Книгата на мъртвите

15.

В съдебната фотолаборатория рано на другата сутрин.

Беше сряда.

Скарпета подготвяше нещата, които щяха да й трябват. От шкафове и чекмеджета тя извади керамични купи, чаши от картон и пенопласт, хартиени кърпи, стерилни тампони, пликове, глина за моделиране, дестилирана вода, бутилка разтвор на селениев диоксид, (който превръщаше металните повърхности в тъмносини), бутилка рутениев тетроксид, тубички суперлепило и малка, алуминиева тавичка. Тя прикрепи макрообектива и дистанционно управлявания обтуратор към монтиран на статив дигитален фотоапарат и покри работния плот с дебела кафява хартия.

Макар да имаше избор кои разтвори да използва, за да се покажат скритите отпечатъци по непорести повърхности като метал, стандартната процедура беше обработване с пари. Никаква магия, само химия. Суперлепилото се състоеше почти изцяло от цианоакрилат, акрилна гума, която реагираше на аминокиселини, глюкоза, натрий, млечна киселина и други химикали, отделяни от порите на кожата. Когато изпаренията на суперлепилото влезеха в контакт със скрит отпечатък (невидим с просто око), химичната реакция образуваше ново съединение — много трайна и видима бяла бразда, както се надяваше Скарпета.

Скарпета обмисляше подхода си. Вземане на ДНК проба, но не в тази лаборатория, пък и това изследване не трябваше да се прави първо и не беше нужно, защото нито рутениевият тетроксид, нито суперлепилото унищожаваха ДНК. Суперлепило, реши тя, извади револвера от хартиения плик и записа серийния му номер. Отвори празния барабан и запуши двата края на цевта с хартиени тампони. От другия плик извади шестте патрона 38-и калибър и ги нареди изправени в димната камера, която не беше нищо повече от топлинен източник във вътрешността на стъклен контейнер. Окачи револвера за спусъчния предпазител на жица, прокарана по дължината на контейнера. Сложи вътре чаша с топла вода за влажност, изстиска малко суперлепило в алуминиевата тавичка и покри димната камера с капак. После включи респиратора.

Смени ръкавиците и взе найлоновия плик с верижката и златната монета. От верижката най-вероятно можеше да се вземе ДНК, затова я опакова отделно и я надписа. Монетата беше възможен източник на ДНК, но и на отпечатъци. Хвана я внимателно за ръбовете и започна да я оглежда през лупа, когато чу биометричната ключалка на входната врата на лабораторията. Влезе Люси. Скарпета усети настроението й.

— Иска ми се да имахме програма за фоторазпознаване — каза Скарпета, защото знаеше кога да не разпитва как се чувства Люси и защо.

— Имаме — отвърна Люси, като избягваше погледа й. — Но трябва да разполагаме с нещо, с което да я сравним. Много малко полицейски управления имат база данни със снимки на престъпници, а онези, които имат… Няма значение. Системата не е интегрирана. Който и да е този мръсник, сигурно ще трябва да го открием по друг начин. И нямам предвид непременно мръсника с мотора, който уж е бил на твоята алея.

— Кого имаш предвид?

— Онзи, който е носил медальона и пистолета. Не може да си сигурна, че не е Бул.

— В това няма никаква логика.

— Има, ако иска да се представи за герой. Или да скрие нещо друго, което върши. Не знаеш на кого са пистолетът и медальонът, защото не си видяла кой ги е загубил.

— Освен ако доказателствата не покажат друго — уточни Скарпета. — Засега вярвам на думите му и съм му благодарна, че е рискувал, за да ме защити.

— Вярвай в каквото искаш.

Скарпета изгледа внимателно Люси.

— Виждам, че нещо не е наред.

— Казвам само, че никой не е видял предполагаемата борба между него и онзи тип с мотора. Нищо повече.

Скарпета погледна часовника си и отиде до димната камера.

— Пет минути. Сигурно е достатъчно. — Тя вдигна капака, за да преустанови процеса. — Трябва да проверим серийния номер на револвера.

Люси се приближи и погледна в стъкления контейнер. Сложи ръкавици, бръкна вътре, откачи жицата и извади револвера.

— Има лека изпъкналост. Тук на цевта. — Тя завъртя револвера между пръстите си и го остави на покрития с хартия плот. Отново бръкна в контейнера и извади патроните. — Няколко частични отпечатъка. Мисля, че има достатъчно подробности. — Остави и тях.

— Ще ги снимам, а ти може да сканираш снимките, за да получим характеристиките и да ги проверим чрез интегрираната автоматизирана система за разпознаване на отпечатъци.

— Първо аз ще ги обработя, за да спестим време — каза Люси не особено приветливо. — Махни цветните канали, за да се обърне в негатив и да ги проверят час по-скоро.

— Нещо е станало. Предполагам, че ще ми кажеш, когато си готова.

Люси не слушаше и процеди ядосано:

— Гаден материал, гаден резултат.

Любимата й теза, когато беше цинична. Отпечатъкът се сканираше в автоматизираната система за отпечатъци и компютърът не знаеше дали гледа камък или риба. Автоматизираната система не мислеше. Тя не знаеше нищо. Наслагваше характеристиките на един отпечатък върху съвпадащите характеристики на друг, което значеше, че ако някои характеристики липсват или са замъглени, или не са били правилно кодирани от компетентен криминолог, имаше голяма вероятност търсенето да не даде резултат. Проблемът не беше в системата, а в хората. Същото се отнасяше и за ДНК. Резултатите зависеха от качеството на материала, как е обработен и от кого.

— Знаеш ли колко рядко отпечатъците са правилно взети? — продължи гневно Люси. Тонът й беше хаплив. — Някой затлъстял помощник-шериф в затвора взема бланки за десет отпечатъка и още практикува вековното противно топване на пръстите в мастило. После вкарват този данни в системата и те са пълен боклук, а нямаше да бъдат, ако използвахме биометрично оптично сканиране. Но никой затвор няма пари. Няма пари за нищо в тази шибана страна.

Скарпета остави златната монета в прозрачния й пластмасов плик и я разгледа под лупа.

— Ще ми кажеш ли защо си в такова ужасно настроение? — Страхуваше се от отговора.

— Къде е серийният номер, за да го въведа в националния център с информация за престъпления?

— На онова листче на плота. Да не си говорила с Роуз?

Люси взе листа и седна пред компютърния терминал. Клавишите защракаха.

— Обадих се да видя как е. Тя ме посъветва да те нагледам.

— Американски златен долар — каза Скарпета за увеличената монета, за да не се налага да говори за друго. — От 1873 година. — И забеляза нещо, което не беше виждала друг път при необработени улики.

— Искам да го изпробвам във водна среда и да проверя балистиката чрез НИБИМ.

Националната интегрирана балистична идентификационна мрежа.

— Да видя дали револверът не е използван при друго престъпление — продължи Люси. — Макар че ти не смяташ станалото за престъпление и не искаш да намесваш полицията.

— Както вече обясних, Бул се е борил с него и е избил пистолета от ръцете му. — Скарпета не искаше гласът й да прозвучи отбранително. Тя изучаваше монетата, нагласявайки увеличението. — Не мога да докажа, че въпросният мъж с мотора е дошъл да ми навреди. Не е успял да влезе, само се е опитал.

— Така твърди Бул.

— Ако не бях сигурна в обратното, щях да помисля, че монетата вече е била проверявана за отпечатъци с помощта на лепило. — През лещата Скарпета разглеждаше образувания, прилични на бели бразди от двете страни на монетата.

— Как така, ако не беше сигурна? Не можеш да бъдеш сигурна. Не знаеш нищо за монетата, нито къде е била, освен че Бул я е намерил зад къщата ти. Кой я е загубил, е друг въпрос.

— Наистина прилича на полимерен остатък. Като от суперлепило. Не разбирам — промърмори Скарпета и отнесе обвитата в пластмаса монета до статива. — Много неща не разбирам. — Тя вдигна очи към Люси. — Предполагам, че когато си готова, ще говориш с мен. — Свали ръкавиците, сложи нови и постави маска на лицето си.

— Изглежда, трябва само да ги снимаме. Без селениев диоксид и рутениев тетроксид. — Люси говореше за остатъците от лепило по монетата.

— Най-много да ги обработим с барут. Но подозирам, че и това няма да се наложи. — Скарпета нагласи камерата, монтирана на статива. Нагласи ръчно раменете на четирите лампи. — Ще я снимам. После всичко отива за ДНК анализ.

Тя откъсна парче кафява хартия за основата на статива, извади монетата от плика и я постави с лицевата страна нагоре. Разряза една чаша от пенопласт на две и сложи фуниевидната половина над монетата. С тази импровизация успя да намали отблясъците и така следата от лепило се виждаше много по-добре. Посегна към дистанционното и започна да прави снимки.

— Суперлепило — каза Люси. — Може да е била улика от престъпление и после пак да се е озовала в обръщение, така да се каже.

— Това би обяснило нещата. Не знам дали е така, но е някакво обяснение.

Клавишите бързо щракаха.

— Златна доларова монета — говореше си на глас Люси. — Американска, от 1873 година. Да видим какво ще намеря за нея. — Натисна още няколко клавиша. — Защо човек взема „Фиоринал“ с кодеин? И какво по-точно представлява това лекарство?

— Буталбитал плюс кодеин фосфат, аспирин и кофеин — отговори Скарпета, като внимателно обръщаше монетата, за да я снима от другата страна. — Силно наркотично обезболяващо. Често се предписва срещу остри главоболия. — Обтураторът на апарата се затвори. — Защо?

— А „Тестродерм“?

— Тестостеронов гел, който се втрива в кожата.

— Да си чувала за някой си Стивън Зийгъл?

Скарпета се замисли за момент, но не се сети за никого, името й беше съвсем непознато.

— Не си спомням.

— Тестродермът е предписан от него и случайно той е гадният проктолог в Шарлът, откъдето е Шанди Снук. И случайно баща й е бил пациент на този проктолог, което предполага, че Шанди го познава и може да взема рецепти от него, когато си поиска.

— Къде е изпълнена рецептата?

— В една аптека на остров Съливан, където пак случайно Шанди има къща за два милиона долара на името на някаква компания с ограничена отговорност — обясни Люси и продължи да натиска клавишите. — Може би е добра идея да питаш Марино какво става, по дяволите. Всички имаме основания да се тревожим.

— Най-много ме тревожи колко си ядосана.

— Май не знаеш каква съм, когато наистина се ядосам. — Люси продължи да печата бързо, силно и гневно. — Значи Марино е много мил и дрогиран. Незаконно. Вероятно се маже обилно с тестостеронов гел, все едно е лосион за слънце, и гълта хапчета като луд, за да се спаси от махмурлука, защото изведнъж се е превърнал в буйстващ Кинг Конг. — Тя все така шумно тракаше по клавишите. — Възможно е да страда от приапизъм и може да получи инфаркт. Или да стане толкова агресивен, че да не се владее, макар че всъщност и без това не се владее заради пиенето. Невероятно е как може да му повлияе една жена само за седмица.

— Явно това ново гадже е голяма беля.

— Не говоря за нея. Трябваше да му кажеш твоята новина.

— Така е. Трябваше да му кажа. И на теб, и на Роуз — тихо се съгласи Скарпета.

— Твоята златна монета струва около шестстотин долара — съобщи Люси и затвори един файл на компютъра. — Без да броим верижката.

Доктор Марони седеше пред камината в своя апартамент южно от площад „Сан Марко“, а куполите на базиликата изглеждаха мрачни под дъжда. Хората, най-вече местните, носеха зелени гумени ботуши, докато туристите носеха по-евтините жълти. За кратко време водата заля улиците на Венеция.

— Просто чух за тялото. — Той говореше по телефона с Бентън.

— Как? Отначало случаят не беше важен. Защо си чул за него?

— Ото ми каза.

— Имаш предвид капитан Пома.

Бентън бе твърдо решен да се дистанцира от капитана, дори не можеше да се насили да произнесе малкото му име.

— Ото ми се обади за нещо друго и го спомена — уточни доктор Марони.

— Откъде е знаел? Отначало не казаха нищо по новините.

— Знаел е, защото е карабинер.

— И това го прави всезнаещ? — попита саркастично Бентън.

— Той те дразни с нещо.

— Всъщност съм изненадан — каза Бентън. — Той е съдебен следовател към карабинерите. А юрисдикция по този случай е имала националната полиция, не карабинерите. Както обикновено, това е защото националната полиция първа е отишла на местопрестъплението. Когато бях малък, това се наричаше „заплюване“. При силите на реда се нарича „пуснато покрай ушите“.

— Какво мога да кажа? Така се правят нещата в Италия. Юрисдикцията зависи от това кой първи отива на местопроизшествието или кой е повикан. Но полицейските неразбории едва ли са причината за твоята раздразнителност.

— Не съм раздразнен.

— Казваш на психиатър, че не си раздразнен. — Доктор Марони запали лулата си. — Не съм до теб, за да видя емоциите ти, но и няма нужда. Раздразнен си. Кажи ми защо е важно как съм разбрал за мъртвата жена край Бари?

— Сега намекваш, че не съм обективен.

— Намеквам, че се чувстваш застрашен от Ото. Нека се опитам да обясня последователността на събитията по-ясно. Тялото е намерено край магистралата близо до Бари. Когато за пръв път чух за това, не заподозрях нищо. Никой не знаеше коя е жената, смятаха, че е проститутка. Полицията подозираше, че убийството е свързано със Сакра Корона Унита — мафията в Пулия. Ото каза, че е доволен карабинерите да нямат нищо общо, защото не обичал да се занимава с гангстери. По неговите думи няма никакво изкупление при жертви, които са корумпирани колкото и убийците им. Мисля, че един ден по-късно той ме уведоми за разговора си със съдебния лекар в отдела по съдебна медицина в Бари. Оказало се, че жертвата е изчезнала канадска туристка, видяна за последно в една дискотека в Остуни. Била е доста пияна. Тръгнала си с някакъв мъж. Млада жена със същото описание е видяна на другия ден в Грота Бианка в Пулия. Бялата пещера.

— И пак излиза, че капитан Пома е всезнаещ, изглежда, целият свят му докладва.

— А ти пак говориш така, сякаш си му сърдит.

— Да поговорим за Бялата пещера. Да допуснем, че убиецът прави символични асоциации — предложи Бентън.

— По-дълбоките нива на съзнанието — поде доктор Марони. — Погребани детски спомени. Потиснати спомени за травма и болка. Можем да разтълкуваме изследването на пещерата като негово митологично пътуване в тайните на собствените му неврози и психози, на страховете му. Случило му се е нещо ужасно и то вероятно предшества онова, което той смята за ужасното нещо, което му се е случило.

— Какво помниш от физическото му описание? Свидетелите, които твърдят, че са го видели с жертвата в дискотеката, в пещерата или другаде, дали ли са физическо описание?

— Млад. Носел шапка — отвърна доктор Марони. — Това е.

— Само това? Раса?

— И в дискотеката, и в пещерата е било много тъмно.

— В бележките ти за пациента — тук са, в момента ги гледам — пациентът ти споменава, че е срещнал канадка в дискотека. Казал го е в деня след намирането на трупа. После не е идвал при теб. От коя раса е?

— Бял.

— В бележките ти пише, че той е заявил, цитирам, „че е оставил момичето край магистралата край Бари“.

— Тогава още не се знаеше, че е канадка. Не беше разпозната. Както казах, предполагаше се, че е проститутка.

— Когато разбра, че е канадска туристка, не направи ли връзката?

— Естествено, разтревожих се. Но нямах доказателства.

— Да, Пауло, защитил си пациента. Но никой не си дава труд да защити канадската туристка, чието единствено престъпление е, че е прекалила с алкохола в дискотеката и е срещнала човек, който явно й е харесал, и е решила, че може да му се довери. Ваканцията й в Южна Италия завършва с аутопсия в гробище. Има късмет, че не е погребана в гроб за бедняци.

— Много си нетърпелив и разстроен — отбеляза доктор Марони.

— Може би сега, когато бележките ти са пред теб, паметта ти ще се освежи.

— Не съм ти дал тези бележки. Не знам как си ги получил. — Марони непрекъснато повтаряше това и Бентън трябваше да обясни.

— Ако пазиш бележки за пациент в електронен формат на болничния сървър, трябва да изключиш функцията за споделяне на файлове — каза Бентън по телефона. — Защото ако някой разбере на кой хард диск са тези поверителни файлове, ще има достъп до тях.

— Интернет е несигурно място.

— Канадската туристка е убита почти преди година — напомни Бентън. — Има същия вид осакатяване. Кажи ми защо не се сети за този случай, нито за пациента си, след стореното на Дрю Мартин. Парчета месо, отрязани от същата част на тялото. Гола жена, изоставена на място, където бързо ще бъде открита и ще предизвика шок. И без улики.

— Изглежда, не ги изнасилва.

— Не знаем какво прави. Особено ако ги принуждава да седят във вана със студена вода бог знае колко дълго. Искам да включа Кей в разговора. Обадих й се, преди да ти звънна. Надявам се да е прегледала онова, което й изпратих.

Доктор Марони чакаше. Взираше се в образа на екрана, докато навън дъждът се лееше като из ведро и нивото на водата в канала се покачваше. Отвори капаците на прозорците и прецени, че водата по тротоарите беше по-дълбока от трийсет сантиметра. Беше благодарен, че не се налагаше да излиза този ден. За него наводнението не беше приключение, каквото беше за туристите.

— Пауло? — обади се Бентън. — Кей?

— Тук съм.

— Получила е файловете — съобщи Бентън на Марони. — Гледаш ли двете снимки? — попита той Скарпета. — И другите файлове?

— Стореното с очите на Дрю Мартин — отговори тя веднага. — Няма данни за същото при жената, убита край Бари. Чета доклада от аутопсията й. На италиански. Доколкото мога да го разбера. И се питам защо сте включили този доклад от аутопсия във файла на вашия пациент, Пясъчния човек, предполагам?

— Явно той сам се нарича така — каза доктор Марони. — Въз основа на имейлите на доктор Селф. Видели сте някои от тях.

— В момента ги гледам.

— Защо докладът от аутопсията беше във файла на пациента ти? — напомни му Бентън. — Във файла на Пясъчния човек.

— Защото бях загрижен. Но нямах доказателства.

— Задушаване — прочете Скарпета. — Заключение въз основа на точковидни кръвоизливи по кожата и липсата на други находки.

— Възможно ли е да е била удавена? — попита доктор Марони, който бе принтирал файловете, изпратени от Бентън, и ги държеше в скута си. — Възможно ли е Дрю също да е удавена?

— Не, Дрю не беше. Беше удушена с някаква превръзка.

— Мисля за удавяне заради ваната в случая на Дрю — поясни доктор Марони. — А сега и тази последна снимка на жената в медната вана. Но както виждам, греша.

— Грешите за Дрю. Но за жертви във вани преди смъртта — или онова, за което предполагаме, че е смърт — съгласна съм. Трябва да допуснем удавяне, ако нямаме други доказателства. Ще ви кажа със сигурност — повтори Скарпета, — че Дрю не е удавена. Но това не означава, че и жертвата в Бари не е. И не знаем какво е станало с жената в медната вана. Дори не знаем дали е мъртва, макар да се боя, че е така.

— Изглежда дрогирана — намеси се Бентън.

— Подозирам, че това се отнася и за трите жени — каза Скарпета. — Жертвата в Бари беше компрометирана въз основа на нивото на алкохол в кръвта, което беше три пъти над законния лимит. На Дрю беше повече от два пъти над законния лимит.

— Прави ги уязвими, за да ги контролира — отсъди Бентън. — Значи нищо не ни подсказва, че жертвата в Бари е удавена? Нищо в доклада от аутопсията? А диатомея?

— Диатомея? — не разбра доктор Марони.

— Микроскопични водорасли — обясни Скарпета. — Първо някой е трябвало да провери, което е малко вероятно, ако не са подозирали удавяне.

— Защо да подозират? Намерена е край магистрала — изтъкна доктор Марони.

— Второ — продължи Скарпета, — диатомея има навсякъде. Във водата, във въздуха. Единственият преглед, който може да даде надеждни резултати, е изследване на костния мозък и вътрешните органи. И сте прав, доктор Марони. Защо да ги изследват? Колкото до жертвата в Бари, подозирам, че за нея просто му се е удала възможност. Може би Пясъчния човек — от сега нататък ще го наричам така…

— Не знаем дали тогава се е наричал така — възрази доктор Марони. — Моят пациент определено не е споменавал това име.

— Ще го наричам Пясъчния човек с цел яснота — обоснова се Скарпета. — Може да е обикалял барове, дискотеки, туристически забележителности, а тя за свое нещастие се е озовала на погрешното място в лош момент. Дрю Мартин, от друга страна, не ми се струва случайно избрана жертва.

— В това също не сме сигурни. — Доктор Марони пушеше лулата си.

— Мисля, че съм сигурна — възрази тя. — Започнал е да пише имейли на доктор Селф за Дрю Мартин миналата есен.

— Ако приемем, че той е убиецът.

— Изпратил е на доктор Селф снимка на Дрю във ваната, която е направил часове преди убийството — посочи Скарпета. — Според мен това доказва, че е убиецът.

— Моля ви, кажете ми повече за очите й — каза доктор Марони.

— Въз основа на този доклад, убиецът не е извадил очите на канадската туристка. Очите на Дрю бяха извадени, кухините напълнени с пясък, а клепачите залепени. За щастие, според данните от аутопсията, това е направено след смъртта й.

— Не садизъм, а символизъм — вметна Бентън.

— Пясъчния човек поръсва с пясък очите ти и те кара да заспиш6 — каза Скарпета.

— Точно тази митологичност изтъквам — подчерта доктор Марони. — Може да е фройдистка или юнгианска, но е уместна. Рискуваме, ако пренебрегнем дълбоката психология в този случай.

— Нищо не пренебрегвам. Иска ми се ти да не беше пренебрегнал онова, което си знаел за пациента си. Тревожил си се, че може да е свързан с убийството на туристката, но не си казал нищо — отбеляза Бентън.

Спор. Намеци за грешки и вина. Тристранният разговор продължаваше, а Венеция потъваше. После Скарпета се извини, че има работа в лабораторията, и каза, че ако не им е нужна за друго, ще затвори. Направи го и Марони отново започна да се защитава.

— Щеше да бъде нарушение. Нямах доказателства, никакви улики — обясни той на Бентън. — Знаеш правилата. Ако тичаме в полицията всеки път, когато пациент намекне за насилие или говори за насилнически действия, за които нямаме причина да вярваме, че са реални, всекидневно ще предаваме пациенти на полицията.

— Мисля, че е трябвало да докладваш за този пациент и да разпиташ доктор Селф по-подробно за него.

— Аз пък мисля, че вече не си агент на ФБР, който може да арестува хората, Бентън. Сега си съдебен психолог в психиатрична болница. Член си на факултета на медицинската школа в „Харвард“. Най-напред дължиш лоялност на пациента.

— Може би вече не съм способен на това. След две седмици с доктор Селф нищо вече не е същото за мен. Включително и ти, Пауло. Защитил си пациента си, а сега поне още две жени са мъртви.

— Ако той го е извършил.

— Той е.

— Кажи ми какво направи доктор Селф, когато й показа тези снимки. Онази с Дрю във ваната. Помещението изглежда старо и прилича на италианско — помоли доктор Марони.

— Сигурно е в Рим или близо до Рим. Поне би трябвало — отвърна Бентън. — Допускаме, че Дрю е убита в Рим.

— А втората снимка? — Той кликна върху втория файл, взет от имейла на доктор Селф. Жена във вана, този път медна. Изглеждаше между трийсет и четирийсетгодишна, с дълга тъмна коса. Устните й бяха подути и окървавени, дясното й око бе отекло и затворено. — Какво каза доктор Селф, когато й показа тази най-нова снимка, изпратена й от Пясъчния човек?

— Когато е била изпратена, тя беше в скенера. Когато й я показах по-късно, я виждаше за първи път. Основната й грижа беше, че сме се хакнали — по нейни думи — в имейла й и че нарушаваме законните й права, че сме нарушили здравния кодекс, защото Люси е хакерът — обвинение на доктор Селф — което означава, че външни лица знаят, че тя е пациентка в „Маклийн“. Впрочем, питам се откъде й е хрумнало да обвини Люси?

— Любопитно е, че без колебание обвинява нея, съгласен съм.

— Виждал ли си какво е публикувала доктор Селф в уебсайта си? Изповед на Люси, която говори свободно за своя мозъчен тумор. Има го навсякъде.

— Люси го е направила? — Марони се изненада. Той не знаеше за това.

— Естествено, че не. Само допускам, че доктор Селф някак си е научила, че Люси редовно идва в „Маклийн“ на скенер. Като част от своя неутолим апетит да тормози хората е съчинила тази изповед за сайта си.

— Как е Люси?

— Ти как мислиш?

— Какво друго каза доктор Селф за втората снимка? Жената в медната вана. Знаем ли коя е тя?

— Някой е пуснал мухата на доктор Селф, че Люси е проникнала в пощата й. Много странно.

— Жената в медната вана — повтори доктор Марони. — Какво каза доктор Селф, когато си я срещнал на стълбите надвечер? Сигурно е било интересно. — Той изчака. Запали отново лулата си.

— Не съм казал, че сме били на стълбите.

Доктор Марони се усмихна и издуха дима, докато тютюнът в огнището на лулата се разпалваше.

— И все пак, как реагира, когато й я показа?

— Попита дали снимката е истинска. Обясних й, че не можем да знаем, без да видим файловете на компютъра на човека, който я е изпратил. Но изглежда истинска. Не виждам издайническите белези за монтаж. Липсваща сянка. Грешка в перспективата. Светлина или атмосферни условия, които не са логични.

— Да, изглежда няма монтаж — съгласи се доктор Марони, като изучаваше снимката на екрана, докато дъждът валеше зад капаците и водата в канала се плискаше срещу мазилката. — Доколкото разбирам от тези неща.

— Настояваше, че е уловка. Че е перверзна шега. Казах й, че снимката на Дрю Мартин е истинска и това е нещо повече от перверзна шега. Тя е мъртва. Изразих опасения, че жената на втората снимка също е мъртва. Изглежда, някой непредпазливо разговаря с доктор Селф и не само за този случай. Питам се кой.

— А тя какво каза?

— Че вината не е нейна — отвърна Бентън.

— А сега, след като Люси ни даде тази информация, тя може да знае… — започна доктор Марони, но Бентън го прекъсна и довърши мисълта му.

— Откъде са изпратени. Люси обясни. Щом има достъп до пощата на доктор Селф, възможно е да се проследи айпи адресът на Пясъчния човек. Още едно доказателство, че не я интересува. Можеше сама да проследи айпи адреса или да поръча на друг да го направи. Но не го е сторила. Навярно изобщо не й е минало през ума. Проследен е до домейн в Чарлстън, по-конкретно, пристанището.

— Това е много интересно.

— Много си открит и излиятелен, Пауло.

— Не разбирам какво имаш предвид. Открит и излиятелен?

— Люси разговаря със системния аналитик на пристанището, човека, който управлява всички компютри, мрежата и прочие — обясни Бентън. — Според нея най-важното е, че интернет протоколът на Пясъчния човек не съответства на нито един МАК на пристанището. Тоест машинен адрес код. Какъвто и компютър да използва Пясъчния човек, за да изпраща имейлите си, той явно не е на пристанището, тоест няма вероятност да работи там. Люси предложи няколко възможни сценария. Може да е човек, който влиза и излиза от пристанището — на туристически или товарен кораб — и когато пристава, се включва нелегално в тамошната мрежа. Ако е така, сигурно работи на туристически или товарен кораб, който е бил на пристанището в Чарлстън винаги когато е изпращал писма на доктор Селф. Всеки от имейлите му — всичките двайсет и седем, които Люси намери във входящата й поща — е изпратен от безжичната мрежа на пристанището. Включително и този, който е получила последен. Жената в медната вана.

— Значи сега трябва да е в Чарлстън — заключи доктор Марони. — Надявам се, че си наредил да наблюдават пристанището. Може би това е начинът да го заловите.

— Каквото и да правим, трябва да действаме внимателно. Засега не бива да намесваме полицията. Може да го изплашим.

— Сигурно има разписание на туристическите и товарните кораби. Има ли съвпадение на тези дати с датите на имейлите до доктор Селф?

— Да и не. Някои дати на един конкретен туристически кораб — говоря за часовете на тръгване и пристигане — съвпадат с датите на имейлите, които е изпращал. Но някои не съвпадат. Затова съм почти сигурен, че той има причина да бъде в Чарлстън, може би дори живее там, и получава достъп до мрежата на пристанището, като паркира наблизо и се включва.

— Сега вече престанах да разбирам — каза доктор Марони. — Живея в много стар свят. — Той пак запали лулата си. Една от причините да обича да пуши лула бе именно удоволствието от паленето.

— Все едно да обикаляш със скенер и да наблюдаваш хората с мобилни телефони — обясни Бентън.

— Предполагам, че доктор Селф не е виновна и за това — каза унило доктор Марони. — Този убиец е изпращал имейли от Чарлстън още миналата есен. Можела е да разбере и да каже на някого.

— Можеше да каже на теб, Пауло, когато ти е изпратила Пясъчния човек.

— А тя знае ли за връзката с Чарлстън?

— Казах й. Надявах се това да я накара да си припомни нещо или да ми даде още информация, която да ни помогне.

— И как реагира, когато я уведоми, че Пясъчния човек й е писал от Чарлстън през цялото време?

— Каза, че не е виновна — отвърна Бентън. — После отпътува с лимузината до летището и излетя с частния си самолет.