Ключът

116

Отново, както и преди, сънуваше мрак, но този път не се страхуваше от него, този път знаеше какво се крие в мрака. Когато се събуди, протегна ръка към Гейбриъл, както бе направила в пещерата.

Но той не бе тук.

Лив отвори очи.

Намираше се в някаква амбулатория или медицински пункт. Мястото бе непознато, но въпреки това тя се чувстваше така, сякаш мястото ѝ е тук, сякаш си е у дома.

В стаята имаше още едно легло. На него лежеше Джон Ман, намерил най-сетне покой. Лив виждаше, че е мъртъв, но усещаше и още нещо, усещаше, че той е постигнал мир със самия себе си. Нямаше търпение да види Гейбриъл, чудеше се къде е, защо не бди до тялото на баща си, когото бе намерил и загубил в рамките на само няколко часа. Сега той наистина бе останал сам-самичък на този свят. Също като нея. Не, Гейбриъл не беше сам. Никога нямаше да е сам. Той имаше нея и тя имаше него.

Стана и излезе в коридора, привлечена от шума, който идваше отвън. Сградата изглеждаше пуста, всички звуци долитаха от оградения двор. Тя тръгна по коридора и видя в края му вратата с пръснатата от куршуми ключалка.

Звездната карта лежеше на масата, където Гейбриъл я бе оставил. Погледът ѝ проследи съзвездията, очертани върху нея. Различи Дракон, Бик и Голямата мечка. Забеляза една допълнителна звезда, издълбана по-дълбоко в камъка от останалите. От нея тръгваше права линия, която отвеждаше до някакъв текст.

Шепотът в главата ѝ си бе отишъл, затова нямаше кой да го преведе вместо нея. Оказа се обаче, че Лив е в състояние да го прочете без усилие.

Тайнството се прибира у дома

и Ключът поглежда към Небето.

Ражда се нова звезда и редом с нея - нов цар на земята,

който да установи ред до края на дните

Като че ли някаква частица от Тайнството бе останалазавинаги у нея. Вдигна тежката каменна плоча и я обърна с надеждата да открие още нещо върху обратната й страна. Под плочата обаче я очакваше бележка.

117

Доктор Харзан обикаляше около ръба на ямата, в която бе погребан хеликоптерът.

Повечето артефакти вече бяха измъкнати от дупката и очакваха да бъдат транспортирани до Турция, където да постъпят в Голямата библиотека, нещо, което би трябвало да стане още преди дванайсет години. Най-сетне щеше да приключи едно незавършено дело и това чувство го изпълваше с огромно задоволство.

Въпреки това...

В далечината се разнесе стрелба. Изстрелите като че ли идваха откъм петролната сонда. Не успя да се свърже с никого по радиостанцията. Опита няколко пъти, но не чу нищо освен прашенето на статично електричество. Това го обезпокои. Възможно бе радиостанцията им да се е повредила. Този проклет пясък бе в състояние да повреди абсолютно всичко. Срещата му с Джон Ман също го бе обезпокоила. Тя му напомни, че миналото е в състояние да се завърне и да създаде проблеми дори когато човек е сигурен, че е мъртво и погребано. Тези артефакти, заедно с алтернативната версия на същите тези легенди, отразена в Библията, бяха неопровержимо доказателство за това. Колкото по-скоро бъдеха заключени в дълбините на планината, където никой никога нямаше да ги види, толкова по-добре.

Отметна рязко глава, когато куршумът прониза окото му и отнесе по-голямата част от тила му. Претърколи се и се плъзна почти на дъното на изкопа: тялото му опря в металния корпус на мъртвия дракон в мига, в който гърмежът на М4 отекна над пустинята.

118

Кардинал Клементи седеше на бюрото си и се взираше в екрана на компютъра. Телефонът не спираше да звъни, но той като че ли не го чуваше. Беше се отпуснал вяло в стола, овесил глава почти до гърдите си, раменете му бяха увиснали, сякаш центърът на тежестта на тялото му се бе преместил някъде долу и бе увлякъл всичко със себе си. От единия ъгъл на устните му висеше цигара с поне два-три сантиметра пепел, увиснала на върха. На екрана стоеше съобщението, изпратено от Пентанджели.

Утре сутрин, веднага след като Уолстрийт

отвори врати, ще изискаме обезпеченията на

отпуснатите от нас кредити. В случай че не

посрещнете задълженията си, ще публикуваме

в „Уолстрийт Джърнъл" следната статия.

Под съобщението се мъдреше копие на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ със следното сензационно заглавие:

ЦЪРКВАТА Е ВЪВ ФАЛИТ!

Въпреки несекващия звън на телефона кардинал Клементи успя да долови стъпките, отекнали по мраморния коридор. Насочваха се към вратата на кабинета му. Бяха няколко души, ако се съдеше по звука. Първият спря пред вратата и почука. Клементи трепна и пепелта най-сетне падна от цигарата му върху черните поли на кардиналската му роба. Някой натисна надолу дръжката на бравата, но вратата не помръдна. Добре че бе проявил достатъчно съобразителност да я заключи. Не че това щеше да ги забави кой знае колко. Вратата бе предназначена да осигури известно уединение, а не да издържи на обсада. Скоро щяха да я разбият.

Кардиналът се пресегна и изтри съобщението от електронната си поща, сякаш това щеше да заличи новините, които то съдържаше, после се надигна от стола и тръгна към прозореца.

На площад „Свети Петър“ вече се събираха тълпи, устремили взор към Апостолическия дворец. Това обаче не бяха обичайните тълпи от богомолци, които идваха тук с надеждата да зърнат Светия отец. Това бяха новинарски екипи, които разполагаха камери, прожектори и прочие оборудване, за да не пропуснат момента да заснемат сензационната история... Идваха да зърнат него, кардинал Клементи.

Вратата зад гърба му се тресеше от удари, а телефонът звънеше ли звънеше, а Клементи продължаваше да пуши, зареял поглед през прозореца, сякаш това бе един най-обикновен ден. Въпреки всичко, което се бе случило, той продължаваше да вярва, че планът му е бил добър. Ако бе успял да оповести откриването на Едем, църквата щеше да се сдобие със светилище, разположено в сърцето на страна, която изповядваше друга религия. И това нямаше да е единствената полза. Да не забравяме петрола. Петролното находище бе същинска печатница за пари, пари, които щяха да се влеят в съсухрените вени на църквата и да променят всичко. Петролът щеше да бъде божият дар за неговата мисия на тази земя, едно съвременно чудо, превърнато в пари. Неизвестно защо обаче петролът бе изчезнал.

Клементи дръпна от цигарата си за последен път, после внимателно я постави на мраморния пепелник и я остави да изгори чак до филтъра. Качи се на високия перваз на прозореца, погледна събралите си тълпи и чу възклицанията им, когато го забелязаха. Спомни си монаха, който се бе покачил на върха на Цитаделата преди две седмици и с чиято смърт бе започнало разплитането на цялата история. Разпери ръце във формата на кръст и остана с наведена глава, докато не разбиха вратата зад гърба му.

„Само Бог ще ме разбере“, помисли си той, когато се наведе напред и тежестта му го притегли към мраморния плочник на двора, разположен четири етажа под него.

„И само Бог може да ми прости“.