Книгата на мъртвите

5.

Трополене на метални колелета върху теракот.

Вратата на хладилната зала се отвори с неохотно съскане. Скарпета не усещаше ледения въздух и миризмата на замръзнала смърт, когато извади стоманената поставка с малкия черен чувал. Към висулката на ципа бе прикрепена бележка, на която с черно мастило пишеше: „Неизвестен“. Беше отбелязана датата 30 април 2007 г. и имаше подпис на погребалния агент, транспортирал тялото. В дневника на моргата Скарпета бе написала, че неизвестният е от мъжки пол, между пет и десетгодишен, убит и намерен на остров Хилтън Хед, на два часа път от Чарлстън. Беше от смесена раса: трийсет и четири процента северноафриканец и шейсет и шест процента европеец.

Само тя имаше право да вписва случаи в дневника. Затова се ядоса, когато дойде няколко часа по-късно и установи, че сутрешният случай вече беше вписан, вероятно от Лушъс Медик. Нахалникът беше решил, че възрастната жена, която бе докарал, е умряла от естествена смърт, предизвикана от „кардиален и респираторен пристъп“. Нагъл малоумник. Всеки умира от сърдечна и белодробна недостатъчност. Независимо дали е прострелян или ударен от кола или бухалка, човек умира, когато сърцето и дробовете откажат да функционират. Нямаше право, нито основание да заключи, че смъртта е естествена. Тя не беше направила аутопсия и не беше негова отговорност или законно право да твърди каквото и да било. Той не беше съдебен патолог. Изобщо не биваше да докосва дневника на моргата. Не можеше да си представи защо Марино му бе позволил да влезе в залата за аутопсии и да си тръгне непридружен.

От устата й излизаше пара, когато свали папката от количката и попълни в картона на неизвестното момче часа и датата. Чувството й за безпомощност беше осезаемо като студа. Въпреки всичките си усилия не знаеше къде е умряло момчето, макар да допускаше, че е станало недалеч от мястото, където бе намерено. Не знаеше точната му възраст. Не знаеше как убиецът е пренесъл тялото, но предполагаше, че е с лодка. Не се бяха отзовали свидетели. Единствените улики, които откри, бяха бели памучни нишки, вероятно от чаршафа, в който го беше увил съдебният следовател на окръг Бофорт, преди да го затвори в чувала.

Пясъкът, солта, парчетата от миди и растения в отвърстията на момчето и по кожата му, бяха характерни за блатата, където бе открито голото му разлагащо се тяло, проснато по лице в блатната тиня и треви. След като дни наред използва всички процедури, за които се сети, за да накара тялото му да й проговори, то й предложи само няколко болезнени разкрития. Стомахът и мършавостта му й показаха, че е гладувал седмици, ако не и месеци наред. Деформираните нокти сочеха нов растеж в различни възрасти, което предполагаше, че пръстите на ръцете и краката са претърпели многократни тежки травми, или че момчето е подлагано на мъчение. Червеникавите белези по цялото му тяло й подсказваха, че наскоро е бил бит жестоко с широк колан с голяма четвъртита тока. Разрезите, огледът на плътта под кожата и микроскопският анализ разкриха кръвоизливи в меките тъкани от темето до ходилата. Беше умрял от вътрешни кръвоизливи — беше кървил до смърт, без външно да пролее нито капка. Метафора за невидимия му и нещастен живот.

Беше запазила части от органите му в буркани с формалин и бе изпратила мозъка и очите му за специален преглед. Бе направила стотици снимки и уведомила Интерпол, в случай че го обявят за изчезнал в друга държава. Отпечатъците от пръстите и ходилата му бяха въведени в Интегрираната автоматизирана система за разпознаване на отпечатъци (ИАС-РО), а ДНК профилът му — в Комбинираната система за индексация на ДНК (КСИД) — цялата информация за него бе въведена в базата данни на Националния център за изчезнали и експлоатирани деца. Освен това Люси претърсваше щателно интернет. Засега нямаше никакви следи и съвпадения, което навеждаше на мисълта, че не е бил отвлечен или изгубен, не беше избягал и попаднал в ръцете на непознат садист. Най-вероятно беше пребит от родител или друг роднина, опекун или приемен родител, който бе оставил тялото му в отдалечен район, за да прикрие престъплението си. Това се случваше постоянно.

Скарпета не можеше да направи нищо повече като лекар или учен, но нямаше да се откаже от него. Нямаше да допусне костите му да попаднат в просешки гроб. Докато не бъдеше разпознат, той щеше да остане при нея, прехвърлен от хладилника в нещо като времева капсула, полиуретанов изолиран фризер, охладен до минус шейсет и пет градуса по Целзий. Ако се наложеше, можеше да остане при нея години наред. Тя затвори тежката стоманена врата на фризера и излезе в ярко осветения ароматизиран коридор, като развързваше синята хирургическа престилка и сваляше ръкавиците. Найлоновите калцуни върху обувките й тихо шумоляха по чистия теракотен под.

От стаята си с красивия изглед доктор Селф отново говореше с Джаки Майнър, тъй като Бентън не си бе дал труд да отговори на обаждането й, а вече бе почти два следобед.

— Той знае, че трябва да се погрижим за това. Според вас защо е тук през уикенда и е помолил и вас да дойдете? Впрочем, плащат ли ви за извънредния труд? — Доктор Селф не показваше гнева си.

— Знаех, че имаме важен пациент. Предупреждават всички ни, когато дойде някой прочут. Тук идват много известни хора. Как разбрахте за изследването? — попита Джаки. — Длъжна съм да попитам, защото ни интересува коя е най-ефективната форма на реклама. Дали по вестниците или по радиото, с плакати или устно.

— От съобщението за набиране на доброволци в административната сграда. Видях го още когато ме приемаха, което сега ми се струва много отдавна. И си помислих, защо не? Решила съм да си тръгна скоро, много скоро. Жалко, че и твоят уикенд се провали — каза със съчувствие доктор Селф.

— Честно казано, не е лошо. Трудно се намират доброволци, които отговарят на критериите, особено нормалните. Колко жалко. Поне двама от трима се оказват ненормални. Но помислете. Ако бяхте нормален човек, бихте ли дошли тук, за да…

— Бъдете част от научен проект — завърши доктор Селф нелепата мисъл на Джаки. — Не мисля, че човек може да се регистрира тук като нормален.

— Не исках да кажа, че не сте…

— Винаги съм готова да науча нещо ново и имам необикновена причина, за да съм тук — обясни доктор Селф. — Съзнавате колко поверително е това.

— Чух, че се криете тук от съображения за сигурност.

— Доктор Уесли ли ви го каза?

— Слух. А поверителността е гарантирана, според закона за здравното осигуряване, с който всички се съобразяваме. Трябва да е безопасно да си тръгнете, ако е така.

— Човек може само да се надява.

— Знаете ли подробности за изследването?

— Само каквото помня от обявата за набиране на доброволци — отвърна доктор Селф.

— Доктор Уесли не го ли е обсъждал с вас?

— Уведомиха го в петък, когато съобщих на доктор Марони, който е в Италия, че искам да участвам доброволно в изследването, но то трябва да се проведе незабавно, защото реших да напусна болницата. Сигурна съм, че доктор Уесли смята да ме инструктира подробно. Не знам защо още не се обажда. Може би не е получил съобщението ви.

— Казах му, но той е много зает и важен човек. Мисля, че днес трябваше да запише майката на важната особа, тоест вашата майка. Затова предполагам, че смята първо да направи това. После съм сигурна, че ще ви се обади.

— Сигурно му е трудно с личния живот. Остава тук през уикенда заради тези изследвания и какво ли още не. Предполагам, че има любовница. Красив и изискан мъж като него със сигурност не е сам.

— Има някаква жена на юг. Всъщност племенницата й беше тук преди месец.

— Колко интересно — вметна доктор Селф.

— Дойде тук за скенер. Люси. Или е таен агент, или се опитва да прилича на такъв. Знам, че е компютърен предприемач, приятелка е с Джош.

— Свързана е със силите на реда — отбеляза замислено доктор Селф. — Някакъв вид таен агент, обучена в най-новите технологии. И изключително богата, предполагам. Очарователно.

— Дори не разговаря с мен, освен че се представи като Люси, стисна ми ръката и ме поздрави. Говореше си с Джош, после доста се забави в кабинета на доктор Уесли. Вратата беше затворена.

— Какво си помислихте за нея?

— Че е самовлюбена. Но, разбира се, не съм общувала с нея. Тя беше при доктор Уесли. На затворена врата. — Тя отново го подчерта.

Ревнува. Идеално.

— Колко мило — каза доктор Селф. — Сигурно са много близки. Тя изглежда необикновена. Красива ли е?

— Прилича малко на мъжкарана, ако ме разбирате. Облечена в черно и доста мускулеста. Има здраво ръкостискане като на мъж. Погледна ме право в очите с напрегнато изражение. Очите й бяха като зелени лазерни лъчи. Почувствах се много неловко. Сега, като се замисля, не бих искала да остана насаме с нея. Такива жени…

— Искаш да кажеш, че е била привлечена от теб и е искала да правите секс, преди да си замине, така ли? Нека позная, сигурно с частен самолет — предположи доктор Селф. — Къде каза, че живее?

— В Чарлстън, като леля си. Мисля, че наистина искаше да правим секс. Господи. Как може да не съм го разбрала още когато се здрависа с мен и ме погледна в очите? И, о, да. Попита ме дали работя до късно. Сигурно е искала да знае кога приключвам работа. Попита ме откъде съм. Започна да задава лични въпроси. Просто тогава не го осъзнах.

— Може би защото те е било страх да го осъзнаеш, Джаки. Тя ми се струва много привлекателна и обаятелна, от жените, които с хипноза примамват хетеросексуална жена в леглото и дори след изключително еротично преживяване?… — Тя замълча. — Нали разбираш защо две жени правят секс, дори ако едната е хетеросексуална, или дори и двете? Това изобщо не е изключение.

— В никакъв случай.

— Четеш ли Фройд?

— Никога не съм изпитвала влечение към друга жена. Дори към съквартирантката ми в колежа. А живеехме заедно. Ако имах скрито предразположение, щеше да се случи много повече.

— Всичко е свързано със секса, Джаки. Сексуалното желание се корени в най-ранното детство. Какво е онова, което пеленачетата и от двата пола получават, а по-късно е отказано на жените?

— Не знам.

— Храненето от майчината гръд.

— Не искам такова хранене, не помня нищо за него, а циците ме интересуват само защото мъжете ги харесват. Те са важни по тази причина и единствено заради това ги забелязвам. Мисля, че са ме хранили от шише.

— Все пак съм съгласна с теб. Странно е, че тя е дошла чак дотук заради скенер. Надявам се, че й няма нищо.

— Чувала съм, че идва два пъти годишно.

— Два пъти годишно?

— Така каза един от техниците.

— Колко трагично, ако е болна от нещо. С теб знаем, че не е обичайно човек да си прави скенер няколко пъти годишно. Дори никак. Какво друго трябва да знам за моя скенер?

— Някой дал ли си е труд да ви попита дали имате проблем да влезете под магнита? — попита Джаки със сериозността на специалист.

— Проблем ли?

— Нали знаете? Дали може да ви причини проблем.

— Не, освен ако след това не мога да различа север от юг. Но ти отново проявяваш проницателност. Трябва да се запитам какво причинява магнитът на хората. Не съм сигурна дали е проучено както трябва. Ядрено-магнитният резонанс се прилага сравнително отскоро, нали?

— Изследването използва функционален магнитен резонанс, за да наблюдаваме как работи мозъкът ви, докато слушате записа.

— Да, записа. На майка ми ще й бъде приятно да я записват. Какво друго трябва да очаквам?

— По протокол се започва със СКИД. Нека да обясня — Структурирано клинично интервю за диагностика на душевни заболявания.

— Запозната съм. Особено с последната редакция на интервюто.

— Понякога доктор Уесли ми позволява аз да проведа интервюто. Не можем да ви сканираме без него, а да отговорите на всички въпроси изисква доста време.

— Ще го обсъдя с него, когато го видя днес. И ако е удобно, ще попитам за Люси. Не, може би не бива. Но се надявам да не е болна. Особено щом той е привързан към нея.

— Доктор Уесли е зает с други пациенти, но аз може да намеря време за интервюто.

— Благодаря, Джаки. Ще говоря с него за това, щом ми се обади. А имало ли е негативни реакции срещу това очарователно изследване? И кой го финансира? Мисля, че спомена баща си?

— Няколко души страдаха от клаустрофобия. Затова не можахме да ги сканираме след цялата свършена работа. Представете си, давам си труда да ги интервюирам и да запиша майките им…

— Предполагам, че ги записвате по телефона. Доста работа си свършила само за една седмица.

— Така е по-евтино и по-ефективно. Няма нужда да се срещаш лично с хората. Просто стандартна подготовка за онова, за което искаш да говорят на записа. Не ми е позволено да обсъждам финансирането, но баща ми е голям филантроп.

— Обмислям ново предаване. Споменах ли, че смятам да наема консултанти на продукцията? Ти каза, че Люси е свързана със силите на реда? Може би е специален агент? Ще помисля и за нея. Освен ако не е болна. Колко пъти сте сканирали мозъка й тук?

— Съжалявам, но не съм гледала предаването ви. Заради работата си мога да гледам телевизия само вечер.

— Предаванията ми се излъчват многократно. Сутрин, обед и вечер.

— Научното изследване на престъпния ум и проявленията му наред с интервюта с хора, които носят оръжие и арестуват престъпници, е прекрасна идея. На публиката ще й хареса — каза Джаки. — Много повече, отколкото други подобни предавания. Мисля, че ако поканите експерт, който да интервюира някой сексуален насилник или убиец психопат, това ще повиши рейтинга ви.

— От което заключавам, че психопат, който изнасилва или блудства и убива, може да не е насилник по природа. Това е изключително оригинална концепция, Джаки, което ме кара да се запитам дали само сексуалните убийци социопати са насилници. И след тази хипотеза какво трябва да се запитаме?

— Ами…

— Да се запитаме в коя категория попада натрапчивото сексуално убийство? Или пък това е езиков спор. Аз казвам „врат“, а ти „шия“.

— Ами…

— Четеш ли достатъчно Фройд и обръщаш ли внимание на сънищата си? Трябва да ги записваш, да държиш дневник до леглото си.

— Разбира се, за лекциите, но не си водя дневник за сънища. Не съм го правила и за упражнения — отвърна Джаки. — В реалния живот вече никой не си пада по Фройд.

Осем и половина вечерта. Римско време.

Чайките се носеха с писъци в мрака. Приличаха на големи бели прилепи.

В други крайбрежни градове чайките са досадни през деня, но изчезват по мръкнало. Това определено беше валидно за Америка, където капитан Пома бе прекарал доста време. Като малък той често пътуваше в чужбина с родителите си. Трябваше да стане светски мъж, който говори чужди езици, има безупречни маниери и отлично образование. От него трябваше да излезе нещо, казваха родителите му. Наблюдаваше две дебели снежнобели чайки, кацнали на перваза на прозореца близо до неговата маса, които го гледаха. Може би искаха хайвера от моруна.

— Питам те къде е — каза той на италиански. — А в отговор ти ме информираш за мъж, за когото би трябвало да знам? Но не ми казваш подробности. Ужасно ме дразниш.

— Казах ти следното — отвърна доктор Пауло Марони, който познаваше капитана от години. — Както знаеш, доктор Селф покани Дрю Мартин в своето предаване. Седмици по-късно доктор Селф започнала да получава имейли от човек с психично разстройство. Знам го, защото тя ми ги препрати.

— Пауло, моля те. Трябват ми подробности за този объркан човек.

— Надявах се, че ги имаш.

— Не аз повдигнах тази тема.

— Но ти работиш по случая — ядоса се доктор Марони. — Изглежда, имам повече информация от теб. Това е потискащо. Значи не сте открили нищо.

— Не бих искал да го призная публично. Не напредваме. Затова е жизненоважно да ми разкажеш за този неуравновесен човек. И имам чувството, че си играеш с мен по много странен начин.

— За повече подробности трябва да говориш с нея. Тъй като не е неин пациент, тя спокойно може да говори за него. Стига да е склонна да ти съдейства. — Марони посегна към сребърния поднос с блини. — А това изобщо не е сигурно.

— Тогава ми помогни да я намеря — помоли капитан Пома. — Защото имам чувството, че знаеш къде е. И точно по тази причина ми се обади ненадейно и се самопокани на много скъпа вечеря.

Доктор Марони се засмя. Можеше да си позволи цяла стая с най-добрия руски хайвер. Не заради това вечеряше с капитана. Знаеше нещо и имаше сложни доводи и план. Това беше типично за него. Притежаваше дарбата да разбира човешките склонности и мотиви, беше може би най-гениалният човек, когото познаваше капитанът. Но той беше загадка и имаше свое определение за истината.

— Не мога да ти кажа къде е — каза доктор Марони.

— Което не означава, че не знаеш. Измъчваш ме с твоите словесни игри, Пауло. Не че съм мързелив. Не че не се постарах да я открия. Откакто научих, че е познавала Дрю, разговарях с хора, които работят за нея, и чувам все същата история, която знам от новините. Заминала е внезапно по семейни причини. Никой не знае къде е.

— Логиката ще ти каже, че е невъзможно никой да не знае къде е.

— Да, логиката ми го казва — съгласи се капитанът, като намаза една блина с хайвер и му я подаде. — Имам чувството, че ще ми помогнеш да я открия. Защото, както казах, ти знаеш, и точно затова ми се обади, а сега си играем с думите.

— Предполагам, че хората от екипа й са препратили имейлите ти с молба за среща или поне за телефонен разговор, нали? — попита доктор Марони.

— Така казват. — Чайките отлетяха, привлечени от друга маса. — Няма да я намеря по нормалните канали. Едва ли възнамерява да ме приеме, защото последното, което иска, е да стане фактор в разследването. Хората може да решат, че е отговорна.

— Навярно би трябвало. Тя е безотговорна — заяви доктор Марони.

Появи се сервитьорът и напълни чашите им. Ресторантът на покрива на хотел „Хаслър“ беше един от любимите на капитан Пома. Гледката беше прекрасна и никога не му омръзваше. Той мислеше за Кей Скарпета и се питаше дали тя и Бентън Уесли са вечеряли тук. Навярно не. Бяха твърде заети. Сториха му се прекалено заети за важните неща в живота.

— Разбираш ли? Фактът, че ме избягва, ме кара да мисля, че има основание — добави капитанът. — Може би заради психично разстроения пациент, когото ти е изпратила. Моля те, кажи ми къде да я намеря, защото мисля, че знаеш.

— Споменах ли, че в Съединените щати имаме правила и стандарти и че делата са национален спорт? — попита Марони.

— Екипът й няма да ми каже, ако тя е пациент в твоята болница.

— Аз също не бих ти казал.

— Не, разбира се. — Капитанът се усмихна. Сега вече беше сигурен. Без всякакво съмнение.

— Много се радвам, че сега не съм там — каза след малко доктор Марони. — Имаме много труден прочут пациент в „Павилиона“. Надявам се, че Бентън Уесли ще успее да се справи подобаващо.

— Трябва да говоря с нея. Как да я убедя, че съм научил от друг източник, а не от теб?

— Не си научил нищо от мен.

— Все от някого съм разбрал. Тя ще иска да й кажа.

— Не си научил нищо от мен. Всъщност ти изказа предположение. И аз не съм потвърдил.

— Може ли да го обсъдим хипотетично?

Доктор Марони отпи от виното си.

— Предпочитам онова „Барбареско“, което пихме миналия път.

— Сигурно. Струваше триста евро.

— Плътно, но много свежо.

— Виното ли? Или жената, с която си бил снощи?

За мъж на неговата възраст, който ядеше и пиеше каквото си иска, доктор Марони изглеждаше добре и никога не му липсваха жени. Те му се предлагаха сякаш беше бог Приап, а той не беше верен на нито една. Когато идваше в Рим, обикновено оставяше съпругата си в Масачузетс. Явно тя нямаше нищо против. Той се грижеше добре за нея и не й досаждаше със сексуалните си желания, защото тя не ги задоволяваше, а и не беше влюбен в нея. Това беше съдба, която капитанът отказваше да приеме. По душа бе романтик и отново се замисли за Скарпета. Тя нямаше нужда някой да се грижи за нея и не би го допуснала. Нейното присъствие в мислите му беше като светлината на свещите по масите, и светлините на града през прозореца. Тя го вълнуваше.

— Мога да я потърся в болницата, но ще ме попита как съм разбрал, че е там — каза капитанът.

— Говориш за важната персона. — Доктор Марони топна седефената лъжичка в хайвера и загреба количество, достатъчно за две блини. Размаза хайвера по една и я изяде. — Не бива да търсиш никого в болницата.

— Ами ако Бентън Уесли е моят източник? Доскоро беше тук и участваше в разследването. А сега тя е негова пациентка. Яд ме е, че онази вечер говорихме за доктор Селф, а той не разкри, че е негова пациентка.

— Говорим за важната персона. Бентън не е психиатър и важната персона формално не е негова пациентка. По същество тя е моя пациентка.

Капитанът замълча, тъй като келнерът се появи с предястията. Ризото с гъби и пармезан. Минестроне с аромат на босилек с паста.

— Бентън никога не би издал такава информация. Все едно да питаш камък — заговори отново доктор Марони, когато келнерът се отдалечи. — Предполагам, че и важната персона скоро ще напусне. По-важният въпрос за теб е къде ще отиде. Къде е била, е важно само заради мотива.

— Предаването на доктор Селф се снима в Ню Йорк.

— Важните персони могат да ходят където си искат. Ако разбереш къде е и защо, може да откриеш къде ще отиде после. По-вероятен източник би била Люси Фаринели.

— Люси Фаринели? — Капитанът беше объркан.

— Племенницата на доктор Скарпета. По случайност аз й правя услуга и тя идва в болницата доста често. Може да е чула клюки от персонала.

— И какво? Казала е на Кей, а тя на мен?

— Кей? — промърмори доктор Марони, докато дъвчеше. — Значи си в приятелски отношения с нея?

— Надявам се. С Бентън не са толкова приятелски. Мисля, че той не ме харесва.

— Повечето мъже не те харесват, Ото. Само хомосексуалистите. Но разбираш мисълта ми. Хипотетично. Ако информацията идва от външен човек — Люси, която е казала на Скарпета, а тя на теб, значи няма етични и законови пречки. — Доктор Марони хапваше ризотото с апетит. — Можеш да започнеш да гониш следата.

— А важната персона знае, че Кей работи с мен по случая, тъй като доскоро беше в Рим и я даваха по новините. Значи важната персона ще повярва, че Кей е непрекият източник и тогава няма да има проблеми. Много добре. Идеално.

— Ризотото с гъби е почти идеално. А минестронето? Опитвал съм го преди — отбеляза доктор Марони.

— Отлично е. Тази важна персона. Можеш ли да ми кажеш защо е пациентка в „Маклийн“, без да нарушиш поверителността?

— Нейната причина или моята? Нейната причина е личната й безопасност. Моята е, за да може тя да ме използва. Патологията й е комплексна. Страда от биполярно разстройство, но отказва да го признае, още по-малко да го лекува. Кое разстройство на личността искаш да обсъдя? Тя има толкова много. За съжаление хората с личностни разстройства рядко се променят.

— Значи нещо е предизвикало кризата. Това първата й хоспитализация ли е по психиатрични причини? Проучих я. Тя е противник на лекарствата и смята, че всички проблеми на света могат да бъдат решени, ако се следват нейните съвети. Нарича ги инструменти.

— Поне аз не знам важната персона да е постъпвала в болница преди този случай. Сега вече зададе важния въпрос. Не къде е, а защо. Не мога да ти кажа къде е тя. Мога да ти кажа само къде е важната персона.

— Нещо е травматизирало твоята важна персона.

— Тази персона е получила имейл от един луд. По една случайност същия луд, за когото доктор Селф ми разказа миналата есен.

— Трябва да говоря с нея.

— С кого?

— Добре. Може ли да говорим за доктор Селф?

— Щом искаш, ще прехвърлим разговора от важната персона на доктор Селф.

— Разкажи ми повече за този луд.

— Както казах, някой, когото съм приемал няколко пъти в тукашния си кабинет.

— Няма да питам за името на този пациент.

— Добре, защото не го знам. Плати в брой. И излъга.

— И нямаш никаква представа как е истинското му име?

— За разлика от теб аз не правя проверка на миналото на пациента, нито искам доказателства за истинската му самоличност — изтъкна доктор Марони.

— Тогава как е фалшивото му име?

— Не мога да ти кажа.

— Защо доктор Селф ти е съобщила за него? И кога?

— В началото на октомври. Каза, че й изпращал имейли и тя решила, че е най-добре да го насочи към друг. Както вече ти казах.

— Значи тя е поне донякъде отговорна, щом признава, че дадена ситуация не отговаря на възможностите й — заключи капитан Пома.

— Ето какво не разбираш. И през ум не й минава, че нещо е извън възможностите й. Просто не е искала да се занимава с него. Било е угодно на маниакалното й его да го насочи към психиатър, носител на Нобелова награда, който преподава в „Харвард“. Било й е приятно да ми причини неудобства, както е правила много пъти досега. Има си своите основания. Ако не друго, поне е знаела, че ще се проваля. Случаят е нелечим. — Доктор Марони разглеждаше виното си, сякаш в него беше отговорът.

— Кажи ми следното — продължи капитан Пома. — Щом не може да бъде излекуван, тогава не си ли съгласен, че това оправдава подозренията ми? Той е ненормален човек, който може би върши ненормални неща. Изпращал й е имейли. Може да й е изпратил имейл, за който ти е казала, когато е била приета в „Маклийн“.

— Имаш предвид важната персона. Не съм казал, че доктор Селф е в „Маклийн“. Но ако беше, ти със сигурност щеше да научиш защо. Струва ми се, че това е най-важното. Вече се повтарям като развалена плоча.

— Може да е изпратил на важната персона имейл, който я е притеснил достатъчно, за да се скрие в твоята болница. Трябва да го намерим и поне да се уверим, че не е убиец.

— Не знам как да го направим. Както казах, не мога да ти кажа кой е. Знам само, че е американец и е служил в Ирак.

— Той как обясни посещението си при теб чак в Рим? Доста е далеч за лекарски преглед.

— Страдаше от посттравматичен стрес. Изглежда има близки в Италия. Разказа ми обезпокоителна история за млада жена, с която прекарал един ден миналото лято. За трупа, открит близо до Бари. Помниш случая.

— Канадската туристка? — изненада се капитанът. — По дяволите!

— Същата. Само че тя не беше разпозната в началото.

— Беше гола и сериозно осакатена.

— Не като Дрю Мартин, ако съдя по думите ти. Не беше сторено същото с очите й.

— Липсваха големи части от плътта й.

— Да. Отначало решиха, че е проститутка, изхвърлена от кола в движение или блъсната от превозно средство. Така обясняваха раните — каза доктор Марони. — Аутопсията показа друго, беше извършена много компетентно, макар и в примитивни условия. Знаеш как стават тези неща в отдалечени райони, където няма пари.

— Особено ако е проститутка. Аутопсията беше извършена в гробището. Ако по същото време не бяха обявили за издирване канадската туристка, щяха да я погребат в гробището неразпозната — спомни си капитан Пома.

— Беше установено, че плътта е отрязана с нож или трион.

— А ти няма ли да ми кажеш всичко, което знаеш за този пациент, който е платил в брой и е дал фалшиво име? — запротестира капитанът. — Сигурно имаш бележки, които да ми покажеш.

— Невъзможно. Няма доказателства за нещата, които той ми разказа.

— Ами ако той е сегашният убиец, Пауло?

— Ако имах повече доказателства, щях да ти кажа. Разполагам само с неговите объркани приказки и неловкото чувство, което изпитах, когато ми се обадиха за убитата проститутка, която се оказа изчезналата канадка.

— Обадили са ти се? Какво? За мнение? Това е ново за мен.

— Случаят беше на полицията, не на карабинерите. Давам безплатни съвети на много хора. Накратко, този пациент не дойде да ме посети отново и не мога да ти кажа къде е — сви рамене доктор Марони.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога.

— Не разбираш ли, че е възможно той да е убиецът на Дрю Мартин? Изпратен ти е от доктор Селф и изведнъж тя се скрива в твоята болница заради един имейл от луд човек.

— Пак упорстваш, да се върнем към важната персона. Не съм казал, че доктор Селф е пациентка в болницата. Но мотивът да се крие, е по-важен от самото скривалище.

— Ако можех да разкопая главата ти, Пауло, не се знае какво щях да намеря.

— Ризото и вино.

— Ако знаеш подробности, които могат да помогнат на разследването, не приемам твоята потайност — разсърди се капитанът. После замълча, защото келнерът се запъти към тях.

Доктор Марони поиска пак да види менюто, макар да беше опитвал всичко от него, понеже често вечеряше тук. Капитанът, който не искаше меню, препоръча средиземноморски омар на грил, последван от салата и италиански сирена. Мъжката чайка се върна сама. Загледа ги през прозореца, като оправяше снежнобелите си пера. Зад нея искряха светлините на града. Златният купол на „Свети Петър“ приличаше на корона.

— Ото, ако наруша поверителността с толкова малко доказателства и сбъркам, с кариерата ми е свършено — най-после каза доктор Марони. — Нямам основателна причина да изнасям повече подробности за този човек пред полицията. Ще бъде крайно неразумно от моя страна.

— Значи загатваш кой може да е убиецът, после затръшваш вратата? — Капитан Пома се приведе над масата от отчаяние.

— Не аз отворих тази врата — отбеляза доктор Марони. — Само ти я посочих.

Увлечена в работа, Скарпета се стресна, когато алармата на ръчния й часовник иззвъня в три и петнайсет.

Тя довърши шева на Y-образния разрез на разлагащата се възрастна жена, чиято аутопсия беше ненужна. Атеросклеротична плака. Причината за смъртта, както се очакваше, беше атеросклеротична сърдечносъдова болест. Тя свали ръкавиците и ги пусна в яркочервеното кошче за биологичнорискови отпадъци, после се обади на Роуз.

— Идвам след малко — съобщи й Скарпета. — Ако успееш да се свържеш с Медик, кажи му, че може да я вземат.

— Тъкмо идвах при теб — каза Роуз. — Притесних се, че може случайно да си се заключила в хладилника. — Стара шега. — Бентън те търсеше. Каза да си провериш електронната поща, когато, цитирам, си сама и спокойна.

— Гласът ти е по-зле от вчера. По-дрезгав.

— Може да съм настинала.

— Преди малко чух мотора на Марино. И някой е пушил тук долу. В хладилника. Дори престилката ми смърди на цигари.

— Странно.

— Къде е той? Няма да е зле да намери време и да ми помогне.

— В кухнята — отвърна Роуз.

Скарпета смени ръкавиците и издърпа трупа на старицата от масата за аутопсии върху подплатения с чаршаф твърд винилов чувал върху носилката, който после пъхна в хладилника. Тя изми с маркуч работната си маса, постави епруветките със стъкловидно тяло, урина, жлъчка и кръв, както и кутия с разрязани органи в хладилника за по-нататъшен токсикологичен анализ и хистология. Изцапаните с кръв карти остави да се сушат — проби за ДНК изследване, които се включваха в картона на всеки пациент. След като изми пода, почисти хирургическите инструменти и умивалниците и събра документите за по-късна диктовка, тя бе готова да се погрижи за собствената си хигиена.

В задната част на сектора за аутопсии имаше сушилни с въглеродни и ХЕПА филтри за окървавени и изцапани дрехи, преди да бъдат опаковани като улики и изпратени в лабораториите. Следваше складово помещение, пералня и накрая съблекалня, разделена от стена от полупрозрачно стъкло. Едната страна за мъже, другата за жени. На този ранен етап от практиката й в Чарлстън, само Марино й асистираше в моргата. Той имаше своя част от съблекалнята, а тя разполагаше с другата и винаги й беше неловко, когато двамата вземаха душ едновременно и тя го чуваше и виждаше движенията му през дебелото зелено полупрозрачно стъкло.

Скарпета влезе в своята част на съблекалнята, затвори и заключи вратата. Свали найлоновите калцуни от обувките си, после шапката и маската и ги пъхна в кошчето за биологичнорискови отпадъци, накрая хвърли хирургическата престилка в коша за пране. Взе душ, като се търкаше с антибактериален сапун, изсуши косата си със сешоар и отново облече костюма и обувките. Прекоси целия коридор и стигна до вратата в дъното. От другата й страна имаше стръмна дъбова стълба, която водеше право в кухнята, където Марино тъкмо си отваряше кутийка с диетична кола.

Той я огледа от горе до долу.

— Много си се издокарала — отбеляза. — Забравила си, че е неделя, и си мислиш, че отиваш в съда? Аз пък се разходих с мотора до Мъртъл Бийч. — По зачервеното му брадясало лице личаха следите от дълга пиянска нощ.

— Смятай го за дар. Че си жив още един ден. — Тя мразеше моторите. — Освен това времето е лошо и ще се развали още повече.

— Накрая ще те кача на моя „Роудмастър“ и ще се вманиачиш, ще ме молиш за още.

Идеята да яхне големия му мотоциклет, да го обгърне с ръце и да притисне тяло до неговото я отвращаваше и той го знаеше. Тя му беше шеф и изпълняваше тази роля почти двайсет години, но той вече не изглеждаше доволен от това. И двамата определено се бяха променили. Бяха преживели добри и лоши моменти. Но през последните години и особено напоследък, уважението към нея и към работата ставаше все по-недоловимо, а сега се бе случило и това. Тя мислеше за имейлите на доктор Селф, питаше се дали Марино смята, че ги е видяла. Чудеше се в каква игра го е въвлякла психиатърката — игра, която той нямаше да разбере и при всички случаи щеше да загуби.

— Чух те да идваш. Явно пак си паркирал мотоциклета в преддверието — подхвърли тя. — Ако го блъсне някоя катафалка или бус — напомни му, — отговорността ще е твоя и няма да те съжалявам.

— Ако го блъснат, ще вкарам в моргата още един труп. На тъпия погребален агент, който не гледа къде кара.

Мотоциклетът на Марино и невероятният шум, който вдигаше с него, беше станал поредният повод за конфликти между тях. С него той ходеше на местопрестъпления, в съда, в спешните отделения, в адвокатски кантори и домове на свидетели. В офиса отказваше да го оставя на паркинга и го вкарваше в преддверието, което беше за доставка на трупове, не за лични превозни средства.

— Господин Грант дойде ли вече? — попита Скарпета.

— Пристигна с раздрънкан пикап, натоварен със скапаната му рибарска лодка, мрежи за скариди, ведра и други боклуци в каросерията. Едър като планина и черен като катран. Не съм виждал толкова черни цветнокожи като тези тук. Нито капка сметана в кафето. Не като предишното ни любимо местенце във Вирджиния, където Томас Джеферсън е спял със слугините.

Кей не беше в настроение да отговаря на провокациите му.

— В кабинета ми ли е, защото не искам да го карам да чака?

— Не разбирам защо си се наконтила така за него, сякаш имаш среща с адвокат, съдия или отиваш на църква — процеди Марино и тя се запита дали той не се надява да се е облякла така за него, може би защото е прочела имейлите от доктор Селф и ревнува.

— Срещата с него е важна като всяка друга — отвърна тя. — Винаги показваме уважение, забрави ли?

Марино миришеше на цигари и алкохол. Или „химията му не работеше“, както по-меко се изразяваше Скарпета. Дълбоко вкоренената му несигурност усилваше лошото му настроение, проблем, който ставаше доста заплашителен поради страховитата му физика. Беше на петдесет и пет години, бръснеше каквото бе останало от косата му, носеше черни дрехи на моторист, груби ботуши, а през последните няколко дни и кичозна верижка със сребърен долар. Редовно вдигаше тежести и гърдите му бяха толкова широки, та се хвалеше, че са нужни два рентгенови апарата, за да заснемат дробовете му. На младини, ако съдеше по старите снимки, които бе виждала, е бил привлекателен по един суров и мъжествен начин. Можеше още да е такъв, ако не бяха грубостта, немарливостта и неразумният начин на живот, които не можеха да се оправдаят с трудното му детство в забутана част на Ню Джърси.

— Не знам защо още си въобразяваш, че можеш да ме заблудиш — каза Скарпета, отмествайки разговора от абсурдната тема как е облечена и защо. — Снощи. И явно в моргата.

— За какво да те заблуждавам? — Марино отново отпи от кутията.

— Когато се пръскаш с толкова много одеколон, за да скриеш цигарения дим, само ми причиняваш главоболие.

Той тихо се оригна.

— Нека позная. Цяла вечер си бил в „Ритащият кон“.

— Кръчмата е пълна с цигарен дим — сви той масивните си рамене.

— А ти изобщо не си пушил там. Но си пушил в моргата. В хладилника. Дори престилката, която облякох, миришеше на цигари. Пушил ли си в моята съблекалня?

— Сигурно е проникнал откъм моята част. Говоря за дима. Може да съм влязъл с цигара вътре, в моята част. Не помня.

— Знам, че не искаш да хванеш рак на белите дробове.

Той отклони поглед, както правеше, когато дадена тема на разговор му бе неудобна и се мъчеше да я измести.

— Откри ли нещо ново? Нямам предвид старицата, която не биваше да ни изпращат, само защото следователят не е искал да си има работа с миризлив труп. Питам за момчето.

— Прибрах го във фризера. В момента не можем да направим повече.

— Не понасям, когато убиват деца. Ако разбера кой е пребил момчето, ще го убия, ще го разкъсам с голи ръце.

— Да не заплашваме с убийства, моля. — Роуз стоеше на вратата със странно изражение.

Скарпета не знаеше откога стои там.

— Не е заплаха — каза Марино.

— Точно затова го казах. — Роуз влезе в кухнята, облечена спретнато, сякаш излязла от кутийка, по собствения й старомоден израз, в син костюм, а бялата й коса беше прибрана на френски кок. Изглеждаше изтощена, а зениците й бяха свити.

— Пак ли ще ми четеш лекции? — попита Марино и й намигна.

— Имаш нужда от един-два урока. Или три-четири — отвърна тя, като си наля чаша силно черно кафе, „лош“ навик, от който се беше отказала преди година, а сега явно бе възобновила. — А в случай че си забравил — тя го погледна над ръба на чашата, — и преди си убивал хора. Затова не отправяй заплахи. — Облегна се на един шкаф и си пое дълбоко въздух.

— Казах ти. Това не е заплаха.

— Наистина ли си добре? — обърна се Скарпета към Роуз. — Може би не е обикновена настинка. Не биваше да идваш.

— Поговорих си с Люси — съобщи Роуз. После се обърна към Марино: — Не искам доктор Скарпета да остава сама с господин Грант. Нито за секунда.

— Тя спомена ли, че е издържал проверката? — попита Скарпета.

— Чуваш ли, Марино? Нито за секунда няма да оставяш доктор Скарпета сама с онзи човек. Пет пари не давам за проверката. Той е по-едър от теб — изтъкна вечно бдителната Роуз, вероятно според инструкциите на вечно бдителната Люси.

Роуз беше секретарка на Скарпета повече от двайсет години, следваше я по петите, както сама се изразяваше, в добри и лоши времена. На седемдесет и три години тя изглеждаше привлекателна и авторитетна. Изправена и енергична, всекидневно влизаше и излизаше от моргата, въоръжена с телефонни съобщения, доклади, които трябва да се подпишат на минутата, всеки делови въпрос, който според нея не можеше да чака, или просто напомняне — не, заповед — че Скарпета не е яла цял ден, и поръчаната храна — здравословна, разбира се — я чакаше горе и трябваше да я изяде веднага и нямаше да пие още кафе, защото и без това прекалява с кафето.

— Изглежда е участвал в битка с ножове — продължаваше да се тревожи Роуз.

— Това го имаше в проверката. Той е бил жертвата — обясни Скарпета.

— Изглежда много силен и опасен, и е едър като хамалин. Много съм притеснена, че искаше да дойде в неделя следобед, сигурно се е надявал да те завари сама — каза тя на Скарпета. — Откъде знаеш, че той не е убиецът на онова момче?

— Нека да чуем какво ще каже.

— Едно време нямаше да го направим така. Щеше да има полицейско присъствие — настоя Роуз.

— Сега не е едно време — отвърна Скарпета, като се стараеше да не говори назидателно. — Това е частна практика, в някои отношения сме по-гъвкави, в други — не толкова. Всъщност част от работата ни винаги е била да се срещаме с хора, които имат полезна информация, със или без полиция.

— Само внимавай — обърна Роуз към Марино. — Убиецът на горкото дете знае много добре, че трупът му е тук и доктор Скарпета работи по него, а обикновено, когато работи по случай, тя го разплита. Напълно възможно е убиецът да я дебне.

Беше необичайно за Роуз да е толкова напрегната.

— Пушил си — добави тя с укор.

Той пак отпи голяма глътка от диетичната кола.

— Да ме беше видяла снощи. Имах десет цигари в устата и две в задника, докато свирех на хармоника и правех секс с новото си гадже.

— Поредната поучителна вечер в бара на рокерите с жена, чийто коефициент за интелигентност е същият като на фризера ми. Под нулата. Моля те, не пуши. Не искам да умреш. — Роуз изглеждаше загрижена, когато отиде до кафемашината и я напълни с вода, за да направи нова доза. — Господин Грант иска кафе — каза тя. — И не, доктор Скарпета, ти няма да пиеш.