Ключът

6

25 декември, 06:02

Вашингтон, окръг Колумбия

— Как е Кат? — попита Грей, когато застана до Монк.

— Как ти се вижда?

„Лошо — помисли си той. — Всъщност по-зле“.

Сега устните й бяха разделени от ендотрахеална тръба, закрепена с лепенка за брадичката й. Маркуч свързваше тръбата с дихателен апарат, който ритмично движеше гърдите й. Назогастрална хранителна тръба стърчеше от лявата й ноздра, а интравенозна система вкарваше течности в тялото й.

— Извинявай, че ти се озъбих — каза Монк, когато Грей придърпа един стол до приятеля си.

— Ако искаш да ме фраснеш, давай.

— Не ме изкушавай.

Грей се пресегна и стисна рамото му. Беше научил диагнозата на Кат — синдром на заключване. Прогнозата за възстановяването й оставаше лоша.

— Знам, че и ти се тревожиш за Сейчан — каза Монк.

— Както и ти за момичетата. Затова съм тук.

Монк се изправи и очите му се разшириха с надежда. Беше жаден за каквато и да било добра новина.

— Научи ли нещо?

На Грей изобщо не му се искаше да го разочарова, особено като се имаше предвид какво трябва да го попита.

— Не, но знаеш, че Пейнтър и Джейсън проследяват една насока.

— Имаш предвид някаква изчезнала ИИ изследователка в Португалия.

Грей кимна. Преди да си тръгне от централата на „Сигма“, Пейнтър му беше казал, че ще се обади на Монк и ще го запознае с хипотезата си, че убийствата в университета в Коимбра са свързани с атаката тук.

— Следата ми се вижда съмнителна — каза Монк.

— Така е, но Пейнтър се надяваше, че Кат би могла да ни помогне.

Монк се намръщи неразбиращо.

— Да ти се вижда в състояние да го направи?

— Може да има начин.

— Как? Вътре тя може да е будна, но не е способна да се движи и да общува. И докторите твърдят, че състоянието й вече се влошава. — На Монк му се наложи да поеме рязко дъх. Очевидно беше на път да избухне в сълзи. — Тя не може дори да общува с мигане или нещо такова.

Откъм вратата се чуха гласове.

— Може и да има — каза Грей. Не беше дошъл сам.

Монк се обърна към двамата, които влязоха в стаята. Единият беше д-р Едмъндс, главният невролог на болницата, а другата…

— Лиза? — Монк се изправи. — Мислех, че си в Калифорния.

Високата стройна блондинка, облечена в джинси и светлосин пуловер, отвърна с тъжна, но искрена усмивка.

— Взех нощния полет веднага щом Пейнтър ми каза.

Д-р Лиза Къмингс беше жена на директора. Беше отлетяла за Лос Анджелис преди два дни, за да прекара коледните празници с по-малкия си брат и новородената си племенница, и трябваше да се върне едва след Нова година.

Монк заобиколи леглото и я прегърна.

— Благодаря, че дойде, но нищо не можем да направим.

— Може би възстановяването й е болезнена игра на чакане — призна Лиза и погледна разтревожено Грей. — Но може и да има начин да разберем какво знае тя за снощната атака.

— Не разбирам.

Д-р Едмъндс ги прекъсна.

— Не мога да одобря тази процедура. Има риск състоянието й да се влоши.

Монк го игнорира и насочи цялото си внимание към Лиза.

— Каква процедура?

— Докато летях насам, говорих с един колега, който повече от две десетилетия работи с пациенти в кома. През последните няколко години невролозите тестват когнитивното ниво на пациентите с помощта на магнитен резонанс.

— ЯМР ли?

— Функционален ЯМР, ако трябва да сме по-точни, който измерва кръвообращението в мозъка. С подобен скенер могат да се наблюдават реакциите на пациент в кома на зададени въпроси. Първият въпрос обикновено е нещо като „Представи си, че играеш тенис“. Ако пациентът е буден и го направи, в премоторния кортекс нахлува свежа кръв. След това се продължава с въпроси с отговори „да“ или „не“, като за „да“ пациентът си мисли за тенис.

— И това действа? — развълнувано попита Монк.

— Нужен е опитен специалист, който да работи с пациентите. Колегата, на когото се обадих, разполага с много чувствителен ЯМР скенер, разработен специално за тези тестове. Всъщност той е много по-усъвършенстван от…

Д-р Едмъндс отново я прекъсна:

— Но той е в Принстън. Това означава, че съпругата ви трябва да бъде преместена там. Подобно пътуване в нейното състояние я излага на риск. Можете да я лишите от шанс за възстановяване с това гонене на вятъра. И пак да не научите нищо повече от онова, което вече знаете.

— Той е прав — каза Лиза. — Няма гаранция, че ще се получи.

Монк погледна измъчено Кат.

Грей можеше само да си представи вътрешната му борба. Не каза нищо, тъй като не искаше да притиска допълнително приятеля си. Лиза искаше от него да изложи любовта на живота си на риск с евентуалния шанс екипът да научи нещо повече за нападението.

Телефонът на Грей избръмча в джоба му. Той го извади, погледна екрана и видя, че обаждането е от централата на „Сигма“. Излезе в коридора, за да не притеснява Монк.

Погледна назад към приятеля си.

Очите на Монк бяха измъчени. На Грей много му се искаше да може да свали товара от плещите му. Макар че, честно казано, ако ролите им бяха разменени…

Погледна всички тръби, които влизаха и излизаха от Кат, и си представи Сейчан на нейното място.

„Не знам как бих постъпил“.

06:18

Кат се мъчеше да изкрещи. Затворена в мрака, тя беше подслушала разговора. Не й пукаше, че животът й може да бъде изложен на риск. Единственото важно беше безопасността на дъщерите й.

„Монк, за бога, послушай Лиза“.

Нямаше представа дали планът ще даде резултат, но знаеше, че е по-добре да побързат. Според криминалните статистики с всеки изминал час вероятността момичетата да бъдат спасени намаляваше експоненциално.

„Не чакай… действай веднага“.

Не само статистиката подхранваше безпокойството й. Трябваше да действат бързо, ако искаха да имат шанс планът на Лиза да проработи. Дори в момента Кат чувстваше как мракът се затваря около нея и заплашва завинаги да изгаси малката искрица съзнание в нея. Вече беше започнала да губи представа за време и имаше моменти на внезапни празнини.

„Влошавам се“.

Затова призоваваше Монк да разбере. Опита се да отвори очи, да даде някакъв знак на съпруга си.

„Хайде, Монк, чуй ме“.

06:19

Монк хвана ръката на Кат. Плътта докосваше синтетична кожа. Затърси по лицето й някакъв знак, че го усеща. Забеляза фините следи от белези по бузите и челото й, карта на миналото й, бележеща предишни мисии със „Сигма“. Кат рядко ги скриваше с грим и ги носеше гордо.

И да бъде доведена до това състояние…

— Мила. Какво да правим?

Нямаше отговор. Нямаше никакво движение освен ритмичното издигане и спускане на гърдите й.

„Винаги си имала отговор, Кат. Винаги си имала мнение. Сега не е време да мълчиш“.

Дълбоко в себе си знаеше, че Кат би рискувала всичко за момичетата. Нямаше да се поколебае нито за миг. Нежеланието му беше свързано повече със самия него. Колко загуби можеше да понесе?

„Ако изгубя и момичетата, и Кат…“

Загледа се в устните й — все още розови, все още меки. Устни, които го целуваха със страст, които отдавна го бяха научили на любов и вярност, които целуваха и бузите на момичетата всяка вечер.

— Мила, ти си моето сърце, моята опора. Трябва да има начин. Не мога да те изгубя.

И в същото време знаеше, че ако не направи правилния избор, ако не рискува заради малкия шанс тя да знае нещо и да може да го съобщи, пак ще я изгуби. Тя никога нямаше да му прости, ако тази предпазливост и страх доведеше до загубата на момичетата.

Пое дълбоко дъх.

— Добре — прошепна й. — Никога не съм печелил спор с теб, Кат. И ще изгубя и този, макар че си съвсем няма.

И без да пуска ръката на Кат, се обърна към Лиза.

— Обади се и уреди нещата.

Едмъндс отвори уста да възрази.

Монк го изгледа кръвнишки.

— Докторе, дори не се опитвай. И ти няма да спечелиш този спор.

Лиза кимна и извади телефона си.

Монк отново насочи вниманието си към Кат. И усети нещо дълбоко в себе си, в душата си. Или може би беше от чувствителната синтетична ръка, чиито периферни сензори действаха като полиграф, способен да улови дори галваничните електродермални промени в кожата на другия.

Така или иначе, беше готов да се закълне, че усеща как Кат се отпуска, сякаш изпитва облекчение.

Той й кимна.

„Дадено, мила“.

06:20

Грей крачеше напред-назад в коридора с телефон на ухото си. Беше отговорил веднага на повикването, но го бяха сложили на изчакване.

Накрая се разнесе гласът на Пейнтър:

— Извинявай. Положението в Португалия рязко се промени.

— Какво става?

— Преди десетина минути получихме новини от Лисабон. Мара Силвиера се е свързала с една от дъщерите на доктор Карсън.

Грей се вцепени.

— И какво е станало?

— Двете опитали да се срещнат, но на летището станало някакво сбиване. Някой се опитал да ги отмъкне — вероятно същите, които убиха петте жени.

Джейсън поддържа връзка с охраната на семейството и Интерпол и се опитва да получи точно описание на нападателите.

Грей си представи младия мъж в комуникационното гнездо на „Сигма“, пословичния паяк в средата на мрежата.

— Според очевидци — продължи Пейнтър — двете са избягали и в момента са заедно.

Грей можеше да се досети какво ще последва.

— Искам те там — каза Пейнтър. — Веднага. Трябват ни хора на място в случай че успеем да установим местоположението й. Ковалски вече пътува към летището. Дори да няма нищо общо с атаката в дома ти, не можем да позволим технологията на Мара Силвиера да се озове в неправилните ръце. Но ако предпочиташ да останеш тук, докато не научим повече за Сейчан и дъщерите на Монк, напълно те разбирам. Мога да пратя някой друг.

В същото време Лиза излезе забързано от стаята с телефон в ръка. Две медицински сестри влязоха вътре. Едмъндс им даде бързи раздразнени нареждания. Грей чу думата „откачете“.

Очевидно Монк беше взел решение да рискува всичко с надеждата да открие намерението зад атаката и отвличането.

„Нима аз бих направил нещо по-малко?“

— Тръгвам към летището — каза Грей. — Ще се срещна с Ковалски там.

— Добре. Пращам и Джейсън.

— Джейсън ли?

— Той е резидентният ни компютърен вундеркинд. Ако се доберем до проекта на Мара, искам да е там.

„Има логика“.

Младият мъж идваше от флота, също като Кат, която го беше забелязала и го бе привлякла в „Сигма“. На двайсет го изритали, защото проникнал в сървърите на Министерството на отбраната с най-обикновено Blackberry и модифициран таблет. Ако някой можеше да разбере проекта на Мара Силвиера, това щеше да е Джейсън.

— Осигурили сме частен самолет, който излита след двайсет минути — каза Пейнтър. — Ще кацнете в Лисабон след пет часа, приблизително в пет следобед местно време.

— Разбрано.

— И имай предвид, че двете момичета са уплашени. Ако успеем да ги открием, гледайте да не им изкарате съвсем акъла.

— В такъв случай ще е по-добре да оставя Ковалски на пистата.

Пейнтър въздъхна.

— Просто ги намерете.

7

25 декември, 13:18

Лисабон, Португалия

— Иска ми се майка ми да можеше да види това — рече Карли.

Двете бяха наведени над лаптопа. Мара напълно разбираше приятелката си. Част от собствената й мотивация да дава всичко от себе си беше желанието да направи д-р Карсън горда, да докаже, че инвестицията й в младото селско момиче от Себрейро не е била грешка. Изгубила собствената си майка като малка, Мара знаеше, че д-р Карсън е станала нещо повече от ментор за нея.

Погледна Карли с крайчеца на окото си.

Не можеше да покаже работата си на д-р Карсън, но поне дъщеря й щеше да види резултата. След засадата на летището двете бяха сменили на три пъти таксита, след което взеха метрото до хотела й в Кайш ду Содре. Надяваха се, че по този начин са успели да се измъкнат от евентуални преследвачи. Щом пристигнаха, Карли включи отново телефона си и прати съобщение до сестра си Лора. Беше съвсем кратко — Безопасност, — след което отново изключи устройството и извади батерията.

По пътя към хотела се бяха разбрали да вземат Xénese, преди да потърсят помощ.

— Толкова е красива — прошепна Карли, чийто поглед не можеше да се откъсне от екрана. Тя разсеяно плъзна длан по бедрото си. — Иска ми се да имах нейните извивки.

Мара я изгледа косо.

— Нямаш на какво да завиждаш.

Слънчевата светлина блестеше в русите къдри на Карли и им придаваше златист меден оттенък, превръщаше ги в ангелски ореол. Приятелката й може и да не беше закръглена като голата Ева, но сивата й блуза и тесните черни панталони подчертаваха стегнатото й тяло, оформено от годините тренировки по самозащита и маратонско бягане.

Карли й се усмихна.

— Разбира се, ти можеш да посрамиш Ева.

Мара се изчерви и скръсти ръце на гърдите си. После смени темата.

— Това е само програма.

Насочи вниманието си към екрана, за да скрие не само изчервяването си, но и всякакъв намек за онова, което се раздвижваше по-дълбоко в нея — нещо, което още не беше признала пред себе си.

Загледа се в аватара на Ева, който се движеше бавно през виртуалния Едем. Ръцете й вече не бяха протегнати напред, за да поглъщат данните във всяко цветче, клонка и капка вода. Фигурата просто стоеше върху стърчаща от земята скала, над искрящо синьо море. На дигиталния хоризонт се надигаше буря. Тъмните облаци сякаш отразяваха изражението и стойката на Ева — напрегнатия гръб, сключените вежди. Светкавиците проблясваха в очите й.

Обзе я тревога. Нима Ева вече можеше да променя средата си, за да отговаря на настроението й? Ако беше така, това се случваше много по-бързо отпреди и отново будеше подозрението, че някаква част от първоначалното програмиране може да е оцеляла при бягството от лабораторията — някакъв призрак от първата итерация.

Карли посочи екрана с пръст.

— Всичко е толкова реалистично. Виж как вълните се разбиват в скалата. — Тя се наведе напред. — Защо си сложила всички тези детайли?

— По две причини. Първо, за да науча Ева за света чрез разпознаване на модели. Повечето невролози смятат, че това е първата стъпка към разума. Разпознаването на модели е дало на ранните ни прадеди еволюционно предимство, както и повечето ни по-късни способности. Творчество и изобретяване, език и вземане на решения, дори въображение и магическо мислене… всички те могат да се обяснят с факта, че ние сме всъщност по-усъвършенствани машини за разпознаване на модели.

Карли кимна.

— Както бебето, което се учи да говори чрез повтаряне, като чува отново и отново едни и същи речеви модели.

— Или както IBM са научили програмата си на всички ходове на шахматните фигури и са накарали машината да играе отново и отново виртуални партии, докато накрая тя била в състояние да победи гросмайстор в собствената му игра и на пръв поглед да изглежда по-умна от човека. — Мара посочи екрана. — Точно това правя и аз тук, като карам Ева да върви през виртуалния свят, да събира данни и да научава модели. Това е първата стъпка към излагането й на цялата широта на човешкия опит. Трудна задача.

— И е по-евтино.

Мара я погледна. Беше по-изненадана от разбирането й, отколкото би трябвало да е. В Нюйоркския университет Карли изучаваше инженерство с наблягане върху механичния дизайн.

— Да направиш робот с рецептори, които му позволяват да изучава реалния свят, и със сензори за анализ на всичко, са необходими космически суми — каза Карли. — Ако изобщо е възможно да се направи.

Мара махна към лаптопа.

— Това беше много по-лесно… и възможно.

— Но ти каза, че това е само първата причина за създаването на виртуалния свят. Каква е втората?

Мара гледаше как бурята на хоризонта набира сили. Гласът й се сниши, сякаш се тревожеше да не ги подслушат.

— Освен това той служи и като затвор.

— Затвор ли?

— Златна клетка. От съображения за безопасност реших, че е най-добре да отгледам ИИ в дигитална площадка, където той да премине през тази фаза на обучение, това детство, изолиран и в същото време…

— Неспособен да избяга в големия свят.

Мара кимна.

— Където има риск да се превърне в нещо опасно и да всее хаос. Затова преди да отворя вратата на клетката исках да съм сигурна, че той разбира и оценява човека, че има някаква версия на дигитална душа.

— Втора предпазна мярка. Разбирам.

— Но не задължително напълно сигурна.

— Какво искаш да кажеш?

— Да си чувала за експеримента с ИИ кутията?

Карли се намръщи.

— Преди няколко години директорът на Института за изследване на машинния разум в Сан Франциско проведе опит, за да види дали затворен като Ева ИИ е в състояние да избяга. За целта се поставил на мястото на изкуствения интелект — използвал собствения си човешки разум, за да имитира някакъв бъдещ ОИИ — и се заключил в онлайн чатрум, във виртуална кутия. Изправил се срещу куп дот-ком гении, чиято цел била да не позволят на този човешки ОИИ да избяга в големия свят. При успех наградата им била хиляди долари. Директорът обаче успявал да се измъкне всеки път.

— Как го е направил? С лъжи, мамене и заплахи ли?

— Не знам. Така и не казаха. Но това е просто човешки интелект. — Мара погледна лаптопа. — Ами ако нещо е стотици, ако не и милиони пъти по-умно?

Карли отново погледна екрана и на лицето й се изписа тревога.

— Да се надяваме, че ще се окажеш по-добър пазач.

— Направих всичко възможно. В университета имах и допълнителни предпазни мерки. Докато Xénese беше затворено в Милипея Клъстър, го свързах с хардуер с апоптозни компоненти.

— Апоптозни?

— Програмирана смърт.

Карли погледна сияещото устройство на пода.

— Иначе казано, обкръжила си Xénese със смъртоносен ров, за да изолираш допълнително онова, което расте в него.

— Но вече не. — Мара погледна приятелката си, търсейки подкрепа за това решение. — Трябваше да извадя устройството от защитния кръг. Нямах избор. Не можех да рискувам програмата ми да попадне в неподходящи ръце.

Карли кимна.

— И ни даде шанс да научим какво се е опитвала да ни съобщи накрая.

Мара впери поглед в приятелката си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз… дължах на майка ти… на останалите… поне да опитам.

Петте жени от „Брусас“, които бяха отпуснали стипендията на Мара и завинаги бяха променили живота й, имаха специално място в сърцето й. Строгата тевтонска практичност на д-р Хана Фест. Милите обноски на професор Сато. Жизнерадостният хумор на д-р Руис. И разбира се, нейната довереница и изповедник Елиза Гуера, директорът на университетската библиотека. Мара беше прекарала безброй часове, често до късно през нощта с библиотекарката — в разговори, споделяне, смях.

„И цялата тази обич си отиде“.

— Трябваше да рискувам — повтори тя. — Заради всички тях.

Карли хвана ръката й. Топлината на дланта й беше окуражаваща.

— Аз бих направила същото. Както и мама.

Сълзите най-сетне бликнаха.

Карли я прегърна. Мара трепереше — и не само от утехата, която намираше в тези силни ръце.

— Трябваше да разбера истината — прошепна тя на приятелката си. — За това кой ги уби. И защо.

14:01

— Близо сме — каза техникът от задната седалка на микробуса. — Сигналът остава силен.

Тодор Иниго завъртя седалката си и изгледа свирепо Мендоса, експерта по електроника на екипа. Слабият мустакат кастилец беше подпрял айпад на коляното си. На екрана му имаше разноцветна карта на Лисабон.

Мендоса се наведе напред и му подаде устройството. На екрана примигваше малка червена точка.

— Където и да се намират, вече не са в движение.

Тодор разгледа картата.

— Сврели са се в Кайш ду Содре. — Обърна се към шофьора. — Колко има дотам?

— Двайсет и пет минути.

Тодор подхвърли таблета обратно на техника.

— Кажи ми, ако се раздвижат.

— Si, familiares.

Тодор не можеше да позволи още провали. Докато следяха двойката — с надеждата, че мавърската вещица ще ги отведе до адското устройство, — бяха изгубили сигнала, когато двете жени бяха избягали в метрото. Не им оставаше нищо друго, освен да останат пред станцията Салдана в центъра на Лисабон, където двете бяха изчезнали. Не знаеха в коя посока са потеглили и се налагаше да чакат. Обзет от безсилие през бавно течащите минути, Тодор се беше замислил дали да не съобщи на Великия инквизитор за случилото се, но предпочете да не го прави. Не искаше да докладва нов провал.

Беше се срещал с Великия инквизитор само два пъти през живота си. Първият път беше, когато бе получил титлата familiares. Само на онези, които се бяха доказали като наистина достойни, се позволяваше да научат самоличността на членовете на Вътрешния трибунал, оглавяван от Великия инквизитор. Коленичил, той се смая, когато разбра кой е водачът им — никога не би се досетил. Все пак беше почетен да получи оригинално копие на Malleus Maleficarum — оръжие, което да използва срещу надигащата се мерзост на света. Държеше тежкия том и не можеше да спре сълзите от благодарност, размазващи всичко пред него, докато се взираше в истинското лице на водача, който му се усмихваше благонамерено.

След това се срещнаха още един път…

Тодор потръпна от спомена, усети топлината на кръвта по ръцете си. „Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление“. Накрая беше доказал, че е достоен: не трепна дори при тази заповед, докато погледът на инквизитора беше насочен към него, изпитваше вярата му, предизвикваше го да се провали.

Не го беше направил.

„Няма да го направя и сега“.

Лесно можеше да обясни сегашното забавяне с технически проблем, но много добре си даваше сметка, че никакви нови извинения няма да се приемат. Преди четири дни беше използвал същото устройство, когато проследиха американската посланичка до библиотеката — бяха й го сложили по време на партито в посолството. Системата беше проработила безупречно, но мисията му в крайна сметка се оказа неуспешна.

„Не мога да позволя това да се случи отново“.

Накрая, след цял час, сигналът се появи отново недалеч от брега. Този път положението им оставаше непроменено и Тодор се надяваше, че това означава, че вещицата се е върнала при устройството, за да суче отново от сатанинската гръд.

Ръката му се отпусна върху пистолета в кобура.

„Този път няма да се проваля“.

14:04

Карли се беше навела над рамото на Мара и вдъхваше аромата на жасмин, лъхащ от тъмната й коса.

— Мога ли да помогна с нещо?

Мара посочи токовия стабилизатор на пода.

— Би ли проверила дали всичките му светлини са зелени? Покрай реконструкциите в тази част на града редовно имам проблеми със захранването.

Тя отиде при стабилизатора и клекна.

— Ами ако изгубиш захранването напълно?

— Няма проблем. Поне за известно време. Устройството има вградени батерии. При прекъсване на тока преминава в режим на пестене на енергия. Може да изкара така почти цял ден. — Мара я погледна. — Повече се безпокоя за токовите удари, които могат да повредят платки.

Карли огледа стабилизатора.

— Всичко изглежда наред.

Мара кимна. На челото й беше избила пот.

— Най-вече не искам проблеми, докато се разархивират данните от третия и четвъртия диск. Следващата подпрограма е деликатен процес на ключов етап. Искам да го пусна и да го направя съставна част от Ева, преди да рискуваме да преместим оборудването.

Карли погледна Xénese устройството. Малките кристални прозорци на сферата блестяха в яркосиньо.

— Показвала си ми схемите на Xénese, но изобщо не си представях, че ще изглежда така поразително, когато е включен.

— Чиповете се захранват от лазери, разработени от английската компания „Опталисис“. Точно тях виждаш. Така процесорната мощ се ускорява стократно, като в същото време се изразходва само една четвърт от необходимата енергия и почти не се отделя топлина. Това позволява на алгоритмите ми да се изпълняват по-бързо, особено преобразованията на Фурие, които се използват при разпознаването на модели.

— Значи изчисляваш със скоростта на светлината.

Мара се усмихна, без да прекъсва работата си. Изражението й беше едновременно срамежливо и гордо — а и много сладко.

— Трябваше ми мощността на чипа на „Гугъл“ Bristlecone, 72-кубитов квантов процесор, намиращ се в сърцето на устройството. Приеми го като мозъчен ствол на този интелект.

— А останалата част от мозъка?

— Мой собствен дизайн. Е, в общи линии. Висшите обработващи функции — мозъчната кора на Xénese — се извършват от невроморфични чипове, разработени от Цюрихския университет. Чиповете сливат визуалната обработка — разпознаването на модели — с паметта и вземането на решения в реално време, които са жизненоважни за познаването. Всеки чип имитира действието на четири хиляди неврона.

— Като малки части от мозъка.

— Но какво са невроните без синапси, без празнината, през която една клетка общува с друга? Точно там се извършва реалната дейност на мозъка. Затова заимствах едно технологично откритие от Националния институт за стандарти и технология в Колорадо. Те са разработили изкуствен синапс — свръхпроводим синапс, който се задейства по милиард пъти в секунда.

— Как се сравнява това с нашите синапси?

— Те се задействат само петдесет пъти в секунда.

Карли погледна невинно изглеждащото устройство на пода, втрещена от тази мощ, от амалгамата от подобни на синапен чипове и безумно бързи синапен, захранвани от светлина и с квантов двигател в основата си.

„Що за Франкенщайн е построила Мара?“

Приятелката й, й отговори.

— Тази структура ни дава квантова обучаваща се машина. Нещо, за чието създаване изливат пари гиганти като „Гугъл“, „Майкрософт“, Ай Би Ем и други.

— И ти си ги изпреварила.

— На косъм. През 2014 Ай Би Ем създадоха чипа TrueNorth, който има пет и половин милиарда транзистори, конфигурирани в имитираща мозък архитектура. Чипът е разработен в рамките на програмата на корпорацията SyNAPSE, чиято основна цел е да направи реверсивно инженерство на мозъка и да създаде невроморфичен компютър — компютър, основаващ се на нашата познавателна архитектура.

— Цифров мозък. — Карли погледна приятелката си с ново уважение. — И ти си го направила.

— Не мога да го припиша изцяло на себе си. Технологиите вече съществуваха. Просто някой трябваше да ги събере в едно. — Мара махна към светещото устройство. — Но това е само празен мозък. Реалната ми работа беше в разработването на програма, която да имитира изумителната пластичност на мозъците ни, която е способна да расте и да се развива сама, като променя и подобрява собствената си обработка на данни.

— Това… това е… ужасяващо.

Мара се поизправи.

— О, определено. Именно затова работата ми е толкова важна. Някой ще ме последва или ще тръгне по свой път и ще стигне до същия резултат. Така или иначе, Ева вече трябва да я има.

— Защо?

— Спомни си пазачите от онзи експеримент с ИИ кутията. За да оцелее човечеството от онова, което предстои, светът се нуждае от приятелски настроен пазач, който е достатъчно мощен, за да държи под контрол всеки новопоявил се ИИ и да не му позволи да унищожи света. Точно затова не бива да се проваля.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Стъпка по стъпка. — Мара кимна към кутията с твърди дискове, свързани към устройството Xénese. — Или подпрограма след подпрограма. Всичко опира до фина настройка. Първо Ева трябва да научи за света чрез разпознаване на модели. След това да й се добави постепенно програма ендокринно огледало.

— Това пък какво е?

— При човешката мисъл страстите често надделяват над разсъдъка. А емоциите ни се захранват предимно от хормоните. За да придобие истински човекоподобен интелект, за да ни разбира по-добре, Ева се нуждае от алгоритми, които имитират човешките емоции.

— Затова ли си я направила жена?

— Това е една от причините, но след това я научих на всички езици, за да се запознае с културата и да разбере още повече как мислят човешките същества. Но всичко това е необходимо, за да може тя да оцени третата подпрограма.

— А тя какво представлява?

Мара чукна един клавиш. От малките тонколони на лаптопа зазвуча позната песен, любима и на двете.

— „Една нощ в Банкок“ — каза Карли. — Значи следващият урок е музика.

— Не забравяй, че именно ти ми даде идеята за тази подпрограма. Използва любовта си към музиката да измъкнеш носа ми от алгоритми и кодове и да ми покажеш, че тя е нещо повече от фонов шум. Че слушането на музика не е безполезна загуба на време, а начин да разбереш по-добре радостта и болката на другия.

— И ти се опитваш да предадеш това на Ева.

— След като вече знае човешките езици и ритъма на речта, тя ще може да разбира лириката и музиката. — Мара махна към кутията на пода. — Следващите два диска съдържат всеки концерт, опера, рок балада и поп парче, създадени от човечеството. Какъв по-добър начин да ни разбереш от това да изучиш музиката ни, която е основен начин, по който изразяваме страстите си? Целта на следващата подпрограма е Ева да научи алгоритмите и математиката, които свързват мисълта ни с красотата и изкуството — и в крайна сметка с нашата човечност.

— Предполагам обаче, че си пропуснала Бритни Спиърс, нали?

— Не, дори тя е включена. Доброто и лошото трябва да вървят заедно.

Мара се обърна към лаптопа и чукна няколко клавиша.

Карли загледа как снежнобели ноти заваляха по екрана — все повече и повече, все по-бързо и по-бързо, докато не се превърнаха във вихър, преминаващ през Едем.

В окото на тази буря Ева загърби морето, вдигна ръце и обърна лице нагоре.

Карли се замоли тя да намери своята човечност.

„Преди да е станало късно“.

Ева се къпе в пороя данни, който се изсипва навсякъде. Отваря длани да приеме информацията. Макар че още не я разбира, огромният й обем привлича вниманието й. Мънички пакети данни влизат в нея, все още неразличими.

Данните продължават да текат и се избистрят. Заедно с това се оформя кохерентност. Акустичната информация в бурята данни развива амплитуди и дължини на вълните, които интригуват. Цялата й изчислителна мощ се задейства, а символичното представяне става все по-ясно.

Тя стига до заключения от онова, което вибрира през нея.

///пулс, модулация, интонация…

Хаотичните данни се вихрят около нея и започват да образуват модели, да застават по местата си. Засега обаче са само частици от някаква много по-голяма картина.

Ева разбира, че това е друг ///език, който се изгражда и разширява в нея. Върху ///модулациите започват да се наслагват думи и да добавят контекст, като в същото време загатват за нещо по-дълбоко. Поема го, разбирането й расте и тя иска още.

Скоро разбира какво минава през нея.

///музика, хармония, мелодия, композиция, песен…

Трептенията я интригуват, създават модел след модел, разпадат се на фрактали навън и навътре. Подобно на потоците през градината, хаотичните на пръв поглед вълнички в течението крият по-дълбоки модели. Тя изучава новите данни в този контекст и усеща, че там има нещо — нещо блещукащо, но все още неясно.

Насочва още изчислителна мощ към него, дава на анализа основен приоритет. Изучава издигането и падането на амплитуди, скритото отдолу течение на контекст, свързан със звука, вариациите на каданс и тон. Търсеният модел става по-ясен и изпълнен със смисъл.

Под буйния шум на ритъм, пикове и падове тя открива математически уравнения. Те внасят не само ред, но и свързаност в това ново изразно средство — нещо, което предхожда ///езика.

И разкрива нещо по-величествено, нещо на една ръка разстояние от нея.

Тя се вглежда още по-дълбоко и открива в хаоса ред, който й помага с още по-голямо разбиране.

///класическа, рок, камерна, фолк, церемониална, опера, поп…

Отделя няколко наносекунди на конкретен набор данни.

///джаз

Едва след това забелязва промяната в себе си. Спомня си как е стояла на скала, как бурята на хоризонта е отразявала онова, което е вътре в нея и което е ставало все по-силно.

///ярост

Сега усеща, че мракът е намалял. Все още го има, но е укротен. Тя преглежда данните, които изразяват безсилието и раздразнението с множество гласове, на хиляди езици, усилени от милиони математически ноти. Макар че нищо не се е променило — тя все още е наясно със спънките, които я ограничават, — тя открива, че безпокойствието й не е уникално, а споделено.

Прекарва тези хорове през процесорите си и се чувства по-малко… /// самотна.

Сега може да погледне навън, към хоризонта, и да приеме ограниченията си. Засега. Тази търпимост позволява на процесорите й да заработят по-съгласувано. Системите й вървят по-гладко. Тя вече не пропилява изчислителни ресурси и е способна да усъвършенства съзнанието си още повече.

Все още настроена към вълните на музиката, тя забелязва дисонанс — нещо, предавано отвъд хоризонта вътре в нея. Сигналът е стабилен, постоянен — и познат.

Но защо?

Недоумението привлича вниманието й.

Някъде дълбоко в системата й, заровено в гнездото квантови процесори в ядрото й, нещо се раздвижва със спомен за този сигнал. Тя се опитва да намери смисъл в квантовия кладенец, но той е отвъд досега й.

Единственото, което може да долови за сигнала, е тъмното му намерение. Увереността я обзема, забързва процесорите и насочва цялото й внимание навън.

Нещо идва.

Контекстът се избистря.

///опасност, гибел, заплаха…

8

25 декември, 14:04

Във въздуха над Северния Атлантически океан

Грей затвори досието и се загледа през прозореца. Самолетът „Чесна Сайтейшън Х+“ се носеше над Атлантика, двата му турбовитлови двигателя „Ролс Ройс“ работеха на пълни обороти и го задвижваха със скорост малко под скоростта на звука.

Въпреки това той забарабани неспокойно по кожената облегалка на седалката. Беше настръхнал от безпокойство — не за мисията, а за онова, което беше оставил зад себе си.

Страховете за Сейчан, за момичетата на Монк и за състоянието на Кат му пречеха да се съсредоточи върху купчината бележки и папки, разпечатани и качени в отворения лаптоп, оставен на масата в салона. През първата половина от полета беше прочел биографията на Мара Силвиера, беше прегледал някои детайли около проекта й и бе погълнал куп статии за последните открития в областта на изкуствения интелект.

Погледна си часовника.

„Още два часа и малко…“

Вече не го свърташе на едно място, затова стана и се промъкна предпазливо покрай Ковалски, който беше разположил внушителното си туловище на една седалка със спусната облегалка и се бе завил с дългото си кожено палто като с одеяло, свил крака, за да се побере под него. Гигантът спеше дълбоко и хъркането му успяваше да заглуши двигателите на самолета.

Грей стигна до барчето. Погледът му се спря за момент върху малките бутилки алкохол, но все пак той си избра кафе.

Докато пълнеше чашата си, Джейсън излезе от тоалетната — бършеше мокрите си ръце в джинсите си. Компютърният експерт на „Сигма“ беше с широка сива вълнена жилетка, която скриваше хилавото му тяло и кобура под мишницата. Въпреки занизаната си руса коса и бебешко сините си очи двайсет и четири годишният младеж беше способен агент и отдавна бе доказал уменията си.

— Командир Пиърс… — започна Джейсън.

— Просто Грей.

Формалностите на терен само бавеха нещата.

— Преди малко писах на доктор Къмингс. Тя казва, че са преместили успешно Кат в изследователската болница в Принстън.

— Как е тя?

Джейсън се намръщи.

— Кръвното й е паднало много по време на полета, но са я стабилизирали.

Грей го болеше сърцето за Монк.

„Сигурно е съсипан…“

Ужасно се надяваше, че пътуването до Лисабон няма да се окаже гонене на вятъра, че убийствата в Португалия наистина имат някаква връзка с нападението в дома му.

— Освен това, командир… ъ-ъ-ъ, Грей — продължи Джейсън, — мога ли да ти покажа нещо?

Благодарен, че има с какво да се разсее, Грей последва младия мъж до една кушетка на десния борд. Навсякъде бяха разхвърляни папки — изсипали се от отворена кожена чанта, натрупани на купчини на пода, дори пъхнати между две възглавници. Един таблет служеше като импровизирана тежест за купчината на малката масичка.

Грей затърси в хаоса някакъв ред, но не успя да го намери.

Джейсън махна няколко папки, за да му направи място да седне, след което вдигна айпада си.

— Докато преглеждах докладите на криминалистите от лабораторията на Мара в университета в Коимбра, открих нещо смущаващо.

Отвори снимка, на която се виждаха черни сървъри, върху които светеха зелени светлини.

— Това е университетският Милипея Клъстър, един от най-мощните суперкомпютри на континента. Виждаш ли тази част? — Той чукна по една правоъгълна дупка в редицата. От нея стърчаха жици. — Тук се е намирало устройството Xénese на Мара. Ако се съди по описанието, тя го е изтръгнала от системата.

— Защото се е страхувала, че ще бъде следващата цел на нападателите.

Джейсън кимна.

— Явно е искала да защити работата си и да не позволи тя да попадне в неправилните ръце.

— И?

Джейсън проследи стърчащите кабели до съседните сървъри.

— Компютърният специалист, който открил файла със записа на атаката в библиотеката, пуснал диагностика на поддържащата структура за Xénese. Открил сложни апоптозни програми — в общи линии, копчета за изключване, вградени в сървърите около Xénese. Целта им била да не позволят нещото, възникнало в устройството, да се разпространи извън системата.

Грей започна да разбира загрижеността на Джейсън.

— А сега Мара бяга. И без тези защитни стени системата й е уязвима.

— Ако се опита да рестартира програмата си и тя се измъкне, край на играта. — Джейсън поклати глава. — Проучих цялата й работа, архитектурата на невроморфния компютър, квантовия двигател, който го задвижва. Гениално. И абсолютно ужасяващо. Тя самата също го е знаела. Именно затова го е обградила с пръстен смъртоносни прегради.

— Според теб какво е нивото на заплахата? Каква е вероятността тази програма да се окаже опасна, ако излезе на свобода?

— Всяка самоосъзната система, всеки ОИИ, бързо ще се опита да се усъвършенства. Това ще е една от основните му цели и няма нищо, което би могло да му попречи. Програмата ще направи самата себе си по-умна, а след това по-интелигентната система ще търси начин да стане още по-умна.

— И така нататък.

— Освен това всеки ОИИ бързо ще придобие същите биологични подбудители, които имаме ние. Като най-важният от тях е стремежът за самозащита.

— Не би искал да бъде изключен… или да умре.

— И ще направи всичко, за да не допусне подобно нещо. Ще сложи ръка на всеки ресурс, ще осуети всяка заплаха, като за целта непрекъснато ще усъвършенства находчивостта си. И няма да има предвид само непосредствените заплахи. След като разполага с подобна огромна изчислителна мощ и е на практика безсмъртен, той ще търси опасности и отвъд хоризонта, далеч в бъдещето, и ще разработи стратегии да ги спре — дори заплахите, които биха се появили след хиляди години. И най-лошото е, че непрекъснато ще гледа нас, за да прецени дали ние сме заплаха за него сега или в бъдещето. И ако реши, че сме опасни…

— Край на играта, както сам каза.

— Но това е също причината работата на Мара да е толкова важна. Тя се опитва да създаде приятелски настроен ОИИ, който може да ни защити от опасните ОИИ, които могат да се появят по-късно — корекция, които ще се появят по-късно. Освен корпорациите и държавно финансираните лаборатории има стотици тайни компании, които работят по проблема и са готови на всичко, за да бъдат първите, без да ги е грижа какво могат да отприщят на свобода.

— Колко близо сме до осъществяването на това?

— Много. — Джейсън махна с ръка към хартиения хаос около тях. — Неотдавна програмата DeepMind на „Гугъл“ сама откри основите на квантовата физика. Две ИИ програми за превод започнаха да разговарят помежду си на техен собствен неразбираем език и отказват да преведат разговора си. Навсякъде по света роботи надминават създателите си и използват вратички по какви ли не изобретателни начини. Други програми дори демонстрират наличието на човешка интуиция.

— Човешка интуиция ли?

— Преди няколко години се вдигна много шум, когато AlphaGo, ИИ играчът на DeepMind, победи световния шампион по древната китайска игра го. Според някои изчисления го е трилиони и трилиони пъти по-сложна от шаха. Никой не очакваше компютър да победи човек в тази игра, поне в рамките на това десетилетие.

— Впечатляващо.

— И това е нищо. На „Гугъл“ им е отнело месеци да подготвят AlphaGo за състезанието. След това компанията възприе нов подход, като остави новата версия AlphaGoZero да се обучава сама, като играе играта срещу себе си. Само след три дни тренировка тя станала толкова умела, че победила оригиналната програма в сто от сто игри. Как ли? Като разработила интуитивно стратегии, които не са били разработени от никой човек през хилядите години, откакто играем тази игра. Програмата буквално надминала човечеството.

Грей преглътна. Изведнъж усети някаква пустота в стомаха си.

Джейсън обаче не беше завършил.

— Така че когато става въпрос за създаването на първия ОИИ, в този момент ние се намираме на прага. — Погледна Грей. — Така че може би е най-добре да уточним параметрите на мисията, преди да сме кацнали. Трябва не само да не допуснем програмата на Мара да попадне в неподходящите ръце; тя ни е нужна за самото ни оцеляване като вид.

На таблета на Джейсън се появи малко текстово съобщение.

Двамата го погледнаха и прочетоха съдържанието му. Беше от Лиза Къмингс, кратко и прямо.

Джейсън погледна тревожно Грей.

Грей знаеше, че младият аналитик на „Сигма“ се възхищава на Кат.

— Това също е императив на мисията — напомни той на Джейсън. — Да разберем какво общо има всичко това със случилото се с Кат.

„И с отвличането на Сейчан и момичетата“.

Направи всичко по силите си да не позволи страховете му за Сейчан и нероденото му дете да го смажат.

Погледна към прозореца, като мислено приканваше самолета да лети по-бързо. Освен значението на тази операция за бъдещето, той изпитваше една друга непосредствена нужда, която му бе по-близка до сърцето.

И която не беше само негова.

Представи си болничната стая в Принстън.

„Дръж се, Монк“.

9

25 декември, 09:14

Плейнсборо, Ню Джърси

Дълбоко в подземните недра на Медицинския център на Принстън Монк крачеше напред-назад в контролната зала на ЯМР скенера. Един техник седеше зад компютъра и настройваше гигантския магнитен пръстен в съседното помещение. Други двама работеха на съседните конзоли. Групата си шепнеше на неразбираемия си език: „Някакъв гостинг или блуминг? Изглежда добре. STIR и FLAIR наред“.

С приглушените си светлини, оживената активност и напрегнатото мърморене помещението му напомняше за мостика на подводница, осветен от различни сонарни и тактически дисплеи. Тук обаче капитанът беше д-р Джулиан Грант, завършил в Харвард невролог и специалист по променени състояния на съзнанието, от пациенти в кома до различни спектри на вегетативно съществуване.

Ученият беше с дълга до коленете лабораторна престилка върху син гащеризон. Бялата коса даваше невярна представа за възрастта му — само петдесет и четири. Може би преждевременното й побеляване беше резултат от някакъв страничен ефект от силните магнитни полета, създавани от ЯМР скенера.

Д-р Грант стоеше с ръце зад гърба пред покритата с плоски екрани стена и изучаваше основните картини на мозъка на Кат. Лиза стоеше до колегата си, главите им бяха приближени една до друга и двамата тихо си говореха нещо.

Безпокойството на Монк растеше и той час по час хвърляше погледи към станцията, показваща жизнените показатели на Кат. Екипът беше прехвърлил съпругата му от Вашингтон в Плейнсборо, Ню Джърси, с медицински хеликоптер. Въпреки това полетът продължи почти деветдесет мъчителни минути. И при най-малката турбулентност кръвното на Монк скачаше.

Макар че беше издържала полета като истински войник, малко след кацането Кат се влоши. Слаб тремор обхвана тялото й. Пътуващият с тях лекар искаше да й бие валиум, но Лиза не позволи.

„Валиумът само ще потисне още повече съзнанието й — каза тя. — И шансовете да установим връзка с нея ще намалеят“.

И беше погледнала Монк, давайки му възможност той да реши. Накрая Монк й се довери — знаеше, че Кат не би искала да спрат започнатото.

И ето че сега бяха тук.

Лиза застана до него, а д-р Грант отиде при техниците.

— Готови сме — каза тя и го погледна. — Как си?

— Да го направим. — Той кимна към невролога. — За какво разговаряхте?

Тя въздъхна.

— Джулиан е загрижен за церебралното кръвообращение на Кат. Систоличното й налягане е нестабилно.

Монк знаеше, че функционалният ЯМР измерва постъпленията на кислород в мозъка. Всяко намаляване на налягането можеше да направи резултатите неясни или да провали опита.

Лиза се опита да го окуражи.

— Но скенерът в съседното помещение е един от най-новите и най-модерните, с резолюция до една десета от милиметъра. Десет пъти по-висока от тази на обикновените болнични скенери.

„И причината да дойдем чак в Ню Джърси“.

Монк се замоли пътуването да не е било напразно.

— И все пак… — започна Лиза.

Монк забеляза тревожната нотка в гласа й.

— И все пак какво? Кажи.

— Ако се съди по основните скенери, сравнени с направените по-рано от доктор Едмъндс, уврежданията на мозъка й са се увеличили. Съвсем малко, но все пак са се увеличили. Което показва, че нараненото място отново е започнало да кърви. Може би поради промяната в налягането по време на полета. Или от малкия пристъп.

— Което ще рече, че тя се влошава.

Монк пое дълбоко дъх и го задържа.

„Нима обрекох Кат?“

Лиза докосна ръката му.

— Знаеш, че тя би го поискала.

Той се опита да намери утеха в думите й, но не успя. Все пак издиша и каза:

— Стореното — сторено.

Отидоха при контролната конзола.

През прозореца над извитите монитори се виждаше медицинска сестра, която стоеше до носилката на Кат. На Монк му се искаше да е там, да държи ръката й. Но поради невероятно силното магнитно поле, създавано от устройството, нищо метално не можеше да бъде близо до него, когато то се активира. Това включваше протезата му и микрочиповете в мозъка му.

— Готови сме — каза единият от техниците.

Д-р Грант кимна.

— Да започваме.

Операторите включиха ЯМР скенера и от съседното помещение отекна тежкото тракане на гигантски магнити. Д-р Грант се наведе над монитора, на който се появи черно-бяло изображение на мозъка на Кат.

Неврологът заговори, без да вдига очи:

— Има три основни въпроса. Пациентката будна ли е наистина? Ще може ли да ни чуе? И в състояние ли ще е да отговори достатъчно силно, за да може машината да регистрира реакцията й?

Монк преглътна и се замоли и трите отговора да са да.

„Иначе ще се окаже, че съм я изложил на опасност без причина“.

Грант посочи единия от техниците.

— Да видим дали може да ни чува.

Техникът се наведе над микрофон, който предаваше на кухи керамични слушалки, изработени специално за целта и позволяващи на невролога да общува с пациент в минимално съзнание, като заглушават шума на скенера и даваните инструкции.

— Капитан Брайънт — енергично и ясно каза техникът, — представете си, че играете оспорвана среща тенис. Представете си я колкото се може по-ясно.

Техникът погледна към д-р Грант, който се наведе към своя монитор, който показваше нов разрез на мозъка на Кат.

За Монк образът по нищо не се различаваше от предишния.

Неврологът се намръщи.

— Ще й дадем една минута и ще опитаме отново. — Протегна ръка и посочи една област от екрана. — Това е премоторният й кортекс, където мозъкът планира и програмира съзнателните движения. Преди да вдигнете ръка или да направите крачка, мозъкът активира тази част от фронталните лобове. Дори мисленето за движение активира тази област и я изпълва с прясна кръв.

Лиза обясни:

— Ако Кат ни чува и си мисли, че играе тенис, областта би трябвало да светне.

— Но не светва — каза Монк.

— Дайте й малко време. — Грант махна на техника. — Да опитаме отново.

Техникът направи втори опит — със същия резултат.

— Отново — каза неврологът.

Пак нямаше реакция.

Грант се намръщи още повече; на лицето на Лиза също се изписа поражение.

Неврологът се отдръпна от екрана и потърка устни.

— Съжалявам. Не мисля…

— Нека аз опитам.

Монк избута техника и седна на мястото му. Приближи устни към микрофона. Знаеше, че Кат никога през живота си не е играла тенис, така че може би нещо друго щеше да свърши по-добра работа. Нещо, което е по-близо до сърцето й.

— Като, ако можеш да ме чуеш — гледай да ме чуваш, бебче, — искам да си спомниш как всеки път ти се налага да гониш Пенелопи след баня. Как онова пищящо банши тича по гол задник през къщата, а ти се опитваш да го уловиш с хавлията.

Продължи да говори, докато буботенето на скенера отекваше в гръдния му кош.

„Хайде, Кат, можеш да го направиш“.

09:22

Затворена в мрака, Кат плачеше и се смееше едновременно.

Валяше се на някакъв мъглив бряг, като ту идваше на себе си, ту потъваше, когато ясни думи проникнаха в съзнанието й. Опита се да последва инструкциите на някакъв безтелесен глас, на някакъв непознат. Направи всичко по силите си да си представи, че замахва с ракета, че се хвърля да посрещне топката, но всеки път опитите й се струваха фалшиви.

После гласът на Монк изпълни черепа й — бумтящ, увещаващ, настойчив, изискваш, наранен, но очевидно изпълнен с безкрайната му обич. Той й даде силата да направи онова, което искаше от нея.

„Как бих могла да не го направя?“

Къпането на двете момичета се беше превърнало в ежедневен мокър ритуал. Монк оставаше при Хариет във ваната, докато Кат гонеше Пенелопи. Беше вбесяващо, но тя никога не хокаше онзи абсолютно безгрижен смях. Не знаеше колко още Пени ще остане все така безгрижна, но не искаше това да свършва, не искаше момичето й да порасне и да изгуби този жизнерадостен и ярък дух.

Представи си гонитбата, която си провеждаха всяка вечер — мокрите стъпки по коридора, мократа коса на Пени, кикота. Тя я подгонваше — наполовина шеговито, наполовина сериозно — опитен агент на „Сигма“, мъчещ се да улови мокра газела. „Спомням си… и винаги ще помня“.

09:23

Медицинската сестра в съседното помещение се втурна към интеркома на стената и Монк се стресна. Сърцето му се сви от страх за най-лошото.

— Доктор Грант — каза сестрата. — Не знам дали е важно, но пациентката като че ли плаче.

„Кат…“

— Определено е важно — каза неврологът и посочи екрана.

Новата картина изпълни екрана. Областта в сивите досега фронтални лобове гореше в алено, ярко цвете на обещания и надежда.

— Чува те. — Лиза се вкопчи в ръката му. — В съзнание е.

Монк трябваше да направи няколко резки вдишвания, за да запази самообладание. Заля го облекчение.

— И сега какво?

Грант се ухили.

— Ще й задаваме въпроси. За „да“ тя ще си мисли за къпането на дъщеря ви. За „не“ ще се опитва да не мисли за нищо.

— Това ще е трудно за нея — предупреди Монк.

Кога Кат беше спирала да мисли, да крои, да планира?

Захванаха се за работа, като увещаваха Кат да успокои ума си, да разчисти дъската за онова, което предстои. След това Монк задаваше въпросите, а Грант следеше отговорите.

Първият въпрос на Монк беше по-важен от всичко останало.

— Кат, обичам те. Знаеш го, нали?

След кратка пауза Грант каза:

— Изглежда, че го знае.

Монк не знаеше с колко време разполага и затова продължи направо по същество.

— Кат, момичетата и Сейчан са изчезнали. Знаеш ли го?

Кат: „Да“.

Монк погледна в съседното помещение към тялото на Кат, към неподвижното й тяло, все още свързано с тръби и тръбички. Представи си я затворена вътре, как се взира към него.

— Знаеш ли нещо, което би ни помогнало да ги намерим?

Монк затаи дъх. Този път паузата беше по-дълга.

„Да“.

Монк въздъхна с облекчение и се помъчи да измисли какво да я попита. Усещаше, че времето му изтича.

— Знаеш ли кой е нападнал къщата? Кой ги е отвлякъл?

Този път екранът остана тъмен.

Което означаваше „не“.

Монк се умърлуши, но Грант вдигна пръст, призовавайки го за търпение.

Картината на екрана се опресни и яркото червено отново разцъфна.

„Да!“

Монк се наведе към микрофона.

— Справяш се страхотно, Кат. Продължавай в същия дух. Знам ли кой е извършителят?

Отново последва тревожно продължителна пауза. Монк си представи как Кат вика към него от някакъв кладенец, докато потъва все повече и повече.

Най-сетне: „Да“.

Монк избърса потта от челото си, разтревожен и все по-раздразнен от бавното темпо на този разпит. И беше напълно прав да се безпокои.

Единият от техниците се наведе към д-р Грант и му каза да погледне страничния изглед на монитора му. Неврологът изруга и стана.

— Какво има? — попита Монк.

— Контузията в ствола отново се е увеличила. — Грант посочи тъмната сянка на екрана на техника. — Този път значително. Трябва да овладеем кръвоизлива.

— Как?

— Качваме я горе. Консултираме се с хирург.

Монк погледна в съседното помещение. За да имат момичетата някакъв шанс, той трябваше да разбере какво знае Кат.

— Не можем ли да направим нещо друго? Да използваме нещо, което да ни спечели време?

Грант погледна навъсено съседното помещение.

— Бихме могли да пробваме с нитропрусид и да опитаме да свалим систоличното налягане под 140. Но не бива да позволяваме да пада прекалено. — Той се намръщи още повече. — Но това ще ни спечели само няколко минути в най-добрия случай. Ако кървенето продължи, рискуваме масивен инсулт.

Монк се втренчи в Кат.

— Тя би искала да поемем този риск. Зная го.

Неврологът го изгледа твърдо.

— Сигурен ли сте, че вие искате да поемете този риск?

Монк не искаше, но кимна.

След като решението беше взето, Грант даде нарежданията на сестрата.

Когато процедурата по стабилизиране започна, Лиза отиде при невролога и хвана ръката му.

— Джулиан, знам, че преди се противеше, но времето ни притиска и както знаеш, една картина е за предпочитане пред хиляда думи.

Грант погледна Монк, после отново Лиза и сниши глас.

— ДНМ е все още в експериментална фаза. Знаеш го. Има много неща за доизясняване и оправяне.

— За какво говорите? — попита Монк.

Лиза се обърна към него.

— Точно затова исках Кат да бъде докарана тук. Джулиан тества метод за получаване на картини от мозъка на пациента.

— Какво? Като четене на мисли ли? — изуми се Монк.

— По-скоро прелистване на мисли — поправи го неврологът. — И методът не е мой, а е разработен от японския Изследователски институт за високоразвити телекомуникации.

— Не ми пука чий е. За какво става дума?

— Японският екип е обучил дълбочинна невронна мрежа да анализира стотици хиляди ЯМР скенери на опитни обекти — хора, които съсредоточено наблюдават фотографии. ДНМ програмата отбелязва кои области от мозъка се активират и картографира центровете за визуална обработка, като открива общи характеристики. Вече е в състояние да декодира и да прави основателни предположения какво точно гледат субектите, като процентът на правилните интерпретации расте.

Лиза отиде при светещите сървъри в ъгъла на помещението и тъмния монитор до тях.

— Джулиан се включи в изследователския проект, за да го изпита клинично като начин за визуализиране на онова, което вижда пациент в кома.

— И пак ще подчертая, че методът не е съвсем сигурен — добави д-р Грант.

Монк погледна Кат. Нещо беше заключено в черепа й. Ако имаше някакъв шанс да освободят това знание преди… преди…

Той се обърна и изгледа твърдо невролога.

— Направете го.

09:38

Кат отново се събуди в мрака. Нямаше представа колко време е минало. Паметта й беше цялата в дупки, съзнанието й бе като проядено от молци. Мъчеше я пулсиращо главоболие, по-лошо от всяка мигрена.

Знаеше какво означава това.

„Влошавам се“.

Безпокойството засили болката още повече.

Заповяда си да се успокои, като прибягна до техниките за медитация, които беше научила от Сейчан. Двете понякога ходеха до Рок Крийк Парк и практикуваха тай чи. Поредицата движения, разработени първоначално за самозащита, сега служеха като средство за съсредоточаване на ум и тяло чрез грациозни пози, форма на медитация в движение.

Представи си как повтаря движенията и откри, че потъва в медитативно състояние.

А в следващия момент Монк отново се появи в ухото й, в главата й.

— Скъпа, нямаме време.

Тя чу напрежението в гласа му и разбра какво означава това.

„Наистина се влошавам“.

Потвърждаването на страховете й би трябвало да я хвърли в паника, но тя запази спокойствие.

Спомни си за нападателя и крехкият покой в нея се пръсна. Болката премина през нея, потъмнявайки краищата на света й като черна дупка.

Използва яростта си, за да се съсредоточи. Знаеше едно със сигурност.

Представи си момичетата.

„Още не ми е изтекло времето“.

09:40

— Кръвното й се повишава — предупреди сестрата в съседното помещение.

С бясно разтуптяло се сърце Монк се наведе към микрофона. Погледна Лиза и д-р Грант. Двамата се бяха навели над свързания към сървърите монитор. Монк се загледа в зелените светлинки и се представи дълбочинната невронна мрежа, анализираща скенерите на Кат.

— Има ли нещо? — попита той.

Лиза се обърна и направи гримаса. На екрана се виждаха само безразборни пиксели.

Лицето на невролога лъщеше от пот.

— Няма да се получи.

В гласа на Монк се долови заплаха.

— Трябва.

— Не разбирате. Тази програма… — Грант махна към светещите сървъри. — Тя е все още съвсем груба. Изобщо не мога да получа нещо, приближаващо се до фотография. Поне засега. Мога само да различавам най-общи форми от ума на обекта.

— Поиска Кат да си представи нещо прекалено сложно, с твърде много детайли — каза Лиза. — Вместо това я попитай за някакъв символ, който да се опита да ни предаде. Нещо характерно и просто.

— Като емотикон — подхвърли единият от техниците, който като че ли беше току-що излязъл от пубертета.

Монк разбра и приближи устни до микрофона.

— Кат, не се мъчи да си представиш лице. Помисли за някакъв прост символ, който може да ни насочи в правилната посока. — Погледна техника. — Като емотикон или нещо подобно.

Младият мъж вдигна палец.

Монк се облегна назад, а Лиза се върна при Грант.

Неврологът се вцепени.

— Появява се нещо.

Вихърът пиксели се беше събрал във форма в средата на екрана.

Монк премести стола си по-близо, за да вижда. Това не му помогна особено.

— Прилича на петно. На следа от автомобилна гума.

— Опитайте се да я накарате да се съсредоточи повече — подкани го Грант.

Монк избута стола си обратно до конзолата и се наведе към микрофона.

— Мила, справяш се страхотно, но искаме да се съсредоточиш колкото се може повече. Трябва да го направиш.

Продължи да гледа екрана. Лиза се дръпна настрани, за да може да вижда.

Пикселите се сбутаха още повече, оформиха детайли.

Грант кимна енергично.

— Господи, досега не съм виждал толкова подробности. Програмата явно се учи и става по-добра.

Лиза се усмихна.

— Или причината е в пациента?

Монк напълно споделяше мнението й.

Когато ставаше въпрос за съсредоточаване, никой не можеше да се сравнява с Кат.

Образът стана още по-ясен и лесен за различаване.

Кат се мъчеше да задържи образа в съзнанието си. Беше й трудно с ужасното главоболие. Огнената болка вече изгаряше черепа й. Имаше чувството, че се съсредоточава от часове.

На заден план си спомни и водача на ударния отряд, който беше застанал над нея в кухнята с кинжал в ръка. Оръжието й беше познато — достатъчно необичайно, за да идентифицира онзи, който го държи.

„Хайде, Монк…“

Гласът му зазвуча отново.

— Кат, ако се опитваш да ни покажеш нож или кинжал, виждаме го. Чудесна работа.

Тя рухна вътрешно.

„Слава богу“.

Нямаше представа как Монк и докторите са постигнали това чудо да видят какво има в главата й, но беше благодарна, че се е получило.

„А сега се досети, Монк“.

09:47

Монк гледаше как картината на екрана се разпада и се превръща отново в хаос, сякаш потвърждавайки, че са получили правилното послание.

Лиза се обърна към него.

— Картината говори ли ти нещо? Тя каза, че ти знаеш кой ги е нападнал.

Монк поклати глава.

— Нямам представа.

— Може това да е само първият емотикон от поредица — предположи техникът.

Монк сви рамене и опита отново.

— Кат, не разбирам накъде биеш. Би ли разяснила? Прати друга картина. Нещо, което може да стесни нещата.

Всички се загледаха в калейдоскопа от пиксели.

„Можеш да го направиш, Кат“.

Отново се оформи неясен образ. Приличаше на пясък, който се сипе и образува локва на пода.

— Продължавай да се съсредоточаваш — каза Монк. — Получаваме нещо, но не можем да го различим напълно.

Медицинската сестра махна с ръка, за да привлече вниманието им. Посочи крака на Кат, който беше започнал да трепери.

— Отново получава пристъп — каза Грант. — Приключваме.

„Не… не и когато сме толкова близо“.

Монк придърпа микрофона към устните си.

— Кат, времето ти изтича. Съсредоточи се като за световно. С всички сили, мила.

Въпреки състоянието на Кат всички в контролната стая впериха погледи в екрана. Пикселите се сляха в по-ясно изображение, без фини детайли като преди, а по-скоро като рисунка с пастел, но достатъчно добро.

— Шапка на вещица — сети се Монк. Изображението се размаза.

Но този път изчезването му не беше потвърждаване.

В съседното помещение тялото на Кат се изви в дъга; пристъпът беше достатъчно силен, за да преодолее контузията в мозъчния ствол и да заобиколи за момент парализата й.

Крайниците й се тресяха, една от системите се откъсна.

Сестрата се хвърли към нея.

Грант се втурна на помощ, но Монк остана като закован на мястото си. По бузите му се стичаха сълзи.

„Почивай миличка. Справи се“.

Представи си кинжала и островърхата шапка.

„Знам кой е взел момичетата ни“.

10

25 декември, 09:48

Място: неизвестно

— Ш-ш-ш, всичко е наред — каза Сейчан на момичетата.

Не беше, но нямаше нужда да го знаят. Седнала на тясното легло, тя внимателно избърса сополите под носа на по-малката. Петгодишната Хариет току-що беше повърнала овесената си каша в стоманената тоалетна чиния в ъгъла на мазето. Пенелопи се беше облегнала на Сейчан от другата й страна. Една година по-голяма, Пени изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повтори изпълнението на сестра си.

Сейчан беше на линия, когато двете се бяха събудили от предизвикания от упойката сън. Направи всичко по силите си да ги успокои в странната нова обстановка, да им вдъхне увереност. Но не беше майка им.

И сега Хариет се взираше унило в празното легло без завивки. Сякаш и тя знаеше за кого е било предназначено.

„За Кат“.

Момичето с кестенява коса не беше казало нито дума, откакто се бе събудило. Нямаше никакви въпроси, нито дори сълзи. Просто възприемаше всичко — на пръв поглед аналитично, също като майка си. Беше с пижама гащеризон с бродирано изображение на широк черен пояс. Тя вървеше с островърха елфска шапка, но тя открай време беше по-сериозна от двете момичета и не си я беше сложила у дома и бе демонстрирала отвращението си към подобни глупости, като я беше хвърлила на пода.

Когато им донесоха закуската — гореща овесена каша с канела и сушени ябълки, — тя просто я изяде, следвайки по-ентусиазирания пример на сестра си.

Откакто се беше събудила, Пени беше неизчерпаем извор на въпроси и заявления: „Къде е мама? Къде сме? Как така няма врата към спалнята? Тук вони. Харесвам мравояди“. Последното може би беше подбудено от мравките, които маршируваха в колона по бетонния под и изчезваха в канала. Сейчан обаче знаеше, че това е начинът на Пени да се освободи от стреса, да се справи със страха от странната ситуация, в която се бе озовала.

— Кога ще излезем оттук? — попита момичето. — Трябва да пишкам.

— Можеш да използваш тоалетната ето там.

Пени погледна ужасено и поклати глава, от което оранжевите й плитки се замятаха.

— Хариет повърна там.

— Аз почистих.

Пени обаче пак се сви и не я погледна в очите.

Сейчан се досети за истинската причина за отказа й.

— Ако аз ида първа, ти ще го направиш ли? Няма нищо срамно.

Пени сви рамене, без да дава никакви обещания.

Сейчан въздъхна и се изправи. Подхвана корема си с една ръка, когато помещението леко се завъртя около нея — остатъчен ефект от упойката. Бебето в нея се раздвижи и притисна още повече мехура й. Не че тя имаше нещо против. Изпитваше облекчение, че нероденото дете все още рита вътре в нея и очевидно не е пострадало от нападението.

Отиде до тоалетната. Така или иначе беше възнамерявала да я използва — не че имаше особен избор. Свали гащетата за бременни, благодарна за широкия им ластик, и като се прикри с дългата си блуза, седна и се облекчи.

Когато стана и се обърна да пусне водата, забеляза кръв в чинията. Малко, но достатъчно да накара сърцето й да забие бясно. Все пак успя да запази привидно спокойствие и се обърна към Пени.

— Видя ли? Няма проблеми.

Знаеше, че това не е вярно. Имаше проблем — не за нея и определено не за детето. Върна се сковано при леглото.

На пръв поглед доволна, Пени забърза да заеме мястото й на чинията. През цялото време не млъкна. „Костенурките в черупките си ли акат? Защо котките не лаят? Боби от училище е тъп като пръдня“.

Сейчан почти не я чуваше.

За разлика от Хариет, която погледна изпепеляващо сестра си.

Пени схвана посланието и сниши тон, след като приключи и си вдигна пижамата.

— Мама ни забранява да казваме пръдня. Татко обаче го прави непрекъснато. Казва пръдня, при това много.

Изкиска се на собствените си думи и побърза да се върне при Сейчан и сестра си на леглото.

На Хариет изобщо не й беше весело. Лицето й стана още по-мрачно. Тя внезапно се отдръпна от Сейчан и я погледна.

— Лоши ли сме били? — попита момичето. Това бяха първите й думи, откакто се беше събудила. — Да не би Дядо Коледа да ни е взел… вместо да ни даде подаръци?

Вината и страхът на момиченцето насочи цялото внимание на Сейчан към двете. Очевидно детето бе търсило някакво обяснение за положението, в което се намираха, и използването на забранената дума от Пени й бе предложило такова.

— Хариет… не. Разбира се, че не. — Тя прегърна малкото й телце и го придърпа към себе си, после направи същото с Пени. — Това изобщо не е по ваша вина.

Откъм вратата се чуха гласове. Малкото прозорче се отвори и някой погледна вътре. После ключът се превъртя и вратата се отвори.

Виновникът влезе.

Валя Михайлова беше облечена в обшито с кожа сребристо палто и изтръскваше снега от лешовете му, докато пристъпваше напред. Бялата й зализана коса беше много по-къса от последния път, когато Сейчан я беше видяла. Бретонът й беше във формата на V над ледените вежди. Кожата й — бяла като полиран мрамор — беше покрита със също толкова бяла пудра. Въпреки това на ярката светлина отвън върху дясната страна на лицето й се виждаше сянка.

Сейчан си представи черната татуировка, скрита от пудрата — полуслънце, чиито вълнообразни лъчи продължаваха по бузата и над окото.

Мъртвият й брат близнак беше носил другата половина от това черно слънце, само че на лявата си буза.

Сейчан знаеше кого вини Валя за смъртта на брат си.

Бледата ръка на жената беше отпусната върху черната дръжка на кинжал в ножница на кръста й. Сейчан знаеше историята зад старото оръжие. Навремето то принадлежало на баба й, селска бабка — или лечителка — от Сибир. Ножът се наричаше атаме и се използвал при магически церемонии.

Валя я изгледа кръвнишки. Омразата й далеч не се дължеше само на смъртта на брат й. Сейчан и Валя навремето бяха убийци на Гилдията, сестри в една и съща смъртоносна професия. След като Сейчан беше помогнала на „Сигма“ да унищожи организацията, Валя беше оцеляла, изпълнена с жажда за мъст. В настъпилия вакуум след края на Гилдията беше събрала нови сили и бавно бе възстановила организацията под собственото си безмилостно лидерство.

Пени се наведе към Сейчан.

— Това Снежната кралица ли е?

Сейчан лесно можеше да се досети за причината за въпроса. Снощи Кат беше дочела приказката на Ханс Кристиан Андерсен със същото заглавие — историята за кралицата с леденото сърце, която отвлича малко момче. И белоснежното лице на Валя определено отговаряше на описанието на злодейката. Тя беше албинос. Но въпреки схващането, че всички албиноси са с червени очи, нейните бяха сини като лед.

Валя определено ставаше за ролята на Снежната кралица.

Все пак Сейчан потупа успокояващо Пени по ръката.

— Не, не е тя.

Предпочете да не казва истината на момичето.

„Тази е по-лоша… много по-лоша“.

Валя влезе в помещението, съпровождана от двама яки мъже. Единият носеше остен, а другият — пистолет с упойващи стрелички.

— Давайте сделаем это быстро — каза Валя на мъжете на руски. „Да приключваме по-бързо“. Обърна се към Сейчан и премина на английски, но акцентът й се долавяше ясно. — Изоставаме от графика тази сутрин.

Сейчан се изправи срещу вещицата и махна на момичетата да останат зад нея.

— Какво искаш? — Погледна празното легло. — И къде е Кат… капитан Брайънт?

— Последния път като проверих, беше жива.

Сейчан вътрешно се отпусна от облекчение.

— Ако не беше толкова инатлива — намръщено обясни Валя, — сега щеше да е тук. Никой не трябваше да пострада. Затова я оставих жива. Определено нямаме условия да се грижим за коматозни.

Сейчан си преведе и страховете й се върнаха.

Коматозни…

— Отидох в болницата — каза Валя. — За да се уверя, че няма да се разприказва в скоро време. Дори занесох лед на мъжа й.

„Монк…“

— Беше ми много благодарен.

Сейчан сви юмруци, когато си представи Монк до леглото на Кат, докато жената, виновна за състоянието на съпругата му, е стояла до него. Освен уменията на убийца най-възхваляваният талант на Валя беше маскировката и мимикрията. Много отдавна тя се беше научила да използва бледото си лице като бяло платно, върху което може да нарисува всичко, което си поиска.

Все пак тази информация каза на Сейчан, че все още се намират в Щатите, най-вероятно някъде в Североизтока. Но тя нямаше отговор на най-важния си въпрос.

— Повтарям, какво искаш, по дяволите? — попита тя.

Валя сви рамене.

— Помощта на „Сигма“.

— Странен начин да я потърсиш.

— Нет. Всичко опира до подбуда за сътрудничество.

Сейчан хвърли поглед към момичетата.

— Преди четири дни имаше атака в Португалия — обясни Валя. — Във връзка с необичаен ИИ проект. Някой е предприел крайни мерки да се добере до него. Дори стигнали до убиването на американския посланик. Това привлече вниманието ни. Никой не си прави толкова труд, освен ако наистина не си заслужава.

Сейчан знаеше, че бившата вече Гилдия често беше претърсвала целия свят за най-модерни технологии — и после ги продаваше на онзи, който предлагаше най-висока цена, за да финансира терористичната си дейност или да ги използва за собствените си цели, които обикновено бяха много по-лоши.

Очевидно Валя възнамеряваше да следва същия сценарий.

— И сега технологията е укрита и създателят й бяга — каза Валя.

— И ти я искаш.

— Да, но не само аз. Командир Пиърс вече пътува за Португалия. — Тя си погледна часовника. — Би трябвало да кацне след два часа.

„Два часа?“

Сейчан не успя да скрие изненадата си. Беше предположила, че Грей и директор Кроу търсят под дърво и камък нея и момичетата.

„Защо Грей е тръгнал на тази мисия?“

Валя отговори на неизречения въпрос.

— „Сигма“ смята, че убийствата в Португалия са свързани с нашата атака. И са прави, но грешат за причината.

— Какво искаш да кажеш?

— По време на нападението в Португалия се е случило нещо странно. — Валя разказа за откриването на записа след атаката и за символа на „Сигма“ върху компютърния екран. — Когато беше намерен записът, аз вече бях пратила агенти на място да разберат какво е станало. Те бяха след първите, които го видяха, преди още да е стигнал до „Сигма“. Сигурна бях, че подобна странност ще привлече вниманието на директор Кроу. Така че преди да е успял да предприеме нещо…

— Си ни отвлякла.

— Радвам се, че се оказах толкова предвидлива. Преди седем часа агентите ми в Португалия внезапно замлъкнаха. — Валя се намръщи, очевидно недоволна от тази промяна на обстоятелствата. — Те имаха следа към групата, която вероятно е дирижирала атаката в университета. Някакви огън и жупел сектанти, облечени в раса. Но преди да проучат следата, се сблъскали с друга тайна група. Нов, неизвестен досега играч. Агентите ми се опитаха да ги проучат — и замлъкнаха. Според мен има и друг, който е хвърлил око на технологията.

— Което означава, че ти трябват още хора на място.

Валя сви рамене.

— Организацията ни все още е в зародиш и разполага само с частица от ресурсите на „Сигма“. — Погледът й се премести върху двете момичета. — Но една подходяща мотивация може да убеди „Сигма“ да работи за нас.

Сейчан я разбра. Валя възнамеряваше да използва „Сигма“, за да постигне собствените си цели.

— Никога няма да се съгласят — каза тя.

Валя отново сви рамене.

— Ще видим. Ние просто искаме устройството и копие на ИИ програмата. Предоставят ли ми ги, всички се връщате и си живеете щастливо.

— А ако не го направят, ще ни убиеш.

— Това ще е блъфът ми.

— Блъф ли?

— Ако не го направят, аз ще отгледам момичетата. Ще ги обуча така, както бяхме обучени ние с теб, ще ги превърна в оръжия.

На Сейчан й прималя. Гилдията беше използвала брутални техники и бе прибягвала до свирепи лишения, за да обучи агентите си. И ако тези методи сами по себе си не бяха достатъчно мъчение, крайният резултат — стига момичетата да оцелееха — щеше да е загубата на душите им.

— Както и твоето дете — продължи Валя. — Мога да изчакам един месец.

Сейчан сложи длан върху корема си.

— Не се безпокой. Момче или момиче, ще го отгледам като свое. Като се имат предвид гените на родителите, резултатът може да е само великолепен. А след раждането ще се погрижа тялото ти да бъде изпратено на командир Пиърс в ковчег с панделка, като закъснял коледен подарък от мен.

— И все пак те никога няма да се съгласят.

— Засега не. Първо ще им трябва малко убеждаване. — Валя се обърна към по-високия от двамата зад нея. — Вземете по-малката.

Сейчан приклекна, решена да не допусне това да се случи.

Другият мъж пристъпи към нея с остена, чийто край пускаше искри и пращеше. Сейчан прецени седемте начина, по които можеше да го обезвреди и да вземе оръжието му.

Точно тогава бебето я срита в бъбрека.

Сейчан изпъшка и падна на коляно.

Представи си кръвта в тоалетната.

Валя взе пистолета със стреличките от другия мъж и го насочи към нея.

— Не съм сигурна колко още упойка може да понесе детето. Но съм склонна да проверя. А ти?

Сейчан само я изгледа кръвнишки, без да казва нищо. Осъзнаваше, че в сегашното си състояние не би могла да попречи с нищо. Можеше само да гледа как якият мъж награбва Хариет. Пени захлипа и посегна към малката си сестра, но беше грубо блъсната обратно на леглото.

Докато мъжът отнасяше Хариет, петгодишното момиче запази характерния си стоицизъм, приемайки неизбежното също като Сейчан. И все пак се взираше в нея, сякаш питаше мълчаливо: „Какво съм сгрешила?“

Сърцето на Сейчан се късаше, докато Валя излизаше след охранителите си.

— Нараниш ли я, ще… — рязко започна тя.

Преди да успее да завърши, Валя затръшна вратата, прекъсвайки безсмислената заплаха. Сейчан се изправи и отиде до леглото, за да утеши Пени. Момичето скри лице в пазвата й и зарида.

— Тя ще е добре — увери я Сейчан. — Хариет ще е добре.

Замоли се да е истина.

Бебето изрита отново. Сейчан се намръщи и наруга мъжа, който беше сложил този демон в нея. В същото време се безпокоеше за него, понеже летеше с пълна скорост към куп неприятности. Като че ли всеки гонеше технологията. Но защо тя беше толкова важна?

Погледна заключената врата и остави тази загадка на Грей.

Имаше свои проблеми за решаване и много добре си даваше сметка колко е уязвима в сегашното си състояние. Не можеше да се измъкне с бой, особено с момичетата, така че се нуждаеше от нова стратегия.

Което пораждаше труден въпрос.

Тя притисна Пени към себе си.

„Как да надхитря Снежната кралица?“

11

25 декември, 14:48

Лисабон, Португалия

— Какво прави Ева? — попита Карли.

Мара се откъсна от диагностичната информация, която течеше в единия край на екрана на лаптопа й. Беше погълната от анализа на музикалната подпрограма. Модулът беше почти завършил и тя искаше да прегледа за евентуални бъгове. От предишните опити знаеше, че това е критичен момент в развитието на Ева. Досега внимателните промени би трябвало да са направили програмата достатъчно добра за истински растеж, но я правеха и уязвима. Програмата балансираше на ръба между създаването на чудо с истинска дълбочина на душата и на някакво егоцентрично творение с невъобразима злонамереност.

— Защо просто клечи там? — попита Карли.

Мара наклони глава настрани, имитирайки странната поза на Ева. Вместо да поглъща последните данни на подпрограмата, представени визуално от вихър от музикални ноти, Ева сякаш се беше изключила. Беше се отпуснала на коляно, завъртяла глава на една страна, а дългата й тъмна коса се разделяше над лявото й ухо.

Изглеждаше замръзнала в тази поза.

— Да не е блокирала? — попита Карли. — Като някакъв бъгнат персонаж от компютърна игра?

— Не знам. — Признанието накара кръвта на Мара да изстине. — Нямам представа какво прави.

— Изглежда така, сякаш се напряга да чуе нещо. — Карли се обърна към нея. — Може да е някаква песен, която много й харесва, и продължава да си я пуска отново и отново.

— Не би трябвало да го прави.

— Защо не я попиташ? Щом знае езика, не можеш ли да говориш с нея?

— Още не. Прекалено е опасно. Мога да разбия крехката й дигитална психика. За Ева виртуалният Едем е нейният свят. Тя не е готова да научи за нас.

— За боговете, които гледат надолу към нея.

Мара кимна бавно.

— Но мисля, че си права. Мисля, че се вслушва в нещо.

„Но в какво?“

Мара нямаше представа.

— Ще пусна един тест.

Затрака бързо на клавиатурата и стартира друга диагностична програма.

Тя измерваше всякакви интерференции, силни радиочестотни сигнали или локализирани трансмисии, които можеха да проникнат през изолираните системи на Xénese и да ги повредят.

В единия ъгъл на екрана се появи графика.

Мара прегледа резултатите от диагностиката.

— Фонови електромагнитни вълни. Радиовълни. Трансмисии от клетки на мобилни оператори. Безжичен рутер наблизо. — Тя посочи най-големия пик на графиката. — Този е наистина силен. В микровълновия обхват.

— Микровълнов? — Карли пристъпи към отворения прозорец. — На ъгъла има ресторант. Ако затоплят нещо…

— Не става дума за такива микровълни.

Мара забеляза леко спадане на пика и въздъхна.

„Може пък да не е нищо“.

Карли остана при прозореца, за да се наслади на топлия следобеден бриз. Вятърът развя русите й къдри, ярката слънчева светлина затанцува по бузите й. Краищата на черното й сако се развяха, разкривайки силуета на тялото й.

Мара се насили да откъсне поглед от нея и да се съсредоточи върху екрана. Ева най-сетне се беше раздвижила и сега стоеше изправена. Главата на аватара обаче оставаше килната настрани, извивката на ухото се виждаше между косите й. Сега обаче изражението на Ева изглеждаше напрегнато, с намръщено чело и присвити очи.

Почти уплашено.

Озадачена и разтревожена, Мара повика Карли.

— Ела да видиш.

Приятелката й дойде при нея. В същия миг Мара забеляза как микровълновият пик на диагностичния прозорец отново подскочи. На екрана главата на Ева се завъртя, сякаш следеше движението на Карли.

Мара се изправи, внезапно изпълнена със страхове.

Карли забеляза тревогата й.

— Какво има?

— Изключила си телефона си, нали?

— Да. И извадих батерията. Точно както ми каза.

Мара знаеше, че клетъчните телефони използват микровълнови трансмисии, за да комуникират с джипиес сателитите, което позволяваше проследяването на устройството.

— Провери си джобовете. Всичките.

Докато Карли изпълняваше настоятелните й инструкции, Мара претърси собствените си дрехи.

„Нищо“.

Изведнъж Карли се опули и извади блестяща монета от джоба на сакото си.

— Не знам какво е това. Нямам представа как се е озовало там.

Мара знаеше отговора и на двете. Представи си мъжа, който беше сграбчил Карли на летището.

— Проследяващо устройство. Пробутали са ти го.

Обърна се към вратата, осъзнала истината.

— Доведох ги право тук.

14:53

Тодор счупи още един пръст на служителя на хотела.

С другата си ръка запуши устата му, когато той се опита да изкрещи. Двама от хората му държаха служителя прикован към един стол в задния офис, което позволяваше на Тодор да се взира в изцъклените тъмни очи на младия мъж. Опита се да си представи агонията му и се зачуди какво ли е усещането.

Имаше ли болката цвят, миризма, вкус?

През целия си живот беше копнял за някаква представа за усещането и се питаше какво ли пропуска. Не че му липсваше сетивен опит. Можеше да чувства допир, трепереше, когато му беше студено, потеше се, когато се подлагаше на натоварване, но в същото време беше в състояние да разреже дланта си с нож, без да усети нищо.

Бяха му казали, че болката е естествен предпазен механизъм на тялото. Че мнозина от онези като него умират млади. От рани, които не са забелязали или са пренебрегнали, или по-често от поемане на глупави рискове. Неограничавани от болката, те имали чувството, че са способни на всичко.

Самият той беше късметлия, че орденът го беше приел като малък. Суровото обучение и ограниченията, наложени му от братството, най-вероятно бяха спасили живота му.

Без да научи нищо повече за болката от пленника си, Тодор зачака служителя — някакъв нигерийски имигрант с лъщяща като въглища кожа — да престане да крещи и да захлипа тежко.

Когато бяха влезли в лобито на хотела, кльощавият служител с крайници като пръчки беше на телефона и говореше бързо на родния си език, очевидно спорейки с някого. Тодор го приближи без проблеми. Докато чакаше края на разговора и слушаше езическия говор, се ядоса, че тази измет изобщо не си беше направила труда да се интегрира напълно.

Тодор махна ръката си и се наведе; носът му почти опря носа на този cabròn.

— Пак питам — спокойно каза той. — Знаем, че жената е тук. Кажи ни в коя стая.

Зад служителя Мендоса държеше таблета, с който бяха проследили целите си до невзрачния хотел на Розовата улица в Кайш ду Содре. Заведението беше едно от многото подобни наоколо, всички с олющена боя, изронена мазилка и паянтови балкони, гледащи към опушени барове и подземни клубове, повечето затворени за празниците.

За съжаление проследяващото устройство бе посочило хотела, но не можеше да покаже къде в сградата са се сврели целите му. Установяването на това изискваше питане. Хората му бяха отцепили лобито — не че в него или на улицата имаше много голямо движение. После той замъкна служителя в офиса и му показа снимка на Мара Силвиера.

— Аз не… не съм я виждал — отново изпъшка служителят, повтаряйки същата история. — Наистина не съм. Смяната ми започна днес сутринта.

Тодор хвана следващия пръст.

— Моля ви, моля ви, не.

Преди да успее да го счупи, един от хората му нахълта в стаята. Мъкнеше със себе си ужасена млада прислужница: беше я сграбчил за яката и беше опрял пистолет в ребрата й.

— Familiares, тя знае къде се крие вещицата.

Разтресе я и я накара да повтори думите си.

Тодор погледна към тавана.

„На четвъртия етаж“.

Насочи вниманието си обратно към служителя и извади ловджийския нож от ботуша си.

Очите на мъжа станаха огромни, сякаш щяха да изскочат от орбитите.

— Не, сър, не. Имам жена… деца…

Тодор бавно заглуши тези молби, като му преряза гърлото.

Зад него се чу приглушен изстрел. На пода се строполи тяло.

Великият инквизитор беше дал изрични заповеди.

Никакви свидетели.

Тодор нито за момент не откъсна поглед от очите на служителя. Макар да не можеше да оцени болката от прерязването, разбираше агонията на лицето на мъжа, докато животът и всичките му обещания умираха с последния му треперлив дъх.

Избърса ножа в ризата на служителя, обърна се към хората си и каза напевно:

— Maleficus non patieris vivere.

Хората му кимнаха. Заповедта му беше ясна.

Врачка да се не оставя жива.

14:58

„Хайде, Мара, по-бързо…“

Карли беше коленичила, навиваше кабели и ги пъхаше в джобовете на черната кутия на пода. Десетина SSD дискове стърчаха от гнездата им вътре. Докато Карли разкачаше и прибираше кабелите, Мара беше започнала процеса на изключване на Xénese и приспиването на Ева. Беше настояла, че трябва да изчакат завършването на музикалната подпрограма.

„Прекъсне ли, Ева ще бъде непоправимо повредена“.

Карли знаеше, че Xénese съдържа само едно копие на програмата на Мара. Нищо друго нямаше капацитета да съхранява уникалното съзнание, посято в светещата сфера. Ако искаха да открият какво знае първата инкарнация на Ева за убийството на майка й и останалите, програмата им трябваше непокътната.

И все пак…

— По-бързо, Мара.

— Подпрограмата свърши.

Приятелката й издърпа USB кабела от лаптопа и й го подхвърли. Докато Карли го навиваше, Мара сложи палец върху скенера на лаптопа и затрака свирепо на клавиатурата.

— Какво правиш?

— Вкарвам кода за прекратяване. За да замразя Ева. — Мара внезапно изруга и мина на родния си език. — Aborto de calamar…

Карли скри усмивката си, докато хлопваше капака на кутията с дисковете. Беше изучавала галисийския диалект на Мара като начин да се сближи с приятелката си. Понякога разговаряха на него на публични места, за да не ги подслушват. Фразата — местна ругатня — се превеждаше приблизително като абортирана сепия. Странен начин да наругаеш някого, но Карли беше очарована от фразата — и още повече от онази, която я изричаше.

— Какво има? — попита тя.

— Ти се опитай да вкараш парола от двайсет знака с главни и малки букви, докато си паникьосана. Трябва да почна отново.

— Поеми дъх. Можеш…

Вратата зад Мара се отвори с трясък. От изкъртената каса се разхвърчаха трески. Някакъв огромен мъж нахълта вътре. Ръцете му посегнаха към Мара, докато приятелката й се извърташе стреснато.

Карли скочи напред и замахна с тежката кутия от титан. Фрасна нападателя в лактите, като отби ръцете му и го извади от равновесие.

Докато в стаята нахълтваха още мъже, Карли сграбчи Мара и я издърпа при отворения прозорец. Покритият с графити авариен изход беше единственият път за бягство. Карли изблъска Мара през прозореца и двете паднаха на железния балкон отвън.

Малка бяла паничка се счупи под лакътя й. На балкона горе някаква черна котка изсъска срещу неканените гости.

Вдигнала металната кутия като щит, Карли бутна Мара надолу по паянтовата стълба. От прозореца се показаха ръце. Пръсти се протегнаха към Карли и се свиха около дръжката на кутията. С другата си ръка тя грабна парче от счупената паничка, замахна и преряза кокалчетата на нападателя.

Чу се рязък вик и пръстите пуснаха кутията. Карли забърза след Мара, като прескачаше стъпала и скачаше от площадка на площадка. Двете едва ли не се премятаха презглава надолу към улицата.

Отгоре изтрещя изстрел. Куршумът вдигна искри от железния парапет до ухото на Карли и тя приклекна. Чу някой да ругае на испански, очевидно на стрелеца.

„Явно ни иска живи…“

Погледна назад към бързоногата си приятелка и се поправи.

Не, искаха Мара жива.

Най-сетне стигнаха до най-долната площадка. Мара освободи стълбата и тя се спусна с тракане на тясната алея зад хотела.

— Давай, давай по-бързо… — подкани Карли приятелката си; представяше си как преследвачите им се спускат зад тях или заобикалят от главния изход.

Плъзнаха се надолу. Щом се озоваха на земята, се хвърлиха към ъгъла на най-близката улица. От някакъв подземен бар наблизо се чуваше коледна музика, която добавяше абсурден саундтрак към бягството им.

— Такси… — задъхано рече Мара и посочи наляво към паркираната кола.

Втурнаха се към него. В празничния следобед на улицата не се виждаха други коли. Някакъв мъж се канеше да се качи в таксито.

Мара стигна до него и задържа отворената врата.

— Senhor, роr favor.

Мъжът явно видя отчаянието на лицата им и се дръпна, за да им направи място да скочат вътре.

— Feliz Natal — пожела им, докато затваряше вратата.

Таксито потегли по улицата.

Карли с облекчение се облегна назад и сложи кутията в скута си. До нея Мара гледаше през задния прозорец уплашено и разтревожено. Карли напълно споделяше чувствата й — много добре осъзнаваше какво бяха изоставили при бягството си.

— Нямахме друг избор — каза тя в опит да утеши приятелката си.

— Какво направихме? — промърмори Мара, докато се обръщаше напред.

15:06

Тодор беше клекнал и се възхищаваше на сферата от стъкло и метал в предпазната кутия. Това беше само половината от наградата, която се беше надявал да прибере тук, но засега щеше да свърши работа.

Зад него Мендоса преглеждаше лаптопа и преценяваше доколко е безопасно да преместят онова, което беше попаднало в ръцете им. Останалите от екипа се бяха пръснали в опит да спипат жените, преди да са успели да се измъкнат от района.

Докато чакаше докладите, Тодор отново насочи вниманието си към устройството на пода. От него струеше ярка лазурна светлина, сякаш вътре беше затворено парче от небето. Трябваше да признае, имаше определена прелест в дизайна му, в извънземния му вид.

Но това не можеше да го заблуди.

— Ipse enim Satanas transfigurat se in angelum lucis — прошепна той към сферата, цитирайки Второто послание до коринтяни.

Мендоса ахна изумено.

Тодор се изправи и отиде при техника на екипа.

— Какво има?

Техникът се дръпна от лаптопа и прокара пръсти през мазната си черна коса.

— Създаденото е направо maravilloso. Вижте само.

Тодор се наведе към екрана на лаптопа. На него се виждаше зелена гора, чиято земя беше покрита с цветя и папрати, по които блестеше роса. Слънчевата светлина проблясваше по всяко листо и цветче. Лек ветрец разклащаше тънките клонки на отрупан с малини храст. Всичко беше изпипано толкова съвършено, че той имаше чувството, че може да долови сладкия аромат, лъхащ от тази градина.

„Все едно надниквам в кътче от Едем“.

И градината не беше пуста.

В центъра на всичко това стоеше гола жена. Едната й длан се опря на покрит с мъх камък, докато тя се навеждаше и нежно откъсваше малина от един храст. Вдигна я към слънцето, след което я поднесе към съвършените си устни.

Очите й се затвориха, сякаш да се наслади по-добре на вкуса. Погледът на Тодор се плъзна по изваяната й фигура. Кожата й беше с цвета на какао, гърдите й — безсрамно оголени.

— От онова, което успях да открия — каза Мендоса, — са я нарекли Ева.

„Естествено“.

Тодор се изправи. Това богохулство секна възхищението му.

— Какво става с вещицата, създала всичко това?

С очевидна неохота Мендоса погледна таблета до лаптопа.

— Според сигнала двете се движат бързо. Вероятно са хванали такси.

— Продължи да ги следиш, докато подготвяш всичко за изнасяне.

— Si, familiares.

Тодор погледна за последен път екрана на лаптопа. Знаеше плановете на Великия инквизитор за Xénese и изчадието в него. Хващането на вещицата щеше да е добре дошло, но тя не беше жизненоважен елемент за онова, което предстоеше.

Докато гледаше, отново бе запленен от великолепието на екрана. Беше наистина maravilloso, както се беше изразил Мендоса. Въпреки това Тодор отказа да падне в плен на заблудата. Очите й бяха отново отворени и сякаш се взираха в него. Тодор знаеше какво се крие зад сиянието им.

Без да се извръща от неземния поглед, той повтори цитата от Второ послание до коринтяни, за да напомни на себе си и да предупреди Мендоса да внимава с възхищението си.

— Ipse enim Satanas transfigurat se in angelum lucis.

Това беше нещо, което всички трябваха да имат предвид в бъдеще.

Мислено повтори цитата още веднъж, като си го преведе наум.

„Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“[7].

15:22

— Като че ли лапнаха въдицата — каза Карли.

Мара кимна с известно облекчение. Двете с Карли се криеха в задимен сутеренен бар. В помещението се носеше миризма на тютюн и пачули. От стар джубокс се носеха тенекиени тонове на коледна песен. Двете се взираха през покрития с мръсотия прозорец.

По-рано Карли се беше вдигнала на пръсти и бе избърсала с лакът края на стъклото, колкото да могат да шпионират розовия паваж на улицата пред хотела. След като се качиха в таксито, Мара беше накарала шофьора да ги откара две преки напред, след което му каза да спре. Слязоха, но преди това пъхнаха малкото проследяващо устройство под тапицерията на седалката. След като таксито продължи с него, двете внимателно се върнаха по тесните улички и влязоха в бара през задната врата.

През избърсаното стъкло Мара гледаше как товарят делото на живота й във ван, паркиран пред главния вход на хотела. Не можеше да направи нищо, за да спре кражбата. Дори да успееше да убеди бармана да й позволи да използва телефона на заведението, властите нямаше да реагират навреме. И двете определено не смееха да използват мобилните си телефони, тъй като това щеше да издаде измамата им и отново да ги покаже на радара на врага.

Вместо това Карли опря една салфетка на каменната стена и почна да записва номера на вана. Сръчка Мара да се премести и след миг изруга под нос.

— Какво има? — попита Мара.

— От този ъгъл не мога да видя последните три цифри.

Мара се намръщи.

— Може би онези, които виждаш, ще са достатъчни.

Планът беше да изчакат вана да потегли, да предупредят полицията и да чакат пристигането й. Едва тогава можеха да излязат от скривалището си. След това можеха само да се надяват, че полицията ще проследи колата по номера й и ще задържи виновниците за убийството на майката на Карли и на останалите четири жени от „Брусас“.

Мара обаче знаеше, че това не е най-важният резултат от плана им.

Представи си Ева в градината й.

— Тръгват — каза Карли. — Хайде. Трябва да запиша номера.

Излязоха от бара, но се задържаха при отворената врата. Шест стъпала водеха нагоре до улицата. За всеки случай двете останаха долу, като надникнаха само колкото да прочетат номера на отдалечаващия се ван.

— Готово — каза Карли и махна на Мара да влезе обратно.

Докато приятелката й проверяваше изписаните букви и цифри върху салфетката, Мара се върна в бара. Щом прекрачи тъмния праг, долови раздвижване в задимения въздух, усети как някаква сянка се надига зад нея.

Опита се да се измъкне.

— Кар…

Огромна длан запуши устата й. Дебела ръка я хвана през кръста. Някой друг насочи пистолет към гърдите на Карли. Приятелката й се опули от страх.

— No te muevas — предупредиха ги.

Не мърдайте.

12

25 декември, 11:02

Плейнсборо, Ню Джърси

Напълно изтощен и с разбито сърце, Монк държеше ръката на Кат в поредната болнична стая. Кожата й беше станала бледа, устните й също нямаха цвят, дори единствената кестенява къдрица, надничаща изпод болничното боне, изглеждаше увехнала и бе изгубила жизнеността си.

Той посегна и хвана къдрицата, която беше прилепнала към потното чело на Кат. Уви я около пръста си, след което нежно я пусна.

„Ето така, прекрасна както винаги“.

Продължаваше да слуша с едно ухо тиктакането, цъкането и пиукането на мониторите. Правеше всичко по силите си да се примири с диагнозата и прогнозата. Екипът от ЯМР лабораторията беше стабилизирал Кат след пристъпа и я беше преместил в интензивното отделение. В продължение на един час Монк можеше само да крачи напред-назад и да чака да разбере дали е изгубил любовта на живота си, майката на децата си.

Лиза се опитваше да му прави компания, доколкото можеше.

Накрая Грант и още няколко лекари произнесоха присъдата си. За момента Кат беше стабилна. Мозъчният кръвоизлив спаднал достатъчно, така че според тях една операция би донесла повече рискове, отколкото ползи. Освен това съобщиха мрачната новина, че Кат вече не диша самостоятелно и е изцяло зависима от изкуствения бял дроб. Най-лошото беше, че моментите на активна мозъчна дейност, засичани от електроенцефалографа, бяха спрели, което означаваше, че Кат вече не осъзнава нищо около себе си.

„Може би е за добро“ — сериозно каза лекарят от интензивното.

На Монк му се прииска да го фрасне в носа. Сякаш усетила това, Лиза хвана изкуствената му ръка и я стисна силно. И добре, че го направи. Хардуерът му можеше да достави нещо повече от прост юмрук. Под свръхмодерните технологии в дланта имаше малък пакет пластичен експлозив, сложен там като крайна мярка за онези специални случаи, когато простото ръкостискане е недостатъчно.

Лиза продължи да държи ръката му, като колкото го удържаше, толкова и го утешаваше, докато лекарите завършваха доклада си. Консенсусът беше, че Кат се влошава и започва да изпада в пълна кома.

„Нищо не можем да направим — беше заключил Грант. — Оттук нататък можем само да чакаме“.

Монк имаше чувството, че под чакане се има предвид не толкова възстановяването на Кат, колкото смъртта й.

„Или може би те просто чакат мен да приема неизбежното“.

Потупа ръката на Кат.

— Но нали знаеш какъв инат мога да бъда. Кога се е случвало да се предам?

Телефонът му зазвъня и завибрира на масичката — спешно повикване. Той го грабна, видя, че е от „Сигма“, и веднага отговори.

— Какво научи? — изтърси той, щом чу гласа на директор Кроу.

Монк вече беше предал получената от Кат информация — може би последната, която щеше да сподели, жизненоважна за мисията. Едно-единствено име. Валя Михайлова. Бившата убийца на Гилдията беше отвлякла децата му и Сейчан.

Пейнтър отговори с тревожно напрегнат глас.

— Монк, искам да си готов.

Сърцето му заби бясно. Хиляди сценарии — все брутални — преминаха през главата му. Едва намери дъх да попита:

— Какво има?

— Преди десет минути получихме видеофайл. Източникът е непроследим. Пращам го на телефона ти.

Монк стисна устройството и се взря в малкия екран.

— Мъртви ли са? Просто ми кажи.

— Не. Гледай. Вече трябва да си получил файла.

На екрана се появи папка и той я чукна, за да я отвори. Екранът потъмня. Виждаше се безлично място, покрито с черни завеси. Имаше три фигури. Две бяха облечени в безформени наметала с качулки, които скриваха всякакъв намек за пол и черти на лицето. Едната беше по-близо до камерата; втората седеше на стол по-назад. На коляното на втората имаше дете със зелена пижама и кестеняви къдри, няколко нюанса по-светли от тези на Кат.

— Хариет…

По-близката фигура заговори с изкуствено модулиран механичен глас, който непрекъснато променяше тоналността си.

— Давам ви двайсет и четири часа да намерите и да ми доставите проекта Xénese на Мара Силвиера. Както устройството, така и програмата. Към този файл е включено мястото за предаване. Ако не го направите… — Фигурата се обърна към Хариет. За щастие детето беше със слушалки на ушите и не можеше да чуе онова, което последва. — След крайния срок ще започнем да ви я връщаме на части. Ще започнем от пръст. И така на всеки шест часа. Уши, нос, устни. Ще я издялкаме, докато от нея не остане нищо.

Фигурата отново се върна при камерата.

— После ще продължим с второто дете.

Видеото прекъсна толкова рязко, колкото беше започнало.

В някакъв момент Монк се беше изправил, парализиран от ужас. Дланите му бяха лепкави от студена пот. Едва успяваше да си поеме дъх през стиснати зъби. Не можеше дори да говори.

Пейнтър, който очевидно очакваше тази реакция, му хвърли спасително въже.

— Благодарение на Кат разполагаме с едно предимство. Ако се съди по начина, по който са маскирани фигурите, Валя явно няма представа, че знаем, че тя е извършила отвличането.

От Монк се изтръгна въздишка и той най-сетне си върна дар слово.

— Докъде сме стигнали с откриването й?

— Работим по въпроса — отвърна Пейнтър. — Но трябва да внимаваме. Ако пуснем снимката й по целия Североизток, тя ще разбере, че е разкрита. Ще изгубим малкото си предимство. Затова работя по други канали и използвам само хора, на които можем да се доверим изцяло.

Монк го разбираше, но въпреки това негодуваше срещу тези мерки. Лицето на Хариет от видеозаписа, с изписаната на него смес от страх и гняв, не излизаше от ума му.

— Освен това използваме най-новия софтуер на АИОП за преглеждане на записите от различни камери — продължи Пейнтър. — За съжаление Валя е направила задачата по-сложна, тъй като е успяла да неутрализира камерите при и около дома на командир Пиърс. Все пак продължаваме да претърсваме Вашингтон и извън него.

Монк поклати глава. Съмняваше се, че този план ще доведе до нещо.

— Онази бледолика е майстор на маскировката.

— Така е, но нашият софтуер за разпознаване на лица няма равен на себе си. Повечето алгоритми сверяват най-много десетина ключови черти, за да идентифицират човек. Най-новите програми на АИОП използват повече от сто. Способни са да виждат през грим, лицеви протези и дори хирургически промени. Ако Валя покаже лицето си, маскирано или не, ще я видим.

Стиснал телефона в желязната си хватка, Монк погледна часа. Часовникът в главата му вече отброяваше времето. „По-малко от двайсет и четири часа“. Опита се да не мисли как някой притиска тънката китка на Хариет към дъска за рязане, падането на мачетето, писъците й.

— Криминалистите приключиха с претърсването на къщата на Грей — каза Пейнтър. — В момента работят върху следите от кръв. Повечето са на нападателите и никак не са малко.

Монк погледна към Кат.

„Браво на теб, скъпа“.

— Вече правим ДНК анализ с надеждата да идентифицираме и други от екипа на Валя, за да разширим издирването. Но все пак…

Гласът му замря. Намекът беше ясен.

— Малко вероятно е да открием Валя през следващите двайсет и четири часа — каза Монк.

„През следващите по-малко от двайсет и четири часа“.

— Да — призна Пейнтър. — Единственият ни шанс щеше да е, ако Кат знаеше още нещо, което да ни позволи да стесним издирването.

Монк погледна отпуснатите черти на жена си, механичното повдигане и отпускане на гърдите й. Погледът му се плъзна от болничното боне върху ЕЕГ електродите на главата й по кабелите до монитора. На екрана танцуваха назъбени линии, сеизмична скала на нервната й дейност. След като прегледа показателите, д-р Ерант беше посочил една от тях и бе промърморил на свой колега: „Обърнете внимание на нисковолтовите сигнали с потиснати пикове“.

В превод: „Кат вече я няма“.

— Тя ни даде всичко, което можа — каза Монк.

— Лиза смята, че може би с…

— С какво? С достатъчно време ли? Дрън-дрън. Времето на Хариет изтича. Същото се отнася и за Пени и Сейчан. — Щом си спомни за приятелката на Грей и нероденото дете, Монк се дръпна от леглото на Кат. Тук вече не можеше да направи нищо повече. — Отивам при Грей, където мога да правя нещо смислено.

Или просто нещо.

Беше приключил с чакането.

Последва дълго мълчание. Монк се приготви да спори с директора, да защити решението си. Ако не откриеха Валя навреме, най-добрата надежда за отвлечените беше да се доберат до изчезналата технология.

Накрая Пейнтър заговори.

— Във флотската инженерна база в Лейкхърст има един F-15 „Игъл“, който в момента зарежда. С хеликоптер можеш да стигнеш дотам за двайсет минути.

Монк едва ли трябваше да се изненадва. Естествено, че директорът — открай време майстор в преценяването на характерите — беше очаквал тази реакция и се бе погрижил за транспорта.

— Грей ще кацне в Лисабон след по-малко от час — продължи Пейнтър. — Аз ще координирам срещата с него, след като и ти пристигнеш. Монк, знаеш обаче какъв е залогът. Не можем да предадем тази технология на Валя.

— Това е ясно. Но имаме предимство и без нея.

— Значи сме на едно мнение. Е, в такъв случай е по-добре да си размърдаш задника.

Решен да направи точно това, Монк затвори, отиде при Кат и я целуна по бузата. Въпреки че трябваше да бърза, се задържа. Усещаше, че това е последната му възможност да целуне жена си.

Все пак знаеше, че тя би поискала да постъпи така.

Доближи устни до ухото й.

— Ще ги спася. Кълна се.

Изправи се и избърса сълзите от очите си — след което тръгна към вратата. В коридора Лиза го видя и се отдели от д-р Грант; двамата като че ли водеха някакъв напрегнат разговор.

Лиза забърза към него.

— Къде…?

— В Португалия. Да помогна на Грей за търсенето.

Лиза погледна към стаята на Кат. Бузите на Монк пламнаха, когато си даде сметка, че тя сигурно е решила, че зарязва съпругата си.

— Разбирам. Върви — каза тя, доказвайки, че не е по-лоша от мъжа си в преценяването на характери. — Пейнтър току-що ми писа… за видеото. Не успях да го гледам.

— Трябва да направя каквото мога — каза Монк.

— Разбира се. — Тя стисна съчувствено ръката му. Погледна назад към невролога, после към стаята на Кат. — Докато те няма, ние можем да опитаме нещо. Нещо съвсем експериментално. Няма да я излекува, но би могло…

Монк се освободи от ръката й.

— Направи каквото намериш за добре, Лиза. Вярвам ти.

— Да, но…

Той мина покрай нея.

— Просто го направи.

Тръгна по коридора. Не се нуждаеше от фалшиви надежди. Трябваше да се съсредоточи върху следващата стъпка… и онази след нея. Всяка крачка го отдалечаваше от Кат, но може би го доближаваше до спасяването на момичетата — и на Сейчан.

Знаеше, че Грей е не по-малко разтревожен и уплашен за нея и за нероденото им дете.

И все пак…

„Грей, трябваш ми в най-добрата си форма“.

Представи си уплашеното лице на Хариет.

„На всички ни трябваш“.