Книгата на живота

35.

— Направо си жалък с твоята предсказуемост. — Гласът на Бенджамин проникна през мътната мъгла, обвила съзнанието на Матю. — Мога само да се моля жена ти да е също толкова лесна за манипулиране.

Изгаряща болка прониза ръката му и Матю извика, без да може да се овладее. Реакцията му само окуражи Бенджамин. Матю стисна устни, твърдо решен да не доставя още удоволствие на сина си.

Чук удари желязо — познат, приятен звук, който помнеше от детството си. Матю усети металния пръстен като вибрация в костния си мозък.

— Така. Това би трябвало да те държи. — Студени пръсти сграбчиха брадичката му. — Отвори очите си, татко. Ако се наложи аз да ти ги отварям, едва ли ще ти хареса.

Матю насили клепачите си да се повдигнат. Непроницаемото лице на Бенджамин беше само на сантиметри от неговото. Синът му издаде тих, пълен с разочарование звук.

— Лошо. Надявах се, че ще се съпротивляваш. Все пак, това е само първо действие. — Бенджамин изви главата на Матю надолу.

Дълъг, нажежен до червено железен шип пронизваше дясната предмишница на Матю и се забиваше в дървения стол. Докато желязото изстиваше, вонята на изгорена плът и кост донякъде намаля. Не му беше нужно да поглежда другата си ръка, за да разбере, че е била подложена на същото.

— Усмихни се. Не искаме семейството у дома да пропусне момента на нашето събиране, нали?

Бенджамин го сграбчи за косата и вдигна грубо главата му. Матю чу бръмченето на камера.

— Няколко предупреждения. Първо, шипът е внимателно забит между лакътната и лъчевата кост. Горещият метал се е споил с костите, така че ще ги накара да се сцепят, ако тръгнеш да се съпротивляваш. Доколкото мога да съдя от впечатленията си, изживяването е доста болезнено. — Бенджамин срита крака на стола и Матю стисна зъби, когато ужасната болка отново прониза ръката му. — Ето, виждаш ли? Второ, нямам интерес да те убивам. Каквото и да направиш или кажеш, няма да ме накара да те предам в милостивите ръце на смъртта. Искам да празнувам с твоята агония и да й се насладя.

Матю знаеше, че Бенджамин очаква от него конкретен въпрос, но езикът му беше твърде надебелял, за да се подчинява на командите на мозъка му. Въпреки това той не се отказа. Всичко зависеше от това.

— Къде... Даяна?

— Питър ми съобщи, че е в Оксфорд. Нокс може и да не е най-могъщият вещер, живял някога, но си има начини да открие местоположението й. Бих те оставил да говориш направо с него, но това ще развали драмата за зрителите ни у дома. Между другото, те не могат да те чуят. Засега. Ще запазя звука за момента, когато се пречупиш и започнеш да ме умоляваш. — Бенджамин се беше погрижил да застане с гръб към камерата. По този начин не можеха да четат по устните му. Лицето на Матю обаче се виждаше.

— Даяна... не е... тук? — Матю внимателно изричаше всяка сричка. Искаше евентуалните зрители да разберат, че жена му е все още на свобода.

— Онази Даяна, която видя, е мираж. — Бенджамин се изкиска ликуващо. — Нокс направи заклинание и проектира образа й в онази празна стая горе. Ако беше гледал още малко, щеше да видиш как движенията й се повтарят, също като на видеозапис.

Матю беше разбрал, че видяното е илюзия. Онази Даяна беше руса, защото Нокс не беше виждал жена му след завръщането им от миналото. Дори да беше докарал правилния цвят на косата, Матю пак щеше да се досети, че не е истинската Даяна, защото нямаше жива искрица или топлина, които да го привличат към нея. Матю беше влязъл на територията на Бенджамин с ясното съзнание, че ще бъде пленен. Това бе единственият начин да го принуди да направи следващия си ход и да сложи край на извратената му игра.

— Само да беше неподвластен на любовта, щеше да бъдеш велик. А вместо това се оставяш да те управлява някаква си жалка емоция. — Бенджамин се наведе към него и Матю усети миризмата на кръв по устните му. — Това е огромната ти слабост, татко.

Ръката на Матю инстинктивно се сви в юмрук от обидата и предмишницата му плати цената. Лакътната кост изпука като суха глина под палещите лъчи на слънцето.

— Беше глупаво, нали? Нищо не постигна. Тялото ти вече е подложено на огромен стрес, съзнанието ти е замъглено от тревога за жена ти и децата. В такива условия ще ти трябва два пъти повече време, за да се възстановиш. — Бенджамин отвори насила устата на Матю и разгледа венците и езика му. — Жаден си. А също и гладен. Долу имам едно дете. Момиче, на три или четири. Когато си готов да се храниш с него, кажи ми. Опитвам се да определя дали кръвта на девиците възстановява по-добре от кръвта на курвите. Засега данните не позволяват да се направи категорично заключение. — Той си отбеляза нещо на медицински картон, закачен за клипборд.

— Никога.

— Никога е много време. Научих го от Филип — рече Бенджамин. — По-късно ще видим какво ще е мнението ти. Каквото и да решиш, реакциите ти ще ми помогнат да намеря отговора на друг изследователски въпрос — колко време е нужно, за да унищожиш с глад набожността на вампир и да го накараш да престане да вярва, че Бог ще го спаси?

„Много време“ — помисли си Матю.

— Жизнените ти показатели все още са учудващо силни, като се имат предвид всички опиати, с които те натъпках. Харесвам дезориентацията и мудността, които предизвикват те. Повечето жертви изпитват остро безпокойство, когато реакциите и инстинктите им са притъпени. Виждам известни данни за подобно нещо и у теб, но това не е достатъчно за целите ми. Ще се наложи да увелича дозата.

Бенджамин хвърли клипборда на малко метално шкафче на колелца, сякаш от времето на Втората световна война. Матю забеляза металния стол до шкафчето. Палтото на него му изглеждаше познато.

Ноздрите му се разшириха.

Питър Нокс. В момента не беше в стаята, но се намираше някъде наблизо. Бенджамин не го беше излъгал за това.

— Иска ми се да те опозная по-добре, татко. Наблюдението може да ми помогне да открия само повърхностни истини. Дори обикновените вампири пазят твърде много тайни. А ти, сир, далеч не си обикновен. — Бенджамин пристъпи към него и разкъса ризата, оголвайки врата и раменете му. — През годините се научих как да извличам максимално информацията, която получавам от кръвта на създание. Разбираш ли, всичко опира до темпото. Не бива да се бърза. Нито пък да си прекалено лаком.

— Не. — Матю беше очаквал, че Бенджамин ще проникне в ума му, но бе невъзможно да не реагира инстинктивно на посегателството. Помъчи се да се освободи от стола. Едната му предмишница се счупи. После другата.

— Ако продължаваш да трошиш едни и същи кости, никога няма да заздравеят. Помисли си хубаво за това, преди да се опиташ отново да избягаш от мен. Безполезно е. И мога да вкарам шипове между големия и малкия ти пищял, за да го докажа.

Острият нокът на Бенджамин одраска Матю. Кръвта се събра върху кожата, студена и мокра.

— Преди да приключим, Матю, ще знам всичко за теб и твоята вещица. С достатъчно време — а вампирите имат предостатъчно време — ще мога да усетя всяко докосване, с което си я дарил. Ще зная какво й причинява удоволствие, както и болка. Ще зная силата й и тайните на тялото й. Слабостите й ще бъдат разкрити пред мен, сякаш е отворена книга. — Бенджамин погали кожата на Матю, като постепенно засилваше циркулацията във врата му. — Надуших страха й в Бодлианската библиотека, разбира се, но сега искам да го разбера. Толкова уплашена и в същото време така забележително храбра. Ще бъде истинска тръпка да я пречупя.

„Сърцата не могат да бъдат пречупени“ — напомни си Матю. Успя да изграчи една-единствена дума.

— Защо?

— Защо ли? — Гласът на Бенджамин трепна от ярост. — Защото ти нямаше куража да ме убиеш направо. Вместо това ме унищожаваше ден след ден, капка по капка кръв. Вместо да признаеш пред Филип, че не си оправдал очакванията му и си разкрил тайните планове на Дьо Клермон за Светите земи, ти ме превърна във вампир и ме захвърли на улиците в град, пълен с топлокръвни. Помниш ли какво е да изпитваш жажда за кръв, която направо те пронизва с копнеж и желание? Помниш ли колко силна е кръвожадността при преобразяването ти?

Матю помнеше. И се беше надявал... не. Бог да му е на помощ, беше се молил Бенджамин да е прокълнат с кръвожадност.

— Беше те грижа повече за доброто мнение на Филип, отколкото за собственото ти дете. — Гласът на Бенджамин трепереше от ярост, очите му бяха станали черни като нощта. — От мига, когато станах вампир, аз живея, за да унищожа теб, Филип и всички Дьо Клермон. Отмъщението ми даваше сили и цел, а времето бе мой приятел. Чаках. Кроях планове. Създадох свои собствени деца и ги научих да оцеляват така, както оцелявах аз самият — чрез изнасилване и убийства. Това бе единственият път, който ми остави да следвам.

Матю затвори очи в опит да заличи не само лицето на Бенджамин, но и осъзнаването на провалите си като син и баща. Но Бенджамин нямаше да позволи подобно нещо.

— Отвори си очите — изръмжа синът му. — Скоро няма да имаш тайни от мен.

Очите на Матю се отвориха тревожно.

— Докато научавам за партньорката ти, ще науча много неща и за теб — продължи Бенджамин. — Няма по-добър начин да опознаеш някого от този да разбереш жена му. Това също го научих от Филип.

Колелцата в мозъка на Матю се въртяха и щракаха. Някаква ужасна истина се мъчеше да излезе наяве.

— Филип успя ли да ти разкаже за времето, което прекарахме заедно през войната? Не мина според плановете ми. Филип съсипа толкова много от тях, когато посети вещицата в лагера, една стара циганка — обясни Бенджамин. — Някой му беше подшушнал за мен и както обикновено, Филип пое нещата в свои ръце. Вещицата открадна повечето от мислите му, разбърка останалите като яйца и после се обеси. Беше провал, спор няма. Той винаги е имал такъв подреден ум. С нетърпение очаквах да го изуча в цялата му сложна прелест.

Ревът на Матю излезе като грачене, но крясъкът в главата му продължаваше и продължаваше. Не беше очаквал това.

Бенджамин, собственият му син, беше измъчвал Филип през войната, а не някакъв нацистки функционер.

Бенджамин го фрасна в лицето и счупи скулата му.

— Млъкни. Разказвам ти приспивна приказка. — Пръстите му натискаха счупените кости по лицето на Матю и засвириха на тях като на инструмент, чиято единствена музика бе болката. — Когато комендантът на Аушвиц ми предаде Филип, вече бе твърде късно. След вещицата в блестящия му преди ум беше останало само едно — Изабо. Открих, че може да бъде изненадващо чувствена за толкова студено същество.

Колкото и да искаше Матю ушите му да престанат да чуват думите, нямаше как да го направи.

— Филип мразеше собствената си слабост, но не се освободи от нея — продължи Бенджамин. — Дори насред лудостта си, докато плачеше като малко дете, той си мислеше за Изабо — и през цялото време знаеше, че споделям удоволствието му. — Бенджамин се усмихна и показа остри зъби. — Но засега стига семейни приказки. Приготви се, Матю. Ще боли.