Книгата на живота

20.

Матю седеше в разнебитения фотьойл срещу леглото, в което спеше Даяна, и преглеждаше поредните неясни тестови резултати, за да могат двамата с Крис да преразгледат изследователската си стратегия на утрешната среща. Поради късния час се изненада, когато дисплеят на телефона светна.

Като внимаваше да не събуди жена си, той излезе на пръсти навън и слезе в кухнята, където можеше да говори, без да го чуят.

— Трябва да дойдеш — намусено и тихо рече Галоуглас. — Веднага.

Матю настръхна и погледът му се насочи към тавана, сякаш можеше да види през мазилката и дюшемето спалнята. Първият му инстинкт винаги беше да защитава нея, макар да бе ясно, че опасността е навсякъде.

— Остави леля у дома — безизразно добави Галоуглас, сякаш виждаше действията му. — Мириам идва.

Връзката прекъсна.

Матю остана да се взира за момент в дисплея, чиито ярки цветове поздравиха неискрено малките часове на нощта, преди да изчезнат.

Входната врата се открехна.

Матю беше на стълбите, когато Мириам влезе в къщата. Изгледа я внимателно. По нея нямаше нито капка кръв, слава богу. Въпреки това очите й бяха широко отворени и лицето й беше измъчено. Много малко неща можеха да изплашат старата му приятелка и колега, но тя явно беше ужасена. Матю изруга.

— Какво е станало? — Даяна се спусна от третия етаж. Медната й коса сякаш улавяше цялата налична светлина в къщата. — Нещо с Джак ли?

Матю кимна. Галоуглас не би се обадил иначе.

— Сега идвам — каза Даяна и хукна обратно, за да се облече.

— Недей, Даяна — тихо рече Мириам.

Даяна замръзна с ръка на парапета. Завъртя се и погледна Мириам в очите.

— М-мъртъв ли е? — зашеметено заекна тя. Матю се озова до нея за част от секундата.

— Не, mon coeur. Не е мъртъв. — Знаеше, че това е най-ужасният кошмар на Даяна — че някой любим човек ще й бъде отнет, преди да се сбогуват както подобава. Но каквото и да ставаше в къщата на Устър Скуеър, можеше да бъде и по-лошо.

— Остани с Мириам. — Матю целуна скованите й устни. — Скоро се връщам.

— Толкова добре се справяше — промълви Даяна. Джак беше в Ню Хейвън вече цяла седмица и кръвожадността му отслабваше, пристъпите й ставаха все по-редки. Ясните ограничения на Матю и непрекъснатите очаквания вече си казваха думата.

— Знаехме, че ще има моменти на провал — рече той, прибирайки копринен кичур зад ухото на Даяна. — Знам, че няма да заспиш, но поне се опитай да почиваш. — Тревожеше се, че тя ще крачи напред-назад и ще се взира през прозореца, докато той не се върне с новини.

— Може да прочетеш това, докато чакаш. — Мириам извади дебел наръч статии от чантата си. Опитваше се да говори делово, но горчиво-сладкият й аромат на галбанум и нар се беше засилил. — Нося ти всичко, което поиска. Добавих и някои други неща, които може да ти се сторят интересни: всички изследвания на Матю върху вълците, както и някои класически работи за поведението им като родители и членове на глутницата. В общи линии, доктор Спок за съвременен вампир родител.

Изуменият Матю се обърна към Даяна. Жена му за пореден път го изненадваше. Бузите й се зачервиха и тя взе статиите от Мириам.

— Трябва да разбера как стават нещата при вампирите. Върви. Кажи на Джак, че го обичам. — Гласът й трепна. — Ако можеш.

Матю стисна ръката й, без да отговори. Нямаше да дава обещания по този въпрос. Джак трябваше да разбере, че достъпът му до Даяна зависи от поведението му — и от одобрението на Матю.

— Приготви се — промърмори Мириам, докато той минаваше покрай нея. — И не ми пука, че Бенджамин е твой син. Ако не го убиеш, след като видиш това, аз ще го сторя.

Въпреки късния час къщата на Галоуглас не беше единствената в квартала, която бе все още осветена. В края на краищата, Ню Хейвън беше университетско градче. Повечето нощни птици на Устър Скуеър работеха пред очите на всички, с дръпнати завеси и вдигнати щори. Домът на вампира се отличаваше по това, че завесите бяха плътно спуснати и единствено тесни ивици златиста светлина по краищата на прозорците издаваха, че някой е все още буден.

Вътре топлото сияние на лампите осветяваше малко лични вещи. Иначе къщата бе оскъдно обзаведена с модерна датска мебел от светло дърво, подчертана от няколко антики и картини с ярки цветове. Едно от най-скъпите съкровища на Галоуглас, опърпан червен флаг на английския търговски флот от осемнайсети век, който двамата с Дейви Хенкок бяха свалили от любимия им кораб „Граф Пембрук“, преди да бъде преоборудван и преименуван на „Индевър“, лежеше на топка на пода.

Матю подуши. Къщата бе изпълнена с горчивата, парлива миризма, която Даяна оприличаваше на горящи въглища, отнякъде се носеха звуците на Бах. „Страсти по Матея“ — същата музика, която Бенджамин беше пуснал в лабораторията си, за да измъчва пленената вещица. Стомахът на Матю се сви на плътна топка.

Стигна до ъгъла на дневната. Гледката го накара да се закове на място. Крещящи стенописи в черно и сиво покриваха всеки сантиметър от светлите стени. Джак стоеше на импровизирано скеле от мебели и работеше с мек въглен. Подът беше осеян с огризки от моливи и хартиени опаковки, които той беше разкъсал, за да извади поредния въглен.

Погледът на Матю се плъзна по стените от пода до тавана. Подробни пейзажи, животни и растения с почти микроскопични детайли, и чувствени портрети бяха свързани заедно в спиращи дъха дръзки линии и форми, които не се поддаваха на художествена логика. Цялостният ефект беше прекрасен и същевременно смущаващ, сякаш Антони ван Дайк е нарисувал „Герника“ на Пикасо.

— Господи! — Дясната ръка на Матю машинално направи кръстен знак.

— Хартията му свърши преди два часа — мрачно обясни Галоуглас и посочи триножниците при прозореца. На всеки имаше по лист, но купищата хартия по пода показваха, че те са само подбор от по-голяма серия рисунки.

— Матю. — Крис се появи от кухнята, отпивайки от чаша кафе. Ароматът на печени зърна се смесваше с горчивата миризма на Джак.

— Това не е място за топлокръвен, Крис — каза Матю, като следеше предпазливо Джак.

— Обещах на Мириам, че ще остана. — Крис се настани на очукан плетен стол и постави чашата на широката му странична облегалка. Когато се раздвижи, плетената седалка под него изскърца като мачта на платноход. — Значи Джак също е един от внуците ти?

— Не сега, Крис. Къде е Андрю? — попита Матю, като продължаваше да гледа работещия Джак.

— Отиде горе за още моливи. — Крис отпи глътка кафе и тъмните му очи се загледаха в детайлите, които Джак скицираше в момента — гола жена, отметнала в агония глава назад. — Страшно ми се иска да се върне към нарцисите.

Матю избърса уста с ръка, надявайки се да спре надигащата се от стомаха му киселина. Слава богу, че Даяна не беше дошла с него. Джак никога нямаше да може да я погледне в очите, ако знаеше, че е видяла творенията му.

Секунди по-късно Хабърд се върна в дневната и остави нова кутия моливи на подвижната стълба, на която бе кацнал младежът. Напълно погълнат от работата си, Джак не реагира на появата му повече, отколкото на пристигането на Матю.

— Трябваше да ме извикаш по-рано — с нарочно спокоен тон рече Матю. Въпреки усилията му Джак обърна изцъклени, невиждащи очи към него, когато кръвожадността му реагира на напрежението във въздуха.

— Правил го е и преди — съобщи Хабърд. — Изрисува стените на спалнята си и криптата на църквата. Но никога не е създавал толкова много образи така бързо. И никога не е рисувал... него. — Той погледна нагоре.

Очите, носът и устата на Бенджамин доминираха на едната стена и гледаха надолу към Джак с изражение, което бе равни части алчност и злост. Чертите му не можеха да се сбъркат поради жестокостта им и бяха някак по-зловещи, когато не попадаха в очертанията на човешко лице.

Джак се беше преместил на няколко стъпки от портрета на Бенджамин и сега работеше върху последната празна част от стената. Рисунките му следваха грубата поредица от събития, започващи от времето в Лондон, преди Хабърд да го направи вампир, чак до днешния ден. Триножниците при прозореца бяха началната точка на тревожния цикъл изображения.

Матю ги огледа. На всеки имаше по един етюд — елемент от по-голяма сцена, който помагаше на художника да разбере конкретни проблеми на композицията или перспективата. Първият бе рисунка на ръка, напукана и загрубяла от бедност и тежък труд. Вторият беше изображение на жестока уста с липсващи зъби. На третия се виждаха върви на мъжки бричове и прокаран между тях пръст, готов да ги развърже. Последният етюд бе нож, притиснат в изпъкналата тазова кост на момче, с проникнал в кожата връх.

Матю сглобяваше отделните изображения наум — ръка, уста, бричове, нож — под звуците на „Страсти по Матея“. Изруга, когато в съзнанието му изскочи противната сцена.

— Един от най-ранните му спомени — каза Хабърд.

Матю си спомни първата си среща с Джак, когато щеше да му издърпа ухото, ако не беше намесата на Даяна. Той бе поредното създание, предлагащо на момчето насилие вместо съчувствие.

— Ако не беше рисуването и музиката, Джак щеше да се самоунищожи. Често благодарихме на Бог за дара на Филип. — Андрю посочи към подпряното в коридора чело.

Матю бе познал характерната форма в мига, в който погледът му спря върху него. Двамата със сеньор Монтаняна, създателя на инструмента, го бяха кръстили „Херцогинята на Марлборо“ заради пищните му, но въпреки това елегантни извивки. Матю се беше научил да свири на Херцогинята, когато лютните излязоха от мода и бяха заменени от цигулки, виоли и чела. Херцогинята изчезна мистериозно, докато той бе в Ню Орлиънс да дисциплинира децата на Маркъс. Когато се върна, попита Филип какво е станало с инструмента. Баща му сви с рамене и промърмори нещо за Наполеон и англичаните, което беше напълно лишено от смисъл.

— Джак винаги ли слуша Бах, докато рисува? — тихо попита Матю.

— Предпочита Бетовен. Започна да слуша Бах след... знаеш. — Устните на Хабърд се свиха.

— Може би рисунките му ще ни помогнат да намерим Бенджамин — рече Галоуглас.

Погледът на Матю се стрелна към множеството лица и места, които биха могли да им дадат ценни насоки.

— Крис вече направи снимки — увери го Галоуглас.

— И видеозапис — добави Крис. — Когато стигна до... ъъъ, него. — Той също избягваше да произнася името на Бенджамин и просто махна към мястото, където Джак продължаваше да скицира и да си тананика нещо под нос.

Матю вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— „Всички кралски хора и кралските коне / няма да оправят Джак, о, не!“* — Младежът потръпна и пусна огризката от молива. Андрю му подаде нов и Джак започна нов подробен етюд на мъжка ръка, този път протегната умолително.

* Преиначен вариант на песничката на Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в огледалния свят" на Луис Карол — Б. пр.

— Слава на Бога. Пристъпът му е към края си. — Част от напрежението в раменете на Хабърд изчезна. — Скоро отново ще дойде на себе си.

В желанието си да се възползва от момента Матю тихомълком пристъпи до челото. Хвана го и вдигна лъка от пода, където беше захвърлен небрежно от Джак.

Седна на ръба на един стол и приближи ухо към инструмента, докато подръпваше и прокарваше лъка по струните. Можеше да чуе плътните тонове на челото въпреки музиката на Бах от тонколоните на библиотеката.

— Спри онзи шум — каза той на Галоуглас, направи последни настройки и засвири. В продължение на няколко такта музиката на челото се сблъска с хора и оркестъра. После гръмката оратория на Бах замлъкна. В настъпилата тишина Матю засвири музика, която бе преходна стъпка между театралните звуци на „Страстите“ и нещо, което се надяваше, че ще помогне на Джак да възвърне емоционалното си равновесие.

Беше избрал внимателно произведението — лакримозата на „Реквием“ от Йохан Кристиан Бах. Въпреки това Джак се сепна от смяната на музикалния акомпанимент и ръката му замръзна на стената. Докато музиката минаваше през него, дишането му стана по-бавно и равномерно. Когато продължи работата си, той нахвърли очертанията на Уестминстърското абатство вместо на поредното гърчещо се от болка създание.

Докато свиреше, Матю сведе смирено глава. Ако имаше хор, както бе замислил композиторът, той щеше да пее латинската литургия за мъртвите. Тъй като бе сам, Матю накара скръбните звуци на челото да имитират липсващите човешки гласове.

— Lacrimosa dies ilia — пееше челото на Матю. — Изпълнен със сълзи ще бъде денят, / на който от пепелта въстава / онзи, що ще бъде съден.

„Пощади го, Господи“ — молеше се Матю, докато продължаваше да свири, влагайки вярата и мъката си във всяко движение на лъка.

Когато стигна края, Матю продължи със „Соната № 1 във фа мажор“ на Бетовен. Композиторът беше написал произведението за чело и пиано, но Матю се надяваше, че Джак е достатъчно запознат с музиката, за да запълни липсващите звуци.

Движението на въглена се забави още повече и всеки следващ щрих ставаше все по-мек. Матю разпозна факела на Статуята на свободата, камбанарията на църквата в Ню Хейвън.

Временното безумие на Джак може и постепенно да заглъхваше с приближаването на настоящето, но Матю знаеше, че той още не е свободен от него.

Един образ липсваше.

За да го побутне да продължи, Матю засвири една от любимите си творби — вдъхновяващия, изпълнен с надежда „Реквием“ на Форе. Много преди да срещне Даяна, една от най-големите му наслади бе да отиде в Ню Колидж и да слуша хоровото изпълнение на произведението. Едва когато зазвуча последната част, „In Paradisum“, под ръката на Джак се появи изображението, което Матю очакваше. Дотогава Джак рисуваше в такт с музиката и тялото му леко се поклащаше под спокойната песен на челото.

— Нека ангелите те приемат и с Лазар, / някога бедняк, да намериш вечен покой. — Матю знаеше наизуст стиховете, тъй като съпровождаха пътя на тялото от църквата до гроба — място на покой, което твърде често се отказваше на създания като него. Беше пял същите думи над тялото на Филип, беше ги изплакал след смъртта на Юг, наказваше се с тях, когато Елинор и Селия загинаха, и ги повтаряше петнайсет века, докато оплакваше Бланка и Лукас, своите топлокръвни съпруга и дете.

Тази нощ обаче познатите думи водеха Джак — и Матю с него — към място на втори шансове. Матю гледаше като прикован как Джак рисува върху кремавата повърхност на стената познатото очарователно лице на Даяна. Очите й бяха широко отворени и пълни с радост, устните й бяха разделени в изумление и се изкривяваха в началото на усмивка. Матю беше пропуснал безценните мигове, когато Даяна разпозна Джак. Сега ги виждаше.

Портретът й потвърждаваше онова, което той вече подозираше — че именно Даяна имаше силата да направи живота на Джак завършен. Матю можеше да му помогне да се чувства в безопасност по начина, по който го прави един баща, но Даяна го караше да се чувства обичан.

Продължи да движи лъка по струните, пръстите му натискаха и издърпваха музиката от инструмента. Накрая Джак спря, отмалялата му ръка пусна парчето въглен и то падна на пода.

— Страхотен художник си, Джак — каза Крис и се наведе напред в стола си, за да разгледа по-добре изображението на Даяна.

Раменете на младежа се отпуснаха от изтощение и той се обърна да погледне Крис. Макар да бяха замъглени от умора, в очите му нямаше нито следа от кръвожадност. Отново бяха кафяви и зелени.

— Матю. — Джак скочи от скелето, полетя във въздуха и се приземи тихо като котка.

— Добро утро. — Матю остави челото.

— Музиката... ти ли свири? — смутено се намръщи младежът.

— Реших, че нещо не толкова бароково ще ти се отрази добре — рече Матю, докато се изправяше. — Седемнайсети век е доста пищен за вампирите. Най-добре е да се приема на малки дози. — Погледът му се стрелна към стената и Джак докосна челото си с разтреперана ръка, когато осъзна какво е направил.

— Съжалявам — съкрушено рече той. — Ще пребоядисам, Галоуглас. Още днес. Обещавам.

— Не! — едновременно възкликнаха Матю, Галоуглас, Хабърд и Крис.

— Но стените... — запротестира Джак. — Съсипал съм ги.

— Така, както би ги съсипал Да Винчи или Микеланджело — благо рече Галоуглас. — Или Матю, като се замисля, с неговите драскулки в императорския дворец в Прага. — Очите на Джак блеснаха развеселено за миг, но после светлината в тях отново помръкна.

— Бягащ елен е едно нещо, но едва ли някой би поискал да види тези образи. Дори аз не искам — каза той, докато се взираше в една особено ужасна рисунка на разлагащ се труп, носещ се с лицето нагоре в реката.

— Изкуството и музиката трябва да идват от сърцето — изтъкна Матю и стисна правнука си за рамото. — Дори най-мрачните кътчета трябва да се изкарват на светлината на деня, иначе се разрастват и могат да ни погълнат целите.

Джак го погледна безрадостно.

— Ами ако вече са го направили?

— Не би се опитал да спасиш онази жена, ако беше целият мрак. — Матю посочи една безнадеждна фигура, гледаща нагоре към протегната ръка. Ръката приличаше на тази на Джак, чак до белега в основата на палеца.

— Но аз не я спасих. Тя беше твърде уплашена, за да ми позволи да й помогна. Страхуваше се от мен! — Младежът се опита да се отскубне и рамото му изпука от напъна, но Матю не го пусна.

— Нейният мрак я е спрял. Нейният страх, а не твоят — настоятелно каза Матю.

— Не ти вярвам — заяви Джак, упорито придържайки се към идеята, че кръвожадността му го прави виновен при всички обстоятелства. Матю донякъде получи известна представа какво са преживели Филип и Изабо със собственото му упорство в отхвърлянето на опрощението.

— Защото в теб се борят два вълка. Всички сме така — присъедини се Крис към Матю.

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита Джак.

— Стара легенда на чероките, която баба Бетс е научила от своята баба.

— Не ми приличаш на чероки — присви очи Джак.

— Ще останеш изненадан, ако научиш какво има в кръвта ми. Най-вече съм французин и африканец, с малко английски, шотландски, испански и индиански примеси. Всъщност с теб до голяма степен си приличаме. Фенотипът често лъже — с усмивка добави Крис. Джак го погледна объркано и Матю мислено си отбеляза да му намери учебник по биология за начинаещи.

— Така било значи — скептично рече Джак и Крис се разсмя. — А вълците?

— Според народа на баба ми във всяко създание живеят два вълка, зъл и добър, които през цялото време се мъчат да се унищожат един друг.

Матю си помисли, че едва ли би чул по-добро описание на кръвожадността от някого, който не е засегнат от болестта.

— При мен лошият вълк печели — тъжно промълви Джак.

— Не е задължително — възрази Крис. — Баба Бетс казваше, че вълкът, който побеждава, е вълкът, когото храниш. Злият вълк се храни с гняв, вина, печал, лъжи и съжаление. Добрият пък се нуждае от диета с любов и честност, подправена с щедри дози състрадание и вяра. Така че ако искаш добрият вълк да победи, трябва да умориш от глад другия.

— Ами ако не мога да спра да храня лошия вълк? — разтревожено попита Джак. — Ами ако се проваля?

— Няма да се провалиш — твърдо рече Матю.

— Няма да ти позволим — кимна в знак на съгласие Крис. — Тук сме петима. Твоят голям лош вълк няма шанс.

— Петима? — прошепна Джак, поглеждайки към Матю и Галоуглас, Хабърд и Крис. — Нима всички ще ми помогнете?

— До последния човек — обеща Крис и взе ръката му. Кимна на Матю и той послушно постави своята ръка отгоре.

— Всички за един и тям подобни. — Крис се обърна към Галоуглас. — Какво чакаш? Идвай бързо.

— Ба. Мускетарите бяха все смотаняци — намръщи се Галоуглас, докато вървеше към тях. Въпреки пренебрежителните си думи племенникът на Матю постави огромната си лапа върху техните. — Не казвай на Болдуин, млади Джак, или ще дам на лошия ти вълк двойна вечеря.

— А ти, Андрю? — повика Крис.

— Мисля, че изразът беше „Един за всички, всички за един“, а не „Всички за един и тям подобни“.

Матю трепна. Думите бяха верни, но лондонският акцент на Хабърд правеше френския му особено неразбираем. Филип е трябвало да му осигури и учител по френски наред с челото.

Мършавата ръка на Хабърд се присъедини последна към останалите. Матю видя как палецът му се задвижи от горе надолу и от ляво надясно, сякаш свещеникът благославяше странния пакт.

Чудата група, помисли си Матю — три създания, свързани чрез кръвта, четвърти, обвързан с вярност, и пети, който се бе присъединил към тях без друга причина, освен че беше добър човек.

Надяваше се, че заедно ще бъдат достатъчни да помогнат на Джак да се излекува.

След трескавата си активност Джак искаше да говори. Седна с Матю и Хабърд в дневната, заобиколен от миналото, и прехвърли товара на някои от мъчителните си преживявания върху плещите на Матю. Не каза обаче нито думичка за Бенджамин. Матю не бе изненадан. Как би могъл да разкаже с думи за ужаса, който бе изпитал от ръцете на Бенджамин?

— Хайде, Джаки — прекъсна го Галоуглас, който държеше ремъка на Лоберо. — Рошльо има нужда от разходка.

— Аз също бих глътнал малко свеж въздух. — Андрю стана от странния червен стол, който приличаше повече на модерна скулптура, но беше изненадващо удобен, както бе установил Матю.

Когато входната врата се затвори, Крис се появи в дневната с нова чаша кафе. Матю нямаше представа как този човек оцелява с толкова кофеин в кръвта си.

— Снощи разговарях със сина ти — с другия ти син, Маркъс. — Крис се настани на обичайния си плетен стол. — Приятен тип. И умен. Сигурно се гордееш с него.

— Така е — предпазливо потвърди Матю. — Маркъс защо се е обаждал?

— Ние му се обадихме. — Крис отпи от кафето си. — Мириам реши, че трябва да види видеото. След като го направи, той се съгласи, че трябва да вземем още кръв от Джак. Взехме две проби.

— Какво сте направили? — втрещи се Матю.

— Хабърд ми даде разрешение. Той е най-близкият му роднина — спокойно отвърна Крис.

— Да не мислиш, че се тревожа за информираното съгласие? — Матю едва смогваше да се владее. — Да вземете кръв от вампир в пристъп на кръвожадност! Можело е да коства живота ви.

— Това беше идеалната възможност да наблюдаваме промените в телесната химия на вампир по време на кръвожадност — каза Крис. — Информацията ще ни трябва, ако искаме да изнамерим лекарство, което би могло да облекчи симптомите.

Матю се намръщи.

— Да облекчи симптомите ли? Ние търсим изцеление.

Крис се наведе, взе една папка и я подаде на Матю.

— Последните открития.

Хабърд и Джак бяха дали кръв и ДНК проби от устата. Материалите бяха пратени за спешен анализ и резултатите се очакваха. Матю пое с отмалели ръце папката. Страхуваше се какво може да открие вътре.

— Съжалявам, Матю — с искрено съчувствие рече Крис.

Погледът на Матю летеше по резултатите и той бързо прелистваше страниците.

— Маркъс ги идентифицира. Никой друг не би успял. Не сме търсили на правилното място — каза Крис.

Матю не можеше да възприеме онова, което виждаше. То променяше... всичко.

— Джак има повече задействащи механизми от теб в некодиращата си ДНК. — Крис замълча за момент. — Трябва да те питам нещо. Сигурен ли си, че можеш да се довериш на Джак, докато е около Даяна?

Преди Матю да успее да отговори, входната врата се отвори. Нямаше го обичайното бърборене, с което се появяваше Джак, нито пък веселото подсвиркване на Галоуглас или сериозните проповеди на Андрю. Единственият звук бе тихото скимтене на Лоберо.

Ноздрите на Матю се разшириха и той скочи на крака, а резултатите от тестовете се разпиляха около него. В следващия миг се носеше устремно към изхода.

— Какво става? — обади се ошашавеният Крис зад него.

— Срещнахме някого, докато се разхождахме — каза Галоуглас, водейки оклюмалия Лоберо в къщата.