Ключът

102

Когато Дух напусна лагера начело на конния си отряд, силата на бурята бе отслабнала, макар и незначително. Във въздуха продължаваха да се носят облаци прах и да закриват сребристия полумесец на луната, увиснал ниско над мръсното нощно небе. Последваха ги два бронетранспортьора, пълни с въоръжени охранители. Зад волана на единия седеше Хайд, а компания до него му правеше русокосият гигант Дик. Комбинацията от прах и мрак затрудняваше ориентирането, но зрението на Дух и неговите бедуини бе достатъчно добро, за да им позволи да яздят, и те поведоха колоната. Именно един от ездачите на Дух първи забеляза бледата светлина на фаровете на автомобил, прекосяващ пустинята на юг, тъкмо преди прашният облак да връхлети и да закрие хоризонта.

Хайд бе доволен, че Дух е с тях. Ако хората в автомобила бяха престъпниците, които издирваше, можеше да окажат въоръжена съпротива, а по време на престрелката някой заблуден куршум можеше да уцели този противен тип с ужасни очи и дрезгав глас. Всъщност въпросният куршум би могъл да дойде дори от собствения автомат М4 на Хайд - в края на краищата в разгара на една битка се случват какви ли не неща.

Когато стигнаха до пресъхналото речно корито, облаците прах се бяха разсеяли достатъчно, за да се видят звездите на небето и хоризонтът на север. Дух спря отряда си и подкара коня си към бронетранспортьора на Хайд.

- Трябва да продължим сами - каза с глас сух като въздуха в пустинята. - Тези машини са толкова шумни, че ще събудят и мъртвец. Възможно е вече да са ни чули и да зареждат оръжията и да приготвят гранатите.

Хайд хвърли поглед към пътеката, която водеше към пресъхналата река. Беше прекалено тясна за бронетранспортьорите, а и можеха да попаднат в засада. Въпреки това не искаше да остави Дух сам - предпочиташе да го държи под око.

- Ще яздя с вас - каза русокосият гигант и слезе от машината.

Дух го измери с поглед.

- Не мисля, че някой ще ти отстъпи коня си. Яхнеш ли го, ще му счупиш гръбнака.

Дик огледа редицата ездачи.

- Този - каза и посочи най-едрия кон.

Дух кимна на ездача и той слезе неохотно от седлото и подаде юздите на Дик.

- Благодаря - каза Дик и яхна коня с изненадваща грация. - Каквото ще да става, но момичето трябва да оцелее. Инструкциите ми в това отношение са пределно ясни.

- А мъжът? - попита Дух.

- Той не ме интересува, можете да го убиете - отвърна Дик и пришпори коня си към устието на сухата река. - Интересува ме единствено момичето.

103

Гейбриъл и Лив лежаха един до друг на пода на пещерата, хванати за ръце и доближили глави така, че всеки можеше да чуе дъха на другия. Цареше такъв непрогледен мрак, че лесно можеха да си представят, че са се откъснали от света, издигнали са се над всичко и се реят някъде в пространството. Тази мисъл бе толкова примамлива, че никой от тях не помръдна и не проговори дълго, с надеждата да удължи мига преди реалността да нахлуе с цялата си сила.

Гейбриъл скочи на крака в мига, в който чу звука.

Бе долетял откъм входа на пещерата. Нещо твърдо се бе блъснало в ламарините на колата, ударът бе лек, но достатъчно силен, за да отекне в затвореното пространство. Възможно бе някой камък да е паднал от тавана на пещерата, но инстинктите на Гейбриъл му подсказваха друго. Той намери якето си в тъмнината и измъкна от него пистолета, който му бе дал Уелингтън - деветмилиметров „Глок“ със седемнайсет патрона в пълнителя. Приведе се и тръгна предпазливо към входа на пещерата.

Ударът се стовари в корема му. Беше толкова бърз и силен, сякаш го бяха цапардосали с лопата. Опита се да отвърне, но тялото му вече се бе сгънало на две, а в гърдите му не бе останал въздух. Последва нов удар - този път с лакът върху китката му - и пистолетът падна на земята.

В този миг светна фенер.

- Здрасти! - каза Дик и свали очилата за нощно виждане. - Помниш ли ме?

Гейбриъл се опита да помръдне, но бе парализиран от болка. Хвърли поглед към Лив. Над нея се бе изправил друг мъж, облечен в широките дрехи, които носеха номадите в пустинята, с очила против пясък и лице, закрито с куфия. Приличаше повече на извънземен, отколкото на човек. На гърба си бе преметнал автомат АК-47, а в ръката си държеше пистолет, насочен право към Лив.

Гейбриъл протегна ръка към нея, но получи силен ритник, който го отхвърли по гръб и той се озова очи в очи с ухиления гигант, който вече държеше изпуснатия от него пистолет.

- Сега вече няма да ми избягаш - каза великанът. Оръжието изглеждаше абсурдно малко - досущ като играчка - в огромната му ръка.

Гейбриъл не откъсваше поглед от огромния палец, който галеше пистолета отстрани, и осъзна, че след миг ще умре.

„Пистолетите „Глок“ нямат предпазител”, помисли си той, обзет от необичайно чувство на благодарност към своя екзекутор за това, че му предоставя още половин секунда безценен живот. Погледна към Лив за последен път и се усмихна.

В този миг в тясната пещера прогърмя изстрел.

Хайд чу изстрела, долетял по пресъхналото корито на реката и понесъл се оттам над пустинята. Част от конете изпръхтяха, после се успокоиха. Той се ослуша за други звуци, за други изстрели, които да подскажат, че засадата се е провалила или че Дух е посрещнат от огън. Нищо. Нищо освен шепота на отслабващия вятър.

Изпита леко разочарование. Самотният изстрел означаваше, че Гейбриъл Ман е мъртъв, а момичето - заловено. Всичко бе свършило още преди да е започнало.

Запали двигателя и подкара бронетранспортьора към коритото на реката, без вече да се притеснява, че може да попадне в капан. Нямаше търпение да вземе момичето и да се върне в лагера.

104

Дик се олюля. Дясното му око се бе превърнало в кървава каша от разкъсани кръвоносни съдове. Оттук куршумът бе влязъл, за да размаже всичко, което се намираше зад него.

Дик остана прав за миг: приличаше на марионетка, окачена на невидими конци, спуснати от тавана, после краката му се подгънаха. Гейбриъл се претърколи миг преди туловището му да се строполи на земята. Пистолетът на федаина, застанал над Лив, продължаваше да сочи към мястото, на което бе стоял Дик. Той прибра оръжието в кобура си и протегна ръка на Лив, за да ѝ помогне да се изправи.

- Побързай - подкани я бедуинът. - Трябва да се махнем преди да дойдат другите.

Гласът му бе изненадващо дрезгав, наподобяваше на стържене на камъни.

Гейбриъл се изправи, измъкна пистолета от ръката на мъртвеца и го насочи към Дух.

- Отдръпни се от нея!

Очилата против пясък, поради които очите на мъжа наподобяваха очи на насекомо, се обърнаха към пистолета и същият дрезгав глас каза:

- Довери ми се!

- Както ти се е доверил Джон Ман ли?

Дух поклати бавно глава.

- Каквото и да смяташ, че се е случило. Каквото и да смяташ, че съм сторил. Грешиш!

- Разкажи ми тогава. Разкажи ми какво се е случило. И ако случайно ти повярвам, няма да те застрелям на място.

Дух погледна към входа на пещерата и повтори:

- Наистина трябва да побързаме.

Отекна нов изстрел и от скалата над главата на Дух се посипаха ситни парченца.

- Следващият куршум ще се забие в крака ти - изсъска Гейбриъл през зъби. - Разкажи ми какво се случи!

Дух кимна и заразказва с дрезгавия си глас:

- Бях в главната зала, когато дойде хеликоптерът. Бяхме открили част от изгубената библиотека на Ашурбанипал, плячкосана и скрита след падането на Вавилон. Беше пълна със съкровища. Огледалното пророчество бе просто едно от многото. Открихме исторически хроники от епохата на Сътворението, книги със заклинания от времето, когато боговете са бродили по земята. Опитахме се да запазим откритието си в тайна, тъй като добре съзнавахме каква опасност ни грози, ако Цитаделата научи за него. Оказа се обаче, че в лагера ни има шпионин. Нападнаха ни войници, облечени в униформи на иракската армия, но нещо в тях не беше наред - не носеха съответните отличителни знаци, а и хеликоптерът, с който кацнаха беше руски. Беше огромен.

Гейбриъл си спомни думите на Заид Азиз. Сети се за огромните бойни вертолети, които руснаците бяха оставили след себе си в Афганистан. Всички ги наричаха Морски дракони.

- Обкръжиха ни, обвиниха ни в шпионаж и ни накараха да съберем всички артефакти в сандъци. Бяха въоръжени, бяха повече от нас, затова се подчинихме. А когато всичко бе натоварено на хеликоптера, започнаха да стрелят. Бяха ни хвърлили в изкопа с вързани отзад ръце. Чудехме се какво ли ще направят с нас. Обесиха ни на една от гредите на тавана и хвърлиха гранати по нас. Експлозията ми спаси живота. Един шрапнел разкъса въжето, но не и преди то да увреди гласа ми.

- Когато дойдох на себе си, цареше мрак - продължи Дух. - Изпълзях на повърхността и открих, че всички са мъртви. Спасих каквото можах, включително фотоапарата със снимката, която изпратих на дядо ти. Потърсих вода, но те бяха отнесли всичката. Ако не ме бяха открили бедуините, привлечени от дима, със сигурност щях да умра. Те се погрижиха за мен, превързаха раните ми. Жената, която сменяше превръзките ми, ме нарече Дух, понеже реши, че съм бил мъртъв и тя ме е върнала към живота.

- В такъв случай защо след като Цитаделата е изпратила убийци подире ти, ти си ѝ продал толкова много реликви през годините?

- Това ме устройваше. Така подържах контакт с тях, карах ги да смятат, че съм им приятел. Парите ми позволяваха да остана в пустинята и да продължа да търся изгубеното. Продавах им единствено неща, от които нямаха никаква полза.

Гейбриъл поклати глава и насочи пистолета към главата на Дух.

- Не ти вярвам. Мисля, че и сега работиш за тях. Както и тогава.

- Не - отвърна Дух и започна да развива куфията от лицето си. - Цитаделата е мой враг. Винаги е била мой враг. И не съм предал баща ти. Нито пък съм го убил. - Свали и очилата, за да разкрие лицето си и да докаже, че говори истината. Дух не би могъл да предаде бащата на Гейбриъл. Дух беше бащата на Гейбриъл.

Гейбриъл зяпна смаяно. Не вярваше на очите си.

- Съжалявам - каза Джон Ман с още по-дрезгав от вълнение глас. - Цитаделата изби всички ни, за да запази откритието ни в тайна. Решиха, че съм мъртъв. Ако се бях върнал у дома, щяха да опитат отново и този път щяха да убият не само мен, но и теб и Катрин. За всеки случай. Докато вярваха, че тайната им е погребана с мен, вие бяхте в безопасност. Останах мъртъв, за да живеете вие.

Гейбриъл поклати глава. Усети в него да се надига някогашният гняв.

- Можехме да останем заедно. Да се скрием някъде цялото семейство.

- Това живот ли щеше да бъде? Да се оглеждаме непрекъснато, да внимаваме какво говорим, с кого говорим, за да не би да се издадем?

- За предпочитане е пред незнанието. През цялото време си бил жив, а ние не сме знаели. Мама умря. Знаеш ли това?

Джон Ман кимна.

- Не можеш да си представиш болката, причинена ми от невъзможността да прекарам живота си с Катрин. И все пак не друго, а любовта ми към нея ме накара да пазя тази тайна. Надявам се, че един ден ще разбереш.

Приглушени изстрели разтърсиха нощта навън.

- Сега вече наистина трябва да тръгваме. Остават няколко часа до изгрев-слънце. Ще ни трябват поне четирийсет минути, за да стигнем.

- Къде да стигнем?

- Чели сте Огледалното пророчество. Знаете какъв е залогът. Трябва да стигнем до мястото, където в древността се е простирал Едем, преди слънцето да изгрее. Мисля, че знам къде се намира то.

105

Щом чу автоматичната стрелба, Хайд натисна рязко спирачките и бронетранспортьорът поднесе и спря.

- Оформете периметър - извика той и скочи от машината.

Нов откос разсече нощта, но този път долетя от друго място. Бреговете на пресъхналото речно корито отразяваха звука по начин, който правеше невъзможно определянето на мястото, от което се стреляше. Мъжете зад гърба му наизскачаха от бронетранспортьора и се подредиха във ветрило, заобиколиха спрялата машина и тръгнаха към сухите брегове. От няколко нови места в пустинята проехтяха спорадични изстрели. Разнесе се отчетливото тракане на АК-47, любимото оръжие на местните бунтовници. Долиташе от всички посоки.

Хайд успя да се изкатери на брега и огледа пустинята. В окуляра на нощния му оптичен прицел тя изглеждаше зелена. Забеляза светлинки, излизащи от дулото на автомат на стотина метра от своята позиция. Бе един от хората на Дух, който притичваше на прибежки и стреляше във въздуха.

- Това са бедуините - извика той на хората си. - Привличат огъня ни. Останете тук и стреляйте по тях.

После Хайд даде знак на двама от хората си да го последват и се спусна на дъното на пресъхналата река. Зад гърба му се разнесоха изстрели от М4, които трябваше да неутрализират откосите от калашниците.

Хайд проследи стъпките в прахоляка и видя задницата на джипа да стърчи от пещерата.

Приближи се предпазливо, приведен, насочил автомата напред. Надникна иззад скалния ръб и огледа пещерата през уреда за нощно виждане.

- Останете тук - прошепна. - Погрижете се никой освен мен да не излезе от пещерата.

Пропълзя напред, като все така гледаше през очилата за нощно виждане. Пристъпваше едва след като се увери, че пред него е чисто. Радваше се, че влиза сам. Подобно затворено пространство, изпълнено с опасности, бе най-неподходящото място, на което да се озовеш в компанията на хора, които не познаваш и на които нямаш доверие.

Откри тялото на Дик. Бе прострелян с един-единствен куршум.

Хайд огледа мястото и откри отпечатъци в прахоляка. Те обаче сочеха към вътрешността на пещерата. Понечи да ги проследи, но спря. Нещата изглеждаха прекалено подредени, прекалено идеални. Замисли се за мястото, на което бе оставил двамата охранители, и осъзна грешката си. Дик и Дух бяха дошли тук на коне. Сега обаче от животните нямаше и следа.

106

Джон Ман водеше, а Гейбриъл и Лив го следваха, яхнали по-едрия кон. Следваха пресъхналото корито няколкостотин метра, после свърнаха по дъното на друга пресъхнала река, една от многото, които пресичаха местността във всички посоки. Изстрелите бързо заглъхнаха зад гърбовете им и не след дълго не чуваха нищо освен някой и друг порив на вятъра, погалил лицата им, и тупкането на копитата в прахоляка.

Лив бе прегърнала Гейбриъл не само за да се наслади на близостта му, но и за да се опита да го успокои. Случилото се в пещерата бе толкова неочаквано и смайващо, че тя не можеше да си представи как му е въздействало. Въпреки това изпитваше радост. Все пак, ако тя умреше, Гейбриъл нямаше да остане сам-самичък на света. Щеше да си има някого и това я радваше.

Вдигна поглед и видя змиевидните очертания на съзвездието Дракон да сочат към мястото, където луната светеше ниско над хоризонта и избледняваше все повече и повече с изгрева на зората.

„Не остава много време - помисли Лив. - Каквото и да се случи, не остава много време“.

- Аз съм! - извика Хайд, когато приближи входа на пещерата. - Не стреляйте!

Изкачи се на брега на пресъхналото корито и огледа околността с уреда за нощно виждане. Във въздуха все още се носеше прекалено много пясък, за да види по-надалеч, а и прахолякът, вдиган от два коня, бе доста по-малък в сравнение с този, който оставяше след себе си един автомобил. Бегълците разполагаха с поне петнайсетина минути преднина, но не би трябвало да са стигнали прекалено далеч. Спусна се на дъното на коритото и се качи в кабината на бронетранспортьора. Откачи от арматурното табло слушалката на радиопредавателя, включи го и чу пращене.

- Патрул Едно до Базата, чувате ли ме?

- Чуваме те!

- Нуждаем се от незабавна въздушна подкрепа за издирвателна операция. Вдигнете вертолета и кажете на екипажа да включи всички прожектори. Искам да освети пустинята като коледна елха!

107

Почти бяха стигнали мястото на разкопките, когато чуха в далечината воя на хеликоп- терни витла. Бяха пришпорвали здраво конете през последните десетина километра, за да увеличат преднината си пред въоръжените мъже, които ги преследваха.

Когато стигнаха на няколкостотин метра от мястото, Джон Ман дръпна юздите на коня и скочи от седлото. Гейбриъл направи същото и двамата се изкачиха на един нисък хълм, за да огледат местността.

Охраната на оградения периметър около разкопките определено бе подсилена през последните двайсет и четири часа, откакто Джон Ман бе открил мястото. Приличаше на умалена версия на основния лагер: същата двойна ограда от бодлива тел, същите охранители зад същите тежки картечници.

- Откъде си сигурен, че това е мястото?

- Копаят из цялата пустиня вече от седмици и за първи път проявяват такъв интерес към някое място. Погледни само каква охрана са сложили!

Гейбриъл правеше точно това. Миг по-късно осъзна, че нямат никакъв шанс да проникнат със сила.

- Ако отвлека вниманието им - каза Джон Ман, - вероятно ще успееш да се приближиш. Бездруго търсим сравнително обширен район, а не конкретно място. Прекарах последните дванайсет години в изчитане на всеки ред от легендите за Едем, написан някога. Както вече ти казах, продавах безполезните реликви на Цитаделата, а запазвах най-ценните за себе си. Тайнството ще се съедини със земята в мига, в който приемникът докосне свещената пръст на своя дом. Вероятно ще успеем, ако се приближим. Това като че ли е единственият ни шанс.

- Да, нападението би означавало самоубийство. При всички случаи трябва да проникнем в периметъра и да стигнем колкото се може по-близо до онази дупка - каза Гейбриъл, обърна се към баща си и добави: - Мисля, че трябва да се предадем.

Малко след като получи съобщението за изчезналите бегълци, дежурният забеляза двата коня в пустинята. Бял мъж и жена яздеха единия, а вторият ездач приличаше на арабин. И размахваше куфията над главата си в знак, че се предава.

Дежурният включи радиостанцията и се свърза с майор Хайд.

- Тук са, шефе. Идват от пустинята с вдигнати ръце.

Изслуша заповедите му, после махна на охранителя до вратата и извика:

- Пуснете ги. Разоръжете ги и ги задръжте, докато дойда.

Джон Ман бе завързал - не особено стегнато - ръцете на Лив и Гейбриъл зад гърба им и бе свалил обувките на Лив, така че сега тя бе боса. Трябваше само да слезе от коня, да стъпи на земята и да изпълни пророчеството.

Пазачите ги пресрещнаха, взеха оръжията им и ги поведоха към портала, а оттам в оградената зона.

Дълбокият изкоп бе осветен от мощни прожектори, превърнали нощта в ден, но каквото и да се намираше в дупката, оставаше скрито под земята и не можеха да го видят от мястото, на което бяха застанали.

Откъм пустинята долетя сърдитият вой на вертолетни ротори.

Един от пазачите им махна с ръка да слязат от седлата. Гейбриъл скочи първи и протегна ръце към Лив, за да ѝ помогне.

Тя падна в прегръдката му и той започна да я сваля от коня. Пръстите на босия ѝ крак се насочиха към земята, изпънати като стрела. Тя долови нощния хлад, който излъчваше земята, сетне цялото ѝ стъпало докосна прахоляка.

Нищо не се случи.

Другият ѝ крак също стъпи на земята. Нощта не потрепна. Нищо не се промени.

Пазачът ги подкани да тръгват и те се подчиниха. Докато минаваха покрай изкопа, Джон Ман погледна надолу и осъзна грешката си и катастрофалните последици от нея.

Това не бе мястото, което търсеха. Тук не бе заровено древно съкровище, скрито от някой от най-великите владетели в историята, нито пък се криеха свидетелства за наличието на някоя праисторическа гора. Това бе мястото, на което се бе разбил хеликоптер от онези, които наричаха Морски дракон. Корпусът му бе разрязан и хеликоптерът приличаше на изкормен звяр. Край него - досущ като малки бели червеи - се суетяха работници с бели гащеризони и вадеха артефакти от разбитите дървени сандъци.

Докато Джон гледаше машината, която бе свързана с най-трагичния епизод в миналото му, мъжът, който ръководеше операцията, вдигна глава и очите им се срещнаха. Беше същият човек, когото бе наблюдавал през бинокъла си, когато откриха мястото на катастрофата. Сега обаче бе по-близо и Джон успя да го познае.

- Харзан.

Мъжът се усмихна и се качи при пленниците.

- Джон Ман - каза Харзан. - Често съм се чудил дали ти не си Дух. Оказа се труден за убиване.

Джон кимна към работниците с бели гащеризони в изкопа.

- Те знаят ли как постъпваш с колегите си?

Харзан се усмихна.

- Те не се опитват да използват миналото, за да навредят на бъдещето на църквата.

- Моите също нямаха подобни намерения, но това не ви попречи да ги избиете.

Харзан сви рамене.

- О, я стига. И двамата добре знаем, че историята е пълна с хора, озовали се на неподходящото място в неподходящото време. На някои даже им става навик - каза той и кимна към Гейбриъл. - Синът ти много прилича на теб. Жалко, че е поел по твоите стъпки. Насладете се на времето, което ще прекарате заедно. Връзката между баща и син е нещо много важно, не мислиш ли? Така че, насладете се на времето, което ви остава. Независимо колко кратко е то.

108

Хайд забеляза Дух още докато хеликоптерът кацаше. Изпита силно изкушение да грабне тежката картечница и да наблюдава как куршумите разкъсват тялото му на кървави парчета, но се съмняваше, че ще успее да убеди военния пилот да се подчини на подобна заповед. Освен това трябваше да предаде момичето живо, а стрелбата с едрокалибрена картечница криеше прекалено много рискове. И накрая, не искаше да убива доктор Харзан, поне докато той не му платеше, разбира се.

Плазовете на хеликоптера докоснаха земята и пазачите подкараха пленниците към него. Хайд щеше да изпита особена наслада да види смъртта на Дух. Винаги бе имал усещането, че бунтовникът се отнася високомерно към него. Чудеше се дали ще се държи по същия начин, когато го изхвърли от хеликоптера насред Сирийската пустиня, като преди това простреля и двата му крака. Гейбриъл щеше да умре по-безболезнено - с куршум в главата. Хайд не изпитваше никаква омраза към него, просто си вършеше работата.

Двама пазачи с насочени към пленниците оръжия ги накараха да се качат на хеликоптера. Хайд се обърна към пилота, вдигна палец и машината се издигна във въздуха. Щеше да ги откара в основния лагер, след което да се върне в базата. Останалата част от маршрута щеше да бъде измината с хеликоптера на компанията и тъй като пилотът му бе неин служител, щеше без проблем да се съгласи да извърши в пустинята кацане, което не е предвидено в плана на полета. Хайд нямаше да пропусне тази възможност. Пътят му към Турция минаваше над най-негостоприемната и прокълната от Бога пустиня, за която можеше да се сети, и той нямаше да пропусне възможността да се отърве от Дух веднъж завинаги.

109

Щом хеликоптерът се издигна и се насочи на изток към основния лагер, Лив усети, че започва да губи сили. Отмаляваше толкова бързо, че чак се уплаши. В пещерата и на гърба на коня се бе чувствала добре. А сега сякаш нечия невидима ръка бе издърпала някаква запушалка и цялата ѝ жизнена енергия изтичаше от тялото ѝ.

Тя вдигна поглед към Гейбриъл, който седеше срещу нея в претъпканата кабина на вертолета, и през прозореца зад гърба му успя да зърне небето, което започваше да розовее, и луната, която избледняваше на хоризонта, досущ като самата нея. Когато слънцето изгрееше, и двете щяха да изчезнат. Лив не се съмняваше в това. Беше се примирила със съдбата си. Намираше известна утеха дори в обстоятелството, че няма да издържи целия път до Руин, където да бъде впримчена в безкраен цикъл на страдание и болка, затворена в непрогледния мрак на планината.

Усещаше тежестта на онова, което носеше в себе си. Свито на кълбо, то лежеше мирно и кротко в корема ѝ, но мъртвата тежест я притискаше, дърпаше я надолу, както го прави звезда, която се свива ли, свива, за да се превърне в черна дупка, засмукваща в себе си всичко, дори светлината. Вероятно това щеше да се случи и с нея. Вероятно това щеше да донесе със себе си края на дните.

Под нея се простираше прашната пустош на пустинята. В съзнанието ѝ изплува спомен, за който бе сигурна, че не е неин. Бе спомен от далечно време, когато светът е бил млад, а земята под краката ѝ - тучна и плодородна. Спомен, в който тя стъпваше леко и свободно по същата тази земя. В спомена се появи и мъж. Тя виждаше този мъж и в момента, но в спомена чувстваше топлината на тялото му, силната му ръка около раменете си. Той стоеше неподвижен и ѝ се усмихваше. Гейбриъл.

- Съжалявам - каза той, но шумът от хеликоптера бе прекалено силен, за да го чуе.

Лив поклати глава и лицето му се размаза от плувналите в очите ѝ сълзи. Нямаше за какво да се извинява, нямаше какво да му прощава. Съзнаваше, че той разбира болката, причинена от раздялата, и че ще я изпита отново, този път заради нея. Тя го бе обикнала прекалено късно и за прекалено кратко време, но не бе в състояние сама да определя съдбата си.

Хеликоптерът се наклони и започна да се спуска към пустинята. Небето и земята, които се виждаха през прозореца, също се наклониха, сякаш наистина настъпваше краят на света.

И тогава тя го видя. Видя го да се спотайва в пустинята. Дългият му черен врат се издигаше над туловище, покрито с шиповe и плочки, а от устата му излизаше огън.

Това бе драконът от нейните кошмари. Драконът от пророчеството и от Откровението на свети Йоан Богослов. Дебнеше я, за да я погълне, а заедно с нея да погълне и Тайнството.

Хеликоптерът се насочваше право към него.

110

Хайд също го видя през прозореца на пилотската врата - гореше в пустинята под тях и я озаряваше като подранил изгрев.

„По дяволите - помисли си. - Успяха!“

Обади се по радиостанцията и успя да се свърже с ръководителя на сондажите.

- Успяхме да пробием скален пласт, който се оказа, че е покривал находището - възкликна той възбудено. - Огромно е! В момента тестваме кладенеца, затова горим газ. Данните, с които разполагаме засега, са смайващи. Петролът е изключително качествен, с много ниско съдържание на сяра. Под краката ни лежи цял океан от петрол! Никога не съм виждал нещо по- добно. Пробихме толкова дълбока дупка, че сигурно поставихме световен рекорд, и на дъното ѝ открихме толкова петрол, че нищо чудно находището също да постави световен рекорд!

Докато го слушаше, Хайд започна да изчислява наум своя дял от печалбата и нещата, които щеше да направи с него. Щеше да се върне в Остин и да мине покрай стария си дом с някоя лъскава кола, така че Уанда да разбере, че го е зарязала миг преди той да удари джакпота. Бе заложил всичко на черно и бе спечелил, но не на завъртането на някоя рулетка, а на завъртането на една петролна сонда.

Закръжиха над мястото на сондажа, като избягваха топлия въздух, отделян от горящия газ, и се насочиха към площадката за кацане. Минута по-късно плазовете докоснаха земята. Хайд скочи от мястото си и отвори страничната врата, за да започне прехвърлянето на пленниците. Искаше да приключи колкото се може по-бързо, за да съсредоточи цялото си внимание върху начина, по който щеше да похарчи парите си.

Лив бе парализирана от страх. През прозореца виждаше звяра, който я очакваше: огромен и демоничен. Вратата на хеликоптера се отвори рязко и тя усети горещината, която бълваше звярът, чу рева, който надаваше. Звярът я викаше, искаше тя да отиде по-бързо при него.

- Слизай! - извика въоръженият пазач.

Първи слезе Джон Ман, последван от Гейбриъл. Лив остана на място, вцепенена от страх. Гейбриъл се обърна и я погледна. Застана в очертанията на вратата по абсолютно същия начин, по който бе застанал и в съня ѝ миг преди пламъците да го погълнат. Този спомен ѝ се стори толкова реален в обърканото ѝ съзнание, че тя скочи напред, за да го спаси от дракона, връхлетя върху него и го събори на земята. Сега вече бе навън, лежеше просната върху Гейбриъл, който бе паднал върху бетонната площадка. Лив усещаше горещината върху гърба си, представяше си как звярът я наблюдава и поема дъх, за да избълва огън, който да погълне и двамата. Нямаше нищо против самата тя да загине, животът ѝ бездруго бе към края си, но Гейбриъл заслужаваше да живее.

Тя се надигна от него, олюля се върху бетона, за да привлече огъня само върху себе си и да накара дракона да пощади Гейбриъл. Изправи се и се обърна с лице към звяра. Отстъпи неуверено назад, водена от инстинктивно желание да побегне. Единият ѝ крак, стъпил на самия ръб на хеликоптерната площадка, докосна изпепелената от слънцето пустиня. Погледът на Лив се замъгли и като че ли всичко пред очите ѝ започна да се движи в забавен кадър.

Изчезнаха всички звуци.

Освен един.

Шепотът.

Той се надигаше вътре в нея.

Онова плътно и тежко нещо, което носеше в себе си, започна да се изправя, започна да расте. Ставаше все по-тежко и я притегляше към земята. Където и да стъпеше, усещаше земята като жива. Сега бе паднала на колене, смазана от огромната тежест на създанието, което носеше. Шепотът я обгърна цялата, връхлетя я като ураган или като пълноводна река след пролетното топене на снеговете. Където и да стъпеше, усещаше как от нея се излива нещо, което преминава в земята и облекчава болката. Тя падна напред така, че всяка частица от нея да докосне пръстта. Ефектът бе незабавен. Сякаш се отприщи бент. Онова нещо се изля от нея и напои земята. И докато то изтичаше, тя чу нещо друго, тих тътен, който сякаш се надигаше, за да го посрещне.

В следващия миг земята започна да се тресе.

В първия момент Лив реши, че причината за това е звярът, чиито стъпки разтърсват земята. Обърна се и го видя надвесен над нея, отворената му паст продължаваше да бълва пламъци. На дългата му шия имаше някакъв знак, някакво лого с изображението на петролна сонда над червената линия на земята. Ужасената Лив го възприе за обърнато Тау. Високо някъде на платформата прозвуча пронизителна сирена и кошмарното видение от съня ѝ доби завършен вид.

Знаеше какво ще последва - пламъците. Очакваше да я погълнат, докато земята под нея започваше да се тресе все по-силно и по-силно.

От дълбините на драконовото туловище долетя измъчен стон, преминал в писък, наподобяващ скърцането на метал, който променя формата си. Шумът се усили, пламъкът замъждука и угасна, а на мястото му се появи облак пара. Сетне и парата изчезна, прогонена от вода, избила под такова налягане, че се издигна високо над лагера и се разпръсна на ситни капчици, които заваляха като дъжд.

Хранилищата, превърнати вече в езера от гъст черен петрол, започнаха да врят и кипят и изгнилите преди милиони години гори започнаха да се избистрят и да се превръщат в нещо много по-чисто. Дори хеликоптерът, кацнал на бетонната площадка с работещ двигател, се разтърси и замря, когато течността в резервоарите му се превърна във вода.

Лив вдигна поглед към водната струя, която излизаше от устата на дракона, и си припомни думите от пророчеството:

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

Беше успяла.

Шепотът я напусна така бързо, както се бе появил, потъна в земята и се завърна в дома, който някога бе напуснал. Лив се строполи върху прашната земя и изгуби съзнание.

111

В настъпилия хаос и объркване пазачите съвсем забравиха за пленниците. Някои се взираха в сондата и наблюдаваха как обещаните им дялове от печалбата се изпаряват пред очите им. Други гледаха към пустинята и приближаващия се облак прах, вдиган от победоносните конници, които, незасегнати от чудото, превърнало петрола във вода, бяха спечелили битката с моторизираните сили на Хайд.

Гейбриъл допълзя до Лив и провери пулса ѝ. Беше много слаб. Той я вдигна и се втурна към най-близката сграда с надеждата в един толкова голям лагер да има медицинска служба.

Хайд долови движението с периферното си зрение. Все още бе в шок, неспособен да проумее какво се бе случило. Тъкмо си представяше живота, за който винаги бе мечтал - и в следващия миг се оказа беден, както и досега, окъпан от проливен дъжд. Нямаше представа какво се е случило, но знаеше, че е свързано с мъжа и жената, които се бяха опитали да му избягат. И това го изпълни с омраза към тях.

Изтича до хеликоптера, измъкна автомата си иззад седалката и се прицели в широкия гръб на отдалечаващия се мъж. Проследи движенията му и се прицели така, че куршумът да мине през мъжа и да се забие в момичето.

Показалецът му се напрегна. Натисна спусъка. В този миг пред него изскочи Дух - мълчалив и безшумен както винаги - и пое куршума с тялото си.

Гейбриъл чу изстрела, погледна през рамо и видя баща си да се хвърля напред и да събаря Хайд на земята.

Пред погледа му прелетяха всички сценарии от неговата младост, всичко онова, което си бе представял, че ще направи, за да спаси баща си. А в крайна сметка баща му бе спасил него.

Видя Хайд да отблъсква безжизненото тяло на баща му и отново да вдига автомата.

В този миг вълната конници помете Хайд, едно от животните го изрита в главата в мига, в който той стреля, после го смачка с копитата си.

Гейбриъл не изчака да види дали Хайд няма да се изправи. Продължи да тича и влетя през вратите на постройката, за да отнесе Лив на сигурно място.

112

В сградата нямаше никого. Единственият звук идваше от огромния фонтан, който трополеше по покрива и заглушаваше бръмченето на климатичната инсталация.

Гейбриъл откри медицинския пункт в края на един дълъг коридор и отвори вратата с ритник. Внимателно положи Лив на леглото и сложи ръка на врата ѝ, за да провери пулса ѝ. Беше стабилен, но слаб. Тя отвори очи, но не успя да ги фокусира. Устните ѝ оформиха думи, които излязоха в едва доловим шепот.

- Успяхме ли?

- Мисля, че да! Дръж се!

В съзнанието ѝ отново изникнаха думите от пророчеството - до първо пълнолуние... погине ли Ключът...

Гейбриъл отвори най-близкия шкаф. Беше пълен с превързочни материали и стерилни ръкавици. Гейбриъл бе добре обучен в оказването на първа помощ по време на бойни действия и знаеше как да облекчи болка или да спре кръвозагуба, но нямаше представа как да действа в подобна ситуация.

Следващият шкаф беше заключен. Очевидно там пазеха по-скъпите неща. В мига, в който вдигна крак, за да го изрита, вратата зад гърба му се отвори.

Той се обърна, готов да се защити, но видя, че на прага стои лекар.

- Помогнете ѝ - викна Гейбриъл, хвана лекаря за рамото и го помъкна към Лив.

Лекарят провери пулса и зениците на Лив за времето, за което Гейбриъл не би успял да извади и отвори дори кутийка с лейкопласт.

- Дехидратирана е и е изпаднала в шок - заяви лекарят. - Нищо сериозно. Ще ѝ включа една банка глюкоза и ще ѝ дам слабо успокоително.

В коридора се разнесоха стъпки, приближаваха се. Гейбриъл взе един скалпел от тавичката с инструменти и напрегна мускули, готов да се защити. Баща му бе останал навън, вероятно кръвта му изтичаше от огнестрелната рана, която бе получил. Трябваше да отиде при него.

Вратата на медицинския пункт се отвори и Гейбриъл видя, че е закъснял. Същият ездач, който бе прегазил Хайд, носеше тялото на баща му. Гейбриъл отново изпита чувство за вина - той трябваше да направи това, а не този непознат.

Ездачът остави Джон Ман на другото легло и отстъпи встрани. Докторът бързо разряза напоената с кръв риза, прилепнала към гърдите на Дух, и се видя входна рана от куршум. Всеки път, когато Джон поемеше въздух, част от него се всмукваше през раната, а когато издишаше, от нея излизаха мехурчета. Гейбриъл добре познаваше този тип рани. Куршумът бе пробил белия дроб, който рано или късно щеше да се напълни с кръв и баща му щеше да се задуши. Джон Ман беше блед като платно, устните му посиняваха. Лекарят му сложи кислородна маска и Гейбриъл пристъпи напред и я притисна с ръка, за да може лекарят да почисти раната и да сложи превръзка, която да задържа въздуха в белия дроб. Наведе се над баща си и видя как очите му се отварят.

- Съжалявам, синко — каза Джон Ман. - Някой ден ще разбереш. Някой ден... надявам се да ми простиш...

Сивите му очи се затвориха и хриптенето спря. Гейбриъл погледна раната в гърдите - оттам вече нито влизаше, нито излизаше въздух, а гърдите изобщо не помръдваха.

Джон Ман беше мъртъв.

Ездачът, който го бе донесъл, се обърна към Гейбриъл и попита:

- Аб?

Гейбриъл кимна.

- Да, това беше баща ми.

- Беше добър човек.

- Да - отвърна Гейбриъл. - Добър човек.

После се обърна към Лив. Тя продължаваше да е в безсъзнание, но бузите ѝ бавно поруменяваха и започваше да диша по-дълбоко. Той пристъпи към нея и я целуна по челото. Кожата ѝ бе хладна, а дъхът ѝ - топъл.

Гейбриъл се обърна към ездача и посочи автомата АК-47, който бе преметнал на рамото си.

- Ще ми го дадеш ли за малко?

Ездачът му го подаде, без да каже и дума.

- Благодаря. Остани тук и се грижи за тях. И за двамата. Ще се върна скоро.

Оръжието се оказа излишно.

Охранителите се бяха отказали от всяка мисъл за съпротива. Всички бяха прекалено погълнати от чудото, на което бяха станали свидетели, за да направят каквото и да било, освен да му се възхищават. Бяха се събрали на групички, скупчени около водния стълб, който струеше от петролния кладенец. На изток слънцето започваше да наднича зад ръба на хоризонта и небето се изпълваше с пъстроцветни дъги.

Хайд също се взираше в небето, но не виждаше нищо. Лежеше по гръб с отворени очи. Лявото бе покрито с кръв, хлътнало дълбоко в черепа на мястото, където конското копито се бе забило в главата му. Гейбриъл го гледаше и не изпитваше нищо. Винаги бе искал да открие убиеца на баща си и често си бе представял справедливия гняв, който ще избухне, за да налее масло в огъня на отмъщението му. И ето, сега стоеше над убиеца на баща си, но се чувстваше някак си... празен. Баща му не се оказа такъв, какъвто винаги си го бе представял. Смъртта му - също. Бе тъгувал прекалено дълго за него, воден от невярно предположение, и сега, когато той наистина бе загинал, Гейбриъл не бе в състояние да изпита друго чувство освен на опрощение.

Взе автомата на Хайд, метна го през рамо и огледа сюрреалистичната сцена около себе си: водата, изригнала от земните дълбини, за да пада отново върху земята досущ като дъжд. За да властват над това парче пустош царе и императори бяха водили безброй войни.

Последното парченце от пъзела.

Бързо откри заключената врата на оперативния център. Отстъпи назад, простреля ключалката, изрита вратата и влезе.

Огледа закачената на стената голяма топографска карта на района. Разноцветни маркери показваха местата, на които са правени разкопки, а масата в средата на помещението бе покрита със сеизмични карти и парчета от древни глинени и каменни плочи, покрити с надписи. Откри копия на документите на иракското военно разузнаване, които му бе показал полковник Уошинггьн. Не откри обаче онова, което търсеше.

Оказа се, че Звездната карта е прибрана в специален шкаф, положена в легло от специална гумена пяна, изрязана така, че да съвпадне идеално с неправилната ѝ форма. Бе издялана от черен гранит, напукан и ощърбен по краищата, но символите се четяха съвсем ясно. Доктор Аната се бе оказала права. В центъра на картата стоеше същото изображение на Тау, което бе видял върху Imago Mundi в Британския музей. Централната отправна точна бе същата: древният град Вавилон, разположен в непосредствена близост до днешния Ал Хилах. Всичко останало бе разположено спрямо него. Гейбриъл огледа знаците и разпозна точките, които очертаваха съзвездието Дракон. Те посочваха пътя към скупчени един до друг символи на мястото, където някога е бил Едем: дърво, няколко знака, които би трябвало да означават разстояние, и съвсем простичко изображение на човек.

Вдигна камъка и се изненада колко е тежък. Нищо чудно, че дядо му се бе отказал от идеята да скочи с него в пълния с вода ров. Почувства с длани, че и гърбът му е покрит със символи, и го обърна. Обратната страна на камъка бе покрита с гъсто изписан текст на два езика, но Гейбриъл не успя да разпознае нито единия, нито другия. Буквите бяха заобиколени от точици, изобразяващи други съзвездия.

Извади телефона от джоба си и фотографира и двете страни на камъка. Направи снимки на стаята, на картите, на документите върху масата. Накрая засне и логото на „Дрегънфийлдс“, после събра всички снимки в един документ. Приложи го към имейла, който написа набързо, излезе навън, където сигналът бе най-силен, и изчака, докато се увери, че съобщението е изпратено.

Навън край хранилищата един от конете на бедуините бе навел глава и пиеше вода от басейна, който в началото на този ден бе пълен с петрол. Това бе сцена, която можеше да бъде видяна по тези места от зората на сътворението до наши дни. Луната бе избледняла, изчезнала, изместена от ярката светлина на настъпващия ден. Гейбриъл си пое дълбоко дъх и изпълни дробовете си с влажен въздух. Ароматът, който ги изпълни... не, не бе характерната миризма на петролна сонда... Ароматът бе свеж, естествен... с дъх на портокали.

До пълнолунието - така бе написано в пророчеството. И - слава Богу! - те бяха успели, макар и на косъм. Никой не знаеше каква катастрофа са предотвратили... е, почти никой.

Гейбриъл заслони телефона от фините капчици и набра един номер.

113

В покоите на прелата брат Атанасий тъкмо переше мръсни бинтове. Когато телефонът в джоба на расото му завибрира, той хвърли поглед към вързания на леглото Драган. След като болестта го бе връхлетяла, Драган бе изпаднал в делириум. Въпреки това съзнанието му от време на време се проясняваше и тогава се отприщваше цялата му злоба и омраза. Атанасий трябваше да е много внимателен.

Брат Атанасий изстиска бинтовете, остави ги на мивката и бързо отиде до прозореца, който гледаше към овощната градина. На братята им бе забранено да влизат в нея, така че никой нямаше да го види. Обитателите на Цитаделата или се грижеха за своите събратя в болничните отделения, разпръснати из цялата планина, или лежаха вързани за леглата си и отчаяно се мъчеха да се освободят, за да забият пръсти в плътта си и да се чешат до смърт. Въпреки това Атанасий огледа овощната градина и след като не забеляза никой в нея, извади телефона от джоба си.

- Ало?

- Тя е у дома - каза Гейбриъл.

Атанасий затвори очи и въздъхна облекчено. Всичко бе свършило!

- Слава Богу! - каза той. - Опасявах се, че не съм успял да открия картата навреме и всичко може да пропадне. Кажи ми, как изглежда Едем?

- Няма нищо общо с нашите представи.

- Но си сигурен, че това е мястото.

- Абсолютно.

В стаята отекна вой - Драган се опитваше да скъса каишите.

- Кой крещи така? - попита Гейбриъл.

- Една бедна душа, поразена от болест.

На другия край на линията се възцари мълчание. После Гейбриъл попита:

- Каква болест?

- Някаква... инфекция. Първият случай бе регистриран преди четирийсет и осем часа. Оттогава на всеки час откриваме по някой заразен. Никой не успя да се опази. Знаем само, че болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта. Опитахме да ограничим разпространението ѝ посредством карантина. Така успяхме да изолираме първите болни и да забавим разпространението ѝ. Сега обаче, след като Тайнството се е върнало там, където му е мястото, се надявам да се сбъднат думите от пророчеството и болестта да не се разпространи повече. Аз лично ще остана тук, заключен в Цитаделата.

- Какви са симптомите?

- Всеки болен разказва за наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа.

Гейбриъл не каза нищо.

- Ало? Ало?

Нямаше отговор.

Атанасий погледна телефона. Екранът бе угаснал. Батерията се бе изтощила. Той пъхна мобилния телефон в джоба на расото си и насочи вниманието си към леглото, откъдето долетя поредният стон.

Драган сънуваше, очите му се движеха зад почернелите клепачи. Като че ли плачеше насън и повтаряше нещо. Атанасий се наведе, за да чуе по-добре. Разпозна отделни думи от Господнята молитва, повтаряни непрекъсно в нескончаем жалостив напев.

... прости нам дълговете ни... както и ние прощаваме...

... прости нам дълговете ни... както и ние прощаваме...

Взе влажната кърпа, оставена върху купичката край леглото, сложи я върху горещото чело на Драган и въздъхна:

- Прощавам ти.

Червените очи се отвориха.

- Ти! - рече Драган. - Пак ти! Тайнството ще се върне! И ще видим тогава...

Атанасий поклати глава и каза:

- Тайнството се върна в своя дом. Никога повече няма да се появи в Цитаделата.

Драган го изгледа, а после лицето му се разкриви и той рухна духом.

- В такъв случай - простена - ти си обрекъл всички ни. Идва краят на дните.

114

Гейбриъл се взираше през прозореца, вперил поглед в дъжда.

„Първият случай е бил регистриран преди четирийсет и осем часа“.

В рамките на тези четирийсет и осем часа - или с други думи, след като бе избухнала заразата, - той бе проникнал в Цитаделата.

Спомни си смразяващия кръвта вик, който бе долетял от дълбините на планината. Спомни си и как Атанасий се бе запътил към източника на вика, за да разбере какво става.

Зачуди се дали смъртната умора и болките в цялото му тяло не са резултат от нещо по-сериозно от обикновено изтощение, дали и той не е пипнал тази зараза.

Погледна към основната сграда и си представи Лив, която лежеше на болничното легло вътре, крехка и уязвима.

Заразен ли беше той? Заразена ли бе и тя?

Всяка частица от тялото му копнееше да се върне при нея, да седне до леглото ѝ, да хване ръката ѝ и да я държи, докато се събуди. Съзнаваше обаче, че не може да го направи. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност... всъщност трябваше да постави сигурността на всички останали преди своята.

„Опитахме да ограничим разпространението ѝ посредством карантина - бе казал Атанасий. - Болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта... наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа“.

Изтри носа си с ръка. Нямаше кръв, но ароматът на портокали бе толкова силен... И все пак бе доловил миризмата им току-що. Симптомите се бяха появили едва сега, следователно имаше шанс да ограничи заразата.

Без да се замисля повече, Гейбриъл тръгна към хангара, който служеше за гараж. Внимаваше да не се доближава до останалите. Взе две манерки вода и един пакет суха храна от кабината на един джип и се върна към образувалото се езеро.

Когато приближи, конят вдигна глава. Гейбриъл протегна ръка и го погали, заговори му тихо и нежно, докато прибираше оскъдните си запаси в дисагите. Нагласи автомата на Хайд под горния ремък. Замисли се за баща си, който лежеше на леглото до Лив в медицинския пункт, и най-сетне проумя жертвата, която бе направил той. Надяваше се един ден Лив да му прости това, което се канеше да направи, и отправи молба за прошка - макар и закъсняла - към баща си.

Пришпори коня през калта и локвите. Постепенно земята започна да става все по-суха и по-суха и накрая Гейбриъл навлезе в пустинята.

Не откъсваше поглед от хоризонта. Не се обърна назад.

Не бе уверен в самия себе си.

Продължи да язди на север, а ароматът на портокали го следваше по петите.

115

Аркадиан седеше на бюрото си на четвъртия етаж в сградата на полицейското управление в Руин. Съзнаваше, че всичко, върху което бе работил напоследък, скоро ще стане обществено достояние, така че не виждаше смисъл да продължи да проявява досегашната предпазливост. Завърши доклада си и го прочете.

Имейлът, изпратен от Гейбриъл, му бе позволил да запълни празнините. Сега вече успя да свърже църквата с „Дрегънфийлдс“. картата с местонахождението на Едем в древността и получаването на огромния заем, с който църквата бе финансирала тайните си операции. Излизаше, че тя наистина е търсила погребано в пустинята съкровище, но не легендарните богатства на Александър Велики или цар Крез, а нещо не по-малко ценно от съвременна гледна точка.

Всички подземни находища на петрол се намират на места, където някога е имало праисторически гори, гнили в продължение на милиони години, за да се превърнат в богат на въглерод суров петрол. В резултат на своите размери и възраст, както и благодарение на обстоятелството, че никой досега не бе успял да го открие, с времето Едем би трябвало да се е превърнал в най-голямото и най-богатото петролно находище на света. Църквата се бе опитвала да открие Едем, ръководена не само от възвишени мотиви, но и за да експлоатира собственото си минало - всъщност миналото на всички хора, за да подсигури своето бъдеще.

Аркадиан прикрепи доклада към списъка с имейл адреси, който бе подготвил - в него влизаха толкова медии - големи и малки, местни и глобални, - колкото бе успял да открие, а също и няколко независими блога на политическа тематика. Списъкът включваше още Интерпол, пресслужбите на няколко правителства и Ватикана. Бе оставил адресите видими, за да може всеки да знае кой още е получил този доклад, а и за да разберат онези, чиито машинации бяха разкрити, че е невъзможно да потулят случая. Той хвърляше семената колкото се може по-нашироко, за да покълнат навсякъде, където открият благодатна почва. Библейската аналогия му допадаше.

Изпрати доклада си до всички свои колеги от полицейското управление в Руин, копира го на една флашка, която пъхна в джоба си, взе сакото си от облегалката на стола и се прибра у дома при жена си.