Книгата на мъртвите

6.

Всички наричаха Булръш Юлисийс С. Грант само Бул. Без да го подканят, той започна разговора, като обясни произхода на името си.

— Сигурно се чудите какво означава това „С“ в името ми. Точно така. Само „С“ и точка — поде той, седнал на стол близо до затворената врата в кабинета на Скарпета. — Майка ми знае, че С-то в името на генерал Грант означава Симпсън. Но се страхувала, че ако ми прибави и това име, ще е доста дълго, за да го изпиша. Затова оставила само С. Но ако ме питате, губя повече време за обяснението, отколкото в писане.

Той беше спретнат и чист в току-що изгладени сиви работни дрехи, а гуменките му изглеждаха така, сякаш току-що са извадени от пералнята. В скута му лежеше оръфана жълта бейзболна шапка с риба. Големите му ръце скромно бяха скръстени върху нея. Останалата част от външността му беше страховита. Лицето, шията и темето бяха жестоко прорязани от плетеница дълги розови белези. Ако някога беше ходил при пластичен хирург, той е бил пълен некадърник. Беше обезобразен до живот, така страховито белязан, че Скарпета се сети за Куикуег от „Моби Дик“.

— Знам, че сте се преместили тук неотдавна — каза Бул за нейна изненада. — В старата станция за дилижанси между улиците „Мийтинг“ и „Кинг“.

— Откъде, по дяволите, знаеш къде живее тя и нима това е твоя работа? — агресивно го прекъсна Марино.

— Работих за една ваша съседка. — Бул говореше на Скарпета. — Тя почина отдавна. По-точно работих за нея цели петнайсет години, а преди около четири години почина съпругът й. След това тя уволни повечето си слуги, мисля, че беше затруднена материално, и се наложи да си потърся друга работа. После и тя почина. Искам да кажа, че познавам квартала, в който живеете, като петте си пръста.

Скарпета огледа розовите белези по ръцете му.

— Познавам къщата ви — добави той.

— Както казах… — започна пак Марино.

— Остави го да довърши — прекъсна го Скарпета.

— Познавам градината ви много добре, защото изкопах езерцето, излях цимента и чистех статуята на ангела, надвесен над него. Построих бялата ограда с шпилове от едната страна. Но тухлените колони и кованото желязо от другата страна не са мое дело. Построени са преди да дойда и когато сте купили къщата, сигурно са били толкова обрасли с мирта и бамбук, че не са се виждали. Засадих рози, калифорнийски макове и китайски жасмин и правех ремонтите в къщата.

Скарпета беше смаяна.

— Както и да е — продължи Бил. — Изпълнявах поръчките на половината хора по вашата улица и по „Кинг“, „Мийтинг“, „Чърч“, из целия квартал. Още като момче. Няма как да сте чули, защото си гледам своята работа. Това е хубаво, ако не искате хората наоколо да ви имат зъб.

— Както имат зъб на мен? — попита тя.

Марино я изгледа презрително. Държеше се твърде приятелски.

— Да, госпожо. Тукашните хора са такива — кимна Бул. — Освен това сложихте лепенки с паяжини по прозорците и това ги стряска, а най-вече професията ви. Една съседка ви нарича доктор Хелоуин, честна дума.

— Нека позная. Сигурно е госпожа Гримбол.

— Не й обръщайте внимание — каза Бул. — Мен нарича Оле, защото името ми е Бул3.

— Сложих лепенките, за да не се блъскат птиците в стъклата.

— Ясно. Никога не съм знаел какво виждат птиците. Дали ако видят нещо, прилично на паяжина, ще се отклонят? От друга страна, не съм виждал птица, уловена в паяжина като насекомо. Все едно да кажеш, че кучетата са далтонисти или нямат усещане за време. Откъде можем да знаем?

— Защо изобщо си бил край къщата й? — намеси се Марино.

— Търсех си работа. Като момче помагах и на госпожа Уейли — обърна се Бул към Скарпета. — Сигурен съм, че сте чували за градината на госпожа Уейли, най-известната в Чарлстън, намираше се на улица „Чърч“. — Той се усмихна гордо и посочи натам с черната си ръка, осеяна с розови белези.

Имаше белези и по дланите. Рани при самозащита, помисли си Скарпета.

— Беше голяма чест да работя за госпожа Уейли. Тя беше много добра с мен. Написа книга. Държат няколко екземпляра на витрината на книжарницата в хотел „Чарлстън“. И на мен ми подари една с автограф. Още я пазя.

— Какво става тук, по дяволите? — избухна Марино. — Дойде в моргата, за да ни разкажеш за мъртвото момче, или на интервю за работа и разходка по пътеката на спомените?

— Понякога нещата се нареждат по тайнствен начин — рече Бул. — Майка ми все така казваше. Може би от лошото произлиза нещо добро. Може би нещо добро ще произлезе от случилото се. А случилото се е лошо, без съмнение. Постоянно виждам като на кино онова малко момче, мъртво в калта. Цялото покрито с раци и мухи. — Бул докосна набразденото си от белези чело с показалеца си, също покрит с белези. — В главата ми е, виждам го, когато затворя очи. Полицията в окръг Бофорт казва, че още се установявате тук. — Той внимателно огледа кабинета на Скарпета с многото книги и дипломи в рамки. — Хубаво сте се устроили, но може би бих могъл да ви помогна. — Вниманието му се насочи към наскоро монтираните шкафчета, където тя държеше поверителните дела, както и тези, които още не бяха стигнали до съда. — Например черната орехова врата не приляга добре към стената. Не е окачена правилно. Мога лесно да я поправя. Да сте видели окачени накриво врати в станцията за дилижанси? Не, госпожо, няма такива. Не и онези, които аз съм поставил, докато работех в онази къща. Мога да правя всичко, а ако нещо не ми е ясно, имам желание да се уча. Затова си казах, защо пък да не попитам? В питането няма нищо лошо.

— А защо аз да не те попитам? — намеси се Марино. — Ти ли уби момчето? Съвпадение е, че точно ти си го намерил, нали?

— Не, сър. — Бул го погледна право в очите, а мускулите по челюстта му заиграха. — Постоянно ходя в онзи район да бера биволска трева, да ловя риба и скариди, раци и стриди. Нека да ви попитам — той издържа на погледа на Марино, — ако бях убил момчето, защо тъкмо аз щях да го намеря и да повикам полицията?

— Ти ми кажи. Защо би го направил?

— Просто не бих.

— Това ме подсеща. Как си се обадил? — попита Марино, като се наведе напред и опря дланите си колкото мечешки лапи на коленете. — Имаш ли мобилен телефон? — Сякаш един беден чернокож можеше да има мобилен телефон.

— Обадих се на 911. И както казах, защо да го правя, ако аз бях убил момчето?

Не би го направил. При това, макар че Скарпета нямаше да му го каже, момчето беше жертва на дълготраен тормоз. Имаше стари зараснали фрактури и белези, и очевидно бе страдало от недохранване. Затова ако Булръш Юлисийс С. Грант не беше опекун или приемен родител на момчето, или не го бе отвлякъл и държал живо месеци или години наред, той определено не беше неговият убиец.

Марино пак заговори на Бул:

— Обади се и заяви, че искаш да ни кажеш какво е станало миналия понеделник сутрин, точно преди седмица. Но първо, къде живееш? Защото, доколкото разбирам, не живееш в Хилтън Хед.

— О, не, сър. Не живея там. — Бул се засмя. — Островът не е по джоба ми. Аз и семейството ми имаме малка къща североизточно от тук край шосе пет — двайсет и шест. Ловя риба и върша други неща в онзи район. Качвам лодката си в каросерията на пикапа, карам я на разни места и я пускам във водата. Както казах, ловя скариди, риба, стриди в зависимост от сезона. Имам една от онези плоскодънни лодки, лека като перце, с която мога да плавам по реките, стига да знам кога са приливите и да не заседна на сухо сред всички онези комари и папатаци, водни и гърмящи змии. Има и алигатори, но най-вече по каналите и потоците със солена вода, обрасли с дървета и храсти.

— Лодката, за която говориш, е онази в каросерията на пикапа, който си паркирал отзад, нали? — попита Марино.

— Точно така.

— Алуминиева? С двигател от пет конски сили?

— Да.

— Искам да я огледам, преди да си тръгнеш. Имаш ли нещо против да огледам лодката и пикапа ти отвътре? Предполагам, че полицаите вече са го направили.

— Не, сър, не са. Когато пристигнаха на мястото и им казах каквото знаех, ме пуснаха да си вървя. Затова се върнах до мястото, където беше пикапът ми. Дотогава там се бяха събрали всякакви хора. Но вие можете да огледате. Нямам какво да крия.

— Благодаря, не е нужно. — Скарпета изгледа Марино.

Той много добре знаеше, че нямаха право да претърсват пикапа и лодката на господин Грант, нито нещо друго. Това си беше работа на полицаите, а те не го бяха сметнали за нужно.

— Къде пусна лодката на вода преди шест дни? — продължи да пита Марино.

— Олд Хаус Крийк. Има пристан и малък магазин, в който, ако съм имал успешен ден, продавам част от улова си. Особено ако съм наловил повечко скариди и стриди.

— Видя ли някой подозрителен в района, когато паркира пикапа миналия понеделник сутрин?

— Не съм видял, пък и защо? Тогава момчето вече е било на мястото, където го намерих, и то от няколко дни.

— Кой казва, че са дни? — попита Скарпета.

— Погребалният агент на паркинга.

— Онзи, който докара момчето тук?

— Не, госпожо. Другият. Беше там с голяма катафалка. Не знам какво търсеше там. Само говореше.

— Лушъс Медик? — попита Скарпета.

— От погребална агенция „Медик“. Да, госпожо. Според него момчето е било мъртво два-три дни преди да го намеря.

Проклетият Лушъс Медик. Не стига, че беше самонадеян до безочливост, но и грешеше. На 29 и 30 април температурите варираха между двайсет и четири и двайсет и шест градуса. Ако тялото беше престояло в блатото дори само един ден, щеше да започне да се разлага и значително да пострада от хищни животни и риби. Мухите кротуваха през нощта, но през деня щяха да снесат яйца и трупът щеше да гъмжи от ларви. Когато тялото пристигна в моргата, вкочаняването вече бе настъпило, но непълно. Макар че тази конкретна следсмъртна промяна беше донякъде забавена поради недохранването и слабото развитие на мускулите. Трупните петна бяха неясни, още нефиксирани. Нямаше обезцветяване, дължащо се на разложение. Раци, скариди и други животинки тъкмо започваха да нахлуват в ушите, носа и устата. Според нея момчето беше умряло преди по-малко от двайсет и четири часа. А може би още по-скоро.

— Продължавай — подкани го Марино. — Кажи ни точно как намери трупа.

— Закотвих лодката и излязох с рибарските ботуши и ръкавици, носех кошница и чук…

— Чук?

— За да троша ракуновите стриди.

— Ракунови? — повтори Марино с подигравателна усмивка.

— Ракуновите стриди са залепени на групи, затова ги разделям и махам мъртвите черупки. Най-често попадам на такива, избраните се намират по-трудно. — Бул помълча и продължи: — Изглежда, не разбирате много от лов на стриди. Затова ще ви обясня. Избраната стрида е единична, каквато се сервира на половин черупка в ресторантите. Този вид се търси най-много, но трудно се намира. Започнах да ги ловя около обяд. Водата беше плитка заради отлива. Тогава забелязах нещо сред тревите, което приличаше на окаляна коса, приближих се и го видях.

— Докоснахте ли го, местихте ли го? — попита Скарпета.

— Не, госпожо — поклати глава Бул. — Щом видях какво е, веднага се качих в лодката и се обадих на 911.

— Отливът е започнал около един сутринта — каза тя.

— Точно така. И до седем отново е започнал приливът. А когато стигнах там, вече беше отново отлив.

— Ако ти беше убиецът и би искал да се отървеш от тялото с помощта на лодка, при прилив или при отлив щеше да го направиш? — попита Марино.

— Който го е сторил, вероятно го е оставил там при отлив, хвърлил го е в калта и тревите на брега на рекичката. Иначе тялото щеше да бъде отнесено от водата, ако е имало прилив. Но ако е бил оставен на мястото, където го намерих, най-вероятно щеше да си остане там, освен по време на пролетен прилив при пълнолуние, когато водата се покачва с три метра. В такъв случай щеше да бъде отнесен и да го намерят кой знае къде.

Скарпета беше проверила. В нощта преди намирането на трупа луната беше в първата си третина и имаше разкъсана облачност.

— Хитро е да оставиш тялото там. След седмица можеше да намерим само пръснати кости — отбеляза Марино. — Чудо е, че си го намерил, не мислиш ли?

— Не след дълго щяха да останат само кости и е било твърде вероятно никой да не го намери, така е — съгласи се Бул.

— Въпросът е, че когато споменах прилива и отлива, не те накарах да разсъждаваш как би постъпил друг. Попитах те ти какво би направил — каза Марино.

— При отлив в малка лодка с ниска водоизместимост, за да стигаш до места, където водата е не по-дълбока от 30 сантиметра. Така бих постъпил аз. Но не съм. — Той пак погледна Марино в очите. — Не съм сторил нищо на детето, освен че го намерих.

Скарпета отново изгледа Марино многозначително. Беше й омръзнало от неговия разпит и заплахи. После се обърна към Бул:

— Спомняте ли си нещо друго? Да сте видели някого в района? Да сте виждали някого там по-рано, който е привлякъл вниманието ви?

— Често мисля за това и единственото, за което се сещам, е, че седмица по-рано бях на същото място, Олд Хаус Крийк, бях на пазара и продавах скариди, а когато си тръгвах, забелязах един мъж, който връзваше лодка. Лодка за лов на костур. Забелязах, че в нея нямаше никакви приспособления за лов на стриди, скариди или риба, затова реших, че сигурно просто обича да се разхожда с лодката си. Че не го интересува риболовът, просто обича да плава. Признавам, че не ми хареса начинът, по който ме изгледа. Изпитах странно чувство. Сякаш ме беше виждал някъде.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Марино. — Видя ли колата му? Сигурно камион, с който е пренасял лодката си?

— Носеше шапка, нахлупена ниско, и слънчеви очила. Не ми се стори много едър, но не съм сигурен. Нямах причини да се заглеждам и не исках да си помисли, че го зяпам. Така започват кавгите, нали знаете? Помня, че носеше ботуши. Дълги панталони и фланела с дълги ръкави. Помня, че се зачудих, защото беше топъл слънчев ден. Не съм видял колата му, защото си тръгнах преди него, а на паркинга имаше много коли и камиони. Беше оживено. Много хора бяха дошли да продават и купуват прясно уловена риба и морски дарове.

— Според вас човек трябва ли да познава района, за да изхвърли труп там? — попита Скарпета.

— След мръкнало? Господи! Не познавам човек, който обикаля такива реки по тъмно. Аз не бих. Но това не значи, че не се е случило. Който и да го е направил, явно не е нормален човек. Невъзможно е да стори това на малко дете.

— Забелязахте ли някакво разбъркване в тревата, в калта на мястото за улов на стриди, когато го намерихте? — попита Скарпета.

— Не, госпожо. Но ако някой е оставил трупа там предишната нощ по време на отлив, тогава при прилива водата щеше да изглади калта като вълна, която изглажда пясъка. Тялото щеше да остане под вода за известно време, но нямаше да помръдне заради високите треви, между които бе оставено. А никой не би искал да стъпи на мястото за улов на стриди. Би го заобиколил на всяка цена. Нищо не боли по-страшно от порязване на стридена черупка. Ако стъпиш сред тях и загубиш равновесие, ще се нарежеш целият.

— Може би оттам са белезите ти — обади се Марино. — Паднал си сред стридите.

Скарпета много добре знаеше как изглеждат рани от порязване с нож, затова продължи:

— Господин Грант, край блатото има къщи и дълги кейове, един от които е недалеч от мястото, където сте намерили момчето. Възможно ли е трупът да е бил докаран с кола, а после да е отнесен на кея и да се е озовал на мястото, където е намерен?

— Не мога да си представя, че някой може да слезе по стълбите на онези стари кейове, особено по тъмно, като носи труп и фенер. Човек може да затъне до бедрата в калта, тя може да изсмуче обувките от краката ти. Би трябвало да останат кални следи по кея, ако допуснем, че отново се е качил на него и си е тръгнал оттам след деянието.

— Откъде знаеш, че по кея не е имало кални стъпки? — попита Марино.

— Мъжът от погребалното бюро ми каза. Чаках на паркинга да донесат тялото, а той разговаряше с полицаите.

— Сигурно пак е бил Лушъс Медик — предположи Скарпета.

Бул кимна.

— Той прекара доста време и с мен. Искаше да разбере какво знам, но не му казах много.

На вратата се почука и в стаята влезе Роуз. Остави чаша кафе на масата до Бул с разтреперани ръце.

— Със сметана и захар — каза тя. — Извинете, че се забавих. Първата кана преля, наложи се да почистя.

— Благодаря, госпожо.

— Някой друг иска ли нещо? — Роуз се огледа, пое си дълбоко дъх. Изглеждаше по-бледа и изтощена, отколкото преди малко.

— Защо не се прибереш да си починеш? — предложи Скарпета.

— Ще бъда в кабинета си.

Вратата се затвори и Бул заговори отново.

— Бих искал да обясня положението си, ако не възразявате.

— Слушам ви — каза Скарпета.

— Допреди три седмици имах истинска работа. — Той се загледа в палците си и бавно ги завъртя. — Няма да ви лъжа. Забърках се в неприятности. Личи си само като ме погледнете. И не съм се порязал на стридени черупки. — Той отново погледна Марино в очите.

— Какви неприятности? — попита Скарпета.

— Пушене на трева и сбиване. Не изпуших тревата, но имах такова намерение.

— Колко мило! — възкликна Марино. — Случайно едно от нашите изисквания е всеки, който иска да работи тук, да пуши трева, да е склонен към насилие и да намери поне един труп на убит човек. Същото е изискването за градинари и майстори в личното й жилище.

— Знам как звучи — каза Бул. — Но не е точно така. Работех на пристанището.

— Какво по-точно? — поинтересуваме Марино.

— Бях помагач на механика на големия кран. Това беше длъжността ми. Правех онова, което ми наредеше надзирателят. Грижех се за машините, вдигах и носех. Трябваше да мога да говоря по радиостанция и да вдигам разни неща. Една вечер, когато приключих смяната си, реших да се скрия край старите контейнери в корабостроителницата. Те вече не се използват, захвърлени са в един ъгъл. Ако минете по улица „Конкорд“, ще видите за какво говоря. Намират се от другата страна на телената ограда. Бях уморен и честно казано, с жена ми се бяхме скарали сутринта, та бях ядосан, затова реших да изпуша една цигара с трева. Не бих казал, че ми е навик, дори не помня последния път, когато съм го правил. Още не я бях запалил, когато иззад жп линията изневиделица изникна един мъж. Нападна ме с нож и ме наряза доста сериозно.

Той нави ръкавите си и протегна мускулестите си ръце и длани, обърна ги и показа още дълги разрези, бледорозови на фона на черната му кожа.

— Хванаха ли извършителя? — попита Скарпета.

— Не се постараха особено. Полицаите ме обвиниха в побой. Твърдяха, че съм се сбил с човека, който ми е продал дрогата. Така и не им казах кой е, но знам, че не той ме поряза. Той дори не работи на пристанището. След като излязох от спешното, прекарах няколко нощи в затвора, после се явих пред съда, но обвинението бе отхвърлено, защото нямаше заподозрян и не беше намерена никаква марихуана.

— Нима? Защо са те обвинили в притежание, щом не са намерили марихуана? — учуди се Марино.

— Защото казах на полицаите, че се готвех да пуша трева, когато се случи. Бях си свил цигара и се готвех да я запаля, когато онзи ме нападна. Може би полицаите не бяха намерили цигарата. Честно казано, не мисля, че ги интересуваше особено. Или пък мъжът, който ме поряза, я е взел, не знам. Вече не се докосвам до трева. Не близвам и капка алкохол. Обещах на жена си, че няма да го правя.

— Уволнили са ви от пристанището — предположи Скарпета.

— Да, госпожо.

— С какво мислите, че можете да ни помагате? — попита тя.

— С каквото се наложи. Не се гнуся от никаква работа. Моргата не ме плаши. Нямам проблем с мъртъвците.

— Оставете номера на мобилния си телефон или друг номер, на който да ви намеря — каза Скарпета.

Бул извади от задния си джоб сгънато парче хартия, стана и любезно го остави на бюрото.

— Всичко е записано тук. Търсете ме по всяко време.

— Следовател Марино ще ви изпрати. Благодаря за помощта, господин Грант. — Скарпета стана от бюрото и внимателно стисна ръката му, за да не засегне раните.

На сто и десет километра югозападно от там, на курортния остров Хилтън Хед беше облачно и откъм морето духаше топъл вятър.

Уил Рамбо се разхождаше по тъмния пуст плаж с определена цел. Носеше зелена кутия за рибарски такъми и святкаше с тактически фенер, където му хрумнеше, като всъщност не се нуждаеше от него, за да осветява пътя си. Фенерът беше достатъчно силен да заслепи някого, поне за секунди, и това беше достатъчно, ако изобщо се наложеше. Пясъкът шибаше лицето му и потракваше по стъклата на тъмните му очила. Вихрушките от пясък се въртяха като ефирни танцуващи момичета.

Пясъчната буря ревеше като цунами в Ал Асад и погълна него и джипа, погълна небето и слънцето, погълна всичко. От пръстите на Роджър течеше кръв и те изглеждаха сякаш са боядисани в яркочервено, а пясъкът го шибаше и полепваше по окървавените му пръсти, докато се опитваше да прибере вътрешностите в тялото си. Лицето му беше изплашено и шокирано, Уил никога не беше виждал такова лице. Но не можеше да му помогне, освен като обещае на приятеля си, че всичко ще бъде наред, и като му помогне да прибере вътрешностите в корема си.

Уил чуваше писъците на Роджър в грака на чайките, които кръжаха над плажа. Писъци на паника и болка.

— Уил! Уил! Уил!

Писъците, пронизителни писъци и ревът на пясъка.

— Уил! Уил! Помогни ми, Уил!

Беше известно време след това, след Германия. Уил се върна във военновъздушната база в Чарлстън, а после в Италия. Обиколи различни части на Италия, където беше израснал. От време на време получаваше припадъци. Отиде в Рим, за да се срещне с баща си, защото беше време да се срещнат, и му се стори като сън да седи сред фалшивите корнизи и стенописи в трапезарията в летния дом от детството му на площад „Навона“. Пиеше червено вино с баща си, вино, червено като кръв, и се дразнеше от глъчката на туристите под отворените прозорци, глупави туристи, не по-умни от гълъбите. Те хвърляха монети във Фонтана на реките на Бернини и снимаха, а водата постоянно се плискаше.

— Пожелават си неща, които никога не се сбъдват. Или ако се сбъднат, толкова по-зле за тях — каза той на баща си, който не го разбираше, но продължаваше да го гледа сякаш беше мутант.

От мястото си на масата под полилея Уил виждаше лицето си във венецианското огледало на отсрещната стена. Не беше истина. Приличаше на Уил, не на мутант, и наблюдаваше как устните му мърдат в огледалото, докато разказваше на баща си, че Роджър е искал да се завърне от Ирак като герой. Желанието му се сбъдна, казваха устните на Уил. Роджър се върна у дома като герой в евтин ковчег, натоварен в търбуха на товарен самолет С-5.

— Нямахме предпазни очила, нито защитни приспособления, нито бронирани дрехи, нищо — каза Уил на баща си в Рим с надеждата, че той ще разбере, макар да знаеше, че няма.

— Защо отиде, щом сега само се оплакваш?

— Наложи се да ти пиша, за да изпратиш батерии за фенерчетата ни. Молех те за стари инструменти, защото всяка отвертка се чупеше. Даваха ни евтини боклуци — казаха устните на Уил в огледалото. — Нямахме нищо, освен евтини боклуци заради проклетите лъжи, проклетите лъжи на политиците.

— Тогава защо отиде?

— Беше шибана заповед, глупако.

— Не смей да ми говориш така! Не и в тази къща. Ще се отнасяш към мен с уважение. Не съм избрал тази фашистка война, ти я избра. Само се оплакваш като бебе. Докато беше там, молеше ли се?

Когато ги връхлетя стената от пясък и Уил не виждаше дори дланите пред лицето си, той се молеше. Когато взривът на крайпътната бомба преобърна джипа и той не виждаше, и вятърът пищеше сякаш се намираше в двигателя на С-17, той се молеше. Когато прегръщаше Роджър, се молеше, а когато вече не можеше да понася болката на Роджър, пак се молеше и това беше последната му молитва.

— Когато се молим, всъщност молим за помощ себе си, а не Бога. Молим се за собствена божествена интервенция — казаха устните на Уил на баща му в Рим. — Затова не ми е нужно да се моля на някакъв Господ на небесния трон. Аз съм Божията воля, защото сам съм си господар. Нямам нужда от теб или от Бога, защото аз съм Божията воля.

— Да не си загубил и разума си, когато загуби пръстите на краката си? — попита баща му в Рим.

Това прозвуча иронично в трапезарията, където на позлатена конзола под огледалото имаше антично човешко ходило, на което не липсваха пръсти. От друга страна, Уил беше виждал откъснати ходила в Ирак, след като бомбаджии самоубийци навлизаха с коли на многолюдни места, затова предполагаше, че да ти липсват няколко пръста е по-добре, отколкото да имаш цяло стъпало, а да ти липсва всичко останало.

— Вече съм излекуван, но какво разбираш ти? — сопна се той на баща си в Рим. — Не дойде да ме посетиш толкова месеци в Германия, в Чарлстън или предишните години. Никога не си бил в Чарлстън. А аз съм идвал в Рим безброй пъти, но никога заради теб, дори да си мислел обратното. Освен този път, заради онова, което трябва да направя, имам мисия, разбираш ли. Дадено ми е да живея, за да облекчавам страданията на другите. Нещо, което ти никога няма да разбереш, защото си безполезен егоист и не те е грижа за никого, освен за теб самия. Погледни се. Богат, безсърдечен и студен.

Тялото на Уил стана от масата и той се видя как се приближи до огледалото, до позлатената конзола под него. Взе каменното антично ходило, докато фонтанът под прозореца ромолеше, а туристите вдигаха шум.

Той носеше кутия за рибарски такъми и фотоапарат, преметнат през рамо, докато вървеше по плажа в Хилтън Хед, за да изпълни мисията си. Седна, отвори кутията и извади хладилна чанта, пълна със специален пясък, после тубички с бледолилаво лепило. С фенера осветяваше действията си, докато изстискваше лепилото по дланите на ръцете си. После една по една ги натопи в торбата с пясък. Изложи ръцете си на вятъра, лепилото бързо засъхна и той вече имаше длани като шкурка. Още няколко тубички и той направи същото с босите си стъпала, като внимаваше напълно да покрие възглавничките на седемте пръста на краката си. Прибра празните тубички и останалото от пясъка в кутията.

Огледа се през тъмните си очила и изключи фенера.

Отиваше към табелата с надпис „Влизането забранено“, забита на плажа в края на дългата дъсчена пътека, която водеше към оградения двор на вилата.