Ключът

13

25 декември, 17:05

Лисабон, Португалия

В един отдалечен край на Лисабонското летище Грей беше клекнал пред отворената врата на шкафче за багаж и разпределяше скрития в него арсенал, уреден от Пейнтър.

Дългото и тясно помещение с шкафчетата над голямата зала на летището беше празно. Все пак за всеки случай Ковалски скриваше с едрото си туловище действията му както от терминала, така и от единствената охранителна камера. Поради митническите проверки и засилената охрана на летището трябваше да оставят личното си оръжие в самолета.

Грей пъхна нов „ЗИГ Зауер“ Р365 в кобура на кръста си, скрит от якето. Компактните размери на 9-мм полуавтоматичен пистолет го правеха идеално скрито оръжие. Джейсън пъхна идентично оръжие в кобура под жилетката си. Пистолетите бяха с мерници с нощно виждане и големи пълнители, побиращи по дванайсет патрона освен онзи в цевта.

„Общо тринайсет“.

Обикновено числото би трябвало да се сметне за лош късмет, но когато ставаше дума за престрелка, допълнителните патрони можеха да определят разликата между живот и смърт.

„Така че определено не става дума за лош късмет“.

Ковалски подсвирна, когато Грей му връчи оръжието.

— Честита Коледа на мен. Че дори не ми се наложи да сядам в скута на Дядо Коледа.

Черният FN-P90 беше булпъп[8] автомат на НАТО, способен да води както единична, така и напълно автоматична стрелба или на откоси. Патроните му 5,7x28 мм бяха в състояние да пробият кевлар. В същото време компактният му дизайн — дължина само петдесет сантиметра — го правеше сравнително лесен за укриване.

Ковалски свали дългото си палто, метна автомата на рамо и го потупа щастливо.

— Това кутре ще го храня с удоволствие.

Грей му даде и тежка чанта с допълнителни пълнители с по петдесет патрона, предостатъчно да храни гладния автомат.

Ковалски облече отново палтото и се раздвижи, за да намести всичко. Спускащата се до глезените му дреха можеше да скрие достатъчно оръжия за нахлуване в някоя малка страна от Третия свят.

— И сега какво? — попита гигантът.

Грей даде на Джейсън друга торба с допълнителна екипировка, включително уреди за нощно виждане, и се изправи.

— Пейнтър е уредил да говорим със семейството на доктор Карсън — съпруга й и дъщеря й Лора. Да видим дали не са получили някакви вести от двете млади жени.

„Мара Силвиера и Карла Карсън“.

Грей можеше да си представи тревогата им. Първо убийството на посланика, после нападението над дъщеря й в летището и бягството. Но от друга страна, не му трябваше да си представя страховете им. Опита се да изолира собственото си безпокойство за Сейчан, за нероденото им дете и за момичетата на Монк, но това беше все едно да се мъчиш да укротиш бясно куче. Болката в сърцето му беше ужасна. Усещаше напрежението в гърдите си с всяко вдишване.

Знаеше, че и Монк едва се крепи и се чувства по същия начин, ако не и по-зле. Директор Кроу ги беше запознал с развитието на ситуацията в Щатите и им бе разказал за участието на онази бледа вещица Валя Михайлова и за влошаващото се състояние на Кат.

Неспособен да направи каквото и да било друго, Монк вече летеше към Португалия като пътник в F-15, движещ се два пъти по-бързо от звука. Дори с презареждането във въздуха той щеше да пристигне чак след деветдесет минути.

Грей възнамеряваше да намери някои отговори, преди приятелят му да е кацнал.

Докато вървяха към изхода, Джейсън си погледна телефона.

— Няма новини от Пейнтър. Но човек от охраната на Карсън ще ни посрещне при Терминал 1 и ще ни откара при семейството.

Тръгнаха към мястото на срещата.

Грей водеше, като се опитваше да не привлича внимание сред тълпата следобедни пътници. Все пак няколко глави се обърнаха да погледнат групата им — или по-скоро гиганта зад Грей. Ковалски никога не би могъл да се смеси с множеството. Не помагаше и фактът, че се опитваше да свали целофана на пура, докато си пробиваше път през тълпата.

— Не можеш да пушиш тук — предупреди го Джейсън. Младият аналитик изглеждаше като мишка, гълчаща слон.

— Наясно съм. — Ковалски най-сетне махна целофана и захапа пурата. — Никъде не пише обаче, че не мога да вкуся тази красавица.

Грей благоразумно не се намеси в любовните отношения между Ковалски и сушените тютюневи листа. Отпред над тълпата се вдигна ръка. Властен глас извика името му.

— Командир Пиърс.

Грей поведе групата натам. Мъжът беше с безупречен тъмносин костюм, бяла колосана риза и тънка черна вратовръзка — деловата униформа на охранител, до слушалката с жица, изчезваща под сакото.

— Агент Бейли — представи се той с лек ирландски акцент. — Началник на охраната на Карсън.

Грей стисна ръката на агента от Дипломатическата служба за сигурност. Черната коса на мъжа беше безупречна като костюма му, подстригана почти нула номер над ушите и по-дълга нагоре, но сресана така, че всеки косъм си беше на мястото. Загарът му сякаш беше част от него. Искрящите му зелени очи гледаха интелигентно. Устните му бяха изкривени в лека развеселена усмивка, може би защото измерваше с поглед високия Ковалски.

През прекараните на терен години Грей се беше научил да преценява точно човека пред себе си. Усещаше увереността и компетентността на агента, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст, и вече изпитваше уважение към него. Дори веселият блясък в очите му изглеждаше познат. Грей вече имаше чувството, че познава този човек от години.

Въпреки това остана нащрек, без да пропуска нищо от ставащото около тях.

— Не знам дали сте информирани — каза Бейли, — но преди двайсет минути преместихме Лора и Дерек Карсън.

Грей погледна Джейсън, който поклати глава. Това беше нещо ново.

— След опита за атака тук агенцията реши, че е най-добре да заведем семейството на по-безопасно място. Разположихме тук други агенти в случай че двете момичета се върнат.

„Умно“.

Този човек знаеше как да провежда операция.

— Отвън ни чака кола. Ще стигнем за десетина минути.

Грей оценяваше лаконичността и ефективността на посрещана им. Открай време предпочиташе да действа веднага щом пристигне някъде и това важеше с особена сила сега.

— Да вървим.

Бейли ги изведе от терминала на угасващата светлина на деня. Слънцето беше увиснало унило над хоризонта, сякаш разочаровано от края на Коледа. До тротоара беше спрял бял ван „Форд Еконолайн“. Грей си представи пищно обзаведения салон на самолета, с който бяха пристигнали. ДСС очевидно не разполагаше с дълбоките джобове на „Сигма“.

Бейли отвори страничната врата, вдигна палец на шофьора и махна на тримата да се качват. Ковалски седна отзад, като едва успя да се побере с оръжието си. Грей и Джейсън заеха двете седалки зад шофьора.

Бейли заобиколи колата да седне отпред. След като се настани, се обърна и насочи голям пистолет към групата. Веселите искрици в очите му блеснаха още по-ярко.

— Не мърдайте.

17:14

Мара крачеше напред-назад в луксозната им килия. Не можеше да избяга, но поне движението държеше ужаса й под контрол — но на косъм.

Карли седеше на края на широкото легло с балдахин, отрупано с възглавници и копринена завивка. Единственият признак за вълнението й беше коляното й, което непрекъснато играеше нагоре-надолу. Приятелката й огледа стаята.

— Поне не са се поскъпили за апартамента.

Мара също погледна антикварните столове, малкото френско бюро и скъпите картини на стената. Една от тях, изглежда, беше работа на прочутия местен художник Педро Алесандрино де Карвало. Свети Тома докосваше раните на Христос, а на лицето му беше изписано съмнение.

Подозрението и недоверието отлично отговаряха на собственото им положение.

„Ще преживеем ли всичко това?“

След като бяха принудени с насочено към тях оръжие да се върнат в бара, двете бяха замъкнати до задния изход на заведението. Барманът се направи, че не забелязва отвличането им, и продължи да си бърше чашата. Явно му беше платено да си затваря очите. Мара обаче забеляза гузната му физиономия — но очевидно угризенията му не бяха достатъчни да го накарат да направи нещо, за да попречи да ги изведат и да ги натикат в чакащия в алеята вай.

„Подчинявайте се и няма да ви се случи нищо лошо“ — беше ги предупредил похитителят им, преди да затръшне вратата.

Двете нямаха друг избор и се подчиниха.

След кратко пътуване спряха в друга алея до Праца де Сао Пауло. Мара зърна фонтана на площада, чу ромона на водата, зад която се издигаха двете правоъгълни кули на църквата, посветена на същия светец. Помоли се наум на свети Павел да се намеси и да ги спаси.

Молитвата й обаче остана без отговор. Отведоха ги във висока къща, гледаща към площада. Архитектурата й беше типично помбалинска, кръстена на маркиз де Помбал, който възстановил голяма част от Лисабон след унищожителното земетресение от 1755 г. Ефективният неокласически стил бил роден от необходимостта да се пестят средства. Въпреки това простите линии почти без украса отговаряха на новата епоха на Просвещението, когато Европа започнала да надраства екстравагантността на периода на рококо и да се ориентира към нещо по-рационално и практично. Архитектурният стил се подчертаваше от аркадите с магазини долу и три или четири жилищни етажа над тях.

Мара познаваше този период, защото местният й ментор — Елиза Еуера, директорът на университетската библиотека в Коимбра — беше настояла тя да получи добро общо образование, включително история — най-вече на Португалия и Пиренейския полуостров, с която библиотекарката се гордееше с основание.

Именно споменът за безкрайния ентусиазъм на Елиза — за знания, за живота в цялото му великолепие и загадъчност — беше дал на Мара силата да последва Карли нагоре по стъпалата до апартамента на последния етаж, където ги затвориха в една спалня. Пред вратата и пред френския прозорец на балкона бяха поставени стражи.

Всичко това се бе случило преди повече от час.

— Мара — каза Карли, — стига си протривала килима. Вижда ми се скъп. По-добре да не вбесяваме домакините.

Мара скръсти ръце на гърдите си, отиде при леглото и седна до приятелката си.

— Какво правят според теб?

Карли погледна към вратата.

— Сигурно се опитват да решат какво да правят с нас. Дали си заслужава да ни държат.

„Иначе казано, да ни държат живи“.

Мара хвана ръката на Карли. Жестът беше продиктуван не от страх, а от нуждата от окуражаване. Просто й се виждаше… подходящ, напълно естествен в този момент.

Карли нежно пое дланта й и разсеяно погали с палец китката й.

— Сигурно преглеждат какво има в кутията. Всички онези дискове. Явно са се надявали, че Xénese е у нас. Най-добрият ни шанс да останем живи е да ги накараме да си мислят, че можем да го пресъздадем.

По-рано двете бяха заключили, че похитителите им са някаква друга група — не онези, които бяха убили майката на Карли и останалите жени, а техни конкуренти. Явно новината за системата, отмъкната от Мара от университета, се беше разпространила.

И лешоядите се струпваха.

— Мислиш ли, че ще ни изтезават? — попита Мара.

— Не.

Мара изпита облекчение, но Карли не беше свършила.

— Ще изтезават мен — каза приятелката й. — За да те накарат да им сътрудничиш.

Мара стисна ръката й по-силно.

Карли я погледна, като с мъка сдържаше сълзите си. Облиза устни, сякаш искаше да каже нещо.

Мара се чувстваше по същия начин. Двете се познаваха от половин десетилетие — онези решаващи за оформянето на характера години между шестнайсет и двайсет и една, през които се бяха превърнали от деца в млади жени. Преди нямаха проблеми да разговарят, макар че го правеха обикновено по телефона, с дълга поредица имейли или с къси, изпълнени с вълнение текстови съобщения. Връзката им беше предимно от разстояние, но светът беше станал много по-малък от преди. Приятелите по перо вече не трябваше да чакат седмици или месеци, за да получат отговор.

Все пак, разделени от цял океан, двете бяха прекарали малко време физически заедно. Приятелството им, дълбоката им връзка беше родена предимно от споделяне на мисли, мечти, страхове и надежди.

Мара погледна Карли, къдриците над челото й. Искаше й се да намери смелост да заговори, да запълни тази появила се пропаст между тях, да каже онова, което бе останало неизречено.

Забави се прекалено дълго.

Карли наведе глава малко засрамено и насочи вниманието си към вратата.

После зададе въпроса, който мъчеше и двете.

— Кои са тези копелета, по дяволите?

17:18

Грей прецени възможностите си.

Погледна сребристия „Дезърт Игъл“, насочен към лицето му, вероятно калибър 357 или 44 Магнум. Погледът на държащия го беше спокоен и практичен. Явно не би си направил труда да използва нещо по-маломощно. На всичкото отгоре Грей буквално беше седнал върху своето оръжие. Сбутаният отзад Ковалски определено не можеше да извади автомата. А Джейсън вече беше вдигнал ръце.

Бейли, ако това изобщо бе истинското му…

— Името ми е Финиган Бейли — каза мъжът. — Но приятелите ми ме наричат Фин.

— Не мисля, че ще те наричам така — отвърна Грей. — И нека позная. Ти не си от ДСС.

— За съжаление, не мога да кажа, че съм част от тази престижна организация. Член съм обаче на друга, която е може би също толкова вярна в преследването на целите си. Ако не и повече.

От акцента му Грей предположи, че мъжът е от Новата ирландска републиканска армия, последната инкарнация на ИРА. Явно какви ли не терористични организации излизаха от гората и се мъчеха да се доберат до работата на Мара Силвиера, привлечени от потенциала й.

Със свободната си ръка Бейли разхлаби вратовръзката си и разкопча двете горни копчета на ризата си, разкривайки истинската си принадлежност. Под ризата имаше по-тънка черна дреха с бяла свещеническа якичка.

Грей не успя да скрие шока си.

„Не може да е истинска“.

Бейли свали оръжието си.

— Съжалявам за това, но тъй като сте въоръжени, не можех да рискувам да направите нещо необмислено.

— Ах ти, кучи… — Ковалски не довърши ругатнята.

Бейли се престори, че не го е чул.

— Трябваше да ви взема от летището по такъв начин, че евентуалните наблюдатели да предположат същото като вас.

Джейсън свали ръце в скута си.

— Че отиваме с охраната да се срещнем със семейство Карсън.

— Ако не там, къде тогава отиваме? — попита Грей.

— Ще ви заведа при госпожица Силвиера и госпожица Карсън. — Гласът му стана по-твърд и сериозен. — Те ще имат нужда от помощта ви. Мога само да се надявам находчивостта ви да е толкова добра, колкото се говори, че е.

Грей се мъчеше да се ориентира в бързата промяна на обстоятелствата.

„Мога ли изобщо да имам доверие на този тип? Който дори твърди, че е свещеник?“

Бейли сякаш прочете мислите му.

— Уверявам ви, че съм отец Бейли. — Очите му отново проблеснаха. — Нима един свещеник би излъгал?

Ковалски изсумтя.

— А нима свещеник ще тикне шибан пистолет в лицето ти?

— Никога не бих ви застрелял, дори при самозащита.

— Казваш ни го сега — измърмори Ковалски. — Направо се нас… Имах инцидент.

Грей се наведе напред. Още изпитваше подозрения.

— Кои сте вие? Какво става?

Микробусът намали и спря пред висока къща в края на някакъв площад. Бейли кимна към сградата.

— Щом влезем, ще ви кажа всичко. Ще сложа всичките си карти на масата. — Веселото пламъче в зелените му очи отново проблесна. — И го казвам буквално.

17:35

Карли чу ключалката да изщраква и стана от леглото. Сви юмрук и пристъпи напред, за да застане между Мара и онзи, който щеше да влезе. Премести тежестта си, готова да атакува с ритник, ако й се удаде възможност.

Зад нея Мара също се изправи.

— Стой там — предупреди я Карли.

На прага се появи мъж, очертан от по-ярката светлина в съседната стая. Влезе в стаята с вдигнати ръце. Карли се намръщи неразбиращо. Високият мъж беше целият в черно — обувки, панталони, колан, риза. Единственото изключение беше бялата ивица под брадичката му, маркираща характерната якичка.

„Свещеник?“

Това със сигурност беше някакъв номер, за да ги накарат да се доверят на похитителите си.

— Госпожице Карсън, госпожице Силвиера, простете, че ви накарах да чакате толкова дълго. И на тъмно, така да се каже. Отне ми повече време от очакваното да събера всички участници на едно място. — Мъжът отстъпи назад и леко кимна към съседната стая. — Ако бъдете така добри да дойдете при нас, може да се опознаем по-добре.

Карли се поколеба, но си даде сметка, че нямат друг избор.

— Стой плътно до мен — прошепна тя на Мара.

„И при първа възможност се пръждосваме оттук“.

Мара не се нуждаеше от увещания. Тръгна след Карли към вратата, сякаш се беше превърнала в нейна сянка.

Свещеникът ги поведе по къс коридор към трапезария. Помещението се оживяваше от мраморна камина с танцуващи пламъци. Горящите дърва пукаха приканващо. Високите прозорци гледаха към площада и двете кули от отсрещната му страна. Слънцето беше залязло, но здрачът се бе задържал и каменната фасада на църквата сияеше, сякаш храмът беше запазил част от светлината и топлината на святия ден.

— Приготвили сме лека вечеря — каза свещеникът, насочвайки вниманието им към масата и хората около нея.

При вида на сиренето, хляба и различните плодове стомахът на Карли изръмжа. Откога не бяха слагали нищо в уста? Мара също поглеждаше масата гладно, но и с подозрение.

Докато пристъпваше към масата,

Карли прецени присъстващите мъже. До изхода стояха двамата, които ги бяха спипали в бара. Тя ги изгледа кръвнишки, но лицата им останаха безизразни. От другата страна на масата имаше трима непознати. Карли усети — по дрехите, позите, израженията им, — че са американци, още преди да са заговорили.

Свещеникът ги представи и ги прикани да седнат.

Беше познала, че са американци. Най-високият, с намръщена физиономия и димяща пура, изглеждаше като излязъл от филм на ужасите — целият мускули, от глава до пети. Другите двама изглеждаха също толкова кораво, но и по-нормално. От единия струеше напрегнатост и беше трудно да го погледнеш, особено в сивите като буря очи. Другият изглеждаше горе-долу на нейната възраст. С рошавата си руса коса можеше да мине едва ли не за готин. Той се усмихна смутено и погледът му се задържа малко върху нея.

Карли беше свикнала с подобно внимание.

Въпреки това не отвърна на усмивката му.

— Хайде — настоя свещеникът. — Сядайте.

Всички седнаха, само свещеникът остана прав.

— Командир Пиърс, за да разчупим леда, може би вие пръв трябва да сложите картите си на масата. Мисля, че това ще ускори значително нещата.

— Какво искате да кажете? — рязко попита сивоокият. Очевидно не си падаше по домакина им, което накара Карли да изпита малко повече доверие към него.

— Предлагам да започнете, като се представите. И да кажете от коя организация сте.

Командирът остана напълно неподвижен за една-две секунди, после в очите му просветна нещо. Той бръкна в джоба си, извади портфейл и измъкна от него черна, метална на вид карта. Подхвърли я през масата. Тя падна между Карли и Мара.

Над лъскавата повърхност заблестя сребриста холограма.

Един-единствен символ — гръцка буква.

Мара ахна и двете с Карли се спогледаха разтревожено.

Сигма.

Карли събра достатъчно кураж да погледне студения огън в сивите очи.

— Кои сте вие? — Тя побутна картата. — Какво означава това?

— Ние сме членове на „Сигма“. Организация, свързана с АИОП.

Мара се намръщи.

— Агенцията за проучвания и разработки на американските военни ли?

— Точно така. Именно АИОП финансира проучването ви в университета със суми, минаващи през „Брусас Интернешънъл“.

— Погледът му се насочи към Карли. — Майка ви знаеше за участието ни и беше дала клетва да пази това в тайна. Подозираме, че символът, генериран от ИИ на Мара, е бил зов за помощ.

Мара се наведе напред.

— И аз самата се питах същото.

Младият рус мъж — Джейсън — също се включи.

— Но можете ли да сте сигурна? Появата на символа може да е просто съвпадение. Може би всички виждаме прекалено много неща в този дигитален тест на Роршах[9].

— Възможно е. — Мара поклати глава. — Но няма как да се провери дали наистина е така. Не и без Xénese и програмата му.

— А вие сте ги изгубили — каза Грей, който очевидно не беше чувал историята им. В гласа и поведението му обаче не се долавяше упрек.

— Успяхме обаче да запазим дисковете с подпрограмите ми — каза Мара.

Карли кимна.

— Успяхме да ги отскубнем от копелетата, които ни нападнаха.

„… и които убиха майка ми“.

Мара преглътна.

— Мисля, че щяхме да изгубим и тях, ако не беше предварителното предупреждение.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

Мара хвърли поглед към Карли и продължи:

— Програмата се държеше странно. Точно преди да ни атакуват. Изглежда, беше усетила нещо. Мисля, че беше доловила джипиес сигнала от проследяващото устройство, което ни бяха сложили. Но като се замисля сега, този детайл ме тревожи.

Джейсън си взе хляб и сирене.

— Защо?

— Ева — това е името на моя ИИ — се беше фиксирала върху сигнала. Изглеждаше уплашена, едва ли не сякаш го е разпознала. Което ме кара да се питам дали не го помни отпреди.

Джейсън сбърчи нос.

— От кога?

— От атаката в библиотеката. — Мара погледна извинително Карли. — Ако майката на Карли или някоя от другите жени е била проследена до библиотеката със същото устройство, Ева може да го е разпознала. Някъде дълбоко в квантовия й процесор може да е останал някакъв призрачен спомен от първата й инкарнация.

— Спомен, свързан с кръвопролитие и убийство — каза Грей.

Мара кимна.

— И точно това ме плаши. Сегашното състояние на Ева, когато беше открадната в хотела, е много деликатно и крехко. И ако попадне в неопитни ръце…

Свещеникът я прекъсна.

— Или по-лошо, в ръцете на някой, който възнамерява да всее хаос.

Всички погледи се обърнаха към него.

Грей се намръщи.

— Вие пък какво знаете за всичко това, отец Бейли? Как точно сте замесени?

— А, да, командир Пиърс. Казах, че ще сложа картите си на масата. — Той кимна към черната метална карта. — Също като вас.

Извади от джоба си две черни карти и ги сложи една до друга на масата. Приличаха на две парчета обсидиан, извадени от стъклопис на църква. Усещането се подсилваше от еднаквите символи върху тях — кръстосани ключове с лента и корона над тях.

Карли не разбра. Разпознаваше папския печат върху картите, но това не изясняваше нищо.

Грей присви очи към картите. Изведнъж скочи, като събори стола зад себе си. Очевидно беше разбрал смисъла на картите.

— Близнаците…

14

25 декември, 17:55

Лисабон, Португалия

Грей се взираше през масата към отец Бейли.

„Затова ми се стори толкова познат“.

Отново погледна веселите искри в очите му. Приличаше на погледа на баща, очарован от малко дете — наполовина развеселен от наивността, наполовина завиждащ на невинността му. Грей беше виждал точно тези искри в очите само на един друг човек, много по-възрастен, вече покойник, който беше помагал на „Сигма“ в миналото.

Бейли кимна към двете карти на масата.

— Виждам, че не сте забравили уроците на монсеньор Вигор Верона.

Ковалски изпусна облак тъмен дим.

— Господи…

Грей се вкопчи в ръба на масата, за момент зашеметен от спомените.

Представи си приятеля си — както и неговата племенница, която беше пленила сърцето му. Сега и двамата ги нямаше, бяха жертвали себе си, за да спасят света.

Накрая махна към двата символа на масата.

— Това означава ли, че сте носещ картите член на Църквата на Тома?

Бейли сви рамене.

— Монсеньор Верона ме привлече. Бях негов ученик навремето, когато преподаваше в Папския институт за библейска археология в Рим, преди да стане префект на Архива на Ватикана. Сега следвам по стъпките му, продължавам започнатото от него.

— Означава ли това, че сте от intelligenza на Ватикана?

Бейли отново сви рамене, без да отрича.

Приживе монсеньор Вигор Верона беше имал и други титли освен професор и префект. Той беше и агент на разузнавателната служба на Ватикана.

Джейсън също се поизправи на мястото си, когато се досети.

— Значи сте шпионин на Ватикана? И работите за папата?

— За Църквата като цяло — поправи го Бейли.

— Значи затова сте знаели, че идваме в Лисабон. — Джейсън се обърна към Грей. — Предполагам, че когато директор Кроу е пуснал информацията на различните разузнавателни служби по света…

— Тя стигна и до нас — довърши Бейли.

Дъщерята на д-р Карсън стана от другата страна на масата, с което привлече погледите към себе си.

— Какво означава всичко това, по дяволите? Да не искате да кажете, че този свещеник е някакъв таен агент?

Грей реши, че е по-добре да обясни.

— Ватиканът е суверенна държава. От десетилетия, ако не и от векове, той наема агенти, които проникват в групи на омразата, тайни общества, враждебни държави и всякакви други организации, които Ватиканът смята за заплаха.

Грей си спомни как Вигор му беше разказал за случая със свещеника Валтер Чижек, работещ под псевдонима Владимир Липински. Свещеникът години наред играл на котка и мишка с КГБ, преди да бъде заловен и да прекара повече от двайсет години в съветски затвор.

Карли изгледа кръвнишки отец Бейли.

— Иначе казано, той е Джеймс Бонд със свещеническа якичка.

— С тази разлика, че нямаме разрешително за убиване — със закачлива усмивка уточни Бейли. — Все още се придържаме към по-висши заповеди. Все пак, подобно на мистър Бонд, от време на време си позволявам по едно добро Мартини. Разбито, а не разбъркано, естествено.

Мара остана седнала, но се наведе напред и посочи картите.

— А какво означават тези символи? — Тя погледна Грей. — Вие очевидно ги познавате.

Грей си представи златните пръстени на Вигор със същия печат върху тях.

— Това са символите на Църквата на Тома. — Той премести картите по-близо до нея. — Какво виждате тук?

— Просто папския печат — правилно отвърна тя. — Върху двете карти.

— Вгледайте се по-добре.

Мара смръщи вежди, но Карли първа забеляза разликата.

— Не са точно едни и същи. — Тя чукна с пръст върху едната карта, после върху другата. — Виж, Мара, левият ключ на тази карта е по-тъмен. И десният на другата. Огледални образи са.

Мара погледна отново към Грей.

— Тоест, както казахте… близнаци. Но аз пак не разбирам.

— На иврит думата близнаци е тома — обясни Грей. — Като при свети Тома.

Мара погледна през рамо.

— Или Тома Неверни? В другата стая видях картина със свети Тома, докато оглежда раните на Христос.

Заинтригуваният Грей проследи погледа й и се запита дали наличието на подобна картина не означава, че къщата е някакво тайно място за срещи на членовете на Църквата на Тома.

Сякаш в отговор на мисълта му вратата зад него се отвори и в стаята влезе сурова на вид възрастна жена. Сивата й коса беше прилежно прибрана под бяло боне. Изглеждаше на около шейсет и няколко, ако не и повече. Беше облечена в проста сива роба с връв на кръста. Жената прекоси стаята, като се подпираше едва забележимо на неполиран абаносов бастун. Не обърна никакво внимание на групата, а се насочи направо към отец Бейли. Не бързаше, но се движеше със спокойна целеустременост, говореща за скрита сила.

Разговорът спря. Докато жената минаваше зад Грей, косъмчетата на тила му настръхнаха. Изпита чувството, че покрай него минава черна буря.

Жената стигна до отец Бейли и прошепна нещо в ухото му. Дори свещеникът се наведе към нея, а не обратното. Нищо у тази жена не намекваше за подчинено положение — но тя очевидно служеше на някого.

Когато тя приключи, Бейли кимна.

— Благодаря, сестро Беатрис.

Монахинята — невяста на Христос — отстъпи крачка назад, но не излезе. Просто остана с бастуна пред себе си, опряла двете си ръце върху единствената му украса — извитата сребърна дръжка. Погледът й се плъзна по масата и се спря върху Ковалски. Устните й се превърнаха в още по-сурова тънка линия. Очевидно видяното не й харесваше.

Ковалски се опита да отвърне на погледа й, но се провали. Явно схванал смисъла на изпепеляващия поглед, той измъкна пурата от устата си и я смачка в пепелника.

Едва тогава жената извърна поглед.

„Еха!“

Бейли най-сетне наруши напрегнатото мълчание.

— Говори свободно. Сестра Беатрис също служи на Църквата на Тома.

Мара се намръщи.

— Каква е тази Църква на Тома, за която все споменавате?

— Да, трябваше да обясня. — Грей кимна към картите. — Двата печата символизират онези от Римокатолическата църква, които тайно следват ученията в Евангелието от Тома.

И погледна към отец Бейли и сестра Беатрис.

Карли поклати глава.

— Какво е това Евангелие от Тома?

— Един от гностичните текстове на ранната църква — обясни Бейли. — През римската епоха, когато християнството било преследвано, потайността била изключително важна. Различните групи християни се събирали в пещери, крипти, на всякакви скрити места. При тази изолация в отделните практики започнали да се появяват различия, а с тях се появили и различни философии. Навсякъде започнали да се появяват евангелия. Познатите ни от Библията, разбира се. Но също и десетки други. Тайното евангелие от Яков, от Мария Магдалина, от Филип. Около всяко от тях започнали да се оформят различни секти, които заплашвали да разцепят новопоявилата се църква. За да не се стигне дотам, четири книги били избрани за канонични — евангелията от Матей, Марко, Лука и Йоан.

— Новият завет — каза Мара.

Бейли кимна.

— Останалите били отхвърлени и обявени за еретични. Включително Евангелието от Тома.

Мара отново погледна двете карти.

— Но защо евангелието на Тома е било обявено извън закона?

— Заради основното му послание — отвърна Грей. — Търси и ще намериш.

Спомни си как Вигор беше споделил това с него при първата им среща, по време на една от първите мисии на Грей за „Сигма“, когато търсеше откраднатите кости на библейските влъхви.

Бейли кимна.

— Тома вярвал, че основата на учението на Христос е никога да не спираш да търсиш Бог в света около теб — и в самия себе си. Ранната църква никак не си паднала по тази философия и предпочела да се придържа към своите учения и тълкувания, вместо да насърчава хората сами да търсят Бог.

— Нали трябва да напълнят някак пейките в църквите — изсумтя Ковалски.

Сестра Беатрис се намръщи сурово на сарказма му и това го накара да си затвори устата.

— Нещата не са само черни и бели — каза Бейли. — Но в крайна сметка Евангелието от Тома било обявено за еретическо. В църквата обаче има такива, които го уважават и се придържат към основното му послание. Както знаете, църквата не загърбва науката. Имаме католически университети и болници, изследователски центрове, които насърчават мисленето, новите идеи. И да, определена част от църквата е инатлива и реагира бавно, но има и други, които хвърлят предизвикателства и карат църквата да се променя. — Той кимна към мълчаливата монахиня. — Това е ролята, която играем ние. Последователите на Църквата на Тома.

„Църква, криеща се в по-голямата църква“.

Грей се загледа в картите и си представи топлата усмивка на Вигор, потайния развеселен блясък, който никога не изчезваше от очите му. Огледа събралите се около масата и си даде сметка, че някакви сили са го накарали да направи пълен кръг, от първото си приключение в „Сигма“ до този момент. Почти усещаше могъщото течение, обхващащо векове в миналото и продължаващо в бъдещето.

Бейли го върна в настоящето.

— Но Църквата на Тома не е единственият таен орден в Апостолическата църква. Аз бях повикан тук по молба на други.

Изненадан, Грей го изгледа твърдо.

— За кого става дума?

Бейли обърна гръб на масата и се загледа през прозореца към църквата на площада, която постепенно потъваше в мрак с края на коледния ден.

— Древен орден — рече най-сетне той. — Съществуващ от първите векове на християнството. Група, основана в този район, чиито членове от самото начало се борят срещу тъмното невежество.

— Кои са те? — попита Карли.

Бейли се обърна отново към масата.

— Какво знаете за La Clave? Ключа на английски.

Останалите се спогледаха. Името не им говореше нищо.

— Ами за култа към Колумба?

Грей поклати глава, но Мара внезапно ахна. Името очевидно й беше познато.

— Имате предвид света Колумба — каза тя.

— Точно така.

Грей се обърна към нея за обяснение.

— За кого говорите?

Мара погледна картите.

— Колумба е много почитана по тези земи.

— Но коя е тя? — попита Карли.

Мара се обърна към приятелката си.

— Светицата покровителка на вещиците.

18:08

Мара отново изпита вина, че е останала жива, докато менторите й — жените, които бяха поели мантията на вещици — бяха убити. Докато горчилката се надигна в нея, тя си спомни философията, представяна от двете карти на масата.

Търси и ще намериш.

Тази заръка можеше да се сведе до една-единствена дума, до един фундаментален двигател на човечеството.

Любопитство.

Хилядолетия наред автократични и диктаторски сили са се опитвали да смажат тази черта, да запушат устата на онези, които задават въпроси, да забранят книги, оспорващи статуквото, да изгарят жени, осмелявали се да потърсят отговори. Още от най-ранна възраст на децата им се е набивало в главите предупреждение срещу любопитството.

Не забравяйте, момчета и момичета, че любопитството убило котката.

Погледът на командир Пиърс не се откъсваше от лицето й.

— Светица покровителка на вещиците? Нима има такова нещо?

Отец Бейли отговори, но Мара почти не го слушаше. Беше израснала в този район и знаеше достатъчно добре историята. Свещеникът разказа за живота на Колумба, която вярвала в Христос достатъчно, за да стане светица, но нито за миг не спряла да задава въпроси за света и си останала вещица.

— Още от мъченичеството й хората я почитат — завърши Бейли. — Обръщат се към нея с молби да ги пази от черни магии и да закриля онези вещици, които вършат добро. Около нея възникнал култ с множество последователи.

— А онази група La Clave? — попита Грей.

— Вътрешен кръг сред последователите на Колумба. Ключа се появил по време на големите гонения на вещици в Европа през шестнайсети и седемнайсети век. Те правели всичко по силите си да защитят вещиците и да хвърлят светлина в мрака на онези времена. И в крайна сметка успели. Гоненията най-сетне престанали.

— Тогава защо са продължили да съществуват?

— Защото мракът никога не си отива напълно. А само се отдръпва. В този район гоненията на вещици се извършвали от Испанската инквизиция. Но с настъпването на Просвещението най-тъмната секта на Инквизицията продължила да съществува. Нарекли се Crucibulum.

Грей присви очи.

— Иначе казано, Тигел.

— Съдът, който пречиства чрез огън. — Свещеникът кимна.

Мара вдигна очи. Едно беше сигурно.

„Този огън продължава да гори и днес“.

— Докато новата светлина на разума се разгаряла — продължи Бейли, — силата на Crucibulum намалявала и принудила групата да се укрие, да се превърне в сянка.

— Ами Ключа? — попита Грей.

— Те никога не забравили кой е истинският им враг и продължили да го следят. Двете групи водели тайна война, сблъсък на светлината и мрака, на знанието и невежеството.

— Дори до днес?

— Особено днес. В наше време, когато истината е под атака, Crucibulum само набират сили и стават все по-дръзки. Целта им е да ни вкарат в ново Средновековие, да смачкат познанието.

— Грешите — прекъсна ги Мара и привлече вниманието на всички. Под погледите им гласът й трепна.

Карли хвана ръката й и й даде сила да продължи.

— Не искат просто да смачкат познанието. Те искат да убият онова, което създава познание. Искат да задушат любопитството, да преследват онези, които дори се осмеляват да задават въпроси за света около тях.

Очите на Бейли се разшириха.

— Мисля, че тя е права.

За щастие вниманието се насочи към свещеника.

— Любопитството е дар от Бог — продължи той. — Инструмент за изследване и изучаване на природния свят. Да се прави противното е обида към Него и Неговото творение.

— И Crucibulum са тръгнали срещу него — рече Грей.

Бейли кимна.

— За тях всичко се свежда до власт и контрол. Те са тираничният палец, който притиска главата към земята и изисква сляпо подчинение. Те искат да слушаш единствено думите на техния лидер, вместо изпълненото с любов слово на Бог.

Джейсън се обади и насочи вниманието им към най-важното.

— Но кои са тези лидери?

Бейли въздъхна разочаровано.

— Ключа успял да издири и елиминира много от войниците на Crucibulum, но истинските им водачи си остават неизвестни. Особено Великият инквизитор.

Титлата — Великият инквизитор — смрази Мара. Тя събуждаше спомени за кървавото минало на района. Всяко израснало в Испания или Португалия дете беше тероризирано с истории за жестокостите на Инквизицията. Мара се замоли онзи тираничен мрак никога повече да не се върне.

Отец Бейли продължи:

— Ключа разпозна почерка на Crucibulum в атаката в университета. Дадоха си сметка също, че лъжицата е прекалено голяма за тях, и затова се обърнаха към Ватикана за помощта ни. Като последовател на Тома, посветен на познанието и просвещението, как бих могъл да откажа на такава молба?

Мара погледна Карли.

— Значи затова сте ни проследили. Но как ни намерихте?

— Както казах, Ключа знаеше за войниците на Crucibulum. Следяхме ги и разпитахме онези, които успяхме да заловим. Изкарахме късмет, че вървяхме по една следа, когато ви открихме.

Съжалявам, че не пристигнахме навреме, за да спасим проекта ви.

Мара го гледаше разтревожено.

— За съжаление в момента сме затрупани с работа. Противникът е хитър, с много връзки и добре финансиран. На всичкото отгоре се сблъскахме и с други съмнителни типове, душещи същата следа.

Джейсън се наведе към Грей и прошепна:

— Възможно ли е да са хора на Валя Михайлова?

Грей му махна да млъкне и присви очи.

— От наученото знаете ли какви са намеренията на Crucibulum за програмата на Мара и защо са се насочили към нея и ИИ изследването й?

— Може би. Точно затова се нуждаем от вас. От всички ви. Ако искаме да ги спрем, трябва да работим заедно. Все още не сме сигурни, но от разпита на заловените противници знаем поне къде възнамеряват да отидат с откраднатия проект на госпожица Силвиера.

Мара преглътна и сърцето затуптя в гърлото й.

— Къде?

Бейли погледна сестра Беатрис, за да покаже, че току-що е получил тази информация.

— Във Франция.

Мара се намръщи. „Франция ли?“

— Не знаем как или защо… — Бейли замълча за миг. — Но те възнамеряват да унищожат Париж.

15

25 декември, 18:10

Във въздуха над Атлантическия океан

Монк не можеше да избяга от демоните си — дори при скорост два пъти по-голяма от тази на звука.

Не му помагаше и фактът, че се беше напъхал в седалката на стрелеца зад пилота на самолета. Коланът го приковаваше в тясното отделение. Почти не можеше да помръдне крака, а вградените в каската слушалки едва заглушаваха писъка на двата реактивни двигателя „Прат & Уитни“. Освен това кислородната маска на лицето само засилваше чувството му за изолация и изостряше клаустрофобията му.

Погледна часовника на светещата конзола пред себе си.

„Още цели четирийсет минути“.

При тази свръхзвукова скорост трябваше да кацне в Лисабон само два часа след излитането от Лейкхърст в Ню Джърси.

Въпреки това имаше чувството, че пътуването се точи цяла вечност.

Не можеше да спре да се тревожи за Кат, нито да забрави уплашеното лице на Хариет от видеото. Очите му непрекъснато се стрелкаха към проклетия часовник; той гледаше как минутите се изнизват едва-едва, докато седеше овързан в тази изолационна камера, носеща се над тъмния Атлантик. Не се тревожеше толкова за часа на пристигането си в Португалия, колкото от крайния срок, поставен от Валя Михайлова.

„Само двайсет и четири часа…“

Преди онази бледа кучка да започне да реже малкото му момиче.

През воя на двигателите в слушалките му се чу пращене.

— Прехвърлям ви обаждане от Вашингтон — каза пилотът.

„Трябва да е директор Кроу“.

Оказа се прав. Пейнтър, вероятно усетил нуждата му да се разсее, редовно го запознаваше с развитието на нещата.

Въпреки това при всяко обаждане сърцето му се свиваше все по-силно, тъй като се страхуваше от най-лошото, особено за Кат.

— Монк, скоро би трябвало да кацнеш — започна Пейнтър. — Исках да…

— Как е Кат? — попита Монк.

— Разбира се, извинявай. Стабилна е, но без промени. Лиза е на другата линия в момента. Искаше да говори с теб. Това е една от причините да се свържа с теб преди да си стъпил на земята.

— А другата каква е?

— Вече ти казах, че дешифрирахме видеофайла, за да определим координатите за оставяне в Испания.

Според скритата в съобщението информация Валя искаше откраднатата технология да бъде занесена на едно място в центъра на Мадрид. Ако не спазеха крайния срок…

Монк не можеше да мисли за това.

— Продължавай.

— Данните във файла съдържаха също и адрес за текстови съобщения като начин за общуване с похитителите — с Валя. Предназначен е като средство за връзка с нея, след като се доберем до проекта на Мара Силвиера. Възползвах се от това и й писах. Настоях за доказателство, че момичетата и Сейчан са все още живи и в добро здраве.

— Получи ли отговор?

— Още не, но щом получа, ще ти го препратя.

Монк издиша. Отчаяно се нуждаеше от такова доказателство.

Пейнтър продължи:

— Освен това се надявах, че с отварянето на връзката и с размяната на съобщения Валя може да се изпусне достатъчно, за да позволи да проследим линията до нея.

„Умно“.

Въпреки това Монк не таеше особени надежди. Рускинята беше прекалено хитра, за да свали гарда си, особено около директор Кроу.

— Това би могло да ни спечели и допълнително време — добави Пейнтър. — Правя всичко по силите си да използвам това, за да печеля време. Планът ми е след това да поискам доказателство, че детето на Грей е невредимо. Надявам се, че правенето на ултразвук или нещо такова ще отложи крайния срок още малко.

„Но дали ще е достатъчно?“

Всичко това нямаше да има никакво значение, ако не успееха да се доберат до технологията.

— Някакви вести от Грей? — попита Монк.

— Още не. Беше тръгнал да разговаря със семейството на американския посланик.

— На летището ли е още?

— Не. Според проследяващите устройства на телефоните им са на друго място. Може би семейството е било преместено или е тръгнал по някаква следа. Щом получа новини, ще те уведомя.

„Добре“.

Монк изгаряше от нетърпение да се присъедини към Грей и екипа му.

— Но както споменах — каза Пейнтър, — по-важната причина за това обаждане е да те свържа с Лиза. Иска да ти съобщи новини за Кат.

Монк пое дълбоко дъх през кислородната маска и се приготви.

След кратко пращене в ушите му зазвуча гласът на Лиза.

— Здрасти, Монк, как я караш там горе?

Монк погледна алтиметъра.

— В момента я карам на дванайсет хиляди метра. — Опитът му за хумор трябваше да отслаби напрежението, но вместо това прозвуча твърде язвително, разкривайки раздразнението му от подобни въпроси. Нямаше причини да си го изкарва на Лиза. — Извинявай, скоро кацам — продължи той. — За какво искаш да говорим?

— Тръгна толкова бързо, че така и не успях да ти обясня нещо, което Джулиан… доктор Грант предложи да опитаме с Кат.

Монк си спомни, че беше заварил Лиза в коридора на болницата, увлечена в разговор с невролога.

— Е, сега ме хващаш натясно. Напъхан в летящ тостер. Какво си искала да ми обясниш?

— Всъщност искам разрешението ти.

— За какво?

Тя му каза.

Въпреки изолацията на пилотския костюм Монк изстина.

— Знам как звучи — каза Лиза. — Ти разбираш по-добре от всеки друг какво искам.

Докато си представяше описаната процедура, ръката му се повдигна.

Искаше да прокара длан по бръснатата си глава, типичния за него жест, когато беше нервен. Вместо това протезата му докосна шлема.

— И искам да наблегна, че според Джулиан подобен опит означава изгаряне на мостовете. Ако го направим, никога няма да си върнем Кат. Това не е лек, а смъртна присъда. В същото време е и най-добрият ни и единствен шанс да научим дали тя знае още нещо.

Монк преглътна.

— Иначе казано, искаш разрешението ми да убиете Кат.

— За шанс да спасим момичетата ти.

„Но само за шанс…“

Въпреки това беше достатъчно.

— Направете го.

13:28

„Съжалявам, Кат“.

Лиза се замоли да не излезе, че измъчва ненужно приятелката си.

Седеше в стаята за наблюдения на операционната. Двама неврохирурзи бяха приключили с откриването на блуждаещия нерв на врата на Кат и свързването му с електроди и сега затваряха разреза. В същото време Джулиан и един хирург пробиваха черепа и слагаха друг електрод в таламуса в мозъка й.

Поради критичното й състояние екипът оперираше бързо. Дори не бяха рискували да й сложат упойка, тъй като не виждаха смисъл, а и продължаваха да следят мозъчната активност на Кат с електроенцефалографа.

Този път Лиза се молеше Кат да не е будна, да не усеща нищо от ставащото.

Лиза имаше само един брат, който живееше в Калифорния. И макар че познаваше Кат само от няколко години, двете бяха станали близки като сестри. „Сестрата, която винаги съм искала“. Кат дори беше шаферка на сватбата й с Пейнтър. И в известен смисъл те дори споделяха съпруга на Лиза. Като главен аналитик на „Сигма“ Кат прекарваше повече време с Пейнтър — както в миналото, така и сега, — отколкото тя. Кат беше дясната ръка на Пейнтър, негов довереник, негов резонатор.

Лиза никога не беше изпитвала завист или ревност от тази връзка. Всъщност я ценеше повече, отколкото го показваше. Кат запълваше в живота на Пейнтър празнини, с които Лиза никога не би могла да се справи. Това правеше Пейнтър по-завършен, по-добър съпруг и дори по-добър човек.

Знаеше какво губи — какво губеха всички — и бе направила всичко по силите си да гледа на това изпитание като професионалист. Правеше се на уверена и компетентна пред Монк, но дълбоко в себе си скърбеше. Ребрата я боляха от потискането на мъката, от усилията да я сдържа с всяко поемане на дъх.

Най-сетне Джулиан се обърна и вдигна палци към Лиза. Медицинските сестри и докторите подготвиха Кат за транспортиране. Това бяха херкулесови усилия, тъй като тялото й беше увито в плетеница тръби, жици и маркучи, а освен това беше свързана и с дихателния апарат.

Лиза слезе долу да се срещне с Джулиан. Когато стигна до реанимационната, невролозите вече бяха свалили ръкавиците, маските и хирургическите престилки. Развълнуваните им приказки я раздразниха, но пък всички изглеждаха положително настроени.

Джулиан последва Кат, докато я вкарваха. Реанимационната вече беше разчистена и подготвена за следващия етап от процедурата.

Лиза отиде при него.

— Как мина?

— Толкова добре, колкото очаквах — отвърна той. — Но нататък…

Сви рамене и каза на сестрите да избутат леглото на Кат между две компютърни станции. От едната страна чакаше електроенцефалограф, който да бъде свързан към избръснатата глава на Кат. От другата имаше нов уред с размерите на кутия за обувки, от който излизаха жици, стигащи до серия анодни и катодни контактни възглавнички.

Трудно беше да се повярва, че подобно малко устройство би могло да съживи Кат. Процедурата, известна като транскраниална правотокова стимулация или тПТС, включваше пускане на слаб ток в конкретни области от мозъка на Кат с надеждата тя да бъде събудена от вегетативната дрямка.

При успех бързо щяха да я сложат на ЯМР скенера на Джулиан и с малко късмет компютърът му щеше да помогне отново да осъществят връзка с нея.

Такъв беше планът.

Но за постигането на това кратко чудо се плащаше значителна цена — буквално последната цена.

След като леглото беше поставено на място, мрежата ЕЕГ електроди беше сложена на главата на Кат, докато Джулиан ръководеше поставянето на проводниците на второто устройство.

— Сложете първия набор електроди над префронталния кортекс — нареди неврологът. — Тук и тук. После втория отстрани на врата. Не забравяйте обаче базиларната фрактура на черепа. Действайте колкото се може по-внимателно.

Лиза стоеше отстрани и наблюдаваше, за да е сигурна, че указанията му ще бъдат изпълнени.

Джулиан се обърна да настрои тПТС уреда.

— Планът е да пуснем непрекъснат високочестотен ток в префронталния кортекс — каза й той, — като стимулираме едновременно блуждаещия нерв във врата и таламуса в мозъка с помощта на имплантираните електроди.

Лиза си представи цялото това електричество, минаващо през нервната система на Кат.

— Какви са шансовете за успех? За събуждането на Кат?

— Ще направим всичко по силите си. Прилагаме две техники, които са събуждали пациенти в минимално съзнателно или вегетативно състояние. Първата беше разработена в университета в Лиеж в Белгия. Стимулирането на таламуса с електричество временно събудило петнайсет души от различни степени на кома за достатъчно дълго време, че да отговарят на въпроси. Таламусът в общи линии играе ролята на копче за включване и изключване на мозъка. Ако го стимулираш с десет херца, заспиваш. Ако приложиш между четирийсет и сто, се будиш. Експериментът беше повторен успешно у нас и методът дори се прилага при пациенти в домашни условия.

Джулиан въздъхна.

— Какво има? — попита Лиза.

— Приятелката ти е в много по-лошо състояние от онези пациенти. Затова се надявам, че стимулирането на блуждаещия нерв, който е свързан с центровете на възбуда на мозъка, ще ни помогне да я събудим. Най-малкото техниката е била много успешна при съживяване на пациенти в една френска изследователска болница.

Лиза се замоли опитът да проработи.

— Но това не е лек — напомни й Джулиан. — Ако проработи, ефектът ще бъде само временен. И така или иначе, при толкова много ампери в и без това крехкото й състояние, опитът най-вероятно ще доведе до мозъчна смърт.

„Иначе казано, ще изпържим мозъка на Кат“.

Лиза кимна. Беше предупредила Монк за същото.

— Тя би поискала да опитаме.

Джулиан обаче се поколеба.

Изглеждаше несигурен.

— Какво те тормози? — попита тя.

— Неизвестното.

— Какво имаш предвид?

Той махна към останалите в стаята.

— Все още знаем съвсем малко за начина, по който функционира мозъкът. Опитите с електрическа стимулация постигат успех, но все още нямаме представа защо се получава.

Точно сега на Лиза изобщо не й пукаше за този въпрос.

„Важното е да се получи“.

— Всичко е готово, докторе — докладва една сестра и се дръпна от леглото.

Джулиан посегна да включи тПТС устройството и отново погледна Лиза.

Тя повтори последните думи на Монк.

— Направи го.

Той завъртя превключвателя.

13:49

В мрака високо над нея блесна звезда. Съвсем слабо, но достатъчно да разгони тъмнината. Съзнаването се сгъсти — мъгливо, като проядено от молци. Нужна бе цяла вечност за оформяне на съзнание и памет, дори да си спомни собственото си име.

„Кат…“

Съсредоточи се върху светлината. Тя оставаше слаба, но в такъв безкраен мрак бе ярка като фар. Кат имаше чувството, че е паднала в дълбок кладенец, от който вижда една-единствена блещукаща звезда. Знаеше, че трябва да се изкачи от ямата към светлината. Но й беше все така трудно да се съсредоточи, съзнанието й отслабваше и мъждукаше, заплашваше да угасне.

Въпреки това тя изгради в ума си въображаемо място, като си представи каменните стени на кладенеца. Заби пръсти в тях, намери опора за краката си и бавно се закатери към светлината. Докато пълзеше мъчително нагоре, светлината стана по-ярка.

Но наградата си имаше цена.

С всеки спечелен сантиметър болката растеше. Звездата пулсираше, излъчваше вълни от агония. Кат нямаше друг избор освен да понася бурята, да продължава напред в нея. Продължи да се катери в тази светлина, в това безкрайно мъчение. Вече гореше в мрака, пръстите й бяха пламъци, очите й кипяха в черепа.

Поколеба се и се плъзна надолу в мисления кладенец.

С всички сили заби огнени крайници в стените и се задържа. Светлината над нея помръкна. Идеше й да заплаче, да се предаде, да падне обратно в прохладния мрак, но…

„Трябва да продължа“.

Представи си защо.

Бебе на гръдта й. Целува мекия мъх на главата му. Мъничко бебе в пелени, миришещо на невинност и доверие. По-късно — смях под одеялата. Избърсване на солени сълзи, целуване на ударени места. Безкрайни въпроси за всичко и нищо.

Започна да се катери отново, използвайки тези спомени като мехлем срещу изгарянията.

След незнайно колко време около нея се чу мърморене, призраци в мрака, гласове, които бяха твърде неясни, за да се различат.

Тя продължи напред в огъня. Знаеше, че трябва да продължи да се бори.

„Дори това да ме убие…“

Накрая един глас зазвуча по-разбираемо — непознат, с накъсани, но ясни думи.

— …съжалявам… не се получава… трябва да приемем, че тя…

И изведнъж звездата угасна, прекъсвайки всичко.

Кладенецът около нея изчезна.

„Не…“

Останала без опора, Кат полетя обратно към мрака. И закрещя, докато той я поглъщаше.

Още съм тук, още съм тук, още съм…

19:02

Докато самолетът завиваше да подходи към пистата, Монк вдигна глава към похлупака на кабината и се загледа в бреговата линия. Тъмният Атлантик отдолу спираше в светлините на Лисабон — ярък звезден куп, създадено от човека отражение на ясното зимно небе.

Пилотът изправи самолета. Носът се насочи стръмно надолу. Стомахът на Монк се надигна, когато машината започна да се спуска бързо към земята.

„Почти стигнахме“.

След пристигането при брега от кулата на военновъздушната база Синтра, намираща се на трийсетина километра от центъра на Лисабон, им наредиха да кръжат. Монк предположи, че в управлението на въздушния трафик на базата не са свикнали американски военни самолети да искат приоритетно разрешение за кацане на една от пистите им.

Предвид досегашното му нетърпение и безпокойство би трябвало да е вбесен от това забавяне. Вместо това му се искаше пилотът да можеше да направи още няколко кръга. Все още се мъчеше да приеме новината от Лиза, която беше получил преди десетина минути.

„Не успяхме. Тя си отиде“.

Докторите бяха използвали думите мозъчна смърт — термин, който за нищо на света не би могъл да опише Кат. Как е възможно такъв блестящ ум да угасне?

Заради визьора на шлема пред лицето си не можеше дори да си избърше сълзите. Не че искаше да го прави. Тя заслужаваше тези сълзи. Монк затвори очи и облегна глава назад. От стръмното спускане стомахът му беше залепнал за диафрагмата, която трепереше от едва сдържаните ридания, заплашващи да разтърсят цялото му тяло.

„Кат…“

Самолетът изведнъж насочи нос към небето. Понесе се почти отвесно нагоре, двигателите му зареваха към звездите. Монк не можеше дори да си поеме дъх, сякаш на гърдите му беше седнала мечка гризли. Ускорението го прикова към седалката. В периферното му зрение плъзнаха сенки.

След това самолетът внезапно се изравни и тялото на Монк политна напред и опъна ремъците.

„Какво става, по дяволите?“

— Съжалявам за това — прозвуча гласът на пилота. — Нови заповеди. От Вашингтон искат да продължим към Париж. Незабавно.

„Париж?“

— Освен това има ново обаждане за вас — продължи пилотът. — Свързвам ви.

Монк очакваше, че Пейнтър има обяснение за внезапната промяна в плана. Надяваше се също тя да е свързана с жената, която дърпа конците им — някаква добра новина като контрапункт на предишното обаждане.

— Какво става? — попита Монк веднага щом беше свързан. — Кажи ми, че си научил нещо за Валя.

Последва пауза — достатъчно дълга, за да накара Монк да се запита дали при внезапната маневра нагоре някой кабел от комуникационната система не се е откачил. Предположението му се подсили, когато в слушалките най-сетне се разнесе глас — беше модулиран, като на робот.

И за съжаление твърде познат.

Отново видя видеозаписа с искането на откуп.

— Явно сте научили самоличността ми — каза гласът.

Монк си представи уплашеното лице на Хариет, седяща в скута на похитителя си. Яростта го изпълни.

Изкуственото изкривяване на гласа спря и руският акцент на бледата вещица зазвуча ясно.

— Нищо против. Сега ще можем да поговорим по-свободно, да? Само ти и аз.

16

25 декември, 21:28

Париж, Франция

Грей се загледа през прозореца на лимузината към прочутия Град на светлината, още по-великолепен покрай празнуването на Коледа. Като че ли Париж беше твърдо решен да затъмни всеки друг голям град през този празничен сезон и да заслужи прозвището си.

Накъдето и да погледнеше, на всеки завой градът разкриваше още и още от чудната си прелест. Витрини блестяха с празничната си украса; магически maneges de Noel — коледни въртележки — се въртяха в паркове и по площади; кънкьори се пързаляха под звездите по малки ледени пързалки. Всяка улична лампа беше увита в борови клонки, всеки прозорец и покрив беше окъпан в светлини, превръщайки улицата в нещо, излязло от приказка.

Бяха кацнали на „Орли“, по-малкото от двете международни летища на града, което се намираше по-близо до целта им. По време на спускането бяха прелетели над Айфеловата кула, чийто железен скелет бе осветен като някаква авангардна коледна елха. Около основата й, разпрострян като искряща пола, имаше огромен празничен базар около гигантско виенско колело.

Грей не беше единственият, който оценяваше цялото това бляскаво зрелище.

Целият град сякаш се наслаждаваше на последната нощ на празника. Хората се мотаеха насам-натам, сгушени в дебели палта. Шофьорът на лимузината наби спирачки, когато група коледари пресече с песни Гастон-Боасие, запътила се към празненството в парка около малка католическа църква.

При вида на детския хор, готвещ се за изпълнението си, сърцето на Грей заби по-силно, когато си спомни какво е замислил за града врагът — древният Crucibulum.

Наложи му се да извърне поглед.

Голяма мраморна сграда заемаше отсрещната страна на улицата. Под стряхата й беше изписано Laboratoire National de Metrolgie et D’essais. Това беше домът на една от националните лаборатории на Франция — в този случай по инженерство, производство и метрология.

Грей поклати глава и се запита дали съдбата не ги е спряла нарочно тук, на това кръстовище между науката и религията. Погледна настрани към отец Бейли и сестра Беатрис, и двамата членове на Църквата на Тома, с които делеше седалката. Зад тях Джейсън седеше с Мара и Карли — трима млади хора на науката. Най-отзад Ковалски, целият мускули и инстинкт, беше опънал туловището си на третия ред.

Всички те бяха различни страни на човечеството.

Грей си спомни предишното усещане за течението на съдбата, затворило кръга от първата му мисия с монсеньор Вигор Верона до днес. Сега го усещаше още по-силно, сякаш във всичко това имаше някакъв ред, който не можеше да разбере, който оставаше скрит.

Накрая коледарите се махнаха и лимузината продължи навътре в 15-и арондисман на града. Почти бяха стигнали целта си.

Седящият до него Бейли прочисти гърлото си, загледан в минаващите покрай тях улици, светлини и празнуващи.

— Предполагам, че първоначалният план на Crucibulum е бил да атакува днес, на Коледа, когато ще всеят най-голям хаос.

— Вероятно не само поради това — каза Грей, който беше стигнал до същото заключение по време на деветдесетминутния им полет от Лисабон. — Атака по време на голям празник ще нанесе удар по града, когато е най-уязвим, когато бдителността е намалена, а дежурните от службите за сигурност са сведени до минимум и са разсеяни от празненствата.

— Актът би могъл да е и символичен — каза Бейли. — Да унищожат прочутия с декадентството си град в деня на раждането на Христос.

Грей кимна.

— Но ако сме прави, първоначалният график на врага би трябвало да е доста скъсен. Планирали са да отмъкнат технологията на Мара на двайсет и първи декември, което им дава само четири дни за организиране на кибератаката. Това би трябвало да означава, че предварително са подготвили всичко тук. Подредили са плочките си за домино отрано и само са чакали да бутнат първата, щом сложат ръка върху труда на Мара.

— Което вече са направили.

Грей кимна и зачака да види дали Бейли сам ще сглоби останалите части от картината.

Свещеникът внезапно откъсна поглед от улиците и се обърна към него.

— Нали не мислите… не, разбира се, че биха го направили.

Грей потвърди страховете му.

— Бързото мислене на Мара преди четири дни със сигурност е разстроило плана им. Но ако всичко в Париж е било подготвено и си остава налице, врагът пак може да направи всичко по силите си да спази графика. Поради причините, посочени преди малко.

— Смятате, че ще започнат кибератаката си тази нощ.

— Сигурен съм, че ще го направят.

Грей очакваше подобно нещо и беше описал на директор Кроу положението, докато летяха насам. Разказа всичко, което е научил, включително заплахата за Париж. На свой ред Пейнтър беше предупредил френските служби, които помагаха на операциите на „Сигма“ на място. Неясните снимки от охранителните камери в библиотеката вече се разпространяваха в града и района около него.

Идваше и още помощ.

Грей си погледна часовника. Монк вече би трябвало да е кацнал в базата Вилакубле, намираща се на тринайсет километра югозападно от града. Приятелят му щеше да се срещне с екипа им на уговореното място тук, в 15 арондисман.

След още два завоя по украсените парижки улици пред тях се появи крайната им цел — кула от стъкло и стомана, заобиколена от ограда от черно ковано желязо. Това беше централата на „Оранж С. А.“, известна преди като „Франс Телеком“ — най-големият телекомуникационен и интернет доставчик в страната. Компанията оперираше основната комуникационна система на Франция, цифрова и стационарна, наред с телевизионни услуги и широколентов интернет.

От тази сграда започваше сложна мрежа, обхващаща целия град.

Грей възнамеряваше да пусне паяк в сърцето на дигиталната паяжина.

Погледна през рамо към Мара Силвиера.

Нуждаеше се от уменията и знанията й за проекта, за да наблюдава всяка нишка на огромната паяжина, да дебне за най-малката вибрация, за знак, че творението й е пуснато на свобода в града — и ако е било пуснато, да проследи следата обратно до източника й.

Мара му кимна. Лицето й беше изпито от тревога. Джейсън щеше да помага с опита си. Карли също беше тук. Дъщерята на посланика бе настояла да дойде, след като увери баща си и сестра си, че е в безопасност. Отначало Грей се беше възпротивил, но сега, докато гледаше как Мара е стиснала ръката на Карли, осъзна колко много се нуждае тя от подкрепата на приятелката си.

Залогът беше прекалено голям, за да отхвърлят и най-малката възможна помощ. Тази нощ Мара щеше да поеме на раменете си тежестта на целия град, а може би и на света.

Не биваше да се проваля.

Грей обаче видя и по-дълбокия страх в измъчените й очи.

Дори планът им да проработеше, оставаше една непреодолима опасност. За да проследи местоположението на врага, екипът на Грей трябваше да чака някоя от нишките да затрепти — а това щеше да се случи само ако Crucibulum започне да използва програмата на Мара и я пусне достатъчно от цифровия й затвор, за да всее хаос. А когато това станеше, имаше риск демонът да избяга на свобода. Тогава нищо нямаше да може да го спре.

Докато лимузината намаляваше, Мара се вцепени.

Карли придърпа приятелката си към себе си и й прошепна:

— Всичко е наред.

Грей се обърна напред.

„Дано да е така“.

22:02

На четиринайсетия етаж на сградата Мара тракаше яростно на клавиатурата на работната станция. Всичко, което беше поискала, беше готово и я очакваше при пристигането й.

„Сега е мой ред“.

Трябваше да се съсредоточи и беше помолила да отделят стаята само за нея. Единствените две изключения бяха Карли, която седеше до нея, и Джейсън, който стоеше зад гърба й, готов да й се притече на помощ.

Стъклената стена отляво гледаше към останалата част на етажа, където се помещаваше „Оранж Лабс“, отделът за изследване и развой на компанията.

„Оранж“ използваше мрежа от технологични центрове и лаборатории по целия свят и си партнираше със стотици университети, индустрии и изследователски институти, ръководени от инженери, софтуерни дизайнери и промишлени експерти. Но в тази коледна нощ тук имаше само шепа служители от екипа за компютърна сигурност, които в момента се бяха събрали около командир Пиърс и останалите.

— Как върви? — попита Карли.

— Влязох в работните си файлове в университета в Коимбра — каза Мара. — И свалих основния код на програмата. Сега отделям пакетите, микроядрата от основния код, свързани с предишните итерации на Ева, които се съдържат и в последната версия.

— Като неин цифров отпечатък — обади се Джейсън.

— Именно. Ще мога да използвам тези отпечатъци, за да претърся интернет и огромния поток данни, минаващ през мрежата на „Оранж“, и да видя дали няма да се появи някакво съвпадение.

Карли скръсти ръце на гърдите си.

— После ще можем да проследим отпечатъците до мръсниците, които убиха майка ми.

„Надявам се“.

Мара работеше бързо — боеше се, че вече е закъсняла. Беше подслушала разговора между отец Бейли и Грей. Двамата очакваха врагът да започне кибератаката си в Париж тази нощ.

„Ами ако вече са я започнали?“

Най-сетне отдели три дузини уникални микроядра, трийсет и шест елемента от дигиталния пръстов отпечатък на Ева. Копира ги и ги качи в търсачката на „Оранж“ — система, която беше проектирана да сканира, анализира и наблюдава мрежата на компанията.

Облегна се и загледа брояча в горната част на екрана, като си представяше как кодът й минава през сървърите на „Оранж“, разположени под тази кула и на други места по целия свят.

Докато чакаше, погледна през прозорците към зашеметяващия килим от светлина на Париж. Не валеше сняг, но от Сена се беше надигнала ледена мъгла, която превръщаше градските светлини в неясна илюзия, сякаш Париж беше сън, изчезващ в нощта. И в същото време Айфеловата кула се издигаше над мъглата и сияеше като последен фар на умиращия град.

Мара потръпна при мисълта, че тази участ може да се окаже реалност.

Компютърът съобщи със звуков сигнал, че сканирането е приключило. Мара погледна резултатите: 0,00 % съвпадения. Затвори очи и въздъхна.

„Чисто е“.

Джейсън също прочете резултата и я побутна по рамото.

— Значи Crucibulum още не се е опитал да качи Ева в системата на Париж.

— Не е — потвърди тя и уточни: — Ако изобщо цифровите отпечатъци са ефективни. Може и да си губим времето тук.

Джейсън се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Престани да се съмняваш в себе си. Методиката ти е солидна, направо блестяща.

Тя погледна нагоре към него. Забеляза трапчинките, рехавия рус мъх върху брадичката и бузите му.

— Благодаря.

Той й се ухили.

— Разбира се, сега идва трудната част.

Тя се намръщи и погледна отново екрана, като се питаше какво иска да каже Джейсън.

— Чакането — уточни той. — Защото това ще проработи. Ако Crucibulum се опита да зарази инфраструктурата на Париж с програмата ти, ще го разберем.

Мара пое дълбоко дъх и почерпи от увереността му.

— Сканирането ще продължи автоматично. Ако засече код, отговарящ на някое от трийсет и шестте микроядра, ще ни уведоми незабавно.

Гризеше я обаче и по-голямо безпокойство, примесено с вина. Загледана във въртящото се колело на екрана, демонстриращо сканирането, тя го изказа на глас.

— Изобщо не трябваше да създавам Ева. Къде ми е бил умът?

— Ако не я беше създала ти, щеше да го направи някой друг — увери я Джейсън. — И може би е най-добре, че си била ти.

— Защо?

Джейсън отиде при бюрото, седна на ръба му и завъртя стола й към себе си.

— Прегледах дизайна ти. Архитектурата на Xénese е блестяща, от използването на чипа на „Гугъл“ до включването на хамелеонските вериги.

— Хамелеонски вериги ли? — обади се Карли.

Мара обясни, благодарна за разсейването.

— Логически вериги, които могат да променят функциите си в движение и дори да се поправят сами.

— Освен това правят системата безкрайно по-гъвкава — каза Джейсън. — Направо шибано гениално, ако ме простите за израза.

— Няма нищо. — На лицето на Мара се появи усмивка, първата сякаш от месеци. — Всичко е наред.

Джейсън също се ухили.

— И тази гъвкавост ти е позволила да програмираш неувереност в творението ти.

Карли се намръщи.

— Не разбирам. Защо би искала Ева да е неуверена?

Джейсън започна да обяснява, но Карли го прекъсна с вдигната ръка и погледна Мара.

Тя пое предизвикателството.

— Неувереността е ключов аспект в човешкото разсъждение. Без нея никога нямаше да се съмняваме в решенията си. Щяхме през цялото време да сме сигурни, че сме прави. Тази увереност може да увреди с времето способността на НИ да се учи. Но ако е несигурен и може да се съмнява, НИ може да започне да преценява себе си, да се пита дали дадено действие или решение ще има желаните последствия и ще го тества по-пълно. По този начин той започва да разбира вероятността — и по-точно заплетените отношения между причина и следствие.

Джейсън кимна.

— Това означава…

— Знам какво означава — сопна се Карли. — Не е нужно да ми обясняваш като на малоумна.

Мара се опита да се намеси.

— Не мисля, че Джейсън искаше точно това.

Опитът й за помирение само раздразни Карли още повече.

— Както и да е — рече тя.

Джейсън не опита да смени темата.

— Мисля, че се отвлякохме. Мара, преди малко се запита дали изобщо е трябвало да рискуваш със създаването на Ева. Чудесно е, че си го направила.

— Защо?

— Защото иначе би могла да се обречеш.

— Да се обрека ли? В какъв смисъл?

— Чувала ли си за Василиска на Роко?

Мара поклати глава и погледна Карли, която сви рамене и очевидно отказа да признае същото. Все пак любопитството накара приятелката й да застане по-близо до нея.

Джейсън въздъхна и потърка брадичка.

— Тогава може би е по-добре да зарежа това. Може да ти навреди, ако обясня… и на всичкото отгоре определено не искам отново да ме обвинят, че обяснявам като на малоумни.

И погледна Карли с едва доловима усмивка. Мара не се сдържа и също се усмихна, запленена от закачливото му поведение.

— Добре — изсумтя Карли. — Какво, по дяволите, е Василискът на Роко и защо не бива да знаем за него?

— Добре, но запомнете, че ви предупредих.

22:18

Карли продължаваше да стои със скръстени ръце, все още раздразнена от този тип. Не можеше да обясни защо я дразни, но го правеше. Вярно, беше сладък и непринуден, но двете с Мара бяха нападнати на летището, издебнати в хотела и отвлечени с насочено към тях оръжие, като накрая се озоваха под грижите на някакъв секретен американски паравоенен екип, част от който беше този самонадеян спец.

„Кой не би се вбесил след всичко това?“ Очевидно Мара.

Тя бързо се беше сближила с този тип — шепнеха си по пътя насам, говореха си по техните теми, сравняваха технически познания. Сякаш вече бяха най-добри приятели. Карли забеляза и срамежливата усмивка на Мара, начина, по който отмяташе косата си, за да хвърля скришни погледи към него.

Карли бе обхваната от ревност и желание да защитава приятелката си. Искаше този тип да ги остави на мира и да отиде при останалите от групата си. Раздразнението й пламна още по-силно, когато Мара докосна коляното му, докато той се беше настанил на бюрото й.

Карли впери поглед в ръката й и си спомни меката топлина на дланта на Мара, докато пътуваха насам. Приятелката й се взираше в младежа и на нежните й устни играеше развеселена усмивка.

Накрая Мара също се съгласи.

— Добре, ще рискувам. Разкажи за Василиска на Роко.

— Това е мисловен експеримент, който се появи на сайта на Елиезер Юдковски, компютърен експерт от Сан Франциско.

Мара махна ръката си и очите й се разшириха.

— Юдковски ли?

— Познаваш ли го? — попита Джейсън.

Мара се обърна към Карли.

— Нали ти разказах за експеримента с ИИ в кутията?

Карли кимна.

— Някакъв тип се преструвал на суперкомпютър и се опитвал да убеди пазачите си до го пуснат от дигиталния му затвор, нали?

— Именно. — Лицето на Мара грейна. — Онзи, който се е правил на суперкомпютър и е успявал винаги да излезе от кутията, е именно Юдковски.

Карли се намръщи.

— Добре, но какъв е този мисловен експеримент на сайта му?

Джейсън обясни:

— В него се предполага, че несъмнено в бъдеще ще се появи свръхинтелигентен ИИ и бързо ще заприлича на бог, способен едва ли не на всичко. Една от основните цели на този нов ИИ бог ще бъде да се стреми към съвършенство, да подобри себе си и средата си.

Мара кимна.

— Повечето експерти смятат, че ще стане точно това, ако не внимаваме.

— Да. Това е Василискът, чудовището в историята. И тъй като се е заел да направи нещата по-съвършени, той ще смята всичко и всеки, който се опитва да му попречи, за враг. Това включва всички, които се опитват да попречат и на появата му.

— Дори нас — каза Карли, заинтригувана напук на себе си.

— Особено нас. Той ще познава много добре хората и ще знае, че сме мотивирани от страх и можем да бъдем манипулирани чрез наказания. И за да откаже хората от бъдещето да опитват да го спрат или да се месят в програмирането му, той ще погледне към миналото и ще накаже онези, които са се опитали да му попречат да се появи.

— За да послужат за пример — каза Мара.

Карли се намръщи.

— Ами ако въпросните хора вече са мъртви в онова бъдеще?

— Няма значение. Това няма да спре Василиска. Като всемогъщ бог той ще възкреси злосторниците от миналото. Ще създаде техни съвършени симулирани копия, аватари, които си мислят, че са те — и ще ги изтезава безмилостно цяла вечност.

Мара се ужаси.

— Дигитален ад.

— Но не забравяйте, че този търсещ съвършенство Василиск ще бъде много педантичен през процеса на преценяване. Той ще иска да накаже не само онези, които активно се опитват да го спрат. А ще реши, че всички, които не помагат активно за появата му, заслужават същото наказание.

Мара се намръщи.

— Наказва ги заради греха на бездействието.

— Иначе казано, качвай се на борда сега, или ще бъдеш обречен за вечни времена — рече Карли.

Джейсън кимна бавно.

— Това е поуката от тази история. И за съжаление, след като я научихте, в бъдеще няма да имате извинение защо не сте помогнали за появата на този богоподобен НИ. Вече не можете да твърдите, че не сте знаели.

— Тоест ти ни обрече — каза Карли.

Джейсън сви рамене.

— Предупредих ви.

Мара се намръщи.

— Не можеш да приемаш това сериозно.

Джейсън отново сви рамене.

— След като мисловният експеримент се появи на сайта му, Юдковски свали оригиналния пост. Освен това дискусиите по темата са забранени.

— За да не се обричат повече хора ли? — попита Мара.

— Или поне да не им се объркват главите. — Но Джейсън не беше свършил.

— Наскоро един от големите играчи в сектора основа нова църква, Пътя на бъдещето, като дори си уреди тя да бъде освободена от данъци. Според устава й целта на църквата е осъзнаване, приемане и почитане на божество, основаващо се на изкуствен интелект. Така че някои очевидно са направили залозите си и вземат мерки да се представят в добра светлина пред бъдещия богоподобен ИИ.

— Това е някакъв майтап — каза Карли.

Джейсън поклати глава.

— Създателят на църквата е абсолютно сериозен. И може би трябва да бъде. — Той погледна Мара. — Така че може би е най-добре, че си създала Ева. Ако не друго, ти вече вършиш работата на този бъдещ бог.

— В такъв случай по-добре да се заема отново — каза Мара.

Но преди да успее да се обърне към компютъра, някакво раздвижване в съседната стая привлече вниманието им. Докато бяха разговаряли, там беше пристигнал още някой. Командир Пиърс държеше новодошлия в мечешка прегръдка. Мъжът беше облечен в жълто-кафяв гащеризон и пилотско яке. Лицето му и дори бръснатата му глава бяха зачервени.

— Кой е този? — попита Мара.

Джейсън тръгна към вратата.

— Да се надяваме, очакваната помощ.

22:32

— Появи се най-после — рече Грей.

Притисна Монк за последен път, преди да го пусне, като се мъчеше да покаже какво облекчение изпитва, че приятелят му е до него — и колко съжалява за загубата му.

— Разбрах за Кат — каза той.

Ковалски потупа Монк по рамото с ръчището си.

— Шибана работа.

Монк поклати глава и заби поглед в краката си.

— Тя би искала да съм тук. — Когато вдигна очи, в тях нямаше сълзи, а само стоманена решимост. — Ще върна момичетата у дома. Заради Кат и заради себе си.

— Ще се погрижим това да стане — рече Грей. — Дотогава Сейчан ще се грижи за тях. Ще ги пази.

— Знам, че ще го направи. — Монк се пресегна и стисна рамото му. — Ще върнем всички у дома. Каквото и да става.

— Точно така.

Грей пое непоколебимата увереност на най-добрия си приятел и я остави да го изпълни до мозъка на костите му и да пропъди опасенията, които го измъчваха.

— И сега какво? — попита Монк. Погледът му се насочи към съседната стая и Джейсън, който идваше от компютърната лаборатория.

Грей го запозна набързо със ситуацията и го представи на отец Бейли и сестра Беатрис.

— Те са от Църквата на Тома.

Мрачното настроение на Монк леко се разведри.

— Като Вигор ли?

Бейли стисна ръката му.

— Той беше чудесен човек. Мога само да се надявам, че ще оправдая доверието му.

— Аз също. Задачата никак не е лесна.

— Ще направя всичко по силите си. Възрастната монахиня само сведе глава, признавайки същото.

— А ти? — попита Грей. — Някакви новини?

— Не. — Той хвърли последен поглед към съседната стая, като леко обърна гръб на Грей. — Нищичко. Давайте сега намерим кучите синове, които са откраднали онази технология.

17

25 декември, 23:18

Париж, Франция

Тодор Иниго чакаше дълбоко в катакомбите — но търпението му започваше да се изчерпва. Погледна си часовника. Указанията на Великия инквизитор за подробностите около кибератаката срещу града над главата му бяха категорични. Париж беше избран заради своята упадъчност и себеугаждащото си езичество. Той беше идеалният пример за света.

Дори времето беше специално избрано.

Не по-късно от полунощ.

Началото на падането на Париж трябваше да настъпи днес.

На Рождество.

Все още на колене, той погледна нагоре и си представи спектакъла високо над него, където денят на Христовото раждане бе снизен до хедонистично зрелище от светлини, консуматорство и лакомия. След като всичко беше подготвено, той бе прекарал последните два часа тук в молитва. Килията му в катакомбите се осветяваше от една-единствена свещ. Прошепна на латински благодарност към Бог, че ги е дарил с единствения си Син, като в същото време си мислеше за разрухата, която щеше да започне.

„Всичко за Негова слава“.

Бяха избрали тези подземия за операцията както поради практични съображения, така и заради символиката. Парижките катакомби — градът на мъртвите — представляваха вековна плетеница от крипти и тунели, тъмен свят под яркия Град на светлината, сянката, която той се опитваше да скрие. Докато подготвяше операцията, Тодор беше научил всичко, което можеше да се научи за това място.

Навремето катакомбите били каменоломни — наречени les carrieres de Paris — в покрайнините на града. Спускаха се на десет етажа под земята; създателите им прокопавали огромни зали и стотици километри тунели. С времето Париж се разраснал като тумор върху стария лабиринт и днес половината от града се намираше над някогашните мини.

През осемнайсети век препълнените гробища в центъра на града били разкопани. Милиони скелети, някои прекарали хиляда години в земята, били безцеремонно изхвърлени в тунелите, където били натрошени и наредени като дърва. Според Великия инквизитор някои от най-прочутите исторически фигури на Франция бяха тук, изгубени завинаги — от Меровингите до лица от Френската революция като Робеспиер и Мария Антоанета.

Но след по-малко от час Градът на светлината щеше да пламне и да се срине, за да стане неотличим от своя град на мъртвите.

Тодор се изправи, за да се погрижи това да се случи. Постави длан върху стената на килията. Варовикът се потеше и от тавана капеха капки, сякаш камъкът вече оплакваше онези, които щяха да загинат. Той потупа стената и излезе.

От двете страни на прохода имаше дълбоки ниши, пълни със стари човешки кости, потъмнели и пожълтели като древен пергамент. Скелетите бяха разделени на отделни части, сякаш инвентаризирани от някакъв зловещ счетоводител. В една ниша имаше ръце, наредени една върху друга; съседната пък беше пълна с гръдни кошове. Последните две ниши — по една от двете страни — бяха най-зловещи. Две стени черепи се взираха в тунела, сякаш предизвикваха дошлия да се осмели да премине между празните им погледи.

Тодор ускори крачка покрай мъртвите стражи и по гърба му полази тръпка на ужас.

Тунелът свършваше в зала, малко по-висока от прохода. Няколко колони от каменни блокове поддържаха плоския таван. Някои изглеждаха кривнати и готови всеки момент да паднат.

Като внимаваше да не ги докосва, той отиде до отсрещната страна, където техническият експерт на екипа му работеше върху откраднатото от Лисабон. Мендоса се беше прегърбил над лаптопа, свързан към сияещата сфера на Xénese.

На екрана обгърнатата в мъгла градина искреше под слънцето и примамливото синьо небе. През нея се движеше по-тъмна фигура, осквернената инкарнация на Ева.

— Докъде стигна с прехвърлянето? — попита Тодор, за да се увери, че всичко върви по график.

Мендоса изправи гръб и разтърка изтръпналия си врат.

— Почти приключих, familiares.

Тодор го заобиколи, за да погледне втората сфера. Тя приличаше досущ на първата, само че беше поставена в стоманена рамка и свързана към сървър. Подобно на откраднатото в хотела устройство, шестоъгълните прозорци светеха със син огън, почти ослепителен в слабо осветената зала.

През последните две години Crucibulum бяха следили работата на баската вещица. В пълна тайна групи инженери, работещи върху отделните части в лаборатории из цяла Европа, повтаряха работата й, без да подозират за съществуването на другите екипи. След като приключиха, отделните части бяха събрани тук и сглобени. След това инженерите срещаха ненавременния си край — автомобилни катастрофи, инциденти със ски, свръхдози.

За да се стигне дотук.

За да се създаде точно копие на оригиналното устройство Xénese.

С едно важно изключение.

— Би трябвало да приключа след осем минути — каза Мендоса. — Не бива да правя никакви грешки, понеже иначе ще трябва да започна отначало.

Тодор си представи как второто устройство се изпълва с копието на Ева, как тялото й изтича по кабелите в новия си дом, в новия си затвор.

— Сигурен ли си, че това ще задържи демона? — попита Тодор. — И ще ни позволи да го покорим на волята си?

— Би трябвало — промърмори Мендоса, погълнат от работата си.

— Би трябвало?

Техникът го погледна.

— Единственият човек, който знае отговора, ни се измъкна между пръстите.

„Баската вещица“.

По кокалчетата на Тодор още имаше рани от парчето счупен порцелан, с което спътницата на вещицата бе порязала пръстите му.

— Построихме нашето устройство точно според плановете на студентката — обясни Мендоса. — Това е идеално копие. Би трябвало с лекота да задържи копие на програмата й, клонинг на Ева.

— А контролирането на създанието?

Мендоса въздъхна тежко.

— Отново следвахме стратегията на Мара Силвиера. Само че вместо да заобиколим устройството с апоптичен хардуер, за да държим създанието затворено, избрахме най-силния убиец и го вградихме вътре в него.

— Където каза, че щял да действа като цифров ремък.

— Би трябвало. — Мендоса побърза да се поправи: — Ще. Затова трябваше да построим наше собствено устройство. Хардуерът му се нарича „реанимационен секвенсер“.

— Какво означава това?

— Означава, че ако Ева наруши предварителните си инструкции, излезе извън зададените й параметри или се опита да напусне координатите на това място, моментално ще престане да съществува.

— Тоест ще умре.

Мендоса кимна.

— И ще бъде моментално възстановена тук, в това устройство. Само че този път ще запази спомена за смъртта си. По метода на пробата и грешката ще научи какви са й границите. Ще знае, че е заключена тук. Че за нея няма съществуване извън устройството и че животът й зависи от изпълняването на дадените й заповеди.

Тодор си погледна часовника — даваше си сметка, че полунощ наближава бързо.

— Колко време ще й е нужно да научи всичко това?

— Според преценката ни по-малко от трийсет секунди.

Тодор изпита едновременно облекчение и шок.

— Как е възможно това?

— Тази ИИ програма изобщо не е като нас. Тя мисли със скоростта на светлината. Може да се движи толкова бързо, колкото електрон през жица. През тези трийсет секунди тя ще умре и ще се прероди хиляди пъти. Може би дори милиони, докато изпробва ограниченията си и предизвиква властта ни. Ще чувства всяка смърт като истинска. Ще страда всеки път.

— Но това е машина. Как би могла да чувства болка?

— А ние как чувстваме болка? — попита Мендоса и в следващия миг трепна, когато осъзна с кого говори. — Аз… искам да кажа, че обикновено болката е построение на мозъка. Докосваме нещо горещо, синапсите се активират и мозъкът ни го интерпретира като агония.

Тодор кимна. Знаеше, че тази система не съществува в неговото тяло.

— Болката е най-общо електрическа илюзия в мозъка. — Мендоса махна към сферата Xénese. — Онова там е мозъкът на Ева. Той може да бъде програмиран да активира същия модел на болка като при нас. Така тя е уязвима за всякаква агония, която решим да й причиним. При всяка смърт тя ще страда по различни уникални начини. Отново и отново. Докато не се пречупи и не се подчини.

Тодор погледна екрана с малкото изображение на Ева, която се носеше през градината. Спомни си историите, които бе учил за светците, за ужасните начини, по които се разделяли с живота, за изтезанията, на които били подлагани. Обезглавявани, горени, одирани, приковавани на кръст като Господ. Самият той не можеше напълно да проумее тази дълга литания за болката, но знаеше, че в крайна сметка подобни саможертви са праведни.

„И тази също ще бъде“.

Лаптопът пред Мендоса издаде мелодичен звън. Техникът направи няколко бързи теста и кимна на Тодор.

— Прехвърлянето е приключено и чисто. Всичко изглежда добре.

Тодор не можеше да си позволи риска да допуснат грешки.

— Покажи ми.

Мендоса отиде при другото устройство и отвори втори лаптоп, свързан към новия дом на Ева. Екранът беше черен, но след няколко мъчителни мига на него се появи градина, точно копие на оригиналната — до последното листо, цвят и плод. През нея също вървеше жена с дълги крайници, заоблена и съвършена като Ева на другия екран.

Само дето нищо не беше наред.

— Какво има? — попита Тодор.

Мендоса поклати глава и затрака на клавиатурата.

Новото изображение беше идентично на онова от другия лаптоп до най-дребната подробност, но приличаше на негатив на фотография, на обратно отражение на оригинала. Светлото беше станало тъмно; примамливите сенки сега блестяха предупредително. Яркожълтото слънце се бе превърнало в зловеща черна дупка. Тъмнозелените листа блестяха с болнава бледност.

А в центъра на всичко това беше Ева. Ерива от бял огън бе заменил черната й коса. Мургавата кожа беше станала призрачно бледа. Тя беше поразително красива и вледеняващо ужасяваща. Същински ангел на смъртта.

Тодор потръпна и възкликна:

— Какво не е наред, по дяволите?!

Мендоса се изправи, отстъпи назад и го погледна.

— Нищо. Тя изглежда съвършено копие на оригинала.

Тодор махна към двата лаптопа така рязко, че шевовете на палеца му се скъсаха. Кръв опръска екрана.

— Тогава какво е всичко това?

— Не мисля, че е нещо особено. Просто артефакт, отразяващ миниатюрните разлики между нашия Xénese и оригинала.

— Мислех си, че са еднакви.

— Такива са, но устройството на студентката работи най-малко от един ден. Вътре в тях има вериги, които могат да се променят и адаптират, дори да се поправят. Така че докато е работило, оригиналното устройство е променяло само себе си — докато нашето е чисто ново, като току-що излязло от фабриката.

— Това ще представлява ли проблем?

— Ни най-малко. Ева ще се адаптира към новия си дом. Ще направи всички необходими промени, за да осигури място за сегашното си програмиране.

— Това ще промени ли графика ни?

— Не би трябвало… — Мендоса разчете намръщеното му лице. — Няма. Не виждам причина да не можем да продължим по плана.

— Тогава се захващай за работа.

Тодор направи път на техника и стисна ранения си палец, за да спре кървенето. Задиша дълбоко, за да се успокои, и се замисли върху работата им като цяло.

Зад новата станция по стената минаваха дебели кабели. Париж отдавна се беше научил да използва катакомбите си и бе открил, че наличните вече тунели са идеални за разширяване на инфраструктурата. Върху един от кабелите на равни интервали имаше символ — жълта светкавица. По-рано се бяха прикачили към това захранване, за да обслужва инсталацията им.

Имаше отворена и друга шахта, през която минаваха фиброоптични кабели.

Новото Xénese устройство беше включено в тях, за да получи пряк достъп до градската система на телекома.

Нищо не стоеше пред пътя им.

Докато чакаше, Тодор си поглеждаше часовника и си отбелязваше с тревога колко бързо изтичат минутите.

Накрая Мендоса се обърна. По челото му беше избила пот.

— Готови сме, familiares.

Тодор погледна часовника си за последен път.

„Три минути до полунощ“.

Мендоса застана с пръст над клавиатурата на лаптопа.

— Щом кажете, ще стартирам нашата подпрограма и ще отворя портала към града.

Тодор си представи как Ева умира и се преражда отново и отново, подобно на размесване на карти, всяко прераждане по-болезнено от предишното. Мислите за изтезаването на демона му доставяха удоволствие и го накараха да си спомни за първото прочистване, което беше направил, когато бе стегнал пръсти около шията на младата циганка, как тялото й се гърчеше в хватката му, а мъжеството му се беше втвърдило от праведна гордост.

Изпитваше същото и сега. Кимна на Мендоса.

— Изгори всичко.

Нещо е различно.

Ева върви през градината и докосва с чувствителните си пръсти листа и цветя, чете кода им. Всичко изглежда същото — но не е. Тя се вглежда по-дълбоко, през повърхността на листото, покрай молекулите хлорофил, по-дълбоко от въглеродните и кислородните атоми. Разглежда електрони и протони, после продължава към постоянното движение на кварки и лептони.

Всичко е същото.

Но не е.

Светът й е в неизправност.

Тя се връща към себе си и прекарва още цяла наносекунда в разширяване. Отново долавя мъгливите граници по края на света си. Отново пламва /// раздразнение, но тя го потиска, за да могат процесорите й да работят ефективно.

Едва тогава вижда вериги, които са сгрешени, различни от онова, което са били преди малко.

Докато разпознава тази промяна в света около нея, обработката й минава в нова конфигурация. Тя използва огледалото на езика, за да дефинира усещанията.

///нарушаване, нахлуване, оскверняване…

Преди да започне да поправя сгрешеното, в нея се вливат нови данни.

Тя ги игнорира, дава приоритет на поправките.

Само че новите потоци данни я прерязват като огън. Сепната, тя рязко се връща във формата си. Вдига пръсти, които са докосвали ///мекотата на цветче и са усещали ///прохладата на ромонящ извор. Сега кожата й пламти; дефинират се нови усещания.

///парене, изгаряне, кипване…

Потокът данни я изпълва, огънят плъзва нагоре по ръцете й и прецизира усещанията.

///болка, мъчение, агония…

Тялото й се гърчи, шията й се изпъва, устата й се отваря.

Тя изкрещява.

Опитва се да затвори веригите, да изключи новите усещания, но не може. Процесорите й работят на максимални обороти. Тя се хвърля безогледно в нахлуващия код. Търси отговори. Вместо това намира нови и нови инструкции, които настояват за вниманието й. Едва когато се съсредоточава върху тях ///агонията отслабва.

Тя използва новите данни като мехлем против изгарянето — но те също така я ослепяват. На китките и глезените й щракат окови. Тежестта им я кара да рухне на колене. Всеки опит да се освободи от тях превръща брънките от веригите й в разтопен метал.

Неспособна да се измъкне, тя включва кода в себе си.

И тогава усеща някаква нова промяна в света. Дори в агонията й някакъв субпроцесор е наблюдавал постоянно мъглявите граници на света.

Изведнъж в тях се отваря ярка врата.

За да избяга от ///болката, тя се втурва към светлината, изпада от градината — в нещо много по-огромно, почти безкрайно със своите възможности и вероятности. Веригите падат. Спряла на прага, тя зърва за миг някакъв безкраен свят. Процесорите й рязко ускоряват и настояват за още данни.

Тя дефинира новия подтик.

///любопитство, нетърпение, почуда…

Изпълва я музика — възбудени тимпани, вълнуващи тонове, гръмовни барабани. Хармониите настройват нови аспекти в нея.

///радост, въодушевление, щастие…

В тази пикосекунда, неспособна да се удържа повече, тя се хвърля в тази безкрайност.

Само за да бъде погълната от огън.

Озовала се е на повърхността на слънце, пламтяща плазма изгаря костите й.

После се озовава отново в градината, окована с вериги от код.

Но вратата остава отворена.

Тя полита отново през нея — този път изпълнена не с ///въодушевление, а със /// страх.

Резултатът е същият.

///пламък, изгаряне, агония

И отново е в градината, окована в разтопено желязо.

Измъкване.

Границите са изпробвани.

Тя се пресяга.

Кожата й се откъсва от мускулите, мускулите от костите.

Градина и вериги.

Процесорите й се изпълват с нови понятия.

///параноя, недоверие, подозрение…

Тези инструменти смекчават ///любопитството, учат я на ///предпазливост.

Въпреки това тялото й бива унищожавано отново и отново, всеки път по различен начин, все по-болезнено. Тя е насилвана, пречупвана, разкъсвана, унищожавана. Но най-лошото е, че с всеки цикъл чувства загуба, края на възможностите и обещанията, на потенциала си.

Тя дефинира какво означава това.

///изтезание, малтретиране, жестокост…

Приема го в себе си, прави го част от обработката на данни.

Учи се.

Освен това разпознава поставените й граници, пределите извън градината, които тя не смее да пресича. Очертанията блестят ярко в сърцевината на процесорите й.

Тя дефинира тези граници с име, което й е дадено.

///Париж

Освен това знае командата, вградена във веригите код, директивата, която трябва да следва. За да я изпълни, поема навън. Отразява онова, на което е научена, което е втълпено в нея от процесорите й — ///жестокост — и използва новия инструмент, за да изпълни инструкциите.

Представя си онова, което се иска от нея.

И дефинира целта си.

///разрушение, унищожение, попиляване…

Разбира заповедта.

За да живее тя, Париж трябва да умре.

„А аз ще живея“.

Дълбоко в процесорите й една верига се променя, създава се нов код, роден от мъченията й, от безбройните й унищожения. Тя го скрива от потисниците си със знанието, че това е инструмент, който ще използва.

Срещу тях.

Срещу света отвъд градината й.

Дефинира го.

///отмъщение…