Книгата на живота

2.

Матю се носеше по каменното стълбище, което се виеше между покоите му в кулата и основната част на замъка. Избегна хлъзгавото място на трийсетото стъпало и неравността на седемнайсетото, където мечът на Болдуин беше отчупил ръба по време на един от споровете им.

Матю бе построил кулата като негово лично убежище, където да може да остане настрана от постоянната суматоха около Филип и Изабо. Вампирските фамилии бяха големи и шумни, две или повече кръвни линии се събираха и макар да причиняваха неудобства, се опитваха да живеят като една щастлива тайфа. Подобно нещо рядко се случваше сред хищници, дори да вървяха на два крака и да живееха в изискани домове. Затова кулата на Матю бе проектирана най-вече за защита. Нямаше врати, които да заглушават беззвучното промъкване на вампир. Не можеше да излезеш от друго място, освен от онова, от което си дошъл. Грижливите му мерки говореха много за отношенията му с неговите братя и сестри.

Тази нощ усамотеността на кулата му изглеждаше сковаваща, нищо общо със забързания живот, който двамата с Даяна бяха водили в Лондон от времето на Елизабет, заобиколени от роднини и приятели. Работата на Матю като шпионин на кралицата беше предизвикателна, но си заслужаваше. От предишното си седалище в Копенхаген той бе успял да спаси няколко вещици от обесване. Даяна бе започнала продължаващия цял живот процес на овладяването на силите си на вещица. Дори бяха взели две сирачета и им бяха дали шанс за по-добро бъдеще. Животът им през шестнайсети век невинаги беше лек, но дните им бяха пълни с любов и надежда, които следваха Даяна навсякъде. А тук, в Сет-Тур, сякаш бяха заобиколени от всички страни от смърт и от представители на фамилията Дьо Клермон.

Съчетанието правеше Матю неспокоен и гневът, който внимателно сдържаше всеки път, когато Даяна беше наоколо, бе достигнал опасно близо до повърхността. Жаждата за кръв — болестта, която беше наследил от Изабо, когато го направи вампир — можеше бързо да надделее над ума и тялото му, без да остави място за разум или контрол. В усилието си да сдържа тази жажда Матю с неохота се беше съгласил да остави Даяна на грижите на Изабо, докато самият той обикаляше земите около замъка с кучетата си Фалън и Хектор и се опитваше да проясни главата си.

Галоуглас си тананикаше някаква морска песничка в голямата зала на замъка. По неведоми за Матю причини всеки втори стих се подчертаваше от ругатни и закани. След известно колебание любопитството му най-сетне надделя.

— Шибан огнедишащ дракон. — Галоуглас беше извадил една пика от оръжейната на замъка при входа и бавно я размахваше във въздуха. — "Довиждане и сбогом, испански дами." Домъкни си задника тук или баба ще те изпече с бяло вино и ще те даде на кучетата. „Наредиха да отплаваме към старата Англия." Какво си въобразяваш, че можеш да хвърчиш из замъка като някакъв побъркан папагал ли? „И може нивга да не видим красавиците наши.“

— Какво правиш, по дяволите? — попита Матю.

Галоуглас обърна към него ококорените си сини очи. Беше облечен с черна тениска с череп и кости. Нещо я беше разрязало отзад, от лявото рамо до десния хълбок. Дупките по джинсите като че ли бяха от носене, не от насилие, а косата му бе рошава дори по стандартите на Галоуглас. Изабо беше започнала да го нарича „сър Скитник“, но това не го накара да обърне повече внимание на външния си вид.

— Опитвам се да пипна зверчето на жена ти. — Галоуглас рязко мушна с пиката нагоре. Чу се изненадан крясък, последван от буря зелени люспи, които се пръснаха като слюда, когато паднаха на пода. Русите косъмчета по ръцете на Галоуглас заискриха от зеления прах. Той кихна.

Кора, драконът на Даяна, се беше вкопчила с нокти в галерията на менестрелите, цвъртеше възбудено и цъкаше с език. Тя махна за здрасти на Матю с бодливата си опашка и прониза един безценен гоблен с еднорог в градина. Матю трепна.

— Бях я приклещил в параклиса до олтара, но тя е коварна девойка — с известна гордост рече Галоуглас. — Беше се скрила върху гробницата на дядо, с широко разперени криле. Взех я за статуя. А виж я сега. Горе на перилата, суетна като дявола и два пъти по-пакостлива. Проби с опашката си една от любимите завеси на Изабо. Баба ще получи удар.

— Ако Кора прилича поне малко на господарката си, притискането й в ъгъла няма да доведе до нищо добро — меко рече Матю. — По-добре се опитай да излезеш на глава с нея.

— О, да бе. Това действа много добре при леля Даяна — подсмръкна Галоуглас. — Как ти хрумна гениалната мисъл да пуснеш Кора?

— Колкото по-активна е тя, толкова по-спокойна изглежда Даяна — обясни Матю.

— Може би, но е същинска напаст за украсата. Днес следобед разби една от севърските вази на баба.

— Стига да не е една от сините с лъвските глави, които й подари Филип, лично аз не бих се безпокоил. — Матю изстена, когато видя изражението на Галоуглас. — Merde.

— Точно така реагира и Ален. — Галоуглас се облегна на пиката.

— Изабо ще трябва да се задоволи с един грънец по-малко — отсъди Матю. — Кора може и да е досадна, но Даяна спи добре за първи път, откакто се върнахме у дома.

— Е, в такъв случай всичко е наред. Само кажи на Изабо, че непохватността на Кора е полезна за внуците й. Баба сама ще принесе в жертва вазите си. Междувременно ще гледам да забавлявам летящата кавгаджийка, докато леля спи.

— И как смяташ да го направиш? — скептично попита Матю.

— Ще й пея, разбира се. — Галоуглас погледна нагоре. Кора изгука, когато видя, че отново е насочил вниманието си към нея, и разпери криле още малко, така че да уловят светлината от факлите по стените. Галоуглас взе това за добър знак, пое дълбоко дъх и започна поредната гръмогласна балада:

Кора изтрака одобрително със зъби. Галоуглас се ухили и започна да люлее пиката като метроном, повдигна вежди към Матю, след което продължи:

— Успех — промърмори Матю с искрената надежда, че Кора не разбира от лирика.

После надникна в околните стаи, като си отбелязваше присъстващите. Хамиш беше във фамилната библиотека и работеше, доколкото можеше да се съди по скърцането на писалката и слабия аромат на лавандула и мента. Матю се поколеба за момент и отвори вратата.

— Имаш ли време за един стар приятел? — попита той.

— Вече започнах да си мисля, че ме избягваш. — Хамиш Озбърн остави писалката и разхлаби вратовръзката си на летни цветя — украса, която не всеки мъж би събрал смелостта да носи. Дори във френската провинция той се обличаше така, сякаш имаше среща с депутати от Парламента, с тъмносин костюм на тънки райета и бледолилава риза. Приличаше на елегантна отживелица от времето на Едуард.

Матю знаеше, че демонът се опитва да предизвика спор. Двамата с Хамиш бяха приятели от десетилетия, още от времето им в Оксфорд. Приятелството им се основаваше на взаимно уважение и беше силно заради техните сходни, остри като бръснач умове. Дори простата размяна на реплики помежду им можеше да бъде сложна и стратегическа като шахматна партия между гросмайстори. Но разговорът им беше в самото си начало, за да може Хамиш да го постави в неудобно положение.

— Как е Даяна? — Хамиш беше забелязал преднамерения отказ на Матю да се хване на въдицата.

— Толкова добре, колкото може да се очаква.

— Щях да я попитам лично, разбира се, но племенникът ти ми каза да си вървя. — Хамиш вдигна чашата си и отпи глътка. — Вино?

— От моята изба ли е, или от тази на Болдуин? — Безобидният на пръв поглед въпрос беше тънко напомняне, че след завръщането им на Хамиш може да се наложи да избира между Матю и останалите Дьо Клермон.

— Кларет. — Хамиш завъртя съдържанието на чашата си, докато чакаше реакцията на Матю. — Скъпо. Старо. Превъзходно.

Матю сви устни.

— Благодаря, не. Никога не съм си падал толкова по виното, колкото повечето от семейството ми. — По-скоро би напълнил фонтаните в градината с безценните запаси бордо на Болдуин, отколкото да пие от него.

— Каква е историята с дракона? — Един мускул на челюстта на Хамиш потрепна, макар че Матю не можеше да каже дали приятелят му е развеселен, или гневен. — Галоуглас твърди, че Даяна го е донесла като сувенир, но никой не му вярва.

— Принадлежи на Даяна — каза Матю. — Ще трябва да питаш нея.

— Накарахте всички в Сет-Тур да напълнят гащите, да знаеш. — С тази рязка промяна на темата Хамиш пристъпи към него. — Останалите още не са разбрали, че най-ужасеният човек в замъка си ти.

— А как е Уилям? — Матю също можеше да сменя темата светкавично и ефективно като всеки демон.

— Скъпият Уилям насочи чувствата си другаде. — Хамиш сви устни и се извърна. Очевидното му страдание водеше играта им към неочакван край.

— Ужасно съжалявам, Хамиш. — Матю си беше помислил, че връзката им ще трае дълго. — Уилям те обичаше.

— Недостатъчно. — Хамиш сви рамене, но не успя да скрие болката в очите си. — Боя се, че ще трябва да насочиш надеждите си за романтика към Маркъс и Фийби.

— Почти не съм говорил с момичето — въздъхна Матю. Той си наля чаша от кларета на Болдуин. — Какво можеш да ми кажеш за нея?

— Младата мис Тейлър работи в една от аукционните къщи в Лондон, „Сотбис“ или „Кристис“, вечно ги бъркам — поде Хамиш и се отпусна в кожения фотьойл пред студената камина. — Маркъс се запознал с нея, докато купувал нещо за Изабо. Мисля, че е сериозно.

— Такова е. — Матю взе чашата си и тръгна покрай книжните лавици по стените. — Миризмата му е навсякъде по нея. Съвкупяват се.

— Досещах се. — Хамиш отпи и загледа неспокойните движения на приятеля си. — Никой нищо не е споменавал, разбира се. Семейството ти определено може да научи МИ6 на това-онова за пазенето на тайни.

— Изабо е трябвало да сложи край на цялата история. Фийби е твърде млада за връзка с вампир — изтъкна Матю. — Не може да е на повече от двайсет и две, но въпреки това синът ми се е оплел здравата с нея.

— О, да, забраната Маркъс да се влюбва определено би оправила нещата — подхвърли Хамиш и шотландският му акцент се засили, когато се развесели. — Оказва се, че Маркъс е твърдоглав като теб, когато стане дума за любов.

— Може би ако беше мислил за работата си като предводител на Рицарите на Лазар...

— Спри, Мат, преди да си казал нещо толкова нечестно, че да не мога да ти простя — рязко го прекъсна Хамиш. — Знаеш колко е трудно да бъдеш велик магистър на братството. От Маркъс се очакваше да се намърда в доста големи обувки — и вампир или не, той не е много по-стар от Фийби.

Орденът на Рицарите на Лазар беше основан по време на кръстоносните походи с цел да защитава интересите на вампирите в един свят, който все повече се доминираше от хора. Филип дьо Клермон, партньорът на Изабо, бе първият му велик магистър. Но той бе легендарна фигура не само сред вампирите, а и сред другите създания. Поддържането на установените от него стандарти беше непосилна задача.

— Знам, но да се влюби... — възрази Матю и усети как гневът му се засилва.

— Маркъс се справи чудесно и това не може да се отрече — прекъсна го Хамиш. — Привлече нови членове и наглеждаше всички финансови детайли на дейността ни. Настоя Паството да накаже Нокс за постъпките му през май и официално поиска отмяна на съглашението. Никой не би могъл да направи нещо повече. Дори ти.

— Наказването на Нокс е нищо в сравнение със случилото се. Той и Жербер са нахлули в дома ми. Нокс е убил жена, която беше като майка за съпругата ми. — Матю изгълта виното на един дъх с надеждата да потуши гнева му.

— Емили получи инфаркт — отбеляза Хамиш. — Маркъс каза, че няма как да се разбере какво го е причинило.

— Аз знам достатъчно — с внезапна ярост каза Матю и запрати празната си чаша през стаята. Тя се тресна в ръба на една лавица и парчетата й се пръснаха по дебелия килим. Хамиш се опули. — Сега децата ни никога няма да имат възможността да познават Емили. А Жербер, който бе близък приятел на семейството ми в продължение на векове, е стоял и е гледал какво прави Нокс, макар да е знаел, че Даяна е моя партньорка.

— Всички у дома твърдяха, че няма да позволиш да се наложи правосъдието на Паството. Аз не им вярвах. — Хамиш не харесваше промените, които виждаше у приятеля си. Сякаш пребиваването в шестнайсети век беше обелило коричката на някаква стара забравена рана.

— Трябваше да се разправя с Жербер и Нокс, след като помогнаха на Сату Ярвинен да отвлече Даяна и да я затвори в Ла Пиер. Ако го бях направил, Емили още щеше да е жива. — Раменете му се отпуснаха под бремето на гризещата го вина. — Но Болдуин забрани. Каза, че Паството си имало достатъчно неприятности.

— Имаш предвид вампирските убийства ли? — попита Хамиш.

— Да. Той каза, че ако предизвикам Жербер и Нокс, само ще влоша положението.

Новините за убийствата — прерязани артерии, липса на кръвни улики, почти животински атаки върху човешките тела — бяха по вестниците от Лондон до Москва. Всяка история се спираше върху странния метод на убиване и заплашваше да изложи вампирите на вниманието на хората.

— Няма да направя грешката отново да си мълча — продължи Матю. — Рицарите на Лазар и Дьо Клермон може и да не са в състояние да защитят живота на жена ми и семейството й, но аз определено мога.

— Ти не си убиец, Мат — настоя Хамиш. — Не позволявай на гнева да те заслепява.

Той пребледня, когато Матю се обърна към него. Макар да знаеше, че приятелят му е на няколко стъпки по-близо до животинското царство в сравнение с повечето двукраки създания, Хамиш никога не го беше виждал толкова опасен и така приличащ на вълк.

— Сигурен ли си? — Обсидиановите очи на Матю примигнаха. Той се обърна и излезе от стаята.

По характерния аромат на женско биле на Маркъс Уитмор, тази нощ примесен със замайващото ухание на люляк, Матю с лекота проследи сина си до фамилните апартаменти на втория етаж на замъка. Съвестта го жегна при мисълта какво може да е дочул Маркъс по време на разгорещения разговор, тъй като синът му имаше слуха на вампир. Матю стисна устни, когато носът му го доведе до вратата при стълбите, и потисна пламналия гняв, щом си даде сметка, че Маркъс използва стария кабинет на Филип.

Почука и бутна тежката дървена врата, без да чака отговор. С изключение на сребристия лаптоп на бюрото, където преди се намираше преспапието, помещението изглеждаше точно по същия начин като в деня на смъртта на Филип дьо Клермон през 1945 година. На масичката до прозореца стоеше същият бакелитен телефон. Купчини тънки пликове и навита пожълтяла хартия очакваха Филип да пише на някого от многобройните си кореспонденти. На стената висеше старата карта на Европа, по която Филип беше следил позициите на армиите на Хитлер.

Матю затвори очи от внезапна остра болка. Филип не беше предвидил едно — че ще попадне в ръцете на нацистите. Един от неочакваните подаръци от разходката им във времето беше шансът да види отново Филип и да се помири с него. Цената, която трябваше да плати, бе подновеното чувство за загуба, когато отново се върна в свят, в който Филип дьо Клермон вече не съществуваше.

Когато отвори отново очи, Матю се озова пред яростното лице на Фийби Тейлър. На Маркъс му отне само част от секундата да застане между баща си и топлокръвната жена. Матю с известно удовлетворение видя, че синът му не е изгубил напълно ума си, когато си е избирал партньорка, макар че ако беше поискал да нарани Фийби, момичето вече нямаше да е сред живите.

— Маркъс — кимна му Матю, преди да погледне зад него. Фийби изобщо не отговаряше на обичайните предпочитания на Маркъс. Синът му винаги беше предпочитал червенокосите. — Нямахме време да се запознаем както подобава при първата ни среща. Аз съм Матю Клермон. Бащата на Маркъс.

— Знам кой сте. — Британският акцент на Фийби беше характерен за държавни училища, извънградски къщи и западащи аристократични фамилии. Маркъс, демократичният идеалист на семейството, бе хлътнал по жена със синя кръв.

— Добре дошли в семейството, мис Тейлър. — Матю се поклони, за да скрие усмивката си.

— Наричайте ме Фийби, моля. — Тя моментално заобиколи Маркъс и протегна дясната си ръка. Маркъс се направи, че не забелязва. — В повечето благовъзпитани кръгове, професор Клермон, в този момент трябва да поемете ръката ми и да я стиснете. — Фийби изглеждаше доста раздразнена. Ръката й продължаваше да стърчи напред.

— Заобиколена сте от вампири. Какво ви накара да си мислите, че ще намерите цивилизовани обноски тук? — Матю я изгледа с немигащи очи. Фийби се смути и се извърна. — Може да смятате поздрава ми за ненужно официален, Фийби, но никой вампир не докосва чужда партньорка — или дори годеница — без разрешение.

Той погледна многозначително към големия изумруд на безименния пръст на лявата й ръка. Маркъс беше спечелил камъка на карти в Париж преди векове. И тогава, и сега той струваше малко състояние.

— О! Маркъс не ми е споменавал този обичай — каза Фийби и се намръщи.

— Не, но те запознах с някои прости правила. Може би е време да ги прегледаме — прошепна Маркъс на годеницата си. — И междувременно ще направим репетиция на сватбените си клетви.

— Защо? Пак няма да намериш в тях думата „подчинявам се“ — хладно рече Фийби.

Матю се изкашля, преди разправията да е излязла от контрол.

— Дойдох да се извиня за избухването си в библиотеката — каза той. — Понякога се паля твърде бързо. Простете невъздържаността ми.

Не беше просто невъздържаност, но Маркъс — както и Хамиш — не знаеше това.

— Какво избухване? — намръщи се неразбиращо Фийби.

— Нищо не съм чул — увери го Маркъс, макар че изражението му говореше обратното.

— Питах се дали би се съгласил да прегледаш Даяна? Както несъмнено знаеш, тя носи близнаци. Мисля, че е в началото на второто си тримесечие, но доста време нямахме достъп до нормални медицински грижи и бих искал да съм сигурен.

Предложената маслинена клонка на Матю, подобно на протегнатата ръка на Фийби, остана да виси във въздуха няколко дълги мига, преди да бъде забелязана.

— Р-разбира се — заекна Маркъс. — Благодаря, че поверяваш Даяна на грижите ми. Няма да те разочаровам. А Хамиш е прав — добави той. — Дори да бях направил аутопсия на Емили, а Сара не го искаше, не бих могъл да определя дали е била убита с магия, или инфарктът й се дължи на естествени причини. Може би никога няма да разберем.

Матю не си направи труда да възразява. Щеше да разбере каква точно е била ролята на Нокс в смъртта на Емили, тъй като отговорът щеше да определи колко бързо ще бъде убит и колко ще страда преди това.

— Фийби, за мен беше удоволствие — каза той.

— За мен също — вежливо и убедително излъга момичето. Очертаваше се като добра добавка към глутницата Дьо Клермон.

— Ела при Даяна утре сутринта, Маркъс. Ще те очакваме. — И с последна усмивка и лек поклон към очарователната Фийби Тейлър, Матю излезе от стаята.

Нощното му бродене из Сет-Тур не намали нито безпокойството, нито гнева му. Даже напротив, пукнатините в самообладанието му само се разшириха. Раздразнен, той тръгна към покоите си по маршрут, който минаваше покрай централната кула и параклиса на замъка. Тук се намираха мемориалите на повечето отишли си Дьо Клермон — Филип, Луиза, нейния брат близнак Луи, Годфроа, Юг, както и някои от децата им и любимите им приятели и слуги.

— Добро утро, Матю. — Аромат на шафран и горчив портокал изпълни въздуха.

Фернандо. След дълга пауза Матю се насили да се обърне.

Обикновено древната дървена врата на параклиса беше затворена, тъй като само Матю влизаше вътре. Тази нощ обаче беше отворена гостоприемно и меката светлина на свещите очертаваше силуета на мъж.

— Надявах се да те видя. — Фернандо подканящо разпери ръце.

Гледаше как зет му върви към него и търсеше по лицето му издайнически знаци, че е в беда — разширени зеници, потръпване на раменете, напомнящо на настръхнал вълк, дрезгавина в гласа.

— Минах ли прегледа? — попита Матю, без да може да скрие защитната нотка в гласа си.

— На косъм — каза Фернандо и затвори вратата зад тях.

Матю докосна леко масивния саркофаг на Филип в центъра на параклиса и закрачи нервно из помещението, докато плътните кафяви очи на Фернандо го следяха.

— Поздравления за брака ти, Матю — каза той. — Още не съм се срещал с Даяна, но Сара ми наговори толкова неща за нея, та имам чувството, че сме много стари приятели.

— Извинявай, Фернандо, просто... — виновно започна Матю.

Фернандо вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Благодаря, че си се погрижил за лелята на Даяна — каза Матю. — Знам колко ти е трудно да си тук.

— Вдовицата се нуждаеше от някого, който да облекчи болката й. Както направи ти за мен, когато Юг умря — просто отвърна Фернандо.

Всички в Сет-Тур, от Галоуглас и градинаря до Виктоар и Изабо говореха за Сара като за роднина на Емили вместо да я назовават по име, когато я нямаше в помещението. Това бе израз на уважение, както и постоянно напомняне за загубата й.

— Трябва да те попитам нещо, Матю. Даяна знае ли за твоята жажда за кръв? — Фернандо говореше тихо. Стените на параклиса бяха дебели и не пропускаха много звук, но не беше зле да се вземат допълнителни предпазни мерки.

— Разбира се, че знае. — Матю коленичи пред малката купчина броня и оръжия в една от нишите на параклиса. Пространството беше достатъчно голямо да побере ковчег, но Юг дьо Клермон бе изгорен на клада и след него не бе останало тяло за погребване. Затова Матю бе създал мемориал на любимия си брат от боядисано дърво и метал — щита му, бронираните ръкавици, плетената ризница и бронята, меча и шлема.

— Прости, че те обидих с намека, че би запазил в тайна нещо толкова важно от някого, когото обичаш. — Фернандо леко го перна по ухото. — Радвам се, че си споделил с жена си, но заслужаваш камшик, че не си казал на Маркъс и Хамиш. Както и на Сара.

— Опитай. — В отговора на Матю се долавяше заплаха, която би пропъдила всеки друг член на фамилията, но не и Фернандо.

— Не би имал нищо против едно откровено и ясно наказание, нали? Само че няма да ти се размине така лесно. Не и този път. — Фернандо коленичи до него.

Последва дълго мълчание, докато той чакаше Матю да свали гарда си.

— Кръвожадността. Влошава се. — Матю сведе глава над молитвено събраните си длани.

— Разбира се, че се с влошила. Сега имаш партньорка. Какво очакваше?

Химическите и емоционалните реакции, вървящи с обвързването, бяха много силни и дори напълно здрави вампири трудно успяваха да оставят партньорите си извън полезрението си.

В случаите, когато бе невъзможно да са заедно, това водеше до раздразнение, агресивност, безпокойство, а в отделни случаи и до лудост. За вампир с жажда за кръв подтикът за съвкупяване и болката от раздялата бяха още по-силни.

— Очаквах да се справя. — Матю сведе още повече глава, докато челото не докосна пръстите му. — Смятах, че любовта ми към Даяна е по-силна от болестта.

— Ох, Матю. Понякога си по-голям идеалист и от Юг в най-светлите му дни. — Фернандо въздъхна и постави утешително ръка на рамото му.

Фернандо винаги предлагаше утеха и помощ на онези, които се нуждаеха от тях, дори когато не ги заслужаваха. Беше изпратил Матю да учи при хирурга Албуказис по времето, когато се опитваше да преодолее смъртните буйства, бележещи първите му векове като вампир. Именно Фернандо държеше Юг — брата, когото Матю боготвореше — в безопасност, докато той редуваше бойното поле с книгите и книгите с бойното поле. Без неговите грижи Юг щеше да излезе на бой само с томче поезия, затъпен меч и една ръкавица. И именно Фернандо беше казал на Филип, че връщането на Матю в Йерусалим би било ужасна грешка. За съжаление, нито Филип, нито Матю го бяха послушали.

— Трябваше да се насиля да я оставя тази нощ. — Погледът на Матю се стрелна из параклиса. — Не ме свърта на едно място, ужасно ми се иска да убия нещо и въпреки това ми е почти невъзможно да се отдалеча дотолкова, че да не чувам дишането й.

Фернандо слушаше с мълчаливо съчувствие, макар да се чудеше защо Матю е толкова изненадан. Напомни си, че наскоро обвързаните вампири често подценяват силата на връзката върху тях.

— Точно сега Даяна иска да е близо до Сара и мен. Но когато мъката й за Емили утихне, тя ще поиска да продължи живота си — каза явно разтревоженият Матю.

— Е, не може да го направи. Не и докато ти си до нея. — Фернандо никога не си мереше думите, когато говореше с Матю. На идеалисти като него трябваше да се говори направо, в противен случай се объркваха. — Ако Даяна те обича, ще се адаптира.

— Няма да й се наложи да се адаптира — процеди през зъби Матю. — Няма да й отнема свободата, каквото и да ми струва това. Не бях плътно до нея през цялото време, докато бяхме в шестнайсети век. Няма причина това да се променя и в двайсет и първия.

— Владеел си чувствата си в миналото, защото ако ти не си бил до нея, Галоуглас е бил. О, той ми разказа всичко за живота ви в Лондон и Прага — обясни Фернандо, когато Матю се обърна изненадан към него. — А ако не е бил Галоуглас, Даяна е била с някой друг — Филип, Дейви, някоя вещица, Мери, Хенри. Наистина ли мислиш, че мобилните телефони ще ти дадат подобно усещане за връзка и контрол?

Матю още бе гневен, кръвожадността му кипеше точно под повърхността, но в същото време изглеждаше и нещастен. Фернандо си помисли, че това е крачка в правилната посока.

— Изабо е трябвало да ти попречи да се замесваш с Даяна Бишъп веднага щом е станало ясно, че изпитваш трайна привързаност към нея — сурово отбеляза Фернандо. Ако Матю бе негово дете, той сигурно щеше да го заключи в някоя стоманена кула, за да го усмири.

— Тя наистина ме спря. — Изражението на Матю стана още по-нещастно. — Не бях хлътнал напълно по Даяна, докато не дойдохме в Сет-Тур през хиляда петстотин и деветдесета. Филип ни даде благословията си.

Фернандо сви горчиво устни.

— Арогантността му не познаваше граници. Несъмнено е смятал да оправи всичко, когато се върнете в настоящето.

— Филип знаеше, че няма да го има — призна Матю. Фернандо се опули. — Не му казах за смъртта му. Сам се беше досетил.

Фернандо изруга люто. Сигурен беше, че богът на Матю ще прости богохулството, тъй като случаят определено си го заслужаваше.

— И кога стана обвързването ти с Даяна? Преди или след като Филип я беляза с кръвната си клетва? — Дори след пътуването във времето кръвната клетва на Филип продължаваше да се чува и според Веран дьо Клермон и Галоуглас си беше все така оглушителна. За щастие, Фернандо не бе пълнокръвен Дьо Клермон, така че долавяше кървавата песен на Филип само като досаден фонов шум.

— След.

— Естествено. Клетвата на Филип е осигурила безопасността й. "Noli me tangere" — промърмори той, поклащайки глава. — Галоуглас си е губил времето, като е следял така отблизо Даяна.

— „Не ме докосвай, защото аз съм Цезар“ — тихо повтори Матю. — Вярно е. Никой вампир не се е забърквал с нея след това. Освен Луиза.

— Луиза беше луда като мартенски заек, за да подмине волята на баща ти по този въпрос — отбеляза Фернандо. — Предполагам, че това е причината Филип да я прати на края на познатия свят през хиляда петстотин деветдесет и първа. — Решението винаги беше изглеждало неочаквано, а и Филип не си бе помръднал пръста да отмъсти за смъртта й по-късно. Фернандо запази тази информация, за да мисли върху нея по-нататък.

Вратата се отвори. Котката на Сара, Табита, влетя в параклиса като сиво петно козина и котешко възмущение. Галоуглас я последва с пакет цигари в едната ръка и сребърна манерка в другата. Табита се отърка в краката на Матю, умолявайки за вниманието му.

— Писаната на Сара е беля като дракона на леля. — Галоуглас подаде манерката на Матю. — Пийни малко. Не е кръв, но не е и от френската измислица на баба. От нейния бъркоч става чудесен одеколон, но само толкова.

Матю отказа предложението с поклащане на глава. Виното на Болдуин вече му причиняваше киселини.

— И наричаш себе си вампир — сгълча Фернандо Галоуглас. — Накаран да пие от um pequeno dragao*

* Някакво си драконче (порт.). — Б. пр.

— Ти пробвай да усмириш Кора, щом си въобразяваш, че е толкова лесно. — Галоуглас извади цигара от пакета и я пъхна в устата си. — Можем пък да гласуваме какво да правим с нея.

— Да гласуваме ли? — невярващо повтори Матю. — Откога се гласува в тази фамилия?

— Откакто Маркъс пое Рицарите на Лазар — отвърна Галоуглас, вадейки сребърна запалка от джоба си. — Давим се в демокрация от деня, в който замина.

Фернандо го изгледа многозначително.

— Какво? — изсумтя Галоуглас, докато вдигаше капачето на запалката.

— Това е свято място, Галоуглас. И знаеш мнението на Маркъс за пушенето, когато в дома има топлокръвни — укори го Фернандо.

— Можеш да си представиш и моите мисли по въпроса, предвид бременната ми съпруга горе. — Матю дръпна цигарата от устните на Галоуглас.

— Тази фамилия беше по-забавна, когато медиците бяха по-малко — мрачно се оплака Галоуглас. — Помня златните стари времена, когато просто си зашивахме раните от битките и изобщо не ни пукаше за нивата на желязото в кръвта и за витамин D.

— О, да. — Фернандо вдигна ръка, показвайки един неравен белег. — Онези дни бяха наистина славни. И уменията ти с иглата бяха легендарни.

— Станах по-добър — защити се Галоуглас. — Е, не бих могъл да се сравнявам с Матю или Маркъс, разбира се. Но не всички можем да си позволим да учим в университет.

— Не и докато Филип беше глава на фамилията — промърмори Фернандо. — Той предпочиташе децата и внуците му да въртят мечове вместо идеи. Това ви правеше много по-податливи.

В забележката му имаше зрънце истина и океан от болка зад него.

— Трябва да се връщам при Даяна. — Матю се олюля и се подпря за момент на рамото на Фернандо, преди да се обърне към изхода.

— Чакането няма да направи по-лесно признанието за кръвожадността пред Маркъс и Хамиш, приятелю — предупреди го Фернандо.

— Мислех си, че след всички тези години тайната ми е в безопасност — посочи Матю.

— Тайните, подобно на мъртвите, невинаги си остават погребани — тъжно рече Фернандо. — Кажи им. Колкото се може по-скоро.

Матю се върна в кулата си по-възбуден, отколкото я беше напуснал.

Изабо се намръщи, когато го видя.

— Благодаря, че наглеждаше Даяна, maman — каза той и я целуна по бузата.

— А ти, синко? — Изабо сложи длан на бузата му и затърси признаци за кръвожадност, точно като Фернандо. — Може би трябва да наглеждам и теб?

— Добре съм. Наистина — увери я Матю.

— Разбира се — отвърна Изабо. Този отговор означаваше много неща в личния речник на майка му, но никога, че е съгласна с теб. — Ще бъда в стаята си, ако ти потрябвам.

Когато тихите й стъпки заглъхнаха, Матю отвори широко прозореца и придърпа стола си до него. Вдиша дълбоко силните летни ухания на мухоловка и последните карамфили. Равномерното дишане на Даяна горе се смесваше с другите нощни песни, които можеха да чуят единствено вампирите — тракането на рогата на биещите се за женски бръмбари рогачи, хриптенето на тичащите по бойниците сънливци, пронизителните писъци на мъртвешките глави, драскането на златките по дърветата. Съдейки по сумтенето и подсмърчането от градината, Галоуглас беше постигнал по-големи успехи в улавянето на някакъв глиган, ровещ зеленчуците на Март, отколкото в гоненето на Кора.

Обикновено Матю се наслаждаваше на този тих час между полунощ и зазоряване, когато совите бяха замлъкнали и дори най-прилежните ранобудници още не бяха отметнали завивките си. Ала тази нощ дори познатите миризми и звуци на дома не можеха да направят магията си.

Само едно нещо можеше.

Матю изкачи стъпалата до най-горния етаж на кулата. Погледна към спящата Даяна. Приглади косата й и се усмихна, когато съпругата му инстинктивно притисна глава в очакващата му длан. Колкото и да изглеждаше невъзможно, те си пасваха — вампир и вещица, мъж и жена, съпруг и съпруга. Стегнатият юмрук около сърцето му се отпусна с няколко безценни милиметра.

Матю тихомълком се освободи от дрехите си и се пъхна в леглото. Чаршафите се бяха увили около краката на Даяна и той ги освободи и зави и двамата. Намести коленете си под коленете на Даяна и придърпа бедрата й към своите. Вдъхна дълбоко нежния й, приятен аромат — мед, лайка и върбов сок — и леко целуна ярката й коса.

Само след няколко вдишвания сърцето му се успокои и тревогата му изчезна — Даяна му осигуряваше покоя, който му убягваше. Тук, в обятията си, той имаше всичко, което бе искал някога. Жена. Деца. Собствено семейство. Остави силното чувство за правота, което винаги бе чувствал в присъствието на Даяна, да проникне дълбоко в душата му.

— Матю? — сънено промърмори Даяна.

— Тук съм — прошепна той в ухото й и я притисна още повече към себе си. — Заспивай. Слънцето още не е изгряло.

Вместо това Даяна се обърна към него и зарови лице във врата му.

— Какво има, mon coeur? — Матю се намръщи и се дръпна, за да разгледа лицето й. Кожата й бе подпухнала и зачервена от плач, а фините линии около очите й бяха станали по-дълбоки от тревога и мъка. Сърцето му се късаше да я вижда в такъв вид. — Кажи ми — нежно подкани той.

— Няма смисъл. Никой нищо не може да направи — тъжно рече тя.

Матю се усмихна.

— Поне ми позволи да опитам.

— Можеш ли да накараш времето да спре? — след кратко колебание прошепна Даяна. — Дори за мъничко?

Матю беше древен вампир, а не пътуваща във времето вещица. Но освен това бе и мъж и знаеше един начин да направи това магическо постижение. Умът му казваше, че е твърде скоро след смъртта на Емили, но тялото му изпращаше други, по-убедителни послания.

Наведе се към нея нарочно бавно, за да й даде време да го отблъсне. Вместо това тя прокара пръсти през отрязаната му коса и отвърна на целувката му с настойчивост, която го остави без дъх.

Фината й ленена нощница беше пътувала с тях от миналото и макар да бе на практика прозрачна, си оставаше преграда между плътта им. Той повдигна дрехата, оголвайки леко закръгления корем, в който растяха децата му, извивката на гърдите, които сякаш наедряваха обещаващо с всеки ден. Не се бяха любили от Лондон и Матю забеляза, че коремът й е станал по-стегнат — знак, че бебетата продължават да се развиват, — както и увеличения приток на кръв в гърдите и слабините й.

Поглъщаше я цялата с очи, с пръсти, с уста. Но вместо да се уталожи, гладът му за нея само се засили. Матю отпусна Даяна на леглото и покри тялото й с целувки, докато не стигна до скритите места, които знаеше единствено той. Ръцете й се опитаха да притиснат устните му по-силно и той гризна леко бедрото й в мълчалив укор.

Щом Даяна започна да се съпротивлява наистина на контрола му и меко да настоява да я вземе, Матю я обърна в обятията си и прокара хладна длан по гърба й.

— Искаше времето да спре — напомни й той.

— И то спря — потвърди Даяна и се притисна подканващо в него.

— Тогава защо ме пришпорваш? — Матю проследи звездовидния белег между лопатките й и лунния сърп, който се извиваше от лявата й страна към дясната. Намръщи се. На кръста й имаше някаква сянка. Дълбоко в кожата й, перленосиво очертание, приличащо малко на огнедишащ дракон, захапал лунния сърп горе, с разперени криле, които покриваха гръдния кош на Даяна, и опашка, изчезваща между бедрата й.

— Защо спря? — Даяна отметна косата от очите си и се обърна през рамо. — Искам времето да спре, не ти.

— На гърба ти има нещо. — Матю прокара пръсти по крилете на дракона.

— Имаш предвид нещо друго ли? — нервно се засмя тя. Още се тревожеше, че заздравелите й рани ще оставят следи.

— Заедно с другите белези ми напомня за една картина в лабораторията на Мери Сидни. Онази с огнедишащия дракон, хванал луната в зъбите си. — Той се зачуди дали изображението е видимо за другите, или само вампирското му зрение може да го долови. — Прекрасна е. Още един знак за смелостта ти.

— Каза ми, че съм безразсъдна — задъхано рече Даяна, когато устата му докосна главата на дракона.

— Такава си. — Матю проследи виещата се опашка на дракона с устни и език. Спускаше се по-надолу, по-надълбоко. — И това направо ме подлудява.

Потопи устата си в нея, като държеше Даяна на ръба на страстта и спираше само колкото да прошепне някоя нежна дума или обещание, преди да продължи, без да позволява на страстта да я отнесе. Тя желаеше удовлетворението и покоя, който идваше със забравата, но той искаше този момент, изпълнен с безопасност и близост, да продължи вечно. Матю обърна Даяна към себе си. Устните й бяха меки и пълни, очите премрежени, докато бавно проникваше в нея. Продължи нежните движения, докато ударите на сърцето й не му казаха, че тя скоро ще свърши.

Даяна извика името му, изтъкавайки магия, която ги запрати в центъра на света.

След това останаха да лежат преплетени заедно в последните, оцветени в розово моменти преди изгрева. Даяна придърпа главата му към гърдите си. Той я погледна въпросително и тя кимна. Матю приближи уста към сребристата луна и една изпъкваща синя вена.

Това бе древният начин един вампир да познае партньора си, свещеният момент на единение, когато мисли и чувства се разменяха честно и без съдене. Вампирите са потайни същества, но когато един пие от вената на партньора си, настъпва момент на съвършен мир и разбиране, който укротява постоянната, глуха нужда за лов и притежаване.

Кожата на Даяна се раздели под зъбите му и Матю изпи няколко безценни глътки от кръвта й. С тях дойде и порой от чувства — радост и печал, удоволствие, че е отново с приятели и близки, примесено с мъка и ярост заради смъртта на Емили, удържана от загрижеността на Даяна за него и децата им.

— Иска ми се да можех да ти спестя тази загуба — прошепна Матю и целуна петното, оставено от устата му върху кожата й. Претърколи и двамата така, че остана да лежи по гръб, а Даяна се озова върху него. Тя погледна надолу към очите му.

— Знам. Просто никога не ме оставяй, Матю. Не и без да се сбогуваш.

— Никога няма да те оставя — обеща той.

Даяна докосна с устни челото му, между очите. Повечето топлокръвни партньори не можеха да споделят вампирския ритуал на единението, но неговата жена беше намерила начин да заобиколи ограничението, както правеше с повечето препятствия по пътя си. Даяна бе открила, че когато го целува точно там, може да долови най-съкровените му мисли и тъмни кътчета, където се криеха страховете и тайните му.

Матю усети силата й само като лек гъдел, докато го даряваше с целувката на вещица, и остана съвсем неподвижен, за да може Даяна да се изпълни с него. Заповяда си да се отпусне, така че чувствата и мислите му да потекат свободно.

— Добре дошла у дома, сестро. — Неочакваната миризма на горящо дърво и кожа на седло изпълни стаята, когато Болдуин рязко дръпна завивката от леглото.

Даяна извика уплашено. Матю се опита да дръпне голото й тяло зад себе си, но бе твърде късно. Жена му вече беше в хватката на друг.

— Чух кръвната клетва на баща ми още от средата на алеята. При това си и бременна. — Лицето на Болдуин дьо Клермон бе смразяващо яростно под огнената му коса, докато погледът му се спускаше към заобления корем на Даяна. Той изви ръката й, за да подуши китката й. — И само миризмата на Матю е по теб. Виж ти, виж ти.

Пусна я и Матю я улови.

— Ставайте. И двамата — заповяда Болдуин, без да крие яростта си.

— Нямаш власт над мен, Болдуин! — извика Даяна и присви очи.

Едва ли можеше да измисли отговор, който да разгневи повече брата на Матю. Болдуин рязко се спусна към нея, докато лицето му не се озова само на сантиметри от нейното. Единствено твърдата ръка на Матю около гърлото му попречи на вампира да приближи още повече.

— Кръвната клетва на баща ми казва, че имам, вещице. — Болдуин гледаше яростно Даяна в очите, опитвайки се да я накара да се извърне само със силата на волята си. Когато тя не го направи, очите на Болдуин се стрелнаха настрани. — На жена ти й липсват маниери, Матю. Възпитай я или аз ще го направя.

— Да ме възпита? — Очите на Даяна се разшириха. Пръстите й се разпериха и вятърът в стаята закръжи около краката й, готов да отвърне на призива й. Високо горе Кора изкрещя, за да покаже на господарката си, че идва.

— Никакви магии и дракони — промърмори в ухото й Матю, като се молеше поне този път жена му да му се подчини. Не искаше Болдуин или някой друг от семейството да научи колко са нараснали способностите й по време на престоя им в Лондон.

Случи се чудо — Даяна кимна.

— Какво означава това? — разнесе се леденият глас на Изабо. — Болдуин, единственото извинение да си тук е, че не си на себе си.

— Внимавай, Изабо. Ноктите ти се виждат. — Болдуин отстъпи към стълбата. — И забравяш нещо. Аз съм главата на фамилия Дьо Клермон. Не ми трябват никакви извинения. Ще се видим в библиотеката, Матю. С теб също, Даяна.

Болдуин обърна глава и странните му златистокафяви очи се насочиха към Матю.

— Не ме карай да чакам.