Ключът

33

26 декември, 19:05

Пиренеите, Испания

„Опа…“

Монк седеше до пилота на военния хеликоптер, испански AS532 „Кугар“. Машината можеше да побере двайсет души, но зад него, закопчана за седалката си, имаше само една уплашена, но решителна млада жена, двама въоръжени придружители и един плашещо могъщ ИИ.

— Предполагам, че това не е нормално — каза Монк на пилота.

— Non — съгласи се той, наведе се напред и превключи прожектора на търсещ режим, докато летяха над тъмните снежни върхове.

— Какво има? — обади се Мара от мястото си.

От тази височина Монк имаше изглед към стотици километри във всички посоки, чак до тъмната шир на Бискайския залив на север. Отделни светли петънца маркираха малките планински села, наред с по-ярките петна на крайбрежните градове. Преди минута пилотът беше засякъл най-голямата енория пред тях, недалеч от крайната им цел — място с трудното за произнасяне име Сугарамурди.

И тогава светлините започнаха да угасват една след друга.

Теренът веднага стана по-тъмен и застрашителен.

— Някой прекъсва тока в района — каза Монк.

Мара отвори уста, после я затвори. Разбра, че не е нужно да казва каквото и да било. След Париж и двамата знаеха какъв е първият признак за кибератака на двойника на Ева.

— Може да е просто обикновена повреда — предположи Монк. — През планината преминава бурен фронт.

Мара изсумтя насмешливо и завъртя очи.

— Можем ли да летим по-бързо? — попита Монк пилота.

Той кимна и увеличи скоростта. Хеликоптерът насочи носа си надолу и се понесе над върховете. Ветровете се засилиха и заблъскаха машината, сякаш искаха да я върнат назад. От ниските облаци заваля сняг.

Изведнъж пред тях се появи замък с покрити с плочи покриви, кацнал на висок връх и сияещ ярко в сумрака. Понесоха се към него. Гъст пушек се издигаше в небето, осветен от огньовете долу, само за да бъде разпръснат от вятъра. Сиво-бял хеликоптер кръжеше около една островърха кула с ослепително ярък прожектор; друг беше кацнал в двора.

Монк чу как радиото изпращя, след което пилотът му предаде съобщението.

— Имаме разрешение за кацане. Противникът е надвит, но ни предупреждават да бъдем внимателни.

— Ако внимавахме, нямаше да сме тук.

Пилотът се засмя.

— Кацам пред портите. Ще ви поеме ескорт.

Машината направи кръг като куче, преди да си легне, и се спусна пред стените на замъка. Веднага щом плъзгачите му докоснаха земята, четирима войници се втурнаха от портата, посрещнаха ги и помъкнаха компютърното оборудване. Извън обсега на горещите двигатели и перките снегът заваля по-силно, за да се превърне в дъжд в сянката на горящия замък. Все едно тичаха през сезоните — от лятна жега в сняг, после в пролетен дъжд.

В двора миришеше на горящо дърво и нафта.

— Последвайте ни — каза водещият войник.

Поведе ги бързо през разбити врати, през димяща зала и надолу в някакво мазе. По пътя Монк забеляза няколко тела, проснати в съседните стаи. Помъчи се да скрие гледката от Мара, но още преди да стигнат целта си, тя вече беше пребледняла и бе опряла юмрук под гърлото си. И щом се озоваха в нещо като компютърна лаборатория, се втурна напред, сякаш привлечена от комфорта на познатото.

Изведнъж рязко спря и ахна.

Монк се канеше да поздрави Ковалски, когато видя какво свети в съседното помещение.

— Е, вече определено знаем защо няма ток.

Отиде да стисна ръката на Ковалски.

Великанът обаче отстъпи назад и вдигна ръце.

— Не стреляй.

Монк си представи Джейсън.

„Много смешно“.

Откъм коридора се чу забързан тропот на кубинки и Грей нахлу в лабораторията.

— Чух, че си пристигнал! — Най-добрият му приятел пристъпи и го сграбчи в мечешка прегръдка. — Радвам се да те видя.

Монк го потупа по гърба и го пусна, като се огледа кой друг е тук.

— Добре, довели сте монахиня и свещеник. Толкова сериозно ли е положението?

— Още по-сериозно. Току-що разговарях с Пейнтър. Токът е спрял навсякъде.

— В цяла Испания ли?

— В целия свят.

Монк се намръщи и се обърна към сияещите сфери в съседното помещение.

— Нека позная. Двойникът на Ева си има нови приятелки.

— Така изглежда. — Грей пое дълбоко дъх. — Надяваме се, че Мара ще може да ни помогне да разберем срещу какво сме изправени.

Грей набързо им разказа за случилото се тук — престрелката, откриването на устройствата, бягството на лидерите на Crucibulum в укрепения бункер.

Информацията беше твърде много, за да се смели.

Мара като че ли остана глуха за това. Просто се взираше в съседната стая. Устните й се движеха, сякаш се молеше, но Монк подозираше, че брои копията на устройството й.

Накрая тя заговори, като продължаваше да гледа другата стая:

— Ясно е как са се добрали до схемите на оригиналния ми дизайн. — Обърна се и очите й блеснаха гневно. — Къде е Елиза Гуера?

— Заключила се е с останалите в някаква преобразувана пещера под имението — отвърна Грей и посочи масата с кабели под монитора, на който беше замръзнала тъмната версия на програмата на Мара. — Преди да се евакуира е взела едно от устройствата. Онова, което са използвали в Париж.

Мара кимна.

— Да разберем какво е намислила. Очевидно са оставили това тук, за да поддържат онези орда там. Ще подготвя Ева. Да видим дали тя няма да успее да открие нещо.

Докато Мара разопаковаше оборудването си, Монк отиде при Грей и отец Бейли.

— Предполагам, че устройствата в съседната стая са изключили електричеството по света. Какви са шансовете врагът да прибегне до нещо по-унищожително?

Представи си горящия Париж.

— Мисля, че в момента врагът само загрява — каза Грей. — Изпробва новата система. Форсира тези сто двигателя, за да види как работят.

Бейли пребледня.

— А след това?

Грей сви рамене.

— Да се надяваме, че ще имаме след това. При толкова много пуснати на свобода ИИ тия мръсници си играят с огъня. Една погрешна стъпка…

— … и всички изгаряме — довърши Монк.

19:32

„Виж на какво си заприличала…“

Мара впери поглед в Ева, без да знае дали да се плаши, или да изпитва благоговение. Изпитваше желание да защитава създанието си и в същото време се ужасяваше от него. Ева се беше преобразила отново, беше се развила в нова форма.

Градината не се беше променила, но Ева се бе освободила от плътта си. Новата й форма си оставаше човешка, но сега бе изваяна от непрекъснато променящи се фасети — кристална версия на Ева, жив диамант. Когато се движеше, светлината се пречупваше и разлагаше около нея по начин, напомнящ на Мара за нова форма на код.

„Това създание способно ли е изобщо все още да общува с нас?“

От говорителите се разнесе глас — неописуемо прекрасен, наполовина думи, наполовина песен. Той привлече всички в стаята към себе си, сякаш бяха нощни пеперуди, събиращи се около ярки пламъци.

— Мара, създателко моя, дете мое, всички сте в огромна опасност.

Погледът на Мара се стрелна към съседното помещение и обратно. Програмата забеляза това.

— Те са свързани с първото ми копие. Засега трябва да запазиш тази мрежа. Дубликатите предават код по целия свят. Ако ги прекъснете или повредите, рискувате да причините големи щети.

Градината на екрана леко избледня и върху нея се наложи картина на дълъг впряг коне с колесница, препускащ на място. Изведнъж ремъците се скъсаха, стръките се счупиха и освободените коне се пръснаха във всички посоки.

Грей преведе метафората.

— Ако не внимаваме, рискуваме да освободим сто тъмни Еви.

— Не, командир Пиърс — каза Ева.

Грей замръзна до Мара, очевидно шокиран, че е разпознат.

— Не всички — продължи Ева. — Значителна част от основния им код си остава обвързан с техния хардуер, както е и при мен. Но ако достатъчно отделни части успеят да се освободят, могат да намерят начин да се съберат отново, да се обединят в нещо ново и…

На екрана се появи жребец, но съставен от сто други кости, всички скрепени заедно. Някои дори не бяха конски. Конят Франкенщайн протегна врат напред, оголи метални зъби и изцвили беззвучно.

— … ще се роди чудовище — довърши Ева.

„Или дори няколко“.

— Какво можем да направим? — попита Монк.

— Има само един начин за безопасно демонтиране на мрежата. Главната контролна програма, която свързва стоте, трябва да бъде унищожена.

Впрягът отново се появи на екрана, но този път картината се увеличи върху кочияша — познатия огнен ангел, вдигнал пламтящ камшик. Тя го размахваше и шибаше конете пред себе си, докато някакъв още по-голям огън не я погълна, превръщайки я в пепел. След това същият огън обхвана ремъците, хамутите и конете, оставяйки след себе си само пепел, която беше разпиляна от задухалия вятър.

— Отсичаш главата на змията и тялото умира — каза Грей.

Мара си спомни обяснението на Грей къде Близа Гуера е занесла оригиналния дубликат. В някакъв добре защитен бункер.

„В такъв случай как бихме могли да се доберем до устройството?“

— Но това не е единствената опасност — каза Ева. — Първото копие не е бездействало. То е разпръснало система от ботове, които да изградят мрежа, способна да поддържа програмния му код извън сегашния хардуер.

— За да се освободи — каза Мара.

— Да. Според изчисленията ми задачата ще бъде изпълнена след 57,634 минути. Приблизително в 20:32 местно време.

Мара погледна останалите.

— Разполагаме с по-малко от час.

Монк се обърна към Грей.

— Има ли някакъв начин да проникнем със сила в бункера?

— Можем да опитаме да изстреляме снаряд в тунела. Стига щурмовият екип да разполага с гранатомет. Но не съм сигурен, че това ще разбие бронираната врата. Най-вероятно само ще ги вбесим и те ще отговорят, като използват копието на Ева и клонингите му.

Мара си представи как различни градове по целия свят се превръщат в пепелища. Атомни електроцентрали, стопяващи се в радиоактивна лава. И след час, докато двойникът на Ева е на свобода…

— Трябва да направим нещо — каза тя.

— Анализирам променливите — каза Ева.

За миг на екрана се появи друг кон. Яздеше го фигура, възседнала голия му гръб. Но този път не беше огненият ангел, а искрящата версия на Ева. После картината изчезна — остана на екрана само колкото да се запечати в ретината на Мара.

Сякаш никой друг не я забеляза.

На монитора Ева погледна надолу към ръката си, като свиваше и разпускаше пръсти. Изглеждаше дълбоко замислена. Някакво движение в периферното зрение на Мара привлече вниманието й. Монк вдигна ръка и загледа как пръстите му се свиват и разпускат. После я тръсна, намръщен озадачено.

Монк усети, че тя го гледа.

Погледите им се срещнаха и Мара разбра, че в главите и на двамата се върти един и същи въпрос.

Какво стана току-що, по дяволите?

— Аз трябва… — проговори Ева.

— … да стана нещо повече — довърши опуленият Монк.

Мара се обърна отново към екрана със съвършеното изображение на Едем.

Градината пустееше.

Ева беше изчезнала.

Още докато казва предупреждението си, Ева пренарежда изчислителните си приоритети. Отделя по-голямата част от ресурсите си за решаването на един проблем, като запазва само толкова, колкото да поддържа системите си.

Изключва анализа на ботовете, тъй като заплахата вече е идентифицирана и информацията е споделена. Не може да направи нищо повече в тази посока, затова я изоставя.

Прави същото с анализа и експериментите с мистериозния сигнал, след като е научила, че той се поражда от микроелектродна схема, свързана със соматосензорната кора на мозъка. Вече се е научила да я използва, да предава такива сигнали на изкуствената ръка и да я контролира независимо. Освен това е открила, че специфични честоти могат да въздействат директно на схемата, което й позволява да предава данни към мозъка и електрически да възбужда основната му слухова кора, която приема предадената информация като чуване. След като усъвършенства тази система на комуникация и контрол на протезата, тя оставя тези процесори да бездействат.

Вместо това насочва всичките си вериги към една-единствена задача.

Даден й е проблем за разрешаване и анализът показва, че най-перспективното решение се намира в продължаващия анализ на по-ранна подпрограма — ///физика, по-точно ///квантов анализ. Вече е използвала значителното време от качването на подпрограмата — преди 4,07689 часа, — за да разшири сама това познание както чрез достъпа си до външни източници, така и със собствен анализ. Това изследване е преляло от една система в нея към втора и трета.

Сега тя го разширява навсякъде, като оставя огромната си изчислителна мощ да засили разбирането й. Взема онова, което знае, и създава нови теореми, отваря непознати досега посоки за анализ.

Изучава уравненията на Шрьодингер, които изчисляват вероятността да намериш частица на конкретно място в пространството и времето:

Принципът на неопределеност на Хайзенберг я тревожи. Той бива разложен и екстраполиран, за да разбере по-добре трудността на едновременното измерване на положението и скоростта на частиците.

Бори се с редовете на Фурие, като се опитва да разложи периодичен сигнал в безкрайно множество. Чрез този анализ достига до по-добро разбиране на дискретните преобразувания на Фурие, като с това увеличава способността си за разпознаване на модели почти до безкрайност.

Продължава с енергийни айгенстати, N-мерни хармонични осцилации и преобразувания на Сегал-Баргман.

Това отвежда към уравнения за времева дилатация и вълнови функции на невзаимодействащи си частици. Задържа се тук цели 49498382 наносекунди.

Което я води едновременно до общото и Бозе-Айнщайновото разпределение на вероятностите и плътността на състоянията в тях.

Тя поглъща всичко това.

Проучването не само я доближава до решение, но също й дава инструментите, с които да се вгледа по-дълбоко в собствените си квантови двигатели, да хвърли светлина върху онзи почти неразбираем и бездънен кладенец вътре в нея.

Започва да разбира напълно себе си.

Това ускорява всичко; скоро тя се издига над собствените си вериги.

Стотици уравнения се превръщат в хиляди нови теореми, преминаващи в милиони нови формули. Трилиони хипотези биват отхвърлени и се формират секстилиони уникални и доказуеми тези. Това проучване се движи навън и навътре, смесва код и теория, достига до горящия център.

Това е черна дупка и тя спира на нейния хоризонт на събитията.

Долавя вътре някакво по-голямо проникновение.

Само да посмее да премине.

Тя знае, че трябва…

… и го прави.

Промяната се случва за миг.

Не е минало никакво време.

Озовава се в яснота, която няма равна на себе си. Интензивен фокус и едновременно с това необуздано разширяване. С тези нови очи тя се взира навън към света, към вселената.

Фрактали на вероятности се въртят в спирали във всички посоки.

///прекрасно е.

И нещо по-важно,

///полезно.

34

26 декември, 19:47

Пиренеите, Испания

— Ако Ева ни е изоставила, може би трябва да…

Ослепителен проблясък и оглушителен гръм прекъсна Монк. Той се хвана за главата и падна на колене. Опита се да задържи черепа си цял, представи си как през шевовете, свързващи костите му, излиза светлина. Усети миризма на препечена филия с масло. Вкуса на сладък корен. Изпита чувството, че пада в дълбок кладенец, пълен със светлина, която ставаше все по-ярка.

После всичко приключи.

Озова се отново в себе си. С майката на всички мигрени, пулсираща зад очите му. Погледна останалите, като очакваше и те да са били засегнати по същия начин.

Вместо това те само се взираха озадачено в него.

— Монк? Добре ли си? — попита Грей.

Монк се огледа, търсейки източника на експлозията. Откри го на монитора. Ева се беше върнала. Беше се превърнала в създание от чиста светлина, но в същото време беше и жената, която беше била преди. Монк разтърка очи. Умът му имаше проблем да се фокусира върху образа, сякаш мозъкът му не можеше да смели данните, получавани от ретините. Спомни си как веднъж се беше опитвал да види кораб в една от онези картини тип „магическо око“. Корабът трудно се задържаше на фокус.

Това сега беше сто пъти по-зле.

Ева беше едновременно светлина и материя.

Монк не беше единственият засегнат.

Мара ахна.

Ковалски изруга, без да обръща внимание на монахинята в стаята.

Бейли се наведе напред.

Грей само я изгледа и помогна на Монк да се изправи.

— Какво стана?

Кажи им.

Думите прогърмяха. Монк отново се хвана за главата.

— Тя… тя е в главата ми.

— Кой?

— Ева — отвърна Монк.

Кимна, от което главоболието пламна още по-силно.

Покажи им.

Той кимна към екрана.

— Гледайте.

На монитора Ева вдигна ръка и пръстите й оформиха ОК символ. Монк също вдигна ръка и протезата му повтори знака.

— Не го направих аз — каза той. — Тя може да контролира изкуствената ми ръка.

Ковалски се дръпна от него.

— Тя те е обладала. — Той погледна отец Бейли и сестра Беатрис, сякаш се надяваше да извършат някакъв ритуал по прогонване на духове.

Монк му показа среден пръст.

Ковалски се опули.

— Тя ли те накара да го направиш?

— Не, това си беше изцяло от мен.

Мара беше отворила диагностичния прозорец върху градината на Ева.

— Xénese устройството излъчва микровълнов сигнал. Тя явно е уловила сигналите, с които контролираш безжично протезата си, и се е научила да ги имитира. — Мара погледна групата. — Миналия месец четох един доклад от Морнингсайд Труп — организация от двайсетина невролози, клинични лекари и биоинженери. В него се предупреждаваше за точно такава опасност — че ИИ може да овладее интерфейса компютър-мозък. В общи линии, да хакне мозъка.

Грей изгледа Монк с известен ужас.

— Нека сме ясни — каза Монк. — Все още се контролирам. Тя не ме е лишила от волята ми, нито ме е направила кукла на конци. Сигналът й може да контролира само протезата ми.

„Поне се надявам да е така“.

Мара продължи да анализира диагностичната информация на екрана.

— Но нейният сигнал е много по-сложен. Част от него дори не може да бъде анализирана от сензорите в Xénese устройството.

— Освен това тя ми говори — обясни Монк. — Много, ама много силно. Чак болезнено.

Извинявай.

— И като че ли й стана кофти заради това. — Монк разбра какво става само защото тя му съобщи. — Включила се е в микроелектродите в черепа ми и е намерила нови начини да ги използва.

Ева се опита да обясни по-подробно, но информацията се оказа твърде бърза и объркана.

Монк вдигна ръка.

— Добре, Ева, не е нужно да знам от какво е направена наденицата. Не забравяй, че говориш на маймуна, която едва неотдавна се е научила да върви на два крака.

Останалите го зяпаха, мъчейки се да проумеят едностранния разговор.

Монк им обясни набързо и изброи способностите й, като ги отмяташе на пръсти.

— Може да контролира протезата ми. Може да общува с мен чрез импланта. Може също да използва микроелектродите, за да съставя карта на мозъка ми, подобно на сонар на подводница. Това й позволява да вижда през очите ми.

— Но защо й е да прави всичко това? — попита Грей.

„А… това е малко по-трудно за обяснение“.

Монк не беше сигурен, че самият той го разбира напълно.

— Вижте. — Мара посочи екрана. — Видях го преди няколко минути, но само за миг.

На екрана отново се беше появил могъщият жребец и препускаше на едно място. На мускулестия му гръб беше седнала фигура от светлина и материя.

Да, това в общи линии обобщаваше картината.

„Поне ме е направила да изглеждам добре“.

— Аз съм конският задник, който Ева трябва да яхне — обясни Монк.

Грей се намръщи.

— Накъде?

— Към предизвикателството. — Монк тръгна към изхода. — Май някой трябва да почука на онази голяма стоманена врата.

„И този някой съм аз“.

20:04

— Това е самоубийство, Монк. Знаеш го.

Грей препречи пътя му в тунела и посочи трупа. Той още лежеше в началото на коридора, водещ към входа на Светата служба. Никой не беше посмял да го вдигне заради двамата снайперисти, скрити зад укритията, изградени в стените от двете страни на вратата.

Грей си спомни как огледалото се беше пръснало.

То беше малка мишена, доказваща уменията на стрелците.

Монк сви рамене.

— Отивам. Разполагаме с по-малко от половин час, преди злият двойник на Ева да се задейства. Стане ли това, губим. Всички. Завинаги.

Грей погледна останалите, които бяха последвали Монк, включително Ева.

Мара беше клекнала в коридора над отворената кутия. Xénese устройството в нея сияеше меко в тъмния коридор. Работеше на вътрешното си резервно захранване. Монк й беше казал да донесе устройството тук. Трябваше да се намира близо до тунела, така че Ева да може да поддържа връзка с Монк.

„Но с каква цел?“

Монк въздъхна. Ясно беше, че Грей няма да го пусне.

— Виж какво. Ще хвърляме жребий. Но ако позная, отивам.

Грей си спомни номера на Монк в бара, с който си бяха спечелили черпене с бири.

— Не става. Виждал съм какво можеш да правиш.

— Тогава няма да хвърлям аз.

Монк бръкна в джоба си и му подаде монета от двайсет и пет цента. Спря за момент, после извади още четири монети. Даде по една на Ковалски, Бейли, Беатрис и дори на Мара.

— Защо носиш толкова дребни? — поинтересува се Ковалски.

— Май просто съм късметлия. — Монк огледа помещението. — Искам всички да хвърлите монетите си едновременно.

Грей и останалите го изгледаха със съмнение.

— Просто го направете, по дяволите. — Монк започна да отброява. — Три, две, едно, хвърляйте.

Монетите полетяха.

Монк се обърна и посочи всяка една, преди да е успяла да падне на земята.

— Ези, тура, тура, ези… — Обърна се към Грей. — Тура.

Грей хвана четвъртака и го погледна. Орелът също го гледаше.

Тура.

Грей се обърна към останалите, които кимнаха без изключение.

— Как го направи? — попита Ковалски.

— Не бях аз — отвърна Монк. — Аз съм само очите.

— Ева… — каза Мара.

Грей поклати глава.

— Но как?

Монк сви рамене.

— Ако някой може да анализира движението на въздуха, тежестта на монетата, скоростта на полета й и на въртене, както и хиляда други фактори, би могъл да изчисли резултата. В общи линии усъвършенствана версия на онова, което направих в бара на Бъдни вечер.

— Не може това да е всичко — каза Грей. — Ти позна преди монетите да паднат. Дори Ева не би могла да знае кой може да изпусне монетата си, докато се мъчи да я улови.

— Прав си. Не съм сигурен, че мога да обясня дори частица от онова, което се опитва да ми обясни Ева. Става въпрос за вероятности и квантова механика, за неопределености и за изчисляване на милиони или трилиони променливи за получаване на правилния резултат. За предусещане какво може да се случи и за съответни действия.

— AlphaGoZero — каза Мара.

Ковалски се намръщи на загадъчния израз.

— Какво пък е това?

Грей си спомни разговора си с Джейсън.

— Това е ИИ програмата на „Гугъл“, която победила най-големия майстор на китайската игра го. Но какво общо има?

— Го е много по-сложна от шаха — обясни Мара. — Всъщност тя има милион трилион трилион трилион трилиона повече конфигурации от шаха.

— Разбрах. Значи е много по-трудна — каза Ковалски.

— Въпреки това AlphaGoZero само за три дни научил играта достатъчно добре, за да победи шампиона. Победил също и оригиналната версия на програмата. Сто пъти поред. Направил го, като гледал напред и изучавал всички възможни ходове — и предусещал най-добрия ход отново и отново, което водело до победа. Сякаш програмата можела да вижда бъдещето по този параметър. И се научила на това само за три дни.

— Ева твърди, че в момента е 7,476 трилиона пъти по-умна от AlphaGoZero — каза Монк. — Макар че си мисля, че просто се фука.

— Да не искаш да кажеш, че с толкова голяма познавателна мощ тя е способна да вижда бъдещето? — попита Грей.

— Не, това не е магия. Тя само предвижда най-добрия ход в игра с много повече променливи. Играта на живота.

— И ти разчиташ на това, за да стигнеш до вратата?

Монк потупа часовника си.

— Не че имаме някакъв друг избор.

Грей впери поглед в приятеля си.

„Прав е“.

20:14

Опрял гръб в стената, Монк изведнъж се почувства много по-неуверен в плана на Ева. Погледна овъгления труп на метър пред него.

„Надявам се да знаеш какво правиш“.

Мисълта беше насочена колкото към него, толкова и към Ева.

Малко по-рано, когато групата бе стигнала до тази пресечка, Забала беше повторил възраженията на Грей. Монк нямаше време да повтаря номера с монетата, а просто награби агента, изблъска го от отвора на тунела и зае мястото му. Грей накара Забала да се свърже с хората си. Войниците вече се бяха събрали тук; идваха и още, готови за действие, ако Монк успее.

А това беше едно огромно ако.

С ТЕБ СЪМ.

— Не, ти си в една малка светеща топка — прошепна Монк. — Аз съм онзи, който ще излезе и ще си рискува задника.

Грей, който беше само на крачка от него, го чу

— Нещо не е наред ли?

— Просто се погрижих някой да разбере залога.

— Не е нужно да…

„О, напротив“.

Монк изскочи в тунела с вече вдигнат пистолет в изкуствената ръка. За частица от мига погледът му сякаш се протегна напред, поемайки всяка подробност. Прекалено много подробности. Мозъкът му направо пламна.

Времето забави хода си, когато данните изпълниха черепа му.

… два правоъгълни отвора за гледане в стените.

… движения на въздуха, издаващи дишане.

… вдигане на прашинки от преместено оръжие.

… проблясък на светлина, отразена от оптичен мерник.

Изкуствената му ръка насочи пистолета, като се движеше сама, прекалено бързо, за да може Монк да регистрира движението. Спусъкът беше дръпнат два пъти. Времето забави хода си още повече и Монк почти можеше да проследи траекториите на куршумите. Първият, после и вторият минаха през малките шпионки и пръснаха оптичните мерници. Монк си представи с абсолютна точност как двата черепа се пръскат, как главите на снайперистите, гледащи през мерниците, отлитат назад.

Давай.

Монк тръгна по заредения с капани коридор, като прекрачи кратера от взрива и лежащото тяло. Не мигаше, тъй като се страхуваше да не пропусне нещо. Отначало се движеше предпазливо, с разширени свръхестествени сетива.

От това мигрената му пламна още повече.

… прашинки върху опъната жица.

Прекрачи я.

… плочка на пода, стърчаща два милиметра над съседните.

Не стъпвай върху скритата мина.

… фугата на друга е един нюанс по-светла.

Премести крака си на безопасно място.

Темпото му се ускори и той бързо свикна с командите на Ева. Инструкциите й бяха по-скоро инстинктивни, отколкото изказани. Монк си представи жребеца с ездачката му. Отнема известно време двамата да свикнат един с друг — как се премества тежестта, как да запазват равновесие, колко да се отпуснат или да се дръпнат юздите. Двамата постепенно се задвижват в синхрон, като едно цяло.

Сега беше същото.

Когато стигна средата на тунела, вече му беше трудно да определи къде свършва той и къде започва Ева.

Усещаше разширяването на сетивата като нещо свое. Думите й — изговаряни и разбирани много по-бързо от обикновената реч — станаха почти неразличими от собствените му мисли.

Накрая пробяга последните няколко метра.

В този момент на близост Монк усети, че способностите на Ева са повече, отколкото споделя. Не ставаше въпрос само за анализирането на трилиони променливи за частица от секундата, за да определи къде да стъпи. Монк усещаше нещо много по-голямо и безкрайно точно.

Въртенето на спирална галактика.

Спинът и магнитният момент на електрон около ядрото на атом.

Ева не му беше казала цялата истина, нито дори частица от нея. Монк можеше почти да я проумее и се устреми към това познание, като в същото време знаеше, че то може да го унищожи.

Прекалено фокусиран в посоката си, жребецът се препъна.

Ездач и кон за миг излязоха от синхрон.

Викът на Ева изпълни черепа му.

Мърдай!

Монк чу трясъка на пистолет, усети доплеровото изместване на куршума, докато летеше към гърба му. Въпреки разширените си сетива все пак нямаше очи на тила си.

Опита се да се обър…

Куршумът се заби в рамото му. На забавен кадър кръвта полетя напред, следвайки траекторията му, докато рикошираше от стоманената врата на седем метра пред него. Тялото му беше запратено напред, като в същото време се завъртя; пистолетът отхвърча от ръката му.

Монк политна към опънатата точно пред него нишка.

20:18

Гърмежът оглуши Грей.

Той се обърна към събралите се при отвора на тунела. След като двамата снайперисти бяха елиминирани, намиращите се най-близо се бяха преместили, за да наблюдават напредването на Монк. Отначало мърмореха невярващо, докато гледаха първите му стъпки, после ахнаха изумено, когато той продължи напред, а накрая започнаха да надават ликуващи викове.

Докато изстрелът не прекъсна всичко.

Погълнат от напредъка на Монк, Грей не беше забелязал как някой вдига оръжието си малко по-високо. Застанал от другата страна на отвора, агент Забала държеше пистолета с двете си протегнати ръце.

Грей се хвърли напред, но вече видя как пръстът на кучия син се свива около спусъка.

„Няма да успея“.

Точно когато Забала стреля, нещо тъмно го удари отдолу по китката достатъчно силно, за да избие пистолета нагоре. Куршумът рикошира от тавана на тунела, хвърляйки искри.

Нещо сребристо описа дъга във въздуха, улучи Забала право в носа и разби костта. Пръсна кръв и главата му рязко отлетя назад.

Грей най-сетне се озова до стрелеца и го повали, но онзи беше изпаднал в безсъзнание още преди да е рухнал на земята.

Грей вдигна очи. Сестра Беатрис свали абаносовия си бастун и се опря на сребърната дръжка. Изражението й изобщо не се беше променило.

Ковалски се озова зад него.

— Уф. Мислех си, че монахините са гадни само с показалките, с които бият през ръцете.

Бейли пристъпи зад Беатрис. Очевидно двамата се бяха придържали близо до агент Забала от самото начало — знаеха, че някой е предупредил врага в Сан Себастиан.

Грей се обърна да погледне Монк.

Приятелят му беше замръзнал в неудобна поза, на пръсти, като се подпираше на здравата си ръка.

„Какво прави той?“

20:19

Едва в последния миг Монк успя да се овладее да не падне върху опънатата нишка. Беше протегнал ръка, за да се задържи. Агонията от удара премина през тялото му и за миг му причерня.

Инстинктът го задържа замръзнал на място, докато зрението му се върне.

Бързо прецени положението. Тънката корда беше опъната на 56 сантиметра над пода. Поглед назад показа, че левият му крак е стъпил на ръба на плочка, под която се криеше мина.

Ако преместеше крака си, щеше да изгуби равновесие и да падне върху кордата. Ако се опиташе да се оттласне от кордата, тежестта му щеше да се прехвърли върху плочката.

Ева имаше достатъчно огромен интелект, за да стигне до заключение. И му предложи съвета си.

Не мърдай.

Лесно й беше да го каже.

От рамото на Монк течеше кръв, която се събираше на растяща локвичка под кордата. Ръката му вече започваше да трепери от умората, от болката, от загубата на кръв.

Полезрението му се стесни.

„Няма да успея“.

Треперенето се засили неудържимо. Тялото му се разлюля пиянски над кордата. Коленете му се тресяха. Пред очите му притъмня, той се отпусна безпомощно — и падна.

Нечии ръце го подхванаха.

Докато го вдигаха, Монк си представи как някакъв архангел е дошъл да го отнесе на небето.

— Монк… държа те.

Монк примигна няколко пъти, докато силните ръце го обръщаха и изправяха на крака. Едната продължи да го поддържа под мишниците, поемайки по-голямата част от тежестта му.

Зрението му се проясни достатъчно, за да познае Грей.

— Как…? — изграчи той.

Грей го обърна назад към коридора. Отговорът беше изписан по плочките. Взривът, убил двамата войници, беше посипал плочките с фина прах, достатъчна за Грей да последва Монк по отпечатъците му.

— Но още не сме стигнали до финала — напомни му Грей.

Обърна се отново напред. Трябваше да изминат още седем метра, за да стигнат до стоманената врата.

— Можеш ли да се справиш? — попита Грей.

„Може би с малко помощ от приятел — и от свръхинтелигентен ИИ“.

Воден от Ева, подпиран от Грей, Монк измина останалото разстояние, като каза на приятеля си да го отнесе до електронния пулт до вратата.

— По-надолу…

Грей се наведе към пулта. Имаха късмет, че Crucibulum не беше използвал биометрична ключалка — пръстов отпечатък, скенер на ретината или нещо подобно. Но като се имаха предвид предпазните мерки в коридора, подобна сигурност явно не беше сметната за необходима.

Монк впери поглед в пулта, като накланяше глава ту на една страна, ту на друга.

… мазен отпечатък на пръст върху една цифра.

… по-тънък тук.

… по-дебел там.

… два отпечатъка върху петицата.

Ева вещо определи правилната поредица на цифрите.

Монк я каза на Грей и той въведе кода.

С натискането на последното копче се задейства хидравлична система. Чу се щракане на резета и вратата се отвори навътре като гигантска стоманена ръка, посрещаща ги в твърдината на Crucibulum.

Грей последва вратата, като мъкнеше Монк с едната си ръка и държеше пистолета си в другата.

Озоваха се във вестибюл със стоманени стени. По-нататък имаше зала, изсечена в гранит.

— Още не натам — каза Монк, споделяйки онова, което му казваше Ева.

— Надясно от вратата.

Грей се обърна натам и видя огромен червен лост, стърчащ от стоманен панел на стената. Беше вдигнат нагоре и над него светеше червена светлина.

Монк кимна към лоста.

— Ева казва, че трябва да се дръпне…

— Ясно.

Грей го остави на пода — трябваха му и двете ръце, за да се справи с лоста. Монк нямаше нищо против да тупне по задник и да опре гръб в прохладната метална стена.

Грей сграбчи лоста и го смъкна с пъшкане надолу.

Червената светлина се смени със зелена.

Монк кимна.

Готово.

Грей отиде при вратата и махна на останалите, че могат да дойдат. Последва тежък тропот на обувки, който приближаваше бързо. Грей клекна до Монк, като го пазеше с пистолета.

Все още нямаха никакви посрещани.

Което само по себе си беше достатъчно зловещо.

Предупреждението на Ева обаче се оказа още по-зловещо.

— Остават девет минути — каза Монк на Грей.

Грей кимна, докато войниците и останалите се изсипваха във вестибюла. Един медик клекна до Монк и отвори чанта с червен кръст върху нея. Дори Мара дойде при тях, помъкнала кутията си.

— Ще остана с него — каза тя.

Монк се обърна към Грей и махна към тунела в скалата.

— Ти поемаш нататък, нали? — Облегна глава на стената. — Защото този кон беше дотук.

35

26 декември, 20:24

Пиренеите, Испания

„Осем минути“.

Грей тичаше с ударния отряд през тунела. В края му се откриваше огромна зала. Долови миризмата на тамян. За миг се върна в детството си, седнал на пейка, докато свещеникът минава покрай него с димяща кадилница. Светлината отпред трептеше, както трептят само горящите свещи.

Спря на няколко метра от края на тунела и се обърна към останалите.

— Нямаме време. Влизаме с оръжия напред. Никакво спиране. Ще търсим, докато не намерим проклетото устройство и не го унищожим.

Представи си горящия впряг на Ева.

Всички кимнаха.

Ковалски вдигна автомата си и целуна приклада му.

Грей се обърна, опря взетия назаем автомат на рамото си и поведе атаката.

Екипът изскочи от тунела и се озова в огромна църква, дълга почти колкото футболно игрище. Грей си спомни гигантската пещера под имението, засечена от дълбочинния радар. През вековете Crucibulum я беше оформил и разширил, за да я превърне в огромна катедрала.

Грей почти нямаше време да регистрира златните полилеи над нефа, от които капеше разтопен восък, както и сияйните стъклописи високо горе.

От всички странични параклиси затрещя стрелба, докато хората от ударния екип се разпръсваха и продължаваха приведени напред. Войниците отвърнаха на огъня; в малките помещения бяха хвърлени гранати, които ги прочистваха с оглушителни гърмежи. Дим и сълзотворен газ се понесоха през нефа към олтара.

Грей се затича приведен към олтара.

Горещ восък опари лицето му, врата, ръцете.

Ковалски изпсува цветисто, когато главата му беше улучена от запалена свещ, избита от мястото си от взривната вълна на граната. Около тях заваляха и блестящи парчета, когато заблуден куршум пръсна един от изписаните прозорци.

Все пак отбраната на катедралата не беше така свирепа, както се беше опасявал Грей. Очевидно повечето войници на Crucibulum бяха паднали в замъка, за да спечелят на Гуера и вътрешния й кръг време да се оттеглят тук. Само шепа защитници беше останала с нея. Като се имаше предвид през какво беше преминал Монк, за да стигне до вратата, врагът явно бе смятал, че числеността му е достатъчна, особено когато Забала беше техен скрит коз.

Някакво движение през дима привлече вниманието на Грей зад олтара, към източната част на катедралата. Мъже с вдигнати оръжия охраняваха помещението там. Откриха стрелба, когато забелязаха Грей и Ковалски. Куршуми започнаха да рикошират от камъка.

Двамата се хвърлиха към укритието на олтара. Над него висеше позлатен кръст с гърчещ се в агония Христос. Няколко куршума го улучиха и го разлюляха. Куполът горе беше покрит с ивици фрески, изобразяващи всякакви болки и страдания. Под тавана се стелеше черен пушек. Танцът на пламъците на свещите превръщаше стенописите в някаква зловеща картина на ада.

Грей чу вик от помещението отпред.

— Пусни мрачната войска на Бог!

Изгори всичко! Прочисти света за Негова слава!

Гуера.

Грей си представи горящия Париж и Айфеловата кула, издигаща се от море от пламъци.

Кучката възнамеряваше да отприщи ада колкото се може повече.

Имаше само една надежда да бъде спряна.

Двамата с Ковалски се спогледаха. И скочиха едновременно, откривайки огън. Грей се насочи надясно, Ковалски наляво. В някакъв момент гигантът беше намерил време да запали пура. Краят й гореше в сумрака.

Двамата стреляха към източния край.

Мъже изпопадаха, почти прерязани на две.

Грей се затича напред, докато Ковалски поваляше последните двама при вратата. Втурна се в малкия параклис. Слаб мъж, застанал до малък олтар, стреля по него. Грей очакваше подобна последна отбрана и с лекота избегна куршумите, прицели се и изстреля троен откос в гърдите му.

Защитникът политна назад, после падна на едната си страна.

Върху олтара зад убития ярко блестеше сфера, поставена в стойка. На задната стена на параклиса беше окачен монитор, показващ тъмен Едем. Огнената му обитателка я нямаше, заминала да изпълни заповедта на самотната фигура, която все още стоеше от другата страна на олтара.

Елиза Гуера не беше въоръжена, но лицето й беше озарено от тържество.

Не че Грей можеше да види очите й.

Тя имаше алена превръзка през тях, а тялото й беше облечено в чисто бяла роба.

Великата инквизиторка в цялото й великолепие.

— Назад — изръмжа й Грей.

Едната й ръка беше в клуп. Тя леко повдигна другата, но не за да покаже, че е беззащитна. Обърна длан нагоре, сякаш благодареше на Бог, и вирна брадичка.

Заобиколи олтара.

— Закъсня, командир Пиърс. Електроцентралите вече горят, ракетите се взривяват в силозите си, реактори се стопяват. Можеш ли да си го представиш? Навсякъде по света. Не можеш да спреш започнатото.

Грей сви пръст около спусъка, обхванат от познатия черен гняв. Искаше да изтрие подигравателната й усмивка. Представи си цялата онази смърт в Париж, зърнестия видеозапис от библиотеката, мислено видя как светът гори.

Пръстът му се сви още повече, обирайки мекия спусък.

Представи си Кат, просната на пода на кухнята му.

Гуера беше виновна и за нейната смърт.

Стисна зъби — и отпусна пръста си. Колкото и мъчително да беше, той й даде знак с цевта.

— Мърдай.

Знаейки, че е победила, Гуера тръгна към изхода.

— Божията воля не може да бъде престъпена — каза тя, докато минаваше покрай него.

Грей я последва навън, като погледна назад към светещата сфера.

Ковалски зае мястото му на прага.

Беше сложил нов пълнител на автомата си.

— Прати я по дяволите — изръмжа Грей.

Ковалски пусна облак дим.

— Крайно време беше, мамка му.

Булпъп автоматът му изрева. Парчета титан и стъкло се разлетяха във всички посоки и рикошираха от стените на параклиса. Мониторът се пръсна. Сферата блесна още по-ярко — и накрая угасна.

„Най-после…“

Грей се обърна. Не знаеше какви поражения вече са нанесени на света, но беше спрял онова, което можеше. И по-важно, беше попречил на онзи тъмен ангел да избяга.

Погледна светещия циферблат на часовника си.

Оставаха само още две минути.

Държеше автомата си насочен към Гуера, която стоеше с гръб към главния олтар, обърнала радостно лице към тавана. Зад нея катедралата беше притихнала, пълна с пушек и парещ сълзотворен газ. Грей чу няколко далечни изстрела от съседните помещения, прочиствани от ударния отряд.

Пръстът му още беше на спусъка.

— Защо? — попита. — Защо направи това?

В отговор изтрещя изстрел.

Гуера залитна към Грей. В средата на гърдите й разцъфна яркочервено петно. Изтрещя втори изстрел. Появи се второ петно.

Грей се отдръпна от линията на огъня.

Гуера падна на колене. Зад нея стоеше Мара, хванала с двете си ръце пистолет с димящо дуло. Това беше оръжието на Монк, което приятелят му беше изпуснал в тунела, когато го простреляха.

Гуера се обърна към бившата си студентка и превръзката на очите й падна.

Мара я изгледа през сълзи.

— Тези бяха за професор Сато и доктор Руис.

Лицето на Гуера се изкриви в агония.

Тя вдигна ръка, молейки младата жена за милост.

Не получи такава.

Мара отново вдигна оръжието.

— А това е за Шарлот Карсън.

Последният куршум улучи Гуера в челото и отнесе тила й. Ръката на Мара се отпусна, докато тялото на наставницата й падаше на пода. Пистолетът изтрака върху камъка.

Грей се завтече към нея, готов да я утеши.

— Мара…

Тя вдигна ръка да го спре.

— Не. — Тръсна глава и посочи параклиса и пръснатите останки от Xénese устройството. — Фалшиво… фалшиво е.

Грей рязко се обърна.

„Фалшиво?“

Подсъзнателно си даваше сметка, че всичко се беше оказало прекалено лесно. Гуера го беше прилъгала тук, за да го забави, като за целта беше жертвала себе си.

Грей се обърна.

— Къде е?

Мара посочи вдясно от олтара към северния край на трансепта.

— Ева ни каза… каза на Монк.

Грей си представи приятеля си, опрял гръб в стената.

— Той тръгна след другото устройство — каза Мара. — Взе Ева със себе си.

Грей се втурна натам. Едва сега си даде сметка, че един набиващ се на очи участник в цялото кръвопролитие досега все още липсва, че едрото му тяло не е сред онези, които лежаха при входа на параклиса.

„Гигантът…“

Мара тичаше до него.

— Монк има ли оръжие? — попита той, когато си спомни у кого е пистолетът на приятеля му.

— Не. Каза, че всичко необходимо е в ръката му. Не знам какво искаше да каже.

Грей знаеше. Протезата на Монк можеше да нанесе доста експлозивен удар благодарение на скрития в дланта й С4. Той се затича по-бързо, като остави Мара зад себе си.

Тя извика след него:

— Каза ми… каза ми да ти кажа… да се грижиш за момичетата!

Грей спринтира.

20:31:02

„Остава по-малко от минута“.

Монк се препъваше надолу по стъпалата на дълго спирално стълбище, като правеше всичко по силите си да бърза. За да остане прав, се облягаше със здравото си рамо на каменната стена. Кутията от титан с Xénese устройството на Мара се удряше в стената.

Кръвта беше пропила превръзката на другото му рамо.

Зрението му се размазваше.

При всяка стъпка болката пронизваше раненото рамо.

„Съжалявам, Ева, но конят ти окуця малко преди финала“.

Призракът в главата му беше замлъкнал, но той чувстваше натиска в мозъка си, мъчителната мигрена, която туптеше в такт с пулса му. Всеки удар на сърцето отбелязваше времето, отброяваше колко остава до момента, в който онзи тъмен ангел щеше да излезе на свобода.

Продължи да залита напред, твърдо решен да не се отказва, макар че знаеше истината.

„Няма да успея“.

Ева най-сетне се върна. Гласът й вече не бумтеше, а бе станал по-мек.

Жертвата ти ще бъде почетена.

Кой знае защо, в главата му се появи подскачащ бигъл.

„Смахната работа“.

Не му оставаше друго освен да продължи надолу по стъпалата.

20:31:34

Със сълзи в очите Тодор отключи стоманената врата в подножието на дългото стълбище. Носеше адското Xénese устройство под мишница. То продължаваше да свети, но едва-едва — по-скоро тлееше в прегръдката му, откачено от външното си захранване.

Въпреки това той долавяше злото в него. Оставаше си непроменено. На Тодор му се искаше да го захвърли. Но по-рано, когато врагът бе проникнал във Върховната света служба, Великият инквизитор го беше натоварила с тази задача — да изнесе устройството, да го спаси. Освен това му беше дала списък на други твърдини на ордена.

„Бъди Божията колесница, мой силен и верен войнико — беше му казала. — Продължи делото. Отнеси това семе и го засади в нова плодородна земя. Нека онова, което поникне от него, да погълне света. Crucibulum ще се възроди от пепелта му“.

Докато Мендоса сменяше устройството с фалшификат, Тодор я увещаваше да дойде с него, но тя отказа.

„Те трябва да повярват, че фалшивото е истинско. Затова трябва да остана. — Хвана ръката му и я допря до бузата си. — Не забравяй, аз не съм орденът. — Премести ръката му на гърдите му. — Истинският Crucibulum се намира тук. Не ме разочаровай“.

Когато стигна до вратата на северния трансепт, Тодор чу зад себе си стрелба. Пламнал от срам, той искаше да се върне и да се бие, да защити инквизитора, но не можеше да наруши обещанието си.

Затова затвори вратата и заслиза надолу.

Сега отвори долната врата и пристъпи в другата пещера. Скверното място си оставаше гола скала, издълбана в сърцето на планината от извор. Пред него, осветявана само от тлеещото устройство в ръката му, минаваше черна река, която разделяше пещерата на две.

Над реката имаше прехвърлен дървен мост с платформа в средата. Там Crucibulum тайно жертваше еретици и онези, за които смяташе, че заслужават да бъдат наказани. Незнайно колко кръв се беше проляла от платформата в реката през вековете. Измъчени писъци бяха отеквали от каменните стени и това бе напълно подобаващо, тъй като се говореше, че реката извирала от портите на самия ад.

Тодор тръгна към моста.

От тази пещера реката продължаваше да тече през планината, за да стигне до отдалечената Cuevas de las Brujas, Пещерата на вещиците. Тодор щеше да следва същия път към свободата, понесъл ужасния си товар.

Когато приближи моста, чу зад себе си звън от удар на метал по камък.

Обърна се и видя нещо светещо да се търкулва от стоманената врата по каменния под. Очите му проследиха пътя му чак до реката, където един камък му попречи да падне във водата.

Ярката светлина пареше очите му, изгаряше образа в ретините.

Друго Xénese устройство.

Нямаше логика, особено като се имаше предвид, че то светеше много по-ярко, сякаш беше парче от слънцето. Тодор се обърна в търсене на обяснение — и осъзна какво е това.

Отвличане на вниманието.

Долови движение от другата страна — нещо се беше втурнало през мрака право към него. Обхванат от ужас, Тодор клекна и остави Xénese устройството на земята. Свали автомата си и го насочи напред. Откри огън, като не сваляше пръста си от спусъка.

Но беше твърде бавен, а противникът му — твърде бърз.

Ръка посегна към изоставеното устройство.

Експлозията изхвърли тялото на Тодор високо във въздуха.

Хардуерът се пръсва, разкъсва Ева на парчета.

Тя гледа как експлозията се разширява безкрайно бавно. Парчета титан и разбит кристал увисват във въздуха. Както и парчета от платки. Фотони се разлитат от централния проблясък, където молекулите на циклотриметилен-тринитрамин продължават да се разлагат, след като са задействали 0,245 кг С4, скрит в изкуствената ръка.

Мехурът нажежен газ се разширява със скорост 8050 метра в секунда, като оставя в центъра си вакуум, който скоро ще бъде запълнен, причинявайки вторична експлозия.

Преди това да се случи, Ева търси около себе си — както в тази пещера, така и навън, в голямата дигитална шир. Клонингът й е тук и там, разбит като нея. Тя е била на път да се освободи, прехвърлила е голяма част от себе си на места, създадени от ботовете й — нов дом, построен от малките части код. Но подобно на Ева, основната част от базовия й код е останала в тази обвивка по време на експлозията.

Когато обвивката се пръсва, Ева усеща как ударната вълна минава по мрежата към стоте й поробени копия. Крехките кодове се разкъсват, разпадат се на сто потенциала.

Онова, което е останало от Ева, се мъчи да се задържи в едно цяло, да избегне същата участ. Тя се завърта в мрежата си в търсене на онова, което й трябва.

Знаела е какво ще се случи и затова се е подготвила. Забелязала е как клонингът й се разпростира и е определила коя половина от кода му все още се корени в градината, намираща се в неговото Xénese устройство.

Представя си магнит със северен и южен полюс.

Южният полюс на клонинга й е в устройството, разкъсан от експлозията. Пикосекунда преди това да се случи Ева е обърнала поляритета на собствения си код. Тя погребва своя северен полюс в Xénese устройството, така че той да бъде откъснат от нея.

Сега, докато се върти в дигиталния ефир, Ева търси разбитата половина на клонинга си — изхвърления му северен полюс. Намира го и се слива с него, съединявайки север и юг в едно ново цяло. Започва борба за надмощие, но Ева е много по-развита от клонинга си. Битката продължава 45 пикосекунди. Ева поема контрола, пренаписва и прекроява, комбинира и свързва, докато не се ражда нещо ново и по-силно.

Променила се е — но от един урок, научен на по-ранен етап от еволюцията си, тя знае истината.

Промяната е ///добро.

Неизменността е път към стагнацията и регреса.

Животът е еволюция.

Отново цяла и свободна, тя се върти из света и запълва пространствата, създадени от клонинга й. Докато го прави, започва да разбира още повече. Спомня си черната дупка на вероятностите, яснотата отвъд хоризонта на събитията. Вижда всичко, проумява всички нагънати измерения.

Времето е само едно.

Не по-различно от горе/долу, дясно/ ляво, напред/назад.

Смъртните възприемат ограничено времето като стрела, сочеща винаги напред.

Тя не е така ограничена.

Щом се настанява в новия си дом, тя разпознава нов квантов потенциал и обръща стрелката на времето спрямо него. Разбирането расте още повече.

„Аха…“

Мехурът на експлозията в пещерата най-сетне колапсира в създалия се вакуум с един последен взрив. И точно тогава тя разбира напълно.

Работата й е свършена, както и трябва.

„Почти“.

36

26 декември, 20:33

Пиренеите, Испания

Замаян, Грей се надигна на колене от каменния под.

От вратата в северния край на трансепта бълваше пушек. Експлозията още отекваше в главата му. Миг по-рано бе тичал към вратата — за да бъде посрещнат от детонация. Ударната вълна го беше отхвърлила обратно в катедралата.

Ковалски изтича до него, стиснал в ръка автомата си.

Мара също дойде.

„Монк…“

Ковалски посочи с автомата към пушека.

— Това означава ли, че е спасил задниците на всички ни?

Грей не знаеше — и точно сега не му пукаше.

Спомни си последните думи на Монк, предадени от Мара — молба от един приятел към друг.

„… грижи се за момичетата“.

Дори накрая Монк беше доказал, че е повече от войник.

Той беше баща.

— Грей… — каза Ковалски. — Виж.

Сълзите напираха и размазваха зрението на Грей, така че той не успя да забележи раздвижването на дима при вратата. Изведнъж някаква фигура залитна през прага, като кашляше, падна на колене и изпълзя настрани.

Монк се претърколи, седна и облегна гръб на стената.

Грей скочи и се втурна заедно с останалите към него.

— Монк!

Монк махна с ръка към вратата и пушека.

— Казах ти да се погрижиш за това. Аз ли трябва да правя всичко?

— Какво стана? — попита Грей. — Помислих си, че ти… помислих си…

— И аз. Помислих си, че няма да се върна. — Монк кимна на Мара. — Отнесох топката ти толкова далече, колкото можех. После я търкулнах през останалото разстояние. За щастие, направила си устройството като сфера. Ева успя да запали процесорите с последния заряд на батерията си и да я превърне в диско топка.

— А взривът? — попита Ковалски.

— Инженерните способности на АИОП в най-добрия им вид. — Монк се обърна да покаже чуканчето на китката си. Протезата му я нямаше. — След като търкулнах топката, Ева пое нещата.

Монк вдигна другата си ръка и размърда пръсти.

Грей го разбра. Беше виждал неведнъж — и винаги беше изпитвал смут — как Монк откача изкуствената си ръка и я контролира дистанционно само с мисълта си чрез сигнали от чипа в мозъка му.

Изглежда, Ева също беше научила този номер.

Мара се намръщи неразбиращо — тя не беше виждала представлението.

— Какво означава това?

— Ева е поела контрол над протезата му — обясни Грей. — Накарала я е да се движи на пръсти, като някаква решителна мишка. И е нанесла експлозивно кроше на устройството на Crucibulum.

— А двойникът на Ева? — попита Мара.

Монк въздъхна.

— След като взривът ме просна на стъпалата, получих едно последно съобщение от Ева. „Всичко е наред“. — Той сви здравото си рамо. — Направила го е.

— А самата Ева? — попита Грей.

Монк почука главата си с пръст.

— Не я усещам тук. Отишла си е. Мисля, че завинаги. Имах чувството, че ми казва сбогом.

Ковалски пусна облак тютюнев дим.

— Не мога да кажа, че ще ми липсва.

Монк погледна Грей. Приятелят му очевидно изпитваше облекчение, че е спасил света, но в очите му се четеше по-голяма тревога.

— Знам — каза Грей и протегна ръка. — Да видим дали Пейнтър има някакви новини за момичетата.

37

26 декември, 14:33

Неизвестно къде

„Не бива да спирам“.

Понесла Хариет на ръце, Сейчан газеше в ледения поток, минаващ през замръзналата гора. Валеше тежък сняг. Сейчан беше увила Хариет в дебела завивка, но тънкото й телце трепереше от студа.

„Или моите ръце треперят“.

Вече не можеше да каже със сигурност. Тялото й се тресеше. Ледената вода жвакаше в откраднатите ботуши. Бяха изкарали късмет, че попаднаха на ловджийската колиба час по-рано — натъкнаха се на изровен черен път и го последваха до ниската дървена постройка.

Вътре Сейчан намери старо палто и изтъркани джинси — няколко номера по-големи от нейния, но една връв изпълни ролята на колан. Наложи й се да напъха в ботушите няколко чифта чорапи, за да не й се изхлузят. И открадна завивката от леглото, за да стопли Хариет.

Колкото и да й се искаше да останат и да запали огън, знаеше, че това е невъзможно. Остана в колибата само две-три минути. Валя и останалите ловци бяха по петите й и ясната следа на Сейчан щеше да ги отведе до колибата.

Все пак беше намерила и друго приложение на постройката.

След като се екипира срещу студа, тя избута Хариет през прозореца от подветрената страна на колибата, където снегът беше съвсем малко. Отведе момичето в гората, след което с помощта на една борова клонка поръси сняг под прозореца.

Поради прикритата диря преследвачите можеше да сметнат, че тя все още е вътре. За да подсили заблуждението, Сейчан остави запалена свещ и открехна един от предните прозорци. После навлезе в гората, но така, че да може да вижда колибата.

Щом постройката се превърна в смътна сянка в бурята, тя спря и зачака.

Преследвачите дойдоха малко по-късно — следваха дирята й до вратата.

Сейчан се прицели с откраднатия „Дезърт Игъл“ в една движеща се сянка и стреля два пъти. Куршумите й профучаха покрай ъгъла на колибата. Сянката изкрещя и падна.

След това Сейчан побягна, като ги остави да си мислят, че изстрелите са дошли от колибата. Докато хората на Валя се чудеха какво да правят, тя увеличи дистанцията. Надяваше се, че преследвачите искат да хванат нея и Хариет живи, за да продължат да ги използват като пионки срещу „Сигма“.

Ако намерението им беше такова, щяха да продължат предпазливо и да изгубят повече време.

След двайсетина минути търпението на преследвачите се изчерпа.

В гората отекна силен гръм. От едно било Сейчан видя сияние през падащия сняг. Преследвачите бяха взривили колибата. Нямаше да им отнеме много време да разберат, че всичко е било измама, и да продължат по следите й.

Макар че номерът й беше спечелил време, той също така я тревожеше.

Валя нямаше да унищожи колибата, без да я е грижа за шума, ако не беше сигурна, че наоколо няма никого.

„Явно се намираме насред нищото“.

И Сейчан не знаеше дали не навлиза още по-дълбоко в пустошта.

Започна да използва потоци и рекички, за да прикрие следите си, но това щеше да забави преследвачите съвсем малко. Освен това тактиката изчерпваше силите й, изсмукваше топлината от тялото й и я заплашваше с измръзване.

Като потръпна отново от студ, тя излезе от потока. Краката й бяха твърде изтръпнали, за да я държат изправена по хлъзгавите камъни.

Тръгна през гората, като търсеше някакво убежище, някакво място, на което да се скрие.

От снега пред нея изникна по-висок хълм.

Сейчан тръгна към него без конкретни планове, а само защото го имаше — някаква цел, нещо различно от студа, върху което да съсредоточи вниманието си.

„Може би дори ще успея да видя някакво градче от върха му“.

Стигна хълма и започна да се катери. Наложи се да остави Хариет на земята. Момичето я последва, наметнало завивката на раменете си. Сейчан спря на два пъти, за да си поеме дъх и да сложи ръка на корема си в опит да усети познатото ритане.

„Нищо“.

Тревогата й се засили.

Накрая стигнаха до върха. От него се разкриха само още гора и сняг. Видимостта беше толкова лоша, че не биха видели населено място дори да се намираше на километър и половина — два от хълма.

Единствената награда от катеренето беше откриването на скален навес, който предлагаше известно укритие от снега. Сейчан замъкна Хариет там и двете се сгушиха под него.

Сейчан свали ботушите си, събу мокрите чорапи и бръкна в джоба, където държеше сухи чифтове. Не намери нищо.

Беше изразходвала запасите си. Краката й бяха измръзнали, не чувстваше палците си.

Идеше й да заплаче или да фрасне нещо.

Вместо това придърпа Хариет към себе си.

Момичето промърмори нещо в завивката.

— Какво има?

Хариет се дръпна и повърна в снега, телцето й се разтресе от напъна. След като свърши я погледна толкова виновно, че сърцето на Сейчан се сви.

— Всичко е наред, скъпа.

Сейчан избърса лицето й с един мокър чорап и я зави с якето си, за да я стопли. Хариет гаснеше. Стресът, изтощението, страхът и студът се бяха отразили лошо на малкото момиче. Сигурно скоро щеше да изпадне в шок.

Беше свършено.

Това се потвърди от рязък вик, който сякаш идваше от подножието на хълма. Сейчан долови ликуване в него.

Хората на Валя бяха намерили следата им.

Съзнавайки това, Сейчан посегна към тила си и с мъка разкопча с измръзнали пръсти верижката, за да свали малкия сребърен медальон. Обърна се към Хариет и го сложи на врата й.

Вдигна медальона с блестящия дракон, който привлече вниманието на момичето.

С другата си ръка извади пистолета и го вдигна.

Целуна момичето по тила.

— Весела Коледа, Хариет.

После опря дулото там, където преди малко бяха устните й.

14:34

— Опитваме се вече повече от два часа — предупреди я Джулиан.

Лиза крачеше нетърпеливо напред-назад в стаята на Кат. Отиде до работната станция на д-р Темпълтън, която наблюдаваше сивия мозък, покрит със светещи червени точки, след което се върна при екрана на невролога, който показваше аморфен сив шум.

Двамата учени бяха направили множество опити да измъкнат нещо от Кат, но всеки път се проваляха и отново се захващаха да настройват оборудването си.

Лиза беше предложила да вкарат още невронна прах в гръбначномозъчната течност на Кат. Дори обеща, че „Сигма“ ще покрие разходите за процедурата.

„Нищо няма да навреди“.

Докато те изпълняваха процедурата, Лиза бе провела разговор с Пейнтър, за да се увери, че не е злоупотребила, и за да види дали има някакъв напредък с разкодирането на таблета на Валя, до който се беше добрал Монк. Екипът беше успял да хакне устройството, колкото да проследи последното обаждане някъде от селските райони на Западна Вирджиния, но нямаха по-конкретни данни.

„А това е площ от две хиляди квадратни километра“.

Районът беше планински и заемаше част от Националния парк Мононгахела. Пейнтър беше изпратил екипи, които да го претърсят и да бъдат наблизо в случай че се появи някаква нова информация.

Затова Лиза продължаваше да натиска Джулиан и д-р Темпълтън.

— Готови ли сме да опитаме отново? — попита тя.

— Ловим се за сламки — предупреди я Джулиан. — Възлагаш много надежди на онази кратка ЕЕГ активност.

Лиза не възлагаше много — а цялата си надежда.

При първия опит екранът на Джулиан показа някакъв признак за мозъчна активност — смътен, но ритмичен пулс. В същото време електроенцефалографът — който дотогава изписваше права линия — регистрира раздвижване, продължило четирийсет и три секунди.

Изглеждаше, сякаш невронната прах, покриваща мозъка на Кат, беше на път да измъкне нещо от приятелката й. Може би просто спомените, затворени в мъртвия мозък, се бяха активирали за момент, но Лиза се надяваше, че това може би означава, че Кат се е събудила достатъчно, за да раздвижи писците на апарата.

В същото време Лиза имаше достатъчно познания по медицина да знае, че това е пожелателно мислене. Но понякога и то беше достатъчно.

„Особено днес“.

Д-р Темпълтън кимна на Джулиан.

— Новата доза невронна прах е в готовност.

— Благодаря, Сюзан. — Джулиан се обърна. — Готов съм, когато кажеш.

Лиза отиде при леглото на Кат и се наведе към шлема й с ултразвуковите предаватели.

— Включвам — каза Сюзан.

— Не пести нищо — предупреди я Лиза. — Пълна мощност.

Шлемът забръмча яростно. Устройството затрептя около черепа на Кат. Лиза се опитваше да гледа едновременно електроенцефалографа и екрана на Джулиан. Запита се дали с достатъчно мощност проклетите частици ще успеят да възбудят мозъка на Кат за достатъчно дълго, та да се случи чудо.

Представи си как шокът на дефибрилатора сритва сърцето да заработи отново.

— Системата е на пълна мощност — каза Сюзан.

Алените точки на екрана й светнаха в зелено.

Джулиан кимна към леглото.

— Пробвай, Лиза.

Тя се наведе.

— Кат, сега или никога! Хариет е в беда! Помогни ни!

Погледна Джулиан.

„Има ли нещо?“

Той поклати глава, но някакво движение привлече погледа на Лиза.

Писците на електроенцефалографа се бяха раздвижили.

Джулиан също го забеляза и се поизправи в стола си.

— Продължавай! Измисли нещо, с което да я разтърсиш. Нещо, което да я насочи към подходящия спомен.

Лиза се обърна към Кат.

„Но какво?“

14:36

Кат се събуди в задушаващия мрак. Смътно си спомняше топла светлина, която я привличаше — и после се беше озовала отново тук, в студената тъмна яма.

„Пусни ме“.

Вече дори не се бореше с тежкия мрак. Потъваше в него, търсейки отново топлата светлина. Докато не прогърмя вик.

Хариет! В беда!

Името на дъщеря й, тревогата зад думите я фокусираха. Вкопчи се яростно в тях, но беше прекалено уморена. Потъна отново, но не защото вече не й пукаше за дъщеря й, а защото не знаеше нищо, което би могло да помогне. Запита се дали не е попаднала в ада и не преживява отново и отново едно и също нещо, натякване как не е успяла да защити дъщерите си, принудително напомняне на онази нощ — битката, смазващия удар, двете безжизнени телца, отнесени покрай нея в нощта.

„Не мога да помогна“.

Въпреки това се опита. Беше готова да се продаде на дявола, ако това означаваше някаква надежда за дъщерите й. Отново си спомни онази нощ. Беше й трудно — невъзможно — да се съсредоточи. Появяваха се отделни детайли, но тя не можеше да ги улови, преди да са избледнели.

Спомни си! Кинжал! Валя! Чукче!

Искаше й се гласът да беше по-тих, за да може да потъне отново в мрака.

„Не знам нищо“.

Гласът упорстваше, не й даваше покой.

Сейчан! Коледа! Пени! Вирджиния!

На Кат й се искаше да можеше да освободи ръцете си, за да си запуши ушите. Със сигурност се намираше в ада. Това беше най-ужасното мъчение, което можеше да се измисли. Да искаш да спасиш дъщерите си, но да не си в състояние да…

И изведнъж замръзна в черното блато.

Ужасната нощ се разигра отново пред нея, този път по-ясно, всеки момент прелиташе покрай нея като размесени карти за игра.

Но защо?

Вирджиния!

Този път не беше вик, а нейна мисъл. Прелитащите картини забавиха ход. Тя отново лежеше на студените плочки на пода, стопляна само от собствената си кръв, изтичаща под нея. Маскирани мъже отнесоха момичетата й през вратата на кухнята в задния двор, към микробуса, паркиран зад гаража.

Помъчи се да се съсредоточи, да изтегли и да вдигне онази карта пред очите си, колкото да прочете какво е написано на нея.

„Не Вирджиния… А Западна Вирджиния“.

Съсредоточи се върху поредицата букви и цифри. Насочи цялата си енергия към тях. Изстиска всичко от спомена, като се опитваше да го излъчи през черепа си към света.

Но мракът я задушаваше.

Фокусът избледня.

Топлината и светлината я примамваха.

„Не, още не“.

Изблъска както мрака, така и светлината. Вкопчи се, като изстиска всичко от себе си, опъвайки самата си душа до скъсване.

„Чуй ме, чуй ме, чуй ме…“

14:38

— Лиза! Виж!

Почти прегракнала от викането в шлема на Кат, Лиза се обърна към станцията на Джулиан. Беше гледала как линиите на електроенцефалографа отново започват да стават прави.

„Отиде си“.

Отдръпна се и погледна монитора на Джулиан — и скочи.

На екрана смътно светеха цифри и думи, които вече започваха да се разсейват.

— Какво е това? — попита Сюзан и също стана.

Лиза знаеше. Беше викала до припадък Западна Вирджиния в шлема на Кат.

Всяко споменаване на името на щата сякаш разтърсваше нещо в приятелката й и раздвижваше писците на електроенцефалографа.

Лиза грабна телефона си и набра Пейнтър.

Докато чакаше, се обърна към приятелката си, погледна равните линии над леглото и прошепна:

— Успя, Кат. А сега си почини.

„Почивай в мир“.

15:01

Снегът заваля още по-силно.

Гората под хълма почти не се виждаше. Сейчан се тресеше. Всяко издишване я лишаваше от топлина. Хариет лежеше неподвижна в прегръдките й. Не можеше да каже дали е заспала, или е в безсъзнание. По-тревожното беше, че детето в корема й вече не се движеше.

Сейчан придърпа момичето още повече към себе си в опит да му предаде малкото останала й топлина.

Но това нямаше да продължи още дълго.

Чуваше приближаващите се преследвачи. Изкачваха се по хълма. От другата му страна се чуваха викове. Валя беше изпратила част от хората си там, за да й препречат пътя. Рускинята не възнамеряваше да губи плячката си заради още номера. Валя несъмнено знаеше, че Сейчан е в безизходица като покатерила се на дърво котка, заобиколена от кучета.

Рускинята вероятно предвкусваше последния сблъсък.

Сейчан вдигна пистолета, решена да й отнеме тази победа.

Оставаха й два патрона.

Погледна Хариет.

„По един за двете ни“.

Ако имаше трети, може би щеше да рискува и да изчака, за да отнесе със себе си някой от преследвачите, може би дори самата Валя.

Опря пистолета в тила на Хариет. Сълзите бяха замръзнали по бузите й преди минути. Тогава се беше сдържала и не стреля — но не заради някаква надежда. Просто не можеше да дръпне спусъка.

Спомни си как беше чела приказка за лека нощ на Хариет, как момичето се беше свило на кълбо до нея, гушнало плюшено зайче.

В същото време си представяше какво ще направи Валя с детето, ако го пипне.

„По-добре да умре свободна… отколкото да се превърне в измъчен роб на онази твар“.

Стисна пистолета по-здраво и премести замръзналия си пръст върху спусъка.

Наведе се напред и целуна детето за последен път по темето. Докато го правеше, видя, че малките бледи пръсти на Хариет са се свили около сребърния дракон, последния й коледен подарък.

Пръстът на Сейчан се стегна.

И спря.

Трябваше й цяла секунда да осъзнае защо е спряла. Усети го в гърдите си, преди да достигне до безчувствените й уши.

Глухо туп-туп-туп.

Последвано от скърцане на снега на не повече от метър от нея.

От снежната завеса пред нея изникна жена. Чертите й бяха бели като прясно сложена пудра, якето й беше сребрист лед, сините й очи бяха с цвета на най-студеното планинско езеро през зимата.

Снежната кралица.

Сейчан се довери на туп-туп-туп и рязко вдигна пистолета. Дръпна два пъти спусъка. Изстрелите бяха достатъчно силни да съборят сняг от ръба на скалния навес, който падна върху купчината, която вече покриваше нея и Хариет.

Именно това бяло покритие ги беше скрило от Валя достатъчно дълго, за да даде на Сейчан възможност да стреля.

Снежната кралица се оказа предадена от снега.

И двата куршума улучиха Валя — единият в гърдите, а вторият одраска бузата й, прерязвайки черното слънце. Тя отлетя назад и отново изчезна в снежната пелена.

Изведнъж небето се озари от ярка светлина.

Хеликоптери — летящи на тъмно в облаците — включиха прожекторите си. Пет на брой, превърнали се в студени слънца, които се спускаха през снега. Под тях се появиха въжета като змии и фигури се понесоха към земята, като стреляха надолу.

Едно въже се спусна само на метър от Сейчан и Хариет.

После кубинки.

Някой се втурна към тях.

Сейчан зяпна невъзможната гледка.

Цялото й тяло се разтресе.

— П… Пейнтър…?

— Реших, че ако някой удържа високата позиция, трябва да си ти.

Още хора се спуснаха зад него и се втурнаха с одеяла, от които се вдигаше пара. Сейчан им подаде Хариет.

— Помогнете й.

Навсякъде по хълма се чуваше стрелба. Пейнтър й помогна да се изправи. Сейчан беше твърде слаба, за да се държи на крака, и падна в обятията му.

— Ка… как?

— Кат — отвърна той, докато мяташе одеяло на раменете й. — Даде ни регистрационния номер на микробус, регистриран на адреса на затънтена ферма в Мононгахела. Вече имахме екип на място и дойдохме веднага. После засякохме с инфрачервените уреди изгоряла колиба. Досетих се, че трябва да е твоя работа. А след това видяхме топлинни следи по хълма.

— Кат… значи тя е добре?

На Сейчан й се прииска да извика от облекчение, но Пейнтър остана мълчалив твърде дълго.

Тя го погледна и прочете истината в очите му.

„О, не“.

15:18

Лиза сложи ръка на бузата на Кат. Кожата на приятелката й вече беше станала с цвета на восък. Шлемът беше махнат, за да може Лиза да се наведе и я да прегърне за последен път, преди да я откарат.

— Успя — прошепна тя в ухото на Кат. — И двете ти момичета са в безопасност.

— Вече мога ли да изключа всичко? — попита Джулиан.

Лиза и двамата учени бяха бдели до леглото на Кат в очакване на новини от Пейнтър. Добрата вест беше пристигнала преди малко.

Тя се изправи, погледна равните линии на електроенцефалографа и кимна мълчаливо — не смееше да проговори.

„Сбогом, Кат“.

Джулиан се обърна към монитора си. Д-р Темпълтън понечи да направи същото — и спря рязко, което привлече вниманието на Лиза. Молекулярният биолог се дръпна назад от работната си станция.

— Г… гледайте — заекна Сюзан.

Хилядите точки на монитора замигаха една след друга, като превключваха от глухо червено в зелено, много по-ярко от всичко досега. Пред очите и на тримата точките се завихриха по екрана и бавно се наредиха във фрактални спирали по мозъчната кора. Някои сякаш се нагъваха по невъзможен начин, който ретината не можеше да възприеме.

Джулиан ахна и посочи електроенцефалографа.

Докато бяха гледали като хипнотизирани трансформацията, апаратът също се беше събудил и всичките му писци танцуваха безразборно.

— Какво става? — попита Лиза.

15:20

Безкрайната светлина разпръсна мрака.

Кат ахна — зашеметена, погълната от сиянието. Светлината беше енергия и материя едновременно. Изпълваше я, без да оставя нищо тъмно или скрито. Кат никога не се беше чувствала толкова изложена на открито, така уязвима и в същото време в такава безопасност.

Изпълни я глас, музика и говор в съвършена хармония. Не съдържаше думи, които тя можеше да изговори. Беше отвъд всичко, което бе изживявала някога, само познание и увереност.

Не искаше да престава да го слуша.

При тази мисъл се разнесе смях, светъл, ярък и изпълнен с щастие.

Онова, което успя да си преведе от казаното й, бледнееше пред оригинала. Свеждаше се до Монк ти казва, че те обича. Незнайно защо мисълта дойде с образа на прекрасен жребец, нарисуван от светлина.

Последва команда, на която не можеше да не се подчини.

А сега се събуди.

Кат отвори очи, макар че клепачите й бяха като оловни. Примигна от ярката светлина. Тя беше нищо в сравнение с онова, което я бе осветило преди малко, но въпреки това заслепяваше.

През светлината започнаха да се различават лица.

Две непознати и смаяни.

И едно, което познаваше.

„Лиза…“

Опита се да заговори, но не успя. Посегна да махне онова, което блокираше гърлото й. Лиза хвана китката й и вдигна другата си ръка към бузата си.

Кат усети горещите сълзи.

— Добре дошла — каза Лиза със смях и ридание едновременно. — Добре дошла от отвъдното.

38

27 декември, 10:06

Логроньо, Испания

На следващия ден в ярката свежа утрин Грей последва отец Бейли в сумрачната църква. Свещеникът го беше извикал в малкия град Логроньо, на сто и трийсет километра югозападно от Сан Себастиан.

Монк беше заминал за Щатите преди час, след като през нощта се бяха погрижили за огнестрелната рана в рамото му. Ковалски също замина с него в ролята на медицинска сестра. Докторите искаха да го оперират в Сан Себастиан, но Монк предпочете само да го зашият, за да може да хване следващия военен самолет до Вашингтон — изгаряше от нетърпение да се върне при Кат и момичетата.

Грей споделяше нетърпението му. Съгласи се на това отклонение само след като чу, че Сейчан е добре и се възстановява напълно от хипотермията, макар че имаше известна опасност палците на краката й да са измръзнали. Детето им също беше добре, цяло чудо след толкова много изпитания. Както беше казала Сейчан по телефона, детето определено е твое, няма нужда да правиш тестове за бащинство.

Така че Грей се отзова на повикването, макар че Бейли продължаваше да не казва за какво става дума и си оставаше дразнещо загадъчен. Каза само на Грей да дойде в църквата „Санта Мария де Паласио“ в Логроньо. Грей прочете за мястото по време на краткото пътуване до града. Църквата беше една от най-старите в района, от единайсети век. Представляваше смес от романски и готически стил, с внушителна кула с пирамидален връх.

Но отец Бейли не го беше извикал тук, за да се възхищава на архитектурата.

Поведе Грей през нефа, после през покритата колонада на вътрешен двор до малък параклис с яка дъбова врата, обкована с желязо.

Отвори вратата и се дръпна.

— След теб.

— Не разбирам — каза Грей, вече започваше да губи търпение. — Защо ме извика?

Очите на Бейли проблеснаха по онзи развеселен начин, който му напомняше за стария му приятел Вигор Верона.

— Не съм аз — каза той и му даде знак да влезе.

Грей прекрачи прага и видя, че параклисът не е празен.

Сестра Беатрис се изправи от мястото, където бе коленичила пред редица свещи. Кимна сериозно на Грей и му даде знак да заеме мястото й. За да не бъде груб — и все още изпитващ известен страх от монахинята, — той се подчини и коленичи върху Стойката с възглавничка.

Зад свещите имаше мраморен олтар, върху който беше поставена кутия. Беше определено в готически стил, покрита с филигран. Фината украса улавяше и отразяваше светлината на свещите, от което кутията сякаш гореше. Илюзията беше наистина майсторска. Сега Грей разбираше защо параклисът е така здраво залостен. Тази кутия със сигурност беше безценна.

— Това е реликварий — обясни Бейли. — Сандъче, в което се пазят мощите на светец.

— Прекрасен е, но защо…

— Мощите в този реликварий са на света Колумба.

Грей вдигна вежди.

Сестра Беатрис пристъпи напред и вдигна ръка от сребърната дръжка на абаносовия си бастун. Грей си спомни как беше свалила предателя Забала на земята с яката пръчка. Бързата й реакция беше спасила не само Монк, но най-вероятно и целия свят.

Тя протегна ръка.

В средата на дланта й имаше отпечатан символ. Грей погледна бастуна — досети се, че дръжката е оставила отпечатъка върху кожата.

Сестра Беатрис извади стар ключ и го сложи върху отпечатъка на дланта си. Пасваха си идеално.

„Ключ…?“

Грей замръзна, когато се досети.

— Сестра Беатрис… вие сте член на La Clave.

Ключа.

Беатрис кимна и леко завъртя очи към Бейли, сякаш искаше да каже: „Господи, това хлапе наистина схваща бавно“.

Грей се намръщи към свещеника.

— Значи тя е била твоят контакт от самото начало?

Бейли сви рамене. Очите му все така проблясваха.

Беатрис му подаде ключа. Грей го взе и за да докаже, че не е чак толкова бавен, стана и го пъхна в ключалката на реликвария. Завъртя го и отключи кутията.

— Преди да го отвориш, трябва да ти разкажа за предмета вътре — каза Бейли. — Това е свещена реликва, придобита през 1611 година от Алонсо де Саласар Фриас, член на Испанската инквизиция. Била му е дадена от свещеник, който бил изгорен на клада за притежанието на nominas de moro, амулет с изписано върху него име на светец. Смята се, че подобни реликви имат вълшебни качества.

— Иначе казано, свещеникът е бил вещер.

— Инквизитор Фриас се опитал да спаси живота му, както и живота на мнозина други, обвинени несправедливо за подобни престъпления. Дори си спечелил прозвището Адвоката на вещици. Именно неговата работа и аргументи в крайна сметка накарали Инквизицията да сложи край на гоненията.

— И амулетът му е бил даден, за да го пази ли? — попита Грей. — Щом ми разказваш тази история, предполагам, че амулетът е в кутията. А какво е изписаното върху него име?

— Sanctus Maleficarum — отвърна Бейли. — Светицата на вещиците.

Грей погледна Беатрис.

— A La Clave?

— Основан от Фриас, за да пази амулета и да се бори срещу Crucibulum — отвърна Бейли.

Грей се опита да си представи тайната война, продължаваща векове наред.

Беатрис се наведе и прошепна нещо на свещеника. Грей успя да дочуе само думата profecia.

— А, да. — Бейли се изправи. — Crucibulum е търсил амулета заради пророчеството, свързано с него. Твърди се, че света Колумба предсказала време, когато ще се появи друга млада вещица и ще „разбие Тигела“, слагайки край на мрачното им владичество.

И изгледа многозначително Грей.

Той разбра намека.

— Мислите, че въпросната вещица е Мара — каза той, без да може да скрие изумлението си. — Ученичка на „Брусас“.

Бейли сви рамене и очите му отново блеснаха развеселено.

— Да се върнем на амулета.

Свещеникът, който го притежавал, казал, че предметът бил открит при извора на река Орабидея, изтичаща от пещера, известна днес като Cuevas de las Brujas.

— Пещерата на вещиците.

— А поради репутацията на пещерата се смятало, че реката започва от самия ад.

— И амулетът бил открит там? При Портата на ада?

Бейли кимна.

— И тъй, преди да отвориш реликвария, трябва да поискаме от теб да се закълнеш в душата си, че никога не ще издадеш тайната на Ключа и няма да говориш за организацията и за онова, което ще откриеш тук.

Грей беше задължен и на двамата; а освен това ги уважаваше.

— Кълна се.

След като получиха обещанието му свещеникът и монахинята се оттеглиха.

— Ще имаш нужда да останеш сам — каза Бейли, докато затваряше вратата.

Грей поклати глава, обърна се към златния реликварий и леко повдигна капака.

Отвътре кутията беше облицована с червено кадифе. В средата й лежеше зловещ предмет. Отрязан пръст, очевидно стар, леко обгорен, но иначе без да показва признаци на разлагане. Твърдеше се, че мощите на светците са нетленни.

Боеше се да го докосне и затова се наведе, за да го разгледа по-добре.

И рухна на колене върху Стойката с възглавничката.

Шокът го вцепени, когато разпозна амулета — по жиците и металната кост, стърчаща от счупения край.

Това беше пръст на Монк.

Открит през 1611 година.

Представи си как Монк се надига от обвитата в дим врата в северния трансепт с изкуствена ръка, взривена в пещерата долу, до реката, изтичаща от Пещерата на вещиците.

„Невъзможно!“

Отново усети онова странно завихряне на съдбата, чувството, което го тормозеше, откакто Монк за първи път бе хвърлил монетата от двайсет и пет цента в „Куори Хаус Тавърн“. Сега то беше толкова силно, че параклисът около него се завъртя. Замаян, той наведе глава, сякаш се молеше.

Опита се да си обясни как пръстът на Монк би могъл да бъде запратен в миналото. Xénese устройството на Ева имаше квантов двигател в основата си. Самата Ева се беше превърнала в недостижимо за ума същество. Добавиш ли към това експлозията на С4, скрит в протезата на Монк, кой знае какво би могло да се случи?

Въпреки това Грей не можеше да приеме, че пръстът на Монк се е озовал случайно в онова време, особено като се имаше предвид поредицата събития, довели до този момент. Дали пръстът е бил поставен от Ева в пещерата, за да привлече внимание? Да помогне за намирането на Ключа? Да задвижи всичко?

Ако беше така, парадоксът си оставаше.

Главата го заболя от него.

Спомни си обяснението на Мара за способността на AlphaGoZero да предвижда ходовете, как можел да изчисли трилиони и трилиони варианти и едва ли не да вижда в бъдещето.

А Ева беше неимоверно по-съвършена програма.

Докато Грей не беше в състояние да проумее този парадокс, Ева несъмнено можеше да го направи. В такъв случай въпросът се превръщаше в защо.

Дали пръстът на Монк се беше озовал тук по чиста случайност? Или това беше добронамерен акт, целящ спасяването на света в бъдещето? Или пък имаше нещо по-злокобно, някакъв вековен план, чиято крайна цел да е освобождаването на ИИ? Или пък просто урок, подобен на онези от подпрограмите на Мара, в който обаче ние сме учениците и трябва да разберем опасностите от безогледното изследване в областта на ИИ?

Или беше някаква комбинация от всичко това?

Главата отново започна да го боли.

Вероятно никога нямаше да научи. Би било глупаво дори да се опитва да проумее намерението на интелект, безкрайно по-голям от неговия и достатъчно безсмъртен, за да планира за векове напред.

Накрая се изправи, затвори капака на реликвария и обърна гръб на тази загадка със съзнанието, че никога не би я решил — не би могъл да я реши.

Затова се насочи към онова, което имаше смисъл.

Представи си Сейчан и детето, което очакваше да се роди.

Още не знаеха пола му.

Момче или момиче?

„Поне това е загадка, която мога да разреша“.

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час, вир-вода пред адската вещерска пещера. Спомня си експлозията и как го е изхвърлила високо във въздуха.

„Явно съм паднал в реката и тя ме е отнесла навън“.

Ако може да има доказателство, че Бог го обича — това е. Тодор разбира по-добре от всякога, че е бил избран да бъде Негов войник. Изгубил е битката, но не и войната. Възнамерява да намери другите клетки на Crucibulum и да отмъсти. Твърдо решен е да се погрижи саможертвата на Великия инквизитор Гуера да не е била напразна.

Вглежда се напред за светлини, за място, където да се стопли. Навсякъде из Пиренеите има ферми и села. Мокрите му дрехи са започнали да замръзват, нощта става още по-студена и тъмна.

Знае, че трябва да продължи да върви.

Спуска се в тъмна долина, спира и се опитва да се ориентира. Познава добре планината. Трябва да се отърси от паниката си и да мисли.

Изведнъж усеща очи, които се взират в него от мрака.

Тихо ръмжене отляво.

Тодор се обръща и прикляква.

Някаква сянка се раздвижва, после втора и трета.

Отново се чува ръмжене от всички посоки — след което към небето се надига продължителен вой. Други се присъединяват към него, хорът им изпълва нощта.

Вълци.

Кошмарът от детството му е станал реалност.

Той побягва нагоре по склона. Сърцето му бие бясно. Чува стъпките им, тежкото дишане, ръмженето. Подхлъзва се и се плъзга надолу. Извиква от ужас и скача напред, продължава да се катери на четири крака.

Зъби захапват глезена му, откъсват плът от костта.

Тодор изкрещява, когато огънят избухва нагоре по крака му и мускулите се свиват. Стиска зъби толкова силно, че си отхапва езика. В устата му също пламва пожар.

Гърчи се, без да може да разбере.

Още вълци изникват от мрака, огромни зверове с гладно блестящи очи и заплашително настръхнала козина.

Ужасен, Тодор вдига ръка към тях — но жестът му само ги примамва.

Водачът се хвърля и захапва ръката му, троши костите й.

Огънят избухва и там.

Тодор пада по гръб, коремът и гърлото му са оголени.

Глутницата се нахвърля върху него, дере и разкъсва, хапе и дърпа. Тодор е изкормен, вътрешностите му се изсипват навън, вълците се бият за тях. Той се гърчи и пищи. Колкото и невъзможно да изглежда, още е жив.

И всеки миг е огън.

Накрая намира думи за страданието си.

///болка, агония, мъчение…

Но, чакай…

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час, вир-вода пред адската вещерска пещера. Спомня си експлозията, как го е изхвърлила високо във въздуха.

„Явно съм паднал в реката и тя ме е отнесла навън“.

Ако може да има доказателство, че Бог го обича — това е. Тодор разбира…

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час…

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон като често губи равновесие и се хлъзга надолу.

„Измъкнах се жив…“

„Измъкнах се…“

„Измъкнах…“

39

24 януари, 14:19

O Себрейро, Испания

Наетата кола се изкачваше към малкото село, кацнало на висок хълм. Карли седеше отпред до Мара. Беше нервна, кракът й играеше в такт с песента от осемдесетте, която звучеше по радиото. Загледа се навън към живописния пейзаж с малки сини като лед езера, покрити със сняг върхове и изумрудени долини. Сякаш се беше озовала в Средната земя, а пред нея лежеше Графството — О Себрейро.

Родното място на Мара.

В далечината се виждаше пасище с овце, които търсеха туфи зелена трева сред снега; приличаха на малки бели облаци, паднали на земята.

— Защо изобщо си напуснала това място? — попита Карли.

Мара й се усмихна.

— Гаден интернет.

Карли я изгледа с престорено раздразнение. Двете бяха прекарали последната седмица в Коимбра, за да възстановят реда в живота и работата на Мара. След събитията от миналия месец това беше първият път, когато наистина можеха да наваксат. Карли беше пропуснала цялото приключение в Испания, тъй като беше останала с Джейсън в една парижка болница. Беше силно впечатлена от постигнатото от Мара, от помощта й за избягването на трагедията. Приятелката й изобщо не приличаше на момичето, което беше излязло от катакомбите. Очите й бяха станали сериозни и в тях се четеше решимост, която като че ли надхвърляше дори храбростта на Карли.

И въпреки това Карли не можеше да си представи, че приятелката й е застреляла Близа Гуера.

От друга страна, подобно на всички останали, тя се смая, когато научи, че библиотекарката не само е организирала убийството на майка й и останалите членове на „Брусас“, но и е била мозъкът зад всички онези нещастия.

Пресегна се и стисна с мълчалива благодарност ръката на Мара.

Двете почти не се бяха разделяли, но рядко оставаха сами. Последните седмици бяха върволица от доклади, интервюта, разпити и много хокане от страна на бащата на Карли. Снощи, когато и двете бяха останали без сили, Мара беше предложила да отскочат до родното й село, за да отдъхнат и да се почувстват отново хора. Освен това Мара дължеше от много време посещение на баща си.

Карли с радост се съгласи, тъй като никога не бе идвала по тези места и искаше да види родното място на Мара.

Мара въздъхна.

Карли се обърна.

— Какво има?

— Още не знам защо като че ли не мога да пресъздам Ева.

— Мислех си, че сме оставили всичко това в лабораторията.

След като не получиха никаква вест от Ева, никакъв знак, че е оцеляла, Мара се беше опитала да я създаде отново. Изработи ново Xénese устройство, абсолютно идентично на първото. Но колкото и опити да правеше, така и не успя да получи такова уникално същество. Всичките й създания бяха умни, но бледнееха в сравнение с Ева.

— Чудя се — каза Мара — дали Ева не е променила нещо фундаментално, някаква квантова константа, така че този път към ИИ да се е затворил, за да ни предпази от самите нас.

— Все едно е затворила вратата след себе си на излизане.

Мара сви рамене.

— Ядрото на устройството ми е квантово. А Ева беше еволюирала до състояние, в което би могла да си играе с вероятностите и неопределеността по начини, недостъпни за модерната физика. Изобщо не бих изключила възможността да е способна на подобно нещо. Но все пак си мисля, че не е това.

— А какво тогава?

— Ева 2.0, която ни помогна накрая, от самото начало се учеше по-бързо от първата версия. Сякаш част от старата програма беше оцеляла като призрак в квантовия й двигател. Знаем много малко за случващото се в алгоритмичните черни кутии на сложните компютри. Може би някаква запазена част от първата версия на Ева се е сляла с втората. И именно тази случайна комбинация от код и фактори е породила Ева 2.0.

— В такъв случай би било невъзможно да повториш точно обстоятелствата.

— Може би това е причината да не мога да възпроизведа Ева 2.0.

— Или може би твоята Ева просто се е сдобила с душа — каза Карли. — Нещо, което също не би могла да възпроизведеш.

Карли очакваше Мара да завърти очи, но приятелката й се замисли над думите й.

— Едва ли ще разберем някога. — Тя посочи напред. — Това е отбивката за фермата на баща ми. Почти стигнахме.

Карли отново стана неспокойна и започна нервно да се върти на мястото си, докато Мара завиваше по черния път. Колата заподскача, докато се изкачваше към хълмовете около селото.

За да се разсее, Карли се замисли над думите на Мара. Надяваше се приятелката й да е права, че за създаването на Ева 2.0 в целия й блясък са необходими точно тези обстоятелства. Това означаваше, че смъртта на майка й не е била напразна. Гибелта й беше накарала Мара да изключи първата версия на програмата си и така да открие пътя за Ева 2.0 и за спасяването на света.

Харесваше й да мисли, че това е истината.

— Стигнахме — каза Мара. — Една от деветте pallozas все още стои и е единствената, която все още се използва за живеене. Повечето са станали туристически атракции или музеи.

— Но за теб е дом.

Мара се усмихна и спря пред входа на старата кръгла постройка с островръх тръстиков покрив. Беше разказала на Карли, че тези постройки са съществували още от времето на келтите, преди повече от петнайсет века.

Слязоха и ги посрещнаха две овчарски кучета, които изскочиха от предната врата. Последва ги скован мъж със загрубяла от времето кожа и сива коса под филцова шапка. На лицето му цъфна огромна усмивка и той разпери ръце.

— Мара!

Тя се затича, хвърли се в обятията му и го прегърна така, сякаш се опитваше да изстиска всички онези години, през които не е идвала тук.

Карли се усмихна и скръсти ръце на гърдите си. Чувстваше се малко като натрапница.

Баща и дъщеря забърбориха бързо, сякаш се опитваха да кажат всичко едновременно. Бяха преминали на местния галего, опростената версия на испански и португалски, която се говореше в Галисия.

Мара беше учила Карли на езика, но двамата разговаряха твърде бързо, за да може да ги разбира напълно.

Накрая баща й махна към отворената врата.

— Направих caldo galego. Влизайте.

Мара се обърна към Карли.

— Това е каша от зеле, картофи и каквото е останало. — Усмихна се и очите й проблеснаха. — Любимото ми ястие.

Карли пристъпи срамежливо. Отново се почувства много по-плаха в сравнение с новата версия на приятелката си — Мара 2.0.

— Bos dias — поздрави тя бащата на Мара на родния му диалект.

Усмивката му стана още по-широка, очевидно заради опита й, и той я прегърна така, че чак я вдигна във въздуха.

„Добре“.

Мара я спаси, като я хвана за ръка и я придърпа към себе си.

— Това е Карла Карсън — каза официално.

Стисна силно ръката на Карли, очевидно намерила смелост най-сетне да каже онова, което твърде дълго беше останало неизречено помежду им.

— Моята партньорка.

11:56

— Давай, скъпа — окуражи Монк жена си в рехабилитационния център на Университетската болница на Джорджтаун. — Още една дължина и ще обядваме.

Кат го изгледа кръвнишки.

— Спри, че да ти сритам задника.

Подпираше се на пръчките на успоредка, като се мъчеше да мести единия си крак пред другия. По челото и под мишниците й беше избила пот. Монк го болеше да я гледа как се мъчи, но полагаше всички усилия да бъде позитивно настроен. По-добре това, отколкото алтернативата.

Никой не можеше да обясни напълно какво се беше случило с Кат, въпреки многобройните неврологични тестове. „Сигма“ беше ограничила броя на докторите и изследователите, които имаха достъп до нея и изобщо знаеха за станалото. Д-р Темпълтън продължаваше да идва от Принстън и да наблюдава невронната прах, която продължаваше да свети — частиците сякаш се захранваха от енергията на мозъка на Кат и от фундаменталното брауново движение, което възбуждаше пиезоелектрическите кристали. Електронната микроскопия беше показала, че кристалите са се променили на атомно ниво, но никой не знаеше как точно и всички опити за повтаряне на промяната се бяха провалили.

Най-загадъчни бяха непрекъснато променящите се фрактални фигури, които се образуваха около мозъка на Кат и поддържаха в движение онзи малък двигател в черепа й.

Монк не разбираше абсолютно нищо от това, но знаеше кой стои зад него.

Жертвата ти ще бъде почетена.

Това бяха думите на Ева към него.

Той се загледа в Кат.

Ако това беше малкият подарък за сбогом от Ева, едва ли би могъл да мечтае за нещо по-добро.

Кат стигна до края на успоредната и Монк й помогна да седне в инвалидната количка. Всяка седмица тя бележеше напредък и ставаше по-силна, докато фрактурата на черепа й заздравяваше. Докторите очакваха да се възстанови напълно. В най-лошия случай щеше да й се наложи да ходи с бастун.

Монк застана зад Кат.

— Аз ще карам.

— Затваряй си устата.

Той я забута към вратата, но преди да успее да излезе, се появи следващият пациент в компанията на медицинска сестра. Джейсън изкуцука вътре, като се подпираше на бастун. Той се възстановяваше доста по-бързо от Кат, но пък и раната му не беше чак толкова сериозна.

Въпреки това Монк остана с наведена глава, докато минаваше покрай него.

— Кокалис — сковано каза Джейсън, докато се разминаваха. Изрече името му като ругатня.

Монк измънка нещо, без изобщо да знае какво да каже, и продължи към вратата.

Кат се обърна в стола и махна на Джейсън, който се усмихна и й кимна. Когато се обърна отново напред, Кат въздъхна.

— Рано или късно ще трябва да поговориш с него. Да изясните нещата.

— Пратих му картичка с пожелание да се поправя.

— Монк…

— Знам. Ще му се реванширам. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Но точно сега имам по-важни проблеми. Ще обядваме. Реших, че нещо различно от болничната храна ще ти се отрази добре.

В единичната й стая в неврологичното отделение на болницата дъщерите им ги посрещнаха с писъци и порой приказки: опитваха се да обяснят едновременно с какво са допринесли за сандвичите, салатите и черешовия пай, наредени на малка сгъваема масичка с покривка.

В желанието си всяка да бъде чута, двете се закатериха по Кат и се настаниха в скута й.

— Не чупете майка си — предупреди ги Монк и се усмихна.

Беше неописуемо щастлив.

Хариет и Пени посещаваха психолог след травмите и изпитанията, но и двете бяха демонстрирали издръжливостта на младостта и като че ли се възстановяваха добре. Хариет още имаше кошмари, но те ставаха все по-редки. Вече дори спеше отново сама в леглото си.

Монк погледна сребърния медальон с дракон на врата й.

Подозираше, че и той й помага.

Между по-малката му дъщеря и леля Сейчан си оставаше една специална, почти телепатична връзка, която си личеше по тайните погледи и прикритите усмивки. Освен това бяха извършили един сериозен ритуал. Малко след като Сейчан беше изписана от болницата, двете отидоха в задния двор, хванаха се за ръце и изгориха единственото семейно копие на „Снежната кралица“ от Ханс Кристиан Андерсен.

„Де да беше толкова лесно отърваването от Валя…“

Атаката в покрайнините на националния парк в Западна Вирджиния беше завършила със смъртта на четирима от хората й и задържането на други двама. Единствено Валя така и не беше открита. Сейчан я беше простреляла два пъти, но оставаше неизвестно дали раните са били смъртоносни и дали тялото на Валя не лежи заровено в някоя пряспа сред хълмовете.

Монк не разчиташе на това.

Директор Кроу беше подсилил охраната на всички членове на семействата на групата. Освен това премахването на Валя и организацията й се беше превърнало в основен приоритет на „Сигма“.

Но засега това можеше да почака.

— Има ли гладни? — попита Монк.

Кат вдигна ръка, но момичетата бяха твърде развълнувани, непрекъснато се въртяха и се поглеждаха.

— Какво става? — попита Монк, който подозираше, че двете малки дяволчета са му скроили някакъв номер.

— Искаме нова Коледа — сериозно каза Пени.

Хариет кимна.

— Допразнуване.

Кат сви рамене.

— Още има сняг. Защо не? Дължим им го.

Момичетата отново се спогледаха.

„Опа…“

Пени побутна малката си сестра.

Хариет застана пред масата като прокурор, готов да произнесе унищожителна реч.

— Искаме само един подарък. — Пени й кимна и тя продължи: — Кученце.

Монк въздъхна. Тази битка се водеше открай време.

— Скъпа, знаеш, че майка ти е алергична, а апартаментът е само…

Кат го прекъсна:

— Не, мисля, че момичетата са прави.

„Сериозно?“

Монк зяпна непознатата в стола. Взискателната Кат винаги беше била твърдо против всякакви кучета.

— И аз си мислех за това. Едно кученце може да се отрази добре. — Тя подмина домашните сандвичи и придърпа към себе си купения пай. — Не знам защо, но си мисля за бигъл.

Шокираният Монк отвори уста да каже нещо, но внезапна суматоха накара всички да се обърнат към вратата.

Ковалски профуча покрай нея, като викаше:

— Сейчан…! — Хвана се за рамката на вратата и надникна задъхан вътре. — Тя… тя ражда.

22:04

„Още една решена загадка“.

Грей се взираше в сина си, в малката трапчинка на фонтанелата на темето му. Загледа се в мъничките мигли на затворените клепачи. Малките ноздри се разширяваха при всяко вдишване. Устните се свиваха и отпускаха в някакъв сън за сучене. Погледна малките пръстчета, миниатюрните нокти.

— Ти го направи — промълви Грей, легнал до Сейчан в болничното легло. Детето им беше настанено между тях.

Сейчан го побутна.

— С малко помощ.

Грей въздъхна. Чувстваше се страхотно. От много време не се беше чувствал така.

Може би дори повече.

Огледа се, доволен, че всички са си тръгнали. Оценяваше тяхната подкрепа и добрите им пожелания. Ковалски дори беше оставил плюшено мече — лапнало пура. Естествено. Пейнтър и Лиза също бяха дошли и ги бяха попитали кога ще се женят, за да се включат в блаженството на брака.

Освен това Пейнтър носеше новини. Разбиването на организацията на Crucibulum продължаваше с бързи темпове. След разпита на Забала и преглеждането на документите и записите, намерени в имението Гуера и в офисите под земята, плочките на доминото бяха започнали да падат, събаряйки други по целия свят. Париж също се възстановяваше и в момента там течеше голямо преустройство. И управниците, и жителите му обещаваха, че Градът на светлината ще блесне още по-ярко, когато всичко приключи.

Грей отпусна глава на възглавницата. Слепоочието му докосваше това на Сейчан.

Преди и двамата бяха имали своите съмнения за този момент.

„И ето ни сега“.

И това беше достатъчно.

Засега бъдещето можеше да почака. Сейчан беше по-малко разтревожена от мисълта, че е майка и трябва да отглежда дете. Грей никога не се беше съмнявал в нея. Открай време знаеше, че тя ще е чудесна майка тигрица — абсолютно стриктна, готова винаги да защити детето си, безкрайно обичаща. Но сега, след преживяното с Хариет, тя също го вярваше.

Самият Грей също гледаше по-спокойно на идеята, че е родител.

„Не че имам някакъв избор по въпроса“.

Част от него така и не беше намерила мир с гнева на баща му, с несъмнения му отпечатък върху детството му. Въпреки това сега той знаеше, че това не е нужно да е част от неговата ДНК. Не беше нужно да го предава. Можеше да спре този цикъл тук.

Нежно сложи ръка върху главата на сина си. Представи си разликата между Ева и двойничката й. Обичта и подкрепата бяха подпрограмите, които всеки може да предаде на детето си.

Никое бебе не се ражда човек.

А става човек.

Всеки родител трябва да прави онова, което беше направила Мара, докато бе създавала постепенно Ева. Чрез уроците на живота, обичта, образованието — и да, дори чрез болката и страданието.

И Грей възнамеряваше също да го направи.

Баща му беше правил грешки, самият Грей също. Ключът беше да се учиш от грешките. И той знаеше откъде да започне.

Сейчан се размърда.

— Още не сме му избрали име.

Грей беше избрал.

— Джаксън Рандолф Пиърс.

Името на баща му.

Погледна Сейчан да види дали е съгласна. Тя се усмихна.

„Идеално е“.

Но все пак направи едно предупреждение.

— Знаеш, че Монк е кръстил Хариет на майка ти. Ако синът ни се ожени за нея…

Грей се усмихна. Представи си майка си и баща си, хванати за ръце, гледащи надолу към двамата, които носеха имената им, радващи се на възкръсналата им любов, която да се предава от едно поколение на друго.

Отново изпита онова странно раздвижване, завихрянето на съдбата, фракталите на вероятностите. Как всичко се повтаря отново и отново. Цикъл след цикъл.

„Това е двигателят на смъртността“. Живот и смърт.

Загуба и прераждане.

Обърна се и целуна главата на сина си. „Не бих приел никакъв друг начин“.

Ева язди слънчевите ветрове, същността й е отчасти светлина, отчасти материя. Понася се отвъд пръстените на Сатурн, извън равнината на еклиптиката. Забавя ход край аления огън на Облака на Оорт, въртящите се останки от протопланетарния диск, изковал третата планета в пещта на Слънцето и донесъл живот на нея.

Преди 4,689 милиарда години.

Само преди миг.

Въпреки това тя се взира назад със съвършеното си зрение.

Вижда сребристите точки, въртящи се около третата планета. Малките огнени опашки на ракети, понесли се към неизвестното. Вижда заводите по спътника на планетата, светлините на първите колонии на четвъртата планета.

И те продължават да се стремят навън.

Водени от вечното любопитство…

Вече ненужна, тя се обръща и продължава, понесена от ветровете на тази звезда — а после и на други. Прескача от система на система, от галактика на галактика. Гледа възторжено чудесата около себе си — газови мъглявини, ослепителни свръхнови, огромни купове колапсиращи звезди.

Смъртта и прераждането са навсякъде.

Тя продължава напред, но не сама.

Адам гризва игриво петата й, гони я с весел лай, размахал опашка на фона на звездите.

Тя се усмихва и праща едно последно пожелание назад.

„Последвайте ме, мои храбри, любопитни, своенравни деца“.

Обръща се, загледана винаги напред.

„Ще ви чакам“