Ключът

1

Ал Хилах, провинция Бабил,

Централен Ирак

Пустинният воин се взираше през жуления от пясъка прозорец, очила скриваха очите му, а куфията - останалата част от лицето. Всичко наоколо бе избеляло до цвета на кост - къщите, камъните, дори хората.

Воинът наблюдаваше мъжа, който влачеше крака по отсрещния тротоар, увил плътно около лицето си собствената си куфия, за да се предпази от носените от вятъра песъчинки. Минувачите бяха рядкост в тази част на града и това бе съвсем естествено, при положение че слънцето се бе издигнало високо в небето и температурата надхвърляше петдесет градуса. Въпреки това трябваше да действат бързо.

От вътрешността на сградата, останала зад гърба му, долетя приглушен удар, последван от слаб стон. Пустинният воин не откъсваше поглед от минувача, за да провери дали не е чул нещо, но онзи продължаваше да върви невъзмутимо, като се стараеше да се придържа към тясната ивица сянка, хвърляна от фасадата, надупчена от автоматни откоси и шрапнели от гранати. Воинът проследи минувача, докато той не изчезна сред маранята, и насочи вниманието си към помещението.

Канцеларията зад гърба му бе част от автосервиз, разположен в покрайнините на града. Вонеше на масло, пот и евтини цигари. На едната стена бе окачена снимка в рамка, от която собственикът на сервиза сякаш оглеждаше самодоволно купищата книжа и резервни части около себе си. Стаята бе достатъчно голяма, за да побере бюро и два стола, и достатъчно малка, за да може обемистият климатик да поддържа поносима температура. Но само когато работеше. В момента бе изключен. И в помещението бе горещо като в пещ.

От месеци градът страдаше от режим на тока, една от многобройните трудности, които жителите му трябваше да преодолеят в името на своето освобождение. Хората вече говореха за управлението на Саддам като за доброто старо време. Вярно, понякога някой изчезваше безследно, но поне лампите светеха. Удивително колко бързо забравяха миналото. Той обаче не забравяше нищо. По времето на Саддам също бе извън закона. Извън закона остана и по време на сегашната окупация. Не дължеше вярност никому освен на самата земя и самата страна.

Ново стенание, причинено от силна болка, го върна в настоящето. Започна да изпразва чекмеджетата, да отваря шкафовете с надеждата да открие камъка, който търсеше, и да изчезне в пустинята преди по улицата да мине някой патрул. Но човекът, който притежаваше камъка, очевидно знаеше цената му. Тук нямаше и следа от него.

Свали снимката от стената. Гъсти черни мустаци като онези, които носеше Саддам Хюсеин, върху затлъстяло лице, превърнато в безформена маса плът. Бяла дишдаша²¹, силно опъната на корема. Ръце, прегърнали две свенливо усмихнати момичета, които за нещастие бяха наследили чертите на баща си. Тримата се бяха подпрели на паркирания бял джип. Мъжът огледа фотографията внимателно, после чу, че климатикът заработи, и почувства полъха горещ въздух над главата си. Усмихна се и тръгна към задната част на сервиза с фотографията в ръце.

Работното помещение заемаше почти цялата задна част на сградата. Тук бе по-тъмно, отколкото в канцеларията, и също толкова горещо. Неоновите лампи висяха безполезно от тавана, а вентилаторът в ъгъла стоеше неподвижен и безмълвен. Тясна ивица слънчеви лъчи, проникнали през двата малки прозореца в задната стена, осветяваше двигател, окачен на вериги, които изглеждаха прекалено тънки, за да понесат тежестта му Под двигателя бе поставена работна маса, на която привързан с тънка тел лежеше мъжът от снимката и се опитваше да си поеме дъх. Беше гол до кръста и огромният му силно окосмен корем се издигаше и спускаше при всяко вдишване и издишване. Носът му бе окървавен и счупен, едното му око бе толкова подуто, че почти не се виждаше. Алени струйки кръв се стичаха край местата, където тънката тел се бе впила в потната му кожа.

Над него стоеше мъж с прашни дрехи, чието лице също бе скрито от очила и куфия.

- Къде е? - попита той и бавно вдигна окървавената щанга, която държеше.

Дебелакът не промълви нито дума, само поклати глава и дишането му се учести в очакване на поредна порция болка. От носа му потекоха кървави сополи и се стекоха по мустаците му. Той затвори здравото си око и стисна силно клепача. Щангата се издигна по-високо.

В този момент в помещението влезе пустинният воин.

Лицето на дебелака бе разкривено в очакване на поредния удар. Когато той не последва, дебелакът отвори здравото си око и видя, че над него се е изправил втори мъж.

- Това дъщерите ти ли са? - попита новодошлият и протегна снимката. - Хубави са. Може би те ще ни кажат къде техният babba крие разни неща?

Гласът му бе дрезгав като шкурка.

Дебелият мъж мигом позна гласа и в окото му проблесна страх, а пустинният воин разви бавно куфията си, свали очилата, които предпазваха очите му от пясъка, и пристъпи под тясната ивица слънчеви лъчи. Светлината накара зениците му да се свият до миниатюрни черни точици и да избледнеят почти до сиво. Дебелакът забеляза характерния им цвят, сетне отмести поглед към неравния белег, който преминаваше през гърлото на мъжа.

- Знаеш ли кой съм аз? - попита воинът.

Дебелакът кимна.

- Кажи го.

- Ти си Аш’абах. Ти си... Дух.

- Тогава знаеш защо съм дошъл.

Ново кимване.

- В такъв случай кажи ми къде е. Или предпочиташ да стоваря този двигател върху главата ти и да доведа дъщерите ти тук, за да ви направя нова семейна снимка?

При споменаването на семейството му изражението на мъжа стана предизвикателно.

- Ако ме убиеш, няма да откриеш нищо - каза той. - Няма да намериш нито онова, което търсиш, нито дъщерите ми. Предпочитам да умра, отколкото да ги изложа на опасност.

Дух остави снимката на работния плот и извади от джоба си навигационната система, която бе свалил от арматурното табло на джипа. Натисна един бутон и обърна екрана към мъжа, за да го види. На дисплея се появи списък с последните дестинации. Третата отгоре надолу бе арабската дума за дом. Дух чукна сензорния екран и на него се появи карта на жилищен квартал в другия край на града.

В този миг всяко желание за съпротива у дебелака се изпари. Той си пое дъх, опита да овладее гласа си и съобщи на Дух онова, което той държеше да чуе.

*

Джипът подскачаше по разбитото шосе покрай един от многобройните напоителни канали, прорязващи земите на изток от Ал Хилах. Околността представляваше удивителна комбинация от гола пустош и участъци, покрити с гъста тропическа растителност. Бе известна като Плодородния полумесец, част от древна Месопотамия, земята между двете реки. Пред погледите им се простираха тучни треви и финикови палми, израснали покрай бреговете на една от тях - Тигър, докато водите на Ефрат течаха зад гърбовете им. Между древните граници, очертани от тези две реки, човечеството бе изобретило писмеността, математиката, колелото. Мнозина вярваха, че тук някога се е намирал Едем, Райската градина, но никой не бе успял да я открие. Авраам, бащата на трите велики религии: исляма, юдаизма и християнството, бе роден тук. И пак тук се бе появил Дух, роден от земята, на която служеше като неин верен син.

Автомобилът мина покрай палмова градина, след което заподскача по голата бяла като тебешир пустиня, съсухрена, втвърдена като бетон, изпечена от безмилостното слънце.

Дебелакът простенваше, когато пулсиращата болка прогаряше раните му. Дух не му обръщаше внимание, вперил поглед през предното стъкло към купчината камъни, започнала да се оформя в далечината. Прекалено рано бе да прецени какво е това и колко път им остава дотам. Горещината, напекла пустинята, си правеше шеги с разстоянията и времето. Гледката, разкрила се пред него, спокойно можеше да е декор за някоя сцена от Библията - същата гола и пуста земя, същото сухо като пергамент небе, сякаш изпепелено от горещината.

Колкото повече приближаваха, толкова по-ясни очертания започна да придобива миражът. Оказа се доста по-голям, отколкото бе решил първоначално. Дух: квадратна двуетажна постройка, вероятно изоставен хан, обслужвал някога камилските кервани, прекосявали тези древни земи. Тънките му глинени тухли, изпечени от същото това слънце преди хиляди години, днес се ронеха, за да се превърнат в същата онази пръст, от която са били направени някога.

„Защото си пръст - помисли си Дух, докато оглеждаше околността, - и в пръст ще се превърнеш“.

Когато приближиха, забелязаха следи от взривове и снаряди, надупчили стените. Бяха скорошни - или тук бе унищожено гнездо на съпротивата, или англичаните или американците бяха използвали кервансарая за мишена за учебна стрелба. Дух стисна зъби от яд и се зачуди как ли биха реагирали нашествениците, ако въоръжени иракчани започнат да взривяват Стоунхендж или Маунт Ръшмор.

- Там. Спрете там - каза дебелакът и посочи ниската купчина камъни, струпана на няколкостотин метра встрани от руините на хана.

Шофьорът насочи автомобила натам и спря със скърцане на спирачки. Дух огледа хоризонта, видя трептящия топъл въздух, който се издигаше над горещата земя, лекото полюшване на листата на палмите, а също и облака прах в далечината, предизвикан най-вероятно от някоя военна колона. Тя обаче бе прекалено далеч и не представляваше заплаха за момента. Дух отвори вратата на колата - адската жега го обгърна мигом - и каза на пленника си:

- Покажи!

Дебелакът се затътри по изпечената от слънцето земя, а Дух и шофьорът го последваха, като стъпваха точно там, където бе стъпил пленникът им, за да не би той да се опита да ги подмами и да задействат някоя противопехотна мина. Мъжът спря на три метра от купчината камъни и посочи земята. Дух проследи протегнатата му ръка и видя, че земята на това място е леко вдлъбната.

- Капан?

Дебелакът го изгледа така, сякаш Дух току-що е обидил и него, и целия му род.

- Разбира се - отвърна той и протегна ръка за ключовете от автомобила. Взе ги и насочи висулката, окачена на ключодържателя, към земята. Чу се приглушеното прещракване на заключващ механизъм, деактивиран от дистанционното в ръката му. Дебелакът коленичи и разрови пръстта, под която се показа капак, заключен в единия с край с катинар, увит в найлонова торбичка. Дебелакът избра от връзката един малък ключ и отключи катинара.

Слънчевите лъчи осветиха тъмния проход. Дебелакът се спусна по стръмната стълба. Дух го следеше неотклонно зад дулото на пистолета си. Онзи вдигна поглед и примигна със здравото си око срещу ярките слънчеви лъчи.

- Ще взема фенерче - каза и протегна ръка в мрака.

Дух не отвърна нищо, само присви показалец около спусъка в случай че дебелакът вземе не фенерче, а нещо друго. Миг по-късно лъч светлина проряза мрака и освети подутото лице на собственика на сервиза.

Шофьорът се спусна подире му, а Дух огледа хоризонта за последен път. Облакът прахоляк се бе отдалечил - военната колона явно се бе насочила на север към Багдад. Не се виждаше жива душа. Доволен, че са съвсем сами, Дух се спусна в мрачното подземие.

Пещерата, изсечена в твърдата скала от някое древно племе, обитавало тези земи, бе голяма. Покрай стените бяха наредени стелажи от онези, които се използваха във военните складове и арсенали, но тези бяха покрити с нещо като завеси от плътен найлон, които да ги предпазят от праха. Дух протегна ръка и отметна една от завесите. Рафтовете бяха пълни с оръжие, предимно грижливо подредени автомати АК-47, всички със следи, които свидетелстваха, че са били използвани в не една и две битки. Под тях бяха наредени метални кутии с надписи на китайски, руски и арабски, в които имаше патрони калибър 7,62 мм.

Дух тръгна покрай рафтовете и започна да отмята найлоновите завеси. Зад тях имаше оръжия, артилерийски снаряди, пачки долари, подредени като тухли, торби с изсушени листа и бял прах... Най-накрая - в дъното на пещерата, разположено на един празен иначе рафт - той откри онова, което търсеше.

Издърпа увития със зебло вързоп, почувства тежеста на предмета в него и го разви почтително със същата предпазливост, с която би свалил бинтове от изгорена плът. В зеблото имаше плоска каменна плоча. Той я наклони към светлината, за да огледа протритите от времето знаци върху повърхността ѝ. Проследи очертанията им с пръст - буквата Т, но обърната наопаки.

Шофьорът надникна над рамото му, без да отклонява пистолета си от заложника им.

- Какво пише?

Дух уви камъка в зеблото.

- Написано е на изгубения език на боговете - отвърна той, взе вързопа и го гушна нежно като бебе. - Не ни е писано да го прочетем, а само да го пазим. - Пристъпи към дебелака и впери поглед в подутото му лице. Светлите му очи проблеснаха необичайно ярко в сумрака. - Това принадлежи на тази земя. Не бива да бъде оставяно на един рафт редом с подобни неща. Откъде го взе?

- Даде ми го един козар, размени го за два автомата и малко муниции.

- Кажи ми името му и къде мога да го открия.

- Беше бедуин. Не знам как се казва. Бях в Рамади по работа и той донесе камъка, искаше да го продаде заедно с разни вехтории. Каза, че го бил намерил в пустинята. Може да е казал истината, а може и да е излъгал. Платих му добре - отвърна дебелакът и погледна Дух със здравото си око. - А сега ти ще ми го откраднеш.

Дух обмисли получената информация. Рамади се намираше на половин ден път на север. Градът беше един от основните центрове на съпротива по време на нашествието, а и сега, по време на окупацията, затова бе бомбардиран и обстрелван многократно. По-голямата част от него бе в руини и мнозина го смятаха за прокълнат и го избягваха. Там някога се бе издигал и един от дворците на Саддам, отдавна плячкосан от крадци. Напълно възможно бе реликвата да е дошла оттам. Покойният иракски президент също бе крадец, който ограбваше и трупаше за себе си съкровищата на своята страна.

- Кога се сдоби с него?

- Преди десетина дни, по време на ежемесечния пазар.

Кой знае колко път бе изминал за това време бедуинът, повел своите кози или овце към пустинята, заемаща площ от стотици квадратни километри. Дух вдигна вързопа, за да може дебелакът да го огледа по-добре.

- Ако отново попаднеш на подобно нещо, купи го и ме уведоми. По този начин ще се превърнеш в мой приятел. Ясно ли е? Знаеш, че мога да съм полезен приятел. Знаеш и че не би искал да съм ти враг.

Мъжът кимна.

Дух го изгледа за момент, после си сложи очилата, които защитаваха очите му от пясъка.

- Какво да правим с другите неща? - попита шофьорът.

- Остави ги. Не е нужно да лишаваме човека от средствата, с които си изкарва прехраната - каза Дух, обърна се към стълбата и започна да се изкачва нагоре към светлината на деня.

- Почакай!

Дебелакът го гледаше объркано, очевидно изненадан от тази неочаквана проява на милост.

- Онзи бедуински пастир... носеше червена футболна шапка. Предложих му да я купя, беше шега, но той се засегна. Каза, че била най-ценното му притежание.

- На кой отбор беше шапката?

- „Манчестър Юнайтед“... Червените дяволи.

2

Ватиканът

Държавният секретар на Ватикана кардинал Клементи дръпна силно от цигарата си и зажаднялото му за никотин тяло пое дима, който му носеше успокоение. Кардиналът гледаше туристите, наводнили площад „Свети Петър“, досущ като някое всемогъщо божество, вперило изпълнен с отчаяние поглед в своето творение. Няколко групи туристи бяха застанали точно под него, като ту свеждаха глави към пътеводителите, които държаха в ръце, ту вдигаха погледи към прозореца му. Беше сигурен, че не са в състояние да го видят, тъй като добре ушитата му черна кардиналска дреха му помагаше да се слее със сенките. И бездруго туристите искаха да видят другиго, а не него. Дръпна отново от цигарата и видя, че туристите проумяха грешката си и вкупом насочиха погледи към прозорците на папските апартаменти, разположени вдясно от кабинета му. Пушенето в сградата бе забранено, но държавният секретар на Ватикана не смяташе това удоволствие, което бездруго си позволяваше толкова рядко в личните си покои, за злоупотреба с властта, с която разполагаше в града-държава. Обикновено се ограничаваше до две цигари дневно, но този ден бе различен - в момента пушеше петата си цигара, а до обяд имаше още доста време.

Пое дълбоко дъх от изпълнения с никотин въздух, угаси цигарата в мраморния пепелник на перваза и се обърна към бюрото си, отрупано със свидетелствата за сполетелите го неблагоприятни вести. Както бе разпоредил, сутрешните вестници го очакваха, подредени досущ като държавите върху политическата карта на света: американските - отляво, руските и австралийските - отдясно, а по средата европейските. Заглавията обикновено бяха различни, като всяко отразяваше най-често манията по някоя национална знаменитост или поредния политически скандал.

Днес обаче всички заглавия бяха едни и същи. Всъщност заглавията бяха едни и същи от седмица. Снимките на първите страници на вестниците също бяха едни и същи - мрачната планинска крепост, известна като Цитаделата, разположена в сърцето на древния турски град Руин.

Руин бе една от атракциите на съвременната църква, древен център на църковна мощ. превърнал се редом с Лурд и Сантяго де Компостела в едно от най-популярните и непреходни католически светилища. Издълбана в отвесната планина от човешка ръка, Цитаделата на Руин бе най-старата обитавана постройка на света и родно място на католическата църква. Първата Библия била написана между тайнствените ѝ стени и мнозина вярваха, че тук се пазят най-големите тайни на раннохристиянската църква. Голяма част от ореола на загадъчност, обвил Цитаделата, се дължеше на строго следваната традиция на мълчание. Монасите, които живееха в Цитаделата, нямаха право да напускат свещената планина - влезеха ли в нея, нямаха право да излизат. Грижите за издълбаната планина с нейните високи бойници и тесни прозорци лягаха изцяло върху плещите на обитателите ѝ. Благодарение на техните усилия Цитаделата бе добила този еклектичен вид на нещо строено, но недостроено, занемарено и дори порутено, което бе дало името на града. Въпреки външния си вид Цитаделата определено не бе руина. Тя бе единствената крепост в протежение на цялата история на човечеството, която никога не е била превземана, единствената, опазила до наши дни своите древни съкровища и тайни.

Преди седмица обаче един монах се бе качил на върха на планината. Телевизионните камери, които не бяха пропуснали нито едно негово движение, показаха как той бе изобразил с крайниците си древния Тау, символ на Тайнството, най-голямата тайна, пазена в Цитаделата, след което проследиха скока на монаха, който се бе хвърлил от върха на планината.

Обществената реакция на жестоката смърт на монаха разпали силни антицърковни настроения, довели до директна атака срещу Цитаделата. Серия експлозии бяха озарили нощното небе над турския град и бяха разкрили тунел в основата на крепостта. За първи път в историята Цитаделата бе напусната от част от своите обитатели - десетима монаси и трима миряни, всичките с различна степен на наранявания - и оттогава вестниците не пишеха за нищо друго.

Клементи взе сутрешното издание на „Ла Република“, един от най-популярните италиански всекидневници, и прочете заглавието на първа страница:

ПОСЛЕДНИ НОВИНИ ЗА ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ ЦИТАДЕЛАТА

Разкрита ли е истината за Тайнството?

Това бе въпросът, който бяха задали всички вестници, използвайки експлозията като повод да извадят наяве всеки мит и слух за Цитаделата и нейната прочута тайна. Основната причина, довела през IV в. до преместването на центъра на църковна власт от Руин в Рим, бе стремежът на църквата да се дистанцира от забуленото си в тайни минало. Оттогава Цитаделата се бе грижила сама за своите дела и сама бе поддържала реда сред членовете на своя орден. До днес.

Клементи взе друг вестник - британски таблоид с илюстрация на блестящ потир над Цитаделата и заглавие:

ЦЪРКВАТА В КРИЗА

Ще бъде ли разкрит „Светият Граал“ на всички тайни?

Публикациите в някои други вестници фокусираха вниманието върху по-зловещи и сензационни аспекти на историята. От тринайсетте души, слезли от планината, бяха оцелели едва петима, останалите бяха починали в резултат на получените наранявания. Материалите бяха богато илюстрирани: снимки, направени при оскъдно осветление над главите на парамедиците, които тикаха количките с лежащите върху тях монаси към линейките, снимки, направени вече с помощта на светкавици, на които ясно се различаваха зелените раса и червената кръв, която течеше от ритуалните рани върху телата им.

Цялата тази история бе нанесла кошмарен удар върху репутацията на църквата, беше я накарала да заприлича на някакъв смахнат таен средновековен култ. Подобна ситуация би създала сериозни проблеми дори в най-добрите времена на църквата, а сега - когато Клементи трябваше да се погрижи за толкова много други неща и се нуждаеше Цитаделата да пази тайните си по-строго от всякога - бе направо пагубна.

Кардиналът се отпусна тежко зад бюрото си, почувствал цялата тежест на отговорностите, с които бе натоварен. Като държавен секретар на Ватикана той бе де факто министър-председател на града-държава и упражняваше огромно влияние върху делата на църквата както на местно, така и на международно ниво. При нормални обстоятелства съветът в Цитаделата би трябвало да се справи със ситуацията в Руин. Подобно на Ватикана, Цитаделата също бе автономна държава в държавата и разполагаше със собствена власт и влияние, но от експлозията насам кардинал Клементи не бе получавал никакви - абсолютно никакви - новини от Руин. Именно това мълчание, а не врявата на световната преса безпокоеше кардинала най-силно. То означаваше, че преодоляването на кризата в Руин трябва да се превърне в негова основна задача.

Клементи протегна ръце над морето от вестници и въведе няколко команди в компютъра си. Пощенската му кутия бе задръстена със съобщения, свързани със задачите му за деня, но той не им обърна внимание и влезе в папката, озаглавена РУИН. Появи се прозорче, което поиска oт него да въведе парола, и той внимателно набра съответните символи, тъй като знаеше, че ако сбърка дори само една буква, компютърът му ще блокира и на специалистите ще им трябва цял ден, за да го оправят. Появи се изображението на пясъчен часовник, което показваше, че процесорът обработва сложния кодиращ софтуер, след което се отвори нова пощенска кутия. Беше празна. Нито дума от Руин. Кардиналът остави празно полето за тема на съобщението и написа:

Нещо?

Натисна „изпращане“ и след като видя как съобщението изчезва от екрана, подреди вестниците в спретната купчинка и прегледа някои от писмата и докладите, които очакваха подписа му.

В мига, в който експлозията бе разтърсила Цитаделата, Клементи бе мобилизирал множество агенти на църквата със задачата да следят ситуацията отблизо. Бе използвал ресурсите на Цитаделата, за да дистанцира Ватикана от ситуацията там с надеждата, че съветът във вътрешността на планината ще реагира бързо и ще се заеме с разчистването на цялата тази бъркотия. Подреденият му ум на политик разглеждаше предприетите мерки като разгръщане на наличните военни ресурси за справяне с надвисналата заплаха. И през ум не му бе минало, че може да се наложи да даде команда за откриване на огън.

Отвън долиташе глъчката на туристите, които се шляеха по площада, възхищавайки се на величието на църквата, без да имат и най-малка представа за котела с проблеми, който вреше и кипеше зад фасадата ѝ. Звук досущ като почукване с нож по чаша за вино оповести пристигането на съобщение, което кардиналът очакваше.

Нищо. Носи се слух, че деветият монах ще умре. Какво да правя с останалите?

Пръстите му надвиснаха над клавиатурата, готови да наберат отговора. Вероятно ситуацията щеше да се реши от само себе си. Ако и този монах умреше, щяха да останат само четирима оцелели. Трима от тях обаче бяха миряни, цивилни, които не бяха обвързани с клетва за мълчание и послушание към майката-църква. Тъкмо те представляваха най-голямата заплаха.

Хвърли поглед към купчината вестници в ъгъла на бюрото си и видя снимките им - две жени и един мъж. Обикновено Цитаделата решаваше подобни проблеми с характерната си ловкост и решителност, тъй като тримата представляваха заплаха за вековната тайна, пазена в планината. Клементи обаче бе служител на Ватикана, което означаваше, че е повече политик, отколкото свещеник, и не действаше по толкова директен начин. За разлика от прелата в Руин, той не бе свикнал да подписва смъртни присъди.

Кардинал Клементи се надигна от бюрото си и тръгна към прозореца, сякаш за да се дистанцира от решението, което трябваше да вземе.

През последната седмица туристите и журналистите бяха забелязали признаци на живот в планината - преминаването на свещи покрай някои от високите прозорци, излизането на дим от комините... Рано или късно на монасите щеше да им се наложи да нарушат своето мълчание, да подновят контактите си със света и да разчистят собствената си бъркотия. Дотогава обаче Клементи трябваше да прояви търпение, да опази ръцете си чисти, а ума си съсредоточен върху бъдещето на църквата и главните опасности, пред които бе изправена тя, опасности, които нямаха нищо общо нито с Руин, нито с тайните на миналото.

Посегна към пакета цигари, оставен на перваза; подготвяше се да подпечата взетото решение с шестата си цигара за деня, когато по мраморните плочи на коридора отвън отекнаха стъпки на елегантни кожени обувки. Някой идваше и походката му бе прекалено бърза, за да става въпрос за нещо рутинно. На вратата се почука рязко и на прага изникна слабата, изпита фигура на епископ Шнайдер.

- Какво има? - Въпросът на Клементи издаде раздразнението му в много по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал. Шнайдер бе личният му секретар, един от онези епископи кариеристи, наподобяващи на гущери, които живеят на самия ръб на кратера на някой вулкан в опасна близост до изпепеляващата му мощ, но без никога да се опарят. Бе изключително полезен и ефикасен, но Клементи не бе в състояние да прояви повече любезност. Днес обаче обичайното лустро и непринудена самоувереност на Шнайдер изглеждаха помръкнали.

- Те са тук - съобщи той.

- Кои?

Всъщност кардинал Клементи не се нуждаеше от отговор. Изражението на Шнайдер бе достатъчно красноречиво.

Клементи грабна цигарите и ги пъхна в джоба си. Сигурен бе, че през следващите няколко часа ще изпуши целия пакет.

3

Руин, Южна Турция

Дъждът се лееше като из ведро, водната пелена се спускаше от ниското сиво небе и се люшваше ту наляво, ту надясно, подпомогната от чезнещата жега на късния следобед. Дъждът се сипеше от облаците, събрали се над планините Тавър и по време на пътя си на изток увлекли всяка капка влага от въздуха, прелетели над ледниците и насочили се към предпланините, където лежеше древният град Руин, заобиколен от остри назъбени планински ридове. Острият силует на Цитаделата, издигнал се в центъра на града и устремил се към небето, разкъсваше пелената от облаци и от нея се изливаше дъжд, който придаваше особен блясък на отвесните склонове и се стичаше към земята, за да напълни отдавна пресъхналия ров около Цитаделата.

В Стария град туристите се придвижваха с мъка по мокрите улици, водещи към Цитаделата, подхлъзваха се по калдъръма, трупаха се край магазинчетата за сувенири, за да си купят червени найлонови дъждобрани, наподобяващи монашески раса. Някои бяха обикновени зяпачи, дошли просто за да отметнат Цитаделата от дългия списък със световни забележителности, които бяха решили да посетят, но други бяха предприели пътуването до Руин, водени от по-традиционни мотиви. Това бяха поклонниците, дошли да се помолят и да отдадат почит на това свято място с надеждата да получат в замяна покой както за ума, така и за душата. През последната седмица броят на туристите се бе увеличил, тъй като много хора бяха привлечени от последните събития и необичайната поредица природни бедствия, последвали експлозията в Цитаделата: земетресения в страни, които бяха стабилни в сеизмологично отношение, гигантски вълни цунами, връхлетели брегове, които не бяха защитени от диги, непредсказуеми и необичайни за сезона климатични промени — досущ като този студен порой, който се лееше в късната турска пролет.

Хората продължаваха да вървят нагоре по мокрите хлъзгави улички, но не за да зърнат смайващия силует на Цитаделата, а за да видят гърбовете на други разочаровани туристи, вперили погледи в мъглата, обвила върха на планината. С мъка си проправяха път през водната пелена, минаваха покрай купчината клюмнали вече цветя на мястото, където бе паднал монахът, продължаваха покрай ниската стена, бележеща края на улицата, опасваща крепостния ров в подножието на Цитаделата, и там завършваха своето пътуване.

Отвъд стената, на дъното на крепостния ров, някога пълен с вода, се полюшваха високи треви, зад които - досущ като стена, черна като нощта, издигаща се сред мъглата - се виждаше подножието на планината. Присъствието ѝ бе толкова величествено, че бе направо смазващо. Приличаше на огромен кораб, който се носи край мъглив бряг и всеки момент ще връхлети върху миниатюрна лодка. Повечето туристи отминаваха бързешком, препъвайки се в сияещата мъгла с надеждата да се подслонят в някое от многобройните магазинчета за сувенири или кафенета, наредени от другата страна на улицата. По-търпеливите - а те бяха много по-малко - стояха пред ниската стена и отправяха молитвите си: молитви за църквата, за мрачната планина и за безмълвните мъже, които живееха в недрата ѝ от незапомнени времена.

В Цитаделата цареше тишина.

Никой не се движеше из тунелите. Никой не работеше. Магерниците бяха празни, пуста бе и градината, която растеше в кратера в сърцето на планината. Спретнати купчинки натрошени камъни и дървени подпори бележеха местата, където тунелите доскоро се ремонтираха, но от работниците, трудили се на тези участъци, нямаше и следа. Преддверието, което водеше към Голямата библиотека, бе заключено. Всъщност никой не го бе отключвал от мига, в който експлозията бе изключила захранването и бе нарушила работата на системите за сигнализация и контрол на въздуха в библиотеката. Носеха се слухове, че библиотеката ще отвори врати съвсем скоро, но кога точно - никой не знаеше.

Навсякъде другаде можеха да бъдат забелязани признаци, че планината се връща към обичайния си ритъм на живот. На повечето места електрозахранването вече бе възстановено, а във всички спални помещения бяха окачени графиците за молитва и учение. Бе организирана заупокойна литургия за прелата и абата, чиято смърт бе оставила планината без водачи и я бе хвърлила в безпрецедентен хаос. Всеки член на ордена се бе запътил натам, всички пристъпваха в гробно мълчание, за да им отдадат последна почит.

Или почти всички.

Високо в планината, в забранената за външни лица горна секция, обитавана от единствено от sancti - пазителите на Тайнството, които носеха зелени раса - четирима монаси изкачваха забранените стъпала, които водеха до върха.

Те също крачеха мълчаливо и стъпваха тежко, изпълнени с ясното съзнание, че това, което правят, е непростим грях. Древният закон, който следваха, бе повече от ясен: всеки, осмелил се да дойде тук без разрешение, трябва да бъде екзекутиран за назидание и пример за онези, които неканени се опитват да разкрият великата тайна на планината.

Ситуацията в Цитаделата обаче не бе обичайна, а и четиримата не бяха обикновени монаси.

Водач им бе брат Аксел, целият наежен, настръхнал като таралеж. Кестенявата му коса и брада бяха в тон с червеното расо, издаващо ранга му на пазител. По петите го следваше облеченият в черно отец Малахия, главният библиотекар, чиято прегърбена фигура и очила с дебели стъкла свидетелстваха за годините, прекарани в пещерите, отрупани с книги. След тях вървеше отец Тома, на когото Цитаделата дължеше всички технологични нововъведения в библиотеката, облечен с черно расо на свещеник. Накрая крачеше Атанасий, с просто кафяво расо на administrate: голата му глава и гладко избръснатото му лице го отличаваха от останалите обитатели на Цитаделата с техните неизменни бради. Всеки от четиримата бе глава на своята гилдия, с изключение на Атанасий, който изпълняваше ролята на абат в отсъствието на титуляр. Четиримата заедно ръководеха делата тук, след като експлозията бе унищожила ръководния елит на техния орден, и заедно бяха взели решението да научат какво всъщност представлява тази велика тайна, чиито пазители са призвани да бъдат.

Изкачиха и последното стъпало и се събраха в потънало в мрак тясно сводесто помещение. Фенерите им осветиха грубо издяланите стени и тесните тунели, които водеха в различни посоки.

- Накъде? - попита брат Аксел и гласът му отекна прекалено силно в тясното помещение. Той ги бе довел дотук, изкачвайки стълбите с лекота и увереност, които изглеждаха вродени, но сега изглеждаше също толкова несигурен, колкото и останалите.

Да разбере какво всъщност се крие в параклиса на Тайнството бе кулминацията в живота на всеки монах, нещо, което можеше да се случи само ако той бъде избран да се присъедини към елитните редици на sancti. Четиримата обаче бяха дошли тук неканени и дълбоко вкорененият страх от забраненото познание едновременно ги опияняваше и ужасяваше.

Аксел присъпи напред и вдигна фенера. В каменните стени бяха издялани ниши, а отдавна втвърден восък бележеше местата, където някога бяха горели свещи. Той завъртя фенера към входа на всеки тунел, после посочи централния и каза:

- Там има най-много восък. Този коридор е използван повече от останалите. Параклисът трябва да е натам.

Тръгна напред, без да изчака потвърждение или съгласие, и приведе глава, за да влезе в ниския тунел. Останалите го последваха. Най-отзад с нежелание пристъпяше Атанасий. Знаеше, че Аксел е прав. Самият той се бе качил на това забранено ниво само преди няколко дни и бе станал свидетел на ужасите, които криеше параклисът. Сега трябваше да събере целия си кураж, за да ги види отново.

Групата продължи по тунела. Лъчите на фенерите осветяваха ужасяващи сцени, на които бяха изобразени жени, подложени на всевъзможни мъчения. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-бледи ставаха изображенията, докато накрая избеляха съвсем и тунелът преля в по-просторно преддверие.

Четиримата свещеници се скупчиха един до друг, всеки потърси инстинктивно близостта на останалите, докато светлината на фенерите им прорязваше мрака. Видяха на едната стена малка затворена камина, наподобяваща пещ на ковач, почерняла от сажди, оцапала пода с пепел, макар в нея да не гореше огън. Пред нея бяха оставени три кръгли камъка за точене, монтирани върху грубо сковани дървени рамки с педали, които да въртят колелата. Зад тях, подпрян на черната стена, се виждаше голям кръгъл камък с издялан в средата знак Тау. Камъкът бе избутан встрани и зад него се виждаше входът на сводест коридор.

- Параклисът на Тайнството - каза Аксел и впери поглед в мрака отвъд прага.

Никой не помръдна няколко секунди, останаха на място напрегнати и уплашени, сякаш очакваха от тъмнината да изскочи звяр и да се нахвърли върху тях. Именно Аксел направи първата крачка напред, за да развали магията, и вдигна фенера като талисман или амулет, който да го предпази от каквото там се бе спотаило в тъмнината.

Светлината прониза мрака и разкри стотици угаснали свещи, застинали в цели локви от студен восък, а зад тях - стена, извита леко наляво, където се намираше същинският вход на параклиса. Едва сега разбраха за какво са служели каменните точила.

Стените бяха покрити с хладни оръжия.

Бойни брадви, секири, мечове и кинжали покриваха стените от пода до тавана, улавяха светлината на фенерите, блещукаха като звезди и я отразяваха навътре в параклиса, където в мрака започна да се оформя символ, висок един човешки бой. Всеки от тях го познаваше като дланта си. Това беше Тау, символът на Тайнството, превърнал се пред очите им в самото Тайнство.

Мракът около него като че ли се сгъстяваше, но Аксел пристъпи напред и светлината, отразена от повърхността на символа, разкри, че той е изработен от метални части, съединени с нитове. Основата му бе закрепена за пода с метални скоби. Около нея бяха издълбани дълбоки жлебове или канали, които водеха кьм четирите ъгъла на помещението, за да се влеят в други, още по-дълбоки канали. Около долната част на кръста се виеше изсъхнало растение с увиснали безжизнено ластарчета.

Четиримата пристъпиха по-близо, привлечени от силата, която излъчваше този необикновен предмет, и видяха, че цялата предна част на кръста е отворена като врата, чиито панти са на напречната греда на кръста, а самата врата е закачена на верига, прикована към свода на пещерата.

Вътрешността на Тау бе куха, изпълнена със стотици дълги игли.

- Възможно ли е това да е Тайнството?

Отец Малахия изрече на глас онова, което си мислеха всички.

Всеки от тях бе чувал какви ли не легенди за същината на Тайнството: че това било дървото на живота от Райската градина или пък чашата, от която Исус пил, докато умирал на кръста, а може би дори самият кръст. Сега обаче четиримата стояха, изправени пред един зловещ предмет в помещение, пълно с добре наточени оръжия, и в този миг Атанасий почувства как между вярата, която никога не бяха подлагали на съмнение, и кръста пред очите им започва да се отваря пропаст. Именно това се бе надявал да се случи. Именно това трябваше да се случи, та Цитаделата да бъде отклонена от мрачното си минало и поведена към ново по-светло и по-чисто бъдеще.

- Не може да бъде! - възкликна Аксел. - Трябва да има нещо друго... нещо в някой друг тунел...

- Но това е главното помещение - отвърна Атанасий - и тук се намира Тау. - Той се обърна към кръста, но извърна поглед от вътрешността му, сякаш върховете на иглите пронизваха болезнено мрачните спомени от предишното му посещение тук.

- Като че ли в него е имало нещо - каза отец Малахия, пристъпи напред и надзърна през дебелите стъкла на очилата си. - Но след като sancti ги няма, за да ни обяснят, може никога да не разберем неговото предназначение или значение.

- Да, колко жалко, че вече не са сред нас в планината - каза Аксел и погледна многозначително Атанасий. - Уверен съм, че всички се молим за бързото им завръщане.

Атанасий не обърна внимание на провокацията. Sancti бяха напуснали планината по негова заповед, решение, което той бе взел, ръководен от най-добри намерения, и за което не съжаляваше.

- Справяли сме се заедно - отвърна той - и ще продължим да се справяме. Каквото и да е имало тук, вече го няма - всички сме свидетели на това, - но трябва да продължим напред.

Постояха още малко, вперили погледи в празния кръст, всеки потънал в собствените си мисли. Отец Малахия първи наруши мълчанието.

- В най-древните хроники е записано, че ако Тайнството напусне Цитаделата, църквата ще рухне. - Той се обърна към останалите и дебелите като лупи стъкла на очилата му подсилиха тревогата в очите му. - Опасявам се, че това, което открихме тук, няма да ни донесе нищо добро.

Отец Тома поклати глава и каза:

- Не е задължително. Старата ни представа за Цитаделата може да е рухнала, образно казано, но това не означава, че ще настъпи физическият край на всичко...

- Именно - продължи Атанасий. - Цитаделата е създадена, за да съхранява и закриля Тайнството, но се е превърнала в нещо много повече от негов пазител. Само защото Тайнството вече не е тук, това не означава. че Цитаделата ще западне или ще започне да се лута без цел. Можеш да извадиш жълъда, паднал сред корените на големия дъб, но дървото ще продължи да живее. Никога не забравяйте, че служим на първо място на Господ и едва след това на планината.

Аксел отстъпи назад, посочи с пръст първо Тома, сетне Атанасий, и заяви:

- Думите ви са ерес!

- Самото ни присъствие тук е ерес - отвърна Атанасий и посочи с ръка празния кръст. - Но Тайнството го няма, а с него си отидоха и sancti. Старите правила не ни обвързват както преди. Получихме възможност да създадем нови правила, по които да живеем.

- Но първо трябва да изберем нов водач.

Атанасий кимна.

- По този въпрос сме единодушни.

В този миг от недрата на планината се разнесе звук, който отекна и в параклиса. Този звук бележеше началото на заупокойната литургия.

- Трябва да се присъединим към братята си - каза Тома. - И докато не изберем нов водач, предлагам да не разкриваме нищо от това, което видяхме тук. В противен случай ще създадем паника. - Обърна се към Малахия. - Не си единственият, който е чел старите хроники.

Малахия кимна, но очите му бяха все така ококорени от страх. Обърна се и хвърли последен, но продължителен поглед на празния Тау, докато останалите започнаха да напускат помещението.

- Ако Тайнството напусне Цитаделата, ще рухне църквата, не планината - промърмори той достатъчно тихо, за да не го чуе никой. Сетне побърза да напусне параклиса, тъй като се страхуваше да остане сам в него.

4

Стая 406, Общинска болница,

Руин

Лив Адамсен се събуди рязко, досущ като останал без дъх плувец, който изскача на повърхността. Пое жадно въздух, русите ѝ коси бяха полепнали по бледата, плувнала в пот кожа, а зелените ѝ очи оглеждаха трескаво стаята с надеждата да открият нещо осезаемо, нещо реално, което да ѝ помогне да се откъсне от ужасите на кошмара. Чу шепот, сякаш в стаята имаше още някой. Огледа се, за да види откъде идва.

Нямаше никого.

Стаята бе малка: затворена врата, срещу нея - леглото със стоманена рамка, на което лежеше тя, стар телевизор, окачен на стойка, монтирана на тавана в единия ъгъл, прозорец, чиято бяла боя върху рамките бе пожълтяла и започнала да се люспи. Щората бе спусната, но зад нея прозираше ярка слънчева светлина и ясно очертаваше решетките на фона на измитите стъкла на прозореца. Лив си пое дълбоко дъх, опита се да се успокои, сетне долови миризмата на болести и дезинфектанти.

И тогава си спомни.

Лежеше в болница... макар да нямаше представа защо или как е попаднала тук.

Пое отново въздух, вдиша дълго, дълбоко, успокояващо. Сърцето ѝ продължаваше да тупти силно, в ушите ѝ продължаваше да шуми същият припрян шепот, толкова силен и близък, че тя едва се сдържа да не огледа отново стаята. Цялата.

„Стегни се - каза си. - Това е кръвта, която тече във вените ти. Тук няма никого“.

Един и същи кошмар я дебнеше в мрака всеки път, когато затвореше очи: сънуваше шепнещ мрак, в който болката разцъфтяваше като червени цветя, а над тях се извисяваше злокобна и страховита сянка, която добиваше формата на кръст, наподобяващ буквата Т. В мрака се спотайваше и още нещо, нещо огромно и ужасяващо. Лив го чуваше да се движи, чувстваше как земята се тресе под стъпките му, докато то се приближава към нея, но всеки път - миг преди то да изскочи от тъмнината и да се покаже пред очите ѝ - се събуждаше ужасена.

Полежа известно време, успокои дишането си, за да преодолее обзелата я паника, сетне започна да съставя наум списък с нещата, които бе в състояние да си спомни.

„Казвам се Лив Адамсен.

Работя за „Ню Джърси Инкуайърър“.

Опитвам се да открия какво се е случило със Самюъл“.

В съзнанието ѝ изскочи образът на монах, застанал на върха на мрачна планина, образувал с тялото си кръст, който запази формата си дори когато монахът се наведе напред и скочи.

„Дойдох тук, за да науча истината за смъртта на брат ми“.

Поради шока, последвал осъзнаването на тези откъслечни спомени, Лив най-сетне си спомни къде се намира. Беше в Турция, в древния град Руин. Знакът, който бе направил Самюъл - наричаше се Тау, - бе символът на Тайнството, същият символ, който навестяваше кошмарите ѝ. Само че не беше сън, а беше истински. Сега, когато спомените ѝ започваха да се връщат, тя бе сигурна, че е видяла този кръст някъде в мрака на Цитаделата, бе видяла Тайнството. Съсредоточи се върху този спомен, опита се да извика в паметта си повече подробности, но те продължаваха да ѝ се изплъзват... приличаха на неясен обект в периферното ѝ зрение или на дума, за която не можеше да се сети. Единственото, което успя да си спомни, бе чувството за непоносима болка... и усещането, че е била затворена някъде.

Вдигна поглед към затворената врата, погледна ключалката и си спомни коридора зад вратата. Бе успяла да го зърне за миг на няколко пъти, когато лекарите и сестрите влизаха и излизаха през последните няколко дни.

Колко дни? Четири? Или може би пет?

Бе видяла и двата стола срещу вратата. И двамата мъже на тях.

Единият бе полицай с тъмносиня униформа и значка, каквато не бе виждала. Другият също носеше униформа: черни обувки, черен костюм, черна риза, тънка бяла якичка. При мисълта за него, при мисълта, че той стои на броени метри от нея, страховете ѝ се пробудиха с нова сила. Лив бе достатъчно добре запозната с кървавата история на Руин, за да осъзнае в каква опасност се намира. Дори само да подозираха, че е видяла Тайнството, това пак би било достатъчно, за да я накарат да замлъкне завинаги... както брат ѝ бе замлъкнал завинаги. Тъкмо по този начин бяха опазили тайната си толкова дълго. Звучеше като клише, но беше самата истина - само мъртвите не говорят, само мъртвите пазят своите тайни.

Свещеникът, който стоеше на пост до вратата ѝ, не бе дошъл тук, за да успокои разтревожената ѝ душа или да се моли за бързото ѝ възстановяване.

Бе дошъл, за да я държи затворена в тази болница.

Бе дошъл, за да осигури мълчанието ѝ.

Стая 410

Катрин Ман лежеше в колосания затвор на леглото си през четири стаи от стаята на Лив. Черните ѝ коси бяха разпилени върху възглавницата като символ на надигаща се буря. Тя трепереше, въпреки че в стаята бе топло, както във всяка болница. Лекарите ѝ бяха съобщили, че е изпаднала в шок, че това е закъсняла, но неотшумяла реакция на експлозията в тунела под Цитаделата, в която бе оцеляла. Не чуваше с дясното си ухо, а и лявото бе пострадало сериозно. Щяло да се оправи, твърдяха докторите, но все се измъкваха с уклончиви отговори, когато ги питаше до каква степен.

Не можеше да си спомни случай, когато да се е чувствала толкова изнемощяла и безпомощна. Когато монахът се бе появил на върха на Цитаделата, за да направи с тялото си кръста Тау, тя бе повярвала, че древното пророчество се сбъдва:

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век.

Тъкмо това се бе случило. Лив бе влязла в Цитаделата, a sancti я бяха напуснали и сега те - древният враг, пазителите на Тайнството - умираха един подир друг. Макар слухът ѝ да бе увреден, Катрин чуваше суетнята на медицинските екипи, които тичаха наоколо в отговор на поредното писукане, последвало появата на равна линия върху мониторите, следящи сърдечната дейност на пациентите. След включването на всяка подобна аларма тя питаше сестрите кой е починал, тъй като се страхуваше за живота на момичето. И всеки път покойникът се оказваше монах, напуснал този живот, за да бъде съден за делата си в следващия. Смъртта на монасите бе добра поличба. Катрин не бе виждала Лив след настаняването им в болницата, затова не можеше да е сигурна какво точно се е случило в Цитаделата, нямаше представа дали Лив е успяла да разкрие Тайнството, макар че неумолимата поредица от смъртни случаи в редиците на sancti я изпълваше с надежда.

Но ако това бе победа, тази победа бе пирова.

Затвореше ли очи, неизменно виждаше тялото на Оскар де ла Круз - своя баща - да лежи окървавено на пода в онзи склад на летището. Той бе прекарал по-голямата част от дългия си живот в криене от Цитаделата, след като бе успял да избяга от нея и да фалшифицира смъртта си в окопите на Първата световна война. В крайна сметка обаче служителите на Цитаделата все пак бяха успели да го спипат. Той бе спасил живота ѝ, като я бе прикрил с тялото си от гранатата, хвърлена от агент на Цитаделата срещу нея и Гейбриъл.

Оскар бе човекът, който първи ѝ бе разказал истината за Цитаделата, нейната зловеща история и тайните, които криеше зад стените си. Той я бе научил да разчита пророческите символи, издялани върху камъка, още когато тя бе малко момиче. Той ѝ обясняваше тяхното значение - любящ баща, който разказва страховити истории на синеокото си момиченце, както по-късно бе постъпила самата тя с Гейбриъл, майка, която предава същите истории на своя син.

„Когато всичко приключи - неведнъж я бе уверявал Оскар, - когато древното зло бъде поправено, ще ти покажа следващата стъпка“.

Често се бе питала какво ли тайно познание крият тези думи, а сега никога нямаше да разбере.

Sancti бяха разгромени, но междувременно бе унищожено и собственото ѝ семейство - първо съпругът ѝ, сетне баща ѝ. Кой беше следващият? Гейбриъл лежеше в затвора, оставен на милостта на организации, на които тя знаеше, че не бива да се разчита. А и самата Катрин бе видяла свещеника, застанал на пост пред вратата ѝ, поредния агент на същата тази църква, която вече ѝ бе отнела толкова много.

„Ще ти покажа следващата стъпка“. Така бе обещал баща ѝ. Но той бе напуснал този свят, убит малко преди да завърши делото на своя живот, а Катрин не виждаше стьпка, която да ѝ вдъхне надежда или да спаси нея, Гейбриъл или Лив от надвисналата над тях опасност.

5

Ватиканът

Кардинал Клементи напусна кабинета си с максималната скорост, която бе способно да развие едрото му тяло.

- Кога пристигнаха? - попита той. Полите на черните му одежди се развяваха подире му като крила на гарван.

- Преди пет минути - отвърна Шнайдер, който полагаше сериозни усилия да не изостава от своя началник.

- И къде са сега?

- Поканихме ги в заседателната зала в подземието. Дойдох да ви уведомя веднага след като научих, че са тук.

Клементи мина забързан покрай двама швейцарски гвардейци. Надяваше се Негово светейшество да не напусне покоите си точно в този момент и да попита къде се е разбързал така. Като държавен секретар на Ватикана Клементи работеше в тясна връзка с папата - и в буквален, и в преносен смисъл. Двамата редовно обсъждаха политиката, която трябва да следва Ватиканът в различни области, а и Клементи редовно внасяше документи за подпис от Негово светейшество. Папката в ръката му не съдържаше нито един документ, изискващ папския подпис или печат. Негово светейшество нямаше ни най-малка представа за съдържанието ѝ, нито пък за намеренията на кардинала, тъй като Клементи бе положил сериозни усилия в това отношение.

Кардиналът стигна края на коридора и бързо се мушна през вратата, която водеше към аварийното стълбище.

- Знаем ли кой от Групата присъства?

- Не - отвърна Шнайдер. - Служителят на охраната не бе сигурен, а не исках да го притискам излишно. Реших, че е по-добре да не знае подробности.

Клементи кимна и потъна в мрачните си мисли, свързани с резултатите от тази неочаквана среща.

„Групата“ бе названието, което бе дал на тримата като средство да ги превърне в една общност, най-обикновен психологически трик, който целеше да установи някакъв баланс на силите между тях - той от едната страна, останалите от другата. Намеренията му се бяха провалили. Те бяха прекалено влиятелни и дори могъщи, имаха прекалено силни характери, за да действат като хомогенно цяло и - каквито и усилия да полагаше Клементи - си оставаха същите непреклонни индивидуалисти, какви бяха и в мига, в който кардиналът се бе срещнал с тях, за да изложи плановете си. Групата се събираше колкото е възможно по-рядко, а срещите им винаги се осъществяваха в пълната секретност, която изискваше общото им начинание. Предвид влиянието на тези хора и мащабите, с които действаха, уреждането на среща, на която да присъстват всичките, бе истинко чудо. Следващата им сбирка бе планирана чак за идния месец; и въпреки това един или двама от тях бяха дошли тук неканени, неочаквани, без да предупредят за посещението си. А каква бе причината? Имаше само едно възможно обяснение.

- Вероятно е свързано със ситуацията в Руин - каза Клементи, когато се озова пред най-обикновена на външен вид метална врата на първия етаж.

Постави месестата си длан върху стъкления панел до вратата, при което златният му кардиналски пръстен изтрака върху стъклото. Появи се бледа ивица светлина, която мина по дланта му и хвърли едва забележими сенки върху отражението на лицето му по металната повърхност на вратата. Клементи отмести поглед. Никога не бе харесвал външния си вид, особено кръглото си лице и къдравите си коси - някога руси, а сега побелели, - които му придаваха вид на огромен херувим. Някъде зад вратата се чу приглушено изщракване и тя се отвори. Кардиналът побърза да мине през нея, да влезе в сумрачния коридор и да се отдалечи от отражението си.

Тесният тунел бе осветен от неонови лампи, чиито сензори ги включваха при приближаването на кардинала, а стените, които бяха от полиран бетон в началото, отстъпиха място на грубо издялан камък в мига, в който Клементи и Шнайдер напуснаха подземията на Апостолическия дворец и се озоваха сред каменните основи на ниската кула, издигната през XV в. в съседство с него. След още десетина крачки двамата застанаха пред втора врата, която водеше към тясно помещение без прозорци, пълно с рафтове, отрупани с кутии с документи.

- Иди ти - нареди кардиналът. - Извини ме и кажи, че трябва да приключа набързо със срещата, която провеждам в момента, след което веднага ще дойда при тях. Ще се срещнем с теб във фоайето, за да ме информираш кой е дошъл. Не бих искал да започвам толкова важна среща, без да имам представа кой ще присъства на нея.

Шнайдер се поклони и се отдалечи, а Клементи остана насаме с мрачните си мисли. Заслуша се в заглъхващите стъпки на своя секретар, без да откъсва поглед от кръстосаните ключове на папския герб и инициалите IOR, поставени върху всяка папка в помещението.

Намираше се в подземието на укрепената кула на папа Николай V, вградена в източната стена на Апостолическия дворец, която сега служеше като единствен клон на най-ексклузивната финансова институция на света. IOR бе съкращение от Istituto per le Opere de Religione - Институт за религиозни дейности, - по-известен като Ватиканската банка или Банката на Ватикана. Това бе най-потайната финансова институция на света и основен източник на сегашните тревоги на Клементи.

Основана през 1942 г. със задачата да управлява огромното богатство, натрупано от църквата, и да инвестира от нейно име, понастоящем банката разполагаше с над четирийсет хиляди притежатели на влогове, не плащаше данъци и осигуряваше анонимност, с която всяка швейцарска банка би се гордяла. Благодарение на това привличаше някои от най-богатите и най-влиятелни инвеститори, но се бе забъркала и в някои доста неприятни истории.

През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век Банка Ватикана бе използвала компрометирания впоследствие финансист Микеле Синдона⁴¹, за да изпере парите, които мафията бе спечелила от търговия с наркотици. Впоследствие начело на банката бе назначен Роберто Калви⁵², добил популярност като Божия банкер, за да установи по-строг контрол над огромните ресурси на църквата. Вместо това обаче той бе използвал Банката на Ватикана, за да източи милиарди долари от друга финансова институция. Когато аферата бе разкрита, банката понесе тежък морален и финансов удар. Няколко седмици по-късно Калви бе открит мъртъв - обесен под моста „Блакфрайърс“ в Лондон - с джобове пълни с тухли и банкноти. Медиите доста спекулираха със символичното значение на лобното му място, особено в светлината на членството на Калви в масонска ложа, известна като Черните монаси, но следствието така и не успя да открие убиеца. Дългата сянка, хвърлена от тези скандали, продължаваше да тегне над Банката на Ватикана и Клементи трябваше да положи огромни усилия за възстановяването ѝ, което се бе превърнало в нещо като фикс идея. В интерес на истината, той разполагаше с възможно най-подходящата биография за целта.

Кардинал Клементи бе завършил в Оксфорд, където бе изучавал история и икономика, но също и теология, и бе открил божието присъствие и в трите науки. Според Клементи силата на икономиката бе сила на доброто, която създаваше богатство, за да могат хората да се издигнат над злините на бедността и да облекчат земните си страдания. Историята пък го бе запознала с рисковете и последствията от икономическите провали. Той бе изучавал всички големи цивилизации на миналото и бе обърнал внимание не само на начина, по който те бяха натрупали своите богатства, но и на начина, по който ги бяха изгубили. Една империя биваше изграждана в продължение на стотици, понякога дори на хиляди години, но упадъкът ѝ обикновено настъпваше доста бързо и след нея не оставаше нищо освен легенди и величествени руини. Интересът му на икономист бе насочен към въпроса какво се е случило с огромните богатства на тези империи. Части от тях бяха преминали в ръцете на други завоеватели, за да се превърнат в семената, от които да покълнат нови империи... но не всички. Историята бе пълна със свидетелства за огромни съкровиша, които бяха изчезнали безследно.

Откакто завърши и започна кариерата си в църквата, Клементи служеше на Господ по най-добрия начин, който знаеше - прилагаше знанията и уменията си, за да могат пресъхналите реки от пари, текли някога към Ватикана, да потекат отново така пълноводни, както едно време. Добре съзнаваше, че днес икономиката, а не вярата, управлява света, което означаваше, че ако възнамерява да си върне предишното влияние, църквата трябва да се превърне в могъщ икономически фактор.

Колкото по-високо в йерархията се издигаше Клементи, с толкова по-голямо влияние се сдобиваше и го използваше, за да модернизира архаичната финансова система на Ватикана. В крайна сметка дългогодишната му вярна и компетентна служба бе възнаградена с поста на държавен секретар на Ватикана, който му бе поднесъл на тепсия и ключовете към най-ценната за него награда - самата Банка на Ватикана.

Първата му задача като държавен секретар бе да събере информация за всички поверителни сметки на банката и лично да ги ревизира, за да получи точна представа за състоянието на църковните финанси. Нямаше на кого да се довери за изпълнението на тази задача. Отне му почти година тежък, уморителен труд, докато отдели фалшифицираните счетоводни записи от истинските и получи реална представа за състоянието на църквата. Онова, което откри в стая досущ като тази, в която стоеше в момента, му причини почти физическа болка. В резултат на систематична корупция и стотици години некомпетентно управление огромните парични ресурси, натрупани през последните две хиляди години, се бяха изпарили.

Бяха изчезнали трилиони долари.

Църквата продължаваше да разполага с огромен портфейл от недвижими имоти и безценни произведения на изкуството, но не и с ликвидност - нямаше пари в брой. На практика тя бе фалирала, но поради сложните измами и двойно счетоводство през последните векове никой освен кардинал Клементи не бе открил истината.

Спомни си отчаянието, което бе изпитал в онзи момент, вперил поглед в бездната, пред която се бе озовала църквата, и неминуемите последствия от огласяването на истината. Ако бе публична компания, търгувана на фондовата борса, църквата отдавна щеше да бъде обявена във фалит и имуществото ѝ разпродадено, за да бъдат удовлетворени кредиторите ѝ. Тя обаче не беше търговска компания, а Божи посредник на земята, затова Клементи не можеше да допусне да бъде поставена на колене от такива земни злини като алчността и некомпетентността. Вместо това той реши да използва онези неща, които винаги бяха спасявали църквата в час на нужда - нейната независимост и потайност, - и не сподели с никого резултатите от своето откритие.

Нямаше друг избор, освен да продължи порочната практика на своите предшественици, затова скри финансовите отчети, представящи истинското положение на нещата, и продължи да поддържа илюзията за ликвидност посредством икономии и чевръсто прехвърляне на малкото останали пари от една сметка в друга, като междувременно се молеше да се случи чудо. Не се отчая нито за миг, тьй като дори в ужаса на своята самота и тежка отговорност откри Божията намеса. Защото кой друг, ако не сам Господ, бе дал на Клементи дарбата да проумее цялата сложност на финансовите операции, за да го благослови впоследствие с длъжността на държавен секретар на Ватикана?

И все пак изгубените парични средства бяха прекалено големи, за да бъдат възстановени с помощта на икономии и финансови реформи. Той трябваше не само да балансира счетоводните книги, но и да открие начин да рефинансира църквата. В крайна сметка намери решение на място, където най-малко очакваше. Оказа се, че ключът към подсигуряването на бъдещето на църквата се крие в миналото и кардинал Клементи откри отговора на своите въпроси в Руин.

Бяха изминали почти три години от онзи миг на просветление, три години на внимателно манипулиране на световните събития посредством предоставянето на аудиенции и индулгенции на президенти и премиери в замяна на услуги, които единствено църквата бе в състояние да поиска. Клементи приличаше на папски легат от Средновековието, подлъгал тези съвременни християнски крале и императори да се впуснат във война срещу земите на неверните, които някога са били част от владенията на църквата. И сега, когато дръзкият му план най-сетне щеше да се осъществи, заплахата за реализирането му идваше от същото онова древно и тайно място, където се бе родила идеята за него.

Кардиналът си спомни заглавията във вестниците на бюрото му, които предричаха рухването на Цитаделата и горяха от нетърпение да открият тайните, скрити зад стените ѝ.

А една от тези тайни бе негова.

И ако тя добиеше гласност, всичко, което бе постигнал, щеше да рухне и църквата щеше да претърпи ужасна загуба.

Изведнъж усети пристъп на гняв и се прокле заради човешката си слабост. Прекалено дълго бе отлагал решаването на заплетената ситуация около Цитаделата. Отвори вратата и излезе в празния коридор, който нямаше прозорци, тъй като сводестите му стени следваха основите на кулата. Щеше да покаже на членовете на Групата истинската сила на своята решимост, подписвайки пред очите им четири смъртни присъди. Така щеше да демонстрира непоколебимата си воля и да обвърже останалите с общата отговорност за пролятата кръв.

Излезе рязко през вратата, която водеше към главното фоайе, забърза по мраморния под, мина покрай банкоматите с инструкции, изписани на латински, и се насочи към асансьора със стоманена рамка, който се спускаше в подземията, издълбани в скалата под сградата.

Бе на няколко крачки от асансьора, когато вратите му се отвориха и от него излезе Шнайдер, който подскочи стреснато при вида на своя шеф и блесналите му от ярост очи.

- Е? - попита Клементи, докато влизаше в асансьора и натискаше бутона, който щеше да ги отведе в подземията. - С кого от нашите безценни партньори ще имам удоволствието да се срещна?

- С всичките - отвърна Шнайдер, след като асансьорът започна да се спуска. - Цялата Група е тук.

6

Багдад, Централен Ирак

Вечерният въздух, който тегнеше над пазара в Садр Сити, носеше сух прахоляк, примесен с мириса на сурово месо, зрели плодове и гнилоч. Хайд бе седнал на сянка в едно кафене. На масата пред него имаше разтворен американски вестник, а до него - чашка кафе, от което бе останала само утайката. Над чинийката се въртяха в кръг две мухи. Той се обзаложи наум коя от тях първа ще се откаже от преследването и ще отлети. Направи погрешен залог. Което всъщност бе правил през целия си живот.

Вдигна чашката и отпи мътната утайка, като междувременно обходи с поглед пазара иззад тъмните, изподраскани от пясъка стъкла на очилата си, марка „Оукли“, използвани от морската пехота. Ненавиждаше иракското кафе. Тук го оставяха да кипне и да изстине цели девет пъти, за да премахнат всички нечистотии, както се изразяваха, но в процеса кафето ставаше почти негодно за пиене. От това варене все пак имаше някаква полза - то означаваше, че всички микроби в кафето са убити. Повечето иракчани го пиеха със сметана и огромни количества захар, за да прикрият отвратителния му вкус. Хайд обаче го пиеше черно, за да му напомня за дома и да разпалва горчивата омраза, която питаеше към страната, която все не успяваше да напусне. Освен това черното бе любимият му цвят. Когато сметнеше, че животът му е станал прекалено сложен и проблемите заплашват да го пречупят, той намираше някое казино с рулетка и залагаше всичко, което имаше, на черно, като по този начин свеждаше всичките си беди до едно най-обикновено завъртане на колелото. Ако спечелеше, напускаше казиното с достатъчно пари, за да си купи поне малка доза успокоение, тъй като никога не поемаше риска да удвои мизата и да повтори залога. Ако загубеше... е, вече нямаше нищо за губене, съвсем буквално. И в единия, и в другия случай рулетката го променяше по някакъв начин. Допадаше му простотата, която му носеше подобно действие.

Погледна си часовника. Свръзката му закъсняваше и той махна с ръка на сервитьора да напълни нова чаша с омразната му черна течност. Не можеше да продължи да седи, без да си поръча нищо, тъй като и бездруго идването му тук криеше достатъчно рискове. Едрото му тяло, високо над метър и осемдесет, и бялата му кожа го открояваха прекалено силно от тълпата, да не говорим за червеникавата брада, затова Хайд не се съмняваше, че се намира под наблюдение, но от кого, нямаше представа. Взе вестника и се престори, че чете, докато продължаше да оглежда минувачите иззад черните стъкла на очилата си.

Садр Сити се намираше в източните покрайнини на столицата. Преди нашествието се наричаше Саддам Сити, а преди това - Революция. Нито едно от тези названия не отразяваше истинската му същност: Садр Сити беше бордей, построен набързо и с евтини материали в края на 50-те години, за да подслони градските бедняци. Къщите и жилищните блокове се бяха пренаселили още преди мазилката на стените да изсъхне, а днес броят на хората, които живееха тук, бе дори още по-голям. И всички те идваха да пазаруват тук, на този пазар. Точно в този момент на площада бе най-оживено, тъй като на връщане от работа всеки се отбиваше на пазара, за да купи прясна храна, извадена от хладилниците, в които бе престояла през деня. Толкова много цивилни на едно място! Истински кошмар за всеки агент!

Преди няколко години някой бе минал с натоварен с експлозиви мотоциклет през немарливите постови на контролно-пропускателния пункт, който работеше тук всяка вечер, и се бе взривил пред централния вход на пазара, отнемайки освен собствения си живот и живота на още седемдесет и осем души. Дупките по стените. където се бяха забили шрапнелите, още си личаха. В същото време обстоятелствата, които превръщаха пазара в мечтана мишена за всеки терорист, го превръщаха и в предпочитано място за срещи с параноично предпазливата свръзка на Хайд - за него просто нямаше по-добър начин да се скрие в тълпата.

Хайд също бе проявил предпазливост. Бе дошъл рано и бе седнал на най-удобното място в кафенето, за да наблюдава площада. Оттук се откриваше сто и осемдесет градусова гледка към улицата, а масивнага стена зад гърба му означаваше, че никой не е в състояние да приближи, без да го забележи. Винаги се обзалагаше, че ще открие своя човек преди онзи да дойде при него. Това бе игра, която обичаше да играе всеки път, когато имаше среща точно с тази свръзка. Човекът бе известен с умението си да се появява и изчезва незабелязано. Затова и никой никога не бе успявал да го залови, макар че няколко тайни служби от двете страни на политическата барикада бяха положили сериозни усилия в тази насока. Хайд също си бе спечелил завидна репутация. По времето, когато служеше в Осми разузнавателен батальон, бе най-добрият боец в своя взвод. Тогава се гордееше, че никой не е успял да се промъкне и да го изненада в гръб, макар приятелите му да се опитваха непрекъснато. И тъй като сега бе цивилен, трябваше да полага още по-големи усилия да не изгуби някогашните си умения. С очите си бе видял до какво води службата в частни компании. Мъже, напуснали армията само преди две или три години, се бяха превърнали в развалини с отпуснати мускули и загубени умения, разчитащи на репутация, която отдавна не заслужаваха. Бе твърдо решен това да не се случи и с него. Позволиш ли си да се отпуснеш на място като това, няма да живееш дълго. Затова той полагаше специални усилия и приемаше всяка задача като изпълнена с опасности мисия, ей така, за всеки случай.

Отново обходи с поглед пазара, отляво надясно, уверен в прилаганата тактика. Тъкмо бе достигнал най-далечната точка на мястото където стената ограничаваше зрителното му поле, когато проскърцването на стол го накара да се обърне рязко.

- Носиш ли парите? - попита Дух и се настани на стола от другата му страна. Хайд едва долови приглушения му от уличната шумотевица глас.

По дяволите! Дух отново бе успят!

Хайд сгъна вестника и го остави на масата, като се постара да прикрие раздразнението си.

- Какво, няма ли да си побъбрим? Няма ли да кажеш: здравей, как си? Как са жената и децата?

Дух впери в него бледосивите си очи. Погледът му бе студен.

- Ти не си женен.

- Откъде знаеш?

- Хората с твоята работа нямат жени... не и за дълго.

В гърдите на Хайд пламна гняв. Той стисна юмруци. Преди шест седмици бе получил документите за развода, изпратени му от Уанда по пощата, след като тя бе хакнала страницата му във „Фейсбук“ и бе прочела съобщения, които не би трябвало да чете. Дух обаче не знаеше това. Просто налучкваше и се опитваше да го ядоса. Беше познал. В този миг Хайд изгаряше от желание да забие юмрука си между тези необикновени сиви очи.

Сякаш прочел мислите му, Дух се усмихна, за да го успокои. Хайд отмести поглед, взе чашката си с кафе и я изпи до дъно. Усети се какво прави едва когато глътна зърнестата утайка. И преди бе срещал корави типове, но този бе различен. Беше по-висок от повечето иракчани и изглеждаше доста жилав и издръжлив. Внушаваше опасност и излъчваше физическа заплаха, приличаше на граната с изваден шплент. Местните му агенти твърдяха, че бил пустинен дух, и отказваха да се срещат с него. Именно затова Хайд поддържаше връзка с него - не вярваше в духове и изпълняваше заповедите: все пак старите армейски навици умираха трудно.

- В чантата под масата са - каза той, вперил поглед в пазаруващата тълпа вместо в сивите очи на човека срещу себе си. - Настъпил съм дръжката. Ти ми даваш пакета, аз си вдигам крака.

Нещо изтрака на масата и Дух побутна към него пакет, увит в зебло.

Хайд поклати глава в израз на престорено разочарование.

- Пиша ти двойка за умението да представяш стоката си - каза, разви грубия плат и огледа предмета. Камъкът изглеждаше съвсем обикновен. Спокойно можеше да мине за парче зидария, взето от някоя от многобройните купчини руини, осеяли улиците на града. Хайд го обърна от другата страна и видя избледнелите знаци по повърхността му, които за него не бяха нещо повече от чертички и завъртулки. - Страхотна цена за един стар камък - каза той, уви го в зеблото и вдигна крака си от дръжката на чантата, в която имаше петдесет милиона иракски динара или около четирийсет хиляди американски долара.

Дух стана с чантата в ръка.

- Похарчи ги умно - каза Хайд, който се бе поотпуснал, след като парите вече не бяха негова отговорност. - Дойната крава може да спре да дава мляко.

Дух се поколеба, но седна отново.

- Обясни.

Хайд се наслади на обърканото му изражение. Доволен бе, че е успял да го изненада.

- Трябва да следиш какво се случва по света - каза той и плъзна вестника по масата. На първа страница, точно под името, имаше снимка на Цитаделата в Руин, а заглавието до нея гласеше:

ЩЕ РУХНЕ ЛИ

НАЙ-СТАРАТА КРЕПОСТ НА СВЕТА?

- Ако не са свещениците в планината да вдигат цените на тези камъни, те едва ли биха стрували повече от най-обикновено парче зидария - каза Хайд, пъхна една мазна банкнота под празната чашка за кафе, мушна вързопа с камъка под мишница и се накани да си тръгне. - Това може да е последният ти хонорар, приятелю.

- Цитаделата никога не разкрива своите тайни - промълви Дух, разгъна вестника и впери поглед в снимките на тримата оцелели в долната половина на страницата.

- Нищо не е вечно - отвърна Хайд. - Така казва съпругата ми, която скоро ще стане бивша.

Обърна се и закрачи бързо, преди смахнатият тип със сивите очи да успее да му отвърне нещо.

Почувства се добре, когато изпълнената с опасности пазарска суетня остана зад гърба му, и се насочи към паркирания наблизо пикап. За първи път бе победил в словесния дуел с Дух. В крайна сметка май онзи тип не беше чак толкова железен. Едва не припадна, когато видя вестника. Сигурно беше поредният тарикат, опитващ се да изкара някой долар.

Вдигна поглед към смрачаващото се небе. Не след дълго слънцето щеше да залезе и да влезе в сила полицейският час. Трябваше да стигне до другия край на града и да се присъедини към останалата част от екипа. По изгрев-слънце щяха да напуснат града и да се върнат в петролните полета в прашната пустош западно от Багдад. Хайд предпочиташе пустинята. Там беше по-тихо и по-спокойно. И имаше по-малко хора.

Сви зад ъгъла и видя пикапа си, паркиран в сянката на отсрещните сгради. Червеното лого на компанията бе единственият цветен акцент по цялата потънала в сивота улица. Зад волана седеше Тарик и се оглеждаше да не би някой да пъхне камък в ауспуха или да му погоди друг гаден номер. Автомобилите на западните компании често ставаха жертва на саботаж или... политаха във въздуха.

Хайд махна с ръка, за да привлече вниманието му. Тарик погледна към него и замръзна. Хайд се извърна рязко, почувствал нечие присъствие вляво, и инстинктивно посегна към автоматичния пистолет под сакото си. Обърна глава и видя две светлосиви очи.

- Забрави това - каза Дух и покри с вестника пистолета, който Хайд бе насочил срещу него. Пристъпи напред, без да обръща никакво внимание на дулото, което се заби в гърдите му. - Тези хора - каза и посочи снимките във вестника - може да дойдат тук и да потърсят... нещо. Уведоми ме, ако дойдат.

Хайд сведе поглед и видя номера на сателитен телефон, записан под трите снимки. Присви презрително устни, за да прати Дух където заслужава, но се оказа, че е закъснял. Дух вече бе изчезнал.

7

Цитаделата, Руин

Когато заедно с останалите Атанасий влезе в пещерата, която служеше за катедрала, и се насочи към олтара, скръбните ритми на елегията го връхлетяха като вълна. Това бе единственото място в Цитаделата, достатъчно голямо, че да побере всички. Днес тук наистина се бяха събрали всички, обединени в общата си скръб.

Най-отзад стояха сивите раса, монасите, които не притежаваха никакви специфични умения, тъй като все още не бяха разпределени към нито една гилдия. Яркочервена редица от стражи ги отделяше от по-висшестоящите монаси. Следваха кафявите раса – зидари, дърводелци, опитни майстори, които поддържаха самата Цитадела. Те бяха толкова уморени след усилния труд през последната седмица, че Атанасий виждаше как някои едва се държат на краката си. Пред тях стояха т.нар. apothecaria с белите си качулки, монасите с медицински познания, чиито умения ги бяха издигнали над всички останали освен над черните раса - духовните водачи, свещениците и библиотекарите, които прекарваха целия си живот в мрака на Голямата библиотека, за да опазят знанието, трупано в мрачните недра на планината още от времето, когато човечеството бе открило писмеността и бе започнало да записва своята история.

Докато Атанасий вървеше към олтара, за да заеме мястото си и да се обърне с лице към тях, събралите се монаси продължиха да редят куплетите на елегията. Традицията изискваше когато прелатът, главата на този планински орден, бъде призован от Бога, абатът да произнесе хвалебствено слово и да поеме временно длъжността на прелат, докато не бъдат проведени избори, които да назначат на поста него или някой друг. Сега обаче върху каменната плоча в подножието на Т-образния кръст в пещерата лежаха две тела - това на прелата отляво и на абата отдясно. За първи път в своята неизмеримо дълга история Цитаделата бе останала без водач.

Когато зазвучаха последните слова от елегията, Атанасий се качи на издялания от сталагмит амвон и впери поглед над главите на събралите се монаси към галерията, издигната над останалата част на катедралата, където обикновено стояха sancti, монасите със зелени раса, отделени от братята си като предпазна мярка, която целеше великите тайни, пазени от тях, да си останат тайни. Би трябвало да са тринайсет, включително абатът, но днес галерията беше празна. В отсъствието на абат или на негов наследник, излъчен от редиците на sancti, традицията изискваше секретарят на абата да произнесе възхвалното слово и тази чест се падаше на Атанасий.

- Братя - каза той и гласът му отекна немощен след хоровото изпълнение на реквиема, - днес е тъжен ден за всички ни. Останахме без водач. Мога да ви уверя обаче, че това скоро ще се промени. Посъветвах се с водачите на отделните гилдии и решихме да проведем незабавно избори както за прелат, така и за абат. - При тази вест се разнесе оживен шепот. - Всички желаещи трябва да обявят кандидатурите си преди утрешната вечерня, а самите избори ще се проведат два дни по-късно. Това бързане, за което постигнахме взаимно съгласие, е продиктувано от необходимостта да възстановим реда, нарушен от липсата на естествен наследник.

- А защо се озовахме в това положение? - долетя нечий глас от средата на събралото се множество. - Кой нареди на sancti да напуснат планината?

Атанасий погледна към мястото, от което бе прозвучал гласът, за да види кой монах го предизвиква по този начин.

- Аз бях - отвърна той.

- С какво право? - попита друг глас, долетял отзад, от редиците на монасите със сиви раса.

- Действах с онова право, което е продиктувано от съвестта и състраданието към моите братя монаси. Sancti бяха поразени от някаква хеморагична треска. Нуждаеха се от неотложна медицинска помощ и след като експлозията така или иначе бе разцепила стените, използвахме отвора, за да ги евакуираме. Отвън чакаха модерно оборудвани линейки. Не исках да ги оставям на волята на провидението. Благодарих на Господа и действах максимално бързо, за да спася живота на моите братя. Ако sancti бяха останали в планината, вече щяха да са мъртви, сигурен съм в това.

- А какво е станало с тях? - попита друг глас.

Атанасий замълча, тъй като започна да се опасява, че цялото множество започва да се настройва против него. Отакто бе поел грижата за ордена, бе започнал да чете обичайните новини и сводки, които абатът получаваше от външния свят. Така бе научил каква е съдбата на монасите, които се бе опитал да спаси.

- Всички са мъртви... освен двама.

Нова вълна от шепот премина сред монасите.

- В такъв случай трябва да изчакаме завръщането им - извика брат Аксел.

Шепотът премина в одобрителен ропот, придружен от кимане.

- Боя се, че това е малко вероятно - отвърна Атанасий, обръщайки се към всички, а не само към онзи, който го бе предизвикал. - Последните оцелели sancti страдат от същата болест като останалите и състоянието им е много тежко. Не можем да разчитаме, че ще се върнат или че ако го направят, ще имат силата да ни поведат. Трябва да изберем нови водачи. Изборите вече са насрочени.

Сред събралото се множество избухна нов смут и всички се обърнаха към причината за него. Един монах бе влязъл през вратата в задния край на пещерата и приближаваше с уверена крачка към олтара. Стъпките му бяха придружени от тих шепот и необичайно шумолене.

Това бе братът градинар, чието име бе забравено по време на дългогодишната му служба в зеленчуковите и овощните градини в сърцето на планината.

Сухото шумолене се усилваше с всяка стъпка, а заедно с него и шепотът на монасите. Братът градинар най-сетне стигна подножието на олтара и отстъпи мрачно встрани, за да разкрие източника на този шум. Беше клонка от дърво, отчупена в най-дебелата си част, с потъмнели и оклюмали листа и цветове.

- Намерих я в градината под едно от най-старите ни дървета - каза братът градинар с тих, тревожен глас. - Дървото е изгнило.

Вдигна глава и погледна Атанасий.

- И други дървета са изгнили, много други... най-вече сред по-старите, но има и млади дръвчета. Никога не съм виждал нещо подобно. Става нещо. Нещо ужасно. Мисля, че градината умира.

8

Ватиканът, Рим

Кардинал Клементи излезе от асансьора и се озова в слабо осветеното подземие, което водеше към същата заседателна зала, в която се бе провела последната среща на членовете на Групата. Тогава всички се бяха държали сякаш са най-добрите приятели на света. Изгладиха всички противоречия по спорните моменти от плана и изпратиха екип, който да намери и донесе голямото съкровище, което Клементи им беше обещал. Това обаче се бе случило преди експлозията в Руин.

Клементи се обърна към Шнайдер:

- Погрижи се никой да не ни безпокои по време на срещата.

После отвори тежката врата и влезе в заседателната зала.

Всички бяха тук, както го бе предупредил Шнайдер, Светата Троица на заговорниците - един американец, един британец и един китаец.

Всеки мигом би разпознал лицата им в този свят, доминиран от парите и властта. По едно или друго време всеки от тях се бе появявал на корицата на списание „Форбс“ в качеството си на собственик на някоя от най-големите корпорации на света, съвременен вариант на някогашните империи, чиито активи и влияние не признават международни граници и диктуват свой собствен политически дневен ред в много държави. В предходните епохи те биха били императори или крале, тачени като богове, такива бяха мащабите на властта, с която разполагаха. Тримата бяха отпуснали на църквата заем в размер на шест милиарда долара посредством тайни сметки, контролирани лично от Клементи. Така бяха скрепили съвместното си начинание и бяха спасили църквата да не банкрутира под тежестта на колосалните си дългове. Те обаче не бяха направили това от чувство за дълг или любов към Господ, а заради огромните финансови облаги, обещани им от плана на Клементи. И както при всички подобни начинания, идваше момент, в който инвеститорите очакваха да им бъдат изплатени определени дивиденти. Този момент бе настъпил.

- Господа - поздрави ги Клементи и се настани на един от столовете срещу тях, - каква неочаквана чест.

Никой не отвърна на поздрава му. Клементи усети как кожата на лицето му се изпъва, сякаш бе някой притеснен кандидат по време на интервю за работа. Напомни си, че тъкмо той ги бе поканил да се включат в плана му, а не обратното, и се опита да се успокои, като извади пакета с цигари и запали. Сян, китайският индустриалец, вече пушеше и димът от цигарата му обвиваше и тримата. Въпреки различията във възрастта и националността всеки от тях излъчваше абсолютна власт и авторитет. Със своите осемдесет и три години Сян бе най-възрастен, костюмът, косата и кожата му бяха сиви като пепелта, която падаше от цигарата му. Лорд Мейбъри, английският медиен магнат, бе с десет години по-млад, а неестествено черната му коса подсказваше немалка суета и страх от старостта. Бе облякъл поизносен костюм, с който всеки друг – но не и той, благодарение на благородническото си потекло, което би могъл да проследи поне няколко века назад - би изглеждал нелепо. Шейсет и две годишният Пентанджели бе най-младият от тримата. Беше американец, но и потомък - трето поколение - на италиански имигранти, затова въпреки безукорния костюм „Армани" и елегантния му вид самото му присъствие караше хората да се страхуват от него. Това заплашително излъчване бе наследил от дядо си, който пристигнал от Калабрия в Щатите без пукната пара и натрупал несметно богатство в „земята на свободните“. Пентанджели бе единственият католик в Групата и както обикновено влезе в ролята на говорител, който да изложи позицията на останалите.

- Не смятате ли, че имаме проблем, отче? - попита той и плъзна по масата един вестник. Беше „Ю Ес Ей Тудей“. На първата му страница бяха публикувани познатите снимки на Цитаделата и тримата оцелели миряни, заедно с въпроса, който си задаваше целият свят:

ЗНАЯТ ЛИ ТЕ ТАЙНИТЕ НА ЦИТАДЕЛАТА?

- Не - отвърна Клементи, - нямаме проблем. Това е една нещастна случайност, която...

- Нещастна случайност? - възкликна Мейбъри и аристократичният му говор, шлифован в едно от най-скъпите английски частни училища, изпълни всяка дума с високомерно снизхождение. - От незапомнени времена Цитаделата винаги е пазила своите тайни. И тъкмо сега, когато една от най-големите ѝ тайни е пряко свързана с нашата обща инвестиция, от нея започва да изтича информация. Не бих нарекъл това „нещастна случайност“!

- Цитаделата не е разкрила нито една от своите тайни - отвърна Клементи с тих, спокоен глас. - Случилото се е резултат от действията на терористи, предприели атака срещу знакова според тях мишена, свързана с църквата. Мога да ви уверя, че от мига, в който са напуснали планината, те са изолирани от външния свят и са поставени под наблюдение. Руин е град, който дължи своето съществуване на църквата. Влиянието ни там е огромно. Те са настанени в психиатричното отделение на градската болница. Пред стаите им дежурят денонощно свещеник и полицай, за да попречат на някой журналист или на когото и да било другиго да се добере до тях. Всички полицейски разпити, всички разговори с адвокати се записват и ми се предават. Мога да ви уверя, че никой от тях не е подсказал по какъвто и да било начин, че се е сдобил с каквато и да било компрометираща ни информация по време на проникването си в Цитаделата.

- Засега - каза Пентанджели, отвори куфарчето си и извади папка с емблемата на ЦРУ на корицата. - Не си единственият с приятели по върховете - каза той и плъзна папката към кардинала, за да я прочете.

Тя съдържаше запис на конфиденциален разговор между пациентка на име Лив Адамсен и д-р Юсеф Кая, главен клиничен психиатър в общинската болница в Руин. Последният абзац бе отбелязан с жълт маркер.

... Пациентката показва класически симптоми на посттравматична амнезия, причинена вероятно от тежка физическа или психологическа травма. В същото време обаче пациентката се намира в изключително добро физическо състояние, умът ѝ е бистър, очевидно незасегнат от случилото се, което означава, че след известно време и след подлагането на определена терапия пациентката би трябвало напълно да си възвърне изгубената памет.

- Тя е бомба с часовников механизъм - намеси се обвитият в облак цигарен дим Сян на перфектен английски. - Лично аз изобщо не се интересувам дали Тайнството ще бъде разкрито пред света, или не. Честно казано, смятам, че то е мит - знаете, че съм атеист. Това, което ме тревожи, е следното - след като Цитаделата не е в състояние да опази най-голямата си тайна, как тогава ще опази нашите тайни?

- Това не е единствената ни грижа - добави Пентанджели и извади от куфарчето си друга папка с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО.

- Обект номер едно: Катрин Ман, петдесет и две годишна, от турско-бразилски произход, ръководител на глобална хуманитарна организация с представителства в цял свят, включително в Руин. Вдовица на д-р Джон Ман, американски гражданин, археолог и изследовател, убит преди дванайсет години по време на археологически разкопки в Ирак заедно с целия си екип, след като съобщават за важно откритие, направено в пустинята край Ал Хилах - прочете Пентанджели и вдигна поглед към Клементи. - Това не ви ли тревожи?

Кардиналът на пророни нито дума.

- Обект номер две: Гейбриъл Ман, трийсет и две годишен, син на Катрин и Джон Ман. Следвал икономика и различни филологии в Харвард преди смъртта на баща си. Сетне напуснал университета и постъпил в армията. Издигнал се до взводен сержант в специалните части, сражавал се е в Афганистан и бил награждаван два пъти, преди да се уволни от армията и да постъпи в семейната компания като съветник по въпросите на сигурността. В това си качество е работил по няколко проекта в Ирак, където е провел собствено разследване на обстоятелствата около смъртта на баща си. Три пъти е искал разрешение да пътува до Ал Хилах в провинция Бабил, но и трите пъти му е отказвано, тъй като районът е неспокоен и цивилен като него би бил изложен на голяма опасност. - Пентанджели пак погледна Клементи. - Струва ми се, че това е човек, който е започнал нещо, но не го е довършил. За съжаление става въпрос за област, в която ние също имаме интереси. Това ме притеснява.

- Всички сме съгласни - каза Сян. - Рискът, който представляват тези хора, е неприемлив за нас. Влиянието ни в Руин е ограничено, но вашето, посредством църквата, както сам заявихте, е огромно. Настояваме да упражните това влияние и да защите нашите интереси... както и вашите.

Клементи устоя на отправените му погледи. Преди час сигурно би се поколебал, но времето, прекарано в архивите на Банка Ватикана, му напомни колко много може да изгуби. Оцеляването на църквата бе по-важно от всичко, по-важно от спасението на собствената му душа. Дори да знаеше, че ще гори в ада заради това, което се канеше да направи, това пак щеше да е жертва, която си заслужава. Протегна ръка и натисна един от бутоните на телефона по средата на масата. Подобно на самата заседатална зала и телефонната линия бе подсигурена срещу подслушване и защитата ѝ не отстъпваше на тази, с която се ползваха телефоните на повечето тайни служби по света. Разговорът не можеше да бъде нито проследен, нито записан.

Бързо набра номера, който знаеше наизуст. Пръстите му трепереха от прилива на адреналин. Превключи на високоговорител, за да може всички в стаята да чуят разговора, който се канеше да проведе. Искаше да станат свидетели на този разговор. Искаше да станат част от това, което щеше да се случи. Огледа лицата им, докато бързите писукания на набрания номер преминаха в звънене. Нещо изщрака и се чу глас:

- Да?

- Аз съм светлината на света - започна Клементи. - който ме последва...

- ...Той не ще ходи в мрака⁶¹ - отвърна гласът, както изискваше паролата.

Клементи облиза пресъхналата си долна устна с още по-сухия си език.

- Искам свидетелите да замлъкнат за благото на църквата.

Последва тишина. След това:

- Всичките ли?

- Всичките. Колко бързо можеш да решиш проблема?

Клементи чу проскърцването на гумени подметки върху винилов под, разнесло се от телефона.

- Ще бъде направено до утре сутринта - отвърна гласът. И връзката прекъсна.

9

Стая 406, Общинска болница,

Руин

Лив взе грубоватото на вид дистанционно управление от масичката до леглото си и го насочи към старичкия телевизор. От доста време лежеше, без да помръдне, дишаше бавно и се надяваше паметта ѝ да се върне, а после в съзнанието ѝ изплува един-единствен, но необорим факт - когато бе пристигнала в Руин, макар да не знаеше преди колко дни е било това, смъртта на брат ѝ бе сред водещите телевизионни новини. Може би тя все още присъстваше в новинарските емисии и щеше да ѝ помогне да запълни някои празноти, които не бе в състояние да запълни сама.

Телевизорът изпращя и прокънтя в стаята и Лив намали звука, за да не привлече вниманието на охраната в коридора. Телевизорът бе стар и картината не бе особено ясна, но сателитният приемник, към който бе свързан, бе модерен и предлагаше избор от стотици канали. Лив започна да прескача от един на друг с надеждата да открие новинарски. Ако успееше да събере поне няколко солидни факта, в които да се вкопчи като в спасителна сламка, не се съмняваше, че ще успее да възвърне всичките си спомени. Продължи да сменя каналите, излъчващи ток-шоу програми и сапунени опери, докато най-сетне попадна на „Ал Джазира“, арабския информационен канал, но новините не бяха това, което очакваше.

В първия момент реши, че е станала някаква грешка и е попаднала на научнопопулярен филм за екстремни климатични явления. Видя ужасяващи кадри на гигантска приливна вълна в Чили, която връхлетя оживена улица и помете хора, коли и къщи; последва интервю с разплакан фермер от Канзас, застанал пред огромна нива, засята с пшеница, унищожена от градушка с големината на портокали.

- Ако прочетете Библията - каза фермерът с глас, разтреперан от мъка, - ще решите, че наближава Страшният съд.

При тези думи в главата на Лив прозвуча тих статичен шум, от който ѝ зави свят. Тя затвори очи и започна да диша през носа и да издишва през устата, докато се оправи. Нямаше представа какви лекарства ѝ дават, но те определено имаха опасни странични ефекти.

Когато отвори очи, изпадна в нов шок. Образът на телевизионния екран бе друг - същият, който бе украсявал първата страница на всеки вестник по света по времето, когато Лив бе пристигнала в Руин. Кадрите показваха брат ѝ Самюъл, застанал на върха на Цитаделата. разперил ръце и опънал расото си, за да изобрази Т-образен кръст с тялото си.

- Изминаха дванайсет дни от драматичната поява на монаха на върха на Цитаделата в Руин и десет дни от експлозията, която отвори дупка в основата на...

Дванайсет дни!

- Мнозина вярват, че събитията в Руин са свързани по някакъв начин с необичайните климатични явления, на които станахме свидетели на различни места по света, а различни религиозни общности ги посочват като доказателство за Божия гняв или за предстоящия апокалипсис, описан в Откровението на свети Йоан Богослов. Според тях смъртта на монасите, евакуирани от планината, е настъпила по Божията воля, тъй като Господ е пожелал да прибере при себе си своите верни служители. Преди няколко минути броя им се увеличи с още един...

На екрана се появи образът на едър гологлав мъж с черни мустаци и сериозно изражение. Надписът отдолу го представяше като д-р Джемия, административен директор на общинската болница в Руин. Той зачете предварително написано изявление: гласът му бе приглушен, за да могат зрителите да чуят превода на думите му от турски на английски.

- С прискърбие се налага да ви съобщя, че в тринайсет часа и двайсет и пет минути местно време още един от пациентите, постъпили от Цитаделата, се прости с живота си. С това броят на смъртните случаи става девет...

Присъстващите журналисти наскачаха и започнаха да го обсипват с въпроси:

- Каква е причината за смъртта? За същата хеморагична треска като при останалите пациенти ли става въпрос?

- Да.

- Знаете ли причината за нея?

- Работим по въпроса.

- Вирус ли е?

- Не.

- Заразна ли е?

Лекарят не отговори. Обърна се и забърза по стълбите, за да намери спасение зад стените на болницата.

- Тринайсет души напуснаха планината. Живи от тях са само четирима.

Картината се смени и Лив видя собствената си снимка, поставена между тези на тъмнокоса жена, която ѝ се стори смътно позната, и на монах със зелено расо, легнал върху носилка, целият в ритуални рани, от които течеше кръв.

- От тях трима са настанени в болница, като състоянието им варира от стабилно до критично.

Появиха са не особено ясни кадри, на които се виждаше как полицаи настаняват тъмнокос мъж на задната седалка на патрулния си автомобил.

- Четвъртият е задържан за разпит от полицията.

Картината застина и сърцето на Лив подскочи, когато позна мъжа, а името му изплува в съзнанието ѝ.

Гейбриъл!

Образът му отключи порой от спомени и чувства.

Спомни си как ѝ се бе усмихвал в мрака на Цитаделата, как бе държал ръцете ѝ в спешното отделение, след като я бе изнесъл навън, как я бе закрилял, докато не дойдоха полицаите да го отведат. Бе обхванал лицето ѝ в длани и бе вперил очите си в нейните.

„Успееш ли да се измъкнеш - беше ѝ казал, - бягай колкото се може по-далеч от Цитаделата. Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря“.

След което я бе целунал по устните, а после го бяха издърпали от нея и тя остана сам-самичка в изпълнения с крясъци хаос в болницата.

Докосна устните си, припомнила си целувката му, и съжали, че не може да си спомни повече. Трябваше да се измъкне оттук. Гейбриъл я бе предупредил, а и собствените ѝ инстинкти подсказваха, че трябва да се скрие някъде. Трябваше да отиде на сигурно място, където да подреди парченцата от пъзела на спомените за случилото се в мрака на Цитаделата, далеч от зловредното влияние на това място и на лекарствата, които замъгляваха ума ѝ. Трябваше да се прибере у дома, това ѝ подсказваше изостреният ѝ инстинкт на човек, преследван от някого.

Точно в този момент - сякаш някой бе подушил страха ѝ и бе дошъл тук, привлечен от него - чу проскърцването на обувки по пода отвън. Насочи дистанционното към телевизора, за да го изключи, и в мига, в който се отпусна върху леглото си, вратата започна да се отваря.

10

Цитаделата, Руин

Братът градинар водеше малобройната делегация в оградената със стена градина в сърцето на Цитаделата, Бе решено единствено водачите и онези, които изпълняваха длъжността на водачи на основните гилдии, да влязат в градината, докато градинарите не получат повече информация за състоянието на дърветата.

- Ето. - Излязоха под дъжда и братът градинар посочи една ябълка. - Вижте как са потъмнели листата.

Дори Атанасий, койго не разбираше нищо от овощарство, бе наясно, че дървото е болно. Изглеждаше в есенна премяна, вместо да кипи от енергията на пролетта.

- Кога забеляза това? - попита уж небрежно Аксел, но зад провлачения носов говор, с който изрече въпроса си, прозвуча полицейска настойчивост.

- Вчера. Не бях идвал от известно време в градината покрай възстановителните работи във вътрешността на планината.

- И преди това не си забелязал следи от тази... ръжда?

- Не.

- И всичко това започна след експлозията?

- Предполагам, че да.

Отец Малахия се обърна към Атанасий.

- Виждаш ли? - каза той. - Не трябваше да позволяваш на sancti да напускат планината. Нещо свято е било разстроено от твоите действия. Това е недвусмислено свидетелство.

Атанасий направи крачка встрани, за да огледа повехналите клонки на дървото.

- Виждал ли си нещо подобно и преди?

Братът градинар сви рамене.

- От време на време.

- И каква беше причината тогава?

- Ръждата по растенията може да бъде причинена от суша, насекоми, гъбички...

- Възможно ли е причината да е земетресение?

- Би могло. Ако земните пластове се разместят прекалено силно, корените ще се скъсат и дървото няма да получава нужните му хранителни вещества в достатъчно количество.

- Защо тогава не приемем, че трусът от експлозията е въздействал на растенията по начин, сходен на земетресение? - Атанасий се обърна към Малахия. - Разбирам, че случилото се тук поставя всички ни под огромно напрежение, но моментът е крайно неподходящ за прояви на суеверия и паника. Времето изисква бистър ум и хладнокръвно ръководство - каза той, след което се обърна отново към брата градинар: - Как смяташ, че е най-добре да постъпим?

Едрият мъж поглади брадата си и огледа дърветата.

- Ами... ако нещата стоят така, както казваш, ситуацията едва ли ще се влоши. Винаги можем да изрежем мъртвите и умиращите клони, за да ускорим възстановяването на дърветата. Ако обаче причината е друга - каза той и погледна крадешком към отец Малахия, - тогава болестта ще се разпространи.

- А как бихме могли да я спрем?

Братьт градинар си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да изрече сурова присъда:

- Ще трябва да сечем и режем колкото се може по-надълбоко и да изгорим всички болни клони и дървета. Само тогава можем да сме сигурни, че заразата няма да се разпространи.

- Ясно. Предлагам утре още по изгрев-слънце да събереш толкова хора, от колкото се нуждаеш, и да направиш каквото е необходимо. Що се отнася до нас, ние ще уверим нашите братя, че сме огледали градината и сме установили, че експлозията ѝ е нанесла щети, но братът градинар ще се погрижи да ги отстрани.

- Ами ако причината се окаже по-дълбока? - попита носово брат Аксел.

- Тогава ще търсим решение и на този проблем. Ресурсите, с които разполагаме, са крайно недостатъчни. Предлагам да ги използваме за решаването на проблеми, които вече са възникнали, а не на такива, коиго може да възникнат.

Аксел издържа погледа му, без по какъвто и да било начин да показва останал ли е убеден от логиката му, или не.

- Прав си - намеси си отец Тома. - Всички сме уморени и склонни да се плашим от сянката си. Не бива да забравяме, че до провеждането на изборите за нови водачи братята ни ще търсят съвет и насока именно от нас. Трябва да ръководим кораба с твърда и уверена ръка, да го поведем към спокойно пристанище, а не да го излагаме на бурни вълни.

Атанасий винаги бе харесвал отец Тома. Двамата бяха прекарали много вечери заедно, обсъждайки най-различни въпроси от областта на историята, археологията и какво ли още не. Намираше го за интелигентен, рационален и спокоен.

- Най-добрият начин да успокоим братята е да изберем нови sancti - каза Аксел и всички се обърнаха към него. - Това би показало, че се връщаме към обичайния ред, и мигом би успокоило братята ни.

- Но кой ще ги избере? - попита Тома.

- Не можем да решим въпроса със sancti, докато не изберем абат, който да издигне кандидатурите им, и прелат, който да потвърди избора им - продължи Атанасий. - Следователно въпросът с избора на sancti ще трябва да изчака избора на абат и прелат.

Аксел погледна първо Атанасий, после отец Тома, сякаш бе открил невидима нишка, която ги свързва. После се обърна към брата градинар.

- Ще поставя част от хората ми на входовете към градината в случай, че някой по-любопитен сред братята реши да се разходи тук посред нощ. Ако мога да ти помогна с нещо друго, само кажи. - След това им обърна гръб и си тръгна.

Атанасий го наблюдаваше как се отдалечава и чувстваше още по-осезаемо студенината, която носеше дъждът. След експлозията братството явно се бе разцепило на две фракции: едната на рационалните, другата на страхливите. А страхът бе опасно гориво за онези, които биха могли да решат да се възползват от него. Именно благодарение на страха sancti бяха упражнявали властта си в продължение на хиляди години. Макар решението му те да бъдат евакуирани от планината да бе продиктувано от състрадание, а не от политически амбиции, трябваше да признае, че имаше моменти, в които се радваше на отсъствието им и се надяваше никога да не се върнат. Бе почувствал промяната в Цитаделата след напускането на sancti. Тук вече се дишаше по-свободно, сякаш въздухът бе станал по-чист и по-свеж. Но докато наблюдаваше Аксел, който вече бе стигнал края на градината, за да потъне в недрата на планината, осъзна първо, че sancti може да се завърнат по-рано от очакваното, и второ, че има съперник в лицето на Аксел.

11

Стая 406, Общинска болница,

Руин

Вратата се отвори навътре и разкри сумрачния коридор и сянката, застанала на прага. Бялата якичка блестеше в тъмнината.

Лив вдигна поглед към лицето на свещеника. То носеше обичайната маска на сериозност и състрадание, сякаш бе дошъл на посещение при опечален енориаш или пък се бе заслушал в досадна изповед в скучен неделен следобед. Изглеждаше съвсем обикновен и нормален, но въпреки това тя се страхуваше от него, бе ужасена и изпълнена с гняв, който кипеше в душата ѝ редом с онзи приглушен радиошум, който звучеше в главата ѝ.

Тя стисна ръце и се вкопчи в колосания чаршаф. Вниманието ѝ бе приковано в свещеника до такава степен, че не забеляза втората фигура, която влезе в стаята и затвори вратата.

Новодошлият бе по-широкоплещест и с цяла педя по-висок от свещеника, макар осанката му да бе попрегьрбена и отпусната, което почти изравняваше ръста му с този на отчето. Дясната му ръка бе пред гърдите, стегната със специална превръзка през рамото, а в другата си ръка държеше два прозрачни найлонови плика от онези, в които следователите прибират улики. Интелигентните му очи се впериха в нея иззад полукръглите стъкла на очилата, кацнали върху големия му нос. Лив се усмихна и гневът ѝ се стопи от топлината в погледа му. Това беше детективът, който първи я бе потърсил и от когото бе научила вестта за смъртта на брат си.

- Аркадиан! - Не го бе виждала от случката на летището, когато агентите на Цитаделата се бяха опитали да убият и двамата. С очите си бе видяла как тялото му полита назад, отхвърлено от силата на куршумите. - Мислех, че си...

- Мъртъв? Не съвсем! Несъмнено съм бил и в по-добро състояние, но предвид обстоятелствата изобщо не се оплаквам. - Той приседна на края на леглото ѝ, матракът се огъна под тежестта му и тялото ѝ се плъзна към него. Присъствието му ѝ подейства успокояващо в почти същата степен, колкото появата на свещеника я бе разстроила. - А ти как си?

Лив едва сдържа напиращия порой от думи, с които да разкаже всичко, което бе преживяла. Погледът ѝ се насочи към застаналия в ъгъла свещеник и тя се наведе към Аркадиан.

- Той защо е тук?

- Добър въпрос - отвърна Аркадиан и се обърна: - Как се казвате, младежо?

- Улви - отвърна свещеникът; приличаше на ученик, заловен да пуши от директора на училището. Покашля се и добави с по-уверен глас: - Отец Улви Шимшек.

- Приятно ми е да се запознаем, отче. Дамата би искала да разбере защо сте тук.

Свещеникът погледна първо Лив, после Аркадиан.

- Взето е решение на всеки разпит да присъства и представител на църквата.

- Но това не е разпит. Тя вече е дала показания, които не се съмнявам, че сте чули или сте прочели.

- Трябва да бъда тук като представител на църквата.

- А защо е необходимо това?

Лицето на свещеника пламна от този продължаващ разпит. Лив се почувства по-добре при вида на очевидното неудобство, което изпитваше отчето, но въпреки това не желаеше присъствието му в стаята.

- Тази болница е основана от църквата и тя все още притежава парцела под сградата - отвърна отец Улви Шимшек. - Има споразумение всеки, който постъпи тук от Цитаделата, да бъде наблюдаван и от представител на църквата, докато не бъде изписан.

- Добре тогава, какво ще кажете да се разберем така: давате ни пет минутки, за да си побъбрим приятелски, и обещаваме да не казваме на шефовете ви? Кой ще разбере?

Свещеникът впери поглед в Аркадиан.

- Бог ще разбере - отвърна той, сякаш слагаше край на спора. - Нарежданията ми са да присъствам на всеки разпит.

- Да, но това не е... добре, както и да е - каза Аркадиан и се обърна към Лив. - Нищо няма да постигнем с подобни спорове. Защо не престанем да му обръщаме внимание, все едно е иконом или нещо подобно? - Полицаят вдигна пликовете за улики. - Имам нещо за теб. Намериха ги в склада на летището. Експертите приключиха с тях, затова реших, че може би ще се зарадваш, ако ти ги върнем.

И остави единия плик на бюрото. Найлонът изшумоля в ръцете ѝ, докато тя развързваше връвчицата, с която бе затворен пликът. В него бе чантата ѝ, единственият багаж, който бе взела за това пътуване.

- Благодаря - отвърна Лив и затвори плика. Щеше да изчака, докато остане сама. Не искаше свещеникът да оглежда личните ѝ вещи. После се сети, че той може и да ги е видял вече навън, в коридора, преди да позволи на Аркадиан да влезе в стаята. Тази мисъл я накара да се почувства безпомощна като в капан. - Отвън стои полицай - каза тя.

Аркадиан кимна.

- Защо?

- За да ви наглежда, да държи пресата настрани.

Лив се усмихна:

- Аз съм пресата.

Аркадиан отвърна на усмивката ѝ.

- Е, значи не се е справил със задачата си. За щастие на всички заинтересувани ти не си в състояние да си спомниш нищо.

- Голяма късметлийка съм, нали?

- Преживяла си доста неща. Подобни проблеми изискват време.

Лив отново погледна свещеника и се опита да прецени какво би могла да каже в негово присъствие и какво би искала да запази в тайна.

- А какво точно съм преживяла? - каза тя и Аркадиан я изгледа объркано. - Наистина! Паметта ми е толкова зле, че не мога да преценя кое съм преживяла наистина и кое е плод на фантазията ми. Ще ми бъде от голяма полза да си поговорим.

- Какво искаш да узнаеш?

- Всичко!

Аркадиан остави втората торбичка на легло, взе ръката ѝ в своята и започна да разказва. Започна от появата на брат ѝ на върха на Цитаделата, пропусна тактично част от обстоятелствата около смъртта му и откритията, направени по време на аутопсията, и завърши със събитията на летището, когато Оскар бе жертвал живота си, хвърляйки се върху гранатата, за да спаси тях, Аркадиан бе прострелян, а Лив бе изпаднала в безсъзнание, за да бъде изнесена от Цитаделата няколко часа по-късно благодарение на Гейбриъл. Когаго Аркадиан завърши разказа си, Лив погледна свещеника. Той не отвърна на погледа ѝ. Аркадиан бе добър разказвач, излагаше случилото се методично, без да пропусне нито една важна подробност, умение, което бе развил благодарение на дългогодишната си служба в полицията. Разказът му вдигна мъглата, обгърнала паметта на Лив. Сега вече бе в състояние да си спомни всичко, всичко с изключение на онова, което най-силно копнееше да си спомни - случилото се с нея във вътрешността на Цитаделата.

- Благодаря - каза тя и стисна лекичко ръката на Аркадиан.

- Няма за какво - отвърна той, пусна ръката ѝ и бръкна в джоба си. - Скоро ще те изпишат - каза и ѝ подаде визитната си картичка. - Бих искал да ми позвъниш, когато излезеш от болницата. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те откарам до летището. - Погледна превързаната си ръка. - Или да помоля някой да откара и двама ни. - Наведе се и я целуна по челото. Жестът му ѝ напомни за начина, по който баща ѝ я целуваше за лека нощ по времето, когато бе малка, а светът бе сигурно и спокойно място.

- Грижи се за себе си - каза той, преди да стане от леглото и да тръгне към вратата.

- Какво има в другия плик?

- Нещо за госпожа Ман - отвърна Аркадиан. - Стаята ѝ е в същия коридор.

- Поздрави я от мое име - каза Лив.

- Непременно.

- Поздрави и Гейбриъл, ако го видиш.

- О, скоро ще имаш възможност да направиш това лично. Не могат да го държат още дълго, а аз няма да повдигна обвинения срещу него, макар да ми заби инжекция с приспивателно. Не се съмнявам, че ще излезе на свобода съвсем скоро.

12

Полицейско управление,

Централен район, Руин

Същият набит широкоплещест полицай, който преди няколко минути бе закопчал ръцете на Гейбриъл с белезници зад гърба, го побутна към противопожарната врата. Намираха се в отделението с килиите, разположено дълбоко под полицейското управление. Мястото бе същински лабиринт с ниски тавани, криви стени и тесни коридори, издълбани в скалите под града преди стотици години. Мъждукаха голи електрически крушки, които хвърляха зеленикави оттенъци върху боядисаните в сиво стени и създаваха усещането, че се намират във вътрешността на сграда, която - ако можеше да бъде сравнена с жив организъм - не се чувства никак добре.

Не че самият Гейбриъл се чувстваше добре.

Току-що бе приключила срещата му с адвоката, който бе изложил обвиненията срещу него. Ченгетата бяха открили три трупа в хангара на летището, а полицията бе в състояние да докаже, че той също е бил на това място. Двама от мъртъвците бяха простреляни с деветмилиметров пистолет, а ръцете му реагираха положително на взетата от дланите му проба за барутни отлагания. Освен това Гейбриъл бе заловен в градската морга по времето, когато там е било откраднато тяло. И накрая, нападнал е полицейски инспектор със спринцовка, пълна с кетамин⁷¹. Несъмнено именно последното обвинение бе причината за грубото отношение на мълчаливия помощник-инспектор. Останалите обвинения най-вероятно щяха да отпаднат, но това щеше да отнеме време, а Гейбриъл не разполагаше именно с време.

Припомняше си отново и отново сцената, на която бе станал свидетел в Цитаделата, и се опитваше да проумее видяното. Нямаше представа защо му бяха позволили да напусне планината жив, при това с момичето на ръце, но ясно съзнаваше, че е успял да се измъкне от лапите на ордена само временно. Каквото и да се бе случило с Лив на върха на планината, преди да я намери, каквото и да бе научила за Тайнството - дори да не бе научила нищо - нямаше никакво значение. Монасите sancti, положили клетва да защитават най-голямата тайна на планината, щяха да прегрупират силите си и да предприемат мерки да ѝ затворят устата завинаги. Лив се намираше в смъртна опасност, както и майка му, между другото, а също и самият той. Нямаше да е в състояние да защити никого, ако останеше заключен тук. Единственият му ход бе бягството, но нямаше представа как да се измъкне.

Бе огледал сградата, докато го водеха по коридорите, с надеждата да открие начин за бягство. Но всяка врата, край която бяха минали, водеше към други килии - в някои имаше затворници, други бяха празни. До стаята за разпити се стигаше по едно стълбище, което означаваше, че отделението с килиите се намира в подземието на сградата. Единственият начин да се излезе или влезе бе през автоматичната врата, през която бе минал, когато го доведоха тук.

Забави крачка, когато наближиха следващата килия, но рязко блъсване в гърба го накара да продължи. Гейбриъл трескаво обмисляше възможностите. До момента го бяха държали в единична килия, което напълно го устройваше. Нова килия може би означаваше съкилийници. А това не бе добре.

Продължиха да вървят все по-навътре и по-навътре в лабиринта. Боята се бе надула на мехури на местата, където солите се бяха процедили през скалата в стените и никой не си бе направил труда да ги измаже и боядиса отново. Тук килиите бяха доста по-малко и всичките бяха празни. За сметка на това миризмата на мухъл бе оше по-силна. Явно тези килии се използваха рядко.

Стигнаха края на коридора и поредното блъсване в гърба запрати Гейбриъл към двойна противопожарна врата, която водеше към къс тунел, разделен наполовина от решетка. От другата страна имаше килия със стоманено клекало, тясна пейка, зазидана в стената, и един мъж, толкова огромен, че всичко около него изглеждаше така, сякаш е пренесено от къщичката на седемте джуджета.

- Пъхни си ръцете през решетките - нареди му помощник-инспекторът.

Великанът направи една огромна крачка напред и препречи килията по цялата ѝ ширина, след което пъхна дебелите си като бедро на лекоатлет ръце между решетките.

Полицаят сграбчи Гейбриъл и го завъртя странично към стената.

- А мръднеш, а съм те гръмнал с електрошоковия пистолет, ясно? - Дъхът му вонеше на кафе и цигари.

Гейбриъл кимна и усети натиска на ченгето да отслабва, тъй като онзи бе насочил вниманието си към гиганта. Бе се изненадал, когато помощник-инспекторът с фигура на щангист бе дошъл самичък, за да го отведе в килията. Сега разбра причината: по-малко ченгета, по-малко свидетели.

Вдигна поглед към детектора за дим и охранителната камера, монтирани под вентилационните тръби, които минаваха по дължината на коридора. Видя, че камерата е от старите модели, които предаваха не особено ясни черно-бели образи без звук. Кабелите вероятно водеха към контролната зала, покрай която бяха минали. Вероятно там стоеше друг полицай, който в момента ги наблюдаваше, готов да изпрати подкрепление в случай на нужда. Килията обаче оставаше извън обхвата на камерата. Никой нямаше да види онова, което щеше да се случи вътре. А и щом помощник-инспекторът заключеше вратата и се отдалечеше, никой нямаше да го е грижа какво ще се случи.

Гейбриъл отмести поглед към огромното туловище на затворника от другата страна на решетките. Гигантът се взираше право в него и студените му очи излъчваха неприкрита заплаха. Гейбриъл издържа погледа му, макар че ако отместеше очи, това нямаше да му спести нищо. Очите на великана бяха разположени дълбоко в плоското му кръгло лице, увенчано с изненадващо консервативна руса прическа, която подхождаше повече на застрахователен агент.

Гейбриъл откъсна поглед от бездънните очи на затворника и огледа останалата част от туловището му. Наистина бе огромен, същински Франкенщайн, съшит от яки мускули, получени благодарение на дългогодишен прием на стероиди, и изпълнен със злоба и агресия. Едва се побираше в памучната си риза, чиито навити ръкави разкриваха огромните му ръце. Белезниците изглеждаха абсурдно малки върху дебелите му китки, но нещо друго, разположено над тях, разтревожи Гейбриъл. Синкава затворническа татуировка. Общо взето, колкото по-голяма бе татуировката, толкова повече време бе прекарал притежателят ѝ в затвора. А тази бе огромна. Но не очевидното криминално минало на великана или дори огромните му размери притесняваха Гейбриъл толкова, колкото онова, което изобразяваше татуировката. Огромната рисунка - вероятно направена от самия затворник с помощта на мастило и игла - представляваше кръст. По някое време в тъмното си стероидно минало гигантът бе решил, че е открил Божията светлина. А сега църквата бе открила него и очевидно го бе натоварила да свърши нейната мръсна работа.

Бягството вече не бе опция, а необходимост. В мига, в който полицаят завиеше зад ъгъла на коридора, Гейбриъл щеше да остане самичък, заключен в земните недра с това набожно чудовище, и освен ако не измислеше нещо, при това много бързо, нямаше да се измъкне жив оттук.

13

Стая 406, Общинска болница,

Руин

Катрин Ман бе вперила поглед в онова, което ѝ бе донесъл Аркадиан.

Той остана съвсем малко. Споменът от последната им среща бе прекалено болезнен, затова той ѝ се извини и излезе.

- Открихме това сред вещите на баща ви - каза ѝ. - Съобщението е адресирано до вас. Реших, че трябва да го получите.

В плика за веществени доказателства имаше бележник с кожена подвързия и кожен ширит, увит около декоративна закопчалка върху корицата, за да не се отваря.

При вида му Катрин се просълзи. Баща ѝ използваше точно такъв, откакто се помнеше. Тя взе от нощната масичка очилата си за четене, разви внимателно ширита и отвори бележника. Вътре откри писмо, написано с красивия почерк на баща си върху две съседни страници.

Всички останали страници бяха празни. Тя препро- чете писмото, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но то си оставаше все така неясно, както при първото прочитане. Какво бе крил от нея? Винаги бе смятала, че си споделят всичко, че между тях няма тайни, и едва сега, след смъртта на баща си, бе открила, че това не е било така.

Спомни си как - дори когато бе съвсем малка - баща ѝ бе споделял с нея различни тайни, бе ѝ обяснявал, че те са по-различни от другите хора, че са потомци на мала, най-старото племе на земята, преследвано от друго племе, което се опитвало да ги унищожи и да погребе притежаваното от тях знание. Беше ѝ показал тайните символи, беше я научил на езика на мала, бе ѝ разкрил тяхната мисия да възстановят справедливия ред на земята. Но бе премълчал и скрил от нея нещо толкова важно, че бе почувствал необходимостта да ѝ го признае от гроба. Може би не бе познавала баща си толкова добре, колкото си бе въобразявала.

В писмото имаше нещо, което я подразни. Баща ѝ винаги бе изключително внимателен в подбора на думи, винаги бе държал изказът му е да е особено прецизен, тъй като казваше, че думите носят най-ценния товар - смисъла. И въпреки това бе допуснал грешка: не я бе помолил да запали свещ „в“ негово име, а „до“ неговото име.

И тогава се сети.

Това съвсем не беше грешка.

Когато беше малка, баща ѝ неведнъж ѝ бе разказвал как предците им криели своите тайни. Един от начините бе да пишат съобщения върху хартия, но с лимонов сок, а не с мастило. Когато сокът изсъхнеше, ставаше невидим. Киселините в него обаче прогаряха хартията по такъв начин, че постави ли се листът хартия пред пламъка на свещ, буквите потъмняваха и скритите думи се появяваха. А в писмото Оскар изрично настояваше тя да запали свещ „до“ името му, за да продължат да разговарят.

В бележника имаше второ послание. Трябваше ѝ пламък, за да го прочете.

14

Полицейско управление, Руин

Умът на Гейбриъл трескаво анализираше всевъзможни сценарии. Ако останеше сам в килията с великана, несъмнено щеше да умре. Трябваше да направи нещо, и то в близките няколко секунди, преди полицаят да го заключи зад решетките. Погледна нагоре към ниския таван на затворническото отделение. В най-високата си точка таванът се издигаше на трийсетина сантиметра над главата му. Тясното пространство не му предоставяше кой знае какви възможности за маневриране. За щастие полицаят, който изпълняваше ролята на надзирател, бе нисък, което предоставяше на Гейбриъл поне още десетина сантиметра; в същото време онзи имаше телосложението на олимпийски шампион по вдигане на тежести. И освен това бе въоръжен. Освен с електрошоков пистолет разполагаше още с палка и флакон сълзотворен газ, окачени на колана му. Все пак нямаше огнестрелно оръжие.

Докато полицаят отключваше решетката, Гейбриъл отстъпи леко от стената, обърнат с гръб към надзирателя, при което пренесе тежестта на тялото си върху пръстите на краката си и присви колене, за да постигне по-добър баланс.

- Хиляда лири, ако ме сложиш в друга килия.

Зад гърба му се разнесе сумтене.

- И какво ще направиш, ще ми напишеш чек ли?

Гейбриъл поклати глава.

- В брой! Веднага!

Залагаше на вероятността ченгето да принадлежи към надзирателите от старата школа, които в никакъв случай не биха пропуснали възможността да прибавят някой ,,бонус" към заплатата си. Парите бяха като наркотик за корумпираните ченгета и досущ като наркоманите те не се интересуваха откъде идват.

- И откъде ще вземеш хиляда лири?

- Адвокатът ми ги предаде току-що. Парите са в десния ми джоб. Заведи ме в друга килия и са твои.

Настъпи тишина. Гейбриъл почти чуваше как се завъртат колелцата в мозъка на надзирателя.

Усети натиск в кръста си.

- Мръднеш ли, ще те прострелям с електрошоковия пистолет. Ако ли пък джобът ти се окаже празен, пак ще те застрелям, но ще държа пръста си на спусъка, докато не се подмокриш, ясно ли е?

- Да. Разбрахме ли се за новата ми килия?

- Ще говорим по-късно.

Гейбриъл приклекна още по-ниско и насочи вниманието си към едно място на стената, където неравната ѝ повърхност бе издадена леко напред. Почувства ръката на полицая първо да опипва външната страна на джоба му, а сетне да се пъха вътре, за да измъкне онова, което всъщност бе визитката на неговия адвокат.

Като част от военното си обучение Гейбриъл бе преминал и няколко курса по „развиване на устойчивост към изтезания“, които включваха и изстрели с електрошоков пистолет, за да стане ясно как ще реагира тялото му в подобна ситуация. В подобни случаи размерите или физическата форма не играеха никаква роля. Някои от най-едрите командоси падаха на земята като чували с картофи, докато други се възстановяваха почти мигновено. Гейбриъл попадна някъде по средата: електрошокът му въздействаше силно, но не го парализираше напълно, което означаваше, че ако не успее сега, едва ли ще получи втори шанс. Един изстрел в гърба би разстроил нервната му система и той нямаше да се възстанови, преди да бъде тикнат зад решетките с русата горила за компания. Съсредоточи вниманието си върху електродите, които се забиха още по-силно в гърба му, когато надзирателят се наведе по-ниско. Всичко зависеше от избора на най-подходящия момент и скоростта на действие. Полицаят се наведе напред и върховете на пръстите му докоснаха визитката в джоба му. Гейбриъл скочи.

Замахна надясно с окованите си в белезници ръце и изби опрения в гърба му електрошоков пистолет. Едновременно с това вдигна крак, приклещи ръката на надзирателя в джоба си и се отблъсна рязко от стената, като използва издатината за опорна точка. Когато се изправи, обхвана с ръце идеално позиционираната за целта глава на полицая и я стисна с всички сили в мига, в който електрошоковият пистолет изстреля заряда си.

Дясната ръка на Гейбриъл, присвита здраво около врата на полицая, изтръпна от петдесетте хиляди волта, преминали през нея. Той усети как хватката му отслабва и притисна по-силно с незасегнатата си лява ръка, обра луфта с окованите си в белезници китки и дръпна с всичка сила. Двамата паднаха назад и се блъснаха в стената. Ударът заби електродите още по- дълбоко в ръката на Гейбриъл, лявата му ръка също омекна. Надзирателят извърна глава, усетил, че натискът върху врата му отслабва. Още миг и щеше да се измъкне.

Гейбриъл се отпусна с цялата си тежест. Двамата паднаха на пода, като основната част от удара пое именно полицаят, а електродите се откачиха от плътта на Гейбриъл. Щом електрическото напрежение, изпиващо до момента силите му, изчезна, Гейбриъл стисна здраво с две ръце и притисна дебелия врат на надзирателя. Претърколи се вдясно и прехвърли тежестта на тялото си върху своя противник точно в мига, в който електрошоковият пистолет изстреля нов заряд. Това вече нямаше никакво значение. Ръката на Гейбриъл бе притиснала полицая там, където трябваше, и един нов заряд би я превърнал в мъртва тежест, която да притисне още по-силно врата на надзирателя.

Човешкият врат има три особено уязвими точки, притискането на които може да доведе до задушаване: каротидната артерия, югуларната вена и трахеята. И трите пренасят кислород в организма. Ако достъпът му по една от тях бъде прекъснат - макар и за кратко, - това води до кислороден глад и постепенна загуба на съзнание. Ако бъдат притиснати и трите, това се случва за секунди.

Полицаят ускори събитията, като започна трескаво да мушка електрошоковия пистолет на различни места по тялото на Гейбриъл, без по този начин да постигне нищо, освен да изгори и малкото кислород в белите си дробове. Гейбриъл обаче не отпусна хватката си и устоя на електрошоковата буря, като прехвърляше натиска от едната на другата ръка в зависимост от това коя бе по-силна в дадения момент. Скоро надзирателят престана да мърда и електрошоковият пистолет изтрака на пода. Гейбриъл погледна към великана, за да е сигурен, че пистолетът е паднал на място, където онзи не е в състояние да го достигне. Лицето му излъчваше неземно спокойствие, а огромните му ръце, оковани в белезници, бяха събрани и вдигнати като за молитва.

- И какво възнамеряваш да направиш сега? - попита той с учудващо тих и нежен глас. - Какви са твоите на-ме-ре-ния? Надяваш се да излезеш под гаранция преди този да се събуди?

Гейбриъл не му обърна внимание. Почувства кръвта отново да пулсира в пръстите му, но това означаваше и още нещо: че кръвта на надзирателя скоро ще достави кислород до изпадналия му в кислороден глад мозък. Не разполагаше с много време. Грабна ключовете от колана на полицая, откри ключето за белезниците и го пъхна в ключалката. Когато свали белезниците, изпита едновременно облекчение и болка. Разтри китките си, за да стимулира кръвообращението им, и се захвана да съблича надзирателя.

- По момчета ли си падаш? - попита присмехулно тихият глас зад гърба му.

Гейбриъл свали ризата на надзирателя и я облече върху своята.

- Падам си по свободата - отвърна, закопча я и повтори упражнението с панталоните на полицая. Нахлузи ги без проблем върху затворническите, но се оказаха прекалено широки в кръста и прекалено къси. Смъкна ги по-ниско върху талията си и пристегна колана в мига, в който надзирателят помръдна. Гейбриъл го улови под мишниците и го прекърколи към решетката, като внимаваше да стои извън обсега на гиганта. Вдигна белезниците от земята и щракна едната гривна около китката на полицая, а другата около една от пръчките на решетката. В този миг надзирателят отвори очи, фокусира погледа си върху Гейбриъл и се хвърли към него. Гейбриъл отскочи назад, а белезниците изтракаха силно в решетката и дръпнаха надзирателя рязко назад. Полицаят се обърна, за да види какво го е задържало, после отмести поглед към Гейбриъл точно навреме, за да поеме цялата струя сълзотворен газ, насочена към лицето му. От гърлото му излезе приглушен стон и той се строполи на пода, като едва смогваше да си поеме дъх и търкаше парещите си очи със свободната си ръка.

Гейбриъл се отдръпна встрани от облака сълзотворен газ, бръкна в джоба на ризата на полицая и извади оттам кутия цигари.

- Цигарите са вредни - обади се великанът иззад решетките. - Те са кар-ци-но-ген-ни.

Гейбриъл измъкна евтината запалка, прибрана в кутията, и лапна цигара.

- Така е, но нали казват, че онова, което не успее да те убие, те прави още по-силен - отвърна и щракна със запалката.

Запали цигарата, пое дълбоко дима, после отметна глава назад и изпразни дробовете си към детектора за дим.

15

Полицай Лунц се приведе напред в стола си. Тъкмо сънуваше как лови риба в любимото си езеро в подножието на планините Таурус, когато звукът на алармата го върна в контролната зала. Той стреснато огледа мониторите, за да разбере какво точно е задействало сигнализацията.

Дори когато всичко беше наред, образите пак бяха леко размазани, а сега, при положение че пръскачките изпълваха коридорите с фини водни струи, не се виждаше почти нищо. Чу обаче приглушения тропот и виковете на двайсетината затворници, измокрени до кости в килиите си. Надяваше се те да са причината за цялата тази дандания. Кога ли щеше да пристигне подкреплението? Алармената система често се включваше сама, без никаква причина, а екипът за бързо реагиране никога не успяваше да покрие норматива от време, в рамките на който трябваше да пристигне. Камерите също бяха започнали да се развалят една след друга. Цялата сигнализационна система се нуждаеше от подмяна, но градските власти не искаха да правят подобен разход. Възможно бе обстоятелството, че този път се бяха включили и пръскачките, да ги накара да размислят.

Полицаят се пресегна, за да изключи алармата, и видя на един от мониторите неясна сянка. Мъжът пристъпваше неуверено през водните пръски, закрил лицето си с ръка. Намираше се в сектор Д, разположен в самия край на комплекса. Лунц намести очилата си и се приведе към монитора. Фигурата изчезна от екрана, но се появи на друг. Идваше към контролната зала.

Лунц погледна заключената врата. Навън в коридора имаше желязна решетка, която го отделяше от приближаващия се. Той отвори чекмеджето на бюрото и взе пистолета си. Тежестта му му подейства успокоително и той продължи да следи тъмната фигура от екран на екран, видя я да приближава, но продължи да изчаква подкреплението. Останалите екрани бяха празни. Очевидно не ставаше въпрос за бягство. Освен това мъжът бе с тъмни дрехи, което означаваше, че е полицай. Всички затворници носеха светлозелени тениски, предоставени от армейските излишъци. Явно водните пръски бяха попаднали право в очите на мъжа. Лунц провери останалите монитори за последен път, преди да стане от стола си и да излезе в коридора, като не пропусна да вземе пистолета си, ей така, за всеки случай.

Навън съскането на водата бе по-силно. Лунц хвърли поглед към решетките и видя униформеният да се появява в дъното на коридора; пристъпваше неуверено през водната пелена. Мъжът извика нещо, но гласът му бе приглушен от пръскащата вода и от ръката, притисната към лицето му.

Лунц почувства, че нещо не е наред, и викна:

- Какво стана?

Онзи продължи да върви като слепец, опипваше мокрите стени - с едната си ръка търсеше пътя, с другата разтриваше очите си.

- Сълзотворен газ - извика в отговор. - Един ме нападна и ми взе ключовете.

Лунц се намръщи.

Взели са му ключовете?

Нападнали са го със сълзотворен газ?

Тревогата не бе фалшива, а съвсем истинска.

Вдиша дълбоко. В съзнанието му мигом изникна образът на ръце, протегнати между пръчките на решетката в другия край на коридора, как опитват различни ключове, докато най-сетне намерят нужния. И как после всички излизат от килиите. Колко ли време щеше да им трябва, за да стигнат до него?

Олюляващият се полицай измина последните няколко метра от коридора и се блъсна тежко в решетката, след което се закашля силно и се преви от спазмите. Дори затворниците да бяха избягали от килиите си и вече да тичаха по коридора, Лунц пак щеше да има достатьчно време да отключи решетката, да издърпа колегата си и да я заключи отново. Щеше да успее. Не трябваше обаче да се бави. Върна се в контролната зала, натисна един бутон на бюрото си и се върна в коридора в мига, в който решетката започна да се отваря. Полицаят продължаваше да се превива, да кашля и да хрипти, двете му ръце търкаха здраво пламналата кожа на лицето му. Лунц го хвана за ръка и го задърпа към контролната зала. В този миг в коридора прозвуча силен тропот и зад гърба му се разнесе глас, от който той подскочи:

- Какво става?

Подкреплението най-сетне бе пристигнало.

- Пробив в блок Д - отвърна Лунц, поддал се на прилива на адреналин.

Двете ченгета хукнаха напред с пистолети в ръце, но спряха пред водната пелена.

- Изключи пръскачките!

Лунц бързо се върна в контролната зала и натисна бутона, който изключваше пръскачките. Вдигна телефона на бюрото си и набра някакъв номер.

- Докладвам за инцидент в килиите - каза той, като наблюдаваше на мониторите двете ченгета, които тичаха по коридора. - Надзирател е нападнат със сълзотворен газ. Ще го доведа при вас.

Затвори телефона в мига, в който двамата полицаи влязоха в главния коридор. По другите екрани не се виждаше никакво движение. Явно нападателят на полицая не беше успял да се измъкне от килията си. Лунц се поотпусна. Така и не видя фигурата, която се изправи зад гърба му, нито пък долови слабия мирис на газ, преди струята да изпълни устата му и да изкара въздуха от дробовете му.

16

Стая 406, Общинска болница,

Руин

По дръжката и страничния джоб на чантата на Лив имаше сиви петна, следи от графитния прах, използван от криминалистите, изследвали съдържанието ѝ.

Самата чанта приличаше на капсула на времето от предишния ѝ живот: дрехи, тоалетни принадлежности, химикалки, бележници... Тя изсипа съдържанието ѝ на леглото и измъкна лаптопа от дъното ѝ. Той също носеше следи от графитния прашец и миришеше леко на слепващо фолио за снемане на отпечатъци. Лив натисна бутона за включване, но компютърът не реагира. Вероятно криминалистите бяха прегледали съдържанието на харддиска, при което батерията се бе изтощила. Бе взела зарядно, разбира се, но щепселът бе северноамерикански стандарт и определено не пасваше на контактите в Южна Турция. Лив завъртя чантата и отвори страничния джоб. За своя изненада откри вътре паспорта си. Извади го и се загледа в протритата синя корица с герба в средата и думите Съединени американски щати под него. Никога не бе смятала себе си за кой знае каква националистка или пък за прекалено сантиментална натура, но при вида на паспорта едва сдържа сълзите си. Толкова отчаяно искаше да се прибере у дома.

Следващите две неща, които откри, я разстроиха допълнително. Първото бе връзка ключове. Спомни си как заключи вратата на апартамента си и ги пусна в чантата, докато тичаше да хване такси, което да я откара до летището. Второто бе малък фотоалбум с хартиени корици и надпис „Снимки за 1 час“ отстрани. Съдържаше снимки от една отдавнашна екскурзия до Ню Йорк. Тогава за последен път бе видяла жив брат си Самюъл. Прибра албума в чантата, преди да се е разплакала, после погледна купчината вещи, останали от миналия ѝ живот, разпилени върху леглото, и се опита да се абстрахира от емоционалното им значение и да погледне на тях като на средство, което да улесни бягството ѝ.

Разполагаше с достатъчно дрехи, но не и с пари в брой, а бе достигнала лимита на кредитните си карти, купувайки самолетния билет, с който бе пристигнала гук. Трябваше да реши и проблема с ченгето и свещеника, застанали на пост в коридора. Ако успееше да отклони вниманието им по някакъв начин, вероятно можеше да се измъкне от стаята. Помисли за болничния персонал. Вероятно можеше да убеди някоя сестра да ѝ помогне, макар да нямаше представа как ще повдигне темата или ще обсъди детайлите от плана си, предвид неизменното присъствие на свещеника в стаята ѝ. Персоналът най-вероятно бе получил инструкции да уведомява ръководството за всеки нерегламентиран контакт.

Стана от леглото, като внимаваше да не изтърси вещите си на пода, и отиде до прозореца. Присви очи, тъй като светлината отвъд износената щора я изненада, но навън не откри нищо, което можеше да ѝ помогне. От калдъръмената улица долу я деляха четири етажа, а аварийната стълба на отсрещната сграда само я подразии допълнително. Видя и вездесъщия страховит силует на Цитаделата да се издига като бдителен страж над покривите и да потапя в мрак хоризонта. Насочи вниманието си отново към стаята, огледа всеки предмет в нея и се опита да прецени с какво би могъл да ѝ помогне той за бягството ѝ.

Стаята бе доста оскъдно обзаведена. Като се изключеха леглото и телевизорът, в нея имаше масичка с пластмасова чашка и гарафа с вода, няколко електрически ключа над леглото и найлонов джоб, окачен на стената, пълен с разни медицински бележки. От тавана висеше въженце за спешни случаи с червена дръжка в долния край, достатъчно голяма, за да бъде уловена от немощна ръка. Лив се замисли какво ли би станало, ако дръпне въженцето. През последните няколко дни бе чувала тропота на стъпките и реакциите на персонала на алармите, прозвучали от други стаи. Макар шумът и суматохата, които би могла да създаде алармата, да бяха достатъчно сериозни, за да разсеят свещеника за миг, цялото внимание на медицинския екип щеше да бъде насочено към нея и щеше да е невъзможно да заговори незабелязано някого или да му предаде бележка. Трябваше да открие друг начин.

17

Полицейско управление, Руин

Тропотът на полицаите, реагирали на вдигнатата тревога, отекна по стълбите към отделението с килиите. Гейбриъл се размина с тях, докато се качваше на горния етаж. Никой не му обърна внимание. Всички бяха чули, че техен колега е бил напръскан със сълзотворен газ, затова когато видяха един полицай да диша тежко и да търка зачервените си очи, а друг да му помага, продължиха да тичат към копелдаците, отговорни за това.

Гейбриъл бе прегърнал през рамо полицая от контролната зала и бе притиснал към слабините собствения му пистолет така, че да не се вижда откъм коридора, за да си осигури мълчанието му. В другата си ръка държеше радиостанцията, която бе взел от контролната зала. Преструваше се, че говори по нея, за да не би някой да заговори него. Освен това тя скриваше част от лицето му.

Тъкмо изкачиха стьлбите, когато противопожарните врати се отвориха рязко и още двама полицаи хукнаха надолу. Гейбриъл мина през вратата веднага след тях и се озова в къс коридор. През квадратното прозорче във вратата в другия му край се виждаше приемната на полицейското управление. Той побутна полицая да продължи да върви и заби дулото на пистолета още по-силно в слабините му, за да му напомни кой контролира положението.

Когато стигнаха на няколко метра от вратата, Гейбриъл пъхна радиостанцията под брадичката си, откачи флакона със сълзотворен газ ог колана си и отново напръска полицая право в лицето. Пъхна пистолета под ризата си, после буквално въвлече полицая в пълното с ченгета помещение.

Всички погледи се насочиха към тях, привлечени от кашлянето на надзирателя. Двамата най-близко стоящи мъже в униформа го подхванаха отстрани. Гейбриъл ги остави да се погрижат за колегата си и забърза към изхода.

- Оставих го във фоайето - извика в радиостанцията. - Къде, по дяволите, е линейката?

Излезе през входната врата и се озова на свобода.

Нямаше представа колко ще продължат спазмите на полицая, но едва ли щеше да е дълго. Ченгетата в подземието вече би трябвало да са се ориентирали в ситуацията. Улицата, на която бе излязъл, бе общо взето пуста, но съседната бе по-оживена. Успееше ли да стигне до ъгъла и да се скрие в тълпата, имаше шанс. Въпросният ъгъл се намираше на не повече от шест метра. Гейбриъл продължи да държи радиостанцията пред устата си. Гледаше право напред и потискаше желанието си да хукне по улицата.

Започна да лавира сред минувачите, опитвайки се да постави колкото се може повече хора между себе си и полицаите, които всеки момент щяха да го последват. Тротоарът бе мокър от излелия се дъжд, но поне вече не валеше. Това беше добре - мокрите му от пръскачките дрехи не изглеждаха необичайно.

Стигна до ъгъла в мига, в който зад гърба му прозвуча сирена. Гейбриъл присви очи, заслепен от ярките слънчеви лъчи, и ускори ход сред тълпата, хвърли радиостанцията в едно кошче за боклук. Трябваше да се махне оттук колкото се може по-бързо. Мократа полицейска униформа едва ли бе най-добрата дегизировка за един беглец от закона.

18

Общинска болница, Руин

Катрин бе изправена пред истинско предизвикателство, което ѝ даваше непосредствена цел и я изпълваше с надежда, каквато не бе изпитавала от дни: трябваше да намери начин да прочете тайното послание на Оскар, като използва ограничените ресурси, които ѝ предлагаше болничната стая.

От опит знаеше, че за да запали огън са ѝ необходими три основни неща: гориво, подпалки, които да изиграят ролята на катализатор, и огън. За гориво щеше да използва няколко страници, откъснати от средата на медицинския дневник, тъй като не смееше да вземе дори един лист от бележника на баща си. Въпросните страници вече бяха накъсани на ивици и струпани на купчинка на перваза.

Що се отнася до подпалките, тук трябваше да прояви повече творчество и въображение. Най-общо казано, нуждаеше се от нещо, което да подсили огъня. Откри нужното ѝ вещество в дозатора за дезинфектиращ гел до вратата, какъвто използваха всички съвременни болници. От етикета разбра, че точно тази марка гел съдържа четирийсет процента алкохол. Алкохолът се изпаряваше бързо, оставяше кожата суха и притежаваше антисептични свойства. Освен това бе отличен катализатор на огъня.

Изсипа солидно количество в шепата си и го размаза по перваза, след което натрупа отгоре му ивиците хартия, така че да поемат запалителните пари, отделящи се от него. Колкото повече време минаваше, толкова по-добре щеше да се напои хартията и толкова по-голяма бе вероятността да се запали и да гори добре. Все още обаче не бе запалила огън. За целта ѝ трябваше слънцето.

Катрин лежеше на леглото, вперила поглед през прозореца към ясната ивица синева между преминаващите дъждовни облаци и планинските върхове. Не бе палила огън по този начин от последната им екскурзия с Джон. Бяха решили съвсем спонтанно да излязат в планината преди Гейбриъл да се е върнал в колежа за новия семестър, а Джон да е заминал на онези археологически разкопки в Ирак, от които така и не се върна.

Бяха тръгнали на еднодневен преход извън обичайния за подобни начинания сезон в Белите планини в Ню Хампшир, когато ги застигна страховита буря. Успяха да се доберат до мястото, където бяха паркирали взетия под наем автомобил, и откриха, че акумулаторът е паднал. Върнаха се в заслона, който бяха подминали край пътеката, но там някой начинаещ турист бе използвал целия запас от дърва, без да остави нови. Двамата с Гейбриъл събраха нападали клони, но те бяха прекалено влажни, за да се запалят. Изобщо не бяха забелязали, че Джон не е с тях. Разбраха го едва когато той се върна в заслона, размахвайки дълга пръчка, на върха на която висеше чорап, накиснат в резервоара на автомобила. Струпаха клоните върху чорапа и изчакаха парите да се просмучат в дървесината, както правеше Катрин и в момента. Дизелът от резервоара не гореше добре, но от наситените с изпаренията му клони се получи хубав огън. Прекараха нощта в заслона, сгушени един до друг, стоплени от огъня... последния път, когато бяха и тримата заедно. Катрин се усмихна при спомена за тяхната близост и озарените им от огъня усмивки, докато навън бушуваше буря. В този миг осъзна, че топлината не е само в съзнанието ѝ, но вече навлиза през прозореца и гали кожата ѝ. Слънцето бе озарило фасадата на болницата.

Скочи от леглото и се втурна към прозореца. Улицата бе заляна от топлите лъчи на следобедното слънце. То се бе снижило под облаците и скоро щеше да залезе зад планините. Трябваше да побърза.

Свали очилата си за четене, които бе вдигнала над челото си, и ги нагласи над купчинката накъсана хартия така, че едното стъкло да фокусира слънчевите лъчи върху върха на купчинката.

Върху хартията се появи миниатюрно ярко петънце и Катрин се опита да спре треперенето на ръката си и да задържи очилата на място. Хартията се сви, набръчка се и превърна в пепел, но не пламна. Тя премести очилата и фокусира ярката точица върху крайчеца на жалката купчина хартия. Ъгълът на една от ивиците почервеня и се превърна в пепел, но отново не се появи пламък. Катрин сви шепи и задуха лекичко, като се стараеше да не разпръсне късчетата хартия, а и да не издуха събралите се алкохолни пари. Продължи да подухва нежно и неуморно, насочила вниманието си към почервеняващата ивица хартия. И тъкмо когато остана съвсем без дъх и почти се отчая, се появи пламъче и плъзна по хартиените ивици.

Катрин грабна бележника от леглото и го отвори. Нямаше представа колко е дълго скритото послание, а разполагаше с ограничено количество хартия, която на всичко отгоре гореше бързо. Взе още един лист, пусна го в огъня и внимателно поднесе първата празна страница към пламъчетата.

Ефектът бе почти мигновен. Топлината потъмни хартията, пропита с неизвестно каква киселина, и се появи страница, изпълнена с грижливо изписани букви. Текстът, подреден във формата на обърнато Тау, бе огледало на първото пророчество, с което тя бе израснала, и бе написан на същия древен език. Погледът ѝ пробяга по маланските символи, езика на нейното племе, и тя зачете написаното, като превеждаше наум.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до края на първо пълнолуние

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

Тя го прочете отново, мъчеше се да открие някакъв скрит смисъл. Звучеше ѝ като предупреждение, но бе прекалено неясно.

Трябваше да има още.

Грабна още един лист хартия и го хвърли в гаснещите пламъци. Хартията гореше по-бързо от очакваното и стаята започваше да се изпълва с дим. Катрин отгърна следващата страница от дневника и я поднесе към пламъците.

Появиха се още букви, изписани с потъмняващото мастило, много повече букви, но огънят гореше толкова бързо, че тя дори не си направи труда да започне да чете текста. Съзнаваше, че огънят ще изтлее много скоро и стаята ще се напълни с толкова дим, че може да задейства противопожарната инсталация, затова продължи да прелиства празните страници над пламъците, докато не остана скрит текст и огънят не угасна с последна струйка дим.

Чу в коридора стъпки, приближаваха се. След броени секунди някой щеше да влезе в стаята ѝ, придружен от свещеника. Тя отвори прозореца колкото се може по-широко, забърса следите от огъня и остави на следобедния ветрец да отнесе последните останки от него. Не затвори прозореца, за да проветри стаята, след което намаза ръцете си с дезинфектиращия гел и се огледа къде да скрие бележника. Стаята обаче бе толкова оскъдно обзаведена, че нямаше никакви скришни местенца. Картин се втурна към леглото и скри бележника на единственото място, което ѝ хрумна.

То бе и първото място, на което всеки би го потърсил - тя пъхна бележника под дюшека.

19

Отец Улви Шимшек седеше в коридора на болницата. Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, с която никога не се разделяше, а мислите му бяха насочени към посещението на полицейския инспектор. Бе се държал толкова надменно и повелително и бе поставил присъствието му под въпрос, сякаш той бе никой.

Само ако знаеше...

Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, чиито гладки камъчета се бяха стоплили от допира им. Бяха деветнайсет, нанизани на черна памучна връвчица, изработени от кехлибар, подбран специално заради тъмночервения си цвят. Деветнайсет зърна, деветнайсет живота, всеки един от които можеше да свърже с конкретно лице. Продължи да брои наум, а устните му помръдваха лекичко, докато си припомняше името на всеки и начина, по който бе умрял.

Макар да носеше расо, Улви служеше на църквата по друг, по-специален начин. Гледаше на себе си като на Божи войник, обучен от родината си, но посветил се вече на по-велика цел. Зърната му напомняха за собственото му минало - той бе роден в западната част на Турция, близо до старите граници с Гърция - и докато останалите ог неговата вяра изричаха една подир друга молитвите от Розария⁸¹, за да се очистят от греховете си, той използваше зърната на броеницата, за да му напомнят откъде е дошъл и какво е сторил. Тъмните петна върху душата му бяха прекалено дълбоки, за да бъдат изчистени в този свят. Светът бе несъвършен. Единствено Бог бе съвършен. Затова той предпочиташе да не се преструва, че може да стане по-добър или да изкупи вината за това, което бе сторил. Бе такъв, какъвто е, тъмен инструмент на светлите Божии цели. Сам Господ-Бог го бе създал такъв и само Той можеше да го съди, когато му дойдеше времето.

Улви стигна до края на списъка с имена, които трябваше да си припомни, и прибра броеницата в джоба си. Чу я да потраква, когато се плъзна покрай мобилния му телефон и потъна още по-дълбоко в джоба му до керамичния нож под телефона. Ножът бе остър като бръснач и неуловим за металния детектор, през който Улви бе минал в началото на смяната си. В друг джоб бе скрил пластмасова спринцовка с игла, пликче с флунитразепам⁹² и ампула аконитин¹⁰³. Бе започнал да ги носи всеки ден със себе си, след като полицаите бяха свикнали с присъствието му и бяха започнали да го проверяват през пръсти.

Погледна полицая, който седеше отпуснат на стола си, налегнат от скука, зареял мисли кой знае къде. Четеше вестника си отзад напред, от спортните страници, както правеше всеки ден, привел се толкова напред, че брадичката му почти докосваше копчетата на униформената му риза. Явно бе омесен от същото тесто като шефа си. Арогантен. Властен. Глупав.

Нямаше значение.

Това бе един отегчен пазач, с когото лесно можеше да се справи. С настъпването на нощната смяна болницата погьваше в тишина. Тогава Улви щеше да предложи да направи кафе, за да се ободрят и двамата, и в малкия кухненски бокс, разположен в другия край на коридора, щеше да сипе флунитразепам в чашата на ченгето. Представи си изражението, изписано на глуповатото лице на полицая, когато на сутринта се събудеше, налегнат от главоболието, типично за този толкова любим на изнасилвачите медикамент, само за да открие, че и тримата, които би трябвало да охранява, са мъртви в леглата си. Улви искаше да види това. Искаше да види и изражението на онзи нахален инспектор, но дотогава щеше да си е тръгнал отдавна, щеше да е поел към следващата си мисия, за да служи на Господ по своя си мрачен и зловещ начин. Облегна се спокойно на стола. Краят на чакането му наближаваше.

„До утре сутринта“, гласеше съобщението.

Зачуди се дали има и други каго него, други агенти, получили същото съобщение. Деликатната същност на „професията“ му изискваше да работи винаги сам, така че обърка ли се нещо, никой да не може да проследи връзката му с неговите господари. Нищо нямаше да се обърка. Улви Шимшек бе прекалено опитен, за да го допусне.

Плъзна ръка в другия си джоб и събра в пръстите си три зърна от броеницата, всяко от които наподобяваше капка току-що пролята кръв, която всеки момент ще падне от черната връвчица. Прехвърли ги едно след друго между пръстите си, като повтаряше имената наум: Катрин Ман, Лив Андерсен, брат Драган Руя. Остана изненадан, когато господарите му включиха в списъка и оцелелия монах, но Улви не бе от хората, които задават въпроси. Монахът бездруго бе обрекъл живота си на Бог, така че Улви просто щеше да влезе при него и да му го вземе.

Размърда се на стола си и взе романа, който си бе донесъл, за да минава по-бързо времето. Беше за рицарите тамплиерй, воини на Христа като него. Тъкмо се канеше да продължи с четеното, когато чу приближаващи се стъпки. Ченгето също ги бе чуло и бе вдигнало глава от вестника си. Иззад ъгъла се появи медицинска сестра, която продължи да върви към тях. Улви си погледна часовника. Беше прекалено рано за вечерната визитация, а и сестрата вървеше прекалено бързо. Сигурно някой пациент я бе повикал.

Сестрата спря до ниската масичка и взе от нея някакъв списък. Не обърна никакво внимание нито на свещеника, нито на полицая. Между тях и персонала на болницата бе настъпило известно напрежение още когато ръководството на лечебното заведение бе помолено да премести другаде пациентите, настанени в старото психиатрично отделение, и да прекрати ремонтните дейности.

„Още малко търпение - помисли си Улви. - Утре ще можете да се върнете в своето отделение. Обещавам!“

Видя как сестрата записва часа, името си, после номер 406 в колонката, обозначена с „Номер на стая“. Стаята на Лив Адамсен. Улви взе ключовете от бюрото и се усмихна на сестрата, но тя изобщо не реагира.

„Колко невъзпитани и груби са тези хора - каза си той, докато вървеше пред нея по коридора. - Колкото по-скоро приключа тук, толкова по-добре“.

20

Лив напрягаше слух, за да чуе звуците откъм коридора. Стъпките бяха прозвучали отдясно, а това бе посоката, в която трябваше да тръгне след като излезеше от стаята. Някой почука веднъж, силно, и когато вратата започна да се отваря, тя придърпа завивките чак до врата си.

Влезе свещеникът и Лив мигом почувства как я обзема ужас. След него се появи и сестрата, която първо изключи сигнала, който я бе извикал, а после се обърна към нея.

- Добре ли сте? - попита сестрата на английски, след което извади от джоба си дигитален термометър и го постави на челото на Лив.

- Да, добре съм... мисля, че... искам да ви попитам нещо.

Сестрата натисна бутончето върху термометъра и той изписука.

- Какво стана с вещите ми, когато постъпих в болницата?

- Личните вещи се съхраняват в специално помещение, разположено зад рецепцията - отвърна сестрата, погледна дисплея на термометъра и хвана китката на Лив, за да провери пулса ѝ.

- И как мога да си ги получа?

- Трябва само да се разпишете, когато напускате болницата - каза сестрата, отброи пулса, пусна китката на Лив и я погледна в очите за първи път, откакто бе влязла. - Нещо друго?

- Да... - Лив погледна свещеника, сякаш изпитваше неудобство от въпроса, който се канеше да зададе. - Бихте ли ми казали какво е състоянието ми, нали разбирате, от медицинска гледна точка.

Сестрата взе бележките, пъхнати в найлоновия плик на стената, и ги прочете.

- Имате известен хормонален дисбаланс - нивата на естроген са доста високи, но не дават повод за безпокойство. Имате висока температура, световъртеж... Вероятно сте пипнали някакъв вирус. Основният ви проблем обаче е свързан с паметта. - Сестрата зачете последния лист с бележките на психиатъра. Лив се бе опитала да ги прочете, но бяха написани на турски. Колкото и да ѝ се искаше да напусне това място, нямаше никакъв смисъл да бяга, ако ще припадне на улицата на стотина метра от болницата.

- Според психиатъра състоянието ви е добро - продължи сестрата. - Държат ви тук само за наблюдение.

- А какви лекарства са ми предписани?

Сестрата прегледа бележките и поклати глава.

- Никакви. Само почивка и наблюдение.

Лив се изненада. Направо не ѝ се вярваше. Чувстваше се толкова замаяна, че нямаше начин да не са ѝ дали някакви лекарства.

- Следователно съм здрава, поне на теория - каза Лив. Наблюдаваше лицето на сестрата, за да открие й най-малкия признак на професионална лъжа. - Искам да кажа, няма от какво да се пазя - от полет със самолет или от гмуркане в океана например?

Сестрата погледна свещеника и сви рамене.

- Можете да правите каквото искате.

- Благодаря ви - отвърна Лив с видимо облекчение.

- Няма защо. Нещо друго?

- Да, още нещо - каза Лив и отметна завивките, под които бе легнала напълно облечена. - Бих искала да ме изпишете веднага.

Грабна чантата, която бе оставила на пода, и бе изминала половината разстояние до вратата, когато Улви най-сетне проумя какво се случва. Препречи ѝ инстинктивно пътя, но тя го заобиколи и излезе.

Полицаят, който стоеше в коридора, стана и тръгна към нея.

- Върнете се в стаята си.

- Защо? - попита спокойно Лив.

- Защото... не сте добре.

- Напротив, сестрата каза, че съм добре - отвърна Лив и хвърли поглед през рамо към сестрата, която бе застанала зад гърба ѝ. - Освен това не съм арестувана, нали?

Ченгето отвори уста, за да каже нещо, но после призна:

- Да, не сте.

Лив се усмихна и наведе глава настрани.

- В такъв случай направете ми място да мина, ако обичате.

Полицаят я погледна. Личеше си, че го разкъсват противоречия. В крайна сметка взе решение и отстъпи.

- Трябва да останете тук - каза свещеникът и думите му прозвучаха като заповед.

- Не - отвърна Лив, която вече крачеше по коридора. - Не трябва.

Метна чантата си през рамо и ускори крачка в посоката, от която бе чула да идва сестрата.

Улви я наблюдаваше как се отдалечава и обмисляше вариантите за действие. Ако я проследеше, можеше да изчака да остане сама, вероятно в хотелската ѝ стая, където никой нямаше да я види или чуе. Подобна възможност звучеше доста примамливо. Но другите две мишени щяха да останат тук, което означаваше, че болницата продължава да е фокусът на неговата мисия.

Лив сви зад ъгъла на коридора и се скри от погледа му.

Той пресъздаде в паметта си събитията от последните няколко минути, припомни си ги стъпка по стъпка, анализира ги и се усмихна, тъй като си спомни нещо, което Лив бе казала на сестрата.

Лив бе попитала дали е безопасно да лети.

Нямаше нужда да я следва. Знаеше къде отива. Надяваше се в Руин да има и други агенти като него. Той губеше, те печелеха. Извади телефона от джоба си и изпрати съобщение на свръзката си.

21

Катрин Ман чу гласовете навън, но увреденият ѝ слух не ѝ позволи нито да разбере кой говори, нито какво казва. Който и да бе говорил отвън, вече си бе отишъл и тя се заслуша в тишината, за да се увери, че вече може да извади бележника от импровизираното му скривалище.

Страниците му сякаш ѝ шепнеха в тишината на стаята, загатвайки за тайните, които крият. Тя намести очилата и зачете първата страница.

Катрин спря да чете, тъй като жестоката истина на тази фраза преодоля бариерата, удържала до този момент чувствата ѝ, и отприщи порой от горещи сълзи. Тя свали очилата и изтри сълзите с ръка. Не можеше да понесе мисълта... не можеше да си представи как баща ѝ е седнал и написал това пропито от самота писмо като осъден на смърт в очакване на сетния си миг. Изтри отново сълзите си, намести очилата и продължи да чете.

Тук писмото свършваше.

Катрин погледна следващата страница - беше праз- на. Явно не бе успяла да разкрие цялото съобщение.

Прелисти страниците, погледна първите символи, които се бяха появили на пламъците на огъня, и отново прочете първите няколко реда.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

От едно пълнолуние до друго имаше малко повече от двайсет и осем дни. При положение, че напускането на планината от sancti бележеше момента на разкриване на Тайнството, това означаваше, че вече са изминали десет дни. Катрин Ман продължи да чете с нарастващо безпокойство.

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

Замисли се за болестта, сполетяла sancti. Дали тя не бе чумата, спомената в пророчеството? В суматохата, настъпила в спешното отделение при пристигането им в болницата, тя бе видяла - макар и за кратко - в какво състояние са монасите: почернялата кожа, кръвясалите очи, кръвоизливите... Ако тази болест се разпространеше по света, щяха да се сбъднат най-мрачните видения от Откровението на свети Йоан Богослов и всички хора да се превърнат в демони. Погледна празната страница, изгаряна от желание да прочете написаното върху нея. Слънцето обаче щеше да изгрее чак утре и да освети прозореца чак следобед, а Катрин не можеше да си позволи да загуби толкова много време. Почувства тежестта на наученото току-що, почувства и известно безсилие, породено от обстоятелството, че подобна тайна е заключена с нея в тази стая, а часовникът вече отброява дните и минутите.

Бяха изминали десет дни.

Оставаха още осемнайсет.

22

Вратата на асансьора се отвори и вълна от паника заля Лив. След дните, прекарани в изолация, силният шум и човешкото множество около рецепцията я стреснаха. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка, която бе открила в чантата си, за да скрие лицето си поне малко, събра сили, излезе от асансьора, мина през покритото с мозайка фоайе и се озова пред ре- цепцията. Огледа надписите на стената с надеждата да открие някой, който да я упъти, но всичките бяха на турски.

- Къде са вещите на пациентите? - попита тя дежурните.

Отговорът дойде под формата на пръст с дълъг и извит почти като на хищна птица нокът, насочен към вратата до входа.

Навън валеше и лъчите на ниското следобедно слънце се отразяваха от мокрия паваж. От другата страна на улицата бе спряла кола на някоя новинарска телевизия. Репортерът и операторът седяха вътре, пушеха и разговаряха в очакване да се случи нещо. Лив не искаше журналистите да я приклещят в капан на излизане от болницата, не искаше да се появи във вечерната емисия новини. Трябваше да остане незабелязана... поне за известно време. Трябваше да намери друг изход от сградата.

Службата, която отговаряше за вещите на пациентите, бе сбутана в мрачна стаичка. Всяка хоризонтална повърхност в нея бе отрупана с купища документи, наклонили се опасно по протежение на тясното гише, което разделяше помещението на две. Зад гишето седеше млад отегчен мъж, който прелистваше поредната папка с документи с ентусиазма на човек, осъден на доживотна каторга. Лив му показа пластмасовата гривна на китката си, където бяха записани името ѝ и номерът, под който я бяха приели в болницата. Мъжът пъхна няколко папки под мишница и изчезна сред сумрачната редица шкафове и лавици. Лив погледна към вратата и се заслуша в приглушените звуци, които долитаха откъм рецепцията, готова да хукне веднага щом чуе тропот на полицейски кубинки. Бягството се бе оказало по-лесно от очакваното. Бе предполагала, чс ченгето и свещеникът ще положат повече усилия, за да я спрат, но и двамата бяха толкова изненадани от намерението ѝ да напусне болницата, че не успяха да реагират. Това обаче не означаваше, че е свободна. Първата работа и на двамата несъмнено бе да се свържат по телефона със своите началници, което би могло да доведе до обявяването ѝ за издирване. Трябваше да действа предпазливо.

Младият мъж се върна с картонена кутия в ръце. Лив се разписа и отвори капака. Сепна се ужасена, като видя прозрачната найлонова торбичка, пълна със старите ѝ окървавени дрехи.

- Боклукът е там зад ъгъла - каза чиновникът и посочи големия контейнер на колелца със затъкнат в него жълт найлонов чувал. Лив отнесе кутията до контейнера и вдигна капака. Вътре имаше пет или шест подобни плика с дрехи, изцапани с кръв като нейните. Зачуди се защо персоналът на болницата не изхвърля сам подобни неща. Видя надписа от вътрешната страна на капака и разбра причината. Ставаше въпрос за един вид застраховка. Надписът предупреждаваше, че ако някой случайно изхвърли нещо ценно, отговорността си е негова. Тя изхвърли и своя плик при останалите, след което затвори капака с трясък.

В картонената кутия не бе останало нищо освен омачкан бял плик, в който имаше няколко сгънати листа хартия и няколкостотин турски лири. Лив нямаше представа дали подобна сума я прави богата, или пък не стига дори за чаша кафе. Във всеки случай беше по-добре от нищо. Прибра плика в чантата си и остави кутията на гишето.

- Благодаря - каза, затвори ципа на чантата си и се приготви за срещата с външния свят. Чиновникът не каза нищо, а продължи с подреждането на папките, което май нямаше да приключи до края на света.

Лив отвори вратата и огледа множеството около рецепцията. Изключено бе да напусне болницата през централния вход - заради новинарския екип отпред. Ситуацията изискваше да не привлича внимание, да остане незабелязана. Трябваше да има и друг изход. Тя се загледа в двама мъже, облечени в зелени болнични дрехи. Нещо в поведението им привлече вниманието ѝ. Те крачеха спокойно, без да бързат за никъде. Единият бръкна в предния си джоб и извади издайническа кутийка, откроила се на фона на зеления плат. Лив мигом я разпозна с добре развития инстинкт на пушач, отказал цигарите, и разбра, че двамата излизат, за да изпушат по цигара. И ако болницата не разполагаше със специално помещение за пушене, това означаваше, че ще излязат навън.

Лив тръгна след тях, последва ги през една двукрила врата и се озоваха в зле поддържан коридор. Стараеше се да върви в крак с тях, за да не би да чуят стъпките ѝ, но те бяха прекалено погълнати от разговора си, за да я забележат. Стигнаха до аварийния изход в края на коридора и - вече с цигари в уста - натиснаха напречно разположената дръжка, за да отворят вратата. Лив забърза, настигна ги и се промуши през вратата веднага след тях.

- Здравейте! - каза и хвърли поглед към алеята, от която се виждаше улицата.

- Главният вход е натам - изсумтя единият и посочи назад към коридора.

- Но мога да изляза и оттук, нали? - отвърна Лив и закрачи към улицата, без да изчака отговор.

Алеята преливаше в широка улица с две еднопосочни платна. Лив тръгна в посока, обратна на уличното движение, присви очи срещу слънцето и се огледа за такси. Добре че дъждът бе спрял, тъй като завали ли, е по-трудно да си намериш такси. Видя едно свободно, махна с ръка, за да го спре, и се настани грациозно на задната седалка.

- Nereye? - попита шофьорът.

- Летището - отвърна Лив и закопча колана.

- Кое летище? - попита шофьорът, като превключи на английски с лекотата, с която го прави човек, изкарващ прехраната си в популярна туристическа дестинация.

- Най-натовареното - отвърна тя и се отпусна на седалката. - Онова, което има най-много полети.

23

Офисът на „Ортус” Руин

Ажда Демир гледаше през прозореца на четвъртия етаж, примижала срещу ярките лъчи на следобедното слънце и заслонила с ръка очи срещу отраженията им от мокрите улици. Стъклото отрази някакво движение зад гърба ѝ и привлече вниманието ѝ към нейното собствено полупрозрачно и леко размито изображение върху него. Тревогите, свързани със случилото се през последната седмица, бяха оставили отпечатъка си върху лицето ѝ: тъмни кръгове под очите, чело сбърчено от грижи, сребристи кичури, избягали от обикновено безупречния стегнат кок на тила ѝ. Тя вдигна ръка и ги приглади, сякаш това можеше да оправи нещата.

Обърна гръб на призрачното си изображение върху прозореца и огледа хаоса, настъпил в иначе подредения ѝ свят. Помещението, в което се намираше, приличаше на малка класна стая с дълги луминесцентни лампи на тавана и строени в редици бюра, на които обикновено седяха специалисти по набиране на средства и участници в последната им благотворителна кампания в централен Судан. След разтърсилата Цитаделата експлозия обаче дейността им бе замряла. Банковите сметки на „Ортус“ бяха замразени по цял свят и съдбата им зависеше от разследването, което трябваше да даде отговор на въпроса защо ръководителят на тази благотворителна организация е застанал зад волана на цял камион с изкуствени торове, дарени от голяма уважавана компания, и го бе използвал, за да взриви най-стария и най-святия манастир на света. През последната седмица тук бе работил цял екип от следователи, които проверяваха счетоводните книги и документацията и търсеха доказателства, че благотворителната дейност е била всъщност прикритие на терористична организация, питаеща омраза към църквата. Не бяха открили нищо, разбира се, но това нямаше значение. Случилото се се бе отразило катастрофално на имиджа на „Ортус“. Ажда прекарваше времето си не само в телефонни разговори с представители на пресата или в отклоняване на молбите на телевизионните репортери, но и в съставянето на постоянно нарастващ списък с имената на компании и дарители, които прекратяваха връзките си с благотворителната организация. Огромната купчина кутии за архивиране (съдържанието на всяка трябваше тепърва да бъде подредено) пред очите ѝ бе материалното свидетелство за огромната бъркотия в организацията.

Не допълнителната работа обаче тежеше на душата ѝ. Това бяха неизмеримите последици, неизбежната цена, която „Ортус“ трябва да плати за случилото се. Между купищата кутии Ажда успяваше да види окачените на голите иначе стени снимки и карти, свидетелстващи за проектите, чието изпълнение бе възпрепятствано от полицейското разследване: система за пречистване на водата в Судан, строеж на ново училище в Сиера Леоне, току-що разорани ниви в Сомалия, в които до този момент селяните не бяха изкопавали нищо освен противопехотни мини. Истинските жертви бяха хората от тези страни. Те нямаше да разберат защо съсипаният им живот не може да поеме в по-нормално русло.

Ажда усети умората от изминалия ден и се заслуша в разбушувалата се навън буря с надеждата тя да се спусне от планините и да освежи въздуха. Вместо това чу шум, от които очите ѝ разшириха, а по кожата ѝ премина студена тръпка. Бе проскърцване на дъска, несъмнено причинено от нечия стъпка. В сградата имаше още някой освен нея!

Заслуша се, опита се да долови нов шум с надеждата да чуе познат глас или разговор. Не чу нищо. Всички си бяха тръгнали. Тя бе заключила собственоръчно входната врата след като и последният й колега си бе тръгнал.

Ето го отново: скърцане, последвано от приглушено изщракване.

Звукът бе дошъл от някъде горе, където не би трябвало да има никой. Първите четири етажа на сградата бяха заети от офиси. На петия се намираше личният апартамент на Катрин Ман, чието семейство бе притежавало някога цялата сграда. Тя ръководеше „Ортус“ и живееше „над магазина“, както често се шегуваше. Катрин обаче не бе в апартамента си, а в болницата.

Нов звук.

Този път по-тих, сякаш някой отваряше чекмедже.

Ажда прекоси стаята, като стъпваше на пръсти. Стигна вратата към стълбището и погледна към площадката на петия етаж.

Една от капандурите бе отворена.

Отгоре продължиха да долитат приглушени звуци, прекалено предпазливи и прикрити, за да са естествени, и прекалено силни, за да бъдат пренебрегнати. Ажда се качи тихичко по стълбите, като вървеше покрай стената, където дъските бяха по-здрави и вероятността да проскърцат бе по-малка. Вратата на апартамента бе отворена. Тя се поколеба за миг, тъй като не знаеше как да постъпи. Който и да бе вътре, сигурно ровеше личните вещи на семейство Ман. Изкачи последните няколко стъпала и прекрачи прага.

Видя униформен полицай, коленичил пред кантонерка с папки, и попита рязко:

- Какво правите тук?

Полицаят извади нещо изпод кантонерката, изправи се и се обърна.

- Здравей, Ажда - каза Гейбриъл и отиде до голямата библиотека, която стигаше чак до тавана.

Ажда устоя на необичайния за характера ѝ порив да се втурне и да го прегърне.

- Мислех... мислех, че си в затвора - възкликна тя.

- Бях - отвърна той и посегна към подвързан с телешка кожа екземпляр на „Джейн Еър“ на един от по-ниските рафтове. - Вече не съм.

Натисна гърба на книгата и цялата долна част на библиотеката се отвори с приглушено щракане. Ажда си бе въобразявала, че познава всеки милиметьр от сградата, но нямаше представа, че тук има подвижен панел, зад който се крие широка лавица.

Долу се разнесе силно тропане, което накара и двамата да трепнат.

- Това е за мен - каза Гейбриъл и взе от лавицата оставения там факс апарат. - Моля те, не отваряй.

Тропането продължи. Беше настойчиво и агресивно, както тропат единствено полицаите и събирачите на дългове. Ажда проумя какво се е случило и я обзе страх. Гейбриъл и майка му бяха добри хора. Бе работила с тях достатъчно дълго, за да не се съмнява в това. Преди седмица щеше да слезе и да отвори на полицията. Но след като бе видяла как бяха преобърнали целия офис и как бяха опетнили имената на хората, работили тук, бе променила мнението си. Полицаите можеха да тропат колкото си искат - тя нямаше да им отвори, дори да блъскаха, докато от пестниците им не потече кръв.

Гейбриъл остави факса на пода и го обърна. На задния панел имаше куплунг за телефонен кабел, захранващ кабел и... ключалка. Гейбриъл извади малък ключ от плика, който бе взел изпод едно от чекмеджетата, пъхна го в ключалката, завъртя го и повдигна горната част на факса. Интегралните схеми и механизмите заемаха около една трета от вътрешността на апарата. Останалото пространство бе пълно с купчинка паспорти с различни цветове и найлонови пликчета с пачки в различни валути и деноминации. Ажда видя долари и евро, но също така и турски лири, судански лири, иракски динари. Имаше и дебела купчинка кредитни карти.

- Какво е това? - попита тя. При вида на паспортите и парите почувства как подреденият ѝ свят се пропуква още повече.

Гейбриъл прибра в джоба си три от паспортите и всичките пари.

- Голяма част от работата ми е свързана със задачи, които изпълнявам на терен, без никой да ме забележи - обясни той, докато преглеждаше кредитните карти. - Голяма част от най-нуждаещите се хора на планетата се управляват от най-корумпираните. Ако играем по правилата, няма да стигнем доникъде и най-слабите няма да получат шанса, от който се нуждаят. От време на време се налага да нарушавам правилата, за да успеем да реализираме един или друг проект.

Тропането долу се поднови, а към него се присъедини и звънът на телефона на рецепцията.

- Не очаквам от теб да направиш нищо, което е против твоите разбирания - каза Гейбриъл и постави нежно ръце на раменете ѝ. - Ако желаеш да слезеш долу и да им отвориш, добре. Това не е твоята война. Майка ми обаче е в опасност и аз искам да ѝ помогна, а ти можеш да помогнеш на мен.

Тропането спря също толкова внезапно, колкото бе започнало. Телефонът също спря да звъни. Ажда погледна честните очи на Гейбриъл и се усмихна.

- Какво искаш да направя?

24

Общинска болница, Руин

С настъпването на мрака започнаха вечерните процедури.

Една от стаите вече бе празна, затова нещата вървяха по-бързо от обикновено. Отец Улви нямаше търпение да остане сам, за да не му пречат да се съсредоточи върху това, което трябваше да свърши през нощта. Продължи да си играе със зърната на броеницата, прибрана в джоба му, докато болногледачът проверяваше състоянието на Катрин Ман, след това тръгна с него към последната стая в дъното на коридора.

Едрият болногледач буташе бавно количката към нея, силно приведен, сякаш задачата го затрудняваше. Улви съзнаваше, че не тежестта на количката забавя стъпките му, а дълбокото нежелание да влезе в онази стая и да се изправи лице в лице с онова, което щеше да завари там. От друга страна, трябваше да признае, че във вида на монаха имаше нещо, което притесняваше дори него. По време на своите мисии бе виждал гледки, от които би прилошало на всеки - жестоки рани, нанесени с нож, жертви на изгаряния, тела, обезобразени до неузнаваемост в резултат на насилие и инквизиции, но никога не бе виждал нещо, което дори слабо да наподобява състоянието на пациента в стая 400.

Отец Улви Шимшек влезе в стаята първи и задържа вратата отворена, за да влезе болногледачът с количката, като внимаваше не поглежда към леглото. Чуваше сухото дрезгаво дишане, немощно и плитко, сякаш монахът дишаше предпазливо, все едно крадеше въздуха, който дишаше.

Затвори вратата и се обърна към леглото.

Всеки път това, което виждаше, го стряскаше. Най-поразителното бе цветът на кожата на монаха. Онези участъци от нея, които не бяха покрити от изпоцапаната жълта пижама, скриваща по-голямата част от тялото му, бяха абсолютно черни. От инструкциите, които бе получил, Улви знаеше, че мъжът, който лежи пред него, е европеец с бял цвят на кожата, сръбски монах на име Драган Руя. А изглеждаше така, сякаш е бил овъглен или потопен в суров петрол, толкова наситен и тъмен бе цветът на кожата, увиснала върху изпосталялото му тяло. От каквато и болест да страдаше, тя бе съсипала организма му и бе разложила тялото му така, че той приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Приличаше на онези мумифицирани тела, които алпинистите намират понякога в планината, тела на други алпинисти, изсушени до такава степен от месеците и дори годините, през които са били изложени на ветровете и студовете, че от тях не е останало нищо освен свито, сбръчкано подобие на човешко същество. Откриваните в планините мъртъвци обаче се озоваваха в моргите, а не в болниците, не приковаваха погледа си в теб в мига, в който влезеш в стаята им, и не потръпваха при смяната на превръзките, покрили загнилите им рани.

Улви огледа лицето, дългите коси, разпилени върху сухата като пергамент кожа, брадата под напуканите устни, проскубана и залиняла, покрила част от изпочупените зъби, потъмнели от кървящите венци. Монахът сякаш стенеше, но всъщност не бе издал нито звук, ако не се броеше немощното му дишане. Очите му - слава Богу! - бяха затворени, тъй като именно те притесняваха Улви най-много.

Ако побързаха, имаха шанс да напуснат стаята, преди монахът да се събуди.

Болногледачът бързо проумя този факт и без да се бави, се зае със задълженията си. Взе от кутията нитрилови ръкавици, сложи си ги и смени с нова почти празната торбичка с плазма, която се вливаше във вените на монаха. После извади спринцовки с витамин К и тромбин, които да подпомогнат съсирването на кръвта, както и скалпели, за да разреже покритите с гной превръзки на странните рани.

В този момент обаче допусна грешка. В нетърпението си да отвори нов пакет с бинт го направи прекалено шумно и непохватно. Звукът отекна в смълчаната стая, в резултат на което тънките почернели устни на пациента помръднаха. Улви и болногледачът наблюдаваха монаха с надеждата той отново да потъне в сън. Това обаче не се случи. Монахът обърна глава към тях, клепачите му се отвориха и разкриха ужасяващите му очи, яркочервени в резултат на многобройните кръвоизливи. Улви впери поглед в тях, сякаш хипнотизиран от вида на своя брат монах и демона, в който се бе превърнал.

От светлината го болеше.

От всичко го болеше.

Когато се събуди за първи път тук, на това място, Драган за миг помисли, че е попаднал в рая. Вече не се намираше в мрачните зали и коридори на Цитаделата, затова реши, че е умрял. Но когато го връхлетя болката, разбра, че нещо не е наред, защото в рая нямаше място за подобна агония.

През първите няколко дни, когато осъзна къде се намира, очакваше с нетърпение смъртта. Нечовешките му мъки му подсказваха, че тя е близо и ще настъпи по един или друг начин. Или организмът му ще престане най-сетне да се бори, или Цитаделата ще изпрати свой агент.

Законът бе категоричен.

Тайните на Цитаделата трябва да бъдат опазени.

А той бе sanctus, пазител на Тайнството. Нямаше да му позволят да остане навън с цялото тайно познание, което къташе в главата си. Или щяха да го върнат обратно, или щяха да му затворят устата - не само на него, но и на всеки, с когото е разговарял.

Той обаче не бе промълвил нито дума.

Нито пред лекарите, нито пред полицаите, нито дори пред свещеника, който не го изпускаше от поглед и се промъкваше от време на време в стаята му, за да му съобщи последните новини от външния свят.

Копнееше да бъде оставен на мира. Не се интересуваше от нищо. Не искаше нищо друго, освен да запази душата си чиста и да застане пред Господ с ясното съзнание, че е останал верен на клетвата си и е отнесъл тайната в гроба си.

Бе чул стъпките на Смъртта в коридора, бе я чул да спира пред вратата му, да го дразни с близостта си, но да го подминава и да влиза в други стаи, за да вземе други души. Желаеше я, копнееше за нея, но Смъртта не му обръщаше внимание.

Затова търпеше, чакаше своя ред, който - слава Богу! - щеше да настъпи скоро, не се съмняваше в това.Защото въпреки преливанията на кръв, въпреки лекарствата, които трябваше да не ѝ позволят да изтече от тялото му веднага след преливането ѝ, той усещаше как животът го напуска капка по капка и се процежда между бинтовете и почернялата кожа на раните му, които болногледачът почистваше.

Сега обаче се чувстваше по-различно.

Сега се боеше от шепота на Смъртта. По-рано, когато се бе събудил с болката, последвала съня, в който бе напълно здрав и се намираше в прохладните тунели в недрата на планината, бе видял в стаята черна фигура. Отначало реши, че това е Смъртта, дошла най-сетне да го прибере. Но когато кръвясалият му поглед се проясни и фигурата пристъпи напред, видя, че това е свещеникът, дошъл да му съобщи последните новини.

Смъртта все пак бе дошла, но не за него.

„Ти си последният - бе прошепнал свещеникът. - Последният...“

Докато лежеше, прикован от тежестта на тази вест, Драган Руя бе почувствал силата да изпълва тялото му едновременно с осъзнаването, че смъртта вече не е желана. Той трябваше да живее. Нямаше представа кой е застанал начело на Цитаделата, но подозираше, че орденът е обезглавен. Защо го бяха оставили да гние в тази болница, без да се свържат с него? Защо не се бяха погрижили да му затворят устата, освен ако нямаше кой да издаде подобна заповед? Ако всички от старото ръководство бяха мъртви, значи бе останал само той. И той бе единственият, който можеше да възстанови ордена.

Погледна болногледача, който сваляше последната превръзка, под която се показа черната му съсухрена кожа. Подобна гледка му причиняваше силна болка: гноясалата кожа, покрита с ритуални белези, свидетелства за ревностната му вяра, червена и подута на местата, където кръвта изтичаше от тялото му.

Той бе роден в страдание, досущ като библейския Йов, и бе доказал, че е достоен за делото, с което бе натоварен. Бе пощаден, за да възстанови ордена. Един водач обаче трябваше да е силен, а имаше само едно място, където болното му тяло можеше да се възстанови напълно. Ако му бе писано да оживее, разбира се.

Трябваше да се върне в Цитаделата.