Книгата на живота

5.

Два дни след настаняването на Болдуин в Сет-Тур не само разбирах защо Матю е построил кулата си, но и исках да я беше издигнал в друга провинция или направо в друга страна.

Болдуин ясно даде да се разбере, че независимо кой е законният собственик на замъка, Сет-Тур е неговият дом. Стоеше начело на всяко хранене. Сутрин първата работа на Ален бе да получи заповедите му и няколко пъти на ден докладваше за изпълнението им. Кметът на Сен Люсиен дойде на посещение и седна в салона с него да говори за местните дела. Болдуин провери как Март се грижи за домакинството и с неохота призна, че се справя невероятно. Освен това влизаше навсякъде без да чука, наказваше Маркъс и Матю за истински и въображаеми обиди и се заяждаше с Изабо за всичко, от украсата на салона до прахта в голямата зала.

Натаниел, Софи и Маргарет бяха първите щастливци, напуснали замъка. Сбогуваха се през сълзи с Маркъс и Фийби и обещаха да се обадят, когато се установят. Болдуин ги подтикваше да заминат за Австралия и да демонстрират солидарност с майката на Натаниел, която освен демон бе и член на Паството. Натаниел отначало възразяваше и посочваше, че ще се чувстват чудесно в Северна Каролина, но по-трезвите глави — и по-точно тази на Фийби — надделяха.

Когато по-късно я попитаха защо е подкрепила Болдуин по този въпрос, Фийби обясни, че Маркъс се тревожел за безопасността на Маргарет, а тя нямало да му позволи да поеме отговорността за добруването на бебето. Затова Натаниел трябвало да направи онова, което Болдуин смяташе за най-добро. Изражението й ме предупреди, че ако имам различно мнение по въпроса, по-добре да го запазя за себе си.

Дори след тази първоначална вълна заминали Сет-Тур създаваше впечатление на претъпкано място благодарение на Болдуин, Матю и Маркъс — да не споменавам Веран, Изабо и Галоуглас.

Фернандо не се набиваше толкова на очи и прекарваше по-голямата част от времето си със Сара или Хамиш. Всички си намерихме скривалища, където да се оттегляме за така нужния покой и тишина. Затова донякъде се изненадах, когато Изабо нахлу в кабинета на Матю силно развълнувана.

— Маркъс е в Кръглата кула със Сара — съобщи тя. На обикновено бледото й лице грееха две червени петна. — Фийби и Хамиш също са там. Намерили са старите родословни дървета на фамилията.

Нямах представа защо тази новина накара Матю да захвърли писалката си и да скочи от стола. Когато забеляза въпросителния ми поглед, Изабо ми се усмихна тъжно.

— Маркъс е на път да открие една от тайните на баща си — обясни тя.

Думите й ме накараха също да стана.

Никога не бях стъпвала в Кръглата кула, която се издигаше срещу тази на Матю, отделена от нея от основната част на замъка. Още щом пристигнахме, разбрах защо не я бяха включили при първите обиколки на мястото.

В центъра на кулата имаше кръгла метална решетка. От тъмната дупка под нея се носеше познатата влажна миризма на старост, смърт и отчаяние.

— Ублиет* — промълвих и за миг замръзнах от гледката. Матю ме чу и забърза обратно надолу по стълбите.

* Тъмница, в която се влиза през отвор в тавана. — Б. пр.

— Филип я построи за затвор. Рядко я използваше. — Челото му беше сбърчено от тревога.

— Върви — насърчих го и му махнах, за да го отпратя заедно с лошите спомени. — След малко идваме.

Ублиетът на приземния етаж на Кръглата кула беше място на забравата, но вторият етаж бе място на паметта. Беше задръстен с кутии, книжа, документи и вещи. Това явно бе фамилният архив на Дьо Клермон.

— Нищо чудно, че Емили прекарваше толкова много време тук — каза Сара. Беше се навела над дълъг, частично развит на една очукана работна маса свитък. Фийби стоеше до нея. На масата лежаха още половин дузина свитъци и чакаха да бъдат прегледани. — Беше чалната на тема генеалогия.

— Здрасти! — Маркъс ни махна дружелюбно от високата пътека, минаваща по обиколката на помещението покрай още кутии и купчини. Ужасните разкрития, от които се страхуваше Изабо, явно още не бяха настъпили. — Хамиш тъкмо се канеше да ви извика.

Маркъс прескочи парапета на пътеката и се приземи меко до Фийби. Не се виждаха никакви стълби — единственият начин човек да се озове горе бе да се изкатери по грубите камъни, а после да скочи обратно долу. Вампирска сигурност в най-добрия й вид.

— Какво търсите? — попита Матю с точно премерена доза любопитство. Маркъс никога не би се досетил, че са му казали.

— Начин да разкараме Болдуин, разбира се — отвърна Маркъс. Той подаде опърпан бележник на Хамиш. — Ето. Бележки на Годфроа върху вампирския закон.

Хамиш започна да прелиства страниците, търсейки някаква правна информация, която би свършила работа. Годфроа бил най-младият от тримата синове на Филип, известен със страховития си и коварен интелект. Започна да ме обхваща лошо предчувствие.

— И намерихте ли? — попита Матю и хвърли поглед към свитъка.

— Ела и виж. — Маркъс ни подкани да отидем при масата.

— Това ще ти хареса, Даяна — рече Сара и нагласи очилата си.

— Маркъс твърди, че е родословното дърво на Дьо Клермон. Изглежда наистина старо.

— Така е — потвърдих. Генеалогията беше средновековна, с ярко оцветени изображения на Филип и Изабо в отделни правоъгълни рамки в горната част на страницата. Ръцете им се докосваха през разделящото ги пространство. Цветни ленти ги свързваха с ронделите по-долу. Във всеки кръг имаше име. Някои ми бяха познати — Юг, Болдуин, Годфроа, Матю, Веран, Фрея, Стасия. Повечето не ми говореха нищо.

— Дванайсети век. Френски. Стилът е на ателието на Сен Север — определи Фийби, потвърждавайки усещането ми за възрастта на произведението.

— Всичко започна, когато се оплаках на Галоуглас, че Болдуин се вре навсякъде. Той ми отговори, че и Филип бил почти толкова непоносим и че когато Юг се насищал, той се захващал с Фернандо — обясни Маркъс. — Галоуглас нарече семейството им издънка и добави, че понякога издънките са единственият начин да се запази мирът.

Едва сдържаната ярост на Матю показваше, че мирът е последното нещо, на което ще се радва Галоуглас, когато падне в ръцете на чичо си.

— Помня, че четох нещо за издънките навремето, когато дядо се надяваше, че ще се насоча към правото и ще поема някогашните задължения на Годфроа — каза Маркъс.

— Открих! — Хамиш почука с пръст страницата. — „Всеки мъжки вампир с пълнокръвни деца може да основе издънка, ако има одобрението на неговия сир или на главата на клана. Новата издънка ще се смята за клон на оригиналната фамилия, но във всяко друго отношение ще упражнява свободно волята и властта си.“ Звучи ми достатъчно ясно, но тъй като това е работа на Годфроа, явно има още нещо.

— Основаването на издънка, на отделен клон на фамилия Дьо Клермон начело с теб, ще реши ли всичките ни проблеми! — изтъкна Маркъс.

— Не всички водачи на кланове създават издънки — предупреди го Матю.

— Веднъж бунтовник, завинаги бунтовник — сви рамене синът му. — Знаеше го, когато ме създаде.

— А Фийби? — повдигна вежди Матю. — Годеницата ти споделя ли революционните ти сантименти? Може да не й хареса да бъде изхвърлена от Сет-Тур без пукнат грош, след като цялото ти имущество бъде конфискувано от чичо ти.

— Какво искаш да кажеш? — с безпокойство попита Маркъс.

— Хамиш да ме поправи, ако греша, но мисля, че следващата част от книгата на Годфроа е посветена на наказанията, свързани с основаването на издънка без разрешението на сира — отвърна Матю.

— Ти си мой сир — каза Маркъс и вирна упорито брадичка.

— Само в биологичния смисъл — дадох ти кръвта си, за да се преродиш като вампир. — Матю размаха ръце, което бе знак, че раздразнението му расте. — А знаеш, че не понасям използването на титлата „сир“ в този контекст. Смятам се за твой баща, а не за кръвен донор.

— Моля те да бъдеш повече от това — настоя Маркъс. — Болдуин не е прав за съглашението и Паството. Ако основеш издънка, можем да начертаем свой собствен път, да вземаме свои решения.

— Основаването на собствена издънка проблем ли е за теб, Мат? — намеси се Хамиш. — След като Даяна е бременна, мислех си, че изгаряш от желание да се освободиш от Болдуин.

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — каза му Матю. — Пък и Болдуин може да има резерви.

— Какво е това, Фийби? — Сара посочи някакво неравно петно върху пергамента под името на Матю. Генеалогията я интересуваше повече от правните въпроси.

Фийби се вгледа по-внимателно.

— Нещо е изтрито. Там е имало друга рондела. Почти разчитам името. Беиа... о, трябва да е Бенджамин. Използвали са обичайните средновековни съкращения и са заместили „дж“ с „и“.

— Изтрили са кръга, но са забравили да премахнат малката червена линия, която го свързва с Матю. Значи въпросният Бенджамин е едно от децата на Матю — заключи Сара.

Кръвта ми се смрази. Матю наистина имаше син с това име. Ужасяващо създание.

Фийби разви друг свитък. Тази генеалогия също изглеждаше стара, макар и не колкото предишната. Тя се намръщи.

— Това май е направено един век по-късно. — Фийби постави пергамента на масата. — Нищо не е изтрито, но и въпросния Бенджамин го няма. Просто изчезва безследно.

— Кой е Бенджамин? — попита Маркъс, макар че нямах представа защо. Несъмнено знаеше кои са другите деца на Матю.

— Бенджамин не съществува. — Изражението на Изабо бе предпазливо и тя внимателно бе подбрала думите си.

Умът ми се опита да смели значението на въпроса на Маркъс и странния отговор на Изабо. Ако синът на Матю не е знаел за Бенджамин...

— Затова ли името му е заличено? — поинтересува се Фийби. — Някой грешка ли е направил?

— Да, той беше грешка — с кух глас рече Матю.

— Но Бенджамин съществува — възразих и погледнах Матю право в сиво-зелените му очи. Погледът му беше премрежен и отнесен. — Срещнах го в Прага през шестнайсети век.

— А сега жив ли е? — попита Хамиш.

— Не знам. Мислех, че е умрял малко след като го създадох през дванайсети век — отвърна Матю. — Стотици години по-късно Филип чул за някого, който отговарял на описанието му, но онзи изчезна, преди да успее да се увери. Носеха се слухове за Бенджамин през деветнайсети век, но така и не видях нито едно доказателство.

— Не разбирам — поклати глава Маркъс. — Дори да е мъртъв, би трябвало да фигурира в родословното дърво.

— Отрекох се от него. Филип също. — Матю затвори очи, за да не среща любопитните ни погледи. — Както едно създание може да бъде направено част от фамилията с кръвна клетва, така може да бъде официално прокудено да се грижи само за себе си — без семейство и без защитата на вампирския закон. Знаеш колко е важно родословието за вампирите, Маркъс. Да нямаш призната кръвна линия е сериозно петно, също като омагьосването при вещиците.

Вече започвах да разбирам защо Болдуин може да не иска да бъда включена в родословното дърво на Дьо Клермон като едно от децата на Филип.

— Значи Бенджамин е мъртъв — каза Хамиш. — Поне от правна гледна точка.

— А мъртвите понякога се завръщат, за да ни преследват — промърмори Изабо, с което си спечели мрачен поглед от сина си.

— Не мога да си представя какво е направил този Бенджамин, за да те накара да се отвърнеш от собствената си кръв, Матю. — Маркъс все още бе озадачен. — Аз бях същински ужас в ранните си години, но ти не ме изостави.

— Бенджамин беше един от германските кръстоносци от армията на граф Емико, тръгнала към Светите земи. Когато бяха разбити в Унгария, той постъпи във войската на брат ми Годфроа — започна Матю. — Майката на Бенджамин беше дъщеря на виден търговец в Леванта и той знаеше малко иврит и дори арабски покрай търговските операции на семейството. Беше ценен съюзник — отначало.

— Значи Бенджамин е бил син на Годфроа? — попита Сара.

— Не — отвърна Матю. — Мой. Бенджамин обаче започна да търгува с фамилните тайни на Дьо Клермон. Беше се заклел да разкрие съществуването на създанията — не само на вампирите, но и на вещиците и демоните — на хората в Йерусалим. Когато научих за предателството му, изгубих контрол. Филип мечтаеше да създаде спокойно убежище за всички ни в Светите земи, където да можем да живеем без страх. Бенджамин имаше силата да смаже надеждите му, а аз му бях дал тази сила.

Достатъчно добре познавах съпруга си, за да си представя чувството за вина и угризенията, които са го измъчвали.

— Защо не го уби? — остро попита Маркъс.

— Смъртта беше твърде бърз изход за него. Исках да го накажа за предателството му. Исках да страда така, както страдат създанията. Направих го вампир, така че ако издаде Дьо Клермон, да издаде и самия себе си. — Матю замълча за момент. — После го изоставих да се оправя сам.

— Кой го е научил как да оцелява? — тихо попита Маркъс.

— Сам се научи. Това беше част от наказанието му. — Матю погледна сина си в очите. — То стана част и от моето, начин, по който Бог да ме накара да изкупя греха си. Тъй като изоставих Бенджамин, не знаех, че съм му предал същата кръвожадност, която имам в собствените си вени. Минаха години, преди да открия в какво чудовище се е превърнал той.

— Кръвожадност ли? — Маркъс погледна изумено баща си. — Това е невъзможно. Тя те превръща в хладнокръвен убиец, без причина и състрадание. Подобни случаи не е имало от почти две хилядолетия. Ти самият ми го каза.

— Излъгах. — Гласът на Матю трепна, когато направи признанието.

— Невъзможно е да имаш кръвожадност, Мат — обади се Хамиш. — За нея се споменава в архивите на фамилията. Симптомите й включват сляпа ярост, загуба на разсъдък и непреодолим инстинкт за убиване. Никога не си показвал признаци на тази болест.

— Научих се да я контролирам — каза Матю. — През повечето време.

— Ако Паството разбере, ще обяви награда за главата ти. Според онова, което прочетох тук, другите създания ще получат картбланш да те унищожат — отбеляза явно загриженият Хамиш.

— Не само мен. — Погледът на Матю се стрелна към растящия ми корем. — Децата ми също.

Сара се втрещи.

— Бебетата...

— А Маркъс? — Кокалчетата на Фийби бяха побелели, докато стискаше ръба на масата, макар че гласът й беше спокоен.

— Маркъс е само носител — опита се да я увери Матю. — Симптомите се проявяват веднага.

Фийби като че ли се отпусна.

Матю погледна сина си право в очите.

— Когато те създадох, искрено вярвах, че съм се излекувал. Беше минал почти век от последния ми пристъп. Беше настъпил Векът на разума. В гордостта си вярвахме, че всички минали злини са заличени, от едрата шарка до суеверията. После ти отиде в Ню Орлиънс.

— Собствените ми деца. — Маркъс го погледна сащисано и изведнъж му просветна. — Ти и Жулиет Дюран дойдохте в града и те започнаха да умират. Мислех си, че Жулиет ги е убила. А си бил ти. Убил си ги заради кръвожадността им.

— Баща ти нямаше избор — намеси се Изабо. — Паството знаеше, че има неприятности в Ню Орлиънс. Филип нареди на Матю да вземе мерки, преди вампирите да научат причината. Ако Матю беше отказал, всички щяхте да умрете.

— Другите вампири в Паството бяха убедени, че старата чума на кръвожадността се е върнала — продължи Матю. — Искаха да сринат града и да го изпепелят, но аз възразих, че лудостта е резултат на твоята младост и липсата ти на опит, а не на кръвожадността. Трябваше да избия всички. Трябваше да убия и теб, Маркъс.

Маркъс изглеждаше изненадан. За разлика от Изабо.

— Филип ми беше страшно ядосан, но унищожих само онези, които показваха симптомите. Правех го бързо, без да им причинявам болка или страх — с мъртъв глас каза Матю. Мразех тайните му и лъжите, с които ги прикриваше, но въпреки това сърцето ми се късаше. — Обясних безобразията на другите ми внуци с какво ли не — бедност, пиянство, алчност. После поех отговорността за случилото се в Ню Орлиънс, напуснах мястото си в Паството и се заклех, че няма да правиш повече деца, докато не станеш по-стар и мъдър.

— Каза ми, че съм бил провал, позор за фамилията. — Гласът на Маркъс бе станал дрезгав от потисканите емоции.

— Трябваше да те накарам да спреш. Не знаех как иначе да постъпя. — Матю признаваше греховете си, без да иска прошка за тях.

— Кой друг знае тайната ти, Матю? — попита Сара.

— Веран, Болдуин, Стасия и Фрея. Фернандо и Галоуглас. Мириам. Март. Ален. — Матю изпъваше пръсти един по един, докато имената се отронваха от устата му. — Освен това Юг, Годфроа, Хенкок, Луиза и Луи.

Маркъс погледна горчиво баща си.

— Искам да знам всичко. От самото начало.

— Матю не може да ти каже началото на тази история — тихо рече Изабо. — Само аз мога.

— Не, maman — поклати глава Матю. — Не е необходимо.

— Разбира се, че е — настоя Изабо. — Аз донесох болестта във фамилията. Аз съм носител, също като Маркъс.

— Ти? — изуми се Сара.

— Болестта беше в моя сир. Той смяташе за голяма благословия за една ламя да носи кръвта му, защото това те прави наистина ужасяващ и почти неуязвим.

Презрението и ненавистта, с които Изабо изрече думата „сир“, ме накара да разбера защо Матю не харесваше термина.

— По онова време вампирите постоянно враждуваха и използваха всяко възможно предимство. Но аз се оказах разочарование — продължи Изабо. — Кръвта на създателя ми не ми подейства така, както се беше надявал, макар че кръвожадността у другите му деца беше силна. За наказание...

Изабо млъкна и пое треперливо дъх.

— За наказание — бавно повтори тя — бях заключена в клетка, за да има с какво да се забавляват братята и сестрите ми, бях създание, върху което да се упражняват как да убиват. Моят сир не очакваше, че ще оцелея.

Изабо докосна устните си. За момент не беше в състояние да продължи.

— Прекарах много време в онзи малък затвор зад решетките — мръсна, умираща от глад, ранена отвътре и отвън, неспособна да умра, колкото и да ми се искаше. Но колкото повече се борех и колкото по-дълго оцелявах, толкова по-интересна ставах. Моят сир, моят баща, ме вземаше против волята ми, братята ми също. Всичко, което ми причиняваха, произтичаше от отвратителното любопитство да видят по какъв начин най-сетне ще ме опитомят. Но аз бях бърза — и умна. Моят сир започна да си мисли, че може би в крайна сметка ще му бъда от полза.

— Това не е историята, която разказваше Филип — сковано рече Маркъс. — Дядо твърдеше, че те е спасил от някаква крепост, че създателят ти те отвлякъл и те направил вампир против волята ти, защото си била толкова красива, че не можел да понесе мисълта някой друг да те притежава. Филип твърдеше, че създателят ти те е принудил да му служиш като съпруга.

— Всичко това е истина, само че не цялата истина. — Изабо погледна Маркъс в очите. — Филип наистина ме намери в крепост и ме спаси от онова ужасно място. Но тогава не бях красавица, каквито и романтични приказки да ти е разказвал дядо ти. Бях отрязала косата си със счупена мидена черупка, пусната от птица на перваза на прозореца, за да не могат да ме хващат за нея и да ме държат неподвижна. Още имам белезите, макар че вече едва личат. Единият ми крак бе счупен. Мисля, че и едната ми ръка. Март трябва да помни — едва чуто промълви Изабо.

Нищо чудно, че тя и Март се бяха отнесли така нежно с мен след Ла Пиер. Едната е била измъчвана, а другата й е помогнала да се съвземе след изпитанието. Но Изабо още не беше завършила историята си.

— Когато Филип пристигна с войниците си, те бяха отговорът на молитвите ми — поде наново тя. — Убиха тутакси моя сир. Хората на Филип настояха всичките му деца да последват съдбата му, така че ужасната отрова в кръвта ни да не се разпространи. Една сутрин дойдоха и отведоха братята и сестрите ми. Филип ме защити. Не им позволи да ме докоснат. Излъга, че не съм била заразена с болестта на създателя си, че някой друг ме е направил вампир и че съм убивала само да оцелея. Нямаше кой да оспори думите му, всички други бяха мъртви.

Изабо погледна внука си.

— Затова Филип прости на Матю, че не те уби, Маркъс, макар да му беше наредил да го стори. Филип знаеше какво е да обичаш някого твърде много, за да гледаш как загива несправедливо.

Думите й обаче не разпръснаха сенките от очите на Маркъс.

— Ние, Филип, Март и аз, пазехме тайната ми в продължение на векове. Създадох много деца, преди да дойдем във Франция, и си мислех, че кръвожадността е ужас, който сме оставили зад нас. Всичките ми деца живееха дълго и никога не показваха и следа от болестта. После дойде Матю...

Гласът на Изабо замря. В долната част на окото й се събра червена капчица. Тя примигна и попи кървавата сълза, преди да се е отронила.

— Когато създадох Матю, моят сир беше само мрачна легенда сред вампирите. Сочеха ни го като пример какво може да ни се случи, ако се отдадем на желанията си за кръв и власт. Всеки вампир, върху когото паднеше и най-малкото подозрение за кръвожадност, незабавно беше отстраняван заедно със създателя и потомците му — безстрастно каза Изабо. — Но аз не можех да убия детето си и не бих позволила на никого да го стори. Матю не беше виновен, че е болен.

— Никой не е виновен, maman — изтъкна Матю. — Това е генетично заболяване, което все още не разбираме. Поради безмилостните действия на Филип и всичко, което направи фамилията, за да скрие истината, Паството не знае, че болестта е във вените ми.

— Може и да не знаят със сигурност, но някои от Паството подозират — предупреди го Изабо. — Имаше вампири, според които болестта на сестра ти не е лудост, както твърдяхме ние, а кръвожадност.

— Жербер — прошепнах.

Изабо кимна.

— Както и Доменико.

— Не се безпокой напразно — каза Матю, мъчейки се да я успокои. — Седял съм на масата на съвета, когато се обсъждаше болестта, и никой нямаше абсолютно никаква представа, че я нося в себе си. Докато смятат, че кръвожадността е изкоренена, тайната ни си остава в безопасност.

— В такъв случай се опасявам, че имам лоша новина. Паството се бои, че кръвожадността се е върнала — съобщи Маркъс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Матю.

— Вампирските убийства — обясни Маркъс.

Бях виждала изрезките от вестници, които Матю събираше миналата година в лабораторията си в Оксфорд. Мистериозните убийства се случваха навсякъде и продължиха няколко месеца. Разследванията буксуваха и случаите бяха привлекли вниманието на хората.

— Убийствата като че ли спряха тази зима, но Паството още се занимава със сензационните заглавия — продължи Маркъс. — Извършителят така и не беше заловен, така че Паството очаква вълната да се поднови всеки момент. Жербер ми го каза през април, когато поисках за първи път отмяна на съглашението.

— Нищо чудно, че Болдуин не желае да ме признае за своя сестра — подхвърлих. — Покрай цялото внимание, което ще привлече кръвната клетва на Филип към фамилията, някой може да започне да задава въпроси. Всички можете да бъдете заподозрени в убийствата.

— В официалното родословно дърво на Паството не се споменава за Бенджамин. Откритото от Фийби и Маркъс са само фамилни копия — обади се Изабо. — Филип каза, че не е нужно да споделяме... неблагоразумието на Матю. Когато беше създаден Бенджамин, родословните дървета на Паството бяха в Константинопол. Ние бяхме в далечната чужбина и се мъчехме да задържим територията си в Светите земи. Кой щеше да разбере, ако го изоставим?

— Но нима другите вампири в кръстоносните кралства не са знаели за Бенджамин? — намеси се Хамиш.

— Много малко от тях са оцелели. Още по-малко смеят да се усъмнят в официалната история на Филип — изтъкна Матю.

Демонът го погледна скептично.

— Хамиш е прав да се тревожи. Когато всички научат за брака на Матю с Даяна, да не говорим за кръвната клетва на Филип и съществуването на близнаците, някои от онези, които са си мълчали за миналото ми, може и да не са склонни да продължат да си държат езика зад зъбите — каза Изабо.

Този път Сара повтори името, за което си мислехме всички.

— Жербер.

Изабо кимна.

— Някой ще си спомни изстъпленията на Луиза. Друг може да се сети за случилото се с децата на Маркъс в Ню Орлиънс. Фернандо може да напомни на Паството, че някога, много отдавна, Матю е показвал признаци на лудост, макар вече като че ли му е минало. Дьо Клермон ще бъдат по-уязвими от всеки друг път.

— И единият или и двамата близнаци може да носят болестта — добави Хамиш. — Шестмесечен убиец е доста ужасяваща перспектива. Нито едно създание не би обвинило Паството, че е взело мерки.

— Може би вещерската кръв по някакъв начин ще попречи на развитието на болестта — допусна Изабо.

— Чакайте малко. — Маркъс се съсредоточи. — Кога точно е бил създаден Бенджамин?

— В началото на дванайсети век — отвърна Матю и се намръщи. — След Първия кръстоносен поход.

— А кога вещицата в Йерусалим роди бебе вампир?

— Какво бебе вампир? — Гласът на Матю отекна в помещението като изстрел.

— Онова, за което Изабо ни разказа през януари — поясни Сара. — Оказва се, че ти и Даяна не сте единствените специални създания на света. Всичко това се е случвало и преди.

— Винаги съм смятала, че това е просто слух, целящ да настрои създанията едни срещу други — с треперещ глас каза Изабо. — Но Филип вярваше на историята. А след като Даяна се прибра у дома бременна...

— Разкажи ми, maman — помоли Матю. — Всичко.

— Някакъв вампир изнасилил вещица в Йерусалим. Тя заченала от него — заговори Изабо, изстрелвайки думите една след друга. — Така и не научихме кой е вампирът. Вещицата отказа да го посочи.

Единствено тъкачки можеха да носят дете на вампир, не обикновените вещици. Баба Алсъп ми го беше казала в Лондон.

— Кога? — тихо попита Матю.

Изабо се замисли.

— Малко преди основаването на Паството и подписването на съглашението.

— Малко след като създадох Бенджамин — каза Матю.

— Може би Бенджамин е наследил не само кръвожадността от теб — отбеляза Хамиш.

— А детето? — попита едва чуто Матю.

— Умряло от глад — прошепна Изабо. — Отказвало да суче от гърдата на майка си.

Матю скочи на крака.

— Много новородени не искат млякото на майките си — изтъкна Изабо.

— А кръв пиело ли е? — остро попита Матю.

— Майката твърдяла, че да. — Изабо трепна, когато юмрукът на Матю се стовари върху масата. — Но Филип не беше сигурен. Когато взе новороденото, тя беше на ръба на смъртта и не приемаше абсолютно никаква храна.

— Филип трябваше да ми каже, когато се срещна с Даяна. — Матю посочи обвинително с пръст Изабо. — Ако не той, ти е трябвало да ми кажеш, когато я доведох за първи път у дома.

— И ако го бяхме направили, щяхме ли да си осигурим местата в рая? — повиши тон Изабо.

— Престанете. И двамата. Не можеш да мразиш баща си или Изабо заради нещо, което си направил ти самият, Матю — тихо отбеляза Сара. — Пък и точно сега си имаме достатъчно проблеми и без да се тревожим за онова, което вече е станало.

Думите й незабавно намалиха напрежението в стаята.

— Какво ще правим? — обърна се Маркъс към баща си.

Матю сякаш се изненада от въпроса.

— Ние сме семейство — каза Маркъс. — Независимо дали Паството ни признава или не, точно както ти и Даяна сте съпруг и съпруга, независимо какво си мислят онези идиоти във Венеция.

— Ще играем по свирката на Болдуин. Засега — реши Матю след кратък размисъл. — Ще заведа Сара и Даяна в Оксфорд. Ако казаното тук е вярно и ако друг вампир, вероятно Бенджамин, е направил дете на вещица, трябва да знаем как и защо някои вещици и някои вампири могат да създадат потомство.

— Ще съобщя на Мириам — каза Маркъс. — Ще се зарадва да те види отново в лабораторията си. Пък и докато сте там, можеш да се опиташ да разбереш как действа кръвожадността.

— С какво мислиш, че се занимавах през всички тези години? — тихо попита Матю.

— Проучванията ти — досетих се, мислейки си за работата на Матю върху еволюцията и генетиката на създанията. — Не си търсил само произхода на създанията. Опитвал си се да разбереш как се предава кръвожадността и как може да се лекува.

— С каквото и друго да се занимаваме в лабораторията, двамата с Мириам винаги се надяваме да направим някакво откритие, което да ни доведе до лекарство — призна Матю.

— С какво мога да помогна аз? — попита Хамиш, привличайки вниманието на Матю.

— Ти също ще трябва да напуснеш Сет-Тур. Искам да изучиш съглашението — всичко, което успееш да намериш за ранните дебати на Паството, всичко, което би могло да хвърли светлина върху събитията в Йерусалим между края на Първия кръстоносен поход и датата, на която съглашението е станало закон. — Матю огледа Кръглата кула. — Жалко, че не можеш да работиш тук.

— Ще ти помогна с проучването, ако искаш — предложи Фийби.

— Но нали ще се връщаш в Лондон? — учуди се Хамиш.

— Ще остана тук с Маркъс — вирна брадичка Фийби. — Не съм нито вещица, нито демон. Няма правило на Паството, което да ми забранява да остана в Сет-Тур.

— Тези ограничения са само временни — намеси се Матю. — Щом представителите на Паството се уверят, че в Сет-Тур всичко е така, както трябва да бъде, Жербер ще вземе Изабо в дома си в Кантал. След цялата драма Болдуин бързо ще се отегчи и ще се върне в Ню Йорк. Тогава всички ще се видим отново тук. Да се надяваме, че дотогава ще знаем повече и ще можем да измислим по-добър план.

Маркъс кимна, макар да не изглеждаше особено доволен.

— Разбира се, ако основеш издънка...

— Невъзможно — отсече Матю.

— „Impossible” n’est pas frangais* — обади се Изабо с язвителен като оцет тон. — И определено не фигурираше в речника на баща ти.

* „Невъзможно“ не е френска дума (фр.). — Б. пр.

— За мен единственото, за което и дума не може да става, е оставането в клана на Болдуин и под прекия му контрол — каза Маркъс и кимна на баба си.

— След всички тайни, които се разкриха днес, нима още си мислиш, че името и кръвта ми са нещо, с което да се гордееш? — обърна се Матю към сина си.

— Предпочитам теб пред Болдуин — заяви Маркъс и погледна баща си в очите.

— Не знам как ме търпиш около себе си — тихо рече Матю и се извърна. — Още повече да ми простиш.

— Не съм ти простил — с равен тон възрази Маркъс. — Намери лекарство за кръвожадността. Направи всичко възможно за отмяна на съглашението и откажи да подкрепяш Паство, което се придържа към такива несправедливи закони. Основи издънка, така че да живеем, без Болдуин да ни диша във вратовете.

— И после? — попита Матю и сардонично повдигна вежда.

— После не само ще ти простя, но и пръв ще ти се закълна във вярност — каза Маркъс. — Не само като на мой баща, но и като на мой сир.