Ключът

74

Руин се върна и обичайният начин на живот. След първоначалния трус не бяха регистрирани последващи затихващи трусове, така че операцията по разчистване на отломките протичаше бързо и безпрепятствено. Повечето улици бяха отворени за движение, собствениците на ресторанти изнасяха маси и столове по тротоарите, които само допреди няколко часа бяха покрити със счупени стъкла. Улиците бяха пълни с хора, излезли, за да се отърсят от стреса, преживян през последното денонощие. С тези тълпи се сля и Гейбриъл.

Вървеше бавно, придържаше се към улиците, изпълнени с най-много туристи, криеше лицето си под козирката на бейзболната си шапка и лавираше сред тълпите, които му служеха като прикритие, към старите крепостни стени. Трябваше да бъде на уреченото място чак след няколко часа и ако подранеше, дневната светлина щеше да го направи много по-лесен за разпознаване, докато по-късно присъствието му из пустите улици можеше да предизвика нежелано любопитство.

Самият Стар град бе затворен за посетители. От средата на XIX век всяка сграда в него бе преустроена с комерсиална цел. Официалната позиция на местната власт гласеше, че своеобразният полицейски час е наложителен, за да се осигурят тишина и спокойствие за нощните молитви на монасите в планината. Истината бе съвсем друга: споразумение с дългогодишна давност бе оставило наемите на жилищните площи на средновековните им нива, докато наемите на търговските площи не подлежаха на контрол. Така след въвеждането на полицейския час църквата увеличи десетократно печалбата си от наеми. Тъкмо затова никой нямаше право да влиза нощем в Стария град. Всяка вечер по залез-слънце охранителите обикаляха улиците и подканваха туристите да напуснат през крепостните врати, след което спускаха железните решетки и на практика изолираха града за през нощта.

Така че първият проблем, пред който бе изправен Гейбриъл, бе как да проникне вътре.

Откри Аркадиан край една от вратите - чакаше до желязната порта, вградена в старинния каменен зид. Милиони туристи и вярващи, дошли да потърсят спасение за душите си, изкачваха всяка година стръмните улици на Стария град. Почти всеки ден някой от тях ставаше жертва на всевъзможни нещастни случаи - от изкълчени глезени до топлинни удари. В повечето случаи получаваха помощ на място, но ако проблемът бе по-сериозен и до местопроизшествието трябваше да стигне линейка, в действие влизаха аварийни врати в крепостната стена, контролирани и обслужвани от полицаите и служителите на „Бърза помощ“.

Аркадиан видя Гейбриъл и му кимна, после се обърна към контролния панел и въведе кода за достъп. Ог вътрешността на каменната стена се раздаде бръмчене на електромотор и желязната решетка започна да се вдига. Гейбриъл се мушна под нея, без да забавя крачка. Аркадиан го последва, въведе същия код в друг контролен пулт и решетката леко се разтресе, спря и се заспуска обратно. След броени секунди опря с приглушено тракане в каменния под.

Всичко това продължи по-малко от минута. Без да разменят нито дума, двамата тръгнаха по улиците, над които започваше да се спуска мрак.

Старият град бе осветен от жълтеникавото сияние на натриевите лампи, които хвърляха бледа светлина върху изоставените постройки и придаваха на улиците призрачен вид. Не се чуваше нищо освен приглушените шумове, характерни за нощта, както и гласовете на хората отвъд старите крепостни стени.

На половината път до върха на хълма Аркадиан свърна в една тясна уличка и отключи врата, водеща към тясно помещение с гише и няколко плаката на различни езици, предупреждаващи за опасност от джебчии. Това бе полицейският участък в Стария град, идеалното място, където да изчакат настъпването на нощта, момента, в който да започнат да действат. Гейбриъл си погледна часовника. Оставаха още четири часа.

Аркадиан вдигна подвижния плот и влезе в задната стаичка. Не бе включил осветлението.

- Искаш ли кафе? - попита, докато наливаше вода в джезвето. - Очертава се дълга нощ, така че кофеинът ще ти е от полза.

- Благодаря - отвърна Гейбриъл. По време на нощните операции в Афганистан той и другарите му дъвчеха кофеинови таблетки, а понякога дори изсипваха пликчетата разтворимо кафе направо в устата си, за да не заспят. Имаше нещо странно в бойните действия: съсипва те не друго, а очакването. Скуката е толкова жесток убиец, колкото и куршумите. Подлудява те или пък те прави нетърпелив и безразсъден, а нито тогава, в Афганистан, нито сега, тук, Гейбриъл можеше да си позволи подобно нещо. Най-добре щеше да е да поспи, но знаеше, че е невъзможно. Мислеше за Лив, попаднала в плен на врага, който скоро щеше да я доведе тук. Не можеше да се отърве от чувството, че е я подвел, че не е изпълнил обещанието си.

- Заповядай - каза Аркадиан и му подаде чаша черно турско кафе. - Едва ли е по твой вкус, но ще те държи буден.

- Благодаря - каза Гейбриъл. - Благодаря за всичко.

Аркадиан сви рамене.

- Опитвам се да помогна на добрите да спечелят. Междувременно защо не ми обясниш какво всъщност става?

Гейбриъл се замисли за всичко, което бе научил през последните няколко часа: за Огледалното пророчество, за края на дните, за търсенето на Едем... Нямаше представа откъде да започне. Погледна интелигентното лице на детектива и изведнъж разбра.

- Всичко започна преди дванайсет години - каза той. - Поне за мен. Започна със смъртта на баща ми...

75

Дванайсет молитви разделяха на части денонощието в Цитаделата. Четири бяха нощни и накъсваха нощта на равни дялове, като втората бе вечерня. Тя започваше два часа след мръкване и отбелязваше момента, когато гасяха свещите и планината потъваше в сън. След това време никой нямаше право да излиза в тунелите, с изключение на стражите, които патрулираха из тях, а също и на монасите, включени в списъка за нощни молитви, запътили се към някой параклис или пък връщащи се от него. Изключение се правеше и за монасите с достатъчно висок ранг, който им гарантираше, че за тях не важат правилата, които ръководят живота на останалите.

И така, половин час след вечерня планината потъна в тишина... но не всички бяха заспали.

Отец Тома бе буден. Работеше сам в библиотеката: извършваше безброй проверки с надеждата да отстрани пропуските в охранителната или климатичната система, които бяха затворили библиотеката за толкова дълго. За момента бе успял да се справи с проблемите в читалните и кабинетите, но не и с тези в големите зали. Затова продължаваше да работи.

Друг мъж - със зелено расо - крачеше нервно по широката тераса на прелата, от която се откриваше изглед към овощната градина в сърцето на планината. Драган.

Беше неспокоен. Не можеше да заспи. Тайнството трябваше да се върне в планината чак на разсъмване, но той вече долавяше идването му и това го изпълваше с нови сили. Предатели и еретици бяха откраднали Тайнството и той бе избраникът, предопределен да го върне. Нищо не бе в състояние да му попречи да изпълни мисията си. Още преди края на нощните молитви Тайнството щеше да заеме отреденото му място в параклиса, щеше да бъде заключено в Тау, а човешкият съсъд, в който бе попаднало, щеше да се превърне в неизбежен пленник на този божествен процес. Едва тогава силата му щеше да се върне в пълната си мяра и планината щеше да бъде излекувана. Едва тогава той щеше да се разправи с предателите.

Атанасий също не спеше, но той се намираше от другата страна на планината, в килия без прозорче, издялана в скалната твърд непосредствено до покоите на игумена. Сетивата му се бяха изострили от прилива на адреналин, причинен от страхове и мрачни предчувствия. Скоро щеше да му се наложи да напусне сигурното убежище на килията и да се впусне в опасна авантюра в мрака. И преди бе нарушавал вечерния час, но винаги за да изпълни някое поръчение на игумена. Сега обаче нямаше игумен. Този път трябваше да се оправя сам, а задачата, която го очакваше, бе изпълнена с опасности.

76

Улиците на Стария град също бяха потънали в тишина. Работниците от чистотата си бяха отишли и в небето грееше бледа месечина. В полицейския участък Гейбриъл и Аркадиан обсъдиха различните варианти на действие, после си стиснаха ръцете и се разделиха. Аркадиан остана в участъка, а Гейбриъл излезе и тръгна нагоре към Цитаделата.

Наближаваше един през нощта.

Гейбриъл пристъпваше тихо, ослушваше се непрекъснато. Цареше тишина. Смълчан бе дори градът отвъд старите крепостни стени.

Изпълненият с туристи през деня площад бе пуст и над него сякаш витаеше призрачна атмосфера. Гейбриъл мина под една от рекламните арки, разположени встрани от черквата, и вдигна поглед към Цитаделата. Чувстваше се по същия начин, по който се чувстваше навремето преди поредната бойна мисия: съсредоточен, напрегнат и мъничко уплашен. Страхът бе изключително важен. Страхът го предпазваше от прояви на непредпазливост и дори самодоволство, а мисията, която го очакваше, бе изпълнена с опасности, от които имаше пълно основание да се страхува.

Вървеше към дървения мост, прострял снага над пресъхналия крепостен ров. Видя високо над главата си отвора на Пещерата на даровете, зейнал върху почти отвесния планински склон. И той бе потънал в мрак. Единственото свидетелство, че там все пак има нещо, бе тънкото въже, което едва се забелязваше на фона на планината. Отдалеч приличаше на фин белег върху лицето на нощта, спуснал се чак до плоския камък в подножието на планината.

Гейбриъл стигна до въжето и го хвана предпазливо. Внимаваше да не го дръпне силно. Оказа се по-тънко, отколкото бе очаквал, беше изплетено от коноп. Дано да го издържеше. Той извади от джоба си ръкавици за алпинисти и докато си ги слагаше, се огледа. Нищо не помръдваше.

Гейбриъл улови въжето и го подръпна, за да провери здравината му. Щеше да свърши работа. Той си пое дълбоко дъх, увисна на въжето с цялата си тежест и се подготви да чуе рязък метален звън, долетял някъде отвисоко.

Не се чу нищо.

Съобщението бе стигнало до получателя.

И той се бе погрижил камбаната до асансьора да не звънне.

Гейбриъл се закатери по въжето.

Мислеше за Лив, самотна и уплашена, в плен на хората, които бяха убили майка му и скоро щяха да доведат Лив тук. Нямаше да позволи да я сполети същата участ.

Най-сетне стигна до пещерата. Всичките му мускули крещяха от болка, дрехите и ръкавиците му бяха подгизнали от пот.

По-голямата част на пещерата бе запълнена от масивната дървена конструкция, известна като Асансьора. Въжето на камбаната минаваше покрай нея и изчезваше в дупка в скалата, достатъчно голяма, за да мине самото въже, но прекалено тясна за човек. Гейбриъл се набра за последен път и главата му се показа над нивото на пода в пещерата.

Беше празна.

Никой не го чакаше.

А под него зееше стометрова пропаст.

Нямаше повече сили. Усети как се плъзга надолу...

В този миг една ръка го сграбчи за якето и го задърпа нагоре.

Гейбриъл лежеше на студените камъни и се наслаждаваше на радостта от това, че е жив. От пух да бе направен подът на пещерата, нямаше да му се стори по-удобен и мек.

- Трябва да побързаме - каза Атанасий. — Не бива да ни открият тук. - И му подаде сгънато расо. - Облечи го и ще можеш да се движиш необезпокояван из планината.

Гейбриъл се надигна, навлече грубото вълнено расо, погледна Атанасий в очите и му подаде ръка.

- Аз съм Гейбриъл. Благодаря ти, че отново ми спаси живота.

- Атанасий - отвърна монахът малко смутено и стисна подадена му ръка. - Или брат Пийкок, ако предпочиташ. В съобщението ти ставаше въпрос за някаква карта.

Гейбриъл извади листа от джоба си и му го подаде. Беше копие на картата, която Оскар бе нарисувал в дневника си. Атанасий го взе, проследи с пръст очертанията на тунелите и коридорите, стигна до символа с кръстосаните кости и каза:

- Това е костницата. Онова, което търсиш, е погребано под Катедралната пещера редом със святите кости на прелатите. - Взе светилника от нишата в стената и продължи: - Нахлупи качулката ниско над лицето си, следвай ме на десетина крачки назад, а заговори ли ме или ме спре някой, се скрий. Никой няма право да се разхожда из планината по това време. Да се надяваме, че останалите братя спазват правилата по-съвестно от мен.

77

Гейбриъл следваше мъждукащото пламъче на светилника, което подскачаше пред него. Виждаше тъмни врати и кабели, които се виеха по стените като кръвоносни съдове. На всеки десетина крачки имаше и електрически крушки, но нито една не светеше. Гейбриъл се запита дали това се дължи на земетресението, или така монасите пестят електричество. Тази мисъл му се стори странна. Толкова много години бе демонизирал Цитаделата и всичките ѝ обитатели, че обстоятелството, че сега се намира във вътрешността ѝ и обръща внимание на такива тривиални подробности, му се стори сюрреалистична. Напомни си, че е проникнал във вражеския лагер, воден от напълно основателна причина. Бръкна в джоба си и стисна пистолета. Тежестта му го успокои и той продължи да се взира в светлинката, която се носеше на десетина крачки пред него, насочил цялото си внимание към важността и успеха на мисията си.

От време на време пламъчето изчезваше за секунда-две зад някой завой, друг път надолу или пък нагоре, когато Атанасий започнеше да се спуска или да се качва по стълби. Гейбриъл се опитваше да се ориентира, но това бе невъзможно. Надяваше се водачът му да следва по-за- обиколен маршрут, за да избегне по-оживените части на планината, а не за да го обърка и да го подмами в капан.

След десетина минути излязоха на огромна площадка, от която се откриваше фантастична гледка. Дъхът на Гейбриъл секна. Пещерата бе огромна! От високия таван висяха сталактити, а в отсрещната стена бе издълбан голям прозорец. През него той зърна късче от луната, което хвърляше сребрист отблясък, наподобяващ часовник, върху стъклото на прозореца и създаваше причудлива игра на светлини и сенки на пода. Сигурно бяха минали през самия център на планината, за да се озоват в другия ѝ край.

- Насам - прошепна брат Атанасий. - Костницата е под Катедралната пещера.

Гейбриъл го последва и заобиколи извисилия се над олтара кръст във формата на Тау. Той се издигаше до срещуположната стена, където наредени един до друг остри сталагмити образуваха нещо като параван, зад който се криеше малка дървена врата, обкована с железни гвоздеи. Атанасий завъртя ключа в ключалката и прещракването отекна в огромното пространство като изстрел. Гейбриъл се огледа, за да се увери, че са сами, и последва Атанасий през вратата.

Озоваха се в началото на каменна рампа, която се спускаше в мрака. Миришеше на смърт. Атанасий заключи вратата и заслиза.

С всяка крачка миризмата на мухъл ставаше все по-силна. В края на рампата имаше друга врата и когато я отвориха, ги заля на талази мирис на суха гнилоч.

- Костницата - каза Атанасий и вдигна светилника.

И в двете стени имаше ниши. Тясната дълга костница приличаше на спален вагон с тази разлика, че заспалите тук никога нямаше да се събудят. Във всяка ниша имаше кости, щръкнали през прогнилите раса, които покриваха останките на някогашните монаси. В една Гейбриъл видя череп, изтърколил се от купчината кости и вперил в тях празните си очни кухини. В скалата под нишата бе издълбана буквата X.

Гейбриъл пристъпи напред. Местоположението на Звездната карта бе отбелязано с X на картата на Оскар, но му се струваме странно дядо му да я скрие толкова близо до вратата.

На светлината на лампата успя да различи още някакъв символ, издялан в скалата до първия, но частично закрит от гъста паяжина, каквито покриваха отворите на повечето ниши. Разкъса паяжината с пръсти и едва не получи шок, когато видя изписаните под нея знаци: L I V.

Впери поглед в тях. Какво правеше името на Лив в тази тайна крипта? А после проумя грешката си. Под всяка ниша бе издълбан символ. Тази над него бе означена като XLIII, а редицата вляво продължаваше с XLII, XLI и XL. Това бяха римски цифри. XLIV означаваше 44.

Извади картата на Оскар от джоба си, макар добре да помнеше означението до кръстосаните кости: XIV.

- Насам - каза той и тръгна наляво.

Забърза по тунела, като броеше нишите, покрай които минаваше. Пламъкът от светилника на Атанасий хвърляше дълга трептяща сянка пред него.

С намаляването на числата стените на криптата ставаха все по-груби и груби. Когато подминаха нишата, означена с номер трийсет, тунелът се промени. Паяжините, покривали допреди малко стените, изчезнаха, а нишите станаха по-чисти и тъмни. Тленните останки в тях изглеждаха по-подредени, купчините прашни кости бяха заменени от платнени вързопи, поставени в центъра на всяка ниша. Върху всеки вързоп бе поставен череп.

- Тук - каза Гейбриъл и посочи номер 14. Извади фенерче и бялата светлина на миниатюрната крушка прониза мрака.

- Какво търсим? - попита Атанасий и вдигна светилника, за да освети мястото по-добре.

- Каменна плоча с издялани върху нея символи... нещо, което е прекалено тежко, за да плува човек с него, но и достатъчно малко, за да може да го донесе и да го скрие тук.

Докато осветяваше нишата, Гейбриъл почувства как сърцето му затуптява все по-силно. Нишата обаче бе съвсем празна, ако не се броеше, разбира се, вързопът човешки останки в центъра ѝ. Той провери и съседните ниши: всичките бяха празни, с изключение на други вързопи и хилещи се черепи, които сякаш им се подиграваха. Огледа стените, пода, тавана. Всички бяха чисти, празни, издълбани в твърдата скала, така че нямаше начин Оскар да е скрил нещо в тях.

Насочи вниманието си към единственото, което бе открил в ниша XIV - вързопа с кости под черепа. Отначало не му бе обърнал внимание, защото му се бе сторил прекалено малък, но след като бе изключил останалите възможности, той оставеше единственото място, където Оскар би могъл да скрие Звездната карта. Посегна към него.

- Моля те - обади се Атанасий, - не безпокой тленните останки.

При други обстоятелства Гейбриъл не би му обърнал внимание, но в мига, в който повдигна вързопа, разбра, че е прекалено лек, за да съдържа онова, което тьрсеше. Каквото и да бе скрил Оскар тук преди деветдесет години, бе изчезнало; вероятно някой друг го бе открил. Постави внимателно вързопа в нишата, после погали с длан студения камък.

- Защо тук е толкова чисто и подредено?

- Това са най-старите останки в костницата, останките на първите прелати на планината. Те са на такава възраст, че почти са се превърнали в прах и дори най-лекият дъх е в състояние да го разпръсне. Съветът реши за останките им да бъдат положени специални грижи.

- Кога е станало това?

- Преди десетина години.

Гейбриъл кимна. Беше закъснял с десет години.

- Някой друг слиза ли тук?

- Само новопосветените sancti. Част от подготовката за издигането им в този ранг изисква да прекарат известно време тук, за да осъзнаят, че са се превърнали в най-новата брънка от една дълга верига, чието начало е поставено в незапомнени времена. Тези катакомби са един огромен реликварий. Реликвите в него са костите на прелатите, осветени от близостта си с най-великата от всички реликви - Тайнството. И тъй като това са останките на най-първите прелати, основателите на Цитаделата, костите им са най-святи. Затова послушниците идват тук да се молят.

Това обясняваше как Оскар бе успял да скрие Звездната карта тук. Бяха го подготвяли да го посветят в sancti точно преди да избяга. Вероятно я бе донесъл и скрил по време на някоя своя мълчалива молитва, уверен, че я оставя на сигурно място, след като малцина монаси слизат тук. И тя наистина е била на сигурно място... Докато някой не бе решил да почистят криптата.

- Пазят ли се някъде записи за тези преустройства?

- Всички документи се каталогизират и съхраняват в архивите на Голямата библиотека. Тя обаче е затворена. Вероятно бих могъл да вляза, но не и преди утринната молитва. А дори да вляза, ще отнеме доста време. Архивите са огромни.

Гейбриъл въздъхна разочаровано. Спомни си лунния сърп, който бе зърнал през прозореца на голямата пещера. С всеки час този сърп намаляваше.

Бръкна в джоба си и извади айфона си.

- Не разполагаме с никакво време. - Натисна няколко иконки и на екрана се появи снимка на страницата от дневника на Оскар с Огледалното пророчество. Гейбриъл подаде айфона на Атанасий и той започна да чете.

В сравнение с миризмата на гниене, пропила криптата, въздухът в Катедралната пещера им се стори чист.

- Трябва да побързаме - каза Атанасий, докато вървяха към главната порта. - Скоро коридорите ще се изпълнят с хора. Ще те преведа по по-кратък път.

Влязоха пак в лабиринта, който пронизваше недрата на планината, и след няколко завоя се озоваха в коридорите с килиите на спящите монаси и параклисите, в които други техни братя се молеха. Както и преди, Гейбриъл вървеше на известно разстояние - в случай че някой спре Атанасий - с приведена глава и нахлупена качулка, покрила лицето му. Малко им оставаше да стигнат пещерата с асансьора, когато и двамата чуха приглушения вой, пронизал мрака. Наподобяваше рева на ранено животно, попаднало в капан. Спряха и се заслушаха във воя, чиято сила нарастваше, сетне продължиха.

И тогава чуха стъпки. Те отекваха и не бе възможно да се определи от коя посока идват. Гейбриъл се скри в сянката на една врата и посегна към пистолета си в мига, в който зад гърба му изникна фигура с червено расо. Тя обаче го подмина, без да му обърне внимание, и се насочи към Атанасий.

- Трябва да дойдеш с мен - каза монахът.

- Къде?

- В лечебницата. Брат Сименон ми нареди да те открия. Каза, че е спешно.

Някъде от дълбините на планината прозвуча нов смразяващ вой.

- Добре - отвърна Атанасий. - Тъкмо отивах към Пещерата на даровете, за да взема новия график, но това може да почака.

Гейбриъл се притисна към вратата и проследи с поглед как монахът с червеното расо повежда Атанасий по коридора. Остана заслушан в отдалечаващите се стъпки на двамата и когато коридорът отново потъна в тишина, тръгна подир тях. Извади фенерчето от джоба си и го включи, като заслони крушката с длан. Видя пред себе си каменна стълба, която водеше към едно от разклоненията на главния тунел. Надяваше се това да е пътят, за който ставаше въпрос в неясните инструкции на Атанасий.

Заизкачва стълбите и след няколко минути усети отляво полъх свеж нощен въздух, тръгна натам и стигна до пещерата с асансьора. Свали монашеското расо, остави го сгънато на един рафт и отиде до ръба на шахтата. Ръцете му бяха уморени и слаби, но поне този път гравитацията щеше да е на негова страна. Сложи си ръкавиците и дръпна въжето, за да се увери, че е вързано здраво.

Бе се изкатерил дотук с надеждата да открие карта, която да ги отведе до края на едно свещено древно пророчество. Сега обаче си тръгваше с празни ръце, само с едва мъждукащата надежда, че брат Атанасий би могъл да открие някаква улика в архивите.

Погледна лунната нощ. Там някъде бе Лив. Беше ѝ обещал да се погрижи за нея, но отново се бе провалил. Не бе успял да я опази, не бе успял да открие и единственото нещо, което би могло да разкъса нишката от събития, описани в пророчеството, и да я освободи.

С натежало от тези мисли сърце той уви въжето около крака си, отблъсна се от ръба на пещерата и се заспуска в нощта като човек, когото бесят бавно-бавно.

78

В подножието на стълбите, които водеха към лечебницата, самотният вой се превърна в същински хор на прокълнатите. Ставаше все по-силен и на брат Атанасий му се наложи да мобилизира цялата си воля, за да продължи спускането си към лечебницата. Вече различаваше отделни думи, думи на скръб и покаяние, като най-често сред тях се повтаряше „прошка“.

Посрещна го пазач с хирургическа маска - изглеждаше странно под качулката на червеното му расо. Друг пазач, също с маска, стоеше до вратата на приемното отделение, мястото, откъдето идваше целият този шум. Когато Атанасий се приближи, му подаде маска и го загледа мълчаливо как си я слага. Едва тогава отстъпи встрани от вратата и почука достатъчно силно, за да го чуят вътре. Разнесе се стържене на резе и вратата се отвори.

Сцената, която посрещна брат Атанасий, бе достойна за описание на ада. Осемте легла, които бе видял по-рано, бяха разпръснати хаотично из цялото помещение, разместени от силните конвулсии на завързаните за тях пациенти. Всеки монах бе гол с изключение на набедрената препаска и завързан за леглото си подобно на брата градинар. Всички имаха едни и същи симптоми: безброй циреи покриваха телата им, а дълбоки рани бележеха местата, където бяха впивали пръсти в кожата си, преди да бъдат завързани за леглата. Непрестанен протяжен вой съпътстваше мъките им.

Най-силните викове долитаха откъм леглото, разположено най-близо до вратата. Неговият обитател бе успял да измъкне от каишите едната си ръка и сега забиваше нокти във възпалената си плът, при което циреите се пръсваха и от тях потичаше течност, а това предизвикваше у него викове и на болка, и на облекчение. Двама братя от редиците на apothecaria се опитваха да го усмирят, но сините им нитрилови ръкавици се плъзгаха по кожата му, овлажнена от кафеникавата течност, стичаща се от разранените циреи. Трети бе насочил спринцовка към рамото на пациента и дебнеше момента, в който да забие иглата. Когато успя и седативът започна да действа, разкривеното от агония лице на пациента се успокои. Едва сега Атанасий разпозна в него уплашения млад монах, когото бе срещнал по-рано.

Обърна се и погледна брат Сименон.

- Всички дървета, нали? - попита той.

Атанасий кимна.

- Да. Всички.

- А болестта върнала ли се е в градината?

Атанасий поклати глава.

- Последния път, когато проверих, всичко беше наред.

- Значи смяташ, че сме спрели разпространението на болестта? - попита брат Сименон и Атанасий кимна. - В такъв случай едва ли ще имаш нещо против да приложим същата процедура към всички братя, за да спрем тази зараза?

Въпреки че в помещението бе доста топло, студени тръпки побиха Атанасий, когато разбра защо е повикан.

- Искаш да кажеш, че трябва да бъда поставен под карантина?

- Не само ти. Единствените болни до момента са братята, прекарали известно време в заразената градина и обработвали пострадалите дървета. Ти също си бил там, както и останалите водачи на гилдии. Всички вие сте прекарали известно време в градината, оглеждали сте болните дървета и клони, вероятно дори сте ги докосвали, докато решите как да постъпите.

Атанасий се сети за двамата мълчаливи пазачи, които го бяха посрещнали отвън. Бе решил, че задачата им е да не пускат другите монаси да влизат в помещението. Сега обаче проумя истината. Пазачите не трябваше да позволяват никой да напуска помещението.

- Ако бях заразен... не би ли трябвало вече да съм развил симптомите?

- Не е задължително. Времето, което си прекарал там, е било ограничено, следователно е напълно възможно при теб болестта да се развие по-късно. Братята тук са били изложени на по-продължителен контакт с градината, а в случаите на остра микоза количеството е ключов фактор. Ако виждах друго решение, което да спре разпространението на болестта, щях да го предложа. Всички, за които съществува вероятност да са заразени, трябва да останат под карантина в продължение на поне четири дни и да бъдат наблюдавани. Ако симптомите не се проявят в рамките на този период, ще можем да предположим, че заразата е била овладяна. В противен случай... - Брат Сименон не довърши мисълта си. - Ако ще се почувстваш по-добре от това, ще спомена, че аз и всичките ми помощници също ще останем тук през този карантинен период.

Атанасий видя логиката в думите на брат Сименон, но тази ситуация го изправяше пред сериозен проблем. Карантината означаваше, че през следващите четири дни той няма да има възможност да провери архивите, от които се интересуваше Гейбриъл. А можеше да се озове завързан за някое болнично легло или... по-лошо. Тази мисъл повдигна друг въпрос и макар да се страхуваше от отговора, той бе длъжен да го зададе.

- Как е братът градинар?

- За жалост братът градинар предаде Богу дух малко след като го видя за последен път. Почина в резултат на полиорганна недостатъчност, причинена от хронична инфекция. Циреите, които виждаш, не са избили само по повърхността на тялото, те са и вътре. Всяко по-рязко движение води до спукването им и токсините от тях се вливат в организма. Когато нивата на токсините станат прекалено високи, органите просто отказват да функционират.

Атанасий отново погледна гърчещите се завързани за леглата братя и си представи как циреите ги разяждат, същите циреи, които можеха да се появят и по неговото тяло.

- И къде ще ни настаните? Тук няма място, а и съжителството с тези, които вече са развили болестта, обезсмисля налагането на карантина.

- Пазачите ще се погрижат. Аз и хората ми ще заемем останали пещери в изолационното отделение. Сигурен съм, че ще намерим подходящо решение.

Атанасий разсъждаваше трескаво, за да открие начин да се възползва от неизбежната изолация, на която щеше да бъде подложен.

- Мога ли да предложа нещо? Библиотеката бездруго е затворена, а освен това до нея може да се стигне, без да се минава през по-оживените части на планината. Можем да превърнем някоя от читалните в болнично отделение, без да притесним никого. В момента библиотеката не се използва, а е достагьчно изолирана и разполага с климатична система, която ще гарантира, че въздухът, който дишаме, няма да зарази останалата част от планината.

Сименон кимна.

- Ще предложа този вариант. Междувременно ти ще трябва да напуснеш тази стая и да изчакаш в коридора. Изпратихме хора да доведат и останалите водачи на гилдии. Исках да разговарям първо с теб, тъй като бях сигурен, че ще разбереш логиката и ще ми помогнеш да убедим останалите.

- Разбира се.

Точно в този момент се чу силно почукване по вратата. Брат Сименон отвори и видяха на прага объркания Аксел. Атанасий отиде при него, постави ръка на рамото му и го завъртя леко, за да не става свидетел на тази ужасна гледка.

Аксел обаче се откопчи, впери поглед в него с едва прикрито раздразнение и викна:

- Видя ли какво направи? Ти донесе тази чума!

- Да се надяваме, че не си прав - отвърна Атанасий. - Да се молим - за доброто и на двама ни - болестта да се окаже нещо друго.

79

Силните ветрове над Атлантика брулеха белия гълъб, изрисуван върху опашката на транспортния DC-9. Самолетът изпревари разписанието си и кацна на международното летище в Газиантеп в два часа и петдесет минути.

В три часа и три минути до самолета спря товарна платформа, на която качиха сандък с приблизителните размери на ковчег. Качи се и едър рус мъж с черни дрехи, който постави длан върху сандъка, сякаш се намираше в съдебна зала и полагаше клетва върху огромна Библия. Платформата спусна ковчега и мъжа до товарния микробус, чиито врати вече зееха отворени, а ключът бе поставен в контакта. Мъжът сам избута сандъка от платформата в микробуса, затръшна вратите и седна зад волана. Завъртя ключа и роботизираният глас на сателитната навигация започна да го упътва по предварително зададения маршрут. След четири минути мъжът изкара микробуса от контролно-пропускателния пункт и пое по страничния път, който обикаляше летището. Той го отведе до главния път, който прекосяваше планините, за да стигне до град Руин.

Мина без проблеми планинския проход и навлезе в покрайнините на града точно в три и половина. Гласът от арматурното табло го насочи към широкия Източен булевард, а оттам по околовръстния път, който заобикаляше Стария град и навлизаше в североизточната му част, известна като Сенчестия квартал, понеже лежеше в сянката на планината. След девет минути стигна до крайната точка на своето пътуване.

Дик вкара микробуса в склада, построен досами старата крепостна стена, спря до една рампа и изключи двигателя. Достъпът на по-тежки превозни средства в Стария град бе забранен, затова хранителните продукти и стоките, необходими за всекидневната дейност на кафенетата и магазините за сувенири, се превозваха със зъбчата железница. Фуникулерът, който приличаше на голямо и бавно увеселително влакче, минаваше директно през крепостната стена, след което навлизаше в подземен каменен тунел, в който пълзеше към върха на хълма, за да стигне до главния склад в Стария град.

След като се увери, че наоколо няма някой, Дик слезе от шофьорската седалка, взе количка за палети и отвори задните врати на микробуса. Издърпа сандъка и го откара с количката до самотния товарен вагон с отворена странична врата, който го очакваше пред входа на тунела. Качи сандъка в него, седна в кабинката в задната част на вагона и отвори съобщението в телефона си, за да прочете отново получените инструкции.

Вдигна капака на пулта за управление и натисна последния от трите червени бутона. Вагонът пое бавно-бавно, теглен по релсите от желязна верига и зъбни колела, но заради пневматичните гуми и електрическия двигател не издаваше никакъв шум, който да наруши нощната тишина. Навлезе в сумрачния тунел и започна да се изкачва. Целта му бе третата и последна спирка, разположена на самия връх на Стария град до улицата, която заобикаляше основите на Цитаделата.

Беше три часът и четирийсет и една минута.

Драган спря до грубо издяланата стена на Пещерата на даровете и погледна надолу през отвора. Приличаше на опърпана хищна птица, която дебне плячката си. Не забеляза никакво движение по озарените от натриеви лампи улици на Стария град, проснали се в подножието на Цитаделата като яркожълт килим.

Усети как нощният студ се прокрадва в изнемощялата му плът, но усети и още нещо, което му напомни за първия полъх на предстоящия дъжд, донесен от пролетния вятър, или за първите лъчи на слънцето, надзърнало иззад студените облаци, за да го стопли. Както океаните и моретата реагираха на лунното притегляне, така и клетките на тялото му реагираха на приближаването на Тайнството.

Скоро То щеше да се върне, да изпълни планината с пречистващата си сила, да огрее тялото му и да възстанови здравето на жалкото създание, в което се бе превърнал.

Двама пазачи с червени раса стояха до големия дървен рудан на повдигащия механизъм. Той бе надделял над страховете им, възползвайки се от амбицията им с обещанието да ги издигне до sancti в замяна на помощта им.

„Върнете Тайнството - бе им казал - и всичко ще се върне постарому“.

Това се отнасяше до Цитаделата, до sancti и... до самия него.

80

Дик усети включването на автоматичните спирачки и вагонът започна да намалява скорост. Високо пред него сиянието на натриевите лампи осветяваше последната спирка в тунела.

Краят на неговата мисия.

Бе изпълнен със спокойствие и удовлетворение. Щом натовареше сандъка на платформата и дръпнеше въжето на камбаната, мисията му щеше да приключи.

Щеше да бъде из-пъл-не-на.

Това бе една от любимите му думи, толкова съвършена като форма и съдържание. Дори самото ѝ изричане го караше да се усмихва доволно. По този начин се бе почувствал, когато бе открил Божието слово в затвора и бе запълнил празния съд на старото си аз.

Вагонът бавно спря и той слезе на перона. Складът бе с размерите на двоен гараж, покрай стените му бяха наредени стелажи за стоки, а в единия ъгъл бяха оставени електрокари, чиито акумулатори бяха включени в електрическата мрежа, за да се заредят през нощта. Стелажите бяха празни, всички стоки бяха заминали по предназначение. Стъпките му отекнаха в празното пространство, рикошираха от стените и се сляха с тихото жужене на електродвигателя на малкия кар, който Дик насочи към вагона. Натовари сандъка и се насочи към изхода на склада.

Усети полъха на нощния въздух, когато напусна склада и пое по рампата към улицата в подножието на цитаделата. Дървената платформа се намираше точно над него и до нея се стигаше по дървен мост.

И тъкмо стигна до моста, когато всичко се обърка.

Първо чу забързани стъпки. Трима или четирима души, ако се съдеше по звука. Обърна се инстинктивно и посегна под якето си за пистолета, но в този миг го заслепи ярка бяла светлина.

- Джеймс Харис. „Уърлд Нюз“. Какво има в този сандък?

Видя обектива на телевизионна камера под ослепителната светлина, а също и обвития в нещо като дунапрен микрофон да се насочват към него. Зачуди се дали да не стреля в прожектора, а после и по хората зад камерата, но се поколеба. Камерата вероятно излъчваше сигнал към някоя подвижна телевизионна станция, а може би дори предаваше директно.

Извади ръка изпод якето, но не и преди операторът да види пистолета и да фокусира върху него за секунда.

- В сандъка няма нищо - каза Дик. - Нямате никакво право. Изобщо не бива да сте тук.

- Имат моето разрешение - каза друг глас и напред пристъпи друг мъж. Едната му ръка висеше в клуп, прехвърлен през врата, а другата държеше полицейска значка.

Полиция и преса! Ужасна комбинация!

Не му оставаше нищо друго, освен да зареже мисията си и да си плюе на петите.

Пристъпи към камерата, усмихна се широко и вдигна ръце, сякаш се канеше да се предаде. Операторът отстъпи назад, но не бе достатъчно бърз. Дик свали рязко ръката си надолу и събори камерата на земята. Чу се чупене на стъкло, прожекторът гръмна и всичко потъна в мрак. А Дик се хвърли върху полицая.

*

Болка прониза ръката на Аркадиан и той падна по гръб на плочника. Извърна се и посегна към пистолета си, при което рамото му изтръпна в агония, но едрият мъж вече завиваше зад ъгъла на склада. След миг изчезна.

Никой нямаше намерение да го преследва. Всички бяха прекалено заинтригувани от основния фокус на ексклузивната история, която Аркадиан им бе обещал.

Операторът вдигна камерата и насочи обектива към капака на сандъка, а репортерът почна да го отваря, като не преставаше да коментира.

Аркадиан се изправи с мъка. Искаше да хукне след нападателя, но физическото му състояние не му позволяваше, затова закуцука към сандъка с надеждата там да го очаква добра новина.

Репортерът отмести капака и той падна на земята.

Вътре лежеше Лив, увита в бинтове и одеяла като мумия. Репортерът ѝ зададе няколко въпроса, но стана очевидно, че тя е упоена. Или поне така се надяваше Аркадиан, тъй като бе очевидно, че суматохата отпреди малко изобщо не я е обезпокоила.

Той допря пръсти до врата ѝ.

Имаше пулс.

Беше жива.

Драган наблюдаваше събитията, разиграли се в подножието на планината, като безпомощно божество, застанало на върха на своя Олимп. В мига, в който блесна прожекторът и едрият мъжага събори оператора и избяга, той разбра, че мисията се е провалила.

Видя как онези долу наобиколиха сандъка и вдигнаха капака. При вида на свитата вътре фигура нещо в него потрепна. Тя го привличаше и той трябваше да се хване за стената на пещерата, за да не полети надолу в бездната. Беше достатъчно близо, за да я види, но същевременно прекалено далеч, за да му е от полза. Смесени чувства бушуваха в душата му - искаше и да се разплаче, и да се разкрещи от гняв, и да убие някого. Не можеше обаче да направи нищо друго, освен да наблюдава как онези долу си тръгват и отнасят момичето.

81

По време на целия път из неравните калдъръмени улички на Стария град Аркадиан не се отдели нито за миг от Лив. Беше я прегърнал като баща, който успокоява детето си, въпреки че при всяко друсване остра болка пронизваше ранената му ръка.

Пътуваха с един от „луноходите“, както наричаха електрическите колички, наподобяващи тези за голф, но използвани за транспортиране на възрастните и инвалидите до подножието на планината. Точно в този момент Аркадиан бе склонен да се причисли и към едната, и към другата категория. Шофираше репортерът, а операторът обхождаше улиците с обектива на камерата си подобно на войник на пост. Не разговаряха, тъй като добре знаеха, че едрият мъжага, който ги бе нападнал, може да се крие някъде в сенките и да се опита да им устрои засада.

Когато се озоваха в подножието на Стария град, Лин се размърда неспокойно, събудена от друсането. Аркадиан въведе нужния код в клавиатурата и се усмихна, когато подвижната врата се отвори и разкри, че и втората част от спасителния план се развива според очакванията.

- Какво прави тази линейка тук? - попита репортерът.

- Аз я повиках. Не бях сигурен в какво състояние ще е заложничката. Спри до задната врата и ще ги помоля да я прегледат. Трябва да се уверим, че е добре, преди да разговаряш с нея.

Репортерът спря до паркираната линейка и натисна спирачките достатъчно рязко, за да разкрие раздразнението си. Сделката, която бе сключил с Аркадиан, му предоставяше ексклузивни права върху историята и сега той се боеше, че те ще му се изплъзнат.

Шофьорската врата на линейката се отвори и оттам слезе слаб мъж с бледо лице и дълга до раменете черна коса. Дойде при тях, наведе се над Лив и хвана китката ѝ.

- Пулсът е слаб - каза след няколко секунди. - Кръвното налягане е ниско. - Повдигна единия ѝ клепач и насочи фенерче към окото ѝ, сетне направи същото и с другото око. - Зениците са свити, но реагират. Прилича ми на натравяне с барбитурати. Ще ѝ сложа кис- лородна маска, ще ѝ дам глюкоза, но трябва незабавно да я настаним в болница, за да установим с какво е упоена и да прочистим организма ѝ от него.

Отвори вратите на линейката и извади оттам сгъваема количка. Разтвори краката ѝ и те издрънчаха върху паважа.

- Помогнете му - каза Аркадиан. - Сам бих му помогнал, но не съм в състояние...

- Продължавай да снимаш - нареди репортерът на оператора и помогна на лекаря да настани Лив върху количката.

Дългокосият медик я привърза с колан, после бутна количката с рамо, за да я намести в линейката.

Репортерът се обърна към Аркадиан.

- Нали каза. че можем да вземем интервю от нея?

- Да, но първо трябва да се погрижат за нея в болницата. Не би искал да застрашиш здравето ѝ заради репортажа си, нали?

Лекарят запали двигателя на линейката и сигналните лампи на покрива ѝ започнаха да се въртят и да хвърлят ярки синьо-червени отблясъци върху сивотата на старите крепостни стени.

- Ще държа останалите журналисти настрани, обещавам - каза Аркадиан. - Така че най-добре да отида в болницата, за да се погрижа за това. - С тези думи се настани на мястото до шофьора и затръшна вратата. - Ще се срещнем в болницата. Попитай за мен на рецепцията. Там ще те упътят.

И линейката потегли.

Репортерът скочи зад волана на новинарския си микробус и запали двигателя. Включи на скорост и натисна педала на газта веднага щом операторът се настани на седалката. Бусът сякаш се спъна, раздруса се и воланът се извъртя надясно. Репортерът се опита да го овладее, но след няколко метра натисна спирачката и скочи, за да види какво не е наред.

Едната предна гума бе спукана от дървена летва с набити в нея пирони. Репортерът метна летвата встрани и тя изтрака на паважа. Саботаж! Той вдигна поглед и видя как линейката завива зад ъгъла и изчезва.

- Наистина ли става въпрос за свръхдоза барбитурати? - попита Аркадиан.

Шофьорът поклати глава.

- Едва ли. Вероятно са ѝ давали някакви барбитурати, но концентрацията им не е опасна. Тя е контактна, кръвното ѝ е нормално. Бях ли убедителен? Нямам голям опит с пациенти, които още дишат.

Шофьорът бе доктор Бартоломю Райс, старши патолог в отделението за съдебна медицина. Двамата с Аркадиан бяха работили по стотици случаи и полицаят знаеше, че Райс е единственият човек, който може да се справи с подобна задача - да осигури линейка и да изиграе убедително ролята на лекар - за толкова кратко време.

- Накъде сега? - попита Райс, след като изключи сирената и светлините, намали скоростта и насочи линейката към опустелите улици на Руин.

- Карай на изток, докато излезем от града - отвърна Аркадиан. Тъкмо минаваха покрай градската болница. - Ще ти кажа, когато наближим.

82

Ватиканът

Резкият звън на телефона извади кардинал Клементи от кошмара, който сънуваше. Погледна часовника до леглото си. Бе малко след четири сутринта: най-неподходящото време за телефонно обаждане. Посегна към слушалката в мрака и я вдигна, за да сложи край на звъненето.

- Ало?

- Колко бързо можеш да включиш компютъра си и да се свържеш със защитения ви срещу хакерски атаки сървър? - попита Пентанджели, американският член на Групата.

- Десет минути - отвърна Клементи, който вече се бе събудил напълно. - Трябва да отида в кабинета.

- Побързай. Ще ти изпратя нещо, което трябва да видиш.

Връзката прекъсна.

След осем минути вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж на Апостолическия дворец и Клементи веднага чу звъна на телефона в кабинета си. Забърза намръщен по коридора: притесняваше се, защото Светият отец спеше в съседната стая. Неговият апартамент бе разположен в друга сграда, която се намираше отвъд Сикстинската капела. Бе тичал през целия път, вярно, със скоростта, която позволяваше добре охраненото му тяло. Треперещата му ръка едва успя да пъхне ключа в ключалката и когато се озова в потъналото в мрак помещение, Клементи събори на пода купчина вестници в стремежа си да стигне по-бързо до телефона и да го накара да млъкне.

- Да - каза той задъхано.

- Провери ли електронната си поща?

Клементи се стовари на стола си.

- Сега... влизам... в нея. - Пое си дъх, сърцето му биеше бясно, треперещите му пръсти тракаха по клавиатурата.

В тайната му електронна поща го очакваха две съобщения, едното изпратено от мястото на проучванията в Ирак, а другото нямаше нито предмет на съобщението, нито подател. Предположи, че е изпратено от Пентанджели. Отвори го, при което се появи прозорец и автоматично започна излъчването на видеоклип.

Началните кадри бяха прекалено тъмни, а камерата така подскачаше, че не можеше да се види нищо. Постепенно картината се стабилизира и на ярката светлина на прожектора се появи стреснат русокос мъжага в черни дрехи, който буташе голям сандък. Клементи едва не припадна от ужас, когато осъзна какво се разиграва пред очите му.

- Това, което виждаш, е необработен материал, изпратен ми от един от моите старши продуценти. Канеха се да го излъчат ексклузивно по време на следващата емисия новини, но аз ги спрях. Всички копия вече са унищожени. Единственото доказателство, че това се е случило, е клипът, който гледаш в момента.

Картината се изгуби, после камерата отново се стабилизира и показа свалянето на капака на сандъка. Обективът фокусира върху спяща млада жена, свита в сандъка, след което показа общ план с Цитаделата за фон. Едва ли можеше да бъде по-лошо!

- Веднага след като материалът е заснет, момичето е отведено с полицейски ескорт в градската болница в Руин... но така и не е постъпило там. Изчезнало е. Отново. Доколкото си спомням, ти каза, че ще решиш проблема - Клементи нямаше как да пропусне подигравката в гласа на Пентанджели, - затова, кажи ми, моля, къде е момичето.

Клементи обмисли възможността да излъже, да съчини набързо някаква история, че уж момичето е под наблюдение и ще бъде елиминирано до час, но през последните няколко дни бе дал толкова много подобни обещания, че не намери в себе си сили да изрече тези думи.

- Нямам представа - призна той.

Пентанджели въздъхна тежко и продължи:

- Не знам защо ти е толкова трудно да се справиш с тази бъркотия. Не забравяй, че в случай на провал ти ще загубиш най-много. Нашето участие в случая - като изключим обстоятелството, че сме отпуснали кредит на църквата - не може да бъде доказано. Ние ще си получим парите по един или друг начин, независимо дали в брой, или в недвижими имоти. Знаеш ли, парцелът, на който се издига „Сейнт Патрик“¹⁷¹ в центъра на Манхатън, сигурно ще струва към четвърт милиард долара, ако излезе на пазара. Затова на твое място бих зарязал всичко останало и бих съсредоточил усилията си върху откриването на тези хора преди да са направили нещо непоправимо. Между нас казано, ние притежаваме повечето радио- и телевизионни станции по света, но все пак не притежаваме всички. Не разчитай, че втори път ще успеем да потулим подобна история. Време е да въведеш ред в собствения си двор, кардинале. Уведоми ме, когато приключиш.

83

Лив долови шумове и движения - достигнаха до нея през мекия пашкул на медикаментозния сън. Бяха по-различни отпреди, вече не долавяше равномерния шум на самолетни двигатели, а нещо по-тихо. Долови скърцане на гуми, усети лекото подрусване на автомобил, който се движи по неравна повърхност. А после скърцането спря. Отвори се врата и когато в колата се качи още някой, Лив усети амортисьорите ѝ да клякат. Навън бе тъмно, сигурна бе в това, макар очите ѝ да си оставаха затворени. Долови нощта, която се прокрадваше през отворената врата, и чу нощните звуци: сухото скрибуцане на щурците, лекия полъх на хладния ветрец.

Който и да се бе качил в автомобила, бе застанал близо до нея и я оглеждаше. Представи си как огромният русокос похитител се кани да ѝ бие поредната инжекция, която да я превърне в пленник на собственото ѝ тяло. Искаше ѝ се да скочи и да побегне в нощта, но знаеше, че тялото ѝ е прекалено слабо и няма да ѝ се подчини. Подготви се за убождането на иглата. А после някой каза:

- Лив?

Тя отвори с мъка очи и се опита да ги фокусира. Фигурата, надвесена над нея, бе озарена от прекалено ярка светлина, за да я различи добре, но знаеше кой е това.

Гейбриъл се усмихна, когато я видя да отваря очи, и тя също се усмихна, но мислено, после протегна ръка, за да докосне лицето му, отново мислено, тъй като ръката ѝ продължи да лежи неподвижно, а лицето ѝ си остана безизразно като маска. Все още не бе успяла да се измъкне от затвора на химикалите, с които я бяха тъпкали. И макар да се наслаждаваше на този миг, спомените за кошмара се върнаха. Последния път, когато се бе събудила от сън, бе открила Гейбриъл да стои на прага на хотелската ѝ стая, погълнат от пламъци. Образът му се размаза, когато очите ѝ плувнаха в сълзи, но тя премигна няколко пъти и отново отвори очи. Искаше да се взира в него колкото се може по-дълго, дори наистина да бе илюзия.

Той протегна ръка и изтри една сълза с палеца си, сетне се наведе и я целуна. Едва когато устните му докоснаха нейните и тя почувства топлия му дъх върху кожата си, разбра, че това не е сън. Той наистина бе тук.

„Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря“, беше ѝ казал при последната им среща.

И макар тя да се бе провалила, при това ужасно, и да не бе спазила своята част от уговорката, той, незнайно как, бе удържал на думата си.

- Всичко е наред - прошепна Гейбриъл и думите му подействаха като вълшебство, което прогони зловещата магия от нея. - Спи сега. Ще поговорим пак, когато си починеш.

Хвана ръката ѝ и я задържа в своята, а тя затвори отново очи и потъна в спокоен сън.

84

Ватиканът

Клементи преглътна сухо. Очите му се взираха в мрака на кабинета, без виждат нищо. Бе обещал да позвъни на Пентанджели веднага след като се свърже с оперативните си агенти и установи какво се е случило. Последният доклад, изпратен от летището в Ню Джърси, лежеше на бюрото му. Бе набрал номера, изписан на листа, но никой не се бе обадил. В съседната стая нещо изтрополи, после се чу стържене на стол по пода. Негово светейшество се бе събудил, несъмнено от телефонния звън.

Кардинал Клементи запали настолната лампа и тя освети разпилените по пода вестници, които бе съборил в бързането си да вдигне телефона. Той клекна и започна да ги събира, в случай че на папата му хрумне да влезе в кабинета му. Ако го попиташе какво прави тук по това време, щеше да отговори, че е нещо свързано със световните финансови пазари. Негово светейшество винаги се отегчаваше от разговори за пари и в това се криеше една от причините за проблемите на църквата.

Докато поставяше последния вестник на бюрото, погледът му се спря на заглавието на първа страница. Там бяха публикувани две снимки, едната на Лив Адамсен, другата на Гейбриъл Ман. Заглавието над тях гласеше: БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ - ВЕРОЯТНО УБИТИ?

Заля го вълна от чиста, неподправена омраза. Как смееха тези хора, тези нищожества, да му причиняват подобни проблеми?

Погледна екрана на компютъра, за да провери колко е часът, и забеляза получения имейл, който още не бе отворил. Бе изпратен от д-р Харзан, ръководителя на операцията в пустинята. Бе го пропуснал заради телефонния звън и спешната нужда да прочете другото съобщение. Сега обаче го отвори и прочете кратката, но чудесна новина. Това бе същинско чудо, подобно на онова, което сътворяваха слънчевите лъчи, проникнали през буреносните облаци! Това бе отговорът на дългогодишните му молитви!

Открихме го! То е много, много по-голямо,

отколкото се надявахме!

Клементи прочете и препрочете съобщението. Цялата умора и напрежение от последните седмици - години дори - се разтопиха, озарени от топлината, излъчвана от тези няколко простички думи.

Бяха го открили, заровеното в пустините на Северен Ирак и скрито през хилядолетията - за да бъде намерено от него за още по-голяма прослава на Господ.

85

Когато Лив се събуди, навън вече бе светло.

Отново сънува същия сън, но този път с известни разлики. Сега кръстьт с формата на Тау се издигаше не в непрогледен мрак, а насред пустиня, над която се бе спуснала нощ и месечината грееше на озарения от безброй звезди небосвод. Бе сън, изпълнен с безпокойство и страх, но нищо страховито не се бе случило в него. Просто си бе стояла в пустинята, вперила поглед в чезнещата на хоризонта луна, скрила се постепенно отвъд морето от пясък, преди самата тя да изчезне и... да се събуди.

Лежеше на долния ред на двуетажно легло в дървена барака, която напомняше за летните лагери, на които бе ходила като дете. В спалното помещение се носеше същата миризма на дърво, прах и слънчева светлина. Някъде наблизо съскаше кафеварка и стомахът ѝ изкурка в отговор на аромата, който долиташе от нея. Направи опит да седне в леглото и - за нейно най-голямо облекчение - тялото ѝ се подчини. Въздействието на приспивателните, които ѝ бяха давали, отслабваше, но устата ѝ бе суха, което бе обичаен страничен ефект при упойване.

Стана от леглото, изправи се бавно и провери дали е в състояние да пази равновесие. Усещаше мускулите си сковани. Стаята се залюля пред очите ѝ и тя се хвана за металната рамка на леглото. Главата ѝ пулсираше, а някъде зад очите ѝ се надигаше болка. При други обстоятелства би взела аспирин и би се върнала в леглото, но ароматът на кафе я подмами да продължи. Нуждаеше се от кофеин и течности. Но най-много от всичко искаше да види Гейбриъл.

Откри го в съседното помещение, седнал на една маса с доктор Аната и инспектор Аркадиан. Тримата се бяха надвесили над стара карта, затисната с бележник с кожена подвързия и лаптоп, свързан с мобилен телефон.

Гейбриъл стана да я посрещне. Изглеждаше неуверен и леко притеснен, сякаш не знаеше какво да направи. Лив реши проблема му, като се хвърли към него и го прегърна. Той носеше пуловер и тя усети мекия плат върху лицето си, както и познатия отпреди аромат на кедри и цитруси. Отдръпна се и го погледна в очите.

- Само проверявам дали си истински - каза с дрезгав глас. - Често те сънувах, но сънищата невинаги бяха приятни.

Гейбриъл се усмихна.

- Истински съм - отвърна, придърпа един стол и и помогна да седне. - Искаш ли да закусиш? - попита, сякаш бяха излезли на пикник с приятели и тя страдаше от лек махмурлук.

На масата се появиха хляб, ябълки и бурканче с мед и масло и при вида им гладът застърга още по-силно стомаха на Лив. Ако обстоятелствата бяха по-различни, закуската би могла да бъде наистина приятна. Гейбриъл ѝ наля кафе от една кана, сложи вътре лъжица мед и го разбърка. Тя отпи от сладката течност, наслаждавайки се на това как галеше небцето ѝ, изпълваше празния ѝ стомах и вливаше в организма ѝ обединената мощ на кофеина и меда.

Погледна картата на масата - на нея бяха изобразени Източна Турция, Сирия, Йордания и Ирак - и попита:

- Къде отиваме?

Настъпи неловко мълчание.

- Не сме съвсем сигурни - призна Гейбриъл. - Аз... не успях да открия Звездната карта. Някой ме е изпреварил. Атанасий, монахът, който ми помогна да проникна в планината, ще провери в архивите и ще се опита да открие какво се е случило с нея.

Макар думите му да бяха равносилни на смъртна присъда за Лив, тя долови разочарованието в гласа му и ѝ се прииска да го прегърне и да го успокои, че всичко е наред.

- Значи ще чакаме - весело заяви Лив, като се помъчи да го каже бодро и оптимистично.

Отново настъпи неловко мълчание, нарушено този път от доктор Аната.

- Не можем да си позволим да чакаме. Проучих някои древни карти и други документи, които смятам, че биха могли да ни насочат в правилната посока. - Говореше тихо и премерено, по начин, който силно обезпокои Лив. - Открих нещо... всъщност две неща: едното може да ни е от голяма полза, другото - не толкова.

Като криминален репортер Лив бе работила върху материал, посветен на онова, което полицаите наричаха „скръбни вести“, най-омразната част от работата на всеки детектив от отдел „Убийства“. Ставаше въпрос за посещенията при семействата на жертвите, чиято цел бе една - да им съобщят трагичната вест, че любимият човек никога няма да се прибере у дома. Като част от проучванията си Лив бе изследвала и специфичните промени в езика на тялото и овладяната интонация, с която полицаите съобщаваха най-неприятната от всички вести, и сега разпозна тези издайнически признаци в поведението на доктор Аната.

- Действахме, изхождайки от предположението, че обратното броене е започнало в мига, в който си освободила Тайнството. Но след като се запознах с древните системи за измерване на времето, разбрах, че сме сгрешили - каза доктор Аната, взе подвързания с кожа бележник от масата и го отвори някъде по средата. - Според Огледалното пророчество ти трябва да намериш Дома на Звездната карта в рамките на една пълна фаза на луната. Първоначално приложихме съвременното си разбиране за времето като нещо относително. За нас даден период от време може да започне когато си пожелаем, тъй като разполагаме с часовници, които да го измерят. Древните обаче не са разполагали с нищо освен с фиксирания ритъм на природата, затова времето за тях е било нещо абсолютно. Следователно изразът, който преведохме като „до края на първо пълнолуние“, не се отнася до двайсет и осем дневния лунен месец, който би трябвало да започне с освобождаването на Тайнството. Преводът всъщност гласи „до края на пълната фаза на луната“. Става въпрос за фиксиран период, в рамките на който трябва да се случат всички тези събития, и този период е пълната фаза на луната.

Сега Лив проумя защо тонът и поведението на доктор Аната ѝ се бяха сторили толкова ужасяващо познати. Подобно на детективите, които чукаха на вратите на нищо неподозиращи хора, тя се бе нагърбила със задачата да ѝ съобщи тъжната вест. Само че този път не носеше вести за някой труп в моргата, а правеше прогноза за вероятността ѝ да оцелее.

- С колко време разполагам?

- Сегашната фаза на луната завършва утре вечер - отвърна Гейбриъл с напрегнат, но овладян глас. - Разполагаме с два дни, за да открием древното местоположение на Едем. В противен случай Тайнството ще умре в теб, ти ще също ще умреш, а Бог знае какво ще се случи с всички останали.

Лив погледна през мръсния прозорец към стройната редица дървета навън. Цветчетата валяха от клоните им като сняг, а ниско над хоризонта на фона на изсветляващото небе се издигаше лунният диск.

- Каза, че си открила две неща - проговори тя, докато наблюдаваше как луната чезне, досущ като в съня ѝ, който сега придобиваше съвсем друг, зловещ смисъл.

Доктор Аната завъртя лаптопа така, че Лив да види екрана.

- Намерих това.

На дисплея се бе появила снимка на счупена глинена плоча.

- Това е Imago Mundi, най-старата известна карта на света, част от постоянната изложба от вавилонски артефакти в Британския музей. Imago Mundi означава буквално „карта на света“ и мнозина смятат - включително и аз, - че е вдъхновена от Звездната карта.

Лив се наведе и огледа снимката. Горната част на плочката бе гъсто изписана с непознати символи, а под тях бяха очертани две идеални окръжности - разположени една в друга, - в центъра на които имаше друг символ, който Лив мигом разпозна като Тау.

- Стигнах до извода, че ако тази карта наистина е вдъхновена от Звездната, двете би трябвало да следват сходни принципи и да притежават сходни характеристики. Картографията спазва определени правила, за да гарантира, че възможно най-голям брой хора ще успеят да интерпретират картите. Горната част на съвременните карти например винаги сочи на север, океаните винаги са оцветени в синьо и така нататък. Тази карта също има една обща характеристика с всички останали карти от този период - каза д-р Аната и посочи знака Т в центъра на кръга.

- Този символ винаги е в центъра, а всичко останало е разположено спрямо него. В миналото учените са предполагали, че това е Тау и посочва местоположението на Руин, тъй като Цитаделата е свързана с него от хилядолетия. Но когато през XIX век започнали да разшифроват клиновидното писмо, осъзнали грешката си. Горната черта символизира всъщност река, а пресечната точка е град, край чиито стени е минавала тази река. - Доктор Аната посочи символа отдясно на кръста. - Вавилон. По онова време той е бил най-големият град на земята и център на цивилизования свят. Съвсем естествено е първите картографи да го поставят в центъра на всичко.

- И смятате, че това се отнася и до Звездната карта?

Доктор Аната кимна.

- Търсенето на Едем би трябвало да започне от мястото, където са започвали всички подобни търсения в древността, или с други думи, от мястото, където някога се е издигал Вавилон. - Тя посочи с пръст, украсен със сребърен пръстен, едно място на картата. - Ал Хилах в провинция Бабил, южната част на Централен Ирак.

Лив погледна Гейбриъл, чието лице се бе изкривило в болезнена гримаса. Той се взираше в мястото, където някога бе загинал баща му.

- В такъв случай да натоварим джипа и да тръгваме - каза Гейбриъл и се надигна от стола си. - Границата е на няколко часа оттук. Нямаме много време.