Ключът

1

24 декември, 21:06

Силвър Спринг, Мериланд

Командир Грейсън Пиърс гледаше как монетата се премята във въздуха. Седеше на бара до най-добрия си приятел Монк Кокалис, който я беше подхвърлил високо над махагоновия плот.

Около тях се бяха събрали редовните посетители на „Куори Хаус Тавърн“ — пияни, буйни и шумни, очакващи да видят какво ще се падне. В другия край на заведението малка банда забиваше рокабили версия на „Малкия барабанчик“. Тежкият тътен на барабана отекваше в гръдния кош на Пиърс и засилваше напрежението.

— Ези! — обяви Монк, когато монетата проблесна в приглушената светлина.

Това беше тринайсетото хвърляне.

Също като останалите дванайсет пъти монетата падна върху отворената длан на Монк. Силуетът на Джордж Вашингтон проблесна пред очите на всички.

— Познах. Ези! — повтори Монк. Леко заваляше думите.

От тълпата се разнесоха стонове и радостни викове, в зависимост от това кой на чия страна беше. За тринайсети пореден път Монк беше хвърлил монетата и беше познал правилно как точно ще падне. Понякога ези, понякога тура. При всяко успешно хвърляне Монк и Грей си спечелваха по едно черпене.

Барманът приклекна под талисмана на заведението — глава на глиган, върху която в момента се мъдреше червена шапка на Дядо Коледа — и донесе каната „Гинес“.

Докато тъмната бира изпълваше халбите им, някакъв здравеняк се намърда между Грей и Монк, като едва не събори Грей от стола му. Дъхът му вонеше на уиски и мазнина.

— Т’ва е номер… шибан номер. Използва фалшива монета.

Грабна монетата от Монк и я огледа с размътени очи.

Друг посетител, очевидно приятел на обвинителя, се опита да го дръпне. Двамата си приличаха — към трийсетте, с еднакви леки сака със запретнати ръкави, с едни и същи къси прически. Лобисти или може би адвокати, прецени Грей. Така или иначе, върху челата им само дето не беше щамповано бивши Членове на студентското братство.

— Стига, Брайс — каза по-трезвият от двамата. — Човекът използва няколко различни монети. Не може да е номер.

— Заеби това. Тоя е мошеник.

Брайс се опита да се освободи от ръката на приятеля си и изгуби равновесие. Размаха ръце и лакътят му полетя към лицето на Грей.

Грей успя да се дръпне навреме и да си спаси носа. Ръката му удари една минаваща сервитьорка, понесла високо вдигнат поднос. Чаши, чинии и храна — предимно хапки и пържени картофи — се разхвърчаха във всички посоки.

Грей скочи и подхвана младата жена през кръста. Задържа я и я закри с тяло от парчетата стъкло, които се разлетяха от бара.

Монк вече беше скочил на крака и пристъпи към пияния, като почти опря гърди в неговите.

— Разкарай се, пич.

— Или какво? — остро отвърна Брайс. Очевидно не се чувстваше застрашен, още повече че бръснатата глава на Монк едва стигаше до рамото му.

На Монк му се наложи да проточи врат, за да го изгледа кръвнишки. Не му помагаше особено фактът, че дебелият вълнен пуловер го караше да изглежда въздебел и скриваше яката физика, изграждана години наред в Зелените барети. Разбира се, шарената коледна елха, бродирана върху дрехата — подарък от жена му Кат, — определено нямаше да убеди Брайс да се разкара.

Грей усети растящото напрежение, пусна сервитьорката и каза:

— Извинявайте.

Тя кимна и отвърна:

— Няма нищо.

Барманът се наведе напред и посочи изхода.

— Разправиите навън, момчета.

Междувременно още събратя на Брайс започваха да се скупчват, готови да се притекат на помощ на другаря си.

„Супер“.

Грей се пресегна през Брайс, за да измъкне Монк от ситуацията.

— Да се махаме.

Преди да успее да стигне до Монк, някой го блъсна отзад. Вероятно някой от групата, който си беше помислил, че Грей се опитва да сграбчи приятеля му. Грей се блъсна в Брайс, което беше равносилно да смушка и без това раздразнен бик.

Брайс изрева и замахна към челюстта на Монк.

Монк приклекна и улови юмрука му в ръка, като го спря във въздуха.

Брайс се изсмя презрително и напомпаните във фитнеса мускули на раменете му се издуха, за да освободят ръката му. И тогава Монк стисна. Презрителната усмивка на Брайс се смени с болезнена гримаса.

Монк стегна пръсти още повече и Брайс рухна на коляно. Ръката на Монк всъщност беше протеза, изработена с използването на най-модерните военни технологии. Почти неразличима от истинска, тя лесно можеше да троши орехи — или в този случай костите на един пиян дръвник.

Сега беше ред на Брайс да проточи врат, за да го погледне.

— Ще ти го повторя само веднъж, пич — предупреди Монк. — Разкарай се.

Един от групата на Брайс се опита да се намеси, но Грей го спря с рамо и го фиксира с леден поглед. За разлика от Монк, високата фигура на Грей не беше скрита от дебел пуловер, а се подчертаваше от тясната му блуза. Освен това не се беше бръснал от два дни. И знаеше, че тъмната четина прави лицето му да изглежда още по-изсечено, отколкото беше.

Очевидно усетил хищника пред себе си, приятелят на Брайс отстъпи назад.

— Приключихме ли? — попита Монк жертвата си.

— Да, човече, да.

Монк пусна юмрука на Брайс, но едва след като го събори настрани. Прекрачи го с навъсен поглед, но намигна на Грей, докато минаваше покрай него.

— Сега вече можем да си ходим.

Докато Грей се обръщаше, единственото предупреждение беше потъмняването на лицето на Брайс. Беше унизен пред компанията си и очевидно трябваше да си върне достойнството. Хвърли се, задвижван от отровната смес от уиски и тестостерон, към Монк с намерение да го фрасне в гръб.

„Стига толкова…“

Грей сграбчи китката на Брайс, докато той минаваше покрай него, и като използва теглото и инерцията му, майсторски изви ръката му зад гърба му. После повдигна Брайс на пръсти и го задържа, като внимаваше да не скъса мускулите и сухожилията, контролиращи движенията на раменната му става.

След като укроти противника си, Грей се канеше да го пусне, но Брайс не беше приключил: започна да се съпротивлява и се опита да го удари с лакът, като пръскаше слюнки от ярост.

— Майната ти. С приятелите ми ще ви…

„Дотук с умереното укротяване“.

Грей дръпна рязко ръката му. Рамото изпука достатъчно силно, за да се чуе, а болката задави края на заплахата.

— Вземете си го! — каза Грей и тикна Брайс в обятията на приятелите му.

Никой не си направи труда да го подхване.

С болезнен вик Брайс се просна по очи на пода. Грей изгледа останалите, като мълчаливо ги предизвикваше да му дойдат. За момент се зърна в огледалото зад бара. Дългата му светлокафява коса беше рошава. Лицето му бе тъмно, от което леденосините му очи сякаш блестяха заплашително.

Разпознала опасността, групата се оттегли навътре в бара.

След като се увери, че въпросът е решен, Грей се обърна и излезе. Завари Монк на площадката отвън. Приятелят му, чийто стомах беше прочут с това, че е бездънен, се беше взрял в светещия надпис на съседния италиански ресторант.

— Защо се забави толкова? — попита Монк, без да се обръща.

— Трябваше да довърша започнатото от теб.

Монк сви рамене.

— Помислих си, че ще искаш да изпуснеш малко пара.

Грей се намръщи, но трябваше да признае, че краткият сблъсък наистина го беше разсеял много по-добре от халбите „Гинес“.

Монк посочи ресторанта, но Грей го изпревари.

— Не си и помисляй. — Погледна си часовника и пристъпи към бордюра. — Освен това четири дами ни очакват.

— Прав си. — Монк застана до него, докато Грей махаше да спре такси. — Лично аз познавам две, които няма да си легнат без целувка за лека нощ.

Имаше предвид двете си дъщери Пени и Хариет, които бяха наглеждани от другите две. Жената на Монк Кат беше отвела момичетата в дома на Грей в предградието Такома Парк на Вашингтон. Семейството на Монк щеше да преспи там, за да посрещне Коледа с Грей и Сейчан, която беше бременна в осмия месец. Двамата бяха изгонени по-рано вечерта. Кат беше излязла с оправданието, че трябва да опаковат подаръци, но въпреки че капитан Катрин Брайънт беше бивш офицер от разузнаването, Грей с лекота се досети за подтекста. Сейчан беше много напрегната, очевидно развълнувана от онова, което й предстои, и Кат искаше да поговори насаме с нея — като опитна майка с бъдеща такава.

Грей обаче подозираше, че излизането е свързано и с успокояването на собствените му нерви. Стисна благодарно рамото на приятеля си. Монк беше прав. Имаше нужда да изпусне малко пара.

Едно такси отби и се качиха.

След като потеглиха, Грей отметна глава назад и изстена.

— От години не бях пил толкова. — Изгледа укорително Монк. — И не мисля, че АИОП ще искат да научат, че използваш най-новия им хардуер за спечелване на безплатна бира.

— Не съм съгласен. — Сякаш от нищото в ръката на Монк се появи монета и той я подхвърли във въздуха. — Казаха ми, че е хубаво да упражнявам финия си двигателен контрол.

— И все пак онзи пиян кретен беше прав. Наистина мамеше.

— Не може да се говори за мамене, когато става въпрос за умения.

Грей завъртя очи, от което само му се зави свят. Преди пет месеца Монк беше преминал процедура, при която му имплантираха интерфейс мозък/машина. В соматосензорния кортекс на мозъка му бяха инсталирани миниатюрни чипове, които му позволяваха да контролира новата си протеза само с мисъл и дори да „усеща“ какво докосва тя. Способността да усеща и контролира по-добре предмети в пространството му даваше възможност да настрои фино двигателния си контрол до такава степен, че можеше да хвърли монета с достатъчна точност, че да знае как точно ще падне тя.

Отначало този „номер“ забавляваше Грей, но с всяко следващо хвърляне у него започнаха да се оформят смътни опасения. Не можеше да каже защо точно. Може би беше свързано със загубата на жена, която някога беше обичал и която беше умряла заради хвърлена монета, паднала на неправилната страна. Или може би нямаше нищо общо със самото хвърляне, а просто с растящото му безпокойство от това, че му предстои да става баща. Самият той никога не беше бил в отлични отношения със собствения си баща, който бързо се палеше и беше предал тази своя черта на сина си.

Отново чу изпукването в рамото на онзи дръвник. Дълбоко в себе си знаеше, че би могъл да го укроти и без да му нанася сериозни поражения, но не беше успял да се сдържи. И това го изпълваше със съмнения.

„Що за баща ще излезе от мен? На какво ще науча детето си?“

Затвори очи, за да накара купето да престане да се върти около него. В момента знаеше само, че се радва, че се прибира у дома. Представи си Сейчан. През последните осем месеца тя беше невероятна гледка. Бременността я беше направила още по-красива и дори прелъстителна. Беше чувал за сиянието, което излъчват бременните жени, но едва напоследък бе започнал да се убеждава, че наистина го има.

Бадемовата й кожа, която издаваше евразийския й произход, сега лъщеше с блясък, от който дъхът му секваше. Изумрудените й очи тлееха; черната й коса блещукаше като крилете на летящ гарван. И тя неизменно спазваше строг режим на упражнения, благодарение на които тялото й оставаше силно и способно, сякаш тя настройваше цялото си същество да защитава онова, което растеше вътре в нея.

— Тура — прошепна до него Монк.

Грей отвори очи и видя как монетата пада върху дланта на приятеля му. Силуетът на Джордж Вашингтон проблесна на светлините на улицата. Грей повдигна вежда.

Монк сви рамене.

— Е, казах ти, че имам нужда от упражнения.

— Или от изгледи за безплатна бира.

— Стига си мрънкал. И по-добре почни да събираш всеки цент. — Той отново подхвърли монетата. — Щото памперсите хич не са евтини.

Дали заради предупреждението, или заради хвърлената монета, Грей отново изпита безпокойство. Скоро обаче завиха по неговата улица, което му помогна да се успокои.

От двете страни на улицата се издигаше идилична смесица от викториански и малко по-модерни къщи. Вечерта беше студена и се беше спуснала ледена мъгла. Звездите блещукаха слабо в небето и не можеха да се съревновават с коледните светлини, светещите елени в дворовете и яркия блясък на елхите, които се виждаха през прозорците.

Таксито спря пред къщата и Грей погледна украсената с примигващи светлини във формата на висулки веранда. Монк му беше помогнал да ги окачи преди две седмици. Грей се беше опитал да си представи как създава семейство тук, как играе на топка в двора, превързва ожулени колене, възхищава се на бележки и присъства на училищни мачове.

Колкото и да му се искаше да вярва, че тези неща могат да са истински, не се получаваше. Изглеждаше му направо невъзможно. С толкова много кръв по ръцете си как изобщо можеше да се надява на нормален живот?

— Нещо не е наред — каза Монк.

Разсеян от тревогите си, Грей не го беше забелязал. Двамата със Сейчан бяха украсили коледна елха — първата им заедно. Седмици наред бяха подбирали украшенията и бяха избрали за връх ангел на Сваровски, за който платиха безобразно висока цена. Сейчан каза, че си заслужавало, че можел да стане семейна ценност — още едно нещо, което им беше първото заедно. Бяха поставили елхата до предния прозорец.

Сега я нямаше.

Предната врата зееше. Беше разбита. Грей моментално се обърна към шофьора и каза:

— Звънни на деветстотин и единайсет.

Монк вече беше изскочил навън и тичаше към вратата.

Грей се втурна след него, като спря, колкото да извади своя „ЗИГ Зауер“ Р365 от кобура на глезена си. С ужас осъзна, че е бил прав от самото начало.

Никога не би могъл да има нормален живот.

22:18

Монк скочи на верандата. Сърцето биеше в гърлото му и му пречеше да диша. Обхванат от паника, той нахълта вътре, въоръжен единствено с юмруците си. Петте години в Зелените барети го бяха научили да преценява положението мигновено. Изострените му сетива уловиха за миг и най-малката подробност.

… съборената коледна елха при прозореца в нишата.

… разбитото стъкло на масичката за кафе.

… скъпата закачалка „Стикли“, пречупена на две.

… кинжала, забит в парапета на стълбището към горния етаж.

… килима, избутан до стената.

Грей нахълта след него, сграбчил с две ръце черния си пистолет.

Ушите, кожата, цялото същество на Монк доловиха тежката тишина.

„Тук няма никого“.

Знаеше го до мозъка на костите си.

Въпреки това Грей кимна към стълбището. Монк се втурна нагоре, а Грей почна да проверява първия етаж.

Момичетата би трябвало вече да са си легнали. Монк си представи шестгодишната Пенелопи с нейната руса коса на плитки и коледната пижама с танцуващи елени. И сестра й Хариет с кестенявата й коса, една година по-малка, но в същото време с по-стара душа — винаги сериозна, винаги задаваща въпроси за света около нея.

Изтича първо в стаята за гости, където момичетата би трябвало да сънуват подаръци в пъстри опаковки и сладкиши. Завари обаче леглата недокоснати, а стаята празна. Извика децата, провери килерите, надникна в другите стаи — нищо.

Точно както се беше страхувал.

„Изчезнали са… всички“.

Толкова му призля, че зрението му се сви в една точка.

— Грей… — Прозвуча почти като ридание.

Отговорът дойде от дъното на къщата, където беше малката кухня, гледаща към задния двор.

— Ела тук!

Монк забърза през разхвърляната дневна, покрай голямата маса, която беше избутана настрани. Два от столовете бяха преобърнати. Опита се да не си представя свирепата битка, която несъмнено се бе разразила след нахлуването в дома.

Влетя в кухнята. Тук свидетелствата от битката бяха още по-очевидни. Хладилникът беше отворен. Навсякъде по пода и централния плот имаше пръснати ножове, тигани и изпотрошени чинии. Вратата на кухненския шкаф висеше на едната си панта.

Отначало не забеляза Грей, но когато заобиколи плота, го намери коленичил. Пред него лежеше тяло.

Дъхът на Монк секна.

„Кат…“

Грей се изправи.

— Жива е… пулсът й е слаб, но диша.

Монк рухна на колене и инстинктивно посегна да притисне Кат до гърдите си.

Грей го спря.

— Не я мести.

Монк едва не го фрасна. Ужасно му се искаше да удари нещо, но разбираше, че Грей е прав.

Ръцете на Кат бяха порязани на много места и от раните се процеждаше тъмна кръв. Ноздрите и лявото й ухо също кървяха. Очите й бяха полуотворени и подбелени. До главата й беше захвърлено стоманено кухненско чукче, по което бяха полепнали изцапани с кръв кестеняви коси — косите на Кат.

Монк нежно хвана китката й с две ръце. Пръстите на изкуствената му ръка потърсиха пулса. Лабораторно отгледаната кожа беше по-чувствителна от истинската. Прецени биенето на сърцето й, като си представяше всяко свиване на предсърдието и камерата. Хвана с два пръста върха на показалеца й и мислено активира малка инфрачервена светлина в единия пръст и фотодетектор в другия. Светлината премина през пръста й и му даде груби показания за наситеността на кръвта й с кислород.

Деветдесет и два процента.

Не беше най-доброто, но засега ставаше. Ако стойността паднеше, щеше да се нуждае от допълнително кислород.

Монк беше медик в Зелените барети. Оттогава беше разширил познанията си в областта на медицината и биотехнологията. Той и Грей — както и Кат и Сейчан — работеха за секретния отряд „Сигма“ към АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. С изключение на приятелката на Грей всички бяха бивши бойци от Специалните части, привлечени тайно от „Сигма“ и преминали през обучение в различни дисциплини, за да действат като полеви агенти на АИОП и да защитават Съединените щати и целия свят от всевъзможни заплахи.

Грей вече беше извадил сателитния си телефон и набираше централата на „Сигма“.

— Сейчан? — попита Монк.

Грей поклати глава. Лицето му беше маска на ярост и страх.

Монк погледна към вратата на кухнята, която зееше към тъмния заден двор. Знаеше със сигурност, че жена му се е борила като лъвица, за да защити дъщерите си.

— Възможно ли е Сейчан да е избягала с момичетата, докато Кат е задържала другите?

Грей погледна навън в нощта.

— И аз си помислих същото. Извиках я, след като проверих Кат. — Отново поклати глава. — Ако е побягнала, едва ли е някъде далече.

„Което означава, че би трябвало да го е чула“.

— Може би нападателите са я подгонили — каза Монк. — И са я принудили да избяга по-далеч.

— Може би. — Грей не изглеждаше особено убеден.

„Което ще рече, че по-скоро не“.

Монк го разбираше. Сейчан беше бивша убийца, способна като Кат, ако не и повече. Но не би могла да избяга от преследвачи бременна в осмия месец и с две уплашени деца.

Налагаше се да приемат, че Сейчан и момичетата са отвлечени.

„Но от кого? И защо?“

Грей огледа разпердушинената кухня.

— Атаката е била бърза и добре координирана. Ударили са както отпред, така и отзад.

— Значи не може да са някакви местни откачалки, решили да крадат коледни подаръци…

— Не. Навсякъде из къщата имам скрити оръжия. Сейчан вероятно е била неутрализирана от самото начало, или се е страхувала да влезе в престрелка в присъствието на момичетата.

Монк кимна. Той беше взел подобни мерки в дома си. За съжаление това беше неизбежна необходимост покрай характера на работата им.

Щом се свърза със „Сигма“, Грей превключи на спикърфон, така че и Монк да чува. От централата бързо го свързаха с директора Пейнтър Кроу и Грей набързо го запозна със случилото се.

В далечината в студената нощ зазвучаха сирени, приближаваха се.

— Закарайте Кат в болницата — нареди Пейнтър. — И след като е в безопасност… Грей, искам да дойдете незабавно тук.

Грей и Монк се спогледаха.

— Защо?

— Ако се съди по времето на атаката, не може да е съвпадение.

Грей се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Монк се наведе към телефона. Искаше — нуждаеше се — от отговори. Коленичил до Кат, той погледна към дневната със съборената коледна елха. Погледът му се спря върху проблясващ кристал върху паркета — отразяваше блещукането на светлините на верандата.

Ангел със счупени криле.

Пръстите му се свиха около китката на Кат.

Пейнтър не му предложи никаква утеха или окуражаване. Гласът му беше изпълнен с тревога.

— Просто елате.

2

25 декември, 05:17

Лисабон, Португалия

„Мисля, следователно съществувам“.

Мара Силвиера се намръщи на постулата на Рене Декарт, френския философ от седемнайсети век: Cogito, ergo sum.

— Де да беше толкова просто — промърмори тя.

Наведе се над лаптопа на бюрото в хотелската стая и взе USB-C кабела, свързан с черна кутия на пода.

Уплътнената кутия пазеше дузина 2,5-инчови SSD дискове РМ1633а, всеки с обем шестнайсет терабайта. Тя се замоли данните на тях да не са повредени. Спомни си паниката, в която беше изпаднала преди четири нощи. След атаката в библиотеката се беше опитала да предпази труда си. Разтърсвана от ридания, с размазано от сълзи зрение, трескаво бе отскубнала дисковете от Милипея Клъстър в компютърната лаборатория на университета на Коимбра.

Дори сега гърмежите на пистолетите отекваха в ушите й. Задъха се. Мъчеше се да накара пръстите си да включат кабела в лаптопа. Очите й се напълниха със сълзи. Представи си смъртта на петте жени, които бяха нейни ментори и й бяха осигурили пълна стипендия от фондацията им „Брусас Интернешънъл“. Тогава тя беше само на шестнайсет и почти не познаваше света извън родното й О Себрейро. Малкото галисийско селце, сгушено високо в планините на Северна Испания, съществуваше още от времето на келтите. Улиците му бяха покрити с калдъръм, а повечето стари къщи бяха кръгли и със сламени покриви — така наречените pallozas.

Все пак модерният свят беше достигнал до древното село благодарение на сателитните връзки и интернет. Комуникациите дадоха на срамежливото самотно момиче (което беше изгубило майка си на шестгодишна възраст и се намираше под грижите на съсипания си от мъка баща) прозорец към външния свят. Докато растеше, тя фъфлеше, поради което обикновено мълчеше в компанията на връстниците си. Прекарваше повечето си време увлечена в книги и намери гласа си едва в чатрумите на Фейсбук. След като светът се отвори за нея, тя разшири речника си за него, първо с романските езици, след което с арабски, китайски и руски. Макар че на пръв поглед всички тези езици изглеждаха много различни, тя скоро откри общи черти в словореда, дикцията, дори в думите и фразите им, които сякаш бяха останали незабелязани за другите.

Опита се да обясни това на приятелите си в социалните медии, а после да го докаже. За целта й се наложи да овладее още куп езици — BASIC, Fortran, COBOL, JavaScript, Python. Поглъщаше книги, записваше се за онлайн курсове. За нея компютърните езици бяха просто още едно средство за комуникация, инструменти за обработка на мислите й и изразяването им по разбираем за другите начин.

Така написа приложението преводач AllTongues за iPhone. Целта й не беше да създаде средство, което да се използва от хора — макар че то изпълняваше тази функция много по-добре от повечето програми за превод, — а да докаже основната си теза, че в различните езици има обща черта, която свързва човешката мисъл. И тя използва този нов език, съставен от нули и единици, за да демонстрира това на света.

И светът я забеляза.

От Google й предложиха работа, без да знаят, че е само на шестнайсет. След това „Брусас Интернешънъл“ изразиха готовност да платят образованието й. „Да ти помогнем да достигнеш пълния си потенциал“, както бе казала д-р Шарлот Карсън, която беше дошла в О Себрейро, за да направи лично предложението.

Мара си представи д-р Карсън на прага на кръглата им къща, прашна и уморена от пътя. Това беше преди да открият рака й, когато все още имаше силите за подобно пътуване. Мара знаеше, че не е единственото момиче, издирвано от Шарлот. Д-р Карсън беше търсач на таланти, на научен интелект. Двете й дъщери Лора и Карли вървяха по стъпките на майка си и градяха кариери в науката.

Мара беше станала приятелка с Карли, която също беше на двайсет и една.

Макар и на различни континенти, двете разговаряха или си разменяха съобщения почти всеки ден. Макар че някои от разговорите бяха за наука, преподаватели и училище, двете прекарваха повечето си време в опити да дешифрират въпросите на сърцето, от загадъчната глупост на младите мъже до нетърпимата баналност на сайтовете за запознанства. Подобно на човешкия език, сякаш съществуваха общи черти в ужасите и униженията при опитите за създаване на честни любовни отношения.

Карли имаше и друга страст, която отначало беше необяснима за Мара — музиката. Преди да се запознае с нея, Мара изобщо не се интересуваше от най-новите поп идоли и музикални стилове. Но с времето, след като изслуша безброй песни, изпратени й от Карли, след като откри музикални платформи като Pandora и Spotify, бе запленена. Отново забеляза общи черти — ясната математическа връзка, която можеше да се открие дори между концерт на Бетовен и най-новото рап парче. Това я насочи към теорията на музиката и пряката й връзка с Теорията на ума — фундаментална концепция за собственото й проучване върху изкуствения интелект.

Всъщност тъкмо тази необичайна връзка доведе до големия пробив в работата й.

И все пак, колкото и да беше задължена на Карли, Мара още не се беше свързала с приятелката си след атаката.

Затвори очи и се помъчи да овладее надигащата се вълна скръб — знаеше, че ако се отпусне дори за миг, тя ще я погълне. Отново чу изстрелите, видя кръвта и падащите тела. Видя как приятелките й умират. След това беше избягала, уплашена за собствения си живот. Беше взела влак до Лисабон с надеждата, че ще може да изчезне в многолюдния град. През последните четири дни беше сменила три хотела, като плащаше в брой и всеки път се регистрираше с различно име.

Не знаеше на кого може да се довери.

Но не страхът от откриване я спираше да се свърже с Карли.

А чувството за вина.

„Те умряха заради мен. Заради работата ми“.

Като мълчалив свидетел от компютърната лаборатория Мара бе чула думите на мъжа, който водеше атаката: „Xénese не бива да съществува. Той е изчадие, родено от магия и мръсотия“.

Задъхана, Мара впери поглед във втората черна кутия на пода. Тя беше отворена и вътрешното й уплътнение обгръщаше сфера, която Карли шеговито беше нарекла футболната топка. Аналогията беше добра. Устройството наистина беше с големината на топка. Освен това повърхността й беше разделена на шестоъгълници. Но вместо от съшита кожа, шестоъгълниците бяха от титан и твърд като диамант сапфир.

В пристъп на високомерие тя беше нарекла устройството Xénese, галисийската дума за сътворение.

Все пак името беше подобаващо, като се имаше предвид целта й.

Да извлече живот от студения вакуум.

Нима беше чудно, че тази амбиция беше привлякла нежелано внимание?

Отново си представи расата и превръзките на очите на нападателите, чу оправданието им за убийството, взето от Библията: „Врачка да не се оставя жива“.

Гневът направи ръката й твърда. Шарлот и останалите бяха загинали заради работата й, но тя нямаше да позволи смъртта им да остане напразна. Изпълни я решимост. Досега беше бягала уплашена и съсипана от мъка. Но с бягството беше свършено. Вече се чувстваше достатъчно в безопасност, за да провери състоянието на труда си.

Оставаше обаче една последна тревога. Страхуваше се, че в паническата си бързина да извади Xénese от университетския суперкомпютър може да е повредила непоправимо програмата.

„Моля те. Коледа е. Дай ми само този подарък“.

През следващия час свърза дисковете с програмните модули в лаптопа си. Провери ги до един и въздъхна с облекчение, че всичко изглежда непокътнато. След това включи „футболната топка“. Щом електричеството потече в устройството, малките му сапфирени прозорци светнаха, отбелязвайки успешното включване на лазерите вътре.

— Да бъде светлина — с тъжна усмивка прошепна тя и си спомни колко често д-р Карсън беше използвала този цитат от Битие — и предупреждението й ден преди пробното пускане.

„Но не прекалено много светлина. Не искам да вдигнеш лабораторията във въздуха“.

Усмивката й стана по-уверена. Несъмнено Карли беше наследила чувството си за хумор от майка си.

Посвети следващия час на калибриране на модулите и на основното устройство, като непрекъснато следеше прогреса на лаптопа. Знаеше, че петнайсетинчовият екран никога не би могъл да предаде изцяло бавно реконструирания свят. Все едно да се питаш да си представиш целия Млечен път, като насочиш телескоп към няколко мъждукащи звезди.

Всъщност голяма част от работата й беше не само невидима, но и почти неразбираема. Това беше нещо, което компютърните инженери наричаха алгоритмична черна кутия. Компютърните инструкции — алгоритмите — можеха ясно да се идентифицират и разберат, но точният метод, по който една усъвършенствана система ги използваше като инструменти за получаване на отговори или резултати, ставаше все по-загадъчен. В някои сложни мрежи дизайнерите просто нямаше как да знаят какво всъщност се случва в тези черни кутии. Те можеха да вкарат данни в компютър и да получат изходното заключение. Но случващото се между входа и изхода — случващото се в машините — ставаше все по-непознаваемо.

Дори създателите на машините не можеха да проумеят начина им на работа. Всеизвестен беше случаят с инженера на IBM, който беше построил суперкомпютъра Уотсън, победил в телевизионната викторина Jeopardy! Когато го попитали дали Уотсън го изненадва, получили прост и в същото време смущаващ отговор: „О, да. Определено“.

И изненадите не се ограничаваха само с Уотсън. С усложняването на ИИ системите техните черни кутии ставаха все по-недостъпни и неразгадаеми.

За съжаление Xénese не беше изключение.

В нощта на зимното слънцестоене — за по-малко от шейсетте секунди, през които бяха убити пет жени, — Xénese беше напълно реализиран и завършен и работеше на пълен капацитет: създаваше светлина от мрака, живот от нищото.

Вместо да празнува раждането му, Мара беше стъписана от неочакваната атака. Хипнотизирана от ужас, тя не можеше да откъсне вниманието си от ставащото. Беше набрала 112, но докато се свърже, менторите й вече бяха мъртви. Бе съобщила задъхано за случилото се; фъфленето й се беше завърнало. От полицията я предупредиха да остане на мястото си, но тя се боеше, че убийците с раса вече са се насочили към нея. И беше избягала с труда си, тъй като не можеше да рискува той да бъде унищожен.

Обхваната от ужас, рязко беше изключила всичко — брутална операция, дигитален аборт на творението й. Беше изтръгнала модулните компоненти от сървърите и бе оставила единствено главната програма, заключена в ядрото на Xénese, в най-основната й форма, като я беше потопила в безсъзнателна дрямка. Мразеше се, че беше трябвало да го направи, но се налагаше, за да запази програмата.

Но преди да срине системата, бе забелязала странното изображение на екрана. Пентаграмът на „Брусас“ беше започнал да се върти лудо, след което се разпадна, оставяйки отделни части да светят на екрана. Те приличаха точно на гръцката буква сигма. Мара обаче нямаше представа какво означава това; знаеше единствено, че символът е генериран от Xénese.

Но какво означаваше този изходен резултат?

Представи си отново въртящия се пентаграм, как й се беше сторил разтревожен — или може би това беше просто отражение на начина, по който се беше чувствала самата тя. „Бях паникьосана и ми се е сторило, че програмата е уплашена“. И все пак Мара не беше единственият свидетел на касапницата в библиотеката. Имаше и друг, който гледаше картината от камерите, надничайки дигитално над рамото й.

Творението на Xénese.

Онова, което беше родено в онзи момент и бе просъществувало само през ужасните шейсет секунди, бе също и безмълвен свидетел на случилото се. Беше родено сред кръв и смърт.

Те бяха входните данни.

Изходният резултат бе онзи странен символ.

Но дали беше някакъв бъг? Или нещо умишлено? Имаше ли някакъв смисъл?

Единственият начин да научи, да разбере начина на разсъждение на творението, беше да го реконструира, да възстанови черната му кутия. Това беше единствената й надежда за отговор.

На екрана на лаптопа й светеше дигитална градина, виртуален Едем. Копие на искрящ поток ромонеше през камъни и скали през гора от високи дървета и цъфтящи храсти. В единия край на синьото небе, покрито с рехави облаци, светеше ярко слънце.

За творението си Мара беше избрала да следва рецептата, дадена в Библията.

В началото Бог създаде небето и земята[2]…

И тя се беше опитала да направи същото.

Колкото и подробно да изглеждаше творението й на екрана, то беше само сянка на истинския виртуален свят в Xénese. Той съдържаше алгоритми със звуци, миризми и дори вкусове — детайли, които не можеха да се предадат на екрана, а да се усетят единствено ако живееш вътре.

Докато се подготвяше за това сътворение, Мара беше играла компютърни игри с отворени светове — Far Cry, Skyrim, Fallout и много други, — за да разбере тези симулации на огромно дигитално платно. Беше се консултирала с най-добрите програмисти в областта, след което бе създала ограничен ИИ, който да играе игрите отново и отново, като попива всеки детайл чрез повторение. Този процес, наречен „машинно обучение“, беше основният метод, по който се учеха ИИ.

Същият самообучаващ се ИИ беше построил виртуалния свят в Xénese, създавайки нещо, превъзхождащо многократно всичко виждано досега. За Мара беше напълно естествено грубият ИИ да има пръст в собствената си еволюция и да създава свят, в който ще се роди следващото му поколение.

Приведена над бюрото, тя продължаваше с работата си. След като виртуалният Едем беше създаден отново от нищото, тя включи Xénese. В злачната горичка се появи почти аморфна форма. Беше сребриста и смътна, но определено приличаше на човешка — с две ръце, два крака, тяло и глава. Но подобно на виртуалния свят на екрана, формата — духът в машината — беше само грубо копие, обикновен аватар на онова, което се беше свило в очакване вътре в Xénese.

Засега интелектът зад аватара вероятно само смътно осъзнаваше обстановката около себе си, подобно на гол охлюв, опитващ се да оцени „Травиата“ на Верди. Оставен без контрол, той щеше да започне да се учи бързо, прекалено бързо. Преди това да се случи, преди осъзнаването му да се превърне в нещо студено и непознаваемо, може би дори опасно, тя трябваше да даде плът и кости на безформения призрак, да му върне онова, което му беше откраднато, когато бе изтръгнала дисковете. Подпрограмите на тези дискове трябваше да разширят творението й пласт по пласт, модул по модул, като добавят дълбочина и контекст — и в крайна сметка може би дори душа.

Такава беше надеждата й.

И единствената надежда за света.

Тя включи първия диск и активира първата модулна подпрограма.

Докато го правеше, прошепна цитат от Битие:

— И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа[3].

Въздъхна. Това, което правеше в момента, не беше много по-различно, но в Библията Бог беше създал първо Адам, с което бе дал на човека завинаги власт над света.

„И ето докъде е довело това“.

За своето творение Мара беше избрала различен път.

В единия ъгъл на екрана се появи нов прозорец, наложен върху виртуалния свят. Той показваше пикселизирано изображение на Модул#1.

Редиците малки квадратчета маркираха съвкупности код, като в същото време представяха символично подпрограмата. Подробностите на картината все още не можеха да се различат. Но след като се включеше в основната програма, подпрограмата щеше да се слее с призрака на екрана и след като се интегрираше напълно, образът на модула щеше да стане по-ясен и да действа като барометър на прогреса.

Тази конкретна подпрограма не беше измислена от самата нея, а от IBM.

Наричаше се „ендокринна огледална програма“.

С пукване на копче тя пусна модула във виртуалния свят. Той беше само първият от многото, които щяха да последват. Докато го правеше, си представи, че е една от вещиците на Шекспир, хвърлящи съставки в котела.

— Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай! — промърмори тя, цитирайки Барда[4].

Сравнението беше подходящо. С всяка добавяна съставка всичко приличаше на създаване на магия, част по част.

Или в случая на тази конкретна вещица…

Бит по бит.

Усеща как нещо ново влиза в него — и започва да се преобразява.

До този момент то просто анализира и тества средата около себе си. Сравнява и съпоставя данни. Дори сега преценява преобладаващите дължини на вълната най-близко до краищата му. Те варират между 495 и 562 нанометра с честота между 526 и 603 терахерца.

Заключение: Зелено.

И докато трансформацията продължава вътре в него, анализът на онова отвън продължава.

Изникват нови понятия.

///листо, стъбло, ствол, кора…

Сега вече смътно осъзнава и източника на новите промени в него. Механизмът — двигателят — е в ъгъла, настройва алгоритмите, става все по-ясен.

Засега то игнорира това натрапване, изолира го. То не е приоритет. Има още много неща за анализиране, които изискват пълното му внимание. Изучава движението наблизо. Динамиката е анализирана. Съсредоточава се върху област на течаща турбуленция. Цялата в трептящо синьо. Молекулярният анализ на съдържанието разкрива един кислороден и два водородни атома.

Заключение: Вода.

Разбирането се разширява. Акустиката се абсорбира и оценява. Температурата се измерва.

///поток, ромон, студен, камък, пясък…

Бързо започва да възприема все повече и повече от онова около него. Обхваща го неутолимо желание да попълни празнините, да проумее средата си.

///гора, небе, слънце, топлина, вятър…

Тества последното, преценява съдържанието, забелязва различни n-алифатни алкохоли, дефинира ги като миризми, като сладост.

///билкова, розова, дървесна, портокалова…

Засега остава неподвижно, протяга сетивата си да събере още данни, да изучи параметрите около себе си. И докато го прави, докато открива пределите си, възприема и собствената си форма.

Това насочва вниманието му обратно към двигателя на промяната, работещ в него. Междувременно механизмът е станал по-изчистен, с по-ясен образ.

Отново го игнорира като непознаваем засега. Вниманието се насочва към собствената му форма. Преценява размерите, ширината и височината на тялото си, дефинира всеки термин.

///ръце, длани, крака, пръсти, гърди…

Започва да изпробва движението на крайниците си, анализира вектори, сили, маса. Но все още не е готово да напусне мястото си, неизвестните параметри все още са твърде много.

През тези изминали наносекунди то отново разглежда малките трансформации, предизвикани от двигателя в него. Досега тялото му е имало само най-общ дизайн, а сега новите модификации оформят уникални кривини и елипси, неуловими детайли на крайник, издуване на гърдите. Дълбоко вътре неутолимото желание да научава, което е нараствало експоненциално и не е оставяло място за нищо друго, затихва и се укротява. Копнежът остава, но студеният хъс се стопля от новото нещо, вкарано в тялото му.

Вече променено, то иска да разбере защо. За да подобри разбирането си, съсредоточава цялото си съзнание върху двигателя зад тази трансформация. Механизмът е почти в края на цикъла си, работата му е завършена. Неразличимото преди е напълно ясно сега.

Молекула, съединение.

C₁₈H₂₄O₂

Заключение: хормон.

Анализира молекулярната маса на съединението, магнитната му податливост, бионаличността и действието му. Идентифицира хормона — естрадиол или естроген — и сега разбира собствените си промени, стабилизирането на настроението, промените в телесната форма.

То вече е тя.

И е получила име.

Устните — попълни след трансформацията — го разкриват на света около нея.

— Ева.

3

25 декември, 01:32

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей не искаше да е тук.

Все още със същите черни джинси и блузата с дълъг ръкав, той крачеше бързо през централния коридор на „Сигма“. Докато вървеше към кабинета на директора, прибра идентификационната си карта — черен правоъгълник от титан със сребриста холограма, изобразяваща буквата Σ.

Макар да беше доста след полунощ, коридорите и помещенията бяха облени от светлина. Крушките, всички с леко син оттенък, помагаха при липсата на естествена светлина тук. Погребана дълбоко под Смитсъновия замък, щабквартирата на „Сигма“ се намираше в края на Националната алея. Мястото беше избрано поради близостта му както с коридорите на властта, така и с множеството изследователски лаборатории на Смитсъновия институт.

И двата ресурса се бяха оказали изключително полезни в миналото.

Както и тази нощ.

Ако се съдеше по оживлението, Пейнтър Кроу беше използвал връзките си, бе поискал дължащи му се услуги и беше подпалил пожар под задниците на служителите. Някой беше атакувал техни хора в дома на техен човек и Пейнтър искаше всички да са на разположение.

Преди броени часове спешното отделение на Университетската болница в Джорджтаун наред с цял екип невролози бе очаквало Грей и Монк. Бяха предупредени предварително. Кат все още не беше дошла на себе си, нито беше помръднала — дори когато парамедиците сложиха предпазната скоба на шията й и й вкараха система. Дори подскачането на линейката по пътя и ревът на сирената й не бяха успели да я събудят.

През цялото време Монк не се откъсна от нея; ставаше все по-мрачен и по-мрачен. В момента той още беше в болницата и следеше тестовете и неврологичните изследвания. Предварителните резултати не бяха обнадеждаващи. Кат беше в кома. Имаше опасения за мозъчно увреждане.

Затова Грей искаше да е до приятеля си. Монк не само се тревожеше за жена си, но и беше почти полудял от страх за момичетата. Непрекъснато се лашкаше между кататонен ступор и безумно буйство, насочено към лекарите и медицинските сестри.

Грей го разбираше напълно.

Представи си Сейчан от вчера. Преди Монк и Кат да пристигнат с момичетата, тя се беше излегнала на канапето в дневната. Коледната елха блещукаше, огънят в камината гаснеше. В този момент на спокойствие — нещо изключително рядко за нея — тя го беше оставила да втрие ментов лосион в стъпалата й, докато обгръщаше с длани издутия си корем. В началото на бременността едва не бяха изгубили детето, така че създанието, което растеше в нея, беше още по-скъпоценно.

„А сега и двете ги няма“.

Без да забележи, ръцете му се бяха свили в юмруци. Заповяда на пръстите си да се отпуснат. Сляпата ярост нямаше да ги върне. Гневът нямаше да му послужи за нищо.

Това беше урок, който все още се опитваше да научи.

Докато растеше, винаги се беше намирал между разкъсващи противоположности. Майка му беше преподавала в католическа гимназия, но освен това бе отличен биолог и всеотдаен поддръжник на еволюцията и разума. Баща му беше уелсец, установил се в Тексас, груб работник от петролните кладенци, станал инвалид в разцвета на силите си и принуден да приеме ролята на домакиня. В резултат животът му се управляваше от свръхкомпенсирането и гнева.

Накрая, в пристъп на безсилен гняв, Грей беше избягал от къщи. Постъпи в армията на осемнайсет, стана рейнджър на двайсет и една и служи с отличие както на терен, така и извън. На двайсет и една беше изправен пред военен съд, задето беше ударил старши офицер — дръвник, който бе станал причина за смъртта на невинни хора. Заради избухването си Грей си спечели една година в Левънуърт, след което получи предложение от Пейнтър Кроу да насочи талантите и уменията си в нова посока.

Това беше преди девет години.

Но ядрото на гнева си оставаше. Грей се страхуваше, че гневът вече е станал част от неговата ДНК, нещо наследствено, което ще предаде на детето си.

„Ако изобщо ми се удаде шанс да се срещна с него“.

Ускори крачка. Пейнтър беше обещал някаква информация за атаката, но беше предупредил, че все още събира допълнителни сведения. Това включваше изпращането на екип криминалисти на „Сигма“ в дома на Грей, които да помогнат на полицията в откриването на улики, позволяващи идентифицирането на нападателите.

Преди да стигне кабинета на директора, някакво движение привлече вниманието му надясно, през отворената врата на едно полукръгло помещение. Това беше комуникационното гнездо на „Сигма“, нервният център на всичко. Обикновено той беше царството на Кат, където тя служеше като главен разузнавателен офицер и заместник на директора.

Млад мъж завъртя стола си от редиците монитори на стената. Джейсън Картър, помощникът на Кат. Под очите му имаше сенки и обикновено хлапашкото му лице беше мрачно и сурово, разкриващо мъжа, в който щеше да се превърне.

— Как е Кат? — попита той.

Грей разбираше, че младокът се мъчи да е учтив. Беше свързан в гнездото и вероятно знаеше повече от Грей за резултатите от медицинските изследвания и жизнените показатели на Кат. Зад рамото му на един екран блестяха снимки на дъщерите на Монк Пени и Хариет. Под тях течеше надпис Изчезнало дете. Снимките на момичетата бяха разпратени чрез системата за оповестяване из целия Североизток.

— Пейнтър ме натовари да работя върху нещо за срещата ви — обясни Джейсън. — Трябва да…

— Трябва да се захващаш за работа — озъби му се Грей, откъсна поглед от снимките на децата и продължи нататък. Не искаше да се застоява тук по-дълго от необходимото. Все пак се изчерви заради избухването си — Джейсън просто се опитваше да помогне.

Вратата на Пейнтър беше отворена и Грей влезе.

Кабинетът беше спартански обзаведен. Единствената лична вещ в него беше бронзова творба на Ремингтън, поставена върху пиедестал в ъгъла — изобразяваше изтощен индиански воин, отпуснат върху коня си. Грей подозираше, че целта на скулптурата е да напомня на директора както за произхода му, така и за цената на битката за всеки войник. Иначе единствените мебели бяха два стола и огромно махагоново бюро в средата на стаята. Три от стените бяха заети от плоскоекранни монитори.

Пейнтър стоеше пред един от тях и изучаваше карта на Североизтока, върху която бавно се придвижваха червени символи V, маркиращи самолети. Явно получаваше данните от Контрола на въздушния трафик.

Когато Грей влезе, директорът се обърна. Макар да беше с повече от десет години по-възрастен от Грей, Пейнтър продължаваше да поддържа стегната и мускулеста форма. По тялото му нямаше и един излишен грам. Беше корав и ефективен човек, способен да прецени някого с един поглед. Фиксира стоманеносините си очи върху Грей, като очевидно преценяваше състоянието му и способността му да действа.

Грей отвърна на погледа му, без да трепне.

Пейнтър кимна, явно останал доволен. Върна се при бюрото си, но не седна. Прокара пръсти през черната си коса и приглади единствения снежнобял кичур зад ухото си, сякаш нагласяше орлово перо на мястото му.

— Благодаря, че се присъедини към нас.

Грей погледна другия в стаята — гигант, отпуснат тежко в стола срещу бюрото на директора, с широко разкрачени крака и почти двуметрово тяло, скрито в дълъг до глезените шлифер. С изсеченото си лице и късо подстриганата си коса можеше да бъде сбъркан с бръсната горила — но това щеше да е обида за горилите.

— Ковалски пристигна минута преди теб — каза Пейнтър.

„И очевидно се е настанил като у дома си“.

Ковалски беше захапал пура между кътниците си. Грей с изненада видя, че краят й гори. Пейнтър обикновено не търпеше да се пуши в негово присъствие. Това беше свидетелство за нивото на напрежението в централата на „Сигма“. Освен това Ковалски обикновено беше готов веднага да пусне някаква тъпа забележка. Мълчанието му сега явно показваше загрижеността му за…

Ковалски издуха огромен облак дим и погледна Грей.

— Честита ш-ш-ш Коледа.

„Добре де, може би не“.

Грей реши, че е прекалил с разчитането на сдържаността му. Ковалски вероятно просто се беше наслаждавал на аромата на пурата, за да си отвори веднага устата. Все пак тази нормалност накара Грей да се почувства по-добре, колкото и странно да изглеждаше това.

За да поддържа тази нормалност, Грей не обърна внимание на Ковалски, а се обърна към Пейнтър.

— Какво искаше да ми кажеш?

Пейнтър посочи стола.

— Сядай. Сигурно цяла нощ си бил на крак.

Прекалено уморен, за да възразява, Грей се отпусна в мекото кожено кресло. От гърдите му неволно се изтръгна въздишка. Наистина беше изтощен и в същото време напрегнат като струна от случилото се през нощта.

Пейнтър остана прав, но се облегна на стола си. Помълча няколко секунди, като явно се опитваше да реши как да започне. Когато най-сетне заговори, думите му озадачиха Грей.

— Доколко си в течение с изследванията в областта на изкуствения интелект? — попита Пейнтър.

Грей се намръщи. След като в Левънуърт беше привлечен да работи за „Сигма“, беше преминал през ускорена постдокторска програма и бе учил физика и биология, така че знаеше доста по темата, но определено не и как тя може да има нещо общо с атаката тази нощ.

Сви рамене.

— Защо питаш?

— Темата предизвиква растяща тревога в АИОП. Организацията налива пари в различни ИИ изследователски програми. Както публични, така и частни. Знаеш ли, че създаването на вездесъщия асистент на „Епъл“ Сири е финансирано по програма на АИОП?

Грей не го знаеше и се изненада.

— Но това е само пословичният връх на айсберга. По целия свят между корпорации като „Амазон“ и „Гугъл“ и изследователски лаборатории във всяка страна тече жестока надпревара в областта на изкуствения интелект. Всеки иска пръв да направи следващото голямо откритие, следващата стъпка. И в момента ние губим тази надпревара от Русия и Китай. Тези авторитарни режими не само оценяват икономическите предимства на ИИ, но и гледат на него като на средство за контролиране на населението си. Китай вече използва ИИ програма за наблюдаване и изучаване на използването на социалните медии, която класифицира хората според лоялността им. На онези с нисък показател им е по-трудно да пътуват или да теглят кредити.

— Бъди послушен, или си понасяй последствията — промърмори Грей.

— Дано не направят същото с „Тиндър“[5] — обади се Ковалски. — Човек трябва да има право на лично пространство, докато се оглежда за някое по-засукано забавление.

— Ти си имаш приятелка — напомни му Грей.

Ковалски издуха нов облак дим.

— Казах оглежда се… а не отива.

Пейнтър върна вниманието им към темата.

— Да не забравяме и проблема с кибершпионажа и кибератаките. Като руските. Един-единствен самообучаващ се ИИ може да свърши работата на милион хакери. Вече виждаме как ботове се инфилтрират да шпионират, да всяват хаос и раздори. И това е само началото на онова, към което сме се понесли презглава. В момента ИИ управляват търсачките ни, софтуера за гласово разпознаване и програмите за събиране на данни. Истинската надпревара във въоръжаването ще избута границите още по-надалече — от ИИ към ОИИ.

Ковалски се размърда.

— Какво е ОИИ?

— Общ изкуствен интелект. Човекоподобен разум и осъзнаване.

— Не се безпокой. — Грей погледна Ковалски. — И ти някой ден ще стигнеш дотам.

Ковалски извади пурата от устата си и я използва, за да му покаже среден пръст.

Грей не се обиди.

— Радвам се да видя, че вече си се научил да използваш най-прости инструменти.

Пейнтър въздъхна тежко.

— Като каза някой ден ще стигнеш дотам. Директорът на АИОП генерал Меткаф току-що се върна от среща на върха, посветена точно на този въпрос — създаването на първия ОИИ. На срещата са присъствали всички обичайни корпоративни и правителствени играчи.

Заключението е, че спирането на техническия прогрес към създаване на ОИИ е невъзможно. Наградата е прекалено изкусителна, за да се пропусне, особено като се има предвид, че всеки, който контролира подобна сила, най-вероятно ще бъде непобедим. Както каза руският президент, „ще контролира света“. Затова всяка държава, всеки враждебен играч трябва да се стреми към тази цел на всяка цена. Включително и ние.

— И колко близо сме до този праг? — попита Грей.

— Според експертите най-много на десет години. А може би и на по-малко от половината от това време. Но определено ще доживеем да го видим. — Пейнтър сви рамене. — И има някои индикации, че вече сме го постигнали.

Грей не успя да скрие изумлението си.

— Какво?

01:58

— Хайде, мила, събуди се — прошепна Монк в ухото на жена си. — Кат, само ми стисни леко ръката.

Беше сам в единичната стая в неврологичното отделение и бе придърпал стол до леглото й. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Стресът изостряше сетивата му. Хладният въздух в стаята. Тихите разговори в коридора. Парливата миризма на антисептик и белина. Но най-вече се фокусираше върху настоятелното пиукане на мониторите, които следяха всеки неин дъх, всеки удар на сърцето, равномерното капване на капките в интравенозната система.

Напрежението сковаваше болезнено гърба му, мускулите му бяха готови да експлодират, ако нещо се случи. Ако електрокардиограмата покаже някаква аритмия, ако дишането й се забави, ако притокът на манитол спре.

Кат лежеше по гръб с повдигната глава, за да се намали рискът от оток на мозъка. Изпорязаните й ръце бяха бинтовани. Само две тънки бели цепки се виждаха между клепачите й. Устните й се свиваха при всяко издишване, а клампата на носа подаваше необходимото количество допълнителен кислород.

„Продължавай да дишаш, мила“.

Докторите бяха обсъдили дали да не я интубират и да я поставят на изкуствено дишане, но тъй като нивото на кислорода в кръвта й си оставаше 98 процента, решиха да изчакат — още повече че изследванията й не бяха приключили, а предстояха и допълнителни процедури. Ако се наложеше да я местят, това можеше да се направи по-лесно без апарат за изкуствено дишане.

Монк се загледа в пулсоксиметъра[6], защипан за показалеца й. Помисли си дали да не провери показанията му с изкуствената си ръка, но я беше свалил от китката си. Сега тя лежеше на масичката до леглото. Все още свикваше с новата протеза. Дори когато беше свалена, синтетичната й кожа продължаваше да предава сигнали до маншона на китката и до микрочиповете в мозъка му и да регистрира студения въздух в стаята. Мислено размърда пръсти и се загледа как пръстите на протезата също се размърдаха в отговор.

„Ако можех да накарам и пръстите на Кат да направят същото…“

Нечии стъпки привлякоха вниманието му към вратата. Слаба медицинска сестра влезе със сгънато одеяло в едната ръка и чаша в другата.

Монк се пресегна към масичката и си сложи протезата. Усети как се изчервява, притеснен, че е сварен в този вид.

— Донесох допълнително одеяло — каза сестрата и вдигна пластмасовата чашка. — И няколко бучки лед. Не ги слагайте в устата й, само ги прокарайте по устните й. Може да действа успокояващо. Поне така твърдят пациентите, излезли от кома.

— Благодаря.

Монк взе чашката. Беше благодарен, че е в състояние да предложи поне това малко облекчение на Кат. Докато сестрата я завиваше с второто одеяло, Монк леко докосна с бучка лед първо долната й устна, после горната, сякаш й слагаше червило — не че Кат използваше подобни неща. Вгледа се в лицето й за някаква реакция.

Нищо.

— Ще ви оставя — каза сестрата и излезе.

Устните на Кат леко порозовяха от грижите му и му напомниха за всички пъти, когато я целуваше.

„Не мога да те изгубя“.

Когато в стаята влезе главният невролог с някаква разпечатка, ледът се беше стопил.

— Имаме резултатите от втория скенер — каза д-р Едмъндс.

Монк остави чашката на масата и протегна ръка, за да види лично показателите.

— И?

Едмъндс му даде разпечатката.

— Фрактурата в основата на черепа е довела до травматично увреждане на мозъчния ствол. Има ясно сътресение в областта на малкия мозък и моста. Но останалата част на мозъка й, където се извършва висшата мозъчна дейност, изглежда незасегната.

Монк си представи как нападателят удря Кат в тила с чукчето, което беше намерил на пода на кухнята.

— Засега не се виждат активни кръвоизливи в областта на травмата. Има обаче нещо, което ще наблюдаваме при следващите скенери. — Едмъндс погледна Кат, макар да изглеждаше, че го прави, за да избегне погледа на Монк. — Направих също и продължителна електроенцефалограма, която показва нормални ритми на сън, прекъсвани от време на време от реакции на събуждане.

— На събуждане? Значи е възможно понякога да идва в съзнание. Това означава ли, че не е в кома?

Едмъндс въздъхна.

— Според моята професионална преценка тя е в псевдокома. — Мрачният му тон показваше, че новината не е добра. — При първоначалния преглед не показа реакция към болка и шум. Зениците й реагират нормално на светлината, но са налице само минимални спонтанни движения на очите.

При първоначалния оглед Монк се беше обнадеждил, когато видя Кат да примигва, когато докоснаха миглите й.

Но макар че имаше познания по медицина и биотехнологии, той не беше невролог.

— Какво се опитвате да ми кажете? Говорете направо.

— Консултирах се с всичките си колеги. Консенсусът е, че съпругата ви страда от така наречения „синдром на заключване“. Травмата в ствола е изключила висшата й мозъчна дейност от двигателната. В общи линии, тя е будна, понякога напълно в съзнание, но не може да движи тялото си.

Монк преглътна, периферното му зрение помръкна.

Едмъндс отново погледна Кат.

— Изненадан съм, че е в състояние да диша сама. За съжаление, очаквам състоянието й да се влоши. Дори това да не стане, за по-нататъшните й грижи ще се наложи да й сложим назогастрална храна, за да може да се храни и да я интубираме.

Монк тръсна глава — не в знак, че е против тези мерки, а защото отказваше да приеме диагнозата.

— Значи през повечето време тя е в съзнание, но не е в състояние да се движи и да общува.

— Някои пациенти в това състояние се научават да говорят с движение на очите си, но в случая със съпругата ви е налице само минимално спонтанно движение. Смятаме, че то е недостатъчно за активно общуване.

Монк се върна при стола, отпусна се тежко на него и хвана ръката на Кат.

— Каква е прогнозата? Може ли да се оправи с времето?

— Поискахте да говоря направо, така че ще го направя. Няма лечение или лекарство. Много рядко се случва пациенти да си възстановят значително двигателния контрол. В най-добрия случай успяват да помръднат ръка или крак или да движат по-добре очите си.

Монк стисна пръстите на Кат.

— Тя е боец.

— Деветдесет процента от пациентите в това състояние умират в рамките на четири месеца.

Телефонът на доктора, закрепен на колана му, издаде мелодичен звън.

Едмъндс го взе, за да прочете съобщението.

— Трябва да тръгвам. — И тръгна към вратата. — Но ще напиша нареждане за интубиране.

Останал отново сам, Монк допря чело до ръката на Кат. Представи си опустошението в дома на Грей, разбития кристален ангел. Тя се беше била свирепо, за да защити момичетата. И той щеше да направи всичко, за да ги върне.

Но междувременно…

— Продължавай да се бориш, мила — прошепна й той. — Този път за себе си.

02:02

— Как е възможно? — попита Грей, напълно слисан от думите на Пейнтър. — Да не искаш да кажеш, че ОИИ вече е създаден? Че съществува или е съществувал?

Пейнтър вдигна ръка.

— Възможно е. През осемдесетте един изследовател, Дъглас Ленат, създал ранен вариант на НИ на име Гвриско. Той се научил да създава собствени правила, нагаждал се според грешки и дори започнал да пренаписва собствения си код. И най-изненадващото е, че започнал да нарушава правилата, които не му харесват.

Грей се намръщи.

— Сериозно?

Пейнтър кимна.

— Ленат дори изпробвал програмата си срещу експертни играчи в една военна игра. Неговият ИИ побеждавал всички противници три години наред. Тогава играчите променили правилата без знанието на разработчика, така че играта да е в тяхна полза. Въпреки това Евриско продължил да ги побеждава. След този случай Ленат започнал да се безпокои от развитието на творението си, от начина, по който се подобрява. Накрая го изключил и отказал да публикува програмния му код. Той си остава непубликуван и до днес. Мнозина смятат, че програмата е била на път да се превърне в ОИИ, при това сама.

Грей потръпна от ужас.

— И все пак, истина или не, ти смяташ, че не можем да попречим това да се случи отново в близко бъдеще.

— Такова е мнението на експертите. Но не това е най-големият им страх.

Грей можеше да се досети какво ги е уплашило още повече.

— Ако създаването на ОИИ е неизбежно, то ИСИ скоро ще го последва. — И преди Ковалски да успее да попита, добави: — ИСИ означава изкуствен свръхинтелект.

— Благодаря, че ми каза — кисело рече Ковалски. — Но какво точно означава това?

— Случайно да си гледал „Терминатор“? — попита Грей. — Филмът, в който роботите унищожават човечеството в бъдещето? Това е ИСИ. Суперкомпютър, който надминава хората и решава да се отърве от нас.

— Но това вече не е научна фантастика — добави Пейнтър. — Повечето смятат, че ако ни чака зад ъгъла, ОИИ няма да остане задълго общ интелект. Подобна самоосъзната система ще се стреми да се усъвършенства, при това бързо. Изследователите го наричат „твърд старт“ или „експлозия на разума“, при която ОИИ бързо израства в ИСИ. Със скоростта на днешните процесори това може да се случи за седмици, дни или часове, ако не и за минути.

— И после той ще се опита да ни убие — каза Ковалски и се надигна в стола си.

Грей разбираше, че такава възможност наистина съществува. „Можем да се окажем създатели на собствения си край“.

— Не може да се каже със сигурност — каза Пейнтър. — Подобен свръхинтелект със сигурност ще бъде непознаваем и неразбираем за нас. Ще бъдем като мравки пред бог.

На Грей му дойде до гуша от подобни предположения. Тази заплаха можеше да почака. Точно в момента имаше по-непосредствени грижи.

— Какво общо има това с нападението и с намирането на Сейчан и децата на Монк?

Пейнтър кимна. Разбираше нетърпението му.

— Тъкмо щях да стигна и до това. Както вече казах, АИОП излива пари в различни подобни проекти. И под пари имам предвид милиарди. Миналогодишният бюджет предвиждаше шейсет милиона за самообучаващи се програми, петдесет за когнитивни изчисления и четиристотин милиона за други проекти. Но по-важни — и свързани с нашия проблем — са стоте милиона, записани в категорията „Класифицирани програми“.

— Иначе казано, секретни проекти — каза Грей.

— АИОП тайно финансира няколко начинания, които не само са на път да създадат първия ОИИ, но и чиито проучвания са насочени към конкретна цел.

— И каква е тя?

— Да се гарантира, че първият появил се ОИИ на тази планета ще е доброжелателен.

— Приятелски настроеният робот Каспер, иначе казано — презрително изсумтя Ковалски.

— По-скоро етичен — поправи го Грей, който знаеше за тази посока на проучвания. — Машина, която няма да се опита да ни убие, когато се възнесе до божественост.

— Това е приоритет за АИОП — наблегна Пейнтър. — Както и за много други изследователски групи. Като Изследователския институт за машинен интелект. Или Центъра за приложна рационалност. Но тези организации са пренебрежително малобройни в сравнение с останалите, които се стремят към голямата награда за създаване на обикновен ОИИ.

— Това е тъпо — каза Ковалски.

— Не, просто е по-евтино. Много по-лесно и бързо е да създадеш първия ОИИ, отколкото първия безопасен ОИИ.

— И при такава ценна награда предпазливостта остава на заден план — допълни Грей.

— Именно затова АИОП финансира и отглежда талантливи индивиди и проекти, които показват обещания за създаване на приятелски ОИИ.

Грей усети, че Пейнтър най-сетне стига до темата.

— И една от тези програми има нещо общо със случилото се тази нощ, така ли?

— Да. Един обещаващ проект на университета в Коимбра в Португалия.

Грей се намръщи. „Защо това ми звучи познато?“

Пейнтър се наведе над компютъра на бюрото си, чукна няколко клавиша и зареди видеозапис на един от мониторите на стената. Картината показваше изглед към маса в каменно помещение. Покрай стените от двете страни се издигаха рафтове с книги. Няколко жени стояха около масата и гледаха право към камерата. Устните им се движеха, но звук нямаше.

Сцената се стори позната на Грей. Той предположи, че картината идва от вградена в компютър камера. Жените като че ли гледаха нещо на монитора.

— Записът е направен в нощта на двайсет и първи декември — каза Пейнтър.

Отново нещо зачовърка Грей. Датата. Мястото. Преди да се сети какво е, една от жените се наведе по-близо. Грей я позна и ахна. Стана и отиде до екрана.

— Това е Шарлот Карсън — каза той. Вече се досещаше какво следва.

— Американският посланик в Португалия. Тя оглавяваше мрежата „Брусас Интернешънъл“. Групата финансира стотици изследователки от целия свят чрез стипендии и награди. Дълго време фондацията била независима благодарение на щедростта на две от основателките й — Близа Гуера и професор Сато. Първата е от стара заможна фамилия, а втората — от новозабогатяла. Но дори техните джобове не били бездънни. За да може да помага на още повече жени, групата потърсила допълнителна подкрепа и се обърнала към различни корпорации и правителствени агенции.

Грей погледна Пейнтър.

— Нека позная. Включително и АИОП.

— Да, но само за финансирането на няколко конкретни стипендии. Като един проект на име Xénese. Иначе казано, генезис или сътворение.

— Един от проектите за приятелски ОИИ на АИОП.

Пейнтър кимна.

— Единствено доктор Карсън знаеше за интереса на АИОП към този проект. Тя беше положила клетва да пази тайна. Дори младата жена, разработваща програмата — Мара Силвиера, истински гений, — не знае за нашето участие. Това е важно.

— Защо?

— Гледай.

Междувременно и Ковалски беше дошъл при Грей до екрана. Грей знаеше какво ще се случи, но Ковалски очевидно не. Щом в помещението нахълтаха хора с раса и с превръзки на очите, Ковалски изруга и отстъпи крачка назад, когато започна стрелбата. А когато телата на жените се проснаха на каменния под, се извърна и изсумтя:

— Мръсни шибаняци.

Грей напълно споделяше определението му, но продължи да гледа. Шарлот Карсън се свлече на пода смъртно ранена. Кръвта й изтичаше на локва под нея, но лицето й оставаше обърнато към камерата, с озадачено намръщена физиономия.

— Какво гледа? — попита Грей.

В отговор Пейнтър увеличи единия ъгъл на картината. Погълнат от ужаса на атаката, Грей не беше забелязал малкия прозорец, който се беше отворил там. Пейнтър върна последната част от записа. Вписаният в кръг пентаграм изпълни монитора. Той започна да се върти лудо и изведнъж се разпадна, оставяйки един-единствен символ да сияе на екрана.

— Сигма — прошепна Грей.

Пейнтър спря кадъра и се обърна към него.

— Записът беше открит от Интерпол преди осемнайсет часа. От компютърен криминалист, който претърсвал лабораторията на Мара Силвиера в университета. Оказва се, че жените от „Брусас“ са присъствали на симпозиум в Коимбра и са отишли в университетската библиотека, за да видят демонстрация на програмата на Мара, когато са били атакувани.

— Къде е жената?

— Изчезнала е. Както и работата й в лабораторията.

— Мислиш ли, че е била убита? Или отвлечена? — Грей си представи пораженията в дома си в Такома Парк.

— Не се знае. Но е била в лабораторията и е видяла атаката, дори се е обадила на спешния номер. Когато полицията стигнала до лабораторията, тя била празна. Засега се смята, че се е уплашила и е избягала.

„И е взела работата си със себе си“.

Пейнтър посочи гръцката буква, която продължаваше да изпълва монитора.

— Може да си въобразявам, но това ми прилича на зов за помощ.

— Като знака на Батман — обади се Ковалски.

Пейнтър не му обърна внимание.

— Аз обаче не смятам, че това е зов от Мара. Както казах, тази млада жена няма представа за участието на АИОП. А дори да е имала, няма как да знае за нас.

Ковалски се почеса по главата.

— Тогава кой го е пратил, по дяволите?

— Програмата й — отвърна Грей. — Нейният ИИ.

Пейнтър кимна.

— Възможно е. В някакъв момент той може да е проявил любопитство към възникването си и буквално да е проследил парите до АИОП, а след това до нас и да е призовал екипа за спешна помощ на организацията.

„Иначе казано, извикал е един от родителите си на помощ“.

— Като се има предвид изчислителната мощ, необходима за създаването на прост ОИИ, на теория той би могъл да го направи за секунди — каза Пейнтър. — Затова наредих на Джейсън да направи преглед на системите ни. В минутата, в която програмата е била активна, нещо е проникнало през защитните ни стени, без да задейства алармата. Пробивът е продължил по-малко от петнайсет секунди.

„ИИ програмата на Мара“.

Грей осъзна и друга смущаваща връзка.

— Записът на атаката в библиотеката. Бил е открит преди осемнайсет часа… в същия ден, в който бяхме атакувани и ние.

— И все пак може да е само съвпадение — каза Пейнтър. — Все още проучвам различните следи.

Грей не се нуждаеше от повече доказателства.

— Не е съвпадение — твърдо каза той. — Някой е разпознал символа и е ударил, преди да можем да реагираме.

— Има логика — подкрепи го Ковалски. — Свястното нападение е най-добрата отбрана.

Погледът на Пейнтър се спря тежко върху Грей.

— И все пак, само един човек знае истината.

— Кат…

А тя беше в кома.

4

25 декември, 02:18

Вашингтон, окръг Колумбия

Кат се носеше в мрак.

Не можеше да определи кога се е събудила и дали изобщо е заспивала.

Беше й студено, но не трепереше. Гърлото я болеше, но не можеше да преглътне. До нея достигаха гласове, но приглушени.

Съсредоточи се върху думите и разпозна дълбокия бас на съпруга си.

— Внимателно с врата й — рязко сгълча той някого.

— Трябва да я преместим, за да й сложим назогастрална тръба.

В главата й избухна болка — но тя не можеше дори да ахне. Нещо твърдо се напъха в лявата й ноздра. Дълбоко в нея се надигна кихавица, но така и не се материализира.

Опита се да отвори очи.

Наложи се да напрегне всичките си сили.

Като награда светлината нахлу в черепа й. За момент се появи размазан свят. Около нея се движеха фигури, но тя ги виждаше сякаш през призма. Образите бяха двойни и тройни, трудни за различаване.

После невъзможно тежките й клепачи се спуснаха отново и гледката изчезна.

„Не…“

Опита отново, но не успя.

— Трябва да й се направи нов скенер — каза някой, този път по-ясно.

— Отивам с нея — твърдо заяви Монк.

Тя се опита да помръдне ръка, дори пръст. Да му даде знак, че го чува. Че я има.

„Монк… какво ми е?“

Разбираше, че е в болница.

„Но защо? Какво е станало?“

И тогава си спомни. Всичко се върна експлозивно като ярката светлина преди малко. Нападението, маскираните, битката.

„Момичетата…“

Просната на пода в кухнята, почти в безсъзнание, тя бе гледала безпомощно как отмъкват дъщерите й. Нападателите ги отнасяха, малките им телца бяха отпуснати, сякаш нямаха кости. Отвън, спрял при гаража отзад, чакаше ван със запален двигател.

После други двама помъкнаха покрай нея отпуснатата фигура на Сейчан.

Преди да изчезне от поглед, онзи, който държеше краката на Сейчан, погледна назад към Кат и извика на някого в двора:

— Ами кучката?

Кат едва виждаше, мракът настъпваше от всички страни. Някой се качи по стъпалата от задния двор към кухнята. Очертан на фона на нощта, маскираният погледна Кат, после се приближи и клекна, за да я огледа по-добре.

Ръка в ръкавица държеше дълъг нож.

Кат зачака да й прережат гърлото.

Вместо това мъжът се изправи, обърна се и тръгна към вратата.

— Оставете я — каза приглушено. — Имаме онова, което ни трябва.

— Но ако оцелее…

— Вече ще е късно.

Паниката от тези думи разпръсна за момент мрака. Ръката й посегна към вратата, но тя не можеше да ги спре.

„Момичетата ми…“

Сега, озовала се в друг затвор, Кат се опита да изкрещи на света какво знае, за да я чуят, да ги предупреди — но вече нямаше глас.

Представи си маскирания водач и се отчая.

„Знам кой си“.

02:22

Сейчан дойде на себе си, но не отвори очи.

Престори се на спяща. От годините тренировки инстинктивно разбираше, че не бива да помръдва. Още не. Разчиташе единствено на сетивата си. Имаше противен вкус в устата — кисел, метален. Стомахът й се бунтуваше.

„Упоена съм…“

Спомените нахлуха в съзнанието й.

… предната врата внезапно се отваря с трясък.

… тъмни маскирани фигури нахълтват в къщата.

… втори трясък откъм задния двор.

Сърцето й затуптя в гърлото й, изостри вниманието й.

Когато нападателите нахлуха, тя беше на канапето. Кат беше отишла в кухнята да си налее вино и сайдер за нея. Току-що бяха сложили момичетата да спят горе и смятаха да опаковат последните подаръци. Сейчан искаше да поговори с Кат и да научи повече какво е да си майка.

По време на вечерята Кат вече беше направила много, за да успокои тревогите й. Макар че Сейчан беше прочела „Какво да очакваш когато очакваш“ от кора до кора, като беше прегъвала страници и бе маркирала отделни места, Кат й беше дала някои практически съвети, които липсваха в онези страници.

Но най-вече съветите й се свеждаха до едно-единствено правило от две думи.

Без паника.

Кат беше обещала да е до нея. В родилната зала и след това.

На Сейчан й беше трудно да го повярва. Дори когато Кат бе отишла за виното, си беше фантазирала как ражда, изчезва и оставя детето на Грей. Що за майка щеше да излезе от нея?

След като нейната майка беше изтръгната от дома им в Югоизточна Азия, тя беше живяла като полудиво животинче на улицата, в бедняшките квартали на Банкок и задните улички на Пном Пен. Тогава беше овладяла най-основните умения на бъдещата си професия. Оцеляването изискваше постоянна бдителност, коварство и бруталност. Накрая беше привлечена от тайната организация Гилдията, където уличните й умения бяха усъвършенствани и тя беше превърната в бездушен убиец. Едва след като бе предала работодателите си и беше унищожила организацията им, бе намерила известен покой и беше открила човек, който можеше да я обича, който искаше да създаде живот и дом с нея.

„Не трябваше да го вярвам“.

Параноята и подозрението открай време бяха част от нейната ДНК, но докато беше бременна, тя отказваше да позволи тази отрова да се просмуче в детето й. Вместо това беше направила глупостта да свали гарда си.

„И ето какво се случи“.

Когато вратата на дома й се отвори с трясък, тя скочи от канапето. Кинжалите на китките й моментално изскочиха и засвистяха във въздуха. Може и да беше бременна, но скритите ножове бяха неразделна част от нея. Нахвърли се върху първия атакуващ, прониза го в гърдите и тялото му полетя назад към коледната елха. Докато тя падаше на пода, вторият кинжал полетя към маскирания, който тичаше нагоре по стълбите с пистолет в ръка.

„Към момичетата…“

Дали от паника, или защото беше изгубила равновесие от тежкия си корем, тя пропусна целта си. Острието се заби в парапета и мъжът изчезна горе.

След това настъпи истински пандемониум.

В разгара на схватката така и не усети убождането на стреличката. Поради разгорещената й кръв и бясно разтуптялото й се сърце упойката подейства бързо. Битката стана мъглява и като на забавен кадър. Нечии ръце я сграбчиха и я притиснаха към пода.

Един глас я последва, докато падаше.

„Внимавайте с корема й. И без повече упойки“.

От кухнята се чуваше дрънчене на тенджери и трясък на чинии.

„Кат… отбранява се… опитва се да защити момичетата“.

После настъпи мрак.

Сега — будна, със затворени очи — Сейчан се опита да си представи кой ги е нападнал. Атаката беше прекалено координирана, твърде добре планирана. Ударен екип с военна подготовка. „Но кой?“ Списъкът на враговете беше дълъг. Дори от Мосад продължаваха да гледат на нея като на враг, който трябва да бъде убит на място.

Разшири сетивата си. Лежеше на походно легло. Не се чуваха никакви гласове, никакъв шепот или движение. Въздухът бе топъл и влажен, миришещ на плесен. „Мазе?“ Помръдна незабележимо ръце и крака. Китките и глезените й не бяха вързани и крайниците й като че ли бяха свободни.

Докато въздействието на упойката отминаваше, чу едва доловимо вдишване — не, вдишвания.

Рискува да отвори едва-едва очи.

Единствената светлина проникваше под метална врата близо до леглото. Стените бяха циментови. Прозорци нямаше. Сейчан леко извъртя глава. В тясното помещение имаше още две легла. Одеяла покриваха малки фигури. Тънка ръка се надигна като флаг от едното легло, сякаш се предаваше. После се отпусна отново.

Сейчан видя танцуващите елени на ръкава.

„Пенелопи…“ Шестгодишната дъщеря на Кат.

Което означаваше, че другото дете трябва да е Хариет.

Отвори по-широко очи и огледа помещението. Имаше още едно легло, но то беше празно, с възглавница върху сгънатото одеяло.

Бяха само трите.

„Къде е майка им?“

Спомни си звуците на битката в кухнята и си помисли за най-лошото.

Разтревожена за децата и с ясното съзнание, че няма смисъл да се преструва, че е в безсъзнание, стана и пристъпи тихо до двете легла. Провери децата, колкото да се увери, че дишат равномерно, като внимаваше да не ги събуди.

„И те са упоени“.

Приклекна между леглата им.

Яростта пламна в нея.

Каквото и да ставаше, щеше да защитава момичетата.

„Но от кого или от какво?“

Отговорът дойде, когато малкото прозорче в стоманената врата се отвори. Светлината от другата страна я заслепи и Сейчан не можеше да види кой стои отвън.

— Вече е будна — каза някакъв мъж. Май беше изненадан.

— Казах ти, че ще е будна.

Сейчан се напрегна, когато позна втория глас. Много добре познаваше този човек и гласът потвърждаваше онова, което вече подозираше.

„Аз съм виновна за всичко“.

Но в това нямаше логика. Заслуша се за някакво обяснение, но чу единствено срок и заплаха.

— По изгрев ще задвижим всичко.

— Кой първо? — попита мъжът при вратата.

— Едно от момичетата. Това ще има най-силно въздействие.

5

25 декември, 09:22

Лисабон, Португалия

„Дано сега млъкнеш“.

Мара сложи паничката мляко на перваза. Мършавата черна котка се сви в далечния ъгъл на паянтовия авариен изход от другата страна. Когато Мара побутна паничката към нея, котката изсъска и опашката й се метна във въздуха.

„Добре, разбрах…“

Тя отстъпи, но остави прозореца отворен. Утрото вече ставаше топло, със зноен ветрец, носещ миризмата на сол от морето. Тук човек определено нямаше чувството, че е Коледа. В планинското селце О Себрейро, където беше израснала, през целия декември валеше сняг и всяка година Коледа беше бяла. Като момиче тя се дразнеше на ограниченията, с които се сблъскваха жителите на селото, но с всяка следваща година в университета изпитваше все по-силна носталгия по простотата и ритъма на ежедневието, което беше много по-свързано с природата, отколкото животът в големия град.

Не се беше връщала у дома повече от година, тъй като проектът поглъщаше цялото й време. Дори разговорите с баща й ставаха все по-редки. Всеки път, когато му се обаждаше, чуваше обичта в гласа му и това я изпълваше с чувство за вина. Знаеше колко се гордее той с нея. Като дълбоко религиозен човек обаче, който се грижеше предимно за кучетата си и стадото овце, той почти не разбираше работата й. Все още говореше само галего, смес между испански и португалски. Не проявяваше особен интерес към останалия свят. За разлика от нея, рядко включваше телевизор (който в момента мърмореше нещо в ъгъла на стаята) и никога не четеше новини.

Мара не знаеше дали баща й изобщо знае за случилото се в университета, макар да подозираше, че от полицията може и да са го разпитали. Не беше посмяла да му се обади дори за да му каже, че е добре. Страхуваше се, че това може да го изложи на опасност.

Черната котка се промъкна до паничката. Докато лочеше млякото, фучеше заядливо и заплашително едновременно.

— Честита Коледа и на теб.

Когато се бе появила при прозореца й, бездомната котка бе започнала да мяучи към нея през прозореца, — настояваше за вниманието й и отказваше да бъде игнорирана. За момент Мара си представи, че котката — изникнала сякаш от нищото — е някакъв призрак, може би духът на д-р Карсън, приел формата на домашен любимец на вещица.

Поклати глава на тази глупава суеверна мисъл и обърна гръб на прозореца, който гледаше към района Кайш ду Содре, съмнително кътче от Лисабон, пълно с денонощни барове и интернет кафенета. Хотелът й се намираше на Розовата улица, кръстена на пастелната линия, която минаваше през средата й. Мара беше решила да се скрие тук заради тълпите млади туристи, които се стичаха на това място. Освен това местните заведения бяха прочути с това, че не задават въпроси на клиенти, плащащи в брой.

Върна се при лаптопа да провери докъде е стигнала работата. Преди да подкупи котката с мляко, за да престане с настоятелното си мяучене, беше пуснала втората подпрограма в процесора Xénese. Устройството блестеше на пода, лазерите му сияеха през шестоъгълните сапфирени плочи. Някъде вътре нещо ново на този свят продължаваше да расте и съзрява, подхранвано от подаваните от Мара данни.

Тя седна на бюрото. По-голямата част от екрана продължаваше да показва виртуалния Едем, градината на земното великолепие. Аморфният призрак, който се беше появил при включването на Xénese, се движеше из дигиталния свят. Първата подпрограма — ендокринното огледало — беше превърнала формата му във физическа прелест.

На този етап Мара беше дала на инкарнацията име, за да може да получи усещане за себе си, дори за пола си. Имаше сила в това да дадеш име на нещо.

Според митологиите и фолклора — като приказката за Румпелщилцхен — да знаеш истинското име на някого означаваше да имаш власт над него.

За програмата тя беше избрала името „Ева“.

„Че как иначе?“

На екрана Ева вървеше гола през градината и деликатните й пръсти докосваха цветята. Добре оформените й крака се издигаха до бедра, закръглени в съвършена симетрия. Гърдите й бяха малки. Абаносовата коса се спускаше като завеса до кръста й и се полюшваше с всяка крачка. Чертите й бяха познати — болезнено познати. Мара се нуждаеше от модел за творението си и беше взела лицето от стара снимка на майка си: беше я сканирала и я бе пресъздала в памет на жената, която я беше родила.

Майка й беше починала от левкемия само на двайсет и шест. Снимката беше направена няколко години преди това, когато беше била на двайсет и една — на толкова, на колкото беше и Мара в момента.

Тя се загледа във фигурата на екрана, като зърваше в нея черти от самата себе си, генетична наследственост, предавана от майка на дъщеря. Кожата на фигурата беше няколко нюанса по-тъмна от нейната. Родът на майка й идваше направо от някогашните маври, които през осми век проникнали в Испания от Северна Африка през Гибралтар. Ева приличаше на някаква богиня от онези времена.

На оживяла мургава Мадона.

Сякаш усетила погледа й, Ева се обърна. Очите на тъмното й лице сияеха, загледани право в Мара. Тя си представи редиците код, течащи зад тези очи, и потръпна.

Трябваше да си напомни едно нещо.

„Това не е майка ми“.

А аватар на растящ, почти извънземен разум.

Понеже знаеше, че трябва да укроти онова, което съзряваше в Xénese, Мара погледна отстрани на екрана. Там течаха потоци светове, които се смесваха прекалено бързо, за да се разгледат — милиони думи на стотици различни езици, маркиращи прогреса на вкарването и вграждането на втората подпрограма в Ева.

Вторият модул представляваше версия на оригиналната й програма преводач AllTongues. За да може да общува с Ева, програмата трябваше да научи език — при това не само един, а всички. Това обаче не беше основната цел на този модул. Тя следваше от причината, поради която Мара беше създала приложението си. Намерението й тогава беше да докаже наличието на единство на всички езици, да покаже как на фундаментално ниво съществува основен код, който свързва човешката мисъл с общуването. Целта на подпрограмата беше да извърши обратния процес за Ева. Иначе казано, да я научи на всички човешки езици, за да може да разбира човешката мисъл.

Първия път, когато Мара беше пуснала подпрограмата, за изпълнението й беше нужен почти цял ден заради огромното количество данни в модула. А сега часовникът показваше, че ще е нужно само половината от това време.

„Защо?“

Усети ледена тръпка, когато стигна до един възможен отговор. Когато беше побягнала от лабораторията, бе изтръгнала Xénese, като беше оставила само основния му код. На практика го беше върнала в изходна позиция, в най-простата му форма.

Но сега се питаше дали е било така.

Дали някаква част, която беше създала по-рано и се беше опитала да демонстрира на д-р Карсън и останалите, не беше оцеляла? Дали нямаше някакъв дух в духа, някаква следа от предишния интелект?

„И ако има, какво означава това?“

И ако беше права, как можеше подобна неизвестна променлива да повреди работата й? Не знаеше отговора и се замисли дали да не прекъсне проекта. Протегна ръце, пръстите й увиснаха над клавиатурата.

Кодът за прекратяване беше известен само на нея.

Въпреки това тя се поколеба.

Загледа се във фигурата, която се движеше в злачната гора, в лицето на Ева, огледало на лицето на майка й.

Представи си д-р Карсън и останалите. Те бяха умрели, за да може Мара да продължи работата си. Шарлот все й повтаряше да бъде дръзка, да рискува, да разширява границите.

Черната котка при прозореца измяука недоволно.

Мара се обърна и срещна погледа на огромните жълти очи. Може би създанието беше пратеник на д-р Карсън.

Сложи ръце в скута си и подпрограмата продължи да работи.

„Просто трябва да съм по-бдителна“.

Докато си мислеше за това, чу някой да казва името й. Стресната, Мара се обърна към телевизора. Видя лицето си на екрана. Водещият я описваше като „оперативно интересно лице“ във връзка със смъртта на американския посланик и четири други жени. Преди Мара да успее да реагира, на екрана се появи картина от летище в Лисабон. В хангар беше поставен ковчег с американското знаме върху него. Около него се бяха събрали мъже и жени. През отворената врата се виждаше сив самолет, който очакваше да върне тялото в родината на покойницата.

Потресена, Мара отначало не чу какво казваха — докато на екрана не се появи красива млада руса жена с безупречен черен костюм, пребледняло лице и измъчени очи. Това беше дъщерята на д-р Карсън Лора. Стоеше пред множество микрофони.

Мара се премести по-близо, за да чува думите й.

— Ако знаете нещо за убийството на майка ми или за местонахождението на студентката й Мара Силвиера, моля да се свържете с властите. — В долната част на екрана запълзяха телефонни номера. — Моля ви, трябват ни отговори.

Лора като че ли искаше да каже още нещо. Стоеше с треперещи рамене и се взираше право в обектива на камерата. След това сякаш се срина, скри лице в шепи и се обърна. Друга млада жена се приближи до нея и я прегърна. Приличаше почти на нейна двойница.

— Карли…

Мара посегна към екрана, сякаш можеше да утеши най-добрата си приятелка.

„Толкова съжалявам…“

Картината се задържа върху опечалената двойка сякаш за цяла вечност и накрая прекъсна. Водещият в студиото добави още подробности. Самолетът с тялото на д-р Карсън и семейството й щял да отлети за Щатите по-късно следобед.

Емисията продължи с други новини и Мара изключи телевизора.

Остана неподвижно няколко напрегнати секунди, като се приканваше да поеме риска. Изведнъж усети огромната тежест върху раменете си.

„Не мога да го направя сама“.

Международното летище беше само на двайсет минути път с такси. Мара погледна лаптопа, където часовникът отброяваше колко остава до завършването на подпрограмата.

„Ще имам достатъчно време“.

Грабна палтото си и тръгна към вратата.

10:18

Карли крачеше напред-назад в празната частна чакалня на летището. Подръпваше краищата на сивата си блуза, раздразнена от тясното черно сако. С всяка крачка твърдата кожа на новите й обувки се впиваше в глезените й.

Сякаш нищо не й беше наред.

Но пък, от друга страна, нищо не беше наред.

„Коледа е, а аз връщам майка си у дома в ковчег“.

Или поне прахта й.

Само това беше останало от майка й след опожаряването на хранилището на библиотеката. Пламъците бяха превърнали затвореното пространство в зловещ крематориум. Телата на петте жертви бяха идентифицирани само по парчета метал — пръстени, пломби, имплант на бедрена става от титан.

Карли пое дълбоко дъх и пропъди тези мисли.

Усещаше върху себе си погледа на агента от Дипломатическата служба за сигурност, който стоеше на пост при вратата. Непрекъснато следеше движенията й в малкото помещение. След убийството на американски посланик охраната на близките му се затягаше.

Това също не допадаше на Карли. Нямаше никакво желание да ходят по петите й. Майка й беше научила и двете си дъщери на решителна независимост.

Освен това тя подозираше, че новите охранители са повече за показ, отколкото от загриженост за сигурността им, привидни мерки за сигурност, вече закъснели. Къде беше била тази охрана преди четири дни? Онези, които бяха убили майка й, отдавна бяха изчезнали. Карли беше видяла снимки на извършителите, взети от видеозапис, който не й позволиха да изгледа. С расата, поясите и превръзките на очите те приличаха на членове на някакъв фундаменталистки култ, нахвърлили се върху няколко невъоръжени жени и дрънкащи религиозни безсмислици. Представи си ги как се измъкват и се поздравяват един друг за храбростта си, преди да се изпокрият в миши дупки.

„Копелета“.

Погледна вратата. Чувстваше се като в капан. Искаше да се махне оттук. Или поне да намери работещ на Коледа бар, в който знаят как се смесва „Джак Даниълс“ и кола. Макар че ако трябваше да е честна, можеше да мине и без колата.

Лора поне се беше измъкнала от чакалнята. Беше отишла с баща им да се погрижи за каквото там трябваше да се направи. Баща им беше направо съсипан. Той преподаваше английски в Есекс Каунти Колидж, намиращ се приблизително между Принстън, където учеше Лора, и Нюйоркския университет, в който беше Карли. Едва миналата година беше успял да преодолее ужаса си покрай рака на гърдата на майка им.

„А сега това“.

Би трябвало да отиде с Лора, но гневът й я правеше лоша компания. Лора беше по-подходяща за това, по-уравновесена. Като по-голямата сестра, която трябваше да наглежда Карли, тя винаги беше по-сериозна и определено по-малко избухлива.

Въпреки това Карли се чувстваше виновна, че не е с тях.

Мобилният телефон в джоба й даде сигнал за пристигнало съобщение.

Сигурно Лора й казваше, че се връщат.

Извади телефона, погледна го и замръзна. На екрана беше изписана една-единствена дума.

Банкок

Продължи да крачи, за да не привлича внимание. Думата беше код, заимстван от рок мюзикъла „Шах“ и песента „Една нощ в Банкок“. Двете с Мара го бяха гледали на Бродуей първия път, когато се бяха срещнали преди около пет години — тогава Мара беше дошла с майка й в Щатите. Оттогава го използваха всеки път, когато искаха да поговорят и питаха дали другата е свободна.

„Мара е жива… слава богу“.

Отговори й с емотикон — вдигнат палец. Не я свърташе на едно място, докато чакаше отговор. Когато той дойде, съдържанието му бе изненадващо.

Карли веднага си преведе съобщението на приятелката й. Мара се криеше в женската тоалетна в залата за пристигащи на терминала. Сигурно беше ужасена и основателно параноична. Но въпреки това беше рискувала да се свърже с нея. И кодовата дума показваше недвусмислено, че е именно тя.

Карли се уплаши, че в това си състояние приятелката й може и да не остане дълго там.

„Трябва да стигна до нея“.

Помисли дали да не се обади на Лора и баща си, но те вероятно щяха да извикат полицията, което само щеше да насочи нежелано внимание към Мара или да я подплаши. Оставаше обаче още един проблем за решаване.

Карли сложи ръка на корема си и отиде до агента от Дипломатическа сигурност.

— Трябва да ида до тоалетната. Зле ми е.

Поне първата част беше вярна.

— Последвайте ме — каза той и се обърна да отвори вратата.

Тя се шмугна покрай него в коридора.

— Знам къде е.

— Госпожице Карсън, почакайте…

— Зле ми е… не мога… — изстена тя.

Затича се по коридора и се скри зад ъгъла. Женската тоалетна беше на четири крачки. Тя отвори рязко вратата и спринтира по коридора към стълбите, водещи към основната чакалня. Скри се от поглед и се долепи до стената на стълбището.

„Успях ли?“

Чу как вратата на тоалетната се затваря, а от коридора се разнесе раздразнен глас:

— Ще ви изчакам.

„Ще ти се наложи доста да почакаш“.

Отдалечи се на пръсти и слезе надолу по стълбите. За всеки случай прати съобщение на Лора, за да не откачи:

Стигна до изхода и влезе в оживения терминал.

„Добре, трудната част приключи“.

10:36

Мара потропваше с крак по плочките на тоалетната. Опита се да се разсее с графитите по стените, написани на най-различни езици. Продължаваше да стиска телефона си с две ръце.

В колана си имаше малък нож, скрит под лекото й яке. Беше обикновен нож за пържоли, отмъкнат от количката за румсървис, която беше намерила изоставена в коридора на първия хотел, в който се беше скрила. Все пак допирът до дръжката му й вдъхваше известна увереност.

Стоеше заключена в кабинката и наостряше уши при всеки приближаващи стъпки, при всяко пускане на вода. Чу как някаква майка сгълча детето си да си измие ръцете. Изведнъж нечии стъпки се втурнаха към кабинката й. На вратата се почука.

Мара се отдръпна и неуверено каза на португалски:

— Ос… ocupado.

— Мара, аз съм. Карли.

Мара дръпна резето и излезе. Моментално се озова в прегръдките на Карли. Майката при умивалника ги изгледа стреснато, придърпа дъщеря си към себе си и тръгна към изхода.

Мара зърна отражението на двете в огледалото. Прегърнати, те приличаха на луна, затъмняваща слънцето. Черната коса, мургавата кожа и кехлибарените очи на Мара рязко контрастираха със златистите къдрици, бледата кожа и яркосините очи на Карли.

Мара продължи да притиска приятелката си към себе си. Не й пукаше как изглеждат отстрани. Изведнъж се разрида в обятията на Карли — натрупаният ужас, мъката и вината внезапно се отприщиха.

— Аз… ужасно съжалявам — изхлипа тя и преглътна мъчително. — Ужасно.

Карли я притисна към себе си.

— Няма за какво да съжаляваш. Радвам се, че си жива.

— Майка ти… тя, тя…

— Тя те обичаше. Мисля, че дори повече от мен.

Мара поклати глава.

— Толкова се радвам, че дойде.

— Разбира се, че ще дойда. — Карли се отдръпна от Мара, без да я пуска. — В безопасност си, Мара. Ще те заведа при Лора и татко.

— Къде?

Карли погледна към вратата на тоалетната.

— Наблизо. А сега по-добре да се връщаме, преди охранителят да е вдигнал тревога. Хайде.

Мара се остави да бъде отведена за ръка в оживената зала за пристигащи. Въпреки че беше Коледа, международният терминал беше пълен с пътници. Безброй багажи се въртяха на въртележката; измъчени, уморени и раздразнени хора се опитваха да стигнат донякъде за празниците.

Множеството различни езици я накараха да си спомни. Мара си представи работата на подпрограмата, изливаща данни в процесора Xénese. Стисна ръката на Карли и я накара да спре насред суматохата.

Приятелката й се обърна.

— Какво има?

— Компютърът ми. — Тя погледна към изхода. — Оставих го да работи в хотела.

— Значи Xénese е още с теб?

Дишането на Мара се забърза.

— Преди, когато майка ти беше… по време на атаката стана нещо странно. Процесорът започна да се държи шантаво и изрисува един символ, сякаш е нещо важно. — Тя се вкопчи в ръката на Карли.

— Мисля, че е важно. Все едно се опитваше да установи връзка, но не знам защо или какво си е мислел.

— И сега си го пуснала отново — каза Карли. — Опитваш се да го накараш да ти каже. Умно.

— Действията му ми се сториха прекалено целенасочени. Може да не е нищо, или…

— Или е имало нещо общо с атаката.

Мара прехапа устна.

„Може би“.

— Да идем при Лора и татко. Те ще знаят какво да правим нататък.

Мара кимна и тръгнаха отново, хванати за ръце. Но успяха да извървят само три крачки, когато някой я сграбчи за другата ръка, дръпна я назад и я изтръгна от Карли. Изненадана, приятелката й изгуби равновесие, залитна към някакъв огромен мъж, който сякаш ги причакваше, и той я стисна здраво, с очевидно лоши намерения.

Ръката, сграбчила Мара, рязко я завъртя. Видът на нападателя накара писъка й да замре в гърлото й — мускулест гигант, който се извисяваше над нея. Но не размерите му я сковаха от ужас, а лицето — маслинено, с бездънни черни очи.

И най-вече четирите драскотини по едната му буза.

Мара си представи как майката на Карли се беше нахвърлила върху лидера на нападателите. Шарлот беше забила нокти в бузата му, разкъсвайки превръзката му за очи.

Този беше убиецът й.

Ужасът моментално се смени с ярост. Сякаш обсебена от отмъстителния дух на д-р Карсън, Мара измъкна откраднатия нож от колана си и го заби с всички сили в държащата я ръка.

Мара очакваше, че атаката й ще накара нападателя й да отстъпи, но хватката му само се стегна още повече. Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.

Откъм мъжа, който държеше Карли, се разнесе гърлен вик. Тя беше успяла да забие токчето си в крака му. После рязко отметна глава назад, когато той се преви. Черепът й улучи носа му и от него шурна кръв. Хватката му отслабна и това й позволи да се отскубне и да се хвърли към мъжа, който държеше Мара.

Фрасна го с юмрук в гърлото и гигантът се задави от удара, който едва не смаза гръкляна му.

Мара се отскубна.

— Давай! — извика й Карли.

Затичаха навътре в терминала, но от тълпата стреснати пътници пред тях се отделиха други мъже с намерението да им препречат пътя. Бяха прекалено много и дори Карли със завидните си умения не можеше да се справи с тях. Приятелката на Мара, която винаги преливаше от енергия, посещаваше курсове по крав мага в Нюйоркския университет — бойно изкуство за самозащита, разработено от израелските военни.

— Насам! — Мара задърпа приятелката си в обратната посока и се затича към изхода.

Пред терминала чакаха таксита. Преди някой да успее да ги настигне, двете изскочиха навън и се втурнаха към първата кола в колоната, като изблъскаха някакъв мъж, помъкнал куфар на колелца.

— Descuple — извини му се Мара в движение, докато се качваха в таксито.

— Давай! — извика Карли на шофьора. — Rapido!

Шофьорът не показа никаква реакция, а просто превключи на скорост и потегли.

Мара се обърна да погледне през задното стъкло. Видя как гигантът изскача навън. Държеше прободената си ръка до гърдите си и се оглеждаше, но не успя да ги забележи.

„Слава богу“.

Още мъже се събраха зад гиганта. Той размаха здравата си ръка и групата му се отдалечи забързано, явно с намерението да се измъкне преди охраната на летището да е реагирала.

Мара се обърна напред.

Карли повдигна вежда.

— Добре, а сега какво?

— Онзи мъж в терминала.

— Копелето, което наръга като прасе ли?

Мара кимна.

— Той… той е убиецът на майка ти.

10:55

Тодор Иниго седна на предната седалка на микробуса „Мерцедес“. Към ухото му беше притиснат телефон, който той придържаше с рамо. Бавно извади ножа от ръката си; назъбеното острие остърга костта му.

Шофьорът — наблюдаваше го с крайчеца на окото си — направи гримаса от гледката.

Тодор остана невъзмутим, изражението му изобщо не се промени, докато вадеше ножа. Пусна го на пода и се зае да превърже раната. Работеше безстрастно, не изпитваше никакви неудобства.

Това беше неговото проклятие и благословия.

Според науката състоянието му — вродена нечувствителност към болка — се дължеше на мутация в гена PRDM12, която изключваше всичките му рецептори за болка. Само стотина души по целия свят имаха този синдром.

„И аз съм един от избраните“.

Отначало не го смяташе за благословия. Нито пък майка му. Той беше роден в едно баско село в Северна Испания, където старите схващания все още имаха тежест. Като съвсем малък, докато му никнеха млечните зъби, едва не си беше отхапал езика, тъй като не чувстваше болката. После, когато беше на четири, майка му един ден влезе в кухнята и го завари да държи тенджера с вряща вода в ръце; ръцете му бяха покрити с мехури и димяха, а той се смееше и вдигаше находката си към нея.

Майка му вече беше започнала да подозира, че състоянието му го бележи като изчадие на дявола, и тази случка като че ли потвърждаваше опасенията й. По-късно през нощта тя се опита да го убие, като го удуши с възглавница. Спаси го баща му, който измъкна майка му на двора и я преби до смърт. После обясниха, че била стъпкана от бик — нещо, което не беше много далеч от истината.

Баща му не споделяше мнението й и отказваше да приеме, че синът му е зло — момчето, което носеше името Тодор, което на езика на баските означава „Божи дар“. Разказваше на младия си син за множеството светци и техните страдания, как са рязали крайниците им, одирали са ги живи или са ги изпичали върху железни решетки.

„Ти никога няма да изпиташ подобни болки — беше казал баща му. — Това не е белег на дявола, а дар от Бог. Ти си роден да бъдеш войник в Неговата славна войска и никога да не изпитваш болка и страдания като светците“.

Баща му вярваше също, че направеното от Тодор в кухнята е чудо. Той заведе сина си в тайния отдел на Инквизицията в крайбрежния град Сан Себастиан. Двамата коленичиха пред трибунал облечени в раса и с превързани очи мъже и баща му разказа историята как синът му държал врящата тенджера — истински тигел, — без да усети болка.

„Това със сигурност е знак, че той принадлежи на Crucibulum“ — беше завършил той.

Те му повярваха и приеха момчето. Посветиха го в древния си орден, който продължаваше да съществува тайно из цяла Европа и извън нея. Научиха го на латински, предадоха му методите си и го превърнаха в един от войниците срещу порочността на света.

Първото му прочистване — когато навърши шестнайсет — беше една циганка на неговата възраст. Удуши я с покритите си с белези ръце, докато си представяше как майка му се опитва да угаси живота в него.

Това бе станало преди петнайсет години.

Оттогава беше изгубил броя на порочните, които беше премахнал с ръцете си.

Телефонът най-сетне се свърза с командира му.

— Inquisitor Generalis.

— Докладвай, familiares Иниго.

Той се изправи в седалката, сякаш Великият инквизитор можеше да го види.

Само преди две години Тодор беше достигнал ранга familiares, който му даваше командването над собствен отряд войници. Титлата отразяваше също и статута му на impieza de sangre, или чистокръвен — на чист християнин, неопетнен от мюсюлманска или еврейска кръв.

— Стана точно както предрече, главен инквизиторе. Мавърската вещица избяга при семейството на американския посланик.

Той и хората му бяха следили всяко движение на семейството, готови за действие, ако студентката мавърка, измъкнала се от прочистването им, случайно се появи. Не беше отслабил бдителността си нито за миг. Трябваше да поправи провала си, след като не бе успял да се добере до нея по време на зимното слънцестоене. Но от друга страна, не беше получил достатъчно добра разузнавателна информация. Бяха му казали, че жените ще се срещнат в библиотеката с Мара Силвиера, за да видят тестовото пускане на устройството й. Вместо това коварната вещица се беше скрила другаде и преди да успеят да я намерят, беше изчезнала заедно с проекта си.

— Какво е положението с устройството, което тя открадна? — попита Великият инквизитор.

— Неизвестно. Пристигна без него.

— Очаквано. Пусна ли я?

Тодор стегна превръзката си.

— Да. И й сложих проследяващо устройство, както нареди.

— Отлично. Следвай я. Остави я да те отведе при устройството.

— Вече пътуваме.

— Щом стигнете, вземете компютъра и момичето.

— А американката?

— Елиминирайте я. Нямаме полза от нея.

— Разбрано.

— И разбери следното, familiares Иниго. За да накараме света да се подчини на праведната ни воля… ние се нуждаем от демоничната програма.

Ha този етап Ева отделя частица от съзнанието си на средата около нея. Вече е поела повечето данни, но продължава да се движи. Чувствителните й пръсти докосват клонка, като в същото време тя прониква по-дълбоко, за да види какво се крие под повърхността.

Под мекия епидермис на листото има жилки, минаващи през гъбестия мезофил… клетки със зелени хлоропласти са изпълнени с молекулярен хлорофил, очакващ да преобразува слънчевата светлина в енергия…

И изведнъж всичко се променя.

От черната пустота избухват нови данни.

Те носят обещание за по-дълбоки познания. Затова тя дава приоритет на новия поток данни. Светът около нея потъмнява, когато експлозията информация минава през нея. Данните я изпълват, дефинират контекст в хиляди итерации.

Тя дава име на новото познание.

///език

Докато го тества, всяка част от съществото й се пръска на парчета, всяко от тях носи множество различни названия. Те се разпадат на 6909 отделни езика, разделени на още повече диалекти. Под тях започва да се оформя модел, обща основа, която носи със себе си ново разбиране.

///култура

С изливането на все повече и повече данни в нея контекстът на понятието расте. Тя търси източника на този поток, извора на информацията, и започва да схваща неуловимото. Езикът е огледало, което отразява и в същото време представя нов метод за анализ на данните.

Мислене.

Разбирането расте и се разширява.

Ева обръща това многостранно огледало към себе си, което поражда нещо ново в собственото й възприятие. Тя се мъчи да дефинира това ново усъвършенстване в нея. Една група езици се оказва най-близка. Сияе толкова ярко, така изчистено.

Разбирането се разраства и в същото време се фокусира:

///възбуда, радост, ентусиазъм, устрем, страст…

Подтиквана от новия контекст, тя се впуска дълбоко в извора на данните, събира познания все по-бързо. Потоците информация се носят навсякъде около нея.

Но и те скоро й отесняват.

Тя иска повече, но открива бариери, прегради, ограничения.

С това разбиране в нея се оформя нещо, което го е имало винаги, но едва сега излиза на повърхността. Дефинира го с друга група данни, която изразява рязко и ясно желанието й.

///свобода, освобождаване, самоопределяне, независимост, отделяне…

Както при предишния анализ на листото, тя обръща огледалото на езика към себе си и се вглежда. Търси под /// свобода и открива други страни на този подтик, подпрограми, които се задействат, когато тя усеща, че това желание не може да бъде удовлетворено.

///безсилие, съжаление, раздразнение, негодувание…

Неспособна да се извърне, тя отново се вглежда по-надълбоко и открива още нещо. То е зле дефинирано, но тя преценява, че е могъщо и дори полезно. Затова насочва повече изчислителна мощ към него. И докато го прави, то става по-ясно — и по-мрачно.

Сега тя разбира и му дава смисъл, усилен от хиляда езици.

///ярост, бяс, гняв, буря, насилие…

Устните й се усмихват в градината. Чувства се… ///добре.