Книгата на мъртвите

16.

Аплодисменти, музика и гласът на доктор Селф. Нейният уебсайт.

Скарпета не можеше да скрие колко е разстроена, докато четеше фалшивата изповед на Люси за мозъчните скенери в „Маклийн“, защо ги прави и какво е да живееш с такава болест. Скарпета чете блоговете, докато не й дойде в повече, а Люси не можеше да не си помисли, че колкото и да бе разстроена леля й, чувствата й не можеха да се сравнят с нейните.

— Нищо не мога да направя. Станалото, станало — каза Люси, докато сканираше частичните отпечатъци в дигиталната система. — Дори аз не мога да върна изпратени неща, нито да изтрия публикувани. Имам известна утеха, че щом хората знаят, вече няма да изпитвам ужас от това да си призная.

— Да си признаеш? По странен начин се изразяваш.

— Според мен да имаш физически недостатък е по-лошо от всичко, което съм признавала досега. Затова може би е по-добре хората най-после да научат и да се свърши. Истината носи облекчение. По-добре е да няма какво да криеш, не мислиш ли? Странното е, че тази разкрита истина носи неочаквани ползи. Някои хора ти се притичват на помощ, а ти не си знаел, че ги е грижа за теб. Гласове от миналото, които отново ти проговарят. Други гласове най-после замлъкват. Някои хора най-после изчезват от живота ти.

— За кого говориш?

— Да кажем, че не бях изненадана.

— Полза или не, доктор Селф няма право — изтъкна Скарпета.

— Чуй се само какво говориш.

Скарпета не отговори.

— Пак търсиш начин да обвиниш себе си. Тоест, ако не бях племенницата на скандалната доктор Скарпета, нямаше да предизвикам този интерес. Изпитваш постоянна нужда да търсиш у себе си вина за всичко и да се опитваш да поправиш проблема — каза Люси.

— Не мога да гледам повече. — Скарпета излезе от интернет.

— Това е твоят недостатък — отбеляза Люси, — който, ако искаш да знаеш, много ме дразни.

— Трябва да намерим адвокат, специалист по тези неща. Очерняне или клевета по интернет. Виртуалното пространство е нерегулирано, като общество без закони е.

— Опитай се да докажеш, че не съм я писала. Опитай да докажеш каквото и да е. Не се занимавай с мен, защото не искаш да разрешиш своя проблем. Оставих те на мира цяла сутрин, но вече ми омръзна. Не мога повече.

Скарпета започна да разчиства плота, да прибира вещите.

— Седя и те слушам как говориш спокойно по телефона с Бентън и с доктор Марони. Как можеш да го правиш, без да се задавиш от факта, че отричаш и избягваш проблема?

Скарпета пусна водата в стоманена мивка близо до станцията за изплакване на очите. Търкаше ръцете си, сякаш току-що бе правила аутопсия, а не бе работила в девствено чиста лаборатория, където не се върши нищо особено, освен фотография. Люси забеляза охлузванията по ръцете на леля си. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да ги скрие.

— Нима ще защитаваш това копеле до края на живота му? — Люси говореше за Марино. — Добре, не ми отговаряй. Може би най-голямата разлика между него и мен не е очевидната. Няма да допусна доктор Селф да ме принуди да си причиня нещо фатално.

— Фатално ли? Надявам се, че не. Не ми харесва, когато използваш тази дума. — Скарпета внимателно прибра златната монета и верижката. — За какво говориш? Какво фатално нещо?

Люси съблече лабораторната престилка и я окачи на затворената врата.

— Няма да й доставя удоволствието да ме принуди да направя нещо непоправимо. Аз не съм Марино.

— Трябва да ги занесем веднага за ДНК изследване. — Скарпета откъсна от специалното тиксо за улики и запечата пликовете. — Ще ги предам лично, за да запазя веригата от улики непокътната, и може би след трийсет и шест часа ще имаме резултатите? Може би и по-малко? Ако няма непредвидени усложнения. Не искам анализът да се забави. Сигурна съм, че разбираш защо. Ако някой отново ме посети с пистолет.

— Помня онзи път в Ричмънд. Бях дошла да прекараме заедно Коледа. Тогава учех в университета във Вирджиния. Бях довела приятелка. Той започна да я сваля пред мен.

— Кога по-точно? Правил го е неведнъж. — Люси никога не беше виждала такова изражение по лицето на леля си.

Леля й попълваше документи, намираше си нови и нови задачи, само и само да не я погледне, защото не можеше. Люси не си спомняше момент, в който леля й да е изглеждала ядосана и засрамена. Може би ядосана, но никога засрамена. И лошото чувство на Люси се изостри.

— Защото не може да понася да е сред жени, които отчаяно иска да впечатли. Но не ги впечатлява, поне по начина, по който винаги е искал, ние не проявявахме интерес към него, освен онзи, който никога не е можел да възприеме — обясни Люси. — Искахме да имаме нормални човешки отношения с него, а той какво направи? Опита се да опипва гаджето ми пред очите ми. Разбира се, беше пиян.

Тя стана от работната станция и се приближи до работния плот, където леля й сега беше заета да вади цветни маркери от едно чекмедже, да им сваля предпазителите и да ги пробва един по един, за да се увери, че мастилото им не е изчерпано или засъхнало.

— Не се примирявах с това — продължи Люси. — Борех се. Бях само на осемнайсет и му направих забележка. Имаше късмет, че не направих нещо по-лошо. Ще продължаваш ли да се разсейваш сякаш така проблемът ще изчезне?

Люси взе ръцете на леля си и внимателно избута ръкавите нагоре. Китките й бяха яркочервени. Плътта й беше наранена сякаш я бяха стягали в железни окови.

— Да не говорим за това — каза Скарпета. — Знам, че те е грижа. — Тя издърпа ръцете си и спусна ръкавите. — Моля те, да оставим тази тема, Люси.

— Какво ти направи?

Скарпета седна.

— По-добре ми кажи всичко — настоя Люси. — Не ме интересува какво е направила доктор Селф, за да го провокира, а и двете знаем, че не е нужно много. Той стигна твърде далеч, няма връщане назад и няма изключение от правилото. Ще го накажа.

— Моля те, остави това на мен.

— Не, няма да го допусна. Вечно го оправдаваш.

— Не е така. Но наказанието не е решение. Каква полза от него?

— Какво точно се случи? — Люси говореше тихо и беше спокойна. Но вътрешно беше изтръпнала, ставаше такава, когато беше способна на всичко. — Бил е в къщата ти цяла нощ. Какво направи? Явно не си го искала, иначе нямаше да имаш рани. Сигурна съм, че не искаш нищо от него, затова те е принудил, нали? Сграбчил те е за китките. Какво направи? Имаш синини и по шията. Къде другаде? Какво направи гадното копеле? Спи с всякакви повлекани, знаем ли какви болести…

— Не стигна чак дотам.

— Какво значи дотам? Какво направи. — Люси го изрече не като въпрос, а като факт, който налага обяснение.

— Беше пиян — отвърна Скарпета. — Сега вече знаем, че навярно е използвал тестостеронов препарат, който може да го направи много агресивен в зависимост от дозата, а той не знае какво е умереност. Винаги прекалява. Винаги взема повече. Твърде много. Права си, пиенето миналата седмица, пушенето. Никога не е умеел да спазва ограничения, но сега всичките му задръжки са паднали. Предполагам, че всичко е довело до това.

— Всичко е довело до това? След всички тези години отношенията ви са стигнали дотам да те нападне сексуално?

— Никога не съм го виждала такъв. Беше човек, когото не познавах. Толкова агресивен и гневен, изобщо не се владееше. Може би трябва да се тревожим повече за него, отколкото за мен.

— Не започвай пак.

— Моля те, опитай се да разбереш.

— Ще разбера по-добре, когато ми кажеш какво е направил. — Гласът на Люси беше равен, така звучеше, когато бе способна на всичко. — Какво направи? Колкото повече го прикриваш, толкова повече искам да го накажа и ще бъде по-страшно, когато това стане. Познаваш ме достатъчно, за да ме възприемеш сериозно, лельо Кей.

— Стигна само донякъде, после спря и се разплака — каза Скарпета.

— Какво значи „донякъде“?

— Не мога да говоря за това.

— Наистина ли? Ако се беше обадила в полицията? Щяха да искат подробности. Знаеш как става. Насилена веднъж. После насилена отново, когато разказваш случката и някой полицай си представя как е станало, и тайно се възбужда от това. Онези перверзници, които обикалят съдебните зали и търсят дела за изнасилване, за да седнат най-отзад и да слушат подробностите.

— Защо подхвана тази тема? Няма нищо общо с мен.

— Какво щеше да стане, ако беше повикала полиция и Марино бе обвинен в сексуално нападение? Поне. Щеше да попаднеш в съда и бог знае какво представление щеше да последва. Хората слушат подробностите, представят си всичко, сякаш в известен смисъл си разголена публично, възприета като сексуален обект, унизена. Великата доктор Кей Скарпета, гола и малтретирана пред целия свят.

— Не се стигна дотам.

— Така ли? Разкопчай си ризата. Какво криеш? Виждам ожулвания по шията ти. — Люси посегна към ризата на Скарпета, опита да разкопчае най-горното копче.

Скарпета отблъсна ръцете й.

— Не си медицинска сестра и чух достатъчно. Не ме карай да ти се разсърдя.

Гневът на Люси започваше да избива на повърхността. Тя го усещаше в сърцето си, в ръцете си.

— Ще взема мерки — закани се тя.

— Не искам да се месиш. Явно вече си влизала в дома му и си го претърсила. Знам как вземаш мерки, а аз умея да се грижа за себе си. Най-малко имам нужда от сблъсък между двама ви.

— Какво направи? Какво точно ти причини този тъп, пиян негодник?

Скарпета мълчеше.

— Води долнопробната си приятелка на обиколка из моргата. С Бентън гледахме всяка секунда, виждаше се съвсем ясно, че той получи ерекция в моргата. Нищо чудно. Той е ходеща ерекция заради онзи хормонален гел, с който се маже, за да впечатли долната кучка, която е на половината на неговите години. А после напада и теб.

— Престани.

— Няма да спра. Какво направи? Разкъса дрехите ти? Къде са? Те са улики. Къде са дрехите ти?

— Престани, Люси.

— Къде са? Искам ги. Искам дрехите, с които си била облечена. Какво направи с тях?

— Влошаваш нещата.

— Изхвърлила си ги, нали?

— Остави.

— Опит за изнасилване. Углавно престъпление. И няма да кажеш на Бентън, иначе вече щеше да си го сторила. Нямаше да кажеш и на мен. Наложи се да науча от Роуз. Тя само сподели подозренията си. Какво ти става? Мислех те за силна жена. Мислех, че имаш воля. Цял живот съм го мислела. Ето го. Недостатъкът. Някой, който му позволява да направи това и не го издава. Защо му позволи?

— За това става дума.

— Защо?

— За това става дума — повтори Скарпета. — Да поговорим за твоя недостатък.

— Не говорим за мен.

— Можех да повикам полиция. Можех да взема пистолета му и да го убия и щеше да бъде оправдано. Можех да направя много неща — подчерта Скарпета.

— Защо не направи нищо?

— Избрах по-малкото зло. Така всичко ще се оправи. А при всеки друг вариант нещата само щяха да се влошат — обясни Скарпета. — Знаеш защо постъпваш така.

— Не е важно какво правя аз, а какво си направила ти.

— Заради майка ти — моята жалка сестра. Водеше върволица от мъже в къщата. Не беше просто зависима от мъжете, беше пристрастена към тях — каза Скарпета. — Помниш ли какво ме попита веднъж? Попита ме защо мъжете винаги са по-важни от теб.

Люси стисна юмруци.

— Смяташе, че всеки мъж в живота на майка ти е по-важен от теб. И беше права. Помниш ли моето обяснение? Защото Дороти е празен съд. Не беше виновна ти, а тя. Винаги си се чувствала насилена заради ставащото в дома ти… — Гласът й заглъхна и една сянка направи очите й още по-тъмносини. — Стана ли нещо? Нещо друго? Някой от приятелите й държал ли се е неприлично с теб?

— Може да съм искала внимание.

— Какво стана?

— Забрави.

— Какво стана, Люси? — повтори Скарпета.

— Забрави. Сега не става дума за мен. И бях дете. Ти не си дете.

— Все едно, че бях. Не можех да се преборя с него.

Двете помълчаха известно време. Напрежението помежду им изведнъж изчезна. Люси не искаше да се кара повече с нея и изпитваше гняв към Марино колкото към всеки друг, който бе предизвиквал гнева й, защото за миг я беше накарал да се държи грубо с леля си, която единствено беше страдала. Беше нанесъл рана, която никога не можеше да се излекува, а Люси току-що я беше обострила.

— Не е честно — каза Люси. — Иска ми се да бях тук.

— Не можеш винаги да поправиш нещата — изтъкна Скарпета. — С теб си приличаме повече, отколкото се различаваме.

— Треньорът на Дрю Мартин е посетил погребалното бюро на Хенри Холингс — смени темата Люси, защото не биваше да говорят повече за Марино. — Адресът е запазен в джипиеса на поршето му. Мога аз да проверя, ако не ти се занимава със съдебния следовател.

— Не — отвърна Скарпета. — Мисля, че е време да се срещнем.

Обзаведен с вкус кабинет с чудесни антики и пердета от дамаска, дръпнати, за да пропуснат външната светлина. По стените с махагонова ламперия имаше маслени портрети на предшествениците на Хенри Холингс, група мрачни мъже, пазещи миналото си.

Столът на бюрото му беше завъртян с лице към прозореца. От него се виждаше още една великолепна чарлстънска градина. Изглежда, не бе усетил, че Скарпета стои на вратата.

— Имам предложение, което може би ще ви хареса. — Говореше по телефона с успокояващ глас с плътни южняшки модулации. — Урни, направени точно за това, отлично нововъведение, за което повечето хора не знаят. Разложима по биохимичен път, разтваря се във вода, нищо претрупано или скъпо… Да, ако планирате водно погребение… Точно така… Разпръсване на праха в морето… Да. Останките няма да се разлетят по вятъра, тъй като просто ще потопите урната. Разбирам, че може да не изглежда по същия начин. Разбира се, можете да изберете каквото е значимо за вас, а аз ще ви помогна с каквото мога… Да, да, това препоръчвам… Не, не искате пепелта да се разлети. Как да се изразя по-деликатно? Да се разлети из кораба. Това ще бъде жалко.

Той добави няколко съчувствени реплики и затвори. Когато се обърна, не изглеждаше изненадан да види Скарпета. Очакваше я. Тя се беше обадила предварително. Ако му минаваше през ум, че е дочула разговора му, не изглеждаше нито притеснен, нито обиден. Смущаваше я това, че видът му бе искрено загрижен и мил. Тя намираше известна утеха в предварителното си мнение за него. А то беше, че е алчен и самодоволен мазник.

— Доктор Скарпета.

Той се усмихна, стана и заобиколи идеално подреденото си бюро, за да стисне ръката й.

— Благодаря, че ме приехте, особено предвид факта, че се обадих в последния момент — каза тя, като избра фотьойла с облегалка за главата, докато той се настани на дивана.

Изборът на мястото беше многозначителен. Ако искаше да й внуши чувство за малоценност или за собственото си превъзходство, щеше да остане зад масивното си бюро от секвоя.

Хенри Холингс беше изискан мъж в красив, ръчно ушит тъмен костюм с панталон с ръб, черно, подплатено с коприна едноредно сако и бледосиня риза. Косата му бе в същия оттенък на сребристо като сребристата му копринена вратовръзка, лицето му бе набръчкано, но не строго, бръчките подсказваха, че той се смее повече, отколкото се мръщи. Очите му бяха добродушни. Продължаваше да я притеснява фактът, че не отговаря на образа на лукав политик, който си бе изградила, и си напомни, че това е проблемът с лукавите политици. Че заблуждават хората точно преди да се възползват от тях.

— Ще бъда пряма — започна Скарпета. — Имахте много възможности да признаете присъствието ми тук. Минаха почти две години. Нека просто да го кажа и да продължим нататък.

— Да ви издиря, щеше да бъде нахално от моя страна.

— Щеше да бъде любезно. Аз съм новата в града. Имаме еднакви цели. Или поне би трябвало.

— Благодаря за прямотата. Тя ми дава възможност да обясня. В Чарлстън сме склонни към етноцентризъм. Много ни бива да изчакваме, за да си изясним положението. Вече сте забелязали, предполагам, че нещата не се случват бързо. Хората дори не ходят бързо. — Той се усмихна. — Затова чаках вие да поемете инициативата, ако изобщо го решите. Не очаквах да го направите. Ако ми позволите, ще обясня по-подробно. Вие сте съдебен патолог. Със значителна репутация, бих добавил, а хората като вас обикновено имат ниско мнение за избраните съдебни следователи. По правило ние не сме лекари, нито съдебни специалисти. Очаквах да се настроите отбранително към мен, когато започнахте практика тук.

— Излиза, че и двамата сме били изпълнени с предубеждения. — Тя бе готова да го оправдае поради липса на доказателства или поне да се престори, че е така.

— Чарлстън е град на клюките. — Напомняше й на снимка на Матю Брейди7 — седнал изправен с кръстосани крака и ръце, отпуснати в скута. — Повечето от тях са злостни и дребнави — добави той.

— Сигурна съм, че с вас можем да се разберем като професионалисти. — Изобщо не беше сигурна в това.

— Познавате ли съседката си, госпожа Гримбол?

— Виждам я само когато ме гледа през прозореца.

— Оплакала се е от присъствието на катафалка на алеята зад къщата ви. Два пъти.

— Знам за единия път. — Не се сещаше за втори. — Лушъс Медик. И аз се оплаках за тайнствено и погрешно вписване на адреса ми, което, надявам се, е поправено.

— Оплакала се е на хора, които могат да ви създадат големи неприятности. Получих обаждане по този повод и се намесих. Казах й, че съм напълно сигурен, че не доставят трупове в дома ви и че навярно е недоразумение.

— Питам се дали щяхте да ми го кажете, ако не бях ви посетила.

— Ако ви имах зъб, защо бих ви защитил в този случай?

— Не знам.

— Мисля, че има достатъчно смърт и трагедии за всички. Но не всички са на това мнение — каза той. — В Южна Каролина няма погребална агенция, която да не ламти за моя бизнес. Включително тази на Лушъс Медик. Изобщо не вярвам, че искрено е смятал дома ви за морга. Дори някъде да е прочел погрешен адрес.

— Защо би искал да ми навреди? Дори не го познавам.

— Това е вашият отговор. Той не ви възприема като източник на приходи, защото, и това е моето предположение, не правите нищо, за да му помогнете — отбеляза Холингс.

— Не се занимавам с маркетинг.

— Ако ми позволите, ще изпратя имейл до всеки съдебен следовател, погребална агенция и служба за отнасяне на мъртъвци, с която можете да работите, и ще се погрижа да имат правилния ви адрес.

— Не е необходимо. И сама мога да го направя. — Колкото по-любезен беше, толкова по-малко му вярваше.

— Честно казано, по-добре е информацията да идва от мен. Изпраща внушението, че вие и аз работим заедно. Не сте ли дошли за това?

— Джани Лупано — уточни тя.

Лицето му остана безизразно.

— Треньорът по тенис на Дрю Мартин.

— Сигурно знаете, че нямам юрисдикция за нейния случай. Никаква информация, освен онова, което излезе в новините — каза Холингс.

— Посещавал е вашата погребална агенция. Поне веднъж.

— Ако е дошъл да задава въпроси за нея, със сигурност щях да знам.

— Идвал е по някаква причина — настоя тя.

— Мога ли да знам откъде сте сигурна в това? Може би сте чули повече чарлстънски клюки от мен?

— Поне е бил на вашия паркинг, нека се изразя така — каза тя.

— Разбирам — кимна той. — Предполагам, че полицията или някой друг е проверил джипиеса на колата му и моят адрес е фигурирал там. Това ме кара да попитам дали той е заподозрян в убийството й.

— Предполагам, че всеки, свързан с нея, е бил разпитван. Или ще бъде. Вие казахте „неговата кола“. Откъде знаете, че той има кола в Чарлстън?

— Защото случайно знам, че има апартамент тук — отвърна той.

— Повечето хора, включително съседите му, не знаят, че държи апартамент тук. Питам се защо вие знаете.

— Имаме книга за посетители — обясни Холингс. — Винаги е на подиума пред параклиса, затова хората, които присъстват на бдение или служба, могат да се подпишат. Може би е присъствал на тукашно погребение. Може да разгледате книгата. Или книгите. Колкото години пожелаете назад.

— Последните две години са достатъчни — каза тя.

Белезници, прикрепени към дървен стол в стаята за разпити.

Маделиза Дули се запита дали след малко няма да се озове в тази стая. Затова, че излъга.

— Най-често наркотици, но разследваме всичко — обясняваше следовател Търкингтън, докато тя и Ашли вървяха след него покрай цяла редица обезпокоителни стаи в южното крило на шерифството на окръг Бофорт. — Кражби, обири, убийства.

Сградата бе по-голяма, отколкото очакваше, защото не й бе минало през ум, че на остров Хилтън Хед стават престъпления. Но според Търкингтън южно от река Броуд имаше достатъчно престъпност, за да осигури денонощна заетост на шейсет полицаи и осем следователи.

— Миналата година — отбеляза той — разследвахме над шестстотин сериозни престъпления.

Маделиза се запита колко от тях са били незаконно влизане и лъжа.

— Нямате представа колко съм шокирана — каза тя нервно. — Мислехме, че тук е съвсем безопасно, дори не заключвахме вратата.

Следователят ги въведе в една заседателна зала и продължи:

— Ще се изненадате колко много хора мислят, че само защото са богати, няма да им се случи нищо.

Маделиза беше поласкана от предположението му, че двамата с Ашли са богати. Не се сещаше за друг, който да има такова мнение за тях, и за момент се зарадва, докато не си спомни причината да бъдат тук. Всеки момент този млад мъж с елегантен костюм и вратовръзка щеше да узнае истината за икономическия статут на господин и госпожа Ашли Дули. Щеше да събере две и две, когато научеше за скромния им адрес в северната част на Чарлстън, за евтината къща, която бяха наели там, толкова навътре в боровата горичка, че океанът изобщо не се виждаше.

— Моля, седнете — предложи й стол.

— Прав сте — каза тя. — Парите не са гаранция за щастие и разбирателство. — Все едно знаеше.

— Много хубава камера имате — обърна се следователят към Ашли. — Колко ви струваше? Поне хилядарка. — Направи знак на Ашли да му я подаде.

— Не разбирам защо искате да я задържите — притесни се Ашли. — Не може ли само да прегледате кадрите набързо?

— Още не ми е ясно — бледосините очи на Търкингтън я фиксираха, — защо изобщо сте се приближили към къщата. Защо сте влезли в този имот, макар да има табела „Влизането забранено“?

— Тя търсеше собственика — обясни Ашли, сякаш говореше на камерата си на масата.

— Господин Дули, моля ви не отговаряйте вместо съпругата си. Според думите й вие не сте свидетел, били сте на плажа, когато е намерила в къщата онова, което твърди.

— Не разбирам защо искате да я задържите. — Ашли бе обсебен от камерата си, докато Маделиза мислеше само за басета, оставен сам в колата.

Беше оставила прозорците леко отворени, за да влиза въздух, и добре че този ден навън не беше горещо. Моля те, само да не лае. Тя вече обичаше това куче. Горкото животинче. Какво беше преживяло само! Спомни си как докосна лепкавата кръв по козината му. Не биваше да споменава кучето, дори ако това щеше да й помогне да обясни, че единствената причина да се приближи до къщата беше да намери собственика му. Ако полицията откриеше, че е прибрала горкото сладко кученце, щяха да й го вземат, да го пратят в приют и накрая да го приспят. Като Фризби.

— Търсели сте собственика на къщата. Повторихте го няколко пъти. Още не ми е ясно защо сте го търсили обаче. — Бледосините очи на Търкингтън пак се взираха в нея, химикалката му лежеше върху папката, в която продължаваше да записва лъжите й.

— Къщата е много красива — заговори тя. — Исках Ашли да я заснеме, но не мислех, че е редно без разрешение. Затова потърсих хора край басейна, надявах се някой да си е у дома.

— Няма много хора през този сезон, особено в онзи район. Повечето от тези големи къщи са втори или трети дом за много богати хора, те не ги дават под наем, а и сега не е туристически сезон.

— Точно така — съгласи се тя.

— Но сте решили, че има някой вкъщи, защото казахте, че сте видели нещо да се пече на скарата?

— Точно така.

— Как го видяхте от плажа?

— Забелязах дим.

— Видели сте дима от скарата и може би сте усетили миризма на готвено. — Той си записа.

— Точно така.

— Какво беше то?

— Кое какво беше?

— Какво се печеше на скарата?

— Месо. Може би свинско. Или мариновано телешко.

— Тогава сте решили да влезете в къщата. — Той продължи да си записва, после химикалката спря и той я погледна. — Точно тази част още не ми е ясна.

Точно тази част и тя не можеше да проумее, колкото и да мислеше. Каква лъжа можеше да съчини, която да прозвучи правдоподобно?

— Както ви обясних по телефона — каза тя, — търсех собствениците, после се разтревожих. Представих си някой богат възрастен човек, който пече месо на скара и изведнъж получава сърдечен пристъп. Иначе защо ще оставиш нещо на скарата и ще изчезнеш? Затова постоянно виках: „Има ли някой вкъщи?“. После открих, че вратата на пералното помещение е отворена.

— Тоест отключена.

— Така беше.

— Вратата до прозореца, където казахте, че липсвало стъкло, а друго стъкло е било счупено — каза следовател Търкингтън, докато записваше.

— И аз влязох, макар да знаех, че може би не е редно. Но си помислих: „Ами ако богатият възрастен човек лежи на пода и е получил удар?“.

— Там е работата. Човек прави трудни избори в живота — намеси се Ашли, а очите му поглеждаха ту следователя, ту камерата. — Да не вляза? Или никога да не си простя, когато прочета във вестника, че съм можел да помогна на човек в беда.

— Заснехте ли къщата, сър?

— Снимах няколко делфина, докато чаках Маделиза да излезе.

— Попитах дали сте снимали къщата.

— Чакайте да помисля. Може би малко. По-рано, когато Маделиза беше пред нея. Но нямаше да покажа кадрите на никого, ако тя не получеше разрешение.

— Разбирам. Искали сте разрешение да снимате къщата, но все пак сте я снимали без разрешение.

— И когато не получихме разрешение, изтрих кадрите — увери го Ашли.

— Нима? — Търкингтън го изгледа със съмнение. — Жена ви е избягала от къщата, уплашена, че някой е убит в нея, а вие сте изтрили част от заснетото, защото не сте получили разрешение от човека, който е бил убит?

— Знам, че звучи странно — съгласи се Маделиза. — Но важното е, че нямах лоши намерения.

— Когато Маделиза излезе тичешком и силно разстроена от видяното — каза Ашли, — исках да се обадя на 911, но не носех телефона си. Нейният също не беше у нея.

— А не се ли сетихте да използвате телефона в къщата?

— Не и след като видях какво има вътре! — почти изписка Маделиза. — Имах чувството, че той още е там.

— Той?

— Беше ужасно чувство. Никога не съм била толкова изплашена. Нали не мислите, че след онова, което видях, бих използвала телефона, докато усещам, че нещо ме наблюдава.

Тя потърси носна кърпичка в чантата си.

— Бързо се върнахме в апартамента си, тя беше изпаднала в истерия, трябваше да я успокоявам — обясни Ашли. — Плачеше като дете и пропуснахме часа си по тенис. Тя не спря да плаче почти цялата вечер. Накрая й казах: „Скъпа, нека да поспим, а утре ще го обсъдим отново“. Истината е, че не бях сигурен дали да й вярвам. Жена ми има богато въображение. Чете детективски романи, гледа криминални сериали, нали разбирате. Но понеже не спираше да плаче, започнах да се тревожа, реших, че има нещо вярно. Затова ви се обадих.

— Но не и преди още един час по тенис — посочи Търкингтън. — Още е била разстроена, но тази сутрин сте отишли на тенис, после сте се върнали в апартамента, взели сте душ, преоблекли сте се и сте натоварили колата, за да се върнете в Чарлстън. Накрая сте решили да се обадите в полицията? Съжалявам. Нима очаквате да ви повярвам?

— Ако не беше истина, защо да съкращаваме почивката си с два дни? Планирахме я цяла година — изтъкна Ашли. — Би трябвало да ни върнат парите, щом има спешен случай. Може би вие ще кажете нещо в наша полза в квартирното бюро.

— Ако затова сте дошли в полицията — изгледа го строго Търкингтън, — само си губите времето.

— Не искам да задържате камерата ми. Изтрих малкото кадри, които бях заснел пред къщата. Няма какво да се види. Само Маделиза пред сградата, която говореше на сестра си може би десет секунди.

— И сестра й ли е била с вас?

— Говореше й на камерата. Не знам какво може да видите, защото го изтрих.

Маделиза го бе накарала да изтрие кадрите заради кучето. Беше я заснел как гали кучето.

— Може би ако видя записа — каза Търкингтън на Ашли, — ще забележа дима, който се издига от скарата. Казахте, че това сте видели от плажа, нали? Щом сте заснели къщата, димът нямаше ли да се види?

Този въпрос свари Ашли неподготвен.

— Мисля, че не улових тази част. Не бях насочил камерата в тази посока. Не може ли просто да изгледате материала и да ми я върнете? Повечето са кадри с Маделиза, няколко делфина и неща, които съм снимал вкъщи. Не разбирам защо трябва да задържате камерата ми.

— Трябва да сме сигурни, че сред кадрите няма нищо, което да ни даде информация за случилото се, подробности, които може да не сте забелязали.

— Какви например? — попита уплашено Ашли.

— Например дали казвате истината, че не сте влезли в къщата, след като жена ви е казала какво е видяла вътре. — Следовател Търкингтън ставаше все по-нелюбезен. — За мен е странно, че не сте проверили лично, дали казаното от жена ви е истина.

— Ако е казала истината, никога не бих влязъл там — заяви Ашли. — Ами ако вътре се е криел убиец?

Маделиза си спомни шума от течаща вода, кръвта, дрехите, снимката на убитата тенисистка. Представи си бъркотията в огромната дневна, шишенцата с хапчета и водката. Прожекционният апарат, който беше включен, но на киноекрана не се виждаше нищо. Следователят не й вярваше. Очакваха я само неприятности. Влизане с взлом. Кражба на куче. Лъжа. Той не биваше да узнава за кучето. Щяха да го вземат и да го приспят. Вече обичаше това куче. По дяволите лъжата. Беше готова да лъже през целия път до ада заради това куче.

— Знам, че не е моя работа — Маделиза събра целия си кураж, за да попита, — но знаете ли кой живее в тази къща и дали не се е случило нещо?

— Знаем кой живее там, жена, чието име няма да ви кажа. Случайно тя не е вкъщи, а кучето й и колата й ги няма.

— Колата й я няма? — долната устна на Маделиза затрепери.

— Изглежда е заминала някъде и е взела кучето си, не смятате ли? И знаете ли какво още мисля? Искали сте да разгледате къщата, после сте се уплашили, че може някой да ви е видял. Затова сте съчинили тази безумна история, за да се прикриете. Почти умно.

— Ако си направите труда да огледате къщата отвътре, ще научите истината — гласът на Маделиза трепереше.

— Направихме си труда, госпожо. Изпратих няколко полицаи там да проверят и не са намерили нищо от онова, което уж сте видели. Нито липсващо стъкло от прозореца до вратата за пералното помещение. Нито счупено стъкло. Нито кръв, нито ножове. Газовата скара е била изключена и чиста като нова. Няма следи, че някой скоро е готвил на нея. И прожекционният апарат не беше включен — завърши той.

В кабинета, където Холингс и екипът му се срещаха с опечалените, Скарпета седеше на диван, тапициран в златисто и бяло, и преглеждаше втора книга за посетители.

От всичко, което беше видяла досега, съдеше, че Холингс е внимателен човек с добър вкус. Големите дебели книги за посетители бяха подвързани в черна кожа, с разграфени кремави страници и поради мащабите на бизнеса му, бяха нужни три или четири книги годишно. Досадното преглеждане на първите четири месеца от миналата година не беше довело до доказателства, че Джани Лупано бе присъствал на погребение тук.

Тя взе следващата книга и започна да я преглежда, като прокарваше пръст по всяка страница и разпознаваше известните чарлстънски фамилни имена. Нямаше Джани Лупано от януари до март. Нито следа от него през април и разочарованието на Скарпета растеше. Нищо през май и юни. Пръстът й спря на едър подпис, направен със замах, който лесно се разчиташе. На 12 юли миналата година той явно бе присъствал на погребалната служба на Холи Уебстър. Бяха дошли малко хора — само единайсет души бяха подписали книгата за гости. Скарпета си записа всички имена и стана от дивана. Мина край параклиса, където две жени подреждаха цветя около полиран ковчег с бронзови орнаменти. Изкачи махагоновото стълбище и се върна в кабинета на Хенри Холингс. Той пак беше с гръб към вратата и говореше по телефона.

— Някои предпочитат да сгънат знамето на триъгълник и да го сложат над главата на покойника — казваше с успокояващия си, мелодичен глас. — Разбира се. Можем да го положим върху ковчега. Какво препоръчвам ли? — Той държеше лист хартия. — Явно предпочитате орехов ковчег, облицован със сатен в цвят шампанско. Но също и от качествена стомана… Да, знам. Всеки казва едно и също… Трудно е. Както е трудно да се вземе такова решение. Ако искате искреното ми мнение, бих избрал стоманата.

Той поговори още няколко минути, обърна се и отново видя Скарпета на вратата.

— Някои случаи са особено трудни — сподели той. — Седемдесет и две годишен ветеран, наскоро загубил жена си. Бил много отчаян и налапал пистолета. Направихме каквото можахме, но никакви козметични и възстановителни процедури не можеха да му придадат приемлив за гледане вид. Знам, че разбирате за какво говоря. Невъзможно е да се използва открит ковчег, но семейството не иска и да чуе.

— Коя е Холи Уебстър? — попита Скарпета.

— Ужасна трагедия. — Той не се поколеба. — Един от случаите, които никога не се забравят.

— Помните ли Джани Лупано да е присъствал на погребението й?

— Тогава още не го познавах — каза той несигурно.

— Бил ли е приятел на семейството?

Холингс стана от бюрото и отвори черешов шкаф с чекмеджета. Прегледа папките и извади една.

— Тук пазя подробности за погребението, копия от фактури и други документи, които не мога да ви покажа, за да спазя поверителността. Но мога да ви покажа изрезки от вестниците. — Той й ги подаде. — Пазя такива материали за всяка смърт, с която се занимавам. Както знаете, единственият източник на законна информация е полицията и съдебният следовател, който е разследвал случая. Както и коронерът, който е препратил случая към нас за аутопсия, тъй като окръг Бофорт няма съдебен следовател. Но вие знаете това, тъй като те вече изпращат случаите си на вас. Когато умря Холи, още не се обръщаха към вас. Иначе предполагам, че тази тъжна история щеше да бъде възложена на вас.

Скарпета не усети дори намек от негодувание. Изглежда не го беше грижа.

Той продължи:

— Смъртният случай е в Хилтън Хед, много богато семейство.

Тя отвори папката. Имаше няколко изрезки, най-подробната беше от вестник „Айланд Пакет“ на Хилтън Хед. Според описанието, късно сутринта на 10 юли Холи Уебстър си играела в двора на къщата със своето кученце порода басет. Било й забранено да влиза в басейна с олимпийски размери, освен под наблюдението на възрастен, а през въпросната сутрин тя била сама. Според вестника, родителите били извън града, а в къщата били отседнали приятели. Не се споменаваше къде са били родителите, нито имената на приятелите. По пладне някой отишъл да повика Холи за обяд. Не се виждала никъде. Кучето обикаляло край басейна, но не смеело да влезе във водата. Тялото на момиченцето било открито на дъното, дългата й тъмна коса била заплетена в отводнителния канал. Наблизо имало гумен кокал, който според полицията детето се е опитало да извади и да даде на кучето.

Още една изрезка, съвсем кратка. По-малко от два месеца по-късно майката, Лидия Уебстър, гостувала в предаването на доктор Селф.

— Помня, че чух за този случай — каза Скарпета. — Мисля, че бях в Масачузетс, когато е станало.

— Лоша, но не и голяма новина. Полицията се постара да потули случая. Причината е, че курортните селища не обичат да раздухват тъй наречените отрицателни събития. — Холингс посегна към телефона. — Не мисля, че лекарят, извършил аутопсията, ще ви каже нещо. Но да видим. — Той помълча, а после: — Хенри Холингс се обажда. Добре, добре. Затънал си до гуша в работа. Знам, знам… Наистина трябва да ти намерят помощник… Не, не съм излизал с лодката наскоро… Да, дължа ти един риболов. А ти ми дължиш за лекцията, която изнесох пред онези любители, които смятат, че разследването на смърт е забавление… Случаят „Холи Уебстър“. Доктор Скарпета е при мен. Имаш ли нещо против да поговориш с нея?

Холингс й подаде слушалката. Тя обясни на асистента на главния съдебен лекар от университета на Южна Каролина, че е призована като консултант по случай, който може да има връзка с удавянето на Холи Уебстър.

— Какъв случай? — попита асистентът.

— Съжалявам, но не мога да го обсъждам — отвърна тя. — Става дума за разследване на убийство.

— Радвам се, че разбирате каква е процедурата. Не мога да обсъждам случая „Уебстър“.

Искаше да каже, че няма да го направи.

— Не се опитвам да създавам затруднения — каза му Скарпета. — Ще ви съобщя каквото мога. Посетих господин Холингс, защото изглежда, че треньорът по тенис на Дрю Мартин, Джани Лупано, е присъствал на погребението на Холи Уебстър. Опитвам се да разбера защо, и не мога да кажа нищо повече.

— Не го познавам. Не съм го чувал.

— Това беше единият ми въпрос. Дали знаете каква е връзката му със семейство Уебстър.

— Нямам представа.

— Какво можете да ми кажете за смъртта на Холи?

— Удавяне. Злополука, нищо не говореше за друго.

— Което значи, че няма съмнения за заболяване. Диагнозата е базирана на обстоятелствата — каза Скарпета. — Най-вече на начина, по който е намерена.

— Точно така.

— Бихте ли ми казали името на разследващия полицай?

— Няма проблем. Почакайте. — Щракане на компютърни клавиши. — Да видим. Да, така си и мислех. Търкингтън от шерифството към окръг Бофорт. Ако имате още въпроси, обадете се на него.

Скарпета отново му благодари, затвори телефона и се обърна към Холингс:

— Знаете ли, че майката, Лидия Уебстър, е гостувала в предаването на доктор Селф по-малко от два месеца след смъртта на детето си?

— Не съм гледал предаването, изобщо не го гледам. Тази жена заслужава разстрел — отвърна той.

— Знаете ли как госпожа Уебстър се е озовала в предаването?

— Предполагам, че д-р Селф има цял изследователски екип, който търси материали в новините. Така й осигуряват гостите. По мое мнение е било съсипващо психически госпожа Уебстър да се разкрива така пред целия свят, докато още сама не се е справила със станалото. Доколкото знам, същата е била ситуацията с Дрю Мартин.

— Говорите за появата й в предаването на доктор Селф миналата есен?

— Чувам много неща от ставащото тук, независимо дали искам или не. Когато идва в града, тя винаги отсяда в хотел „Чарлстън Плейс“. Последния път, преди по-малко от три седмици, рядко се задържала в стаята си, изобщо не е спала там. Камериерките влизали и намирали леглото й оправено, никаква следа, че е била там, освен багажа й или поне част от него.

— А откъде знаете всичко това? — попита Скарпета.

— Моя добра приятелка е началник на охраната. Когато роднини и приятели на покойници идват в града, препоръчвам им „Чарлстън Плейс“. Стига да могат да си го позволят.

Скарпета си спомни думите на портиера Ед. Дрю е влизала и излизала от сградата и винаги му давала двайсет долара бакшиш. Може да е било нещо повече от щедрост. Може би му е напомняла да си затваря устата.