Ключът

Никой никога не ще постигне нещо прекрасно или

значимо, ако не се вслушва в онзи шепот, който чува

само той.

Ралф Уолдо Емерсон

25

Провинция Бабил, Западен Ирак

Автомобилът заподскача по коловозите, изровени от последните наводнения, и Хайд опря ръка в тавана на купето. Бяха напуснали главния път преди двайсетина километра и вече бяха навлезли дълбоко в пустошта. Около тях нямаше нито дървета, нито трева, нито дори вятър - абсолютно нищо. Дори ниските храсти, известни по света като цикутово часовниче, а сред местните - като щъркелов клюн, които успяваха да се вкопчат в земята навсякъде из Ирак, тук бяха изсъхнали под напора на настъпващата Сирийска пустиня. Всяко нещо, което бе живяло или расло тук, бе отдавна унищожено от времето и горещината и бе сведено до два елемента - земя и небе. Неясна, сякаш зацапана мъглива ивица бележеше мястото, където двата елемента се срещаха, сякаш сам Бог бе прокарал пръста си върху него, заличавайки границата между тях.

В далечината напред се простираше мястото, което понастоящем наричаше „дом“, няколко палатки с цвят на пръст и метални конструкции, скупчени една до друга зад ограда от бодлива тел. Два огромни булдозера вдигаха облаци прах, докато копаеха второ хранилище за петрол, макар първото да бе още празно. В центъра на участъка се издигаше мрачният силует на сондажна кула, стройна, висока като камбанария, издигната в прослава на парите. Напомняше на Хайд на шпиндела на рулетка и както винаги, когато се озовеше на дъното, той залагаше всичко на едно завъртане на колелото, надявайки се топчето да попадне на черно.

Стигнаха портала, минаха през двойната ограда и паркираха в сянката на транспортния хангар. Той бе по-добре екипиран от всеки негов аналог, който Хайд бе виждал в армията. Когато подписваше договора си, поискаха да състави списък на всички превозни средства и оборудването, с които би желал да разполага. Тъй като бе свикнал с армейските порядки, при които интендантите непременно задраскваха половината списък, той бе добавил един куп неща, от които всъщност нямаше нужда. Въпреки това работодателите му бяха изпълнили абсолютно всяка точка от списъка. Парите явно не представляваха проблем за тях, макар сондажите да не бяха дали никакъв резултат. Хайд се чудеше откъде ли идват парите им.

Пикапът спря, той отвори вратата, слезе и го обгърна горещината и задухът в хангара. Изпъна гръб и мина през двойните врати, чиято задача бе да не допускат жегата в основната сграда, в която работеше климатична инсталация.

Трапезарията бе полупълна, мъже в леки бели дрехи, подходящи за работа в пустинята, бяха дошли да вечерят след поредния ден, прекаран край сондата. Хайд знаеше, че са дошли веднага след края на смяната си, тъй като белите им работни облекла, предназначени да отразяват поне част от лъчите на безмилостното слънце, бяха захабени и добили бежов цвят. Докато минаваше покрай масите им, долови топлината, която излъчваха, сякаш бяха тухли, оставени цял ден навън на слънце.

Температурата на въздуха падна с няколко градуса, когато излезе от столовата и влезе в административния комплекс. Наложи се да въведе код, за да влезе в собствените си владения - центъра за охрана и наблюдение. Бюрата на по-отговорните служители бяха разположени по-нататък по коридора, където климатичната инсталация работеше постоянно и не се чуваше шумът от столовата, но Хайд харесваше офиса си. На теория кабинетът му бе разположен така, че в случай на нападение да може да излезе бързо навън - не че Хайд очакваше някой да ги нападне. Границата със Сирия минаваше на повече от седемдесет километра оттук, а най-близкият град се намираше на приблизително същото разстояние. Разбира се, все още действаха отделни групи федаини - борци за свобода, изповядващи национализма, които се опитваха да прогонят западните окупатори. Провинцията изобилстваше и с обикновени престъпници, които не пропускаха възможност да отвлекат някой важен служител на богата западна компания. Отвличанията бяха процъфтяващ бизнес в Ирак, но Хайд се съмняваше, че някой би опитал да ги нападне.

По-голямата част от работата му като шеф на охраната бе свършена още преди работниците да направят първата копка. Напълно съзнателно бе прекарал конвоя от строителна техника и бронетранспортьори през най-многолюдните градове и села по пътя, за да демонстрира многобройния персонал и огневата мощ, която отвеждаше в пустинята. След като боеспособността на хората му стана публична тайна, никой иракчанин с достатъчно ум в главата не би посмял да ги нападне - наоколо имаше толкова много по-лесни мишени.

В контролния център имаше видеостена, чиито монитори показваха изображенията, заснети от камерите, разположени на различни места в двора. Нощем камерите, монтирани покрай оградата, превключваха на топлинен и инфрачервен режим и превръщаха кафявата прашна пустиня в призрачно зелен пейзаж. Тарик, един от местните, които Хайд бе наел, седеше пред мониторите като хипнотизиран от монотонните образи. Изобщо не вдигна поглед.

Хайд се отпусна тежко на стола зад бюрото си и хвърли навития на руло брой на „Ю Ес Ей Тудей“ до вързопа от зебло. Замисли се дали да не хвърли вестника в кошчето, но вместо това го прибра в чекмеджето, за всеки случай. Побутна мишката, за да включи монитора, и влезе в електронната си поща. Антивирусната защита на компютъра му бе толкова добра, че не пропускаше спам или други нежелани съобщения - всъщност единственият начин дадено съобщение да се озове в електронната му поща бе да е адресирано до него и да пристига от предварително одобрен адрес. Затова Хайд рядко получаваше съобщения. Провери пощата си за съобщения от Уанда, но тя не му бе написала и ред, след като му бе изпратила документите за развода. Въпреки това Хайд бе получил едно ново съобщение. Бе пристигнало по вътрешната мрежа, а подателят му бе доктор Харзан, шефът на целия комплекс:

Прибрахме се от пустинята.

Донеси реликвата в оперативния център веднага щом се върнеш.

Хайд въздъхна и стана. Нямаше нищо против да изпълнява заповеди. Така бе свикнал - в края на краищата бе изкарал шестнайсет години в армията. Въпреки това се дразнеше, когато заповедите идваха от цивилни. Взе вързопа и тръгна към коридора.

Когато бе дошъл за интервюто, преди да го назначат, разбра, че част от задълженията му ще са свързани с древни артефакти. По онова време изобщо не се бе замислил за това. Сега обаче мислеше непрекъснато. Ясно му бе, че след като хората на д-р Харзан копаят в земята наоколо, е нормално да попаднат на нещо старо, което да струва някакви пари. Не можеше да си представи обаче, че купуването на подобни надценени археологически реликви на черния пазар има нещо общо със сондажите за петрол. Веднъж бе попитал д-р Харзан за това, но той му бе отговорил, че не му се плаща да разсъждава, а да изпълнява заповедите и да си затваря устата. И Хайд правеше точно това: мълчеше относно реликвите, мълчеше и за сондажите, мълчеше и за неустоимото си желание да пъхне една граната в задника на Харзан, да дръпне шплента и да го бутне от някоя скала.

Стигна до оперативния център, който бе разположен в по-прохладния край на коридора, почука на вратата и изчака да чуе покана. Макар да бе началник на охраната на целия комплекс, не разполагаше с ключ за това помещение. Единствените, които имаха право да влизат вътре, бяха Харзан и двамата му помощници - Блайт и Ротщайн, две едри дългокоси брадати и рядко противни хлапета, които прекарваха дните си в пустинята, копаеха дупки в пясъка и непрекъснато създаваха проблеми на охранителите си. Защо не можеха да си стоят на сигурно място зад оградата, както правеха всички останали? Всички останали ги наричаха Тримата влъхви - зад гърба им, разбира се, тъй като и тримата не се отличаваха с чувство за хумор. Целият комплекс бе на тяхно разположение, това поне бе станало пределно ясно още при наемането на останалия персонал. Изглеждаше обаче, че археологическите разкопки, извършвани от Тримата влъхви в преследване на някакви неясни цели, са по-важни от петролните сондажи. Веднъж Хайд бе успял да надзърне в личните им досиета с надеждата да разбере защо тези хора са толкова важни. Надявал се бе това да хвърли повече светлина върху нещата, но прочетеното там го обърка още повече. Очаквал бе да са някакви прочути геолози, но се оказа, че и тримата са защитили докторати и са градили научни кариери в области като антична история, теология и археология. Хайд не разбираше как това ще им помогне да открият черното злато в земните недра. По всичко изглеждаше, че отново е заложил на черно, но топчето ще спре на червено.

Вратата, която се оказа незаключена, проскърца и в процепа се появи брадатата физиономия на д-р Харзан - приличаше на панда заради тъмните кръгове под очите си.

- Влизай - каза той и отвори вратата по-широко.

Хайд тръгна право към разположената в средата на стаята маса. Не видя другите двама, но усети миризмата, останала след тях. И двамата пушеха лули и ароматът на тютюна им се бе пропил в помещението. Едва за втори път влизаше в тази стая след началото на сондажите и тя определено бе станала много по-разхвърляна в сравнение с предишния път. Навсякъде имаше купища компютърни разпечатки и сеизмографски карти, някои бяха разпилени дори по пода. Едната стена бе заета от огромна топографска карта, нашарена с карфици, бележки и снимки на нощното небе и различни съзвездия, очертани с флумастер. На масата в средата лаптопи последен модел съжителстваха с мръсни чаши за кафе и каменни плочи, наподобяващи онази, която бе донесъл Хайд. Тримата влъхви не позволяваха дори на чистачките да влизат в тази стая, затова тя миришеше по-лошо и от съблекалнята на студентски футболен отбор.

- Дай да го видя - каза доктор Харзан.

Хайд му подаде вързопа и проследи с поглед как Харзан го развива и погледът му светва като на наркоман, който развива пликче с дрога. Лицето му обаче помръкна, когато видя какво е увито в зеблото.

- Не е това, което очаквахме - каза той. - Този надпис е прекалено нов, за да представлява интерес за нас - обясни и го поднесе към лицето на Хайд, за да го види по-добре, сякаш бе слаб ученик, провалил се на поредния изпит. - Надписът е на акадски, а не на клиновидно писмо, и символите не образуват Тау.

- Изпратихте ме да ви донеса реликвата - отвърна Хайд, овладял гнева в гласа си. - Донесох ви я.

- Да, но не си донесъл тази, която ни трябва. Тази не ни върши работа - обясни Харзан, захвърли я на масата, сякаш бе евтино книжле, и му обърна гръб. - Заеми се с нещо полезно: един от шофьорите е бил заловен да краде бензин и да го продава на номадите. Заключили сме го. Иди се оправи с него, с това поне би трябвало да се справиш. И затвори вратата на излизане...

Хайд тръгна през нагорещения плац към най-високата наблюдателна кула, която изпълняваше ролята и на затвор. По лицето му, покрито с червеникава прах, започнаха да се стичат струйки пот, наподобяващи кръвта, която в момента кипеше от гняв във вените му. Дух бе разменил камъните пред очите му и го бе направил на глупак. Стигна до вратата на кулата и я изрита.

- Отворете! - нареди и кимна към заключената врата на иззиданата с тухли килия, вградена в основите на кулата.

Пазачът изпълни заповедта.

В килията бе заключен двайсетинагодишен иракчанин, беше се излегнал на дървената койка.

- Хвани му ръката и я притисни към леглото - нареди Хайд. Изобщо нямаше намерение да се церемони с този дребен крадец. Имаше много по-важни задачи.

Пазачът се подчини. Хайд извади ножа от капията на колана си и го заби между два от пръстите на затворника. Той захленчи и впери облещените си от ужас очи в ножа.

- Откраднал си от фирмата, а?

- Не, не! - отвърна ужасеният иракчанин, но думите му прозвучаха повече като молба, отколкото като отговор.

- Откраднал си от фирмата - настоя Хайд, - а ние не толерираме кражбите. - С едно-единствено бързо и ловко движение той дръпна рязко ножа и отряза с приглушено хрущене кутрето на мъжа.

Затворникът изпищя. От раната рукна кръв и отрязаният пръст заприлича на остров в алено езеро.

- Откраднеш ли още веднъж, ще се простиш с ръката си - предупреди го Хайд. - Избягаш ли, ще се простиш с живота си - добави и се обърна към пазача, който изглеждаше също толкова шокиран, колкото и затворникът. - Помогни му да се почисти и го прати обратно на работа - нареди Хайд, излезе под ярките, палещи лъчи на слънцето и избърса ножа в крачола на камуфлажната си униформа.

Когато се върна в кабинета си, отвори чекмеджето и взе броя на „Ю Ес Ей Тудей“. Грабна сателитния телефон от зарядното. И набра номера, записан под снимките на тримата оцелели от Цитаделата. Искаше да направи нещо повече, нещо много повече от това да отреже няколко пръста на Дух. Искаше да го овеси и да го измъчва бавно, както го бяха учили, че се прави, когато искаш да всееш страх у врага.

Телефонът продължи да звъни. Никой не отговори.

Дух го бе надхитрил отново.

26

Провинция Ал Анбар,

Западен Ирак

Вечерта наближаваше, но горещината, напекла през деня покрайнините на Сирийската пустиня, отказваше да напусне тези места. Жегата бе проникнала дълбоко в каменистата почва, натикана там от безмилостното слънце, и сега излъчваше обратно получената през деня топлина, сякаш земята под нея се бе разтопила от горещина. Изглеждаше почти невероятно, че нещо е в състояние да оцелее в адската пещ на подобен лунен пейзаж, но тук-там се виждаха туфи трева, успели някак си да се вкопчат в напуканата пръст. В каменистата пустош растеше също и зърнастец, чиито храсти предлагаха бледо подобие на сянка, но козите обикновено ги оставяха без листа.

Дух разполагаше с голяма мрежа от сподвижници, федаини, обединени от общия стремеж да защитят своята страна и своя народ от насилието, упражнявано от диктатори и нашественици. По безбройните кози пътеки, осеяли каменистата пустиня западно от Рамади, се бе разнесла мълвата, че Дух търси мъж с червена шапка на английски футболен отбор. Намери го бързо. Казваше се Ахмар, което на арабски означаваше „червен“.

Дух го намери край едно кално езерце в оазис, използван от пастирите. Ахмар пълнеше манерката си с вода, заобиколен от козите си. Избелялата му червена шапка се виждаше отдалеч, тъй като бе единственото цветно петно на фона на стадото черни и кафяви кози. Мъжът бе преметнал на гръб автомат „Калашников“, а в кожения колан, препасал бялата му дишдаша, бе затъкнат пистолет „Берета“.

Щом чу приближаващите стъпки, Ахмар вдигна глава и присви очи срещу слънцето. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки. Можеше да е на всяка възраст между трийсет и сто.

- Хубаво оръжие - каза Дух и посочи беретата.

Пастирът трепна, като чу дрезгавия му шепот, явно разпознал на кого принадлежи този глас, и на лицето му се изписа страх и подозрителност.

- Не съм го откраднал - каза Ахмар и посегна към пистолета по-скоро за да го скрие, отколкото за да го използва. - Купих го.

Дух скочи от седлото.

- Зная - отвърна и бавно пъхна ръка в дисагите. Извади вързоп, увит в червен плат, разви го и се видя камък, покрит със символи във формата на Тау. - Аз също искам да купя нещо - продължи Дух, но Ахмар сякаш не чу думите му, хипнотизиран от парчето червен плат, в което бе увит камъкът.

Протегна ръка, докосна фланелката на „Манчестър Юнайтед“ - и спря, внезапно обзет от страх какво ли може да поискат от него в замяна на подобна магическа вещ.

- Какво искаш да купиш? - попита след малко.

- Информация - отвърна Дух. - Става въпрос за този камък. Къде го намери?

Ахмар обмисли въпроса, после се усмихна широко. Беше почти без зъби.

- Ще ти покажа - каза пастирът и разбута козите около себе си.

Приглади с длан малък участък от калния бряг и откъсна една тръстика. С върха ѝ направи четиринайсет дупки, които напомняха очертанията на змия. Подобно на всички бедуини и този пастир се ориентираше по звездите - пустинята променяше облика си и не можеше да предложи постоянни ориентири, за разлика от звездите в небето. Дух също се ориентираше по звездите, затова мигом разпозна нарисуваното от Ахмар съзвездие. Беше Дракон, зоркият дракон, наречен така, защото никога не навлизаше в Северното полукълбо, но сред бедуините съзвездието бе известно като Змия. Ахмар посочи квадрата, образуван от четири точки, символизиращи главата, проследи с пръст гърба на змията, после посочи хоризонта.

- Следвай Змията - каза той. - Тръгни наляво от Козела. Три дни паша или един ден на кон - там намерих този камък.

Козел бе бедуинското название на Полярната звезда. Да тръгне наляво от нея означаваше да поеме на северозапад и като следва очертанията на Змията, да навлезе в Сирийската пустиня. Разполагаше с достатъчно храна и вода в дисагите за поне един ден, може би дори за три, ако разделеше припасите си на порции и ако не яздеше в най-голямата жега.

Ахмар приклекна, за да измие калта от ръката си, после я избърса в робата си и подложи длан. Дух му даде фланелката на „Манчестър Юнайтед“ и Ахмар я нахлузи през главата си и хукна към лагера на пастирите. Крещеше и размахваше ръце, сякаш току-що е отбелязал гол.

Дух яхна коня си и погледна към хоризонта. Небето на изток потъмняваше, най-ярките звезди започваха да блещукат в далечината. Скоро щеше да помръкне и западното небе, обитавано от Дракон, съзвездието, което сочеше пътя към пустинята още от сътворението на света.

Един ден на кон, така бе казал Ахмар.

Дух смуши коня си и потегли далеч от миризмата на козите и прохладата на оазиса.

С помощта на луната може би щеше да открие мястото преди изгрев.

27

Газиантеп бе по-голямото от двете летища, обслужващи града. Намираше се на север от него, което означаваше, че е по-близо до планините Таурус и Руин, а това на свой ред предполагаше, че по-голямата част от туристическия поток минава именно оттук. Така поне обясни на Лив таксиметровият шофьор на път към летището. От нейна гледна точка, повече туристи означаваше и повече полети, а тя се нуждаеше тъкмо от това.

Успя да си купи еднопосочен билет до Нюарк, като използва почти всички пари в брой, които бе открила в плика. Плати в брой, защото предполагаше, че ако името ѝ е попаднало в някакъв списък, разпратен до полицейските и граничните власти, покупката с кредитна карта може да привлече внимание. Служителят на авиокомпанията издаде билета и взе парите ѝ, без да реагира по никакъв начин на името ѝ.

Дотук добре. Сега обаче трябваше да мине през паспортния контрол.

Салонът за заминаващи бе доста оживен, изпълнен с туристи, запътили се към домовете си, след като бяха пречистили душите си. Лив огледа опашките и се нареди на най-дългата, защото служителят, който проверяваше пътниците, бе ужасно дебел и изглеждаше гака, сякаш всеки момент ще заспи, унесен от топлината и влагата в салона. Лив пристъпваше бавно напред, докато опашката се движеше към гишето, и наблюдаваше как чиновникът проверява паспорта на всеки пътник, докато гравитацията притегля надолу месестото му лице и на него се изписва изражение на вездесъща скука. Служителят не задържа погледа си върху никой пътник за повече от секунда и когато дойде редът на Лив да застане пред него, тя вече се чувстваше много по-спокойна.

Той отвори паспорта ѝ, хвърли бегъл поглед на името ѝ и го сравни с това, изписано върху билета. Сетне вдигна глава и погледът му, лишен от всякакво чувство за хумор, заснова между снимката и лицето ѝ. Лив свали бейзболната шапка от главата си и отвърна на погледа му, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие. Усещаше погледа му да обхожда лицето ѝ досущ като пипалата на някое гигантско насекомо. Служителят не бързаше. Оглеждаше я. Изучаваше я. Не бе отделил толкова време на никой друг от опашката. Ушите ѝ писнаха, та цялата плувна в пот заради комбинацията от стрес и неработеща климатична инсталация. Очите му продължиха да изучават лицето ѝ, сетне се спуснаха надолу, за да огледат тялото ѝ. При други обстоятелства Лив би била възмутена от подобно поведение, но в случая изпита единствено облекчение. Човекът срещу нея не бе някой граничен полицай с изострен нюх към потенциални бегълци, а грозен дебелак, който обичаше да оглежда хубави момичета. Тя му позволи да я огледа от глава до пети, тъй като знаеше, че ако впоследствие някой попита за нея, служителят няма да е в състояние да си спомни лицето ѝ.

След няколко секунди, които ѝ се сториха като няколко часа, чиновникът най-сетне затвори паспорта и го постави на гишето. Лив го грабна и забърза напред, пръстите на едната ѝ ръка несъзнателно се заиграха с горното копче на блузата ѝ. Нареди се на опашката пред метал-детектора и задиша по-спокойно. Още малко и щеше да се измъкне оттук. Опашката се придвижваше напред, около нея се разнасяше оживена глъчка и Лив започна да се отпуска.

Силен трясък в началото на опашката накара сърцето ѝ да подскочи.

Лив вдигна поглед, уплашена, че ще види дебелия полицай, заобиколен от служители на охраната, да сочи право към нея. Вместо това видя жена в напреднала бременност, облечена в хиджаб¹¹¹, наедрелият ѝ корем изпъваше плата. Жената бе изпуснала пластмасовата тавичка и бе приклекнала, за да събере трескаво разпилените си вещи, а над нея се бе надвесил разярен мъж и крещеше нещо на арабски.

Мъжът удари жената с опакото на ръката си, сякаш се опитваше да прогони досадна муха, но ударът му бе силен и добре насочен. Главата на жената се килна от силния удар, но тя продължи да събира нещата си, сякаш случилото се бе нещо съвсем обичайно, с което отдавна с свикнала.

Лив нямаше представа дали причината е разигралата се сценка, внезапно приковала вниманието ѝ, или възмущението от враждебното поведение на мъжа, но дълбоко в нея сякаш се случи нещо. Нещо, което до този момент се бе спотаявало в дълбините на душата ѝ, а сега напираше да излезе на повърхността. Лив усещаше надигащата се сила, която още малко и щеше да я издигне над земята, последвана от шепот, изпълващ главата ѝ. Шепотът ставаше все по-силен, бучеше в главата ѝ като буйна планинска река, която се спуска по изпълнено с камъни корито. И в този момент Лив почувства още нещо - нещо твърдо, солидно в центъра на всичко това.

Дума.

КуШиКаам.

Бе толкова смаяна, че всичко около нея сякаш започна да се случва на забавен кадър. Проследи с неземно спокойствие как охранителят пристъпва напред и поставя длан върху ръката на мъжа, който току-що бе ударил жена си. На лицето му бе изписано неодобрение, но не и гняв. Приклекналата жена продължи да събира вещите си и да ги поставя в пластмасовата табличка. Всичко това се стори на Лив толкова странно и необичайно, че гневът ѝ започна да стихва, силата на шепота - да отслабва, а светът около нея - да се отдалечава. Лив се стресна, бръкна в чантата си и трескаво затърси химикалка в бъркотията, която цареше вътре. Страхуваше се, че ще изгуби думата и че тя ще замине в онова тъмно кътче в главата ѝ, където съзнанието ѝ не би могло да я проследи. Намери химикалка и тъй като не разполагаше с хартия, записа думата върху ръката си. Химикалката обаче като че ли се движеше по своя собствена воля и вместо да изпише фонетичното съответствие на думата, която Лив бе чула, надраска няколко разкривени символа, които не приличаха на нито една азбука, която Лив бе виждала.

Лив огледа написаното и то сякаш прошепна в главата ѝ думата, която бе чула.

КуШиКаам.

А сетне и значението:

Ключът

Лив вдигна поглед. Жената отпред вече бе събрала вещите си, мина през детектора и се присъедини към съпруга си. Охранителите им махнаха да побързат, за да не бавят опашката. Вероятно ставаха свидетели на подобни инциденти всеки ден, обичайни прояви на домашно насилие, провокирани от стрес и умора. Въпреки това стояха най-невъзмутимо и наблюдаваха как мъж удря бременна жена, без да направят абсолютно нищо. На Лив ѝ се повдигна от отвращение при тази мисъл, но не можеше да направи нищо. Влизането в словесна престрелка с шайка сексистки свине щеше да провали усилията ѝ да се качи на самолета, без да привлича излишно внимание. Въпреки това шепотът в главата ѝ не изчезваше и тя изпита неочакван и силен импулс да упражни насилие спрямо мъжа, който бе ударил жена си. Изгаряше от желание да го удари, да го нарани и унижи пред всички. Искаше дори да го убие, да измъкне пистолета от кобура на някой от тези безделници в полицейски униформи и да го застреля в главата. Силата на тази омраза я изненада. Тя като че ли подхрани шепота в главата ѝ и той премина в съскане и свирене досущ като кипнал чайник. Кожата я засърбя и тя цялата настръхна, сякаш в нея се бяха заболи хиляди иглички.

Уплаши се от начина, по който реагираше на случилото се. Като че ли в нея се бе спотаило нещо опасно, което тя не разбираше и не бе в състояние да контролира. Вдигна поглед и видя, че хората от опашката я гледат. Жената пред нея каза нещо, но Лив не я чу, думите ѝ не успяваха да проникнат през звуковата бариера в главата ѝ. Лив остави вещите си в пластмасовата табличка и впери поглед напред, за да избегне евентуален контакт с очите на хората около себе си. Какво, по дяволите, се случваше с нея? Май започваше да губи контрол! Мина през детектора и влезе в салона за заминаващи. Сякаш обстоятелството, че не бе в състояние да си спомни нищо от случилото се в Цитаделата, не бе достатъчно притеснително, та сега започваше да чува и гласове. Това я дразнеше, ядосваше я. Та нали тя бе Лив Адамсен, репортерката с остър като бръснач ум, свръхрационална натура, отнасяща се с цинично недоверие към всяко нещо, което напомня - дори най-бегло - за ню ейдж, а сега с нея се случваше нещо толкова свръхестествено! Това не ѝ харесваше и тя не го искаше. Бе твърдо убедена, че в болницата са ѝ давали успокоителни и че сега изпитва неприятните странични ефекти от въздействието им; е, щяха да отминат, след като успееше да се наспи и да изгълта няколко литра кафе.

Погледна информационното табло. Пътниците от нейния полет вече можеха да заемат местата си, но тя се поколеба. Бе свикнала - в случай, че нещо не е наред - да анализира проблема от всеки възможен ъгъл, докато накрая не достигне до някакво логично умозак- лючение. В този случай рационалният ѝ ум ѝ подсказваше, че думата, която бе надраскала върху ръката си, би трябвало да е нещо, което обърканото ѝ съзнание е зърнало някъде, че въпросната дума би трябвало да е на език, който може да преведе.

Хвърли бегъл поглед на безмитните магазини и видя онова, от което имаше нужда. Намираше се в посока обратна на изхода към самолета. Лив метна чантата си на рамо и тръгна натам. Трябваше да действа бързо.

28

Гейбриъл погледна айфона си - дисплеят светеше ярко в сумрачния бар.

Намираше с в мецанина на „Сахнеси“, бившия оперен театър, построен за европейската аристокрация, започнала да се стича в Руин в началото на XVIII в., когато градът се бе превърнал в задължителна спирка за обиколките на богатите безделници. В наши дни сградата на операта бе превърната в комплекс от киносалони и барове, които предлагаха безплатна връзка с интернет, и тъкмо това бе причината Гейбриъл да дойде тук.

Чукна с пръст върху иконката на браузъра, появила се върху екрана на айфона, после написа в прозорчето за търсене БОЛНИЦА РУИН. Ажда бе купила телефона от магазин за употребявана електроника в Изгубения квартал, специализиран в продажбата на стоки, откраднати от туристите. Телефонът бе скъп, но вървеше в комплект със симкарта, която не можеше да бъде проследена, и имаше мощен процесор. На дисплея се появи телефонният номер на рецепцията на болницата и Гейбриъл го набра.

- Общинска болница.

- Бих искал да изпратя цветя на две пациентки и се опитвам да открия номерата на стаите.

- Знаете ли имената им?

- Катрин Ман и Лив Адамсен.

Чу тракането на пръсти по компютърна клавиатура.

- Госпожа Ман е настанена в стая 410 в психиатричното отделение. Госпожица Адамсен е в стая 406 в същата сграда... не, почакайте... всъщност госпожица Адамсен е била изписана днес.

- Кога?

- Нямам представа. Виждам единствено, че е освободила стаята.

- А имала ли е посетители?

Настъпи мълчание.

- Не виждам какво общо има това с изпращането на цветя?

- Вече направих поръчката за цветята. Опитвам се да разбера дали са пристигнали, преди да я изпишат.

Последва нова серия тракане по клавиатурата.

- Единственото посещение, отбелязано в системата, е извършено от полицейски служител днес следобед.

- Благодаря.

Гейбриъл затвори телефона и трескаво обмисли информацията, с която се бе сдобил. Извика отново браузъра и написа в прозорчето за търсене ПОЛИЦИЯ РУИН. Веднага откри горещата телефонна линия на местното полицейско управление. Набра номера и вдигна телефона до ухото си.

- Полицейско управление Руин.

- Здравейте. Бихте ли могли да ме свържете с инспектор Аркадиан от отдел „Убийства“?

- Инспектор Аркадиан е в отпуск.

- А бихте ли могли да ми дадете мобилния му телефон?

- Не, господине. Бихте ли желали да разговаряте с друг служител от отдел „Убийства“?

- Не, трябва да говоря конкретно с инспектор Аркадиан. Много е спешно. - Замисли се какво ли би привлякло вниманието на дежурния. - Кажете му, че Гейбриъл Ман иска да разговаря с него. Днес избягах от участъка и бих искал да се предам... Ще се предам обаче единствено на него, и то ако ме свържете до пет минути.

29

Книжарницата на летището бе пълна с обичайните книги, предназначени за отегчения средностатистически пътник. Лив застана пред лавиците с разговорници, разположени непосредствено до касата, и започна да оглежда заглавията и да взима всеки разговорник с по-необичайна азбука. Опитваше се да докаже сама на себе си, че думата, прозвучала в главата ѝ, е най-обикновено ехо, отражение на нещо, което слухът ѝ несъзнателно е доловил сред глъчката на летището. Ако успееше да открие езика, на който бе написана думата, щеше да се качи в самолета, без по време на полета към дома да се притеснява, че е започнала да чува гласове и да губи разсъдъка си. Когато приключи с най-долния рафт, държеше вече осем книжки. Отвори първата, разговорник на арабски, прелисти на страницата, означена с буквата К, и потърси думата „ключ“. Откри я и я сравни със символите върху ръката си. Нищо общо! Останалите седем разговорника също не дадоха резултат, макар да включваха и кирилицата, и гръцката азбука, и китайските йероглифи. Не успя да открие нито едно съвпадение!

По дяволите!

Върна разговорниците по местата им и тъкмо се накани да си тръгне, когато погледът ѝ попадна на някакво заглавие на съседната лавица. На корицата на книгата бе изобразена каменна плоча с едва различими символи по повърхността. Не бяха съшите знаци, които Лив бе написала върху дланта си, но приличаха на тях. Тя взе книгата и я отвори, но мигом установи, че това не е разговорник, а исторически труд. Написаното от вътрешната страна на обложката я шокира за втори път. Снимката на корицата бе на шумерска плочка на възраст пет хиляди години, написана на отдавна мъртъв език. Следователно не би могла да го чуе в залата за заминаващи. Прелисти трескаво страниците с надеждата да открие други изображения на древни текстове. Тъкмо щеше да се откаже и да хукне към самолета, когато забеляза нещо интересно. Беше снимка на каменен цилиндър, покрит с издялани върху повърхността му знаци. В средата му бе пробита дупка. Под цилиндъра имаше широка лента влажна глина, върху кояго се бе отпечатил текст, съставен от линии и триъгълници.

Които приличаха на знаците върху ръката ѝ.

Надписът под снимката уведомяваше читателите, че това е цилиндричен печат, древен метод за възпроизвеждане на съобщения. Ако се пъхне пръчка, която да мине през центъра на цилиндъра, той може да бъде прокаран върху влажна пръст или глина и да разкрие издълбания върху повърхността му текст. Нерядко ставало въпрос за заклинания, отпечатвани в четирите ъгъла на нивите, целта на които била да допринесат за богата реколта. Съобщението върху показания на снимката печат обаче не било разчетено. То било написано на азбука, която археолозите наричали „протоклиновидна“. По-поетичното название на въпросната азбука било „изгубеният език на боговете“, дадено ѝ било заради древния ѝ произход, чиито корени отдавна били изгубени.

„Страхотно - каза си Лив. - Сега пък чувам гласове на език, който никой не е говорил от шест хиляди години! Край на надеждите да намеря спокойствие!“

Музиката, която се носеше от радиоуредбата, спря, за да прозвучи последното повикване за пътниците на полет ТК 7121 на Турските кипърски авиолинии до Нюарк.

Лив закъсняваше. Хукна към изхода, като извади в движение последните турски лири, които й бяха останали. Щеше да прочете книгата по време на полета... стига, разбира се, да успееше да го хване.

30

Братът градинар хвърли в огъня още една заразена клонка, след което се наведе, за да вземе последната с надеждата, че тя ще му разкрие онова, което предишните не бяха успели.

В резултат на срещата с водачите на гилдии той бе организирал останалите градинари да претърсят градината и да съберат всички паднали клони и листа, докато още не се е стъмнило. От горчивия си опит знаеше, че единственият начин да се спре разпространението на подобна болест е да се действа бързо и да се изгорят заразените клонки.

Огледа внимателно всяко донесено му клонче досущ като патоанатом, който извършва аутопсия, с надеждата да намери улики, които да му позволят да разбере каква е причината за болестга. Дотук не бе открил нищо. Нито следи от гъбички, нито дупки, проядени от насекоми или гьгрици, нито който и да било паразит от онези, които нападаха овощните градини като чума и причиняваха подобни зарази. Никога през живота си не бе виждал нещо подобно. Болестта, нападнала дърветата, приличаше на сухо гниене, но то не се разпространяваше толкова бързо в още живата дървесина. Като че ли животът бе напуснал клоните за един миг - дървесните сокове се бяха превърнали в отрова, а самата дървесина - в изсъхнала каша.

Прекърши последната клонка, огледа сухите ѝ краища, после я хвърли в огъня и впери поглед в пламъците. Ако някой го попиташе, щеше да обясни сълзите, появили се в очите му, с дима от огъня, но истината бе, че обичаше градината така, както не обичаше нито едно човешко същество. Той се бе грижил за нея - беше я прекопавал, наторявал, поливал и прочие - в продължение на над четирийсет години, докато накрая всички бяха забравили истинското му име, за да се превърне в брата градинар.

А сега градината му умираше и той нямаше представа как да я спаси.

Мъжете щяха да се завърнат с първите лъчи на слънцето и да започнат да режат клоните. Щяха да режат и здрави клони, за да са сигурни, че заразата няма да се разпространи. Беше необходимо, но това не го правеше по-малко болезнено. Братът градинар видя себе си в ролята на баща в навечерието на операция, при която един от крайниците на детето трябва да бъде пожертван, за да бъде спасен животът му. Неговите деца обаче бяха много и нямаше никаква гаранция, че което и да било от тях ще оцелее.

Затова той стоеше в мрака, търпеше дима в очите си и от време на време долавяше онзи необикновен аромат на портокали, който бе изпълвал градината в дните, когато тя пращеше от здраве. Наблюдаваше огъня, докато не заби камбаната, която призоваваше всички монаси да се приберат за вечерня. Сетне Цитаделата щеше да заспи за през нощта, нощ, която той се молеше никога да не свършва, защото се страхуваше от онова, което би могъл да донесе изгревът.

31

Докато Аркадиан отваряше входната врата, мобилният му телефон иззвъня в джоба на сакото му.

- Не вдигай! - извика жена му от кухнята.

- Мирише много вкусно - отвърна той. - Какво готвиш, Токана?

- Нещо специално за бедничкия ми еднорък съпруг, за да възстанови силите си. Така че, ако искаш да вечеряш, по-добре изключи този телефон и започни да се преструваш на болен.

Той извади телефона от джоба си и погледна екрана.

- От работата е.

- Винаги е от работата!

- Аркадиан - каза той, пъхна телефона под брадичката си и се опита непохватно да съблече сакото си, за да ускори нещата.

- Гейбриъл Ман е на другата линия - уведоми го операторът. - Настоява да говори с вас. Твърди, че щял да се предаде.

Това мигом привлече вниманието на Аркадиан и той грабна телефона и остави сакото си да се свлече на земята.

- Добре, проследете обаждането и вдигнете по тревога някоя патрулна кола в случай, че установим местоположението му.

- Вече го направихме. Да ви свържа ли?

- Да. - Нещо по линията прещрака и Аркадиан бе залят от фоновия шум, типичен за всяко по-оживено място. Явно Гейбриъл се обаждаше от обществено място, вероятно бар. - Аркадиан - каза той. - Какво има?

- Съжалявам, че развалих вечерта ти.

Аркадиан погледна към вратата на кухнята – на прага вече нямаше никой, а отвътре се разнесе сърдита шетня.

- Няма нищо. Къде си?

- На някое по-безопасно място от затвора. Чуй ме сега, трябва да те попитам нещо. Ходил ли си днес при Лив или майка ми?

- Да.

- Кога?

- Следобед.

- И докато беше в болницата, разговаря ли с Лив?

- Да.

- А тя спомена ли нещо за заминаване?

Аркадиан сбърчи чело.

- Не. Не се канеше да заминава. От болницата искаха да я оставят за наблюдение.

От другия край на линията долетя тежка въздишка.

- Изчезнала е - каза Гейбриъл. - Напуснала е малко след твоето посещение.

- Не е възможно! Щяха да ме уведомят!

- Защо? Тя не е арестувана, а ти си в отпуск!

Аркадиан се върна към посещението си в болницата. Спомни си колко уязвима му се бе сторила Лив в леглото си, когато той се накани да си тръгне. А после се сети нещо и каза:

- Върнах ѝ чантата. Колегите от полицейската лаборатория бяха приключили с нея, затова използвах случая като повод да я посетя, да видя как е... Вътре бе и паспортът ѝ.

- Колко бързо можеш да получиш списъка с пътниците, напуснали страната през летището?

- Ще ми трябва съдебна заповед.

- О, я стига! Трябва ни само информация, а не доказателство, което да използваме в съда. Няма ли кой да ти направи подобна услуга?

- Ако тя иска да напусне страната, това е...

- Напуснала е страната, защото е в опасност. Аз избягах от затвора поради същата причина. Беше капан. В килията ме очакваха. Мога да ти дам описанието му, но се обзалагам, че той отдавна е напуснал затвора и името му изобщо не е вписано в дневниците на постъпилите и напусналите. Надзирателят ме заведе право при него. Беше вътрешна работа. Замесена е Цитаделата. Опитва се да ни затвори устите, което означава, че Лив е в опасност. Същото важи и за майка ми.

Един от нервите в ръката на Аркадиан изтръпна болезнено, тъй като той си спомни последния път, когато Гейбриъл бе отправил подобно предупреждение. Тогава се бе оказал прав и доказателство за това бе раната от куршум, която бе получил Аркадиан.

- Всичко зависи от теб - каза Гейбриъл. - Направи това, което смяташ за правилно. Ще ти се обадя след десет минути.

Шумът от бара изчезна и Аркадиан няколко секунди остана заслушан в тишината. Откъм кухнята се чу цвърчене на нещо сочно в нагорещен тиган, после линията прещрака и инспекторът бе прехвърлен автоматично към колегите си от технически отдел.

- Успяхте ли?

- Не, нямахме никакъв шанс. Използва интернет телефония. Много е трудна за проследяване, практически невъзможно е да го открием толкова бързо.

- Ще позвъни отново след десет минути. Това ще ви помогне ли?

- Едва ли. Може да използва друг телефон, друг сървър, друг айпи адрес. Дори да използва абсолютно същата конфигурация, ще трябва да разговаряш с него поне два часа, за да получим и най-нищожния шанс да го открием. Подобни интернет разговори могат да се провеждат от всяка точка на земното кълбо.

- Добре. Но въпреки това опитайте да го засечете - каза Аркадиан, затвори и погледна смачканото си сако, захвърлено на пода, което трябваше да е символ на хубавата вечер, която се канеше да прекара. Замисли се за Лив и за начина, по който бе гледала свещеника по време на срещата им. Бе доловил страха ѝ и сега бе открил причината за това.

Отвори списъка с контактите в мобилния си телефон и откри името на Юн Халдин. Юн бе негов бивш партньор, напуснал полицията, за да се захване със собствен бизнес. Сега за него работеха доста бивши ченгета и той разполагаше с достатъчно връзки, за да получи информация от службите за сигурност и на двете летища.

- Приключи ли, или ще си стоиш гладен? - извика жена му от кухнята, откъдето долиташе сладко-киселият аромат на яхния, подправена с чесън.

В отговор на въпроса стомахът на Аркадиан изкурка.

Въпреки това той откри номера на Юн и го набра.

32

Гейбриъл излезе от скайпа и потърси в интернет сайт за туристически услуги. Въведе данните на полетите от Руин-Газиантеп (всички полети) до Ню Йорк (всички летища) и зачака информацията да бъде обработена. Беше се настанил на голяма маса в непосредствена близост до група туристи. И беше извил тялото си така, че да създаде впечатлението, че е един от тях.

Огледа помещението. Търсеше някой или нещо, което не се вписва в обстановката. Имаше толкова много хора, които натискаха клавишите или почукваха по екраните на своите мобилни телефони, че нищо чудно, че връзката с интернет бе толкова бавна. Спря поглед върху телевизора, разположен в единия ъгъл на бара. Излъчваше новинарската емисия на Си Ен Ен, но звукът му бе изключен. Предаваше репортер, застанал пред полицейския участък в Руин. В следващия миг на екрана се появи размазаната снимка на самия Гейбриъл.

Той бързо стана от масата, престори се, че гледа дисплея на телефона си, и тръгна към изхода. Като че ли никой в заведението не гледаше телевизия, но някой от посетителите можеше да гледа същите новини и същата снимка и на екрана на мобилния си телефон. Снимката му със сигурност щеше да се появи в утрешните вестници, нищо чудно дори още във вечерните издания на местната преса. Беше се надявал да разполага с малко повече време.

Излезе на блесналата от дъжда улица, извади от джоба си бейзболна шапка, нахлупи я на главата си и дръпна козирката ниско над очите си, докато очакваше страницата на туристическия сайт да се зареди.

Оказа се, че двете летища обслужват много полети. Прекалено много. Нямаше смисъл да се опита да пресрещне Лив, разчитайки на чист късмет да попадне на летището, което бе избрала и тя. Нуждаеше се от Аркадиан и неговите контакти, но все още бе прекалено рано, за да му позвъни.

Тръгна по улицата и отвори друго приложение, което откриваше места с безплатен достъп до интернет. Тъй като вече се бе отдалечил от бара, безжичната връзка с Мрежата стана още по-бавна и мина доста време, преди на екрана на телефона да се появи карта с нужните адреси. В центъра на дисплея запулсира синя точка, която показваше настоящото му местоположение, а миг по-късно около нея започнаха да се появяват иконки. Една от тях се намираше точно в посоката, в която бе тръгнал Гейбриъл: бе близо до болницата и от нея го деляха две преки. Той прибра телефона в джоба си и ускори крачка. Не искаше да закъснее за разговора с Аркадиан. Искаше и да е по-близо до майка си. Знаеше, че това е първото място, на което ще го потърси полицията, затова досега бе стоял настрани от болницата, но - поне докато не намереше начин да се погрижи за сигурността ѝ - искаше да е по-близо до нея... за всеки случай.

33

На Аркадиан му бяха необходими седем минути от отпуснатите му от Гейбриъл десет, за да се свърже със стария си партньор и да му обясни от какво има нужда. Останалото се оказа... прекалено лесно.

- Тя е на борда на полет ТК 7121 на Кипърските турски авиолинии до Нюарк - съобщи му Юн.

- Кога е излетяла?

- Преди пет минути.

Странно, но Аркадиан изпита облекчение. Може би така бе по-добре. В края на краищата самата Лив бе искала да се прибере у дома.

- Благодаря - каза той.

- Няма защо. Информацията бездруго беше в системата, открих я веднага щом влязох в базата данни.

Аркадиан се намръщи.

- Защо се е получило така?

- Възможно е да е съвпадение. Но по-вероятно е някой вече да е отправил подобно запитване.

Аркадиан се замисли върху възможните варианти.

- Има ли начин да разбереш кой първи е потърсил тази информация?

- Разбира се. Задръж за момент - каза Юн и Аркадиан чу тракането на пръстите му по клавиатурата, както и шума от излитащи и кацащи самолети някъде в далечината. Лив сигурно бе на някой от тях. - Системата показва единствено, че потребителят не е бил от охраната на летището - каза Юн. - Запитването обаче е дошло по синия канал.

- Какво означава това?

- Използва се единствено от полицейското управление в Руин. Вероятно запитването е дошло от някой от вашите терминали. Някой от колегите ти би могъл да открие кой е търсил тази информация.

Беше вътрешна работа!

Втората линия на телефона му започна да звъни.

- Извинявай, Юн, търсят ме на другата линия. Задължен съм ти.

- Когато ти омръзнат извънредните смени и служебните проблеми, ела да работиш за мен.

- Непременно - отвърна Аркадиан, сложи край на разговора и отново вдигна телефона до ухото си. - Гейбриъл?

- Извади ли късмет?

- И да, и не.

- Тоест?

- Оказа се прав. Имаме сериозен проблем.

34

Полет ТК 7121

Тягата на двигателите притисна Лив към седалката и с увеличаването на скоростта прогони дъждовните капки от прозореца. Отвъд светлините на летището, на фона на мастиленосиньото небе, се издигаха назъбените върхове на планините Таурус. Лив откъсна поглед от тях едва когато носът на самолета се издигна и колесниците се отделиха от пистата. В същия миг почувства стомахът да я присвива, сякаш нещо вътре в нея бе свързано със земята и сега я дърпаше здраво назад. Болката я остави без дъх и тя се присви и задиша с усилие. Усещането, че нещо я тегли назад, стана толкова силно, че Лив имаше чувството, че тази необяснима сила, която я дърпа, като нищо ще пробие пода на самолета и ще я измъкне през отвора. В един момент нещо като че ли се скъса и тя успя да си поеме дъх. А после ѝ прилоша, започна да ѝ се повдига и тя отново усети острите иглички, които я бяха пронизали в салона за заминаващи. Ускорението - макар по принцип съвсем умерено и поносимо, - с което самолетът се издигаше към висините, като че ли влошаваше положението. Лив се извърна и усмихна изнемощяло на пътника до себе си, промърмори нещо за нервите си, после затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Това беше непоносимо! Сякаш някой бе направил нейна вуду кукла и забиваше в нея иглички, когато му скимне.

Самолетът започна да прави вираж и крехкото равновесие в тялото на Лив се измести в посоката на завоя. Тя продължи да диша дълбоко, докато неприятното усещане не изчезна и не се почувства достатъчно сигурна, за да отвори отново очи.

Погледна навън и видя звездите, които бяха започнали да осейват тъмното небе, а долу, под краката ѝ, се стелеше ярък килим, образуван от светлините на Руин. Представи си всяка от тези светлини като човешко същество. Една от тях бе и Гейбриъл.

„Успееш ли да се измъкнеш - беше ѝ казал той, - бягай колкото се може по-далеч от Цитаделата. Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря“.

След като кацнеше в Нюарк, събереше сили и върнеше спомените си, непременно щеше да му се обади, за да поговорят. Искаше да му зададе много въпроси, да го разпита не само за случилото се в Цитаделата, но и за него самия. Познаваше го съвсем отскоро, но въпреки поредицата от мрачни и непонятни събития от последните седмици мислите ѝ непрекъснато се връщаха към него. Той сякаш излъчваше сияние, което разкъсваше мрака досущ като светлините долу на земята.

Самолетът се разтресе леко, уловен от порива на ветровете, и светлините долу започнаха да премигват и да чезнат една подир друга, сякаш някой изключваше осветлението на улица след улица, квартал след квартал.

Лив включи лампичката за четене. Светлината открои още по-ярко тъмните символи, изписани върху ръката ѝ, на фона на бледата ѝ кожа, отправяйки сякаш поредно предизвикателство към способностите ѝ да разбули мистерията. Тя извади книгата и погледна корицата. Заглавието бе „Загадката на изгубените езици“. Кой знае, може би щеше да открие тук поне част от отговорите.

*

Осем реда по-назад едър мъж, облечен в делови костюм, се бе свил на седалка в икономичната класа, предназначена за човек с размери поне наполовина спрямо неговите. Не откъсваше поглед от русите коси на Лив, озарени от слабата светлина в салона. Тя бе навела глава и явно четеше нещо. Какво ли? Той също обичаше да чете. Книгите бяха пълни с думи, а за него думите сякаш имаха вълшебен заряд. Така бе получил прякора си по време на първия си престой зад решетките: Дик, съкратено от „дикшънъри“, английската дума за речник, но също нецензурна дума за оная работа. Той разбираше кога някой произнася прякора му съвсем нормално и кога влага в него обиден смисъл. Това бе проблемът с езика. Че притежава огромна мощ, но е хлъзгав, двусмислен. Човек трябва да се съсредоточава върху думите и да ги използва правилно, за да изрази мисълта си. Точно затова той обичаше силните думи. Чистите думи. Думите, които имаха само едно значение. Думата, която се въртеше от известно време в главата му, бе именно такава.

Слу-чай-ност.

Когато капанът, заложен в затвора, така и не бе щракнал, той бе уведомен, че мисията му е приключена. Никой не го упрекна в нищо, грешката не беше негова, случват се подобни неща. Никой не би могъл да го разпознае, а и свидетелят се бе измъкнал. Затова получи нова задача.

Отиде в хотелската си стая, събра багажа си и облече широчкия делови костюм, който скриваше всичките му татуировки и бе скроен така, че да направи тялото му по-безформено. Среса грижливо косата си и пое към летището, заприличал на най-обикновен бизнесмен, изгубил форма и поел кой знае накъде. Господ обаче знаеше. Всичко това се бе случило именно по Неговата воля и тъкмо той бе направил така, че Дик да се появи в нужното време на нужното място. Идеалното решение му бе поднесено на тепсия като по някаква приумица на съдбата.

Слу-чай-ност.

Ако нещата в килията се бяха развили според плана, той нямаше да се озове на летището и младата жена щеше да се измъкне. А тя бе най-важната от трите мишени. Тя бе най-голямата заплаха за Църквата и трябваше да замлъкне завинаги. Именно мълчанието бе най-голямата власт, която един човек може да упражни над друг, тъй като това е способността да му отнеме думите. Дик бе научил това в затвора. Когато искаха да го накажат, му взимаха книгите. Не можеха обаче да вземат думите от главата му. Всъщност можеха, но за целта трябваше да го убият. А той бе събрал в себе си толкова много думи, най-хубавите думи. Думи, дадени му от Исаия, име на библейски пророк, но и на стария затворник, който тикаше количката с книгите по коридорите на Източното крило.

- Обичаш думите - каза му веднъж Исаия, докато тътреше крака покрай килията му. - В такъв случай прочети тази книга. В нея ше откриеш всички думи, от които някога ще имаш нужда.

До онзи момент Дик никога не бе отварял Библията. Никога не му бе хрумвало да го направи. Сега вече я бе прочел, при това стотици пъти, докато думите не бяха започнали да се леят в главата му, както кръвта течеше във вените му. Дори бе записал някои от най-могъщите думи върху собствената си кожа, докато самият той не бе заприличал на книга, изпълнена със заклинания, които да прогонят злото дори когато умът му спи, а езикът му е неподвижен.

Вто-ро-за-ко-ни-е.

От-кро-ве-ни-е.

Ис-по-лин.

Това бе той - исполин - един от легендарните гиганти, споменати в Битие. Божие създание. Пазач. Надзирател. Наблюдател.

Сега седеше в сумрака на салона, взрян в русата коса на младата жена. Когато тя се прибереше у дома, щеше да се почувства на сигурно място - и тогава той щеше да нанесе удара си.

Щеше да ѝ отнеме думите и да я накара да замълчи завинаги.

35

Гейбриъл тичаше към болницата.

В мига, в който Аркадиан му съобщи, че някой се е интересувал от списъка с пътниците, той разбра. Тъмните сили на църквата бяха предприели координирани действия да елиминират и най-малката заплаха: първо него, после Лив и накрая майка му.

Да тича по улиците на Руин едва ли бе най-разумното, което можеше да направи, при положение че снимката му се бе появила по новините, но трябваше да намери баланса между предпазливостта и неотложността. Измина около една трета от разстоянието и сви в една пряка, като продължаваше да тича плътно покрай стените. В края на улицата се издигаше новото крило на болницата, блеснало от дъжда и отразените светлини. Гейбриъл огледа прозорците на високите етажи, забави крачка, после спря и огледа болницата.

Единият ѝ край бе долепен до каменните стени на старата болница, а в другия се издигаше покрит пасаж, който я свързваше с по-малка каменна сграда, наподобяваща замък. Това бе старото психиатрично отделение, където според служителката на рецепцията бе настанена майка му.

По улицата премина кола и Гейбриъл претича след нея на отсрещния тротоар.

Всички прозорци на партера бяха заковани с дъски, както и широката врата, служила някога за вход. От едната страна на сградата се издигаше високо строително скеле. Беше от типа, който строителите използват за вдигането на материали до високите етажи, но от него не висяха въжета, които да му помогнат да се качи - те бяха навити и окачени високо горе.

Повечето прозорци бяха тъмни - повечето, но не всички. Два от тях светеха - единият се намираше по средата, другият - в самия край на четвъртия етаж. Служителката от болничната рецепция бе казала, че майка му е настанена в стая 410. Гейбриъл бе готов да се обзаложи, че това е средният прозорец. Беше сигурен, че е открил майка си.

И тогава усети вибрациите.

В първия момент помисли, че причината за тях е буря, връхлетяла внезапно от облаците, но когато земята се затресе и под краката му се разнесе бучене, наподобяващо това на влаковете в метрото, проумя какво се случва и побягна по-далече от сградата.

Беше земетресение. Гейбриъл спря по средата на улицата, далеч от обсега на керемиди и тухли, които биха могли да паднат от съседните покриви и комини. Застана с широко разтворени крака и вдигна поглед към четвъртия етаж. Люлеенето се усили и към подземния тътен се присъедини воят на стотици автомобилни аларми и сирени на охранителни системи, задействани от земетресението. А после, точно в мига, в койго шумът и вибрациите достигнаха кулминацията си, всички светлини в града угаснаха.

Във внезапно настъпилия мрак се разнесоха уплашени писъци.

Улви успя да скочи в касата на една врата и опря ръце в рамката, която се тресеше така, сякаш се опитваше да се измъкне от стената. Наблизо се чу силен трясък - нещо тежко бе паднало в едно от частично ремонтираните отделения. Навън, на улицата, автомобилните аларми пищяха като подивели зверове.

За Улви всичко това откриваше сгоден случай.

Покрай земетресението всички щяха да са твърде уплашени и заангажирани. А и при земетресения стават какви ли не неща - падат мазилки, чупят се стъкла, късат се кабели и от тях хвърчат електрически искри.

Това бе идеалната възможност за него. Трябваше само да се отърве от ченгето.

Изчака сградата да спре да се люлее. За миг сякаш настъпи тишина, а после далечните писъци изведнъж му се сториха много по-близки и по-силни. Към тях се присъедини воят на алармите от всевъзможната медицинска апаратура из цялата сграда.

Полицаят излезе изпод рамката на една врата, където се бе крил, и погледна към приглушената светлина в дъното на коридора, откъдето всъщност долиташе шумът. Аварийното осветление в основната сграда се бе включило, но тук коридорите си оставаха тъмни.

- Трябва да включим осветлението! - каза Улви и тръгна по коридора.

- Не - спря го полицаят. - Аз ще отида. Ти остани тук и провери стаите. Виж дали някой не е пострадал.

Улви спря и изгледа ченгето, което се отдалечи по коридора. Усмихна се. Точно така се бе надявал да стане. Предложението му да включи осветлението целеше полицаят сам да изяви желание да се заеме с тази задача.

Улви извади от джоба си ключовете за стаите и с помощта на светлината от екрана на мобилния си телефон откри този за номер 410.

„Първо дамите“, каза си и тръгна към вратата на Катрин Ман.

36

Гейбриъл се взираше във фасадата на болницата, заслушан във виковете на изплашените пациенти, примесени с хиляди други звуци, долитащи от изпадналия в шок град.

Основното крило бе озарено отвътре от приглушеното оранжево сияние, което идваше от аварийното осветление, но страничните крила тънеха в мрак. Гейбриъл прикова поглед в черния правоъгълник на прозореца, за който смяташе, че е на стаята на майка му. Искаше му се тя да се покаже там, за да е сигурен, че всичко е наред.

Някъде зад гърба му зави кола и фаровете ѝ осветиха улицата. Гейбриъл се скри в сенките, но без да откъсва поглед от тъмния прозорец на четвъртия етаж. Автомобилът приближи, след което направи нов завой и фаровете му пробягаха по потъналата в мрак фасада на болницата. В този миг Гейбриъл видя някой да стои до прозореца на четвъртия етаж. Беше прекалено тъмно, за да го разпознае, но все пак зърна бяла свещеническа якичка, а това бе достатъчно да предизвика безпокойството му. Възможно бе свещеникът да е влязъл, за да провери състоянието на пациентите. А и това можеше да не е стаята на майка му. Гейбриъл обаче нямаше намерение да рискува. Цитаделата вече бе направила опит да затвори устата му завинаги, а освен това агентите ѝ бяха тръгнали по дирите на Лив.

Пресече тичешком осеяната с отломки улица и хукна към подземния паркинг, забравил за всякаква предпазливост. Трябваше да стигне до стаята на майка си!

Затича надолу по рампата. Пътят му бе осветен от примигването на аварийните светлини на всички коли, паркирани там. Връхлетя през двойната врата, водеща към стълбите, и хукна нагоре. Краката му започнаха да натежават от умора и вече единствено страхът му даваше криле. В съзнанието си вече си представяше сцената, която може би се разиграваше в стаята на майка му, виждаше как свещеникът се отдалечава от прозореца и се навежда над леглото ѝ. В болницата цареше хаос. Лесно щеше да я убие. Никой нямаше да чуе. Свещеникът разполагаше с достатъчно време, за да свърши това, за което евентуално бе дошъл.

Гейбриъл стигна партера. Краката му вече горяха, въздухът не му стигаше. Отне му десетина секунди, за да стигне първата площадка, но вече забавяше крачка. Оставаха му още четири площадки, след което трябваше да мине по коридора между двете крила и да влезе в потъналото в мрак старо психиатрично отделение. В най-добрия случай щеше да му трябва минута, за да се добере до майка си.

Цяла минута. А вероятно и повече.

А майка му може би не разполагаше с толкова време.

37

Катрин Ман гледаше свещеника от несигурното убежище на болничното легло, сякаш той бе див звяр, може би мечка, която сновеше из стаята. Той ѝ говореше нещо, но тя не го чуваше, тъй като слухът ѝ бе сериозно засегнат, а и ушите ѝ сякаш бяха писнали като страничен ефект от вълната от паника, нахлула в главата ѝ. Изражението му бе мило и любезно, но не и очите му. Вероятно се опитваше да я успокои, след като земетресението бе спряло, да я накара да се почувства по-добре, но единственото, което изпитваше тя, бе ужас.

Съмняваше се, че ще събере сили, за да му се противопостави, ако се стигне дотам. Той изглеждаше прекалено едър и силен, а земетресението бе разтърсило нервите ѝ и бе нарушило и без това крехкото ѝ равновесие. Чувстваше се слаба и болна. Стаята сякаш плуваше пред очите ѝ, образът на свещеника ту се появяваше на фокус, ту изглеждаше размазан, докато той се приближаваше към леглото ѝ. Усети тласъка, с който свещеникът бутна леглото обратно към стената, тъй като земетресението го бе преместило от обичайното му място. После се наведе напред, посегна някъде зад главата ѝ и едва сега Катрин Ман долови отделни думи:

- ... Не се тревожи... Скоро ще свърши...

Той измъкна възглавницата изпод главата ѝ и стаята се завъртя пред очите ѝ.

Главата ѝ се килна настрани и погледът ѝ спря върху вратата. Бе прекалено слаба, за да окаже съпротива, дори да извика за помощ. Сети се за Гейбриъл и я заля болка от осъзнаването, че никога повече няма да го види. Оставаше ѝ само да се надява, че той ще дойде и ще намери бележника, дори да бе прекалено късно, за да спаси самата нея. Прекрасното ѝ момче, което толкова много приличаше на баща си!

В този миг, сякаш в отговор на молбите ѝ да види сина си за последен път, вратата на стаята се отвори.

В първия момент Улви не забеляза нищо. Бе съсредоточил вниманието си изцяло върху врата на жената, чудеше се дали да я удуши, или да го счупи за по-бързо.

- Всичко наред ли е?

Улви се обърна и видя полицая.

Обзе го внезапен пристъп на омраза. Бе се надявал този идиот да не се върне поне докато не включи осветлението, но проклетият досаден глупак очевидно не се бе справил дори с тази елементарна задача.

- Всичко е наред - отвърна Улви и оправи възглавницата, която едва не се бе превърнала в оръдие на убийство.

Полицаят го изгледа от прага, местеше изпитателно погледа си ту към свещеника, ту към жената.

- Провери ли монаха?

Улви потисна омразата си и отвърна:

- Не, не още.

Ченгето кимна бавно, сякаш отговорът означаваше нещо.

- Добре, в такъв случай може би трябва да видиш как е.

Улви изпита почти непреодолимо желание да му пререже гърлото, но поне в тази стая полицаят имаше законови правомощия. Жената бе арестувана и следователно той бе отговорен за нея. Затова сдържа яростта си и излезе, без да каже нищо.

Коридорът продължаваше да тъне в мрак и Улви тръгна опипом към стаята, в която бе настанен монахът. Стигна до вратата и погледна назад. Ченгето стоеше в коридора и го наблюдаваше. Ясно виждаше очертанията му на фона на бледото сияние, което идваше от основната сграда. Защо бе решил точно тази нощ да се прави на съвестно ченге?

Нямаше значение.

Улви трябваше да се справи и с монаха. Щеше да го убие бързо, а после да се върне и да довърши започнатото. Ако завареше ченгето в стаята на жената, щеше да убие и него. След като момичето си бе заминало, Улви разполагаше с едно свободно зърно в броеницата си.

38

Страхът, обзел Катрин при появата свещеника в стаята ѝ, започна да се уталожва.

- Добре ли сте? - попита полицаят, след като прекрачи прага и затвори вратата.

Тя кимна и едва намери сили да се усмихне - усмивката ѝ така и не се виждаше в полумрака.

Бледата светлина, които идваше откъм коридора, изчезна и стаята потъна в почти непрогледен мрак, Катрин бе забелязала, че откакто слухът ѝ бе пострадал при взрива, останалите ѝ сетива се бяха изострили до такава степен, че да компенсират отсъствието му. Сега тя долавяше движенията на полицая в стаята с помощта на обонянието си: всяка негова крачка разместваше въздушните пластове и издаваше местоположението му благодарение на излъчваните от него миризми на кафе, перилен омекотител и някакъв дезинфектант, който вероятно бе попил в униформата му в резултат на продължителните дежурства в редовно почиствания болничен коридор.

Той застана до прозореца и силуетът му се очерта на фона на звездното небе. Над покривите бе изгрял полумесецът на луната, сякаш за да напомни на Катрин за тайната, която тя криеше. Тя я почувства с цялата ѝ тежест, както сигурно баща ѝ бе чувствал тежестта ѝ, докато я бе носил през всичките тези години. Усети как въздухът се размества отново, когато ченгето се отдалечи от прозореца и пристъпи към леглото, донасяйки със себе си миризмата на дезинфектант.

- Не ми харесва този свещеник... Подозирах, че няма да свърши работа - каза ченгето като че ли на себе си. - Затова се върнах... За да съм сигурен...

Ръката му изскочи от мрака и притисна устата и носа на Катрин, за да ѝ попречи да диша и да издаде какъвто и да било звук. Полицаят си бе сложил хирургически ръкавици и тъкмо те излъчваха миризмата на дезинфектант.

Катрин направи опит да се извърне, но той вече се бе хвърлил върху нея, беше я възседнал и я притискаше с колене към леглото. Тя понечи да завърти главата си наляво, после надясно с надеждата да се освободи от ръката, за да изпищи, но латексовата ръкавица се бе вкопчила в лицето ѝ и не я пускаше.

Той се наведе и лицето му се доближи до нейното.

- Шшшшш! - каза ѝ. - Тихо!

Извърна главата ѝ настрани, за да оголи врата ѝ, и тя почувства допира на нещо остро и студено. В паниката си събра и последната капчица енергия, която притежаваше, изви гърба си като котка, опря се в твърдия болничен матрак и подскочи нагоре, при което успя да освободи устата си от ръката на убиеца. Успя и да извика, преди ръката на убиеца да я притисне още по-силно и той да промени позицията си така, че да прикове ръцете ѝ с цялата си тежест и да ѝ попречи да помръдне.

Изви отново врата ѝ, този път по-болезнено отпреди, и тя усети същия остър и студен натиск. Нещо се впи в кожата ѝ. В съзнанието ѝ изскочи образът на вампир, който пие кръвта ѝ в мрака, и тя осъзна, че ще умре.

Замисли се за тайната, която пазеше в главата си, зачуди се какво ли ще стане с нея. Полицаят - ако наистина бе полицай - знаеше, че стаята ще бъде третирана като сцена на престъпление и ще бъде изследвана за всевъзможни улики. Това, че носеше латексови ръкавици, показваше, че е предпазлив. Ако откриеше скрития под дюшека дневник, едва ли някой щеше да научи истинското му съдържание. Всичките им усилия, цялото това очакване пророчеството да се сбъдне, очакване, продължило хиляди години, всичко щеше да е напразно.

Сълзи потекоха от очите ѝ от явната несправедливост на подобно развитие на нещата. Катрин се прокле за това, че е прекалено слаба да се бори, но пък и съдбата бе против нея от самото начало. Изпита съжаление, че изоставя Гейбриъл, но от другата страна щяха да я очакват баща ѝ, а също и Джон. Щеше отново да види съпруга си. Започна да се отпуска и да се предава на съдбата си. Студенината пропълзя от врата към цялото ѝ тяло и смъртта започна да прониква в него.

39

В този миг вратата се отвори рязко и се появи Гейбриъл.

Гейбриъл се хвърли към убиеца и го блъсна в стената. Мъжът бе едър и здрав и несъмнено носеше оръжие, но Гейбриъл го притисна по начин, който го лишаваше от всичките му предимства.

Сграбчи дясната ръка на мъжа - най-вероятно тъкмо тя държеше оръжието - и заби рязко лакът в китката с надеждата сухожилията да се отпуснат. Чу болезнено изохкване и нещо изтрака в мрака, но бе прекалено леко, за да е пистолет. Гейбриъл изви ръката на нападателя встрани и едва сега успя да го огледа - не беше свещеникът, а полицаят. Посегна към кобура му, но онзи го бе изпреварил. Вече бе извадил пистолета наполовина и всеки момент щеше да го насочи към него. Гейбриъл го сграбчи по-здраво и нанесе силен удар с глава. Чу се из- пращяване, досущ като на суха клонка, когато дебелата кост на челото му размаза мекия хрущял на носа на ченгето. Като реакция на болката онзи стегна инстинктивно хватката си около дръжката на пистолета, но изстрел не последва. Какъвто и модел да бе оръжието му, то очевидно имаше и предпазител, който още не бе свален.

След като разбра, че полицаят не е в състояние да стреля, Гейбриъл изви ръката му още по-яростно и нанесе няколко резки удара по китката му, за да измъкне пистолета. Последва нов удар с глава, който предизвика нов болезнен стон. По челото на Гейбриъл, изцапано с кръв още след първия удар, плъзна ново влажно петно. Гейбриъл нанесе последен силен удар, счупи един от пръстите на полицая и издърпа пистолета от ръката му.

Ченгето извика от болка и се хвърли в паника на пода, при което събори Гейбриъл и той си удари главата в стената. Това го зашемети за миг, а през това време полицаят продължаваше да се мъчи да се освободи. Сега пистолетът бе у Гейбриъл, но той го държеше за цевта. Борбата между двамата бе прекалено ожесточена, за да може да намести оръжието в по-удобна позиция, която да му позволи да стреля, затова реши да го използва като чук. Първият му удар попадна в главата на ченгето. Полицаят обаче го удари с юмрук и му изкара въздуха. Гейбриъл вдигна отново ръка и в този момент полицаят го изрита - и извади късмет: улучи ръката на Гейбриъл и пистолетът изхвърча някъде в мрака.

Сега никой от тях не разполагаше с оръжие.

Ченгето видя шанса си и с усилие се изправи, подпря се на леглото и се затътри към вратата. Гейбриъл тръгна подире му, спря на прага и надникна навън, за да огледа коридора. Приклекна в случай, че нападателят разполага с втори пистолет. Притесненията му бяха излишни. Ченгето не искаше нищо друго освен да се измъкне. Гейбриъл го видя да изчезва зад ъгъла на коридора, който водеше към основната сграда на болницата. Зачуди се дали да не го преследва, но краката му бяха прекалено изморени от тичането нагоре по стълбите. Освен това имаше нещо друго, което го тревожеше повече от преследването на ченгето.

Извади телефона от джоба си и с помощта на светлината на дисплея откри пистолета. Беше „Берета“ РХ4, модел, който определено не попадаше в категорията на стандартните полицейски оръжия. Взе го, провери предпазителя и го затъкна в колана си. После се обърна към майка си. Именно мълчанието ѝ го бе спряло да последва ченгето. Не бе помръднала, не бе промълвила нито дума от мига, в който бе нахлул в стаята и се бе хвърлил върху нападателя ѝ.

- Мамо - каза той и се наведе над нея. - Добре ли си?

Вдигна телефона и освети лицето ѝ. То изглеждаше смъртно бледо, но очите ѝ бяха отворени.

- Гейбриъл - прошепна тя и се усмихна. - Сигурна бях, че ще дойдеш.

Очите ѝ го гледаха, но сякаш не го виждаха.

Гейбриъл забеляза нещо на врата ѝ и доближи светлината, за да види по-добре.

Беше малка раничка с разкъсани краища, от която струеше кръв. Прекалено малка, за да е направена с нож. Разкъсаните краища предполагаха, че каквото и да е било забито във врата на майка му, е било откъснато, когато той се хвърли към полицая и го събори на пода.

Освети стаята и откри под леглото спринцовка. Буталото бе изминало повече от половината си ход. Взе я и я помириса. Нямаше мирис. Течността в нея бе прозрачна. Можеше да е какво ли не - имаше толкова много препарати, които бяха в състояние мигновено да парализират човек.

Вдигна спринцовката и погледна майка си в очите.

- Инжектирал ти е нещо. Ще повикам лекар. Той ще каже какво има в спринцовката и ще се погрижи да го неутрализира. Ти се дръж, става ли? - каза и понечи да стане, но Катрин го хвана за ръката.

- Остани - помоли го тя. - Прекалено е късно. Няма да откриеш лекар навреме. Вече чувствам действието на отровата.

Гейбриъл изстина и едновременно пламна от гняв. Разбираше, че майка му е права. Дори да успееше да намери лекар, шансовете да го убеди да направи тест за токсини достатъчно бързо, за да остане време да влее противоотрова, бяха минимални. Гейбриъл обаче не искаше да се предава. Трябваше да има и друг начин. Все пак бяха в болница, все някъде тук трябваше да има някой или нещо, което да спаси живота на майка му. Сети се какво може да е то.

Пъхна пистолета в ръката ѝ и каза:

- Ако полицаят или свещеникът, или който и да било, се опита да те нарани, стреляй. Ей сега се връщам. Обещавам.

Целуна я по челото и изхвърча от стаята.

40

Гейбриъл много добре знаеше, че успехът на всяка мисия зависи от две неща: цел и решение.

Първата част му бе пределно ясна. Трябваше да разбере каква отрова е инжектирана на майка му, а единственият, който можеше да му каже това, бе полицаят. Втората част от задачата бе да го залови.

Докато тичаше по коридора, се опита да предвиди следващия ход на полицая, за да може да го изпревари. Онзи щеше да избягва по-оживените райони на болницата, за да не го забележи някой, но също така щеше да се опита да напусне сградата колкото се може по-бързо, преди осветлението да заработи отново. Асансьорите не работеха, следователно оставаха стълбите. Най-близките бяха именно тези, по които бе дошъл самият Гейбриъл и които водеха към подземния паркинг, идеалното място за засада. Стига да стигнеше там първи.

Тръгна по коридора и отвори врата, която водеше към празен склад. Подът му бе осеян с работни инструменти и строителни материали, разпилени от земетресението. Откри сред цялата тази бъркотия дебели работни ръкавици, взе ги и продължи към прозореца. Беше закован с една-единствена дъска, която той счупи с рязък ритник.

Студеният нощен въздух го лъхна в мига, в който се качи на скелето, което бе забелязал от улицата. Цялата конструкция се тресеше, сякаш земетресението я бе отскубнало от сградата. Сега обаче не бе моментът да се проявява предпазливост.

Гейбриъл откачи едно от навитите въжета и го прехвърли през скелето. Беше прекалено тъмно, за да види края му, но го чу как пада на паважа на четири етажа под него. Другият му край минаваше през макара и бе здраво завързан за скелето. Гейбриъл дръпна силно въжето. за да провери дали е вързано здраво, после прехвърли парапета, уви въжето около десния си крак, преметна го зад гърба си и го намота около лявата си ръка.

Част от обучението му в специалните части включваше дълги часове абсейлинг - спускане с въже от сгради, хеликоптери, мостове. Обикновено го правеха с набор от предпазни ремъци и карабинки, но се бе спускал и с най-обикновено въже, използвайки тежестта на тялото си като спирачка. Не беше удобно, но бе ефективно, а в момента само това имаше значение. Гейбриъл надяна ръкавиците, наклони се назад, за да опъне въжето, и се отблъсна от платформата.

Започна да се спуска и въжето проскърца и се изопна. Бе изплетено от груби найлонови нишки и бе идеално за вдигането на кофи с цимент по строежите, но стържеше болезнено дланите му. Ако разполагаше с подходящото оборудване, Гейбриъл щеше за броени секунди да се спусне четири етажа по-надолу, но се боеше, че ако опита да го направи сега, въжето ще съдере кожата на дланите му въпреки ръкавиците.

Замисли се отново за полицая: опитваше се да прецени къде ли е в момента. Вероятно бе стигнал до партера. Продължи да се спуска внимателно, като плъзгаше бавно въжето покрай тялото си, докато не усети близостта на паважа. Тогава пусна въжето и скочи последните два метра. Изправи се и вдигна края на въжето, за да провери на каква дължина може да разчита.

Хукна към рампата, която водеше към подземния паркинг, и върза края на въжето около основата на механизма за вдигане на бариерата. Самото въже опъна по земята между бариерата и стената и се скри до външната стена, където не можеше да бъде видян откъм паркинга. Това му отне само няколко секунди.

Сега трябваше да чака.

Навсякъде около него се носеха звуци, характерни за всеки град, сполетян от бедствие: далечни писъци, викове, сирени и аларми. Гейбриъл се опита да определи кой шум откъде идва и да настрои слуха си към специфичен звук - този, който издават подметките при тичане.

Грабна края на въжето и го намота около китките си.

Времето течеше. Гейбриъл се замисли за майка си, която лежеше сама в мрака, а отровата превземаше тялото ѝ с всяка секунда. Единственият начин да я спаси бе да я остави сама в стаята. Молеше се на Господ да е взел правилното решение.

Откъм мрака, в който тънеше подземният паркинг, долетя трясък на врата, последван от тропота на полицейски кубинки по бетонния под. Стъпките приближаваха.

Гейбриъл се напрегна. Повтори мислено маршрута, който бе изминал преди малко, за да прецени по-добре мига, в който да нанесе удара. Представи си ченгето, видя го в мислите си как забавя крачка, когато започва да изкачва стръмната рампа. Представи си дори дължината на стъпките му. Преброи и крачките, които трябваше да направи, за да стигне до бариерата.

Три.

Две.

Една.

В мига, в който ченгето се появи, Гейбриъл дръпна рязко въжето. Онзи се спъна и полетя напред, стовари се на земята, но все пак успя да се подпре на ръце миг преди лицето му да се размаже в бетона.

Гейбриъл вече се бе хвърлил върху него.

Скочи върху гърба му, заби коляно в кръста му и му изкара въздуха. Сграбчи го за косата и натресе главата му в бетона - прекалено силно може би, - след което се овладя, за да не го направи повторно. Кипеше от гняв заради онова, което ченгето бе сторило на майка му, но съзнаваше, че убийството му няма да му донесе нужното удовлетворение: преди това трябваше да получи отговорите на въпросите, които го интересуваха.

Натисна по-силно с коляно, уви въжето около ръцете на ченгето, дръпна го здраво, после бръкна в джоба си, наведе се и зашепна в ухото му:

- Забрави нещо — каза и тикна спринцовката пред лицето на полицая. - Искаш ли да живееш? - попита го, заби иглата във врата му така, че да го заболи, и натисна буталото докрай. - Кажи ми какво е това и ще ти осигуря противоотровата.

Ченгето се отпусна, желанието му за борба се изпари. Гейбриъл се надигна и го обърка по гръб.

- Какво е това?

Онзи го гледаше. На лицето му бе изписана смесица от объркване и страх.

- Аконитин. Еднопосочен билет. Надявам се, че си се сбогувал с майка си.

Гейбриъл изгаряше от желание да заблъска главата му в бетона, докато мозъкът му не изтече, но знаеше, че така ще прахоса и малкото време, с което разполага. Очите му плувнаха в сълзи, когато погледна към тъмния прозорец на четвъртия етаж. Искаше да се върне и да седне до майка си, да я хване за ръка, за да не бъде сама. Съзнаваше, че трябва да изчезне, преди лампите да светнат и преди някой да открие ченгето. Това бе разумният начин на действие. Вместо това стана и хукна надолу по рампата, която водеше към подземния паркинг, а после свърна към стълбите.

Изкачи петте етажа до стаята на майка си като в мъгла. Краката му бяха станали безчувствени още след първото изкачване и след схватката, в която бе изразходвал почти цялата си енергия. Но продължаваше да тича и да си повтаря последните думи, които бе казал на майка си.

„Ей сега се връщам. Обещавам”.

Когато видя някой да влиза в стаята, Катрин вдигна пистолета и го насочи към вратата. Ръката ѝ бе прекалено слаба, за да се прицели.

- Аз съм - каза Гейбриъл и пристъпи към нея.

Взе пистолета и пое ръката ѝ в своята, опитваше се да намери думите, с които да ѝ съобщи, че е безсилен да направи каквото и да било, да ѝ каже, че се е провалил. В крайна сметка не каза нищо, а и видя, че на лицето ѝ е изписано, че тя вече знае.

- Под дюшека - прошепна Катрин Ман. - Бележникът на дядо ти. - Гейбриъл плъзна ръката си отдолу и го напипа. - Той ще ти покаже пътя. Дядо ти ми го даде, преди да умре. Сега аз го давам на теб. Ще разбереш какво означава. Вече е в твоите ръце. Всичко е в твоите ръце. - Пое си дълбоко дъх, който задращи пресъхналото ѝ гърло, сякаш около него бе пристегнато въже. - Не бива да те открият. Вземи това познание и върви... използвай го срещу тях... Нека то бъде твоето отмъщение.

Следващият дъх просвири в гърлото ѝ като порив на сух вятър, а после Катрин Ман издиша бавно и продължително, все така взряна в лицето на сина си.

- Джон - прошепна тя и лицето ѝ се озари от радост, - ти се върна. Върна се за мен.

Гейбриъл преглътна. И гърлото, и очите му пареха.

- Да - отвърна той, за да не разваля илюзията, в която бе потънала майка му. - Върнах се за теб.

- Липсваше ми, Джон - каза Катрин преди очите ѝ да изгубят фокус и гласът ѝ да отпадне. - Винаги съм се чудила защо така и не се сбогува с мен.

Гейбриъл понечи да каже нещо, но осъзна, че е прекалено късно. Очите на майка му бяха отворени, но тя вече не виждаше нищо. Той протегна разтрепераната си ръка и постави длан върху още топлата ѝ шия.

Нямаше пулс. Катрин Ман бе напуснала този свят.

Гейбриъл усети как в него се надига истински ураган от гняв. Около него примигнаха светлинки, сякаш суровата сила на гнева му бе озарила нощта. Аварийното осветление се бе включило отново. На приглушената златиста светлина на нисковатовите крушки майка му изглеждаше спокойна и красива, тъмните ѝ коси бяха обрамчили бледото ѝ лице, а кожата ѝ бе гладка, без нито една бръчка. Болката, която майка му бе носила в сърцето си след смъртта на баща му, я бе напуснала. Гейбриъл се наведе и я целуна, от очите му се стичаха сълзи. Той вдигна ръка и ги избърса.

Откъм коридора долетя някакъв шум. Гейбриъл погледна майка си за последен път и излезе, като не забрави да прибере бележника в джоба си.

„Вземи това познание и върви... използвай го срещу тях...“

Когато всичко това свършеше, щеше да има достатъчно време да скърби. Сега обаче беше време за отмъщение.

Погледна бюрото до стената на коридора и двата празни стола до него - единият за полицая, другият за свещеника. Ченгето лежеше мъртво долу на улицата. Свещеникът бе изчезнал.

Гейбриъл спря да прегледа дневника с посетителите и си отбеляза наум номерата на всички посетени през деня стаи. Видя името на Аркадиан, записано срещу стая 410 - стаята на майка му, а също и срещу 406, стаята на Лив най-вероятно. Единственият друг номер на стая, отбелязан в дневника, бе 400, в която лежеше последният оцелял монах.

Гейбриъл измъкна пистолета и тръгна по коридора. Вратата на стая номер 400 бе открехната. Той я побутна с дулото. Вътре цареше мрак, но Гейбриъл успя да различи очертанията на нечия фигура на леглото, озарена леко от светлината, която се процеждаше от прага. Ако се съдеше по смачканите чаршафи и необичайното положение на тялото, монахът не се бе предал без бой, но количеството на кръвта, събрала се в горната част на леглото, откъдето се процеждаше на пода, свидетелстваше, че в крайна сметка е загубил битката.

В коридора внезапно отекнаха гласове. Някой идваше.

„Не бива да те открият!“

Той се обърна и хукна към гласовете, като успя да се скрие в празния склад преди дежурните санитари да се появят иззад ъгъла и да се насочат към стаите, в които ги очакваха мъртвите тела на майка му и на монаха.

Гейбриъл се качи на скелето и уви въжето около крака, гърба и ръката си. Градът се връщаше към живота: в кварталите, където електрозахранването бе възстановено, улиците се измъкваха изпод пелената на мрака. Скоро целият град щеше да светне и някой щеше да открие трупа на ченгето долу. Гейбриъл трябваше да се измъкне, докато мракът и суматохата бяха на негова страна и преди мъката да го обгърне.

Изгрялата луна озаряваше очертанията на Цитаделата на фона на нощното небе. Цитаделата отново бе протегнала зловещите си пипала, но бе успяла да открие само две от четирите жертви, които бе набелязала. Той се бе измъкнал. Лив също. Докато се взираше в планината, Гейбриъл се закле, че Цитаделата няма да получи втори шанс. Усети острите ръбове на бележника, който бе пъхнал в джоба си.

Щеше да намери Лив и да си отмъсти. Сега обаче трябваше да се измъкне оттук и да се скрие.

Викът, долетял от коридора, му подсказа, че някой е открил окървавените останки на монаха. Гейбриъл отскочи от скелето и се плъзна надолу в мрака.

41

Полет ТК 7121

Приглушената светлина и неусетно повишилата се температура действаха в синхрон с тихото бучене на двигателите, за да приспят пътниците от полет ТК 7121. Всички авиолинии използват една и съща тактика: да ги нахраним бързо, после да угасим лампите и да вдигнем температурата. Лив обаче не искаше да спи. Бе уплашена, че кошмарите ѝ ще се върнат, не искаше да се събуди изпаднала в паника, разкрещяла се на височина десет хиляди метра, затова предпочете да пие кафе и да чете.

Първо прелисти книгата, за да открие друга илюстрация със символи, идентични на записаните върху ръката ѝ. Знаците от шумерския цилиндричен печат, накарали я да купи тази книга, бяха доста сходни с нейните, но съвпадението не бе пълно. Надяваше се да открие още примери, които да се окажат по-близки до думата, която бе чула. Не бе съвсем сигурна какво ще прави с това знание, ако успее да га открие, разбира се, но бе свикнала да борави с факти. Затова сега търсеше именно факти.

Откри нужната ѝ информация в средата на главата, наречена „Изгубени езици“.

На една от страниците бяха изобразени фрагменти на каменни плочи, открити сред руините на различни древни библиотеки. В долния край на страницата, почти до сгъвката, имаше снимка на счупена табличка. Виждаше се само горната ѝ половина, върху която бяха изписани само три реда символи. Лив се облещи. Постави ръка до страницата и сравни написаните върху нея знаци с тези от снимката.

Бяха едни и същи.

Взе химикалка и внимателно подчерта символите върху снимката и написа „ключът?“ в полето срещу тях.

Текстът към снимката съобщаваше, че плочката е написана на същата азбука, наречена протоклинопис, която бе привлякла вниманието ѝ към книгата. Била открита сред руините на библиотеката на Ашурбанипал¹²¹ на място, наречено Ал Хилах в днешен Ирак. Лив подчерта това място, върна се към началото на главата и започна да преглежда текста с надеждата да открие абзац, в който се споменава въпросната писменост.

Протоклинописът е най-старата форма на писменост и предшественик на всички съвременни форми на писан текст. Наричат го понякога „малан" по името на племето, което го е създало, или „изгубения език на боговете", тъй като древните вярвали, че тази писменост е предоставена в дар на човечеството от самите богове . Поради тази причина тя била използвана от висшите жреци в древното шумерско общество като средство за записване на най-свещените събития. Това ограничило употребата и разпространението на тази писменост и в крайна сметка довело до нейното отмиране. По време на нашествията на еламитите¹³² около 2000 г. пр.н.е. шумерските храмове били унищожени и жреците били избити. Познанието за езика изчезнало заедно с тях, а малкото на брой оцелели текстове не са достатъчни, за да позволят неговото реконструиране. Изследванията върху този език са възпрепятствани и от вековната практика на Института за древна писменост, който се намира в Цитаделата в древния град Руин, да изкупува и прибира в архивите си всички протоклинописни образци, които биха могли да представляват интерес за изследователите.

Въпреки че в салона на самолета бе доста топло, студени тръпки побиха Лив. Дори сега, когато се отдалечаваше от Руин със скорост от почти хиляда километра в час, тя като че ли не бе в състояние да се изплъзне от влиянието му. Отгърна на съдържанието и потърси „Институт за древна писменост“. Имаше цяла глава, посветена на него. Лив я зачете, изгаряща от нетърпение да научи колкото се може повече.

Институтът за древна писменост е създаден от монасите от Руин през IV в. пр.н.е. по времето, когато от древните земи на Месопотамия, „земята между двете реки", излизат първите писмени системи.

Илюстрацията на съседната страница показваше съвременна карта, върху която бяха очертани границите на Месопотамия. Тя се простираше между реките Тигър и Ефрат, минаваше през цялата територия на Ирак, прекосяваше Северна Сирия и достигаше Югозападна Турция, за да завърши в подножието на планините Таурус, където от незапомнени времена се издигаше Цитаделата.

Първоначалната цел на Института била да събира и систематизира цялото писмено знание, което може да бъде изучено и съхранено. Смятало се, че това знание, предавано от разказвач на разказвач посредством устна традиция, е било компилирано от източници, по-близки до епохата на Сътворението, и следователно по-близки до Бог, затова към съхраняването му се отнасяли като към свещен дълг.

С течение на времето, с появата и възхода на други древни цивилизации, някои също пожелали да събират и пазят древното познание, както и да изучат и препишат произведенията, съхранявани в Цитаделата. Тя обаче, прославила се със своята потайност и мълчание, неизменно отказвала всякакви молби за достъп до архивите си.

В отговор на това големите цивилизации построили свои собствени библиотеки, като започнем с библиотеката на Ашурбанипал и продължим с царската библиотека в Александрия и с библиотеката в Пергам (на тях са посветени отделни глави). За известен период тези библиотеки се разраствали и просперирали, но когато цивилизациите, които ги създали и поддържали, се превърнали в руини, самите библиотеки били или унищожени, или ограбени от армиите на нашественици, или - по ирония на съдбата - книгите им били придобити от единствената библиотека, която останала незасегната: Голямата библиотека в Руин.

Лив обърна страницата и откри гравюра от XVIII в., пресъздаваща Голямата библиотека в Руин. На нея бяха изобразени мрачни пещери и тунели с лавици, отрупани с книги и глинени плочки. Монаси със свещи в ръце сновяха между сталагмитите, за да изучат неща, до които никой освен тях нямаше достъп. Под гравюрата бяха цитирани думите на д-р Парнезий, историк от Оксфорд, живял също през XVIII в., който бе казал, че „както всички пътища водят към Рим, така всички книги се четат в Руин“.

В наши дни, когато музеите започнаха да стават все по-богати и съперничеството между тях кой да изложи по-редки артефакти се изостри, институции от рода на „Гугенхайм“ и „Гети” създадоха собствени отдели за древни писмени паметници. В резултат на това процъфтя черният пазар на древни текстове, който позволи такива съкровища като ръкописите от Мъртво море да станат обществено достояние, вместо да потънат в недрата на планинската крепост в Руин. И докато подобни открития помогнаха да обогатим знанията си по отношение на праисторическото ни минало, най-старите езици като прото- клинописа и познанието, което носят те, остават загадка. Единствената надежда да я разбулим се крие в намирането на ключ.

Лив впери поглед в последната думи. Съвпадение ли бе това, или поличба? Обикновено тя не вярваше нито в едното, нито в другото, но пък нищо от случилото се през последните дни не попадаше в графата „обикновено“. Остави тази мисъл настрана и направи онова, които правеше винаги - зае се да проучва уликите и доказателствата.

Отново отгърна книгата на азбучния показалец и прегледа списъка с думи, започващи с буквата К. Няколко бяха страниците, на които ставаше въпрос за „ключ“. Започна от мястото, където въпросът бе разгледан най-подробно.

Най-прочутият ключ в историята на древните езици е Розетският камък. Преди откриването му през 1799 г. от Наполеоновата Комисия за науките и изкуствата не сме били в състояние да разчетем древноегипетските йероглифи. Надписът върху камъка, изложен първоначално в някой храм, представлява указ, който трябвало да бъде достъпен за всички, които минавали покрай него. Изсечен е около 196 г. пр.н.е., в епоха, когато езиците започнали да се развиват и разпространяват с бързи темпове. Указът бил написан на трите най-широко използвани езика по онова време: древногръцки, демотично писмо и египетски йероглифи. Сравняването на надписа, направен на добре познатия на учените гръцки език, с останалите позволило на учените да разчетат другите два „изгубени“ езика.

Откриването на подобни „ключови" камъни - които са в състояние да променят световната история - се смята за Светия Граал на археологическата ортография. Най-важен за учените е т.нар. Звезден камък или Imago Astrum, споменат в династичната история на Древен Вавилон като ключа към осмислянето на цялото древно познание. Смята се, че загубването на този камък е свързано с историята на Вавилонската кула. Докато камъкът не бъде намерен, няма да можем да разчетем най-древния от всички езици. Мнозина са убедени, че Imago Astrum е част от огромната колекция на Института за древна писменост в Руин. Някои дори вярват, че той е свързан с митичното Тайнство.

Бележката под линия препращаше към някаква илюстрация. Лив отгърна на нея и установи, че това е същата счупена каменна плоча, съдържаща символите, изписани и върху ръката ѝ. Погледна ги отново и на фона на прочетеното току-що скритото им значение придоби доста по-мрачен смисъл. Изпита внезапно желание да изтрие знаците от кожата си, сякаш това щеше да я предпази от лудостта, която започваше да я обзема.

Разкопча колана на седалката си, остави книгата и тръгна с бързи крачки към тоалетната в предната част на самолета. Междувременно почеса ръката си, сякаш символите върху нея бяха инфектирали кожата ѝ.

Дик протегна крака, надигна и тялото си, за да го освободи от менгемето на страничните облегалки за ръце. Ставите му изпукаха, когато се измъкна от затворническата килия, която представляваха седалките в икономичната класа. Той се надигна бавно и почувства как скърцащото му тяло приема обичайната си форма. Когато се изправи в цял ръст, главата му опря в тавана.

Момичето вече бе стигнало предния край на салона, след което изчезна зад вратата, която водеше към миниатюрната тоалетна. Дик вече крачеше по пътеката, когато на вратата светна знак „Заето“.

По време на целия полет бе разсъждавал върху две неща. Първото бе каква книга чете момичето, а второто бе свързано с възможността да го убие още в самолета, без да го заловят.

От съобщението, което бе получил на летището, ставаше ясно, че момичето представлява „непосредствена заплаха“ и трябва да бъде елиминирано „на всяка цена“. Дик обичаше този военен жаргон: оперативните термини и липсата на каквато и да било неяснота или двусмислие в заповедите. По ирония на съдбата обаче искаше ли да изпълни задачата си максимално бързо и ефективно, трябваше да изчака. Е, междувременно щеше да открие отговора на първия въпрос, който го измъчваше.

Стигна до празната седалка и хвърли поглед на книгата. Беше отворена на страница със снимки. Младата жена бе подчертала надписа към една от тях и бе надраскала нещо в полето. Той огледа почерка ѝ. Беше елегантен и компактен, също като нея. Дик извади телефона от джоба си, огледа останалите пътници наоколо, убеди се, че спят, и снима страницата. Заглавието на книгата го изненада приятно. Протегна се за всеки случай - ако някой го наблюдаваше, щеше да реши, че е станал да се поразкърши, после се върна на мястото си. Вероятно, когато му дойдеше времето, щеше да успее да заведе момичето на някое тихо местенце, където първо да си поговорят. На някое и-зо-ли-ра-но местенце.

Рядко се срешаха красиви момичета, които също като него да обичат езика и думите.

42

Докато Аркадиан вървеше към болницата, в съзнанието му изскочиха един след друг различни фрагменти от разговора с Гейбриъл.

Беше капан.

Лив е в опасност.

Майка ми също.

Когато научи за двата смъртни случая в болницата от радиото, което бе настроил на новинарски канал, Аркадиан си припомни изражението на Катрин, когато ѝ бе дал бележника. Това се бе случило само преди няколко часа. Тя го обвиняваше за задържането на Гейбриъл и макар да не го бе изрекла с думи, той го бе прочел в очите ѝ, а също и в мълчанието ѝ. Аркадиан се надяваше тя да омекне, когато синът ѝ бъде освободен от участъка. Катрин обаче не смяташе, че системата ще успее да го защити. И се бе оказала права. Ето защо сега той крачеше по улиците, изпълнени с отломки и объркани хора, като покаял се грешник. Искаше да отиде в болницата, трябваше да отиде в болницата. Единственият начин да се погрижи колегите му да не пропуснат някоя улика, да не я манипулират или изгубят, бе да се включи в разследването.

Завари около болницата полицейски ограждения, които ограничаваха достъпа до онази част от улицата, която минаваше успоредно на сградата. На пост стоеше самотен полицай, който се опитваше да удържи изненадващо голямата тълпа репортери и телевизионни екипи. Очевидно дори земетресението не бе в състояние да отклони интереса им от историята, доминирала новинарските емисии през последните няколко седмици. Аркадиан извади служебната си карта и кимна за поздрав на полицая, който го позна и отстъпи встрани, за да го пусне да мине.

В средата на оградената зона се издигаше квадратна палатка, ярко осветена отвътре с прожектори, захранвани от малък генератор. Когато Аркадиан наближи, някой отметна едно от страничните платнища и от палатката излезе криминалист, когото познаваше. Беше Булут Гюл, старши експерт в екипа криминолози, който отговаряше за събирането на улики от местопрестъплението, а също и един от колегите, на които Аркадиан имаше доверие.

- Мислех, че си в отпуск - каза Булут и кимна към превръзката на ръката му.

- Така е. Реших обаче, че помощта ми ще ви е от полза. - Посочи към палатката. - Коя е жертвата?

- Според списъка на дежурствата се казва Несим Сентюрк - отвърна Булут, отстъпи встрани и повдигна платнището, за да може Аркадиан да надникне вътре. - Служебната му карта липсва, затова не сме сигурни от кой участък е изпратен. Нямаме достъп до нито една база данни в полицейското управление, тъй като захранването там още не е възстановено. Аварийните екипи работят по въпроса, но това не им е приоритет: всички са по улиците, за да разчистват цялата тази бъркотия.

Аркадиан влезе и огледа лицето на мъжа. Бе същият полицай, който следобед, когато бе дошъл да посети Лив и Катрин, бе вписал името му в дневника за посещения. След експлозията в Руин броят на полицаите, патрулиращи по улиците, бе увеличен значително, за да бъдат успокоени обществеността и тълпите туристи, че градът е безопасно място. За целта полицейските началници бяха изтеглили служители от няколко съседни управления и бяха напълнили местната централа с непознати лица. Мъртвият полицай спадаше към тази категория.

- Къде му е пистолетът?

- Все още не сме го открили.

- Причина за смъртта?

- Не съм сигурен. Не смятам обаче, че е се спънал и паднал, както си е вървял. Петерсен се качи горе, за да огледа. Предполагам, че първо е бил вързан, след което му е било инжектирано нещо. Погледни врата, има прободна рана отстрани. Когато отнесем тялото в лабораторията, ще направим тест за токсини, но никой не знае кога ще стане това. Целият град е в хаос и всички аварийни служби са затрупани с проблеми - прекъснати газопроводи и прочие. Поне се е случило в двора на болницата, така че няма да имаме проблем, ако ни потрябва някое студено място, където да приберем труповете.

- Труповете? - повтори Аркадиан.

- Има още два на четвъртия етаж - и двата на оцелели от Цитаделата, макар че май не бива да ги наричаме повече така.

Студени тръпки побиха Аркадиан.

- Положението същото като тук ли е?

- Единият труп изглежда в същото състояние, но другият е в ужасен вид.

- Кой?

Булут го погледна.

- Познаваше жената, нали? Видях името ти в списъка на посетителите. Нейният труп не е този, който е в ужасно състояние, ако това е някаква утеха.

- Заподозрени?

- Само един. Гейбриъл Ман.

Аркадиан го изгледа изненадано.

- Гейбриъл? Защо?

- Той е беглец.

- Но това не го прави убиец!

- Така е, но е свързан с една от жертвите, а и открихме отпечатъците му в стаята ѝ. Стая, в която не би трябвало да ги има.

Аркадиан си спомни как Гейбриъл бе прекъснал разговора им в мига, в който бе разбрал, че някой се е интересувал от полета на Лив. Представи си го как хуква към болницата в същия момент, но пристига прекалено късно.

- Откъде знаете, че отпечатъците са на Гейбриъл, при положение че нямаме достъп до базите данни?

- Петерсен ги разпозна. След като той казва, че са на Гейбриъл Ман, значи е така, вярвам му.

Хенрик Петерсен бе най-добрият специалист по дактилоскопия в полицейското управление в Руин. В работата си с четката и графитния прашец бе достигнал артистизъм и съвършенство, с каквито малцина можеха да се похвалят. Бе в състояние да свали отпечатък от почти всяка повърхност и имаше фотографска памет. Преди по-малко от две седмици бе приложил уменията си в градската морга след кражбата на тялото на брата на Лив Адамсен. Тогава бе открил отпечатъците на Гейбриъл. След като Петерсен казваше, че е намерил отпечатъци, които съвпадат с неговите, не можеше да има никакво съмнение, че Гейбриъл е бил тук.

- Нещо против се кача и да огледам?

- Не - каза Булут. - Тук ме чака достатъчно работа.

Аркадиан тръгна към входа на подземния паркинг, като пътьом хвърли поглед към репортерите, скупчили се отвъд полицейските бариери. Една от телевизионните камери бе насочена към него и той извърна глава, после влезе в тишината на подземния паркинг.

В края на рампата спря и извади мобилния си телефон. Все още нямаше мрежа. Трябваше да се свърже с Гейбриъл. В полицейското управление имаше нещо гнило, гнило чак до самата му сърцевина, нещо, което бе пуснало пипалата си толкова дълбоко, че позволяваше на убийци да проникват в полицейски килии и болнични стаи. Повдигна му се от мисълта за това. Искаше да предупреди Гейбриъл, че над него е надвиснала опасността да бъде обявен за издирване по подозрение в убийство, но нямаше как да се свърже с него. Надяваше се Гейбриъл да му позвъни веднага след като мобилните мрежи започнат да функционират. Дотогава щеше да се занимава с това, за което бе дошъл, щеше да се погрижи сцената на местопрестъплението да бъде обработена от специалистите както трябва, щеше да се погрижи те да не пропуснат нищо. Прибра телефона в джоба си и тръгна към стълбите. Трябваше да отдаде последна почит на жената, чиито очаквания не бе оправдал.

43

Гейбриъл бродеше безцелно из улиците на разтърсения от природното бедствие град, от очите му се стичаха сълзи и отмиваха праха, покрил призрачно бледото му лице, а в ръката си стискаше бележника, който му бе дала майка му.

Вече започваше да усеща болката от загубата, мъката за майка му сякаш инквизираше душата му, опустошена още преди години от смъртта на баша му. Когато Джон Ман бе убит, Гейбриъл бе изпълнен с гняв, отначало насочен към убийците, а сетне към самия него. Чувстваше се виновен за това, че не е бил там, съчиняваше различни фантазии, в които спасяваше баща си. Следването изведнъж му се стори безинтересно и безсмислено, затова той заряза университета и постъпи в армията с надеждата да канализира този гняв и да добие нови умения. Надяваше се да се сдобие с практическите познания, които да му позволят да отмъсти на убийците и да защити семейството си, ако то отново бъде изложено на опасност.

И то наистина бе изложено на опасност.

И този път Гейбриъл не бе отсъствал от мястото на събитията.

Но въпреки това се бе оказал безпомощен да спре убийците.

Военното му обучение се бе оказало недостатъчно, за да му помогне да се справи с една толкова проста задача - да защити тези, които обича. Причината за провала му бе обстоятелството, че врагът му бе многоброен и невидим, че не се изправяше пред него с оръжие в ръка, а бе навсякъде и черпеше сила от вярата на милиони и от самата същност на града, из който той крачеше сега. Всъщност врагът притежаваше този град.

Заслепен от мъка, Гейбриъл вървеше по улиците, без да знае къде отива, правеше крачка след крачка с единственото намерение да се отдалечи от болницата, да избягва пожарникарите и всички останали униформени.

В крайна сметка инстинктът му на човек, научен да оцелява в различни ситуации, го отведе на булевард „Мелек“, широка улица, от двете страни на която растяха големи дървета. Никой не бе в състояние да го свърже с адреса, към който се бе запътил, и затова едва ли някой би се сетил да го потърси тук. Това бе домът на единствения човек, който знаеше повече за Цитаделата и нейните тайни от всеки друг извън планината. Ако бележникът, който майка му бе предала в ръцете му, можеше да бъде използван срещу Цитаделата, жената, при която отиваше, щеше да знае как да го използва.

Откри къщата, която търсеше, изкачи стъпалата пред вратата, огледа улицата, за да се увери, че е празна, и почука силно.

В края на улицата виеше аларма, една от хилядите охранителни системи против крадци, включили се сами по време на земетресението. Никой обаче не идваше да провери какво става.

Чу стъпки, а също и издърпването на чекмедже в коридора. Стъпките приближиха, в ключалката се превъртя ключ, вратата се отвори рязко, силната светлина на фенерче заслепи Гейбриъл, а от прага го погледна студеното черно око на дулото на пистолет. Той извърна очи от силната светлина и понечи да вдигне ръце, когато от мрака долетя остър, рязък глас.

- Гейбриъл! - Пистолетът изчезна, фенерчето също. Сега вече Гейбриъл бе в състояние да види жената, чийто бе този глас. Въпреки ужаса и суматохата, съпътствали земетресението, доктор Мириам Аната бе облечена с безупречна елегантност в костюм на фини райета, съчетан с едноцветна блуза. Правите ѝ сребристи коси, подстригани на асиметрични кичури, ѝ придаваха строг вид, но погледът ѝ бе изпълнен с топлина и загриженост. Гейбриъл я погледна в очите, нещо в него се пречупи и лицето му се изкриви от мъка.

- Какво има? - попита тя, хвана го за ръката и го въведе в дома си. - Какво се е случило?

- Майка ми... - едва успя да промълви той.

Тя го прегърна и зашепна успокоително в ухото му, сякаш отново бе малко дете.

Гейбриъл бе трогнат от този жест, проявен от една толкова хладна и резервирана личност като д-р Аната. Опита се да ѝ благодари, да ѝ обясни, но не бе в състояние да промълви нито дума. Мъката го бе оставила без глас.

44

В Цитаделата кипеше оживена глъчка, отекваха тревожни гласове, всички все още бяха възбудени от преживяното земетресение.

Първите трусове бяха заварили повечето монаси заспали. Бяха ги разтърсили, бяха ги вдигнали от леглата им и ги бяха принудили да излязат в коридорите, където ги свариха най-силните сеизмични вълни. Атанасий бе именно сред тези монаси и оттогава бе прекарал по-голямата част от времето си в опити да успокои останалите, че това е най-обикновено земетресение, а не поредната бомба.

Кълбата дим обаче, които се издигаха над градината, не свидетелстваха в полза на думите му.

Част от електрозахранването продължаваше да работи, затова разполагаха с достатьчно осветление, което да им позволи набързо да оценят причинените от земетресението щети. Те се оказаха удивително малко. Като че ли експлозията отпреди десетина дни бе съборила по-слабо закрепените камъни от склоновете и тунелите на планината и земетресението само я бе разтърсило, за да провери колко сили са ѝ останали. Тук-там имаше паднали камъни, но в библиотеката нямаше пострадали книги, както показа набързо извършената проверка, така че Цитаделата изглеждаше все така здрава и непоклатима и вече се връщаше към обичайния си ритъм на живот. Монасите бързо разчистиха купчините паднали камъни и се върнаха в килиите си или в параклисите, за да продължат да спят или да се молят.

Докато вървеше към своята килия, Атанасий срещна брат Аксел, който крачеше в тунела право към него.

- Ти си виновен - каза брат Аксел гневно и го посочи с пръст. - Първо градината, а сега и това! Това нямаше да се случи, ако sancti бяха тук и ако Тайнството не бе изложено на опасност.

Атанасий се огледа, за да се увери, че коридорът е празен, а после каза тихо, за да не би думите му да отекнат в тунела:

- Това са суеверия, които не ти правят чест като глава на гилдия. В момент като този трябва да успокояваш останалите, а не да всяваш паника. Нуждаем се от ред, не от хаос.

- Имахме ред. В продължение на хиляди години сме имали ред. А сега той се срина само за седмици.

- Редът ще се върне - отговори Атанасий. - Вече се връща.

- Въобразяваш си, че и останалите гледат на нещата като теб, но мисля, че ще останеш неприятно изненадан. В подобни несигурни времена хората намират опора в традицията. Тъкмо това смятам да им предложа. Изборите ще покажат кой е прав и кой не.

Атанасий тъкмо се канеше да му отвърне, когато прозвуча звук, който накара и двамата да замръзнат.

В една от по-малките пещери в недрата на планината беше отекнала камбана.

Отвън имаше някой, който викаше асансьора, за да се качи в Цитаделата.

45

Гейбриъл заразказва мъчително историята. Излагаше я късче по късче, преодолявайки болката и скръбта, но в един момент отделните подробности започнаха да се изливат като река и тъгата му отново се превърна в гняв. Когато приключи, подаде бележника на доктор Аната и се отпусна в кожения фотьойл, останал без капка сили.

Седяха в просторно помещение, някога било салон за приеми, а днес превърнато в богато оборудвана библиотека, в която книгите изпълваха всяка стена от пода до тавана и покриваха всяка хоризонтална повърхност. Електричество още нямаше, затова помещението бе озарено от една-единствена свещ, която създаваше усещането, че стаята принадлежи на миналото, а не е част от модерния град, който стенеше и виеше отвъд тежките завеси на прозорците.

Доктор Аната се взираше в бележника с пребледняло от шок лице. Познаваше Катрин Ман от много години, бе работила като неин неофициален съветник, бе споделяла с нея цялото си познание и всичките си открития, свързани с Цитаделата. Тя също бе мала, подобно на семейството на Гейбриъл, потомка на едно от двете най-древни племена. Другото бе яхве, обитателите на Цитаделата,които бяха откраднали Тайнството и бяха използвали мощта му за свои собствени цели.

Гейбриъл видя сълзите, напиращи в блесналите ѝ от влага очи, когато тя завъртя бележника в ръцете си и сребърните пръстени отразиха светлината на свещта, когато дланите ѝ погалиха тъмната кожа. Устните ѝ оформиха неизречени думи. Тя явно се опитваше да зададе въпрос и когато най-сетне успя да го направи, гласът ѝ потрепери от вълнение.

- Смяташ ли, че са я убили заради... смяташ ли, че търсят този бележник?

Гейбриъл поклати глава.

- Ако искаха него, ченгето щеше да го вземе. Повече ми прилича на операция по ликвидиране на свидетелите, която цели да елиминира всеки, който е проникнал във вътрешността на Цитаделата. Нямам представа какво има в бележника, но не смятам, че те подозират за съществуването му.

- Прочете ли го?

- Не. Дойдох направо тук. Нямах представа къде другаде да отида. Съжалявам, ако... не е трябвало да го правя. Не искам да те забърквам в неприятности. Ако искаш да си тръгна, просто кажи.

Доктор Аната го изгледа през полукръглите стъкла на очилата си за четене. Изгледа го с такова възмущение, каквото рядко бе виждал.

Любезността и сърдечността ѝ му помогнаха да се почувства по-добре. Тя свали кожената подвързия и огледа корицата на бележника, поднесе я към свещта, за да видят и двамата какво е написано там.

Доктор Аната бе прекарала целия си живот в изучаване на митовете, свързани с Цитаделата. Бе написала по темата повече книги от всеки друг, отлично знаеше всички легенди и факти, свързани с нея. Затова когато отвори бележника и видя на страниците в средата му символите, образуващи обърнатото Тау, ахна смаяно. Гейбриъл разпозна почернелите от нагряване на пламък страници благодарение на игрите, които бе играл като дете с майка си. Някога тя му бе писала тайни послания, които той трябваше да открие. Прогони спомена и се съсредоточи върху текста, като го преведе наум от малански, който бе научил от майка си.

- Какво означава това? - попита Гейбриъл.

- Това е мит... или поне така смятах. Нарича се Огледалното пророчество, част от изгубеното познание на мала, словото Божие, записано и предавано тайно от онези, които се стремят да съхранят истината. - Тя докосна символите с пръст и проследи извитите форми на Т. - То е неразделна част от пророчеството, отвело теб и Лив в Цитаделата. И ако това е маланският еквивалент на библейската книга Битие, записала истината за Сътворението, Огледалното пророчество е нашата версия за книга Откровение. То разказва за края. Смята се, че е продиктувано на древните от самите богове и е записано на най-старата форма на човешка писменост, за да послужи като предупреждение. Този символ, обърнат наопаки, описва пътя, който трябва да изминем, и избора, който трябва да направим, когато стигнем до самия край.

Тя проследи с пръст централната линия на Тау.

- Виждаш ли как думите описват последователността на събитията, които вече настъпват?

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Погледна го. Очите ѝ бяха увеличени от стъклата на очилата.

- Земетресението го доказва. Лив сигурно е отключила Тайнството.

Гейбриъл си спомни какво бе видял в планината и поклати глава.

- Не съм сигурен. Параклисът ми се стори празен.

Доктор Аната се поколеба. Бе прекарала целия си живот в опити да научи повече за легендата за Тайнството, бе прочела всяка теория, спекулираща с неговата същност, сама бе създала няколко теории. Не бе мечтала дори за възможността един ден да разговаря с някой, който да е бил вътре в Цитаделата, затова единствено скръбта на Гейбриъл я възпираше да го затрупа с въпроси, които изгаряше от желание да зададе.

- Разкажи ми какво видя - подкани го тя, отстъпила пред неумолимото си любопитство.

Гейбриъл сбърчи чело.

- Цитаделата е по-малка, отколкото си я представях. Има доста тесни и неудобни тунели, наподобяващи онези в мините. Параклисът на Тайнството се намира високо в планината в края на дълго стълбище от дялани камъни. Стените са покрити с остриета, а в края на олтара се издига Тау.

Аната се приведе напред.

- А какво представлява Тау?

- Това е... това е ковчег с формата на кръст, висок може би метър и половина. Когато стигнах там, Лив вече бе припаднала. Реших, че е мъртва. Предната част на Тау бе отворена, а вътрешността ѝ бе празна, пълна с остриета като онези средновековни уреди за мъчения, наричани „желязна дева“.

- И в него нямаше нищо?

- Нищо.

Аната кимна.

- В такъв случай тя е освободила Тайнството. Явно си стигнал там след като се е случило. Това означава, че е задействано Огледалното пророчество. Кога за последен път е имало земетресение в Руин?

- Не зная. Може би преди двайсет или повече години. Възможно е да е просто съвпадение.

- Не вярвам в съвпадения, не и след всичко, което се случи. Вярвам в съдбата, в предопределението. Спомни си първото пророчество: всичко, което предсказва то, се сбъдна, дума по дума. - Тя премести пръст от новото пророчество към мястото, където линиите, образуващи Тау, се разделяха. - Това също ще се сбъдне. Ние вече сме достигнали този кръстопът, този избор - единият път води към светлината, другият води към мрака.

Гейбриъл прочете последните няколко реда, поразен от апокалиптичния им език.

...земята ще се разцепи...

...чума ще връхлети...

...края на дните...

- И как можем да го спрем?

- Не можем. Единственото, което можем да направим, е когато настъпи моментът, да изберем правилния път. - Тя посочи средната част на пророчеството. - Той е описан тук.

Гейбриъл прочете думите, без да обръща внимание на по-езотеричните места.

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

- Какво е Звездната карта?

- Друг мит. Твърди се, че в древността, когато светът бил млад и се променял непрекъснато, първите святи мъже получили като дар език, на който да записват определени свещени истини. Сред нещата, които записали, били и координатите на тяхното най-свещено и забранено за всички останали място. И тъй като земята все още променяла своите очертания и релеф, те използвали за ориентир неизменните звезди и създали Imago Astrum. Звездната карта.

- Мястото, указано на нея - продължи тя, - било мястото, където човекът получил божествената частица - изначалния дом на всички нас - Едем, Райската градина. И тъй като Звездната карта разкрива местоположението ѝ, тя се превърнала в най-бленувания артефакт на древния свят. Притежаването ѝ било възприемано не само като свидетелство, че властта на даден цар наистина му е дадена от боговете, смятало се, че тя ще разкрие огромно съкровище на онзи, който я притежава. Сред онези, за които със сигурност се знае, че са я притежавали, са цар Соломон, лидийският цар Крез, Александър Велики - все легендарни владетели, прочути със своите богатства и власт. В знак на почит към божествената сила, дарила го с несметните съкровища, донесени от картата, всеки от тези велики владетели скрил част от своите богатства на свещено място. Направили го не само защото вярвали, че така ще умилостивят небесата, а и защото избрали места толкова свещени, но и толкова прокълнати, че никой да не посмее да посегне на техните съкровища. След смъртта на тези царе голяма част от богатствата им така и не била намерена. Ако това място съществува - и ако все още може да бъде открито, - то би разкрило най-голямото съкровище в историята на човечеството. Злато, скъпоценности... несметни богатства.

- Какво е станало с картата?

- Това е въпрос, който си е задавал всеки император, учен или иманяр през последните две хиляди и петстотин години. В интерес на истината, никой не знае. За последен път Звездната карта е спомената в една хроника от IV век преди новата ера, когато умрял Александър Велики. Империята му била разделена, а Звездната карта - изгубена. Някои смятат, че е била плячкосана и отнесена в Персия, други - че е била скрита и впоследствие пренесена в Голямата библиотека в Александрия, построена в Египет в чест на покойния владетел. Римляните определено са смятали така. Юлий Цезар опожарил библиотеката в опитите си да открие Звездната карта, но не успял. Доста учени смятат, че именно Звездната карта е Тайнството, но този текст недвусмислено показва, че те са две отделни неща, които някой ден трябва да бъдат обединени, за да се изпълни пророчеството. Чудя се откъде ли Оскар е научил всичко това.

Обърна следващата страница и откри отговора. Гейбриъл също прочете написано и някогашният му гняв отново закипя като лава в гърлото на вулкан при вида на думите, изписани върху гърба на снимката:

Това открихме. Това е причината да ни убият.

Стигнаха края на съобщението и осъзнаха, че трябва да има още. Гейбриъл придърпа свещта, приближи празната страница над пламъка и започна да я движи отгоре, докато топлината не извади наяве плетеница от тунели и пещери, изпълнила цели две страници.

- Нали искаше да разбереш как изглежда Цитаделата отвътре - каза Гейбриъл. - Ето ти отговора.

Макар и груба, рисунката разкриваше мащабите и сложността на лабиринта, образуващ Цитаделата. Картата бе разделена на отделни нива или разрези, които представяха различни нива в рамките на планината, като колкото по-нагоре отиваха, толкова по-малко по площ ставаше съответното ниво. На най-малкото от всички бе изобразена врата, под която бе изписано: „збрн стълби вд към параклис на Тнств“. Самият Гейбриъл бе минал през тази врата и бе изкачил тези стълби. Използва мястото като отправна точка и проследи обратния си път надолу по тунелите, покрай вратата, която водеше към тайната градина, спусна се мислено по непознатите стълби и коридори в най-долната част на картата, към отдалечена пещера, белязана с кръст и нарисуван до него череп, досущ като в детска версия на пиратска карта на съкровище.

- Ето тук - каза той. - Тук е скрита Звездната карта.

- Какво обаче означава това? - попита Аната и посочи символа, нарисуван до кръста и черепа - XIV - числото четиринайсет, изписано с римски цифри.

Гейбриъл впери поглед в кръста и римските цифри, почувства внезапна умора и с безкрайно смирение осъзна какво всъщност трябва да направи. По-малко от две седмици след като се бе измъкнал като по чудо от място, от което никой друг освен собствения му дядо не бе успял да избяга, Гейбриъл трябваше да се върне и да проникне повторно в Цитаделата, за да се опита да открие онова, което Оскар бе скрил там.

46

Когато Атанасий и брат Аксел стигнаха до пещерата, там се бе събрала многобройна тълпа. Монасите разговаряха оживено на групички или подреждаха консерви и чували, от които се сипеше ориз, изпопадали от рафтовете по време на земетресението. Бързаха да ги отнесат по-далеч от големия дървен рудан, разположен в центъра на помещението, който задействаше повдигащия механизъм.

- Я престанете! - изкомандва Аксел и си проправи път сред тълпата към монасите с кафяви раса, които отговаряха за асансьора. - Какво си въобразявате? Защо изпращате платформата долу? Защото някой е натиснал звънеца? Не очакваме никакви доставки по това време. - Обърна се към Атанасий и натърти: - Виждаш ли какво става, когато загърбим традицията? Всичко се разпада!

Монах в кафяво расо дръпна спирачката и се обърна към Аксел.

- Решихме, че някой идва с новини или пък за да предложи помощ след земетресението.

- И откъде знаете, че е било земетресение? Някой потвърди ли това? Ами ако е избухнала още една бомба, чиято цел е да ни унищожи? - Аксел отиде до стената и посочи малкия монитор, който обикновено показваше лицата на посетителите. - Не можете да видите кой звъни, но въпреки това сте готови да изпратите платформата. Нямате представа кой може да се качи с нея.

Атанасий пристъпи напред.

- Смятам, че е напълно логично да предположим, че случилото се наистина е земетресение - каза той и посочи през един от отворите в скалата. - Виж сам - почти целият град е потънал в мрак. Явно и тяхното електричество е прекъснато. Ако ставаше въпрос за бомба, насочена срещу нас, едва ли щеше да порази целия град. А и трусовете, които усетихме, бяха доста продължителни, а не краткотрайни и резки като при експлозия. Мисля, че всички знаем какъв е ефектът от една експлозия.

Аксел се загледа в тъмната нощ натам, където обикновено грееха светлините на града. Тук-там се виждаха отделни светли участъци, колкото да покажат, че там наистина има населено място. Той се обърна към събралите се и огледа лицата им, сякаш се опитваше да запомни имената им.

- Добре - каза накрая. - Изпратете платформата, но опразнете помещението. Когато я вдигнете, не искам тук да е останал никой освен братята, които я обслужват. И изчакайте със спускането, докато не разположим охрана на съответните места. Не искам да поемам никакви рискове независимо дали наистина става въпрос за земетресение, или не.

Макар Цитаделата да бе претърпяла множество преустройства и подобрения през вековете, механизмът и начинът на действие на платформата бяха останали почти непроменени. Преди хиляди години, когато хора от различни племена се стичали тук откъде ли не, за да поднесат своите дарове на светите братя от планината, монасите ги получавали именно по този начин. Вярващите поставяли храната и другите дарове на дървената платформа, която монасите издърпвали на ръка до пещерата, наречена Пещерата на даровете.

По същия начин тук идваха и новите послушници.

Платформата ги издигаше един по един на церемония, известна като Възлизането или Възнасянето, която се провеждаше в дните на лятното и на зимното слънцестоене. В издигането нагоре на един новопостъпил послушник посредством усилията на монасите в планината се криеше дълбока символика и тъкмо това бе причината дървената платформа да оцелее през вековете. В определени дни, когато облаците се спускаха ниско над върха на планината, стъпилият върху платформата послушник буквално изчезваше, за да се появи отново, озовал се сякаш на небесата. Това действие от свещения театър, изпълняван от Цитаделата, бе доста зрелищно и привличаше огромни тълпи в дните, когато се разиграваше. Ритуалът бе толкова прочут, че хората се събираха дори само за да наблюдават седмичните доставки на хранителни продукти и трескаво снимаха с фотоапаратите си как скърцащата дървена платформа издига високо в планината чували с брашно или клетки с живи пилета.

Днес обаче малцина щяха да станат свидетели на издигането на платформата. Старият град бе опустял, а пещерата бе опразнена набързо в резултат на заповедите на брат Аксел. В помещението бяха останали единствено ръководителите на гилдии, двамата монаси, които въртяха дървеното колело, и петима стражи с червени раса, изникнали един по един от мрака и застанали до самия край на шахтата с ръце, пъхнати в широките ръкави, в които криеха оръжията си.

Появи се парче бял плат, завързано за основното въже, навито около рудана, което показваше, че платформата всеки момент ще достигне дъното.

- Дръжте здраво - нареди един от монасите на рудана и забави въртенето на колелото, за да може маркерът да се изравни максимално плавно с отметката, издълбана в стената на пещерата.

Стотина метра под тях платформата докосна равната гладка повърхност на каменния под. Един от монасите с кафяви раса дръпна лоста, за да застопори рудана, после опря ръка върху голямото дървено колело и загледа камбаната, която продължаваше да се люлее.

След силното тракане и скърцане на стария механизъм настъпи пълна тишина. Никой не говореше. Никой не помръдваше. Погледите на всички бяха насочени към въжетата в мрака, които потрепнаха леко, когато някой стъпи или остави нещо на платформата долу. В пещерата отекна силен камбанен звън, което означаваше, че каквото и да има там долу, то вече е натоварено и платформата е готова за вдигане. Кафявите раса хванаха здраво дръжките на колелото, отпуснаха спирачката и отново завъртяха рудана.

- Не е много тежка - каза единият, докато въртеше колелото с добре овладян ритъм. - Ще я качим след две минути.

- Качете я бавно и внимателно - отвърна Аксел, без да откъсва поглед от отвора в пода на пещерата. Пристъпи по-близо до ръба и пъхна ръка в ръкава на расото си.

Атанасий го наблюдаваше: възползваше се от възможността да огледа мъжа, който наскоро се бе опълчил срещу него и който несъмнено щеше да го направи отново на предстоящите избори. Брат Аксел имаше авторитетно и властно излъчване, това не можеше да му се отрече. Осемте години начело на стражите на Цитаделата бяха развили у него умението да издава заповеди с непоколебима увереност. Подобно качество бе в състояние да привлече мнозина от обитателите на планината, свикнали да се подчиняват на силни водачи. В бронята му обаче имаше пробойна.

През вековете в Цитаделата се бяха провеждали безброй избори, чиято цел бе да запълнят едно вакантно място - това на игумена. Когато някой прелат напуснеше този свят, мястото му автоматично се заемаше от действащия игумен, който оглавяваше манастира, докато назначението му бъдеше потвърдено официално. Това бе съвсем обикновена формалност - рядко някой дръзваше да оспори избора на новия прелат и всички подобни опити бяха завършвали с неуспех. Този път обаче нещата стояха по различен начин. Автоматичното наследяване бе невъзможно. И прелатът, и игуменът бяха мъртви, нямаше ги и естествените им наследници - sancti. Този път мъжете от планината трябваше да гласуват не само за нов игумен, но и за нов прелат, и тези два избора щяха да определят бъдещето на Цитаделата. Поради тази причина Атанасий бе осъзнал, че също както при американските президентски избори, успехът ще зависи от взаимното допълване на двамата кандидати, а не от влиянието и авторитета само на единия. Аксел не разполагаше с отявлени поддръжници. Беше се издигнал на поста си благодарение на амбицията и целеустремеността си. Може да го уважаваха, но не го харесваха. И така, ако Аксел се кандидатираше за игумен, кой щеше да е неговият прелат? Ако ли пък се кандидатираше за прелат, кой щеше да му служи като игумен? Вероятно щеше да убеди някой от другите стражи да се кандидатира в тандем с него, но всички щяха да разберат, че вторият е най-обикновена марионетка, която трябва да помогне на Аксел да постигне бленуваната цел. Атанасий не се съмняваше, че ако спечели изборите, Аксел ще възстанови sancti в името на традицията, ще затръшне вратата пред всяка реформа и ще върне обичайния ред такъв, какъвто е бил в продължение на хиляди години. В края на краищата Аксел бе войник и стриктните заповеди и рутината бяха нещата, на които се уповаваше и които разбираше. Традицията му вършеше идеална работа.

Разбира се, в Цитаделата имаше и други, които биха могли не само да издигнат своите кандидатури, но и дори да спечелят. Брат Малахия например би бил такъв кандидат, радващ се на уважението на мнозина, но Атанасий не се съмняваше, че ще успее да сключи някакъв съюз с него. Като секретар и иконом на предишния игумен той познаваше механизмите, по които функционираше цитаделата, най-добре и от него би излязъл полезен съюзник.

Аксел обаче бе друг случай. Най-добрият начин Атанасий да се справи с него бе да го държи в изолация и да се надява, че непоколебимата му привързаност към старата йерархия ще отчужди многобройната умерена франкция в планината. Нямаше вече sancti, а онези, които оплакваха липсата им, бяха малко. Още по-малко бяха онези, които щяха да се зарадват на завръщането им. Това бяха хората, към които можеше да се обърне Атанасий. Те бяха ключът към бъдещето на Цитаделата.

- Дръжте здраво!

Атанасий вдигна поглед и видя от мрака да изниква вторият маркер за разстояние, който показваше, че платформата приближава върха. Аксел, който до този момент крачеше напред-назад, спря и пристъпи напред, за да надникне над ръба на шахтата, като в същото време извади пистолета от ръкава си. Миг по-късно ахна и отстъпи назад, насочил пистолета си в мрака. Останалите стражи последваха примера му в мига, в който се появиха и спомагателните въжета, а платформата се изравни с пода.

В средата ѝ стоеше мъж, облечен в одеянията на свещеник. Две кървавочервени очи грееха от почернялата кожа на лицето му, а устните му бяха изкривени в усмивка. Изгледа ги хладно.

- Така ли се посреща стар приятел? - попита той с дрезгав, но все пак познат глас. - Толкова много ли съм се променил?

Именно славянският му акцент помогна на Атанасий да познае кой стои пред тях. Брат Драган, най-младият от всички sancti, се бе завърнал от мъртвите, за да заеме мястото си в планината. Налетите му с кръв очи обходиха лицата на събралите се монаси досущ като Смъртта, която търси най-слабия и уязвим сред тях.

- Донесете ми расото - нареди той и един от стражите се втурна да изпълни заповедта му, като едва не се препъна в бързината. - И съобщете на игумена, че съм се върнал.

Аксел се покашля.

- Опасявам се, че това не е възможно. За жалост игуменът почина.

Драган пристъпи сковано напред и стъпи на каменния под на пещерата.

- Уведомете тогава прелата.

- Това също не е възможно. За съжаление той също вече не е сред нас.

- Кой тогава е най-старшият монах?

Аксел се обърна към главите на гилдиите, събрали се край рудана в средата на помещението.

- Ръководим делата по общо съгласие, докато не проведем избори, които да излъчат новите ни водачи - каза той. - Сега обаче Бог ни благослови с твоето завръщане. Ти си най-старшият монах в Цитаделата.

Драган кимна и устните му се изкривиха в поредната зловеща усмивка.

- Тогава ме отведете в покоите на прелата и съобщете на братството, че един sancti се е завърнал по божията милост.

Заобиколи събралите се монаси и изчезна в мрака на планината, разбивайки всички надежди на Атанасий за реформи.