Книга за Балтиморови

45

През 2012 година месец юни във Флорида беше горещ и задушен.

Основното ми занимание бе да намеря купувач за къщата на чичо Соул. Трябваше да се освободя от нея, но не исках да я продам на първия срещнат.

Нямах вести от Александра и това ме смущаваше. Бяхме се целунали в Ню Йорк, но след това тя бе заминала за Кабо Сан Лукас, за да си даде още един шанс с Кевин. Според достигналите до мен слухове престоят им в Мексико се бе оказал пълен провал, но аз исках да го чуя от нейните уста.

Накрая тя все пак ми се обади, за да ми съобщи, че ще прекара лятото в Англия. Пътуването било планирано отдавна. Започвала работа по новия си албум, като част от записите щели да бъдат направени в известно лондонско студио.

Надявах се, че ще предложи да се видим преди нейното заминаване, но се оказа, че нямала време.

— Значи, ми се обаждаш само, за да ми съобщиш, че си отиваш? — учудих се аз.

— Не ти казвам, че си отивам, а къде отивам.

— И защо? — глупаво запитах.

— Защото така се прави между приятели. Единият винаги трябва да знае с какво се занимава другият.

— В такъв случай, ако искаш да знаеш с какво се занимавам в момента, на път съм да продам къщата на чичо.

Любезната нотка в гласа ѝ ме подразни, когато каза:

— Смятам, че това е добра идея.

През следващите дни брокерът ми представи потенциални купувачи — очарователна млада двойка, която определено ми хареса. Те обещаха да се грижат за къщата и да я изпълнят с живот и деца. Подписахме договора с нотариуса в самата къща, което бе важно за мен. Връчих им ключовете и им пожелах много щастие. За мен това бе същинско избавление. Бях приключил окончателно с Голдманови от Балтимор.

Качих се в колата и се завърнах в Бока Ратон. Когато се прибрах у дома, открих пред входната врата прословутата тетрадка № 1 на Лио. Прелистих я. Беше все така празна. Вдигнах я и я отнесох в моя кабинет.

Взех една химикалка и се надвесих над разтворената пред мен първа страница. Така бе поставено началото на тази „Книга за Балтиморови“.

46

Балтимор, Мериленд

Декември 2004 г.

Две седмици след Драмата ни върнаха телата на Уди и Хилел, така че вече можехме да ги предадем на земята.

Погребахме ги същия ден един до друг в гробището „Форест Лейн“. Грееше ярко зимно слънце, сякаш природата искаше да им отправи един последен поздрав. Церемонията бе в тесен кръг: произнесох надгробно слово в присъствието на Арти Кроуфорд, моите родители, Александра и чичо Соул, който държеше по една бяла роза във всяка ръка. Виждах как зад тъмните стъкла на очилата му се стича несекващ порой сълзи.

След погребението обядвахме в ресторанта на хотел „Мариот“, където всички бяхме отседнали. Беше странно, че не сме в „Оук Парк“, но чичо Соул все още нямаше сили да се завърне в дома си. Стаята му беше до моята и когато станахме от масата, той обяви, че иска да си почине. Видях го да рови в джобовете си, за да се увери, че магнитният ключ е у него. Проследих го с поглед, видях скъсаната му риза, наболата брада, която той щеше да остави да расте на воля, изморения му вид.

Каза ни: „Отивам да си почина в моята стая“, но когато вратите на асансьора се затвориха зад него, понечих да му извикам, че неговата стая не е тук, а на десет мили северно, в „Оук Парк“, на Уилоуик Роуд, в една чудесна и удобна къща в Балтимор. Къща, изпълнена с веселите песни на три деца, сплотени от тържествената клетва на бандата на Голдманови, които се обичаха като братя. Беше ни казал: „Отивам да си почина в моята стая“, но неговата стая бе на триста мили северно, в една чудесна къща в Хемптънс, където бяхме изживели най-щастливите си мигове. Беше ни казал: „Отивам да си почина в моята стая“, но неговата стая се намираше на хиляда мили южно, на двайсет и шестия етаж в „Буенависта“, където масата за обяд бе подредена за петима, за тях четиримата и за мен.

Не биваше да казва, че тази стая с прашен мокет и прекалено меко легло на седмия етаж в хотел „Мариот“ е негова. Не можех да се примиря с мисълта, че един Голдман от Балтимор ще спи в един и същи хотел с Голдманови от Монтклеър. Извиних се, станах от масата и поисках колата под наем, за да направя някои покупки в квартала. Александра дойде с мен.

Карах до „Оук Парк“. Срещнахме патрулната кола и аз направих тайния знак на братството. После спрях пред къщата на Балтиморови. Слязох от колата и дълго я гледах. Александра дойде до мен и ме прегърна. Казах ѝ: „Остана ми само ти“. Тя ме притисна още по-силно.

После се разходихме из квартала. Минахме покрай училището „Оук Трий“. Забелязах, че баскетболното игрище си е съвсем същото. Сетне се завърнахме в „Мариот“.

Александра не изглеждаше добре. Беше съсипана от мъка, но чувствах, че има и нещо друго. Запитах я какво става, но тя ми отвърна, че всичко е свързано със смъртта на Хилел и Уди. Ясно виждах, че не ми казва всичко.

Родителите ми останаха още два дни, после трябваше да си заминат. Не можеха да отсъстват по-дълго от работа. Поканиха чичо Соул да прекара известно време в Монтклеър, но той отказа. Също както и след смъртта на леля Анита, реших да остана още малко в Балтимор. Когато изпращах родителите си на летището, мама ме целуна и каза: „Добре постъпи, като реши да останеш при чичо си. Гордея се с тебе“.

Седмица след погребението Александра се завърна в Нешвил. Искаше да остане с мен, но аз настоях, че е много важно тя да се заеме отново с разпространението на своя албум. Вече бе получила покани за участие в предавания от няколко големи местни телевизионни канала, а ѝ предстояха и изяви в най-гледаното време.

Останах в Балтимор до началото на зимната ваканция. С мъка гледах как моят чичо Соул постепенно рухва. Прекарваше времето затворен в своята стая, отпуснат на леглото и с включен телевизор, който да запълва тишината.

Аз от своя страна по цял ден бях в „Оук Парк“ и често ходех до „Форест Лейн“. Ловях един по един спомените в мрежата за пеперуди на моята памет.

Един следобед, докато бях в центъра на града, реших да мина през адвокатската кантора на чичо Соул — сетих се, че бих могъл да взема и да му занеса служебната поща, която да запълни част от времето му и малко да го разсее от мрачните мисли. Познавах добре секретарката, която обаче направи странна физиономия, когато ме видя да влизам. Отначало реших, че причина за това е Драмата. Попитах я дали бих могъл да отида до кабинета на моя чичо. Тя ме помоли да изчакам и излезе да повика някой от адвокатите съдружници. Държанието ѝ ми се видя доста странно, затова не я послушах, а отидох направо в кабинета. Отворих вратата, убеден, че ще бъде празен, и с изненада зърнах зад бюрото някакъв непознат мъж.

— Кой сте вие? — запитах го.

— Ричард Филип, адвокат — отвърна доста рязко той. — Позволете ми на свой ред да ви запитам кой сте вие.

— Намирате се в кабинета на моя чичо, Соул Голдман. Аз съм негов племенник.

— Соул Голдман? Че той от месеци вече не работи тук.

— Какви ми ги разправяте…

— Посочиха му вратата.

— Какво? Това е невъзможно! Та нали той основа тази кантора!

— Мнозинството партньори решиха, че трябва да напусне. Тъй върви животът, старите слонове умират и лъвовете разкъсват труповете им.

Насочих заплашително пръст към него.

— Намирате се в кабинета на моя чичо. Напуснете веднага!

В този момент се появи секретарката, придружена от Едуин Силвърстийн, най-стария съдружник и един от най-добрите приятели на чичо Соул.

— Едуин — обърнах се аз към него, — какво става?

— Ела с мен, Маркъс, трябва да поговорим.

В този момент Филип се изкиска и аз, извън себе си, креснах:

— Значи, този лайнар е заел мястото на моя чичо?

Филип престана да се киска.

— Запази приличие, ако обичаш. Не съм заел ничие място. Вече ти казах, че старите слонове умират и…

Така и не успя да довърши. Хвърлих се върху него и го сграбчих за яката:

— Когато лъвовете доближат старите слонове, идват младите слонове, за да ги смачкат!

Едуин ме накара да го пусна и аз го послушах.

— Този тип е напълно побъркан! — изписка Филип. — Ще подам жалба! Ще подам жалба! Има свидетели!

Целият етаж се беше събрал да види какво става. Замахнах и съборих на земята всичко, което се намираше върху бюрото, включително лаптопа, после излязох от кабинета с израза на човек, готов да убие първия, който му се мерне пред очите. Всички отстъпиха, за да ми направят път, и аз бързо се отправих към асансьорите.

— Маркъс — провикна се след мен Едуин, който с мъка се промъкваше през тълпата любопитни в опит да ме догони. — Почакай!

Вратите на асансьора се разтвориха, влязох и той ме последва.

— Маркъс, много съжалявам. Смятах, че Соул ти е съобщил какво се случи.

— Не.

Той ме отведе в барчето на партера и ми предложи кафе. Облегнахме се на една висока масичка и той ми обясни с доверителен тон:

— Чичо ти е извършил сериозно нарушение. Подправял е счетоводни документи на кантората и е съставял фалшиви фактури, за да отклонява средства.

— Че защо би постъпил по този начин?

— Нямам представа.

— Кога се е случило това?

— Открихме измамата преди около година. При това беше направена много ловко. Отклонявал е средства в продължение на години. Трябваха ни няколко месеца, за да го разобличим. Той се съгласи да върне част от парите и ние се отказахме да подаваме жалба. Ала останалите съдружници поискаха главата на чичо ти и я получиха.

— Но нали самият той е основател на тази кантора!

— Зная, Маркъс. Всичко ми е известно. Направих каквото можах. Ала всички останали бяха против него.

— Не, Едуин — ядосах се аз. — Не сте направили всичко! Бихте могли да си тръгнете заедно с него, двамата да започнете отначало! Не е трябвало да допуснете да се случи подобно нещо!

— Много съжалявам, Маркъс.

— Не, много е лесно да съжалявате и същевременно спокойно да си седите в коженото кресло, докато този тъпак Филип се мъдри на мястото на моя чичо.

Тръгнах си, а гневът ме изгаряше отвътре. Завърнах се в „Мариот“ и заудрях с юмрук по вратата на чичо Соул. Накрая той ми отвори.

— Бил си изгонен от кантората? — викнах му аз.

Той наведе глава и се запъти да седне на леглото.

— Откъде научи?

— Минах оттам. Исках да проверя дали няма поща за теб и открих в кабинета ти някакъв лайнар. Едуин беше принуден да ми разкаже всичко. Кога смяташе да ми кажеш?

— Срамувах се. И още се срамувам.

— Но какво се е случило? Защо си отклонявал средства?

— Не мога да говоря за това. Сам се поставих в ужасно положение.

Бях на път да се разплача. Той видя това и ме прегърна.

— О, Марки…

Не се сдържах и сълзите ми рукнаха. Искаше ми се да се махна час по-скоро.

За да ме поразсее, по време на новогодишните празници Александра реши с парите, които бе спечелила от албума си, да ми предложи десетдневна почивка в приказен хотел на Бахамите.

Малко отдих и на нея щеше да ѝ се отрази добре. Виждах, че последните събития дълбоко я бяха засегнали. Първия ден прекарахме на плажа. За пръв път от дълго време бяхме само двамата на спокойствие, но все още чувствах между нас особено напрежение. Какво се случваше? Продължавах да си мисля, че тя крие нещо от мен.

Преди вечеря си поръчахме по един коктейл на бара в хотела и аз минах в настъпление. Исках да знам. Накрая тя каза:

— Не мога да говоря за това.

Започвах да се изнервям.

— Престани с тези малки тайни. Ще се намери ли най-сетне някой, който да бъде поне веднъж докрай откровен с мен?

— Марки, аз…

— Александра, искам да разбера какво криеш от мен.

Неочаквано тя се разплака насред бара. Почувствах се глупаво. Опитах се да спася положението и много по-меко казах:

— Александра, ангел мой, какво става?

Сълзите обилно се стичаха по бузите ѝ.

— Не мога повече да крия от теб, Маркъс! Не мога повече да държа истината само за себе си!

Обзе ме лошо предчувствие.

— Алекс, какво се е случило?

Тя направи опит да се съвземе и ме погледна право в очите:

— Знаех предварително какво смятат да правят твоите братовчеди. Знаех, че ще избягат. Уди никога не е имал намерение да влиза в затвора.

— Какво? Знаела си? Кога ти го казаха?

— През онази вечер. Ти беше зает край барбекюто с чичо ти, а аз излязох да се разходя с тях. Споделиха ми всичко. Обещах им да не ти казвам.

Слисано повторих:

— Предварително си знаела и не си ми казала нищо?

— Марки, аз…

Станах от мястото си.

— Не си ме предупредила какво смятат да правят? Оставила си ги да заминат, без да ми кажеш нищо? Но коя си ти всъщност, Александра?

Всички клиенти в бара ни гледаха.

— Марки, успокой се! — помоли ме тя.

— Да се успокоя? Как бих могъл да се успокоя? Като си помисля какъв театър си разигравала през трите седмици на тяхното бягство!

— Толкова се тревожех! Ти какво си мислиш?

Вече треперех от ярост.

— Александра, смятам, че всичко между нас е свършено.

— Какво? Марки, не!

— Ти ме предаде. Мисля, че никога няма да мога да ти простя.

— Маркъс, не ми причинявай това!

Обърнах ѝ гръб и излязох от бара. Всички погледи бяха обърнати към нас. Тя ме последва и се опита да ме задържи с ръка, но аз се отскубнах и изкрещях:

— Остави ме? Остави ме, ти казвам!

Бързо прекосих лобито на хотела и излязох.

— Маркъс — извика тя след мен, плачейки отчаяно, — не ми причинявай това!

Пред хотела имаше спряно такси. Влязох в него и заключих вратата. Тя се втурна, опита се да я отвори, започна да чука по стъклото. Наредих на шофьора да кара към летището, оставяйки всичко зад гърба си.

Александра се затича след колата, като продължаваше да чука по стъклото и да повтаря, хълцайки: „Не ми причинявай това, Маркъс, не ми причинявай това!“.

Таксито ускори ход и тя беше принудена да се откаже. Хвърлих телефона си през прозореца и в пристъп на гняв изкрещях, изкрещях цялото си отвращение от този несправедлив живот, който ми бе отнел всички, на които най-много държах.

На летището в Насау купих билет за първия полет до Ню Йорк. Исках да се махна завинаги. И въпреки всичко Александра вече ми липсваше. Само ако знаех, че няма да я видя цели осем години…

Често си припомням тази сцена. Аз изоставям Александра. През този горещ юни на 2012 година, сам в работния си кабинет в Бока Ратон, бродейки по криволиците на моята младост, си мисля за нея в Лондон. Единственото ми желание бе да бъдем отново заедно. Ала достатъчно бе да си припомня разплаканото ѝ лице, докато гонеше таксито, и се отказвах да предприема каквото и да било. Имах ли право след осем години отново да нахлуя в живота ѝ и да го обърна наопаки?

Някой почука на вратата и ме накара да подскоча. Беше Лио.

— Прощавайте, Маркъс. Позволих си да вляза, без да позвъня: вече не ви виждам и започнах да се тревожа. Всичко наред ли е?

Вдигнах тетрадката, в която пишех, и му се усмихнах приятелски.

— Всичко е наред, Лио. Благодаря ви за тетрадката.

— Пада ви се по право. Вие сте писателят, Маркъс. Една книга изисква много повече работа, отколкото съм си представял. Дължа ви извинение.

— Не се притеснявайте.

— Виждате ми се малко тъжен, Маркъс.

— Александра ми липсва.

47

Януари 2005 г.

През седмиците, последвали скъсването ми с Александра, повечето време бях в Балтимор. Не толкова, за да посещавам чичо Соул, колкото да се крия от нея. Бях я зачеркнал от живота си. Смених номера на телефона, не исках тя да идва в Монтклеър.

Постоянно си припомнях сцената на заминаването от „Оук Парк“, когато колата на Хилел и Уди зави към магистралата. От този момент нататък те бяха минали в нелегалност. Ако знаех за намерението им да избягат, можех да ги разубедя. Можех да вразумя Уди. Какво бяха някакви си пет години? Едновременно много и малко. На излизане от затвора той дори нямаше да е навършил трийсет години. Целият живот щеше да бъде пред него. Освен това можеше да получи намаление на присъдата за добро поведение. Можеше да използва това време, за да завърши образованието си задочно. Щях да му обясня, че животът може да ни предложи още безброй възможности.

След тяхната смърт сякаш всичко рухна. Като се започне от живота на чичо Соул. Неприятностите за него едва сега започваха.

Изгонването му от адвокатската кантора вече вдигаше шум. Стана ясно, че истинската причина за неговото напускане е отклоняването на значителна сума нари. След като разгледа случая, дисциплинарният съвет на адвокатската колегия в Мериленд излезе със становище, че деянието на чичо Соул е накърнило репутацията на професията.

За своята защита той разчиташе на Едуин Силвърстийн, когото често виждах в „Мариот“. Една вечер той ме покани в близкия виетнамски ресторант.

Запитах го:

— Какво мога да направя за моя чичо?

— Честно казано, почти нищо — отвърна той. — Знаеш ли, Маркъс, на теб не ти липсва решителност. А това е дадено на малцина. Наистина си чудесно момче. Чичо ти има късмет, че си до него…

— Искам да направя нещо повече.

— Направил си достатъчно. Соул ми каза, че искаш да станеш писател?

— Да.

— Не смятам, че тук би могъл да се съсредоточиш. Трябва да помислиш за себе си и да не си губиш повече времето в Балтимор. За да напишеш твоята книга, трябва да се махнеш оттук.

Едуин беше прав. Време беше да пристъпя към осъществяването на проекта, който от доста време зрееше в главата ми. Така през януари, след поредното ми посещение в Балтимор, започнах моя първи роман. Бях разбрал, че за да бъда отново с моите братовчеди, трябва да разкажа за тях.

Тази идея ме споходи на една отбивка край магистрала I-95, някъде в Пенсилвания. Пиех кафе и препрочитах бележките си, когато ги видях да влизат. Знаех, че това е невъзможно, и въпреки всичко това бяха те. Шегуваха се, сияеха от щастие и когато ме забелязаха, се втурнаха към мен.

— Маркъс — възкликна Хилел, докато ме прегръщаше, — сигурен бях, че това е твоята кола!

Уди на свой ред пристъпи и притисна двама ни към себе си със силните си ръце.

— Вие не сте реални — казах им аз. — Вие сте мъртви! Вие сте двама мъртви глупаци, които ме оставиха сам в този гаден свят!

— Хей, Маркикет, я не се сърди! — провикна се насмешливо Хилел и разроши косите ми.

— Ела! — обади се на свой ред Уди с успокоителна усмивка. — Ела с нас!

— Къде отивате?

— В рая на праведните.

— Не мога да дойда.

— Защо?

— Трябва да се завърна в Монтклеър.

— В такъв случай ще се видим там.

Не бях сигурен, че ги разбирам. Те ме прегърнаха още веднъж и си тръгнаха. Преди да излязат, аз ги повиках:

— Хилел! Уди! Моя ли беше вината?

— Не, разбира се, че не! — отвърнаха двамата в един глас.

Те удържаха думата си. Заварих любимите си братовчеди в Монтклеър, разположили се в кабинета, който майка ми беше обзавела. Бяха такива, каквито открай време ги знаех: шумни, великолепни, преливащи от нежност.

— Харесва ми кабинетът ти — каза ми Хилел, потънал в моето кресло.

— Харесва ми къщата на твоите родители — добави Уди. — Защо никога преди не сме идвали тук?

— Не зная. Вярно… Трябваше да дойдете.

Изведох ги да разгледат квартала, минахме през Монтклеър. Споделиха, че всичко наоколо е красиво. Чувствах се безкрайно щастлив, че тримата отново сме заедно. После се завръщахме в кабинета и аз продължавах моя разказ. Всичко изчезваше, когато баща ми отваряше вратата и възкликваше:

— Маркъс, два часа след полунощ е… Още ли работиш?

Двамата ми братовчеди като изплашени мишки се скриваха в цепнатините на пода.

— Да, след малко отивам да си легна.

— Не исках да ти преча. Видях, че свети и… Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Стори ми се, че чувам гласове…

— Не, вероятно е била музиката.

— Може би.

Идваше до мен да ме целуне.

— Лека нощ, синко. Гордея се с теб.

— Благодаря, тате. Лека нощ.

Излизаше и затваряше вратата след себе си. Ала тях ги нямаше. Бяха изчезнали. Те бяха изчезналите.

От януари до ноември 2005 година писах без отдих, като рядко излизах от моя кабинет в Монтклеър. Всеки уикенд отивах при чичо Соул в Балтимор.

Аз бях единственият Голдман, който редовно го навестяваше. Баба ми казваше, че за нея било прекалено далече. Родителите ми понякога прескачаха за няколко часа, но имах впечатлението, че те така и не можаха да се примирят с положението. А освен това бе твърде мъчително да гледа човек чичо Соул, превърнал се в собствената си сянка. Все още живееше в хотел „Мариот“ и почти не излизаше от него.

На всичко отгоре през февруари дисциплинарният съвет реши да изключи чичо Соул от колегията на Мериленд. Великият Соул Голдман никога повече нямаше да бъде адвокат.

Срещахме се, но аз не очаквах нищо от него. Дори не го предупреждавах за посещенията си. Разстоянието от Монтклеър до „Мариот“ изминавах с кола. Толкова често ходех в този хотел, че започнах да се чувствам там като у дома си; служителите ме наричаха по малко име, влизах направо в кухнята, за да си поръчам желаното меню. Щом пристигнех, веднага се качвах на седмия етаж, чуках на вратата на чичовата стая и той ми отваряше с посърнало лице, измачкана риза, а зад него се чуваше звукът на телевизора, който той никога не изключваше. Поздравяваше ме, сякаш идвам от съседната улица, но аз не му се сърдех. После все пак ме прегръщаше.

— Марки — мълвеше той, — моят малък Марки! Толкова се радвам да те видя.

— Как си, чичо Соул?

Често му задавах този въпрос с надеждата отново да го видя непобедим, да видя как се надсмива над грижите, както го правеше по времето на нашата изгубена младост, и да ми каже, че всичко е наред. Ала той отговаряше:

— Това е кошмар, Маркъс. Кошмар.

Сядаше на леглото и вземаше телефона, за да се обади на рецепцията. Питаше ме:

— Колко време ще останеш?

— Колкото искаш.

Чувах в слушалката гласа на служителя, а чичо Соул казваше: „Моят племенник е тук. Ще трябва още една стая, ако обичате“. После се обръщаше към мен:

— Само за уикенда. Трябва да работиш над книгата. Много е важно.

Не можех да разбера защо отказва да се прибере у дома.

По-късно, в началото на лятото, докато се разхождах един ден из „Оук Парк“, търсейки вдъхновение за книгата, която пишех, с ужас забелязах камион на транспортна фирма пред къщата на Балтиморови. В нея се нанасяше непознато семейство. Видях как мъжът дава напътствия на двама здравеняци, които носеха някакво пано.

— Наехте ли тази къща? — запитах го аз.

— Купих я — отвърна ми той.

Веднага се завърнах в „Мариот“.

— Продал си къщата в „Оук Парк“?

— Нищо не съм продавал, Марки.

— Но аз видях едно семейство да се нанася в нея, а съпругът ми каза, че я е купил.

— Нищо не съм продавал — повтори чичо Соул. — Банката я конфискува.

Погледнах го смаяно.

— Ами мебелите?

— Отървах се от всичко, Марки.

Добави още, че бил на път да продаде и къщата в Хемптънс, защото се нуждаел от пари, че имал намерение да направи същото и с апартамента в „Буенависта“, а с получената сума да купи къща другаде и да започне живота си отначало.

— Значи, напускаш Балтимор? — запитах, без да мога да повярвам на ушите си.

— Няма какво повече да правя тук.

От величието на Голдманови от Балтимор, от всичко онова, което бяха, нямаше да остане нищо. Единственият отпор, който можех да дам на живота, бе моята книга.

Само книгите

носят забвение,

носят изцеление,

носят опрощение,

носят изкупление.

В моя кабинет в Монтклеър можех безконечно да преживявам отново и отново щастието на Балтиморови. Нямах никакво желание да излизам навън и когато наистина се налагаше да го направя, треперех от възбуда и нетърпение отново да се завърна при тях.

Когато отивах в балтиморския хотел при чичо Соул, бързах да го откъсна от телевизора, като му разказвах за книгата, която пиша. Той ме слушаше с внимание, непрекъснато ме разпитваше, искаше да разбере докъде съм стигнал и дали в скоро време ще може да прочете някой откъс.

— За какво се разказва в твоя роман? — питаше той.

— Това е историята на трима братовчеди.

— Тримата братовчеди Голдман?

— Тримата братовчеди Голдстийн — поправях го аз.

В книгите онези, които вече ги няма на този свят, могат отново да се срещнат и да се прегърнат.

В продължение на десет месеца лекувах раните на моите братовчеди, описвайки нашата история. Завърших романа за братовчедите Голдстийн в навечерието на Деня на благодарността през 2005-а, точно една година след Драмата.

Във финалната сцена на романа за Голдстийнови Хилел и Уди пътуват с кола от Монреал за Балтимор. Спират в Ню Джърси, за да ме вземат със себе си, и тримата продължаваме заедно нататък. В Балтимор, в една великолепна къща, цялата обляна от светлина, неразделните чичо Соул и леля Анита очакват нашето завръщане.

48

През лятото на 2012 година, благодарение на магията на романа, отново се срещнах с тях, както вече го бях направил седем години преди това.

Една нощ така и не можах да заспя и към два сутринта излязох на терасата. Макар да беше нощ, тропическата жега веднага ме обгърна, но ми беше приятно навън, заслушан в песента на щурците. Разтворих тетрадката и написах името ѝ. Това бе напълно достатъчно, за да се яви тя пред мен.

— Лельо Анита — промълвих аз.

Тя ми се усмихна и нежно погали лицето ми.

— Ти си все така красив, Марки.

Станах и я прегърнах.

— Толкова време мина — казах ѝ аз. — Ужасно ми липсваш.

— И ти на мен, ангелче.

— Пиша книга за вас. Книга за Балтиморови.

— Зная, Марки. Дойдох да ти кажа, че трябва да престанеш да се измъчваш заради миналото. Първо книга за твоите братовчеди, сега книга за Балтиморови. Време е да напишеш книгата на твоя живот. Не си отговорен за нищо и не си можел да направиш нищо. Ако трябва да има виновен за хаоса на нашия живот, виновни сме самите ние, Маркъс. Само и единствено ние. Всеки носи отговорност за своя живот. Ние сме отговорни за онова, което ни сполетя. Маркъс, племеннико, скъпи мой, нищо, абсолютно нищо от случилото се не е по твоя вина. Нищо от случилото се не е по вина на Александра. Позволи на призраците да си отидат.

Тя стана.

— Къде отиваш? — запитах.

— Не мога да остана.

— Защо?

— Чичо ти ме чака.

— Как е той?

Тя се усмихна.

— Много е добре. Казва, че винаги е знаел, че ще напишеш книга за него.

Усмихна се още веднъж, махна ми с ръка и изчезна в тъмнината.

49

Небивалият успех на моята книга, излязла през 2006 година, върна при мен моите братовчеди. Те бяха навсякъде: в книжарниците, в ръцете на читателите, в автобусите, в метрото и самолетите. Придружаваха ме неотстъпно из страната по време на промоционалната обиколка, последвала излизането на романа.

Бях прекъснал всякакви контакти с Александра. Без тя да знае обаче, я бях виждал безброй пъти. Нейната кариера бележеше главоломен възход. През 2005 година първият ѝ диск бе продължил да се изкачва в класациите и през декември продажбите достигнаха милион и половина екземпляра, а водещата песен в него зае първо място. Името ѝ бързо стана известно. Публикуването на моята книга съвпадна с излизането на втория ѝ албум. За нея това бе съвършен триумф. Публиката и критиците единодушно я превъзнасяха.

Нито за момент не бях преставал да я обичам. Редовно ходех на нейните концерти. Сгушен в полумрака на залата, безименен сред хилядите зрители, мърдах устни, повтаряйки думите на нейните песни, които знаех наизуст, тъй като повечето от тях бяха написани в нашия малък апартамент в Нешвил. Питах се дали тя все още живее в него. Със сигурност не. Най-вероятно се бе преместила в богаташкото предградие на Нешвил, където навремето двамата се прехласвахме пред разкошните къщи и гадаехме в коя от тях ще живеем един ден.

Имах ли угризения? Разбира се. Те ме изгаряха отвътре. Когато Александра беше на сцената, затварях очи, за да чувам само гласа ѝ, и мислено се връщах назад в годините. Бяхме в университетското градче на Медисън и тя ме дърпаше за ръката.

— Сигурна ли си, че никой няма да ни види?

— Няма. Хайде, идвай!

— А Уди и Хилел?

— Те са в Ню Йорк при баща ми. Не се тревожи.

Отключваше вратата на нейната стая и ме бутваше вътре. Виждах на стената вездесъщия постер. Също като в Ню Йорк. Благословен да бъде Тупак, нашият неизменен сводник. Хвърлях я на леглото, а тя се заливаше от смях. Сгушвахме се един до друг, тя хващаше лицето ми и шепнеше:

— Обичам те, Маркикет Голдман.

— Обичам те, Александра Невил.

През същата тази 2006 година чичо Соул се засели в „Коконът Гроув“, след като купи къща там с парите от продажбата на „Буенависта“, така че аз редовно започнах да ходя до Маями.

Чичо Соул живееше охолно с парите от продажбата на къщата в Хемптънс, които бе вложил в изключително доходни акции. Запълваше времето си с участие в различни читателски клубове, редовно посещаваше беседите в близката книжарница и се грижеше за своите мангови и авокадови дървета.

Това положение обаче не трая дълго. Както за мнозина други, финансовото спокойствие на моя чичо се изпари през 2008 година, когато световната икономика бе разтърсена от така наречената ипотечна криза. Пазарите се срутиха. Инвестиционните банки и спекулативните фондове рухваха едни след други, а всички техни клиенти изгубиха парите си. За броени часове богати допреди хора останаха без нищо. Сред тях бе и моят чичо Соул. На първи октомври 2008 година неговият пакет акции се оценяваше на 6 милиона долара, цената на къщата в Хемптънс. В края на същия месец той струваше само 60 000 долара.

Научих това, когато го посетих в началото на ноември, в навечерието на Деня на благодарността, който и той, и аз отдавна не празнувахме. Заварих го в пълна безизходица. Вече нямаше нищо. Беше продал колата си и караше стара, очукана хонда сивик. Броеше всеки долар. Опитал се бе да продаде и къщата в „Коконът Гроув“, но тя вече не струваше нищо.

— Дал съм за нея 700 000 долара — казал на дошлия да направи оценката брокер.

— Преди месец можехте да я продадете с печалба — отвърнал му брокерът, — но сега положението е съвсем различно. Цените на недвижимите имоти паднаха катастрофално.

Предложих да му помогна. Знаех, че моите родители са направили същото. Той обаче нямаше намерение да се оплаква и да изпада в отчаяние. Разбрах, че именно заради това му качество винаги се бях възхищавал от него: не заради финансовото или общественото му положение, а защото беше ненадминат боец. Налагаше се да си изкарва прехраната и той започна да си търси работа.

Най-напред постъпил като сервитьор в един скъп ресторант в Саут Бийч. Работата била трудна и физически непосилна за него, но той бил готов да се справи с всичко. С изключение на униженията, които понасял от страна на собственика, който постоянно му натяквал: „Много си бавен, Соул!“, „По-живо, клиентите чакат!“. В бързината веднъж строшил чиния, чиято цена му удържали от заплатата. Една вечер му дошло до гуша и напуснал на момента, просто захвърлил престилката и излязъл от ресторанта. Тръгнал без посока по пешеходните улици на „Линкълн Роуд Мол“, накрая седнал на една пейка и се разплакал. Никой не му обръщал внимание, с изключение на огромен чернокож, който се разхождал наоколо, тананикайки си, и се трогнал от отчаяния му вид. „Името ми е Сайкоморъс — казал му той. — Гледам, че нещо сте закъсали…“ Сайкоморъс работел в „Хоул Фудс“ в Корал Гейбълс. Той говорил с Фейт и тя намерила работа за чичо Соул на касите на супермаркета.

50

Сред спокойствието на Бока Ратон моята книга напредваше с всяка изминала седмица.

Не съм сигурен дали бях поканил при себе си Балтиморови, за да преживея отново общото ни минало, или за да мога да говоря за Александра.

Лио продължаваше неотстъпно да следи моята работа. Редовно му четях написаните страници. В началото на август той ме запита:

— Защо тъкмо тази книга, Маркъс? Нали първият ви роман вече беше посветен на вашите братовчеди?

— Тази книга е различна — обясних аз. — Тя е за Балтиморови.

— Може и да е различна, но вие сте си същият.

— Какво искате да кажете?

— Александра.

— О, моля ви! Не я замесвайте!

— Искате ли моето мнение?

— Не.

— Все пак ще ви го кажа. Ако Балтиморови все още бяха на този свят, Маркъс, непременно щяха да ви кажат, че е време да помислите за вашето щастие. Че изобщо не е късно. Вървете при нея, помолете я за прошка. Заживейте отново заедно. Нали нямате намерение да чакате до края на дните си! Нали няма до безкрайност да ходите на нейните концерти и да се питате какво би могло да бъде вашето бъдеще! Обадете ѝ се. Говорете с нея. Дълбоко в себе си знаете, че тя само това чака.

— Твърде късно е — казах аз.

— Изобщо не е късно, Маркъс! — натърти Лио. — Никога не е късно.

— Продължавам да си мисля, че ако Александра ми беше разкрила какво смятат да правят моите братовчеди, днес те все още щяха да са между нас. Бих могъл да ги спра. Щяха да бъдат живи. Не зная дали някой ден ще мога да ѝ простя.

— Ако не бяха загинали — каза ми със сериозен тон Лио, — вие никога нямаше да станете писател. Трябвало е да си отидат от този свят, за да можете вие да се реализирате.

Излезе от стаята и ме остави на мислите ми. Затворих тетрадката. Пред мен стоеше снимката на нас четиримата, с която никога не се разделях.

Взех телефона и набрах номера на Александра.

В Лондон беше късен следобед. По гласа ѝ усетих колко се радва, че ме чува.

— Значи, толкова време ти трябваше, за да ми се обадиш — каза ми тя.

Долових около нея някакъв шум.

— Преча ли? — запитах. — Ако искаш, мога да ти позвъня по-късно.

— Не, изобщо не ми пречиш. Намирам се в Хайд Парк. Идвам тук всеки ден след работата в студиото. Има едно малко кафене до езерото. Много спокойно място.

— Как върви дискът?

— Напредва. Доволна съм от резултата. А как върви твоята книга?

— Добре. Тя е книга за нас. За моите братовчеди. За всичко, което се случи.

— И как завършва?

— Нямам представа. Още не съм стигнал до края.

Настъпи мълчание. После тя каза:

— Нещата не се случиха така, както ти си ги представяш, Маркъс. Не съм те предала. Исках да те предпазя.

И тогава тя ми описа събитията от вечерта на 24 октомври 2004 година, последната вечер, която Уди щеше да прекара на свобода.

Тогава, докато ние с чичо Соул приготвяхме барбекюто, тя бе излязла да се разходи в „Оук Парк“ заедно с Хилел и Уди.

— Алекс — казал ѝ Уди, — има нещо, което трябва да знаеш. Утре няма да отида в затвора. Ще избягам.

— Какво? Уди, да не си луд?

— Нищо подобно. Всичко е предвидено. Ще започна нов живот край Юкон.

— Юкон ли? В Канада?

— Да, Алекс. Вероятно за последен път сме заедно.

Тя избухнала в плач.

— Не го прави, моля те!

— Нямам избор — отвърнал Уди.

— Разбира се, че имаш! Ще си изтърпиш присъдата. Пет години ще минат бързо. Когато излезеш, няма да си навършил дори трийсет!

— Нямам кураж да отида в затвора. Може би не съм такъв корав, за какъвто открай време са ме смятали.

Тогава тя се обърнала към Хилел и го помолила:

— Убеди го да се откаже.

Хилел свел поглед.

— Аз също тръгвам, Александра. Ще замина с Уди.

Тя била слисана.

— Вие двамата наред ли сте?

— Аз извърших престъпление, по-тежко от това на Уди — казал Хилел. — Разруших семейството си.

— Разрушил си семейството си? — запитала Александра, която вече не разбирала нищо.

— Уди стигна до това положение и мама загина само по моя вина. Време е да си платя. Ще закарам Уди в Канада и едва тогава ще имам право да го помоля да ми прости.

— За какво да ти прости? Нищо не разбирам от това, което се опитвате да ми кажете.

— Единственото, което се опитваме да ти кажем, Алекс, е сбогом. Искаме да ти кажем колко те обичаме. Обичаме те така, както ти никога не би могла да ни обичаш. Може би това е истинската причина да заминем.

Тя се разплакала.

— Не го правете, умолявам ви!

— Решението ни е окончателно — казал Хилел. — Сами избрахме съдбата си.

Тя бършела сълзите си.

— Обещайте ми тази нощ да размислите. Уди, та ти няма да прекараш в затвора дори пет години! Не проваляй всичко…

— Вече сме размислили — отвърнал Уди.

— А Маркъс знае ли? — запитала накрая Александра.

— Не — признал Уди. — Исках да споделя с него, но чичо Соул ни прекъсна. След малко ще му съобщя.

— Недей, моля те. Не му казвай нищо. Моля ви и двамата, не му казвайте!

— Но това е Маркъс! Не може нищо да крием от него!

— Това е моята последна молба към вас. В името на нашето приятелство! Не казвайте нищо на братовчед си.

Разказът на Александра ме потресе. До този момент бях убеден, че Уди и Хилел са се доверили само на нея и нарочно са скрили от мен намерението си. Убеден бях, че споделяйки го само с нея, съзнателно са ме отстранили от бандата на Голдманови. Оказваше се, че те са искали да ми кажат всичко, но Александра ги е възпряла.

— Защо — запитах я аз, — защо ги убеди да не ми казват нищо? Щях да им попреча да избягат, щях да ги спася!

— Изобщо нямаше да им попречиш, Марки. Нито ти, нито който и да било друг би могъл да ги накара да се откажат. Прочетох го в очите им и заради това ги помолих да не ти разкриват намерението си. Ти самият щеше да заминеш с тях, Маркъс. Сигурна съм. В никакъв случай нямаше да изоставиш бандата на Голдманови. Щеше да ги последваш, да се окажеш издирван от полицията и накрая да загинеш. Също като тях. Помолих ги да не ти казват, за да не споделиш тяхната участ. Сигурна бях, че ще тръгнеш с тях, Марки. Не бих могла да понеса това. Исках да те спася. И все пак те загубих.

Двамата мълчахме известно време. После аз промълвих:

— Какво толкова страшно е извършил Хилел, за да тръгне заедно с Уди? Защо е смятал, че му дължи подобно изкупление?

— Нямам представа. За това би трябвало да питаш баща ми.

— Баща ти ли?

— Той не е такъв, за какъвто го мислиш. И имам усещането, че знае много неща, макар че така и не пожела да ги сподели с мен.

— Баща ти се вмъкна в моето семейство. Като се опитваше по всякакъв начин да смае Уди и Хилел, подложи на унижение чичо ми.

— Много грешиш, ако мислиш, че целта в живота на баща ми е била да смайва Уди и Хилел.

— Ами ферарито? Ами пътуванията? Ами уикендите в Ню Йорк? — възразих аз.

— Правеше го по моя молба — отвърна Александра. — Вярно е, че той много обичаше Уди и Хилел. И кой не би ги обичал? Но направи всичко това за тях, за да предпази нас двамата. За да ни даде възможност спокойно да изживеем нашата връзка. Знаеше, че щом им предостави своята кола, те ще заминат да се забавляват и няма да се занимават нито с теб, нито с мен. Затова ги водеше на мачовете на „Джайънтс“, затова ги канеше в Ню Йорк. Ти толкова държеше твоите братовчеди да не научат за нас… Баща ми, Маркъс, направи всичко по силите си, за да запази твоята тайна. Той никога не се е състезавал със Соул. Твоят чичо се състезаваше със самия себе си. Единствената грижа на баща ми беше да държи братовчедите ти далеч от нас. Всъщност това бе твоето желание.

Слушах я напълно слисан.

А тя продължи:

— Напуснах Кевин преди две седмици. Заради теб, Маркъс. Дойде тук, без да ме предупреди. Искал да ме изненада. Когато почука на вратата на стаята ми, отначало помислих, че си ти. Не знам защо. Толкова бях разочарована, когато го видях през шпионката. Разбрах, че трябва да бъда честна с него и да скъсаме. Заслужава да намери жена, която да го обича истински. Що се отнася до мен, Маркъс, вече нямам сили да те чакам. Ти си страхотен, с теб преживях най-прекрасните си години и благодарение на теб съм това, което съм. Докато предъвкваш миналото обаче, не си даваш сметка за нещо, което аз винаги съм знаела.

И какво е то?

— Голдманови от Монтклеър бяха по-добрите.

На другия ден след разговора с Александра взех първия самолет за Ню Йорк. На всяка цена трябваше да поговоря с Патрик Невил.

Когато пристигнах пред дома му, той вече беше тръгнал за работа. Портиерът ми разреши да го изчакам и аз прекарах деня на дивана в хола на сградата, като излязох само, за да похапна и да отида до тоалетната. Беше шест часа, когато Патрик най-после се прибра. Станах. Той ме гледа известно време, после се усмихна приветливо и каза: „Да знаеш само от колко време те чакам“.

Покани ме в апартамента си и ми направи кафе. Двамата седнахме в кухнята. Чувствах се странно на това място: идвах тук за пръв път след смъртта на леля Анита.

— Патрик, трябва да ви се извиня.

— За какво?

— За сцената, която ви направих след погребението на леля ми.

— О, това отдавна е забравено, Маркъс. Трябва да знаеш преди всичко, че не съм имал връзка с твоята леля.

— Тогава какво се е случило вечерта, когато тя е била у вас? И защо е била у вас?

— Тя току-що беше напуснала чичо ти.

— Това ми е известно.

— Но не ти е известно защо го бе направила. През онази вечер дойде при мен, за да ме помоли за помощ. Искаше да помогна на Уди и на Хилел.

— На Уди и на Хилел ли?

— Няколко месеца преди това Уди бе отстранен от отбора по футбол на Медисън.

— Да, спомням си.

— Официалната версия бе, че не може повече да играе заради скъсани сухожилия. Чичо ти и леля ти незабавно отидоха в Медисън. Уди не искаше да им каже истината, но те я чуха от мен. Казах им, че по време на антидопинговия контрол в пробата на Уди е открит талацен. Леля ти дойде при мен в Ню Йорк на 14 февруари 2002 година, защото бе направила две разкрития и те страшно я бяха разстроили.

Така десет години след събитията Патрик ми описа какво се бе случило в деня на Свети Валентин.

Леля Анита излязла по-рано от болницата, за да приготви празнична вечеря за себе си и за своя съпруг. Следобед отишла до супермаркета в „Оук Парк“, за да направи някои покупки. Използвала случая и се отбила в аптеката.

Главният фармацевт, с когото добре се познавали, я обслужил и поискал от нея рецептата, която отдавна чакал.

— Каква рецепта? — учудила се тя.

— Рецептата за талацен — отвърнал аптекарят. — Тази есен синът ви купи няколко опаковки.

— Синът ми ли? Хилел?

— Да, Хилел. Понеже добре ви познавам, се съгласих да му ги дам без рецепта. Просто като услуга. По принцип никога не постъпвам така. Нужна ми е рецептата, доктор Голдман.

Тя усетила как ѝ прималява. Обещала да донесе рецептата още същия ден и веднага се прибрала у дома. Повдигало ѝ се, имала чувството, че това е някакъв кошмар. Дали Хилел бе купил талацена по молба на Уди? Или му го бе дал без негово знание?

Телефонът иззвънял. Вдигнала слушалката. Обаждали се от банката по повод изплащането на ипотеката за къщата в „Оук Парк“. Анита отвърнала, че трябва да има някаква грешка: ипотеката отдавна била изплатена. Служителят на банката обаче казал: „Госпожо Голдман, през август сключихте нова ипотека. Съпругът ви ми донесе подписани от вас документи. Къщата ви е ипотекирана за шест милиона долара“.

Оказало се, че чичо Соул е финансирал стадиона, като е взел заем от шест милиона долара. Къщата в „Оук Парк“ била пожертвана, за да заздрави той нараненото си его.

Леля Анита изпаднала в паника. Преровила кабинета на своя съпруг и личните му вещи. В спортната чанта, с която ходел на тенис, открила счетоводни документи, които никога преди не била виждала.

Веднага се обадила на чичо Соул. Двамата се скарали жестоко по телефона. Тя му заявила, че не може повече да го понася и че го напуска. Взела със себе си счетоводните документи, качила се в колата и потеглила без посока. Накрая се обадила на Патрик Невил с молба да ѝ помогне. Той разбрал колко е отчаяна и затова я поканил да отиде при него в Ню Йорк.

Патрик бил планирал интимна вечеря с млада жена, с която работел и която отдавна харесвал. Наложило се да отмени срещата. Когато леля Анита видяла бутилката шампанско на масата, съжалила, че го е обезпокоила вечерта на Свети Валентин. Той обаче настоял тя да остане. Казал ѝ: „Никъде няма да ходите. Виждам колко сте разстроена. Кажете ми какво се е случило“.

Тя му разказала всичко: за талацена и за ипотеката. Ако Хилел наистина бил дал допинг на Уди без негово знание, според нея Патрик трябвало да се застъпи за Уди пред университетските власти. Надявала се той да бъде оправдан и да спаси кариерата си. Искала също така Патрик да намери начин да развали договора, който обвързвал Соул с университета, да върне остатъка от парите и по този начин да спаси къщата им.

После му показала документите, които носела със себе си. Патрик внимателно ги прегледал: те ужасно напомняли фалшифицирани счетоводни отчети.

— Изглежда, Соул отклонява средства от една сметка на адвокатската кантора и прикрива това, като подправя фактурите на своите клиенти.

— Но защо би направил подобно нещо?

— За да покрива голям заем, който не е в състояние да изплаща.

След това Патрик предложил на Анита да вечерят заедно. Казал ѝ, че може да остане колкото намери за добре. Тъкмо в този момент иззвънял телефонът. Обаждал се портиерът. Долу бил Уди, който искал да се види с него. Патрик помолил Анита да се скрие в една от спалните. Уди влязъл в апартамента.

Продължението беше известно.

Патрик млъкна и аз дълго време стоях онемял и напълно зашеметен. Изненадите за мен обаче не бяха свършили, защото след това Патрик сподели, че разговарял с Хилел за талацена. Отишъл при него в Медисън и го принудил да признае всичко.

Хилел обяснил, че вечерта на 14 февруари двамата с Уди жестоко се скарали. Уди открил опаковките от талацена, скрити в дрешника. Хилел дори не сметнал за нужно да се отърве от тях.

— Значи, си дал допинг на Уди без негово знание? — отчаяно запитал Патрик.

— Исках да го изгонят от отбора. Проучих кои препарати са забранени и реших, че талаценът е най-лесно достъпен. Оставаше ми само да смеся хапчетата с хранителните добавки, които Уди редовно пиеше.

— Но защо си направил подобно нещо?

— Измъчваше ме завист.

— Завиждал си на Уди?

— Той беше любимецът на моите родители. Непрестанно го виждах. Цялото им внимание беше насочено към него. Установих това, когато бяхме разделени и аз трябваше да отида в специалното училище. Родителите ми ме отстраниха от Балтимор, но задържаха Уди. Тате го учеше да кара кола, насърчи го да играе футбол, водеше го на мачовете на „Редскинс“. А през това време къде бях аз? На един час път, затворен в онова лайняно училище! Той ми отне родителите, а след това взе и моята фамилия. В университета реши да се нарича Голдман. Получи благословията на родителите ми да запише нашата фамилия на фланелката си. От този момент нататък той бе великият Голдман, шампион по футбол. А ни дължеше всичко, бяхме го прибрали от улицата. Преди, когато го питаха кой е, той винаги отвръщаше: аз съм приятелят на Хилел Голдман. Бях неговата визитна картичка. А ето че в университета, като чуеха името ми, казваха: „Голдман ли? Като Уди, онзи от футболния отбор?“. Вече нямах никакво желание да го гледам как играе, не исках да чувам името на този фалшив Голдман. Реших, че е крайно време да предприема нещо в края на лятото след смъртта на дядо. Докато подреждах документите му, открих неговото завещание. Баща ми ни беше казал, че по волята на дядо аз, Уди и Маркъс ще си поделим 60 000 долара. Оказа се, че това е лъжа. В завещанието на дядо Уди го нямаше. Само че в желанието си да не наскърби своя галеник баща ми бе включил и него. Уди вече заемаше прекалено много място и аз на всяка цена трябваше да променя положението.

За мен това бе страшен шок.

Значи, Хилел бе разрушил кариерата на Уди. Значи, заради него след скарването между двамата Уди бе отишъл у Патрик Невил вечерта на 14 февруари, бе открил там леля Анита, а след това тя бе загинала.

Що се отнася до чичо Соул, след Драмата той бе останал в хотел „Мариот“ в Балтимор не защото не бе имал желание да се завърне в „Оук Парк“, а просто защото къщата там вече не е била негова собственост. В този момент от месеци той е бил без работа, лишен от доходи, и не е бил в състояние да изплаща ипотеката. Затова и банката бе конфискувала неговия имот.

— Защо досега не сте казали нищо? — запитах аз Патрик.

— За да не влошавам още повече положението на твоя чичо. Уди и Хилел знаеха истината за талацена. Трябваше ли да добавям към това и стореното от чичо ти? Трябваше ли да разкрия пред Хилел, че неговият баща е отклонявал средства и е ипотекирал къщата, за да финансира стадиона в Медисън? Единственото, което му оставаше на твоя чичо, бе достойнството. Просто исках да му помогна да го съхрани. Винаги съм харесвал вашето семейство, Маркъс. И винаги съм му желал само доброто.

51

„Коконът Гроув“, Флорида

Септември 2011 г.

Около три седмици след като видях как свалят името на чичо Соул от стадиона, той ми се обади по телефона. Гласът му беше немощен. Каза ми само: „Маркъс, не се чувствам добре. Трябва да дойдеш“. Разбрах, че положението е сериозно, и веднага запазих билет за първия полет до Маями.

Привечер пристигнах в „Коконът Гроув“. Времето беше горещо и задушно. Фейт ме очакваше пред къщата на чичо, седнала на стъпалата към входната врата. По начина, по който ме прегърна, разбрах, че нещата не са добре. Влязох вътре. Открих го в спалнята, отпуснат в леглото. Когато ме видя, лицето му светна. Въпреки това личеше колко е немощен и отслабнал.

— Маркъс — каза ми той, — толкова се радвам, че си тук.

— Чичо Соул, какво става с теб?

Моят чичо, който през последните месеци постоянно бе в лошо настроение, който ме бе изгонил, всъщност беше болен. В началото на пролетта му бяха открили рак на панкреаса и той още тогава е знаел, че е обречен.

— Опитах лечение, Марки. Фейт много ми помогна. Когато идваше у дома и излизахме заедно, всъщност отивах на процедури по химиотерапия.

— Но защо не ми каза нищо?

Той събра сили и се засмя.

— Защото добре те познавам, Маркъс. Щеше да си строшиш краката, докато не откриеш най-добрите лекари, би пожертвал времето си, за да стоиш постоянно край мен, а аз не исках това. Не бива да проваляш живота си заради мен. Трябва да следваш своя път.

Приседнах на леглото. Той хвана ръката ми.

— Това е краят, Марки. Лечение няма. Остават ми няколко месеца. Искам да ги изживея заедно с теб.

Прегърнах го. Притиснах го до гърдите си и двамата заплакахме.

Никога няма да забравя трите месеца, които прекарахме заедно — от септември до ноември 2011 година.

Веднъж седмично го придружавах до онколога в болница „Маунт Синай“ в Маями. Никога не говорехме за болестта му. Той не искаше да се споменава за нея. Често го питах:

— Как си?

Той ми отвръщаше с легендарната си самоувереност:

— По-добре не може и да бъде.

Понякога се осмелявах да запитам лекуващия го лекар:

— Докторе, колко време му остава?

— Трудно е да се каже. Самочувствието му е по-скоро добро. Вашето присъствие му се отразява положително. Терапията не може да го излекува, но може да го крепи още известно време.

— Като казвате „известно време“, имате предвид дни, седмици, месеци или години?

— Разбирам колко сте разтревожен, господин Голдман, но нищо повече не мога да кажа. Може би няколко месеца.

Виждах как от ден на ден чичо ми постепенно губи сили.

В края на октомври се появиха тревожни симптоми: един ден той повърна кръв и аз го закарах по спешност в „Маунт Синай“, където остана няколко дни. Излезе от болницата още по-слаб. Вървеше с мъка. Наех инвалидна количка, с която го извеждах на разходка из „Коконът Гроув“. Всичко това неволно ми напомняше Скот и неговата количка. Споменах му го и той избухна в смях. Харесваше ми, когато се смее.

В началото на ноември вече трудно ставаше от леглото. Почти не се движеше. Лицето му бе придобило землист цвят, а изражението му бе измъчено. Три пъти дневно в дома му идваше медицинска сестра. Вече не спях в стаята за гости. Без той да знае, прекарвах нощта в коридора, до открехнатата врата, за да мога да бдя над него.

Физическата слабост не му пречеше да говори. Спомням си нашия разговор вечерта, преди да си отиде от този свят — вечерта преди Деня на благодарността.

— Откога не си празнувал Деня на благодарността? — запита ме чичо Соул.

— От Драмата насам.

— Какво имаш предвид под „драма“?

Въпросът му ме изненада.

— Имам предвид смъртта на Уди и Хилел — отвърнах.

— Престани с тази „драма“, Маркъс. Няма една драма, драмите са много. Драмата на леля ти, на твоите братовчеди. Драмата на живота. Драми е имало преди, ще има и занапред, но въпреки всичко животът продължава. Драмите са неизбежни, но те всъщност нямат голямо значение. Важно е как ги преодоляваме. Като не празнуваш Деня на благодарността, ти не преодоляваш твоята драма. Напротив, все повече затъваш в нея. Крайно време е да престанеш, Маркъс. Имаш семейство, приятели. Трябва отново да празнуваш Деня на благодарността. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам, чичо Соул.

Той се закашля, пийна глътка вода и продължи:

— Зная, че си бил обсебен от всички тези истории за Голдманови от Балтимор и Голдманови от Монтклеър. В края на краищата има само един Голдман и това си ти. Ти си праведник, Маркъс. Мнозина от нас се опитват да придадат смисъл на живота си, но той придобива смисъл само ако сме способни да изпълним три неща: да обичаме, да бъдем обичани и да умеем да прощаваме. Останалото е губене на време. Важното е да продължиш да пишеш. Всъщност ти си прав: всичко може да бъде изкупено. Племеннико, обещай ми да ни дариш изкупление. Дари изкупление на Голдманови от Балтимор.

— Как да сторя това?

— Като ни събереш отново. Само ти можеш да го направиш.

— Как? — повторих въпроса си аз.

— Ще откриеш начин.

Макар да не разбирах какво точно има предвид, аз му обещах:

— Ще го направя, чичо Соул. Можеш да разчиташ на мен. Той се усмихна. Наведох се към него, той ме погали по косата и едва чуто ми даде благословията си.

На другата сутрин, в Деня на благодарността, когато отидох в стаята му, той не се събуди. Седнах на леглото до него и положих ръка върху гърдите му с обляно в сълзи лице. Последният от Балтиморови си беше отишъл.

52

Беше средата на август 2012 година, два дни след моя разговор с Патрик Невил. Обади ми се Александра. Намираше се в Хайд Парк, на терасата на „Серпънтайн Бар“, на брега на малкото езеро. Пиеше кафе, а Дюк дремеше в краката ѝ.

— Радвам се, че най-после си разговарял с баща ми — каза тя.

Разказах ѝ всичко, което бях научил. Накрая добавих:

— Всъщност, независимо от случилото се с тях, най-важно за Хилел и Уди бе щастието да бъдат заедно. За тях е било непоносимо да бъдат скарани или разделени. Приятелството всичко е простило. Приятелството им е било сто пъти по-силно от Драмата. Никога не трябва да забравям това.

Усетих вълнението ѝ.

— Завърна ли се във Флорида, Марки?

— Не.

— Все още ли си в Ню Йорк?

— Не.

Подсвирнах.

Дюк наостри уши и скочи на крака. Видя ме и хукна стремглаво към мен, като подплаши ято патици и чайки. Хвърли се радостно и ме събори на земята.

Александра се надигна от стола.

— Марки?! — възкликна тя. — Марки, ти дойде!

Втурна се към мен. Аз се изправих и я прегърнах. Тя се сгуши до гърдите ми и прошепна: „Марки, толкова ми липсваше“.

Притиснах я с все сили.

Стори ми се, че в този момент някъде над нас се мярнаха усмихнатите лица на моите братовчеди.