Клубът на мъртвите

7

Алсид ме чакаше в апартамента, когато се прибрах. На барплота в кухнята имаше купчина опаковани подаръци и аз разбрах как е прекарал по-голямата част от следобеда — в коледно пазаруване.

Съдейки по смутеното му изражение (хич не умееше да се преструва, горкичкият), реших, че е направил нещо, за което не е сигурен дали ще ми хареса. Но тъй като все още нямаше намерение да ми го разкрива, аз се постарах да стоя далече от мислите му, в знак на уважение. Минавайки през тесния коридор между стената на спалнята ми и кухненския барплот, подуших някаква неприятна миризма. Може би трябваше да изхвърлим боклука? Но колко боклук можеше да се е натрупал за краткия ни престой тук, та чак да започне да мирише? Побързах да прогоня тези мисли, за да оставя само приятното впечатление от срещата ми с Джанис и радостта от присъствието на Алсид.

— Изглеждаш много добре — каза той.

— Наминах да видя Джанис — разтревожих се да не си помисли, че злоупотребявам с щедростта на сестра му. — Не знам как го прави, но умее да те накара да приемеш нещо, което изобщо не си имал намерение да приемаш.

— Тя е добро момиче — простичко отвърна той. — Знае за мен още от гимназията и оттогава не е обелила и дума за това пред никого.

— Да, разбрах.

— Ама как…? О, да — той поклати глава. — Никога не съм срещал по-нормален човек от теб и все забравям за твоите свръхспособности.

За пръв път чувах подобно описание на себе си.

— На влизане усети ли някаква странна миризма около… — започна той, но точно тогава някой звънна на входната врата.

Алсид отиде да отвори, а аз започнах да събличам палтото си.

Чух го да поздравява някого с радост в гласа и се обърнах усмихната към вратата. Влезе млад мъж, който не изглеждаше изненадан от присъствието ми. Алсид го представи — Дел Филипс, съпругът на Джанис. Стиснах ръката му с нагласата да го харесам също толкова, колкото и Джанис.

Той ме докосна едва-едва и после изцяло ме пренебрегна.

— Чудех се дали ще можеш да наминеш към вкъщи днес следобед и да ми помогнеш с външната светеща украса — каза Дел. Говореше само на Алсид, все едно мен ме нямаше.

— Къде е Томи? — попита Алсид. Изглеждаше разочарован. — Защо не го доведе да ме види? — Томи беше бебето на Джанис.

Дел ме погледна и поклати глава.

— Имаш жена на гости, което не е много редно. Оставих го при майка ми.

Коментарът му бе толкова неочакван, че просто останах безмълвна. Алсид също не очакваше подобно отношение от страна на Дел.

— Дел — каза той. — Не бъди груб към приятелката ми.

— Щом нощува в апартамента ти, значи е нещо повече от приятелка — сухо отвърна Дел. — Съжалявам, госпожице, но това просто не е редно.

— Не съди, за да не бъдеш съден — казах аз с надеждата, че не звуча чак толкова вбесена, колкото се чувствах. Не биваше да цитирам Библията в пристъп на гняв. Отидох в спалнята за гости и затворих вратата.

Когато Дел Филипс си тръгна, Алсид почука на вратата.

— Искаш ли да играем „Скрабъл“? — попита той.

Примигнах изненадано.

— Разбира се.

— Купих я, докато търсех подарък за Томи.

Играта стоеше на масичката за кафе в хола. Алсид не бе посмял да я разпечата, преди да разбере дали искам да играя.

— Ще налея по една чаша кока-кола — казах аз. Направи ми впечатление за пореден път, че в апартамента е хладно; не чак колкото навън, но все пак… Жалко, че не си носех топъл пуловер. Зачудих се дали ще е невъзпитано от моя страна, ако помоля Алсид да включи отоплението. После се сетих колко топла бе кожата му и реших, че сигурно е от онези хора, които са си горещи по природа. Или може би всички върколаци бяха такива? Облякох си единствената блуза с дълъг ръкав, като внимавах да не разваля прическата си.

Алсид седеше на пода от едната страна на масичката, а аз се настаних в другия край. И двамата не бяхме играли „Скрабъл“ от доста време, затова старателно прочетохме правилата, преди да започнем.

Алсид бе завършил Техническия университет в Луизиана. Аз имам само средно образование, но чета много, така че речниковият ни запас бе горе-долу еднакъв. Алсид го биваше в стратегиите. Аз имах по-бърза мисъл.

Спечелих много точки с думата „камшик“ и той ми се изплези. Засмях се, а той каза:

— Няма да ми четеш мислите, това се счита за шмекеруване.

— Как можа да си го помислиш? — невинно попитах аз и той ме изгледа навъсено.

Загубих играта, но само с дванайсет точки разлика. След реванша, изпълнен с шеговити разправии, Алсид стана да отнесе празните чаши в кухнята. Аз прибрах играта в кутията, а той започна да рови в шкафовете.

— Къде да оставя това? — попитах.

— В гардероба до входната врата. Там има няколко рафта.

Пъхнах кутията под мишница и тръгнах към коридора. Миризмата, която ме бе посрещнала на влизане, се усещаше още по-силно.

— Знаеш ли, Алсид — казах аз, надявайки се да не прозвучи твърде грубо, — тук мирише на нещо гнило.

— И на мен ми направи впечатление. Точно затова ровя в тези шкафове. Може би има умряла мишка.

Отворих вратата на гардероба.

И открих източника на миризмата.

— О, не — казах. — О, не-не-не-не.

— Не ми казвай, че някой плъх е влязъл там и е умрял — обади се Алсид.

— Не е плъх — отвърнах. — Върколак.

В тесния гардероб, предназначен единствено за връхните дрехи на гостите, имаше една пръчка за закачалки, а над нея — полица за шапки. В момента вътре се намираше мургавият мъж от „Клубът на мъртвите“, с когото имахме стълкновение предишната нощ. Беше съвсем мъртъв. Беше мъртъв от часове.

Не можех да откъсна погледа си от него.

Алсид мигом се озова до рамото ми и аз се почувствах много по-спокойна. Гледаше втренчено към гардероба, а ръцете му стискаха раменете ми.

— Няма кръв — констатирах аз с треперещ глас.

— Виж му врата. — Алсид звучеше не по-малко шокиран от мен.

Главата на мъртвеца лежеше върху рамото му и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се откъсне от тялото. Гадост, гадост, гадост. С мъка преглътнах буцата в гърлото си.

— Трябва да се обадим в полицията — колебливо предложих аз. Направи ми впечатление начинът, по който тялото е било напъхано в гардероба. Мъртвецът изглеждаше почти изправен. Явно са го натъпкали вътре, затворили са бързо вратата и трупът просто се беше вдървил в тази поза.

— Но ако се обадим на полицията… — гласът на Алсид изтъня и той си пое дълбоко дъх. — Те никога няма да ни повярват, че не сме го направили ние. Ще разпитат приятелите му, а те ще кажат, че снощи той е бил в „Клубът на мъртвите“. Полицаите ще проверят показанията им и ще установят, че си е навлякъл неприятности заради теб. Никой няма да повярва, че не сме замесени в убийството му.

— От друга страна — бавно казах аз, размишлявайки на глас, — мислиш ли, че приятелите му изобщо ще споменат за „Клубът на мъртвите“?

Алсид се замисли над думите ми и прокара палец през устните си.

— Може и да си права. А ако не отворят дума за „Клубът на мъртвите“, как биха могли да разкажат за… ъмм… спречкването? Знаеш ли какво биха направили? Биха решили, че предпочитат сами да се справят с този проблем.

Великолепна логика. Край, реших: никаква полиция.

— Тогава трябва да се отървем от това — пристъпих аз към същината на въпроса. — Как ще го направим?

Алсид беше практичен мъж, свикнал да решава проблемите, започвайки от най-големия.

— Трябва да го отнесем някъде извън града. За да направим това, трябва да го свалим до паркинга. За да направим това, трябва да го увием в нещо — каза той след кратък момент на размисъл.

— Завесата от душ кабината — предложих аз и кимнах към банята. — Ъмм… може ли да затворим гардероба и да обсъдим това някъде настрана?

— Разбира се — отвърна Алсид, който сякаш едва сега осъзна, че сме прекарали твърде дълго време в съзерцание на един отблъскващ труп.

Застанахме в средата на хола и проведохме заседание на комисията по извънредни ситуации. Първата ми работа бе да изключа напълно отоплението и да отворя прозорците. Усетихме миризмата на трупа късно, защото Алсид обичаше да стои на хладно и защото вратата на гардероба се затваряше плътно. Сега трябваше да проветрим помещението от слабата, но упорита миризма.

— Не мисля, че бих могъл да го нося пет етажа по стълбите — каза Алсид. — Трябва да изминем поне част от разстоянието с асансьора. Това е най-опасната част.

Продължихме да обсъждаме всички етапи на плана и да изпилваме детайлите, докато не се убедихме, че е напълно изпълним. Алсид ме попита два пъти дали съм добре и аз му дадох положителен отговор и двата пъти. Най-накрая ме осени прозрението, че той се страхува да не припадна или да не получа истерична криза.

— Никога не съм имала възможността да се проявя като твърде чувствителна — казах аз. — Това просто не ми е присъщо — ако Алсид очакваше, че ще ми е нужна амонячна сол за вдишване или че ще го моля да спаси горкичката малка Суки от големия страшен вълк, сбъркал беше жената.

Макар да не спирах да си повтарям, че владея положението, това не значеше, че бях абсолютно спокойна. Цялата треперех, когато отидох да взема завесата от банята, и с мъка се въздържах да не я изтръгна от релсата. Бавно и спокойно, повтарях си аз със свирепа решителност. Вдишай, издишай, свали завесата, постели я на пода в коридора.

По синьо-зелената завеса спокойно плуваха жълти рибки в стройни редици.

Алсид бе слязъл до паркинга, за да премести пикапа възможно най-близо до вратата на стълбището. На връщане предвидливо се беше сетил да донесе чифт работни ръкавици. Нахлузи ги и си пое дълбоко въздух, но може би сгреши — все пак се намираше само на крачка от трупа. Лицето му застина като маска и излъчваше единствено решителност, когато хвана трупа за раменете и рязко го дръпна.

Резултатът бе ужасяващо драматичен. Вкочаненият труп на върколака се заклати страховито и рухна напред. Алсид трябваше да отскочи встрани, за да избегне падащото тяло, което се стовари с трясък върху кухненския плот и се търкулна странично върху полиетиленовата завеса.

— Майчице мила! — възкликнах с треперещ глас и сведох поглед към резултата. — Добре се получи.

Тялото лежеше точно там, където го искахме. Двамата с Алсид се спогледахме и коленичихме като по команда в двата му края. Действахме в пълен синхрон. Хванахме едната страна на завесата, преметнахме я върху тялото, после повторихме същото с другата. И двамата си отдъхнахме, щом покрихме безжизненото лице. Алсид носеше със себе си и ролка плътно тиксо — истинските мъже винаги държаха тиксо в пикапите си — и го използвахме, за да облепим увитото в завесата тяло. После подгънахме хубаво краищата и залепихме и тях. Макар и едър, този върколак не беше много висок, за наш късмет.

Изправихме се и си позволихме минутка за отдих. Алсид заговори пръв.

— Прилича на голям зелен дюнер — отбеляза той.

Запуших устата си с длан, за да потисна смеха си. Алсид изненадано ме погледна над пакетирания труп. Внезапно и двамата прихнахме да се смеем. След като се успокоихме, попитах:

— Готов ли си за етап две?

Той кимна, аз облякох палтото си и отидох до асансьора, като бързо затворих вратата на апартамента след себе си, за да се застраховам от случайни минувачи.

В мига, в който натиснах бутона, зад ъгъла се появи някакъв мъж и застана до мен. Може би беше родственик на госпожа Осбърг или пък единият от сенаторите, долетял по работа в Джаксън. Беше около шейсетгодишен, добре облечен и достатъчно любезен да завърже разговор.

— Днес е много студено, нали?

— Да, но вчера беше още по-студено — отвърнах аз и втренчих поглед във вратата на асансьора. Исках да се отвори колкото се може по-бързо и той да изчезне.

— Скоро ли се нанесохте?

За пръв път през живота си изпитвах непоносимо раздразнение от нечия любезност.

— На гости съм — отвърнах аз възможно най-хладно, за да му покажа, че разговорът за мен е приключил.

— О! — лъчезарно възкликна той. — На кого?

За късмет на този твърде любезен човечец, асансьорът реши да се появи точно в този момент и го спаси, преди да съм му откъснала главата. Той учтиво ми кимна да вляза преди него, но аз отстъпих крачка назад и казах:

— Олеле, забравих си ключовете!

После отидох до съседния апартамент — онзи, в който не живееше никой — и почуках на вратата. Чух как вратата на асансьора се затваря зад гърба ми и въздъхнах с облекчение.

Когато прецених, че господин Бърборко вече се е качил в колата си и е напуснал паркинга — освен ако не е спрял на бариерата, да продъни ушите на пазача с плямпането си, — отново извиках асансьора. Беше събота и нямаше как да предскажа плановете за деня на различните обитатели. Според Алсид много от апартаментите бяха закупени като инвестиция и се преотстъпваха под наем на представители на законодателната власт, повечето от които би трябвало да са извън града за ваканцията. Постоянните жители обаче можеха да щъкат напред-назад в непредсказуеми часове и посоки — не само защото денят бе почивен, но и защото оставаха само две седмици до Коледа. Когато скърцащата кабина най-после се добра до петия етаж, вътре нямаше никого.

Върнах се пак до 504, почуках на вратата и изтичах обратно, за да задържа асансьора отворен. Алсид излезе от апартамента, помъкнал мъртвеца с краката напред. Движеше се с максималната възможна скорост за човек, преметнал вкочанен труп през рамо.

В този момент бяхме най-уязвими. Вързопът на Алсид не приличаше на нищо друго, освен на труп, увит в завеса за баня. Полиетиленовата материя не пропускаше миризмата, но тя все пак се усещаше в тясното пространство. Пропътувахме успешно един стаж, после още един. На третия етаж нервите ни не издържаха. Спряхме асансьора, вратата се отвори и с огромно облекчение установихме, че коридорът е празен. Изтичах към вратата на стълбището и я отворих за Алсид. После хукнах надолу пред него и огледах периметъра през стъклената врата към паркинга.

— Стой! — казах аз и вдигнах ръка. Жена на средна възраст и непълнолетно момиче разтоварваха покупки от багажника на тойотата си и водеха разгорещен спор. Момичето имаше покана за парти с преспиване. „Не“, каза майка й.

Тя трябваше да отиде, всичките й приятели щяха да са там. „Не“, каза майка й.

„Но, мамо, всички други майки са дали позволението си“. „Не“, каза майка й.

— Моля ви, не ползвайте стълбите — прошепнах аз.

Спорът им продължи и в асансьора, макар момичето да прекъсна оплакванията си с репликата; „Гадост, тук смърди на нещо!“, преди вратата да се затвори.

— Какво става? — прошепна Алсид.

— Нищо. И дано няма промяна.

Нямаше промяна в следващата една минута и аз тръгнах към пикапа, като непрекъснато се оглеждах, за да се уверя, че наистина съм сама. Намирахме се извън полезрението на пазача, който стоеше в малката си стъклена колибка до бариерата.

Отключих багажника на колата; слава богу, отзад имаше покривало. След още един обстоен оглед на паркинга изтичах към вратата на стълбището и почуках. Секунда по-късно я отворих широко.

Алсид се изстреля навън и хукна към пикапа като професионален спринтьор. Не можех да повярвам, че с толкова тежък товар може да се развие подобна скорост. Бутахме заедно с всички сили и най-накрая успяхме да натъпчем тялото в багажника. Хлопнахме задната врата с огромно облекчение и старателно я заключихме.

— Край на втори етап — обяви Алсид.

Да обикаляш улиците на един град с труп в багажника е ужасяващо изпитание, граничещо с параноя.

— Спазвай стриктно правилата за движение — напомних аз на Алсид и ми стана неприятно, че гласът ми звучеше толкова напрегнато.

— Добре, добре — сърдито отвърна той с не по-малко напрегнат глас.

— Мислиш ли, че онези хора там гледат към нас?

— Не мисля.

Очевидно бе по-добре да млъкна. Така и направих. Качихме се на същата магистрала, по която дойдохме в Джаксън и продължихме да се движим, докато градът изчезна напълно и наоколо ни остана само безлюдна пустош.

Стигнахме до изхода за Болтън и Алсид каза:

— Тук ми изглежда добре.

— Да, не е зле — съгласих се аз. Нямах повече сили да кръстосвам пътищата с труп в багажника. Местността между Джаксън и Виксбърг бе сравнително равна и представляваше предимно открити поля, осеяни тук-там с някое блато. Слязохме от магистралата и поехме на север, към гората. След десетина километра Алсид свърна надясно по някакъв път, който имаше спешна нужда от асфалтиране. От двете му страни се нижеха дървета, бледото зимно слънце едва се процеждаше между клоните им, а аз треперех в кабината на пикапа.

— Потърпи още малко — каза Алсид.

Кимнах отсечено.

От лявата ни страна се появи тесен черен път и аз го посочих с пръст. Алсид натисна спирачката, спогледахме се и постигнахме безмълвно съгласие. Алсид влезе в отбивката на заден ход, което ме изненада, но, в крайна сметка, реших, че е добра идея. Колкото по-навътре в гората потъвахме, толкова повече ми харесваше избраното от нас място. Виждаше се, че пътят е бил посипан с чакъл съвсем наскоро, така че нямаше да оставим следи от гуми — това първо. Освен това предположих, че този примитивен път може би водеше към ловно стопанство и скоро нямаше да бъде използван, тъй като сезонът за лов на елени беше приключил.

Така се и оказа. Малко по-късно пред погледа ми се появи табела, закована за дънера на едно дърво. На нея пишеше: „Ловен клуб «Кайли-Одъм». Частна собственост. Влизането забранено!“.

Въпреки това продължихме на заден ход. Бавно и внимателно.

— Ето тук — каза той, когато главният път изчезна напълно от полезрението ни. — Ти няма нужда да слизаш, Суки.

— Ще стане по-бързо, ако действаме заедно.

Опита се да ме изгледа заплашително, но аз го парирах с каменно изражение на лицето и, в крайна сметка, той се предаде с въздишка.

— Добре, да приключваме с това — каза той.

Въздухът бе студен и влажен. Ако човек останеше неподвижен дори за минута, ледената влага започваше да се просмуква чак до костите му. Усещах, че температурата бързо се понижаваше, а яркото слънце от сутринта бе само приятен спомен. Идеален ден да се отървеш от труп. Алсид отвори багажника, нахлузихме ръкавици и уловихме синьо-зеления вързоп. Веселите жълти рибки изглеждаха крайно нелепо в тази скована от студ гора.

— Дърпай здраво — инструктира ме Алсид и след като преброи до три, двамата дръпнахме с всичка сила. Успяхме да го измъкнем едва до половината.

— Готова ли си? Хайде още веднъж. Едно, две, три!

Дръпнахме рязко още веднъж и под натиска на собствената си тежест тялото изхвърча от пикапа и се стовари на пътя.

Ако можехме да офейкаме мигновено, щях да съм много по-щастлива, но по предварително начертания план трябваше да вземем завесата със себе си.

Тиксото и завесата сигурно гъмжаха от отпечатъци, а вероятно имаше и куп други микроскопични улики, за които дори не подозирах.

Ненапразно гледам канал „Дискавъри“.

Алсид имаше швейцарско ножче и аз охотно му предоставих честта да свърши тази конкретна работа сам. Държах отворена торба за боклук, а той режеше парчета от завесата и ги тъпчеше вътре. Опитах се да не гледам, но любопитството ми надделя, естествено.

Във външния вид на трупа не се наблюдаваше разхубавяване.

Приключихме и с този етап от плана, и то много по-бързо, отколкото очаквах. Тръгнах обратно към пикапа, но Алсид не помръдваше от мястото си, вперил поглед в небето. Изглеждаше така, сякаш душеше гората.

— Тази нощ има пълнолуние — каза той. Тялото му потръпна. Когато ме погледна, очите му изглеждаха различни. Не че бяха променили цвета или формата си, но имах чувството, че през тях ме гледаше съвсем различен човек.

Намирах се съвсем сама в гората със спътник, поел към друго измерение. Вътрешно се разкъсвах от противоречиви импулси — да крещя, да избухна в сълзи или да избягам. Но вместо това му се усмихнах лъчезарно и зачаках. След дълга напрегната пауза Алсид най-после проговори:

— Хайде да се връщаме в пикапа.

Втурнах се към кабината и с радост се покатерих ма седалката.

— Как е бил убит според теб? — попитах аз, след като прецених, че Алсид е имал достатъчно време да дойде на себе си.

— Според мен някой добре му е усукал врата — отвърна той. — Но не мога да проумея как е влязъл в апартамента. Сигурен съм, че снощи заключих вратата. Убеден съм в това. Тази сутрин пак беше заключена.

Опитах се да разгадая този проблем, но нищо не можах да измисля. После се зачудих как точно настъпва смъртта, ако вратът ти е счупен. Но реших, че темата не е особено благодатна за размисъл.

На път към апартамента спряхме в „Уолмарт“. Както можеше да се очаква за уикенд преди коледните празници, вътре гъмжеше от клиенти. Отново си помислих: „Не съм купила нищо за Бил“.

И ме прониза остра болка в сърцето, когато осъзнах, че може би никога няма да купя на Бил коледен подарък. Нито сега, нито когато и да било.

Имахме нужда от ароматизатор за въздух, от „Доместос“ (за да почистим гардероба) и от нова завеса за банята. Потиснах отчаянието си в дълбините на изтерзаната си душа и закрачих малко по-бодро. Алсид ми позволи да избера завесата за баня и това ми достави удоволствие. Той плати в брой, за да не оставяме документални следи от посещението си.

Проверих маникюра си веднага щом седнахме обратно в колата. Изглеждаше в отлично състояние. После се замислих за собствената си коравосърдечност — как можех да се тревожа за ноктите си в такъв момент? Току-що се бяхме отървали от мъртвец! В продължение на няколко минути просто седях и изпитвах колосално презрение към себе си.

Споделих това с Алсид, който изглеждаше доста по-отзивчив, откакто се бяхме върнали в цивилизования свят с един пътник в колата по-малко.

— Е, какво толкова, нали не си го убила ти? — изтъкна той. — Не си… нали?

Посрещнах зеления му поглед със съвсем леко изумление.

— Не съм, разбира се. А ти?

— Не — отвърна той и от изражението на лицето му разбрах, че е очаквал от мен да му задам този въпрос. А на мен и през ум не ми мина да го направя.

Макар и изобщо да не подозирах Алсид, все някой бе превърнал онзи върколак в труп. За пръв път се замислях кой би могъл да напъха тялото в гардероба. До този момент се интересувах единствено от това как да опразним гардероба.

— Кой има ключ от жилището? — попитах.

— Само баща ми и аз… и чистачката, която се грижи за повечето апартаменти в сградата. Но тя няма собствен ключ. Получава го за временно ползване от управителя на кооперацията.

Завихме по уличката зад редицата от магазини и Алсид изхвърли торбата за боклук, в която се намираше старата завеса за баня.

— Списъкът изобщо не е дълъг.

— Да — бавно каза Алсид. — Да, така е. Но аз знам, че баща ми в момента е в Джаксън. Говорих с него по телефона тази сутрин, веднага щом станах. Чистачката идва само когато оставим съобщение на управителя. Той има дубликат от ключа ни. Дава й го само когато й трябва и после тя му го връща.

— Ами пазачът на паркинга? Той цяла нощ ли е на смяна?

— Да, защото той е единствената защита от хора, които биха могли да се промъкнат в подземния паркинг и да се качат в асансьора. Досега ти си влизала само оттам, но сградата всъщност има и параден вход откъм улицата. Тази входна врата е винаги заключена. Няма пазач, но трябва да разполагаш с ключ, за да влезеш.

— Значи, ако някой успее да се промъкне покрай пазача, спокойно би могъл да се качи до апартамента ти с асансьора, без да го спре никой.

— О, да.

— И този някой трябва да отключи вратата на апартамента ти…

— Да, а след това да внесе вътре тялото и да го натъпче в гардероба. Звучи ми доста невероятно — каза Алсид.

— Но очевидно точно така е станало. О, между другото… ти давал ли си някога ключ на Деби? Може би някой е взел назаем нейния? — положих огромно усилие да си придам безразличие. Но вероятно не се справих много добре.

Дълга пауза.

— Да, тя имаше ключ — мрачно отвърна Алсид. Прехапах устни, за да не изстрелям следващия логичен въпрос. — Не, не ми го е връщала.

Дори не ми се наложи да питам.

Алсид наруши напрегнатото мълчание и предложи да обядваме. Колкото и странно да беше, наистина умирах от глад.

Хапнахме в ресторант „Халмал“, който се намираше близо до центъра и се помещаваше в някакъв стар склад. Между масите имаше достатъчно голямо разстояние, така че можехме да си говорим, без да се страхуваме, че някой може да извика полицията.

— Не мисля, че е възможно — прошепнах — някой да заобиколи жилищната ти кооперация с труп през рамо. Без значение по кое време на денонощието.

— Ние току-що го направихме — безапелационно отвърна той. — Предполагам, че трябва да е станало след полунощ, в промеждутъка между два и седем часа сутринта. Ние заспахме към два, нали?

— По-скоро към три. Забрави ли за посещението на Ерик?

Погледите ни се срещнаха. Ерик. Еврика!

— Но защо му е да прави това? Да не би да е луд по теб? — откровено попита Алсид.

— Не чак толкова луд — смутено измърморих аз.

— О, просто иска да се напъха в гащите ти.

Кимнах, но без да го гледам в очите.

— Желаещите май трябва да се наредят на опашка — измънка той под носа си.

— Да бе — изсумтях аз. — Ти още точиш лиги по оная Деби, не можеш да го отречеш.

Погледите ни отново се срещнаха. По-добре да разнищим този въпрос веднъж завинаги и да приключваме с него.

— Четеш ми мислите много по-добре, отколкото предполагах — каза Алсид. Широкото му лице изглеждаше унило. — Но тя не е… Защо изобщо мисля за нея? Дори не помня защо съм я харесвал. Харесвам теб, и то дяволски много.

— Благодаря — отвърнах аз и му се усмихнах от сърце. — И аз те харесвам дяволски много.

— С теб очевидно сме много по-подходящи един за друг, отколкото за досегашните си половинки — каза той.

Неоспорима истина.

— Да, бих била щастлива с теб.

— И аз с удоволствие бих споделял деня си с теб.

— Но, изглежда, няма да ни огрее подобно щастие.

— Да — тежко въздъхна той. — И на мен така ми се струва.

Младата сервитьорка ни се усмихваше, докато излизахме от ресторанта, и с всички сили се стараеше да покаже на Алсид колко хубаво й стоят тесните й джинси.

— Ето какво смятам да направя — каза Алсид. — Ще направя всичко възможно да изкореня Деби от съзнанието си. И един ден, когато най-малко го очакваш, ще се появя на вратата ти с надеждата, че вече си се отказала от своя вампир.

Усмихнах се.

— И ще заживеем щастливо заедно до края на дните си?

Той кимна.

— Е, вече имам нещо, което да чакам с нетърпение — отвърнах.