Ключът

47

Бадият ал Шам,

провинция Ал Анбар, Западен Ирак

Нищо на света не може да се сравни с нощта в пустинята.

Същият разреден въздух, който предлага толкова слаба защита от изпепеляващото през деня слънце, след залез отнема всяка топлина и пропуска невъобразим студ, дошъл сякаш от дълбокия космос. Да не забравяме и звездите: милиони, милиарди звезди, изпълнили небето с безброй точици светлина, които хвърлят едва доловимо сияние върху всичко.

Бедуините използваха звездите, за да пътуват нощем, очите им, привикнали с особеностите на пустинята, бяха в състояние да различат светлини, които оставаха недоловими за жителите на градовете. Сега Дух използваше това умение, за да се ориентира из козите пътеки, прорязали каменистата пустош, следвайки линията, очертала гърба на дракона. Запътил се бе към място, което бедуините наричаха Земя на жажда и ужас.

Сирийската пустиня заема площ от над половин милион квадратни километра. Пустош. Погледната отгоре, прилича на зараснала и покрита с твърда коричка рана върху лицето на земята, заела не само части от Сирия, но и от Северен Ирак, Йордания и Саудитска Арабия. В сърцето на пустинята няма нито селища, нито пътища. По време на Иракската война тук се бяха крили бунтовници, използвали праисторическата жестокост на пустинята като своя основна защита срещу високотехнологичната мощ на съвременната военна машина. И не бяха сбъркали: в пустинята машините се развалят, пясъчните бури правят въздушната подкрепа невъзможна, дори най-модерните системи за термонаблюдение ослепяват, когато някой се скрие под нещо толкова елементарно като нагорещени от слънцето камъни. Невъзможно е да се воюва срещу хора, на чиято страна са земята и природата.

Бунтовниците бяха използвали пустинята като своя основна оперативна база, за да попълват запасите си с хора и оборудване, които преминаваха през слабо охраняваната граница със Сирия. Едва след като нашествениците превзеха всички населени пунктове, те се оттеглиха в по-големите градове и оставиха новото правителство да се справя с по-традиционните заплахи като терористичните актове, извършвани с помощта на заложени край пътища бомби, или отвличанията. Сега пустинята отново бе празна. Въпреки това Дух яздеше в нощта, преследван от усещането, че не е сам.

Забеляза първите признаци, че нещо не е наред, няколко часа преди изгрев, когато луната едва бе започнала да изгрява и студът бе придал на въздуха кристална прозрачност и яснота. Видя в далечината смътните очертания на тъмна сянка, простираща се чак до иначе равния като тепсия хоризонт. Слезе от коня и продължи приведен, за да не позволи на някой наблюдателен тип с термокамера да забележи излъчващата топлина човешка фигура на фона на студеното небе.

Когато приближи достатъчно, установи, че тъмните очертания наистина принадлежат на сянка, хвърляна от луната върху голяма купчина камъни и пръст, струпана непосредствено до изкоп в земята. Наведе се още по-ниско и накрая запълзя към него. Спираше от време на време, за да се ослуша, но чуваше само шепота на вятъра.

Дупката бе дълбока само метър, което означаваше, че е прекалено плитка. Купчината камъни и пръст, която хвърляше толкова дълга сянка, не би могла да бъде изкопана от нея. Насред дупката стърчеше скала с размерите на каруца. Огромният камък бе разкопан донякъде, след което бе зарязан, сякаш хората, които са направили това, внезапно са изгубили интерес. Дух пропълзя върху купчината и когато се изкачи върху нея, успя да огледа околния терен.

Откри още няколко дупки, всяка с диаметъра и дълбочината на първата. В центъра на всяка имаше по един голям полуразкопан камък. Като че ли някой огромен звяр бе копал тук, за да намери нещо, което е изгубил.

Една от дупките бе значително по-широка и по-дълбока от останалите. Дух запълзя към нея, за да я огледа.

Дупката бе дълбока цял етаж, а по периферията ѝ се виеше спираловидна рампа, достатъчно широка, за да слезе по нея кон. На дъното се виждаше черно петно, което явно бележеше входа на пещера. Това бе една от чудатостите на Сирийската пустиня. Големи райони от нея бяха надупчени като термитници от обширни подземни лабиринти, издълбани преди милиони години от води, текли през утаечните скали. В такива пещери човек можеше да скрие цял батальон войници и оборудване, стига да знаеше къде да ги открие, разбира се. Това бе една от причините толкова време вече никой да не успяваше да залови Дух. Ако онези, които бяха изкопали тези дупки, все още бяха наоколо, най-вероятно се бяха подслонили в пещерата, за да потърсят спасение от хапещия студ на нощта.

Той наблюдава входа на пещерата известно време, но не забеляза никакво движение освен бавно променящите се с въртенето на земята очертания на лунния сърп. Във въздуха не се издигаше дори тънка струйка дим, която да подскаже присъствието на хора в пещерата. Който и да бе изкопал тези дупки, с каквато и цел да го бе направил, отдавна си бе отишъл. Дух пропълзя към ръба на кратера, спусна се по рампата и се приближи, без да откъсва поглед от потъналия в кадифен мрак отвор на пещерата. Когато се озова вътре, се ослуша, после извади фенерчето от джоба си и го включи.

Миниатюрната крушка грейна със силата на ядрена експлозия и Дух трябваше да заслони очите си. Пещерата беше празна, нямаше и следа някога да е била обитавана, всъщност нямаше следа от... нищо. Изкопаването ѝ бе погълнало сериозни ресурси и бе отнело доста време и след като мястото нямаше никаква стойност от гледна точка на археологията или геологията, причината трябваше да се крие другаде. Самият факт, че тази пещера изобщо е била разкопана, означаваше, че някой е искал да скрие нещо тук или пък вече го е скрил, след което то е било изнесено. Дух огледа помещението за последен път, после изключи фенерчето и тръгна към изхода.

Сега нощта му се стори още по-тъмна и той примигна, за да привикнат очите му отново с мрака, после излезе от кратера и огледа околността. Забеляза слабите отпечатъци в пръстта - заобикаляха изкопа и продължаваха към място, на което се очертаваха коловози, пресичащи пустинята и сливащи се с хоризонта на изток, където първите лъчи на зората вече започваха да обагрят нощното небе. Дух се обърна натам и погледна звездите. Нещо не беше наред. По това време на годината слънцето изгряваше в съзвездието Близнаци, но изгревът се намираше вдясно от него. Явно това не бе изгряващото слънце, а нещо друго, нещо, което бе достатъчно голямо, за да озари непрогледния мрак на пустинята.

Имаше само едно нещо, достатъчно ярко, за да направи това от подобно разстояние. Селище.

48

Ню Джърси, САЩ

Когато Лив най-сетне успя да мине през паспортната проверка на международното летище „Либърти“ в Нюарк, минаваше три сутринта. Сама не знаеше как, но бе издържала и бе останала будна по време на дванайсетчасовия полет. Вероятно комбинацията от изпитото кафе и страха от това, което би могло да се случи, ако заспи, не ѝ бяха позволили да затвори очи. В резултат на това, когато се озова в полупразния, но яркоосветен - толкова ярко, че главата я заболя - салон на летището, тя бе твърде напрегната и изнервена и бе на крачка от това да припадне от умора.

Един чистач буташе голяма машина за миене на пода, която танцуваше своя потискащо бавен валс пред съсипаните от умора пътници, което наблюдаваха движенията ѝ от единственото работещо кафене, където - за да останат будни - се наливаха с кафе от големи картонени чаши. На изхода на терминала се бяха строили неколцина униформени шофьори, които държаха в ръце табелки с имена, изписани с най-различни почерци. Гледката сякаш върна Лив във времето. Когато самата тя бе кацнала в Турция преди седмица, също бе видяла името си изписано на подобна табелка. Така се бе запознала с Гейбриъл. Огледа редицата лица, застинали във въпросителни изражения. Добре осъзнаваше, че той не би могъл да е тук, не би могъл да я чака, но въпреки това продължи да се оглежда за него. Макар да го познаваше съвсем отскоро, той вече ѝ липсваше.

Тръгна към изхода и тъй като не носеше багаж, бързо изпревари останалите пътници. Нощта бе превърнала стъклените врати на изхода в тъмни огледала. Когато ги доближи, Лив не можа да се познае в тях. Забеляза тъмните кръгове под очите си, смачканите дрехи, увиснали от измършавялата ѝ фигура. Сякаш се бе завърнала съвсем различен човек от онзи, който бе излетял от това летище. Направи поредната крачка към това странно, непознато отражение на самата себе си и автоматичните врати се отвориха, образът ѝ изчезна и тя се озова сред нощния мрак.

Дик също успя да изпревари тълпата пристигащи пътници. И той пътуваше само с ръчен багаж, тъй като трябваше да е мобилен. Някои от пътниците се бяха заобиколили с купища багаж. Дик възприемаше това като построяването на своеобразен затвор. Предпочиташе да е в състояние да реагира мигновено на всяка ситуация, вместо да се тревожи какво или кого оставя зад себе си - това бе истинската свобода. Никога не се замисляше за чувствата на другите хора - ако го правеше, нямаше да е в състояние да върши работата си толкова добре.

Тръгна през залата за пристигащи, като спазваше известна дистанция между себе си и Лив. Следеше я с периферното си зрение, докато проверяваше съобщенията на телефона си, влязъл в ролята на поредния съсипан от дългия полет бизнесмен, който не може да се откъсне от своето блекбери. Когато Лив излезе през вратата, Дик ускори крачка. Благодарение на часовата разлика бяха кацнали в Нюарк във възможно най-подходящия момент. От гледна точка на статистиката, в три сутринта бе най-тихо и имаше най-малко хора, което увеличаваше възможностите му.

Навън се оказа по-студено от очакваното, но това също бе от полза за Дик. Студът караше хората да си стоят у дома.

Слу-чай-ност.

Огледа района за тъмни местенца и евентуални свидетели. Неколцината таксиметрови шофьори седяха в колите си с включени двигатели и климатици. Най-близкият го изгледа с надежда, но видя, че Дик не му обръща внимание, и продължи да чете вестника си.

Дик не изпускаше от поглед русите коси на момичето, които блестяха в мрака и изглеждаха дори още по-светли благодарение на ярката светлина на натриевите лампи. Лив подмина таксиметровата стоянка - очевидно се бе насочила към автобусната спирка. Качеше ли се на рейса, това можеше да се превърне в проблем. Щеше да се наложи да скъси дистанцията, за да не я изгуби, а нищо чудно тя да го бе запомнила от полета. Дик не искаше да я плаши... засега.

Подмина таксиметровите коли, като се преструваше, че гледа нещо върху екрана на телефона си, докато всъщност се оглеждаше за полицаи и охранителни камери. След единайсети септември терминалите на всички летища бяха буквално претъпкани с охранителни камери. Човек не можеше да си почеше носа, без някой охранител да го заснеме от поне пет различни ъгъла. За щастие момичето се бе отдалечило от входа, където по принцип бяха съсредоточени най-много камери. Сякаш само се тикаше в ръцете му, сякаш само искаше да стане негова жертва. Надяваше се да я спипа насаме, за да може да си поговори с нея, но практичната му натура надделя над онази част от него, която искаше да се позабавлява с Лив. Сега бе най-добрата му възможност. Вниманието на таксиметровите шофьори бе насочено към изхода на терминала, камерите също гледаха натам, а наоколо нямаше жива душа. Момичето стигна спирката и огледа празната улица. Нямаше автобус. Нямаше и други чакащи.

Дик взе решение.

Заобиколи две спрели таксита и тръгна напряко към спирката с надеждата да приключи преди от летището да са излезли още хора. По време на полета бе прекарал доста време, без да откъсва поглед от изящната извивка на врата ѝ, присвивайки ръце в скута си, докато си представяше как сключва длани около шията ѝ. Беше си представял дори звука, който щеше да издаде вратът ѝ, когато го счупеше: пук! - като гризина или столче на чаша за вино.

Приближи спирката тъкмо когато Лив вдигна очи и започна да се оглежда. Изглеждаше толкова дребничка в сравнение с него, че той можеше да застане пред нея и да скрие цялото ѝ тяло със своето. Никой нямаше да го чуе, когато я попиташе дали знае кога ще пристигне автобусът, никой нямаше да го види, когато щеше да извие главата ѝ назад, щом отвореше уста, за да му отговори. Оставаха му едва няколко крачки, когато тя се обърна и направи нещо съвсем неочаквано.

Помаха с ръка.

Дик се обърна натам, накъдето гледаше Лив. Към тях се насочиха автомобилни фарове. Колите нямаха право да паркират в лентите, предназначени за автобуси, но когато автомобилът приближи, Дик разбра защо този спря точно там. Беше полицейска патрулка.

Той вдигна телефона до ухото си, подмина Лив и се насочи към близкия паркинг, докато с другата си ръка ровичкаше в джоба си, търсейки несъществуващите си ключове за несъществуващия си автомобил. Приличаше на поредния бизнесмен, върнал се от уморителна командировка.

49

Лив седна в полицейската кола и побърза да затвори вратата, за да намери спасение от нощния студ.

- Божичко, Лив, изглеждаш ужасно!

Тя погледна месестото, кръгло като месечина лице на сержант Скай Уилямс и се усмихна. Това бяха единствените искрени думи, които чуваше от дни.

- Съжалявам, че те помолих да дойдеш по това време - извини се тя, докато закопчаваше колана си, а полицейската патрулка се отдалечаваше от тротоара. - Когато ти позвъних, изобщо не съобразих часовата разлика.

Той прие извинението ѝ с махване на ръка, без да откъсва поглед от пътя.

Лив познаваше Скай Уилямс от почти десет години. Истинското му име бе Уилям Годлевски, но подобно на мнозина други полицаи от полски произход, той го бе съкратил и поамериканчил, за да няма проблеми с непроизносимата си фамилия. Бе един от първите полицаи, с които Лив се бе запознала по време на своите журналистически разследвания. По онова време Скай също бе новобранец и може би това им бе помогнало да се сближат - двама новаци, опитващи се да намерят място под слънцето в света на големите. Учудващо бе, че за толкова много години така и не се бе издигнал до нещо повече от сержант. Бе един от най-добрите полицаи, които Лив познаваше, но станеше ли въпрос за отчети и доклади, бе доста немарлив. Три пъти се бе провалял на изпитите за детектив. Освен това не беше и подмазвач. Просто не го биваше да лиже задници. Бе достатъчно умен, за да разбира, че това се отразява благоприятно на кариерата, но ако смяташе, че началникът му е глупак, щеше да му го каже право в очите. В него имаше нещо ужасно безкомпромисно, което изглеждаше едновременно благородно и дразнещо. Тъкмо затова Лив бе позвънила именно на сержант Уилямс от Турция с молба да я посрещне на летището. Той беше полицай от старата школа, напомняше ѝ за героите от онзи филм - „Недосагаемите“, затова тя му имаше безгранично доверие.

- Искаш ли да поговорим за нещо, или не? Дават те по новините вече няколко дни. Когато те видях да стоиш на спирката, не знаех дали да ти предложа да се качиш в колата, или да ти поискам автограф.

Лив нахлупи бейзболната шапка още по-ниско, за да скрие лицето си, и потъна в седалката. Изобщо не се бе сетила, че случилото се в Руин ще бъде отразено и от новинарските емисии тук. Новините от чужбина рядко намираха място в ефир, освен ако не ставаше въпрос за война, в която загиваха американци.

- Какво си чул?

- Над теб е надвиснало някакво средновековно проклятие или нещо от сорта. Хората, с които говориш, умират един след друг. Станаха две самоубийства, които може би са свързани с теб и твоите приключения отвъд океана. Трябва да отида на психиатър за това, че изобщо те качих в колата си. Какво всъщност се случи? Разбра ли какво крият в онази тяхна планина?

- Нямам представа.

- Стига де!

- Наистина. Получих амнезия и не мога да си спомня нищо.

Замисли се за съня, от който се бе уплашила толкова много, че бе предпочела да остане будна по време на дванайсетчасовия полет, вместо да поеме риска да заспи. Едно от двете самоубийства, споменати от Скай, бе това на шефа ѝ. Той бе убит само защото бе разговарял с нея. Дали пък наистина не бе прокълната?

- Виж какво, Скай. Само ме отведи у дома и ще ти разкажа всичко. Ако поговоря за случилото се с някого, това би могло да отключи спомените ми. Освен това нямам търпение да взема един душ и да се преоблека.

- Да те отведа у дома значи... - започна Скай, но не довърши.

Лив забеляза угриженото му изражение. Бе го виждала и преди. Тази негова вездесъща честност означаваше, че Скай е възможно най-лошият играч на покер. Това изражение означаваше, че Скай се готви да ѝ съобщи лоша новина.

- Какво има? - подкани го тя.

Той поклати глава.

- Вероятно е по-добре да ти покажа.

50

Дик си проправи път до началото на опашката, събрала се на таксиметровата стоянка, и разказа на шофьора една набързо скалъпена история за това как приятелят му бил арестуван. Таксиметровият шофьор притежаваше доста оскъдни познания по английски, но все пак схвана достатъчно и последва полицейския автомобил на безопасно разстояние. Дик поглеждаше от време на време, за да се увери, че не са изгубили патрулката от поглед, а междувременно пишеше имейл, с който да докладва случилото се до момента. От досието на момичето бе научил, че е работило като криминален репортер, затова предположи, че негов познат е дошъл да го вземе от летището. Едва ли ставаше въпрос за официална охрана, нещата бяха протекли прекалено лежерно за целта. Вероятно това бе приятелят на момичето. В такъв случай жалко за него. Дик трябваше да се придържа към графика си и всеки, който се изпречеше на пътя му, щеше да попадне в графа „случайни жертви“. Дик се надяваше, че който и да е дошъл да вземе Лив, ще я отведе на някое тихо и спокойно местенце - в идеалния случай къща с мазе.

Довърши имейла и го прочете, за да се увери, че не е пропуснал някоя важна подробност. Добави и снимката на корицата на книгата, която момичето бе чело в самолета. Тя можеше да и няма никакво значение, но друг щеше да прецени това. Накрая, след като остана доволен от прочетеното, Дик натисна „изпрати“ и не откъсна поглед от телефона, докато не се увери, че съобщението е изпратено.

Полицейският автомобил отпред пое по магистралата „Маккартьр“. По това време на нощта нямаше много движение, затова проследяването му се оказа доста лесно. Дик каза на шофьора да изостане още малко. След два-три километра стоповете на патрулката присветнаха и колата напусна магистралата. Таксиметровият шофьор понечи да ускори, но Дик го спря. Видя, че полицейската кола се насочва към Айрънбаунд, едно от предградията на Нюарк, и си спомни нещо от досието на момичето, което му помогна да определи къде точно отива то.

- Добре дошла у дома - прошепна той съвсем тихо. - Добре дошла у дома.

51

Бадият aл Шам

По времето, когато Дух приближи достатъчно, за да огледа източника на светлината в пустинята, първите лъчи на изгрева вече започваха да обагрят хоризонта. Бе доближил целта си с пълзене, като следваше релефа и се криеше в нощните сенки, за да остане незабелязан. Сега лежеше на склона на плитка долчинка, право срещу обекта, който изучаваше през бинокъла.

Онова, което видя при първия оглед, не му се стори особено интересно. Това като че ли бе едно от хилядите места, на които се извършваха петролни сондажи. След края на войната подобни съоръжения започнаха да никнат като отровни гъби из безброй области от страната.

В центъра на охранявания периметър се издигаше петролна сонда, а около нея бяха наредени сребристи постройки, предназначени за работниците, и голям транспортен хангар за машините и горивото. Равна циментова площадка в далечния край на ограденото пространство с боядисано върху нея огромно Н показваше къде биха могли да кацат хеликоптери. В момента обаче не се виждаше нито един.

Всичко изглеждаше обикновено... и все пак нещо не беше наред.

Като за начало, сондата не бе издигната сред петролно поле. На поне сто километра околовръст нямаше друга. Освен това всичко тук изглеждаше прекалено ново, чисто и подредено. Сондьорите местеха своето оборудване от място на място и то носеше следите от мръсотията, останала от петрола, и белезите, причинени от капризите на времето и монтирането и демонтирането на съоръженията на всевъзможни забравени от бога кътчета по света. Цялото оборудване тук блестеше от чистота и изглеждаше толкова ново, сякаш току-що бе пристигнало от завода, разопаковано и монтирано насред пустинята досущ като декор в някой увеселителен парк на сондажна тема. Оборудването работеше, дори в момента сондата се въртеше, но в хранилищата около нея нямаше дори капка петрол.

Дух си спомни как бяха протекли организираните от правителството сондажи в района преди няколко години. Сондьорите пробиваха дупка в земята и ако не откриеха петрол, бързаха да се преместят на ново място. Проучванията им бяха документирани. Изглеждаше малко вероятно една компания да започне сондажи в участък, където друга се е провалила, особено като се има предвид технологията, използвана в наши дни за откриване на петрол. Геоложките проучвания показваха с голяма точност какво се крие на определена дълбочина под земната повърхност, а сондирането на по-голяма дълбочина бе прекалено скъпо.

Най-подозрителна му се стори охраната. Ирак бе опасно място и всяка западна корпорация разполагаше със солидна охрана, най-малкото за да откаже бунтовниците и престъпниците от идеята да отвлекат някой неин служител, след което да поискат баснословен откуп. Охраната на това съоръжение обаче бе прекалено добра и професионално организирана. Периметърът бе ограден от двойна ограда от бодлива тел, а единственият вход бе препречен от двойна стоманена врата. В четирите ъгъла се издигаха вишки с платформи за стрелба, от чиито амбразури стърчаха дула на М60 Мк43, тежки картечници, приети на въоръжение в американската армия. Действаха ефективно до хиляда метра и изстрелваха по шестстотин куршума в минута, което означаваше, че са в състояние да спрат всяко превозно средство, дори бронирана машина. А онова, което можеха да направят на човек, бе направо немислимо. Нямаше никакъв смисъл да се използват подобни тежки оръжия за защита на нещо, което приличаше на сух петролен кладенец. Тук трябваше да се крие още нещо, което Дух не успяваше да види за момента, нещо несравнимо по-ценно, което да оправдае присъствието на тази малка, но добре екипирана смъртоносна армия.

Запълзя отново, за да огледа по-отблизо. Знаеше, че мъжете на вишките оглеждат зорко района с ръце, поставени върху тежките картечници, затова пропълзя дотам, докъдето смяташе, че е безопасно, и отново огледа терена.

Вече чуваше шумовете, които се носеха над съоръженията: тракането на въртящата се сонда, боботенето на генераторите и климатичните инсталации, гласовете на хора, които разговаряха на смесица от арабски и английски.

От главната сграда излязоха неколцина мъже в бели гащеризони и се насочиха към сондажната кула, където колегите им очакваха новата смяна. Охранителите на вишките също се смениха, като смяната бе извършена поетапно, така че едновременната подмяна на караула да не остави периметъра незащитен. Цялата процедура бе извършена бързо и професионално, което само задълбочи мистерията, пред която бе изправен Дух.

Той продължи да наблюдава и бавно започна да си изгражда представа за начина, по който функционираше това място. Слънцето щеше да изгрее скоро и той трябваше или да се изтегли, или да рискува да бъде забелязан. Тъкмо се канеше да промени позицията си, когато се разнесе боботенето на дизелови двигатели, което заглуши обичайното тихо бръмчене на сондажните съоръжения. От транспортния хангар излязоха три джипа, спряха пред основната страда и зачакаха.

Оттам излязоха няколко мъже и се качиха в очакващите ги автомобили. Онези, които се качиха в първата кола, бяха със същите бели гащеризони като сондьорите и носеха всевъзможни лопати, кирки и прочие инструменти. В третата кола се качиха мъже, облечени в камуфлажни униформи, каквито носеха стражите на вишките, а джипът им имаше платформа с монтирана върху него картечница М60. Това бе стандартният протокол за всеки охранителен конвой: онези, които не са от особено значение - отпред, охраната - отзад, а по средата важните клечки. Именно върху тази група съсредоточи вниманието си Дух.

Те бяха трима, двама западняци и един иракчанин, облечени в дрехи в различни оттенъци на светлокафявото, увиснали безформено върху охранените им отпуснати тела. Двама имаха бради и дълги коси, които се подаваха изпод изпоцапаните им със солни петна шапки. Очевидно бяха цивилни, но начинът, по който се държаха и разговаряха с шофьорите, показваше, че тъкмо те командват парада. Иракчанинът също се държеше като шеф и нещо в него се стори познато на Дух, но той не успя да го разгледа добре заради разстоянието и брадата, която скриваше лицето му. В този момент от сянката на сградата се появи още един мъж, благодарение на което едно голямо парче от пъзела зае мястото си. Мъжът отиде при водача на групата, каза му нещо, погледна си часовника и махна с ръка към вишката до портала.

Първата от двете стоманени порти се отвори и конвоят се озова в ничията земя между двете огради от бодлива тел. Втората врата се отвори едва след като първата се затвори напълно. Автомобилите поеха по прашните коловози, които Дух бе проследил до това място. Мъжът, който остана в оградения двор, изпроводи с поглед отдалечаващата се колона, сетне огледа околността. Спря за миг очи на мястото, където се бе скрил Дух. Отстрани изглеждаше сякаш двамата се взират един в друг, но Дух знаеше, че е невъзможно да го видят.

После Хайд се обърна, отдалечи се и се скри в лъскавата черупка на основната сграда.

52

Нюарк, Ню Джърси

Първото, което видя Лив, когато завиха по улицата, на която живееше, бе полицейската лента, която плющеше на вятъра. Някой по-силен порив, дошъл откъм реката, я бе скъсал в единия край и сега тя се развяваше и се виеше като жълто-черна змия. Скай паркира до бордюра, при което настъпи лентата с гумите на патрулния си автомобил, и изключи двигателя. Настъпи тишина и двамата ясно чуха плющенето на лентата под колата.

- Смятаме, че е дело на човека, отговорен за двете самоубийства - каза Скай. - Добре, че не си била у дома, нали?

Лив не отговори. Просто не бе в състояние да каже или да направи каквото и да било. С такова нетърпение очакваше да се прибере у дома, та да обмисли на спокойствие случилото се, а сега - след като най-сетне бе дошла тук - откриваше още хаос и разруха.

Дома ѝ го нямаше.

Белите външни стени, облицовани със застъпващи се дъски, бяха почернели от сажди високо над обкованите с дъски прозорци, а стъклата лежаха натрошени на парчета на земята. Тя отвори вратата на колата и излезе в прохладния нощен въздух. Носеше се мирис на пепел и изгоряло дърво. Скай също слезе и застана до нея на тротоара.

- Как е семейство Да Коста? - попита Лив и кимна към напуканите прозорци на първия етаж.

- Добре са. Били са на работа, когато се е случило. Огънят е избухнал към три следобед. Цялата сграда е била обречена. Всички са настанени при роднини или приятели в очакване застраховагелите да си свършат работата.

На мястото, където някога се бе намирала вратата ѝ, бе закована дъска. Входът бе препречен и от полицейска лента, която продължаваше покрай оградата и заобикаляше миниатюрната квадратна градинка, заради която се бе влюбила в това жилище.

Когато Лив се бе нанесла тук, дворът бе покрит с цимент, омазан с петна от масло, протекло от мотора на предишния собственик. Тя бе разбила цимента, бе прекопала земята и бе посадила цветя и храсти, за да върне градинката във вида, който най-вероятно е имала по времето, когато тук е живял първият собственик. Често се бе излягала на тревата в центъра на миниатюрната си градина, за да впери поглед в звездите: бръшлянът бе засаден така, че да скрие от погледа ѝ едната стена, а клоните на черешата - другата. Така Лив можеше да се престори, че лежи на полянка в истинска гора, далеч от проблемите на ежедневието.

Стаите ѝ също бяха пълни с растения, резултат от обстоятелството, че бе израснала в компанията на баща, запален по органичното земеделие. Благодарение на него знаеше имената на всички растения още по времето, когато бе започнала да учи първите букви от азбуката. На баща ѝ винаги му се бе струвало много странно, че Лив бе станала журналистка в голям град, че бе заживяла в бетонната джунга при положение, че носеше земята в душата си. Може би това бе нейният начин да се разбунтува. А може би бе просто авантюристка. Каквато и да бе истината, нейният апартамент с всичките му цветя и наситен дъх на пръст и кислород бе нейното светилище, нейният дом.

А сега някой ѝ го бе отнел. Тя пристъпи напред и отмести полицейската лента, прескочи един паднал участък от оградата и влезе в унищожената си градина.

В средата ѝ бе струпана голяма купчина почернели от огъня мебели: масичката с напукан плот, която бе наследила след смъртта на баща си, обгорели книги, матрак, покрит все още с чаршафа, няколко фотографии в рамки, опушени, но все пак оцелели. Взе една от тях: на нея се виждаше щастливата, кипяща от енергия Лив, която гребеше в лодка в езерото в Сентръл Парк. До нея бе Самюъл. За миг я обзе пристъп на гняв, че брат ѝ бе донесъл цялата тази разруха, че я бе оставил сам-самичка на света сред овъглените останки от предишния ѝ живот. Обаче бе прекалено уморена, за да се ядосва. Бе прекалено уморена за каквото и да било. И ако Скай не я бе сграбчил в съчувствена прегръдка, би могла да легне на земята и да заспи мигновено. Захлипа, опряла глава на якото му рамо. Чувстваше се окаяна и самотна, но миризмата на полицейската патрулка, пропила униформата му, като че ли ѝ вдъхна успокоение.

- Хайде, стига - подкани я той, докато я галеше неловко по гърба. - Не го преживявай толкова. Имаш ли къде да отидеш, да се обадиш на някого, освен на мен? - Тя поклати глава и той се замисли как да разреши ситуацията, какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре. Бездруго не го биваше в приказките и нямаше представа как да постъпи.

- Бих те поканил у дома - каза Скай, - но трябва да те предупредя, че майка ми ще те побърка с въпросите си. Гледала те е по новините и най-вероятно ще се отнесе с теб като със знаменитост. Нищо чудно да покани приятелките си. Недей да плачеш, това няма да ти върне къщата. Ще се опитам да измисля нещо.

53

Четири сутринта в Нюарк, Ню Джърси.

Десет сутринта във Ватикана.

Международните новинарски канали бяха започнали да излъчват репортажи от земетресението в Руин още предната вечер, заедно със слуховете, че още неколцина от оцелелите в Цитаделата са предали богу дух. Клементи бе прекарал цялата вечер и по-голямата част от нощта в разговори по обезопасената си срещу подслушване линия. Поглъщаше жадно всяка дума, очакваше с нетърпение потвърждението, че заплахата, надвиснала над начинанието му, е премахната. В крайна сметка умората го бе надвила и той бе заспал, без да получи отговор на този въпрос.

Веднага щом приключи със сутрешните си молитви и служебни задължения, кардиналът се втурна в кабинета си и влезе в електронната си поща.

Очакваха го две съобщения.

Прочете първото с нарастващо безпокойство. Въпреки обещанието, което бе дал на Групата, през нощта бе елиминиран само един от четиримата оцелели. От останалите трима един се намираше под наблюдение - но все пак на свобода! - в Америка, останалите двама бяха изчезнали. Ама че нощ! Двама от независимите агенти, наблюдавали болницата, бяха мъртви. Отвори приложените към съобщението снимки и трепна, когато видя кадрите от местопрестъплението, които показваха свещеника на болничното легло - с широко отворени от изненада очи и прерязано гърло, в огромна локва кръв. Първите репортажи по новините го бяха идентифицирали погрешно като монаха, но последвалите емисии бяха коригирали нещата. Монахът бе обявен официално за изчезнал, заедно с Лив Адамсен и Гейбриъл Ман, оцелелия, по отношение на когото Групата изпитваше най-силни притеснения.

Кардиналът затвори имейла и отвори втория, изпратен няколко часа след първия, с надеждата да открие в него по-добри новини. Подателят му бе друг агент, който предаваше подробен доклад от наблюдението си над изчезналата жена. Погледът на Клементи пробяга по подробностите около полета, който тя бе взела, и полицая, който я бе посрещнал на летището. Към съобщението бе приложена снимка, придружена от пояснителен текст.

Обектът бе забелязан да чете тази книга по време на полета...

Кардиналът отвори снимката и дъхът му секна при вида на каменната плочка, съдържаща един от малкото текстове, написани на изгубения език, които не бяха притежание на Цитаделата. Момичето бе подчертало цял ред със символи и бе написало в полето нещо, което накара Клементи да настръхне от ужас.

Ключът?

Момичето бе извършило съвсем точен превод от език, който само той и още шепа хора из целия свят бяха в състояние да прочетат, език, който играеше ключова роля в плановете му да възстанови църквата. Той се вторачи във въпросителната, изписана от Лив Адамсен. Означаваше ли тя, че момичето не е сигурно в превода, или че не разбира значението му? Едва тогава забеляза, че Лив е подчертала още нещо на същата страница, и взе решение. Това бе Ал Хилах, ключът към всичко. Момичето бе разбрало нещо и това го правеше особено опасно.

Не можеше да си позволи повече прояви на предпазливост. Предния ден бе изпитвал угризения заради решението, което бе взел, но днес не изпитваше и капка колебание. Бе отишъл прекалено далеч, за да се отказва.

Написа кратко нареждане:

Момичето трябва да замлъкне незабавно.

Очаквам резултати до един час.

54

Нюарк, Ню Джърси

- Ето, заповядай! - каза Скай и отвори вратата с апломб, който хотелската стая определено не заслужаваше.

Бе обзаведена семпло и функционално и едва побираше двойното легло, разположено в нея. През единствения прозорец се процеждаха оскъдните лъчи на изгряващото слънце, а гледката, която той предлагаше, бе тухлената фасада на отсрещната сграда.

- Чудесна е! - каза Лив и прекрачи прага.

Скай остана в коридора като притеснен тийнейджър, излязъл на първа среща. Бръкна в джоба на якето си и измъкна евтин мобилен телефон.

- Заповядай - каза и го подаде на Лив. - Картата е предплатена, имаш разговори на стойност петдесет долара. Използвай го, ако трябва да позвъниш на някого. - Лив го взе с благодарност. - Записал съм номера си в телефона в случай, че се наложи да се свържеш спешно с мен. Почини си добре, става ли? - Кимна, сякаш за да отговори сам на собствения си въпрос, после се обърна и си тръгна. Не бе от хората, които умееха да показват чувствата си, но имаше голямо сърце, а това бе най-важното.

Лив затвори вратата и завъртя резето докрай, след което огледа стаята. В много отношения тя приличаше на болничната стая в Руин. Обзавеждането бе малко по-луксозно, а леглото бе двойно, но във всяко друго отношение стаята носеше клеймото на институционалната скука.

По пътя насам Скай ѝ бе обяснил, че полицията използва хотела за настаняване на ключови свидетели и съдебни заседатели по време на важни съдебни процеси. Регистрира я под фалшиво име и лични данни, така че нито истинското ѝ име, нито номерът на паспорта ѝ да се появят в която и да било база данни. Това щеше да я направи по-трудна за откриване поне за известно време, което ѝ помогна да се почувства в безопасност.

Лив извади лаптопа и зарядното от чантата си и ги сложи на плота, който играеше ролята на бюро. В единия му край имаше лампа с огледало, окачено на стената зад нея, а в другия - телевизор с плосък екран. Тя го включи и по стар навик намери новинарски канал. Тъкмо се канеше да започне разопаковането на останалата част от багажа си, когато говорителят каза нещо, което я накара да извърне рязко глава към екрана.

- Първите трусове в историческия турски град Руин са усетени снощи около осем вечерта местно време. Макар магнитудът им да не е особено висок, те като че ли са отключили верижна реакция в съседни разломи из цяла Турция, както и на юг и на изток в Сирия и Северен Ирак. Сеизмолозите твърдят, че никога досега не са наблюдавали подобно явление и не са в състояние да обяснят причините, които са го породили.

Лив впери поглед в картата, която показваха.

Самолетът ѝ бе излетял точно в осем вечерта.

Спомни си рязката болка, която бе изпитала, когато колесниците се бяха отделили от земята, усещането, че в нея сякаш се е скъсало въже, примигването на светлините, докато самолетът набираше височина. Бяха ли свързани тези събития по някакъв начин? Не би трябвало. Не би могло.

- Единствените жертви са открити в болницата в Руин. Полицията потвърди в официално съобщение, че Катрин Ман, една от заподозрените за неотдавнашния бомбен взрив в Цитаделата, - е мъртва, макар да не става ясно дали смъртта ѝ е пряк резултат от земетресението...

Лив гледаше онемяла екрана.

- Така броят на живите оцелели от инцидента в Цитаделата е сведен до трима: монахът, чието местонахождение е неизвестно, Лив Адамсен, която е напуснала болницата няколко часа преди земетресението, и Гейбриъл Ман, избягал от полицейския арест приблизително по същото време.

Лив пребледня, гърлото я стегна, започна да ѝ се повдига.

Катрин — мъртва.

Гейбриъл - изчезнал.

Запита се дали наистина е изчезнал, или и с него се е случило нещо.

Все още замаяна от новините, Ли в отвори лаптопа си и откри с помощта на търсачката сайта на „Ортус“, фондацията, в която работеше Гейбриъл. Ако някой бе в състояние да се свърже с него или да ѝ съобщи къде се намира той. това бяха хората от фондацията. Зареди страницата на „Ортус“, откри телефоните за връзка с представителството в Руин и се пресегна за телефона на Скай. Набра номера на ,,Ортус“, който вече бе записала в бележника си, и се зачуди за колко ли минути международни разговори ще ѝ стигнат петдесетте долара, платени от Скай. В ухото ѝ прозвуча странен сигнал, след което някаква жена отговори на турски.

- Здравейте - каза Лив с надежда да преодолее езиковата бариера. - Говорите ли английски?

- Да.

- Искам да предам съобщение на Гейбриъл Ман.

Пауза.

- Той не е тук.

- Зная, но някой би ли могъл да ми помогне да се свържа с него? Аз съм му приятелка и трябва спешно да говоря с него.

- Той не е тук.

Лив не бе изненадана от недружелюбната реакция, но въпреки всичко се подразни от нея.

- Мога ли да му оставя съобщение? Моля! Само едно съобщение!

- Какво съобщение?

- Предайте му да се обади на Лив. Той ще разбере. Много е спешно! Благодаря ви - каза тя и продиктува телефонния си номер, след което отново благодари на жената и затвори. Нямаше никакъв начин да разбере дали тя ще предаде съобщението ѝ, или просто ще го хвърли в кошчето.

Трескаво започна да съставя наум списък на хората, които бе срещнала по време на престоя си в Руин и които биха могли да знаят нещо, но постепенно осъзна - при това с все по-засилващо се чувство на страх и ужас, - че повечето от тях са мъртви. Вероятно Скай беше прав, че е прокълната. Историята на Тайнството бе пълна с проклятия и злокобни пророчества. Самата Лив бе част от едно такова пророчество. Спомни си как бе седяла в сянката на Цитаделата и го бе обсъждала с...

Отвори нов прозорец в браузъра и написа „доктор Мириам Аната“. Сред резултатите откри и линк, който водеше към уебсайт. Лив го отвори и снимката, която изпълни екрана, бе на същата забележителна жена, с която се бе запознала в Стария град на Руин. Имаше страница с адрес и телефон, както и информация за издателите на всичките ѝ книги, агент, който уреждаше публичните ѝ лекции, имейл за връзка с авторката... Лив кликна върху линка и започна да пише:

Доктор Аната,

Пише Ви Лив Адамсен. Ако знаете как ла се свържете с Г., моля, предайте му да ми позвъни незабавно. Аз съм в безопасност. Този номер също е сигурен.

Написа номера на мобилния телефон на Скай и изпрати съобщението.

Докато наблюдаваше как съобщението напуска папката, означена с „изпращане“, я обзе чувство на безпомощност, последвано от усещане за неудовлетвореност и безизходица. По всичко изглеждаше, че е изчерпала всички възможности, а не е постигнала нищо.

Прегледа отново резултатите от търсачката в интернет с надеждата да открие поне още един телефонен номер. След час или два би могла да позвъни на някой колега във вестника и да го помоли да открие номера на домашния или на мобилния телефон на доктор Аната, но не искаше да чака толкова дълго, нито пък искаше да рискува някой да подслуша разговора ѝ с репортера, който неизбежно щеше да поиска да научи повече подробности за случилото се с нея през последните две седмици.

Някъде от коридора долетя трясък от затръшната врата, последван от отдалечаващи се бързи стъпки. Хрумна ѝ, че би могла да седи тук цял ден, стига да пожелае, разбира се, но все някога Скай щеше да се върне, за да провери как е, и най-любезно да я уведоми, че полицията се нуждае от нейната стая. Къде щеше да отиде тогава? Нямаше си никого. Всички членове на семейството ѝ бяха мъртви.

Запита се колко ли от хората, настанявани в тази стая преди нея, са изпитвали същите чувства; важни свидетели, готвещи се да загърбят досегашния си живот, за да дадат показания на някой важен процес. Вероятно стаята бе пропита с отчаяните мисли на безброй хора с провалено минало и несигурно бъдеще. Едва ли е особено трудно да изгубиш воля за борба, след като си попаднал в стая като тази, предлагаща тухлена стена вместо някоя по-приятна гледка.

Разстроена от мрачната, потискаща насока, в която бяха поели мислите ѝ, Лив се захвана за работа. Изпразни съдържанието на пътната си чанта върху леглото и започна да сгъва дрехите си и да подрежда малкото останали ѝ вещи. Остави историческата книга на нощното шкафче заедно с бележника си, после попадна на плика с турски пари. Канеше се да го изхвърли в кошчето, когато ѝ хрумна, че освен няколко касови бележки той може да съдържа неща, които да ѝ послужат като улики за случилото се в Руин. Откри в него две касови бележки от таксита, друга за храна и... голям лист, сгънат на четири. Отвори го с надеждата това да е подробна хотелска сметка или нещо подобно, което да ѝ предложи повече информация. Оказа се абсолютно неподготвена за онова, което видя.

Едната страна на листа бе замацана с въглен: някой го бе поставил върху каменен барелеф и бе повторил очертанията върху хартията. На местата, където въгленът липсваше, ясно личаха отделни символи, същите символи, които бе видяла в книгата. Лив обърна листа и откри написана на ръка бележка:

Бележката пробуди поредица от несвързани спомени.

Пред очите ѝ изникна образът на монаха, чиято гола глава лъщеше в мрака на параклиса, докато той ги водеше из пълните с дим тунели, прорязващи планината, за да се озоват във външния свят. Беше им помогнал да избягат, а сега отново предлагаше помощта си. Тя обърна листа и погледна леко размазаните символи, странни, но въпреки това познати. Бяха издълбани върху камък, в долната част на който се виждаше Тау. Това бе най-големият текст, написан на изгубения език, който бе виждала, по-голям от всеки друг, показан на илюстрациите в книгата.

Докато погледът ѝ пробягваше по редовете на текста, шепотът в главата ѝ започна да се усилва, а кожата ѝ настръхна. Бе минало прекалено много време, откакто бе напуснала болницата, за да може да обясни тези симптоми със странични ефекти на някое успокоително. Каквото и да предизвикваше това, не бе на химична основа. Вероятно проблемът бе психологически или пък ставаше въпрос за нещо друго, което все още не бе готова да обмисли.

Разстла листа върху плота и отново се взря в символите. Почти незабавно шепотът се усили. Колкото повече се съсредоточаваше Лив, толкова по-силен ставаше той. Заглуши шума от уличния трафик навън и изпълни главата ѝ, докато в кожата ѝ не започнаха да се забиват хиляди миниатюрни иглички. Лив събра воля и превъзмогна болката, макар да се чувстваше така, все едно държеше дланта си върху пламък.

Шепотът постепенно прие определена форма, превърна се в глас, който прозвуча в главата ѝ, и символите пред очите ѝ започнаха да се подреждат и да образуват думи, които да обяснят всичко...

55

Дик наблюдаваше хотела от автобусната спирка на отсрещния тротоар. Приличаше на уморен от работа унил дребен бизнесмен и образът му се вписваше идеално сред ранобудните пътници, които идваха и си отиваха с ритъма на автобусите. Полицейският автомобил бе потеглил преди малко и в него се бе качило само ченгето. Ако той бе приятелят на момичето, романтиката явно им куцаше. След кратък разговор с рецепцията на хотела Дик научи, че Лив Адамсен не е отседнала в него... поне официално.

Обстоятелството, че полицаят бе успял да я регистрира толкова бързо под фалшиво име, навеждаше на мисълта за добре отработена система, в която всички се познават и никой не задава излишни въпроси. Предвид факта, че хотелът се намираше на една пряка от съдебната палата, Дик стигна до извода, че мястото се използва за настаняване на свидетели, ползващи се с полицейска закрила. При други обстоятелства това би било сериозен проблем - подобни места бяха създадени специално за да не позволяват на хора като него да проникнат в тях, - но в случая не се виждаше полицейски автомобил, паркиран отвън, и най-вероятно по коридорите не бяха разположени охранители с погледи, напрегнати от очакване и подозрение, а също и от литрите изпито кафе. Момичето сигурно се чувстваше спокойно, заслепено от илюзията за сигурност, която създаваше това място. Въпросната сигурност обаче не бе нищо повече от илюзия.

Дик се наслаждаваше на спокойствието, присъщо на подобен вид наблюдение, на възможността да подреди хладнокръвно мислите си, преди да се впусне във водовъртежа на предстоящите събития. Още един автобус спря и качи поредната порция работещи зомбита, в резултат на което Дик остана сам на тротоара. По това време на годината се съмваше достатьчно късно и в този час утрините бяха доста тъмни. Дик стоеше и наблюдаваше как прозорците на хотелските стаи светват един след друг, свидетелство, че гостите са започнали да се събуждат. Хотелът изобщо не изглеждаше толкова пълен, колкото му се бе сторило в началото.

Телефонът в джоба му завибрира, за да го уведоми, че е получил ново съобщение. Той го прочете и откри в него две от любимите си думи, които този път обаче не му доставиха обичайното удоволствие.

За-млък-не.

Не-за-бав-но.

Изтри съобщението и тръгна към входа на хотела - просто един изморен от път бизнесмен, който търси евтина стая.

За пореден път му бе отнета възможността да се наслади на изпълнението на задачата си. Напоследък всички се бяха разбързали като луди.

56

Лив грабна бележника и започна трескаво да записва думите, които нахлуваха като водопад в главата ѝ, тъй като не можеше да разчита на не особено добрата си напоследък памет. Дори докато записваше обаче установи, че част от нещата трудно могат да бъдат формулирани и обяснени, тъй като значението им се променяше и чезнеше редом с шепота. Сякаш символите се опитваха да изложат нещо, което бе прекалено неясно или несигурно, за да бъде изразено с думи. Когато най-сетне приключи, се отпусна тежко на стола и задиша дълбоко, за да позволи на шепота да утихне и изчезне и самата тя да събере сили. Стана, затътри се към банята и наплиска лицето си с вода, а после се върна и прочете онова, което бе записала.

Лив подскочи и прекатури стола, сякаш бе видяла змия да пълзи по бюрото. Прочете последните три реда и ключовите думи запулсираха в главата ѝ: Ева... свещена тайна... Тайнството.

Самото им изричане пробуждаше в нея ясни спомени за видяното в Цитаделата. Спомни си Тау и очите, които я гледаха отвътре, зелени като нейните, вперени право в нея. Спомни си отворената предна част на кръста и крехкото на вид момиче, чиято коса сияеше като лунна светлина, а тялото ѝ кървеше, прободено от безброй игли, покрито с ужасни рани. Лив потърка кожата си, припомнила си неотдавнашното усещане, че я бодат хиляди иглички. Това беше същото. Тя беше същата. Спомените в главата ѝ обаче принадлежаха на някой друг...

Сведе поглед към бележника и прочете останалата част от превода:

Това бе пророчеството, за което ѝ бе разказал Гейбриъл. Едва сега обаче Лив разбираше, че то се сбъдва. Брат ѝ бе изобразил Тау - истинския кръст - преди да се хвърли от върха на планината и на негово място се бе появила тя, плът от плътта му. Тя бе кръстът. Тя бе отключила Тайнството.

Нахлуха още спомени. Ножът в ръката ѝ, пролятата кръв, нейната и на... Ева, смесила се на пода. Кръвта им бе потекла и духовете им се бяха съединили, слети в едно. Вдигна поглед към огледалото и видя очите си. Зелени очи - нейните, но не съвсем, сякаш някой друг я гледаше от огледалото. Пресегна се и докосна отражението си, но в този миг звънецът на вратата иззвъня и тя подскочи стресната. Кой можеше да звъни толкова рано сутринта? Звънът се разнесе отново и тя осъзна грешката си. Това бе мобилният телефон на Скай, оставен на леглото. Тя се хвърли към него, тъй като се страхуваше, че звънът може да спре всеки момент, и натисна бутона.

- Ало?

Настъпи пауза, съвсем кратка пауза, причинена от забавянето поради голямото разстояние, и тогава той каза:

- Лив. Аз съм. Гейбриъл.

Никога не бе изпитвала подобно облекчение. Усети как някъде дълбоко в нея се заражда усмивка, която се насочва нагоре и я облива с топлина. Толкова много неща се бяха случили, толкова много неща имаше да разкаже.

- Здравей - успя да промълви тя и усмивката ѝ озари тази дума, сякаш бе изписана с неонови букви.

- Здравей - отвърна той. Той също се усмихваше. Тя го усети по гласа му. - Къде си?

- Аз съм... - Канеше се да каже, че е у дома, но думите заседнаха в гърлото ѝ. - Прибрах с в Ню Джърси и се настаних в хотел, който ми уреди един приятел. - Погледът ѝ пробяга по телевизора и тя се сети за новините, които бе видяла. - А ти как си? Гледах новините и...

- Добре съм - отвърна Гейбриъл и я прекъсна преди тя да довърши въпроса си. Усмивката изведнъж изчезна от гласа му. - Ще поговорим по-късно. Сега трябва да те скрием на сигурно място, преди Цитаделата да те открие отново. Имаш ли лаптоп и връзка с интернет?

- Да.

- Използвала ли си някога „Скайп“?

- Разбира се. - „Скайп“ бе най-добрият приятел на всеки журналист. С помощта на интернет компютърът можеше да бъде използван като телефон, разговорите по който бяха напълно безплатни. Всъщност програмата работеше като видеофон и все по-често се използваше за предаването на репортажи от труднодостъпни места по света. Лив отвори въпросното приложение и записа адреса на Гейбриъл в „Скайп“. Сетне кликна върху иконката, обозначена като „нов контакт“, за да проведе разговора.

57

Служителката на рецепцията погледна мъжа в омачкан костюм, запътил се към нея, и го посрещна с дежурната си усмивка.

- Какво мога да направя за вас?

- Ами, като за начало можете да се обадите на шефа ми и да му обясните, че тези нощни полети направо ме разбиват - каза той, пусна чантата си на пода, опря се тежко на гишето и хвърли поглед към екрана на компютъра.

- Имате ли резервация при нас?

Дик въздъхна дълбоко и сбърчи чело - кратка пантомима на умора и отегчение.

- Не, за жалост. Нямам нищо освен задължението да се явя пред съда по-късно през деня и след като не успях да затворя очи дори за миг по време на нощния полет от Лондон, търся местенце, където да положа изморената си глава за час-два, в противен случай няма да съм от голяма полза на моя клиент.

И подаде на служи телката паспорт и кредитна карта - фалшиви, естествено.

- Момент да проверя с какво разполагаме - каза жената, взе документите и затрака по клавиатурата.

- Не търся нищо специално - каза Дик и разтърка очи. - Просто най-обикновена стая, където шумът от уличното движение или гостите, запътили се на закуска, да не ме събудят. - Служителката на рецепцията продължаваше да пише и Дик се надвеси съзаклятнически над плота, който изскърца под тежестта му. - Един мой приятел адвокат ми каза, че понякога използвали този хотел, за да настаняват съдебни заседатели и свидетели по особено важни дела. Обзалагам се, че тези стаи са комфортни, разположени на някое тихо местенце. Една от тях ще ми свърши чудесна работа.

Пръстите на жената спряха да натискат клавишите. След миг тя натисна „въведи“, извади пластмасова карта от кодиращата машина и я пъхна в хартиено пликче.

- Стая 272 - каза тя и записа номера върху пликчето. - Вземете асансьора до седмия етаж и в края на коридора завийте надясно. Трябва ли ви помощ за багажа?

Дик взе ключа заедно с паспорта и кредитната си карта и й намигна.

- Не, благодаря. - Вдигна пътната си чанта. - Помогнахте ми предостатъчно.

58

Бързата поредица от бипкания, долетяла от стереоколонките, вградени в лаптопа на Лив, свидетелстваше за набирането на телефонен номер. Тя все още не бе излязла от шока, причинен от пороя спомени, който преводът на текста бе отприщил в главата ѝ. Въпреки присъщия ѝ скептицизъм и рационалност Лив съзнаваше, че в прочетеното има смисъл, има логика. То обясняваше защо може да чете древен език, който не само никога не е учила, но и за който никога не е чувала. Обясняваше и защо всеки път, когато шепотът в главата ѝ се усили, настръхва цялата, прободена сякаш от безброй иглички. Текстът обаче не обясняваше какво представлява „Ключът“, нито пък какво общо има той с нея.

Писуканията преминаха в телефонен звън. Лив се покашля, за да прочисти гърлото си, и се изправи на стола, изпитала внезапно притеснение, че след миг ще се озове очи в очи с Гейбриъл.

На екрана се появи изображението, предавано от уебкамерата на Лив, и тя видя образа си в ниска резолюция, която само подсилваше уморения ѝ вид. Приглади косата си и разтри тъмните кръгове под очите си, сякаш ставаше въпрос за размазан грим, който можеше да изчисти просто ей така. Зачуди се дали да не прекъсне връзката и да наплиска лицето си с още вода в опит да си придаде по-представителен вид, но звънът прекъсна и прозорчето, отворено на дисплея, увеличи размерите си, за да покаже лицето на събеседника ѝ.

Първо се разнесе гласът на Гейбриъл, доста по-плътен, отколкото бе прозвучал по телефона, и също толкова дълбок, колкото си го спомняше.

- Лив? Чуваш ли ме? - попита той и миг по-късно на екрана се появи и лицето му. Гледаше право в нея, веждите му бяха присвити угрижено, а сините му очи искряха.

Лив неволно посегна, за да докосне лицето му, и каза:

- Здравей.

Усмивката смекчи суровите му черти и той също посегна към екрана. Двамата се виждаха за първи път, откакто турската полиция бе отвела Гейбриъл, а той ѝ бе казал да се скрие на безопасно място с обещанието да я открие. Ето, сега той изпълняваше дадената дума, макар това да не бе срещата, която и двамата си бяха представяли.

- Трябва да ти покажа нещо - каза Лив и взе листа, който бе открила в плика. - Даде ми го монахът, който ни помогна да избягаме от планината. Кажи ми, ако не си в състояние да го прочетеш - оказа се, че аз разбирам всичко! - Тя вдигна листа към екрана и изписаните върху него символи се появиха на фокус в Руин на разстояние шест хиляди и петстотин километра от хотела, в който се намираше. Задържа го достатъчно дълго, за да може Гейбриъл да го прочете. Когато свали листа, видя, че към него се е присъединила и доктор Аната. От израженията им Лив можеше да заключи, че и двамата са прочели написаното.

- Разбира се - каза доктор Аната, - какво друго би могло да бъде Тайнството, освен нещо с божествен произход. Това е единственото нещо, което е достатъчно древно или достатъчно могъщо, за да има смисъл. Тайнството е земната богиня, уловена в мрак от изпълнени със завист хора, а ти си я освободила. Пророчеството е изпълнено.

Лив поклати глава и въздъхна.

- Трябва да ви призная, че трудно възприемам всичко това. Преди две седмици щях да се изсмея в лицата ви, ако ми бяхте казали и половината от нещата, които в момента приемам за чиста монета. Добре, да предположим, че всичко, написано тук, е вярно. Но защо тогава се чувствам толкова ужасно? Ако в мен е влязъл някакъв божествен дух, не би ли трябвало да се чувствам страхотно, фантастично? Защо някой шепне в главата ми неща, които не разбирам? И по каква причина онези маниаци от Цитаделата продължават да избиват хора? Не ми се струва пророчеството да се е сбъднало.

Гейбриъл и Аната се спогледаха и Лив попита:

- Какво има?

- Има и второ пророчество - каза Гейбриъл. - Огледалното пророчество. То е продължение или допълнение на първото.

Вдигна бележника на Оскар към камерата и екранът пред Лив се изпълни с познати символи. Шепотът отново се усили, докато тя се взираше в буквите и записваше превода в бележника си. Осъзна значението му още докато го превеждаше. Бе се чудила какво представлява ключът - и сега научи отговора. Тя бе ключът.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

От мига, в който се бе събудила в болницата, Лив бе изпитвала неустоимо желание да се прибере у дома. Отначало бе решила, че това е инстинктът на оцелелия, който я кара да потърси познатото и сигурното, или с други думи, да напусне мрачните, изпълнени с опасности улици на Руин и да се върне в Америка. Сега осъзнаваше, че става въпрос за нещо съвсем различно. Тя не бе изпълнена с копнеж да се върне в собствения си дом, а трябваше да се върне в дома, от който бе дошло Тайнството.

- Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта - повтори Лив.

- Да - каза доктор Аната. - Домът, споменат в Огледалното пророчество, е изначалният дом на всички нас, мястото, където е сътворено Тайнството: Едем.

Рационалната част от съзнанието на Лив преглътна думите ѝ с усилие.

- Огледалното пророчество е съвсем ясно - продължи Аната. - Драконът е символ на огън и разруха. Ако не отнесеш Тайнството в дома му в Едем навреме, ще настъпи краят на дните за всички нас.

- С колко време разполагаме?

- Седемнайсет дни... може и по-малко.

- Ако не успеем?

- Краят на дните е описан в Откровението на свети Йоан Богослов. На земята ще се появи антихрист, който ще донесе болести, глад, земетресения, наводнения... Океаните ще се надигнат и ще погълнат планините, планините ще рухнат в морето. Градовете ще загинат. Ще настъпи краят на живота такъв, какъвто го познаваме, и праведните ще бъдат призовани от Господ.

Лив се свлече унило в стола.

Гейбриъл се наведе напред, лицето му изпълни екрана.

- Ще ти уредя безопасен превоз. Трябва да дойдеш при нас. Всички древни библейски земи са разположени близо до Руин. В тях трябва да потърсим Едем. Още докато пътуваш, ще съм съставил план как да проникнем в Цитаделата.

Лив подскочи.

- Какво?!

- Там Оскар е скрил Звездната карта. Ако не я намерим, няма да намерим и Едем.

Цитаделата отново притегляше Лив в мрачната си орбита. Тя бе избягала колкото се може по-далеч от нея и въпреки това продължаваше да трепери в сянката, която Цитаделата хвърляше, а съдбата ѝ продължаваше да бъде обвързана с тайните, които Цитаделата криеше. В този миг ѝ хрумна нещо. Взе листа, препречете бележката на брат Атанасий, после вдигна поглед към Гейбриъл, усмихна се и каза:

- Мисля, че знам как да се влезе в Цитаделата.

59

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и Дик стъпи на синьо-сивия мокет, с който бе застлан седмият етаж. Спря за миг, за да огледа дългия празен коридор и за да долови шумовете, които долитаха от хотелските стаи в ранната утрин. Зави надясно, както го бе упътила служителката от рецепцията. Движеше се безшумно въпреки огромните си габарити и спираше пред всяка врата, за да се ослуша за миг.

Мина покрай табла, отрупана с остатъците от вечеря, сервирана в стая, и покрай две врати, на чиито брави висяха табелки „моля, не безпокойте“, но като се изключеше това, тази част на хотела изглеждаше доста празна.

Хидравличното рамо на противопожарната врата изсъска, когато Дик я отвори, за да мине в най-отдалечения от входа коридор. Тук се намираше и неговата стая, но той я подмина, привлечен от изострените инстинкти на хищник и приглушения шепот, долитащ от края на коридора. Проследи звука, който не бе по-силен от тихо жужене, и застана пред вратата, откъдето идваше той.

Протегна ръка и докосна вратата с върховете на пръстите си, за да почувства леките вибрации, които идваха от другата страна. Едва след това се наведе и долепи ухо до вратата. Тя отговаряше на най-новите противопожарни изисквания, което означаваше, че е доста солидна и плътна и следователно добър проводник на звуковите вълни. В стаята работеше телевизор, включен на някакъв новинарски канал. На този фон Дик успя да долови по-тихия и не толкова отчетлив звук, характерен за двама души, които разговарят.

Наведе се още, като внимаваше да не вдига шум, и долепи ухото си още по-плътно до вратата. Бе възнамерявал да влезе в стаята ѝ, преструвайки се на камериер или сервитьор от румсървис, и да извие врата ѝ миг след като тя отвори. Присъствието на втори човек обаче променяше ситуацията. Налагаше се да почака още малко.

Замисли се за миг дали да не разбие вратата с ритник и да нахлуе, пък каквото стане. Така би постъпил някога. Сега обаче не правеше така. Беше се научил да сдържа поривите си на насилие и да изразява чувствата си с думи. Думите му позволяваха да контролира самия себе си. а думата, която характеризираше тази ситуация, бе ясна и недвусмислена:

Тър-пе-ни-е.

60

Лив стоеше под горещия душ и усещаше как струите му отмиват напрежението, което бе натрупала през последните няколко седмици, и го отнасят в канала заедно с мръсната вода. Остана изненадана от спокойствието, което бе изпитала по време на разговора си с Гейбриъл. В крайна сметка бе разбрала, че ѝ остават две седмици живот, а ако искаше да промени това, трябваше да се справи с почти непосилна задача. И въпреки това бе изпитала не друго, а облекчение. Беше чела някъде, че подобни чувства нерядко изпитвали войниците, които най-сетне влизали в бой. Имаше нещо успокояващо в осъзнаването, че държиш съдбата си в своите ръце, та дори шансовете да успееш да са минимални. Тя спря водата и взе от закачалката хавлията и две тънки кърпи.

Когато излезе от топлата и светла баня, стаята ѝ се стори още по-студена и мрачна. Подире ѝ се точеше гореща пара досущ като шлейф от фини капчици мъгла. Гейбриъл я бе посъветвал да не мърда от хотела, докато не уреди всички подробности около връщането ѝ в Руин. Лив нямаше представа къде ще отидат след това, но поне щеше да е с Гейбриъл, а това не бе малко.

Събра вещите си и подреди чисти дрехи на стола, но не ги облече. Уреждането на пътуването щеше да отнеме известно време, а тя не бе мигнала повече от двайсет и четири часа. Щеше да се опита да поспи, докато Гейбриъл се обади. Така че се изсуши, върза по-малката кърпа като тюрбан около главата си и се сви на леглото.

Колосаните чаршафи бяха студени, а матракът - твърд, но въпреки това леглото ѝ се стори като застлано с най-фин пух. Отвън долиташе все пo-силният шум на сутрешния трафик, тъй като с напредването на времето все повече хора се запътваха към работните си места. Стори ѝ се странно, че докато лежи в стаята си в този невзрачен хотел в Ню Джьрси, обмисля пътуване, която да я отведе в Райската градина. Идеята изглеждаше абсурдна - все едно да позвъни в някоя туристическа агенция и да поиска да резервира самолетен билет до Мордор. От повърхностното религиозно образование, което бе получила, бе останала с впечатлението, че историите за Сътворението и Райската градина са просто легенди. Никога не ѝ бе минавало през ума, че в тях може да има истина.

Любопитството ѝ надделя над умората и тя се пресегна към нощното шкафче и отвори чекмеджето. Както очакваше, в него имаше екземпляр от Библията, книгата, която можеше да бъде открита във всяка хотелска стая в Америка. Лив отвори на Битие и прегледа набързо първите няколко страници. Тънката хартия ѝ се стори прекалено крехка и нетрайна, за да издържи тежестта на думите, отпечатани върху нея. Във втора глава попадна на нещо интересно:

От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир

се разклоняваше на четири реки.

Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя

Хавилска, там, дето има злато;

златото на тая земя е добро; там има бдолах и

камък оникс.

Името на втората река е Гихон (Геон): тя обикаля

цялата земя Куш.

Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя

тече пред Асирия. Четвъртата река е Ефрат.

Тази легендарна история бе изпъстрена с реално съществуващи и в наши дни географски названия: Етиопия, Асирия. Ефрат... Лив винаги бе смятала историята за грехопадението на човека за притча, за метафора, отразяваща по-значими теологични възгледи. Сега обаче четеше текста буквално, възприемаше го като действителен разказ за едно изгнание, като история, чието действие бе толкова бързо и ужасяващо, че човекът бе прогонен от рая още преди края на следващата глава.

Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина,

да обработва земята, от която бе взет.

И изгони Адама, и постави на изток при Едемската

градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше,

за да пазят пътя към дървото на живота.

Лив взе бележника си и отгърна следващата страница. Записа имената на всички местности, споменати в Битие, които съществуваха и в наши дни, сетне прегледа списъка. Добави Ал Хилах, мястото, където бе намерена каменната плоча, а после и Едем. Отново огледа написаното. Трудно ѝ бе да приеме, че Едем може да е място също толкова реално, колкото и останалите. Постави до реда няколко въпросителни, преди да продължи да чете с надеждата да открие улики, които да ѝ подскажат къде се намира Райската градина. В крайна сметка обаче богатият, изпълнен с дълбока символика език на Библията и собствената ѝ умора взеха своето. Лив не бе преполовила четвърта глава от Битие - малко след като Каин убива Авел, когато очите ѝ се затвориха и книгата се изплъзна от ръцете ѝ. Сънува огнени стълбове и съвременни реки, които текат през древни земи, изпълнени със злато и оникс.

61

Бадият ал Шам

Дух проследи от безопасно разстояние конвоя, който прекосяваше пустинята, като внимаваше най-вече за тежко въоръжените охранители в последния джип и монтираната там картечница М60. Проследяването им не беше проблем: трите автомобила вдигаха достатъчно прах и издаваха местоположението си от километри, а конят му бе състояние да прекосява неравната пустош не по-зле от техните джипове. След близо час прашният облак изчезна, което означаваше, че конвоят е спрял. Дух тръгна по следите от гумите, докато не реши, че се е приближил достатъчно, и остави коня си в сянката на една долчинка, след което измина пеша останалото разстояние. Почти бе стигнал до позицията, която смяташе да заеме, когато чу изстрел.

Мигом свали калашника от гърба си и се хвърли на земята. Огледа пътя пред себе си и видя облаче прах да се разсейва в далечината. От изстрела можеше да заключи, че става въпрос за пистолет - или най-общо за оръжие, предназначено за близък бой, - което означаваше, че не са стреляли по него. Въпреки това продължи да пълзи.

Автомобилите бяха спрели в сянката на поредната купчина камъни и пръст, останала след изкопаването на поредната дупка. Един от мъжете в бели гащеризони бе клекнал, за да измъкне широка тръба, забита в земята. Тя бе част от устройство за сеизмична рефракция, метод, при който в земята се изстрелваше халосен патрон и се измерваше ехото на звуковите вълни. Твърдите обекти отразяваха вълните по различен начин.

Тримата цивилни, които явно ръководеха експедицията, се бяха надвесили над лаптоп и изучаваха резултатите от експеримента. Изглеждаха доста развълнувани. Обсъдиха нещо и посочиха място, разложено в непосредствена близост до скривалището на Дух, след което тръгнаха към него. Работниците в бели гащеризони тръгнаха подире им, нарамили кирки и лопати. Охранителите, останали в колата си, ги проследиха с отегчени погледи.

Цивилните стигнаха до участък, разположен на двайсетина метра от паркираните джипове, и посочиха земята. Отстъпиха встрани и загледаха безучастно как работниците започват да копаят. Един от брадатите мъже извади шише вода от хладилната чанта и я преполови на един дъх. Благодарение на бинокъла си Дух успя да види капчиците вода от външната страна на бутилката и облиза пресъхналите си от жажда устни. Слънцето бе изминало едва една трета от пътя си по небесния свод, но вече напичаше и Дух се чувстваше като гущер върху камък. Трябваше да намери по-добро прикритие и да пийне глътка вода, но работниците, които копаеха, бяха прекалено близо. Не му оставаше нищо друго освен да остане на място, докато те се уморят да копаят поредната дупка и се преместят на друго място.

Не се случи нито едното, нито другото.

След пет минути от дупката се чу ясен звук, който привлече вниманието на всички. Цивилните се втурнаха напред и най-дебелият от тримата се спусна в дупката и започна да разчиства земята с ръце. Когато се изправи, лицето му сияеше.

- Свържете се с базата и им кажете незабавно да пратят багерите - извика той на охранителите. - И още нещо: трябва да оградим мястото. Намерихме го! - каза той, излезе от дупката и изтупа праха от дланите си. - Слава Богу, намерихме го!

62

Цитаделата

Драган бе обзет от пристъп на паника още в мига, в който влезе в параклиса на Тайнството и видя отворената врата, стърчащите игли и празния кръст.

Падна на колене пред него, но не в пристъп на благоговение. В резултат на усилията, съпътствали чудодейното му завръщане в Цитаделата, той се чувстваше смъртно уморен и изнемощял. Бе го крепил единствено копнежът да се озове отново в непосредствена близост с Тайнството и да продължи ритуала, който изпълваше със сила и енергия онези, които го практикуваха. Само Тайнството бе в състояние да възстанови здравето и силата - както на самия него, така и на планината, - но то бе изчезнало.

Докато оглеждаше празния параклис, Драган зърна собственото си отражение в едно от лъснатите до блясък остриета, окачени по стените. Защо Господ се подиграваше с него? Защо бе съсипал здравето му, а впоследствие му бе предложил възможност за спасение, само за да го лиши от нея? Поклати глава засрамено. Не, това не беше Божие дело. Тук бе замесен Сатаната.

Драган си припомни историята на Йов и изпитанията, на които бил подложен, след като Господ оттеглил закрилата си от него. Дяволът му отнел богатството, семейството и здравето, за да подложи на изпитание вярата му и да го накара да прокълне Божието име. Йов обаче отказал и предпочел да прокълне деня, в който се е родил. В крайна сметка Йов бил възнаграден заради вярата си и благословен с още по-голямо богатство и по-добро здраве отпреди. Драган разбра какво трябва да направи. Трябваше да опази вярата си силна и непоколебима, макар тялото му да бе слабо, а пътят пред него - неясен. Това бе единственият начин Цитаделата да възвърне някогашната си мощ.

Сведе глава и започна да се моли пред празния кръст, изповядваше греховете, които бе извършил от последната си изповед на това място насам. Помоли за прошка заради недостатъчната си вяра, помоли и за сила, за да следва Божията воля. Накрая изрече молитва за успокоение на душата на свещеника, който бе изпратен да отнеме неговия живот, но в крайна сметка се бе простил със своя. Драган вярваше, че всичко на този свят се случва поради някаква причина, че всяка стъпка е предначертана, че всеки човек е инструмент на Божията воля. И докато разсъждаваше върху събитията, довели до завръщането му в Цитаделата, започна да прозира, че то също е част от Божието дело.

Първо, Бог му бе изпратил онзи притеснен болногледач, който винаги така бързаше да си отиде, че един ден бе забравил скалпела си. Второ, Бог му бе изпратил свещеника, който бе умрял от острието на съшия този скалпел, докато се опитваше да удуши Драган с възглавница. Подобни неща не се случваха по някаква приумица на съдбата, зад тях се криеше по-висша цел, те бяха предначертани.

Когато приключи с молитвите, той се приведе напред и легна върху студения каменен под. Протегна ръце встрани и изобрази знака Тау с тялото си пред олтара в израз на пълно смирение и подчинение. Остана неподвижен известно време, отправяйки молба след молба към Господ да му даде знак, който да го ръководи. Едва когато тялото го заболя и той вече не бе в състояние да лежи в тази поза повече, а и получи силен пристъп на кашлица, стана.

Изправи се с вдървени крайници и изтупа с длани прахта от расото си. Във въздуха затанцува тънка златна нишка, уловена от потрепващата светлинка на свещите. Драган протегна ръка и я улови. Миниатюрните златисти прашинки засияха на фона на почернялата му кожа. Изненада се да открие подобно нещо в параклиса. За разлика от свещениците по целия свят, монасите в Цитаделата не носеха церемониални одежди от злато или коприна. Дори игуменът и прелатът носеха същите груби раса като всички останали. Истинска загадка бе как тази златна нишка се бе озовала тук.

Поднесе я към светлината, за да я разгледа по-добре, и осъзна грешката си. Не бе златотъкана нишка, а дълъг златисторус косъм, по-светъл към върха и по-тъмен към корена. Изрусен косъм. Женски косъм. Сети се за жената, която бе евакуирана от Цитаделата. Бе видял лицето ѝ по новините, дори я бе зърнал за миг, когато и двамата постъпиха в болницата. Косата ѝ също бе руса, със същия цвят и дължина като косъма, който сега държеше в ръката си. Следователно би трябвало да е идвала тук, в параклиса. Тя беше жена, свещен съд, който притежаваше силата да носи в себе си живот.

Драган се обърна и напусна параклиса, получил прозрение какво трябва да направи. Закрачи забързано по тунела, който водеше към стълбището, сетне зави надясно по страничните коридори. Слезе по тесните стъпала, които го отведоха няколко етажа по-надолу към един от най-рядко посещаваните участъци от планината, където нямаше нищо освен отдавна изоставени килии, разположени встрани от главния тунел. Отвори първата врата и видя онова, което търсеше. Беше издълбано в стената срещу него. Приличаше на амбразура, тясно прозорче, изсечено в планинския склон, от което се разкриваше великолепна гледка към ширналия се в долината град Руин.

Драган затършува трескаво в джоба на расото си и извади мобилния телефон, който бе взел от мъртвия свещеник. Традицията изискваше всеки пристигнал в пещерата с асансьора да бъде събличан чисто гол. Това се възприемаше като символично прераждане, но и като предпазна мярка, която да не позволи нищичко от външния свят да попадне тайно в Цитаделата. Необичайните обстоятелства, съпътствали появата на Драган обаче, бяха довели до пренебрегването на този обичай и телефонът бе останал в джоба му.

Той го включи и екранът светна. Както се бе надявал, това място - толкова високо над града, където нямаше какво да спира вълните - осигуряваше отличен сигнал. Вдървените му почернели пръсти натиснаха няколко бутона и отвориха списъка с проведените разговори. През последните дни свещеникът бе звънял и получавал обаждания само от един номер. Всички кратки съобщения бяха изпратени от същия номер. Драган ги прочете, усмихвайки се, когато стигна до онова, в което ставаше въпрос за собствената му смърт. Набра номера, от който бе дошло съобщението, и позвъни.

Докато гледаше към Руин и очакваше телефонът да установи връзка, осъзна, че стои в същата килия, в която бе отведен брат Самюъл, след като се бе провалил по време на ритуала. Оттук брат Самюъл бе избягал и бе поставил началото на верижната реакция, довела до кризисната ситуация, в която се намираше Цитаделата. По ирония на съдбата именно завръщането на неговата сестра тук щеше да завърши кръга и да постави нещата на мястото им. Тя бе изнесла Тайнството от планината. И само тя можеше да го върне обратно.

Телефонът продължаваше да звъни.

Драган чакаше.

И тогава, сякаш именно по Божията воля, някой вдигна.

63

Ватиканът

Кардинал Клементи крачеше нервно из кабинета си в очакване на новината, че заповедта, която бе издал, вече е изпълнена, когато телефонът в джоба му иззвъня. Той загаси цигарата и вдигна.

- Някакви новини?

- Да - отвърна му непознат глас със силен акцент. - Нося новини от гроба.

Клементи не пророни нито дума. Почувства, че му се готви капан.

- Не се притеснявайте - продължи гласът. - Не ви се сърдя, че наредихте да ме убият. Разбирам по-добре от мнозина необходимостта от прилагането на правилата, изискващи опазване на тайната. За ваше нещастие свещеникът, когото изпратихте да ме ликвидира, се провали и сам падна жертва. Сега, по Божията милост, аз вече се намирам в мястото, на което принадлежа. Вътре в Цитаделата.

Акцентът му звучеше славянски. Според личните досиета, които Клементи бе прочел, един от монасите бе сърбин. Вероятно се обаждаше той, но кардиналът искаше да е сигурен. Отиде до бюрото си, отвори горното чекмедже, в което държеше документите, свързани с кризата в Руин, и каза по телефона:

- Кажете ми името си.

- Аз съм Драган Руя. Роден съм в Баня Лука на двайсет и четвърти октомври 1964 година. Влязох в Цитаделата през 1995-а, след като цялото ми семейство загина по време на войната в Босна.

Той беше. Нямаше съмнение. Фактите го потвърждаваха.

- Радвам се, че сте се върнали у дома, където се намирате на сигурно място - каза Клементи и потръпна, когато осъзна, че разговаря с човек, който се намира вътре в Цитаделата.

- Благодаря за загрижеността. Когато се върнах тук обаче, установих, че нещо е изчезнало... било е откраднато. Имате ли представа къде е Лив Адамсен?

- Да.

- Добре. Предполагам, че сте издали подобна заповед и по отношение на нея, заповед, която да я накара да замлъкне завинаги.

Клементи не отговори.

- Трябва да я анулирате незабавно. Лив Адамсен не бива да умре. Тя трябва да бъде доведена в Цитаделата възможно най-бързо. И трябва да бъде доведена тук жива.

- Не съм сигурен дали това е възможно.

- Това не е молба, а заповед. Запознат сте с декрета на император Константин от 374 година, който предава на Рим върховната власт по всички църковни въпроси, нали?

- Разбира се?

- Следователно знаете, че прелатът на Руин остава de facto глава на църквата, макар тази роля за пред обществото да играе папата.

Клементи преглътна с пресъхнало гърло. Ако все още криеше някакви съмнения относно самоличността на мъжа, с когото разговаряше, те вече не съществуваха. Единствено най-високопоставените служители на Ватикана и ръководният елит на Цитаделата знаеха за тези тайни декрети.

- Ще направя всичко по силите си - обеща Клементи, - но оперативният ни агент е прекалено близо до обекта и съществува вероятност да не успея да се свържа навреме с него. Съществува немалка вероятност момичето вече да е мъртво.

Настъпи пауза, изпълнена с гняв, който Клементи долови безпогрешно.

- Надявам се - за ваше собствено добро - тя да е жива - отвърна последният sanctus.

И връзката прекъсна.

64

Нюарк, Ню Джърси

Лив се събуди бавно.

Отвън долиташе приглушеният шум на уличното движение. Светлината се процеждаше през завесите, за да покаже, че още е ден, но Лив нямаше никаква представа колко е часът. Можеше да е дремнала няколко минути, а можеше и да е спала часове или дори дни. Премигна и огледа семплата хотелска стая. Лаптопът ѝ стоеше на мястото, на което го бе оставила, якето ѝ бе хвърлено върху облегалката на стола, Библията лежеше отворена на страницата, която бе чела, преди да се унесе и книгата да се изплъзне от ръцете ѝ. Всичко бе на мястото си и въпреки това нещо се бе променило. За първи път от седмици Лив не бе сънувала кошмари. Бе се събудила спокойно, без да изпита поредния пристъп на страх и ужас, като нормален човек. Не чуваше шепот в главата си, не виждаше Т-образни кръстове, в мрака не се криеше нищо невидимо и страховито.

Всичко бе толкова тихо.

Всичко бе толкова спокойно.

Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, усещаше как напрежението, сковало раменете ѝ, се разсейва. Изпитваше невероятно спокойствие, сякаш най-сетне бе постигнала мир със самата себе си.

Силно чукане прониза тишината като изстрел.

Лив се изправи рязко в леглото и погледна към вратата. Колко хора знаеха, че е тук? Гейбриъл, Скай, доктор Аната и... никой друг.

Най-вероятно бе Скай, дошъл да провери как е, но Лив все пак нямаше намерение да отговори и да издаде присъствието си в стаята, докато не се увери кой е.

Следващото почукване, още по-силно и настойчиво, я накара да подскочи. Не се чу никакъв глас обаче, който да разкрие самоличността на човека в коридора. Дори камериерките биха се представили досега.

Лив тихичко се измъкна от леглото, загърна се с омачканата хавлия и обмисли вариантите за действие. Тясната стаичка не предлагаше нито място, където да се скрие, нито предмет, който да използва като оръжие. Бе капан с един вход и един изход.

Заобиколи леглото, като се придържаше колкото е възможно по-далеч от вратата. Взе телефона на Скай от бюрото и бързо набра номера на рецепцията, изписан върху бланките с логото на хотела, оставени там. Опиташе ли се някой да проникне в стаята ѝ, щеше да се заключи в банята и да повика охраната, щеше да се развика, че я изнасилват, за да ги накара да дойдат по-бързо. Тъкмо направи следващата крачка, когато гласът, който чу, я накара да замръзне.

- Лив?

- Гейбриъл?

Произнесе името му, без да се замисля, но последвалата тишина я накара да съжали за действието си.

Който и да стоеше в коридора, бе казал само една дума, и то приглушена от дебелата хотелска врата. Наистина ли бе Гейбриъл? Струваше ѝ се невъзможно - та нали се бе свързала с него в Руин, а оттам ги делеше половин ден път. Освен... ако не бе спала по-дълго, отколкото бе смятала... да, определено бе изморена...

- Лив?

Отново същият глас. И толкова приличаше на неговия.

- Гейб? - отвърна тя, осъзнала, че няма смисъл да проявява повече предпазливост. - Как дойде толкова бързо?

- Хванах първия полет. Сигурно си спала цял ден.

Той беше. Лив пламна от вълнение и се втурна към вратата, за да отвори.

От коридора я лъхна гореща вълна, въздухът там бе по-топъл дори от този в стаята.

Гейбриъл стоеше на прага, но леко встрани от вратата, с ръце, отпуснати покрай тялото. Гледаше я неловко. Изглеждаше същият, какъвто го помнеше, с тази разлика, че черните му коси и черните му дрехи караха бялата му кожа да изглежда още по-бяла. Студената синева в очите му бе единствено цветно петънце в мрачния коридор, в който нямаше нито един прозорец. Тя го погледна в очите и се усмихна, но... той не отвърна на усмивката ѝ. По лицето му се плъзна самотна сълза, сякаш горещината бе разтопила синия лед в очите му.

- Съжалявам - промълви той.

И тогава целият коридор избухна в пламъци.

Горещата вълна отхвърли Лив назад. Тя падна на леглото и закри лицето си с ръце. Шепотът надделя над бученето на пламъците и изпълни главата ѝ като предупреждение. Когато се опита да погледне към мястото, на което бе застанал Гейбриъл, горещината и блясъкът на пламъците я принудиха да затвори очи. Тя се изправи и се опита да се приближи до вратата, закрила лице с ръкава на хавлията си с надеждата, че Гейбриъл може да е оцелял в този огнен ад.

В този миг огънят изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, и вместо хотелски коридор пред очите ѝ изникна пустинен пейзаж. Земята бе равна и гола, покрита с нощни сенки, озарена от сиянието на луната. Лив пристъпи към нея, привлечена от необикновената гледка.

А после стигна прага и видя звяра, причинителя на огнения пъкъл. Той стоеше върху пясъка, огромен гущер с остри шипове и плочки по гърба, който бълваше огън. Червените му очи се взираха право в нея, островърхата му като копие опашка се гърчеше под нощното небе, над което грееше пълна месечина.

Звярът си пое дълбоко дъх, всмукна пламъците и дима, които бе избълвал, и затвори червените си очи, сякаш за да се наслади на миризмата ѝ. Миг по-кьсно нещо прониза нощта и се заби в гърдите ѝ, прободе и тялото, и душата ѝ. Тя се опита да извика, но от устата ѝ не излезе нито звук. Почувства как кръвта потича по кожата ѝ, както неотдавна в Цитаделата. Зловещото създание я повдигна с върха на опашката си и я поднесе към устата си. Лив почувства смъртоносния дъх на чудовището и видя знака върху врата му - кръст във формата на обърнато Т. Зловещото създание нададе пронизителен писък, който сякаш разцепи главата ѝ, устата му избълва огън и зина, за да я погълне.

65

Лив подскочи в леглото, пронизителният писък от кошмара продължаваше да кънти в ушите ѝ. Хотелската стая тънеше в безпорядък - столът бе катурнат, завивките на леглото бяха смачкани на топка, накъсани листове бяха разпилени навсякъде. Зачуди се дали още сънува и това е част от поредния многопластов кошмар, от който трябва да избяга малко по малко. Сви колене към гърдите си и зачака следващото действие от кошмарния сън, но никой не почука на вратата, температурата в стаята си остана нормална, отвъд прага не изникна и фантасмагорична пустиня с огнен дракон. Всичко изглеждаше съвсем реално и естествено и това я притесни още повече.

Опита се да осмисли случилото се: или някой бе проникнал в стаята ѝ и бе направил всичко това, докато тя бе спала, или самата тя го бе сторила, досущ като някой сомнамбул. Нито едното, нито другото обяснение не я успокоиха. Лаптопът ѝ стоеше затворен на мястото, където го бе оставила. Ако някой бе влизал в стаята, щеше да го вземе, нали? Единственото логично заключение бе, че тя сама е направила всичко това. Или пък го бе направило създанието, което носеше в себе си, докато съзнателното ѝ аз е било потънало в сън.

Събра разпилените върху леглото листове. Бяха страници, откъснати от Библията. Корицата на книгата лежеше на пода до леглото. Взе я и тя увисна безжизнено в ръцете ѝ като мъртво животно. Една-единствена страница бе останала залепена за корицата. Страница от Откровението на свети Йоан Богослов и това едва ли бе случайно. По-голямата част от текста върху нея бе задраскан с разкривени, гневни линии, но няколко реда бяха останали незасегнати:

... ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му - седем корони; опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята. Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, кога роди, да изяде детето ѝ. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи...

Лив се взираше в думите, а пронизителният писък на дракона продължаваше да кънти в главата ѝ.

На вратата се почука силно и Лив подскочи.

- Моля, излезте и тръгнете към стълбите! Моля, побързайте !

Мъжът продължи по коридора, чукаше на всяка врата и повтаряше нареждането. Воят, който чуваше Лив, не бе причинен от дракона от съня ѝ, а от противопожариата аларма.

Тя събра набързо дрехите си и грабна чантата си.

В коридора алармата виеше още по-силно и Лив запуши ушите си с ръце, докато бързаше към стълбите. Помисли за съвпадението между текста от Откровение и кошмарните съновидения. Вероятно бе прочела точно този откъс преди да заспи и сама бе посяла в съзнанието си семената, от които бяха избуяли тези страховити картини.

Стигна противопожарната врата и я бутна, чудеше се дали Гейбриъл е успял да уреди пътуването ѝ до Руин. Не можеше да повярва, че очаква с нетърпение да се върне там. Възможността да се срещне отново с него бе променила всичко. Чувстваше се свързана с него.

До такава степен бе потънала в тези мисли, че не чу съскането на хидравличната врата, която се отвори зад гърба ѝ, не усети и острия мирис на хлороформ, преди една ръка, голяма колкото главата ѝ, да притисне кърпата към лицето ѝ.

Опита се да извика, но пищенето на алармата и кърпата приглушиха звука. Опита се да отмести огромната длан, но упойката бе започнала да действа и ръцете ѝ се отпуснаха безжизнено. Последното, което изпита, преди мракът да я погълне, бе внезапният пристъп на паника при вида на кръста, татуиран върху ръката на мъжа, който я държеше.

66

Дик затвори вратата с крак и сложи младата жена на леглото.

Погледна си часовника. След десет минути трябваме да докладва. Най-трудното бе зад гърба му. Бе открил, че е сама, бе я подплашил да излезе навън и сега тя бе негова. Трябваше само да ѝ счупи врата и да изчезне. Табелката „Моля, не безпокойте“, окачена на врата на стаята ѝ, щеше да му гарантира, че никой няма да открие тялото ѝ преди следващата сутрин, а дотогава той щеше да е далеч, много далеч оттук.

Наведе се, за да огледа лицето ѝ. Долови аромата на хотелския сапун, смесен с етаноловия мирис на хлороформа. Момичето имаше гладка, почти прозрачна кожа, опъната върху изящни кости. Устните ѝ бяха леко разтворени, малките ѝ бели зъби искряха сред влажния сумрак в устата ѝ. Той се наведе още по-близо, за да почувства топлия ѝ дъх върху кожата си, и забеляза леката бръчка, онази, която наричат бръчка на концентрацията, между затворените ѝ очи. И той имаше такава, резултат от годините, прекарани в самообразоване, предимно в затворнически библиотеки.

Погледна чантата ѝ, взе я и извади книгата, която тя бе чела по време на полета. Обичаше да запазва по нещо за себе си. Су-ве-нир. Видя и още нещо, което помрачи доброто му настроение.

Извади Библията, взе разкъсаните ѝ останки така нежно, сякаш държеше ранено птиче. Корицата се отвори сама и той изпита гняв при вида на драсканиците, покрили единствената оцеляла страница. Тя не само се бе отнесла богохулно към Божието слово, но дори се бе опитала да го унищожи и по-този начин бе извършила най-страшния - според него - от всички грехове.

Пак погледна изпадналата в безсъзнание млада жена. Вече не му се струваше красива. Вече нямаше търпение да изпълни задачата си и да си тръгне.

Противопожарната аларма спря да вие и стаята потъна в тишина. Трябваше да действа бързо, ако искаше да се възползва от суматохата, причинена от алармата. Това щеше да улесни бягството му.

Тя бе скъсала гръбчето на Библията, сега той щеше да счупи нейния гръбнак. Това изискваше принципът на равновесието, описан в Стария завет: око за око.

Хвана главата ѝ в огромните си ръце и напрегна рамене, готов да ѝ счупи врата. И в този миг нещо изписука в тишината на стаята. Бе получил съобщение. Копнееше да чуе как вратът ѝ изпуква, но инстинктът и опитът му казваха, че трябва да изчака, а дисциплината му нареди да им се подчини. Извади телефона от джоба си и прочете съобщението. Бръчката на челото му стана още по-дълбока. Прочете съобщението повторно и погледна към леглото.

- Ти обичаш думите - прошепна на упоената Лив. - Е, в такъв случай имам една много хубава дума за теб. От-мя-на.

67

Руин

Старият град остана затворен цялата сутрин, докато улиците бъдат почистени. Когато - малко след два следобед - най-сетне вдигнаха подвижната желязна решетка на древните крепостни стени, пред нея се бе събрало многохилядно множество, за да се отправи към черквата на върха на хълма и да благодари на Господ за своето спасение. Сред тях бе и доктор Аната.

Докато си пробиваше път през гъстата тълпа, тя забеляза, че в Стария град не се е променило почти нищо. Някои поклонници разговаряха за това безспорно чудо, но доктор Аната добре знаеше, че то е свързано с геологията, а не с теологията. Земните трусове се разпространяваха като вълни и по-нестабилните пластове усилваха въздействието им, докато скалните масиви, върху какъвто бе построен и Старият град, спираха вълните и отслабваха силата им. Тук земетресението бе усетено по-слабо, това бе единствената разлика.

Отне ѝ близо четирийсет минути, за да се изкачи на върха на хълма и да се озове в прохладния наос на каменната черква. Помещението бе изпълнено с вярващи, дошли да се покаят за греховете си, но жужеше не само от техните молитви, благодарности и изповеди, а и от оживената глъчка на туристите. Доктор Аната се насочи право към изповедалните, разположени в далечния край на черквата. Гейбриъл бе предложил да я придружи, но тъй като градът се връщаше към обичайния си ритъм, а това означаваше улиците отново да се изпълнят с хора, които го търсят, тя бе настояла да дойде сама, въодушевена от възможността да вземе макар и скромно участие в нещо толкова значимо. През целия си живот бе чела история, а днес получаваше възможност да твори история.

Стигна до изповедалните и седна на самия край на пейката, изпълнена със смълчани богомолци, вперили погледи в кабинките, закрити с плътни завеси. Стените зад тях бяха покрити с натруфени и ярки фрески в средновековен стил, пресъздаващи Страшния съд. Доктор Аната се запита дали чакащите щяха да ѝ позволят да застане най-отпред на опашката, ако знаеха, че е дошла тук, за да се опита да предотврати тъкмо това, в чието изображение се взираха. Съмняваше се. Хората имат странно отношение към опашките - дори когато на карта е заложен краят на света, - затова реши да изчака реда си. Изминаха двайсетина минути, преди да мине по пътеката, наречена пътека на срама, и да затвори завесата зад гърба си.

Помещението бе тясно, пропито с миризма на благовония и страх. Тя седна на дървената пейка и извърна лице към дървената решетка.

- Искаш да се изповядаш? - каза приглушен глас.

- Искам да предам съобщение за брат Пийкок.

Настъпи мълчание, после човекът, седнал от другата страна на преградата, стана и излезе от изповедалнята, без да промълви нито дума.

Доктор Аната се заслуша в отдалечаващите се стъпки, които постепенно се сляха с гьлчавата в огромната черква. Не знаеше какво да очаква, но това внезапно и мълчаливо оттегляне я изненада. Започна да се притеснява. Тя бе учен, не бе свикнала да попада в ситуации, които крият опасности, затова сега умът ѝ работеше трескаво и създаваше фантазия след фантазия, изпълнени с църковни стражи и жестоки инквизиции. Единствено огромното значение на съобщението, което трябваше да предаде - толкова много зависеше от това то да стигне до човека, за когото бе предназначено, - не ѝ позволи да се измъкне от изповедалнята. След малко плъзгането на завесата от другата страна на решетката ѝ показа, че е изпуснала момента за бягство. Заговори я друг глас, който прозвуча толкова близо, че тя подскочи стреснато.

- Изпраща ме брат Пийкок - каза той. - Имате съобщение за него?

- Да.

- Кажете ми за какво става въпрос и ще му го предам напълно конфиденциално.

Доктор Аната извади от джоба си запечатан плик.

- Нося писмо за него.

- В такъв случай преклонете глава пред Господ и се молете брат Пийкок да го получи.

Тя се подчини. Част от преградата, разделяща изповедалнята на две, се отмести, д-р Аната се наведе и пъхна писмото през отвора. Свещеникът срещу нея го дръпна лекичко от ръката ѝ, след което преградата се затвори също толкова бързо, колкото се бе отворила.

- Кога съобщението ще стигне до брат Пийкок? - попита тя, но не получи отговор. Който и да бе взел писмото, вече си бе тръгнал.

68

На четвъртия етаж на полицейското управление в Руин цареше вечното хаотично оживление. Шумни гласове и телефонен звън изпълваха обширното пространство, разделено с прегради на множество отделни работни места, над които тегнеше миризма на кафе и витаеше напрегната атмосфера. Основният проблем бяха обирите, плячкосването. Веднага след земетресението криминалният контингент бе изпълзял от бърлогите си и бе използвал мрака, за да обере магазини и офиси, чиито витрини, врати или стени бяха пострадали от трусовете. Едва след изгрев-слънце, когато изтрезняха от радостната еуфория, свързана с обстоятелството, че са живи, хората насочиха вниманието си към по-земни и практични въпроси - и мнозина откриха, че са били обрани. В мига, в който електричеството бе възстановено, а телефоните заработиха отново, линиите на звеното за обири в отдел „Кражби и убийства“ буквално прегряха.

Аркадиан седна на бюрото си и направи опит да се абстрахира от шума. Той бе сред малцината този ден, които се занимаваха с трупове, а не с обири. Откакто се бе върнал от болницата и бе влязъл в базата данни, се опитваше да открие откъде е дошъл убитият полицай. Не откри името Несим Сентюрк в нито едно служебно досие в съседните участъци, затова разшири обхвата на търсенето и в крайна сметка обхвана всички полицейски управления на територията на страната. Компютърният терминал се задъхваше с обработката на цялата тази информация. Предвид обема на данните, събирани с години в информационните масиви на полицията, задачата му наподобяваше търсенето на игла в купа сено.

Междувременно Аркадиан се опитваше да провери какво е станало с Лив. Позвъни на Юн и разбра, че самолетът ѝ е кацнал около три сутринта местно време, няколко минути по-рано от разписанието. После се свърза със службата за сигурност на международното летище „Нюарк“ и след като се представи и обясни какво иска и след като американците провериха самоличността му, изисквайки повече лични данни, отколкото която и да било банка, успя да се свърже с контролния им център. Дежурният служител потвърди, че паспортът на Лив Адамсен е минал през електронния четец на гишето за граничен контрол единайсет минути след кацането на самолета, а охранителните камери я показаха как напуска терминала и се качва в патрулен автомобил, управляван от униформен полицай. Дори му дадоха регистрационния номер на колата. След ново обаждане, този път до полицейското управление в Ню Джърси, и нова проверка, но далеч не толкова стриктна, като онази от служителите на летището, Аркадиан се сдоби с името на полицая: сержант Уилям Годлевски, който днес бил в почивен ден, макар че дежурният сержант обеща да се свърже с него и да му предаде да позвъни в Руин.

Аркадиан се усмихна за първи път от часове. Лив беше добре. Явно някой американец се грижеше за нея отвъд океана, както той се бе грижил тук. От това се почувства по-добре. Премина към следващата точка от списъка си със задачи. Набра вътрешен номер и закри другото си ухо с длан, за да спре шума от помещението.

- Охрана на ареста.

- Сюлейман, ти ли си? Аркадиан се обажда.

- Ха. ти не си ли в отпуск по болест? Не се ли беше натровил с олово?

- Да, раниха, ме, но се върнах на работа. Няма как, половината град е обран. Не мога да си седя вкъщи и да гледам телевизионни игри.

- Е, те са за предпочитане пред нещата, които аз гледам по цял ден. Как ти е ръката?

- Боли. Виж, можеш ли да приготвиш записите от охранителните камери по време на вчерашното бягство, за да дойда и да ги прегледам?

- Ами... не, всъщност не мога. Току-що проверихме всички записи в системата и част от файловете липсват.

- И кои точно?

- Всички файлове от вчера следобед.

Полицейските инстинкти на Аркадиан му подсказаха, че това не е случайно.

- Някакъв шанс да ги възстановиш?

- Не. Файловете не са повредени - просто ги няма. Резервните копия - също.

- Това случвало ли се е и преди?

- Не. За първи път ни е.

- Някаква идея какво може да го е причинило?

Сюлейман въздъхна театрално като майстор строител, който оценява сложна поръчка.

- Причините може да се много - водата от противопожарната система, която намокри компютрите, освен това самата ни компютърна мрежа е толкова скапана, че... Да не забравяме и силното земетресение и спирането на тока...

Аркадиан подозираше, че причината е съвсем различна. Съвпадението бе прекалено голямо, а файловете, които липсваха, се отнасяха до съвсем конкретен период.

- Добре, Сюлейман, благодаря ти. Позвъни ми, ако все пак успеете да възстановите файловете.

Затвори телефона и огледа оживеното помещение. Чудеше се дали онзи, който е унищожил файловете, се намира тук в момента. Компътърът му изписука и привлече вниманието му към екрана. Програмата бе открила съвпадение. Екранът бе изпълнен от първата страница на служебно досие със снимка на слаб мъж с очила. Мъжът обаче изобщо не приличаше на полицая, когото Аркадиан бе видял да лежи мъртъв на асфалта. Единственото общо между двамата бяха името, номерът на значката и фактът, че и двамата бяха мъртви. Истинският помощник-инспектор Несим Сентюрк бе служил в полицейското управление на Истанбул и бе загинал преди повече от година при изпълнение на служебния си дълг по време на операция сред наркотрафиканти. Трупът, който лежеше в градската морга в Руин, принадлежеше на човек, който се бе представял за него, бе разполагал с името и значката му, подпомогнат от човек с достъп до кадровите досиета на полицията. Който и да стоеше зад всичко това, несъмнено разполагаше с информация, власт и солидни контакти.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той вдигна.

- Аркадиан! - каза и притисна слушалката до едното си ухо, а дланта си - до другото.

- Здравейте, обажда се сержант Годлевски от полицейското управление в Ню Джърси. Предадоха ми да ви се обадя във връзка с Лив Адамсен.

- Благодаря ви, че реагирахте толкова бързо.

- Имате ли представа къде е отишла?

Въпросът изненада Аркадиан.

- Мислех, че е с вас!

- Беше. Оставих я в един хотел преди няколко часа, но когато се върнах, за да проверя дали е добре, я нямаше. Нещата ѝ също бяха изчезнали, а стаята беше в безпорядък.

След което Скай му разказа за откъснатите страници от Библията. Студени тръпки побиха Аркадиан, когато осъзна кой е отвлякъл Лив.

69

Преустроеният в летяща болница самолет „Макдонъл Дъглас“ DC-9 се отлепи от пистата на международното летище „Нюарк“ и започна бързото си изкачване към следобедното небе.

Отвън приличаше на най-обикновен самолет, извършващ чартърен полет: единствената му отличителна черта бе светлосиньото лого с бял гълъб на опашката, предвестник на едно по-добро бъдеще, устремил се към сивото небе. От вътре обаче изобщо не приличаше на самолет. Седалките бяха демонтирани и заменени с редици двуетажни легла, наредени по цялата дължина на салона. В задната част бе разположена напълно оборудвана операционна.

Този DC-9 принадлежеше на организация, наречена „Бял гълъб“, глобална благотворителна инициатива, ръководена от църквата, която транспортираше цивилни жертви на военни конфликти до модерни западни болници, където да им бъде оказана медицинска помощ. Самолетът извършваше по три полета седмично, като превозваше пациенти само в едната посока. Когато летеше в другата, екипажът сваляше матраците от леглата и ги превръщаше в широки рафтове, отрупани с кашони с лекарства и медицински консумативи.

Сега самолетът превозваше една-единствена пациентка, завързана. Около колената, кръста и гърдите ѝ бяха пристегнати три колана, слабите ѝ ръце лежаха отстрани на тялото, а вратът и главата ѝ бяха бинтовани така плътно, че приличаше на мумия. Маска от специален гел покриваше лицето ѝ, подсказвайки, че пациентката е преживяла тежка лицева травма, а освен това тялото и крайниците ѝ също са увредени.

Медицинският картон, описващ получените травми и предприетото лечение, бе пъхнат в пластмасова торбичка, окачена до леглото. В нея бе поставен и паспортът на пациентката, който я идентифицираше като Ани Либерман, мисионерка от Охайо, брутално изнасилена и подпалена жива от бунтовници в Гвинея, Западна Африка. Служителят от паспортния контрол, който се бе качил на борда на самолета преди излитането, бе проверил документите, но не си бе направил труда да развие бинтовете или да повдигне маската. Нямаше смисъл да го прави - хората, получили тежки изгаряния, бездруго не приличаха на снимките в паспортите си. Според медицинските документи жертвата била подложена на операция в клиниката по изгаряния „Сейнт Барнабас“ в Ню Джърси, а сега трябваше да бъде транспортирана до болница в Банкок, специализирана в областта на реконструктивната хирургия в областга на гърдите и гениталиите. Служителят от паспортния контрол бе пребледнял, когато бе прочел подробностите, и бе побързал да подпише документите.

Самолетьт направи вираж и се издигна над облаците и когато изравни и пое на изток, салонът му се изпълни със светлина. Част от преустройството, на което бе подложен този DC-9, включваше монтирането на допълнителни резервоари за гориво, което му позволяваше да постигне далеч по-голяма далечина на полета в сравнение със стандартните модели, но при положение, че Банкок отстоеше на седем хиляди и петстотин морски мили от Ню Джърси, разстоянието бе прекалено голямо, за да бъде изминато без презареждане. Затова планът на полета включваше кацане за презареждане на международното летище Газиантеп в Южна Турция.

Лив беше будна, но не съвсем. Долавяше бученето и вибрациите на самолетните двигатели. Усещаше превръзките, стегнати около тялото ѝ, които не ѝ позволяваха да помръдне и милиметър. Върху лицето ѝ също имаше нещо, прилепнало върху кожата ѝ. Опита се да вдигне ръка, за да го опипа, да види какво е, но не успя. Опита се да отвори очи, но те също останаха затворени. Сякаш всички линии за комуникация между мозъка и тялото ѝ бяха прекъснати, оставяйки съзнанието ѝ живо, но лишавайки я от възможност дори да помръдне. Някакъв сетивен спомен изплува в съзнанието ѝ и тя задиша тежко. Бе изпитвала подобни усещания и преди. Клаустрофобия. Затвор. Болка. Неща, които ѝ се струваха толкова познати и естествени, че ги усещаше като част от самата себе си. Но макар да си ги спомняше, ясно съзнаваше, че те не са нейни спомени. Те принадлежаха на създанието, което носеше в себе си подобно на дете, което трябваше да роди, когато му дойде времето. Спомни си кошмарния сън с дракона и усети присъствието му наблизо. Той дебнеше да погълне детето, както предсказваше онзи откъс от Откровение.

А после някой повдигна маската от лицето ѝ и прошепна в ухото ѝ:

- Не се опитвай да говориш. И не се опитвай да се движиш. Не си в състояние да го правиш и това само ще те разстрои допълнително. Парализирана си от медикамент, наречен сук-ци-нил-хо-лин¹⁴¹. Не се тревожи, действието му скоро ще отмине.

Тя почувства натиск върху клепачите си.

Мъжът ги отваряше с пръсти.

Ярката светлина прониза главата ѝ и тя видя пред себе си не библейски звяр, а едър мъж.

- Ето, събуди се - каза той. - Скоро ще се върнеш у дома, където ти е мястото.

Думите му заглъхнаха, но паниката се върна. Той продължаваше да говори, но Лив вече не го чуваше. Не чуваше нищо освен шепота, който се надигаше в главата ѝ, за да прерасне в писък и да доведе със себе си спомена за обсипания с остри шипове Тау в параклиса на Тайнството. Цялата настръхна при спомена за това, обзе я страх, дори ужас. Припомни си превода от бележката на монаха:

Бяха държали Ева затворена от незапомнени времена и Лив я бе освободила, но не задълго.

„Скоро ще се върнеш у дома“, бе казал мъжът. Щяха да отведат и двете в Цитаделата и да ги затворят в мрака.

70

Братът градинар крачеше по студените мрачни коридори на планината, понесъл със себе си топлината от току-що извършеното дело. Можеше да помирише дима, мириса на изгоряло на кладата дърво, продължаваше да усеща горещината на огъня върху кожата си.

Бе станал преди изгрев, за да раздели хората си на екипи, всичките въоръжени с триони и лозарски ножици. Тръгнаха от единия край на градината към другия, като режеха всеки клон, заразен от болестта. Режеха толкова дълбоко, колкото сметнеха, че е безопасно. Отначало им се стори, че старите дървета са най-тежко засегнати, но с напредването сред овошките започнаха да откриват признаци, че болестта е достигнала листата и клонките и на най-младите.

Пак той се зае и с кладата: изучаваше всеки отсечен и отрязан клон с надеждата да намери ключа към загадката, свързана с болестта, опустошила градината. Това му даде възможността да фокусира вниманието си върху нещо друго, а не върху осакатяването на любимата му градина. Едва след като огледа и последната клонка, преди да я хвърли в пламъците, си позволи да огледа опустошението, което бяха извършили. Бе работил в тази градина четирийсет години, познаваше всяко дърво и всеки храст. Въпреки това не можеше да познае уродливото творение, в което се бе превърнала градината. И когато огънят погълна кладата, запалена върху каменния плочник, и запламтя с адските пламъци на изгаряща треска, той все още нямаше дори най-малка представа нито какво е причинило тази чума по растенията, нито какво би могло да я прогони. Изтощен и объркан, бе извърнал поглед и бе потърсил убежище в недрата на планината, където бе останало едно последно средство, към което да прибегне.

Затова сега тътреше уморени крака по коридора, като от време на време опираше длани в стените, за да не залитне. Надяваше се да не срещне никого по пътя си към параклисите, където възнамеряваше да отприщи насъбраните чувства и да ги излее в сърцераздирателна молитва към Господ да пощади градината му.

Заслиза по стъпалата, които водеха към залата под Катедралната пещера, и едва не се препъна, толкова уморен бе от дългите часове, прекарани на крак. Причерня му. Преди няколко часа му бе потекла кръв от носа, но въпреки това нищо не бе състояние да прогони аромата на портокали, изпълнил ноздрите му.

Стигна края на стълбите и тръгна по къс тесен коридор, от двете на страни на който имаше дървени врати. Край всяка от тях имаше свещ, залепена във восъка, останал от хиляди подобни свещи. Повечето свещи горяха, което означаваше, че параклисите зад дървените врати са заети, но някои бяха угасени. Той се насочи към една от тях, запали студения фитил с пламъка на съседната свещ, после я постави на мястото ѝ и влезе в стаята.

Параклисът бе най-обикновена пещера, издълбана в скалите. Осветяваха я единствено свещите, останали от предишни посетители. Пламъчетата им потрепнаха, когато братът градинар се приведе пред тях на пода, изгладен от коленете на безброй вярващи.

Горещината продължаваше да го преследва дори тук в студеното и тъмно сърце на планината. Усети как настръхва под расото, когато коленичи и впери поглед в малкия Т-образен кръст, поставен върху олтарния камък.

Неговите дървета. Неговата градина. Погълнати първо от болест, сетне от огън, като душа, прокълната от Господ. Не можеше да направи нищо, за да ѝ помогне.

Емоциите, задържани цял ден в душата му, започнаха да се надигат и да кипят, за да експлодират в крайна сметка под формата на хлипане, толкова силно и сърцераздирателно хлипане, че гърлото го заболя. Той затвори очи и събра длани, опита да съсредоточи цялата си емоция в молитвата, която искаше да поднесе пред Господ, но риданията продължиха да разтърсват тялото му. Продължаваше да долавя миризмата на дим, да усеща горещината, която тялото му излъчваше през дрехите. Затисна уста с рамо, за да сподави хлиповете, та никой от съседните килии да не го чуе.

От потта, която се стичаше под расото му, го сърбеше. От очите му потекоха сълзи, рукнаха по лицето му, но колкото и да плачеше и да хлипаше, отчаянието не го напускаше, а започна дори да расте, да изпълва душата му и да заплашва да я прекърши отвътре. С нарастването на болката сърбежът стана непоносим, от гърлото му се изтръгна стон, а може би жален вой, толкова суров, първичен и зловещ, че братът градинар не се съмняваше, че ще повлече след себе си и други.

Обърна се към вратата в очакване и изтри сълзите от бузите си. Воят обаче продължи - колкото повече се опитваше да го потисне, толкова по-силен и отчаян ставаше. Едва сега забеляза, че влагата по ръцете му е тъмна на цвят, а расото му е изцапано със същите петна на местата, където се бе чесал. В паниката си братът градинар разкъса дрехите си и откри, че сърбежът му не е причинен от пот, а от пришки, покрили цялото му тяло. На местата, където се бе чесал, пришките се бяха разранили и от тях бе потекла тъмна слуз. Желанието да ги почеше бе неустоимо. Сякаш всяка клетка от тялото го сърбеше и единственият начин да се отърве от това ужасно усещане бе да се чеше безспир.

Впи пръсти в кожата си, дебелите нокти на закоравелите му от усилен труд ръце раздираха цели ивици плът и разраняваха нови и нови пришки. Облекчението настъпи мигновено, надделя над болката. Беше избавление. Но беше и мъчение.

Чу вратата да се отваря, вдигна глава и видя изуменото лице на друг монах, смаян от коленичилата фигура, която се поклащаше напред-назад, трескаво вкопчила пръсти в изприщената си кожа, разкривила устни в животински вой, облещила отчаяно очи, от които вместо сълзи се стичаше кафеникава слуз.

71

Телефонът на Аркадиан завибрира и той погледна дисплея. Скрит номер.

Стана от бюрото и забърза през оживената зала.

- Да? - каза, когато отвори вратата и се спусна по стълбите към изхода.

- Аз съм, Гейбриъл.

- Здравей, тъкмо се канех да ти се обадя - прекъсна го Аркадиан, преди Гейбриъл да успее да каже каквото и да било. - Напускам управлението и батерията ми ще се изтощи всеки момент. Ще ти дам друг номер, на който да ме търсиш. Ще съм там след пет минути.

Продиктува номера на стационарния телефон, който бе записал върху дланта си, и затвори.

Гейбриъл се заслуша в сигнала, означаващ, че връзката е прекъсната, изненадан от краткия разговор. Очевидно Аркадиан не искаше да разговаря... поне по мобилния си телефон.

Пет минути.

Огледа пълните с книги рафтове в кабинета на доктор Мириам Аната. Възможно бе Аркадиан да се нуждае от тези пет минути, за да проследи обаждането му. Бе чел някъде за новите суперкомпютри, създадени от ЦРУ като поредното оръжие във войната срещу тероризма. които за броени секунди можеха да проследят и най-сложната плетеница от пренасочени разговори. Последното, което искаше, бе полицията да го арестува и да го вкара в някоя килия.

Доктор Аната би трябвало вече да е предала съобщението. Което означаваше, че по-късно тази вечер ще трябва да се срещне с някой от обитателите на Цитаделата, а това бе среща, която в никакъв случай не биваше да пропусне.

Отвори браузъра на мобилния си телефон и въведе в търсачката номера, който бе получил от Аркадиан. Страницата с резултатите се появи миг по-късно и той отвори първите два. Според тях номерът принадлежеше на обществен телефон в Базилика Ферумвия, централната железопътна гара на Руин. Гейбриъл свъси вежди. Странен избор! Хората използваха подобни обществени телефони, когато искаха да се обадят анонимно в полицията, а не обратното.

Погледна телевизора. Часовникът в крайчеца на екрана бе отброил една минута. Оставаха му четири, докато реши дали да позвъни, или не.

През целия ден не бе правил почти нищо друго освен да следи новинарските канали. Искаше да бъде информиран за случващото се, а междувременно провеждаше телефонни разговори с различни свои приятели и познати, опитвайки се да уреди безопасното пътуване на Лив до Турция. Бе поискал от различни хора да му върнат направени преди време услуги. Така Лив вече бе зачислена в екипажа на транспортен самолет - под фалшиво име, разбира се. Бе направил опит да се свърже с нея и да ѝ съобщи новината, но тя не бе вдигнала. Вероятно бе заспала. Така поне се надяваше Гейбриъл.

Часовникът на стената тиктакаше и отброяваше секундите. Телевизионният репортаж, посветен на незначителните щети, причинени от земетресението на няколко исторически сгради, приключи и започна друг, свързан с убийствата в болницата. На екрана се появи снимка на майка му и Гейбриъл извърна глава. Погледна часа, изписан върху екрана на телефона.

Петте минути бяха изтекли.

Той набра номера.

Аркадиан чу звъна на телефона, но все още бързаше под купола от стъкло и стомана на железопътната гара. Изруга достатъчно високо, за да накара неколцина души да се обърнат подире му, и се престори, че търси дребни монети в джоба си, за да остане до телефона. Отново се разнесе звън.

- Да - каза той.

- За какво ти е този нов номер? За да ме проследиш по-лесно ли?

- Никой няма да проследи това обаждане - каза запъхтян Аркадиан. - Точно обратното. Моят телефон може да бъде подслушан по-лесно... всъщност не бих се учудил, ако в момента го подслушват, затова реших да изчезна от полезрението им. Така ще можем да поговорим на спокойствие.

Гейбриъл не отговори нищо.

- Проверих записите по времето, когато си избягал от килията в участъка. Беше прав: всичко е изчезнало - записите от охранителните камери, дневниците, в които се вписват арестуваните, всичко...

- След като няма никакво доказателство, че съм избягал от полицията, не би трябвало да ме издирват, нали?

- О, издирват те, и още как. Само че по друга причина. Отпечатъците ти са открити в болницата. Ти си основен заподозрян за трите убийства.

Гейбриъл обмисли чутото. Това го нямаше по новините. Очевидно полицията бе положила усилия да спре изтичането на информация, вероятно защото предполагаше, че той все още е в града, и не искаше да го подплаши.

- Полицаят не беше никакъв полицай - тихо каза той, сякаш говореше на себе си.

- Зная. Вече го проверих. Опитвам се да открия откъде е дошъл, но засега нямам резултат. Нямам представа къде си, но най-добре се скрий някъде и не си подавай носа навън.

- Как така изведнъж застана на моя страна?

- Беше прав, има нещо гнило в цялата тази работа - отвърна Аркадиан и му предаде разговора си с ченгето от Ню Джърси.

- Не е мъртва - каза Гейбриъл, когато Аркадиан му разказа всичко. - Ако искаха да я убият, ченгето щеше да открие тялото ѝ в хотелската стая. Ще я доведат тук. Вероятно са разбрали, че тя носи Тайнството в себе си, и искат да си го върнат.

Погледна си часовника и пресметна колко е часът в Ню Джърси.

- По кое време разговаря с онова ченге?

- Преди двайсетина минути.

- Той имаше ли представа кога е изчезнала Лив?

- Каза, че я посрещнал на летището, после я настанил в хотела около четири сутринта. Върнал се към девет, след като тя не вдигнала телефона си. Малко след седем в хотела се е включила противопожарната аларма. Искал да провери дали Лив е добре, но тя вече е била изчезнала.

- Противопожарната аларма е била примамка. Точно тогава са я отвлекли.

- И аз мисля така. Свързах се с граничните власти - името ѝ не фигурира сред пътниците на нито един редовен или чартърен полет.

- Няма да я качат на самолет под истинската ѝ самоличност. Вероятно ще използват чартър или частен самолет и фалшиви документи.

- В такъв случай трябва да ги посрещнем тук.

Гейбриъл обмисли трескаво всички проблеми, произтичащи от подобна задача. Двете летища на Руин обслужваха стотици полети дневно. Първия път, когато Лив бе дошла тук, той бе наблюдавал едното летище, Катрин - другото. Сега обаче майка му бе мъртва, а той не биваше да доближава летищата на километър околовръст, ако не искаше да бъде заловен от охраната.

- Имаш ли хора, на които вярваш и на които можеш да повериш наблюдението на летищата?

Аркадиан се сети за Юн Халдин и охранителната му фирма. Да, имаше пълно доверие на Юн, но в компанията му работеха много бивши ченгета и никой не би могъл да гарантира за всички тях.

- Честно казано, ситуацията е такава, че не мога да се доверя на никого. А и ако пристигне с товарен полет например, дори да изпратим хора на летището, те пак няма да я открият.

Гейбриъл погледна телевизионния екран и се опита да анализира проблема обективно. В подножието на Цитаделата бе застанал репортер, а надписът под него гласеше: КЪДЕ СА ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ ЦИТАДЕЛАТА?

Мигом осъзна, че тъкмо това е решението.

- Не е нужно да наблюдаваме двете летища - каза той. - Трябва да наблюдаваме само Цитаделата. В крайна сметка те ще я отведат там. Ако предположим, че са я отвлекли между седем и девет сутринта в Ню Джърси, значи разполагаме с два часа, през които да наблюдаваме Цитаделата. Каква е часовата разлика между Руин и Ню Джърси?

- Седем часа.

- Най-вероятно е излетяла около девет. Ако добавим дванайсет часа полет... това означава девет вечерта в Щатите или четири сутринта в Руин.

- Идеалното време да вмъкнеш някого в Цитаделата, без да те забележат.

- Точно така. Трябва да наблюдаваме входа към планината рано сутринта и да подготвим засада в случай, че се появи някой.

Веднага след като каза това, Гейбриъл откри недостатък в плана си и се намръщи. Тази нощ нямаше да може да наблюдава Цитаделата отвън, тъй като се надяваше по това време вече да е вътре в нея. Сети се за Аркадиан, чиято ръка висеше на превръзка, прехвърлена през рамото му. Той можеше да наблюдава Цитаделата сам, но щеше да му трябва помощ, за да спаси Лив. На кого обаче можеше да се довери? Това бе опасен и труден въпрос.

На телевизионния екран се появи кметът на Руин: стоеше на трибуна, издигната в подножието на планината, заобиколен от микрофони с емблемите на всички основни телевизионни канали.

Гейбриъл се усмихна за първи път, откакто бе разговарял с Лив. и каза:

- Ще те помоля да проведеш няколко телефонни разговора.

72

Вестта за болестта на брата градинар обиколи Цитаделата - разпространяваше се като вируса, от който всички се опасяваха. Магерницата и трапезарията гъмжаха от слухове, които отклоняваха мислите на монасите от молитвите и изучаването на свещените текстове, разпалваха тлеещото напрежение и подхранваха страховете, свързани с изчезването на Тайнството от планината. Всички се бояха да не станат жертва на някоя библейска чума.

Атанасий чу за това, докато се намираше в кабинета на игумена. От експлозията насам прекарваше по няколко часа дневно в тази стая, за да следи многобройните прессъобщения, благодарение на които Цитаделата се информираше за случващото се във външния свят. Те обаче ставаха все по-мрачни и мрачни.

Повечето направо изхвърляше - мачкаше ги на топка миг след като ги прочетеше и ги хвърляше в коша, в който някога оставяха цепениците за огъня в камината. Тя обаче не бе палена след смъртта на стария игумен.

Брат Атанасий идваше тук най-вече за да намери усамотение. Кошът бе почти пълен и той реши да повика готвачите от магерницата, които винаги се нуждаеха от подпалки. Захвърли последното съобщение и тъкмо се канеше да стане от бюрото и да се върне в лабиринта на планината, когато леко почукване на вратата възвести пристигането на новите бюлетини.

Монахът, който ги донесе, бе брат Озгуд, слаб, неспокоен и плах на вид, с лице като на гризач. Наскоро бе повишен и бе заменил сивото расо на novitiate¹⁵¹ с кафявото нa administratus¹⁶². Влезе, без да пророни нито дума, и остави на бюрото купчина документи, вързани с тъмнозелена панделка.

Атанасий забеляза писмото, сложено най-отгоре. Бе написано на ръка и адресирано до „брат Пийкок“. Посегна машинално към него, изгарящ от нетърпение да прочете съдържанието му, но спря, когато осъзна, че брат Озгуд продължава да е в стаята.

- Нещо важно ли има?

- Братът градинар се разболя - отвърна Озгуд и почеса нервно едната си ръка с другата. - Казват, че кожата му е поразена от зараза. Отведоха го в лечебницата.

- Благодаря. Ще го навестя след като приключа тук.

Озгуд кимна, но не излезе. Покашля се и сведе поглед към ръцете си.

- Смятате ли, че е възможно? Имам предвид заразата? След случилото се със sancti, след като тази чума нападна градината, братята започват да се чудят.

- За какво се чудят?

- Дали не сме разгневили Бог по някакъв начин и той ни наказва за това.

Атанасий се замисли за онова, което бе видял в параклиса на върха на планината.

- Възможно е - отвърна, вдигна поглед и видя страха, изписан на лицето на Озгуд. - Не се тревожи. Братът градинар е останал без сили, дълбоко разстроен от болестта по дърветата. Сигурен съм, че болестта, която го е съборила на легло, е породена от това, а не от Божия гняв. Убеден съм, че не е заразна - каза брат Атанасий и кимна към пръстите на Озгуд, който продължаваше да се чеше нервно. - Заговорят ли всички за бълхи, човек започва да се чеше. Върни се към задълженията си и не позволявай слуховете и клюките да повлияят на здравия ти разум. Ето - той кимна към пълния със смачкана хартия кош, - отнеси това в кухнята. И не забравяй, чс днешните новини бързо стават утрешни подпалки.

Озгуд се усмихна, вдигна коша и излезе. В мига, в който вратата се затвори, Атанасий грабна плика и го разкъса, после отиде до огнището. Прочете съобщението, после го накъса на парченца, хвърли ги върху студената решетка и ги запали. Изчака пламъците да превърнат хартията в пепел, след което я взе в шепи и я стри на прах.

„Тази вечер“, пишеше в бележката.

73

Атанасий чу брата градинар още преди да го види.

Приглушеният му вой отекваше из смълчания иначе коридор, който водеше надолу към най-изолираните пещери на лечебницата. В този вой имаше нещо, което подтикваше Атанасий да затисне ушите си с ръце и да хукне обратно. Приличаше на долетели от дълбините на ада стенания на някоя бедна, прокълната душа. В този вой имаше и мъка, и лудост, и той достигаше онази най-първична част от мозъка му, в която се криеха най-дълбоките му страхове.

Спря пред изолационното отделение, въздъхна дълбоко, преглътна сухо и бутна тежката дървена врата.

Първото, което видя, бе слабата, мършава като призрак фигура на бдящия край легло брат лечител. На леглото до него бе простряно гърчещото се голо тяло на брата градинар. Бе гол, с изключение на набедрената си препаска, а крайниците му бяха завързани за металната рамка на леглото с яки платнени ивици с цвят на избеляла кост, покрити тук-там с кафеникави петна, оставени от нещо влажно и лепкаво. Кожата му бе изпъстрена с безброй циреи, дълбоки бразди и пресни белези показваха къде пръстите му са се забивали с такава ярост, сякаш е бил нападнат от див звяр. Дори в момента присвиваше конвулсивно юмруци, сякаш се опитваше да прогони ужасния сърбеж, който изтръгваше противния вой от разпенените му устни.

Атанасий понечи да влезе, но братът лечител се обърна към него и вдигна ръка в хирургическа ръкавица, за да го спре. Атанасий отстъпи назад в коридора, а братът лечител стана, излезе при него и затвори вратата. Чак сега свали маската, която покриваше лицето му. Бе брат Сименон, един от най-опитните лечители в Цитаделата. Мина покрай Атанасий, без да промълви нито дума, и продължи по коридора.

- Какво му е? - попита Атанасий.

- Нямаме представа. Отначало решихме, че е същата болест, която порази sancti, но тя приличаше по-скоро на хеморагична треска, докато сега сме изправени пред нещо съвсем различно. Взехме кръв и проба от течността, която сълзи от циреите, но изследванията не са установили наличието на нито една позната болест. Има някои симптоматични сходства с едрата шарка, затова го настанихме в изолационното отделение. Не става обаче въпрос за шарка, затова не зная какво да мисля. Някои неща ме навеждат на мисълта за бубонна чума, но подобни болести или са изчезнали, или са толкова редки, че нямам представа как би могъл да се зарази с подобно нещо.

- Той разчистваше градината - каза Атанасий, като си спомни за последната си среща с брата градинар.

- Да, болестна по дърветата. Помислих по въпроса и ми се струва, че това е най-вероятната причина. Има някои спори на гъбички и плесени, които бързо поразяват имунната и дихателната система на хората. Могат да предизвикат силна алергична реакция, която да доведе до производството на микотоксини, могат да причинят и микоза, която на практика е тежка гъбична инфекция. Състоянието на кожата му ме кара да смятам, че става въпрос именно за микоза, макар никога да не съм чел за случай, при който болестта се развива толкова бързо. Надявах се да открием причинителя на болестта и да проверим доколко е опасен, но разбрах, че градинарите са изгорили всичко.

Атанасий кимна. Беше видял черния дим, който се бе издигнал към ясното небе.

- Какво е състоянието на останалите градинари?

- Най-голямото ми притеснение е свързано именно с тях - каза Сименон и отвори вратата, която водеше към най-голямото помещение в лечебницата.

Стаята бе тясна, със сводест таван и приличаше на голяма изба. Покрай две от стените ѝ бяха наредени по четири легла, общо осем. На всяко лежеше по един монах. Всички погледнаха едновременно към вратата и брат Атанасий зърна страха в очите им. Това бяха монасите, работили в градината, доведени тук под карантина. Други трима братя лечители се грижеха за тях - всичките бяха с хирургически маски и нитрилни ръкавици.

- Решихме, че е най-добре да изолираме всички, които са били в непосредствен контакт с болестта по дърветата, докато не разберем какво причинява болестта на брата градинар. - Воят, долитащ от другия край на коридора, се усили отново, сякаш в отговор на споменаването на името му. Всички в помещението го чуха.

Един от най-младите монаси, на леглото най-близо до вратата, захлипа, уви се в завивките си като дете, което се страхува от тъмното, и впери поглед в отворената врата, сякаш нещото, което издаваше този противен вой, идва да го погуби.

Сименон кимна на Атанасий да излязат, затвори вратата и тръгна по коридора. Докато вървеше, бръкна в джоба си и извади спринцовка и успокоително.

- Ако причината е в болестта по дърветата - попита Атанасий, - какъв е инкубационният период?

- Братът градинар първи е влязъл в контакт със заразата. При него симптомите се проявиха след по-малко от двайсет и четири часа. Следователно, ако причината наистина е в болестта по дърветата и ако някой от помощниците му също е пипнал заразата, ще разберем много скоро.

Когато стигнаха до вратата на помещението, в което бе настанен братът градинар, Сименон си сложи маската.

- Предполагам, че ще разберем до няколко часа. Ако останалите са здрави, ще можем - в буквален смисъл - да дишаме по-спокойно. Ще видим и какво можем да направим за брата градинар. Ако обаче и те са заразени, можем да се надяваме единствено, че изолирането им ще спре разпространението на болестта. Има и трета възможност. Ако болестта се окаже по-опасна и заразна, ако например става въпрос за въздушнопреносим патоген, който с лекота преминава от приемник към приемник, тогава всички в Цитаделата - всички, до последния! - сме изложени на риск от зараза. Все пак снощи, когато братът градинар домъкна първия пострадал клон и го остави пред олтара, всички бяхме в Катедралната пещера.

Атанасий си спомни как клонът се бе счупил, спомни си уловената от светлината суха прах, издигнала се от него като струйка дим.

- Кажи ми - попита Сименон, - ти беше в градината в самото начало на операцията по прочистването ѝ. Колко дървета бяха засегнати? Само едно или две? Болестта беше ли ограничена в някакъв участък? Само определени видове дървета ли поразяваше?

Атанасий поклати тъжно глава.

- Беше навсякъде - отвърна той, осъзнал сериозните опасения и мрачната тревога, скрита зад предпазливо зададените въпроси на Сименон. - Всички дървета бяха засегнати.