Книгата на живота

29.

— Къде е Матю? Трябваше да е тук — промърмори Фернандо, обърнат гърбом към Даяна, която седеше в малката слънчева стая, където прекарваше повечето си време, откакто я бяха поставили под строг режим на почивка на легло.

Даяна още размишляваше мрачно над случилото се в Бодлианската библиотека. Не беше си простила, че позволи на Бенджамин да заплаши Фийби, както и че остави възможността да го убие да се изплъзне между пръстите й. Фернандо се боеше, че това може да не е последният път, когато нервите й няма да издържат пред лицето на врага.

— Даяна е добре. — Галоуглас се беше облегнал със скръстени ръце на стената в коридора срещу вратата. — Докторът така каза сутринта. Пък и Матю не може да се върне, докато не уреди новото си семейство.

От седмици наред келтът беше единствената им връзка с Матю. Фернандо изруга. Скочи, доближи устни плътно до ухото на Галоуглас и стегна ръка около гръкляна му.

— Не си казал на Матю — сниши глас той, за да не ги чуе никой в къщата. — А той има право да знае какво се случи тук. Магията, намирането на онзи лист от Книгата на живота, появата на Бенджамин, състоянието на Даяна. Всичко.

— Ако искаше да знае какво става с жена му, щеше да дойде, а не да усмирява глутница вироглави деца — задавено отвърна Галоуглас, стиснал китката на Фернандо.

— И смяташ така, защото ти би останал, нали? — Фернандо го пусна. — По-заблуден си от луната през зимата. Няма значение къде е Матю. Даяна е негова. Никога няма да бъде твоя.

— Известно ми е. — Сините очи на Галоуглас не трепнаха.

— Матю може да те убие заради глупавите ти копнежи. — В думите на Фернандо нямаше нито капка театралност.

— Има и по-лошо от това да ме убият — спокойно отвърна Галоуглас. — Докторът каза: никакъв стрес, иначе бебетата може да умрат. Даяна също. Дори Матю няма да им навреди, докато дишам. Това ми е работата. И си я върша добре.

— Следващия път, когато видя Филип дьо Клермон, който несъмнено си припича краката на огъня на дявола, ще му потърся сметка защо е поискал подобно нещо от теб. — Фернандо знаеше колко обичаше Филип да решава вместо другите. В този случай обаче е трябвало да вземе различно решение.

— Въпреки това щях да го направя. — Галоуглас се дръпна. — Не виждам какъв избор имам.

— Винаги имаш избор. И заслужаваш да бъдеш щастлив. — Трябва някъде да има жена за Галоуглас, помисли си Фернандо. Жена, която да го накара да забрави Даяна Бишъп.

— Нима? — тъжно го погледна келтът.

— Да. Даяна също има правото да бъде щастлива. — Фернандо нарочно говореше безпардонно. — Двамата бяха разделени достатъчно дълго. Време е Матю да се прибере у дома.

— Не и ако кръвожадността му не е под контрол. Дългото откъсване от Даяна несъмнено го е направило доста нестабилен.

— Ако открие, че бременността е застрашила живота й, бог знае какво ще направи. — Галоуглас отвръщаше на безпардонността с безпардонност. — Болдуин е прав. Най-голямата заплаха пред нас не е Бенджамин, нито Паството, а Матю. По-добре петдесет неприятели от другата страна на вратата, отколкото един от тази.

— Значи сега Матю ти е враг? — Фернандо говореше шепнешком. — И си мислиш, че той е изгубил ума си, така ли?

Галоуглас не отговори.

— Ако знаеш кое е добро за теб, ще се махнеш от тази къща в мига, когато Матю се върне. Където и да отидеш, а светът може да се окаже недостатъчно голям, за да те спаси от гнева му, съветвам те да прекарваш времето си на колене и да умоляваш Бог за закрила.

Клуб „Домино“ на Роял Стрийт не беше се променил особено от времето, когато Матю бе прекрачил за първи път прага му преди почти две столетия. Триетажната фасада, сивите стени, боядисаният в черно и бяло корниз си бяха същите, височината на сводестите прозорци на първия етаж намекваше за откритост към външния свят, която се опровергаваше от затворените тежки капаци. Когато капаците се отваряха широко в пет часа, посетителите можеха да влязат в прекрасния полиран бар и да се наслаждават на музиката на различни местни изпълнители.

Но Матю не се интересуваше от забавната програма за вечерта. Погледът му бе прикован към пищно украсения железен парапет на балкона на втория етаж, който беше като навес за пешеходците долу. Този етаж и етажът над него бяха достъпни единствено за членове на клуба. Значителна част от списъка с членове на „Домино“ беше съставена при учредяването му през 1839 година, две години преди отварянето на клуб „Бостън“, който официално се водеше за най-стария в Ню Орлиънс. Останалите членове бяха грижливо подбрани според външния им вид, произхода и способността да губят значителни суми на игралните маси.

Рансъм Феъруедър, най-големият син на Маркъс и собственик на клуба, сега трябваше да е на втория етаж в кабинета си, който гледаше към ъгъла. Матю отвори черната врата и влезе в прохладния тъмен бар. Заведението ухаеше на бърбън и феромони, най-познатия коктейл в града. Токовете на обувките му тихо потракваха по шахматния мраморен под.

Беше четири часът и единствено Рансъм и персоналът бяха тук.

— Господин Клермон? — Вампирът зад бара го изгледа стъписано, сякаш виждаше призрак, и направи крачка към касовия апарат. Един поглед на Матю му беше достатъчен, за да замръзне на място.

— Дойдох да се видя с Рансъм. — Матю се насочи към стълбите. Никой не го спря.

Вратата на кабинета беше затворена и Матю я отвори, без да чука.

Мъжът седеше с гръб към вратата, качил крака на перваза на прозореца. Беше облечен в черен костюм, а косата му имаше същия плътен махагонов цвят като стола, на който седеше.

— Виж ти, виж ти. Дядо се прибра — каза Рансъм с провлачен захаросан тон. Не се обърна към посетителя си, а бледите му пръсти продължиха да въртят излъскана плочка за домино от абанос и слонова кост. — Какво те води на Роял Стрийт?

— Разбрах, че искаш да си уредим сметките. — Матю седна срещу него, оставяйки масивното бюро между себе си и внука си.

Рансъм бавно се завъртя. Очите му бяха студени парченца зелено стъкло на иначе красивото му и спокойно лице. После тежките му клепачи се спуснаха и скриха цялата тази острота, като създадоха впечатление за чувствена сънливост, която Матю знаеше, че е просто фасада.

— Както знаеш, дойдох тук да ви подчиня. Братята ти и сестра ти се съгласиха да подкрепят мен и новата издънка. — Матю се облегна назад в стола си. — Ти си последният, който протака, Рансъм.

Всички други деца на Маркъс се бяха подчинили бързо. Когато Матю ги уведоми, че носят генетичния маркер на кръвожадността, те първо бяха потресени, после се вбесиха. След това дойде страхът. Бяха достатъчно вещи във вампирския закон, за да знаят, че кръвната им линия ги прави уязвими, че ако някой друг вампир научи за болестта им, ги чака незабавна смърт. Децата на Маркъс се нуждаеха от Матю толкова, колкото и той от тях. Без него не биха могли да оцелеят.

— Аз имам по-добра памет от тях — каза Рансъм. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади стара счетоводна книга.

С всеки следващ ден без Даяна Матю се палеше все по-бързо и склонността му към насилие растеше. Беше жизненоважно да има Рансъм на своя страна. И въпреки това точно сега му се искаше да удуши внука си. Цялата история с изповядването и търсенето на изкупление бе отнела много повече време, отколкото беше очаквал — и го държеше далеч от мястото, където трябваше да бъде.

— Нямах друг избор освен да ги избия, Рансъм. — Трудно му беше да запази спокойния тон. — Дори сега Болдуин предпочита да убие Джак, вместо да рискува той да разкрие тайната ни. Но Маркъс ме убеди, че имам и други възможности.

— Маркъс ти го каза и миналия път. Но въпреки това ти ни изкла, един по един. Какво се е променило? — попита Рансъм.

— Аз се промених.

— Никога не се опитвай да измамиш измамник, Матю — каза Рансъм със същия ленив и провлечен тон. — Още виждам в очите ти онзи поглед, който предупреждава създанията да не се изпречват на пътя ти. Ако го беше изгубил, трупът ти сигурно щеше да бъде положен във фоайето ми. Барманът има нареждане да те застреля на място.

— За негова чест все пак посегна към пушката до касовия апарат. — Вниманието на Матю нито за миг не се откъсваше от лицето на внука му. — Кажи му следващия път му да извади ножа от колана си.

— Ще се погрижа да му предам. — Плочката от домино спря да се върти за момент и замря между средния и безименния му пръст. — Какво стана с Жулиет Дюран?

Мускулът на челюстта на Матю потрепна. Последния път, когато бе идвал тук, Жулиет Дюран беше с него. Когато двамата напуснаха Ню Орлиънс, буйното семейство на Маркъс бе значително оредяло. Жулиет бе създание на Жербер и изгаряше от желание да покаже достойнствата си, докато Матю беше уморен от ролята си да решава проблемите на фамилия Дьо Клермон. Тя беше унищожила повече вампири от него в Ню Орлиънс.

— Съпругата ми я уби — отвърна Матю, без да се впуска в обяснения.

— Май си намерил добра жена — отсъди Рансъм и рязко отвори книгата пред себе си. Махна капачката на една писалка, чийто писец изглеждаше като дъвкан от диво животно. — Какво ще кажеш за една игра на късмета с мен, дядо?

Хладният поглед на Матю се спря върху по-ярките зелени очи на Рансъм. Зениците на Матю се разширяваха с всяка секунда. Устните на Рансъм се извиха в презрителна усмивка.

— Страх ли те е? — попита той. — От мен? Поласкан съм.

— Дали ще играя или не, зависи от залога.

— Давам ти клетва за вярност, ако спечелиш — с хитра усмивка подхвърли Рансъм.

— А ако изгубя? — Макар и да не бе захаросан, гласът на Матю си оставаше все тъй обезоръжаващ.

— Тогава шансът влиза в играта. — Рансъм изстреля въртящата се плочка домино във въздуха.

Матю я улови.

— Приемам облога.

— Още не знаеш каква е играта — засмя се Рансъм.

Матю го изгледа безстрастно.

Върховете на устните на Рансъм се извиха нагоре.

— Ако не беше такова копеле, можеше и да ми харесаш — отбеляза той.

— Същото мога да кажа и аз — не му остана длъжен Матю. — Играта?

Рансъм придърпа книгата към себе си.

— Ако успееш да назовеш по име всяка моя сестра, брат, племенница, племенник и дете, които уби в Ню Орлиънс преди години, както и другите вампири, на които видя сметката покрай тях, ще се включа заедно с останалите.

Матю изгледа внимателно внука си.

— Иска ти се да беше попитал за условията по-рано ли? — ухили се Рансъм.

— Малакай Смит. Криспин Джоунс. Сюзет Будро. Клод льо Бретон. — Матю замълча за момент, докато Рансъм търсеше съответните имена в книгата. — Трябвало е да ги вписваш в хронологичен ред, а не по азбучен. Аз ги помня така.

Рансъм го погледна изненадано. Усмивката на Матю бе лека и вълча, от онези, които биха накарали всяка лисица да се втурне да се спасява сред хълмовете.

Матю продължи да изброява имена дълго след като барът долу отвори. Приключи точно когато в девет вечерта се появиха първите играчи. По това време Рансъм беше изпил петия си бърбън. Матю още въртеше първата си чаша „Шато Лафит“, реколта 1775, което бе дал на Mapкъс през 1789 година, когато Конституцията влезе в сила в града. Рансъм я съхраняваше за баща си от отварянето на клуб „Домино“.

— Мисля, че това решава въпроса. — Матю стана и остави плочката от домино на бюрото.

Рансъм изглеждаше замаян.

— Как е възможно да помниш всичките?

— Как бих могъл да ги забравя? — Той допи остатъка от виното си. — Имаш потенциал, Рансъм. Очаквам с нетърпение да работя с теб в бъдеще. Благодаря за виното.

— Кучи син — промърмори под нос Рансъм, докато водачът на клана му излизаше.

Матю беше грохнал от умора и готов да убие нещо, когато се върна в Гардън Дистрикт. Беше извървял пеша разстоянието от Френския квартал с надеждата да разсее донякъде натрупалите се емоции. Безкрайният списък с имена бе събудил твърде много спомени, нито един от които не беше приятен. Вината го следваше по дирите му.

Извади телефона си с надеждата, че Даяна му е изпратила съобщение. Снимките, които бе получил от нея досега, бяха за него като спасително въже. Макар да се вбеси ужасно, когато откри, че жена му е в Лондон вместо в Сет-Тур, през последните седмици имаше моменти, когато отделните картини от живота й там бяха единственото, което му позволяваше да запази разсъдъка си.

— Здрасти, Матю. — За негова изненада Фернандо седеше на широките стъпала пред къщата на Маркъс и го чакаше. Крис Робъртс беше кацнал наблизо.

— Даяна? — Беше отчасти вой, отчасти обвинение и напълно ужасяващо. Вратата зад Фернандо се отвори.

— Фернандо? Крис? — погледна ги изумено Маркъс. — Какво правите тук?

— Чакаме Матю — отвърна Фернандо.

— Влизайте вътре. Всички. — Маркъс им даде знак да го последват. — Госпожица Дейвънпорт гледа. — Съседите му бяха стари, без работа и любопитни.

Матю обаче беше излязъл от границите на здравия разум. На няколко пъти почти беше достигал до ръба, но неочакваната поява на Фернандо и Крис го тласна отвъд него. Маркъс вече знаеше, че баща му носи кръвожадността в себе си и разбираше защо винаги заминаваше нанякъде сам, за да се възстанови, когато изпадне в това състояние.

— Кой е с нея? — Гласът на Матю бе като изстрел на мускет — първо съскащо предупреждение, после оглушителен гръм.

— Изабо, предполагам — каза Маркъс. — Фийби. И Сара. Както и Галоуглас, разбира се.

— Не забравяй Ленард — добави Джак иззад Маркъс. — Той е най-добрият ми приятел, Матю. Ленард никога не би позволил нещо да се случи с Даяна.

— Виждаш ли? Даяна е добре. — Маркъс вече беше научил от Рансъм, че Матю си идва от Роял Стрийт, след като бе постигнал целта си да сплоти семейството. Не можеше да си представи какво го бе докарало до такова ужасно настроение, особено след подобен успех.

Ръката на Матю се стрелна бързо и с достатъчно сила да раздроби костите на човек. Вместо да избере по-мека цел обаче, той заби юмрук в една от белите йонийски колони, поддържащи горната тераса на къщата. Джак спря другата му ръка.

— Ако това продължи, ще се наложи да се върна в Марини — меко рече Маркъс, поглеждайки вдлъбнатината с размерите на гюлле до входната врата.

— Пусни ме — каза Матю. Джак отпусна ръка и Матю се стрелна по стълбите и закрачи по дългия коридор към задната част на къщата. Някъде в далечината се затръшна врата.

— Е, мина по-добре, отколкото очаквах. — Фернандо стана.

— Беше по-зле, откакто майка... — Джак прехапа устна и избегна погледа на Маркъс.

— Ти трябва да си Джак — предположи Фернандо. После се поклони, сякаш Джак беше някаква кралска особа, а не сирак със смъртоносна болест. — За мен е чест да се запознаем. Мадам майка ти често говори за теб, при това с голяма гордост.

— Тя не ми е майка — мълниеносно отвърна Джак. — Беше грешка.

— Не е никаква грешка — каза Фернандо. — Кръвта може да говори силно, но аз винаги предпочитам историите, разказвани от сърцето.

— „Мадам“ ли каза? — Гърдите на Маркъс се стегнаха и гласът му прозвуча странно. Не си бе позволил надеждата, че Фернандо ще направи нещо толкова самоотвержено, а ето че...

— Да, милорд. — Фернандо отново се поклони.

— Защо се кланя на теб? — обърна се шепнешком Джак към Маркъс. — И кой е „милорд“?

— Маркъс е „милорд“, защото е дете на Матю — обясни Фернандо. — А се покланям на двама ви, защото по този начин се отнасят към кръвните роднини онези членове на фамилията, които не са свързани с нея по кръв — с уважение и благодарност.

— Слава богу. Присъединил си се към нас — с огромно облекчение въздъхна Маркъс.

— Адски се надявам в тази къща да има достатъчно бърбън, за да прокарам всичките тези глупости — обади се Крис. — „Милорд“, дрън-дрън. Не се кланям пред никого.

— Отбелязано — каза Маркъс. — Какво ви води вас двамата в Ню Орлиънс?

— Мириам ме изпрати — отговори Крис. — Получих резултатите на Матю и тя не искаше да ги праща по електронен път. Освен това Фернандо не знаеше как да открие Матю. Добре, че двамата с Джак поддържахме връзка. — Той се усмихна на младежа и Джак му се ухили в отговор.

— Колкото до мен, дойдох да спася баща ти от самия него. — Фернандо се поклони отново, този път с леко подигравателна нотка. — С твое позволение, милорд.

— Заповядай — каза Маркъс, докато влизаше. — Но ако още веднъж ме наречеш „милорд“ или ми се поклониш, ще те хвърля в блатото. И Крис ще ми помогне.

— Ще ти покажа къде е Матю — намеси се Джак, който вече изгаряше от нетърпение да иде при идола си.

— Ами аз? Имаме да наваксваме — сграбчи го за ръката Крис. — Рисувал ли си, Джак?

— Скицникът ми е горе... — Младежът хвърли тревожен поглед към задната градина. — Матю не се чувства добре. Никога не ме оставя, когато съм в такова състояние. Трябва да...

Фернандо положи ръце върху напрегнатите му рамене.

— Напомняш ми за Матю по времето, когато беше млад вампир. — Болеше го да го каже, но бе истина.

— Така ли? — с трепет попита Джак.

— Да. Същото съчувствие. И същата храброст. — Фернандо го изгледа замислено. — Освен това се надяваш като него, че ако поемеш товара на другите, те ще те обичат въпреки болестта във вените ти.

Джак заби поглед в краката си.

— Матю казвал ли ти е, че брат му Юг беше мой партньор? — попита Фернандо.

— Не... — промърмори Джак.

— Преди много време Юг каза на Матю нещо много важно. И аз съм тук, за да му го напомня. — Той изчака Джак да го погледне в очите.

— И какво е то? — попита младежът, неспособен да сКрис любопитството си.

— Ако наистина обичаш някого, ще обичаш онова, което той презира най-много в себе си. — Фернандо сниши глас. — Следващия път, когато Матю забрави това, напомни му го. А ако ти го забравиш, аз ще ти го напомня. Веднъж. След това ще кажа на Даяна, че си се отдал на омраза към самия себе си. А майка ти далеч не е така великодушна и опрощаваща като мен.

Фернандо откри Матю в тясната задна градина, под малка беседка. Дъждът, който се заканваше да се изсипе цяла вечер, най-сетне бе завалял. Матю проявяваше странен интерес към телефона си. Палецът му все докосваше екрана, следван от втренчен поглед, след което движението се повтаряше.

— Същият си като Даяна. Все зяпа телефона си, без да изпрати съобщение. — Смехът на Фернандо рязко спря. — Ти си бил значи. През цялото време си поддържал връзка с нея.

— Само снимки. Без думи. Не мога да си позволя думи. Нито пък мога да позволя Паството да ги прочете. — Палецът му се размърда отново.

Фернандо беше чул Даяна да казва на Сара, че „още няма нито дума от Матю“. Вещицата не беше лъгала в буквалния смисъл, което беше запазило тайната й от семейството. А щом Даяна е изпращала само снимки, нямаше как Матю да знае колко лошо се бяха развили нещата в Оксфорд.

Дишането на Матю беше накъсано. Успокои го с видимо усилие. Палецът му се раздвижи.

— Продължавай да го правиш още малко и ще го счупя. Нямам предвид телефона.

Звукът, който излезе от устата на Матю, бе по-скоро ръмжене, отколкото смях, сякаш човешката част от него се беше предала и бе оставила вълка да спечели.

— Какво според теб би направил Юг с мобилен телефон? — Матю задържа своя в двете си ръце, сякаш устройството бе последната му безценна връзка със света извън изтерзания му ум.

— Не кой знае какво. Като начало, щеше да забравя да го зарежда. Обичах брат ти с цялото си сърце, Матю, но той беше абсолютно безпомощен във всекидневието.

Този път кикотът на Матю не приличаше толкова много на звук, издаден от диво животно.

— Да разбирам ли, че патриархатът се е оказал по-труден, отколкото си очаквал? — Фернандо не завиждаше на Матю, че му се е наложило да утвърди лидерската си позиция в глутницата си.

— Всъщност не. Децата на Маркъс продължават да ме мразят, при това с пълно право. — Пръстите му се свиха около телефона и погледът му остана прикован в екрана, сякаш беше пристрастен. — Току-що се видях с последния от тях. Рансъм ме накара да изброя всеки вампир, за чиято смърт съм отговорен в Ню Орлиънс. Дори онези, които нямаха нищо общо с прочистването на кръвожадността от града.

— Трябва да е отнело известно време — промърмори Фернандо.

— Пет часа. Рансъм остана страшно изненадан, че помня всички по име — каза Матю.

Фернандо не бе изненадан.

— Сега всички деца на Маркъс се съгласиха да ме подкрепят и да влязат в издънката, но не бих искал да подлагам на изпитание всеотдайността им — продължи Матю. — Семейството ми се основава на страх. Страх от Бенджамин, от Паството, от другите вампири, дори от самия мен. А не на любов или уважение.

— Страхът лесно пуска корени. За любовта и уважението е нужно повече време — изтъкна Фернандо.

Мълчанието се проточи, стана тежко като олово.

— Не искаш ли да ме попиташ за жена си?

— Не. — Матю се загледа в една брадва, забита в дебел пън. Около него се търкаляха нарязани трупчета. Той стана и взе едно. — Не и докато не се почувствам достатъчно добре, за да ида при нея и да я видя с очите си. Няма да го понеса, Фернандо. Да не съм в състояние да я прегърна, да гледам как децата ни растат в нея, да зная, че е в безопасност, беше сякаш...

Фернандо изчака брадвата да се забие трупчето и го подкани да продължи.

— Беше сякаш какво, Матеус?

Матю освободи брадвата и замахна.

Ако не беше вампир, Фернандо нямаше да чуе отговора му.

— Сякаш ми изтръгват сърцето. — Брадвата разцепи дървото с трясък. — Всяка минута от всеки ден.

Фернандо даде на Матю две денонощия да се оправи от изпитанието с Рансъм. Изповядването на бивши грехове никога не беше лесно, а Матю бе особено податлив на мрачни настроения.

Фернандо използва това време да се запознае с децата и внуците на Маркъс. Увери се, че разбират семейните правила и знаят кой наказва онези, които ги нарушават — Фернандо бе обявил сам себе си за копой и палач на фамилията. След това клонът на фамилия Бишъп-Клермон в Ню Орлиънс стана доста кротък и той реши, че Матю вече може да се прибере у дома. Загрижеността му за Даяна растеше непрекъснато. Изабо твърдеше, че здравословното й състояние не се е променило, но Сара въпреки това се тревожеше. Нещо не е наред, каза тя на Фернандо, както и че Матю е единственият, който може да оправи нещата.

Както обикновено, откри Матю в градината, с почернели очи и настръхнал. Все още бе в плен на кръвожадността. За съжаление, наоколо не бяха останали дърва за цепене.

— Вземи. — Фернандо хвърли торба в краката му.

Вътре Матю намери малката си брадва и длето, свредели с различна големина, дърводелски трион и два от скъпоценните му самолети. Ален грижливо ги беше увил в промазан плат, за да ги предпази по време на пътуванията им. Матю впери поглед в износените си инструменти, после в ръцете си.

— Тези ръце не вършат само мръсната работа — отбеляза Фернандо. — Помня как навремето лекуваха, създаваха, твориха музика.

Матю го погледна безмълвно.

— С прави крака ли ще ги правиш, или с извита основа, за да се люлеят? — небрежно попита Фернандо.

Матю се намръщи.

— Какво да правя?

— Легълцата. За близнаците. — Фернандо замълча, за да могат думите му да попият в съзнанието на Матю. — Мисля си, че дъбът е най-добър, защото е як и силен, но Маркъс твърди, че черешата била традиционният материал в Америка. Може би Даяна ще предпочете нея.

Матю взе длетото си. Износената дръжка изпълни дланта му.

— Самодивско дърво. Ще ги направя от самодивско дърво за защита.

Фернандо стисна одобрително рамото му и си тръгна.

Матю пусна длетото обратно в торбата. Извади телефона си, поколеба се и щракна снимка. После зачака.

Отговорът на Даяна бе бърз и Матю почувства костите си кухи от копнеж. Жена му беше в банята. Той разпозна извивките на медната вана в къщата в Мейфеър. Но не тези извивки го интересуваха.

Жена му — неговата хитроумна, дяволита жена — беше опряла телефона на гръдната си кост и бе направила снимка по дължината на голото си тяло. Виждаше се единствено хълмът на корема й, невъзможно опънатата кожа и върховете на пръстите на краката, опрени в извития ръб на ваната.

Ако се съсредоточеше, Матю можеше да си представи издигащия се от водата аромат, да почувства копринената й коса между пръстите си, да проследи дългите, силни очертания на бедрото и рамото й. Господи, как само му липсваше!

— Фернандо каза, че имаш нужда дървен материал. — Маркъс стоеше пред него и го гледаше леко намръщено.

Матю с мъка откъсна поглед от телефона. Онова, от което имаше нужда, можеше да му осигури единствено Даяна.

— Освен това предупреди всички, че ако някой го събуди през следващите четиресет и осем часа, здравата ще си изпати — добави Маркъс и погледна към купчината нацепени трупчета. Определено нямаше да им липсват дърва за през зимата.

— Знаеш колко обича предизвикателствата Рансъм, да не говорим за счепкването с дявола, така че можеш да си представиш отговора му.

— Разказвай — сухо се засмя Матю. Не беше се смял от доста време и смехът му бе някак груб и ръждясал.

— Рансъм вече говори по телефона с организаторите на Парада на музите. Очаквам маршируващият оркестър на Девети район да бъде тук привечер. Вампир или не, Фернандо със сигурност ще бъде събуден. — Маркъс погледна кожената торба с инструменти на баща си. — Да не би най-сетне да си решил да учиш Джак на дърворезба? — Момчето умоляваше Матю да го научи още откакто пристигна.

Матю поклати глава.

— Надявах се да ми помогне с изработката на детските легълца.

Матю и Джак работиха по легълцата почти седмица. Всяко отрязано парче, всеки фино оформен длаб и зъб, които свързваха детайлите, всяко движение на рендето помагаха да отслабне кръвожадността на Матю. Работата върху подаръка за Даяна го караше да се чувства отново свързан с нея и той започна да говори за децата и надеждите си.

Джак беше добър ученик и уменията му като художник се оказаха полезни при оформянето на декоративните елементи. Докато работеха, младежът разпитваше Матю за детството му и как е срещнал Даяна в Бодлианската библиотека. Никой друг не би могъл да се надява, че ще му се размине при задаването на такива преки и лични въпроси, но правилата винаги бяха малко по-различни, щом ставаше въпрос за Джак.

Когато приключиха, легълцата бяха истинско произведение на изкуството. Матю и Джак ги увиха внимателно в меки одеяла, за да ги предпазят при пътуването обратно до Лондон.

Едва след като легълцата бяха завършени и готови за път, Фернандо разказа на Матю за състоянието на Даяна.

Реакцията му беше напълно очаквана. Първо замръзна и замълча. След това се задейства енергично.

— Прати веднага пилота при самолета. Няма да чакам до утре. Искам да бъда в Лондон най-късно сутринта — каза той с отсечен тон. — Маркъс!

— Какво е станало? — попита синът му.

— Даяна не е добре. — Матю се намръщи свирепо на Фернандо. — Трябваше да го разбера по-рано.

— Мислех си, че знаеш. — Не беше нужно да му казва нещо повече. Матю знаеше кой е крил това от него. Фернандо подозираше също, че знае и причината.

Обикновено подвижното лице на Матю се превърна в камък и изразителните му очи станаха пусти.

— Какво е станало? — повтори Маркъс. Той обясни на Джак къде да намери лекарската му чанта и му нареди да се обади на Рансъм.

— Даяна е открила липсващия лист от Ашмол 782. — Фернандо хвана Матю за раменете. — Има и друго. Видяла е Бенджамин в Бодлианската библиотека. Той знае за бременността й. Нападнал е Фийби.

— Фийби ли? — ужаси се Маркъс. — Тя добре ли е?

— Бенджамин? — рязко пое дъх Джак.

— Фийби е добре. Бенджамин е изчезнал — увери ги Фернандо. — Колкото до Даяна, Хамиш се е обадил на Едуард Гарет и Джейн Шарп. Те следят случая й.

— Едуард и Джейн са едни от най-добрите лекари в града, Матю — подчерта Маркъс. — Даяна не би могла да е в по-подходящи ръце.

— Ще бъде — каза Матю, взе едното легълце и тръгна към вратата. — В моите.