Книгата на мъртвите

3.

Девет дни по-късно, неделя.

Звук на корабна сирена скръбно се носеше откъм морето. Църковните камбанарии пронизваха облачното утринно небе в Чарлстън и една самотна камбана започна да бие. Скоро към нея се присъедини цяла група и заедно заехтяха на тайния език, който звучи еднакво по целия свят. С камбаните дойде първата светлина на утрото и Скарпета се размърда в своите господарски покои, както иронично наричаше стаите на втория етаж на станцията за дилижанси от началото на XIX век. В сравнение с луксозните й жилища в миналото, сегашното беше странно и много различно.

Спалнята и кабинетът й бяха едно помещение, а пространството бе така претъпкано, че едва можеше да се движи, без да се блъсне в старинния скрин, лавиците с книги и дългата маса, постлана с черна покривка, върху която имаше микроскоп, предметни стъкла, латексови ръкавици, маски против прах, фотографски материали и всякакви необходими неща за изследване на местопрестъпление — всички изглеждаха доста ексцентрично. Нямаше дрешник, само два залепени един до друг гардероба, облицовани с кедър, и от единия от тях тя избра черен костюм с пола, раирана копринена риза в бяло и сиво, и черни обувки с нисък ток.

Облечена за очаквания тежък ден, тя седна на бюрото и се загледа в градината, като наблюдаваше как се променя в непостоянната светлина на утрото. Влезе в електронната си поща, за да провери дали нейният следовател Пийт Марино не е изпратил нещо, което можеше да обърка плановете й за деня. Нямаше съобщения. За да е сигурна, тя му позвъни.

— Да. — Гласът му звучеше отпаднало.

Кей чу непознат женски глас да се оплаква:

— По дяволите! Сега пък какво?

— Нали със сигурност ще дойдеш? — попита Скарпета. — Късно снощи ми се обадиха, че ще пристигне труп от Бофорт. Надявам се да бъдеш в моргата, за да се погрижиш. Имаме и среща днес следобед. Оставих ти съобщение. Но ти не ми се обади.

— Да.

Жената при него каза със същия недоволен глас:

— Сега пък какво иска онази?

— Трябва да дойдеш до час — твърдо настоя Скарпета. — Тръгни още сега, иначе няма да има кой да приеме трупа. Ще дойдат от погребално бюро „Медик“. Не ги познавам.

— Да.

— Ще съм там около единайсет, за да довърша каквото мога с малкото момче.

Сякаш случаят с Дрю Мартин не беше достатъчно травмиращ. Първият работен ден на Скарпета след завръщането й от Рим й донесе още един ужасен случай, убийство на малко момче, чието име още бе неизвестно. Образът му се намести в съзнанието й, защото нямаше къде другаде да отиде, и когато най-малко очакваше, тя виждаше деликатното му лице, измършавялото му телце и къдравата кестенява коса. После и останалото. Как изглеждаше тялото след края на аутопсията. След толкова години, след хиляди случаи част от нея мразеше необходимостта от онова, което трябваше да причинява на мъртвите заради нещо, сторено им по-рано от друг.

— Да. — Това беше единственият отговор на Марино.

— Сприхав, груб… — мърмореше си тя, докато слизаше на долния етаж. — Направо ми писна от него — въздъхна гневно.

В кухнята токчетата й остро потракваха по пода от теракотени плочки, които сама беше редила дни наред на ръце и колене, когато се нанесе в станцията за дилижанси. Беше пребоядисала стените в чисто бяло, за да улавят светлината от градината, и беше реставрирала кипарисовите греди на тавана, които допринасяха за оригиналността на постройката. Кухнята — най-важното помещение — беше идеално подредена с уреди от неръждаема стомана, медни тенджери и тигани (винаги излъскани до блясък като нови монети), дъски за рязане и ръчно изработени немски ножове за професионални готвачи. Племенницата й Люси щеше да дойде всеки момент и Скарпета много се радваше, но също така беше и любопитна. Люси рядко се обаждаше да се самопокани на закуска.

Скарпета взе продуктите, за да приготви омлет от белтъци, пълнен със сирене рикота и пресни печурки, задушени в шери и студено пресован зехтин. Никакъв хляб, нито дори плоските питки без мая, печени на теракотена плоча, която донесе на ръка от Болоня още по времето, когато охраната по летищата не смяташе приборите за готвене за оръжия. Люси беше на безкомпромисна диета — защото тренираше, както сама се изразяваше. „За какво?“, питаше я винаги Скарпета. „За цял живот“, неизменно отвръщаше Люси. Беше заета с разбиването на белтъците с тел и замислена за онова, което й предстоеше през деня. Внезапно се стресна от зловещ удар по прозореца на горния етаж.

— Моля те, не! — възкликна разстроено тя, остави телта и хукна към вратата.

Изключи алармата и забърза към вътрешния двор, където една жълта сипка безпомощно пърхаше с крилца върху старите тухли. Скарпета нежно я вдигна, главичката й се залюля немощно с полузатворени очи. Заговори й успокояващо и погали копринените й крилца, докато птичето се опитваше да се съвземе и да полети, но главичката все така се люшкаше. Беше просто замаяна, скоро щеше да се възстанови. Но сипката пак падна и запърха с крилца, а главичката все така се люлееше. Може би нямаше да умре. Глупаво самозалъгване за човек с нейния опит. Тя отнесе птичката вътре. В заключеното най-долно чекмедже на кухненския шкаф имаше заключена метална кутия, а в нея — шише с хлороформ.

Седна на задната тухлена стълба и не стана, когато чу характерния рев на ферарито на Люси.

То зави по Кинг стрийт и паркира на алеята за коли пред къщата. Скоро Люси се появи във вътрешния двор с плик в ръка.

— Закуската не е готова, кафето също — рече тя. — А ти седиш тук със зачервени очи.

— Алергия — обясни Скарпета.

— Последния път, когато обвини алергията, каквато впрочем нямаш, едно птиче се беше ударило в прозореца. И на масичката имаше мръсна лопатка, както сега. — Люси посочи старата мраморна градинска маса и лопатката върху нея. Наблизо под един питоспорум имаше прясно затрупан гроб, покрит с парчета от счупени глинени съдове.

— Сипка — обясни Скарпета.

Люси се настани до нея.

— Явно Бентън няма да дойде за уикенда — каза тя. — Когато идва, винаги правиш дълъг списък за покупки.

— Не може да се измъкне от болницата.

В малкото плитко езерце в средата на градината плуваха като конфети листенца от китайски жасмин и камелии.

Люси взе едно листо от мушмула, окапало при скорошния дъжд, и го завъртя в ръце.

— Надявам се, че това е единствената причина. Върна се от Рим с голямата новина, а каква е разликата? По нищо не личи, поне според мен. Той е там, а ти тук. И нямате планове това да се промени, нали?

— Изведнъж стана специалистка по връзките — подхвърли с упрек Скарпета.

— Преживяла съм го. Същото се случи с мен и Джанет. Започнахме да говорим за обвързване, за женитба, когато най-после стана законно перверзниците да имат повече права от кучетата. Изведнъж тя не можа да приеме факта, че е хомосексуална. И всичко приключи, преди да е започнало. И то по грозен начин.

— Грозен? По-скоро непростим.

— Аз би трябвало да не прощавам, не ти — възрази Люси. — Ти не си била там. Не знаеш какво беше. Не ми се говори за това.

Малка статуя на ангел пазеше езерото. Какво точно пазеше, оставаше Скарпета да разбере. Определено не птиците. Може би нищо. Тя стана и изтупа полата си.

— За това ли искаше да говорим, или просто ти хрумна, когато ме завари да седя тук и да се чувствам ужасно, защото се наложи да евтаназирам поредната птица?

— Обадих ти се снощи с молба да се видим заради съвсем друго — отвърна Люси, като още си играеше с листото.

Косата й, кестеняво-червеникава със златисти кичури, беше чиста и лъскава, прибрана зад ушите. Носеше черна тениска, разкриваща красиво тяло, постигнато чрез усилени тренировки и добра наследственост. Тя отиваше някъде. Скарпета имаше подозрения къде, но нямаше да попита. Тя седна отново.

— Доктор Селф. — Люси се взираше в градината, без изобщо да я вижда, замислена за нещо, което я тревожеше.

Скарпета не очакваше да чуе това име.

— Какво за нея?

— Казах ти да я държиш наблизо. Винаги дръж враговете си наблизо — подчерта Люси. — Но ти не обърна внимание. Не те интересува, че тя те очерня при всяка възможност заради онзи случай в съда. Твърди, че си лъжкиня и шарлатанка в професията. Просто влез в „Гугъл“. Следя я, препращам ти нейните глупости, а ти изобщо не ги поглеждаш.

— Откъде знаеш дали ги поглеждам?

— Аз съм твой системен администратор. Твоят верен спец по информационни технологии. Много добре знам колко време държиш отворен някой файл. Можеш да се защитиш.

— От какво?

— От обвиненията, че си манипулирала заседателите.

— Това е смисълът на процеса. Да се манипулират заседателите.

— Ти ли го казваш? Или говоря с непозната?

— Ако си вързан, измъчван и чуваш писъците на любимите си хора, които са насилвани и убивани в друга стая, а ти отнемаш собствения си живот, за да избегнеш съдбата им, това самоубийство ли е? Не е самоубийство, Люси. Това е убийство.

— Според закона ли?

— Не ме интересува.

— Преди те интересуваше.

— Не е вярно. Не знаеш какво съм мислила, когато съм работила по случаите през годините и често пъти съм била единственият адвокат на жертвите. Доктор Селф неправилно се скри зад своя щит за конфиденциалност и не разкри информация, която можеше да предотврати страдания и смърт. Заслужава нещо по-лошо, отколкото получи. Но защо говорим за това? Защо ме разстройваш?

Люси срещна погледа й.

— Какво казват хората? Че отмъщението е блюдо, което е най-добре да се сервира студено? Тя отново се е свързала с Марино.

— Господи! Сякаш миналата седмица не беше достатъчно гадна. Той напълно ли е откачил?

— Когато се върна от Рим с голямата новина, нима си очаквала да я посрещне с радост? Да не падаш от Марс?

— Явно е така.

— Как можа да не забележиш? Изведнъж той започва да излиза и да се напива всяка вечер, намира си нова долнопробна приятелка. Този път наистина е избрал такава. Или не знаеш? Шанди Снук като „Пламтящият чипс Снук“.

— Пламтящ? Какво? Кой?

— Мазен, пресолен картофен чипс с аромат на люти чушки и лют сос. Баща й е направил състояние от него. Тя се пресели тук преди година. Запознала се с Марино в „Ритащият кон“ миналия понеделник вечер и се влюбили от пръв поглед.

— Той ли ти го каза?

— Научих от Джес.

Скарпета поклати глава, не знаеше коя е Джес.

— Собственичката на „Ритащият кон“, рокерското свърталище на Марино, знам, че си чувала той да говори за него. Джес ми се обади, защото се тревожи за връзката му с последната му долнопробна възлюбена, тревожи се, че той е извън контрол. Джес твърди, че никога не го е виждала такъв.

— Доктор Селф може да знае имейла на Марино само ако той пръв се е свързал с нея — каза Скарпета.

— Личният й имейл не е променен, откакто той й беше пациент във Флорида. Неговият е друг. Затова мисля, че можем да се досетим кой е писал първи. Мога да го разбера със сигурност. Не че имам паролата за личния му имейл акаунт на домашния му компютър, макар че дребни неудобства като това никога не са ме спирали. Ще трябва да…

— Знам какво трябва да направиш.

— Да имам физически достъп.

— Знам какво трябва да направиш и не искам да го правиш. Да не влошаваме положението още повече.

— Поне някои от имейлите, които е получил от нея, сега са на десктопа на компютъра в офиса и всеки може да ги види — съобщи Люси.

— В това няма логика.

— Разбира се, че има. За да се ядосаш и да ревнуваш. Връща ти.

— А ти си ги забелязала на десктопа, защото?…

— Заради непредвидената случка снощи. Марино ми звънна и каза, че са го уведомили за включването на аларма, която показва, че хладилникът е повреден, а той не бил близо до офиса и ме помоли да проверя. Добави, че ако трябва да се обадя на компанията с алармите, номерът е в списъка, залепен на стената.

— Аларма? — изумено попита Скарпета. — Никой не ми е казал.

— Защото не се е случило. Отидох там и всичко беше наред. Хладилникът си работеше. Влязох в кабинета му, за да взема номера на компанията, исках да проверя дали наистина всичко е наред, и познай какво имаше на десктопа му.

— Това е абсурдно. Държи се като дете.

— Не е дете, лельо Кей. И скоро ще трябва да го уволниш.

— А как ще се справя? И сега едва успявам. Хората не ми достигат, а няма вероятност скоро да намеря подходящ помощник.

— Това е само началото. Той ще се държи все по-зле — настоя Люси. — Не е човекът, когото познаваше някога.

— Не вярвам и не мога да го уволня.

— Права си — съгласи се Люси. — Не можеш. Ще бъде като развод. Той ти е като съпруг. Прекарваш повече време с него, отколкото с Бентън.

— Категорично не ми е съпруг. Моля те, не ме дразни.

Люси взе плика от стълбището и й го подаде.

— Шест имейла, всичките от нея. По съвпадение започват от миналия понеделник, първия ти работен ден след пътуването до Рим. Същия ден видяхме пръстена ти и понеже сме големи копои, се сетихме, че не е имитация.

— Някакви имейли от Марино до доктор Селф?

— Сигурно не иска да видиш какво е писал. Мога да ти разкажа накратко. — Тя посочи плика и съдържанието му. — Как е той? Много й липсва. Тя мисли за него. Ти си тиранин, бивше величие, на него сигурно му тежи да работи за теб, какво може да направи тя, за да му помогне?

— Той няма ли да си вземе поука? — Това най-вече я депресираше.

— Не биваше да му казваш новината. Нима не знаеше как ще му се отрази?

Скарпета забеляза пурпурните мексикански петунии, пълзящи по северната стена на градината. Забеляза светлолилавата върбина. Изглеждаха малко изсъхнали.

— Няма ли да ги прочетеш? — Люси пак посочи плика.

— Точно сега няма да им обърна внимание — отвърна Скарпета. — Имам по-важна работа. Затова съм облякла костюм, за да отида в проклетия офис в неделя, вместо да си работя в градината и да изляза на разходка.

— Направих проверка на мъжа, с когото ще се срещнеш следобед. Наскоро е бил жертва на нападение. Няма заподозрян. Освен това е бил обвинен в хулиганство и притежаване на марихуана. Обвиненията са снети. Ако не ги броим, няма дори наказание за превишена скорост. Но не мисля, че трябва да оставаш сама с него.

— А малтретираното момче, само в моргата ми? Понеже не повдигаш въпроса, допускам, че компютърната проверка не е довела до нищо.

— Сякаш не е съществувал.

— Само че е съществувал. И онова, което са му сторили, е едно от най-ужасните неща, които съм виждала. Може би е време да предприемем нещо безумно.

— Какво по-точно?

— Мислех си за статистическа генетика.

— Още не мога да повярвам, че никой не го прави — поклати глава Люси. — Технологията съществува. И не отскоро. Толкова е глупаво. Роднините имат еднакви алели и, както е вярно за всяка друга база данни, всичко е функция на вероятностите.

— Баща, майка, братя и сестри ще имат по-висок резултат. Ще го открием и ще се фокусираме върху него. Мисля, че трябва да опитаме.

— Какво ще стане, ако се окаже, че това момченце е убито от роднина? Ако използваме статистическа генетика в криминален случай, дали заключенията ще се приемат от съда? — попита Люси.

— Първо да разберем кой е, после ще се тревожим за съда.

Белмонт, Масачузетс.

Доктор Мерилин Селф седеше пред прозореца на стаята си с прекрасен изглед.

Полегати ливади, гори, овощни дръвчета и стари тухлени сгради напомняха за една изтънчена епоха, когато богатите и известните са можели да изчезнат от живота си за кратко или за колкото се наложи, а в някои безнадеждни случаи завинаги, като си осигурят подобаващо уважение и комфорт. В болница „Маклийн“ беше съвсем нормално да видиш прочути актьори, музиканти, спортисти и политици, които се разхождат из двора в стил вилна зона, проектиран от прочутия архитект-озеленител Фредерик Лоу Олмстед, чиито други прочути проекти включват нюйоркският Сентръл Парк, околностите на Капитолия, имението Билтмор и Чикагското световно изложение от 1893 г.

Не беше обичайно да видиш там доктор Мерилин Селф, но тя не смяташе да остане още дълго, и когато публиката накрая научеше истината, основанията й щяха да бъдат ясни. Да бъде в безопасност и уединение, а после, както винаги в историята на живота й, щеше да се намеси съдбата. Онова, което тя наричаше „каквото е писано“. Беше забравила, че Бентън работи тук.

Отвори файла „Шокиращи тайни експерименти: Франкенщайн“.

„Да видим.“ Тя продължаваше да пише сценария за първото си предаване, когато се завърнеше в ефир. „Докато бях в уединение, за да спася живота си, неволно и неохотно станах свидетел — нещо по-лошо, опитно зайче — на незаконни експерименти и злоупотреба. В името на науката. Както казваше Курц в «Сърцето на мрака» — «О, ужас! О, ужас!». Бях подложена на съвременната форма на лечението в някогашните лудници в най-тъмните времена, когато хората, които не са имали достатъчно средства, са били смятани за полухора и към тях са се отнасяли като към… Като към?…“ Подходящото сравнение щеше да й хрумне по-късно.

Доктор Селф се усмихна, когато си представи възторга на Марино, щом откри, че му е отговорила. Вероятно той смяташе, че тя (най-прочутата психиатърка на света) се радва на полученото от него писмо. Още си въобразяваше, че тя държи на него! Всъщност изобщо не й пукаше. Дори когато й беше пациент във Флорида, когато още беше неизвестна, пак не й пукаше. Той беше малко повече от терапевтично забавление, и да (признаваше си тя), беше предизвикал известно вълнение, защото обожанието му към нея беше почти толкова жалко като сляпата му сексуална мания по Скарпета.

Горката жалка Скарпета. Невероятно бе какво можеш да постигнеш с няколко стратегически обаждания.

Мислите й препускаха. Отнесоха я в стаята й в „Павилиона“, където се сервират изискани ястия и има организатор, ако на човек му се приискаше да отиде на театър, на мач на „Ред Сокс“ или в спа център. Привилегированият пациент на „Павилиона“ получаваше каквото поискаше, което в случая с доктор Селф беше собствен имейл акаунт и стая, първоначално заета от друга пациентка на име Карън, когато доктор Селф беше приета преди девет дни.

Неприемливото разпределение на стаите беше поправено много лесно, без административна намеса или забавяне още през първия ден, когато доктор Селф влезе в стаята на Карън призори и я събуди, като нежно духна в очите й.

— О! — възкликна Карън с облекчение, когато разбра, че над нея е надвесена доктор Селф, а не някой изнасилвач. — Сънувах странен сън.

— Ето. Донесох ти кафе. Спеше като мъртвец. Може би снощи си се взирала твърде дълго в кристалната нощна лампа? — и доктор Селф погледна неясните очертания на викторианската кристална нощна лампа над леглото.

— Какво! — възкликна Карън ужасено, като остави кафето си на старинното нощно шкафче.

— Човек трябва много да внимава, когато гледа продължително кристални предмети. Могат да имат хипнотичен ефект и да те докарат до състояние на транс. Какво сънува?

— Доктор Селф, беше толкова истинско! Усетих нечий дъх по лицето си и се уплаших.

— Знаеш ли на кого е? Може би на някого от семейството ти? Семеен приятел?

— Когато бях малка, баща ми ме гъделичкаше с мустаците си. Усещах дъха му. Колко странно! Едва сега си го спомням. Или може би си въобразявам? Понякога трудно преценявам кое е реално. — Тя изглеждаше разочарована.

— Потиснати спомени, скъпа — успокои я доктор Селф. — Не се съмнявай във вътрешното си аз — добави бавно. — Казвам го на всичките си последователи. В какво не бива да се съмняваш, Карън?

— Във вътрешното си аз.

— Точно така. Твоето вътрешно аз — още по-бавно продължи тя — знае кое е реално.

— Някаква истина за баща ми? Нещо реално, което не си спомням?

— Непоносима истина, немислима реалност, която не си могла да понесеш като малка. Разбираш ли, скъпа, всичко е свързано със секса. Мога да ти помогна.

— Моля ви, помогнете ми!

Доктор Селф търпеливо я върна назад във времето, когато Карън е била седемгодишна, и с малко проницателни напътствия я насочи към сцената на първоначалното й психично престъпление. Най-после Карън, за пръв път в своя безсмислен и пропилян живот, разказа как баща й се е пъхвал в леглото при нея и е търкал своя разголен еректирал пенис в дупето й, тя е усещала пиянския му дъх по лицето си, а после нещо топло, мокро и лепкаво по долнището на пижамата си. Доктор Селф насочи горката Карън към травмиращото разкритие, че случилото се не е единичен изолиран инцидент, защото сексуалното насилие с редки изключения се повтаря, а майка й сигурно също е знаела, предвид състоянието на пижамата и чаршафите на Карън, което означаваше, че си бе затваряла очите за онова, което съпругът й беше правил с малката им дъщеря.

— Помня как татко веднъж ми донесе горещ шоколад в леглото и аз го разлях — най-после смотолеви Карън. — Помня, че беше топъл и лепкав по долнището на пижамата ми. Може би си спомням това, а не…

— Защото е по-безопасно да мислиш, че е било шоколад. Какво стана после? — Отговор нямаше. — Ако ти си го разляла, чия е била вината?

— Аз го разлях. Вината беше моя — отвърна Карън, готова да се разплаче.

— Може би затова оттогава злоупотребяваш с алкохол и хапчета. Защото смяташ, че случилото се е по твоя вина.

— Не е оттогава. Започнах да пия и да пуша трева на четиринайсет години. О, не знам! Не искам пак да изпадам в транс, доктор Селф! Не мога да понеса спомените! Ако не е било реално, сега вече го смятам за такова!

— Точно това е писал Питрис в своите „Клинични уроци за истерията и хипнотизма“ през 1891-ва — каза доктор Селф, докато горите и ливадата красиво се осветяваха от зората — гледка, която скоро щеше да стане нейна.

Тя обясни делириума и истерията, като от време на време поглеждаше кристалната нощна лампа над леглото на Карън.

— Не мога да остана в тази стая! — извика Карън. — Може ли да се разменя с вас — помоли тя.

Лушъс Медик подръпна ластика на дясната си китка, докато паркираше лъскавата черна катафалка на алеята зад къщата на доктор Скарпета.

Бе предназначена за коне, а не за големи превозни средства, що за глупост беше това? Сърцето му още биеше силно. Беше направо кълбо от нерви. Имаше късмет, че не одраска колата в дърветата или във високата тухлена стена, която разделяше алеята и старите къщи край нея от обществения парк. Защо го подлагаха на такова изпитание? Чисто новата му катафалка вече имаше нужда от центроване, теглеше на една страна, докато се друсаше по паважа и вдигаше след себе си прах и мъртви листа. Той слезе, като остави мотора да работи, и забеляза една старица да го наблюдава от прозореца на съседната къща. Лушъс й се усмихна, не можеше да не си помисли, че не след дълго този дърт прилеп щеше да се нуждае от услугите му.

Натисна бутона на домофона до огромната желязна порта и обяви:

— Медик.

След дълга пауза, която го накара пак да съобщи името си, прозвуча силен женски глас:

— Кой е?

— Погребално бюро „Медик“. Имам доставка.

— Докарали сте тялото тук?

— Да, госпожо.

— Не излизайте от колата. Идвам веднага.

Южняшкият чар на генерал Патън, помисли си Лушъс леко унизен и притеснен, докато пак се качваше в колата. Вдигна прозореца и се замисли за историите, които беше чувал. Някога доктор Скарпета беше известна колкото Куинси1, но се бе случило нещо, когато беше главен съдебен лекар… Не си спомняше къде точно. Бяха я уволнили или не бе издържала на напрежението. Провал. Скандал. И може би не само това. После онзи широко коментиран случай във Флорида преди няколко години, някаква гола жена, увесена на покривна греда, измъчвана толкова дълго, че не издържала и се обесила на собственото си въже.

Беше пациентка на онази психиатърка, която имаше свое предаване по телевизията. Лушъс се помъчи да си спомни. Май повече от един човек беше измъчван и убит. Беше съвсем сигурен, че доктор Скарпета беше ключовият свидетел по делото, който убеди заседателите да обвинят доктор Селф в нещо. А в няколко статии, които беше чел оттогава, психиатърката наричаше доктор Скарпета „некомпетентна и предубедена“, „прикрита лесбийка“ и „бивше величие“. Сигурно беше вярно. Повечето жени с власт приличат на мъже или поне биха искали да са мъже, а в началото на кариерата й не е имало много жени с нейната професия. Сега сигурно са хиляди. Заради търсенето и предлагането в патоанатомията вече нямаше нищо специално, не, жените превземаха всичко. Млади жени, които черпеха идеи от телевизията и правеха същото, което и доктор Скарпета. Това, както и всичко останало, което се говореше за нея, със сигурност обясняваше защо се бе заселила в града и работеше в бивша станция за дилижанси — или да бъдем честни, бивша конюшня — която нямаше нищо общо със сградата, в която се помещаваше бюрото на Лушъс, ни най-малко.

Той живееше над погребалната агенция, принадлежала на семейство Медик от окръг Бофорт повече от сто години. Триетажната господарска къща на бивша плантация още бе заобиколена от някогашните колиби за роби и изобщо не приличаше на малката станция за дилижанси на тази тясна уличка. Шокиращо, направо шокиращо. Едно беше да балсамираш тела и да ги подготвяш за погребение в професионално оборудвана стая в голяма къща, а съвсем друго да правиш аутопсии в станция за дилижанси, особено ако се занимаваш със скитници. Имаше трупове, които той ужасно трудно можеше да приведе в представителен вид пред семействата, колкото и ароматна пудра да им слагаше, за да не увонят църквата.

Зад двете порти се появи жена и той се отдаде на любимото си занимание, воайорството, като я оглеждаше подробно през затъмнения страничен прозорец. Чу се дрънчене на метал, когато тя отвори първата черна порта, после и външната — висока, от ковано желязо, в центъра й имаше две извивки, наподобяващи сърце. Сякаш тя имаше сърце, но Лушъс вече беше сигурен, че няма. Беше облечена в делови костюм, имаше руса коса и той изчисли, че е висока метър и шейсет и пет, носеше пола 8-и размер и риза 10-и2. Лушъс беше почти безпогрешен, когато трябваше да прецени как ще изглежда някой гол върху масата за балсамиране. Дори се шегуваше, че има рентгенови очи.

Тъй като Скарпета грубо му бе заповядала да не излиза от катафалката, той не го направи. Жената почука по затъмнения прозорец и той започна да се нервира. Пръстите му шаваха в скута, повдигнаха се към устата му, сякаш имаха своя воля, и той им каза „не“. Дръпна рязко ластика на китката си и нареди на ръцете си да престанат. Дръпна го пак и здраво стисна волана, облицован с имитация на дърво, за да им попречи да вършат глупости.

Тя пак почука.

Лушъс свали прозореца, като продължаваше да смуче твърд бонбон.

— Странно място сте избрали за частната си практика — каза той с широка заучена усмивка.

— Сбъркали сте мястото — отвърна тя, без „добър ден“ и „приятно ми е“. — Какво, за бога, правите тук?

— На погрешно място в лош момент. Това задържа хора като вас и мен в бизнеса — рече Лушъс все така ухилен до уши.

— Откъде взехте този адрес? — продължи тя нелюбезно. Изглежда, много бързаше. — Това не е офисът ми. Определено не е моргата. Съжалявам за неудобството, но трябва да си тръгнете веднага.

— Аз съм Лушъс Медик от погребално бюро „Медик“ в Бофорт край Хилтън Хед. — Той не стисна ръката й, не се здрависваше с никого, ако можеше да го избегне. — Може да ни наречете курортно погребално бюро. Семеен бизнес на трима братя, единият съм аз. Смешката е, че когато се обадите на Медик, това не значи, че човекът е още жив. Схванахте ли? — Той посочи с палец задната част на катафалката и продължи: — Умряла е в дома си, вероятно от инфаркт. Ориенталка, стара като света. Предполагам, че вече имате цялата информация за нея. Вашата съседка да не е шпионка? — И той вдигна очи към прозореца.

— Снощи говорих за този случай със съдебния следовател — обясни Скарпета със същия хладен тон. — Откъде имате този адрес?

— Съдебният следовател…

— Той ли ви даде този адрес? Той знае къде е офисът ми…

— Почакайте. Първо, аз съм нов при доставките. Отегчавах се до смърт да седя на бюро и да се занимавам с опечалените, затова реших, че е време да попътувам.

— Не можем да разговаряме за това тук.

О, не, напротив, помисли си Лушъс и продължи:

— Затова купих този кадилак от 1998 година, двойни карбуратори, двоен ауспух, с лети алуминиеви джанти, флагщоци, виолетов фар и черна поставка за ковчег. Не може да е по-луксозна, освен ако дебелата дама от цирка не беше в нея.

— Господин Медик, следовател Марино е тръгнал за моргата. Току-що му се обадих.

— Второ, никога не съм доставял труп за вас. Затова нямах представа къде е офисът ви, докато не проверих.

— Нали казахте, че съдебният следовател ви е упътил?

— Не ми е дал адрес.

— Наистина трябва да тръгвате. Зад къщата ми не бива да има катафалка.

— Семейството на покойната иска ние да уредим погребението, затова казах на съдебния следовател, че по-добре аз да транспортирам трупа. И така, намерих адреса ви.

— Намерили сте го? Къде? И защо не се обадихте на моя следовател?

— Обадих се, но той не отговори на обаждането ми, затова се наложи да проверя къде сте, както казах. — Лушъс дръпна ластика. — В интернет. В списъка на търговската камара. — Той счупи остатъка от бонбона с кътниците си.

— Този адрес не е в никакъв списък, никога не е бил в интернет и никога не е бъркан с офиса ми — моргата — а живея тук от две години. Вие сте първият, който идва в дома ми.

— Не се сърдете на мен. Не отговарям за сведенията в интернет. — Той пак дръпна ластика. — От друга страна, ако ми се бяха обадили по-рано през седмицата, когато беше открито момченцето, щях да докарам тялото и сега нямаше да имаме този проблем. Тогава минахте покрай мен и не ми обърнахте внимание, а ако тогава бяхме работили заедно, със сигурност щяхте да ми дадете правилния адрес. — Той дръпна отново ластика, вбесен, че Скарпета не проявява повече уважение към него.

— Защо сте били на мястото, щом съдебният следовател не ви е възложил да транспортирате тялото? — Тя ставаше все по-взискателна и го гледаше така, сякаш беше нарушител.

— Мотото ми е „Просто се яви“. Нали знаете, като на „Найк“, „Просто го направи“. Моето е „Просто се яви“. Схващате ли? Понякога, когато човек отиде пръв, това е достатъчно.

За пореден път дръпна ластика, а тя се взря многозначително в него, после погледна полицейския скенер в катафалката. Лушъс прокара език по прозрачния пластмасов предпазител, който носеше на зъбите си, за да му попречи да си гризе ноктите. Пак дръпна ластика около китката си. Дръпна го силно, той изплющя като камшик и го заболя ужасно.

— Моля ви, тръгвайте към моргата. — Скарпета погледна нагоре към съседката, която ги наблюдаваше. — Ще се погрижа следовател Марино да ви посрещне.

Отдръпна се от катафалката и внезапно забеляза нещо в задната й част. Наведе се да погледне по-отблизо.

— Този ден става все по-хубав — отбеляза и поклати глава.

Той слезе от колата и не повярва на очите си.

— Мамка му! — изруга. — Мамка му! Мамка му!