Книгата на живота

26.

Парче кейк „Батенберг“ с влажна вътрешност на оранжеви и жълти квадрати и яркожълта глазура ме очакваше на закътаната ни маса в „Улсли“ в компанията на още забранен черен чай. Повдигнах похлупака на чайника, вдишах малцовия аромат и въздъхнах щастливо. Копнеех за чай и кейк още от неочакваната ни среща с Линда Кросби в Блекфрайърс.

Хамиш, който редовно закусваше тук, бе запазил голяма маса в оживения ресторант на Пикадили за цялата сутрин и третираше мястото (и персонала), сякаш тук бе офисът му. Досега беше приел десетина телефонни обаждания, уговори няколко обедни срещи (три от които в един и същи ден от седмицата, както забелязах с тревога) и прочете всеки лондонски всекидневник от първата до последната страница. Освен това успя да изкрънка кейка преди обичайния час на приготвянето му, като се оправда със състоянието ми. Скоростта, с която изпълниха молбата му, или бе допълнителна индикация за значението му, или знак, че младият мъж, който въртеше бъркалките и точилките в кухнята, разбираше специалните отношения между бременните жени и захарта.

— Това отнема цяла вечност — измърмори Сара. Беше унищожила рохко яйце с препечени хлебчета, погълна океан черно кафе и сега разделяше вниманието си между часовника и вратата.

— Когато става дума за изнудване, баба не обича да бърза. — Галоуглас се усмихна приветливо на дамите на съседната маса, които хвърляха възхитени погледи към мускулестите му, покрити с татуировки ръце.

— Ако не пристигнат скоро, ще се върна в Уестминстър на собствена пара покрай целия кофеин. — Хамиш махна на сервитьора. — Още едно капучино, Адам. Само че този път по-добре без кофеин.

— Разбира се, сър. Желаете ли още препечен хляб и конфитюр?

— Ако обичаш — каза Хамиш, подавайки му празната кошничка за хляб. — Ягодов. Знаеш, че не мога да устоя на ягодовия.

— И защо не изчакахме баба и Фийби в къщата? — Галоуглас се размърда нервно на тясното си място. Столът не беше предвиден за мъж с неговите размери, а по-скоро за депутати, представители на хайлайфа, звезди от сутрешни телевизионни предавания и други такива маломерни и маловажни лица.

— Съседите на Даяна са богати и параноици. Близо година в къщата не е имало никакви признаци на живот. Изведнъж се пълни с хора, които влизат и излизат по всяко време, а „Алънс ъф Мейфеър“ правят денонощни доставки. — Хамиш направи място на масата за новото си капучино. — Не бива да допускаме да си помислят, че сте някакъв международен наркокартел, и да се обадят на полицията. Централното управление на Уест Енд е пълно с вещици, особено криминалният отдел. И не забравяйте, че извън границите на Сити не попадате под закрилата на Хабърд.

— Ха. Изобщо не те е грижа за ченгетата. Просто не искаш да пропуснеш нещо. — Галоуглас му се закани с пръст. — Държа те под око, Хамиш.

— Ето го и Фернандо — обяви Сара с такъв тон, сякаш най-после е дошло избавлението.

Фернандо се опита да задържи вратата отворена за Изабо, но Адам го изпревари. Свекърва ми приличаше на млада кинозвезда и всички мъже в заведението се обърнаха, когато тя влезе, следвана от Фийби. Фернандо вървеше последен, тъмното му сако беше идеален фон за костюма на Изабо в бяло и тъмносиво.

— Нищо чудно, че Изабо предпочита да стои вкъщи — казах аз. Изпъкваше като фар в мъглив ден.

— Филип все казваше, че е по-лесно да издържиш обсада, отколкото да прекосиш стая в компанията на Изабо. Трябваше да отблъсква почитателите й с нещо повече от пръчка, повярвайте ми. — Галоуглас стана, когато баба му приближи. — Здравей, бабо. Огънаха ли се пред исканията ти?

Изабо му поднесе буза за целувка.

— Разбира се.

— Отчасти — побърза да поясни Фийби.

— Имаше ли проблеми? — обърна се Галоуглас към Фернандо.

— Нищо съществено. — Фернандо издърпа един стол. Изабо се настани грациозно на него, кръстосвайки стройните си глезени.

— Чарлз беше изключително отзивчив, като се има предвид колко правила на компанията трябваше да престъпи — каза тя, отказвайки с леко отвращение предложеното от Адам меню. — Шампанско, ако обичате.

— Отвратителната картина, от която го избави, компенсира всичко с лихвите — отбеляза Фернандо, докато настаняваше Фийби да седне. — Какво те накара да я купиш, Изабо.

— Не е отвратителна, макар че абстрактният експресионизъм — нещо, с което не се свиква веднага и лесно — призна тя. — Картината е груба, мистериозна... чувствена. Ще я подаря на Лувъра и ще принудя парижани да разширят умовете си. Помнете ми думите — догодина по същото време всички музеи ще се избиват за творби на Клифърд Стил.

— Очаквай обаждане от „Кутс“ — промърмори Фийби на Хамиш. — Тя изобщо не се пазареше.

— Няма причини за безпокойство. И „Сотбис“, и „Кутс“ знаят, че ме бива. — Изабо извади лист от лъскавата си кожена чанта и ми го връчи. — Voila.

— Т. Дж. Уестън, скуайър. — Вдигнах очи от листа. — Този ли е купил листа от Ашмол 782?

— Вероятно — сухо отвърна Фийби. — Досието съдържаше само разписка — платил е в брой — и шест погрешно адресирани писма. Нито един от адресите, които имаме за Уестън, не е валиден.

— Не би трябвало да е трудно да го открием. Колко може да са хората на име Т. Дж. Уестън? — зачудих се аз.

— Повече от триста — отговори Фийби. — Проверих националния телефонен указател. И недей да приемаш, че Т. Дж. Уестън е мъж. Не знаем нито пола, нито националността. Един от адресите е в Дания.

— Не бъди така черногледа, Фийби. Ще се обадим тук-там. Ще използваме връзките на Хамиш. А и Ленард е отвън. Ще ни откара навсякъде, където се наложи. — Изабо не изглеждаше особено загрижена.

— Моите връзки? — Хамиш отпусна глава върху ръцете си и изстена. — Това може да отнеме седмици. Май ще е по-добре да се преселя в „Улсли“, като си помисля колко кафета ще трябва да изпия с разни хора.

— Няма да отнеме седмици и не е нужно да се безпокоиш за поетото количество кофеин. — Прибрах листа в джоба си, метнах куриерската си чанта на рамо и станах, като едва не преобърнах масата.

— Бог да ни благослови, лельо. Наедряваш с всеки час.

— Благодаря, че забелязваш, Галоуглас. — Вече бях успяла да се заклещя между закачалката, стената и стола си. Той скочи да ме освободи.

— Откъде си толкова сигурна? — попита ме Сара, която явно споделяше съмнението на Фийби.

Мълчаливо вдигнах ръце. Бяха многоцветни и сияеха.

— А! Да приберем Даяна у дома — каза Изабо. — Не мисля, че собственикът ще се зарадва на дракон в ресторанта си повече, отколкото аз се радвам на дракон в дома си.

— Пъхни ръцете си в джобовете — изсъска Сара. Наистина бяха много ярки.

Още не бях на етапа да ходя като патица, но въпреки това беше предизвикателство да мина между нагъсто разположените маси, особено с ръце в джобовете на шлифера.

— Моля да разчистете пътя за снаха ми — властно обяви Изабо, хвана ме за лакътя и ме помъкна към изхода. Мъжете наскачаха, дръпнаха столовете си и се засуетиха, докато минаваше покрай тях.

— Мащеха е на съпруга ми — прошепнах на една вбесена жена, която беше стиснала вилицата си като хладно оръжие. Тя бе подобаващо смутена от идеята, че съм се омъжила за дванайсетгодишно момче и съм забременяла от него — Изабо изглеждаше твърде млада, за да има по-големи деца. — Втори брак. По-млада съпруга. Знаете как стават нещата.

— Дотук с опитите да се смесиш с множеството — промърмори Хамиш. — Вече всяко създание ще научи, че Изабо дьо Клермон е в града. Не можеш ли да я контролираш, Галоуглас?

— Да контролирам баба? — Галоуглас избухна в гръмък смях и тупна Хамиш по гърба.

— Това е истински кошмар — оплака се демонът, когато още глави се обърнаха към нас. Той стигна до изхода. — До утре, Адам.

— Обичайната ви маса за един човек ли, сър? — попита сервитьорът, докато му подаваше чадъра.

— Да. Слава богу.

Хамиш влезе в очакващата го кола и потегли обратно към офиса си в Сити. Ленард ме настани на задната седалка на мерцедеса с Фийби, а Изабо и Фернандо седнаха на мястото до шофьора. Галоуглас запали цигара и тръгна по тротоара, бълвайки повече дим и от параход по Мисисипи. Изгубихме го от поглед при „Дилижанс и коне“, където той ни показа със знаци, че ще се отбие да пийне нещо.

— Мерзавец — поклати глава Фернандо.

— И сега какво? — попита Сара, след като се върнахме в Клермон Хаус и се събрахме в уютната стая за закуска. Макар че предният салон беше удобен и приветлив, това закътано местенце беше любимото ми в къщата. Беше пълно със събрани откъде ли не мебели, включително и една табуретка, за която бях сигурна, че беше в къщата ни в Блекфрайърс и създаваше усещането, че стаята е била обитавана, а не просто украсена.

— Сега откриваме Т. Дж. Уестън, скуайър, който и да е той или тя. — Вдигнах със стон краката си на почернялата от времето табуретка от елизабетинската епоха и оставих топлината на пращящия огън да се просмуче в измъчените ми кокали.

— Все едно да търсиш прословутата игла в купа сено — подхвърли Фийби и си позволи неучтивостта да въздъхне.

— Не и ако Даяна използва магията си — уверено заяви Сара.

— Магия ли? — Изабо завъртя глава и очите й блеснаха.

— Бях останала с впечатлението, че не одобряваш вещиците. — Свекърва ми беше изразила мнението си по този въпрос още в самото начало на връзката ни с Матю.

— Изабо може и да не харесва вещици, но към магията изпитва единствено възхищение — каза Фернандо.

— Тук очерта сериозна граница, Изабо — поклати глава Сара.

— Каква магия? — Галоуглас се беше върнал незабелязано и стоеше в коридора. От косата и палтото му се стичаха струйки дъждовна вода. Доста приличаше на Лоберо след дълго тичане в Еленовия ров на императора.

— Заклинание със свещ може да свърши работа, когато търсиш изгубен предмет — замислено предложи Сара. Тя беше нещо като експерт по тези заклинания, тъй като Ем беше прочута с това, че губеше всичките си неща из къщата, а и из цял Медисън.

— Помня една вещица, която използваше шепа пръст и завързано на възел парче лен — каза Изабо. Двете със Сара се обърнахме и я зяпнахме изумени. Тя изпъна гръб и ни изгледа надменно. — Не се изненадвайте. Познавала съм много вещици през годините.

Фернандо не й обърна внимание, а заговори на Фийби.

— Каза, че един от адресите на Т. Дж. Уестън е в Дания. А останалите?

— Всички са от Великобритания, четири в Англия и един в Северна Ирландия — изброи Фийби. — Всички английски адреси са от юга — Девън, Корнуол, Есекс и Уилтшър.

— Наистина ли трябва да забъркваме и магия, лельо? — Галоуглас изглеждаше загрижен. — Сигурен съм, че Натаниел ще успее да открие човека с компютрите си. Записа ли адресите, Фийби?

— Разбира се. — Тя извади смачкана квитанция на „Бутс“, покрита с изписан на ръка текст. Галоуглас я изгледа със съмнение. — Не можех да извадя бележник в архива. Щях да събудя подозрения.

— Много хитроумно — похвали я Изабо. — Ще изпратя адресите на Натаниел, за да може да се захване с тях.

— Все пак си мисля, че с магия ще стане по-бързо, стига да знам кое заклинание ще свърши работа — казах аз. — Ще ми трябва нещо визуално. По-добра съм с визуалните заклинания, отколкото със свещите.

— Какво ще кажеш за карта? — предложи Галоуглас. — Матю трябва да има някоя и друга карта в библиотеката си горе. Ако няма, ще отскоча до „Хатчардс“ да видя с какво разполагат. — Тъкмо се беше върнал, но явно изгаряше от желание да излезе отново в ледения дъжд. Помислих си, че времето е възможно най-близко до онова насред Атлантика, което може да намери.

— Карта би свършила работа, стига да е достатъчно голяма — кимнах. — Няма да имаме особена полза, ако заклинанието само покаже, че Т. Дж. Уестън се намира в Уилтшър. — Запитах се дали не е възможно Ленард да ме разходи из страната с кутия свещи.

— Има едно чудесно ателие за карти недалеч от Шордич — гордо каза Ленард, сякаш лично е отговорен за местоположението чу. — Правят от големите карти, които можеш да си окачиш на стената. Ще им звънна.

— Какво друго ще ти трябва освен картата? — попита Сара. — Компас може би?

— Жалко, че нямам математическия инструмент, който ми подари император Рудолф — въздъхнах. — Все се въртеше, сякаш се мъчеше да открие нещо. — Отначало си мислех, че движенията му показват, че някой търси Матю или мен. След време се питах дали компендиумът не се задейства всеки път, когато някой търси Книгата на живота.

Фийби и Изабо се спогледаха.

— Извинете ме. — Фийби се измъкна от стаята.

— Онази месингова джаджа, която Ани и Джак наричаха вещерски часовник ли? — Галоуглас се изкиска. — Не ми се вярва да ти е от особена полза, лельо. Не можеше дори да показва свястно часа, а картите с географските ширини на господин Хабермел са малко... причудливи, ако мога така да се изразя. — Хабермел се предаде окончателно, когато го помолих да включи указател за Новия свят, и просто беше избрал координати, за които бях сигурна, че ще ме пратят някъде в Огнена земя.

— Гадаенето е начинът — подчерта Сара. — Ще сложим свещи в четирите основни посоки на света, после ще седнем в центъра с купа вода и ще видим какво ще излезе.

— За гадаене с вода ще ми трябва повече пространство от това. — Стаята за закуска щеше да се напълни с вещерска вода за нула време.

— Можем да идем в градината — предложи Изабо. — Или в балния салон горе. Никога не съм смятала, че Троянската война е подходяща тема за фрески, така че няма да е огромна загуба, ако бъдат повредени.

— Няма да е зле да настроим и третото ти око преди началото — каза Сара и изгледа критично челото ми, сякаш бе радио.

Фийби се върна с малка кутия и я връчи на Изабо.

— Може би е по-добре първо да видим дали това няма да помогне. — Свекърва ми извади компендиума на господин Хабермел от картонената кутия. — Ален взе някои от нещата ти в Сет-Тур. Реши, че ще ти помогнат да се почувстваш повече у дома си тук.

Компендиумът беше прекрасен инструмент, майсторски изработен от позлатен и посребрен месинг, за да блести, и си имаше всичко, от място за хартия и молив до компас, таблици с географски ширини и малък часовник. В момента устройството май беше полудяло — шайбите се въртяха, чуваше се равномерното бръмчене на зъбчатите колела.

Сара впери поглед в инструмента.

— Определено е омагьосан.

— Ще се изтощи. — Галоуглас протегна дебел пръст, готов да побутне стрелките на часовника, за да ги забави.

— Не го докосвай — остро го възпря Сара. — Никога не знаеш как ще реагира омагьосан предмет на нежелана намеса.

— Поставяла ли си го някога близо до рисунката с химическата сватба, лельо? — попита Галоуглас. — Ако си права и играчката на господин Хабермел реагира, когато някой търси Книгата на живота, тогава може би страницата ще я накара да млъкне.

— Добра идея. Рисунката на химическата сватба е в Китайската стая заедно с рисунката на драконите. — Надигнах се тежко. — Оставих ги на масата за карти.

Изабо беше изчезнала, преди да успея да се изправя. Бързо се върна, понесла двата листа, сякаш бяха от стъкло и можеха да се пръснат всеки момент. Веднага щом ги положих на масата, стрелката на компендиума започна да се клатушка бавно от ляво надясно вместо да се върти около оста си. Когато вдигнах страниците, компендиумът започна да се върти отново, макар че този път по-бавно.

— Не мисля, че показва кога някой търси Книгата на живота — отсъди Фернандо. — По-скоро сякаш самият инструмент търси книгата. И тъй като сега усеща някои от страниците, започва да стеснява фокуса си.

— Странно. — Поставих листата обратно на масата и загледах захласнато как стрелката забави движението си и отново се залюля като махало.

— Можеш ли да го използваш, за да намериш последния липсващ лист? — попита Изабо, която се взираше в компендиума с не по-малък интерес.

— Само ако обиколя с него цяла Англия, Уелс и Шотландия. — Запитах се колко ли време ще ми е нужно да повредя деликатния и безценен инструмент, докато го държа в скута си, а Галоуглас или Ленард карат като луди по М40.

— Можеш да направиш насочващо заклинание. С карта и с това устройство би могла да откриеш мястото на липсващия лист — рече замислено Сара, като потупваше устни с пръст.

— Какво насочващо заклинание имаш предвид? — Това беше далеч отвъд използването на звънец, книга и свещ или записването на заклинание върху лайколистна лунна папрат.

— Ще трябва да опитаме няколко и да видим кое върши най-добра работа — отвърна Сара. — После ще трябва да го направиш в подходящите условия, с достатъчно магическа подкрепа, така че да не се изкриви.

— Къде ще намериш магическа подкрепа в Мейфеър? — учуди се Фернандо.

— Линда Кросби — казахме едновременно с леля ми.

В продължение на повече от седмица двете със Сара изпробвахме заклинания в мазето на къщата в Мейфеър и в малката кухня в апартамента на Линда в Блекфрайърс. След като едва не удавихме Табита и станахме причина пожарната да идва на два пъти на Плейхаус Ярд, най-сетне успях да скалъпя няколко възела и магически важни предмети в насочващо заклинание, което би могло — евентуално — да проработи.

Лондонският сбор правеше срещите си в една част от средновековната крипта на Грейфрейърс, която беше оцеляла след серия катастрофи през дългата си история от разтурването на манастира до Втората световна война. Над криптата се намираше домът на Андрю Хабърд — камбанарията на църквата. Беше висока дванайсет етажа и имаше само по едно голямо помещение на всеки етаж. Около нея той бе засадил приятна градина в единия ъгъл на стария църковен двор, който бе оцелял при градските преустройства.

— Ама че странна къща — промърмори Изабо.

— Андрю е много странен вампир — отвърнах аз и потръпнах.

— Отец X харесва високи места, това е. Казва, че го карат да се чувства по-близо до Бог. — Ленард отново почука на вратата.

— Току-що усетих да минава призрак — каза Сара и се загърна по-плътно в палтото си. Нямаше начин студеният полъх да се сбърка с нещо друго.

— Не усетих нищо — възрази Ленард с типичното за вампирите пренебрежение за нещо толкова телесно като топлината. Лекото почукване по вратата премина в думкане. — Хайде, слънчице!

— Търпение, Ленард. Не всички сме двайсетгодишни вампири! — сопна се Линда Кросби, след като се пребори с вратата. — Има сума ти стълби за изкачване.

За щастие, трябваше да се спуснем само едно ниво от главния вход, за да стигнем помещението, което Хабърд беше отделил за официалния сбор на Сити.

— Добре дошли на срещата ни! — приветства ни Линда, докато ни водеше надолу.

По средата на пътя спрях и ахнах.

— Това... ти ли си? — Сара зяпна с изумление стените.

Бяха покрити с мои изображения — как изтъкавам първото си заклинание, как извиквам самодивско дърво, как гледам Кора да лети над Темза, как стоя до вещиците, които ме бяха взели под крилото си, когато започнах да научавам за магията си. Там бяха и баба Алсъп, старейшината на сбора, акушерката Сюзана Норман и трите останали вещици Катрин Стрийтър, Елизабет Джаксън и Марджъри Купър.

Колкото до художника, той беше ясен и без подпис. Джак бе създал тези картини, след като бе замазал стените с гипс, върху който бе нанесъл очертания и цветове, така че да се превърнат в неразделна част от сградата. Опушени, с влажни петна и напукани от годините, те въпреки всичко бяха запазили красотата си.

— Щастливи сме, че работим в подобно помещение — увери ни грейналата Линда. — Твоето пътуване отдавна е източник на вдъхновение за лондонските вещици. Ела да се срещнеш със сестрите си.

Трите вещици в основата на стълбището ме разглеждаха с интерес, погледите им щипеха и пращяха по кожата ми. Може и да нямаха силата на сбора в Гарликхайт от 1591 година, но въпреки това не бяха лишени от талант.

— Ето я и нашата Даяна Бишъп, завръща се отново при нас — оповести Линда. — Тя води и леля си Сара Бишъп, както и свекърва си, която, предполагам, не се нуждае от представяне.

— Определено не — каза най-възрастната от четирите вещици. — Всички сме чували истории за Мелисанд дьо Клермон.

Линда ме бе предупредила, че сборът има известни колебания относно тази среща. Лично беше подбрала вещиците, които да ни помагат — огнената вещица Сибил Бонуитс, водната вещица Тамсин Сутел и вятърната вещица Касандра Кайтелър. Силите на самата Линда разчитаха повече на земната стихия. Същото се отнасяше и за Сара.

— Времето се променя — хладно рече Изабо. — Ако искате да си тръгна...

— Глупости. — Линда изгледа предупредително другарката си. — Даяна поиска да си тук, когато прави заклинанието си. Ще се справим някак. Нали, Касандра?

Възрастната вещица кимна отсечено.

— Дами, ако обичате, направете място за картите! — помоли Ленард, помъкнал куп тубуси. Стовари ги на една покрита с восък паянтова маса и забърза обратно по стълбите. — Извикайте ме, ако имате нужда от нещо. — Вратата на криптата се затръшна след него.

Линда ръководеше разстилането на картите; след много опити бяхме открили, че най-добрите резултати се получават, когато използваме огромна карта на Британските острови, заобиколена от карти на отделните графства. Само картата на Великобритания заемаше площ с големина шест на четири стъпки.

— Прилича ми на зле замислен училищен проект по география — промърмори Сара, докато нагласяше картата на Дорсет.

— Може и да не изглежда красиво, но върши работа — отвърнах, докато вадех компендиума на господин Хабермел от чантата си. Фернандо беше измислил защитен калъф за него, направен от един чист чорап на Галоуглас. Устройството като по чудо се оказа цяло. Извадих и телефона си и направих няколко снимки на стенописите. Караха ме да се чувствам по-близо до Джак — и до Матю.

— Къде да сложа страниците от Книгата на живота? — Изабо беше натоварена с охраната на безценните листа от велум.

— Дай рисунката на химическата сватба на Сара. Ти дръж онази с драконите — казах.

— Аз ли? — Очите на Изабо се разшириха. Решението бе спортно, но в крайна сметка бях надделяла над Сара и Линда.

— Надявам се да нямаш нищо против. Химическата сватба дойде при мен от родителите ми. Драконите принадлежаха на Андрю Хабърд. Помислих си, че можем да балансираме заклинанието, като ги поставим в ръцете на вещица и вампир. — Всичките ми инстинкти ми подсказваха, че това е правилното решение.

— Раз-збира се. — Езикът на Изабо се запъна на познатата дума.

— Всичко ще бъде наред. Обещавам. — Стиснах леко ръката й. — Сара ще застане отсреща, а Линда и Тамсин ще бъдат от двете страни.

— Ти гледай заклинанието. Изабо може да се погрижи за себе си. — Сара ми подаде мастилница с червено мастило и бяло перо с поразителни кафяви и сиви шарки.

— Време е, дами — каза Линда и енергично плесна с ръце. После раздаде кафяви свещи на останалите членове на лондонския сбор. Кафявият бе благоприятен цвят за откриване на изгубени неща. Той заземяваше заклинанието — нещо, от което определено имах нужда, като имах предвид опита ми. Всяка вещица зае мястото си извън кръга карти и всички запалиха свещите си с прошепнати заклинания. Пламъците бяха неестествено големи и ярки — истински вещерски свещи.

Линда отведе Изабо на мястото й точно под южния бряг на Англия. Сара застана срещу нея, над северния бряг на Шотландия. Линда обиколи три пъти по посока на часовниковата стрелка внимателно подредените вещици, карти и вампир, като ръсеше сол, за да направи защитен кръг.

След като всичко беше готово, махнах запушалката на мастилото. Характерният аромат на смола от драконова кръв изпълни въздуха. В мастилото имаше и други съставки, сред които и доста капки от собствената ми кръв. Ноздрите на Изабо рязко се разшириха, когато долови металния привкус. Потопих перото в мастилницата и опрях сребърния връх в тясна ивица пергамент. Бяха ми нужни два дни да намеря някого, склонен да ми изработи перо от забулена сова — много повече, отколкото щеше да ми е нужно в Лондон от елизабетинската епоха.

Буква по буква, започвайки от края на пергамента и продължавайки към центъра, написах името на лицето, което търсех.

Т, Н, Дж., Ъ, У, Т, Е, С

Т Дж УЕСТЪН

Сгънах внимателно пергамента, за да скрия името. Сега бе мой ред да тръгна покрай свещения кръг и да направя друго обвързване. След като прибрах компендиума на господин Хабермел в джоба на пуловера си заедно с пергамента, започнах обиколката от мястото между огнената и водната вещица. Минах покрай Тамсин и Изабо, Линда и Касандра, Сара и Сибил.

Когато се върнах на изходна позиция, покрай външната страна на солта се появи проблясваща линия, която освети изумените лица на вещиците. Обърнах лявата си ръка с дланта нагоре. За момент по показалеца ми трепна цвят, но изчезна, преди да успея да определя какъв беше. Дори без него дланта ми заблестя със златни, сребърни, черни и бели линии от силата, която пулсираше под кожата. Те се заизвиваха и вплетоха в десетия възел с формата на уроборос, който обгръщаше изпъкналите сини вени на китката ми.

Пристъпих през тясната пролука в проблясващата линия и затворих кръга. Силата забушува през него, като ревеше пронизително да бъде пусната. Кора също искаше да излезе. Бе неспокойна, непрекъснато мърдаше и се изпъваше в мен.

— Търпение, Кора — казах, докато прекрачвах внимателно солта и стъпвах върху картата на Англия. Всяка крачка ме приближаваше до мястото, представляващо Лондон. Накрая стъпалата ми спряха върху Сити. Кора разпери криле, разпъвайки кожа и кости и надавайки недоволен писък.

— Лети, Кора! — заповядах аз.

Най-сетне свободна, тя се понесе из помещението, пръскайки искри от крилете и огнени езици от устата си. Докато набираше височина и откриваше въздушните течения, които можеха да й помогнат да стигне до целта си, плясъкът на крилете й постепенно се забави. Кора зърна портрета си и изгука одобрително, след което потупа стената с опашка.

Извадих компендиума от джоба си и го задържах с дясната си ръка. Сгънатото парче пергамент отиде в лявата. Разперих широко ръце и зачаках, докато нишките, свързващи света и изпълващи криптата на Грейфрайърс, се виеха и пълзяха по мен, търсейки вървите, които бях поела в ръцете си. Когато се срещнаха, вървите се издължиха и разшириха, изпълвайки цялото ми тяло с енергия. Стегнаха се на възли около ставите ми, създадоха защитна мрежа около утробата и сърцето ми и продължиха по вените и пътищата, прокарани от нерви и сухожилия.

Изрекох заклинанието си:

Духнах върху пергамента и името на Уестън блесна, когато червеното мастило избухна в пламъци. Събрах огнените букви в дланта си, където те продължиха да горят ярко. Отгоре Кора кръжеше бдително над картата, без да изпуска нищо от поглед.

Зъбчатите колела на компендиума забръмчаха и стрелките на главния циферблат започнаха да се движат. Рев изпълни ушите ми, когато ярка златна нишка изскочи от устройството и се разпъна навън, докато не достигна двете страници от Книгата на живота. След това от позлатения циферблат се проточи втора нишка, която запълзя към една карта в краката на Линда.

Кора се спусна и скочи на мястото, надавайки ликуващ крясък, сякаш бе уловила изненадана плячка. Светна името на градче, ярко избухване на пламъци, след което останаха овъглени очертания на букви.

Заклинанието беше направено и ревът намаля. Енергията отслабна в тялото ми и възлите се разхлабиха, но вървите не се прибраха в ръцете ми. Останаха си по местата, минаваха през мен, сякаш бяха оформили нова телесна система.

Когато силата се оттегли, леко се олюлях. Изабо понечи да пристъпи към мен.

— Не! — извика Сара. — Не нарушавай кръга, Изабо.

Свекърва ми явно си мислеше, че всичко това е лудост. В отсъствието на Матю тя бе готова да ме защитава от всичко вместо него. Но Сара бе права. Никой не биваше да наруши кръга освен мен. Затътрих се към мястото, откъдето бях започнала да тъка заклинанието си. Сибил и Тамсин се усмихнаха окуражаващо, когато пръстите на лявата ми ръка трепнаха и се раздвижиха, освобождавайки кръга. Оставаше единствено да се помъкна около него обратно на часовниковата стрелка, за да разваля магията.

Линда бе много по-бърза и енергично измина обратния си път. Веднага щом приключих, Изабо и Сара се хвърлиха към мен. Лондонските вещици се завтекоха към картата, показваща местоположението на Уестън.

— Dieu! От векове не бях виждала подобна магия. Матю е бил прав, когато ми каза, че си могъща вещица — с възхищение възкликна Изабо.

— Много добро заклинание, мила. — Сара открито се гордееше с мен. — Нито миг съмнение или колебание.

— Получи ли се? — Определено се надявах да се е получило. Трябваше да почивам седмици наред, за да направя второ заклинание с подобни мащаби. Отидох при картата и събралите се около нея вещици. — Оксфордшър?

— Да — със съмнение рече Линда. — Но се боя, че май не сме задали достатъчно конкретен въпрос.

На картата се виждаха овъглените очертания на село с типично английското име Чипинг Уестън.

— Инициалите бяха записани, но забравих да ги включа в думите на заклинанието. — Сърцето ми се сви.

— Твърде рано е да се признаваш за победена. — Изабо вече беше извадила телефона си и набираше номер. — Фийби? В Чипинг Уестън живее ли Т. Дж. Уестън?

Вероятността Т. Дж. Уестън да живее в селище на име Уестън не беше хрумвала на никого. Зачакахме отговора на Фийби.

На лицето на Изабо внезапно се изписа облекчение.

— Благодаря. Скоро ще си бъдем у дома. Кажи на Март, че Даяна ще има нужда от компрес за главата и студени кърпи за краката.

Главата и стъпалата наистина ме боляха, а краката ми се подуваха с всяка минаваща минута. Погледнах с благодарност Изабо.

— Фийби каза, че в Чипинг Уестън наистина има Т. Дж. Уестън — доложи Изабо. — Живеел в така нареченото Имение.

— О, чудесно. Чудесно, Даяна. — Линда ми се усмихна лъчезарно. Другите лондонски вещици заръкопляскаха, сякаш току-що бях изпълнила някакво особено сложно соло за пиано, без да сбъркам нито една нота.

— Тази нощ ще се помни дълго — рече Тамсин с треперещ от емоции глас. — Тъкачка се върна в Лондон и свърза минало и бъдеще, за да могат старите светове да умрат и да се родят нови.

— Това е пророчеството на майка Шиптън — отбелязах. Веднага разпознах думите.

— Урсула Шиптън се е родила с името Урсула Сутел. Леля й Алис Сутел е моя прародителка — уточни Тамсин. — Била е тъкачка, също като теб.

— Ти си роднина на Урсула Шиптън! — възкликна Сара.

— Да — отвърна Тамсин. — Жените в рода ми пазят живо знанието за тъкачите, макар че имаме само една тъкачка, родена за повече от петстотин години. Но Урсула предсказала, че силата не е изгубена завинаги. Тя видяла годините на мрак, когато вещиците ще забравят тъкачките и всичко, което представлявали те — надежда, прераждане, промяна. Предвидила е и тази нощ.

— Как така? — Помислих си за няколкото реда от пророчеството на майка Шиптън, които знаех. Изобщо не бяха свързани със събитията от тази нощ.

— „И живите ще се боят / от дракона години наред, / но времето спомена ще заличи. / Изглежда странно. Но ще се случи“ — изрецитира Тамсин. Тя кимна и останалите вещици продължиха в един глас:

— Драконът и змията? — Потръпнах.

— Те предсказват идването на нов златен век за създанията — обясни Линда. — Отдавна го чакаме, но всички сме щастливи, че доживяхме да го видим.

Толкова много отговорности. Първо близнаците, после издънката на Матю, а сега и бъдещето на видовете ни? Ръката ми докосна издутия корем, в който растяха децата ни. Чувствах, че ме дърпат в прекалено много посоки, вещицата в мен се бореше с учения, съпругата, а сега и с майката.

Погледнах стените. През 1591 година всяка част от мен се съчетаваше идеално с другите. През 1591 година бях себе си.

— Не се безпокой — меко рече Сибил. — Отново ще станеш едно цяло. Твоят вампир ще ти помогне.

— Всички ние ще ти помогнем — увери ме Касандра.