Книгата на мъртвите

23.

Бул стискаше шапката си в ръце. Беше привел глава на предната седалка, понеже знаеше, че ако седне изправен, както му се искаше, главата му щеше да опре в тавана. Изпитваше гордост, въпреки че току-що бе освободен под гаранция от градския затвор за престъпление, което не бе извършил.

— Благодаря, че ме докарахте, доктор Кей — каза той, докато тя паркираше пред дома си. — Съжалявам за неприятностите.

— Стига си го повтарял, Бул. В момента съм много ядосана.

— Знам, че е така, и много съжалявам, защото вие нищо не сте направили. — Той отвори своята врата и бавно се измъкна от седалката. — Опитах се да изстържа калта от обувките си, но изглежда изцапах килимчето в колата ви, затова трябва да го почистя или поне да го изтупам.

— Стига си се извинявал, Бул. Правиш го откакто излязохме от затвора, а аз съм толкова бясна, че ми иде да крещя. Следващия път, когато се случи подобно нещо, ако не ми се обадиш веднага, ще се ядосам и на теб.

— Не бих искал. — Той изтупа постелката и на нея й мина през ум, че е не по-малко упорит от нея.

Беше дълъг ден, изпълнен с болезнени образи, почти успешни опити и лоши миризми, а после се обади Роуз. Скарпета беше заета с разложения труп на Лидия Уебстър, когато Холингс се появи до масата за аутопсии и съобщи, че има новина, която тя непременно трябва да чуе. Не беше съвсем ясно как точно бе разбрала Роуз, но една нейна съседка, която познавала съседката на съседка на Скарпета, която тя изобщо не беше виждала, чула слух, че съседката, която Скарпета познаваше, госпожа Гримбол, накарала да арестуват Бул за влизане в имота й и опит за кражба.

Криел се зад един питоспорум вляво от предната веранда на Скарпета и госпожа Гримбол случайно го видяла, докато надзъртала през прозореца на горния етаж. Било късно вечерта. Скарпета не можеше да обвини съсед, че се е притеснил от подобна гледка, освен ако въпросният съсед не беше госпожа Гримбол. Тя не само се обадила на 911 и съобщила за подозрителния индивид, който дебнел. Украсила историята си и твърдяла, че Бул се е криел в нейния имот, не в този на Скарпета. Накратко казано, Бул, който и преди бил арестуван, попаднал в затвора и престоял там цели три дни. Вероятно още щеше да бъде там, ако Роуз не беше прекъснала аутопсията. Която започна, след като Скарпета бе нападната на паркинга.

Сега Уил Рамбо беше в градския затвор, а не Бул.

Сега майката на Бул можеше да бъде спокойна. Вече нямаше нужда да лъже, че е отишъл на лов за стриди или че просто е излязъл, от страх, че пак може да го уволнят.

— Размразих телешко задушено — каза Скарпета, докато отключваше входната врата. — Има много. Представям си с какво си се хранил през последните няколко дни.

Бул я последва във фоайето и там вниманието й бе привлечено от стойката за чадъри. Тя се спря и се почувства ужасно. Бръкна в нея и извади ключа от мотоциклета на Марино и пълнителя за неговия глок. После извади от едно чекмедже и самия пистолет. Беше толкова разстроена, че чак й призляваше. Бул не каза нищо, но тя усети, че се чуди на извадените вещи и се пита защо изобщо са били там. Мина известно време, преди да успее да проговори. Скарпета прибра ключа, пълнителя и пистолета в същата метална кутия, в която държеше шишето с хлороформ.

Стопли задушеното и домашния хляб, подреди приборите за хранене, наля голяма чаша леден чай с аромат на праскова и пусна в нея стрък прясна мента. Покани Бул да седне и да се нахрани и му каза, че ще бъде на терасата на втория етаж с Бентън, заръча му да ги повика, ако има нужда от нещо. Напомни му, че ако се полива твърде обилно, дивият люляк ще умре след седмица и че теменужките трябва да се оплевят. Той седна и тя му сервира храната.

— Не знам защо ти давам съвети — рече тя. — Разбираш от градинарство повече от мен.

— Няма нищо лошо да ми напомните — отвърна той.

— Може да посадим люляк до предната порта, за да може госпожа Гримбол да усеща прекрасния му аромат. Може би това ще я направи по-любезна.

— Тя смяташе, че постъпва правилно. — Бул разгъна салфетката и я пъхна в ризата си. — Не биваше да се крия, но след като онзи мъж с мотора дойде в уличката с пистолет, си отварях очите на четири. Имах предчувствие.

— Човек трябва да вярва на предчувствията си.

— Винаги им вярвам. Никога не са случайни — заяви Бул и отпи от чая. — Нещо ми подсказваше да чакам в храстите онази вечер. Наблюдавах вратата ви, но всъщност е трябвало да наблюдавам задната уличка. Понеже ми казахте, че вероятно там е била катафалката, когато Лушъс е бил убит, значи убиецът е бил отзад.

— Радвам се, че ти не си бил там. — Тя си спомни за остров Морис и какво бяха намерили сред дюните.

— На мен пък ми се ще да бях.

— Нямаше да е зле госпожа Гримбол да се бе обадила в полицията заради катафалката — отбеляза Скарпета. — Тикна теб в затвора, а не е съобщила за паркираната катафалка на задната уличка късно вечерта.

— Видях как го докараха в килията — рече Бул. — Затвориха го, а той се тревожеше за раненото си ухо. Един от пазачите го попита как е станало и той обясни, че бил ухапан от куче, че ухото се е възпалило и му трябва лекар. Много се говореше за него и за кадилака с откраднатия номер. Чух един полицай да казва, че този мъж опекъл някаква жена на скара. — Бул отпи пак от чая. — Мисля си, че госпожа Гримбол може да е видяла кадилака, но не е съобщила нито за него, нито за катафалката. Поне не на полицията. Странно е как хората решават, че едно нещо е важно, а друго не е. Щом на улицата има катафалка, логично е да се запиташ дали някой не е умрял и да провериш. Ами ако е някой твой познат? Няма да й хареса да свидетелства в съда.

— На никого от нас няма да му е приятно.

— Но на нея ще й бъде особено неприятно — изтъкна Бул и вдигна лъжицата си, но беше твърде добре възпитан, за да се храни, докато разговарят. — Сигурно си въобразява, че може да се държи нахално със съдията. Бих си купил билет, за да видя това. Преди няколко години работех в същата тази градина и я видях как заля с кофа вода една котка, която се криеше под къщата й и току-що беше се окотила.

— Не казвай нищо повече, Бул. Не издържам.

Скарпета се качи по стълбите, мина през спалнята и излезе на малката тераса, която гледаше към градината. Бентън говореше по телефона и сигурно беше правил само това, откакто се бяха разделили. Беше се преоблякъл в панталони цвят каки и поло, миришеше на чисто и косата му беше влажна. Зад него беше решетката от медни тръби, която тя бе поставила, за да може пасифлората да се катери като любовник към прозореца й. Долу беше дворът, покрит с каменни плочи, и плиткото езерце, което се пълнеше през стар пробит маркуч. Във всеки сезон от годината градината й беше истинска симфония. Мирта, камелии, кани, лилии, зюмбюли, хортензии, нарциси и далии. Но най-много бяха люляците и питоспорумите, защото обичаше нежната им миризма.

Слънцето бе залязло и изведнъж се почувства толкова уморена, че погледът й се замъгли.

— Беше капитанът — съобщи Бентън, като остави телефона на стъкления плот на масата.

— Гладен ли си? Да ти донеса чай? — попита тя.

— Защо пък аз да не ти донеса нещо? — Бентън я погледна.

— Свали си очилата, за да виждам очите ти — помоли Скарпета. — Нямам желание да гледам тъмните ти очила. Толкова съм уморена. Не знам защо съм толкова уморена. Преди не се уморявах толкова лесно.

Той свали очилата си, сгъна ги и ги остави на масичката.

— Пауло е подал оставка и няма да се върне от Италия. Мисля, че нищо няма да му се случи. Президентът на болницата е безкрайно зает да ликвидира щетите, защото нашата приятелка доктор Селф току-що е участвала в радиошоуто на Хауард Стърн и е говорила за експерименти в стила на „Франкенщайн“ от Мери Шели. Надявам се да я попита колко са големи гърдите й и дали са истински. Забрави. Тя ще му каже. Може дори да му ги покаже.

— Предполагам, че няма новини за Марино.

— Моля те. Дай ми време, Кей. Не те виня. Ще намерим начин да го преодолеем. Искам пак да те докосвам, без да мисля за него. Ето, казах го. Да, това ужасно ме притеснява. — Той улови ръката й. — Защото се чувствам донякъде виновен. Може би не само донякъде. Ако бях тук, нищо нямаше да се случи. Смятам да променя това. Освен ако не искаш.

— Разбира се, че искам.

— Ще се радвам, ако Марино не се върне — продължи Бентън. — Но не му желая злото и се надявам, че нищо не му се е случило. Опитвам се да приема, че го защитаваш, тревожиш се за него, още държиш на него.

— След един час ще дойде фитопатологът. Имаме листни въшки.

— Аз пък мислех, че имам главоболие.

— Ако нещо му се е случило, особено ако си го е причинил сам, няма да си го простя — промълви Скарпета. — Това е може би най-лошият ми недостатък. Прощавам на хората, на които държа, и после те пак правят същите грешки. Моля те, намери го.

— Всички го търсят, Кей.

Дълго мълчание, чуваше се само песента на птиците. Бул излезе в градината. Започна да развива маркуча.

— Трябва да взема душ — каза Скарпета. — Срамота, не можах да се изкъпя там. Съблекалнята беше тясна, а и нямах дрехи за смяна. Изобщо не разбирам как ме търпиш. Не се тревожи за доктор Селф. Няколко месеца в затвора ще й се отразят добре.

— Ще води предаването си оттам и ще спечели още милиони. Някоя затворничка ще й стане робиня и ще й изплете шал.

Бул поливаше леха с теменужки и от струята на маркуча се бе образувала дъга.

Телефонът пак иззвъня. Бентън въздъхна: „О, господи!“ и го вдигна. Отначало само мълчеше и слушаше, защото беше добър слушател. Освен това беше пестелив на думи и Скарпета му го казваше, когато се чувстваше самотна.

— Не — каза Бентън. — Благодаря ви, но съм съгласен, че не е нужно и ние да сме там. Не мога да кажа за Кей, но мисля, че там само ще пречим. — Той приключи разговора и й съобщи: — Капитанът. Твоят рицар в блестящи доспехи.

— Не говори така. Не бъди толкова циничен. Не е заслужил гнева ти. Трябва да му благодариш.

— Заминава за Ню Йорк. Ще претърсят апартамента на доктор Селф.

— Какво ще търсят?

— Дрю е пренощувала там, преди да излети за Рим. Кой друг е бил? Вероятно синът на доктор Селф. Сигурно той е мъжът, който според Холингс е бил готвач. Най-баналният отговор често е правилният — изтъкна Бентън. — Проверих полета. „Алиталия“. Познай кой е летял в същия самолет с Дрю?

— Нима е чакала него на Испанското стълбище?

— Не е останала заради златния мим. Излъгала е, защото е чакала Уил, но не е искала приятелките й да знаят. Поне аз така мисля.

— Току-що се е разделила с треньора си. — Скарпета наблюдаваше как Бул пълни плиткото езерце. — След като доктор Селф й е внушила да го направи. Друга теория? Уил е искал да се срещне с Дрю, а майка му не е осъзнала, че той е изпращал маниакалните имейли, подписани от Пясъчния човек. Без да иска, е събрала Дрю с нейния убиец.

— Може никога да не узнаем някои подробности — подхвърли Бентън. — Хората не казват истината. След известно време дори не я знаят.

Бул се наведе, за да оплеви теменужките. Погледна нагоре в същия миг, когато госпожа Гримбол надзърна през прозореца на втория етаж. Бул придърпа по-наблизо торбата с бурените и се залови за работа. Скарпета видя как любопитната й съседка взе телефонната слушалка.

— Стига вече! — промърмори Скарпета, стана и й помаха.

Госпожа Гримбол я видя и отвори прозореца.

Бентън наблюдаваше безизразно, а Скарпета продължаваше да маха, сякаш имаше да й казва нещо много важно.

— Току-що го освободиха от затвора — извика Скарпета. — И ако го върнете там, ще изгоря къщата ви.

Прозорецът бързо се затвори. Госпожа Гримбол се скри.

— Не може да й говориш така — укори я Бентън.

— Ще говоря каквото си искам — заяви Скарпета. — Аз живея тук.