (както бих направила, ако казанчето наистина течеше). Напръсках наоколо с ароматизиращ спрей, за да освежа въздуха.

Добре че действахме бързо, защото Кевин отвори вратата веднага щом я отключих.

— Всичко наред ли е тук при вас? — попита той. Кевин редовно тича за здраве и поради това няма и грам излишна тлъстина. Дребен е и изглежда някак като овца, освен това все още живее с майка си. Но въпреки всичко не е глупак. Когато и да съм се заслушвала в мислите му, те все се въртяха или около полицейските му дела, или около партньорката му — черната амазонка Кения Джоунс. Точно в момента в главата му витаеше професионална подозрителност.

— Мисля, че оправихме проблема — каза Сам. — Гледай къде стъпваш, подът е още мокър. Току-виж си се подхлъзнал и си решил да ме съдиш! — той се усмихна на Кевин.

— Има ли някой в офиса ти? — попита Кевин и кимна към затворената врата.

— Един приятел на Суки — отвърна Сам.

— Отивам да сервирам питиета — изчуруликах аз и се усмихнах и на двамата.

Пригладих назад косата си, пристегнах конската си опашка и се изнесох. Барът беше почти празен. Колежката, която трябваше да сменя (Чарлси Тутън), въздъхна с облекчение.

— Голяма скука — измърмори тя. — Момчетата на шеста маса ближат една кана вече цял час, а Джейн Боудхаус се сваля на всеки мъж, който влезе в бара. Кевин цяла вечер пише нещо в бележника си.

Погледнах към единствения клиент от женски пол в бара и се постарах да не давам израз на отвращението си. Всяка кръчма си има собствен контингент алкохолици, които отварят и затварят заведението. Джейн Боудхаус бе една от нашите. Джейн обикновено пиеше сама у тях, но веднъж на всеки две седмици й хрумваше, че трябва да дойде в бара на лов за мъж. Ловният процес ставаше все по-труден и по-неуспешен не само защото Джейн вече бе прехвърлила петдесетте; когато в продължение на десет години човек кърка редовно за сметка на храната и съня, това се отразява на външния му вид, ако мога така да се изразя.

През тази конкретна вечер ми направи впечатление, че при нанасянето на грима си Джейн беше пропуснала да улучи истинските размери на веждите и устните си. Резултатът изглеждаше доста смущаващо. Щеше да се наложи да звъннем на сина й, за да прибере майка си вкъщи. От един поглед ми стана ясно, че не би могла да шофира сама.

Кимнах на Чарлси и махнах на Арлийн — другата сервитьорка, — която седеше на една от масите с най-новата си тръпка, Бък Фоли. Значи наистина нямаше никаква работа, щом и Арлийн скучаеше. Тя ми махна в отговор и рижите й къдрици се разклатиха.

— Как са децата? — извиках аз и започнах да вадя чистите чаши от съдомиялната. Струваше ми се, че се държа напълно нормално, докато не забелязах, че ръцете ми треперят неудържимо.

— Страхотно! Коби има само шестици за срока, а Лиза спечели състезанието по правопис — отвърна тя с широка усмивка на лицето. Ако някой смята, че една жена с четири брака (и толкова развода) зад гърба си не може да бъде добра майка, веднага ще му посоча Арлийн за пример. Метнах една усмивка и на Бък, но само заради Арлийн. Бък е, общо взето, средна работа, което не е достатъчно за нея.

— Радвам се! Те са умни деца, също като майка си — казах.

— Ей, Суки, онзи мъж намери ли те?

— Кой мъж? — попитах аз, макар да се досещах за отговора.

— Онзи мъж с рокерските дрехи. Попита ме дали аз съм сервитьорката, която е гадже на Бил Комптън, защото трябвало да й предаде нещо.

— Не знаеше името ми, така ли?

— Не. Странна работа, а? Олеле, Суки, щом не знае името ти, едва ли е изпратен от Бил, не мислиш ли?

Вероятно острият ум на Коби идваше по бащина пиния, щом на Арлийн й отне толкова време да стигне до този извод. Но какво пък, аз обичах Арлийн заради характера й, а не заради умствените й способности.

— И ти какво му каза? — усмихнах й се аз. С нервната си усмивка, а не с истинската. Но невинаги си давам сметка коя точно използвам.

— Казах му, че аз харесвам топли мъже, които дишат — засмя се тя. Понякога Арлийн е доста нетактична, освен всичко друго. Реших, че е крайно време да помисля защо точно я смятам за своя приятелка. — Шегувам се, разбира се. Просто му казах, че приятелката на Бил е русата сервитьорка, която ще дойде в девет.

Благодаря, Арлийн. Значи нападателят ми е разбрал как изглеждам благодарение на описанието, дадено от най-добрата ми приятелка; не е знаел нито как се казвам, нито къде живея, а само това, че работя в „Мерлот“ и излизам с Бил Комптън. Утешителна информация, но крайно незначителна, за да ми върши работа.

Изнизаха се три часа. Сам дойде в бара и ми прошепна, че е дал на Буба бутилка кръв и списание, което да разглежда. После започна да си търси занимание зад тезгяха.

— Чудно ми е защо този мъж е карал кола, а не мотор? — измърмори той съвсем тихичко. — И защо регистрационните му табели са от щата Мисисипи? — той млъкна, когато Кевин дойде да се увери, че ще уведомим сина на Джейн, Марвин. Сам набра номера, а Кевин изчака да чуе обещанието на Марвин, че ще бъде в „Мерлот“ до двайсет минути. Чак след това Кевин се оттегли, стиснал тетрадката си подмишница. Интересно какво толкова пишеше. Стихове? Полицейската си сводка?

Четиримата мъже, които се опитваха да игнорират Джейн, докато ближеха бирите си със скоростта на костенурка, най-после довършиха питиетата си и напуснаха бара. Всеки от тях хвърли на масата по един долар бакшиш. С клиенти като тези скоро нямаше да видя дупките на алеята ми запълнени.

На Арлийн й оставаше още половин час до края на смяната, но тя поиска разрешение да си тръгне заедно с Бък. Децата й все още бяха в дома на майка й, така че двамата с Бък можеха да се усамотят в караваната за известно време.

— Бил скоро ли се прибира? — попита ме тя, докато навличаше палтото си. Бък си говореше със Сам на тема футбол.

Свих рамене. Беше ми звъннал преди три нощи, за да ми съобщи, че е пристигнал благополучно в „Сиатъл“ и се среща с… когото трябваше да се срещне. Когато се опитах да му се обадя, чух съобщение: „Абонатът е недостъпен“. Това чудесно описваше цялата ситуация. Приех го като лош знак.

— Той… липсва ли ти? — лукаво попита тя.

— Ти как мислиш? — отвърнах аз с едва доловима усмивка. — Хайде, тръгвай, отивай да се забавляваш.

— Бък е много добър в забавленията — похотливо измърка тя.

— Късметлийка!

И така, Джейн Боудхаус бе единственият посетител в „Мерлот“, когато се появи Пам. Но все едно нямаше никого, защото Джейн витаеше в друга реалност.

Пам е вампирка и съсобственичка на „Вамптазия“ — туристически бар в Шривпорт. Тя е втора в йерархията им след Ерик. Пам е блондинка на около двеста и кусур години и на практика има чувство за хумор, което далеч не е характерно за вампирите. Ако можеше да съществува понятие като вампир приятел, то тя за мен представляваше нещо такова.

Настани се на една от високите табуретки и се загледа в мен над полирания дървен тезгях.

Зловеща ситуация. Никога не бях виждала Пам никъде другаде, освен във „Вамптазия“.

— Какво става? — рекох аз вместо поздрав. Усмихнах й се, но усещах огромна тревога.

— Къде е Буба? — попита тя с кристално ясния си глас и хвърли поглед иззад рамото ми. — Ерик ще се ядоса, ако Буба не е успял да се справи със задачата си. — За пръв път забелязах, че Пам говореше с лек акцент, но не успях да установя какъв точно. Може би някаква интонация на древноанглийски?

— Буба е отзад, в офиса на Сам — отвърнах аз и се вгледах в лицето й. С нетърпение чаках да си отвори устата и да изплюе камъчето.

Сам застана до мен зад тезгяха и аз ги представих един на друг. Пам го приветства с голямо уважение, защото Сам беше свръхсъщество (на обикновен простосмъртен тя дори не би обърнала внимание). Очаквах да прояви интерес към него, защото Пам е сексуално всеядна, а Сам е доста привлекателен. Трудно ще разбереш каквото и да било по изражението на един вампир, но Пам определено ми се стори нещастна.

— Е, какво става? — попитах аз след известно мълчание.

Погледът на Пам потъна в очите ми. И двете сме синеоки блондинки, но това е все едно да кажеш, че две кучета си приличат, защото и двете са животни. Общото помежду ни свършваше дотам. Косата на Пам е права и светла, а очите й са много тъмни, сега изглеждаха пълни с тревога. Тя се вторачи многозначително в Сам и той, без да каже и дума, отиде да помогне на Марвин — измъчен на вид мъж, прехвърлил трийсетте, — да натовари майка си в колата.

— Бил изчезна — хвърли бомбата Пам и рязко промени монотонната насока на разговора.

— Не, не е. Той е в Сиатъл — казах аз, преднамерено невъзприемчиво. Тазсутрешната дума на деня в календара ми. Ето че ми влезе в работа.

— Излъга те.

Опитах се да смеля информацията и й кимнах да продължи.

— През цялото това време е бил в Мисисипи. Пътувал е с кола до Джаксън.

Забих поглед в дървения бар с плътно полиуретаново покритие. Подозирах, че Бил ме е излъгал, но когато го чух изречено в прав текст и на глас, ме заболя ужасно. От лъжата. И от факта, че беше изчезнал.

— А… какво смятате да предприемете, за да го откриете? — попитах аз и се подразних от треперещия си глас.

— Търсим го. Правим всичко, което е по силите ни — отвърна Пам. — Онзи, който го е отвлякъл, може би дебне и теб. Ето защо Ерик изпрати Буба.

Не можех да отговоря. Полагах огромни усилия да запазя самообладание. Сам отново се приближи към нас. Вероятно защото бе забелязал колко съм разстроена. Застана плътно зад гърба ми и прошепна:

— Някой се опита да отвлече Суки веднага след пристигането й на работа тази вечер. Буба я спаси. Скрихме тялото на нападателя в задния двор. Смятахме да го преместим оттам, след като затворим.

— Толкова бързо действат! — гласът на Пам звучеше още по-отчаяно. Тя стрелна с поглед Сам и кимна. Той бе неин събрат, макар и не вампир, а втора ръка свръхестествено същество. — Най-добре да огледам колата. Да видим какво ще успея да открия — за Пам не съществуваше съмнение, че е по-нормално сами да се отървем от тялото, отколкото да търсим съдействието на властите. Вампирите срещат трудности в приемането на полицията като авторитетна институция и не могат да свикнат със задължението си на редови граждани да уведомяват силите на реда при възникване на проблем. Макар че вампирите нямат право да служат във въоръжените сили, те могат да работят като полицаи и даже изпитват удоволствие от практикуването на тази професия. Само че вампирите-ченгета често биват низвергнати от останалите живи мъртъвци.

Предпочитах да мисля за вампири-ченгета, отколкото за чутото от Пам.

— Кога точно изчезна Бил? — попита Сам. Гласът му звучеше сравнително спокойно, но се усещаше, че е ядосан.

— Трябваше да се прибере снощи — каза Пам.

Вдигнах рязко глава. Това не го знаех. Защо не ми беше казал, че се прибира вкъщи? — според уговорката ни трябваше да се прибере в Бон Темпс, да звънне във „Вамптазия“, за да ни уведоми, че е пристигнал благополучно, и да се срещне с нас тази вечер. От устата на вампир това звучеше като твърде обстоятелствено дърдорене.

Пам извади мобилния си телефон и набра някакъв номер; ясно чувах кратките пиукания. После се заслушах в разговора й с Ерик. След като го запозна с фактите, Пам каза:

— Тук е. Седи и мълчи.

Подаде ми слушалката и аз автоматично я притиснах към ухото си.

— Суки, слушаш ли? — знаех, че Ерик чува шумоленето на косата ми, както и едва доловимото ми дишане. — Знам, че ме слушаш. Трябва да изпълниш всичко, което ти кажа. Засега не споделяй с никого какво се е случило. Дръж се напълно естествено. Живей живота си, както досега. Някой от нас ще те наблюдава непрекъснато, независимо дали го усещаш, или не. Ще намерим начин да те охраняваме дори през деня. Ще отмъстим за Бил и ще те закриляме.

Да отмъстят за Бил? Значи Ерик беше сигурен, че Бил е мъртъв. Тоест, че не съществува.

— Не знаех, че е трябвало да се прибере снощи — казах аз, сякаш това беше най-важният от всички факти.

— Той… възнамеряваше да ти съобщи лоша новина — внезапно изтърси Пам.

Ерик я чу и недоволно изсумтя.

— Кажи на Пам да си затваря устата — изрева той.

За пръв път го чувах толкова разгневен. Прецених, че е излишно да предавам съобщението му, тъй като Пам го чу отлично. Повечето вампири имат силно развит слух.

— Значи вие сте знаели кога се прибира. Знаели сте и каква е лошата новина — казах аз. Бил не само че беше изчезнал и вероятно бе мъртъв — окончателно мъртъв, — но и ме беше излъгал къде отива и защо. Освен това бе скрил от мен важна тайна; нещо, което пряко ме засягаше. Болката ми стана толкова силна, че вече не усещах къде е раната. По-късно щях да я усетя, със сигурност.

Върнах телефона на Пам, обърнах се и напуснах бара. Залитах, докато вървях към колата си. Трябваше да остана в „Мерлот“, за да помогна да се отървем от трупа. Сам не беше вампир и участваше в цялата тази каша единствено заради мен. Не беше честно спрямо него.

Ала след кратко колебание запалих двигателя и потеглих. Буба можеше да му помогне, както и Пам — Пам, която знаеше всичко, за разлика от мен.

Щом се прибрах, зърнах нечие бледо лице между дърветата край дома ми. Изкуших се да извикам своя вампир телохранител, да го поканя вкъщи или поне да му предложа да прекара нощта на верандата. Но после размислих и се отказах. Трябваше да остана сама. Нямах нищо общо с цялата тази работа. Не трябваше да предприемам каквито и да било действия. Трябваше да остана безучастна, защото се намирах в пълно неведение, и то не по моя воля.

Чувствах се наранена и разгневена до краен предел. Или поне така си мислех. Впоследствие успях да се убедя в това.

Влязох вкъщи и заключих вратата след себе си. Един вампир лесно би се справил с всяка ключалка, разбира се, но никога не би прекрачил прага без покана. Вампирът определено нямаше да допусне никакви хора да припарят до къщата, поне до разсъмване.

Облякох си стария син халат с дълги ръкави, седнах на кухненската маса и вперих празен поглед в ръцете си. Мислех си за Бил. Къде ли се намираше в момента? Дали все още крачеше по тази земя, или бе само купчина пепел в някоя жарава? Сетих се за гъстата му тъмна коса. Мислех си и за завръщането му, пазено в дълбока тайна. Струваше ми се, че са минали едва няколко минути, но когато погледнах часовника на фурната, установих, че съм седяла на масата, с вперен в нищото поглед, повече от час.

Трябваше да си лягам. Беше късно и студено. Какво по-нормално от това да си легна? Но в моето бъдеще вече нищо нямаше да е нормално. О, не, момент! Ако Бил го нямаше, моето бъдеще щеше да стане именно нормално.

Никакъв Бил. Следователно — никакви вампири: нито Ерик, нито Пам, нито Буба.

Никакви свръхестествени същества: нито върколаци, нито менади. Ако не беше връзката ми с Бил, изобщо нямаше и да ги срещна. Ако Бил не се бе появил в „Мерлот“, аз просто щях да си обслужвам масите в бара и да слушам нежеланите мисли на околните: дребнава алчност, похот, разочарования, надежди и фантазии. Лудата Суки, местният телепат на градчето Бон Темпс, щата Луизиана.

Бях девствена, преди да срещна Бил. А сега единствената ми възможност за секс оставаше Джей Би дю Рон, който бе тъп като галош, но за сметка на това много красив. През главата му рядко преминаваше мисъл и именно поради това присъствието му не ме натоварваше излишно. Можех дори да докосвам Джей Би, без да получавам неприятна картина от съзнанието му. Но Бил… Установих, че дясната ми ръка е свита в юмрук, и го стоварих толкова силно върху масата, че свят ми се зави от болка.

Бил ми каза, че ако нещо се случи с него, трябва да „отида“ при Ерик. Така и не разбрах дали ми казваше, че Ерик ще се погрижи да получа част от финансовото наследство на Бил, или че Ерик ще ме закриля от други вампири, или че ще му стана… имам предвид, че ще се наложи да встъпя в такава връзка с Ерик, каквато съм имала с Бил. Бях казала на Бил, че няма да позволя да ме подмятат напред-назад като печена пуйка на коледна трапеза.

Но Ерик сам дойде при мен, така че аз дори не получих възможност да преценя дали да се вслушам в последния съвет на Бил, или не.

Изгубих нишката на мисълта си. Но тя така или иначе беше доста накъсана.

О, Бил, къде си? Зарових лицето си в шепи.

Главата ми туптеше от изтощение. Дори малката ми уютна кухня бе скована от студ в този късен среднощен час. Станах от стола и се запътих към леглото си, макар да знаех, че няма да мога да мигна. Нуждаех се от Бил толкова силно, че цялото ми същество стенеше от копнеж — толкова непоносим, та се зачудих дали не съм обладана от някаква свръхестествена сила.

Макар че телепатичните ми способности ме предпазваха от вампирско чародейство, може би ми влияеше някаква друга сила, също толкова мощна? Или просто страдах от липсата на единствения мъж, когото някога съм обичала. Чувствах се изтърбушена, празна, предадена. Даже когато баба умря, не ми е било толкова зле, нито когато родителите ми се удавиха. Бях много малка, когато починаха родителите ми, и може би не съм осъзнавала напълно, че са си отишли завинаги. Сега ми е трудно да си спомня. Когато баба умря преди няколко месеца, намерих утеха в южняшките погребални ритуали.

Освен това знаех, че не са ме изоставили доброволно.

Осъзнах, че стоя неподвижно до вратата на кухнята. Отърсих се от тежките си мисли и угасих осветлението.

Легнах си, завих се и се разплаках в тъмното. Плаках много, много дълго. Тази нощ нямах сили за благодарствени молитви. Тази нощ усетих мъчителната тежест на всяка своя загуба. Струваше ми се, че съдбата ми е отредила много повече лош късмет, отколкото на останалите. Направих символичен опит да се измъкна от самосъжалението, но не ми се удаде. Давех се в него, а мъката, че не знам каква е съдбата на Бил, ме дърпаше още по-надълбоко.

Исках Бил да се сгуши до гърба ми; исках да усетя хладните му устни върху шията си. Исках белите му ръце да се плъзнат надолу по корема ми. Исках да си поговоря с него. Исках да чуя как се смее на всичките ми страшни подозрения. Исках да му разкажа как е минал денят ми; за глупавия ми проблем с доставчика на газ и за новите канали, които кабелният оператор е добавил. Исках да му напомня, че има нужда от нов сифон на мивката в банята си; да му кажа, че брат ми Джейсън няма да става баща в крайна сметка (което е добре, при положение че не е и съпруг).

Най-сладкото нещо на една връзка е това, че споделяш живота си с любимия човек.

Но очевидно моят живот не бе достатъчно добър за споделяне.