Клубът на мъртвите

4

По всичко изглеждаше, че щях да пътувам извън града, така че се налагаше да пусна пералня и да изхвърля някои продукти от хладилника. Не ми се спеше особено, тъй като бях прекарала голяма част от предишното денонощие в леглото, затова извадих куфара си, отворих го, измъкнах отвътре някои дрехи и излязох на ледената веранда в задния двор, за да ги пусна в пералнята. Не исках да размишлявам повече за собствения си характер. Имах достатъчно други грижи, за които да мисля.

За да ме накара да изпълня желанието му, Ерик се бе спрял на доста удачен метод, с две думи — доброволна принуда. Приложи върху мен какви ли не похвати, за да постигне своето: заплаха, унижение, съблазняване, молба да върнем Бил, молба да спася собствения му живот (и на Пам, и на Чоу) и благополучие, без да обели и дума за моето здраве. „Може да ми се наложи да те измъчвам, но искам да правя секс с теб; имам нужда от Бил, но съм му много ядосан, защото ме измами; не искам да влизам във война с Ръсел Еджингтън, но трябва да измъкна Бил оттам; Бил е мой подчинен, но тайно работи за моя началник“.

Проклети вампири. Сега разбирате защо съм толкова доволна, че тяхното чародейство не ми влияе. Това е един от малкото плюсове на дарбата ми да чета мисли. За жалост, хората с телепатични способности са доста привлекателни за живите мъртъвци.

Разбира се, когато се увлякох по Бил, нямаше как да предвидя всичко това. Бил се беше превърнал в необходимост за мен — почти като въздуха и водата, — но не само заради дълбоките ми чувства към него или физическото удоволствие от уменията му на любовник. Бил беше единствената ми гаранция, че никой друг вампир няма да сложи лапите си върху мен против волята ми.

Пуснах няколко пъти пералнята и сушилнята, сгънах дрехите и чак тогава се почувствах значително по-спокойна. Опаковах почти всичкия си багаж, хвърлих в куфара няколко любовни романа и един криминален, в случай че ми се удаде възможност да чета. Аз съм самоука — образовам се посредством четене на книги от различни литературни жанрове.

Протегнах се и отворих уста в широка прозявка. Имаш ли план пред себе си, душата ти, малко или много, намира покой. Сънят през последното денонощие очевидно не ме беше освежил чак толкова, колкото смотах. Може би щях да успея да заспя веднага.

Докато си миех зъбите и се приготвях за лягане, размишлявах и стигнах до извода, че вероятно бих могла да открия Бил дори и без помощ от вампирите. Но измъкването му от евентуален затвор и осъществяването на успешно бягство нямаше да е толкова лесно. А след това трябваше да взема решение относно връзката ни.

Събудих се към четири сутринта със странното усещане, че ме е сполетяла някаква идея. Насън. Случват се и такива работи — къкри в главата ти някаква идея, пък после изведнъж заври и се плисне.

Както и очаквах, минута по-късно идеята изплува на повърхността. Ами ако нямаше никакво отвличане? Ако Бил сам е избягал? Ако допуснем, че до такава степен си е загубил ума по Лорена, че е решил да напусне вампирите от Луизиана и да се присъедини към групата от Мисисипи? Но веднага се усъмних в собствените си подозрения. Подобен план би бил твърде сложен за изпълнение — с всичките информатори на Ерик относно отвличането на Бил, потвърждението за присъствието на Лорена в Мисисипи и прочее. Със сигурност е имало много по-лесен и не толкова драматичен начин да уреди изчезването си.

Чудех се дали точно в този момент Ерик, Чоу и Пам не претърсваха къщата на Бил, която се намираше недалече от моята, в другия край на гробището. Със сигурност нямаше да намерят онова, което им трябваше, и може би щяха да се върнат обратно тук. Ако успееха да открият компютърните файлове с безценния проект за кралицата, изобщо нямаше да се налага да издирват Бил. Изтощена от всичките тези размишления, аз се унесох в сън и за миг ми се стори, че чух Чоу да се смее отвън.

Макар вече да знаех за предателството на Бил, не спирах да го търся и насън. Сигурно съм се обръщала поне три пъти, за да опипвам дали не се е пъхнал в леглото, както често правеше преди. Ала всеки път мястото до мен се оказваше празно и студено.

Но по-добре така, отколкото да открия Ерик до себе си вместо Бил.

Влязох под душа още на разсъмване и вече пиех първото си кафе, когато на вратата се почука.

— Кой е? — попитах аз, без да отварям.

— Ерик ме изпрати — обади се нечий хриплив глас.

Отворих вратата и погледнах навън. Наложи се да вдигна глава нагоре.

Той беше огромен. Имаше зелени очи и къдрава, гъста и непокорна коса, черна като катран. Мозъкът му жужеше и пулсираше от енергия. Върколак.

— Влизай. Искаш ли кафе?

Не знам кого е очаквал да види, но определено изглеждаше изненадан.

— И още как! Да ти се намират яйца? А наденички?

— Разбира се — поведох го към кухнята. — Казвам се Суки Стакхаус — подхвърлих през рамо. Отворих хладилника и извадих яйцата. — А ти?

— Алсид — отвърна той, произнасяйки го като Алсий. — Алсид Ерво.

Мосю Ерво не сваляше поглед от мен, докато вадех тигана от шкафа — стария, почернял железен тиган на баба. Получила го като подарък за сватбата си и го закалила на огъня през годините, като всяка уважаваща себе си домакиня. И сега аз притежавах един чудесен, здрав тиган. Включих газовия котлон и първо приготвих наденичките (заради мазнината). Пльоснах ги в застлана с хартиена салфетка чиния и ги пъхнах във фурната, за да ги запазя топли. Консултирах се с Алсид как иска яйцата си — искаше ги бъркани, — приготвих и тях и ги прехвърлих в топлата чиния. Той откри сребърните прибори в дясното чекмедже още при първия си опит и си наля кафе и сок, след като безмълвно му посочих в кой шкаф се намират чашите. После допълни и моята чаша с кафе.

Хранеше се възпитано. И омете цялата си закуска.

Натопих ръцете си в горещата сапунена вода, за да измия няколкото чинии. Тигана оставих за най-накрая и старателно го подсуших, като от време на време поглеждах към госта си. Кухнята ухаеше приятно на закуска и препарат за миене на съдове. Завладя ме неимоверно спокойствие.

Нищо подобно не съм си представяла, когато Ерик ми каза, че моят водач из вампирското общество на Мисисипи ще бъде някой, който му дължи лична услуга. Зареях поглед през кухненския прозорец към скования от студ пейзаж и осъзнах, че винаги съм си представяла бъдещето си точно по този начин — в малкото случаи, когато съм си позволявала да мечтая как споделям живота и дома си с мъж.

Ето така трябваше да изглежда животът на нормалните хора. Спокойна сутрин, в която жената става и приготвя закуска за любимия, преди той да отиде на работа. Този огромен, грубоват на вид мъж ядеше истинска храна. Можех да се обзаложа, че шофираше пикап, който в момента стоеше паркиран пред къщата ми.

Той беше върколак, разбира се. Но върколакът можеше да живее живота си почти по човешки, за разлика от вампира.

От друга страна, цяла книга можеше да се напише за всички онези неща, които не знаех за върколаците.

Той приключи със закуската си, натопи чинията си в сапунената вода в мивката, изми я и я подсуши. През това време аз забърсвах масата и го поглеждах крадешком. Действахме плавно, в синхрон, сякаш танцувахме балет. Той изчезна в банята за около минута, а аз преговорих наум нещата, които трябваше да свърша, преди да тръгнем. Най-важното от тях — да се обадя на Сам. Предишната вечер бях звъннала на брат ми, за да му кажа, че ще отсъствам няколко дни. В момента Джейсън делеше един покрив с Лиз, така че заминаването ми не го разтревожи особено. Помолих го да прибира писмата и вестниците ми и той се съгласи.

Алсид излезе от банята и седна срещу мен на масата. Опитвах се да реша как точно да разговарям с него за общата ни задача; опитвах се да предвидя всички възможни деликатни моменти, за да не сбъркам някъде. Може би и той се тревожеше за същото. Не мога да чета мислите на върколаци; те са свръхестествени същества. Усещам настроенията им и в редки случаи улавям някоя сравнително ясна идея. С две думи, хората-с-особености не бяха чак толкова непроницаеми за мен, колкото вампирите. Макар да подозирам, че съществуват немалко свръхсъщества, които искат да променят нещата, фактът за тяхното съществуване продължава да се пази в тайна. Докато не получеха убедително доказателство, че решението на вампирите да излязат на светло не е било прибързано, свръхестествените същества с двойствена същност щяха да пазят тайната си със зъби и нокти.

Върколаците са гангстерите в света на съществата, умеещи да променят външния си вид. Те са шейпшифтъри по дефиниция, но са единствените, които имат свое отделно общество и не позволяват на никого извън това общество да се нарича „върколак“ в тяхно присъствие. А Алсид Ерво имаше доста гангстерска външност — едър като канара и с гигантски бицепси. Ако искаше да добие приличен вид — като за посещение в ресторант или друго представително място, — щеше да се наложи да се избръсне два пъти един след друг. Би се вписал идеално като работник на някой строеж или пристанище.

С две думи, мъж и половина.

— Как те заставиха да се захванеш с тази работа? — попитах.

— Имат разписка от баща ми — каза той и положи огромните си длани върху масата. — Собственици са на казино в Шривпорт, нали ти е известно?

— Разбира се — една от любимите екскурзии през почивните дни за хората в този район бе да отидат до Шривпорт или Туника (в Мисисипи, точно под Мемфис), да си вземат стая за две нощувки, да поиграят на игралните автомати, да изгледат някое и друго шоу и да погълнат огромно количество нездравословна храна.

— Баща ми затъна твърде дълбоко. Той е собственик на геодезична фирма — аз работя за него, — но много обича хазарта — зелените му очи се изпълниха с гняв. — Затъна твърде дълбоко в казиното, така че твоите вампири го накараха да им даде разписка за дълга си. Ако предявят иск за изплащането на сумата, с фирмата ни е свършено — върколаците и вампирите очевидно поддържаха отношения, които се основаваха на взаимно уважение. — И така, за да получа обратно разписката, аз трябва да ти помогна да се внедриш във вампирската общност на Джаксън — той се облегна назад в стола си и ме погледна в очите. — В това няма нищо трудно; водиш една хубава жена в Джаксън и обикаляш баровете с нея. Сега, особено след като се запознах с теб, ще свърша тази работа с удоволствие и ще помогна на баща ми да се измъкне от дълговете. Но ти защо искаш да правиш това, по дяволите? Приличаш на съвсем нормална жена, а не на някоя от ония разгонени кучки, които непрекъснато се мотаят покрай вампирите.

След снощното ми съвещание с живите мъртъвци този откровен разговор ми действаше изключително ободряващо.

— Аз се мотая само покрай един вампир, и то по мой избор — възмутено отвърнах аз. — Бил, моят… е, вече дори не знам дали ми е приятел, но… възможно е вампирите от Джаксън да са го отвлекли. А вчера някой се опита да похити и мен — реших, че заслужава да знае истината. — И понеже нападателят ми не е знаел името ми, а само това, че работя в „Мерлот“, за мен вероятно ще е по-безопасно, ако никой в Джаксън не се досети, че аз съм момичето на Бил. Трябва да ти кажа, че похитителят ми беше върколак. И имаше автомобилна регистрация от окръг Хиндс — Джаксън се намираше в окръг Хиндс.

— Носеше ли елек с някакъв отличителен знак? — попита Алсид.

Кимнах.

Алсид се замисли, което ми се стори добър знак. Възприемах създалата се ситуация много сериозно и се радвах, че неговото отношение към случая е същото.

— В Джаксън се подвизава една малка банда от върколаци. И около тази група се навъртат едни от най-едрите свръхсъщества — пантерата, мечката… Вампирите редовно ги наемат да им вършат услуги.

— Сега са с един по-малко — казах.

Новият ми събеседник отдели около минута, за да смели информацията, и после ме изгледа предизвикателно.

— И какво толкова може да стори едно крехко човешко девойче на вампирите от Джаксън? Ти да не би да владееш бойни изкуства? Или си велик стрелец? Служила ли си в армията?

Наложи се да се усмихна.

— Не. Никога ли не си чувал името ми?

— Нима си известна личност?

— Не бих казала — приятно ми стана, че нямаше никакви предубеждения към мен. — Но по-добре да те оставя сам да разбереш каква съм.

— Надявам се, че нямаш намерение да се превръщаш в змия — той стана от стола си. — Не си мъж, нали? — очите му се разшириха от внезапно сполетялото го подозрение.

— Не, Алсид, жена съм — опитах се да го кажа със спокоен тон, но прозвуча малко троснато.

— Готов бях да се обзаложа за това — той се ухили до ушите. — Щом не си някаква супержена, как смяташ да процедираш, когато разбереш къде е мъжът ти?

— Ще се обадя на Ерик, той… — внезапно осъзнах, че да споделяш вампирски тайни, не е много добра идея. — Ерик е шеф на Бил. Той ще реши какво да прави след това.

— Нямам доверие на Ерик — намръщи се Алсид. — Нямам доверие на никого от тях. Подозирам, че той ще те измами.

— Как?

— Може да се възползва от твоя вампир като средство за постигане на целта си. Може да поиска възмездие за това, че са заловили един от събратята му. Може да използва това отвличане като повод да започне война, а стане ли това, твоят любим ще бъде екзекутиран незабавно.

Мисълта ми не беше ходила чак толкова надалече.

— Бил разполага с информация — казах. — Важна информация.

— Това е добре. Това може да го опази жив — тогава ме погледна и лицето му пламна, също като моето. — Ей, Суки, прощавай. Понякога дрънкам, без да мисля. Ще го измъкнем оттам, макар че ми става зле, като си представя жена като теб с някой от тези кръвопийци.

От това ме заболя, но в същото време ми подейства някак странно ободряващо.

— Май трябва да ти благодаря — отвърнах аз и тъжно се усмихнах. — Ами ти? Измислил ли си как точно ще ме представиш на вампирите?

— Аха. В Джаксън има един нощен клуб, близо до сградата на Конгреса. Там се допускат само свръхестествени и техните дами или кавалери. Никакви туристи. Вампирите не могат да го напълнят сами, но мястото е много удобно за срещите им, затова позволяват и на нас, по-низшата раса, да се веселим под един покрив с тях — той се ухили. Имаше великолепни зъби — бели и остри. — Присъствието ми там няма да събуди никакво подозрение. Винаги се отбивам, когато имам път към Джаксън. А ти ще си моята дама — той се изчерви. — Само че… трябва да ти кажа, понеже виждам, че предпочиташ да се обличаш спортно, като мен, но в този клуб… искат гостите им да са облечени малко по-официално — опасяваше се, че нямам никакви модерни рокли в гардероба си; това го усещах съвсем ясно. Не искаше да се почувствам смачкана, ако се появя неподходящо облечена. Господи, какъв мъж!

— Приятелката ти няма да е много доволна от това — отбелязах аз, водена от чисто любопитство.

— Тя живее в Джаксън, в интерес на истината. Но с нея се разделихме преди около два месеца — каза той. — Вече излиза с друго свръхсъщество. Представи си само, гаджето й се превръща в шибана сова!

Луда за връзване! Разбира се, историята с бившата приятелка със сигурност имаше и допълнителни нюанси. И, разбира се, попадаше в категорията „Не е твоя работа“.

Затова, без да обеля и дума повече, отидох в стаята си и напъхах в отделна торба две официални рокли, заедно с подходящи за тях аксесоари. И двете бяха купени от магазина „При Тара“, чийто управител — а отскоро и собственик — бе приятелката ми Тара Торнтън. Тара винаги ми звънеше, когато започваха сезонните разпродажби. Бил всъщност притежаваше сградата, в която се намираше магазинът на Тара, и имаше уговорка с всички наематели да открият сметки на мое име, които той ще плаща, но аз стоически устоявах на изкушението. Е, освен в случаите, когато се налагаше да подменям онези дрехи в гардероба си, които самият Бил късаше в по-разгорещените ни моменти.

Много се гордеех с тези две рокли, защото за пръв път през живота си притежавах нещо подобно. Затворих куфара и доволно се усмихнах.

Алсид надникна през открехнатата врата на спалнята, за да попита дали съм готова. Огледа покривката на леглото и пердетата, решени в кремавожълтата гама, и одобрително поклати глава.

— Трябва да се обадя на шефа ми — казах. — И после можем да тръгваме — приседнах на ръба на леглото и взех телефона.

Алсид се облегна на стената до гардероба, докато аз набирах личния номер на Сам. Гласът му звучеше сънено и аз побързах да му се извиня, че го безпокоя толкова рано.

— Какво има, Суки? — глухо попита той.

— Налага ми се да замина извън града за няколко дни — отвърнах. — Извинявай, че не те предупредих по-рано, но снощи звъннах на Сю Дженингс и я попитах дали може да ме замести. Съгласи се, така че тя ще поеме смените ми.

— Къде отиваш? — попита той.

— Джаксън, Мисисипи.

— Поръча ли на някого да прибира пощата ти?

— Да, на брат ми. Благодаря ти, че попита.

— Имаш ли цветя за поливане?

— Имам, но все такива, които ще оцелеят до завръщането ми.

— Добре. Сама ли отиваш?

— Не — колебливо отвърнах аз.

— С Бил?

— Не, той… още не се е прибрал.

— В беда ли си?

— Всичко е наред — излъгах.

— Кажи му, че отиваш с придружител — избоботи Алсид и аз му хвърлих гневен поглед. Стоеше облегнат на стената и покриваше огромна площ от нея.

— Има ли някой там? — попита Сам. Бързо схваща, не може да му се отрече.

— Да, Алсид Ерво — отвърнах аз. Съобразих, че е добра идея да споделя с приятел името на човека, с когото заминавам. Първото впечатление понякога се оказваше напълно погрешно и Алсид трябваше да е наясно, че има кой да му търси сметка.

— Аха — каза Сам. Името очевидно не му говореше нищо. — Дай да го чуя.

— Защо? — не съм против покровителственото отношение, но вече започваше да ми идва до гуша.

— Просто му дай проклетата слушалка! — Сам почти никога не ругае и аз веднага направих гримаса, за да покажа какво мисля за тази негова грубост. После подадох телефона на Алсид, отправих се с гневна крачка към всекидневната и се загледах през прозореца. Да! Точно както и подозирах: пикап „Додж“ с удължена кабина. Можех да се обзаложа, че имаше всички възможни екстри.

Куфарът ми стоеше готов до вратата, дамската ми чанта висеше на един от столовете, така че оставаше само да облека дебелото си яке. Добре че Алсид ме предупреди навреме, че в бара има изисквания във връзка с облеклото, иначе и през ум нямаше да ми мине да си взема нещо по-модерно. Тъпите вампири с техния тъп „дрескод“.

Бях Сърдита, с главно „С“.

Върнах се обратно в коридора и запрехвърлях наум съдържанието на куфара си, докато двете свръхсъщества продължаваха да водят задълбочения си (по всяка вероятност) „мъжки разговор“. Хвърлих поглед през открехнатата врата на спалнята и видях, че Алсид се е настанил на леглото ми с телефона в ръка. Странно, но тук той се чувстваше като у дома си.

Закрачих неспокойно из всекидневната, като от време на време поглеждах през прозореца. Може би двамата си бъбреха за техни си, свръхестествени работи. В сравнение с размерите на Алсид, Сам (който обикновено се превръщаше в куче, порода коли, по свой избор) би трябвало да се намира в „лека категория“, но все пак и двамата бяха клони от едно и също дърво. Но, от друга страна, Сам със сигурност възприемаше Алсид с подозрение, тъй като на върколаците им се носеше лоша слава.

Алсид излезе от спалнята и тръгна с широки крачки по коридора, тропайки по дървения под с тежките си кубинки.

— Обещах му, че ще се грижа за теб — каза той. — Е, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че всичко ще приключи успешно — изобщо не се усмихваше.

Бях се настроила да се сърдя, но последното му изречение прозвуча толкова реалистично, че гневът ми се изпари за секунди. Сложните взаимоотношения между вампири, върколаци и хора са осеяни с препъникамъни, които могат да предизвикат куп неочаквани проблеми. Моят план изглеждаше като съшит с бели конци, а влиянието на вампирите върху Алсид издишаше отвсякъде. Бил може и да не е бил отвлечен против волята му; може да му харесваше да е пленник в чуждо кралство с вампирката Лорена наблизо. Можеше да се ядоса от появата ми.

Можеше да е мъртъв.

Заключих вратата след себе си и последвах Алсид, който натовари багажа ми в удължената кабина на пикапа си.

Автомобилът му светеше отвън, но вътре цареше типичният хаос за мъж, който прекарваше цялото си работно време по пътищата; предпазна каска, фактури, сметки, визитни картички, ботуши, аптечка за първа помощ. Поне нямаше остатъци от храна. Докато се друсахме по разбитата ми автомобилна алея, посегнах към сноп брошури, пристегнати с ластик, на които пишеше „Ерво и син — точни земемерни планове“.

Издърпах една и внимателно се зачетох, докато Алсид шофираше към междущатска магистрала 20, откъдето щяхме да поемем на изток към Монро, Виксбърг, а оттам — към Джаксън.

От брошурата разбрах, че Ерво — баща и син — са собственици на геодезична компания, упражняваща дейност на територията на два щата, с офиси в Джаксън, Монро, Шривпорт и Батън Руж. Централният им офис се намираше в Шривпорт. Имаше и снимка на двамата мъже, от която ставаше ясно, че бащата Ерво е не по-малко внушителен от сина си.

— Баща ти също ли е върколак? — попитах, след като смлях информацията от брошурата и осъзнах, че семейство Ерво са заможни хора, да не кажа направо богати. Но парите им бяха спечелени с много труд и те биха могли да продължат да се трудят здраво, ако старият Ерво намереше начин да овладее страстта си към хазарта.

— И двамата ми родители са върколаци — отвърна Алсид след кратка пауза.

— О, извинявай — не бях сигурна за какво точно се извинявах, но при подобни съмнителни ситуации предпочитах да се извиня, отколкото да не кажа нищо.

— Това е единственият начин да създадеш дете върколак — уточни той след известно мълчание.

Нямах представа дали го правеше от любезност, или наистина смяташе, че трябва да ме осветли по този въпрос.

— Как тогава се получава така, че в Америка не гъмжи от върколаци? — попитах аз, след като внимателно обмислих думите му.

— Свръхестествените същества трябва да се женят за себеподобни, ако искат да създадат потомък като себе си, което невинаги е възможно. А от всяка такава връзка може да излезе само едно дете с отличителните белези на родителите си. Детската смъртност е висока.

— Тоест, ако ти се ожениш за върколак, едно от децата ви ще бъде върколаче?

— Това качество ще се прояви едва в началото на пубертета.

— Олеле, това е ужасно. Сякаш тийнейджърите си нямат достатъчно други проблеми.

Той се усмихна, но не на мен, а към пътя.

— Да, това наистина усложнява нещата.

— А твоята бивша приятелка… и тя ли е свръхсъщество?

— Да. Обикновено не се срещам със себеподобни, но явно съм се надявал, че с нея ще бъде по-различно. Между върколаците съществува много силно привличане. Животински магнетизъм, предполагам — опита се да се пошегува Алсид.

Шефът ми, свръхсъщество, с радост поддържаше приятелски отношения със себеподобни. По едно време се мотаеше с една менада („срещаше“ е твърде изящна дума за естеството на връзката им), но тя си замина. Сега Сам се надяваше да си намери друга подходяща партньорка. Чувстваше се много по-уютно в компанията на странни хора — като мен, с отклонения в психиката, — или на други свръхсъщества, отколкото в обкръжението на нормални жени. Когато сподели това с мен, го каза с идеята да прозвучи като комплимент или просто като факт, но мен ме жегна отвътре, макар че тази моя странност ме съпътстваше от най-ранно детство. Телепатията не чака пубертета.

— Но как така? — смело попитах аз. — Как реши, че с нея ще бъде по-различно?

— Тя ми каза, че не може да има деца, била стерилна. По-късно разбрах, че пие противозачатъчни. Разликата е огромна. Не можах да го преглътна. Дори от връзка между върколак и друго свръхсъщество може да се роди дете, което трябва да променя облика си по пълнолуние, макар че само деца на чистокръвни родители — от един и същи вид — могат да се преобразяват по своя воля.

Храна за размисъл, отбелязах си аз наум.

— Значи обикновено излизаш с обикновени, средностатистически момичета? Но това ми се струва доста трудна работа. Да пазиш в тайна толкова важен… ъмм… фактор в живота си…

— Да — призна той. — Срещите с нормални момичета не са лесна работа. Но все с някого трябва да се срещам — в дрезгавия му глас се долавяше нотка на отчаяние.

Дълго мислих над думите му, а после затворих очи и преброих до десет. Усетих липсата на Бил по един стихиен и много неочакван начин. Миналата седмица почувствах първия признак на тази болка като рязко присвиване под кръста, докато гледах на видео „Последният мохикан“ и не отлепях поглед от Даниел Дей Луис, препускащ през гората. Ех, ако можех да се появя иззад някое дърво, преди той да е видял Мадлин Стоу…

Налагаше се да отворя очи.

— Значи, ако ухапеш някого, няма опасност да го превърнеш във върколак? — реших да променя посоката на мисълта си. Но това ме подсети за последния път, когато Бил ме ухапа и сякаш огън премина през… ох, дявол да го вземе!

— Ще се превърне, ако го ухапе вълк самец. Това го дават и по филмите. Но умират доста бързо, горките хорица. Но това не се предава, ако вълкът самец… ъмм… създаде дете, когато е в човешки вид. Ако зачатието се случи, докато е в променения си облик, тогава бременността завършва със спонтанен аборт.

— Колко интересно — не можах да измисля какво друго да кажа.

— Но го има и онзи свръхестествен елемент, точно като при вампирите — продължи Алсид, без да ме поглежда. — Връзката между генетиката и свръхестественото, ето това сякаш никой не го разбира. Ние просто не можем да уведомим света, че съществуваме, както направиха вампирите. Нас ще ни заключат в зоопаркове, ще ни скопят, ще ни изолират в гета, защото понякога се превръщаме в животни. Вампирите се появиха на светло и това им придаде обаяние и ги направи богати — звучеше доста огорчен.

— А защо ми разказваш всичко това, направо от извора? Нали е дълбока тайна? — за десет минути научих от него повече, отколкото от Бил за месеци.

— Щом ще прекараме следващите няколко дни заедно, на мен ще ми е по-леко, ако си наясно. Виждам, че и ти си имаш проблеми, а както изглежда, вампирите упражняват някакво влияние и върху теб. В най-лошия случай… ако се окаже, че съм си създал напълно погрешна представа за теб, ще помоля Ерик да изтрие паметта ти — той поклати глава и смутено добави: — Не знам защо, наистина. Просто имам чувството, че те познавам добре.

Не можех да измисля отговор, но трябваше да кажа нещо. Мълчанието щеше да придаде твърде голяма важност на последните му думи.

— Много съжалявам, че вампирите държат баща ти под контрол. Но аз трябва да открия Бил. Ако това е единственият възможен начин, аз съм длъжна да опитам. Това е най-малкото, което мога да направя за него, дори ако… — гласът ми затрепери и аз оставих изречението си недовършено. Всички възможни думи ми се сториха твърде тъжни и твърде крайни.

Той сви рамене.

— Да заведеш красиво момиче на бар не е кой знае какъв подвиг — успокои ме отново той, опитвайки се да повдигне духа ми.

На негово място едва ли бих била толкова великодушна.

— Баща ти отдавна ли залага?

— Откакто почина майка ми — отвърна той след дълго мълчание.

— Съжалявам — отместих поглед встрани; не исках да го притеснявам допълнително. — Аз нямам родители — добавих.

— Отдавна ли ги загуби?

— Бях на седем.

— Кой те отгледа?

— Отгледа ме баба ми, с помощта на брат ми.

— Тя жива ли е още?

— Не. Почина тази година. Убиха я.

— Грозна работа — каза го съвсем спокойно.

— Аха — имах още един въпрос. — И двамата ти родители ли ти казаха какъв си?

— Не. Каза ми го дядо ми, когато навърших тринайсет. Беше забелязал признаците. Просто не знам как сираците върколаци преминават през това без подкрепа.

— Сигурно им е много тежко.

— Стараем се да наблюдаваме развитието на всички върколаци, родени в нашия регион, за да ги предупреждаваме своевременно.

По-добре предупреждение втора ръка, отколкото никакво. Но все пак, да преживееш нещо такова, си е голяма травма.

Спряхме да заредим пикапа на бензиностанцията във Виксбърг. Предложих на Алсид да платя горивото, но той твърдо ми заяви, че ще запише тази сума в счетоводните си бумаги като служебен разход, защото наистина трябвало да се види с някакви клиенти. Отхвърли и предложението ми да налея собственоръчно горивото. Съгласи се да изпие чаша кафе за моя сметка и ме засипа с куп благодарности, сякаш му бях подарила официален костюм. Беше студен слънчев ден и аз реших да се поразтъпча около сградата на туристическата агенция, преди да се кача обратно в пикапа.

При вида на указателната табела към мемориала „Бойно поле“ се сетих за един от най-изморителните дни през целия ми съзнателен живот. И изведнъж започнах да разказвам на Алсид за любимия клуб на баба ми, „Потомци на славни герои“, и за екскурзията им до мемориала „Бойно поле“ преди две години. Отидохме с две коли; аз шофирах едната, а Максин Фортънбъри (бабата на един от приятелите на брат ми Джейсън) — другата. Направихме си хубаво пътешествие. Всеки от Потомците носеше със себе си любими извадки от текстове за обсадата и още на първата спирка в Центъра за посетители всички членове на клуба се снабдиха с купища карти и сувенири за спомен. Велда Канън остана без пукнат грош в джоба, но като цяло си прекарахме страхотно. Прочетохме надписите на всички паметници, направихме си пикник за обяд край реставрирания военен кораб „Кайро“ и се прибрахме у дома уморени и натоварени със сувенири за спомен. Отбихме се и в казино „Остров Капри“, където в продължение на цял час гледахме в изумление обстановката и хранехме с монети дълбоките гърла на игралните автомати. Това бе един много щастлив ден за баба ми; почти толкова щастлива беше и в онзи момент, когато успя да склони Бил да изнесе реч пред Потомците на една от вечерните им сбирки.

— Защо е искала това от него? — попита Алсид. Усмихваше се, докато му разказвах за вечерята на групата ни в един крайпътен ресторант.

— Бил е ветеран — отвърнах. — Ветеран от войната.

— Е, и? — Алсид се замисли и после добави: — Искаш да кажеш, че гаджето ти е ветеран от Гражданската война?

— Да. По онова време е бил човек. Вампирясал е чак след войната. Имал е съпруга и деца — вече изпитвах трудност да го наричам „гадже“, след като се канеше да ме зареже заради друга.

— Кой го е направил вампир? — попита Алсид. Вече се намирахме в Джаксън и се движехме в посока към центъра, където се намираше апартаментът на фирмата им.

— Не знам — отвърнах аз. — Той не говори за тези неща.

— Това ми се струва малко странно.

Всъщност и на мен ми се струваше малко странно, но смятах това за личен въпрос и ако Бил искаше да сподели нещо с мен, сам щеше да го направи. Знаех, че съществува много силна връзка между новия вампир и неговия създател.

— Той вече не ми е гадже, или поне натам отиват нещата — признах аз. Макар че думата „гадже“ описваше твърде слабо истинското значение на Бил за мен.

— О, така ли?

Изчервих се. Не биваше да го казвам.

— Но въпреки това трябва да го намеря.

След тези мои думи се възцари мълчание. В сравнение с Далас — последния град, който бях посещавала — Джаксън ми се стори направо миниатюрен по размери. (Огромно предимство, мен ако питате.) Алсид ми показа позлатената фигура върху новата сграда на Конгреса и аз й се възхитих подобаващо. Заприлича ми на орел, но не бях съвсем сигурна, а се стеснявах да попитам. Може би имах нужда от очила? Стигнахме до кооперацията, намираща се близо до ъгъла на улиците „Хай“ и „Стейт“. Не беше нова сграда; златистите някога тухли сега изглеждаха кафеникави от мръсотия.

— Апартаментите тук са по-големи, отколкото в новите сгради — каза Алсид. — Има малка спалня за гости. Всичко би трябвало да е подготвено за пристигането ни. Използваме услугите на фирма за почистване.

Кимнах безмълвно. Нямах спомен дали някога досега бях влизала в жилищна кооперация. Но после се сетих, разбира се. В Бон Темпс имаше една U-образна кооперация на два етажа. Естествено, че бях ходила там на гости; през последните седем години почти всеки необвързан човек в Бон Темпс си беше наемал любовно гнездо в „Апартаменти Кингфишър“.

Алсид каза, че апартаментът им се намира на последния, пети етаж. От улицата се слизаше по стръмна алея, водеща право към паркинга. На входа имаше будка, в която седеше пазач. Алсид му показа пластмасова карта. Пазачът — набит мъж с цигара в уста — вяло погледна към картата и натисна копчето за вдигане на бариерата. Не бях във възторг от охраната. Имах чувството, че можех да хвърля един бой на пазача и сама. А брат ми Джейсън би могъл да го тръшне на тротоара с една ръка. Излязохме от пикапа и извадихме багажа си от задната седалка. Дамската ми чанта се намираше в отлично състояние. Без да ме пита, Алсид взе куфара ми и ме поведе през паркинга към асансьора. Натисна бутона и лъскавата врата веднага се отвори. После натисна копчето за петия етаж и асансьорът заскърца нагоре. Хигиената беше безупречна — и в асансьора, и в застлания с мокет коридор на етажа.

— Първо бяхме под наем, но обявиха апартамента за продажба и ние го купихме — небрежно подхвърли Алсид.

Да, добри пари са изкарвали с баща му. На всеки етаж имало по четири апартамента, поясни той.

— А съседите ви кои са?

— 501 е собственост на двама щатски сенатори, но съм сигурен, че те са се прибрали по домовете си за лятната ваканция — отвърна той. — Госпожа Чарлз Осбърг Трети живее в 502 заедно с медицинската си сестра. До миналата година госпожа Осбърг беше една достолепна възрастна дама, но подозирам, че вече не може да се движи сама. 503 е необитаем в момента, освен ако фирмата за недвижими имоти не му е намерила купувач през последните две седмици.

Той отключи вратата на номер 504, отвори я и любезно ми направи път да мина. Влязох в коридора и ме облъхнаха тишина и топъл въздух. Отляво се намираше кухнята, отделена от всекидневната и трапезарията не със стени, а с барплот. Отдясно имаше вграден гардероб, а до него — друга врата, която водеше към малка спалня с грижливо оправено двойно легло. До нея се намираше банята — със синьо-бели плочки и чисти хавлии върху рафтовете.

В дъното на всекидневната имаше още една врата, зад която се намираше по-голяма спалня. Надникнах вътре съвсем за кратко; не исках да демонстрирам любопитството си към личните покои на Алсид. Леглото беше огромно и аз неволно се запитах как ли се забавляваха баща и син Ерво при посещенията си в Джаксън.

— Голямата спалня си има собствена баня — обясни Алсид. — С удоволствие бих ти я отстъпил, но телефонът е там, а ми предстоят няколко служебни разговора.

— Малката спалня е чудесна — отвърнах. Оставих багажа си вътре и разгледах още малко наоколо.

Апартаментът бе като симфония в бежово. Бежов мокет, бежови мебели. Бежови тапети с нещо като бамбукови мотиви в ориенталски стил. Много чисто и много тихо жилище.

Закачих роклите си в гардероба и се зачудих колко ли нощи трябваше да прекарам в този клуб. Имах тоалети само за две посещения, което означаваше, че можеше да ми се наложи да обиколя магазините. Но бюджетът ми не го позволяваше. До болка познатото безпокойство притисна плещите ми като камък.

Когато умря баба — царство й небесно, — не ми остана почти нищо, особено след разходите по погребението й. Къщата се оказа един чудесен и неочакван подарък.

Семейните пари, добити от вече пресъхнал нефтен кладенец, отдавна бяха изхарчени за отглеждането на двама ни с брат ми Джейсън. Хонорарът от работата ми за даласките вампири се стопи за нула време, след като си купих двете рокли, оправих данъците си и платих за отсичането на едно дърво в двора ми, защото след миналогодишната ледена буря корените му се бяха разместили и то се наклони твърде много към къщата. Един голям клон дори беше паднал върху ламаринения покрив, но, за щастие, Джейсън и Хойт Фортънбъри успяха да поправят щетите сами.

Тогава се сетих за камиона на фирмата за външна мазилка и покриви, паркиран до къщата на семейство Белфльор.

И рязко седнах на леглото. Това пък откъде ми дойде? Нима бях толкова дребнава, та да се ядосвам, че приятелят ми всячески се старае да подсигури благополучието на потомците си, докато аз, любовта на задгробния му живот, едва свързвам двата края?

О, да, дребнава бях, и още как! Трябваше да се засрамя от себе си. Но не точно сега. Може би по-късно. Сега все още горко страдах.

Докато умувах над финансите си (по-скоро над липсата им), си зададох следния въпрос: минало ли му беше на Ерик през ум, когато ме пращаше на тази мисия, че щом няма да ходя на работа, няма да получа и заплата? Щом няма да получа заплата, няма да мога да платя нито сметката си за електричество, нито кабелната телевизия, нито телефона, нито застраховката за колата… макар че имах морално задължение към Бил, независимо от обстоятелствата около връзката ни, нали така?

Пльоснах се по гръб на леглото и си казах, че всичко ще се нареди някак си. Дълбоко в себе си знаех, че щом седна да поговоря с Бил — ако приемем, че изобщо успеех да го измъкна оттам, — и му обясня положението си, той ще… ще предприеме нещо.

Но аз не можех да взема пари от Бил просто ей така. Разбира се, ако имахме брак, би било нормално; при семейните двойки всичко е общо. Но ние не можехме да сключим брак. Законът не го позволяваше.

А и той не ми беше предлагал.

— Суки?

Примигнах и се изправих в седнало положение. Алсид стоеше облегнат на касата на вратата със скръстени ръце.

— Добре ли си?

Кимнах колебливо.

— Липсва ли ти?

Срамувах се да споменавам паричните си проблеми, а и те в никакъв случай не бяха по-важни от Бил, разбира се. Затова просто кимнах, без да навлизам в подробности.

Той седна до мен и ме прегърна с една ръка. Беше толкова топъл. Ухаеше на прах за пране „Тайд“, на сапун „Ирландска пролет“… и на мъж. Затворих очи и отново преброих до десет.

— Той ти липсва — каза Алсид, изпълнен със съчувствие. Протегна се да улови лявата ми ръка и ме притисна още по-силно до себе си.

„Нямаш представа колко ми липсва“, помислих си.

Очевидно, когато привикнеш към редовния и качествен секс, тялото ти започва да се бунтува, ако го лишиш от това удоволствие; да не говорим пък за пълната липса на каквито и да било ласки и прегръдки. Тялото ми ме молеше да съборя Алсид Ерво на леглото веднага, а оттам нататък то само щеше да се оправя с него.

— Наистина ми липсва, независимо от проблемите помежду ни — казах аз с изтънял и треперещ глас. Нарочно не си отварях очите, защото направех ли го, можех да забележа у него едва доловим импулс, съвсем миниатюрно желание, а точно толкова ми трябваше в момента. — По кое време трябва да отидем в клуба според теб? — попитах аз, твърдо решена да насоча разговора в друга посока.

Беше толкова топъл. Друга посока, Суки!

— Искаш ли да приготвя вечеря и да хапнем, преди да излезем? — най-малкото, което можех да направя. Изстрелях се от леглото като тапа; после се обърнах и го дарих с възможно най-естествената си усмивка. Трябваше да стоя далече от него, защото си нямах никакво доверие.

— По-добре да отидем в кафене „Мейфлауър“ — предложи той. — Интериорът му е като на старо бистро — то е бистро всъщност, — но ще ти хареса. Всички ходят там — от дърводелци до сенатори. Сервират само бира, това устройва ли те?

Свих рамене и кимнах. Нямах никакви претенции.

— Аз не пия много — казах.

— Нито пък аз — отвърна той. — Може би защото баща ми има навика да пие твърде често и твърде много. В такива моменти взема доста неразумни решения — Алсид сякаш съжали за откровението си. — А след „Мейфлауър“ отиваме направо в клуба — бързо добави той. — Напоследък се мръква рано, но вампирите идват доста по-късно: едва след като са се подкрепили добре с кръв, намерили са си придружители и са се погрижили за бизнеса си. Трябва да сме там около десет. Предлагам да излезем да хапнем към осем, ако това те устройва.

— Разбира се, устройва ме идеално — и тук се видях в чудо. Беше два часът следобед. Апартаментът нямаше нужда от чистене. Нямаше смисъл да готвя. Имах любовни романи в куфара и можех да почета, но реших, че не е добра идея да разпалвам фантазиите си допълнително.

— Имаш ли нещо против да изляза, за да се видя с някои наши клиенти? — попита той.

— О, няма проблем, разбира се — нямах нищо против да стои колкото се може по-далече от мен. — Върши си спокойно работата. Аз си нося книги, а тук има и телевизор — можех да започна да чета криминалния роман.

— Ако искаш… знам ли и аз… сестра ми Джанис има козметичен салон. Намира се на четири пресечки оттук, в един от по-старите квартали. Тя се омъжи за местен. Ако искаш, иди там и си направи някоя процедура за разкрасяване.

— О, аз… ами, такова… — чудех се как да намеря достоверна и учтива причина да му откажа, тъй като на пътя към това изкушение стоеше зловещата бариера на моето безпаричие.

Лицето му внезапно се озари от нова мисъл.

— Ако отидеш, това ще даде възможност на Джанис да те огледа от глава до пети. Предполага се, че ти си момичето ми, все пак, а тя ненавиждаше Деби. Посещението ти ще й достави удоволствие, наистина.

— Много мило от твоя страна — казах аз, опитвайки се да прикрия смущението и вълнението си. — Не го очаквах.

— И ти се оказа по-различна от онова, което очаквах — каза той и остави бележка с номера на сестра си на масичката, преди да излезе по задачи.