Книгата на мъртвите

20.

Когато Скарпета влезе в сградата, където живееше Роуз, вече беше почти десет часът, а портиерът Ед не се виждаше никъде. Валеше ситен дъждец, гъстата мъгла се вдигаше, а вятърът носеше облаците по небето, тъй като фронтът се изместваше към океана.

Тя влезе в офиса му и се огледа. На бюрото нямаше много неща: визитник, тетрадка, на чиято корица пишеше „Наематели“, куп неотворени писма — до Ед и другите двама портиери — химикалки, телбод, лични вещи като плакет с часовник, награда от рибарски клуб, клетъчен телефон, ключодържател, портфейл. Тя провери портфейла. Беше на Ед. Тази вечер беше дежурен и явно имаше само три долара.

Скарпета излезе и се огледа, още нямаше следа от Ед. Върна се в кабинета му и прелисти книгата с имената на наемателите, докато намери апартамента на Джани Лупано на последния етаж. Взе асансьора и се ослуша пред вратата. Вътре свиреше музика, но не високо, тя натисна звънеца и чу как някой се движи вътре. Отново натисна звънеца и почука. Чу стъпки, вратата се отвори и Скарпета се озова лице в лице с Ед.

— Къде е Джани Лупано? — Тя мина покрай Ед.

От стереоуредбата звучеше Сантана. Вятърът нахлуваше през широко отворения прозорец на дневната. В очите на Ед се четеше паника и той заговори трескаво.

— Не знаех какво да правя. Какъв ужас! Не знаех какво да правя.

Скарпета се наведе през отворения прозорец. Погледна надолу и не различи нищо в мрака, само гъсти храсталаци, тротоар и платното на улицата. Дръпна се назад и огледа пищния апартамент с мраморни подове, боядисани в пастелни тонове стени, натруфени корнизи, италиански кожени мебели и авангардно изкуство. По лавиците бяха подредени красиво подвързани стари книги, които някой вътрешен дизайнер беше купувал на метър, а една цяла стена беше заета от домашно кино и уредба, твърде огромни за такова малко пространство.

— Какво е станало? — попита тя Ед.

— Обади ми се преди двайсетина минути — обясни той развълнувано. — Първо каза: „Хей, Ед, ти ли си палил колата ми?“. А аз отвърнах: „Да, защо питате?“. И се притесних.

Скарпета забеляза десетина тенис ракети в калъфи, подпрени на стената зад дивана, и цял куп кутии с обувки за тенис. Върху стъклената масичка за кафе с италианска стъклена основа бяха нахвърляни списания за тенис. На корицата на едно от тях имаше снимка на Дрю Мартин, която биеше сервис.

— Защо се притесни? — попита Скарпета.

— Онази млада дама, Люси. Тя припали колата му, защото искала да погледне нещо, а аз се притесних, че е разбрал. Но явно не беше така, убедих се, защото после той каза: „Винаги си се грижил добре за колата и искам да ти я подаря“. А аз се изумих: „Какво? Какво говорите, господин Лупано? Не мога да взема колата ви. Защо искате да подарявате такава хубава кола?“. А той заяви: „Ед, ще го напиша на хартия, за да знаят хората, че подарявам колата на теб“. След това се качих тук възможно най-бързо и заварих вратата отключена, сякаш е искал да улесни всеки, който би пожелал да влезе. После видях отворения прозорец.

Той отиде до него и посочи, сякаш Скарпета не виждаше сама.

Тя се обади на 911, докато двамата тичаха по коридора. Каза на оператора, че някой може да е скочил от прозорец, и даде адреса. В асансьора Ед продължаваше да говори несвързано как претърсил апартамента на Лупано и намерил парчето хартия, но го оставил, където си било, на леглото, продължавал да го вика и мислел да се обади в полицията, но тогава дошла Скарпета.

Във фоайето възрастна жена с бастун бавно пристъпваше по мрамора. Скарпета и Ед тичешком я подминаха и излязоха от сградата. Навън в тъмнината те завиха зад ъгъла и спряха точно под отворения прозорец на Лупано. Беше най-отгоре на сградата и от него струеше светлина. Скарпета се промуши през високия жив плет, чиито клонки се чупеха и я дращеха, и намери онова, от което се боеше. Тялото беше голо и изкривено, крайниците и вратът бяха разположени под неестествени ъгли, в мрака проблясваше кръв. Тя натисна с два пръста сънната артерия, не усети пулс. Положи тялото по гръб и започна изкуствено дишане. Когато вдигна очи, избърса кръвта от лицето и устните си. Виеха сирени, примигваха сини и червени лампи на полицейски коли, които се приближаваха по „Ийст Бей“. Тя се изправи и отново мина през плета.

— Ела тук — обърна се тя към Ед. — Погледни и ми кажи дали е той.

— Мъртъв ли е?

— Просто погледни.

Ед мина през плета и след малко се върна.

— Мили боже! — възкликна той. — О, не, господи!

— Той ли е? — попита тя и Ед кимна утвърдително.

Подсъзнателно се разтревожи, че току-що му бе правила изкуствено дишане без защита.

— Преди да ти се обади за поршето, ти къде беше?

— Седях на бюрото си. — Ед беше уплашен, очите му се стрелкаха насам-натам. Потеше се, облизваше устни и преглъщаше често.

— Някой друг влизал ли е в сградата по това време или малко преди да ти се обади?

Завиха сирени, когато полицейските коли и една линейка спряха на улицата. Червените и сините светлини осветяваха лицето на Ед.

— Не — отвърна той.

Освен няколко от живущите в сградата не беше виждал никого.

Затръшване на врати, разговори по радиостанциите, ръмжене на дизелови двигатели. Полицаи и санитари излизаха от колите.

— Портфейлът ти е на бюрото — каза Скарпета. — Навярно си го извадил, а после той ти се е обадил. Права ли съм? — После се обърна към един цивилен полицай. — Насам. — И посочи към плета. — Паднал е оттам. — Махна с ръка към светещия отворен прозорец на последния етаж.

— Вие ли сте новият съдебен патолог? — Детективът я погледна, не беше съвсем сигурен.

— Да.

— Обявихте ли смъртта му?

— Това е работа на Холингс.

Детективът тръгна към храстите, а тя потвърди, че мъжът, по всяка вероятност Лупано, е мъртъв.

— Ще ми трябват показанията ви, така че не си тръгвайте — извика й той.

Храстите пращяха и шумоляха, докато той си пробиваше път през тях.

— Не разбирам какво общо има портфейлът ми — каза Ед.

Скарпета се дръпна, за да могат санитарите да минат с носилката и оборудването. Те тръгнаха към другия ъгъл на сградата, за да заобиколят плета.

— Портфейлът ти е на бюрото, а вратата е отворена. Често ли го оставяш така? — попита тя.

— Може ли да поговорим вътре?

— Да дадем показания на онзи следовател — каза тя. — После ще говорим вътре.

Скарпета забеляза, че някой върви към тях по тротоара, жена по халат. Жената й се стори позната, после видя, че е Роуз. Скарпета бързо й препречи пътя.

— Не идвай насам — спря я.

— Сякаш има нещо, което не съм виждала. — Роуз погледна към осветения отворен прозорец. — Там е живял, нали?

— Кой?

— Какво друго да очакваш след случилото се? — отбеляза тя, като кашляше и се задъхваше. — Какво му остана?

— Въпросът е защо точно сега.

— Може би заради Лидия Уебстър. Само за нея говорят по новините. И двете знаем, че е мъртва — рече Роуз.

Скарпета слушаше и се питаше за очевидното. Защо Роуз предполагаше, че Лупано ще се разстрои от смъртта на Лидия Уебстър? Защо Роуз знаеше, че е мъртъв?

— Беше много самоуверен, когато се срещнахме — каза Роуз, като се взираше в тъмните храсти под прозореца.

— Не знаех, че си го срещала.

— Само веднъж. Не знаех, че е той, докато Ед не ми каза. Разговаряше с Ед в кабинета му, когато го видях преди доста време. Стори ми се грубоват. Мислех, че е техник, не знаех, че е треньорът на Дрю Мартин.

Скарпета погледна към тъмния тротоар, забеляза, че Ед говори с детектива. Санитарите товареха носилката в линейката, бурканът й светеше, а полицаите оглеждаха района с фенерчета.

— Дрю Мартин беше единственият шанс в живота му. Какво друго му оставаше? — продължаваше да говори Роуз. — Вероятно нищо. Хората умират, когато не им остане нищо. Не го обвинявам.

— Хайде. Не бива да стоиш тук в тази влага. Ще те изпратя до вас — предложи Скарпета.

Те завиха зад ъгъла на сградата и видяха Хенри Холингс, който слизаше по предното стълбище. Той не ги погледна, вървеше бързо и целеустремено. Скарпета видя как той изчезна в мрака покрай стената към морето, в посока към булевард „Ийст Бей“.

— Дошъл е тук преди полицията? — учуди се Скарпета.

— Живее на пет минути оттук — обясни Роуз. — Има прекрасна къща край парка „Батъри“.

Скарпета се взираше в посоката, накъдето тръгна Холингс. На хоризонта отвъд пристанището два осветени кораба приличаха на играчки „Лего“. Времето се изясняваше, надзъртаха няколко звезди. Тя не спомена на Роуз, че съдебният лекар на окръг Чарлстън току-що беше подминал труп и не си бе дал труда да го погледне. Не беше обявил смъртта му. Не беше направил нищо. В сградата тя се качи на асансьора с Роуз, която трудно прикриваше неохотата си Скарпета да е с нея.

— Добре съм — заяви Роуз, застанала на отворената врата, за да задържи асансьора. — Веднага ще си легна. Сигурна съм, че хората навън искат да говорят с теб.

— Случаят не е мой.

— Хората винаги искат да говорят с теб.

— След като се уверя, че си се прибрала у дома.

— Понеже си тук, сигурно той е предположил, че ще се погрижиш — каза Роуз, когато вратите се затвориха и Скарпета натисна копчето за нейния етаж.

— Говориш за Холингс. — Макар Скарпета да не го беше споменала, нито изтъкнала факта, че той необяснимо си беше тръгнал, без да си свърши работата.

Роуз беше твърде задъхана, за да говори, докато вървяха по коридора към нейния апартамент. Тя се спря пред вратата и потупа Скарпета по ръката.

— Отключи вратата и ще си тръгна — каза Скарпета.

Роуз извади ключа си. Не искаше да отваря вратата, докато Скарпета стоеше там.

— Влез — настоя Скарпета.

Роуз не го направи. Въпреки неохотата й, Скарпета не отстъпваше. Накрая взе ключа от Роуз и отвори вратата. Два стола бяха приближени към прозореца, който гледаше към пристанището, а между тях на една маса имаше две винени чаши и купичка с ядки.

— Човекът, с когото си се срещала — досети се Скарпета, като се самопокани вътре, — е Хенри Холингс. — Тя затвори вратата и се вгледа в очите на Роуз. — Затова бързаше да си тръгне. Полицаите са му се обадили за Лупано, той ти е казал, после си е тръгнал, за да се върне, без някой да разбере, че вече е бил тук.

Тя се приближи до прозореца, сякаш щеше да го види на улицата. Погледна надолу. Апартаментът на Роуз не беше много далеч от този на Лупано.

— Той е публична личност и трябва да внимава — обясни Роуз и седна на канапето, бледа и изтощена. — Нямаме тайна връзка. Съпругата му е починала.

— Затова ли се крие? — Скарпета седна до нея. — Съжалявам, но в това няма логика.

— За да ме защити. — Дълбока въздишка.

— От кого?

— Ако се разчуе, че местният съдебен лекар се среща с твоята секретарка, някой ще изфабрикува нещо. Със сигурност ще влезе в новините.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — ядоса се Роуз.

— Щом си щастлива, се радвам за теб.

— Докато не го посети, той смяташе, че го мразиш. И това бе причината да се крием — обясни Роуз.

— Значи аз съм виновна, че не съм му дала шанс — рече Скарпета.

— Не можех да го уверя в обратното, нали? Ти предполагаше най-лошото за него, а той най-лошото за теб. — Роуз дишаше с усилие, ставаше все по-зле. Ракът я съсипваше пред очите на Скарпета.

— Вече ще бъде различно — обеща тя на Роуз.

— Много се радваше, че си отишла да го посетиш — каза Роуз, като посегна за кърпичка и се закашля. — Затова беше тук тази вечер. Да ми разкаже за срещата ви. Не говореше за нищо друго. Харесва те. Иска двамата да работите заедно. Не един против друг. — Тя се закашля по-силно, по кърпичката се появиха капки кръв.

— Знае ли?

— Разбира се. От самото начало. — По лицето й се изписа огорчение. — Срещнахме се в магазинчето за алкохол на „Ийст Бей“. Беше мигновено. Започнахме да обсъждаме бургундското, да го сравняваме с бордо. Сякаш аз разбирам нещо. Съвсем ненадейно той предложи да опитаме няколко марки. Не знаеше къде работя, така че не беше заради това. Едва по-късно разбра, че работя за теб.

— Няма значение какво е знаел. Не ме е грижа.

— Той ме обича. Казвах му да не се влюбва в мен. Но той твърди, че ако обичаш някого, просто го обичаш. А и кой може да каже докога ще живее който и да е от нас? Така Хенри обяснява живота.

— Тогава съм негова приятелка — заяви Скарпета.

Тя остави Роуз и намери Холингс, който говореше с детектива. Двамата стояха до живия плет, където бе намерено тялото. Линейката и пожарната си бяха отишли, наблизо нямаше паркирани коли, освен една полицейска и една без отличителни знаци.

— Мислех, че сте ни избягали — каза й детективът, докато Скарпета се приближаваше към тях.

Тя се обърна към Холингс.

— Погрижих се Роуз да се прибере в апартамента си.

— Нека ви кажа какво се случи — започна Холингс. — Трупът пътува към медицинския университет на Южна Каролина, аутопсията ще бъде утре сутринта. Може да присъствате и да участвате, ако имате желание.

— Досега нищо не подсказва, че не е самоубийство — каза детективът. — Само ме притеснява, че не беше облечен. Ако е скочил, защо първо се е съблякъл?

— Може да получите отговор от токсикологията — отбеляза Скарпета. — Портиерът каза, че Лупано е говорил като пиян, когато му се е обадил малко преди да умре. Мисля, че всички сме виждали достатъчно, за да знаем, че когато хората решат да се самоубият, вършат много неща, които изглеждат нелогични, дори подозрителни. Случайно горе не намерихте ли дрехите, които е съблякъл?

— Изпратил съм няколко души в апартамента му. Имало е дрехи по леглото. Джинси, фланелка. Нищо необичайно в този смисъл. Никакъв знак, че при него е имало някой друг, когато е скочил от прозореца.

— Ед каза ли, че е виждал непознат да влиза в сградата тази вечер? — попита я Холингс. — Или може би някой, който е дошъл да посети Лупано? Според мен Ед е много стриктен и внимава кого допуска.

— Не стигнахме чак дотам — отвърна Скарпета. — Попитах го защо е извадил портфейла си и го е оставил на бюрото. Каза, че вече е бил на бюрото му, когато му се е обадил Лупано, и той хукнал веднага нагоре.

— Поръчал си е пица — съобщи детективът. — Това обясни на мен, каза, че тъкмо бил извадил стодоларова банкнота от портфейла си, когато му се обадил Лупано. Наистина е поръчал пица. От „Мама Мия“. Но понеже не е бил на мястото си, разносвачът си тръгнал. Само не ми е ясно това със стоте долара? Нима е очаквал доставчикът на пица да му ги развали?

— Може би трябва да питате него кой се е обадил пръв.

— Добра идея — кимна Холингс. — Известно е, че Лупано живееше нашироко, имаше скъпи вкусове и носеше у себе си много пари в брой. Ако е дошъл в сградата, докато Ед е бил на смяна, Ед щеше да знае, че си е у дома. Поръчал е пицата, разбрал е, че има само три долара и стодоларова банкнота.

Скарпета не възнамеряваше да му каже, че вчера Люси беше влизала в колата на Лупано и беше проверявала джипиеса.

— Може би така е станало — съгласи се тя. — Ед се е обадил на Лупано да му развали парите. В този момент Лупано е бил пиян, може би дрогиран, не на себе си. Ед се е притеснил и се е качил при него.

— Или се е качил, за да получи дребни — добави Холингс.

— Пак излиза, че Ед му се е обадил пръв.

Детективът се отдалечи с думите:

— Ще го попитам.

— Имам чувството, че с вас трябва да изясним някои неща — каза й Холингс.

Тя погледна небето и помисли за полета, който й предстоеше.

— Да намерим някое уединено място, за да поговорим — предложи той.

От другата страна на улицата бяха градините „Уайт Пойнт“, няколко акра с паметници на загинали в Гражданската война, вечно зелени дъбове и едно оръдие, насочено към Форт Съмтър.

Скарпета и Холингс седнаха на една пейка.

— Знам за връзката ви с Роуз — каза тя.

— Така и предположих.

— Надявам се да се грижите за нея.

— Явно вие добре се справяте с това. Тази вечер опитах от вашите гозби.

— Преди да си тръгнете и да се върнете, за да не се разбере, че вече сте били в сградата? — предположи Скарпета.

— Значи нямате нищо против? — попита той, сякаш се нуждаеше от одобрението й.

— Стига да сте добър с нея. Защото ако не сте, ще взема мерки.

— Вярвам ви.

— Искам да ви попитам за Лупано — смени темата тя. — Питам се дали сте говорили с него, след като излязох от погребалната ви агенция по-рано днес.

— Може ли да попитам защо мислите така?

— Защото с вас разговаряхме за него. Питах ви защо е присъствал на погребението на Холи Уебстър. Мисля, че се досещате какво ми е минало през ум.

— Че съм го питал за това.

— Питахте ли го?

— Да.

— По новините съобщиха, че Лидия Уебстър е изчезнала и вероятно е мъртва — каза Скарпета.

— Той я познаваше. Много добре. Говорихме дълго. Беше много разстроен.

— Заради Лидия ли е държал апартамент тук?

— Кей, надявам се, че нямате нищо против да ви наричам така. Много добре знаех, че Джани присъства на погребението на Холи миналото лято. Не можех да издам, че знам. Щях да предам доверието му.

— Започва да ми омръзва от хората и техните тайни.

— Не се опитах да ви попреча. Ако бяхте научили сама…

— И това ми омръзна. Да научавам всичко сама.

— Беше по-редно да научите сама, че е присъствал на погребението. Затова ви дадох книгата за посетители. Разбирам раздразнението ви. Но и вие бихте постъпили по същия начин. Нямаше да предадете нечие доверие, нали?

— Зависи. Точно това ми предстои да реша.

Холингс погледна към осветените прозорци на сградата.

— Сега трябва да се тревожа, че по някакъв начин съм отговорен — каза той.

— Какво доверие? — попита Скарпета. — Тъй като говорим за тях, а вие, изглежда, знаете някаква тайна.

— Че се бе запознал с Лидия преди няколко години, когато турнирът за купата „Фемили съркъл“ се провеждаше в Хилтън Хед. Имали са връзка, продължила известно време, затова той държеше апартамент тук. После в онзи юлски ден дойде наказанието им. С Лидия са били в нейната спалня, можете да се досетите за останалото. Никой не е наглеждал Холи и тя се е удавила. Те скъсаха. Съпругът й я изостави. Тя преживя пълен емоционален срив.

— И той е започнал да спи с Дрю?

— Един бог знае с колко жени е спал, Кей.

— Защо е продължил да държи апартамента? Щом връзката му с Лидия е приключила?

— Може би, за да има тайно място за срещи с Дрю. Под предлог, че тренират. Може би защото, както казваше, ярката зеленина, топлото време, железните огради и старите къщи му напомняха за Италия. Той продължи да бъде приятел на Лидия, поне така твърдеше. Понякога я посещаваше.

— Кога е бил последният път, каза ли ви?

— Преди няколко седмици. Напусна Чарлстън, след като Дрю спечели тукашния турнир, после се върна.

— Може би не сглобявам мозайката много добре. — Мобилният телефон на Скарпета иззвъня. — Защо се е върнал? Защо не е заминал с Дрю за Рим? Или е заминал? Предстояха й турнирите „Италиан Оупън“ и „Уимбълдън“. Така и не разбрах защо тя изведнъж е решила да замине с приятелки, вместо да тренира за вероятно най-големите победи в кариерата си. А тя заминава за Рим? Не да тренира за „Италиан Оупън“, а да купонясва? Не разбирам.

Скарпета не вдигна телефона. Дори не погледна кой се обажда.

— Каза ми, че е отишъл в Ню Йорк веднага след като тя спечели тукашния турнир. Преди по-малко от месец. Почти не е за вярване.

Телефонът й спря да звъни.

— Джани не замина с Дрю, защото тя току-що го беше уволнила — обясни Холингс.

— Уволнила го е? — не повярва Скарпета. — Това известно ли е?

— Не.

— Защо го е уволнила? — Телефонът й пак иззвъня.

— Защото доктор Селф я е посъветвала да го направи — каза Холингс. — Затова е заминал за Ню Йорк. Да разговаря с нея. Да се опита да разубеди Дрю.

— Трябва да видя кой се обажда. — Скарпета вдигна телефона.

— Непременно се отбий на път за летището — настоя Люси.

— Не ми е точно на път.

— Още час, час и половина, и можем да тръгваме. Дотогава времето ще се оправи. Трябва да минеш през лабораторията. — Люси обясни на Скарпета къде да се срещнат и добави: — Не искам да го обсъждаме по телефона.

Скарпета обеща да отиде, после се обърна към Хенри Холингс.

— Предполагам, че Дрю не е променила решението си.

— Отказала е да говори с него.

— А доктор Селф?

— С нея е разговарял. Приела го в апартамента си. Имайте предвид, че той ми го разказа. Обвинила го, че не помага на Дрю, че й влияе нездравословно и че тя щяла да продължи да я съветва да стои далеч от него. Докато ми разказваше всичко това, все повече се разстройваше и ядосваше. Сега разбирам, че е трябвало да взема мерки. Да дойда тук веднага, да поговоря с него, да направя нещо.

— Какво друго е станало с доктор Селф? — попита Скарпета. — Дрю е отишла в Ню Йорк, а на другия ден е отлетяла за Рим. Само двайсет и четири часа по-късно тя изчезва и я намират убита, вероятно от същия човек, който е убил Лидия. А аз трябва да тръгвам за летището. Може да дойдете с мен. Ако имаме късмет, ще се нуждаем от услугите ви.

— Летището? — Той стана от пейката. — Сега?

— Не ми се чака още един ден. С всеки час трупът се разлага все повече.

Двамата тръгнаха.

— Сега? Очаквате да дойда с вас посред нощ, а всъщност нямам представа за какво говорите. — Холингс изглеждаше озадачен.

— Топлинен подпис — обясни тя. — Инфрачервена светлина. Термичните вариации ще бъдат по-видими на тъмно, а ларвите могат да повишат температурата на разлагащ се труп до двайсет градуса по Целзий. Минали са повече от два дни, защото когато е напуснал дома й, съм напълно сигурна, че вече не е била жива. Не въз основа на находките ни. Какво друго е станало с доктор Селф? Лупано каза ли ви нещо повече?

Почти бяха стигнали до колата й.

— Бил ужасно обиден — отвърна Холингс. — Селф му наговорила много унизителни неща и отказала да му даде информация как да намери Дрю. След като си тръгнал, пак се обадил на доктор Селф. Това трябвало да бъде най-великият момент в кариерата му, а тя току-що я била съсипала. После нанесла и последния удар. Казала му, че Дрю е отседнала при нея, че е била в апартамента през цялото време, докато той е умолявал доктор Селф да поправи стореното. Няма да дойда с вас. Нямате нужда от мен, а и искам да проверя как е Роуз.

Скарпета отключи колата си, като обмисляше хронологията на събитията. Дрю бе прекарала нощта в луксозния апартамент на доктор Селф, а на другия ден бе отлетяла за Рим. На следващия ден, на седемнайсети, беше изчезнала. На осемнайсети беше открит трупът й. На двайсет и седми Скарпета и Бентън бяха в Рим да разследват убийството на Дрю. Същия ден доктор Селф бе приета в болница „Маклийн“, а доктор Марони бе фалшифицирал файл, който уж представляваше бележки, които си е водил, когато е приел Пясъчния човек като пациент — нещо, което Бентън беше сигурен, че е лъжа.

Скарпета седна зад волана. Холингс бе джентълмен и нямаше да си тръгне, докато тя не запалеше двигателя и не заключеше вратата.

— Когато Лупано е бил в апартамента на доктор Селф, там имало ли е друг човек? — попита Скарпета.

— Дрю.

— Имам предвид някой друг, за когото Лупано е знаел.

Той се замисли за момент.

— Възможно е. — За миг се поколеба. — Каза ми, че се е хранил у тях. Мисля, че е обядвал. Струва ми се, че спомена готвача на доктор Селф.