Ключът

86

Ватиканът

Кардинал Клементи затвори телефона и въвъде паролата си в сървъра. Бе разговарял с Харзан почти час, за да научи от първа ръка подробностите около откритието. И макар новината да го бе въодушевила, бе приключил разговора с известно безпокойство. Сега решаването на проблема, който го бе тормозил като трън в задника след експлозията в Цитаделата, ставаше още по-наложително. Би било ужасно, ако ненавременните действия на неколцина терористи успееха да провалят грандиозния му план. В главата му отекнаха думите на Пентанджели:

„...на твое място бих зарязал всичко останало и бих съсредоточил усилията си върху откриването на тези хора преди да са направили нещо непоправимо“.

По време на дългия си разговор с Харзан кардиналът бе получил нов имейл. Отвори го едва сега, нетърпелив да научи още някоя добра новина.

Беше доклад, изпратен от единствения му останал активен агент. Клементи го прегледа набързо. Агентът потвърждаваше онова, което вече му бе известно от журналистическия репортаж: Лив бе избягала. Нямаше нова информация относно местонахождението ѝ. Според агента бягството ѝ било подпомогнато от другия оцелял, Гейбриъл Ман, и сега двамата се криели някъде.

Към доклада бяха прикрепени няколко снимки на вещи, открити в багажа на Лив: паспортът ѝ, скъсаната Библия, страници от бележника ѝ. Една от страниците съдържаше списък с имена:

Етиопия

Асирия

Ефрат

Ал Хилах

Едем???

Клементи втренчи поглед в последните три имена. Те приближаваха... всъщност бяха прекалено близо... Ако успееха да открият онова място в пустинята, тогава...

Той спря.

Тогава какво? Двама души, изправени срещу малка частна армия. Кардиналът се усмихна. Пентанджели грешеше. Клементи не трябваше „да зарязва всичко“, за да намери тези хора, те сами щяха да го открият - е, не точно него, но онова свято място в пустинята.

Кардинал Клементи вдигна телефона и набра номера на Харзан - знаеше го наизуст. Не бе необходимо и да изпраща хора, които да издирват момичето и Гейбриъл Ман - те сами щяха да паднат в капана, който щеше да им заложи.

87

Провинция Бабил, Западен Ирак

Хайд се взираше през прозореца към просветляващото небе. Бе станал от сън два часа преди съмване, за да организира изпращането на два екипа - охранителен и технически - на новото място в пустинята. Отвън долиташе ревът на двигателите на камионите и другата техника, която се готвеше да потегли. Бе приключил с всичко, когато доктор Харзан му бе възложил и тази задача.

Понякога се чувстваше като новобранец, на когото възлагат най-гадните задачи, онези, с които никой не иска да се захване. В армията поне имаше ясна командна верига и човек знаеше кой стои над него и откъде да очаква неприятности. Спомни си какво бе казал Дух по време на размяната.

„Тези хора може да дойдат тук и да потърсят... нещо. Уведоми ме, ако дойдат“.

Тогава си бе казал, че за нищо на света няма да помоли Дух за помощ. Сега обаче, при положение че тримата умници в пустинята изцеждаха всичките му ресурси, реши, че трябва да преглътне гордостта си и да постъпи прагматично. Щеше да плати на Дух за помощта му, щеше да установи командна верига като... като между господар и слуга. В края на краищата парите не бяха негови.

Отключи долното чекмедже на бюрото си, извади вестника и набра номера, изписан в полето на страницата. Този път Дух вдигна.

- Имаш новини за мен?

Хайд поклати глава, вече уморен, макар денят едва да започваше.

- Какво ще ти стане, ако кажеш „здравей“?

Дух не отвърна нищо.

Хайд притисна една точка между очите си с надеждата, че един бърз масаж ще прогони главоболието.

- Добре, ще карам направо. Хората, за които спомена... онези, които щели да дойдат да търсят нещо в пустинята. Идват насам.

- Откога е тази информация?

- Току-що отпечатана в пресата, доколкото знам. Помолиха ме да ги открия възможно най-бързо, а ти каза, че можеш да помогнеш. Спомняш ли си?

Дух отново не отговори.

Хайд продължи да масажира челото си.

- Виж какво, ако си зает...

- Мога да ти помогна - каза Дух и затвори.

88

Лесно и бързо превърнаха една от читалните в библиотеката в импровизирана лечебница. Преместиха бюрата покрай стените, за да направят място за четири легла, а по лавиците, обикновено отрупани с книги, сега бяха наредени кутии със спринцовки, стерилни ръкавици, маски и силни обезболяващи. На друг рафт бяха наредени платнени колани, готови да влязат в употреба и да укротят всеки, който прояви симптоми на онова, което всички бяха започнали да наричат „риданието“.

Аксел крачеше нервно напред-назад, изпълнен с недоволство и страх. От време на време сядаше на леглото, но веднага скачаше и отново започваше да кръстосва из стаята. Атанасий го съжаляваше. Като капитан на манастирската стража, Аксел определено понасяше шока и унижението на изолацията по-тежко от останалите. Освен това целта на живота му се бе изплъзнала изпод носа му. За втори път! Вероятно след завръщането на брат Драган в Цитаделата бе смятал, че издигането му до sancti е в кърпа вързано. Но не би.

Отец Малахия възприемаше карантината по различен начин. Седеше на едно бюро с лице, озарено от зеленикавите отблясъци, хвърляни от екрана на компютърния терминал, бе погълнат изцяло от работата си и не обръщаше внимание на нищо друго. Външният свят нямаше представа за това, но по-голямата част от милионите книги и документи в Голямата библиотека бе прехвърлена в електронен вид. Малахия и помощниците му работеха вече повече от година върху каталог на всички заглавия. Така че той имаше какво да прави, всъщност имаше работа за няколко години напред, стига, разбира се, да останеше свързан с любимата си библиотека и... да не се разболееше.

Атанасий и отец Тома се редуваха да работят на единствения друг компютър в помещението. Пишеха си съобщения, за да не разберат нито Аксел, нито Малахия какво всъщност обсъждат. Атанасий предаде накратко същината на безплодните си издирвания в костницата и завърши писмото си с въпрос, на който се надяваше, че Тома, създателят на базата данни на библиотеката, ще може да отговори:

> Можеш ли да влезеш в инвентарния списък на библиотеката, да проследиш какви ремонти са правени с костницата и да провериш дали нещо е добавено в списъка?

Отец Тома кимна, настани се пред компютъра и пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Първо извика дневника, който показваше кога дадена книга е била заприходена в библиотеката, и съпостави данните в него с времето, когато е била ремонтирана костницата. Това се бе случило преди малко повече от осем години. Въведе данните в каталогизиращата програма и натисна „въведи“.

Няколко страници с резултат изпълниха екрана. Атанасий се отчая само при вида им. Цитаделата проявяваше изключителна активност по отношение придобиването на всяка публикация, научен труд или книга, свързана по някакъв - макар и най-бегъл - начин с Тайнството. Броят на новите придобивки - дори ограничен в период от няколко седмици след края на ремонта - се измерваше с хиляди. Анализирането на подобен списък щеше да отнеме часове, може би дни, а инвентарният списък съвсем не бе пълен. Атанасий отново седна пред клавиатурата.

> Можеш ли да конкретизираш търсенето? Интересуват ме заглавията на тема археология... най-вероятно става въпрос за камък с издълбан върху него надпис.

Тома се върна към търсачката и въведе няколко кода, които не означаваха нищо за Атанасий, но които програмата очевидно разпознаваше. Този път резултатите бяха само два.

Резултатите бяха представени в табличка с четири колони. Най-вляво стоеше инвентарен номер, уникален за всяка книга или документ в библиотеката, сетне кратко описание на съдържанието, последвано от данни за произхода и начина на придобиване, и накрая - сегашното местоположение в библиотеката.

Първият обект бе глинена плочка, покрита с протоклинопис и няколко символа Тау на различни места в надписа. Бе дошла от Ирак, където била откупена от името на Цитаделата, и сега се намираше във вавилонския отдел на библиотеката редом с няколко хиляди подобни плочки, придобити през годините.

Вторият бе истинска загадка.

Бе описан просто като каменна плоча с надписи. Колонката, в която трябваше да бъдат записани мястото, където е била открита плочата, и начинът, по който е постъпила в библиотеката, бе празна, ако не се броеше едно тире. А в последната графа, онази, която трябваше да покаже къде се съхранява тя, бяха вписани единствено буквите ASV, последвани от числото 2 и дата отпреди три години. Атанасий предположи, че това е някакъв компютърен жаргон, но когато посочи съкращението на Тома, той сви рамене и поклати глава, очевидно озадачен не по-малко от него. Погледна прегърбената фигура, седнала на бюрото в другия край на помещението, и подвикна:

- Братко Малахия! - Библиотекарят го изгледа стреснато, сякаш бе забравил, че в стаята има и други хора. - Правя тестове на инвентарната база данни и открих някаква аномалия. Би ли я погледнал?

Малахия се надигна неохотно от стола си и се затътри към тях.

- Какъв е проблемът? - попита той, застанал колкото се може по-далеч от двамата, сякаш се боеше, че може да се зарази.

- Тези данни са непълни или сгрешени. Говорят ли ти нещо?

Малахия надзърна през дебелите стъкла на очилата си и се усмихна.

- Всичко е наред. Тирето означава, че документът не е дошъл отвън, а най-вероятно е прехвърлен от друг отдел в библиотеката, затова липсва информация за начина на придобиване.

- А този код, който трябва да посочи местоположението му?

- Това означава, че вече не е тук - отвърна брат Малахия и посочи буквите ASV. - Това съкращение означава Archivium Secretum Vaticanum и датата, когато документът е бил прехвърлен там.

Атанасий остана смаян от наученото, както и от равнодушния тон на брат Малахия.

- Но аз мислех, че нищо и никога не напуска планината!

- Макар и рядко, но се случва. През последния век сме изнесли четири документа. И четирите са постъпили в Тайните архиви на Ватикана.

- А тази двойка какво означава? - И посочи цифрата, чието значение отец Малахия не им бе обяснил.

- Тя показва позицията на човека, изискал прехвърлянето. Само най-високопоставените служители на Ватикана могат да поискат прехвърлянето на материали от нашата библиотека и всеки от тях е означен с номер. Номер едно е папата, номер две е държавният секретар и така нататък. Този документ е изискан от държавния секретар на Ватикана кардинал Клементи.

89

Гейбриъл бе прекосявал границата много пъти като шофьор, превозващ храни и медикаменти за различни благотворителни проекти в Ирак. Докато шофираше, разказа на Лив за някои от тях - за училищата, които са построили, за блатата на юг, които са възстановили, след като Саддам Хюсеин ги бе пресушил, за да прогони от тях местните племена, живеещи там от хиляди години. Гейбриъл говореше, а Лив слушаше, като от време на време задаваше по някой въпрос, за да поддържа разговора. Бе се облегнала на нагорещения от слънцето прозорец и наблюдаваше сухата скалиста пустош, която прекосяваха.

Колкото по на изток отиваха, толкова по-оскъдна ставаше зеленината и толкова по-осезаемо - присъствието на пустинята. Пейзажът отразяваше онова, което тя изпитваше в момента - сякаш някаква енергична, изпълнена с живот част от нея изчезваше бавно, за да бъде заменена от сух прахоляк. Отначало направи опит да убеди самата себе си, че това се дължи на въздействието на приспивателните, но колкото повече километри оставаха зад гърба ѝ и колкото по-осезаемо ставаше усещането за празнота, толкова повече се засилваше убеждението ѝ, че причината се крие другаде. Два днй, бе казал Гейбриъл. Четирийсет и осем часа и щяха да прекарат поне половината от тях в път, без никакви гаранции, че ще се озоват на правилното място.

90

Атанасий стана от бюрото, протегна се, за да се разкърши, и отиде до малката врата, която водеше към банята и тоалетната. След разговора си с отец Малахия двамата с Тома бяха претърсили базата данни за други трансфери с означението ASV 2. Бяха открили, че през последните три години кардинал Клементи е изпратил седем искания, два пъти повече, отколкото бяха пращани за предишните сто години. Първото от тези искания бе за каменната плоча, за която Атанасий бе убеден, че е Звездната карта. Това бе единственият артефакт, чието описание в каталога липсваше. От останалите шест четири бяха карти на Месопотамия, а другите две бяха древни пътеписи, в които авторите твърдяха, че са открили истинското местоположение на Едем.

В научната си дейност Атанасий неведнъж бе попадал на подобни легенди - фантасмагорични истории за дървета с вълшебни плодове и подземни пещери, пълни с купища злато. Никога не ги бе възприемал сериозно, а единствено като алегория или пък плод на богатото въображение на някой древен разказвач. Мнението му обаче нямаше значение - важното бе, че държавният секретар на Ватикана вярва в тези легенди.

Когато прекрачи прага, лампите светнаха и пред погледа му се разкри редица каменни мивки, срещу които бяха наредени дървени кабинки. Той влезе в най-далечната и затвори вратата.

В нея нямаше нищо освен квадратно клекало - най-обикновена дупка в каменния под, която водеше право към канализацията. Встрани бе оставена кофа с вода и дървен черпак, които играеха ролята на първобитно тоалетно казанче. На вратата нямаше резе, затова Ата- насий я затисна с гръб и извади от джоба си телефона, който му бе дал Гейбриъл. В мига, в който докосна дисплея, светлината му озари сумрачната кабинка. Атанасий извика съобщение, изпратено от Гейбриъл, после натисна прозорчето „отговори“ и описа накратко онова, което бе открил. Знаеше, че колкото повече се бави, толкова повече подозрения ще предизвика, затова побърза да натисне прозорчето „изпрати“.

В средата на екрана се появи малко прозорче: „Изпращането невъзможно“.

Опита отново и отново получи същото съобщение.

Вратата на тоалетната се отвори, някой отиде до една от мивките и започна да я пълни с вода. Атанасий пъхна телефона в джоба си, като внимаваше светлината на дисплея да не го издаде, и лисна вода в дупката, преди да отвори вратата.

Когато излезе, видя отец Тома да плиска лицето си с вода. Използва момента и му подаде телефона.

- Не работи - каза и погледна тревожно към вратата.

Тома взе телефона, погледна го и каза:

- Няма сигнал. Вероятно сме прекалено навътре в планината.

Атанасий изпадна в отчаяние. Бе хванат в капана на карантината и поне през следващите няколко дни нямаше да може да се измъкне от него. На всичко отгоре мястото на този капан се намираше прекалено навътре в планината, скрито зад дебели плътни скали. Трябваше да открие начин да се измъкне, в противен случай от информацията, която бе открил, нямаше да има никаква полза.

Тома му подаде телефона и Атанасий посегна да го вземе - и в този миг вратата зад тях се отвори.

На прага стоеше Аксел. Изгледа ги, но като че ли не видя мобилния телефон с блеснал екран.

Едва сега двамата забелязаха кръвта, която течеше от носа му. Миг по-късно лицето му се изкриви в агония и той рухна на колене и простена:

- Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми...

91

Пътуването до турско-иракската граница им отне осем часа, осем безценни часа по пътища, които колкото по на изток отиваха, толкова по-тесни и разбити ставаха. Разбраха, че наближават границата, когато видяха първия контролно-пропускателен пункт. Намирал се под контрола на турската армия, обясни ѝ Гейбриъл, след като го преминаха, чиято основна грижа била ПКК - кюрдските борци за свобода, - а не западняци, които отиват на изток. На границата щяло да е различно. Подаде ѝ британски паспорт с кестеняви корици и снимката на русо косо момиче, което приличаше - макар и не кой знае колко - на Лив.

- Взех го назаем от една от нашите доброволки - обясни Гейбриъл, докато наблюдаваше военния пост, който се смаляваше в огледалото за обратно виждане. - Граничната полиция не обръща особено внимание на снимките. Взимат ксерокопия от паспортите за архива си, а аз съм им давал такива, че никой не би могъл да разбере кой е на снимката. - Стисна окуражително ръката ѝ. - Всичко ще е наред. Обещавам.

След петнайсетина минути изкачиха един хълм и от билото му видяха граничния пункт при Силопи, построен край брега на някаква мътна кална река. Приличаше на бетонен паркинг с форма на триъгълник, чиято основа бе обърната към реката. Първата мисъл на Лив при вида на граничния пункт бе, че тук ще си умре. От средата на основата започваше мост, който прехвърляше реката и завършваше пред също такъв паркинг на иракския бряг. Един мост, един път и буквално хиляди камиони, които чакаха, за да преминат. Бяха паркирани в няколко редици край сградите на граничния пункт и импровизираните паркинги, разположени върху сухата земя от двете страни на пътя. Самият път бе блокирам от колона автомобили, която не помръдваше. Ако трябваше да чакат на опашката, щяха да минат дни преди да се озоват в Ирак. Дни, с които не разполагаха.

- Не се тревожи - успокои я Гейбриъл, разбрал причината за промяната в настроението ѝ. - Това е опашката за камиони. Ние ще минем оттам. - И посочи чист участък от пътя, по който се движеше американски всъдеход „Хъмви“, насочил се към опашката от таксиметрови автомобили. Бронираният джип излезе от пътя, заобиколи спрелите автомобили, като вдигаше опашка от прахоляк, спря за броени секунди при бариерата, след което отново ускори и тръгна по моста към Ирак. На другия бряг на реката го очакваха други армейски джипове и камиони, охранявани от войници с преметнати пред гърдите автомати М4. Стояха в сянката на малка арка, издигната над пътя. На върха ѝ имаше надпис на арабски, а под него превод на английски, който гласеше: „Добре дошли в Иракски Кюрдистан!“.

- Ще минем за нула време - каза Гейбриъл. - Повярвай ми, правил съм го много пъти.

Лив не изглеждаше убедена.

- А правил ли си го с половината турска полиция по петите ти?

Той се усмихна и подаде паспорта си.

- Те не търсят мен, а някой си Гейбриъл Ман.

Тя отвори паспорта и видя от снимката да я гледа усмихнатото му лице, но името под нея не бе неговото.

- Кой е Дейвид Кинсела?

- Аз съм... при необходимост. Това е част от битието ми на служител в благотворителна фондация. Омръзнало ми е да ме гонят от разни страни за това, че се опитвам да помогна на хора, които правителството преследва. За нещастие, ако някой режим иска да те прогони, няма никакъв проблем - всички козове са в ръцете му. Единственото, което трябва да направят, е да включат името ти в списък с хора, които са нежелани в страната. В такъв случай не можеш да влезеш по обичайния начин. Затова проявих известна находчивост и престанах да играя по правилата. Повярвай ми, напускането на Турция няма да ни създаде никакви проблеми. Повече ме притеснява онова, което ни очаква в Ирак.

Продължиха по пътя, подминаха паркираните камиони и спряха зад местните таксита.

- Това може да ни забави малко - каза Гейбриъл и кимна към таксиметровите шофьори. - Те изкарват прехраната си, като превозват туристи и пътешественици, помагат им да се справят с бюрокрацията и не са особено дружелюбни към онези, които не се нуждаят от помощта им. Можем да ги помолим да ни пропуснат, но се съмнявам, че ще проявят подобно благородство, а не ми се иска да стават скандали и да привличаме излишно внимание.

Лив огледа опашката от таксиметрови шофьори и техните пътници. Бяха петнайсетина и всичките изглеждаха така, сякаш бяха излезли на неделен пикник. Неколцина разговаряха с граничните полицаи, други обядваха, някои пушеха, имаше и такива, които играеха карти, но ако се съдеше по вида им, никой от тях не бързаше.

- Как ще разберем колко хора има преди нас на опашката?

Гейбриъл посочи черната дъска с изписаното върху нея число 12.

- Получаваш листче с номер и когато ти дойде редът, те извикват.

Вълна горещ въздух изпълни кабината на джипа, когато Гейбриъл слезе от автомобила и се запъти към униформения служител, седнал зад издраскания плексигласов прозорец на гишето, за да вземе номерче. Лив погледна през прозореца. Не можеха да си позволят да стоят тук и да чакат на опашката. Нямаха време. Огледа оценяващо таксиметровите шофьори. Омазани ризи, елечета, космати рамене. Може би трябваше да смени подхода. Отвори вратата, излезе под палещите лъчи на пустинното слънце и тръгна към Гейбриъл.

- Двайсет и шест - каза той и ѝ подаде листчето, което бе получил току-що. - Ще поговоря с някои, за да видя дали няма да ни пуснат по-напред.

- Нека опитам аз - каза Лив, взе листчето и тръгна към четирима шофьори, които играеха на карти. - Имаш ли пари?

- Малко.

- Трябват ми колкото да привлека вниманието на тези типове. Ще ми превеждаш ли?

Застана край обърнатия с дъното нагоре варел, който служеше като маса за игра, и се усмихна широко.

- Здравейте. Някой от вас има ли по-малък номер от моя? - попита и вдигна листчето. Гейбриъл превеждаше. Мъжете забъркаха по джобовете си и извадиха своите номерца. Както можеше да се очаква, номерата на всички бяха по-малки от нейния. Тя дари с възможно най-очарователната си усмивка шофьора с номер 14, брадат мъж с очила, чиито фотосоларни стъкла бяха потъмнели от слънцето. - Какво ще кажеш да спечелиш малко пари?

В мига, в който Гейбриъл преведе думите ѝ, лицето му се изпълни с недоверие.

- Сложи на масата динари за двайсет долара и го попитай отново - каза тя на Гейбриъл, без да спира да се усмихва.

Мъжът изглеждаше заинтригуван от появата на парите. Лив взе три карти от тестето и ги вдигна: тройка купа, седмица каро и дама пика.

- Трябва само да намериш дамата - каза тя и ги смеси така, че всеки да е в състояние да проследи дамата. - Познаеш ли, получаваш парите. Не познаеш ли... - продължи и вдигна листчето с изписаните върху него двойка и шестица - разменяме си номерцата.

Гейбриъл обясни правилата. Мъжът не изглеждаше убеден, но това изобщо не притесни Лив.

- Добре, ще го направим безплатно. - Тя отново разбърка картите. - Открий дамата. - Мъжът се поколеба, но посочи средната карта. Лив я обърна - беше дама пика. - Ето, имаме победител - каза и му подаде парите.

- Нали каза безплатно - прошепна Гейбриъл.

- Не виждам да се оплаква - тихо отвърна тя. - Заложи още малко пари, докато лапне въдицата.

Гейбриъл я послуша, а междувременно Лив отново разбърка картите. Направи го бавно, така че всеки да види къде е дамата, после каза:

- Добре. Сега залагаме твоето номерче срещу моите пари. Съгласен ли си?

Мъжът впери поглед в най-лявата карта и стисна здраво парите, които току-що бе спечелил. Кимна и постави до парите листчето с номер 14.

- Добре тогава. Намери дамата.

Той посочи картата, в която бе вперил поглед. Лим я обърна. Беше тройка купа. Тя взе парите и номерчето и сви рамене.

- Не можеш да печелиш всеки път. Но това е игра, в която всеки получава нещо. - Подаде му своето листче с номер 26 и се върна бързо при джипа.

След десет минути вече бяха на моста.

Гейбриъл поклати глава и се усмихна.

- Къде си се научила на тия номера, по дяволите?

- На Кони Айланд. Направих няколко репортажа на тема класически улични измами и един стар тарикат ми показа кое как става. Когато приключим с това, мога да науча и теб.

Гейбриъл се усмихна още по-широко.

- Става.

Минаха под табелата, която ги приветстваше с добре дошли в Ирак, и Гейбриъл спря в сянката на арката, за да повтори целия процес отново, но този път с иракските полицаи и митничари. Контролно-пропускателният пункт изглеждаше досущ като турския, единствената разлика бе в униформите. Тукашните гранични полицаи носеха зелени маскировъчни униформи с отличителни знаци във военен стил, на които бяха изобразени меч и автомат „Калашников“, модел АК-47, заобиколени от палмови клонки. Имаше и доста американски военни. Гейбриъл забеляза няколко полеви палатки, издигнати встрани от пътя зад основната сграда. Бронираното „Хъмви“, което бяха видели преди малко, бе паркирано пред една от тях, а броят на останалите джипове предполагаше, че тук е разквартируван цял взвод. С други думи, поне трийсетина войници.

Граничният полицай огледа снимките в паспортите им, сравни ги с лицата им и им върна документите. Приключи процедурата, подпечата документите на автомобила и... готово! Това беше всичко.

- Добре дошли в Ирак.

Оказа се по-лесно, отколкото Лив бе очаквала. Сега трябва само да изминат няколкостотин километра по една от най-опасните магистрали на света без въоръжен ескорт, разбира се, и без никаква представа къде точно отиват, но с надеждата да открият къде се е намирал древният Едем. Мисията им определено не бе от лесните, но въпреки това Лив затвори зад гърба си вратата на контролно-пропускателния пункт и излезе под ослепително ярките лъчи на пустинното слънце с усещането, че е извоювала мачка победа. И тогава видя, че ги очакват.

Бяха трима и носеха кафеникавите униформи на американската армия. Двама оглеждаха автомобила, а третият очевидно се взираше в тях, макар очите му да бяха скрити зад очила „Оукли“ с черни стъкла.

- Може ли да видя паспортите ви? - Показалецът му бе на спусъка на автомата.

- Проблем ли има? - попита Гейбриъл и застана пред Лив, сякаш можеше да я защити от това, което се случваше. Войникът не отвърна нито дума, а протегна другата си ръка за паспортите. Гейбриъл му ги подаде. Войникът дори не ги погледна.

- Последвайте ме, ако обичате. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

92

Брат Аксел бе вързан за леглото.

Лежеше и стенеше, забиваше нокти дълбоко в разкървавените си длани, тъй като това бе единствената плът, която можеше да стигне.

Атанасий, Тома и Малахия бяха в банята - стояха пред каменните умивалници и мълчаливо търкаха ръцете и лицата си с антисептичен сапун и се питаха дали отровата, засегнала Аксел, не е попаднала и в техните тела. Едва го бяха удържали, преди зачислените към тяхното помещение apothecaria да го укротят с помощта на добре прицелена инжекция със силен седатив.

Излязоха от банята и завариха в стаята брат Сименон, дошъл веднага, след като бе научил вестта, че заразата е повалила нова жертва. Беше се навел над покритите с рани гърди на брат Аксел и взимаше проба от един голям цирей. Когато приключи, подаде пробата на един от помощниците си, а после се обърна към тримата, без да сваля ръкавиците и маската си. Лицето му бе изпито и изнемощяло. Изглеждаше така, сякаш не е спал от месец, макар в действителност да ставаше въпрос едва за няколко дни.

- Е, това решава един от проблемите ни - каза той, отдалечи се от леглото и седна на едно бюро в другия край на помещението. - Брат Аксел не е единствен. През последните няколко часа регистрирахме три нови случая на болестта, които очевидно не са свързани с първоначалното огнище на заразата. А това променя правилата на играта. Чудех се къде да сложа тези нови пациенти, за да ги изолирам от останалите. Сега вече мога да ги настаня и тук. Ще изнесем още бюра, ще оборудваме втора читалня и лесно ще ги настаним тук. Както каза, братко - той кимна към Атанасий, - уединеността на библиотеката я превръща в идеалното изолационно отделение.

- Ами ние? - попита брат Малахия, чиито облещени от страх очи вече започваха да се пълнят със сълзи. - Тук ли ще останем? В една стая с болните?

- Не виждам причина да ви задържам. Разпространяването на болестта прави оставането ви под карантина безпредметно. Препоръчах нова карантина, която да обхване цялата планина. Благодарение на случаите, които анализирах, успях да откроя няколко ранни симптома. Всеки, който ги прояви, ще бъде изолиран незабавно. Всички останали ще трябва да се заемал единствено с изпълняването на непосредствените си задължения и няма да имат право да се движат из планината.

- Брат Драган одобри ли тези мерки?

Сименон поклати глава.

- Брат Драган е заключил Забранените стълби и се е оттеглил в параклиса на Тайнството. Съветва всички ни да се молим за спасение.

- Кой тогава ръководи Цитаделата?

- В момента? Никой.

Атанасий обмисли новополучената информация, сетне се обърна към Малахия и Тома.

- В такъв случай предлагам тримата да съставим извънреден съвет, който да подпомогне мерките, предприети от брат Сименон. Всеки от нас може да се обърне към своята гилдия с призив за запазване на спокойствие и организиране на логистиката в изолираната ни общност. Можем да организираме доставките на храна да се извършват до основните стълбища, така че никой да не трябва да слиза до магерницата. Така коридорите ще останат празни и ще позволят безопасното пренасяне на нови болни до лечебниците. Спокойствието е единственият начин да се справим с тази беда.

Тома кимна в знак на съгласие, а лицето на Сименон просветна, сякаш някой току-що бе свалил чувал с камъни от гърба му.

- А къде ще се настаним самите ние? - попита Малахия. - Моето работно място е в библиотеката, а сега тя е превърната в изолатор за заразноболни.

Атанасий кимна, сякаш обмисляше проблема, макар вече да бе измислил решение.

- Ще се настаним в покоите на игумена - каза той. - Бездруго са празни, а освен това има достатъчно място и за трима ни. Да не забравяме и че местоположението им ги прави особено подходящи за координиране на усилията на нашите братя в различните части на планината.

Премълча, разбира се, че покоите на игумена, разположени в периферията на планината, са едни от малкото в Цитаделата, които имат прозорци, обърнати към модерния град под тях. А това означаваше, че мобилният му телефон ще улови сигнал.

93

В армейската палатка работеше климатик, но въпреки това бе толкова топло и задушно, че Лив усети леко замайване. Войникът ги поведе през платнен коридор и в крайна сметка се озоваха пред врата от брезент, която се полюшна, когато той почука по рамката ѝ.

- Да! - Гласът от другата страна бе сериозен и делови.

Войникът отвори вратата.

Влязоха в импровизиран кабинет с бюро, лаптоп, телефон и алуминиеви сгъваеми столове. Зад бюрото седеше слаб строен полковник с лъскава гола глава и толкова черна кожа, сякаш бе издялан от абанос. Държеше факс, който приличаше на официален бюлетин с две снимки - едната на Лив, другата на Гейбриъл. При вида му краката на Лив едва не се подкосиха.

Войникът пристъпи напред и остави паспортите им на бюрото.

- Благодаря - каза полковникът. - Свободен си.

Войникът излезе, а полковникът огледа паспортите, после впери очи в Гейбриъл, поклати глава с изражението на разочарован родител и каза:

- Трябваше да останеш на служба.

Гейбриъл кимна, сякаш бе съгласен с него, и отвърна:

- А ти трябва да сложиш тук някоя и друга снимка, за да е малко по-уютно.

Широка усмивка озари лицето на полковника, той скочи на крака и преди Лив да проумее какво всъщност става, сграбчи Гейбриъл в мечешката си прегръдка. Когато се измъкна от обятията му, Гейбриъл се обърна към нея и ги запозна:

- Лив Адамсен, Джеймс Уошингтън. Преминахме заедно обучение в специалните части, когато той беше само капитан, а аз - най-прост редник.

- Сега обаче аз съм полковник от военното разузнаване, а ти си цивилен беглец от закона. Какво се обърка, та изпадна до това положение? - Уошингтън се върна зад бюрото и му подаде факса. - Това дойде преди два часа. Изпратиха ни го от министерството на вътрешната сигурност, което означава, че си се изправил пред опасни врагове.

Гейбриъл прочете набързо съобщението, после го подаде на Лив. То съдържаше преразказ на информацията, която бе чула по новините, докато седеше в хотелската стая в Ню Джърси. Единственият нов момент бе свързан с нея. Тя бе описана като жертва на отвличане, която трябва да бъде открита незабавно и подложена на неопределено медицинско лечение. Имаше и спешен телефонен номер, на който трябваше да позвъни всеки забелязал някой от тях двамата.

- Проверихте ли номера? - попита тя.

- Опитахме. Оказа се сайт, виртуално телефонно разпределително табло, което прехвърля разговорите на друго място. Не можахме да установим местонахождението му, ако това имате предвид. Важното в случая е, че този факс се е озовал на бюрото ми, което означава, че който и да ви преследва, знае, че пътувате насам.

Гейбриъл кимна и попита:

- Някакъв напредък с онези досиета на иракската полиция?

- Знаеш как да поискаш услуга - засмя се Уошингтън, извади една папка от горното чекмедже на бюрото и му я подаде.

Вътре имаше официални документи, написани на арабски.

- Това са копия на разузнавателни досиета, попаднали в наши ръце по време на освобождаването на Багдад. Вероятно има и още, но честно казано, ти не ми даде достатъчно време. Не беше лесно да се сдобия с тях, а изпращането им тук бе още по-трудно. Следващия път ме предупреди по-отрано.

- Ще го имам предвид - каза Гейбриъл и прелисти най-горните документи, докато не откри резюме на английски.

Това бяха военни и полицейски доклади от 16 септември 2000 г., съдържащи информация, свързана с разследването на инцидент в пустинята край Ал Хилах, провинция Бабил. Група археолози били нападнати от неизвестна бойна група. Оцелели нямало. Към докладите имаше списък от двайсетина имена, повечето на местни жители, но част от жертвите бяха западняци. Първо в списъка бе името на Джон Ман. Документите потвърждаваха онова, което Гейбриъл винаги бе подозирал - инцидентът нямаше нищо общо с иракското правителство. По времето на инцидента една военна база засякла на радарите си летателен апарат, който се движел на юг от турско-сирийската граница. Скоростта и начинът му на летене предполагали, че става въпрос за хеликоптер. След двайсетина минути същият летателен апарат бил засечен да лети северно от мястото на археологическите разкопки, но времето се влошило и военните изгубили хеликоптера от радарите си. Докладите предполагаха, че става въпрос за въздушен набег на турски специални части, макар да не ставаше ясно каква е била целта на операцията.

Гейбриъл обаче знаеше.

В хеликоптера бе имало агенти на Цитаделата, изпратени да конфискуват всички артефакти, открити на мястото на разкопките, и да не оставят никакви свидетели.

Следващите документи разкриваха, че са се провалили.

Някой бе оцелял.

Първият документ бе формуляр за приемането на пациент в психиатрична болница в покрайнините на Багдад. Датата бе две седмици след инцидента в пустинята. Името на пациента бе Заид Азиз. Бил намерен полумъртъв в пустинята, ослепял от слънцето, с рани от изгаряния по ръцете и краката, бълнувал несвързано. Заявил на спасителите си, че е оцелял, след като бил нападнат от дракон. Последвалите разпити установили, че е един от безследно изчезналите работници от археологическите разкопки край Ал Хилах. Изгарянията му съвпадали с онова, което следователите открили там. Извършителят на клането събрал труповете накуп, залял ги с керосин и ги подпалил. Азиз бил прострелян с един куршум в ръката и друг в главата. Лекувалите го специалисти предполагаха, че е изгубил съзнание в резултат на раняването в главата, затова нападателите са го взели за мъртъв. Болката от горящата му плът обаче вероятно го накарала да дойде на себе си. Тъкмо тя спасила живота му. За нещастие по времето, когато бил намерен, раните, дехидратацията и треската, причинена от сепсиса, вече били помътили разсъдъка му. Досието включваше още няколко разговора, проведени през годините от полицаи и психиатри, които не хвърляха нова светлина върху инцидента. Азиз продължил да повтаря фантасмагорията си за огнедишащия дракон, който се появил в нощта, а също и за някакъв дух, който се надигнал от земята и изчезнал в пустинята. Психиатрите смятаха, че Азиз вероятно идентифицира сам себе си с въпросния дух.

Гейбриъл прочете документите с нарастващо раздразнение. Този човек вероятно бе станал свидетел на случилото се, но всяка информация за нападението като че ли се бе изпарила от увредения му мозък. Току-що наученото елиминираше една от възможните насоки на тяхното разследване. Гейбриъл се бе надявал атаката срещу Ал Хилах да е осъществена от иракската Републиканска гвардия, която да е пренесла реликвите в някой от многобройните дворци на Саддам Хюсеин. Ако бе станало така, вероятността да открият поне част от тях не бе никак малка. Документите обаче потвърждаваха онова, което Гейбриъл вече знаеше. Онова, което баща му бе открил, лежеше скрито в дълбините на Цитаделата.

- Погледни датата - каза Лив и посочи горния ъгъл на резюмето от последния разпит на Заид Азиз. - Разпитът се е провел преди по-малко от половин година.

- Да. Може да е луд, но е костелив орех - каза полковник Уошингтън. - Аз лично не знам дали бих оцелял след дванайсет години в иракска лудница. Очевидно другите пациенти се страхуват от него. Година - година и половина след като е постъпил там, е изгорил жив друг пациент в съседната стая. Никой не знае как е успял да го направи. Останалите пациенти вярват, че се е сдобил с частица от силата на дракона. Затова никой не го закача, дори санитарите. - Полковникът си погледна часовника. - Не че ви гоня, но какви все пак са плановете ви, как смятате да прекарате времето си в тази прекрасна страна?

- Ще тръгнем към Ал Хилах.

- Да не сте полудели? Двама западняци без въоръжен ескорт в бял джип? Стигнете ли на юг от Мосул, веднага ще ви отвлекат или убият, а може би и двете! Не, опасявам се, че ще се наложи да ви помоля да ме придружите до Централното командване в Багдад. Един хеликоптер ще ме вземе в четиринайсет нула-нула, а аз ще взема вас за доуточняване на някои подробности... преди да разбера, че - за мое най-голямо съжаление - вие не сте хората, които търсим, и се налага да ви пусна. Какво ще правите след това си е ваша работа.

Подаде на Гейбриъл бележник и молив и добави:

- Защо не си запишеш адреса на онази лудница в Багдад, преди да върна тези документи? Ей така, в случай че решиш да се отбиеш. Сигурен съм, че господин Азиз ще ти се зарадва. Не вярвам да има много посетители.

94

Хайд излезе под изпепеляващите лъчи на слънцето.

- Ей там - каза Тарик и посочи на изток покрай петролната сонда.

Хайд присви очи и погледна облака прах, издигнал се на хоризонта. Пясъчните и прашните бури бяха обичайно явление в пустинята. Появяваха се изневиделица и превръщаха деня в нощ за броени секунди. Освен това нанасяха повече щети на оборудването от куршумите и гранатите, затова той обръщаше повече внимание на наблюдението на пустинята и защитата от пясъчни бури, отколкото на потенциални нападатели, саботьори или похитители.

Тръгна към вишката. Неумението да се реагира бързо при пясъчна буря би могло да затвори цялата инсталация за седмици. Ако пясъкът проникнеше в машините, щеше да се наложи да бъдат разглобени, почистени и отново сглобени. Оръжията засичаха, когато по сма- зочното масло полепнеше прах. Електрониката даваше на късо, когато миниатюрни зрънца прах проникнеха в интегралните схеми. Дори хората може да ослепеят временно, ако песъчинките, носени от вятъра, издраскаха очите им. Това бе една от многото, безкрайно многото причини Хайд да ненавижда тази страна.

Веднага щом се качи на кулата, вдигна бинокъла и огледа устремилата се към небето колона от прах. Приличаше на малък пясъчен хълм, който се движеше и подскачаше над повърхността, сякаш земята под него бе започнала да ври и кипи. Изглеждаше сравнително малък и все още доста далеч, но определено се движеше в тяхната посока. Ако не се разсееше или не променеше посоката си, шеше да се наложи да спрат работа. Прекратяването, макар и временно, на сондажите означаваше загуба на пари и време, а единствената причина Хайд да се нагърби с тази работа бе обещанието да получи част от печалбите. Към момента това се равняваше на половин процент от... нищо.

Хайд погледна ветроуказателя. Вятърът духаше от северозапад, а бурята се приближаваше от изток. Възможно бе там някъде да има насрещен вятър, който да отклони бурята, преди да ги връхлети... а може би това изобщо не беше пясъчна буря.

Погледна пак през бинокъла и забеляза проблясък, последван от втори. Усмихна се. Беше прав. Това не бе природно явление, а Дух, който яздеше начело на конен отряд, строен в една линия и отправил се към него. Бедуините винаги използваха тази формация, когато се придвижваха бързо. Тя им позволяваше да дишат чист въздух, освен това бе част от тактиката им за сплашване на врага, тъй като прахолякът създаваше впечатлението, че броят на нападателите е много по-голям от реалния.

Вече можеше да различи ездачите с просто око. Приличаха на бели точици, наредени по периферията на прашния облак, досущ като острите зъби на огромно животно. Бяха трийсетина, облечени в бели дишдаши със завързани пред лицата им куфии. Помисли си, че това е гледка, която почти не е се е променила през последните няколко хиляди години: конете, мъжете, дори дрехите бяха останали същите от зората на историята. Единствената разлика бяха оръжията.

Вече чуваше тропота на копитата... и още нещо, което разсичаше въздуха и ставаше все по-шумно и по-шумно. Обърна се и видя целия диапазон от оръжия, използвани при сражения в пустинята. Към тях летеше боен вертолет, понесъл се ниско над земята. Охранителят на вишката завъртя картечницата си към него, но Хайд го спря и нареди по радиостанцията никой да не стреля. Вертолетът увисна над откритото пространство, сетне се спусна рязко и кацна на площадката в другия край на охранявания периметър. Почти по същото време конниците стигнаха до оградата.

Хайд слезе от наблюдателната кула, за да посрещне новодошлите. Видя един от ездачите да се отделя от останалите и да подкарва коня си към портата, махна на охраната да го пропусне и продължи към вертолета.

Беше ,,Бел АН-1 W Супер Кобра“, или онова, което морските пехотинци наричаха „най-смъртоносната змия на света“. Беше въоръжен с ракети „Хелфайър“ и тежка картечница, чийто прицел бе свързан с шлема на пилота. Погледнеше ли нанякъде, куршумите бяха готови да го последват със скорост от десет изстрела в секунда, а звукът, който издаваха, направо разкъсваше небето. Разполагаше и с инфрачервени датчици, които засичаха топлинното излъчване и куп други лъчения. Пехотинците се бяха научили да не перат дрехите си с обичайните препарати, продавани в търговската мрежа, тъй като добавките за избелване караха дрехите им да светят в мрака. Тази „Кобра“ им бе дадена назаем от най-близкото поделение на военновъздушните сили в замяна на услуга, която работодателите на Хайд бяха направи по-рано. И в резултат на политическото им влияние, разбира се.

Когато Хайд приближи хеликоптерната площадка, страничната врата се плъзна и от задната седалка се надигна огромен русокос мъжага, който скочи на земята, за да го посрещне.

- Казвам се Дик - заяви непознатият, протегна ръка и удостои Хайд със студена усмивка, в която имаше повече предизвикателство, отколкото поздрав. Стърчеше с трийсетина сантиметра над Хайд и вероятно бе поне двайсет-трийсет килограма по-тежък от него. - Тук съм, за да взема момичето и да го отведа с мен веднага след като го заловим от-но-во.

- Хайд - отвърна Хайд и стисна здраво ръката на непознатия. Проведоха за миг нещо като състезание по сила, което Хайд, ако трябваше да е честен, загуби. Мъжът срещу него бе същинско чудовище. Освен това именно той командваше парада.

Гигантът пусна ръката на Хайд и погледна към конника, който току-що бе скочил от седлото и развиваше куфията от лицето си.

- Да не очакваш цяла армия? - каза Дух и кимна към вертолета.

- Добре е човек да е предпазлив - отвърна Хайд. който днес съвсем не бе в настроение за размяна на подобни реплики. - Освен това може да открие целта и да я унищожи още преди тя да разбере, че е забелязана.

Дух погледна хеликоптера, после се обърна към Хайд и се усмихна.

- Подобни машини никога не са успявали да ме открият. Предлагам да разделя моите хора на няколко екипа следотърсачи. Може би хеликоптерът ти ще покрие източния сектор, докато ние ще навлезем в пустинята на запад опук. Има ли нещо, което трябва да знаем? Нещо, което може би не е отбелязано на картите?

Хайд погледна бледите очи на Дух, разбрал от тона му, че той вече знае отговора на въпроса си.

- Копаем на двайсет-трийсет километра оттук, на място, където някога е имало петролни сондажи. Малко по-далеч има малък лагер с палатки и охрана. Ще го видиш. Инструктирани са да водят активна отбрана. Ще ги предупредя, че ще сте в района, но все пак не се приближавайте прекалено.

- Сериозна работа. Да не би да сте открили нещо ценно?

- Възможно е - отвърна Хайд и запозна Дух с гиганта, с което преследваше две цели. Едната бе да смени темата, другата - да подложи Дух на същото изпитание с ръкостискане, от което едва се бе отървал без нито една счупена кост. Наблюдава как двамата се здрависват. Дух дори не трепна. Стоеше и се взираше в очите на мъжа, а после го принуди да се наведе така, че погледите им да се изравнят.

- Трябва да си покриеш главата с нещо - посъветва го Дух с дрезгав като шкурка глас. - Доста си светъл и лесно можеш да изгориш на слънце.

След което пусна ръката му и се върна при своите хора и техните коне.

95

Багдад

Психиатричната клиника се намираше в южните покрайнини на града. Приличаше по-скоро на изоставен затвор със строг режим, отколкото на лечебно заведение. Сградата представляваше голям железобетонен куб с плосък покрив, опасан с бодлива тел. На пръв поглед изглеждаше изоставена. Едва когато минаха покрай нея, Лив забеляза хора, които се движеха в сенките, досущ като привидения, които се крият в прахоляка.

Уошингтън дойде с тях. Бе заявил, че има работа в тази част на града, но Гейбриъл не му повярва. Във всеки случай се радваше, че полковникът е с тях. Благодарение на пълномощията, с които разполагаше той, и строгото му поведение на военен, тримата получиха разрешение да посетят психиатричната клиника за по-малко от десет минути. След като им обеща, че ще се върне да ги вземе след около час, Уошингтън се отправи към своята среща, или поне така каза, като остави Лив и Гейбриъл на грижите на някакъв мъж с бяла престилка, който ги поведе по голите циментови коридори, пропити с миризмата на урина, фекалии и отчаяние. Тук-там виждаха по някой вентилатор на тавана, който се въртеше лениво над главите им колкото да смеси различните миризми, но не и да охлади въздуха.

Вървяха, без да разговарят. Колкото по-навътре в задушната и вмирисана сграда навлизаха, толкова по-мизерни изглеждаха коридорите и стаите. Очевидно бе, че времето, което Заид Азиз бе прекарал тук, не му бе спечелило никакви привилегии. Слязоха в сутерена, където единственото осветление идваше от едва мъждукащите голи крушки, включени от пазача. Тук долу се намираха пациентите - ако, разбира се, „пациенти“ бе подходящата дума, - които очевидно прекарваха по-голямата част от времето си, потънали в мрака и оставени сами със своята лудост и своите демони. Пазачът спря по средата на коридора и посочи последната стая, по-точно килия, до която не стигаше дори светлина от крушките.

- Азиз - каза той. Произнесе името като ругатня.

След което се обърна и се отдалечи: очевидно не желаеше да остане тук повече от необходимото.

Лив и Гейбриъл се заслушаха в отдалечаващите се стъпки на пазача, който ги остави сами с тези подобия на човешки същества, които живееха в мрака. „Пациентите“ също чуха стъпките и мазето се изпълни с тътрене на крака и гаден кикот, който сякаш направи тъмнината още по-непоносима. Гейбриъл погледна Лив. Вече съжаляваше, че я е довел тук, но тя само се усмихна и улови ръката му.

В този миг в коридора избухна същинска какофония.

Няколко секунди двамата останаха хванати за ръце, стреснати от ужасяващия вой. Решетките на вратите в целия коридор се разтресоха заплашително. Някъде отблизо долетя силен трясък - един от пациентите се засили и се блъсна с всички сили във вратата, при което разцепи главата си и опръска помещението с кръв. В друга килия друг мъж бе смъкнал панталоните си до колената, блъскаше яростно с бедра по решетката и размахваше пениса си, покрит с рани от предишни подобни изпълнения, и стенеше и от болка, и от удоволствие. Двамата не забелязаха мъжа зад тях, докато той не се изправи и не разцепи въздуха с нечовешки писък, в резултат на който лудешкият тропот спря и другите пациенти се изпокриха в най-тъмните ъгълчета на килиите си.

Гейбриъл се обърна и видя слаб като върлина мъж да се взира в него иззад решетките. Беше гол от кръста нагоре и цялата дясна половина на тялото му бе покрита с дебели белези, които приличаха повече на люспи, отколкото на кожа. Покриваха цялата му ръка от китката до рамото, продължаваха по врата и част от главата, като опъваха кожата на лицето в постоянен присмехулен израз. От мъжа се носеше някаква особена миризма, специфична и обезпокоителна - миризма на дим.

- Заид Азиз - каза Гейбриъл, сложи ръка на сърцето си и сведе глава в знак на уважение. - Аз съм...

- Джон! - възкликна мъжът зад решетките. Устните му се разкривиха в усмивка, преминаваща в грозно зъбене там, където започваха белезите. - Джон Ман! - повтори той и пристъпи към светлината. Дясното му око бе бяло и безжизнено, но лявото трескаво обхождаше лицето на Гейбриъл.

Гейбриъл издържа стоически огледа благодарение на Лив, която продължаваше да стиска ръката му като спасително въже към света на здравия разум.

- Аз те видях да умираш. - Гласът на Азиз бе дрезгав, най-вероятно от рядка употреба.

- Наистина умрях - отвърна Гейбриъл, решил да изиграе ролята на Джон Ман и да използва доверието, може би съществувало между баща му и Азиз. - Но се върнах и търся хората, които ни причиниха това. Търся отмъщение.

Лицето на мъжа се изкриви в нова озъбена усмивка. А после изражението му стана предпазливо и той пристъпи към решетките и прошепна:

- В такъв случай трябва да убиеш дракона.

- Да - съгласи се Гейбриъл. - Разкажи ми за дракона.

Азиз трепна и се присви, бялото му око се взря към тавана, сякаш отново виждаше там последното нещо, на което бе станало свидетел.

- Чухме го в далечината, помниш ли? Вой в пустинята... плясък на криле...

- Как изглеждаше?

Азиз впи поглед в него.

- Ти го ВИДЯ! - изрече с яростта на човек, който разказва една и съща история от дванайсет години, но никой не му вярва. - Не ми казвай, че не си бил там! Другите може да са глупаци, но ти беше там! Ти го видя! - Гневът разкриви лицето му, после изражението му омекна и мъжът вдигна дясната си ръка и потърка обезобразената плът около безжизненото си око. - Не! - каза тихо, очевидно спомнил си нещо. - Когато драконът дойде, ти беше в изкопа. Беше в пещерата с библиотеката.

- Разкажи ми за библиотеката. Какво открихме там?

- Купища съкровища! Не помниш ли? - каза Азиз и се почука по главата. - Аз помня. Аз помня всичко. Понякога се опитват да ми откраднат спомените с ритници и юмруци. Понякога се опитват да ми ги откраднат с ток. Но аз си ги пазя. И помня!

- Разкажи ми какво си спомняш. Драконът всички ли уби?

Азиз поклати глава.

- Не драконът донесе смърт. Тя дойде с белите дяволи, изскочили от утробата му. Те донесоха огъня и смъртта. Наредиха ни на земята и изгориха всичко. Палатки. Коли. Хора. Някой от нас ни беше предал. Аз се скрих от дракона и го видях да показва на другите дяволи къде да търсят. Той ги отведе в пещерата, в която беше ти. Той те уби.

- Видя ли кой беше?

- Бял дявол като всички останали.

- Западняк?

Азиз поклати глава.

- Дух. Всички те бяха духове. Само духовете могат да яздат дракони. Духът влезе в пещерата, извади сандъците и ги натовари на дракона. Открадна съкровището, което намерихме. После земята се разтърси и пещерата изчезна. Ти така и не излезе от нея. Белият дявол ме видя и ме нападна. - Той отново вдигна ръка към слепоочието си. - Огънят ме събуди, когато драконът вече си бе отишъл. Пясъкът угаси огъня. Пустинята ме спаси... - Той протегна ръка. Под кожата му сякаш бяха забити песъчинки от пустинята. - Сега съм част от земята и земята е част от мен. Пепел при пепелта, прах при прахта.

- Какво направи, след като изгаси огъня?

Азиз отново поклати глава.

- Всички бяха мъртви. Всичко гореше. Страхувах се да не би огънят да ме докосне отново. Страхувах се да не би драконът да се върне. Затова хукнах през пустинята. Драконът обаче знае, че съм жив. Иска да ме довърши - усещам го! - каза Азиз, пристъпи напред и сграбчи решетките. - Намери дракона, Джон Ман! Убий го, за да мога да изляза оттук, за да бъда свободен! Само ти можеш да се справиш с дракона... защото сега и ти си дух!

96

Атанасий седеше в личната баня на игумена с гръб към вратата и с лице, озарено от светлината на мобилния телефон. Отвън долиташе гласът на брат Тома, който разговаряше с Малахия, за да отвлече вниманието му, докато Атанасий изпълни задачата си.

Атанасий отвори съобщението и отново натисна „изпрати“. Този път не получи съобщение за грешка. Въпреки това изчака дисплеят да потъмнее и после го докосна пак, за да се увери, че всичко е наред. Отново се появи началният екран със снимката на Огледалното пророчество. Откакто Гейбриъл му го бе показал в сумрака на костницата, Атанасий непрекъснато разсъждаваше върху възможното значение на последните няколко реда.

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

Чума.

Така братът градинар бе нарекъл болестта, когато тя бе връхлетяла дърветата. А сега нещо подобно витаеше из коридорите на планината и поваляше хората. Ами земетресението, разтърсило планината? Не означаваше ли то, че земята е започнала да се разцепва?

Всичко навеждаше на мисълта, че пророчеството е вярно, което означаваше, че единственият начин да се спре разпространението на заразата е да се помогне на момичето да намери пътя към дома си, към Едем. Въпреки това брат Драган бе убеден, че единствено връщането на Тайнството в параклиса ще изцери планината. И се опитваше да върне момичето тук. Може би тъкмо той бе драконът, споменат в пророчеството, и не друг огън, а този на религиозния му фанатизъм трябваше да бъде угасен. Трябваше да поговори с него. Може би ако му покажеше Огледалното пророчество, щеше да го убеди в съдържащата се в него мъдрост.

Атанасий излезе от банята и буквално затича към бюрото на игумена.

- Трябва да говорим с Драган - заяви той и отвори горното чекмедже, където старият игумен държеше ключовете за Забранените стълби. - Мисля, че зная как да се справим със заразата.

Игуменът бе един от двамата в Цитаделата, които имаха право да преминават както през най-горната, забранена част от планината, запазена единствено за sancti, така и през долната, в която живееха обикновените членове на братството. Единственият друг монах, който се ползваше с тази привилегия, бе прелатът. Драган се бе озовал в забранената част, използвайки стълбището на прелата. Атанасий възнамеряваше да направи същото, но по стълбището на игумена. Грабна ключовете и тръгна към спалнята.

По-голямата част от нея бе заета от огромно дървено легло, драпирано с дебели платове, за да топлят абата. Единственото друго нещо в стаята бе големият гоблен със знака Тау, избродиран със зелени конци. Атанасий го отметна встрани и застана пред скритата в стената врата.

- Какво правиш? - извика подире му Малахия. - Нямаш право да отваряш тази врата!

Атанасий се обърна към него и му отвърна с цялото разочарование и напрежение, трупани през последните няколко седмици:

- Какво значение има? Сам видя, че там няма нищо! Каквато и да е била тайната, определяла миналото ни, вече я няма! Ще е глупаво да обречем и бъдещето си на нея! Брат Драган се е вкопчил в една мечта, която е толкова опасна, че може да погуби всички ни! - И Атанасий завъртя ключа в ключалката и прекрачи прага. - Трябва да го намеря и да го убедя, че трябва да остави тази мечта в името на всеобщото ни добруване.

Малахия тръгна към него, но Атанасий затръшна вратата и я заключи, така че никой да не може да го последва и да го спре.

97

Излязоха от вонящия мрачен ад на психиатрическата клиника. Полковник Уошингтън ги чакаше. Качиха се в джипа, в който цареше приятен хлад - Гейбриъл отпред, Лив отзад, - и потеглиха, без да промълвят нито дума.

- Толкова зле ли беше? - попита полковникът, след като пропътуваха няколко километра в пълно мълчание.

Гейбриъл поклати глава. Все още се опитваше да осмисли смахнатата история, която бе чул.

- Не зная. Азиз не ми се стори чак толкова луд. Мисля, че ни разказа истината... или поне нещо, за което е убеден, че е истина. Според него дракон разрушил лагера, а дух убил баща ми. Убеден съм, че това са абстрактни или метафорични термини, зад които се крие нещо друго, но раните му са съвсем истински, а преживяното е било толкова ужасяващо, че е повредило разсъдъка му.

Уошингтън помълча, после попита:

- Кой според него е убил баща ти - някакъв дух или Дух?

Гейбриъл гледаше през прозореца и мълчеше.

- Някакъв дух - отвърна Лив.

Уошингтън свъси вежди.

- Има един бунтовник... не представлява кой знае каква заплаха, затова не сме го поставили на някое от челните места в списъците ни. Макар че ни е създавал проблеми в миналото. Известен е като Аш’абах- Дух.

- Активен ли е все още?

- О, да. Той е федаин от старата школа, воюва срещу всеки, който посегне на свободата на родината му. Очевидно е създавал проблеми и на стария режим, трябва да му се признае това. Мнозина от местните го възприемат като Робин Худ, а това ни затруднява в опитите ни да съберем достоверна разузнавателна информация или да открием базата му. Повечето бунтовници, които могат да се похвалят с някакви успехи, живеят в пустинята. Повечето съобщения за дейността на Дух идват от юг, от провинция Бабил.

- В близост до Ал Хилах?

- Точно така. Другото, което си струва да се спомене, е, че търгува с антики, с древни реликви, които продава на черния пазар за баснословни суми. Любопитното е, че продава единствено на щедро финансирани християнски организации и в много редки случаи на музеи. Някои твърдят, че самият той е християнин, който може да проследи родословието си до библейски времена, още преди по тези земи да дойдат мюсюлманите и да прогонят християните.

- Някаква представа къде можем да го намерим?

Уошингтън сви рамене.

- Честно казано, не. Не случайно го наричат Дух. Местните се отнасят към него със смесица от уважение и страх. Мнозина са убедени, че той наистина е дух. Твърди се, че има голям белег на врата и говори доста странно, гласът му бил дрезгав. Ако той е убил твоя старец, съветвам те да си изключително внимателен. Той командва значителни сили, разполага с отлични връзки, а ти си чужд човек, озовал се в чужда земя, и нямаш представа къде и как да го откриеш. За твой късмет... - продължи полковникът и посочи един джип, паркиран пред порутен гараж - ти също имаш влиятелни приятели. Наех го посредством една от компаниите, които използваме за прикритие по време на тайните ни операции тук. Това е доста удобен подход в света на разузнаването, а и шефовете не са толкова придирчиви по отношение на разходите. Документите са на твое име, или поне на името, вписано във фалшивия паспорт, с който пътуваш. Приеми го като прощален подарък от Чичо Сам за вярната служба.

Гейбриъл го изгледа с благодарност.

- И през ум да не ти минава да ми благодариш като някой мекушав цивилен, Ман! Знаем, че вече не си на служба, но това не е причина да се размекваш!

Лив, която седеше на задната седалка, се наведе напред и целуна полковника по бузата.

- Благодаря ви!

Уошингтън се усмихна.

- Що се отнася до теб, нямам нищо против да ме целуваш. - Сетне отново се обърна към Гейбриъл и го погледна строго. - Но ти, войнико, ме разочарова, много ме разочарова.

След по-малко от десет минути Гейбриъл и Лив вече пътуваха по прашното асфалтирано шосе, което водеше на юг към покрайнините на града. Наложи се да подпишат цял куп документи, свързани със застраховка срещу експлозиви, застраховка срещу щети, нанесени от стрелково оръжие, и прочие, но като се изключеше това, наемането на джипа не се отличаваше кой знае колко от наемането на автомобил където и да било другаде по света. Уошингтън се бе сбогувал с тях като разтревожен за децата си баща и преди да се разделят им бе оставил своя комплект за оцеляване в пустинята, автоматичния си пистолет, плюс резервен пълнител, и им изнесе цяла лекция, основното в която бе никога да не тръгват на път рано сутрин, когато шосетата са току-що минирани.

Гейбриъл шофираше из предградията на Багдад и от време на време поглеждаше неспокойно към небето, което започваше да помръква на изток. Пътуваха в мълчание. И двамата осъзнаваха, че ги очаква негостоприемната пустиня, в която трябваше да открият нещо, за което имаха съвсем бегла представа. Отиваха на място, обитавано от дракони и духове, а не разполагаха с повече време освен с настъпващата нощ.

По изгрев-слънце всичко щеше да е приключило. По един или друг начин.

98

Аркадиан седеше в едно оживено интернет кафене на Източния булевард. След като получи имейла от Цитаделата, той плати два часа компютърно време за работа на евтин анонимен терминал и запретна ръкави. Бързо стана очевидно, че Тайните архиви на Ватикана не случайно се наричат така. Човек не можеше просто да изпише адреса на уебсайта и да се порови в съдържанието му. Не можеше да получи достъп, без преди това да е преминал дълга и отчайващо сложна процедура на представяне на препоръчителни писма и изпращането на молба за достъп до конкретен текст, която да бъде одобрена от комисия от епископи, заседаваща веднъж месечно. Едва след това кандидатът можеше да получи - евентуално! - едночасов достъп до читалня, в която да изучи документа, преди той отново да изчезне в сухия мрак на архивите.

Аркадиан използваше името и паролата на свой приятел от университета в Руин, но те му осигуряваха единствено достъп до сайта и нищо повече. Все пак бе открил, че в Тайните архиви наистина има цял отдел с древни карти, но в сайта нямаше информация за нито една от тях. Съобщението на Атанасий съдържаше точните дати на прехвърляне на документа в архивите на Ватикана, но тъй като не разполагаше с други данни, Аркадиан не можеше да направи по-задълбочена справка. Ядосан, той написа в прозорчето за търсене Imago Mundi и натисна „въведи“. Достъпът му до сайта мигновено бе блокиран, а последвалите му опити да влезе отново не дадоха резултат.

Аркадиан се зае с човека, изискал прехвърлянето. Надяваше се да открие нещо, някаква нишка, по която да тръгне и да установи какви точно реликви е изискал или какво е тяхното значение.

Беше чувал за кардинал Клементи, затова го позна в мига, в който видя снимката му в един новинарски сайт: възпълен белокос мъж в кардиналски одежди, който се здрависва с германския канцлер. Статията го описваше като двигателя на църковните реформи, като eminence grise, или сивия кардинал зад избрания наскоро папа. Прочете още няколко статии, но те повтаряха горе-долу същите неща и рисуваха портрета на човек с мисия, чиято крайна цел е да постави църквата в центъра на световната политика. Ако се съдеше по ранга на политиците, с които го бяха снимали журналистите, като че ли бе на прав път. Ето, усмихнатият червендалест кардинал се ръкува с министър-председателя на Великобритания, с френския президент, с президента на Съединените щати... Политическите коментатори единодушно твърдяха, че достъпът му до масите за преговори, на които се решаваха въпроси от глобално значение, е осигурен от едно-единствено нещо: парите. След като десетилетия наред финансите на църквата страдаха от некомпетентно и раздирано от скандали управление, кардинал Клементи очевидно бе успял да възстанови за нула време финансовото ѝ здраве. А това, повече от всичко останало, провокира полицейските инстинкти на Аркадиан.

След като вече повече от двайсет години бродеше из най-тъмните кътчета на човешката душа, Аркадиан добре знаеше, че в основата на почти цялото зло се коренят парите. Разбира се, ставаха престъпления и от страст например, но определено не толкова често, колкото ги представяха телевизионните сериали и криминалните романи. Опитът го бе научил, че ако искаш да хванеш някой престъпник, в девет от десет случая трябва да проследиш движението на парите. Да, звучеше като клише, но беше вярно.

Сравни датите, на които реликвата е била изискана и прехвърлена във Ватикана, с тези на новинарските статии. Всички материали, възхваляващи финансовата стабилност на църквата, бяха публикувани след извършването на трансфера. Преди това новините много рядко споменаваха името на кардинала, а икономически анализи за състоянието на църквата почти отсъстваха. Случило се бе нещо важно, толкова важно, че бе променило правилата на играта. И то - каквото и да бе - се бе случило много бързо.

Аркадиан се включи в сайта на Интерпол и въведе серия пароли, които му осигуриха достъп до директориите с данни за различни компании. В тях се съдържаше информация за всяка фирма, регистрирана на територията на Европа, включително печалбата, платените данъци, имената на директорите. Един от основните проблеми, свързани с управлението на доходоносен, но незаконен бизнес, бе свързан с невъзможността да се похарчат натрупаните огромни средства, без да се привлече нежелано внимание. Най-популярният начин за пране на пари бе чрез наливането им в напълно легитимни компании и именно затова специалистите от Интерпол бяха създали подобна база данни.

Аркадиан въведе в прозорчето за търсене името „Клементи“. Появиха се стотици резултати.

Благодарение на поста, който заемаше във Ватикана, а също и на огромния инвестиционен портфейл на църквата, кардинал Клементи бе свързан с множество компании от цял свят. Аркадиан започна да ги преглежда една по една. Търсеше нещо, което да генерира такъв поток от пари, който да реанимира огромна организация като католическата църква. Ако легендите бяха истина и реликвата бе карта, указваща мястото, на което е заровено несметно съкровище, най-близкият до ума начин да се прикрие подобно откритие бе да се създаде фиктивна златна мина. Древните съкровища трудно можеха да бъдат превърнати в пари, но престориш ли се, че си открил златна жила, спокойно можеш да претопиш намереното злато на кюлчета и да си решиш проблема по възможно най-лесния начин. Наличието на подобна златна мина би означавало изваждането на съответното разрешително за добив, както и закупуването на необходимата миньорска и леярска техника. Само че в документите нямаше и следа от златна мина.

Отново започна да проверява данъчните декларации на всички компании с надеждата да открие нещо достатьчно доходно, че да обясни внезапното забогатяване на църквата. И отново не намери нищо. След като търси в продължение на цял час, единствената фирма, която привлече вниманието му като потенциален кандидат, бе една петролодобивна компания.

Според документите тя се намираше в катастрофално положение. Генерираше огромна загуба, но въпреки това сондираше в райони, в който са работили и други компании, без да открият нищо. Въпреки това тя бе единствената компания, която имаше законното право да сондира. И най-важното, сондираше на точното място. Седалището на акционерно дружество „Дрегънфийлдс“ - названието се превеждаше като драконови полета - се намираше във Ватикана, но компанията разполагаше и с офиси в Багдад и извършваше сондажи в Сирийската пустиня. Полученият лиценз съдържаше точните координати на парцела, което означаваше, че в момента компанията се разпорежда с огромна част от тази пустош.

Аркадиан зареди Гугъл, извика на екрана картата на Сирийската пустиня и въведе координатите. Минута по-късно пред погледа му изникна огромен кафеникав парцел пустош. Той започна да увеличава изображението и видя шосе. което водеше на изток, а покрай него се издигаше малко селище, чиито къщи имаха същия цвят като земята, на която бяха построени.

Аркадиан едва не подскочи, когато на екрана се появи и името на въпросното селище.

Беше Ал Хилах.

99

Лив и Гейбриъл откриха мястото, където бе загинал Джон Ман, броени минути след като луната изгря на хоризонта и се изви силен вятър. Намираше се на десетина километра от Ал Хилах, в непосредствена близост до огромните купчини от тухли, останали от древния град Вавилон.

Сега тук бе разквартируван американски гарнизон. Войниците се бяха разположили в сянката на величествените някога крепостни стени, а палатките им бяха наредени по периферията на площада, по който някога бе преминала триумфалната процесия на цар Навуходоносор. Същият площад неотдавна бе изравнен със земята от булдозери, за да могат да кацат ескадрилите хеликоптери „Апачи“ и „Кобра“. Когато Лив и Гейбриъл минава покрай тях, видяха, че наземният екип работи трескаво, за да привърже машините към земята с помощта на стоманени въжета и да покрие двигатели им с платнища, които да ги предпазят от влошаващото се време. Гейбриъл забеляза ставащото, но не каза нищо. Каквато и буря да се извиеше, те нямаха друг избор, освен да продължат.

Няколко километра по-нататък по главния път забелязаха козя пътека, която вървеше на север през пустинята, и поеха по нея, докато сателитната навигация в джипа не обяви, че най-сетне са достигнали координатите на мястото, където баща му бе загубил живота си. Гейбриъл ги беше запомнил наизуст още преди дванайсет години. Никога не се бе съмнявал, че един ден ще дойде тук. Често ги повтаряше наум като мантра или като магия, поддържаща жив спомена за баща му.

Изключи двигателя и слезе от колата. Огледа равната пустиня. Не бе сигурен какво точно е очаквал да види, но определено не бе това. Нямаше гробове, които да бележат мястото на трагедията, нито останки от постройки, които да покажат, че тук някога е имало нещо друго освен камъни и прах.

Често се бе питал какво ли ще изпита, когато най-накрая се озове тук. От време на време му бе хрумвало, че пристигането тук ще придаде някакъв смисъл на гнева и самотата, които бе изпитвал през по-голямата част от зрелия си живот. Сега обаче стоеше тук и не изпитваше нищо. Ако не друго, то пристигането му на това място бе показало колко нищожен и безпомощен е той срещу безмилостния поток на вселената. Баща му бе загинал тук и Гейбриъл не бе успял да го спаси. Сега беше тук с човек, който също се нуждаеше от спасение, но нямаше представа как да спаси и него.

Чу вратата на джипа да се отваря зад гърба му и се извърна, за да не би Лив да види сълзите, които изпълваха очите му. Не искаше тя да прояви съжаление. Веднъж вече се бе провалил, сега щеше да се провали отново.

Вместо да се присъедини към него обаче тя тръгна встрани, с поглед вперен някъде към хоризонта, вдигнала очи към звездите.

- Лив? - извика я той, но тя не му отговори. Продължаваше да върви, без да откъсва поглед от небето. - Лив! - извика Гейбриъл, изтича пред нея и я хвана за раменете, за да я извади от транса.

Тя премигна и го изгледа така, сякаш току-що се е събудила.

- Къде отиваш?

Тя посочи виещата се като змия линия звезди, разположена ниско на хоризонта, и каза:

- Драконът. Следвам дракона.

Гейбриъл проследи протегната ѝ ръка и различи съзвездието, което сочеше. Беше права, това наистина бе Дракон. Като че ли драконът бе навсякъде: в пророчеството. в разказа на лудия Азиз за смъртта на баща му, в небето дори.

- Ела в джипа - каза той, тъй като бе студено, а и виждаше как Лив трепери. - Ще проследим дракона с колата. Ще стане по-бързо.

- Натам! - каза тя и отново посочи небето.

- Накъдето кажеш - отвърна Гейбриъл и я поведе към колата.

Усещаше, че я губи. Предсказаните в пророчеството събития започваха да се сбъдват.

Докато я настаняваше на предната седалка, чу звук, който му напомни за птичка, която пее в нощта. Телефонът. Гейбриъл седна зад волана и погледна екрана. Търсеше го Аркадиан.

- Мисля, че открих нещо - каза полицаят още преди Гейбриъл да успее да отвори уста и набързо му съобщи какво е научил за петролната компания „Дрегънфийлдс“. Изпрати му и координатите на сондажа и Гейбриъл въведе данните в системата за сателитна навигация.

„Още един дракон - каза си. - Съвпадение или съдба?“

Когато навигацията приключи със задачата, на екрана се появи резултат, който отговори на въпроса му. Стрелката сочеше посоката, в която се намираха въведените координати - и това бе посоката, в която бе тръгнала Лив.

Петролната сонда се намираше на трийсетина километра от тях, някъде в Сирийската пустиня, под съзвездието Дракон.

100

Брат Атанасий винаги бе мразил тъмнината. Преди да посвети живота си на Господ и да влезе в Цитаделата, никога не му бе хрумвало, че се обрича на живот в тъмнина. Сега тунелите, които пронизваха по-голямата част от планината, изглеждаха в много по-добро състояние, отколкото по времето, когато бе постъпил тук - повечето бяха осветени с електрически крушки, - но забранените горни участъци почти не се бяха променили през последните няколкостотин години.

В бързината си бе пропуснал да вземе фенерче, затова сега разчиташе на светлината от екрана на мобилния си телефон. Стори му се логично ярката фотография на пророчеството да осветява пътя му към човека, който се опитваше да го осуети.

Стигна до горната секция плувнал в пот и останал без дъх и притисна екрана към гърдите си, за да скрие светлината. Примигна, вгледа се в мрака и видя сияние. Идваше от един от по-малките тунели вляво, а не от този, който водеше към параклиса на Тайнството, както бе очаквал. Тръгна към мъждукащата светлина, скрил своята в пазвата си. Вървеше опипом, ориентираше се с длани, опрени в стените, и най-сетне се озова в отдавна забравен потънал в прах коридор, осеян с купчини камъни, които показваха колко немарливо е бил поддържан. Светлината идваше иззад открехната врата във въпросния коридор. Брат Атанасий усети и лек полъх, който му се стори особено приятен след застоялия въздух в лабиринта. Именно ветрецът го притегли към вратата.

Източникът на светлината се оказа горяща факла, поставена в ниша в стената. Пламъкът танцуваше, разлюлян от ветреца, който долиташе от прозореца.

В съзнанието си Атанасий си бе представял това място като сърцето на планината. Никога не му бе хрумвало, че колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-тясна става планината и толкова по-близо до периферията ѝ ще се озове.

Драган стоеше до прозореца с гръб към вратата. В първия момент Атанасий реши, че се моли, но в следващия миг той се обърна и Атанасий видя телефона, здраво стиснат в почернялата му ръка.

- Какво правиш? - попита Атанасий. осъзнал от собствен опит значението на издълбания в скалите прозорец.

Драган се озъби и лявата му ръка стисна дървеното Т-образно разпятие, окачено на колана му. Той го издърпа от пояса си, извади от него церемониален кинжал и се хвърли върху Атанасий.

Брат Атанасий се извърна рязко, грабна горящата факла от стената и я протегна пред себе си, за да го спре. Драган залитна, но се окопити и изрита вратата, за да я затвори.

Двамата започнаха да се въртят в кръг - никой не нападаше, но и никой не отстъпваше, тъй като и двамата съзнаваха, че само един от тях ще напусне това място жив.

- Опитвам се да оправя онова, което ти съсипа - каза Драган. - Опитвам се да върна Тайнството в планината. В мига, в който То я напусна, всичко започна да умира: първо sancti, после градината, а сега и всички останали. Болестта ще порази и теб, не си мисли, че ще те пощади. Опитвам се да спася и твоя живот.

- Ами момичето? А неговият живот? Или тя е приемлива жертва?

Драган се намръщи.

- Библията е пълна с примери за жертви, извършени в името на по-висше добро. Сам Христос е пожертвал собствения си живот!

- Христос е пожертвал живота си за благото на всички нас.

- Връщането на Тайнството в Цитаделата ще направи същото. Огледай се: земетресения, болести... Виж мен! - каза Драган и дръпна ръкава на расото си, за да разкрие съсухрената си почерняла ръка. - Всичко това се случи след изнасянето на Тайнството.

- Не е вярно. Тук винаги е имало земетресения. Винаги е имало глад, суша, епидемии. Да заключим едно невинно момиче в средновековен кръст, пълен с игли, за да уловим в капан божествения дух, който то носи в себе си... Божии служители като нас не бива да участват в подобни дела, каквато и цена да трябва да платим. Четох Библията на еретиците. Зная истинската история на Тайнството. Зная истинската история и на планината - каза брат Атанасий, протегна телефона със снимката на Огледалното пророчество и го остави на пода между тях. - Зная, че вярваш в това, което правиш. Но има и друг начин. Имаме шанс да оправим нещата. Прочети какво пише тук и сам се убеди. - С тези думи Атанасий отстъпи назад и отпусна горящата факла.

Драган пристъпи напред и взе телефона.

Атанасий го наблюдаваше как изчита думите на Огледалното пророчество. После каза:

- Имаме възможност да възстановим равновесието в света, но не и като повтаряме старите си грешки.

Драган поклати глава.

- Грешиш. Това доказва мъдростта на моите действия. Ако момичето наистина носи тайнството в себе си, тогава това е неговият дом - каза той и започна да се чеше през расото. - Тя трябва да се върне тук или ще умре. - Движенията му станаха по-трескави, а гласът му премина в писък. - И всички ние ще умрем заедно с нея - изкрещя той и заби нокти в плътта си. Болестта го бе пречупила напълно, както бе сторила с останалите монаси.

101

На десет километра от петролната сонда на „Дрегънфийлдс“ ги връхлетя шамалът.

Гейбриъл бе усетил нарастването на силата на вятъра, който връхлиташе джипа им на все по-силни пориви, но не бе успял да види призрачната планина от пясък, преди тя да скрие звездите над главите им и фаровете на автомобила да осветят стената от пясък, която се движеше право срещу тях по коритото на пресъхналата река.

Миг по-късно пясъчната буря ги обгърна с тихото съскане на милиони прашинки, зачегъртали ламарините на джипа. Лив се изправи на седалката и тялото ѝ започна да реагира на шума и статичното електричество във въздуха. Въздухът около тях започна да пращи.

- Спокойно - каза Гейбриъл. сложи ръката си върху нейната и усети помежду им да преминава слаб електрически заряд. - Почти стигнахме.

Съскането се усили, а облаците прах се сгъстиха. Г ейбриъл едва виждаше пътя, фаровете не успяваха да проникнат през прахоляка и хвърляха слабо призрачно сияние само на няколко метра пред джипа. Той намали скоростта и автомобилът запъпли едва-едва, като се блъскаше в камъните, които допреди малко Гейбриъл виждаше и успяваше да избегне. Погледна дисплея на сателитната навигация. Плавната извивка на речното корито ги бе отвела встрани и сега се движеха в грешна посока.

- Трябва да спрем - каза Гейбриъл. - Огледай се и се опитай да откриеш нещо, което да ни послужи като убежище. Няма да се бавим, обещавам: само докато преминат най-силните пориви на бурята.

Изминаха още няколкостотин метра, като лавираха сред непрогледните облаци прах и изтръпваха всеки път, когато бронята удареше някой камък или друг застържеше под колата. Гейбриъл знаеше, че ако спрат под открито небе, миниатюрните прашинки ще проникнат в двигателя и той може да не запали отново. Дори най-простичкият заслон би им помогнал. Продължиха да пъплят, да слушат вятъра, който виеше навън, и пясъка, който съскаше при всеки по-силен порив.

- Там! - извика Лив и посочи едно тъмно петно в речния бряг: едва се виждаше през мъглата от прах и пясък. Гейбриъл завъртя волана и се насочи към него, а фаровете, освободили се за миг от хватката на пясъка, осветиха гладките стени на пещера. Той навлезе колкото можа по-навътре в нея, преди таванът ѝ да одраска покрива на джипа и да го накара да спре. Задницата на автомобила продължаваше да стърчи навън, но поне двигателят бе защитен от бурята. Това бе най-доброто, на което можеха да разчитат. Гейбриъл изключи двигателя, за да не изпълва пещерата с изгорели газове, изключи и фаровете, за да щади акумулатора.

Щом двигателят млъкна, воят на бурята им се стори още по-силен. Лив посегна към задната седалка и взе комплекта за оцеляване в пустинята, който им бе дал Уошингтън. В него откри малък фенер „Маглайт“, използван за разчитане на карти и сигнализиране, включи го, после развъртя горната му част и я свали, при което лъчът насочена светлина премина в меко сияние, което освети салона на джипа като лампа.

- Хайде! - каза Лив. - Да видим колко дълбока е тази пещера. Въздухът вътре трябва да е по-чист и лек за дишане.

Гейбриъл я последва, възхитен от силата на духа, която тя проявяваше пред лицето на всяка опасност.

Подобно на много други пещери, които пронизваха като пчелна пита меките скали под пустинята, тази, която бяха открили, изглеждаше сравнително голяма... поне на пръв поглед. Виеше се навътре, следвайки пътя, издълбан от подземната река преди хиляди години, когато тази местност е била плодородна и богата. Колкото по навътре навлизаха, толкова по-тих ставаше воят на бурята, докато в един момент не изчезна напълно и Лив и Гейбриъл не чуваха нищо освен стъпките си и ехото от запъхтения си дъх. Това напомняше на Лив за шепота, който Тайнството бе издавало вътре в нея, макар да не го бе чувала, откакто напуснаха Багдад. Усещането за приповдигнатост и лекота, което го бе придружавало, също бе изчезнало и тя се боеше от значението на този факт. Дотук бе успявала да отклони мислите си от последиците от своя провал - какво щеше да стане, ако не успееше да изпълни пророчеството, - но сега, когато оставаше толкова малко време и дори природата се бе обърнала против тях, трябваше да се изправи лице в лице с фактите. Пророчеството бе пределно ясно: не успееха ли да открият Едем преди изгрев-слънце, тя щеше да умре.

Вероятно бе постъпила глупаво, въобразявайки си. че ще се справи сама, изправена пред неизменните закони на вселената. Винаги бе съзнавала, че един ден ще умре, също както знаеше, че все някога ще настъпи краят на света. Изминеше ли достатъчно време, всяко живо същество или растение се превръщаше в прах. Такива бяха природните закони: всяко нещо умира, всяко нещо има край. Това място бе също толкова подходящо, за да посрещне смъртта си, колкото хиляди други.

Спря, издърпа ръката си от ръката на Гейбриъл, клекна на пода и опипа с длани гладкия камък. Гейбриъл коленичи до нея.

- Добре ли си?

Тя се усмихна.

- Искам да си почина. Няма смисъл да продължаваме повече.

Гейбриъл хвърли поглед през рамо.

- Предполагам, че няма - съгласи се, седна до нея и извади термоодеяло от торбата с комплекта за оцеляване в пустинята. Зави я с него, после сгъна торбата и я нагласи под главата ѝ.

Лив - наблюдаваше съсредоточеното му лице - протегна ръка да го погали.

- Исках да кажа, че няма смисъл да продължаваме това пътуване. Всичко свърши. Дори бурята да спре точно в този момент, пак няма да знаем дали се движим в правилната посока и колко ни остава до целта.

- Остават ни само десет километра. Сателитната навигация ще ни отведе право там.

- И къде по-точно ще ни отведе? На място, за което само предполагаме, че има нещо общо с цялата история.

Гейбриъл отвори уста, за да каже нещо, но спря и извърна поглед. Тя долови разочарованието и болката му. Разбираше, че той никога няма да се откаже. Бе загубил цялото си семейство в опит да изпълни това пророчество и усещаше товара на отговорностите си може би по-силно дори от нея, която носеше в себе си товара на Тайнството. Ако смъртта я сполетеше, единственото, за което щеше да съжалява, бе, че не е успяла да прекара повече време с този силен и симпатичен мъж. И двамата бяха загубили толкова много за краткото време на познанството си, но и бяха преживели и споделили толкова много, сякаш цял един необикновен живот бе вместен в рамките на няколко седмици. А сега времето, отредено им заедно, изтичаше.

Тя седна, взе лицето му в ръце, обърна го към себе си и видя сълзите, които се стичаха по него. Приведе се напред и ги целуна, вкуси солта на неговата тъга. После го погледна право в очите.

- Вината не е твоя. Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Никой не би могъл да направи повече. През тези няколко седмици се чувствах по-спокойна и сигурна с теб - макар смъртта да бе по петите ми, - отколкото през целия си живот. Ти направи това за мен и винаги ще те обичам заради това.

И го целуна. Гейбриъл отвърна на целувката ѝ.

Пращене на статично електричество изпълни въздуха около, тях, когато ръцете им задърпаха трескаво дрехите им, за да заситят по-бързо глада си един за друг, но без да прекъсват целувката, тласкани от страха от онова, което би могло да последва.