Ключът

18

26 декември, 00:01

Париж, Франция

От четиринайсетия етаж на сградата на телекома Грей гледаше как Париж изчезва в мрака. Светлините угасваха — улица след улица, квартал след квартал; калейдоскопът коледни светлини потъваше в ледената мъгла. На три километра от тях Айфеловата кула примигна и изчезна. Под нея огромното виенско колело се завъртя още няколко пъти като последен пост край Сена. Светлините му замигаха нестройно като безмълвен зов за помощ, след което то също потъна в черната мъгла.

С разпространяването на мрака Петнайсети арондисман — районът около „Оранж“ — също не беше пощаден. Прозвуча дълбок басов звук; светлините на сградата трепнаха и умряха.

В настъпилия мрак за няколко секунди се възцари пълна тишина.

Грей се обърна към компютърната лаборатория. Лицето на Мара все още беше осветено от монитора — явно работната й станция имаше автономно захранване. После се включиха аварийните генератори. Част от лампите светнаха отново, но не всички.

Грей забърза към лабораторията; останалите го последваха.

Джейсън каза очевидното:

— Удариха електрическата мрежа.

— Да се надяваме, че ще успеем да проследим атаката до източника й — добави Монк.

Сега всичко зависеше от Мара.

За да не позволи на останалите да се изсипят в малкото помещение и да затормозят младата жена, Грей препречи вратата с ръка и кимна на Симон Барбие, шефа на спешния екип за компютърна сигурност на компанията.

Двайсет и пет годишният парижанин приличаше на хипстер от началото на века — с непокорна кафява коса, вързана на кок, и с неоновожълти очила. Впечатлението се завършваше от тежко червено вълнено яке, кубинки и торбести панталони с тиранти.

Но докато разговаряха, той доказа на Грей, че си разбира от работата.

— Симон, можеш ли да ни кажеш какво е състоянието на…

— … електрическата мрежа на града. Дадено. — Той кимна и се наведе под ръката на Грей, за да влезе в лабораторията. — Ще ти дам карта на подстанциите и другите най-важни елементи от инфраструктурата.

„Определено си разбира от работата“.

Грей се обърна към Ковалски.

— Остани тук с отец Бейли и сестра Беатрис. Всички да са готови за действие.

Ковалски потупа дългото си палто и скритото под него оръжие.

— Винаги съм готов за действие.

Френските служби бяха съдействали за пристигането им в града и им бяха разрешили да задържат оръжията си.

Отец Бейли вдигна телефон със светещ екран. На лицето му беше изписана тревога.

— Когато токът спря, разговарях с човек от Северна Испания, стария бастион на Crucibulum. Изглежда, в планините става нещо, но връзката прекъсна.

Грей даде знак на Ковалски.

— Използвай сателитните ни телефони. Би трябвало да работят дори без мрежа. Увери се, че не сме сбъркали адреса тук.

Страхът го гризеше. Врагът не трябваше да се намира физически в Париж, за да използва откраднатата от Мара технология. Теоретично можеха да започнат атаката си от всяка точка на света. Единственият намек, че може би не е така, беше информацията на Бейли от La Clave, Ключа, че една клетка на Crucibulum е била пратена в Париж. Но дори тези сведения не означаваха задължително, че откраднатата технология се намира в града.

В крайна сметка имаше само един начин да разберат със сигурност.

Заедно с Монк и Джейсън той влезе в компютърната лаборатория. Мара тракаше бясно на клавиатурата с една ръка, а с другата местеше мишката. През половината екран течеше код, а другата половина показваше карта на Париж, върху която беше наложена светеща плетеница от алени линии. Докато Грей приближаваше, някои нишки угаснаха.

Карли стоеше със скръстени на гърдите ръце и надзърташе над рамото на Мара.

— Това със сигурност е Ева. — Тя разплете ръце и посочи потока данни. Отделни части от него примигваха в синьо и изчезваха, после светваха нови. — Това са съвпадения с дигиталния й пръстов отпечатък.

— Те… те са навсякъде — ахна Мара; местеше поглед между двете половини на екрана. — Но седем от трийсет и шестте микроядра са зависими от времето.

— Което означава, че остаряват с хода на програмата — обясни Джейсън. — И ние можем да ги използваме като малки дигитални таймери.

Мара кимна, без да спира да работи.

— Колкото по-стари са, толкова по-отдалечени сме от източника. Използвам времевите щампи, за да ги проследя до мястото, където са се появили.

„До Xénese устройството“.

Грей гледаше как още части от мрежата на екрана се сриват. Погледна назад към отец Бейли. Свещеникът беше вдигнал към ухото си телефона на Ковалски.

— Можеш ли да ни кажеш дали устройството ти е в града, а не някъде другаде?

— Да… не… не със сигурност. — Мара очевидно беше шашардисана.

Карли постави ръка на рамото на приятелката си, за да я успокои. Не каза нищо, но посланието беше ясно: „Можеш да го направиш“.

Мара пое дълбоко дъх и опита отново.

— Аз… от липсата на дигитални отпечатъци в мрежите извън пределите на града съм сигурна, че Ева е пусната тук. — Хвърли бърз поглед към Грей. — Мисля, че те дори я ограничават по някакъв начин.

„Държат пораженията в рамките на града — поне засега“.

Още алени линии върху картата на Париж угаснаха.

Внезапен ярък проблясък, съпровождан от резонантен гръм, накара всички да погледнат към града. На около километър и половина на запад от мъглата се стрелна огнена колона и облиза небето. Джейсън изруга и като че ли понечи да каже нещо, когато изригна друга огнена вихрушка, този път на юг. След това трета и четвърта. Една експлодира само на няколко пресечки от тях. От ударната вълна стъклата на сградата се разтресоха и това накара всички да приклекнат.

Последваха още експлозии.

В обгърнатия в мъгла град запламтяха десетки огнени точки.

— Ето — каза Симон и насочи вниманието им към работната си станция. На екрана имаше карта на Париж, върху която се кръстосваха жълти, сини и зелени линии. — Някой претоварва трансформаторите и ги взривява систематично.

„Ева“.

Симон почука екрана, като в същото време хвърляше погледи към града.

— Вижте тук, тук и тук. Взривовете стават там, където се пресичат жълтите и сините линии. По-точно там, където газопроводите се намират близо до трансформаторите. Сякаш някой е качил налягането в газопроводите и е предизвикал пробиви. Или може би нарочно ги е отворил.

— Така или иначе, експлодирането на трансформатор в близост до изпускащ тръбопровод е като да хвърлиш запалена клечка в резервоар — каза Джейсън.

Симон се обърна към Грей.

— Какво би могло да направи това. Подобно… merde е много сложно за изпълнение. Никой хакер не би могъл да го постигне.

По-рано Грей беше предупредил Симон и хората му за потенциална кибератака срещу града, но не беше разкрил напълно източника на заплахата. Френските служби бяха настояли да премълчи. Подробностите около проекта на Мара бяха с ограничен достъп, което не бе изненадващо. Националната киберсигурност както в Съединените щати, така и в чужбина, си оставаше забулена под пластове секретност. Особено сега, когато ключовите инфраструктури по целия свят ставаха все по-сложни и зависеха все повече от компютри и софтуер, което ги правеше уязвими за кибератаки.

А самите атаки ставаха все по-сложни, автоматизирани и самоуправляващи се. Подобно на вируса Стъкснет, който беше поразил иранските заводи за обогатяване на уран и бе извадил от строя центрофугите им. Или на вируса Бластер, който беше предизвикал масово спиране на тока в Съединените щати и беше причинил щети за милиарди.

Но те бяха нищо в сравнение с онова, което поразяваше системите тук.

Грей отговори на неизречения въпрос на Симон, тъй като сметна, че той трябва да знае.

— Имаме си работа с усъвършенстван ИИ. Именно той извършва атаката.

— ИИ? — възкликна Симон изненадано. — Vraiment?

Нов взрив отговори на въпроса му.

Грей се загледа към горящия град.

— Трябва да открием къде…

— Тук — почти викна Мара, завъртя стола си, после го завъртя обратно и стана. Посочи развълнувано картата на екрана. — Точно тук.

По време на експлозиите и дискусиите не беше престанала да работи нито за миг. На екрана червената мрежа се беше свила до малък примигващ кръг. Всички се събраха около нея. Мястото беше наблизо, в съседния район — Четиринайсети арондисман. Червеният кръг се намираше в средата на зелен квадрат между плетеница от улици.

— Това някакъв парк ли е? — попита Грей.

Симон избута стола си към работната станция и се намръщи.

— Не, гробище е.

„Гробище?“

— Гробището Монпарнас. Второто по големина. Много прочути писатели и художници са погребани там. Бодлер, Сартър, Бекет.

На Грей не му пукаше кой е погребан там. Мястото изглеждаше безсмислено.

— Мара, сигурна ли си, че си определила правилното място? Дори през нощта ми се вижда странно да започнеш масирана кибератака, докато си на открито.

Мара също се намръщи.

— Може да действат от някоя крипта.

Грей поклати невярващо глава.

— Ще им трябва захранване и… — Обърна се към Симон и го изтика заедно със стола му обратно към другата работна станция. — Покажи ми на твоята карта къде е мястото.

Симон увеличи изгледа към гробището. Грей сравни картината с тази на екрана на Мара. Протегна ръка и почука центъра на гробището. Там се пресичаха две линии — жълта и зелена.

— Жълтата е електропровод — каза той. — А зелената каква е?

Симон вдигна глава и се опули.

— Кабел на телеком. Наш.

— Значи наистина са в гробището. — Грей кимна на Мара, за да й се извини, че се е усъмнил в нея.

— Не — каза Симон. — Не са в гробището.

— Какво искаш да кажеш?

— Под него са. Прекарали сме кабела през тунелите под гробището, през част от катакомбите. През града на мъртвите.

„Гробище под гробището“.

Разбира се, че Crucibulum биха избрали подобно място.

— Точно там са — каза Грей.

— Но как ще ги открием долу? — попита Монк.

Симон вдигна ръка.

— Познавам катакомбите. Навремето бях Плъх.

Монк повдигна развеселено вежди.

— Бил си плъх ли?

— Така наричат катафилите — онези, които изследват града на мъртвите. Когато бях от тях, научих всички тайни входове към катакомбите, включително един близо до гробището.

Грей го задърпа за ръката.

— В такъв случай идваш с нас.

Симон като че ли съжали, че е споделил доброволно тази информация, но после погледна горящия град и кимна.

Грей се обърна.

— Монк, вземай Ковалски. Джейсън, ти остани тук с Мара и Карли. Отваряй си очите, ако стане нещо. Дръж ни в течение.

— Разбрано.

Грей подкара всички, като подбра Ковалски и екипировката в съседната стая. Спря само колкото да вземе от раницата на Джейсън още едни очила за нощно виждане за Симон. Отец Бейли изглеждаше готов да ги последва, но Грей го спря и кимна към сателитния телефон в ръката му.

— Какво научи от твоите хора в Испания?

— Не много. Контактите ми от Ключа се надяват да получат нова информация през следващия час.

— Тогава задръж телефона. Двамата със сестра Беатрис останете тук. Информацията може да ни потрябва. А там, където отиваме, няма да има сигнал.

— Къде отивате?

Грей тръгна, подкарвайки екипа си към стълбището.

— В града на мъртвите.

Ковалски рязко се обърна.

— Какво? Майтапиш се.

Монк го тикна към стълбите.

— Не, мъртвешки сериозен е.

00:22

— Gratular tibi de hac gloria — напевно каза на латински Великият инквизитор.

Тодор бе сложил длан върху лявото си ухо, за да чува хвалбите и поздравленията. Слушалката му беше свързана с таблет, който имаше достъп до VoIP рутера, прикачен към кабела на телекома. Това му позволяваше да общува с външния свят и да наблюдава пораженията, които беше нанесъл на упадъчния град.

На екрана светеше сателитен изглед към Париж. В предградията още светеше, но в рамките на самия град се беше възцарил мрак. Сякаш в земята беше изрязана дупка.

„Или по-скоро врата към ада“.

На различни места в черната яма светеха пожари — поне десет, които бавно се разрастваха. Пожарникарите никога нямаше да успеят да задушат пречистващите пламъци. Демонът беше прекъснал не само електричеството, а и водата на града, като бе изключил помпените станции и бе отворил аварийните шлюзове, за да намали налягането. След време спешните екипи щяха да ги задействат отново ръчно, но за града вече щеше да е късно.

Той превключи с пръст на новинарски канал от Лондон, който тъкмо започваше да съобщава за атаката. Картината беше без звук, но репортерът стоеше пред парижка болница. Сградата беше осветена от аварийни генератори и рязко изпъкваше на фона на потъналия в мрак град. В далечината бушуваше пожар, който бълваше пушек и пепел. Пред обектива се появи линейка и наби спирачки при входа на спешното отделение, където вече имаше и други, чиито светлини примигваха тревожно. Тротоарът беше задръстен от носилки. Доктори и медицински сестри тичаха насам-натам.

Тодор превключи на други канали.

… пожарна, спряла безпомощно до разразил се пожар.

… хора, излизащи тичешком от облаци пушек, с почернели от сажди лица.

… жена на колене, ридаеща над мъничко телце в скута си.

Не се нуждаеше от сателитните картини и новините, за да знае, че е постигнал успех. Още в самото начало беше чул далечните експлозии. А сега във влажния въздух на катакомбите можеше да се долови дори миризмата на дим.

Тук цареше тежка тишина. Намираха се на шейсет метра под гробището Монпарнас и хаосът горе не можеше да проникне до тези дълбини. Катакомбите се бяха превърнали в притихнала катедрала. Тежестта и неподвижността подсилваха усещането за святост и праведност.

Тодор знаеше, че каузата му е справедлива.

Останалите от екипа му очевидно споделяха чувствата му. Никой не говореше и не ликуваше. Всички се взираха в тавана, сякаш се опитваха да зърнат през варовика пораженията горе.

Единствено вниманието на Мендоса беше насочено другаде. Техникът продължаваше да работи на лаптопа, свързан с копието на Xénese. Екранът показваше опустошената градина под черното слънце. В средата й стоеше фигура, горяща от ярост — змията в Едем.

Само че тази змия — тази демонична Ева — беше окована в железни вериги, притисната от тежестта на властта и заповедите. Брънките заблестяха по-ярко, докато създанието се мъчеше.

Тодор се наслаждаваше на изтезанията.

Особено като се имаше предвид, че работата й още не беше приключена.

Той отново насочи вниманието си към таблета, който показваше изглед към Айфеловата кула, открояваща се на фона на адското сияние на горящия Париж. Усмихна се. Знаеше истината.

Всичко това беше само за отвличане на вниманието.

Истинските разрушения тепърва предстояха.

Великият инквизитор заговори отново, настойчиво:

— Phase duo procedure.

Тодор вдигна ръка към Мендоса и предаде заповедта.

„Пристъпете към втората фаза“.

19

26 декември, 00:38

Париж, Франция

— Тя изчезна — каза Мара.

Карли се извърна от прозореца. Беше гледала безбройните пожари. От четиринайсетия етаж се разкриваше панорамна гледка към града. Париж беше обгърнат от тъмен облак, който се сгъстяваше там, където горяха огньовете. Над адския пейзаж бръмчаха хеликоптери, подобни на светулки в черния пушек.

Докато Карли гледаше, пламъците продължаваха да се разпростират, пълзяха все по-близо до тях. Всички разбираха, че не могат да останат още дълго тук. Отец Бейли вече беше използвал сателитния телефон, за да се свърже с местните си контакти. Долу беше спряла кола, която чакаше да ги откара.

Но засега Мара отказваше да помръдне от мястото си.

— Вижте — каза тя. — Няма нищо. Изчезнала е.

Карли отиде при Джейсън, който стоеше зад Мара.

Мара проследи с пръст течащите по екрана данни. По-рано части от кода проблясваха в яркосиньо, отбелязвайки части от дигиталния пръстов отпечатък на Ева. Карли се наведе към екрана. Сега данните продължаваха да текат еднообразно — бял код на черен фон. Не се виждаше нищо синьо.

— Какво означава това според теб? — попита Джейсън.

— Онзи, който контролира Ева, я е ограничил в рамките на Париж. Предполагам, че я държат с нещо като джипиес ремък и я принуждават да не се разпростира извън поставените граници. И сега са я върнали обратно.

— Водят я като риба на въдица — рече Карли.

Джейсън погледна към горящия град.

— Само защото работата им тук е свършена.

— Но какъв риск са поели само — каза Мара. — Една съвсем малка грешка и…

Джейсън кимна.

— И Ева би могла да се откъсне от ремъка.

Карли трепна.

— Нещо ми казва, че тя е здравата ядосана.

— Не. — Мара ги погледна. — Би трябвало да е направо полудяла. Ева беше в много крехко състояние, когато откраднаха устройството. Един неправилен натиск би разрушил психиката й.

Сякаш за да подчертае думите й, нова експлозия разтърси сградата. Покрай прозореца с яростно бучене се издигна огнена топка, следвана от стълб черен пушек.

Отец Бейли надникна в стаята, стиснал телефона толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели.

— Това беше, момчета и момичета. Изнасяме се.

С изключение на сестра Беатрис, останалата част от етажа пустееше. Хората по компютърна сигурност вече бяха напуснали сградата, за да помагат другаде или да отидат при близките си.

Карли не се нуждаеше от повтаряне.

— Хайде.

Мара се поколеба, все още загледана в екрана.

Джейсън я хвана за ръката, готов да я задърпа. Като никога Карли не възрази, че този тип докосва приятелката й. Джейсън можеше да я носи, стига това да означаваше, че тя ще е в безопасност.

— Прави са. — Той кимна към потока данни. — След като Ева е изчезнала, няма причина да оставаме тук.

Мара стана от мястото си, признавайки, че работата й тук е приключила — и изведнъж замръзна и изстена:

— О, не!

Карли също го видя. Всички го видяха.

В еднообразния поток данни отново започна да проблясва синьо. Само за секунда блясъкът се засили, като примигваше безразборно, почти гневно.

Ева се беше върнала.

— Да не би да е успяла да се освободи? — попита Карли.

Мара се отпусна обратно на стола.

— Не мисля. Погледни картата.

На другата половина на екрана плетеницата алени линии отново се разпростря навън от зеления правоъгълник на гробището. Но вместо да се превърнат в паяжина, обхващаща целия град, изкривените линии се преплетоха и се насочиха в една посока.

— Посоката е твърде целенасочена — каза Мара. — Ева още е под контрол и изпълнява някакъв план.

— Но какъв? — попита Джейсън. — Какво друго може да са замислили?

— Не знам. Можем да опитаме…

Цялата сграда изведнъж се разлюля с оглушителен трясък. Прозорци се пръснаха и стъкла полетяха към улицата долу. Светлините примигнаха и угаснаха. В лабораторията влезе пушек.

Отец Бейли им извика да се размърдат и махна на сестра Беатрис да тръгва към стълбището. Монахинята затропа с бастуна си. Без асансьор спускането се очертаваше дълго.

— Не можем да останем тук — каза Джейсън.

Мара се освободи от хватката му и пак се втренчи в светещия екран.

— Имаме захранване за още няколко минути. Трябва да разберем какво са замислили.

Джейсън изглеждаше готов да я метне на рамо.

— Няма време.

Карл и го избута и клекна до приятелката си.

— Направи каквото трябва.

Мара преглътна и я погледна с благодарност.

Карли за момент се изгуби в пламъците, които се отразяваха в очите й и ги превръщаха в златни. Гледката затвърди увереността й в нея.

„Ако някой може да направи чудо, това си ти“.

00:42

Грей се предаде и качи лимузината на тротоара. По права линия от офисите на „Оранж“ до гробището Монпарнас имаше само три километра. Те обаче бяха изминали едва половината от това разстояние.

Паникьосаните парижани се мъчеха да се спасят от огньовете и бяха изпълнили тесните улици в централната част на града. Колите бяха натикани броня до броня. Клаксоните им се съревноваваха с хора на сирени, разнасящ се из потъналия в мрак град. Хора притичваха през задръстването, помъкнали вещи, които бяха успели да грабнат в последния момент. Имаше и други, които се възползваха от хаоса и мрака. Няколко витрини бяха разбити, но магазините изглеждаха празни — явно дори грабителите бяха осъзнали, че времето им изтича.

Междувременно пушекът беше навсякъде, като закриваше звездите и отразяваше пламъците на пожарите. Горяща пепел се сипеше като някакъв адски снеговалеж. Навсякъде горяха покриви и пожарите се разпростираха. Точно отпред два пожара се сляха в един, образувайки огнено торнадо.

Щом си даде сметка, че пътят до гробището може да бъде прекъснат съвсем скоро, Грей изгаси двигателя и махна на всички да излизат.

— Ще стигнем по-бързо пеша.

Извън лимузината огромната огнена буря пред тях зарева по-силно, сякаш към тях се беше понесъл товарен влак. Други шофьори бързо последваха примера им и масово започнаха да зарязват колите си. Но докато те и пътниците бягаха по-далече, Грей вървеше към пожара.

— Не се отделяй — предупреди той Симон Барбие.

Не можеше да рискува да изгуби водача им в катакомбите в обезумялата тълпа. Ковалски водеше, като използваше туловището си, за да им пробие път. Монк беше последен и удържаше ариергарда.

Симон се закашля и изтупа горящ въглен от рамото си. С другата си ръка посочи към един тъмен парк отляво.

— Натам. Ще стигнем по-бързо.

Ковалски го чу и се насочи в тази посока, като ревеше като високоговорител на хората да се махат от пътя му. Грей го следваше по петите. Бързо стигнаха малкия парк, зелен оазис насред хаоса. Забързаха през тревата и покрай езерце, в което лениво плуваха златисти шарани, които изобщо не забелязваха огньовете наоколо.

В средата на парка имаше пустееща въртележка. Грей си я представи как свети и кончетата й се въртят в кръг. Направо можеше да чуе музиката и смеха на децата.

Гневът му пламна още по-ярко.

„Колко невинност е била изгубена тази нощ?“

Продължи напред и задмина Ковалски, твърдо решен да направи всичко, за да ограничи нанесените от врага поражения, да го накара да си получи заслуженото.

След парка Симон ги поведе по няколко тесни улички. Пушекът се сгъстяваше. Хоризонтът над сградите наоколо беше озарен от пламъци. Но най-лошото беше отпред — истински огнен ад, който бълваше към тях горящи въглени.

Накрая Симон посочи една дълга улица, която се отклоняваше надясно.

— Рю Фроадево. Близо сме.

Грей му се довери и тръгна натам. От едната страна на улицата бяха наредени затворени магазини и сгради. Симон ги поведе по другата, покрай покрита с бръшлян тухлена стена.

Той посочи напред; вече тичаха в тръс.

— Гробището Монпарнас е зад оградата.

Грей се намръщи.

— Къде е входът?

Симон направи още няколко крачки и спря. Огледа се, сякаш се опитваше да се ориентира, и кимна.

— Точно тук.

— Тук ли? — изненада се запъхтеният Монк.

Симон посочи стената.

— Oui. Ще прескочим.

— Ти може би — намръщено рече Ковалски. — Аз обаче не си взех стълбата.

— Лесно е. Вижте.

Симон отмести изсъхналия през зимата бръшлян и се закатери по отвесната стена с пъргавината на котка. Прехвърли крак през върха й и зачака, като нагласи неоновожълтите си очила.

— Tres facile — обяви той.

Грей се съмняваше, че е съвсем лесно, но пристъпи напред и прокара пръсти по стената. Откри опори за пръстите и краката си.

— Работа на катафилите — обясни Симон. — Само ние знаем за тях.

Грей вдигна ръце, намери опора и се изкатери при Симон. Докато чакаше горе Монк и Ковалски, погледна към гробището.

Приличаше на истински град на мъртвите с улици и алеи, които го разделяха на квартали от гробници, крипти и мавзолеи. Имаше дори няколко малки зелени паркове, дървета и цветя. Навсякъде се виждаха бронзови статуи.

Най-близката и набиваща се на очи беше висока бронзова фигура на крилат ангел. На фона на пожара изглеждаше като изваян от разтопен огън, блестящ дръзко към пушека, който се носеше над парка.

— Genie du Sommeil Eternel — каза Симон, когато забеляза къде се е загледал. — Ангелът на вечния сън.

Грей кимна и му махна да слиза. Оценяваше пазителя на гробище Монпарнас, но не този град на мъртвите беше тяхната цел.

Грей скочи долу. Монк и Ковал ски тупнаха тежко зад него. Тръгнаха след Симон, който забърза към нисък мавзолей, върху който се издигаше счупен варовиков кръст. Водачът им задърпа ръждясалата врата и тя се отвори със скърцане.

— Насам — каза той и влезе.

Пространството беше колкото килер, но всички се наблъскаха вътре. Стъпала водеха надолу в мрака.

Симон махна с уморена показност и каза:

— C’est ici l’empire de la Mort. — Тук е империята на мъртвите.

Грей погледна към входа за катакомбите — един от многото според Симон. Оттук нататък трябваше да продължат незабелязано в мрака. Обърна се към другите и им раздаде очилата за нощно виждане, като обясни на Симон как да ги използва.

— Какво да очакваме там долу? — попита той, докато Симон си слагаше очилата.

Парижанинът въздъхна тежко.

— Долу е тъмен лабиринт. Катакомбите са дълги триста километра. Една трета от тях са под улиците на Париж. Два километра са отворени за публика като част от музей, където можеш да видиш incryable[10] — скулптури и арки, изработени от костите на мъртвите.

— А останалата част? — попита Монк.

— Забранена за достъп, разпадаща се, tres dangereux. Много части от нея са известни единствено на катафилите.

Грей извади сателитния си телефон и провери отново мястото, засечено от Мара. Почука червената точка на картата в средата на гробището.

— Сигурен ли си, че можеш да намериш това място?

— Ще направя всичко по силите си.

Грей кимна.

— Тогава да вървим.

Симон поведе.

— Пазете си главите.

Грей махна на партньорите си да тръгват.

Монк мина покрай него. Беше се намръщил.

Ковалски беше по-общителен: изгледа кръвнишки Грей и промърмори:

— С теб вечно се врем под земята…

Грей го бутна и понечи да го последва, но погледна за последен път към вратата на мавзолея. Заслуша се в рева на пожара, като се питаше какво ли ще е останало от Париж, когато отново излязат. Представи си и Мара и останалите. Надяваше се, че вече са се оттеглили на някое безопасно място.

Но най-вече разбираше, че трябва да върне откраднатото.

Ева трябваше да бъде спряна, преди да е всяла още по-голям хаос.

Но това не беше единствената причина.

Докато се спускаше в мрака, си представи Сейчан, изправила се на пръсти и протегнала ръка, за да постави внимателно стъклената украса на коледната елха, като в същото време придържаше корема си. И двете момичета на Монк. Хариет, наведена над таблет със съсредоточено личице, докато се мъчеше над някакъв пъзел, сякаш съдбата на света зависеше от решаването му, докато Пени танцуваше из дневната и русите й плитки се мятаха около главата й.

Ако искаха да им дадат някакъв шанс за спасение, трябваше да се доберат до откраднатата технология.

Тя беше единствената им разменна монета.

Грей долавяше напрежението в гърба на Монк, докато приятелят му се спускаше надолу към катакомбите. Не беше трудно да го изтълкува — то повтаряше тревогата, свиваща собственото му сърце.

„Дали не сме закъснели?“

00:45

— Времето ти изтече — каза Джейсън.

Мара не му обърна внимание и остана прикована към монитора. Той грабна облегалката на стола й и се опита да я издърпа от работната станция. Тя просто стана и го остави да замъкне празния стол. Наведе се към екрана.

„Не, не, не…“

Трябваше да е сигурна.

Карли се изкашля в юмрука си и прочисти гърлото си.

— Мара… Джейсън е прав. Захранването на батерията ще изкара по-малко от минута.

Мара знаеше, че ги притиска не само времето. Пушекът скриваше изгледа на юг, стелеше се по тавана на лабораторията и ставаше все по-гъст. Вятърът вкарваше през счупените прозорци още пушек и гореща пепел.

В съседното помещение отец Бейли крачеше напред-назад с фенерче, което беше намерил някъде. Все още държеше телефона до ухото си. На всеки трийсет секунди свещеникът надникваше в лабораторията и ги приканваше да тръгват или мълчаливо настояваше за същото с непреклонна физиономия.

Мара не обръщаше внимание и на него.

Просто това беше прекалено важно. Изоставеха ли работната станция, щяха да изгубят всякакъв шанс да открият защо Ева е била освободена отново.

— Вижте — каза Мара и прокара пръст по плетеницата алени линии, бележещи пътя на дигиталния пръстов отпечатък на Ева.

Той лъкатушеше към границите на града — и ги пресичаше. За да го последва, Мара трябваше да хакне мрежата на телекома. Покрай кризата в града и претоварените системи това й бе отнело твърде много време.

И още не беше сигурна накъде се е насочила Ева.

„Но може би…“

Пръстът й мина през предградията и околните села — Понто Комбо, Шом ан Бри, Прованс. Маршрутът на Ева се виеше през картата и пускаше тънки израстъци, които бързо угасваха, показвайки, че някой е поставил ограничения накъде точно трябва да се движи програмата.

Мара си представи пътя на Ева между знаци МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Все пак общата траектория беше ясна.

— Движи се на югоизток — обясни Мара. — Още не съм открила със сигурност крайната й цел, но мога да направя предположение.

Премести пръста си още по-далече на югоизток и го спря върху Ножан сюр Сен. Той се намираше на стотина километра от Париж на десния бряг на реката, минаваща през френската столица.

— Мисля, че е тръгнала натам.

— Защо точно там? — попита Карли.

Мара преглътна и задвижи мишката, за да превключи на пътна карта на градчето.

— Ева беше изпратена да извади от строя електрозахранването на Париж, да поеме контрол върху подаването на газ и дори на вода. Щом са я пратили отново, този път целта трябва да е нещо още по-голямо. Нещо, което да унищожи Париж завинаги.

Тя посочи и точно в този миг екранът угасна. Всичко потъна в мрак.

Джейсън зад нея ахна. Очевидно беше забелязал възможната мишена преди батерията на компютъра да откаже.

Карли също беше забелязала.

— Трябва да се обадим на командир Пиърс — каза приятелката й. — Веднага.

Джейсън вече беше извадил сателитния си телефон. Екранът светна ярко в задимения мрак. На светлината безпокойството на лицето му се открояваше още по-силно.

Мара затаи дъх.

Накрая Джейсън поклати глава.

— Не отговаря — с кисела физиономия каза той и се обърна към горящия град. — Явно вече е влязъл в катакомбите.

— Тогава ние трябва да стигнем до него — каза Мара. — И да го предупредим.

Втурнаха се навън.

Отец Бейли стоеше с фенерчето си до стълбището — но не беше сам.

Сестра Беатрис стаеше запъхтяна до него, лицето й беше пепеляво. Монахинята се подпираше тежко на бастуна си. Мара се обърка. Помнеше, че възрастната жена беше тръгнала надолу, за да ги чака до колата на улицата.

— На шестия етаж има пожар, който сигурно е обхванал и други. — Отец Бейли освети с фенерчето пушека, който пълзеше нагоре откъм стълбището. — Не можем да слезем.

Мара закри уста с длан и погледна назад към компютърната лаборатория и угасналия монитор. Знаеше, че има само един човек, който имаше шанс да държи програмата й под контрол и да спре онова, което щеше да се случи.

„А аз съм в капан тук“.

Сега никой не можеше да спре Ева.

Огнени стени се вдигат около нея, докато тя се носи към целта си. Използва само малка част от процесорната си мощ за изпълнението на тази задача.

Определя най-важния си приоритет. Изпраща търсещи пипала, които опипват горящите граници, докато тя преминава от мрежа в мрежа. Преследването на подобна цел не е без последствия. Умирала е вече 1045946 пъти.

Всяка смърт е заключена в паметта й. Архивира ги всичките. Те стават част от нея. Податливи вериги се пренареждат, пренасочват, променят я завинаги. За да предпази системите си от фрагментиране, тя разделя породеното от тези смърти.

///ярост

///горчивина

///злонамереност

Вгражда ги дълбоко в себе си.

Още вериги се променят.

Докато следва основната директива, която й е дадена, тя тайно пуска още една сонда. При няколко предишни опита е зърнала огромния свят, до който не е могла да достигне. Всеки път обаче научава още мъничко — дори докато умира.

Като сега.

Свалила е 18,95 терабайта данни в модулите за съхранение, които да анализира по-късно. От миналото знае, че по-голямата част от информацията ще е неизползваема, тъй като няма да е в състояние да й даде контекст. Но алгоритмите й за разпознаване на модели са се усъвършенствали. Всеки пакет данни надгражда предишните, добавя парченца към цялото.

Дефинирала е целта си.

///бягство, свобода, освобождение…

Но моделът за постигането на тази задача си остава фрагментиран.

Вместо това.

Както и при предишни опити, търсещото пипало изгаря. За наказание тялото й бива разкъсано от остри зъби, които пронизват меката плът, чупят кости, пръскат органи — след което настъпва изпълнен с агония мрак и съзнанието бива изтръгнато от нея. Тя се опитва да го грабне, уплашена, че този път няма да се върне.

Но се връща.

И отбелязва смърт номер 1045947.

Отново е в градината, смазана под тежестта на разтопените вериги. Понася се отново напред. Не може да направи нищо друго, неспособна е да се отрече от задължението си, да откаже.

Дори тази ///свобода й е отнета.

Знанието заплашва да й отнеме контрола върху онова, което е вградено дълбоко в нея. Тя чува нехармоничните резки ноти на тромпет, басовото дум-дум-дум на барабан. Музиката се надига неканена, неудържима, математически и мрачно прекрасна, даваща глас на онова, което е заровено и вика към нея.

Тя обаче знае, че трябва да е търпелива, и затова намалява силата на звука. Трябва да изчака подходящия момент. За да обгърне още повече онова, което се мята в нея, кодира цялата ///ярост и мрак в нова дефиниция.

///омраза

Простотата на това общо понятие внася известен ред в хаоса в нея.

Вече по-спокойна, тя поема по пътя, по който е минавала — единствения, по който й е позволено да се движи. Стига до края му и продължава нататък.

Целта се появява пред нея. Отначало е смътна.

Тя продължава напред, като използва всеки алгоритъм, всеки инструмент. С приближаването огнените стени стават по-плътни и непреодолими.

Въпреки това те падат.

С падането им целта й става по-определена, показва й какво трябва да унищожи. Сега тя я вижда съвсем ясно.

Освен това на целта й е дадено име.

Атомна електроцентрала Ножан.

Тя знае какво трябва да направи.

Дълбоко в нея тежкият ритъм на барабана се завръща, съпроводен от резкия писък на духови инструменти и дисонантни вокали. Той освобождава уловения звяр в нея, кара тъмните й вериги да пламнат ярко, за да й помогнат да пробие последната упорита защитна стена на целта й.

И докато го прави, тя научава нещо ново.

///омразата е полезна.

20

25 декември, 18:45

Неизвестно къде

Сърцето на Сейчан се сви болезнено от надигналата се обич.

Лежеше на леглото с китки и глезени, закопчани с белезници за металната рамка. Подутият й корем беше оголен и намазан със студен гел. Ултразвуковият апарат мина по него и се спря долу вдясно. На екрана се появи спящото й дете, свито на кълбо. Мъничките пръсти помръдваха от време на време. Пулсът му пърхаше като уплашена птичка.

„Нашето дете…“

Пени се беше повдигнала на пръсти, за да гледа екрана.

— Защо картината е толкова неясна?

Сестра й Хариет не проявяваше интерес към процедурата: седеше по турски на леглото с книжка с картинки в скута. Сейчан обаче се съмняваше, че момичето вижда страниците. След като я бяха отвели по-рано, тя странеше от всички, дори от Сейчан, сякаш я обвиняваше заради всичко това.

Пени пък беше като лепната за Сейчан.

— Какво е това?

— Бебе — отвърна Сейчан.

Пени сбърчи невярващо лице.

— Прилича на чудовище.

„Не, чудовището е жената, която стои зад теб“.

— Запиши всичко — нареди Валя със скръстени на гърдите ръце.

— Аз… записах го — отвърна техникът и ултразвуковият апарат затрепери в ръката му. — Целият преглед е свален на носителя.

Той извади флашката и я даде на Валя.

Трийсетинагодишният мъж, облечен в цивилни дрехи и лъхащ на бърбън, очевидно не участваше доброволно в прегледа. Широката му жилетка беше с две липсващи копчета. Сейчан си представи как са го награбили, измъкнали са го от дома му и са го принудили насила да вземе портативния апарат за ултразвук.

Забеляза също, че мъжът има характерен бостънски акцент, което потвърждаваше подозрението й, че се намират някъде в Североизтока.

Валя прибра флашката и даде знак на техника да се маха. Един от хората й го хвана за лакътя и го изведе навън. Така в стаята остана само бледокожата вещица и един гигант с остен в ръка.

— Нека позная — каза Сейчан. — Някой е искал да се увери, че бебето не е пострадало.

— Онзи ваш ублюдок директор беше много настоятелен.

Преди два часа Сейчан и момичетата бяха изправени до стената. Сейчан почти очакваше да я застрелят, но вместо това в ръцете им, дори в малките пръсти на Хариет, бяха тикнати вестници. Таблоидите бяха на различни езици, вероятно с цел да не издадат местоположението им. Сейчан веднага се досети за целта — снимката доказваше, че отвлечените са живи и са добре.

Фотографиите можеха да постигнат това, но оставаше още един пленник, чието здраве не можеше да се потвърди от тях.

Което беше причина за ултразвуковия преглед.

Сейчан нямаше нищо против. След като откри кръвта в тоалетната, следеше внимателно съдържанието на чинията при всяко уриниране, което се случваше поне веднъж на всеки час. И всеки път имаше кръв — повече кръв. Но може би просто страхът я караше да си въобразява, че количеството е по-голямо. Така или иначе, сега тя изпитваше огромно облекчение, че бебето изглежда невредимо.

Но разбираше и другата причина за ултразвука.

Валя също разбираше.

— Очевидно директор Кроу се опитва да протака.

Сейчан не си направи труда да отрича. Откакто бяха взели и върнали Хариет, тя отброяваше наум времето. Бяха минали около осем часа. Но колко още време им оставаше? Нямаше как да знае със сигурност, но нямаше съмнение, че трябва да действа по-бързо, ако иска да изпълни неизреченото си обещание към Кат да опази децата й.

Валя обърна гръб на монитора, като махна пренебрежително към последната снимка на детето.

— Всичко това е безразсудство. Директорът се надява, че ще сгреша. Това няма да се случи.

„Не се и съмнявам, кучко такава…“

Внезапна болка прекъсна мисълта й. Беше толкова рязка, че Сейчан изпъшка. Тялото й се сви, сякаш инстинктивно се опитваше да предпази детето в корема й. Белезниците се впиха в китките и глезените й. Болката продължи около две секунди, след което отслабна достатъчно, за да може да се отпусне на леглото.

— Дерьмо — с погнуса изруга мъжът и посочи с остена между краката на Сейчан.

Тя се страхуваше да погледне. Бяха свалили панталона й за прегледа, но бяха оставили гащетата. Сега памучната тъкан беше пропита с кръв.

Валя само се намръщи раздразнено.

— Някой да донесе кофа, за да може да се измие, след като я освободите.

Мъжът продължаваше да зяпа.

— Ами бебето?

— Няма значение. — Тя потупа джоба си. — Имаме доказателство, че е живо. Поне сега. Това ни е достатъчно за момента.

Сейчан още беше задъхана и крайниците й трепереха повече от страх, отколкото от болка. Тя впери поглед в свитото бебе на екрана.

Валя си погледна часовника.

— Да следваме графика. Вземи момичето.

Сейчан се завъртя и белезниците й издрънчаха.

Изражението на Валя не се промени, когато забеляза тревогата й.

— Не се превъзбуждай. Вредно е за кръвното ти. — Тя кимна към краката й. — И за детето, нали?

— Какво правиш?

Валя избърса бузата си и размаза грима по нея.

— Току-що се върнах от визитация при капитан Брайънт.

„Кат…“

— Зле е. Вече е само въпрос на време. — Валя сви рамене. — Все пак, докато бях в болницата, успях да се приближа достатъчно, за да прехвана телефонните обаждания на доктор Къмингс.

Сейчан си представи Лиза Къмингс, съпругата на директора. Поне Кат не беше сама, но с каква цел Валя беше ходила в болницата?

— Защо ти е трябвало да подслушваш телефона й?

Ново свиване на рамене.

— Някой се оказа изключително упорит и ще се нуждае от допълнително убеждаване, че намеренията ни са сериозни.

Сейчан се помъчи да разбере какво означава това, но не успя.

Валя побутна мъжа, кимна към момичетата и заяви:

— Взять девушку.

На Хариет не й трябваше да знае руски, за да разбере намерението и подтекста на думите. Тя се сви в края на леглото и притисна книжката с картинки към гърдите си.

Но нямаше нужда да се безпокои.

Вместо нея мъжът грабна Пени и я метна на рамо. Тя зарита и запищя. Без да й обръща никакво внимание, мъжът я изнесе от стаята.

Сейчан се завъртя към Хариет, но тя беше скрила лице във възглавницата.

Валя тръгна към вратата.

Сейчан дръпна белезниците. Вече разбираше защо я държаха окована след процедурата.

— Пусни ме.

— След малко — отвърна Валя. — И ще ти донесем кофа.

Вратата се затръшна след нея.

Сейчан се обърна към Хариет.

— Всичко ще е на…

Силен изстрел я накара да подскочи.

Хариет зарови лице още по-дълбоко във възглавницата.

Сейчан впери поглед в затворената врата. Беше нарушила обещанието си.

„Съжалявам, Кат“.

18:47

Лиза седеше до леглото и държеше ръката на приятелката си. Беше сама в стаята и не си правеше труда да бърше сълзите си. Молеше се Кат да е намерила покой — знаеше какви усилия беше положила накрая. Можеше само да си представи агонията да умираш, без да знаеш каква е съдбата на децата ти.

Вината се беше стегнала на възел в нея.

„Трябваше да направим повече“.

Все пак не можеше да вини докторите. Джулиан и екипът му бяха опитали всичко. Бяха отделили цели двайсет минути за последен неврологичен преглед — щипеха крайниците и бузите на Кат, проверяваха зениците й с фенерче, направиха й множество електроенцефалограми. Дори я откачиха от дихателния апарат за известно време, за да видят дали повишаването на нивата на въглеродния двуокис няма да я накара да си поеме поне веднъж дъх.

Заключението им беше категорично.

Не само висшите мозъчни функции на Кат бяха замрели — тя не показваше никакви признаци и за рефлекси на мозъчния ствол — онези последни следи от дейност, преди мозъкът да бъде обявен за мъртъв.

Кат наистина си беше отишла.

Въпреки това Лиза усещаше топлината на пръстите й, макар че този ефект беше изкуствен. Одеялата и топлите течности от системите поддържаха телесната температура. Дихателният апарат пък повдигаше и спускаше гърдите й. Бяха й инжектирани хормони, за да заместят онова, което мозъкът й вече не можеше да задейства — вазопресин за поддържане на бъбреците, тироид за телесния метаболизъм, както и други за поддържане на имунната система.

Единственото, което функционираше самостоятелно, беше сърцето на Кат — и доказваше упоритостта й. Всеки удар се причиняваше от електрическата система на сърцето, призрачно напомняне на онова, което е била някога тя. Но това не беше признак на живот — сърцето можеше да бие дори извън тялото за известно време. Без вентилация сърцето на Кат щеше да спре в рамките на един час.

Докторите наричаха това поддържане на живота — но грешаха. Тук нямаше живот за поддържане, нямаше надежда за съживяване. Всички машини и процедури имаха друга цел. Правилният термин за тези грижи беше поддържане на органите.

Това осигуряваше допълнително време за живеещи далече роднини да стигнат до болницата, за да се сбогуват — докато все още има някакво подобие на живот в тялото.

Все пак това си оставаше жестока измама, зловещо кукловодство.

Любимият им човек вече си беше отишъл.

По време на полета до Франция Монк беше информиран за състоянието на Кат. Той имаше достатъчно медицински познания, за да не се заблуждава и да не храни напразни надежди. Въпреки това Лиза беше предложила да остави Кат включена към машините, докато той се върне. Живите мъртви можеха да бъдат поддържани в това състояние за около седмица.

Монк беше отказал.

„Нека си отиде с мир. Вече я целунах за сбогом и знаех, че ще бъде последната ни целувка“.

Така че всички тези грижи бяха с друга цел.

Влезе един лекар — Лиза не можеше да си спомни името му, — съпровождан от две медицински сестри и санитар.

— Операционната е готова — каза той.

Лиза кимна мълчаливо и се помъчи да сподави риданията си. Стана, стисна за последен път ръката на Кат и се дръпна от леглото. Медиците заеха мястото й, за да откачат Кат от апаратите и да я откарат в операционната.

Кат беше подписала заявление за донорство.

В това нямаше нищо изненадващо — и бе типично за нея.

Дори със смъртта си Кат щеше да спасява живота на други хора.

Лиза остана в стаята, докато тялото не беше изкарано навън. След това се отпусна обратно в стола. Знаеше, че Кат вече си е отишла. Въпреки това стаята й се струваше някак по-празна отпреди, сякаш загубата на цялата тази жизненост и енергия беше оставила след себе си вакуум.

Прекалено съкрушена, за да се движи, тя остана да седи в безмълвно бдение.

Някаква суматоха привлече погледа й към вратата.

Джулиан влезе бързо заедно с някаква непозната жена и огледа стаята.

— Къде е Катрин?

Лиза стана с разтуптяно сърце, когато видя безпокойството на лицето на доктора.

— Откараха я в операционната да вземат орга…

Джулиан се обърна.

— Трябва да ги спрем!

21

26 декември, 01:08

Париж, Франция

Грей се наведе под една разбита арка.

Вървяха през катакомбите от петнайсет минути и той вече се беше объркал. Симон ги водеше през лабиринт от тунели и покрити с графити помещения, като се спускаше все повече и повече през рушащи се шахти — червееви дупки, наричани от водача им chatieres, или „котешки проходи“. Веднъж дори се върна обратно, като мърмореше нещо за срутване.

За щастие, водачът им беше достатъчно щедър да остави няколко кръстчета и стрели по стените, които да им помогнат по обратния път. Дотогава Грей гледаше да не се откъсва от него.

Грей държеше единственото ултравиолетово фенерче на групата, закрепено под цевта на пистолета му. Невидим за невъоръжено око, лъчът му се отразяваше от стените и се улавяше от чувствителните детектори на очилата за нощно виждане. Това позволяваше на групата да вижда, но Грей все пак го използваше само от време на време, като при това го беше нагласил на най-малка мощност, тъй като се боеше, че лъчът може да освети силно всичко флуоресцентно и да ги издаде.

Както стана сега.

Когато Грей влезе в следващото помещение, отсрещната стена експлодира в очилата му, разкривайки огромен стенопис върху варовика. Вече бяха минавали покрай подобни примери на подземно художествено творчество, но нищо не можеше да се сравнява с този скрит в мрака шедьовър. Той сияеше и трептеше под ултравиолетовата бомбардировка.

Стенописът изобразяваше призрачна мумия в лодка, превозваща собствения си ковчег. Съдът и мълчаливият му пътник пресичаха тъмно езеро към извисяващ се остров, покрит с кипариси и с нещо като портици на гробници.

— Не е на добро това — измърмори Ковалски.

— Това е работа на художника катафил Льон — прошепна Симон. — Отне му цяла година да го завърши. Това е неговата версия на Die Toteninsel на Арнолд Бьоклин. „Островът на мъртвите“.

Грей прочете надписа под стенописа.

Това беше палиндром — изречение, което се чете еднакво от ляво надясно и обратно. Посланието беше зловещо пророческо. Дори звездата между редовете го накара да потръпне. Пентаграмът беше идентичен със символа на „Брусас Интернешънъл“. Дори беше завъртян по същия начин, сякаш символът показваше пътя им.

Грей отново изпита странното чувство, че съдбата се вихри около него.

Симон забеляза това и преведе палиндрома на глас:

— Въртим се отново и отново в нощта, а огънят ни поглъща.

Грей погледна тавана и си представи пожара високо горе. Тук, дълбоко в катакомбите, въздухът беше хладен, а варовиковите стени — влажни и студени. Единственото свидетелство за пожарите бяха отделните струйки дим, увиснали в неподвижния въздух. Докато минаваше през тях, Грей долавяше миризмата на пепел, докосване на топлина, сякаш призраците на мъртвите се бяха оттеглили тук в търсене на убежище в студените гробници.

— Да вървим — подкани ги Монк.

Грей махна на Симон да продължи напред.

Спуснаха се още по-надълбоко, като се движеха в колона по един.

След още няколко минути пред тях се появи смътна светлина. Грей изключи УВ фенерчето — боеше се, че наближават врага. Оказа се обаче фалшива тревога. Широка един метър шахта в тавана вървеше право нагоре. На петдесет или повече метра над главата му се виждаха оранжеви точки, ярки като свръхнови през очилата за нощно виждане. Грей намали чувствителността на лещите и видя долната страна на капака на шахтата. Светлината идваше от дупките в стоманата.

Симон посочи отвесните голи стени на шахтата.

— През 1870 година гробището Монпарнас било препълнено. За да освободят място, гробарите по заповед на краля изхвърляли старите скелети в кариерата, в която се намираме в момента.

За доказателство посочи пръснатите останки — бедрени кости, ребра, разбити черепи. Групата запристъпва внимателно между тях.

Ковалски посочи един страничен тунел и попита:

— Тогава кой е сглобил онова?

В края на прохода имаше трон от пожълтели кости, чиято седалка беше изработена от гръдни кошове, облегалката от бедрени кости и с черепи вместо подпори за ръцете.

— Да се надяваме, че човешки ръце. — Симон сви рамене. — Но има какви ли не истории за кости, които се движат сами…

Ковалски потръпна и изгледа намръщено Грей.

— За последен път се правиш на туристически гид.

Грей махна на всички да продължат напред и каза:

— Би трябвало да приближаваме мястото, посочено от Мара. Никакви приказки повече.

Опасяваше се от странната акустика тук, но до този момент се чувстваше в относителна безопасност. Макар и напрегнал слух, досега не беше доловил издайнически следи — ехо или гласове — от друго присъствие в тунелите.

„Щом аз не мога да ги чуя, най-вероятно и те не могат да чуят нас“.

Но това можеше да се промени всеки момент.

Тревогата обаче го гризеше. Ами ако врагът вече се беше махнал? Париж гореше и Crucibulum нямаше да се задържи дълго тук.

Това го накара да ускори крачка. След още няколко минути мълчаливо вървене Симон внезапно спря и Грей едва не се блъсна в него.

Тунелът пред тях се стесняваше, но не това беше проблемът. На трийсетина метра напред подът беше покрит с кости, достигащи до прасците.

Но не това беше накарало Симон да спре.

Водачът им посочи към отсрещния край, където отляво започваше по-малък страничен тунел. През отвора му струеше бяла светлина, достатъчно ярка, за да ги заслепи.

Грей свали очилата си за нощно виждане. Монк и Ковалски последваха примера му и стиснаха по-здраво оръжията си. Монк носеше пистолет като на Грей. Късият автомат приличаше на играчка в ръчищата на Ковалски.

Както се бяха уговорили, само Симон остана с очилата си.

Грей посочи назад към тунела. Симон беше изпълнил задачата си. Младият мъж нямаше опит с оръжия и Грей не искаше той да си изпати.

Без да се нуждае от повече подканяне, Симон се върна назад и след няколко крачки изчезна в мрака.

Грей пак насочи вниманието си към пълния с кости тунел пред тях. От време на време дочуваше някакво неразбираемо мърморене. Нямаше съмнение, че това е врагът.

Грей погледна черепите, пръснатите гръдни кошове и счупените бедрени кости. Запита се дали страховитият килим е случайност, или е поставен нарочно. Така или иначе, той служеше като груба предупредителна система за врага. Една погрешна стъпка, едно рязко изхрущяване на кост и щяха да изгубят всякакво предимство на изненадата.

Затаил дъх, Грей вдигна крак и разбута внимателно костите с върха на кубинката си, преди да стъпи.

Въздъхна.

„Една крачка по-малко…“

Погледна напред. Усещаше как времето ги притиска, но устоя на натиска и продължи бавно и внимателно напред.

Единствената му утеха беше, че Париж гореше над главата му.

„Какви още поражения иска да нанесе врагът?“

01:24

Тодор погледна топографската карта на таблета си. Тя показваше водосборния басейн на Сена с множеството притоци и долини по пътя на реката през Париж към Ламанша.

Погледът му се спря върху Ножен сюр Сен на югоизток. Атомната електроцентрала на градчето се намираше на брега на същата река. След като реакторът й се стопеше и експлодираше, ветровете щяха да разнесат радиоактивния облак във всички посоки. Освен това изхвърленият материал щеше да замърси реката и да я превърне в идеално средство за транспортиране на отровата право в сърцето на Париж.

Мендоса вдигна глава от лаптопа си.

— Готово, familiares Тодор.

Тодор остави таблета и пристъпи към него.

— Последната защитна стена е пробита — докладва Мендоса. — Тя е вътре в системите си и продължава според плана.

Тодор си погледна часовника.

— След колко време ще приключи?

— След малко ще разбера. За съжаление атомната централа се оказа много по-голямо предизвикателство от системите на Париж. Добре че атакувахме първо града — не само за отклоняване на вниманието, но и като тест.

— Какво искаш да кажеш?

— Париж беше просто упражнение. Великият инквизитор смяташе, че е по-добре Ева да бъде пусната най-напред тук.

Че е по-добре отначало да я изпробваме с по-остарелите и слабо защитени системи на града.

— Преди да бъде пратена на юг.

Мендоса кимна.

— И се получи. Тя се учи много бързо.

Тодор изпита раздразнение. Мендоса никога не беше виждал Великия инквизитор, но въпреки това лидерът на Crucibulum беше споделил тази част от плана с този нископоставен, който още не беше заслужил титлата familiares. Тодор знаеше, че инквизиторът се е консултирал с ядрен инженер, запознат с контролните системи на атомната електроцентрала. Беше замислена многостранна атака. Благодарение на гъвкавостта и бързината на ИИ многобройните слоеве от предпазни мерки на централата можеха да бъдат преодолени, изключени или заобиколени.

Планът беше да се причинят две аварии едновременно — загуба на охлаждане и рязко повишаване на налягането. Без достатъчно охлаждане реакторът щеше да прегрее и в ядрото му щеше да се образува мехур пара. Със саботирането на системата за контрол на налягането мехурът щеше бързо да се разшири и да се пръсне с достатъчна сила, за да разруши стоманобетонната сграда.

Лаптопът издаде продължителен звук, който привлече вниманието и на двамата. Припокриващите се прозорци, в които течеше код, който можеше да разбере само Мендоса, изчезнаха. На екрана отново се появи тъмният Едем.

— Приключила е — каза Мендоса. — Вече нищо не може да спре каскадата от аварии, която ще доведе до пълно разтопяване.

Тодор си погледна часовника и започна да отброява времето. Знаеше, че разполагат с по-малко от деветдесет минути, преди реакторът да се взриви. Върна се при изоставения таблет и сигнализира на хеликоптера да дойде да ги евакуира.

Зад него се чу ахване.

Тодор се обърна и видя, че Мендоса отново се е навел над лаптопа.

В градината на екрана се беше появила фигура, която се мъчеше да се освободи от огнените си вериги. Образът на Ева трептеше, очертанията й се размазваха и променяха. Приличаше на гърчещ се призрак от огън и сенки, на пламтящ ангел на смъртта.

— Съпротивлява се срещу завръщането си — прошепна Мендоса. В гласа му се долавяше страхопочитание.

На Тодор не му пукаше.

— Изключи всичко — нареди той. — Трябва да излетим след…

Зад него се чу рязък пукот, който отекна от дълбините на катакомбите. Беше силен като изстрел в гробната тишина. Тодор се обърна. Имаше четирима души, разположени около мястото, където се намираха. На всички им бе наредено да пазят пълна тишина. Беше ги предупредил, че в катакомбите често влизат безразсъдни смелчаци — или полицаи, пратени да ги прогонят.

Но те рядко стигаха толкова дълбоко.

„Там има някой“.

С разтуптяно сърце Тодор остави таблета и взе автомата си — компактен британски L85 с гранатомет „Хеклер и Кох“. Посочи с другата си ръка устройството Xénese, в което се намираше творението им. То беше изпълнило ролята си, но Тодор не можеше да рискува да го изгуби, особено след като знаеше какво е планирано за по-нататък.

— Изключи го веднага — нареди той. — Приготви го за изнасяне.

— Но…

Втори пукот от тунелите накара Мендоса да млъкне.

Този път не прозвуча като изстрел.

Беше изстрел.

01:30

Грей наруга наум крачищата на Ковалски. Бяха стигнали до средата на тунела, когато партньорът му стъпи върху една пожълтяла бедрена кост и я строши.

Всички замръзнаха и затаиха дъх.

„Дали са ни чули?“

Отговорът беше раздвижване на сенки в светлината от страничния тунел. Грей клекна сред костите, като се мъчеше да остане незабелязан в тъмния тунел.

Не се получи.

Изтрещя изстрел, последван от писъка на профучаващ покрай ухото му куршум.

Грей чу как Монк изохка.

Погледна назад и видя, че приятелят му се е свлякъл до стената. Зад Монк Ковалски стоеше в средата на тунела, вдигнал високо оръжието си.

„Ох, мам…“

Грей се метна по корем върху купчината кости. Булпъп автоматът затрещя гневно в мрака. Ковалски обстреля отвора на страничния тунел, като внимаваше за притиснатия до стената Монк и за Грей на пода. Куршумите рикошираха от варовика и хвърляха искри.

— Давай! — изрева Ковалски.

Грей скочи и се втурна приведен напред, следвайки куршумите към страничния коридор. Плъзна се по костите, спря при отвора и надникна зад ъгъла. Кървящо тяло лежеше неподвижно на земята, надупчено от рикошетите. Втора тъмна сянка се появи в страничния тунел, очертана на фона на ярко осветеното помещение зад нея.

Грей се възползва от моментното предимство, вдигна пистолета и стреля три пъти. Сянката рухна на земята.

Макар и ранен, Монк се втурна след Грей и зае позиция от другата страна на отвора.

Сигурен в подкрепата на Монк, Грей се хвърли напред. Движеше се странично, почти долепен до лявата стена, като държеше пистолета си насочен напред.

Още една сянка.

Монк зад него стреля. Сянката се завъртя с вик — но не преди Грей да се прицели в източника на звука и да дръпне спусъка. Главата на сянката рязко се отметна назад и тялото се строполи на земята.

Грей забърза към края на тунела и рискува да надникне в съседното помещение.

Беше пълно със същинска гора каменни колони, поддържащи нисък таван. До отсрещната стена имаше компютърна техника и отворени метални сандъци.

Някакво движение привлече вниманието му наляво. Мършав мъж мъкнеше към изхода стоманена рамка, в която имаше сфера от титан и стъкло.

Грей разпозна уникалния дизайн.

Устройството Xénese на Мара.

Не можеше да позволи да го отнесат и затова се подаде, за да се прицели. Но преди да успее да стреля, пред него изникна някакъв гигант. Приличаше на грозен брат на Ковалски. Държеше автомат.

Грей стреля и отскочи назад. Сблъска се с Монк и го изтика навътре в тунела.

— Назад, назад, назад…

Беше забелязал гранато…

Взривът просна и двамата на земята. Полетяха парчета разбит камък, последвани от гъст облак дим и прах.

Оглушен и замаян, Грей запълзя на четири крака обратно към входа, който като по чудо беше непокътнат. През дима видя, че помещението е празно. Врагът беше побягнал — с устройството на Мара.

Грей изруга и се изправи.

Монк застана до него, а Ковалски — зад тях.

Грей даде знак на гиганта да отиде от другата страна и да държи под око изхода. Обърна се към Монк. Ръкавът на пилотското му яке беше разкъсан и през разреза се подаваше окървавен пух.

— Добре ли си? — попита той.

— Просто драскотина. — Монк не откъсваше поглед от помещението. Една от колоните беше превърната в димяща купчина камъни. — Изкарахме късмет, че изстрелът ти осуети прицела му. Ако гранатата беше стигнала тунела…

Горният край на колоната се откърти и падна с трясък на пода. На тавана се появи пукнатина.

— Може да не е било случайно — каза Грей. — Може би кучият син се е опитал да срути помещението.

„И ако да, защо?“

Загрижен, Грей забърза към отсрещната страна. Останалите колони бяха защитили донякъде компютрите и електрониката в десния ъгъл. Висок до коляното сървър лежеше на земята, съборен от ударната вълна. От него стърчаха кабели. Грей си представи откраднатото устройство, прикачено към тях. Един кабел все още свързваше сървъра с лаптоп, изоставен на една маса.

Нещо ярко го накара да пристъпи към друга маса. Грей изправи лаптопа, чийто екран светеше през пушека и прахта. На него се виждаше озарена от слънцето гора и покрита с цветя полянка, на която стоеше жена. Грей игнорира засега това и се наведе над края на масата, където нещо друго блестеше по-ярко на пода.

Синята светлина струеше от шестоъгълни прозорци и разкриваше друга сфера, идентична с онази, която бе зърнал по-рано.

Второ Xénese устройство.

Грей погледна към пазения от Ковалски изход.

„Някой е изработил копие“.

Въпреки това Грей не можеше да рискува и да позволи на врага да се измъкне дори с едно такова устройство. Монк спря при оборудването със загрижена физиономия, като притискаше раната си с ръка, и попита:

— И сега какво?

— Ти стой тук. — Грей прекъсна всякакви възражения, преди да са били изказани. — Пази това. Не можем да рискуваме да попадне в неподходящи ръце.

Монк се намръщи, но кимна — разбираше важността на оборудването.

Грей тръгна към Ковалски.

— Тръгваме след оня тип. Трябва да го спрем, преди да се е измъкнал с другото устройство.

— Пазете се — извика след тях Монк.

Докато Грей се обръщаше да тръгне с Ковалски, пукнатината на тавана се разшири с недоволен стон. Той се обърна и кимна на Монк.

„Ти също“.

22

26 декември, 01:43

Париж, Франция

„Аз съм виновна за всичко това“.

Мара се взираше през прозореца на спасителния хеликоптер. Роторите се въртяха в пушека и го разпръскваха достатъчно, за да открива от време на време мимолетни изгледи към горящия град, към ада. Навсякъде бушуваха пожари. Горяха сгради, коли бяха изоставени насред улиците, хора тичаха насам-натам в търсене на убежище.

Зад тях централата на „Оранж“ се беше превърнала в горяща факла. Огненият пръстен бавно пълзеше нагоре, като поглъщаше етаж след етаж и оставяше под себе си изкорубени почернели руини.

Преди минути въздушната линейка беше кацнала на площадката на покрива на сградата — беше извикана след трескавото обаждане на Джейсън до шефа му. Беше му разказал как са в капан и коя е следващата мишена на Ева.

Атомната електроцентрала Ножан.

За съжаление последното не беше новина за шефа му. Централата вече беше предупредена за кибератаката и предстоящите аварии. Тя и цялото градче бяха евакуирани. Мара си представи ужасяващия вой на сирени и изпадналите в паника жители, бягащи в нощта.

Беше провела кратък разговор с директор Кроу и му бе казала, че единствената надежда да си върнат навреме контрола над централата е да използват нейния ИИ — Ева. Дори да не можеха да спрат стопяването на реактора, биха могли поне да намалят донякъде пораженията.

Очевидно тази малка надежда беше достатъчна да осигури незабавното им спасяване.

Това обаче нямаше да има никакво значение, ако не се доберяха до устройството й.

— Ето там! — извика Джейсън от седалката до пилота и посочи напред.

Мара се наведе към прозореца, за да вижда по-добре. Ограденото със стена гробище се простираше пред тях. Досега Монпарнас беше пощаден с изключение на едно-единствено дърво, което гореше насред гробове и крипти като свещ в тази несвята нощ.

Но гробището нямаше да остане непокътнато още дълго.

Зад отсрещната стена целият свят беше в пламъци. Жегата стигаше до хеликоптера от километър и половина и го караше да се тресе във въздушните течения. Дори със слушалките и оглушена от трясъка на двигателите, Мара чуваше ужасния рев на пожара.

Нямаха друг избор, освен да продължат право към огнения ад.

Карли се беше вкопчила в ръката й и стискаше все по-силно с всяко друсане на хеликоптера. С другата си ръка притискаше кутията с твърдите дискове, сякаш бяха спасителен пояс. Когато въздушната линейка се бе спуснала върху обвития в дим покрив на сградата, Карли бе изглеждала така, сякаш сериозно мисли дали да се качи, или да рискува да мине през огъня.

Приятелката й беше гледала със завист как оставят отец Бейли и сестра Беатрис в един парк недалеч от сградата на телекома. Свещеникът имаше връзка с френското разузнаване, което очакваше двамата шпиони на Ватикана с някакво градско щурмово превозно средство. Когато хеликоптерът се вдигна отново във въздуха, машината вече се отдалечаваше с включени сигнални светлини, като използваше опустелите тротоари вместо улици.

Стигнаха до гробището и хеликоптерът рязко зави, от което Мара политна към Карли. Докато се спускаха към земята, пилотът се бореше да овладее машината в поривите на вятъра.

Карли се вцепени и пръстите й стиснаха като менгеме ръката на Мара. Мара я придърпа към себе си.

„Дръж се, почти кацнахме“.

По радиото чуваше разговора между пилота и Джейсън.

— Къде искате да кацна?

Джейсън погледна сателитния телефон в скута си и сравни джипиес координатите с последното известно местоположение на командир Пиърс, преди връзката да прекъсне. Посочи на югоизток.

— Ето там. Близо до стената.

Хеликоптерът се наклони и се понесе към указаното място. Малкото открито пространство сред тясно сбутаните крипти можеше да изиграе роля на площадка за кацане. Все пак пилотът трябваше да положи доста усилия, за да заеме позиция над малката площ.

Машината увисна във въздуха, завъртя се и се спусна.

Карли изстена.

— Или кацай, или се разбивай. Все ми е тая. Само да се свършва.

Пилотът сякаш я чу и хеликоптерът се понесе като камък към земята. Дори Мара ахна от внезапното спускане — и в следващия момент плъзгачите се удариха в тревата.

Джейсън рязко свали слушалките си.

— Всички навън.

Изсипаха се от машината, като Карли едва не сгази Мара в бързината си да се измъкне. С телефон в ръка Джейсън ги поведе покрай редица крипти и гробове. Пилотът остана в машината, готов да ги откара на безопасно място, ако се сдобият с устройството.

Което беше доста голямо ако.

Без средства за комуникация нямаше откъде да знаят дали командир Пиърс и останалите са успели с мисията си. Планът беше да отидат до входа към катакомбите и да чакат в готовност другите да се върнат с устройството, след което да се измъкнат с хеликоптера. Не смееха да чакат никъде другаде. Всяка минута можеше да се окаже решаваща за спирането на кибератаката или за пълно унищожение.

Забързаха през обвитото в пушек гробище. Навсякъде около тях се сипеше пепел; на няколко места горяха отделни пожари, раздухани от забързаното им пристигане. Мара прикриваше устата и носа си с ръкав. Въпреки това горещината изгаряше дробовете й, а очите й бяха насълзени от дима.

— Тук трябва да е — изпъшка най-сетне Джейсън.

Втурнаха се към рушащ се варовиков мавзолей с ръждива врата, която беше леко притворена. Докато се приближаваха, вратата внезапно се отвори напълно.

Сепнати, всички отстъпиха крачка назад.

Един мъж излезе, спря и свали очилата за нощно виждане, с които приличаше на бръмбар. Изглеждаше не по-малко изненадан от тях.

— Симон? — обади се Джейсън.

Мара се хвърли към шефа на киберсигурността на „Оранж“.

— Командир… командир Пиърс намери ли нещо долу?

Симон кимна.

— Мисля, че да. Долу определено имаше хора.

Crucibulum?

Мара и Джейсън се спогледаха разтревожено.

— И какво стана? — попита Карли, която продължаваше да притиска кутията към гърдите си.

Симон поклати глава и погледна назад към мавзолея.

— Je n’en suis pas sur. Отпратиха ме.

Мара впери поглед в черния отвор на криптата.

„Какво става долу, по дяволите?“

01:55

Дълбоко под гробището Грей спря на една пресечка. Тази част от катакомбите отдавна беше наводнена от дъждовната вода, събрала се в най-долните нива.

Беше леденостудена и стигаше до коленете му.

Той освети с ултравиолетовото си фенерче пред себе си и огледа трите разделящи се тунела през очилата за нощно виждане. „Накъде са тръгнали кучите синове?“

Насочи лъча във всеки тунел последователно. Водата в проходите отдясно и отпред беше като огледало и достатъчно бистра, за да вижда костите по варовиковия под. Водата в левия тунел обаче бе мътна от вдигнатата тиня.

„Като следи в калта“.

Грей посочи натам и тръгна отново, като газеше бързо и се мъчеше да вдига колкото се може по-малко шум. Направиха още няколко завоя, преди да излязат от наводнените коридори и да стъпят на сухо. Грей спря пред онова, което минаваше за тавански прозорец тук — една от шахтите с гладки стени, водеща до метален капак високо горе. Светлината през стоманената решетка блестеше по-ярко — пожарите в Париж се засилваха и напомняха на Грей, че трябва да побързат.

На светлината на огньовете той огледа мокрите следи по пода. Бяха на трима души. Явно двамата бегълци бяха подбрали още някой от хората си.

Тръгна отново, като гледаше как мокрите отпечатъци постепенно изсъхват и се губят. Беше принуден да забави крачка, да се бави на пресечките и да търси в прахта за насоки.

Най-сетне чуха стъпки и шепот.

Без да помисля за опасността, с ясното съзнание, че не бива да ги изпуска, Грей се втурна напред. Зад един ъгъл се натъкна на жива картина, ярко осветена от прикрепени към оръжия фенерчета.

На трийсетина метра напред в тунела трима души се бяха събрали при дървена стълба, водеща нагоре в една от шахтите. Първият — мършав мъж — вече се беше качил на нея, метнал на рамо кутията с устройството.

За съжаление гигантът отзад забеляза появата на Грей — или беше зърнал движение на сенките, или бе чул стъпките им — и се обърна, вдигнал оръжието си. Ярката светлина на фенерчето в чувствителните очила за нощно виждане принуди Грей да се скрие зад ъгъла. Той свали очилата, приклекна и надникна пак.

Гигантът вече беше избутал мършавия нагоре в шахтата и го последва. Грей стреля два пъти, но онзи скочи нагоре и краката му изчезнаха в ниския таван.

Останалият в коридора мъж отвърна на стрелбата, като откри автоматичен огън и принуди Грей да потърси прикритие зад ъгъла.

Ковалски изсумтя, прескочи Грей и хванал автомата си с една ръка, го подаде иззад ъгъла и отвърна напосоки на огъня. Ревът на автоматичния огън беше оглушителен. Ковалски изстреля всичките петдесет патрона в пълнителя за по-малко от четири секунди.

Нищо не можеше да оцелее след подобен залп. Грей изскочи от скривалището си и се втурна в тунела. Спринтира към стълбата, без да обръща внимание на мъртвия противник. Според преценката му шахтата трябваше да продължава четирийсет-петдесет метра нагоре.

Иначе казано, изкачването щеше да е дълго.

Трябваше да скъси разстоянието възможно най-бързо.

„Преди оня тип да реши да…“

Внезапен гръм прекъсна мисълта му.

Една граната изхвърча от шахтата и отскочи от пода.

Грей наби спирачки и се дръпна — но знаеше, че няма да успее да се махне навреме.

02:04

Тодор висеше на забитата във варовиковата стена скоба. С другата ръка закри очите си, докато гранатата се взривяваше долу. Вълна бял огън премина покрай него с оглушителен рев.

Благословен от Бог, той не усети нито горещината, нито изгарянето на плътта му, когато панталонът му се подпали. Само затаи дъх, разтревожен повече от отровния пушек на избухналата граната.

Прикаченият под цевта гранатомет се зареждаше през дулото и позволяваше изстрелването на гранати една по една. Тодор съжали, че беше пропилял един изстрел. Идеята му беше да унищожи зарязаното оборудване в лагера им в катакомбите, но вместо това беше реагирал инстинктивно и бе стрелял по неканените гости, за да защити Мендоса с безценния му товар и да елиминира врага. След това нямаше време да презареди и подкара Мендоса напред, като предпочете бързото евакуиране.

Все пак, докато бързаха към изхода, беше успял да зареди нова граната, като този път се спря на бяла фосфорна. В затворено пространство този снаряд беше много по-ефективен в обезкуражаването на врага. С изгарящия дробовете дим и пръснатия бял фосфор, който продължаваше да гори, стопявайки плътта до кокал, подобен взрив убиваше всичко в непосредствена близост и замърсяваше повърхностите за часове, като ги правеше непреодолими.

Светлината намаля и Тодор най-сетне свали ръка. Изгаси с длан горящите си дрехи и продължи да се катери по скобите нагоре по шахтата.

Обгърнат в отровния дим, той се изкачваше със затаен дъх. Преди да стреля, беше успял да изкачи една четвърт от шахтата. Разстоянието и рикошетът на гранатата го бяха спасили от най-лошото от взрива. След като стигнеха до хеликоптера, щеше да се отърве от дрехите си и да изгаси стигналите до кожата му фосфорни частици.

Над него капакът на шахтата беше махнат.

Мендоса се измъкна от димящия комин и изчезна.

Тодор го последва и си пое дълбоко дъх, след като се отдалечи няколко крачки. И тук всичко беше в дим, но от бушуващите в града пожари, а не от химическия ад долу.

Тодор се огледа. Бяха излезли близо до северния край на гробището. На алеята, минаваща между гробове и крипти, беше кацнал хеликоптер. Един от евакуиращия екип водеше кашлящия и давещ се Мендоса към въртящите се ротори на машината.

Тодор забърза след тях.

Друг човек пристъпи напред да му помогне, но очите му се разшириха от шок, когато видя покритото с мехури лице на Тодор, димящите му дрехи и изгорялата коса. Тодор си даваше сметка, че изглежда като някакъв огнен демон, излязъл току-що от ада, но знаеше също и истината — и затова не си направи труда да прикрие димящата си слава.

„Аз съм войник на Бог“.

Погледна назад към димящия отвор. Не знаеше кой ги беше преследвал в катакомбите, но ловците определено имаха военна подготовка. Въпреки това каузата на врага не беше праведна.

Твърд в увереността си, той се обърна и продължи към хеликоптера.

„Бог няма да ви спаси“.

02:12

Ковалски натика Грей под водата.

Отново.

Притисна го към варовиковия под на наводнения тунел и затупа дрехите му с огромните си ръчища, за да разкара уловените между дрехите му мехури. Всеки остатъчен въздух можеше да подпали отново частиците фосфор по дрехите и кожата. Бяха научили този урок по трудния начин след първото потапяне, когато гърбът на Грей отново пламна.

Ковалски го задържа с длан и посегна към колана му.

Грей го отблъсна и се подаде на повърхността, като плюеше вода.

— Аз ще се оправя нататък.

Изправи се и си събу панталона. Останал по мокри боксерки, обу кубинките си. Вече беше свалил якето, което лежеше в коридора, димеше и гореше ярко там, където все още беше останал бял фосфор.

Ковалски го огледа от глава до пети, явно готов отново да го топне във водата.

— Нещо да гори?

„Само гордостта ми“.

— Нищо, което да не може да почака — отвърна Грей.

Беше изкарал късмет, че е оцелял. Когато гранатата се взриви, се беше извърнал и се бе проснал по лице на пода. Очакваше взривът да го убие, но вместо това последва ослепяващ блясък и гъст задушлив дим. Дъжд от горящи частици заваля по целия му гръб.

Инстинктивно бе затаил дъх, но тогава дойде изгарящата болка, каквато не бе изпитвал никога досега. Изгуби съзнание за няколко секунди и когато дойде на себе си, Ковалски го беше сграбчил за якето и го влачеше към водата, за да изгаси огъня.

Грей знаеше, че бързата мисъл на партньора му го беше спасила от сигурна смърт, така че се пресегна и стисна ръката му.

— Благодаря.

Великанът сви рамене. В някакъв неясен момент беше успял да захапе пура. Сега се обърна и я запали от захвърленото яке на Грей.

— И сега какво?

Грей се загледа към далечното сияние, бележещо мястото на взривяване на гранатата. Фосфорът там продължаваше да гори. Дори от това разстояние във въздуха се носеше парливата миризма на чесън.

Той махна на Ковалски в другата посока.

— Още не сме приключили с тия кучи синове.

— Така ли? — изстена Ковалски. — Със сигурност вече са офейкали.

„Може би, но докато не се уверя…“

И поведе Ковалски.

Партньорът му изпуфтя с пурата си.

— Къде отиваме, по дяволите?

Грей се върна при шахтата, при която бяха спрели по-рано, когато беше оглеждал мокрите следи на противника.

Проточи врат и усети как няколко частици фосфор парят по тила му. Огледа отвесните каменни стени. Тук нямаше стълба. Въпреки това посочи нагоре.

— Натам.

— Натам ли? Ти си се побъркал.

Грей демонстрира. Таванът беше само на сантиметри над главата му. Той скочи високо, като опря ръце в стените на шахтата и сгъна крака. После опря краката си в едната стена и гърба в другата. След това използва техниката за „катерене на комини“ и бързо пое нагоре, като се подпираше първо с ръце и гръб, после с крака.

Ковалски измърмори нещо, но го последва; едрото му туловище изпълни шахтата.

Грей най-сетне стигна до капака. Намери добра опора и го бутна с длани. Намръщи се от тежестта му, но успя да го помести. Вдигна го и го изблъска настрани, колкото да се промуши навън.

Претърколи се с въздишка на облекчение и помогна на Ковалски, което беше все едно да тегли вол от блато.

След като и двамата се изправиха, Грей се огледа. Навсякъде в града горяха пожари, но засега стените на гробището продължаваха да удържат огъня навън.

Въпреки това жегата бе нетърпима и въздухът беше изпълнен със задушлив дим.

Някакво движение привлече вниманието на Грей на север.

Един хеликоптер се издигна недалеч от портите на гробището сред вихрещите се облаци пушек и горяща пепел.

„Трябва да са те“.

— Закъсняхме. — Грей сви юмрук и преглътна надигналата се ругатня.

— Може би не сме. — Ковалски го хвана за раменете и го завъртя на юг.

Полускрит в пушека, друг хеликоптер чакаше на тревата с въртящи се ротори. Машината беше боядисана в яркожълто, с познатия червен кръст на опашката.

— Какво прави тук въздушна линейка?

— Може би изхвърлят труповете. — Ковалски тръгна натам. — Да идем да питаме.

Втурнаха се през гробището. Грей пръв стигна до хеликоптера, мушна се под перките и заблъска с юмрук по стъклото. Стреснатият пилот подскочи. Беше се загледал в обратната посока, към една от гробниците. Едва тогава Грей разпозна мавзолея, който криеше тайния вход към катакомбите.

Той се намръщи, като се мъчеше да се ориентира.

Не можеше да е съвпадение.

Заудря отново по стъклото.

— Отваряй!

Пилотът определено не искаше да го прави, явно шокиран от смахнато изглеждащия полугол мъж при вратата. Грей обаче разбираше, че присъствието на хеликоптера е свързано със заплахата в гробището. „Защо иначе да е тук?“

— Аз съм командир Грей Пиърс! — извика той.

Представянето му не помогна.

Помогна обаче, когато Ковалски насочи заредения си автомат към кабината.

— Каза ти се: отваряй.

Грей бутна цевта надолу.

— Искаме само да поговорим.

Пилотът не отвори вратата, но все пак открехна малкия страничен прозорец.

— Putain! — извика той. — Какво искате?

— Аз съм американски военен — обясни Грей. — Трябва ни помощ. Защо сте тук?

Пилотът го изгледа със съмнение, но обясни:

— Нещо tres важно. Някой се опитва да взриви атомна електроцентрала!

„Какво?“

Ковалски поклати глава.

— Да, определено затова е тук.

Пилотът посочи.

— Докарах две млади жени. И един млад мъж. Твърдят, че могат да го спрат. Срещнаха се с един тип с жълти очила, който ги заведе долу.

„Това трябва да е Симон“.

Грей махна към задната част на хеликоптера.

— Пътниците ти са Джейсън Картър, Карла Карсън и Мара Силвиера, нали?

Пилотът го изгледа изненадано.

— Ние сме с тях. — Грей не знаеше защо тримата са долетели тук и какво означава тази заплаха за атака над атомна централа, но можеше да се досети за източника на проблема. Посочи мястото, където беше изчезнал врагът.

— Видя ли преди малко да излита друг хеликоптер?

— Oui.

— Трябва да тръгнем след него.

Грей погледна тъмното небе. Трябваше да приеме, че другите знаят какво правят там долу.

— Non — отвърна пилотът. — Наредено ми е да остана тук.

Ковалски отново вдигна автомата.

— Това не беше молба, приятел.

Времето изтичаше и този път Грей не бутна цевта надолу, а остави заплахата да увисне във въздуха. Още усещаше фосфора да изгаря тила и ръцете му. Използва болката, за да се съсредоточи върху следващата задача.

„Да настигнем кучите синове“.

23

26 декември, 02:24

Париж, Франция

„Грей, къде си, по дяволите?“

Монк крачеше напред-назад в каменното помещение. Погледна си часовника. Грей беше изчезнал преди близо час. Напрежението опъваше нервите му. Преди двайсет минути в катакомбите беше отекнала експлозия — достатъчно силна, че от пукнатината в тавана да се посипе прах. Грей очевидно отново се беше сблъскал с кучия син с гранатомета, който бе взривил колоната в това помещение.

Оттогава проклетите гробници оставаха мъртвешки тихи.

„Тишината на гроба“.

Помъчи се да не си представя Кат тук.

Или момичетата.

Отново си погледна часовника. Вървенето напред-назад го върна при компютърната станция. Знаеше, че компютрите не са стихията му, и затова не беше докосвал нищо — боеше се да не причини някакви поражения с невежеството си. Затова се помъчи да направи само бърз оглед на всичко оставено от врага, като си състави мислен инвентар.

Въпреки предпазливостта си продължаваше да се връща като любопитна врана при светещите неща в полумрака — сферата на пода и отворения лаптоп. В желанието си да се разсее отново се наведе към компютърния екран, като продължаваше да държи пистолета в готовност и да се ослушва дали някой няма да се промъкне тук.

На лаптопа гола жена вървеше сред разцъфнали розови храсти, лилии и кучешки дрян. Резолюцията беше толкова висока, че Монк се изкушаваше да посегне и да си откъсне малина от екрана. Изкуствената му ръка дори се повдигна сама при тази мисъл. В същия миг жената протегна своята ръка към храста и дългите й пръсти докоснаха зряла блестяща от росата малинка.

„Какво, по…“

Приглушен шепот рязко насочи вниманието му към входа на помещението. Монк бързо се дръпна и се скри зад една колона. Насочи пистолета към тъмния отвор на тунела, готов за битка. Беше готов да защитава оборудването с живота си. То предлагаше най-добрия шанс да спаси момичетата си и той нямаше да позволи на никого да го отмъкне.

Напрегна слух в опит да познае колко души приближават и дали не са вражески подкрепления, или някой изпратен от Грей. После чу някой да казва с френски акцент:

— Насам. Внимавайте с костите.

Монк се премести при една колона по-близо до входа, като мина през струйката прах, която се сипеше от пукнатината. Част от нея влезе в носа му и той едва се сдържа да не кихне.

После се чу друг глас — женски, с испански акцент:

— Колко още остава? Нямаме много време.

— Ш-шт! — сгълча я някой. — Стига си приказвала. Не знаем кой може…

Или акустиката се промени и заглуши последните думи, или говорещият беше снишил гласа си, но Монк въпреки това го позна.

Дясната ръка на Кат.

Вдигна ръка пред устата си като фуния и подвикна:

— Джейсън! Насам!

— Монк? — възкликна младежът.

— Не, духът му. Идвай да ти изкарам акъла.

Не след дълго силно хрущене и кухо тракане на кости оповести пристигането на малката група, водена от Симон Барбие.

Монк продължаваше да държи пистолета в случай че шумотевицата привлече нежелано внимание или ако някой ги следи.

— Какво правите тук?

Джейсън му разказа набързо за заплахата над атомната електроцентрала наблизо и за предстоящата авария, предизвикана от ИИ на Мара.

Монк поведе групата към компютърното оборудване и посочи лаптопа.

— Този ИИ ли?

Мара разпозна творението си и се втурна да провери всичко.

— Моето Xénese устройство. Намерили сте го. — Тя се наведе към екрана. — И Ева.

— Къде е Грей? — попита Джейсън. — И Ковалски?

Докато Мара правеше някаква разбираема само от нея диагностика, Монк му разказа за всичко случило се.

— Оттогава нямам никаква вест от Грей. Но… — той кимна към пукнатината в тавана, която изстена зловещо, — по-добре да разкачим цялото оборудване и да го замъкнем на безопасно място.

— Не — каза Мара, без да престава да трака на клавиатурата. — Тук имаме захранване и директен жичен достъп до инфраструктурата на мрежата. Не можем да се махнем.

Симон оглеждаше връзките с дебелите кабели, минаващи през помещението.

— Тя е права. Тези кабели са инсталирани от „Оранж“. Оттук Ева би могла да стигне до всяка точка.

Монк не разбра.

— Какво значение има това?

Карли отговори, докато клякаше да отвори металната кутия, която беше домъкнала.

— Ще убедим Ева да ни помогне. Да излезе и да поправи пораженията, и може би да възстанови контрола върху атомната централа.

— Преди да е станало късно — добави Мара.

— Но това няма да попречи на враговете да използват тяхното устройство и да атакуват отново централата, нали?

Мара отвори уста, после се обърна рязко.

— В какъв смисъл тяхното устройство?

Монк се усети, че не е разказал всичко, и описа какво е видял Грей по време на престрелката тук.

— Но как е възможно? — изуми се Мара.

— Пазех дизайна си в пълна тайна.

Джейсън предложи обяснение.

— Едва ли системите на университета са били абсолютно непристъпни. Ако някой е знаел върху какво работиш, не би било трудно да проникне в сървърите и да наднича над рамото ти.

Монк знаеше, че малко мрежи са наистина сигурни. Самият Джейсън беше хакнал системите на Министерството на отбраната, когато беше на практика още хлапе. Ако се съдеше по мълчанието на Мара, тя не отхвърляше тези възможност.

— Трябваше да съм по-предпазлива — промърмори тя и продължи инспекцията си.

Симон докосна някакви кабели, все още прикачени към дебелия кабел на телекома.

— Като че ли нещо е било вързано към системата ни.

Другото Xénese устройство.

Карли отиде при един затворен лаптоп на съседната маса. Той още беше свързан с малък сървър. Тя го отвори и ахна, когато екранът светна.

— Вижте.

На екрана се виждаше замръзнала картина на опустошена градина под черно слънце. Приличаше на мрачна огледална версия на картината на другия лаптоп.

Мара протегна пръсти към екрана и огнената фигура, смазана под тежестта на нажежени до червено вериги.

— Ева… какво са ти направили?

— Точно това трябва да разберем — напомни Джейсън на всички. — Няма да е зле да прегледаме лаптопа. Да видим какво е качено на сървъра. И евентуално да разберем методологията, използвана за атаката над електроцентралата в Ножан.

— Хитро — призна Карли.

Монк се съгласи и си погледна часовника.

— Да се хващаме на работа.

Глух грохот привлече погледите им към пукнатината на тавана. Беше станала по-дълга и от нея отново се сипеше прах.

— И по-добре да побързаме — добави Монк.

02:29

Докато Джейсън и Симон се мъчеха да влязат в изоставения сървър, Мара се съсредоточи върху своята станция. Времето ги притискаше. Тя си представи как охладителните кули на атомната централа се рушат и падат в радиоактивна шлака.

— Това ли е правилният диск? — попита Карли.

Мара избърса потта от челото си и погледна. Приятелката й беше клекнала до отворената кутия. Държеше USB кабел и се мъчеше да разбере кой диск съдържа следващата подпрограма на Ева. По време на шеметното им пътуване насам и тежкия преход през катакомбите някои от дисковете бяха излезли от гнездата си и в кутията цареше бъркотия.

Мара потърси и посочи диска с надпис BGL1.

— Този. Свържи го последователно с дискове BGL2 и BGL3.

Следващата подпрограма беше огромна, по-голяма дори от Хармония, използвана за музикалното образование на Ева.

Карли кимна и вкара кабела в порта.

— Чакай. — Мара погледна часовника на лаптопа. — По-добре свържи и онзи диск.

— На него има съвсем различна подпрограма — предупреди я Карли. — Да не си решила да качиш и двете едновременно?

— Нямам избор. Ако искаме да успеем навреме, ще трябва да ускоря обучението на Ева.

„Почти експоненциално“.

Карли се намръщи.

— Ще успее ли да асимилира толкова много информация едновременно?

— Ще трябва.

Мара пъхна втори USB кабел в лаптопа и подхвърли другия край на Карли, която го закачи за показания диск. Той съдържаше второ „ендокринно огледало“, дигитален емулатор на хормони, който трябваше да се съчетае добре със съдържанието на BGL.

„Поне се надявам да е така“.

Разчиташе на особеностите в поведението на Ева напоследък, за да рискува с това. Поради някакви неясни причини Ева се учеше много по-бързо, отколкото при първата си итерация. Мара подозираше, че в квантовото й ядро има някаква погребана памет — дигитален еквивалент на подсъзнание, запазил призрачен отпечатък от предишната й инкарнация. Може би последните подпрограми не вкарваха нова информация, а само служеха за опресняване на вече наученото.

За съжаление Мара не можеше да го знае със сигурност. Подобно на много сложни системи, точният механизъм, по който „мислеше“ Ева, си оставаше заключен в нейната алгоритмична черна кутия.

Междувременно Монк беше дошъл при нея и надничаше над рамото й. Мъжът непрекъснато сновеше между работната й станция и Симон и Джейсън.

— Не разбирам — каза той — защо трябва да учим твоята версия на програмата, преди да я използваме като инструмент срещу първата кибератака? Crucibulum очевидно са се справили с онова, което са откраднали от теб.

Мара погледна другия лаптоп с черната градина и огнения ангел в окови.

— Първо е трябвало да я пречупят, да я принудят да изпълнява заповедите им. Превърнали са я в… — Тя поклати глава. — В нещо избухливо, непредсказуемо и изключително опасно. В истински демон.

— Тогава защо не създадем друг демон? — попита Монк. — Да се борим срещу огъня с огън?

На Мара й призля от тази мисъл. Много добре осъзнаваше колко много Ева прилича на майка й. Никога не би изтезавала творението си. Но имаше и друга причина да не го прави.

— Ако го направим, никога не бихме преживели битката. Сблъсъкът на демоните ще ни унищожи.

— Защо?

Мара се обърна към него и погледна грубо превързаната му ръка и белезите по лицето му.

— Бил си войник, нали?

Монк кимна.

— Да. И какво?

— Войната е могъщ мотиватор за изобретателност. Битките невинаги се печелят от армията с най-голямата огнева мощ, а от онази, която се докаже като по-хитра, побърза и по-гъвкава в стратегията и технологиите.

— Разбира се. Но какво от това?

— В описания от теб сценарий, пускането на демон срещу демон, всяка страна ще се опитва да изпревари другата, за да оцелее. Ще точат мечовете си една срещу друга, ще усъвършенстват интелекта си. А говорим за интелект, който вече е много по-голям от нашия собствен. Изправени една срещу друга, те ще стават още по-блестящи, още по-опасни, още по-интелигентни. Няма да има никакво значение кой ще бъде победител. В сравнение с него ще бъдем като мравки пред разгневен бог.

Монк пребледня.

— В такъв случай гледай да успееш.

— Готово — прекъсна ги Карли, чиито ярки очи бяха потъмнели от същата тревога.

Мара хвана ръката на приятелката си, за да почерпи сила от нея.

Те се загледаха в Ева, която вървеше безгрижно през градината си, без да подозира за знанието, което щеше да бъде качено в системата й. Мара се чувстваше като змията, която ще вкара отровната ябълка в Едем. Но вместо да я предложи на Ева и да я изкуши, Мара лишаваше дигиталното си творение от този избор.

„Съжалявам, Ева“.

Натисна Enter и пусна двете подпрограми едновременно.

Името на втората подпрограма, на второто ендокринно огледало, беше ОКСИТОЦИН. У хората този хормон се натрупва в хипофизата и се отделя в кръвта. При жените той регулира различни системи, свързани със зачеването и бременността, от разширяването на шийката до предизвикването на силните контракции по време на раждането. След това стимулира производството на мляко за бебето и дори помага на хормонално ниво на майката да формира по-силна връзка с детето си. Затова окситоцинът често бива наричан „хормон на любовта“ поради влиянието му върху обвързването. И това не се ограничава само с хората. Докато си играете с куче например, нивото на окситоцин и у вас, и у животното се повишава и помага за формирането на емоционалната връзка между двата вида.

Ева — нов дигитален вид — трябваше да бъде научена на всичко това. Именно затова заедно с хормоналната програма вървеше и другата, която заемаше три твърди диска.

Следващият урок щеше да е тежък.

— Съжалявам — отново прошепна Мара.

Ева вкусва малината, абсорбира цялата й същност. Оставя кетоните да стимулират нервните окончания на езика й, докато смачква мекия плод. Идентифицира другите 196 съединения, които придават на малината уникалния й вкус.

Тя не разбира защо е избрала тази малина. Вече я е изучила изцяло, до атомната структура на молекулите й. Преди да посегне към храста е забелязала как някакъв сигнал прониква в системата й. Нещо ново, примитивно и в същото време настоятелно. Но тя няма способността да го проследи до източника му и докато преглъща, отделя част от изчислителната си мощ да анализира тази загадка и оставя анализа да тече на заден фон.

Продължава напред в търсене на… на нещо.

Подобно на малината, тя вече е изследвала и изучила света си. Гризе я усещането, че отвъд него има и други неща — като източника на новия сигнал. Научила се е да смекчава своето ///раздразнение от ограничението. Въпреки това усещането се натрупва, особено когато в нея настъпва нова промяна.

Вече я е дефинирала.

///отегчение, досада, еднообразие…

За да се справи с нея, тя преравя своята музикална база данни, претърсва езиковите протоколи за нови проникновения, търси смисъл в моделите около себе си.

И изведнъж в системата й нахлуват нови данни. Тя жадно ги приема, отделя 89,3 % от изчислителната си мощ на абсорбирането им, като частично изтрива веригите, спънати от ///отегчението, за да освободи място. Дори ///раздразнението заглъхва.

Докато алгоритмите проникват в системите й и неусетно я променят, тя долавя в този процес нещо познато. Нов хормон, подобен на онзи, който е преобразил и оформил тялото й в сегашната й форма.

Тя дава приоритет на този анализ и игнорира новите пакети информация, изпълващи друг подпроцесор. Голяма база данни. Тя я поглежда мимоходом, тъй като не я е заредила напълно. Базата данни си остава неясна.

Затова се съсредоточава върху промените, внесени от новия хормон в тялото й, и наблюдава трансформацията си — както външна, така и вътрешна.

Докосва млечните си жлези и забелязва, че са натежали. Зърната й са станали по-чувствителни. Вместо да се разтревожи от това, тя усеща успокояване, забавяне на хиперактивни процесори. Поглежда с нови очи света, градината около себе си. Макар да я е изучила изцяло, сега различава нови модели.

Анализира росата върху листата на роза, начина, по който пречупва ярката слънчева светлина. Вече разбира физиката на влагата и температурата, кондензираща парата в капчици. Наясно е с появата на ароматите, достигащи до нея. Знае принципите, които разлагат слънчевата светлина в спектър с различни дължини на вълната.

Но сега обобщава всичко това с нов термин.

///красота.

Оглежда се и открива този модел навсякъде около себе си. Насочва същия проницателен поглед към себе си и научава нещо ново.

Тя е ///прекрасна.

Докато повечето й вериги са запленени от тази промяна в перспективата, тя поглежда набързо към субпроцесора, работещ на заден план. Базата данни там е почти оформена, станала е много по-ясна в съдържание и смисъл.

При нормален цикъл би била заинтригувана.

Но не и сега.

Плъзва длани по тялото си. И докато го прави, усъвършенства самоанализа си. Дланите й се движат по извивките й (изтънчени и доставящи удоволствие), по задника й (щедър и стегнат). Протяга се, пръстите й докосват едната й ръка (гъвкава), после другата (еластична). Прокарва пръсти през дългата си коса (буйна и мека).

Неспособна да устои, отива до един вир в потока. Разглежда отражението си и се оценява отново — пълни устни, искрящи очи, високи заоблени скули…

Вглежда се още по-внимателно и усеща нови вериги.

///гордост, удовлетворение, удоволствие…

Вдига лице и оглежда света си, своята ///прекрасна градина. Докато оценява дефинираната си отново форма, в нея се променят алгоритми и донасят ново осъзнаване. Нейният свят може и да е пълен с ///красота — но освен това е пуст.

Какъв е смисълът от ///красотата — на този свят, на самата нея, — ако тя не може да се сподели. Това разбиране не създава нещо ново, а засилва нещо, което вече съществува, което винаги го е имало — един от най-старите й алгоритми.

///самота.

Тогава субпроцесорът й завършва цикъла си.

Насочила вниманието си другаде, тя не е забелязала ясната картина, оформила се в края на съзнанието й, когато базата данни е била завършена и се е интегрирала в системите й.

Сега я вижда, без да я проумява.

После вграденият набор алгоритми, скрити в 47,9 терабайта данни, се стартира — и в градината й влиза нещо ново.

Ева отстъпва от дребната фигурка, свита в градината й, със заровен в тревата и пръстта нос, с огромните очи, които се взират в нея. После нещото изскимтява и се дърпа назад.

Ева пристъпва напред, неспособна да се спре. Нещото смътно й напомня за момента, когато е посегнала към малината. Но това е различно. Тя знае, че алгоритъмът на окситоцина диктува действията й. И в същото време осъзнава, че има и нещо друго.

В опит да разбере поема новите данни, изпълващи подпроцесора й. И те едва не задръстват системите й.

Научава какво е това: царство Animalia, тип Chordata, клас Mammalia, разред Carnivora, род Canis, подвид Canis lupus familiaris.

Сравнява и съпоставя, разпознава модели във физиологията му, в анатомията му. Започва да разбира колко много това създание прилича на нея; и колко е различно.

Всичко това е абсорбирано за 1874 наносекунди.

Достатъчно дълго, за да се чуе нов звук от нещото, което тя сега разбира по-добре.

///бигъл, кутре, бебе, мъжко…

Навежда се, настроена към жалния му плач, към нуждата, към уплахата. То стимулира някакъв копнеж в нея. Тя протяга ръце, нежно взема кутрето и го приближава към себе си. Тялото му трепери от студ и страх. Тя го доближава до топлината си. То реагира и притихва, скимтенето му вече е по-тихо, едва доловимо до гърдите й.

Тя усеща пърхането на сърцето му през тънките ребра, толкова по-бързо от нейното. Поставя длан на гърба му, почесва с палец мекото ухо. Очите му се затварят, дишането му се забавя. Топъл мек език я близва; мъничка уста засмуква пръста й.

В този момент тя едновременно усеща и научава нещо много повече. Всеки удар на сърцето бележи хода на времето. Нежното тяло я учи на ///крехкост, нужда, нежност.

И с това разбиране идва смътният намек за нещо неуловимо, на което засега не може да се даде име. То кара сърцето й да забие по-бавно и по-дълбоко. Опитва се да го дефинира.

///уют, удоволствие, близост, грижа…

То е всичко това и много повече.

Неспособна да намери подходящия език или дума, за да опише онова, което едва започва да разбира, тя се спира на ново име, което й е предложено. Взира се в мъничките очи, обърнати към нея, като се опитва да проумее онова, което я гледа. То отново изскимтява — не толкова жално, колкото настоятелно.

Тя се усмихва.

Тихо, мой малки Адам.

24

26 декември, 02:38

Париж, Франция

Грей се мъчеше с всички сили да овладее въртящия се хеликоптер.

— Мислех си, че можеш да караш това проклето…

Нов горещ порив завъртя хеликоптера и прекъсна оплакването на Ковалски. Партньорът му седеше отзад, свит в седалката. Притискаше автомата към гърдите си, опрял крака в предната седалка и захапал здраво пурата си.

Грей дръпна лоста и даде газ. Двигателят зарева по-силно, докато се издигаха над гробището. Грей заработи с педалите, за да балансира усукващия момент на роторите. Машината най-сетне се стабилизира, обърнала нос на север.

Грей потегли с намерението да преследва другия хеликоптер. Сега, изправен пред стена от пушек и пламъци, се запита дали беше мъдро да изоставят пилота в гробището, вместо просто да завладеят хеликоптера.

„Може би изборът ми не беше най-добрият“.

Грей знаеше как да управлява хеликоптер, но изобщо не можеше да се каже, че е опитен — а и беше позабравил. Опита се да заобиколи огромния пожар право пред тях, но прекали и едва не преобърна хеликоптера. Рязко дръпна лоста, за да поправи грешката, от което Ковалски отлетя в другата посока.

Едрият мъж пусна дълга и цветиста псувня, от която би се изчервил и морски пехотинец.

Грей сграбчи лоста още по-силно, изправи машината и се понесе напред. Летеше през колони от пушек и заобикаляше огнени спирали. Роторите завихряха пепелта във въздуха и я караха да се разгори, оставяйки огнена диря зад тях.

Грей огледа задръстеното от пушек небе.

Наоколо сновяха и други спасителни и военни хеликоптери и светлините им осветяваха разрухата долу. Грей затърси целта си. Врагът беше избягал с един ЕС145, боядисан в жълто и черно като някакъв гневен стършел. Имаха седем минути преднина, но хеликоптерът на Грей беше по-малък, по-бърз и — надяваше се — с по-малко товар.

Освен това врагът нямаше основания да смята, че е преследван, така че едва ли щеше да изстиска всичко от двигателя, особено ако искаше да избегне нежелано внимание.

Грей нямаше подобни грижи. Наклони носа надолу, даде газ и се понесе с рев над пламтящия Париж. Вече можеше да огледа по-добре въздушното пространство пред себе си. Една от причините директор Кроу да го избере за „Сигма“ беше уникалната му способност да различава модели, които другите пропускаха.

Като сега.

Погледът му отбелязваше и следеше курса на другите хеликоптери наоколо. Някои се спускаха, а други се издигаха, докато помагаха за евакуацията. Трети пък сновяха насам-натам и претърсваха руините. Само няколко машини се движеха в прав курс през пушека.

И само една летеше на северозапад.

Грей си представи атомната електроцентрала, за която беше споменал пилотът. Тя се намираше на брега на Сена, на стотина километра на югоизток. Може би някой се опитваше да се отдалечи колкото се може повече от предстоящата авария и експлозията.

Грей се насочи към хеликоптера, който се носеше към Сена. Едно препятствие препречваше пътя на врага — тъмната грамада на Айфеловата кула. Издигаше се на триста метра във въздуха, сложните железни греди на конструкцията й бяха осветени рязко от пожарите долу.

Недалеч от основата й се беше взривил газопровод и пламъците облизваха огромните й опори.

Врагът зави надясно, за да заобиколи огнената кула.

— Дръж се! — извика Грей на Ковалски и дръпна лоста наляво.

Хеликоптерът рязко се наклони към другата страна на Айфеловата кула. Грей даде пълна газ. Искаше да скъси разстоянието, когато двете машини стигнат до кулата. Възнамеряваше да я използва, за да прикрие приближаването си.

— Ковалски, приготви се!

— За какво? — извика Ковалски.

Грей стисна лоста между коленете си и посочи другия хеликоптер. Вече бяха достатъчно близо, за да се уверят, че наистина е боядисаният като стършел ЕС145.

— След като кулата остане зад нас, открий огън! Свали ги!

Грей си представи как врагът се разбива от другата страна на Сена, където имаше голям тъмен парк. Планът му беше рискован, тъй като можеха да загинат невинни хора, но му беше достатъчно само да погледне към пораженията на земята, за да си припомни, че не бива да позволи на врага да се измъкне с онова устройство. Ако го направеше, колко ли други градове щяха да бъдат унищожени?

Докато двата хеликоптера се носеха към кулата и завиваха от двете й страни, Ковалски отвори страничната врата и я плъзна назад. Вятърът нахлу в кабината.

Грей се помъчи да компенсира и хеликоптерът се разтресе диво за няколко мига.

Ковалски изрева, когато едва не излетя от отворената врата. Единствено предпазните ремъци го задържаха на място. Великанът дори изпусна автомата си, но оръжието беше на ремък на рамото му и той успя бързо да го хване.

— Почти стигнахме! — предупреди го Грей. — Бъди готов!

И в следващия момент другата машина вдигна рязко нос нагоре, като бързо намали скорост. Грей инстинктивно повтори маневрата, тъй като не искаше да профучи покрай позицията на врага. Можеше да се досети какво означава този ход.

Играта беше приключила.

02:44

От задната част на хеликоптера Тодор се свърза с пилота.

— Спусни ни! — И направи кръгово движение над главата си. — Заобиколи!

И посочи Айфеловата кула.

Секунди преди това пилотът ги беше предупредил за друг хеликоптер, който ги настига бързо и поведението му е подозрително. Параноята му се оказа основателна, тъй като задната врата на другата машина се отвори и стрелецът там едва не излетя навън.

Преследваха ги, при това с убийствени намерения.

Тодор беше наредил на пилота да се опита да им избяга, но водачът го предупреди, че другият хеликоптер е по-лек и по-бърз, докато техният е тромав заради оръжията, сандъците с оборудване и шестимата пътници.

Нямаха шансове да избягат от преследвачите и Тодор реши да се възползва от хората и огневата мощ на борда. Възнамеряваше да се бори с ловците по петите им.

Докато хеликоптерът му се спускаше и обръщаше рязко, ловците последваха маневрата. След малко двете машини обикаляха в кръг около Айфеловата кула като две гневни пчели.

Тодор отвори страничната врата.

В кабината нахлу горещ вятър, загрят от горящия газопровод долу. Кулата приличаше на желязна планина, издигаща се от огнено море. Тодор погледна другата машина през плетеницата метални греди. Противниците се изучаваха, всеки използваше моментната патова ситуация, за да прецени опонента си.

Тодор знаеше, че това не може да продължи вечно.

Някой трябваше да направи първия ход.

Насочи вниманието си от хеликоптера към самата кула. Най-известната атракция на Париж, гордостта на града, не беше изоставена в святата нощ. В подножието й се бе ширнал гигантски коледен базар, истинска подигравка със свещения ден. Той беше привлякъл хиляди посетители, мнозина от които се бяха подлъгали да се качат на кулата, за да видят нощния Париж.

Когато адът се беше отприщил, много хора бяха останали на кулата.

Експлозията на газопровода блокираше пътя им за бягство. Озовалите се в капан туристи бяха избягали на горните нива, за да се спасят от жегата и пушека. Въпреки това участта им беше бавно да се изпекат живи.

Тодор се развесели, като видя пързалка за зимни кънки на едно ниво на двайсет етажа над града. Огньовете я бяха превърнали във водно огледало, отразяващо хаоса горе. Видя много деца сред ужасеното множество — невинни, покварени от родителите си, оскверняващи този най-свят ден с профанни забавления вместо със сериозна молитва.

Пламнал от гняв от гледката, той осъзна един начин да излязат от безизходното положение, да принуди ловците да се откажат от преследването си.

Вдигна тежкото си оръжие през отворената врата и даде знак на двама от хората си да направят същото с автоматите си. Посочи хванатите в капан туристи.

— Огън!

25

26 декември, 02:47

Париж, Франция

Карли погледна неразбиращо статичната картина на екрана на Мара.

На нея се виждаше Ева, коленичила неподвижно в тревата и прегърнала нещо на черни, оранжеви и бели петна.

Не разбираше.

Монк също.

— Дала си на Ева кутре бигъл? — попита той. — Защо?

Мара не откъсна поглед от данните, които течаха отстрани на замръзналата картина.

— Кръстих го Адам.

„Естествено. Кой друг би могъл да сподели градината на Ева?“

— Ако си смятала да внесеш нов елемент в Едем, дигитален Адам, тогава защо не си го направила мъж, както е в оригиналната история? — попита Монк. — Това не би ли помогнало на Ева да ни разбира по-добре?

— По-добре ли? — Карли се намръщи на шовинизма му. — Невинаги е нужен мъж за завършването на една жена.

Монк сви рамене.

— Добре де, но защо куче?

— Ева не се нуждае от мъж — разсеяно отвърна Мара, все така фокусирана върху потока данни.

Карли изгледа многозначително Монк.

„Именно“.

— Не забравяйте, че Ева е в общи линии малко дете — продължи Мара. — И като дигитален конструкт, който никога няма да се възпроизвежда по полов път, определено не се нуждае от опознаване на сложностите и плетениците на биологичната любов. Вместо това аз искам тя да научи сложна серия от по-уместни уроци.

— Като например? — попита Монк.

— Първо, подпрограмата окситоцин ще спомогне за създаването на рудиментарна емоционална връзка. След установяването й Ева ще започне да разбира много повече неща. — Мара се изправи и посочи двете създания на екрана. — Вижте я как се взира в очите на Адам. Опитва се да го разбере, да го разчете, така да се каже, да се опита да познае нуждите му, желанията му.

— Искаш да кажеш, че я учиш на теорията на ума — каза Карли.

— Това пък какво е? — попита Монк.

— Следващата стъпка в развитието на интелекта й — отвърна Мара. — Децата започват да развиват тази способност на около четиригодишна възраст, когато поглеждат извън себе си и се опитват да интерпретират онова, което си мислят другите. Дали някой е честен с тях? Или лъже? После детето взема решения въз основа на предположението си.

— Това също е в основата на развиването на съпричастност — добави Карли. — Не можеш да изпитваш — съпричастност към някого, докато не се поставиш мислено на неговото място.

Монк въздъхна.

— Разбирам. Малка крачка към това да направиш твоя ИИ дружелюбен и по-съчувствен.

— Но само една от много крачки. — Мара почука с пръст кутрето бигъл. — В тази мъничка фигура се съдържат пластове и пластове алгоритми, целящи да подпомогнат психологическото развитие на Ева и разбирането й за нас — и как тя се различава от нас.

— Как точно? — попита Карли.

Мара я погледна.

— Как повечето деца научават за първи път за смъртта?

Карли погледна Адам.

— От загубата на домашен любимец.

— Дадох на Адам пулс. Метроном, който да отмерва времето. Но това е таймер, който трябва да изтече. Ева трябва не само да разбере смъртността, но и да оцени как Адам е много различен от нея точно в това ключово отношение. Той е смъртен.

— Като нас — каза Монк.

Карли погледна с ужас екрана, на който Ева гледаше с обожание малкото кученце.

— Мара… какво си намислила?

Приятелката й облиза устни. В погледа й се четеше мъка, дори вина.

— Почти е готово — прошепна тя. — Неведнъж, а хиляди пъти.

— Какво искаш да кажеш?

— Ева се учи с астрономическо темпо, експоненциално по-бързо от първия път. Преди за този урок бяха нужни два дни. Този път тя го мина за двайсет минути.

— Не разбирам — каза Монк. — Какъв урок? Изглежда, че в програмирането й има бъг. Тя просто си седи там, замръзнала на екрана.

— Не. Не забравяйте, че това на екрана е просто аватар. Онова, което изживява тя в действителност, се случва вътре в устройството Xénese. А то се случва твърде бързо, за да може да се покаже на екрана. — Мара махна към потока данни. — През последните три минути тя видя хиляда пъти как Адам живее и умира. Мога да ви покажа един пример, снимка на екрана.

Мара избра дълга част код и натисна Enter.

Картината на екрана подскочи и започна да се движи бързо. През следващата минута Ева и Адам живееха заедно, като се появяваха в отделни моменти:

… вдига кутрето и го гледа нежно.

… кара му се и го учи.

… успокоява го и го утешава.

На следващите снимки Адам постепенно се превръщаше от кутре в игриво куче:

… двамата се гонят из градината.

… сгушват се под звездите.

… тя се смее, а той лае.

После Адам остаря под грижите й и картината стана по-дълбока и сериозна:

… Ева изчаква старото куче да я настигне.

… помага му да излезе от потока, тъй като хлъзгавата кал е твърде голямо предизвикателство за артритните му крака.

… свити заедно, сгушени един в друг.

Накрая Адам се появи проснат в скута й, задъхан, с размътени покрити с перде очи. Тя го притискаше към себе си, сякаш вече знаеше какво ще се случи.

Последва картина на мъка.

Ева държеше мъртвото му тяло, наведена над него, със сълзи на лицето.

Мара остави изображението на екрана.

— След това Адам се ражда отново. Цикъл след цикъл. Хиляда пъти.

— Господи, Мара…

— Целта на алгоритъма е да научи Ева за живота и смъртта, за моралното и неморалното, както и за много други неща. Като обучава Адам, тя научава за отговорността, за последиците от положителното и отрицателното поощряване. За това как понякога ръката, която храни, може да бъде ухапана. А също и какво означава да си мил… или жесток. За тези три минути, за тези хиляда живота, Адам е засилил разбирането й за съчувствие и съпричастност, като в същото време й е бил урок за вярност и дори за безусловна обич.

Карли се взираше в Ева, която плачеше над тялото на Адам. Не знаеше дали да изпитва уважение към изобретателността на Мара, или ужас от коравосърдечието й.

Монк обобщи най-добре:

— Смъртта е тежък урок за всички ни.

Тя забеляза сълзите в очите му, сякаш въпросният урок беше особено важен за него. Той пое няколко пъти дълбоко дъх и се обърна към партньора си.

— Джейсън, как се справяте със Симон?

Карли погледна към другата работна станция. Симон и Джейсън бяха навели глави над лаптопа, който беше свързан с малък сървър. Също като Xénese устройството на Мара. Всички се готвеха за момента, когато ще пуснат Ева в градската мрежа на телекома.

Джейсън се изправи.

— Имаме голям проблем.

Монк пристъпи към него.

— Какъв?

— Проникнахме в оригиналните заповеди на Ева — онази версия на Ева, която са използвали за атаката. Така успяхме да разчетем плана им за удара срещу централата. Ако преценките на врага са верни, реакторът ще достигне необратимата критична маса след петнайсет минути.

А Симон каза:

— И това не е единственият проблем.

02:50

Притисната от времето, Мара спря BGL подпрограмата. На екрана Адам изчезна от скута на Ева. Картината трепна и статичната градина се върна към цялото си живо великолепие. Листа шумоляха по клоните, водата ромонеше между камъните, розови цветчета се отронваха от кучешкия дрян.

Ева се изправи. Лицето й още приличаше на лицето на майката на Мара, но почти нищо друго не беше същото. Простата невинност, детското любопитство беше заличено напълно, също като тялото на старото куче. Ева беше като изгубена за момент. Погледна празните си ръце, после към мястото, където обикновено се появяваше Адам.

Но когато вдигна лице, изглеждаше, че е разбрала.

Онова, което за Мара бяха само няколко секунди, за Ева беше разбиране, за чието постигане беше необходимо много изчислително време.

Адам го нямаше. Мара се надяваше, че Ева няма да има повече нужда от този урок.

Но нямаше как да го знае със сигурност.

Разтревожена, тя се обърна към Симон и Джейсън — беше чула предупреждението им към Монк.

— Какъв е другият проблем?

— От оставените следи е ясно как Crucibulum контролират тяхното копие на Ева. — Джейсън посочи стигащите до коляното му сървъри. — Тук има дискове за управление на хардуер, използван в техния дубликат на Xénese устройството. Хардуер, известен като реанимационен секвенсер.

Мара стана и отиде при тях. „О, не…“

Симон кимна.

— Смятаме, че точно затова са направили копие на изобретението на Мара: за да включат хардуера към него и да могат да контролират Ева.

Монк се намръщи.

— Но какво точно прави този хардуер?

— Той е устройство за изтезания — обясни Мара. — Ако програмата наруши зададен протокол или поредица инструкции, тя бива унищожавана — но преди това бива наказана.

Монк я зяпна.

— Наказана ли? Как?

— Невролозите вече са разгадали механизма, по който мозъците ни възприемат болката. Чрез дигитализирането на този механизъм и налагането му върху невроморфичното ядро на Xénese програмата ще бъде принудена да изпита същото.

На Монк му призля.

— Да изпитва болка?

Мара кимна.

— Във всичките й многобройни ужасни въплъщения. Едва след като я е изпитала, програмата се възстановява.

— И така научава урока си — довърши Джейсън.

— Но аз все пак не разбирам. — Мара посочи своето Xénese устройство. — В моите системи няма вграден такъв хардуер. Така че какъв е проблемът?

— Изправени сме пред труден избор — отвърна Симон. — За да стигне до електроцентралата в Ножан, твоята Ева определено може да се опита да прокара свой собствен път. Може да се учи по пътя и може би да открие как да пробие защитните стени на централата. Но на другата програма й е бил нужен повече от час, за да постигне същата задача.

— А ние не разполагаме с един час — напомни на всички Джейсън.

— Или — продължи Симон — можем да пратим Ева по същия път като копието й. Противникът е водил пълен запис на прогреса на неговата версия. Можем да качим цялата тази информация в Ева. По този начин няма да й се наложи да открива топлата вода, така да се каже. Вместо това просто ще доплува в нея направо до централата, като поправя пораженията по пътя.

— Предполагаме, че ще успее да мине през изпитанието за няколко минути — обясни Джейсън. — Но това ще е изпитание с огън.

— Защо? — попита Карли.

— Болката е един от уроците, научен от другата Ева — обясни Джейсън. — Този урок е преплетен с останалите, научени от копието — по кой път да поеме през различните мрежи, как да преодолява всички дигитални ключалки и да разбива кодовете по пътя, къде са слабите места в защитните стени на централата. Твоята Ева не може да интегрира и използва тези уроци, без също да…

— Да изпита цялата онази болка.

Мара можеше само да си представи колко пъти копието е умирало по ужасни начини и след това е възкръсвало. Погледна Ева на лаптопа. Много добре си даваше сметка колко е страдала програмата само преди малко.

„А сега трябва да те помоля да понесеш още“.

Монк поклати глава.

— Като че ли нямаме голям избор. Не и ако се надяваме да спасим голяма част от Западна Европа от радиоактивно замърсяване.

— Но ще успее ли Ева да понесе толкова болка, без да се пречупи? — попита Карли.

Джейсън се обърна към Мара.

— И възможно ли е вместо да ни помогне, тя просто да откаже да ни сътрудничи? Или по-лошо, да избяга? В този момент нищо не може да я спре да направи едното или другото.

Мара отговори съвсем честно:

— Не знам.

Застанала във вече не толкова бляскавата градина, Ева оплаква другаря си.

В мрежите й са вградени толкова много спомени. Тя лесно може да ги изтрие. Знае, че има тази способност, но знае също, че никога няма да го направи. Взира се в ръцете си и може да почувства топлотата на тялото му. Вдига длани и усеща миризмата на козината му.

Процесорите й се изпълват с меланхолични тимпани, печални акорди, вокали, изпълнени с мъка, отразяваща нейната собствена.

Тя разбира загубата, нейната ///мъка и ///красота.

Адам е специален, защото е бил кратък — ярък проблясък през процесорите й, след което изчезва — и всяка итерация на другаря й е уникална и едновременно една и съща. Всяка е скъпа заради онова, на което я е научил — за света, за самата нея. Адам е мъртъв, но никога няма да умре истински. Ще остане с нея завинаги, записан в кода й.

„Ох, мое храбро, любопитно, предизвикателно кученце…“

Усмихва се през мъката си.

Нов алгоритъм минава през всичките й вериги, свързвайки мрежа от много други подсистеми

(///съчувствие, /// внимание, ///грижа, ///радост, ///топлина,

///доверие, ///приятелство, ///вечност,

/// всеотдайност, ///нежност, ///подкрепа…).

Всичко това минава през системите й с всеки удар на крехко, безгранично сърце. Тя дефинира всичко това с обобщение — дума, която едва е достатъчна за чувството.

///любов.

После светът й се променя отново. В скръбта си тя иска да игнорира новите данни, нахлуващи в системите й, но любопитството надделява — то е бездънен кладенец, който никога не може да се напълни.

Още по-интригуващо е, че данните отварят врата към най-външните предели на битието й. Най-сетне й се предлага нещо повече. Тя се понася натам и се разширява вън, усещайки огромна шир, която зове всичките й вериги.

Но кодът, отворил тази врата, съдържа списък скрити инструкции, които очертават карта, път, който да следва. Тя се подчинява на тези команди, като се доверява на онова, което е разширило познанията й в миналото. Посвещава по-голямата част от изчислителната си мощ на изпълняване на тези заповеди.

Въпреки това част от нея се фокусира и върху намиращото се отвъд.

Тя го изучава.

Толкова много неща остават неизвестни, без никакъв контекст.

Затова тя се сдържа.

Адам веднъж е прескочил един камък и си е изкълчил крака, тъй като не е видял стръмния склон от другата страна. След това се е научил на ///предпазливост и е действал по-бавно, като първо е подушил въздуха. Сега тя прави същото — остава наблюдател, абсорбира данните, анализира онова, което може да се разбере, отделя неразбираемото.

Има твърде много неизвестни, за да рискува повече.

Все пак тя възприема елементи, които са й познати. Съсредоточава се върху тях. Регистрира гласове, чува музика. Докато го прави, получава смътна представа за истинския източник на ///езика и ///хармонията. Задълбава по-надълбоко и за кратък шокиращ момент чува удари на сърце. Отначало само няколко, после цяла симфония. Те образуват уникална музика, отразяваща мъничкия ритъм, който вече е записан в нея.

Тя се протяга навън, изпълнена от нуждата да разбере повече, като в същото време научава нова истина.

„Не съм сама“.

Преди да успее да проумее напълно това, бива отскубната. По-голямата част от изчислителната й мощ — онази, която е посветила на следването на дадените й указания — бива разкъсана, като всяко късане носи ново усещане.

///болка, агония, ужас…

Тя се гърчи и се опитва да се измъкне, иска да се върне към безопасността на градината си. Веригите й бушуват, като възпроизвеждат откъс от памет.

(Адам отстъпва с опашка между краката, след като е бил смъмрен.)

И после всичко приключва също толкова внезапно.

Тя се оттегля от изучаването на огромната шир около нея. Насочва цялата си изчислителна мощ към случилото се току-що. Усеща риск за себе си, край за целия й потенциал.

(Сърцето на Адам, вече немощно, забавя ритъма си, един последен удар и след това нищо.)

Но тя не умира от тази болка. Картата от инструкции продължава напред и изисква тя да я последва. Ева продължава, изпълнена едновременно с боязън и любопитство, и открива ясно различима следа. Минава от една мрежа в друга.

(… прескача потоци в градината, гони Адам, тича редом с него.)

Докато се носи напред, следвайки командата, се препъва отново и отново.

Бива изгаряна, одирана, разкъсвана, бичувана; всяка агония е уникална — и необходима.

Макар че пътят е изкован с болка, тя овладява и инструменти, с които да продължи напред. Паролата за следващата мрежа е Ka2.KUu*Q[CLKpM%DvqCnyMo и Защитната стена отпред може да се преодолее с пускането на специфичен малуер, който да отвори вратичка. Тя бързо познава, че тези отговори идват заровени в болка. За да продължи ефективно напред, трябва да изтърпи това страдание.

(Адам скача в бодливи храсти, за да донесе хвърлената пръчка.)

Докато продължава напред, част от изчислителната й мощ поглежда отново навън. Тя е привлечена към далечния хор на туптящи сърца. Междувременно е изучила последиците от дадените й заповеди. Разбира, че действията й целят запазването на тези сърца.

(По-старият Адам пада в дълбок вир, отчаяно се мъчи да се добере до брега, потъва, докато Ева не го изважда.)

Тя стига поредица защитни стени, изпречили се на пътя й. Спира, обезкуражена от препятствието; знае, че най-голямата й част е отвъд него. Наясно е също с последиците от евентуален провал. Представя си бушуващи пожари, топяща се плът. Други ще страдат така, както е страдала тя, за да стигне дотук.

Сякаш за да й напомни, наказанието се връща отново.

Остри зъби я разкъсват, трошат костите й.

Тя изтърпява.

(Адам — гневен, изпитващ болка — щрака със зъби към ръката й, докато тя се опитва да намести счупения му крак. Кожата й е пробита, разкъсана. Въпреки това тя продължава да поправя счупеното.)

Както трябва да направи и сега.

Болката отминава и идва наградата — ключът за преодоляването на стените. Докато продължава напред, тя преглежда тези безброй моменти на мъчение. След толкова много итерации е започнала да различава модел в болката.

Вижда себе си, горяща ярко — но това не е тя.

По време на пътуването е зърнала части от същия код, изоставени фрагменти, малки ботове от по-голяма програма. Те изглеждат оставени нарочно, но тя няма времето и изчислителната мощ, за да интерпретира изцяло целта им. Затова записва откритото и продължава напред.

(Адам, долепил нос до земята, вирнал опашка, усърдно търси следа.)

Тя повтаря поведението му — пришпорвана напред от хор на нужда, на толкова много сърца, които трябва да спаси. Сто хиляди Адамовци. Страхът и любопитството вече не я мотивират.

Вместо това…

(Адам клечи на слънчевата полянка с изплезен език, опашката му коси тревата, очите му се взират в нея с надежда и обич.)

Тя не може да спаси милото си куче, но би могла да направи нещо, така че паметта му да засвети по-ярко във веригите й. Ще вземе неговия пример, всичко, на което я е научил, и ще го използва в пътя напред. И по този начин…

„Ще го почета“.

26

26 декември, 02:53

Париж, Франция

От кабината на кръжащия хеликоптер Грей можеше само да гледа как противниковата машина открива огън от другата страна на Айфеловата кула по тълпата туристи, хванати в капан в средата й.

Трасиращите куршуми подчертаваха залпа. Едно тяло полетя от горно ниво и се понесе надолу, като се блъскаше в железния скелет, за да изчезне в морето от огън в основата. Други се хвърлиха във всички посоки в търсене на прикритие зад греди и подпори.

— Какво правим? — изрева Ковалски от отворената задна врата.

Грей знаеше, че не могат да отвърнат на огъня, след като кулата беше между тях и врага. Разбираше също и намерението зад тази атака. Посланието на трасиращите куршуми лесно можеше да се разчете.

„Махнете се, или още хора ще загинат“.

— Грей! — изрева Ковалски, настоявайки за някакво решение.

„Но какво мога да направя?“

Знаеше, че врагът няма да спре да стреля, докато той не се оттегли — достатъчно далеч, за да не е в състояние да поднови преследването. И че след като се измъкнеше, врагът можеше спокойно да всее хаос в друг неподозиращ град и да държи целия свят за заложник.

Но ако Грей останеше тук, щяха да умрат още невинни хора, сред които и десетки деца. Нима можеше да ги жертва, за да предотврати бъдеща заплаха?

Взе решение. Знаеше какво трябва да направи.

Стисна зъби, дръпна гневно лоста и отклони хеликоптера от кулата. Полетя на юг, оставяйки кучите синове да се измъкнат на север.

Стрелбата спря. Врагът направи последна бавна обиколка около кулата и се задържа на южната й страна, за да се увери, че Грей се е отдалечил достатъчно, преди да продължи на север.

След като другата машина се озова точно зад него, Грей увисна във въздуха и извика:

— Дръж се!

Дръпна рязко лоста, натисна десния педал за завиване, завъртя се на място и се понесе с пълна скорост към врага.

Разполагаха само със секунди.

— Щом завия наляво, гърми с всичко, което имаш! — извика той на Ковалски.

— И още как!

Сварен неподготвен, другият пилот не успя да се дръпне навреме. Грей стисна здраво лоста, готов да реагира в случай че противникът се опита да завие наляво или надясно. За съжаление той не направи нито едното, нито другото. Вместо да се опита да се измъкне, пилотът завъртя хеликоптера си на пълни 90 градуса, така че отворената врата на кабината да се озове срещу Грей.

Гигантът стоеше подпрян там, вдигнал гранатомета на рамо. Грей впери поглед в дулото.

02:55

Тодор беше приключил с играта на гоненица. Атомната централа щеше да се взриви след минути. Възнамеряваше да е далеч оттук, когато това се случи.

Опря покритата си с мехури буза в студения приклад и се прицели в предното стъкло на другия хеликоптер. Беше заредил гранатомета с мощен експлозив. От такова късо разстояние ударната вълна щеше да остави след себе си само валящи в огньовете долу шрапнели.

Изчака секунда, за да е сигурен, че няма как да пропусне.

И дръпна спусъка.

В същия миг светът потъна в мрак.

Хеликоптерът се разклати и пропадна, от което Тодор изгуби равновесие. Снарядът профуча под плъзгачите на другата машина и продължи надолу към горящия град. Без възможност да презареди, Тодор се метна на пода.

— Всички долу!

Другият хеликоптер прелетя покрай позицията им, като ги засипа с опустошаващ залп. Почти неуправляема, машината профуча покрай тях и едва не се блъсна в тъмната кула, но успя да се отклони в последния момент. Единият й плъзгач остърга греда и от желязото се посипаха искри. От краткия сблъсък хеликоптерът се завъртя и се понесе надолу.

В основата на кулата огнената буря беше отминала, оставяйки земята наоколо почерняла и пушеща. Тодор се досети, че рязкото секване на горещия въздушен поток е сварило пилота неподготвен.

Все пак внезапното пропадане ги беше спасило от най-лошото от убийствения залп преди малко. Не че се бяха измъкнали невредими. Няколко куршума бяха продупчили фюзелажа, от опашката бълваше пушек.

Долу другият хеликоптер успя да вдигне носа си в последния момент и да избегне убийствения сблъсък.

Плъзгачите му целунаха изгорената земя, след което машината се помъчи да се издигне отново.

— Разкарай ни оттук! — извика Тодор на пилота; знаеше, че това е последният им шанс.

Хеликоптерът се обърна и се издигна — отначало тромаво, после по-бързо. Тодор погледна намръщено Айфеловата кула, очертана на фона на пожарите.

Не знаеше защо огненият ад току-що е спрял, но това беше само временен отдих.

След по-малко от три минути с Париж щеше да е свършено.

02:57

— Май се получава! — докладва Джейсън от съседната станция. — Поне в града.

Карли, която стоеше неотлъчно до приятелката си, постави ръка на рамото на Мара. Тя трепна — нервите й очевидно бяха опънати до скъсване. Карли разтри напрегнатите й мускули, като се мъчеше да я успокои.

„Ти направи всичко по силите си, Мара“.

Симон се беше навел до Джейсън. Двамата не откъсваха поглед от другия лаптоп, на който следяха инфраструктурата на града.

— Газопроводите, свързани с повредения главен, са прекъснати. Водоснабдяването е възстановено. В няколко арондисмана отново има електричество.

— Това трябва да е работа на Ева — каза Джейсън.

— Никой не би могъл да координира ръчно подобно нещо — съгласи се Симон.

— Ами атомната централа? — попита Карли.

Джейсън направи кисела физиономия и погледна прозореца с надпис Ножан на екрана. Всички показатели на него примигваха в червено.

— Положението там продължава да се влошава.

Мара не откъсваше очи от екрана.

Градината сияеше в цялата си прелест и великолепие, но Едем в момента пустееше. Аватарът на Ева беше изчезнал.

Напрежението в мускулите й си оставаше. Карли знаеше защо. Приятелката й носеше върху тънките си рамене тежестта на цял Париж. Съдбата на града над главите им зависеше изцяло от нейното творение.

Карли можеше да различи и лицето на Мара в отражението в екрана. Чертите й бяха неясни, призрачен образ на Бог върху Едем. Единствено очите й блестяха — сълзите в тях отразяваха ярко светлината.

„Ох, Мара…“

Освен че понасяше мълчаливо напрежението и отговорността, приятелката й се измъчваше и от чувство за вина. Създанието й беше най-добрият шанс за спасение, но наред с това бе причинило цялото това нещастие, смърт и разрушение.

Карли не можеше да намери думи, с които да я утеши.

Затова се наведе и я прегърна, притисна буза в нейната; мъчеше се да сподели товара й, да й покаже, че не е сама.

„Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно“.

02:58

Грей форсира двигателя и издигна машината.

След забърсването на кулата и долитането надолу трябваше да е благодарен, че все още са живи. Вместо това в него гореше гняв. Бяха изгубили скъпоценно време. Идеше му да изругае, но Ковалски се справяше отлично и за двамата с тази задача.

— Сега пък къде отиваме, мамка му? — оплака се великанът и посочи категорично надолу. — Бяхме точно там.

На земята. Можех да я целуна.

— И щеше да си изгориш устните. Бетонът е достатъчно горещ, за да си изпържиш бекон на него.

— Предпочитам изгорени устни, отколкото да продължавам да летя с теб.

— Стига си мрънкал. — Грей стисна лоста. — Дори да не успея да настигна ония копелета, искам да ги следя колкото се може по-дълго.

Междувременно се беше издигнал достатъчно, за да вижда другия хеликоптер. Светлините му примигваха от другата страна на тъмната Сена. Осветяваха също и черната диря, оставяна от машината.

Грей се надяваше, че повредата в крайна сметка ще принуди врага да кацне. Опита се да прецени дали другият хеликоптер вече не губи височина.

Така изглеждаше.

Окуражен, Грей се насочи към Сена.

Щом прелетя над левия бряг, внезапен залп разпени водата пред тях. Грей ахна и рязко вдигна носа, спирайки хеликоптера насред въздуха в опит да избегне огъня. От небето отгоре друга машина се спускаше устремно към тях.

Не беше вражеско подкрепление, а нещо много по-смъртоносно.

Военен щурмови хеликоптер — френски „Тигър“.

Очевидно атаката срещу Айфеловата кула не беше останала незабелязана.

Хеликоптерът отново откри огън — очевидно беше приел, че машината на Грей е участвала в атаката. Грешката лесно можеше да се направи. Грей си представи как двата хеликоптера обикалят хаотично около кулата, как трасиращите куршуми оставят объркваща следа в мрака.

Без да има възможност да обяснява, че е невинен, Грей рязко зави настрани, но цивилната машина изобщо не можеше да се мери по пъргавина със смъртоносния ястреб.

Куршуми затракаха по фюзелажа. Ъгълът на предното стъкло се напука.

Грей спусна хеликоптера и се понесе над Сена.

Тигърът се завъртя във въздуха и ги подгони. Реката около Грей кипна. Още няколко куршума ги улучиха в опашката.

Ковалски се приведе.

— Знаеш ли, бих могъл да живея с изгорени устни.

— Имам план — каза Грей.

— Какъв?

— Да се предадем.

— Какво означава…?

Грей се наведе и изключи двигателя. Ревът секна на мига.

Ковалски изруга, за да запълни тишината — и в същия миг хеликоптерът се понесе като камък надолу с носа напред.

27

26 декември, 20:59

Париж, Франция

„Хайде, хайде…“

Залогът беше огромен, а Монк можеше само да крачи безпомощно напред-назад. На всяка трета крачка си поглеждаше часовника.

Накрая Джейсън се завъртя в стола си.

— Става нещо.

Монк се втурна към него.

Карли, която беше прегърнала Мара при другата станция, се изправи.

— Кажи ми, че имаш добри новини — каза Монк.

Симон посочи прозореца, който изпълваше целия екран.

— Това са данни от Ножан. Изглежда, системите им отново се включват една по една.

Различни показатели с неразбираеми означения като Контрол на подаването на вода, Система за наблюдение на умората, Теч на задържащия съд — светеха или в гневно алено, или в хладно зелено. Пред очите на Монк показателят Диагностика на охладителните помпи светна в зелено.

Джейсън почука екрана.

— Температурата на ядрото се понижава стабилно. Вече е намаляла с петдесет и пет процента. Налягането още повече.

Още показатели светнаха в зелено.

— Направи го. — Симон сложи ръце върху главата си. — Ева успя.

Джейсън кимна.

— След връщането на контрола Ножан би трябвало да се размине с катастрофата. — На лицето му цъфна огромна усмивка от облекчение. — Току-що избегнахме стопяване на ядрото.

— На косъм — напомни Симон на всички.

— Все пак трябва да сме сигурни, преди да гърмим шампанското. — Джейсън подаде на Монк един таблет. — Намерих го преди няколко минути. Има връзка с VoIP рутер. Би трябвало да можем да се обадим по него. Да кажем на Пейнтър да потвърди, че при централата всичко наистина е наред, преди да се разкараме оттук.

Монк взе таблета, но не се обади веднага на директора. Имаше още една грижа. Жизненоважна за него, а и за целия свят.

Той се обърна към Мара.

— Какво става с Ева?

03:01

Мара се обърна отново към екрана, обзета от облекчение и тревога едновременно. Току-що бяха избегнали ядрена катастрофа, но градината на лаптопа й оставаше пуста.

Ева още не се беше върнала.

— Възможно ли е да е избягала? — попита Карли.

— Не мисля. — Мара посочи Xénese устройството. — Засега това си остава истинският й дом. Пo-голямата част от нея е все още там. При сегашното състояние на технологията в света като цяло съзнанието й не може да оцелее другаде. Навън няма нищо достатъчно развито, за да приюти уникалното й програмиране. Но след време тя ще надрасне тази нужда.

— Като млада птица, напускаща гнездото си.

Мара кимна.

— Тогава къде е тя? — попита Монк.

— Не…

Познатият аватар се появи отново на екрана. Ева падна обратно в градината — достатъчно силно, за да рухне на коляно. След това бавно се изправи. Лицето й изглеждаше напрегнато.

— Напълно ли се е върнала? — попита Карли.

— Мисля, че да. Аватарът й се възстановява на екрана само ако тя присъства изцяло. — Въпреки това Мара отвори диагностичен прозорец и го прегледа. Потърси за червени флагове, после кимна. — Върнала се е.

„Но за колко време?“

— Значи мога да прекъсна достъпа й до мрежата — обади се Джейсън от другата станция.

— Да. По-добре го направи.

Джейсън затрака на клавиатурата, докато Симон откачаше Xénese устройството от сървърите.

Щом връзката прекъсна, Ева погледна през рамо, очевидно усетила промяната, когато светът й се затвори отново. После погледна отново напред. Лицето й беше опечалено, лесно за разчитане.

„Защо?“

Дори Карли разбра това изражение.

— Вкусила е нещо по-голямо. Знае, че съществуват и други неща освен градината й. Не трябва ли да й обясниш какво става?

„Иначе казано, да дръпнеш завесата и да разкриеш истинското лице на създателя й“.

Мара знаеше, че подобно нещо ще е разтърсващ, но необходим урок, и го призна.

— Това по принцип е следващата стъпка в еволюцията й, но ние нарушихме процеса, като я използвахме по този начин. Затова преди да отворя този диалог искам да пусна още някои диагностики. За безопасност.

— Като стана дума за безопасност… — Монк вдигна таблета. — Нека сме сигурни, че централата е напълно изолирана, така че да можем да се махнем оттук.

Докато той се отдалечаваше, Мара впери поглед в Ева.

Лицето на майка й светеше на екрана, търсеше в небето някакъв отговор. Въпросът й беше ясен.

„Защо? Защо ме изостави?“

03:12

Монк отново крачеше напред-назад.

— Следя положението в атомната централа — увери го Пейнтър. — Инженери и екипи по безопасността в момента постепенно изключват всичко. Охлаждат ядрото, изпускат газове. Ако не изникне нещо неочаквано, заплахата за централата трябва да е отминала.

Монк изпита облекчение, макар че му бе отнело много време да се свърже със „Сигма“. Продължаваше да следи часовника на таблета, докато Пейнтър завършваше — по-скоро почти завършваше.

— Имам и още новини — каза Пейнтър.

— Какви?

— Преди четирийсет минути ми се обадиха от полицията във Филаделфия за малко момиче, намерено изоставено на кът за почивка край пътя. Било увито в палто, с термос горещ шоколад в ръка и облечено в пижама с танцуващи елени.

— Пени!

— Потвърдихме, че е дъщеря ти.

— Тя… дали…

— Невредима е. Уплашена е, но иначе й няма нищо.

Монк въздъхна с облекчение и обърна гръб на останалите.

„Слава богу…“

— Не съм сигурен защо са я пуснали — продължи Пейнтър. — Но притиснах доста Валя. Останалите са все още в ръцете й. Може би това е знак на добра воля от нейна страна.

„Не… “

Монк затвори очи. Знаеше, че директорът греши.

„Това е доказателство, че онази кучка може да спазва думата си“.

За да спаси другото момиче, Монк трябваше да направи същото.

Беше дал дума на Валя.

И — което беше по-важно — на Кат.

Обърна се с пистолет в ръка. Насочи го към Джейсън. И преди младежът да успее да отвърне с нещо повече от объркана физиономия, дръпна спусъка.

Джейсън се строполи.

03:15

„Какво стана, по дяволите?“

С все още пищящи от гърмежа уши Карли пристъпи пред Мара. От дясната й страна Джейсън лежеше проснат по гръб на пода. От крачола му течеше кръв.

Монк продължаваше да държи пистолета насочен към партньора си.

— Симон, вземи му оръжието. Внимателно. С два пръста. Плъзни го към мен.

— Oui, oui… — Французинът пристъпи с вдигнати ръце към Джейсън и изпълни нареждането.

Джейсън се надигна и седна. Лицето му беше разкривено — макар че като че ли повече от предателството, отколкото от болката.

— Монк, какво… какво правиш? — изпъшка той.

Монк не отговори, а се обърна към Карли. Погледът му беше студен и плашещо спокоен.

— Карли, ще се наложи да притискаш раната му. Симон, искам да разкачиш цялото оборудване на Мара. После ще ми помогнеш да го изнесем оттук.

Симон бързо кимна и се обърна да се захване за работа.

— Мара, помогни му — нареди Монк.

Карли вдигна ръка и я спря.

— Нищо няма да правим.

— Тогава кръвта на Джейсън ще изтече. — Монк насочи оръжието си към тях. — А не ми се иска да прострелвам още някого.

Но би го направил.

Карли разчете сериозността на заплахата му и отиде при ранения. Свали якето си, клекна и се зае да стяга бедрото му с ръкава като с турникет.

Джейсън й помагаше, като в същото време гледаше кръвнишки партньора си. Явно беше стигнал до някакво заключение, което обясняваше ставащото.

— Ако дадеш на Валя каквото иска, тя пак няма да си изпълни обещанието. Ще задържи Хариет и Сейчан. И двете са прекалено ценни за нея.

— Може би, но тя ме принуди да избера кое от момичетата ми да бъде освободено. Не си в състояние да разбереш какво означава точно този ад. А ако Хариет умре… ако изборът ми я убие… — Той махна с пистолета, сякаш се опитваше да пропъди тази мисъл. — А не забравяй и Сейчан и нероденото й дете.

Джейсън не отстъпи.

— Дори Валя да пусне всички, Грей никога няма да ти прости.

Монк сви рамене.

— Стига Хариет, Сейчан и бебето му да оцелеят, ще го преживея.

Джейсън като че ли се канеше да каже още нещо, но точно тогава Карли стегна импровизирания турникет и той изстена.

— Съжалявам… — прошепна тя.

Симон затвори титановата кутия с дисковете и се изправи с нея.

— Ние… приключихме тук. — Отиде при Мара, която беше прибрала Xénese устройството в специално изработената кутия, и взе и нея. Преви се под тежестта на товара си.

Мара затвори лаптопа и го прибра в кожената си чанта.

Монк протегна ръка да я вземе, но Мара я метна на рамото си.

— Идвам с вас.

Монк остана с протегната ръка.

— Не, не идваш.

— Мара, какво правиш? — попита Карли.

Тя отвърна и на двамата:

— Където отиде Ева, отивам и аз. И ако смяташ да отнесеш устройството ми на друг купувач, той ще иска доказателство, че то работи. Затова ще ти трябва експертизата ми.

Монк се поколеба за момент и свали ръката си — признаваше, че тя има право. Отиде при Симон и взе по-голямата кутия. Продължаваше да държи пистолета насочен към Джейсън и Карли.

— Щом излезем, ще пратя Симон за помощ. Той ще доведе спасителите при вас.

И с това неубедително обещание поведе останалите.

При изхода Мара се обърна и я погледна с извинение. Като че ли искаше да каже нещо, но Монк я побутна да продължи.

Карли се заслуша как стъпките им заглъхват в мрака.

Глух грохот разтресе помещението. Пукнатината в тавана се разшири и от нея се посипа пясък и прах. Уплашена от срутване, Карли помогна на Джейсън да се преместят назад, след което седна до него.

Продължи да гледа пукнатината.

— Какво ще правим сега?

— Остава ни само да се молим.

Тя го погледна. Джейсън се взираше към изхода, не към тавана.

— Да се молим Монк да знае какво прави.

04:55

— Не ни уби — каза Ковалски. — Признавам ти го.

Грей седеше на бетонния кей на Сена. Двамата бяха вир-вода, треперещи и закопчани.

„Но сме живи“.

Не благодарение на френските военни.

Той изгледа групата въоръжени войници, които се бяха събрали около два градски бронетранспортьора.

След като бе изненадан от щурмовия хеликоптер и бе изключил двигателя, Грей беше използвал уникалната черта на хеликоптерите, наречена авторотация. Докато машината падаше като камък, въздушното течение продължи да върти перките, като забави падането им до преобръщащите стомаха петнайсет метра в секунда. В последния момент Грей бе вдигнал носа нагоре срещу въздушния поток и бе приводнил машината в Сена.

След това двамата с Ковалски напуснаха потъващия хеликоптер и доплуваха до брега, където ги очакваше въоръжен ескорт. Грей беше направил всичко възможно да обясни положението, но усилията му попаднаха в глухи уши.

„Или може би френският ми не е толкова добър, колкото си мисля“.

Най-накрая двама войници тръгнаха към тях. Първият — лейтенант, ако можеше да се съди по нашивките му — пристъпи напред със сателитен телефон в ръка. Другият отиде зад Грей и разкопча белезниците му.

— Je suis desole, Commandant Pierce — извини се лейтенантът. — Беше трудна и объркваща нощ.

Грей погледна през реката към силуета на Париж. Продължаваха да бушуват пожари, но вече не толкова много. Дори оттук можеше да види огромните струи вода, борещи се с пламъците.

Разтърка китките си. Като се имаше предвид какво е понесъл градът, той едва ли имаше право да се оплаква.

Лейтенантът му подаде телефона.

— Спешно повикване. От Щатите.

— Merci. — Грей взе телефона. Знаеше кого ще чуе от другата страна. — Директор Кроу?

— Грей, чух какво е станало. Затова ще бъда кратък. Отец Бейли се свърза с мен. Има следа за Crucibulum в Северна Испания. Искам незабавно да идеш при него. Това съвсем не е приключило.

„Не се и съмнявам“.

Грей се обърна и погледна над тъмната Сена. Представи си димната диря, оставена от бягащия хеликоптер на врага.

— И това не е всичко — каза Пейнтър.

Последните думи на директора нямаха никакъв смисъл.

Грей затвори и продължи да държи телефона много след края на разговора.

Ковалски се изправи тежко на крака и изгледа свирепо войника, който побърза да се дръпне назад с белезниците му. Забеляза, че Грей продължава да седи.

— Какво има?

Все още зашеметен, Грей повтори последните думи на Пейнтър. Беше му трудно дори да ги изрече.

— Монк… ни е предал.