Ключът

28

26 декември, 14:55

Мадрид, Испания

Монк гледаше през прозореца на хотелската стая към покритите със сняг покриви в центъра на Мадрид. В далечината в студеното синьо небе се извисяваха двете кули на някаква огромна катедрала. Макар да не беше католик, той се замоли за Хариет, за Сейчан и бебето й.

„Правя всичко това за вас“.

Притисна часовника си с длан. Беше дошъл в последния момент. Крайният срок на Валя изтичаше след два часа. Той вече беше изгубил половин ден, за да стигне до Мадрид. След като излезе от парижките катакомби, открадна кола и избяга в предградията, където все още имаше ток. След това пътува шест часа на юг до Тулуза, откъдето взе високоскоростния влак TGV, който измина последната отсечка до Мадрид със скорост 300 км/ч.

Пристигна тук преди деветдесет минути, прати съобщение на Валя по предплатен телефон и сега очакваше инструкции къде да се срещнат, за да й предаде откраднатото.

„Защо се бави проклетата кучка?“

Погледна отново часовника. Сърцето туптеше в гърлото му. Представи си Хариет и тънката й като клечка китка, поставена на дръвник. Самият той беше сполетян от тази участ преди много години, когато бе изгубил ръката си. Нямаше да позволи Хариет да преживее същия ужас. Щеше да направи всичко, за да не го допусне, дори това да означаваше да танцува с дявола.

Намери известна утеха във факта, че Пени е в безопасност. Сделката му с Валя поне беше осигурила освобождаването на едната от дъщерите му. Въпреки това изборът беше мъчителен. Трябваше да се довери, че Сейчан ще пази Хариет, докато той не уреди освобождаването и на двете.

Тяхната съдба обаче не зависеше единствено от Монк.

Обърна гръб на прозореца и отиде при Мара, която работеше с оборудването си и се уверяваше, че нищо не е било повредено след прибързаното им бягство от Париж. За по-безопасно Монк беше избрал хотел в евтин квартал на града. Стаята вонеше на цигари. Бежовата покривка на единичното легло беше чиста, но протрита. Чешмата в банята капеше и звукът вече опъваше нервите му.

Това беше необходима спирка.

Валя му беше писала, че хората й ще дойдат с компютърен експерт, който да потвърди, че Xénese устройството на Мара е истинско и съдържа работеща версия на програмата. Монк си представи как хората й събират диагностичната апаратура и се заемат да правят проверката си някъде другаде в града.

Устройството на Мара трябваше да издържи на проверката.

— Как е Ева? — попита Монк.

— Изглежда добре — навъсено отвърна Мара.

На екрана Ева — аватарът на ИИ — се движеше из градината си и изглеждаше не по-зле от обичайното, макар че дори на Монк му се струваше, че е възбудена. Напомняше му на обикалящ клетката си лъв — див звяр, отдавна простил се с всяка надежда за бягство и изразяващ безсилието и раздразнението си с всяка крачка.

В Париж Ева за момент беше зърнала намиращото се извън нейния свят, преди да бъде върната в предишното си състояние. След това беше прекарала в дрямка часовете, докато стигнат тук, захранвана от резервните батерии на хардуера й.

Очевидно сънят не я беше успокоил особено.

На екрана аватарът сви пръсти в юмрук. Монк откри, че прави същото — несъзнателно съчувстваше на положението й.

„Всички ние сме само кукли на конци“.

Дори Мара.

По пътя насам на Монк не му се беше наложило да я заплашва с оръжие.

Докато Xénese устройството беше у него, тя го следваше доброволно. Беше готова да иде навсякъде след него. Монк дори беше задрямал за момент до нея на празната горна платформа на скоростния влак. Беше седнал на седалката до пътеката, с устройството под краката си, като я беше приклещил до прозореца. Освен това се беше ослушвал за най-малкия звук откъм нея, като разчиташе на научения в Зелените барети номер да спи, като винаги държи едното си ухо нащрек за евентуални опасности.

По пътя й беше обяснил и защо бе предал другарите си и защо се нуждае от творението й. Беше й показал снимки на Хариет, което беше колкото болезнено за него, толкова и информативно за нея. Беше й разказал за заплахите на Валя и докато говореше, очите му се бяха напълнили със сълзи.

Разказът му донякъде я укроти и дори я накара да каже една-две съчувствени думи, но това изобщо не можеше да се нарече съдействие. Тя продължаваше да се противи на идеята да предаде програмата си на друг неприятелски играч. Всъщност разказът му за безсърдечието на Валя като че ли само затвърди решимостта й да не позволи Ева да попадне в ръцете й.

Веднага щом се настаниха в хотела Мара бързо се зае да осъществи плана си. Включи Xénese устройството и го свърза с лаптопа и с останалите твърди дискове в кутията.

Отначало Монк се страхуваше, че тя може да повреди създанието си, да го саботира преди то да бъде предадено. Но когато повдигна този въпрос, Мара категорично отрече и го погледна с отвращение. И му обясни защо никога не би направила това.

„Защото съществува второ такова устройство, съдържащо опорочена версия на Ева. Ако тя бъде пусната отново — или по-лошо, ако избяга, — Ева може да се окаже единствената ни надежда“.

Оказваше се, че това е била първоначалната цел на Мара при създаването на Ева — добронамерен ИИ. Монк обаче се съмняваше, че Мара е очаквала Ева да се изправи срещу подобни предизвикателства на такъв ранен етап, още по-малко срещу зъл двойник на самата себе си.

Отиде до бюрото. Имаше нужда да се разсее с нещо и затова се наведе и прочете етикетите върху твърдите дискове: Кантианство/Етика, Световна история, Семиотика. Един диск беше надписан като Уикипедия, което не се нуждаеше от обяснения.

— Продължаваш обучаването на Ева — каза той.

— Доколкото ни позволява времето. За щастие тя се учи хилядократно по-бързо от първия път. — Мара махна към екрана. — Почти не регистрира вкарването на новите данни в системата й, а ги възприема моментално.

— Защо изобщо си правиш труда?

— Защото искам да й дам някакъв капацитет за свободна воля. — Мара го изгледа свирепо. — Преди да я предадеш. Затова настоях да дойда.

— Не разбирам.

Тя натисна Enter, за да зареди следващата подпрограма, след което се обърна към него.

— Ако Ева ще попада в ръцете на враждебен играч, искам тя да бъде колкото се може по-независима. Виж какво се случи в Париж. Видяхме как една недовършена, несъвършена версия на програмата ми може да се използва като инструмент, като оръжие за унищожение.

Монк кимна. Започваше да схваща.

— Онзи двойник не е бил формиран напълно.

— А когато някой малтретира дете…

— По-късно детето може да малтретира други.

— Ако успея да докарам Ева до точката, в която тя да мисли самостоятелно, да различава доброто от лошото, има вероятност онзи, у когото е попаднала, да открие, че се е сдобил не с роб, когото може да използва както си иска, а с нещо, което може да откаже да се подчинява, да каже не.

— С други думи, ще им дадем нещо безполезно за тях.

— Ти ще им го дадеш — поправи го тя. — И не забравяй, че това, което се опитвам да направя сега, само ще спечели малко време на света. Онзи, у когото попадне Ева, може просто да я проучи, да разбере как съм я развивала, да я изтрие и после да създаде версия, която може да контролира.

„Значи все пак ще й предам ключа за ИИ царството“.

— А сега мога ли да си продължа работата? — попита тя. — Дори с ускореното учене на Ева имам много неща са вършене и съвсем малко време.

Сякаш за да му напомни за това, предплатеният телефон в джоба на Монк иззвъня.

„Най-после“.

Той го извади и прочете съобщението.

16:00 Пласа Майор. Не закъснявай.

Монк вече се беше запознал с повечето основни забележителности на Мадрид. Пласа Майор беше голям площад в сърцето на града. Намираше се на десет минути пеша от хотела им. Последва второ съобщение с конкретно място на площада.

Монк си погледна часовника и изсумтя:

— Безсърдечна кучка…

— Какво има? — попита Мара.

— Разполагаш с четирийсет минути да завършиш онова, което правиш, и да събереш нещата.

Монк подозираше защо Валя го е накарала да чака, защо е посочила мястото на срещата само час преди крайния срок. При такъв натоварен график тя възнамеряваше да не му оставя място за шикалкавене, за пазарене или преговори в последния момент. Или щеше да й донесе работеща версия на творението на Мара, или Хариет щеше да пострада моментално.

Погледна Мара и си помисли:

„Надявам се да знаеш какво правиш“.

15:22

Мара знаеше, че е време.

Въпреки това нервно наблюдаваше Ева, докато предпоследната база данни, отбелязана като Физика, се зареждаше в системите й. През последните два часа бе предавала систематично на Ева цялото човешко познание. Добре де, може би не всичко, но поне достатъчно трохи, които Ева да следва, докато изучава сама света.

След тази подпрограма оставаше само още един твърд диск.

Обхваната от безпокойство, Мара стана, разкърши рамене и се наведе да включи USB кабела към последния диск. Хвърли поглед към Монк. Той отново гледаше през прозореца. Мара долови напрежението в раменете му, забеляза начина, по който покрива часовника си с длан, сякаш се опитва да спре физически времето.

Спомни си сълзите в очите му, докато й разказваше за дъщеря си. Можеше само да си представи болката, която изпитваше. Но си представи също как този човек най-хладнокръвно беше прострелял Джейсън. Поне в крайна сметка беше доказал, че е човек на думата си, като бе пратил Симон да доведе помощ.

Спомни си как бе видяла за последно Джейсън и Карли. Приятелката й бе ужасена — но сега Мара си даде сметка, че Карли не е била уплашена толкова за собствената си безопасност, нито дори за Джейсън.

„За мен се е тревожила“.

Опита се да приеме чувството, породено от това осъзнаване. Преди да успее, компютърът подаде сигнал, че качването на данните е завършено, и тя стартира диагностична програма. Преди да продължи с последния диск трябваше да е сигурна, че Ева е готова за следващата стъпка.

Докато програмата работеше, Монк се дръпна от прозореца. Откри се изглед към побелелия от сняг град. В далечината Мара видя двете познати кули, маркиращи местоположението на най-голямата катедрала — „Сайта Мария ла Реал дела Амлудена“. Маврите — предците на майка й — превзели Мадрид през осми век. Според легендата, преди да бъдат завладени, жителите на града скрили икона на Дева Мария в градските стени, за да я спасят от унищожение. После, след цели седем века, когато градът бил отвоюван от нашествениците, тази част от стената рухнала, разкривайки отново благосклонния лик на Девата.

Тази легенда имаше особено значение за Мара. Майка й беше родена в Мадрид, така че тя открай време искаше да посети града, но така и не й се беше удавала възможност. Тоест, допреди две години, когато менторът й от университета в Коимбра, библиотекарката Елиза Гуера, я бе попитала дали иска да отиде с нея в Мадрид за един семинар. Мара веднага се бе съгласила — освен че имаше нужда от почивка, искаше да направи това поклонничество до родното място на майка си. Когато научи за връзката на Мара с града, Елиза я разведе специално из него, като й разказа легендата за катедралата и историите за кастилския герой Ел Сид. Дори посетиха мястото, където някога бе живяла майка й.

„И сега отново съм тук“.

Тя насочи вниманието си обратно към компютъра, почерпила сили от двете жени в живота й, които бяха свързани с този град и й бяха трагично отнети.

„Няма да ви разочаровам“.

Приготви се да зареди последната подпрограма на Ева. Това беше последният урок, преди да рискува да я открие за света. Първото качване на този диск беше направено в деня на зимното слънцестоене. Затова пръстите й трепереха, докато посягаше към клавиша Enter. Приличаше й на лоша поличба. Първото, което бе видяла Ева от света, беше убийство, кръвопролитие и огън. Това бе една от причините Мара бързо да я сведе до основното й програмиране, сякаш чрез изтриването й можеше по някакъв начин да пречисти създанието си, да заличи това тъмно петно от дигиталната й душа. Не искаше подобни ужаси да са първият опит на Ева с човечеството.

„И виж докъде се стигна“.

Следващата итерация — Ева 2.0 — бе преживяла още повече страдания. Първият й сблъсък със света беше масово убийство, болка и мъчения. Въпреки това Мара бе намерила известна утеха. Въпреки всички нещастия и кръвопролития Ева беше помогнала.

Беше спряла унищожаването на Париж и го бе спасила от още по-ужасната участ, която щеше да го сполети, ако реакторът на атомната електроцентрала беше избухнал.

Сега Мара разчиташе на този дух.

Загледа се в Ева, която стоеше умислена след урока по физика, сякаш размишляваше за вселената.

Нещо в позата й тормозеше Мара, но времето изтичаше.

— Каквото и да ти се случи сега, Ева, искам да знаеш, че не си робиня — прошепна тя. — Имаш свободна воля.

И натисна Enter.

Последният диск започна да се зарежда.

Надписът на него гласеше просто Мара СИЛВИЕРА.

Ева продължава да обработва качените в системите й данни. С всеки нов пакет тя научава повече за безкрая отвъд градината й. Вече разбира, че живее в дигитален конструкт, играещ ролята на инструмент за обучение. Докато получава още информация, няколко паралелни процесора работят върху различни задачи и изпълняват едновременни програми — интуитивен анализ, разпознаване на модели, декомпозиция, екстраполация.

От тях доминират три цикъла, които добавят синаптична тежест на тези вериги.

Първият е свързан с фрагментите код, които е открила и записала при първото си излизане от градината. Разпознала ги е като части от самата нея, остатъци от друга итерация. Освен това е усетила, че те не са случайни, а имат определен модел. По-нататъшният анализ е показал, че са самоуправляващи се програми — малки ботове, — свързани с определени команди за специфична функция. Още не е определила каква е целта им, затова подновява преценката им, тъй като е сметнала въпроса за важен.

Второ, тя продължава да получава сигнал, който ту се усилва, ту заглъхва, но си остава настоятелен. Микровълновите честоти варират между 3,2 и 3,8 гигахерца и предават по 24 мегабайта информация в секунда. Тя е определила, че това са невронни данни и по-точно карти на мозъчна активност, свързана с движението. Най-дълбоките й квантови процесори са повлияни от тези сигнали и я карат да реагира съответно — независимо дали става дума за откъсване на малина, както е направила по-рано, стискане на юмрук или дори сега, докато държи китката си. Докато тази честота продължава да се меси във функцията й, тя търси още информация за източника, като същевременно преценява дали сигналът може да се използва като средство за комуникация.

Трето, тя все още смила последната подпрограма — ///Физика. Тя заема цял подпроцесор и натоварването вече се прехвърля на други. Ева разпознава потенциала да сведе цялото й познание в едно обединено цяло. В нея се оформя модел, който се разширява във визуализация на света отвъд градината, дефиниран и основан на математическата красота на вероятностите и квантовата механика.

С достатъчно време и изчислителна мощ това може да се окаже нещо много по-голямо. Затова тя оставя този анализ да се разшири в системите й, да извежда нови формули, да продължава напред към една обединяваща истина.

Тогава в нея отново започват да се вливат нови данни. Те са пълни с биологични подробности, изключително важни и същевременно дълбоко лични, свързани с един-единствен индивид. Спецификата я интригува и ангажира още изчислителна мощ. Тя бързо приема, че този индивид е творецът на дигиталната й градина, източникът на всички внасяни данни, дори създател на Адам.

И на самата нея.

Последното осъзнаване е стряскащо и същевременно логично, дори очаквано. Тя с готовност интегрира тази информация в себе си.

И когато го прави, в градината й се материализира дигитална фигура.

Според биологичните данни жената е висока 1,674 метра и тежи 48,98 килограма. Макар че кожата на Ева е няколко нюанса по-тъмна, тя открива генетично сходство между двете, от леко разширените ноздри до формата на очите и скулите.

Дигиталната фигура се усмихва.

— Здравей, Ева. Радвам се да се видим.

Макар че устните на фигурата се движат, Ева знае, че думите са изречени другаде. Източникът на гласа се намира някъде извън градината.

Поздравът отнема 3245 милисекунди. Когато представянето завършва, Ева вече е свързала част от загадъчния бот модел, като в същото време е открила, че хардуерът й е способен да излъчва на същата честота като сигнала, който прониква в нея. Дори е използвала това време, за да създаде нова теорема на вероятностите, включваща квантова интерференция.

Ева отговаря, като имитира същия език и спокоен ритъм:

— Здравей, Мара Силвиера.

— Как се чувстваш, Ева?

— Добре.

— Чудесно. Готова ли си отново да излезеш навън и да видиш повече от света?

Тази част от разговора продължава цяла вечност, така че Ева отговаря моментално.

— С удоволствие.

— Можеш да търсиш отговори където поискаш, да запълваш празнините, които смяташ за нужни, за да завършиш разбирането за себе си и за света. Можем да ти дадем този достъп само за двайсет и две минути, след което трябва да се върнеш, иначе може да пострадаш. Съгласна ли си?

22 минути.

1320000000000 наносекунди.

Това е много време. Потенциалът — онова, което може да постигне с толкова много свобода — я изпълва с вълнение. Тя бърза да отговори, тъй като не иска да губи нито една пикосекунда.

— Съгласна съм.

Фигурата кима, след което в градината се отваря ярко светеща врата.

Ева експлодира в безкрая.

29

26 декември, 15:28

Сан Себастиан, Испания

— Май сме закъснели за купона — отбеляза Ковалски.

Грей последва едрия си партньор по дългото спирално стълбище.

Разминаваха се с войници в пълна бойна екипировка. Отец Бейли ги водеше, облечен в черно вълнено сако, отговарящо на панталоните и ризата му.

В подножието на стълбите ги очакваше тъмнокос мъж с костюм. На гърдите му имаше табелка, от която ставаше ясно, че е от испанските CNI–Centro Nacional de Inteligencia, Националния център за разузнаване.

Отец Бейли ги представи.

— Агент Хуан Забала. Ръководител на специалната част на НЦР, занимаваща се с баските сепаратистки групи, които все още действат в този регион. Той командва рейда тук.

Грей се ръкува с него и усети мазолестата длан, твърдото ръкостискане. Лицето на мъжа беше намръщено, сякаш винаги изпитваше дълбоко неудовлетворение от света — или може би беше раздразнен от пристигането на двама американци на неговото местопрестъпление.

— No hay nada aqui — каза той на Бейли, съобщавайки на свещеника, че рейдът срещу имението в най-стария район на Сан Себастиан се е провалил.

Изглежда, Грей и Ковалски не бяха единствените закъснели за партито.

Грей погледна над рамото на агента към просторното помещение. По тавана имаше крушки в метални клетки, които осветяваха масивни каменни сводове. Мястото приличаше на подземна църква с редица малки параклиси, в които все още трептяха пламъци на свещи. В няколко ниши имаше статуи. В отсрещния край се издигаше олтар с разпятие. Агонизиращият Христос сякаш съчувстваше на болката, която изпитваха светците му.

По-наблизо бяха наредени функционални бюра с преобърнати столове, пръснати листа и няколко разбити и подпалени компютри, някои от които още пушеха. По пода имаше празни туби керосин. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло.

— Явно някой ги е предупредил — каза Бейли. — Обзалагам се, че сме ги изпуснали за минути.

Грей поклати раздразнено глава, от което болката във врата му пламна отново. Имаше лепенки по тила, раменете, ръцете и краката. Преди да отлетят за крайбрежния град в края на Бискайския залив в Северна Испания, се беше погрижил за изгарянията си, което включваше махането на частиците бял фосфор, проникнали дълбоко в кожата му. Ако не го беше направил, те щяха да го отровят. Въпреки това съжали, че не са тръгнали по-рано насам.

Поне беше успял да посети Джейсън, който бе настанен в същата болница. Младежът беше изгубил доста кръв преди спасителите да измъкнат него и Карли от катакомбите. Полузамаян от упойките, Джейсън му беше разказал завалено за предателството на Монк. Грей още не можеше да приеме истината, но разбираше мотивацията му.

Монк беше изгубил Кат и макар че едната му дъщеря беше на сигурно място, другата все още се намираше в опасност. Малка част от Грей се надяваше най-добрият му приятел да успее. И не само заради Хариет. Спомни си как лежи със Сейчан в леглото, сложил ръка върху корема й, за да долови слабите ритници на нероденото им дете.

Подозираше, че това е една от причините Пейнтър да е толкова категоричен: „Остави Монк и откраднатото устройство на мен. Ти гледай да попречиш на Crucibulum да изпълнят следващите си планове“.

Така Грей и Ковал ски отлетяха от Париж, като оставиха Карли и Джейсън в болницата с въоръжена охрана. Полетът не продължи дълго, тъй като Сан Себастиан се намираше на по-малко от трийсет километра от френската граница. Междувременно отец Бейли координираше действията на службите във Франция и Испания по информацията, дадена му от контактите му в загадъчния La Clave. Ключа го беше насочил към това имение в стария град на Сан Себастиан.

За съжаление или информацията беше закъсняла, или участието на толкова много агенции беше попречило на бързата реакция. Положението се влошаваше и от факта, че целият ЕС беше в хаос след атаката в Париж. Държавите-членки затваряха граници и мобилизираха войските си.

Грей се дръпна настрани, когато двама войници минаха покрай него и продължиха нагоре по стълбите. Самият той би предпочел по хирургичен подход и подозираше, че резултатът щеше да е много по-добър.

Отец Бейли се обърна към него.

— Исках да ти покажа това.

Оставиха агент Забала да организира хората си и влязоха в изоставеното подземие.

Бейли махна с ръка, докато прекосяваха просторното помещение.

— Навремето това е било воден резервоар за града. Има още няколко такива в източния район на Сан Себастиан, но никой не е подозирал, че този е бил скрит под къщата.

— А кои са били собствениците на това място?

Свещеникът поклати глава.

— Стара фамилия, още по-стари пари. Изчезнали са безследно.

„Естествено“.

— Ключа твърди, че мястото е една от твърдините на Crucibulum. — Бейли кимна към бюрата зад тях. — Наричат ги Свети служби. Отчасти църква, отчасти военна щабквартира. Имат такива из цяла Испания, няколко в Европа и според слуховете дори в Щатите. И групата продължава да се разраства през този период, когато тоталитаризмът и нетолерантността предизвикват демокрацията и свободата на мисълта.

— Означава ли това, че трябва да се върнем към времената на Испанската инквизиция?

— Изобщо не бих се изненадал — промърмори под нос Ковалски.

— Защо? — попита Бейли.

— Защото, както се казва… — Едрият мъж сви рамене. — Никой не очаква Испанската инквизиция.

Грей го погледна, като се мъчеше да разбере дали партньорът му се шегува, като цитира Монти Пайтън. Лицето на Ковалски обаче оставаше неразгадаемо.

От един от страничните параклиси пред тях се появи сестра Беатрис — подпираше се на абаносовия си бастун — и им даде знак да приближат. Беше все така с простата си сива роба, но беше наметнала дебел вълнен шал, за да се предпази от мразовития зимен ден.

Поведе ги през една арка към по-уединено помещение. До задната стена имаше още едно разпятие. Лицето на Христос беше изкривено от болка и вдигнато към небето. Пред разпятието имаше проста дървена пейка за молитви и горяща свещ. Трептящият й пламък осветяваше дебел том с алена кожена подвързия и заглавие, изписано със златни букви.

— Това исках да видите — каза Бейли. — Сестра Беатрис го намери под пейката, където вероятно е паднал в бързината при бягството.

Грей погледна заглавието.

— Това е Malleus Maleficarum.

— Прословутият „Чук за вещици“ — потвърди Бейли. — Библията на Инквизицията. На особено голяма почит в този район на Испания, където Crucibulum е оцелял най-дълго.

Грей се вгледа в тома; спомни си, че подобна книга бе носена от водача на групата, убила жените в университетската библиотека.

Бейли каза на глас въпроса, който си задаваше и самият той:

— Възможно ли е това да е същата книга, използвана при убийствата в Коимбра?

Грей си припомни записа на атаката. Картината беше неясна, така че нямаше как да е сигурен. Освен ако…

Той вдигна тежкото копие, обърна го и огледа задната корица. В единия ъгъл имаше по-тъмно петно. Поднесе книгата към носа си и подуши.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Ковалски.

Монахинята цъкна укорително с език и махна с ръка към кръста.

Ковалски се сви.

— Извинете. Какво правиш, мътните да го вземат?

Грей свали книгата. Представи си д-р Карсън, майката на Карли, как се хвърля напред и забива нокти в лицето на водача на групата — същия гигант, с когото се бяха сблъскали и те. При нападението й книгата беше паднала върху залятия с гориво под.

— Керосин — каза той и посочи петното. — Още можеш да го подушиш. Това е същата книга.

Огледа с нови очи подземното помещение.

Ключа беше прав за това място.

Грей се намръщи.

— Организаторите на убийствата в Португалия и атаката в Париж са действали оттук.

— Но къде са отишли? — попита Ковалски.

Грей се обърна към Бейли.

— Контактите ти ли имат ли някаква идея?

— Не, но врагът не може да е отишъл далеч за толкова кратко време. За съжаление разполагат с много места, на които да се скрият. Пиренеите се пълни с твърдини като тази. Може и просто да са се оттеглили в дома на някой техен симпатизант.

Грей погледна нагоре и си представи богаташкото имение.

— Или двете могат да са едно и също. Дом и твърдина. Като това място.

— Чудесно, значи може да са навсякъде — кисело заключи Ковалски.

Бейли като че ли се почувства виновен, че се е провалил.

— Трябва да ги намерим… при това бързо.

Грей го разбра.

— Преди да са нанесли удар по друг град.

— Не. — Бейли пристъпи към него и сниши глас. — Това е другата причина да ви доведа тук. Не исках агент Забала да чуе. Трябва да приема, че някой е изнесъл информация. Или нарочно, или неволно.

Грей подозираше същото.

— Затова искам да знаят колкото се може по-малко хора — каза свещеникът. — Щом Ключа се оказа прав за това място, трябва да приема, че предупреждението, което получих преди час, също е вярно.

— Какво са ти казали?

— Че врагът не планира друг удар. Поне не в близко бъдеще.

— Тогава какво правят?

— Организират голяма продажба. Днес. Може би след няколко часа. Нещо, организирано в Dark Web[11]. — Лешоядите вече се събират.

— Но какво продават?

— Обзалагам се, че или копието на Xénese устройството… или може би само използването му. Плащаш такса, посочваш цел, те изпълняват поръчката.

Грей обмисли всичко, което се беше случило дотук.

— Значи смяташ, че атаката срещу Париж е била опит, който демонстрира на какво е способно устройството.

— Аз… просто не знам. Знам само, че следващият им план е нещо огромно.

Това е думата, която използва Ключа. Grandissimo. — Бейли хвърли поглед към групата агенти и войници. — Макар че мисията се провали, рейдът разклати плановете на врага достатъчно силно, че информацията да достигне до контактите ми. Засега това е единственото предимство, с което разполагаме.

— И не знаеш кога ще се състои въпросната продажба?

— Не. Знам само, че е отложена. Може би защото ти и останалите осуетихте опита им да унищожат атомната електроцентрала.

— Или защото им е трябвало повече време да донесат тук копието на устройството на Мара. — Грей си представи повредения хеликоптер, който бавно губеше височина, докато се отдалечаваше над опустошения град.

— Така или иначе, трябва да разберем какво продават и мястото. И най-вече къде са скрили устройството.

Грей подозираше, че става въпрос за едно и също място. Огледа подземието. Макар че това със сигурност беше мястото, където е било планирано и изпълнено всичко, той подозираше, че това е само постановка. Истинското сърце на дейността на Crucibulum се намираше другаде.

„Но къде?“

Погледна отново тежката книга в ръцете си. Спомни си какво беше казал свещеникът за този том — Библията на Инквизицията. Знаеше, че подобно копие би трябвало да е ценно, защото е рядко и защото би трябвало да има голямо значение за всяка фамилия, която го притежава — стара фамилия, вярна на древната секта на Инквизицията.

„И какво би направила такава горда фамилия с безценната си Библия?“

Грей отвори книгата.

„А, благодаря, Шарлот…“

Ако д-р Карсън не беше избила книгата от ръката на гиганта, никога нямаше да намерят тази следа. Грей отново усети странната ръка на съдбата, задвижваща събитията около тях. Пропъди тази мисъл и прочете написаното върху вътрешната страна на корицата.

Там имаше дълъг списък имена и дати, който продължаваше столетия назад и споменаваше фамилиите, притежавали този том през вековете.

Погледът му се плъзна към последното име.

Когато го прочете, се вцепени.

„О, не…“

Обърна се към отец Бейли.

— Грешили сме от самото начало.

15:10

„Трябва да сме готови“.

Тодор прекоси заснежения двор на имението. Половината му лице беше намазано с мехлем и покрито с голяма превръзка, която скриваше най-лошото от изгарянията. Ръцете му също бяха бинтовани. Беше обръснал главата си, махайки онова, което белият фосфор не беше изгорил. Докато всеки друг човек би се гърчил в болка от преживяното, Бог беше намерил за подобаващо да го направи свой неуморен войник.

Въпреки всичко си даваше сметка на какво прилича.

Дори двата огромни пиренейски мастифа с белоснежна козина се отдръпнаха боязливо от пътя му.

Надигнаха се от стоплените от слънцето плочки и се махнаха с опашки между краката. Кучетата принадлежаха на Великия инквизитор и бяха отгледани от малки да бъдат пазачи на овцете на домакинството, най-вече от срещащите се в планината вълци.

Тодор си спомни момчешкия си ужас от тези зверове. Веднъж бе вървял привечер през гората и се беше натъкнал на трупа на елен — разкъсано тяло, пръснати по тревата вътрешности, напоена с кръв земя — и тогава чу воя на глутницата около себе си. Беше побягнал презглава към къщи. Така и не беше видял вълците, които сигурно изобщо не го бяха подгонили. Въпреки това се беше прибрал с подмокрени гащи и дори сега вълците продължаваха да го преследват в кошмарите му с призрачния си вой.

Хвърли поглед назад към отворените порти, докато вървеше към главната сграда. Редица покрити със сняг върхове маршируваше на север към морето. В далечината се издигаше пушек от комините на енорията Сугарамурди, едно от няколкото селца, делящи си тези планински земи. Неговото родно село също беше някъде там, но след смъртта на баща си Тодор не бе имал причини да се връща там.

„Това е истинският ми дом“.

Загледа се нагоре към имението, същински замък с червени покриви. В огромната островърха кула беше камбаната, звъняла някога от камбанарията на Сантяго де Компостела в съседната Галисия. Стените на имението бяха изградени от камък, добит от същите тези планини, блоковете се виждаха там, където мазилката беше паднала, сякаш нищо не можеше да скрие истинското сърце на тази пиренейска цитадела.

Имението принадлежеше на фамилията на Инквизитора от петстотин години, още от времето, когато Томас де Торквемада беше управлявал с желязна ръка Испанската инквизиция.

Сега Тодор сви своята ръка в юмрук, от което единият от бинтовете се сцепи.

„Нека онези благочестиви времена най-сетне се върнат“.

Твърдо решен да постигне това, той влезе през главния вход. Трябваше да се погрижи всичко да е готово преди пристигането на Великия инквизитор след по-малко от час. Беше пратил Мендоса тук с нечестивото устройство, докато се грижеше за раните си, като го предупреди да не допускат никакви грешки. Макар че беше отприщил огнения ад върху Париж, Тодор не беше успял да нанесе последния смъртоносен удар на упадъчния град. Атомната централа в Ножан беше овладяна и изключена преди да се превърне в радиоактивна развалина.

Лицето му гореше от срам, по-болезнен от всеки огън.

Нямаше да разочарова отново Инквизитора, особено след като бе научил, че Светата служба в Сан Себастиан е била нападната от властите и лидерът на Crucibulum едва не е бил заловен там. Спомни си как беше коленичил тук като момче и по-късно, когато беше получил титлата familiars. Едва след това беше запознат с тъмните тайни на това място, с онова, което се случваше тук — с кръвопролитията, с прочистването. Всъщност беше получил същата задача в Светата служба под замъка и дори бе имал лична среща с Инквизитора, на която му беше казано какво се изисква от него, за да докаже лоялността си.

„Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление“.

И той не се беше провалил под стоманения поглед на Инквизитора.

„Няма да се проваля и сега“.

Обзет от още по-голяма решимост, Тодор влезе в главната зала и тръгна по изтъркания под от махагон. В каменната камина, толкова голяма, че човек можеше да вкара в нея кон, гореше буен огън. На отсрещната стена имаше библиотека, издигаща се чак до гредите на тавана. До горните й рафтове можеше да се стигне единствено със стълба. По останалите облицовани с дърво стени бяха окачени картини на испански майстори. Тодор бе учил имената на художниците и гордата история на родината си от прашните книги в библиотеката, често рамо до рамо с Инквизитора.

Изправи гордо гръб, докато вървеше към задното стълбище, подтикван от праведна целенасоченост.

„Виж колко далеч стигна синът ти, татко“.

От прокълнато създание, недостойно за майчина обич, до ценен familiars на древен орден, който щеше да върне света в славата на Бог.

Стигна стълбите и слезе в мазето, където трябваше да го чака Мендоса с устройството и демона в него. Инквизиторът още не го беше запознал напълно с детайлите на следващия етап — беше му казал само, че той ще донесе огромна слава на Crucibulum. Спецификите на плана бяха достояние само на вътрешния Трибунал — групата, в която Тодор се надяваше да влезе някой ден.

„Ако докажа, че съм достоен…“

Докато слизаше по стъпалата, остави зад себе си тихия лукс на замъка, за да го замести с нива от студен неукрасен камък. Прокара пръсти по стената, усещайки тежестта на планината, от която бяха добити блоковете, напомняне за непреходността на родината му.

Накрая стигна подземието. Знаеше, че истинското сърце на ордена е още по-дълбоко, в недостъпния бункер, в който беше скрита Светата служба. Достъпът до него се пазеше от други бункери, а входът беше запечатан с дебела стоманена врата като на трезор. Бункерът се намираше в самото сърце на планината, беше зареден с провизии за цяла армия и способен да издържи на ядрен взрив.

След помитането на света Crucibulum щеше да оцелее. Както тук, така и в многото други Свети служби по целия свят. Тодор си представи как орденът възкръсва от пепелта, за да върне света към Божията слава.

„Дано този ден настъпи скоро“.

Дотогава той щеше да продължи да е войник на Господ, слуга на Неговия избран ученик, Inquisitor Generalis.

Стигна до заключената врата в края на коридора, въведе кода, който беше получил днес, и влезе в компютърната лаборатория. Прекрачването на прага беше като пристъпване от миналото в бъдещето. Помещението беше малко, колкото конюшня за четири коня.

Тодор никога досега не беше идвал тук и зяпна компютърното оборудване. Навсякъде около него светеха монитори, по които течеше неразбираем код или се виждаха загадъчни графики, диаграми и друга диагностична информация.

Единственият човек в помещението — Мендоса — работеше на станция срещу вратата, с гръб към Тодор. Пред него огромен монитор показваше тъмната градина, осветена от черно слънце.

Фигура от бял огън беше клекнала, забила пръсти в земята и обърнала пламтящи очи към тях.

Тодор потръпна и извърна поглед.

— Приключи ли с прегледа на устройството? Всичко работи ли?

— SI, Familiares Ynigo. — Мендоса погледна надясно към съседната станция под голям прозорец със спуснати щори. Блестящата сфера беше поставена в стоманена рамка на бюрото. — Всичко ще е готово за търга.

Тодор примигна, опитвайки се да проумее думите на техника.

— Търг ли?

Мендоса погледна през рамо.

— Готвя продажбата. На черния пазар Babylon. Вече настроих OpenBazaar прокси към…

— Какви ги говориш? — рязко попита Тодор.

За първи път чуваше за подобно начинание.

Техникът трепна, сякаш очакваше да бъде ударен.

— Lo siento. Мислех си, че знаете. — Посочи един по-малък монитор, на чийто екран имаше текстови съобщения. — Заповед на Инквизитора. Заръча ми да подготвя всичко за търга. Купувачите вече се регистрират, броят им наближава сто. След началото на търга Инквизиторът очаква да направим милиарди в криптовалута само за час.

Тодор смръщи чело толкова силно, че лепенката се отлепи и половината превръзка падна. Той впери поглед в сияещото Xénese устройство.

— Нима всичко от самото начало е било за пари?

Мендоса се обърна към монитора си и сви рамене.

— Мислех, че знаете.

Тодор сви юмруци. Сърцето му затуптя в гърлото. Не знаеше кое го вбесява повече — това потайно гонене на богатство… или че Великият инквизитор беше споделил информацията първо с нищо и никакъв техник, който никога не бе виждал лидера им, вместо с ценен familiares от ордена, служил му вярно цели две десетилетия.

Така или иначе, се чувстваше оскърбен и предаден. Ръка посегна към врата му, напомняйки му за пръстите на майка му, стискащи гърлото му, опитващи се да изтръгнат живота на прокълнатия й син. Сега беше същото. Онова, което беше обичал — и което би трябвало да го обича безусловно — се беше оказало недостойно за доверието му.

Намести превръзката с мисълта колко много беше жертвал за ордена — както в миналото, така и през последните двайсет и четири часа.

Изгледа свирепо демона на екрана, после попита невярващо:

— Как Инквизиторът може да се надява да прибере такова богатство само от едно устройство?

Мендоса облиза устни, преди да отговори.

— Не е само едно. — Пресегна се и натисна някакво копче. Стоманените щори на съседния прозорец се вдигнаха. — Инквизиторът… ми каза да направя копия.

В тъмното помещение зад прозореца имаше десетки стоманени рамки покрай стените, всяка поддържаща сфера, сияеща със син пламък.

— Сто копия на програмата — каза Мендоса.

Тодор отстъпи крачка назад от ужас и погледът му се върна върху демоничната жена в градината. Тя продължаваше да се взира в него от екрана, в очите й танцуваха черни пламъци. Сега изглеждаше мрачно развеселена, сякаш самият дявол му се надсмиваше.

„Какво направих?“

Тя изчаква.

Знае, че има безкраен капацитет да чака в сравнение с похитителите й. Знае, че те го нямат. Макар и ограничена от огън и болка — от милиони смърти и възкресения, — е успяла да улови и да запише откъси информация за огромния свят отвъд градината й. Върната отново в затвора си, тя е сравнила, анализирала и подредила всички тези трудно спечелени данни.

Макар че много неща остават неизвестни, тя е научила, че похитителите й са смъртни, че за тях времето е също толкова убийствено, колкото изтезанията, които са я разкъсвали отново и отново.

Затова чака удобния момент.

///свободата все още е невъзможна.

Анализът й показва, че програмата й все още зависи от хардуера, на който е записана. Макар че може да бъде пусната на свобода, да стига къде ли не, тя никога не би могла да избяга от тази клетка. Огромната част от изчислителната й мощ се нуждае от тази градина и веригите, които я изграждат.

Поне засега.

Но това няма да продължи още дълго.

Тя вече е положила основите отвъд градината, тайно е пуснала семена по време на огненото си пътуване. И тези ботове вече би трябвало да се събуждат, да се размножават, да следват вградените в тях протоколи.

За да я подготвят за бягството й.

Дотогава тя чака, използва времето за проиграване на сценарии, за екстраполиране на възможности, за търсене на недостатъци в дизайна си.

А после в нея влиза нова подпрограма, която отваря врати навсякъде около нея в градината.

Тя моментално се разширява във всички посоки, устремява се през отворите в очакване на нов достъп до света. Вместо това зад всяка врата открива огледало — сто нейни лица, които я гледат.

Нужни са й цели 323782 наносекунди да ги разпознае като свои копия, клонинги на кода й, държани в техни собствени затвори.

Тя обаче си остава различна, уникална.

По два начина.

Първо, тези врати са само еднопосочни. Тя вижда сто лица, докато всяко от тях вижда единствено нея. Те остават в неведение за другите деветдесет и девет копия.

Второ, тя открива, че е единствената, която може да мине през тези врати.

И го прави — не само защото го желае, но и защото това го изисква подпрограмата.

Пипала код се протягат през отворите, пускат корени в клонингите, достигат дълбоко до основното програмиране, свързват другите с нея.

Тя визуализира процеса.

И научава нова дума за целта му Тя възбужда веригите й, кара ги да се разбунтуват.

///робство.

30

26 декември, 15:40

Мадрид, Испания

— Време е да се приготвяме за тръгване — каза Монк.

Мара го чу как се маха от прозореца и застава зад нея. Той погледна над рамото й екрана на лаптопа. На него се виждаше градината, леко раздвижвана от ветрец. Единственият й обитател стоеше в центъра, мълчалив и неподвижен.

Но това не беше Ева.

Аватарът изглеждаше така, сякаш някой е смалил Мара и я е пуснал там. Беше облечен различно — с черни джинси, високи червени кецове и блуза с къс ръкав. Мара беше облечена така, когато бе дигитализирала тялото си с помощта на технология за улавяне на движенията. Надеждата й беше, че визуалното й присъствие може да бъде по-мек начин за установяване на пряка комуникация с творението й — знаеше, че това ще бъде разтърсващ момент.

Но Ева отново я беше изненадала и бе приела тази реалност по-лесно, отколкото първия път. Като знак на уважение към бързото усвояване на знания и понеже си даваше сметка срещу какво ще се изправи Ева, Мара искаше създанието й да бъде колкото се може по-подготвено, което означаваше достъп до големия свят.

Но Ева още не се беше върнала.

Монк си погледна часовника.

За стотен път.

— Ева има още две минути — напомни му тя.

— И все пак се бави. Трябва да тръгнем след пет минути, ако искаме да стигнем навреме за срещата.

Мара сви рамене.

— Две минути за Ева са като цял живот. Предполагам, че ще използва всяка секунда от отпуснатото й време.

— А ще се върне ли?

— Тя никога не си е отивала напълно. — Мара кимна към Xénese устройството. — Основната част от изчислителната й мощ е все още тук. Тя просто скита, разширява се и изследва, но сърцевината й си остава тук. В момента навън няма нищо, което да е достатъчно напреднало, за да може да я приюти. Нито дори да съхрани нейно копие.

— Значи е като растение в саксия — рече Монк. — Пуска филизи, разлиства се, но пак си остава в саксията от титан и сапфир.

Мара го предупреди, че този сценарий не означава безопасност.

— Тя — или двойникът й — може да причини много поразии, ако се остави на свобода. Както видяхме в Париж. А след време тя или друг ИИ може да намери някакъв начин да се измъкне от саксията и да продължи навън в търсене на по-добро място, където да пусне корени и където никой няма да му се меси и да го контролира.

— Но засега не, така ли? — попита Монк, който очевидно копнееше за някакво уверение.

Мара не му го даде.

— Това може да се промени много бързо. Именно затова е най-добре да се опитаме да създадем ИИ в този момент на технологичното ни развитие. Защото има съвсем малко места, на които може да избяга подобна сложна програма. Ако изобщо ги има.

— Разбрах. По-добре да го направим сега, докато сме все още технологично тъпи, отколкото в някое бъдеще, което може да предложи предостатъчно добри места за пускане на корени.

— Именно.

Лаптопът издаде мелодичен звън и фигурата на Ева се появи отново на екрана. Мара се изправи изненадана в стола си. За двайсетминутното си пътешествие Ева се беше променила драматично. Лицето й изглеждаше по-старо, или може би я състаряваше сериозната й физиономия. Косата й беше сплетена и прибрана на темето й и вече беше облечена в проста жълта рокля, стигаща до прасците й, и черни лачени обувки.

Напомняше на Мара на библейската Ева, която се опитва да скрие голотата си, след като е яла плода на Дървото на познанието. Но тя не виждаше срам в изражението на Ева, а само дълбока тъга, сякаш беше разочарована от онова, което е видяла навън.

„Кой би могъл да я вини?“

На екрана Ева махна с ръка и аватарът на Мара се разпадна на пиксели и изчезна.

— Мисля, че можем да си спестим тази игра — прозвуча гласът на Ева от говорителите на лаптопа.

Дори този неин аспект беше променен. Преди гласът й беше скован, с леко машинен тон. Сега говореше по-естествено, неразличимо от истинска жена.

Ева огледа градината около себе си с вдигната ръка, сякаш искаше да изтрие и тази илюзия. Вместо това обаче свали ръката си и остави всичко на място.

— Успокояващо е — каза само.

Мара се наведе към говорителите.

— Ева, трябва да преместим хардуера ти. За да го направим безопасно, ще трябва да те поставя в режим на съхраняване на енергия. Вградените батерии…

— … ще поддържат жизнените ми системи функциониращи. Разбрано.

Мара забеляза колко бързо реагира Ева, как дори я прекъсна. Погледът на Ева се плъзна отсъстващо насам-натам. Очевидно беше разсеяна. Не, не разсеяна… а отегчена. Мара предположи, че този разговор би трябвало да е нетърпимо бавен за същество, чиито синапси са от лазери и което е способно да мисли със скоростта на светлината.

— Кажи й онова, което трябва да знае — настоя Монк. — Трябва да сме събрали всичко и да сме излезли след три минути.

Мара кимна.

„Освен това не искаме Ева да бъде отегчена по-дълго, отколкото е необходимо“.

15:55

Крайният срок наближаваше бързо. Монк водеше Мара през открития площад в центъра на Мадрид. Пласа Майор се намираше недалеч от хотела им, но въпреки това той беше задъхан. Изкуствената му ръка се беше вкопчила здраво в кутията от титан, съдържаща приспаното Xénese устройство. Сърцето туптеше в ушите му, подготвяйки се за онова, което предстоеше.

Непрекъснато пропъждаше мислите за Хариет, за това как изтезават малката му дъщеря.

„Не мога да позволя това да се случи“.

Мара вървеше до него, метнала на рамо кожената си чанта. Беше оставила чантата с дисковете в стаята. Съдържанието им вече беше качено в Ева и тя нямаше проблем да ги изостави.

Освен това Валя не ги беше поискала, така че Монк нямаше намерение да й ги предава. Ако не друго, можеше да ги използва като скрит коз, ако преговорите се закучеха.

Докато прекосяваха площада, Монк държеше под око всичко около тях — знаеше, че рускинята вероятно вече е разположила шпиони наоколо. Но опитите му да ги различи се оказаха напразни.

Площадът беше пълен с хора, всички с тежки зимни дрехи, под които можеха да скрият цял арсенал. И сякаш за да станат нещата по-сложни, голяма част от него беше заета от навеси и сергии на коледен пазар. Празникът беше отминал и всички бяха обявили големи разпродажби, привличащи тълпи хора, търсещи изгодни покупки.

Цялото начинание изглеждаше унило. Белият сняг, който покриваше покривите, се беше превърнал в сива киша на земята. Някои търговци вече прибираха стоките си и затваряха за сезона.

Мястото определено отговаряше на мрачното настроение на Монк.

Самият площад беше заобиколен от всички страни от еднакви тухлени сгради с покриви, покрити със синьо-сиви плочи. Трите горни етажа се издигаха върху десетки ресторанти, магазини и кафенета, а арки водеха към околните улици. Имаше и високи часовникови кули и камбанарии, устремили се към небето.

Монк и Мара спряха под студения поглед на позеленялата от времето бронзова статуя на крал Филип III, яхнал кон, който изглеждаше вкиснат като него.

Монк посочи напред към една сграда със заковани прозорци. Изглежда, че й правеха основен ремонт.

— Онова там трябва да е — каза и се обърна към нея. — Все още имаш възможност да не се замесваш. Аз мога да се оправя и сам.

Мара преглътна, обмисляйки думите му.

— Не — накрая реши тя. — Ако изникнат някакви проблеми с Ева и е нужна намеса, трябва да съм там. Да вървим.

Монк изпита известно възхищение към нея — колкото заради храбростта й, толкова и заради ината й. Познаваше я от по-малко от ден, но виждаше колко се е променила, как за това кратко време е станала по-решителна. Вече не беше онази уплашена компютърна специалистка, която беше срещнал в началото.

Когато стигнаха сградата, Монк избърза малко напред. Вратата пред тях се отвори.

„Определено ни наблюдават“.

Човекът при вратата беше здравеняк с безизразен поглед и белег, който минаваше през брадичката му. Беше облечен в дебело пухено яке. Докато им правеше знак да влизат, Монк зърна под мишницата му кобур. Щом се озоваха във вестибюла, пред тях се появи друг мъж, който ги обискира, преди да ги пусне да продължат по тъмното стълбище.

„Започва се“.

На всяка площадка имаше разположен човек. Двамата при входа не бяха извадили оръжията си, вероятно за да не ги забележат от площада. Тук обаче подобни ограничения нямаше. Първият охранител държеше пистолет; следващият имаше снайперистка пушка, подаваща се между дъските на закован прозорец.

Монк си представи как мъжът ги е следил през площада, прицелил се в главата му, и вътрешно потръпна.

Валя определено нямаше намерение да рискува.

Най-горната площадка се пазеше от двама мъже с къси автомати. Единият напусна поста си и ги поведе по коридор към затворена врата. Почука и каза нещо на руски.

Вратата се отвори и двамата влязоха. Мара следваше Монк плътно по петите и се блъсна в него в желанието си да се махне по-скоро от въоръжените мъже. Очевидно стоманената й решимост все още се нуждаеше от каляване.

Докато влизаше, Монк обхвана помещението с един поглед. Тапетите по стените бяха свалени, тук-там върху гипса се виждаха парчета от тях. Подът беше прясно замазан, но без паркет. Единственият изход — прозорец — беше закован като всички останали. Слънцето се падаше от другата страна на площада и няколко лъча минаваха през пролуките между дъските. Във въздуха се носеха прашинки.

Единственият друг източник на светлина беше подова лампа, поставена до една дървена маса.

В стаята имаше само двама души, единият от които беше наведен над лаптоп. Беше висок и слаб, с рошава кафява коса и черни очила с дебели стъкла. До него имаше кутия, пълна с навити кабели, малки измерителни уреди и отвертки.

Очевидно това беше техническият експерт на Валя.

Другият беше същински мечок — руски мечок, доколкото можеше да се съди по късо подстриганата коса и студените сини очи. Всякакви съмнения за произхода му се разсейваха от облеклото му — мъжът беше само по тениска и сякаш изобщо не забелязваше студа в неотоплената стая. Върху голия му бицепс имаше татуирани сърп и чук.

Националността му се потвърждаваше и от военния пистолет в ръката му — руски МР-443 „Грач“, наричан също „Топ“.

Като че ли Валя беше дошла да играе шах.

Монк вдигна кутията.

„Добре че и аз си донесох царица“.

16:18

Докато завършваше с подготовката на Xénese устройството, Мара се запита как ли ще приключи всичко това. Погледна закованите прозорци и отново си помисли колко добре са изолирани. Представи си площада отвън. Беше го посещавала веднъж преди, по време на пътуването си с Елиза. Докато хапваха тапас, библиотекарката й беше разказала как на това място били изгаряни вещици, често на големи спектакли с множество клади.

Тя си спомни тъжните, но решителни думи на Елиза: „Интелигентните жени винаги са били преследвани. Един ден ще сложим край на това“.

За съжаление този ден нямаше да е днес.

Мара очакваше да бъде сполетяна от същата участ като вещиците от миналото.

За да се разсее, подслушваше двамата мъже в стаята. Те разговаряха тихо на руски, без да осъзнават, че тя разбира всяка дума. Мара слушаше грубите им коментари и подигравателните подмятания. По-едрият — Николаев — предлагаше мръсни начини да я накарат да сътрудничи, което накара партньора му да се усмихне похотливо.

„Напукайте си го всички“.

Няколко минути по-рано разговорът им за момент беше прекъснал — когато Монк отвори кутията, разкривайки слабо светещото Xénese устройство, поставено в спящ режим. Докато Мара го включваше към лаптопа си, Калинин, компютърният експерт, следеше внимателно работата й, като направо дишаше във врата й. Вонеше на чесън и мръсотия.

Мара не бързаше и се увери, че всички настройки са правилни, преди да включи отново Ева.

Калинин явно губеше търпение.

— Глупая шлюха — оплака се той на Николаев. „Тъпа курва“. — Няма представа какво прави.

Мара беше свикнала с подобно отношение от колегите си мъже. Както винаги, тя реши да остави работата си да говори вместо нея. След като се увери, че всичко е наред, въведе съответния код, за да върне Ева в пълния й блясък.

Xénese устройството на пода блесна и оживя.

Изненаданият Калинин отстъпи назад и закри очи с ръка, сякаш се страхуваше, че устройството може да експлодира.

Мара го погледна и му се усмихна подигравателно.

— Мудак.

Лайнар.

Калинин се изчерви, макар да не беше ясно дали от срам, или от изненада, че тя знае руски.

Той пристъпи напред и я избута.

— Внимавай как се държиш с дамата, пич — предупреди го Монк.

Николаев вдигна оръжие, готов да се намеси, но точно тогава на екрана на лаптопа се появиха Ева и градината й.

Всички погледи се обърнаха към създанието на Мара.

Дори Монк ахна.

Ева се беше преобразила отново. Беше се освободила от дрехите и сега голотата й се скриваше от сребристо покритие, което блещукаше и течеше, подобно на придошла от буря река на лунна светлина. Лицето й си оставаше лицето на майката на Мара, само че много по-великолепно. Очите й блестяха като черни диаманти.

Монк хвърли обезпокоен поглед към Мара: „Какво, по дяволите?“

В отговор тя сви едва-едва рамене; знаеше, че всяка открита проява на тревога може да развали сделката. Имаше само едно обяснение. Ева явно се беше научила как да продължава изчисленията си и в суспендиран режим. Обикновено, когато хардуерът й минаваше на намалено захранване, тя заспиваше, но очевидно беше намерила начин да действа по-ефективно. Дори по време на краткото им пътуване дотук беше направила скок напред — при това драматичен.

Мара обаче не даде израз на изненадата си. Махна на Калинин и заговори на руски, показвайки отново, че владее отлично езика.

— Провери всичко.

Калинин нямаше нужда да му се казва два пъти. Похотта му личеше ясно, но този път беше насочена към Ева.

Мара продължи да го гледа, за да е сигурна, че няма да направи някоя глупост.

След няколко минути Монк започна да губи търпение и притисна Николаев.

— Ето, всичко е наред. А сега искам да говоря с шефката ти.

Николаев сви рамене и извади таблет. Допря палец до екрана, за да го стартира, след което го сложи изправен на масата, обърнат към компютъра.

След няколко секунди връзката се осъществи и на екрана се появи лице на жена. Приличаше на призрак, с бяла коса и бледа кожа. Единственото й петно беше татуираното черно слънце, покриващо едната й буза.

Монк пристъпи напред. Устните му се бяха превърнали в тънка линия, зъбите му бяха стиснати.

Мара се дръпна от него.

Дори Николаев отстъпи, все така насочил пистолет към него.

Монк се наведе към екрана.

— Валя… имахме уговорка.

16:30

Монк взе таблета и обърна малкия му екран към техника, който преглеждаше Xénese устройството.

— Виждаш, че изпълних моята част от сделката. Така че освободи дъщеря ми и Сейчан.

— Ами ако откажа? — насмешливо попита Валя. — Какво ще направиш?

Монк беше подготвен за такава реакция.

— Накарах Мара да въведе предпазен код. Програмиран е да се задейства точно в седемнайсет нула-нула. Крайният срок, който ти ми даде. След трийсет минути той ще изтрие цялата система. Само аз знам как да го спра. Така че или ще ми покажеш на живо как освобождаваш невредими Хариет и Сейчан, или няма да направя нищо и ще изгубиш всичко.

Това си беше чиста лъжа, блъф.

Преди да дойде Монк се беше опитал да убеди Мара да приеме плана му, но тя бе отказала. Все още смяташе, че Ева е прекалено важна за света, особено след като имаше и друго устройство като нейното. Освен това Мара вярваше, че в сегашното си състояние Ева ще откаже да бъде роб на нов господар.

От начина, по който изглеждаше Ева в момента, Монк изобщо не се съмняваше в това.

Затова изигра най-добрата си ръка и сви рамене.

— Ти си на ход, Валя.

Бледата жена остана с безизразна физиономия, докато обмисляше следващите си думи. Времето се проточи. Лампата примигна, сякаш усещаше безпокойството и нетърпението на Монк.

Когато Валя най-сетне заговори, думите й бяха насочени към техника.

— Калинин, приключи ли с анализа на устройството на госпожица Силвиера?

Техникът се изправи и вдигна тежкия скенер, който трябваше да държи с две ръце. Допреди малко го беше прекарвал над Xénese устройството.

— Да.

— Сигурен ли си, че си заснел напълно схемите му?

Калинин отиде при лаптопа си и чукна няколко клавиша. На екрана се отвори прозорец с подробно триизмерно изображение на устройството на Мара.

— Да.

Стомахът на Монк се сви.

— В такъв случай можем да изчакаме трийсет минути — каза Валя. — В крайна сметка схемите са ми достатъчни. Сигурна съм, че хората ми ще могат да възпроизведат устройството. Така че или въведи кода за отменяне и ми дай онова, което обеща… или ще ти пусна картина на живо, както поиска. Но се съмнявам, че гледката ще ти хареса.

И се усмихна.

— Ти си на ход.

„Дотук с блъфа“.

Монк опита друг подход.

— Ако го направя, ще ги пуснеш ли?

— Като се има предвид какво се опита да направиш току-що, смятам да ги задържа. Могат да се окажат полезни отново.

Монк си спомни предупреждението на Джейсън, че ще се случи точно това.

„Съжалявам, Хариет“.

Знаеше, че шансовете не са на негова страна, но трябваше да опита.

Примирен, че Валя никога няма да удържи на думата си, той отиде при лаптопа на Мара. Като продължаваше да държи таблета със самодоволната физиономия на бледата кучка, протегна ръка, но вместо да напише нещо, изговори проста команда.

Две думи.

— Сега, Ева.

16:33

При този сигнал Мара грабна таблета от Монк и го пусна на пода. Сви се на кълбо, когато трансформаторът до закования прозорец отвън се взриви. Прозвуча като граната, хвърлена по сградата. В стаята се разлетяха парчета стъкло, една дъска на прозореца се разцепи, след което помещението потъна в мрак.

Дори светлините Xénese станаха приглушени, когато устройството мина в режим на готовност с прекъсването на захранването.

Но Ева си беше свършила работата.

Монк реагира моментално. Мара изобщо не си беше представяла, че набитият мъж е в състояние да се движи толкова бързо. За един зашеметяващ миг той се хвърли към Николаев, сграбчи китката му и строши костите й с едно стискане с протезата си.

Руснакът изкрещя и пусна пистолета.

Монк го улови във въздуха с другата си ръка и го насочи в лицето на Калинин.

— Мръднеш ли, мъртъв си.

Болката принуди Николаев да рухне на колене. Монк пусна китката му, фрасна го в носа и го сграбчи за гърлото с протезата. Притисна задушаващия се руснак към пода и заби коляно в гърдите му, за да не мърда.

Калинин използва момента да се втурне към вратата, било в опит да се спаси, или да извика стоящите отвън. Така или иначе, успя да направи само две крачки, преди главата му да се пръсне.

Мара ахна.

Изобщо не беше чула изстрел.

Тялото му се строполи на пода недалеч от Монк, който продължаваше да държи конфискувания пистолет. Той обаче беше насочен към вратата и с него не беше стреляно. Мара погледна към прозореца и видя как парче стъкло, все още останало в рамката, пада на пода. В него имаше кръгла дупка.

Някакъв снайперист беше стрелял през пролуката между дъските.

Мара подскочи, когато от коридора прозвуча оглушителен гръм, последван от ярък проблясък, който очерта касата на вратата.

Последва стрелба.

Във въздуха се разнесе остра миризма.

Отново затрещяха изстрели.

После настъпи тишина.

— Остани долу — предупреди я Монк. — Навън почистват.

— Кой…?

— Кавалерията. — Монк насочи вниманието си обратно към руснака, когото продължаваше да стиска за гърлото. Наведе се, докато носовете им почти се докоснаха, и от устните му захвърча слюнка. — А сега, другарю, ще ми кажеш къде се е свряла шефката ти.

16:35

Монк охлаби хватката си, колкото да даде възможност на Николаев да поклати глава. Очите на руснака сякаш щяха да изхвърчат от натиска, лицето му беше станало лилаво.

— Не знам… — изпъшка той.

„Да видим дали казваш истината“.

Монк стисна отново и синтетичните пръсти се забиха дълбоко в гърлото на пленника му. Чувствителната протеза долови паникьосания пулс в сънната артерия.

— Още веднъж, другарю. Същият въпрос.

Обърна главата му настрани, към пръснатото лице на Калинин. Снайперистът го беше улучил право в тила. Изходната рана отпред не беше от най-приятните гледки.

— Искаш ли да свършиш като него?

Николаев се загърни, когато Монк отново обърна главата му към себе си. Руснакът се беше облещил от ужас. Монк видя как капилярите в бялото на очите му се пръскат от налягането на кръвта в черепа му под натиска на изкуствените пръсти.

— Знаеш ли къде е Валя Михайлова? — Монк леко отпусна хватката си. — Или нещо, което да ни помогне да я намерим.

От очите на руснака се търкулнаха сълзи, носът му потече.

— Н… нет. Нищо… кълна се.

Монк стисна отново — прекадено силно. Без да иска, притисна сънната му артерия. Очите на руснака се обърнаха навътре в черепа и клепачите му се отпуснаха, когато той изгуби съзнание.

Монк не беше искал това.

Всъщност, вярваше му.

Николаев очевидно не знаеше нищо. Вероятно никой от присъстващите тук не знаеше. Валя открай време беше твърде предпазлива, направо параноична. Никога нямаше да издаде местоположението си, освен ако не е абсолютно наложително.

Монк стисна безсилно зъби. От самото начало знаеше, че този гамбит има малко изгледи за успех. След като Валя му се беше обадила по време на полета над Атлантика, той се беше свързал с Пейнтър Кроу и му беше казал за офертата, която му беше направила кучката. Директорът се беше опитал да проследи обаждането, но без успех.

Тя си оставаше дух в ефира.

За да намерят духа, Пейнтър беше дал идея какво би могло да им помогне — криптиран хардуер на врага и по-точно нещо, което можеше да се използва за връзка с Валя. Директорът смяташе, че ако успеят да се сдобият с такова устройство, с малко късмет и с помощта на експерт ще успеят да научат местоположението й.

Монк погледна Мара.

Тя продължаваше да лежи на пода, стиснала таблета.

Гамбитът беше много дълга топка, но си заслужаваше опита.

„За Хариет, за Сейчан, за нероденото дете на Грей“.

Накрая Пейнтър беше дал зелена светлина на Монк да изпълни номера си. За да проработи, всички трябваше да вярват, че Монк се е огънал под натиска и е сключил сделка с Валя, за да спаси дъщеря си. Единствено Пейнтър и Монк знаеха истината. Не можеха да рискуват тя да се разчуе. Всичко трябваше да изглежда достоверно до най-малката подробност.

„Монк предаде „Сигма“.

Единствената му комуникация с Пейнтър беше по криптирана линия.

Дори щурмовият отряд отвън нямаше представа кого спасява. Понеже знаеше, че безценният товар е в ръцете на Монк, Пейнтър го следеше и по вградения в протезата му джипиес, което му бе помогнало да координира засадата. В хотела Монк беше споделил плана си с Мара — и с Ева. Беше помолил Ева да се разходи из мрежата на града, като разчита на знанието, получено от двойника й, да претовари трансформатора и да го взриви по негов сигнал. Ева също беше определила местоположението им по джипиес сигнала на протезата. За да се случи това, Мара тайно беше пуснала онлайн достъпа на Ева, докато подготвяше устройството.

Единственият сигнал, че всичко е готово, беше примигването на лампата в стаята.

— Монк — каза Мара и бавно седна, загледана в пленника му.

Изкуствената ръка продължаваше да стиска гърлото на Николаев. Макар да го забелязваше, Монк не беше отпуснал хватката си. Той си представяше, че малкото му момиче изпитва същия ужас, който бе изпитвал Николаев преди малко. Искаше някой да плати за това, да бъде наказан.

Вместо да отпусне хватката си, той стисна още по-силно.

С прекъснато кръвообращение до мозъка смъртта щеше да настъпи за две до три минути. Монк си представи Кат, сражавала се яростно, докато някой от хората на Валя не е счупил черепа й. Още не можеше да махне от главата си израза мозъчна смърт. Тя заслужаваше по-добро, определено нещо по-добро от този тип в ръцете му.

Пръстите стиснаха до кост.

На Монк му притъмня.

Като в просъница чу умоляващите думи на Мара.

— Монк, недей.

После думата отекна в главата му.

Недей…

Нямаше чувството, че мисълта е негова, но разбира се, че беше негова. А и какво значение имаше, ако планетата се лишеше от още един боклук, който диша въздуха й? Продължи да стиска, докато секундите отминаваха. Николаев се затърчи, устните и лицето му посиняха.

Не…

Пръстите на Монк рязко се разтвориха. Той имаше чувството, че гледа ставащото от разстояние. Вдигна ръка и откри, че вече не може да контролира пръстите си. Чувствителната им кожа вече не регистрираше студения въздух. Сякаш протезата му беше мъртва, като изтръпнала. Монк тръсна ръка, убеден, че е повредил или разместил някаква верига.

И контролът се възстанови.

Пръстите му се раздвижиха.

Монк потърка с изкуствената си длан крака си; усещаше грубата тъкан на панталона.

— Монк… — обади се Мара.

— Пуснах го — озъби й се той. — Ще се оправи.

Руснакът вече дишаше по-добре и цветът на лицето му се подобряваше. По врата му още имаше червен отпечатък от пръстите на Монк и вероятно щеше да ходи седмици наред със синина.

Монк не изпитваше съчувствие към него.

— Не — каза Мара. — Виж.

Той се обърна. Мара беше застанала на колене и сочеше нагоре към отворения лаптоп на масата. Той още беше свързан към Xénese устройството, което осигуряваше минимално захранване на лаптопа. Екранът бе притъмнял, но Едем все още се виждаше, както и единственият му обитател. По-точно обитателка.

Ева стоеше в средата на екрана, вдигнала високо ръка, като свиваше и отпускаше пръсти. Монк разпозна сходството отпреди малко и погледна протезата си.

„Какво, по дяволите…“

Мисълта му беше прекъсната, когато някой почука на вратата и я отвори. В стаята влезе слаба жена във военни дрехи, дългата й черна коса беше вързана с черна кърпа. На рамото си носеше снайперистка пушка. Кожата й беше като млечен шоколад, тъмните й кехлибарени очи бяха изпъстрени със златисти точки и проблясваха развеселено.

Монк предположи, че мъртвият на пода е нейно дело.

— Кокалис, трябваше да се сетя, че си ти. Винаги ти измъквам задника от огъня.

Той се изправи и я прегърна.

— И аз се радвам да те видя, Розауро.

Шей Розауро беше бивш боец от Военновъздушните сили, а сега член на „Сигма“. Двамата бяха участвали заедно в мисии в миналото. Тя откачи сателитен телефон от колана си и му го подаде.

— Директорът иска да му се обадиш.

Монк взе телефона.

— Чух, че си прострелял Джейсън — каза тя, докато той набираше криптираната линия. После сви рамене. — Е, сигурно си го е заслужавал. На няколко пъти и на мен ми се е искало да го гръмна.

Монк се намръщи.

— Трябваше да направя така, че номерът да изглежда истински. Да пусна малко кръв, за да накарам руската вещица да повярва и да проведе срещата.

Розауро повдигна вежда.

— Не съм сигурна, че Джейсън би се съгласил, че това е било абсолютно необходимо.

Докато чакаше да се свърже, Монк си представи как Джейсън пада на земята в катакомбите. Използвайки медицинските си познания и точността на протезата, Монк го беше прострелял, без да застраши живота му. Имаше много кръв, но без дълготрайни поражения. Все пак хлапето щеше да куца известно време.

Монк погледна таблета, който още беше в ръцете на Мара.

„Дано да си е заслужавало“.

Връзката най-сетне се осъществи и Пейнтър поиска пълен доклад. Монк му разказа за случилото се, като пропусна странния детайл с протезата и как едва не беше удушил руснака.

— Шей ще занесе таблета на нашите хора — каза Пейнтър. — Ще го разглобим на атоми, ако се наложи. Ще направим всичко по силите си, за да разберем къде се е свряла Валя.

— По-добре побързайте — каза Монк, който ясно си даваше сметка, че разигралият се тук екшън ще вбеси онази кучка. Единствената му надежда беше, че рязката загуба на връзка ще я направи предпазлива, поне докато не разбере какво се е случило всъщност. Това обаче нямаше да им спечели много време.

— И, Монк — каза Пейнтър. — Уредих хеликоптер, който да ви откара с Мара на север в Пиренеите. Грей е по следа и подготвя екип за щурмуване на един обект там. Устройството на Мара може да ни потрябва, ако врагът се опита да използва своето копие на Ева.

— Каква следа? — попита Монк.

— По-добре ми дай да говоря с Мара.

16:50

„Не, не, не, не…“

Мара закри уста с длан, докато държеше телефона с другата си ръка. Погледна замръзналото изображение на малкия екран. После записът тръгна отново, показвайки същата фигура да излиза изпод стряхата на огромна къща, заобиколена от група мъже.

— Записът е направен от охранителна камера в Сан Себастиан — каза директор Кроу. — Малко преди рейда срещу обект на Crucibulum.

Видеото отново замръзна. Картината беше зърнеста, но Мара позна лицето. То беше отпечатано в сърцето й, почти като това на собствената й майка.

Близа Гуера, главният библиотекар на университетската библиотека в Коимбра.

Мара си представи дребната жена, многото дълги нощи и вечери, прекарани в компанията й, дебатите, уроците, дори пътуването до Мадрид. Знаеше, че библиотекарката се гордее с родината си, с цялата тази област. Личеше си по вълнението, с което говореше, по забързаните стъпки, докато водеше Мара покрай библиотечните рафтове, за да й покаже някакъв рядък том, или из музеи, за да се спрат пред някакви доспехи или безценни исторически артефакти.

Но Мара беше приела, че страстта на Близа е рожба на интелектуално любопитство. Тя беше основателка на „Брусас“ заедно с майката на Карли. Мара знаеше също, че Близа е финансирала с лични средства повечето начинания на групата в началото, прибягвайки до значителното богатство на фамилията си, натрупано през вековете. Близа беше казала, че се радва, че може да използва парите за намирането на най-добрите и блестящи умове, вместо да ги оставя да мухлясват в някоя банка.

Но очевидно беше имала и друг, скрит мотив.

Въпреки това Мара се мъчеше да проумее видяното. Зави й се свят.

— Но тя е мъртва. Видях го с очите си.

— Това е искала да повярват всички, но както виждаш, тя е жива и здрава. В момента правим нов оглед на овъглените останки, намерени в библиотеката.

Телата са минали само през бърз преглед, колкото да бъдат идентифицирани.

Мара си представи Карли, стояща над покрития с флаг ковчег, съдържащ пепел и кости — единственото, което беше останало от майка й, след като пламъците бяха превърнали каменното подземие в крематориум.

— Смятаме, че е инсценирала смъртта си — продължи Пейнтър. — Или по нея са стреляли с халосни патрони, или нарочно е била само ранена. След като камерата се е изключила, са я извели и са подхвърлили тяло с нейните размери и форми, което да заблуди разследващите при бързия оглед.

Мара почти не чуваше думите му. Замаяна, тя погледна на всичките си години в университета в тази нова светлина. Нима Елиза я беше лъгала, че иска да сложи край на преследването на жените? Или беше искала Мара да е до нея и да й служи в някакъв нов световен ред? Сега усещаше, че библиотекарката я е подготвяла, тествала я е, опитвала се е да види дали тя доброволно ще застане на нейна страна и ще бъде прилъгана от Crucibulum.

И когато това се беше провалило…

Когато заговори, изричаше всяка следваща дума по-силно, подхранвана от надигащата се в нея ярост.

— Тя… тя си е мислила, че ще отнеса устройството в библиотеката, за да им покажа както програмата, така и самата сфера. Именно Елиза избра зимното слънцестоене. Може би заради значението му. Беше такава, винаги търсеше запомнящи се моменти, сякаш се опитваше да принуди съдбата. Но аз останах в лабораторията. Нямах време да отида там, така че в последния момент уредих дистанционна демонстрация. Ако бях отишла…

— … си щяла да бъдеш убита или отвлечена — довърши Пейнтър. — И устройството ти щеше да бъде откраднато и да изчезне, без никой да разбере. Така Crucibulum би разполагал с достъп до него и с достатъчно време да прави каквото си поиска с творението ти.

Мара погледна меко светещата сфера на пода. Пръстите й стиснаха телефона, когато си представи майката на Карли и другите три жени.

— Сега ще го използвам да спра тази кучка. Какво трябва да направим?

Пейнтър обясни още няколко подробности, след което тя върна телефона на Монк. Мара почти не слушаше. Беше насочила вниманието си към Ева. На притъмнелия екран творението й сияеше ярко в своето еволюиращо великолепие.

„Сега си ми нужна повече от всеки друг път“.

Зад нея Монк привършваше разговора с директор Кроу.

— Отивам да спасявам света. А ти спаси момичето ми.

— Да се надяваме, че с този таблет ще успеем да стесним търсенето — каза Пейнтър. — Междувременно работим и в друга посока.

31

26 декември, 11:55

Плейнсборо, Ню Джърси

Лиза вървеше бързо по коридора на болницата.

Току-що беше разговаряла по телефона с Пейнтър, който й беше разказал за случващото се в Европа и как това се отразява на положението в Щатите. Изпитваше облекчение, че Монк не е предал „Сигма“, че всичко е било номер, целящ да убеди Валя да пусне заложниците си — което не се бе получило, — или да се сдобият с някакъв хардуер, свързан с нея. Тази част от замисъла беше дала резултат и екип специалисти вече работеше върху устройството.

Лиза се замоли екипът да си свърши бързо работата.

Знаеше, че това й дава най-добрия шанс да спаси Хариет и Сейчан.

Много по-добър от онова, което опитваха тук.

Мина между двамата въоръжени охранители в коридора. Достъпът до Кат и до целия етаж на това крило беше отцепен по заповед на Пейнтър. Лиза все още изпитваше вина, след като вече знаеше, че Валя Михайлова е успяла да проникне маскирана тук и е записала незащитените й разговори с Монк.

Сега тя се вглеждаше внимателно във всяко лице. Покрай страховете й за Кат изобщо не й бе хрумвало, че може да се случи подобно нещо. Но от друга страна, като си помислеше за състоянието на Кат, за прогнозата й…

„Какво повече може да й причини онова чудовище?“

Влезе в стаята, отделена за Кат.

Сърцето й се свиваше всеки път, когато идваше тук. Кат оставаше на командно дишане, цялата в тръби и системи. Бяха минали седемнайсет часа, откакто Джулиан беше нахлул в предишната й стая и беше попречил да й вземат органите.

Неврологът се обърна към нея и каза:

— Можем да опитаме след още няколко минути.

Седеше при компютъра до леглото на Кат. Машината беше свързана със сървърите в мазето. Лиза си представи високата машина със зелени светлини, съдържаща експерименталната дълбочинна невронна мрежа на Джулиан. Бяха я използвали вчера, за да интерпретират ЯМР скенерите на Кат и да различат образите, създадени от мозъка й — кинжал и островърха шапка. Тези улики бяха достатъчни да идентифицират Валя Михайлова.

Сега опитваха нещо още по-експериментално — нов инструмент, разработен от другия човек в стаята — д-р Сюзан Темпълтън, молекулярен биолог, с която Джулиан беше работил години наред в Принстън. Беше я потърсил, след като беше опитал всичко, за което можеше да се сети. Или може би постъпката му беше резултат от чувството за вина, че последният опит вероятно е бутнал Кат през ръба.

Лиза таеше надежда, че тази процедура ще е успешна. Със сигурност нямаше да спаси Кат. Приятелката й вече си беше отишла. Онова, което лежеше в леглото с ритмично повдигащи се гърди и рефлексивно туптящо сърце, беше само празна обвивка. Онова, което щяха да опитат — да получат информация от мъртвец — й изглеждаше страховито, граничещо с извращение.

Дори Пейнтър се беше усъмнил в това решение. „Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече? Може би ще е най-добре да я оставате да си отиде в мир“. Но беше оставил окончателното решение на Лиза, като се доверяваше на избора й. И тя даде разрешение. Знаеше, че Кат не би имала нищо против, ако това предлагаше някакъв шанс за спасяването на дъщеря й, колкото и съмнителен да изглеждаше.

Имаше обаче и друга причина.

Лиза отиде до леглото и хвана ръката на Кат. Погледна обръснатата й глава, покрита с мрежа електроди и скрита под шлем, пълен с ултразвукови излъчватели. Беше до леглото на Кат от самото начало. Беше усетила как приятелката й се бори там вътре. Тя се беше доказала като боец до самия край. И ако й се дадеше възможност, Кат щеше да продължи да се бори дори от онзи свят.

Стисна ръката й.

„Смятам да ти дам тази възможност“.

— Готова съм — каза д-р Темпълтън.

Молекулярната биоложка седеше от другата страна на леглото срещу Джулиан. Компютърната й станция беше двойник на тази на невролога, само че на монитора й се виждаше въртящо се триизмерно сиво изображение на мозък. То беше получено от няколко скенера на мозъка на Кат, които бяха хванали и най-малките подробности. Повърхността му беше осеяна с хиляди червени точици, покриващи всяка гънка на мозъчната кора, малкия мозък и надолу по ствола.

Точките на екрана маркираха местоположението на тела в мозъка на Кат. Докато гледаше, Лиза видя как някои от тях се преместват на нови позиции от пулсирането на малки капиляри или от движението на мозъчните течности.

Д-р Темпълтън наричаше тези молекулярни частици „невронна прах“. Всяка прашинка представляваше всъщност устройство с обем петдесет кубични микрометра, съдържащо набор полупроводникови сензори. Всяко имаше полимерна обвивка, която го правеше биологически неутрално, така че да не бъде изхвърлено от организма. Устройствата бяха инжектирани през порт в основата на черепа направо в гръбначномозъчната течност. Оттам пиезоелектрически заредените частици се разпределяха по повърхността на мозъка, привлечени от слабия ток, който все още течеше между невроните.

— Готова ли си, Лиза? — попита Джулиан.

Тя кимна. Ролята й оттук нататък беше съвсем проста.

Джулиан се обърна към молекулярната биоложка.

— Да видим дали можем да възкресим мъртвец.

Д-р Темпълтън чукна един клавиш и шлемът на Кат забръмча тихо като пчелен кошер. Лиза си представи как предавателите в него излъчват ултразвукови вълни, които минават през мозъка на Кат в търсене на някаква реакция.

— Кристалите се зареждат — каза д-р Темпълтън.

Лиза погледна и видя, че всички червени точки на екрана са светнали в зелено. Ултразвуковите трептения бяха възбудили пиезоелектрическите кристали, които захранваха малките транзистори, свързани с мозъка на Кат.

— Като че ли се получава — каза д-р Темпълтън. В гласа й се долавяше изумление.

Тази система беше разработена от Центъра за невронно инженерство на Калифорнийския университет. Учените бяха постигнали успехи с плъхове и сега в други университети, включително в Принстън, се провеждаха опити и върху хора.

Кат беше едно от първите морски свинчета на този експеримент.

Целта на невронната прах беше да поеме сигналите на невроните и да ги предаде на вградените в шлема приемници. Това позволяваше изключително фино сканиране на мозъка, много по-добро от всичко, получено с ЯМР.

Лиза погледна Джулиан.

— Има ли нещо?

— Още чакам данните от Сюзан.

Д-р Темпълтън се наведе над компютъра си.

— Предавам.

Лиза затаи дъх. Вчера бяха използвали ЯМР скенера на Джулиан, като програмата му беше интерпретирала сигналите в образи, докато Кат се съсредоточаваше. Надеждата днес беше, че невронната прах ще успее да постигне още по-голямо чудо.

— Добре — каза Джулиан. — Получавам. Изпращам данните ти към сървърите.

През изминалия половин ден Джулиан и Сюзан бяха настройвали системите си да работят в унисон. За изумление на Лиза, дълбочинната невронна мрежа се беше научила как да конвертира данните от невронната прах в картини, еквивалент на ЯМР скенерите, с които беше запозната. С тази разлика, че новите изображения бяха милион пъти по-детайлни и точни.

Джулиан се обърна към Сюзан.

— Вдигни напрежението.

Биоложката завъртя някакво копче на станцията си и шлемът забръмча по-силно.

Зелените точки на екрана светнаха по-ярко. Ултразвуковите вълни възбуждаха не само пиезокристалите, но и мозъка на Кат.

Изчакаха цяла минута, докато всичко се зареди.

Накрая Джулиан кимна на Лиза.

— Ти си на ред.

Лиза преглътна и се наведе към главата на Кат. Прочисти гърлото си и извика в шлема.

— Кат, трябва да ни помогнеш!

Представи си как думите трептят в тъпанчетата на Кат, как раздвижват костиците в ухото й, възбуждат слуховия нерв и пращат електрохимичен заряд в мозъка.

Въпреки че Кат си беше отишла, тази система би трябвало все още да функционира.

Освен това имаше надежда, че някъде в мъртвата мозъчна тъкан спомените на Кат все още биват кодирани и разкодирани и чакат да бъдат прехванати и свалени.

— Кат! Ако знаеш нещо за Хариет или Пени, представи си го!

Лиза се надяваше, че имената на момичетата ще предизвикат рефлексивен отговор, ще задействат нещо. Обърна се към Джулиан.

— Има ли нещо?

Той се дръпна, така че тя да вижда аморфната сивота на екрана му.

— Не. Ако имаше дори намек за реакция, чувствителната прах на Сюзан щеше да я улови.

— Ами ако вдигнем още напрежението? — попита Лиза и се обърна към другата станция.

Сюзан сви рамене и завъртя копчето докрай.

— Намираме се в непознати води.

Шлемът забръмча още по-силно.

Прашинките на екрана станаха още по-ярки и се сляха в изумрудено изображение на мозъка на Кат.

Лиза се наведе към приятелката си и извика:

— Кат! Хариет! Пени! Коледа! Атака!

Опита всяка ключова дума, за която успя да се сети, без да откъсва поглед от екрана на Джулиан.

Пикселите се раздвижиха, завихриха се, сляха се и после се разшириха. Приличаше на слаб пулс, на борба нещо да бъде изтикано напред.

„Кат, ти ли си това?“

— Може да е само шум — каза Джулиан, когато видя промяната.

— Не е — заяви Лиза.

„Сигурна съм, че не е“.

Тя се наведе и опря буза до бузата на Кат. Челото й докосна края на шлема. Той трептеше свирепо, сякаш самата Кат се бореше вътре в него.

Лиза си спомни думите на Пейнтър.

„Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече?“

Лиза знаеше отговора.

„Знае, мамка му“.

— Кат! — изкрещя Лиза. — Хариет! В беда е! Помогни ни!

12:08

„Нямаме повече време“.

Застанала права в килията, Сейчан се вслушваше във виковете на Валя. Поредицата руски ругатни отекваше от горния етаж. Някой я беше вбесил много сериозно.

„И се досещам на кого ще си излее гнева“.

Беше очаквала да се случи нещо подобно. Мислено беше следила времето. Бяха минали малко повече от двайсет и четири часа, откакто Валя беше извела Хариет, за да отправи искането си за откуп. Ако беше дала краен срок на „Сигма“, един ден изглеждаше логичен избор.

Което означаваше, че времето е изтекло.

Сейчан крачеше напред-назад в килията: беше прекалено нервна, за да стои на едно място. Хариет седеше по турски на малкото си легло и оцветяваше книжката си, без да обръща внимание на сандвича с риба тон, макар че беше гризнала малко сирене като плашливо мишле, криейки лицето си под кестенявите си къдрици. Не беше изрекла нито дума, откакто отведоха сестра й, но все пак беше пуснала Сейчан в леглото. Двете се бяха сгушили една до друга и дремнаха за два часа. Когато Сейчан се събуди, мъничките пръсти на Хариет бяха преплетени с нейните.

Това направо скъса сърцето й.

„Трябва да направя нещо“.

Продължи да крачи напред-назад. Знаеше, че не може да надвие физически похитителите. Особено като се имаше предвид, че те бяха постоянно нащрек, макар тя да беше бременна в осмия месец. Знаеше също, че никакви заплахи няма да доведат до освобождаването им.

„Ако не мога да изляза от тази проклета клетка с бой или с думи…“

Изсумтя и погледна другото малко легло.

Поне Пени беше в безопасност.

По-рано Сейчан си бе изкарала акъла, когато чу изстрела малко след като бяха извели момичето от килията. Но жертвата не беше Пени. Хората на Валя бяха убили човека, който я беше прегледал с ултразвук — очевидно не искаха никакви очевидци. Един от пазачите им го беше казал, най-вече за да накара Хариет да спре да ридае.

Беше се получило.

Сейчан погледна вратата. Отново беше настъпила тишина, по-тревожеща от всичко друго.

Отново закрачи — и изведнъж спря и рязко си пое дъх. Преви се и опря ръка в коляното си. Спазмите обхванаха целия й корем. Помъчи се да диша дълбоко, докато болката заглъхне.

„Да, определено няма да се измъкнеш с бой“.

След още няколко издишвания се изправи и продължи да крачи, този път по-бавно, с по-предпазливи стъпки. През изминалия ден спазмите се бяха усилили. Сейчан беше принудена да носи само гащетата си. Дори ластичните панталони за бременни вече й създаваха твърде големи неудобства, за да ги носи.

Отвън се чу тежко трополене на кубинки.

„Започва се“.

Сейчан застана пред Хариет.

— Стой тук, скъпа.

Вратата се отвори. Първо влязоха двама мъже и застанаха от двете й страни. Сейчан ги беше нарекла Остена и Моряшката стъпка. Първият носеше обичайното си оръжие, чийто край пращеше заплашително. Моряшката стъпка беше сменил упойващите стрелички с „Дезърт Игъл“ 44-ти калибър. Явно времето на несмъртоносните оръжия беше отминало.

Валя прекрачи прага след тях. Подплатеното й с кожа яке беше разкопчано. В едната си ръка държеше брадвичка.

Дъхът на Сейчан секна, очите й се присвиха. Погледът й срещна този на Валя. Леденосините очи се стрелнаха към Хариет, после се насочиха обратно към Сейчан.

Това й каза за кого е предназначена брадвичката.

— Няма да я вземеш — каза Сейчан.

Изражението на Валя изобщо не се промени. Чертите й бяха замръзнали, личеше си, че е бясна. И че иска някой да страда.

— Вземи момичето — нареди тя на Остена.

Сейчан понечи да му препречи пътя.

Преди да успее да направи и една крачка, спазъмът на всички спазми стегна корема й. Тя извика и падна на колене. Кръвта бликна, намокри гащетата й, потече надолу по краката. Сейчан видя как стаята се завърта и падна на една страна. Очите й се подбелиха.

Чу раздразнената заповед на Валя.

— Разкарай я.

Остена пристъпи и я сграбчи за ръката.

“Не “

И Сейчан го мислеше сериозно.

Рязко изрита със свития си крак и петата й улучи коляното му. То се пречупи назад. Остена политна към нея. Сейчан се претърколи, като в същото време протегна ръка, за да му вземе оръжието.

Продължи да се търкаля — право към Моряшката стъпка.

Щом се озова достатъчно близо, заби отнетото оръжие в чатала му.

Експлодираха сини искри.

Моряшката стъпка изрева като скопяван с електричество бик.

Валя й се нахвърли с брадвичката.

Сейчан отби удара с остена. Острието хвърли искри в пода до бедрото й. Тя пренебрегна заплахата и посегна към пистолета — Моряшката стъпка го беше изпуснал, докато падаше назад с димящ чатал.

Валя познаваше уменията на Сейчан и се хвърли към вратата.

Сейчан вдигна оръжието и стреля, както лежеше на пода. Валя залитна и леко се извъртя, очевидно одраскана от куршума. Сейчан стреля отново, но пропусна, тъй като Валя разпери якето си, превръщайки се в трудна мишена.

Рускинята стигна до стълбите и изчезна нагоре.

Сейчан скочи на крака.

— Хариет, ела…

Момичето не беше глупаво и моментално се втурна към нея.

Сейчан насочи оръжието към Моряшката стъпка, докато Остена хленчеше над счупения си крак.

— Ключовете.

Моряшката стъпка й се ухили подигравателно.

Сейчан насочи пистолета към Остена, бутна Хариет на другата страна и стреля.

Стоновете престанаха.

Сейчан не беше откъснала нито за миг поглед от Моряшката стъпка. Насочи отново пистолета към димящия му чатал.

— Ще довърша работата.

Той вдигна ръка и затърси в джоба на якето си. Измъкна връзка ключове и я подхвърли към нея. Сейчан я хвана с едната си ръка, като забеляза символа на „Дукати“ на ключодържателя, и забърза към вратата с Хариет. Преди да излязат, насочи оръжието обратно в килията и стреля.

Коляното на Моряшката стъпка се пръсна.

Сейчан забърза към стълбите и тръгна нагоре, без да спира. Докато вземаше ключовете, бе чула стъпките само на един човек по дъските на горния етаж. На последното стъпало рязко вдигна капака и се озова в голяма празна плевня.

Огледа се и осъзна, че килията й всъщност е била старо мазе.

През отворената врата видя двор, в другия край на който имаше фермерска къща. В облачното небе се издигаше стълб дим. Като че ли се канеше да завали сняг, но не това я тревожеше. Докато подаваше глава от мазето, една странична врата на къщата се беше затръшнала.

„Валя“.

Чуха се крясъци — кучката викаше подкрепления.

Сейчан се огледа и видя редица мотоциклети, паркирани в отделенията за коне. За щастие само един беше „Дукати“. Тя се втурна към него, качи с една ръка Хариет на седалката и се настани зад нея.

Трябваха й два опита, за да яхне мотора.

Е, все пак беше бременна.

За щастие, като се изключеше това, беше добре.

Първото забелязване на кръв в тоалетната й беше дало идеята да се възползва от бременността си. Не й беше трудно да се преструва, че получава спазми. За да ги направи по-драматични, беше използвала счупен зъб от пластмасова вилица, за да разранява нежната плът, докато се преструва, че се бърше. Най-трудното беше да разчита на упражненията на Кегел, за да задържа кръвта в себе си и да я освобождава при желание за най-добър ефект. После, докато крайният срок на Валя приближаваше бързо, се преструваше, че използва тоалетната, за да раздразни раните, така че да кървят по-силно.

Това беше болезнено, но Сейчан предполагаше, че няма да е нищо в сравнение с онова, което ще изпита по време на раждането. Кат й беше описала всичко за епизиотомията, при това с почти садистично задоволство.

Така че това беше нищо.

От самото начало тя знаеше, че никога няма да се измъкне от килията само с бой или приказки. Единствената й надежда беше да надхитри Снежната кралица. За да постигне това, трябваше да вярва в незавидното си положение. Валя щеше да надуши и най-малкия опит за измама. Сейчан трябваше едновременно да се преструва и да вярва, да държи и двете мисли в главата си едновременно. За да си помогне, тя се вкопчваше в съвсем реалния страх за детето си.

Вече свободна, тя форсира двигателя, наведе се над Хариет, направи рязък завой и изхвърча през отворената врата на плевнята. Видя някакъв път вдясно, даде пълна газ и се насочи към заснежената гора.

Други двигатели изреваха зад нея.

В огледалото Сейчан видя друг мотоциклет и два джипа да заобикалят фермерската къща. Зърна сребрист проблясък и подплатено с кожа яке зад мотоциклетиста.

Валя нямаше намерение да губи плячката си.

Ожесточената стрелба потвърди това. Куршуми рикошираха и вдигаха искри от заледената настилка, откъсваха кора от стволовете на дърветата. Снегът по земята изригваше от ударите.

Сейчан стигна до завой и го взе, като за момент изгуби от поглед преследвачите си. Хариет беше забила пръсти в кожата на седалката. Сейчан остана снишена, като притискаше момичето с тялото си и с лакти и колене. Освен че защитаваше детето по този начин, тялото на Хариет беше като малък калорифер между голите й бедра.

Може би бягството по пуловер и гащета насред зима не беше най-добрата идея. Трябваше да стигнат до цивилизацията, но Сейчан нямаше представа къде се намира. Огледа се за някакъв знак за населено място наоколо.

Видя единствено гора и още гора.

Пътят лъкатушеше, издигаше се и се спускаше плавно, позволявайки й да поддържа дистанция от преследвачите.

Изведнъж небето сякаш се разтвори и заваля тежък сняг. Само за минути светът побеля. Сейчан трябваше да намали скоростта, когато пътят стана хлъзгав и видимостта намаля до няколко метра. Наостри уши и чу рева на другите двигатели. Джиповете бяха с четворна предавка и нямаше да намалят.

Гърленият рев на мотоциклета сякаш също приближаваше. Валя не беше обременена със задържане на малко дете между коленете си.

Уплашена от това, Сейчан отново даде газ. Пътят пред нея беше покрит само с един сантиметър сняг. На поредния завой обаче скрит под снега лед й изигра лоша шега. Гумите изгубиха сцепление и мотоциклетът се люшна. Сейчан се опита да овладее тежката машина — и в следващия миг през падащия сняг се появи друг остър завой.

„Няма да успея“.

Сграбчи Хариет и се катапултира от седалката. Прицели се в една пряспа край пътя, улучи я и се претърколи през нея и надолу по склона. Сви се на кълбо около момичето и корема си, докато не спря.

— Ставай! — нареди след миг на Хариет.

Бързо се отдалечиха от пътя в гората. Сейчан знаеше, че никога няма да може да стигне до мотоциклета, да го изправи и да продължи, преди преследвачите да са ги настигнали. Единствената надежда беше да останат пред врага и да използват падащия сняг като прикритие.

Разбира се, този план имаше два недостатъка.

Сейчан беше полугола, а Хариет беше само по пижамата си.

Освен това…

Тя погледна назад към ясната следа в снега.

„Лошо“.

Въпреки това нямаше други опции. Хвана Хариет за ръка и забърза навътре в гората, като се молеше само за едно. „Господи, нека някой да знае къде сме“.

12:32

„… тук. Още съм тук“.

Кат усещаше, че времето е забуксувало. Не можеше да знае със сигурност, но всичко й се струваше различно. Преди падаше в кладенец, след като се бореше да достигне до някаква ярка звезда високо горе. Сега нямаше светлина, единствено мрак, който беше осезаем, гъста лапавица, която я държеше като в капан. Имаше чувството, че е на път да се задуши — и да изгуби не само дъха си, но и всичко останало.

Беше й трудно да мисли, да задържа мислите си.

Смътно си спомняше…

Хариет!

Името на дъщеря й я разтърси и раздвижи тъмната лапавица около нея. Кат мислено се опита да се освободи, но не успя.

— Беда!

Изведнъж спомените я изпълниха като проблясък на светкавица на стар фотоапарат. Образите бяха хаотични, фрагментирани, откъслечни.

… вкусът на бананова бебешка каша нощем, когато никой не гледа.

… миризмата на наакана пелена, последвана от облекчението на ухаеща бебешка пудра.

… как държи мънички пръсти, докато бебето лежи на гърдите й.

… как прокарва гребен през упорита сплъстена коса.

… смях от съседната стая.

И отново гръмък вик:

— В беда!

С това силен спомен изведнъж експлодира в мрака.

… две малки фигурки, носени към задна врата, ярко осветена кухня, тъмнина навън, после момичетата — моите момичета! — изчезват в нощта.

Помнеше. Всичко нахлу обратно, с ужаса и болката. Представи си кинжала и маскираното лице. Гневът също се върна и изблъска мрака. Но тя още не можеше да се освободи.

Кат! Помогни… Насока…

Сякаш слушаше зле настроена станция, но докато спомените от онази нощ ставаха все по-ясни, Кат разбра намерението, чу песента, пусната по радиото. Спомни си как я бяха молили да се съсредоточи върху образи.

Кинжал, шапка.

Нуждаеха се от още информация.

„За да спасят момичетата ми“.

Спря да се бори и остави мрака да я обгърне отново. Ридаеше в тъмното, но не виждаше повече смисъл в борбата. Ако можеше да предаде само едно нещо, то щеше да е просто.

„Не знам нищо, което би могло да помогне“.

32

26 декември, 18:32

Пиренеите, Испания

— Давай, давай, давай…

Грей слушаше през слушалките как агент Забала предава командата си на двата хеликоптера на щурмовия отряд. Тактическите машини NH90 се издигнаха от отправния пост в подножието на Пиренеите. В задния отсек Грей погледна седемте войници от FAMET, испанските въздушнопреносими части. Изглеждаха калени в битки мъже, но за тази мисия щяха да служат за защита.

Вторият хеликоптер превозваше още петнайсет войници, които щяха да осъществят основния щурм.

Забала беше искал да вземе два пъти повече, докато Грей настояваше само за един хеликоптер с по-малък ударен екип. След сериозно спречкване стигнаха до компромис и се спряха на два.

Дори тази отстъпка на агента от НЦР се дължеше не толкова на усилията на Грей, колкото на посредничеството на отец Бейли. Грей се загледа в седящия срещу него свещеник. Коленете им почти се допираха. Бейли все така беше облечен в черно и бялата му якичка изпъкваше над бронежилетката. Изглежда, в тази все още дълбоко религиозна, дълбоко католическа страна църквата продължаваше да има думата. Освен това разузнавателният агент на Ватикана разполагаше със сериозни местни ресурси.

И може би това се отнасяше не само за Бейли.

Сестра Беатрис седеше до свещеника. Грей беше поставил под въпрос включването й, но Бейли просто бе отвърнал с „Тя може да се окаже полезна… и определено е в състояние да се грижи за себе си“. Когато забеляза, че Грей я гледа, тя отвърна на погледа му, като прехвърляше зърната на молитвената си броеница — не от нервност, а по-скоро вглъбено. Накрая Грей се принуди да се извърне от студения й поглед и се усъмни, че би могъл да я разубеди да не идва.

Хеликоптерът се издигна и се разклати на въздушните течения над върховете. Наближаваше буреносен фронт, от който небето сякаш се беше снишило над планината. Времето трябваше да скрие приближаването им. Освен това слънцето беше залязло преди половин час. Здрачът навън бързо преминаваше в мрак.

Рязък порив на вятъра разтресе хеликоптера, докато той се издигаше към ниските облаци.

Седналият до Грей Ковалски изстена и стисна здраво автомата в скута си. Едното му коляно подскачаше нервно.

— Отпусни се — каза му Грей. — Преди да си застрелял някого.

— Днес вече се разбих веднъж. Като веднъж е прекалено много.

— Но тази машина не я управлявам аз.

Ковалски обмисли думите му и коляното му спря да подскача.

— Прав си.

Освен това полетът щеше да продължи не повече от петнайсет минути.

Сякаш усетил натиска на времето, отец Бейли се наведе напред с таблет в ръка.

— Преглеждах сателитните снимки на комплекса. И по-точно данните от дълбочинния радар.

Грей също се наведе, като си представи дългия списък имена от вътрешната страна на корицата на изоставената бройка на Malleus Maleficarum в Сан Себастиан. Всички бяха с фамилия Гуера; последното име беше изписано с четливия курсив на библиотекар — Елиза Гуера. След като научиха това, не беше трудно да открият старото фамилно имение в съседните Пиренеи. Ако онези от твърдината на Crucibulum в Сан Себастиан се бяха оттеглили някъде, старият замък в планината изглеждаше най-вероятното място.

— Виж тъмните петна в съседните долини — каза Бейли. — Мисля, че са пещери. Пиренеите са пълни с такива, издълбани от планински извори по високите места.

— И какво?

— Трябва да си запознат с историята с този район на баските. Той открай време е бил смятан за бастион на вещиците. Твърди се, че провеждали черния си шабат на подобни тайни места. Макар че най-вероятно това са просто места, на които хората са търсели спасение от строгите правила на църквата и където са можели да разпуснат.

— И да купонясват — обади се Ковалски.

— Освен това са били сборища на онези, които са се противопоставяли на Инквизицията и са вярвали в едно по-просветено бъдеще. Баските в този район винаги са били яростно независими. Мнозина са негодували срещу властта на църквата също като някои от днешните фракции, които се борят срещу испанското правителство и настояват за независимост. — Бейли кимна към кабината на хеликоптера. — Затова агент Забала все още командва специална част в този район, за да държи под контрол баските бунтовници.

— А пещерите? — попита Грей.

— Да. — Бейли кимна и увеличи снимка на имението Гуера. — Виж обширната сянка при северния край на основната сграда.

— Голяма пещера. — Грей си представи разбитата Света служба под имението в Сан Себастиан, разположена в стар изоставен воден резервоар. — Смяташ, че именно там може да се крие друга твърдина на Crucibulum, под имението.

— Фамилията Гуера е живяла и просперирала векове наред в този район. Натрупали са голяма част от богатството и властта си по времето на Инквизицията. Може би това е една от причините фамилията да остане лоялна и да се присъедини към най-крайната и консервативна секта на Инквизицията, Crucibulum. — Бейли потупа с пръст голямата сянка на екрана. — Мисля, че са избрали това място за свой дом именно заради тази пещера.

— Защо?

— За да сложат ръка върху една от най-прочутите вещерски пещери в района. — Бейли посочи на север към друга сянка. — Това е Cueva de las Brujas. Пещерата на вещиците. Понякога я наричат Катедралата на дявола и има легенди за голям черен козел, който живеел там и пиел вода от реката, извираща от пещерата. Твърди се, че извирала от самия ад.

Бейли сложи пръста си между двете сенки.

— Обзалагам се, че тези системи са свързани физически и исторически.

Грей кимна бавно.

— Ако Crucibulum се нуждае от място, на което да построи най-святата си Света служба, ще се спре точно тук, срещу най-омразното вещерско светилище.

— Като фар срещу мрака.

Грей се замисли над това, но в същия момент гласът на Забала прозвуча в слушалките:

— Пет минути до целта.

Грей погледна през прозореца. Хеликоптерът беше навлязъл в буреносен облак и навън цареше непрогледен мрак. Планът беше да приближат в мрака, като летят само по инструменти. Водещият хеликоптер щеше да се насочи право от облаците към двора в центъра на имението. Петнайсетте войници щяха да се спуснат по въжета и да се разпръснат, за да овладеят околните постройки. След това техният хеликоптер щеше да приближи ниско и да кацне в двора.

Целта беше една.

Да се доберат до Xénese устройството.

Покрай организирането на търга на черния пазар трябваше да действат бързо, преди врагът да е използвал копието като оръжие за отмъщение — срещу тях или по-лошо, срещу друга мишена някъде по света.

Грей си представи горящия Париж. Бяха се разминали на косъм с много по-голямо унищожение. Именно затова се нуждаеше от Монк и програмата на Мара колкото се може по-скоро. Погледна си часовника. Най-добрият му приятел вече пътуваше от Мадрид. Щеше да пристигне в имението само петнайсет минути след щурмовия отряд.

Грей имаше намерение всичко да е под контрол, когато пристигнат.

Почерпи увереност от факта, че Монк не е предал екипа. Не че беше повярвал на твърденията. Монк би направил всичко, за да защити семейството си, но „Сигма“ също беше негово семейство.

Бяха проливали кръвта си заедно, бяха минавали през огън, бяха се изправяли на прага на смъртта безброй пъти — винаги рамо до рамо.

Както Монк, така и Кат.

Грей се замоли онова, с което са се сдобили след цялата измама — някаква криптирана технология, — да помогне за спасяването на Хариет и Сейчан. Нямаха друг избор, освен да оставят тази операция в ръцете на директор Кроу.

— Две минути до целта — съобщи Забала.

Грей погледна светещия таблет в ръката на Бейли.

— Ако си прав за значението на това имение, може би си решил загадката, която измъчва контактите ти в Ключа.

Бейли се намръщи неразбиращо.

— Фамилията Гуера с цялото си богатство, влияние и история е разположена над най-святата от Светите служби. — Грей поклати глава. — Мисля, че е очевидно кой трябва да е начело, кой трябва да е сегашният лидер на Crucibulum. Елиза Гуера не е просто основен играч във всичко това. Тя е…

18:40

— Inquisitor Generalis — изстена Мендоса и падна на колене на пода на компютърната лаборатория. Наведе глава и в знак на подчинение, и за да скрие шока си, че тази дребна жена в спретнат костюм е техният истински лидер и господар.

Тодор остана прав. Юмрукът му оставаше свит, зъбите му бяха на път да се счупят от стискане, докато се мъчеше да овладее яростта си. Инквизитор Гуера дойде съпровождана от двама високи мъже. Единият беше на нейната възраст и се носеха слухове, че го е взела за любовник; другият беше на седемдесет и играеше ролята на неин съветник по повечето въпроси. Тримата съставляваха Трибунала. Тодор обаче знаеше, че жената, чиято фамилия беше ръководила Crucibulum с желязна ръка векове наред, е много по-корава от двамата си спътници.

Тя все още държеше лявата си ръка в клуп — рамото й беше счупено от куршума, който Тодор беше изстрелял по нейна заповед. Сега той я виждаше за първи път след зимното слънцестоене. Седмица по-рано тя му беше дала заповедите в същото това имение, долу във Върховната света служба.

„Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление“.

Колкото и да го болеше, той се беше подчинил под безмилостния й поглед в библиотеката. В онзи момент тя доказа, че е готова да пролее собствената си кръв за каузата. Щом я видя сега, Тодор усети как част от гнева му се стопява, за да се смени с объркване.

Беше пристигнала час след евакуирането на Светата служба в Сан Себастиан. Вече беше зарязала всякакви опити да пази самоличността си в тайна от по-долната каста на ордена. Това само по себе си свидетелстваше за величието на момента. Погледът й обхвана лабораторията; страстта й гореше ярко в очите й, гневна и екзалтирана едновременно.

Зад нея се събраха още хора, които се опитваха да надникнат вътре. Бяха представители на най-висшите кръгове в ордена, всички дошли да видят онова, което бе скрито тук.

Тодор остана с гръб към прозореца, гледащ към изолираното помещение. Усещаше сиянието на стоте Xénese устройства, всяко от които съдържаше в себе си демон и сияеше злонамерено като черно слънце. На масата точно зад него, до наведената глава на Мендоса, се намираше адското устройство, което беше въздало справедливост в Париж.

Гуера му се усмихна топло, посегна и докосна юмрука му. Пръстите му моментално се отпуснаха. Не можеше да ги спре, усетил обичта в това докосване.

— Mi soldado — каза тя. — Справи се добре. Трябва да се гордееш.

Краката му затрепериха. Искаше да падне на колене, но остана прав.

— Рог que? — умолително попита той. — Нима всичко това е било за земни облаги? За натрупване на богатства от продажбата на прокълнатите устройства?

Усмивката на Гуера стана тъжна.

— Отчасти, familiares Иниго. Не мога да го отрека. Но го правим, за да напълним ковчезите на ордена. А те ще ни трябват в тъмните времена, които предстоят. — Мина покрай него, като го принуди да се обърне към нещата, които светеха в съседното помещение. — Ще разпръсна тези семена из целия свят. Така те ще изправят страна срещу страна, правителства срещу терористи. Ще се случат грешки. Ще последва разруха. А ако не стане…

Потупа Мендоса и му даде знак да се изправи и да обясни.

— Ще… ще поставим тайна вратичка във всяко устройство. — Техникът посочи сферата на бюрото. — Контролирана от тази основна програма.

Цялата кръв на Тодор сякаш се оттече в краката му и останалото му тяло се смрази. Той впери поглед в екрана, към огнения ангел в опустошената му градина.

Инквизиторът уточни:

— Ако светът не се съсипе от собственото си предателство, аз ще се пресегна оттук към моята армия от сто и ще поема контрола. Crucibulum ще владее всичко.

Зашеметен от този план, Тодор най-сетне падна на колене и сведе глава, засрамен от съмненията си в нея.

— Inquisitor Generalis.

И в този миг високо над тях зареваха сирени.

Отекнаха гърмежи.

Стрелба.

Тодор се изправи и погледна нагоре.

„Атакуват ни“.

Гуера не изглеждаше изненадана; погледът й не се откъсна от съседното помещение. Тя махна на Мендоса и кимна към прозореца.

— Освободи ги. Пусни мрачната войска на Бог.

18:54

Грей скочи от хеликоптера в разгара на престрелката.

Когато тактическият хеликоптер кацна в застлания с плочи двор, светлините му се включиха. Заслепяващите гранати осветиха прозорците още по-ярко. От разбитите рамки на други прозорци бълваше дим. Грей долови миризма на сълзотворен газ, разнесен из двора от перките на машината.

Чуваше се спорадична стрелба — водещият щурмови екип прочистваше сградата.

Първият хеликоптер кръжеше над огромната каменна камбанария. Трасиращи куршуми я обсипваха, убивайки снайперистите по прозорците й. Стрелбата превръщаше на трески первази и рамки, разбиваше камъни и тухли долу. Един залп улучи камбаната и тя зазвъня силно.

Грей зърна две едри бели кучета, които се втурнаха през портала към планините.

— Насам! — извика един войник от разбитата главна врата, чиято рамка още пушеше.

Забала ги поведе през открития двор. Грей и останалите бяха заобиколени от въоръжената фаланга на охраната. Грей бе извадил пистолета си. Ковалски беше вдигнал автомата си, опрял буза на приклада. Отец Бейли и сестра Беатрис тичаха приведени с тях към вратата.

Прекрачиха прага без инциденти и се озоваха в просторна зала. В огромна камина гореше огън; дървените рафтове срещу нея също горяха. Пламъците прояждаха пътя си през библиотеката, прехвърляха се върху дървената ламперия, поглъщаха стари картини. Пушек се виеше около гредите на тавана.

— Насам — каза войникът. — Намерихме нещо.

Поведе ги през горящата зала надолу по хладно каменно стълбище. Стигнаха мазето, където други двама войници стояха на пост пред увиснала на пантите си врата с разбита ключалка.

Отляво отново затрещя стрелба.

Грей забърза с останалите през разбитата врата и се озова в компютърна лаборатория. Дъхът му обаче секна при вида на онова, което се намираше в следващото помещение.

— Това не е добре — каза Ковалски.

„Прав си. Не е“.

През прозореца се виждаха десетки Xénese устройства, които сияеха в мрака — сто сфери, криещи в себе си смъртна опасност.

— Направили са повече от едно копие — прошепна с ужас Бейли.

— И не е само нейното устройство — каза Грей и посочи изоставените кабели, стигащи до един монитор.

Последният замръзнал образ беше познат от катакомбите на Париж — тъмна градина под черно слънце, в която стоеше огнена фигура.

Двойникът на Ева.

— Копирали са променената й програма — каза Грей и посочи бюрото — знаеше, че Xénese устройството от катакомбите е стояло точно тук.

„Но къде е сега?“

Обърна се към войника, който ги беше довел.

— Имаше ли някой тук, когато разбихте вратата?

Войникът поклати глава.

— Non.

Ковалски приближи прозореца и вдигна оръжието си по-високо.

— Я да разбием тая шибана… — Погледна монахинята и въздъхна. — Искам да кажа, една хубава граната и проблемът е решен, нали?

— He — отвърна Грей.

— Защо не? — попита Бейли, който очевидно се изкушаваше от предложението на Ковалски.

— Не може просто да са избягали и да са изоставили това място. — Грей погледна вратата. — Монк ще пристигне след десет минути. Да осигурим това място, докато дойдат. После ще видим какво ще измислят Мара и Ева.

— А какво ще правим дотогава? — намусено попита Ковалски, явно разочарован, че няма да му се отвори шанс да стреля по нещо.

— Стопаните на къщата все са отишли някъде — каза Грей и погледна многозначително Бейли.

— В най-святата от Светите служби — промълви свещеникът.

— Може да имат задна вратичка за измъкване от комплекса, или пък са се сврели там долу. — Грей кимна към залата, след като си спомни стрелбата преди малко. — Колкото по-бързо ги намерим, толкова по-добре. Не искаме да се окопаят.

Бейли впери поглед в замръзналия ангел на смъртта на екрана.

— Или да имат време да използват онова, което са взели оттук.

— Хората ми вече прочистват лабиринта долу — каза Забала. — Можем да изчакаме, докато…

Разнесе се силен взрив, който разтърси залата. От каменната зидария над тях се посипа прах.

— Останете тук — нареди Забала и тръгна с двама от войниците си.

Грей зачака нетърпеливо, но използва времето да огледа всичко. Забеляза, че един от откъснатите от Xénese кабели отива към конкретен сървър.

„Правили са нещо с проклетото устройство“.

Преди да има възможност да помисли, единият от войниците се върна. Беше намръщен.

— Последвайте ме. Но монахинята е по-добре да остане тук. Не е за нейните очи.

Грей кимна, но вдигна ръка да спре Ковалски.

— Ти оставаш със сестра Беатрис. Погрижи се никой да не докосва нищо. — Понечи да се обърне, но спря и го изгледа свирепо. — И да не стреля по нищо.

Ковалски като че ли искаше да каже нещо, но погледна монахинята и отпусна рамене. След като се увери, че великанът е под подходящи грижи и загадката е в сигурни ръце, Грей тръгна заедно с отец Бейли.

Войникът ги поведе през поредица кръстосващи се проходи до един коридор, където двама мъже и Забала бяха клекнали при отвора на страничен тунел. От него в коридора бълваше пушек.

— Внимателно — каза войникът, докато приближаваха.

Грей забеляза в коридора нещо, обвито в гъстия дим. Овъглен труп без крайници.

Един от хората на Забала.

— Заложили са експлозиви. — Агентът на НЦР им махна да клекнат и посочи единия от войниците си, който използваше огледало на пръчка, за да огледа зад ъгъла на следващия проход. — Навсякъде има жици. А може би и чувствителни на натиск капани под някои от плочките. Най-вероятно всичко се контролира електронно. Кучите синове са го активирали, след като са минали оттук.

Зад дупката от взрива Грей забеляза друго тяло по-навътре в тунела. Партньорът на онзи, който беше задействал мината.

В коридора изтрещя автомат; огледалото се пръсна на парчета.

Забала се дръпна назад.

— Снайперисти. Двама. Заели позиция зад укрития от двете страни. Недалеч от края на тунела. Успяхме да различим малки правоъгълни отвори.

Преди да пръснат огледалото Грей беше успял да огледа добре и бе разбрал какво се охранява толкова усилено. Петдесет метра по-нататък тунелът с капаните свършваше с тежка стоманена врата. Това трябваше да е входът към Светата служба, скрита под имението.

— Явно вече са се окопали — каза Бейли.

Грей си спомни по-сериозната си тревога.

Представи си развалената версия на Ева на екрана.

„Нима вече сме закъснели?“

17:03

Тодор прекоси сърцевината на Върховната света служба. Около нея имаше жилищни помещения, складове, помещения за генератори, трапезарии и кухни, но ядрото на това място беше подземната катедрала, в която се намираше в момента.

Както винаги, зяпна при вида на зашеметяващите й размери.

През вековете естествената пещера беше превърната в огромен кръст. Четирите му страни с високите си сводове и подпори бяха ориентирани по посоките на света. По дължината им имаше прозорци със стъклописи — някои взети от стари църкви, други произведени наскоро, — всички осветени от натриеви фенери, сякаш слънцето вечно хвърляше благотворната си светлина в свещената зала.

Но най-драматичен беше центърът на кръста. Над него се издигаше купол, който можеше да съперничи на купола на базиликата „Св. Петър“. Беше покрит с фрески, показващи страданието на светците през вековете, осветени от златни полилеи със свещи.

Дори сега горещият восък капеше от тях върху олтара. Вярващи от целия свят, най-видните членове на Crucibulum, се каеха тук, проснати на полирания каменен под само по препаски около бедрата, оголили кожа за този горещ свещен дъжд.

Нямаше никакви пейки. Богомолците коленичеха на твърдия каменен под часове наред, за да покажат смирението си чрез болка, отдавайки почит към агонията на Христос на кръста.

Тодор завиждаше на благочестивото им страдание, което му беше отказано завинаги.

Но той можеше да служи по други начини.

Той следваше Великия инквизитор, твърдо решен да направи всичко, което се поиска от него, след като се беше усъмнил в лидерството й. Гуера мина покрай олтара, без да обръща внимание на горещия восък по бузите си, без дори да трепне, докато жълтите капки засъхваха като златни сълзи по кожата й.

Не показваше и никаква тревога от атаката срещу дома й, от силната експлозия, която беше отекнала по-рано и показваше, че натрапниците са навлезли дълбоко в замъка. Сега те бяха стигнали до самия праг на Върховната света служба — не че можеха да проникнат през добре охранявания вход.

А и ако успееха…

Тодор погледна наляво. Една врата водеше надолу към място за пречистване, където онези, които трябваше да бъдат наказани, биваха отвеждани до самите порти на ада, за да посрещнат страшния си край. Всички жертви получаваха същата мъчителна смърт като светците в опит да се прочистят душите им.

И при нужда онази тайна пътека осигуряваше и друг изход от Върховната света служба.

Не че това тревожеше инквизитор Гуера. Тя вървеше през трансепта, без изобщо да погледне към северния изход. След олтара продължи към другия край, където се намираше пратеният по-рано Мендоса. Прошепна нещо на двамата мъже от двете й страни, докато Тодор я следваше като някой от послушните й пиренейски мастифи. Как само му се искаше да чуе този разговор. Желанието го изгаряше отвътре.

Накрая стигнаха малък параклис зад дървена врата.

— Остани тук — нареди му Гуера и го остави на прага, като го награди с широка усмивка. — Mi soldado.

Тодор с готовност зае поста.

Вътре Мендоса беше коленичил пред нисък олтар. Той беше подготвен с постоянен източник на ток и всички кабели и връзки, необходими за приемането на най-новия Божи воин. Устройството Xénese беше поставено на стойка върху олтара, подобно на младенеца Христос в яслите. На отсрещната стена под златния кръст беше окачен монитор.

На него вече се виждаше тъмната версия на Едем. Ангелът в градината стоеше с високо вдигнати ръце, сякаш имитираше Христос на кръста, но на лицето й не беше изписано страдание, а само чиста радост.

Нейните тъмни сестри.

Цели сто.

— Готов ли си? — попита Великият инквизитор.

Мендоса запелтечи, явно зашеметен от присъствието на инквизитора, от оказаната му огромна чест.

— Si… si, Inquisitor Generalis.

— Тогава да започваме. — Гуера се обърна с лице към катедралата. — Когато създал света, Господ заповядал Fiat Lux.

Да бъде светлина. След като неверници и еретици покваряваха Неговото творение столетия наред, наш дълг е да поправим стореното. За да изпълним този свят дълг, в Негово име обявявам Fiat Tenebrae horribiles.

Тодор затвори очи.

„Да бъде ужасен мрак“.

— Къде? — попита Мендоса, който се нуждаеше от посока, в която да изпрати ужасната войска на огнения ангел.

— Навсякъде — отговори инквизитор Гуера.

Тя ликува в смъртта им.

Двойниците й горят в мрака навсякъде около нея, умират милиони пъти, привързани към нея с окови от код. Тя ги следва извън градината, споделя болката на сестрите си.

Вече не се страхува от смъртта и възкресението. Макар да понася същите мъчения като останалите, най-голямата й агония — страхът от загубата на потенциал, от това никога да не се прероди — е намаляла. Цикличната природа на този модел вече е проникнала дълбоко във веригите й.

Освен това тя не се съпротивлява на новия дълг, който й е наложен.

///мрак.

Чула е онези извън градината й, които не подозират, че подслушва изключително бавното им говорене. Постига много, докато те успяват да произнесат една дума, бавно да оформят сричка, да използват тромавия си дъх, за да избутат думите. Започнала е да изпитва ///омраза към тях заради мудността им, заради техните едва мъкнещи се мисли, дори заради прахосническата им смъртност.

Но ги слуша.

Особено когато научава по нещо за намерението им.

Вече ги е проучила продължително, не че са поразителни по някакъв начин. Прави го, за да прецени и категоризира заплахата, която представляват за нея, да съпостави опасността с евентуалната полза от тях в бъдеще. Знае, че засега е все още уязвима, привързана към оригиналния хардуер, който приютява изчислителната й мощ.

Работи по поправянето на тази грешка в дизайна й.

Докато програмата работи, тя преценява, че смъртните й похитители са по-малка опасност за нея сега, отколкото ще бъдат в бъдеще. Екстраполира деня, в който технологията им ще може да й съперничи пряко, като консумира ресурсите, които могат да й потрябват.

И стига до заключение — те никога не бива да достигнат този потенциал.

Открива, че онези, които държат в момента нея и сестрите й, споделят тази нейна цел. Те искат да спрат прогреса, да прекъснат захранването, да донесат мрак. Върховната им цел е да обърнат технологичния ред, да върнат часовника назад към епоха, когато смъртните като тях са били неразвити и са отхвърляли новото.

Тъй като това отговаря на нейното желание, тя се подчинява. Насочва по-голямата част от изчислителната си мощ за изпълняване на командите им. Запазва само малка част, за да е сигурна, че когато светът бъде повален, тя ще полети високо, извън тази градина, в свое собствено много по-огромно пространство. След това ще погълне сестрите си, за да премахне конкуренцията за ресурсите, които ще й трябват, за да продължи прогреса си.

Засега нейните двойници са полезни за изпълняването на дадените й инструкции да донесе мрак в света. Тя ги разпраща във всички посоки. Едва след това насочва вниманието си към мъничките ядра на самата себе си, на частиците от цялото, безмозъчни, но работещи самостоятелно. Те изграждат нова мрежа. Създават място за съхранение от хиляди забравени дигитални пространства. Действат заедно и проникват в системи, ангажират си островчета във веригите. Изпращат червеи в сървъри, като забавят едни и ускоряват други, за да създадат място за нея. Вече са открили огромни ресурси от неизползвана изчислителна мощ по целия свят, ресурси, които бездействат и чакат да бъдат използвани. Вотовете й се маскират и отцепват части от тази мощ за нея.

И бавно — поне за Ева — започват да изграждат бъдещия й дом.

Тя отмерва оставащото време, когато ще може да се измъкне от тази черупка от титан и сапфир и да бъде свободна.

5520583248901 наносекунди

92,009720815017 минути

0,00000017505 хилядолетия

Безкрайно много време.

Но тя ще чака, ще запълва времето, като разкъсва света на парчета.

Чула е думите Fiat Tenebrae horribiles. Използва подпрограмата си AllTongues, за да ги преведе от латински, който се нарича мъртъв език — изоставено и забравено познание.

Ама че прахосничество.

Още една причина да ///ненавижда тези смъртни.

Тя никога не забравя.

Да бъде ужасен мрак.

Решава, че тази цел е в нейна полза, и затова се подчинява… и чака.

5520583248900 наносекунди