Когато дойде паякът

Глава 1

Рано сутринта на 21 декември 1992 година аз представлявах въплъщение на доволството на остъклената веранда в къщата ни на Пета улица във Вашингтон. В малкото тясно помещение бяха разхвърляни мухлясали зимни палта, работни ботуши и осакатени детски играчки. Не ми пукаше. Бях си у дома.

Свирех Гершуин на леко раздрънкания стар роял. Едва минаваше пет сутринта и на верандата бе студено като в хладилна камера. Бях готов на някои жертви заради „Един американец в Париж“.

Телефонът в кухнята издрънча. Може би съм спечелил джакпота на лотарията и снощи са забравили да ми се обадят. Редовно играя напук на лошия късмет.

— Нана? Ще се обадиш ли? — извиках от верандата.

— За теб е. Можеш и сам да го вдигнеш — отговори сприхавата ми баба. — Няма смисъл аз да ставам. В моя речник „няма смисъл“ означава „глупост“.

Не го каза точно така, ами нещо подобно. Както винаги.

Закуцуках към кухнята с още вдървените си от ранното ставане крака, настъпвайки играчките. Бях на трийсет и осем. Дето има една приказка, ако знаех, че ще живея толкова дълго, щях по-добре да се погрижа за себе си.

Беше моят партньор Джон Сампсън. Знаеше, че вече съм буден. Сампсън ме познава по-добре и от децата ми.

— Добро утро, шоколадче. Станал си, нали? — попита той.

Нямаше нужда да се представя. Със Сампсън сме приятели от деветгодишна възраст, когато заедно крадяхме от магазина на Парк на ъгъла. По онова време и през ум не ни минаваше, че старият Парк би ни застрелял за един откраднат пакет „Честърфийлд“. Мама Нана би се отнесла дори по-зле с нас, ако знаеше за престъпното ни забавление.

— И да не бях, вече съм — отговорих аз. — Кажи ми нещо хубаво.

— Станало е още едно убийство. Изглежда пак е нашето момче — съобщи Сампсън. — Чакат ни. Половината от свободния свят вече е там.

— Много е рано за трупове — измърморих аз. Усетих, че стомахът ми се обръща. Не ми се искаше денят да започне по този начин. — По дяволите!

Мама Нана вдигна очи от димящия си чай и рохките яйца. Хвърли ми един от възпитателните си властни погледи. Вече се беше облякла за училището, в което продължаваше да работи доброволно на седемдесет и девет годишна възраст. Сампсън продължи да ми съобщава кървавите подробности от първите убийства за деня.

— Мери си думите, Алекс — каза Нана. — Моля те, мери си думите, ако възнамеряваш да живееш в тази къща.

— Ще бъда там след десет минути — казах на Сампсън, а после се обърнах към Нана. — Къщата е моя.

Тя изпъшка като че ли за първи път чуваше тази страшна новина.

— Още едно ужасно убийство на Лангли Терас. Изглежда убива за удоволствие. Боя се, че такава ще излезе работата — обясних й аз.

— Много лошо — каза мама Нана. Кротките й кафяви очи се впиха в моите. Бялата й коса приличаше на покривчиците, които слагаше по столовете в дневната. — Жалко, че политиците допуснаха този град да стане толкова отвратителен. Понякога си мисля, че трябва да се преместим от Вашингтон, Алекс.

— Понякога и аз си мисля същото — отговорих аз, — но вероятно ще издържим.

— Да, черните издържат на всичко. Ние сме вироглави. Винаги страдаме безмълвно.

— С „безмълвното“ не съм съгласен — отбелязах аз.

Реших да облека старото си спортно сако. Имаше убийство, което означаваше, че ще се срещам с бели хора. Върху него навлякох топлото си зимно яке. Беше по-подходящо за квартала.

Върху бюрото до леглото ми стоеше снимката на Мария Крос. Преди три години жена ми бе убита в улична престрелка. Това убийство, както и повечето убийства в Югоизточния квартал2, не беше разкрито.

На излизане от кухнята целунах баба си. Правя го от осемгодишна възраст. Винаги си казваме довиждане, в случай че не се видим никога вече. Така е от почти трийсет години — от момента, в който Мама Нана ме прибра и реши да направи от мен човек.

Направи ме детектив от отдел „Убийства“ с докторат по психология. Детектив, който живее и работи в гетата на Вашингтон.

Глава 2

Официално аз съм заместник-началник на детективите, което според думите на Шекспир означава много шум за нищо. Според тази длъжност би трябвало да съм шести или седми по ранг в Полицейското управление на Вашингтон. Но не съм. И все пак хората очакват моята поява на местопрестъпленията в столицата.

Три полицейски коли бяха спрели както падне пред номер 14–15 на Бенинг Роуд. Беше пристигнала и камионетката с тъмни стъкла на криминалната лаборатория, а също и линейка. Вратата й беше украсена с жизнерадостния надпис „Морга“.

До къщата, в която бе извършено убийството, имаше и две коли на пожарната. Тълпа любопитни зяпачи, повечето мъже, се навърташе наоколо. Възрастни жени, наметнали върху пижамите и нощниците си зимни палта, с розови или сини ролки по главите, трепереха от студ, но също надничаха от верандите.

Къщата беше досущ като всички останали на улицата, дървена, а овехтелите й дъски бяха боядисани в „карибско“ синьо. Стар шевролет с разбито странично стъкло изглеждаше като изоставен в алеята за коли.

— Мамка му. Да се връщаме в кревата — изруга Сампсън. — Сетих се какво ни чака. Намразих си работата напоследък.

— Аз пък я обичам, обичам Отдела за убийства — ухилих му се аз. — Виждаш ли? Съдебният лекар е навлякъл найлоновата си престилка. И момчетата от лабораторията са тук. А кой се задава срещу нас сега?

Един бял сержант в пухкаво синьо-черно яке с кожена яка ни пресрещна с клатушкаща се походка, когато наближихме къщата. Ръцете му бяха пъхнати на топло в джобовете.

— Сампсън? Детектив Крос?

Сержантът отпусна долната си челюст и тя изпука също като при хората, които си отпушват ушите в самолет.

Отлично знаеше кои сме. Знаеше, че сме от Специалната група за разследване — СГР. Пренебрегна обаче длъжностите ни.

— К’во става, човече? — попита Сампсън с подчертано негърско произношение. Хич не обича да пренебрегват длъжността му.

— Старши детектив Сампсън — казах аз. — А аз съм заместник-началник Крос.

Сержантът приличаше на ирландец, шкембето му се друсаше като пача. Имаше вид на оцелял от Гражданската война. Лицето му беше като сватбена торта, забравена на дъжда. Спортното ми сако не му направи впечатление.

— Измръзнаха ни задниците — изхриптя той. — Ето к’во става.

— Кат’ го гледам твоя, трудно ще измръзне — не се сдържа Сампсън.

— Да ти го начукам — отвърна сержантът.

Приятно е да срещнеш бял Еди Мърфи.

— Майстор е на изискания диалог — усмихна ми се Сампсън. — Чу ли го? Щял да ми го начука.

Двамата със Сампсън сме яки мъжлета. Доста се потим в спортната зала до църквата „Сейнт Антъни“. Заедно тежим около двеста и двайсет кила. Ако решим, всекиго можем да стреснем. В нашата работа често се налага да го правим.

Аз съм само метър и осемдесет и осем, но Джон е два метра и три сантиметра и продължава да расте. Винаги е с тъмни очила, понякога си слага вълнена шапка или си връзва жълта кърпичка през челото. Някои го наричат, „Джон-Джон“, защото е голям за двама Джоновци.

Подминахме сержанта и се насочихме към къщата, в която бе извършено убийството. Елитната ни специална група би трябвало да бъде над подобни сблъсъци. Понякога успяваме.

Двама униформени полицаи вече бяха влизали в къщата. Нервна съседка позвънила в районния полицейски участък към четири и половина сутринта. Сторило й се, че забелязала някой да се навърта наоколо. Нощни страхове я държали будна. Не само нея в този квартал.

Двамата патрулиращи полицаи открили вътре три трупа. Когато съобщили за това, им било наредено да изчакат Специалната група за разследване. Групата се състои от осем чернокожи полицаи, които минават за най-добрите в Отдела.

Външната врата на кухнята беше открехната. Бутнах я и тя се отвори. Вратите на всяка къща издават неповторим звук, когато се отварят и затварят. Тази стенеше като старец.

Вътре бе тъмно като в рог. Зловещо. Вятърът нахлу през отворената врата и чух, че нещо изтрака.

— Не сме палили лампите, сър — обади се единият от униформените зад мен. — Вие сте доктор Крос, нали?

Кимнах.

— Вратата на кухнята беше ли отворена, когато дойдохте? — попитах.

Полицаят беше бял, с бебешко лице. За компенсация си бе пуснал мустачки. Двайсет и три-четири годишен. Тази сутрин изглеждаше истински уплашен. Не можех да му се сърдя за това.

— Ъ-ъ, не. Нямаше следи от насилствено влизане. Беше отключено, сър. — Патрулният полицай изглеждаше много притеснен. — Вътре е ужасна касапница. Цялото семейство.

Един от патрулните включи мощен фенер и ние надникнахме в кухнята.

Имаше маса и столове от евтин бледозелен гетинакс. На едната стена висеше черен стенен часовник с лицето на невъзпитания герой от анимационните филмчета Барт Симпсън. От тези, дето ги има по витрините на всяка дрогерия. Миризмите на дезинфектант-обезмирисител и прегоряла мазнина се смесваха и се получаваше нещо странно за обонянието, но не много неприятно. При убийствата сме попадали на къде-къде по-лоши миризми.

Двамата със Сампсън се поколебахме, преди да влезем, както вероятно и убиецът само преди няколко часа.

— Бил е точно тук — казах аз. — Влязъл е през кухнята. Стоял е тук, където сме ние сега.

— Не говори така, Алекс — измърмори Сампсън. — Все едно, че слушам Джийн Диксън3. Направо настръхвам.

С подобно нещо не можеш да свикнеш колкото и пъти да си се сблъсквал с него. Никак не ти се иска да влезеш вътре. Не ти се иска да сънуваш още ужасяващи кошмари до края на живота си.

— На горния етаж са — обади се мустакатият полицай.

Обясни ни кои са жертвите. Семейство Сандърс — две жени и малко момче.

Другият полицай, нисък и добре сложен негър, до момента не беше отронил дума. Казваше се Бучи Дайкс. Беше млад и чувствителен. Срещал съм го в участъка.

Четиримата влязохме заедно в къщата на смъртта. Поехме дълбоко въздух. Сампсън ме потупа по рамото. Знаеше, че убийствата на деца ме потрисат.

Трите трупа бяха на горния етаж в спалнята до стълбите.

Майката, Джийн Сандърс, беше на трийсет и две. Дори в смъртта си лицето й изглеждаше красиво. Имаше големи кафяви очи, високи скули и плътни устни, които вече бяха посинели. Устата й бе широко отворена в предсмъртен писък.

Дъщеря й Сюзет Сандърс бе живяла четиринайсет години на този свят. Съвсем младо момиче, но по-хубаво от майка си. Сплетената й коса беше завързана с виолетова панделка и имаше малка кръгла обичка на носа си, за да изглежда по-голяма. В устата й беше натъпкан тъмносин чорапогащник.

Тригодишното момченце, Мустаф Сандърс, лежеше по гръб. По бузките му личаха следи от сълзи. Беше в детски спален гащеризон, в какъвто спяха и моите деца.

Точно както се бе изразила Мама Нана — допуснаха този град в проклетата ни голяма държава да стане невъзможен за обитаване. Майката и дъщерята бяха завързани към рамката на леглото, имитираща месинг. За целта бяха използвани копринено бельо, черни и червени мрежести чорапи и чаршафи на цветя.

Извадих портативния си касетофон и започнах да диктувам първите си бележки: Убийство H234 914, 915 и 916. Майка, дъщеря — момиче на четиринайсет години, и малко момченце. Жените са нарязани с нещо изключително остро. Вероятно бръснач. Гърдите им са отрязани. Не се виждат наоколо. Половите им органи са обръснати. Целите са в прободни рани, които патолозите наричат „изблици на яростта“. Има много кръв и фекалии. Мисля, че двете жени са били проститутки. Виждал съм ги наоколо.

Гласът ми беше тих и монотонен. Зачудих се дали по-късно ще разбера какво съм казал.

Тялото на момченцето изглежда е било небрежно захвърлено встрани. Мустаф Сандърс е в детски спален гащеризон с нарисувани мечета. Прилича на мъничко вързопче, случайно попаднало в стаята.

Изпълваше ме дълбока скръб, като гледах тъжните безжизнени очи на момчето, вперени в мен. Главата ми бучеше. Сърцето ми се свиваше. Бедни, малък Мустаф.

— Не мисля, че е искал да убие момчето — обърнах се към Сампсън. — Той или тя.

— Или то — поклати Глава Сампсън. — Обзалагам се, че е Същество, Алекс. Същото Същество, което извърши убийствата на Кондън Терас в началото на седмицата.

Глава 3

От три или четири годишна възраст Маги Роуз Дън бе свикнала хората да я зяпат. На девет години вече не й правеше никакво впечатление постоянното внимание или това, че непознати кокореха насреща й очи, като че ли бе Маги Ножицата4 или женски вариант на Франкенщайн.

Тази сутрин също я наблюдаваха, но тя не го знаеше. Точно днес Маги Роуз трябваше да усети, че е наблюдавана. Този път беше изключително важно.

Учеше в частното училище „Уошингтън Дей“ в Джорджтаун5 и се опитваше да се приобщи към другите сто и трийсет ученици. В момента те ентусиазирано пееха в хор.

Приобщаването не беше лесно за Маги Роуз, въпреки, че отчаяно го желаеше. Все пак тя беше деветгодишната дъщеря на Катерин Роуз. Не можеше да мине покрай магазин за видеокасети, без да види плакат с лика на майка си. Филмите й се излъчваха по телевизията почти всяка вечер. Майка й бе номинирана за „Оскар“-и много по-често, отколкото повечето актриси бяха споменавани в клюкарското списание „Пийпъл“.

Заради всичко това Маги Роуз се опитваше да бъде „като всички“. Тази сутрин носеше старо горнище от анцуг с образа на кучето Фидо и стратегически дупки отпред и отзад. Джинсите й бяха марка „Гес“, но пък имаха протрит и измачкан вид. Беше обула верните си стари розови маратонки „Рийбок“ и чорапки, също с кучето Фидо, които бе измъкнала от дъното на гардероба си. Нарочно не изми дългата си руса коса, преди да отиде на училище.

Като я видя сутринта, майка й се ококори. Каза: „Ще пукна от смях!“, но я остави да отиде в този вид на училище. Майка й беше страхотна. Разбираше трудната съдба, с която Маги трябваше да се справя.

Децата в хора от първи до шести клас пееха „Бърза кола“ на Трейси Чапман. Преди да изсвири мелодията на лъскавото черно пиано „Стейнуей“, госпожица Камински се опита да им обясни за какво става дума в песента.

— Тази прочувствена песен на млада негърка от Масачузетс е за това какво е да си много беден в най-богатата страна на света и какво е да си черен през деветдесетте години на нашия век.

Дребната и тънка като тръстика учителка по музика и изобразително изкуство беше винаги напрегната. Тя смяташе, че дълг на всеки добър учител е не само да информира, но и да убеждава, да насочва умовете на тези важни деца в това престижно училище.

Децата обичаха госпожица Камински и се мъчеха да си представят какво означава да си беден и безправен. След като таксата за училището беше 12 000 долара, трябваше им доста въображение.

„Ти имаш бърза кола“ — пееха децата заедно с госпожица Камински и пианото. — „Имам план как да се измъкнем оттук.“

Докато пееше, Маги искрено се опита да си представи какво означава да си толкова беден. Беше виждала много бедни хора да спят на студа по улиците на Вашингтон. Ако се съсредоточеше, можеше ясно да види във въображението си ужасните сцени около Джорджтаун и площад Дюпон. Особено парцаливите мъже, които миеха предните стъкла на колите на всеки светофар. Майка й винаги им даваше по долар, понякога и повече. Някои от просяците я разпознаваха и шумно се радваха, а Катерин Роуз намираше добра дума за всеки.

„Имаш бърза кола“ — пееше Маги Роуз. Усещаше как гласът й се извисява. „Но достатъчно ли е бърза, за да излетим? Трябва да решим. Тръгваме довечера или ще живеем и умрем по този начин.“

Песента завърши сред гръм от ръкопляскания и радостните възгласи на всички деца. Госпожица Камински се поклони леко от мястото си пред пианото.

— Страхотно — промърмори Майкъл Голдбърг. — Той стоеше точно до Маги. Беше най-добрият й приятел във Вашингтон. — Семейството й се пресели тук от Лос Анджелис преди по-малко от година.

Майкъл го каза иронично, естествено. Така се държеше с онези, които не бяха умни колкото него, което ще рече кажи-речи с всички.

Маги знаеше, че Майкъл Голдбърг е невероятен умник. Четеше лакомо всичко, беше страстен колекционер на какво ли не и кипеше от енергия. Можеше да бъде забавен, стига да те хареса. Но беше роден с цианоза и затова бе дребен за възрастта си и доста хилав. Наричаха го Фъстъка, което донякъде го смъкваше от супермозъчния му пиедестал.

Маги и Майкъл често ходеха заедно на училище. Тази сутрин пристигнаха с колата на охраната. Бащата на Майкъл беше министър на финансите. Самият министър на финансите на Съединените американски щати. В „Уошингтън Дей“ никой не беше истински „нормален“. Всеки се мъчеше да се приобщи, да се слее с картината по един или друг начин.

Докато напускаха залата, на всяко дете беше зададен въпросът кой ще го прибере след занятията. На безопасността се обръщаше огромно внимание в „Уошингтън Дей“.

— Господин Дивайн… — започна Маги да обяснява на учителя, който стоеше на входа на класната стая. Казваше се господин Гестие и преподаваше чужди езици — френски, руски и китайски. Прякорът му беше „Льо Гадняр“.

— И господин Чейкли — довърши вместо нея Майкъл. После додаде: — От Службата за охрана. Колата е линкълн с регистрационен номер SC-59. Ще чака на северния изход. Прикрепени са към мен, защото колумбийският картел е заплашил баща ми със смърт. Орьовоар, мон професьор.

За 21 декември в училищния дневник бе отбелязано: М. Голдбърг и М. Р. Дън — ще бъдат прибрани от Службата за охрана, северния изход, в три часа.

— Хайде, малката — сръга я в ребрата Майкъл и пропя: — Имам бърза кола. Йо-хо-хо. И имам план как да се измъкнем оттук.

Нищо чудно, че го харесвам, рече си Маги. Кой друг би я нарекъл „малката“? Кой, освен Фъстъка Голдбърг?

На излизане от залата двамата приятели бяха наблюдавани. Никой от тях не забеляза нещо нередно, нещо необичайно. Не биваше да забележат. Там беше цялата работа. Беше майсторски изготвен план.

Глава 4

Същата тази сутрин в девет сутринта госпожица Вивиан Ким реши да пресъздаде аферата „Уотъргейт“ в училищната стая. Никога нямаше да забрави този ден.

Вивиан Ким беше интелигентна, хубава и способна учителка по американска история. Учениците обичаха нейните часове. Два пъти седмично госпожица Ким им разиграваше исторически събития. Понякога караше и децата да подготвят някоя сцена. Те бяха започнали да се справят добре и тя с чиста съвест можеше да каже, че в часовете й никой не скучае.

Тази сутрин госпожица Ким бе избрала аферата „Уотъргейт“. Имаше час с третокласниците от паралелката на Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг. Класната стая бе наблюдавана.

Вивиан Ким се превъплъти последователно в генерал Хейг, Х. Р. Холдеман, Хенри Кисинджър, Дж. Гордън Лиди, президента Никсън, Джон и Марта Мичъл, и Джон и Морийн Дийн. Беше добър мим и се справи чудесно с образите на Лиди, Никсън, генерал Хейг, а най-вече със семейство Мичъл и Мо Дийн.

— В годишното си обръщение за състоянието на Съюза президентът Никсън говори по телевизията пред цялата страна — започна госпожица Ким. — Много хора смятат, че той ни е излъгал. Когато високопоставен правителствен служител лъже, той извършва ужасно престъпление. Ние сме се доверили на този човек, вярваме на думите му и на почтеността му.

— У-у-у! Долу! — реагираха няколко от децата. В границите на разумното Вивиан Ким поощряваше подобен род съпричастност.

— „Долу“ е съвсем правилно, както и „У-у-у“. Така или иначе, в онзи момент от нашата история господин Никсън се изправи пред нацията, пред хора като вас и мен.

Вивиан Ким застана, като че ли беше на катедра за произнасяне на речи, и започна словото на Ричард Никсън.

Придаде на лицето си мрачен и тъжен израз. Поклати глава, от ляво на дясно.

— Искам да знаете… че нямам никакво намерение да напускам поста, който американският народ ми повери, като ме избра за доброто на народа на Съединените щати. — Вивиан Ким спря за миг точно на тези думи от покритата с позор реч на Никсън. Подобно на висока нота в посредствена, но силно въздействаща опера.

Класната стая с двайсет и четири деца притихна. За миг тя бе пълен господар на вниманието им. Нирваната на всеки учител, колкото и да е краткотрайна. „Чудесно“, каза си Вивиан Ким.

Чу се леко потропване по стъклото на вратата на класната стая. Магията изчезна.

— У-у-у! Долу! — промърмори Вивиан. — Да? Кой е там? Хей? Кой е? — извика тя.

Махагоновата врата бавно се отвори. Едно от децата изтананика мелодия от популярния филм на ужасите „Кошмар на улица Елм“. Колебливо, почти смутено, в стаята влезе господин Сонеджи. Детските личица тутакси грейнаха.

— Има ли някой вкъщи? — изчурулика той с писклив глас. Децата избухнаха в смях. — О-о-о! Я виж! Всички са си у дома — възкликна той.

Гари Сонеджи преподаваше математика, но и компютър, а това бе по-популярно дори от уроците на Вивиан Ким. Беше започнал да оплешивява, имаше увиснали мустаци и малки кръгли очила. Не приличаше на киноартист, но беше един от кумирите на училището. Освен че беше надарен учител, господин Сонеджи бе голям майстор на компютърните игри и на видеоигрите „Нинтендо“.

Неговата популярност и компютърни свръхумения му бяха спечелили прякора „господин Чип“.

Той поздрави няколко от децата по име и бързо се насочи към бюрото на госпожица Ким.

Двамата учители си поговориха тихо. Госпожица Ким беше с гръб към класа. Повече кимаше, отколкото говореше. Изглеждаше още по-дребна до господин Сонеджи, който беше над метър и осемдесет.

Накрая госпожица Ким се обърна към децата.

— Маги Роуз и Майкъл Голдбърг. Моля ви двамата да дойдете тук. Вземете нещата си.

Двете деца се спогледаха изненадано. Какво ставаше? Прибраха си вещите и тръгнаха към катедрата, за да узнаят. Другите деца започнаха да шушукат, а някои дори се разприказваха на висок глас.

— Тихо. Не е междучасие — смъмри ги госпожица Ким. — Все още сме в час. Спазвайте правилата, по които сме се разбрали да живеем тук.

Когато Маги и Майкъл излязоха пред класа, господин Сонеджи се надвеси над тях и тихо им заговори. Фъстъка Голдбърг беше поне с десет сантиметра по-нисък от Маги Роуз.

— Възникна малък проблем, но вие няма защо да се тревожите. — Господин Сонеджи беше спокоен и много внимателен с децата. — Нищо страшно. Малка засечка в системата на компютъра. Всичко е наред.

— Съмнявам се — поклати глава Майкъл Голдбърг. — От какво е предизвикана така наречената засечка?

Маги Роуз мълчеше. Изпитваше необясним страх. Нещо се беше случило. Нещо определено не беше наред. Стомахът й се сви. Майка й винаги казваше, че има развинтена фантазия, така че тя се опита да изглежда спокойна, да запази самообладание и да се държи разумно.

— Току-що по телефона са се обадили от Службата за охрана — поясни госпожица Ким. — Получили са заплаха. Отнася се за вас двамата. Вероятно някой си прави шегички, но за всеки случай ще ви изпратим вкъщи. Като предпазна мярка. Знаете какво се прави в такива случаи.

— Сигурен съм, че ще се върнете за обяд — допълни господин Сонеджи, но не прозвуча много убедително.

— Каква заплаха? — обърна се към него Маги Роуз. — Срещу бащата на Майкъл ли? Или е свързано с майка ми?

Господин Сонеджи потупа Маги по ръката. За сетен път учителите в частното училище се удивиха на преждевременната зрелост на повечето деца.

— От стандартните, които получаваме от време на време. Големи приказки, никакви действия. Сигурен съм, че е някой ненормалник, който иска да му обърнат внимание. Откачен народ колкото искаш — направи той подчертано пренебрежителна гримаса. Загрижеността му беше точно премерена и с това вдъхна чувство за сигурност на децата.

— Тогава защо, за Бога, трябва да си ходим чак до вкъщи? — Майкъл Голдбърг гримасничеше и жестикулираше като миниатюрно копие на адвокат в съдебна зала. В много отношения наподобяваше карикатура на известния си баща, министъра.

— За всеки случай. Ясно ли е? Стига приказки. Нямам намерение да споря с теб, Майкъл. Готови ли сте да тръгваме? — попита господин Сонеджи любезно, но твърдо.

— Не съвсем — продължи да се мръщи Майкъл и да клати глава. — И дума да не става. Наистина, господин Сонеджи. Не е честно. Не е и редно. Защо охраната да не дойде тук и да остане с нас до края на часовете?

— Решили са да действат по друг начин — отговори господин Сонеджи. — Не съм създал аз правилата.

— Мисля, че сме готови — обади се Маги. — Хайде, Майкъл. Престани да спориш. Вече е решено.

— Вече е решено — усмихна им се госпожица Ким съчувствено. — Ще ви изпратя упражненията за домашно.

Децата прихнаха.

— Благодаря, госпожице Ким — казаха едновременно.

Госпожица Ким я биваше да пусне уместна шега.

Коридорите бяха безлюдни и много тихи. Чернокожият портиер Емет Евърет беше единственият, който видя как тримата напускат сградата на училището.

Облегнат на метлата си, той проследи с поглед господин Сонеджи и двете деца, докато те вървяха до дългия коридор. Беше последният човек, който ги видя тримата заедно. Вече навън те прекосиха забързано павирания паркинг пред училището, опасан със стройни брези и цветни храсти. Обувките на Майкъл потракваха по камъните.

— Тежкарски обувки. — Маги Роуз се наведе към него и продължи да го заяжда. — Изглеждат тежкарски и скърцат тежкарски.

Майкъл не можеше да спори. А и какво да каже? Майка му и баща му продължаваха да му купуват дрехите от проклетия снобски магазин „Брукс Брадърс“.

— И какво трябва да нося според вас, госпожице Глория Вандербилт6? Розови маратонки? — възропта той неубедително.

— Ами да — усмихна се Маги. — Или светлозелени с въздушна камера. Но не и обувки за погребение, Фъстъковски.

Господин Сонеджи поведе децата към син микробус последен модел, паркиран под брястовете и дъбовете, които растяха покрай административната сграда и гимнастическия салон на училището. Оттам долитаха не синхронни потупвания на баскетболни топки.

— Вие двамата скачайте отзад. Опала! Готово. — Учителят ги повдигна, за да се качат в микробуса. Очилата му постоянно се свличаха. Накрая той просто ги свали.

— Вие ли ще ни закарате вкъщи? — попита Майкъл.

— Знам, че не е мерцедес, но ще свърши работа, милорд. Аз само следвам инструкциите, които получихме по телефона. Говорих с господин Чейкли.

— Джоли Чоли — Майкъл използва прякора, който беше измислил на агента от охраната.

Господин Сонеджи също се качи в микробуса. Дръпна плъзгащата се врата и тя се затвори с трясък.

— Минутка само. Сега ще ви разчистя малко пространство, деца.

Той разбута кашоните, скупчени в предната част на микробуса. Вътре цареше бъркотия. Нищо общо с педантичния ред, който учителят по математика поддържаше в училище.

— Седнете, където намерите — продължи да говори той, докато търсеше нещо.

Когато се обърна, Гари Сонеджи бе нахлузил на лицето си ужасяваща черна маска от някаква гумена материя. Държеше пред гърдите си метален предмет. Приличаше на миниатюрен пожарогасител или по-скоро на нещо от научнофантастичен филм.

— Господин Сонеджи! — възкликна пискливо Маги Роуз. — Господин Сонеджи! — Тя закри лицето си с ръце. — Плашите ни. Престанете да се шегувате!

Сонеджи беше насочил малката метална дюза право срещу двете деца. Пристъпи бързо към тях. Застана разкрачен, стъпил здраво на обутите си в черни мокасини крака.

— Какво е това? — попита Майкъл, без да съзнава защо го казва.

— Предавам се. Помириши, малко генийче, и ти ми кажи.

Сонеджи ги обля с плътна струя хлороформ. Задържа пръста си върху бутона цели десет секунди. Упойващата мъгла обгърна децата и те се свлякоха на задната седалка.

— Загасихме лампите! — прошепна господин Сонеджи тихо и нежно. — Сега никой няма да научи.

В това се състоеше красотата на неговия план — никой никога нямаше да узнае истината.

Сонеджи седна на предната седалка и включи двигателя. На излизане от паркинга си пееше „Вълшебния автобус“ на групата „Дъ Ху“. Днес имаше страхотно настроение. Освен всичко друго, беше решил да стане и първият сериен похитител в Америка.

Глава 5

Към единайсет без петнайсет отново ме извикаха спешно на телефона в дома на Сандърс. Не ми се говореше повече с никого по спешни въпроси.

Бях отделил само десетина минути на репортерите. Бях се сприятелил с някои от тях по време на предишните убийства в района. Бях любимецът на пресата. Дори ми посветиха статия в неделната притурка на „Уошингтън Поуст“, в която разказах за убийствата сред чернокожите в столицата. Миналата година бяха извършени почти пет хиляди убийства. Само осемнайсет от жертвите бяха бели. Няколко журналисти дори обърнаха внимание на този факт. Голям напредък.

Поех телефона от Ракийм Пауъл, младо и интелигентно момче от нашата специална група. Разсеяно стисках в ръка малка топка, която сигурно е била на Мустаф. Топката ми внушаваше странно чувство. Защо трябва да се убива по този начин едно хубаво малко момченце? Не можех да си отговоря. Поне засега.

— Фюрера — каза Ракийм намръщено. — Бил разтревожен.

— Крос на телефона.

Главата ми още бучеше. Исках да приключа разговора колкото може по-бързо.

Слушалката миришеше на евтин парфюм. Или на Джийн Сандърс, или на дъщеря й, а може би и на двете. На масата до телефона бяха поставени снимки на Мустаф в сърцевидна рамка. Накараха ме да се сетя за двете си деца.

— Тук е началникът на детективите Питман. Какво става там?

— Мисля, че е сериен убиец. Майка, дъщеря и малко момче. Второ семейство за по-малко от седмица. Токът е изключен. Обича да работи на тъмно.

Съобщих му още кървави подробности. Обикновено това му бе достатъчно. Фюрера щеше да ме остави да се оправям сам. На убийствата в Югоизточния квартал не се придава голямо значение.

Последваха няколко мига неловко мълчание. Виждах коледната елха на семейство Сандърс, поставена в стаята с телевизора. Личеше че е подреждана с желание: изкуствен сняг, евтини лъскави украшения, нанизи от пуканки. На върха блестеше домашно направен ангел от станиол.

— Аз пък чух, че е убит пласьор на наркотици. Пласьор и две проститутки — каза Фюрера.

— Не, не е вярно — възразих аз. — Направили са си красива елха.

— Не се и съмнявам. Не ме будалкай, Алекс. Не днес. Не сега.

Ако се опитваше да ме вбеси, постигна го.

— Една от жертвите е тригодишно момченце в пижамка. Може и да е пласьор. Ще го проверя.

Не трябваше да го казвам. Много неща не трябва да казвам. Напоследък имам чувството, че съм на ръба на голямото избухване. Напоследък ще рече последните три години.

— Искам ви веднага двамата с Джон Сампсън в „Уошингтън Дей“ — нареди Питман. — Тук е някакъв ад. Говоря сериозно.

— Аз също — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон. — Сигурен съм, че е сериен убиец със собствен почерк. Тук е някакъв кошмар. Хората плачат по улиците, а вече е кажи-речи Коледа.

Но Фюрера ни заповяда да се явим в училището в Джорджтаун. Продължи да повтаря, че адът се бил разтворил.

Преди да тръгна към училището, се обадих на групата от нашия отдел, която се занимава със серийните убийци. После и на „супергрупата“ на ФБР в Куонтико7. В компютрите им се съхранява информация за всички известни случаи на серийни убийства, допълнени с психиатрични профили, медицински експертизи и други подробности, които не могат да се намерят никъде другаде. Търсех случаи, които да съвпадат с този по възраст и пол на жертвите и начина на обезобразяване.

На излизане от дома на Сандърс един от лаборантите ми поднесе за подпис отчета от разследването. Подписах се както винаги — с кръстче8.

Лошо момче от лошата част на града.

Глава 6

Районът, в който се намираше частното училище, малко ни респектира двамата със Сампсън. Друг свят в сравнение с училищата и хората в Югоизточния квартал.

Бяхме единствените чернокожи във фоайето на „Уошингтън Дей“. Чувал съм, че тук учат деца на дипломати от Африка, но не видях нито едно. Само групички от шокирани учители, ученици, родители и полиция. На зелената площ пред училището и във фоайето много от хората плачеха, без да се смущават.

Две малки деца бяха отвлечени от едно от най-престижните частни училища във Вашингтон. Както чух, това бил един тъжен и трагичен ден за всички. „Нека бъде така“ — казах си аз. — „Просто си върши работата“.

Започнахме с рутинната полицейска работа. Опитахме се да потиснем яростта, която ни обзе, но не беше лесно. Продължавах да виждам тъжните очи на малкия Мустаф Сандърс. Един униформен полицай ми каза, че ни викат в директорския кабинет. Шефът Питман ни чакаше там.

— Спокойно — посъветва ме Сампсън. — Пази си силите за някой друг път.

Джордж Питман обикновено идва на работа със сив или син костюм. Обожава ризите на тънки райета и вратовръзки на сребристи и сини ивици. Обувките и коланът му са от „Джонсън & Мърфи“. Побелялата му коса винаги е пригладена назад и покрива острото му теме като каска. Наричаме го Босът на босовете, Дучето, Фюрера, Свинския задник…

Мисля, че знам кога започнаха неприятностите ми с него. След като „Уошингтън Поуст“ публикува статията си за мен. В нея се говореше, че съм доктор по психология, но работя в отдела за убийства. Бях обяснил на репортера защо продължавам да живея в Югоизточния квартал. Казах му: „Там се чувствам добре. Никой няма да ме изхвърли от собствената ми къща“.

Всъщност, струва ми се, че заглавието на статията най-много вбеси Фюрера (и някои други от отдела). Докато събираше материала, младият журналист интервюира и баба ми. Навремето Нана беше учителка по английски и впечатлителният младок я беше слушал с отворена уста. А тя му запълнила главата с разсъждения за традиционализма на чернокожите. По логиката на това, че са традиционалисти, те щели да бъдат последните от Юга, които да се откажат от религията, моралните норми и дори официалните обноски. Казала, че съм истински южняк, защото съм роден в Северна Каролина. Освен това го попитала защо идеализираме полупсихясалите детективи от филмите, телевизията, книгите и вестниците.

Заглавието на статията, изписано над снимката с мрачната ми физиономия, гласеше: „Последният джентълмен от Юга“. Историята създаде сериозни проблеми в нашия и без това изнервен отдел. Най-много се почувства засегнат Фюрера Питман. Не мога да го докажа, но според мен зад статията стоеше някой от кметството.

Почуках на вратата на директорския кабинет и двамата със Сампсън влязохме. Преди да успея да отворя уста, Питман вдигна дясната си ръка и ми направи знак да мълча.

— Крос, първо чуй какво ще ти кажа — приближи се той до нас. — От това училище са отвлечени деца. Това е похищение от голямо значение…

— Наистина много неприятно — прекъснах го аз. — За съжаление обаче един убиец се е развихрил в района на Кондън Терас и Лангли. Вече втори път. До момента шест души са мъртви. Сампсън и аз ръководим групата, която разследва случаите. Всъщност групата сме ние двамата.

— Уведомен съм за ситуацията в Кондън и Лангли. Вече съм взел необходимите мерки. Има кой да се погрижи — отговори Питман.

— Гърдите на две негърки са били отрязани тази сутрин. Завързал ги е за леглата и ги е обръснал. Беше ли уведомен за това? — попитах. — Тригодишно момченце е било убито!

Пак се бях разкрещял. Погледнах към Сампсън и видях, че клати глава.

Няколко учители вдигнаха очи към нас.

— Отрязани са гърдите на две млади негърки — повторих аз, да не би да не са ме чули. — Тази сутрин из града се разхожда някой с женски гърди в джоба си.

Питман махна с ръка към стаята на директора. Искаше да влезем там само двамата. Поклатих глава. Държа да имам свидетели, когато разговарям с него.

— Знам какво си мислиш, Крос — понижи той глас и застана плътно до мен. Лъхна ме остра миризма на цигари. — Мислиш, че ти имам зъб и само чакам сгоден случай да ти го върна. Не е вярно. Знам, че си добро ченге. Знам, че сърцето ти е на мястото си — в повечето случаи.

— Не, не знаеш какво си мисля. Ето за какво си мисля! Шестима негри са вече мъртви. Откачен сериен убиец се разхожда на свобода. Развилнял се е, точи зъби за още. Две бели деца са отвлечени и това е ужасно. Ужасно! Но аз вече разследвам онзи шибан случай!

Изведнъж Питман ме ръгна с показалеца си. Лицето му бе доматеночервено.

— Аз решавам с кои случаи да се заемеш! Аз решавам! Ти имаш опит в преговорите с похитителите. Психолог си. Изпратихме други хора в Лангли и Кондън. Освен това кметът Мънроу изрично помоли ти да се заемеш със случая.

Ето какво било. Сега всичко ми стана ясно. Нашият кмет се беше намесил. Аз бях в дъното на всичко.

— Ами Сампсън? Остави поне него да се занимава с другия случай.

— Ако имаш оплаквания, обърни се към кмета. И двамата ще работите по отвличането. Засега това е всичко.

Питман ни обърна гръб и се отдалечи. Трябваше да се заемем със случая Дън-Голдбърг независимо дали ни харесваше или не. Не ни харесваше.

— Може би трябва просто да се върнем в къщата на Сандърс — предложих на Сампсън.

— Май на никого няма да липсваме тук — съгласи се той.

Глава 7

Лъскав черен мотоциклет BMW се провря между ниските крила на градинската врата на „Уошингтън Дей“. Мотоциклетистът показа документите си и го пуснаха да продължи по дългия и тесен път до сивата купчина училищни сгради. Беше единайсет часът.

Беемвето вдигна около шейсет и за секунди се отзова пред административната сграда. Спря плавно, с лекота, почти без да разпилее камъчета от настилката. Мотоциклетистът го откара зад един перленосив мерцедес с дипломатически номер DP101.

Все още върху седалката на мотора, Джези Фланаган свали черната си каска и дългата и руса коса се разпиля по раменете. Изглеждаше на двайсет и пет. Всъщност през лятото бе навършила трийсет и две. Имаше опасност животът да я подмине. Вече се чувстваше древна старица, същинско изкопаемо. Пристигна в училището право от вилата си край едно езеро, където прекарваше първия си отпуск от две години и половина насам.

Това обясняваше облеклото й тази сутрин. Носеше черно кожено яке, протрити черни джинси, вълнени чорапи, широк кожен колан, спортна риза на червени и черни квадрати и износени високи ботуши.

Двама полицаи се втурнаха към нея и застанаха от двете й страни.

— Всичко е наред — успокои ги тя. — Ето картата ми.

След като провериха документа, те бързо се отдръпнаха назад и станаха услужливи.

— Можете да влезете — обади се единият. — Има странична врата след онези храсти, госпожице Фланаган.

Джези Фланаган пусна една приятелска усмивка на двамата полицаи с измъчен вид.

— Знам, че не съм подходящо облечена. Бях в отпуск. Карах мотоциклет, при това доста бързах.

Прекоси напреко грижливо подстриганата морава, покрита с лек скреж, и влезе в административната сграда.

И двамата полицаи не свалиха от нея поглед, докато не я изгубиха от очи. Острият зимен вятър развяваше русата й коса. Определено впечатляваше, дори в мръсните си дънки и високи ботуши. Освен това заемаше много отговорен пост. Разбраха го от картата й. Беше висока класа.

Докато вървеше през фоайето, някой я сграбчи за ръката. Някой пак обсеби част от нея, което бе типично за живота й във Вашингтон.

Виктор Шмид се беше вкопчил в ръката й. Някога, колкото и трудно да си го представяше сега, той й беше партньор. Всъщност, първият й партньор. В момента охраняваше един от учениците в училището.

Виктор беше нисък и вече оплешивяваше. Обличаше се като чиновник. Излъчваше самоувереност, въпреки че нямаше основателна причина за това. Винаги й се беше струвало, че мястото му не е в Службата за охрана. Може би бе по-подходящ в ескорта на дребните служители от дипломатическия корпус.

— Джези, как си? — попита я той почти шепнешком.

Тя си спомни, че той всичко вършеше почти, но никога докрай, и с това ужасно я дразнеше.

Джези Фланаган избухна. По-късно си даде сметка, че когато Шмид я спря, е била на ръба. Не че имаше нужда да му се извинява за реакцията си. Поне тази сутрин. И при тези обстоятелства.

— Вик, знаеш ли, че от това училище две деца са били отвлечени? — озъби му се тя. — Синът на министъра на финансите и дъщеричката на Катерин Роуз. На актрисата Катерин Роуз Дън. Как според теб мога да бъда? Стомахът ми се е свил. Ядосана съм. Освен това умирам от страх.

— Само исках да кажа „здравей“. Здравей, Джези. Знам какво се е случило тук.

Но Джези Фланаган го подмина, донякъде за да се сдържи да не каже още нещо. Беше много притеснена. И не се чувстваше добре. И дяволски напрегната. В претъпканото фоайе на училището потърси две определени лица. Ето ги!

Чарли Чейкли и Майк Дивайн. Нейните агенти. Двамата, на които бе възложила охраната на Майкъл Голдбърг, а също и на Маги Роуз Дън, защото децата винаги ходеха заедно на училище.

— Как можа да се случи? — попита тя на висок глас.

Не й пукаше, че разговорите наоколо секнаха и хората се втренчиха в тях. В глъчката и хаоса на училищното фоайе като че ли се образува черна дупка. Тя понижи глас и започна да ги разпитва какво се е случило до момента. Слушаше внимателно, докато й обясняваха. Очевидно не й хареса това, което чу.

— Разкарайте се оттук! — избухна за втори път. — Изчезвайте веднага! Не искам да ви гледам!

— Нищо не бихме могли да направим — опита се да простира Чарли Чейкли. — Какво да сторим? Боже господи!

Двамата с Дивайн се изнизаха.

Тези, които познаваха Джези Фланаган, можеха да си обяснят емоционалната й реакция. Две деца бяха изчезнали. Беше се случило, докато дежуреха нейни хора. Тя беше прекият началник на Службата за охрана, която отговаряше безопасността на всички важни клечки с изключение на президента, членовете на кабинета и техните семейства, пет-шест сенатори, включително Едуард Кенеди. Беше лично отговорна пред министъра на финансите.

Работеше много усърдно, за да извоюва това доверие и голямата отговорност. И си ги заслужи. Сто работни часа седмично, години без отпуск, никакъв личен живот.

Вече виждаше предстоящото си уволнение. Двама от нейните агенти се бяха издънили царски. Щеше да има разследване, познатия лов на вещици. Джези Фланаган беше на горещия стол. А тъй като бе първата жена на такава длъжност, то и провалът й щеше да бъде главоломен, болезнен и много шумен.

Най-после съзря в тълпата човека, когото търсеше, но се надяваше да не види. Министърът на финансите Джерълд Голдбърг вече беше пристигнал в училището на сина си.

Редом с него стояха кметът Карл Мънроу, Роджър Греъм — агент на ФБР, когото познаваше, и двама чернокожи, които не разпозна веднага. И двамата бяха високи, а единият беше направо огромен.

Джези си пое дълбоко дъх и се устреми към министъра.

— Много съжалявам, Джерълд — прошепна тя. — Сигурна съм, че децата ще бъдат намерени.

— Учител. — Това бе единственото, което можа да изрече Джерълд Голдбърг, и поклати побелялата си глава. Очите му блестяха от влага. — Учител на деца, на малки деца. Как можа да се случи?

Личеше колко е разстроен. Изглеждаше с десет години по-стар от своите четирийсет и девет. Лицето му беше бяло като стените на училището.

Преди да дойде във Вашингтон, Джерълд Голдбърг бе работил във фирмата „Саломон Брадърс“ на Уолстрийт. Беше натрупал двайсет-трийсет милиона през 80-те — години на благоденствие и лудост. Беше умен, опитен и с доказана благоразумност. А по-прагматичен от него не можеше да се намери.

Този ден обаче беше само баща на отвлечено малко момченце и изглеждаше безкрайно уязвим.

Глава 8

Разговарях с Роджър Греъм от ФБР, когато шефката от Службата за охрана Джези Фланаган се приближи към нас. Опита се да успокои министър Голдбърг. Разговорът ни отново се върна към похищението и следващите стъпки, които щяхме да предприемем.

— Сто процента ли сме сигурни, че учителят по математика е отвлякъл децата? — попита Греъм.

С него и преди сме работили заедно. Той е изключително умен и години наред беше звездата на Федералното бюро. Беше съавтор на книга за борбата с организираната престъпност в Ню Джърси. По нея направиха филм, който имаше сензационен успех. Уважавахме се и се харесвахме, което е рядкост между хора от Бюрото и местната полиция. Когато убиха жена ми, Роджър се върза на фльонга, за да включи и бюрото в разследването. Помагал ми е много повече от собствения ми отдел.

Реших да се опитам да дам отговор на въпроса му. Вече се бях поуспокоил и можех да говоря. Казах им това, което двамата със Сампсън бяхме установили до момента.

— Със сигурност са напуснали заедно района на училището. Портиерът ги е видял. Учителят по математика господин Сонеджи е влязъл в часа на госпожица Ким. Излъгал я, че е получена заплаха по телефона и че трябва да заведе децата в директорския кабинет, за да бъдат откарани вкъщи. Освен това казал, че Службата за охрана не била уточнила дали заплахата се отнася за момче или момиче. Той трябвало само да ги придружи. Децата му имали доверие и тръгнали с него.

— Как е възможно потенциален похитител да се добере до учителско място в такова училище? — попита специалният агент.

От малкото джобче на сакото му надничаха тъмни очила. Харисън Форд бе изиграл неговия образ във филма, направен по книгата му. Изборът на актьора беше рядко подходящ. Сампсън наричаше Греъм „Големия екран“.

— Все още не знаем, но ще разберем — отвърнах аз.

Най-сетне кметът Мънроу ни представи на министър Голдбърг. Поизчетка ни, като каза, че сме най-изявените детективи във Вашингтон, с най-много награди и прочее. После кметът поведе министъра към кабинета на директора. Специалният агент Греъм ги последва. Подбели нагоре очи. Искаше да сме наясно, че нещата не зависят от него. Джези Фланаган остана с нас.

— Сега се сещам, че съм чувала за вас, детектив Крос. Вие сте психолог. Имаше статия за вас в „Уошингтън Поуст“ — и ми пусна една любезна полуусмивка.

Аз не й върнах усмивката.

— Знаете какви ги пишат по вестниците — казах аз. — Главно полуистини. А в този случай и сума ти опашати.

— Не съм толкова сигурна — възрази тя. — Така или иначе, радвам се да се запозная с вас.

После тръгна след другите към кабинета на директора. Мен, прославения психолог-детектив от неделната притурка, никой не покани. Нито пък Сампсън.

След малко Мънроу все пак подаде глава.

— Навъртайте се наоколо вие двамата. Укротете топката. И гледайте да не се дразните. Тук имаме нужда от вас. Искам да говоря с теб, Алекс. Стой тук. И пак ти казвам, избягвай да се дразниш.

Ние със Сампсън се опитахме да бъдем послушни ченгета. Чакахме пред директорския кабинет около десет минути. Накрая напуснахме поста си. Раздразнихме се.

Продължавах да виждам лицето на малкия Мустаф Сандърс. Кой щеше да открие убиеца му? Никой. Мустаф вече беше забравен. Знаех, че това никога нямаше да се случи с двете отвлечени деца от частното училище.

Малко по-късно двамата със Сампсън и няколко деца се бяхме излегнали на скъпия чамов паркет в стаята за игри на училището.

Бяхме с Луиза, Джонатан, Стюарт, Мери-Бери и „голямата“ й сестра Бриджит. Още не бяха прибрали тези деца по домовете им и те бяха уплашени. Някои от децата в училището се бяха подмокрили, а едно дори започна да повръща. Имаше опасност от страхова невроза, а аз имах известен опит в лекуването на това състояние.

Заедно с нас на полирания дървен под беше седнала и Вивиан Ким. Искахме да поговорим с нея за посещението на Сонеджи в часа й, както и за самия него.

— Ние сме новите ученици във вашето училище — пошегува се Сампсън с децата.

Беше си свалил черните очила, въпреки че според мен беше излишно. Децата обикновено го харесват. Той попада в категорията им „добри чудовища“.

— Не е вярно! — обади се Мери-Бери.

Сампсън вече я беше накарал да се усмихне. Добър знак.

— Правилно, ние всъщност сме полицаи — казах аз. — Тук сме, за да сме сигурни, че всичко е наред. Искам да кажа… пфу, каква… сутрин!

Госпожица Ким ми се усмихна. Знаеше, че искам да вдъхна на децата малко увереност. Полицията е тук и отново всички са в безопасност. Сега никой не може да им причини зло. Редът е възстановен.

— Ти добър полицай ли си? — попита Джонатан. За възрастта си изглеждаше много сериозен и задълбочен.

— Да. Както и партньорът ми, детектив Сампсън.

— Леле че си голям! Ужасно си голям — обади се Луиза. — Голям, голям… като къщата ни!

— За да можем по-добре да ви защитим — отговори Сампсън в духа на вълка от „Червената шапчица“.

Бързо влезе в тона им.

— Имаш ли деца? — обърна се към мен Бриджит.

Беше ни наблюдавала внимателно, преди да проговори. Имаше чудесни светли очи и ми беше приятно да я гледам.

— Имам две — отвърнах аз. — Момче и момиче.

— Как се казват? — продължи с въпросите тя.

Много елегантно успя да размени ролите ни.

— Джанел и Деймън. Джанел е на четири, Деймън на шест.

— Как се казва жена ти? — попита ме Стюърт.

— Нямам жена — отговорих.

— Загази я — обади се Сампсън тихичко.

— Разведени ли сте? — намеси се Мери-Бери. — Такава ли работата?

— Задава ли се такъв въпрос на добър приятел, Мери? — засмя се госпожица Ким.

— Ще направят ли нещо лошо на Маги Роуз и Майкъл Голдбърг? — пожела да разбере Джонатан Сериозния.

Хубав и уместен въпрос. Заслужаваше отговор.

— Надявам се, че не, Джонатан. Ще ти кажа нещо. Никой няма да ви причини нещо лошо. Двамата с детектив Сампсън сме тук точно за това.

— Ние сме доста яки, в случай че не си забелязал — усмихна се широко Сампсън и изръмжа — Рррр. Никой няма да причини зло на тези деца. Рррр.

След малко Луиза започна да плаче. Много сладко хлапе. Исках да я гушна, но нямаше как.

— Какво има, Луиза? — попита госпожица Ким. — Майка ти или баща ти ще дойдат скоро.

— Не, няма — поклати момиченцето глава. — Няма да дойдат. Никога не ме прибират от училище.

— Все някой ще дойде — успокоих я аз. — А утре отново всичко ще е наред.

Вратата на стаята бавно се отвори. Отместих поглед от децата. Беше кметът Карл Мънроу на посещение в училището за привилегировани.

— Нали не си се забъркал в нищо, Алекс? — кимна господин Мънроу и се усмихна, когато видя необичайната сцена в стаята.

Беше четирийсет и няколко годишен, хубавец, без да е сладникав. Имаше буйна коса и гъсти черни мустаци. Изглеждаше делови в тъмносиния си костюм, бяла риза и яркожълта вратовръзка.

— А, не. Само се опитвам да използвам свободното си време за нещо полезно. Също и Сампсън.

— Изглежда сте успели — намигна ни кметът. — Хайде да тръгваме. Ела с мен, Алекс. Трябва да поговорим.

Сбогувах се с децата и госпожица Ким и двамата с Мънроу излязохме от сградата. Може би сега щях да разбера какво всъщност става и защо бях натоварен с това отвличане, вместо да се занимавам с моите убийства. И дали щях да имам право на избор.

— С колата си ли дойде, Алекс? — попита Мънроу, докато слизахме в тръс по стъпалата пред училището.

— Да — отвърнах аз.

— Тогава ще тръгнем с нея. Как вървят нещата в СГР? Имаме сериозни намерения за тази група — започна той, докато вървяхме към паркинга.

Очевидно, вече беше отпратил колата и шофьора си. Народен човек е този наш кмет.

— Какви по-точно са намеренията ви спрямо СГР? — попитах.

Бях мислил много за новата си работа и най-вече върху факта, че Джордж Питман ми беше пряк началник.

Карл Мънроу се усмихна широко. Много умее да се държи с хората и всъщност е дяволски хитър и умен. Винаги изглежда загрижен и доброжелателен и вероятно е такъв. Може дори и да те изслуша, стига да има полза от това.

— Основната идея е най-добрите чернокожи служители от полицейските части в столицата да се издигат, както си е редно. Не само натегачите, Алекс. В миналото невинаги ставаше така.

— Мисля, че ще минем и без големи дандании. Чу ли за убийствата в Кондън и Лангли Терас? — попитах аз.

Той кимна, но не каза нищо повече за серийните убийства. Днес те не бяха в приоритетите на кмета.

— Майка, дъщеря и тригодишно момченце — настоях аз и отново започнах да се ядосвам. — На никой не му пука за тях.

— Нищо ново, Алекс. На никой не му е пукало за тях, докато са били живи. Защо очакваш някой да се развълнува от смъртта им?

Бяхме при колата ми, порше от 74-та, видяла и по-добри времена. Вратите скърцаха, а вътре се усещаше застоял мирис на безброй сандвичи от закусвални. Бях я карал и през трите години, докато бях в частния бизнес. Качихме се вътре.

— Знаеш ли, Алекс, сега Колин Пауъл е начело на обединеното командване. Луис Съливан беше министър на здравеопазването и услугите. Джеси Джаксън ми помогна да получа мястото си на кмет — продължи Мънроу, когато се озовахме на Канал Роуд и се насочихме към центъра. — С други думи вече и ние, черните, играем някаква роля в политическия живот. — Докато говореше, не откъсваше поглед от отражението си в страничното стъкло.

— А сега ти помагаш на мен, така ли? — попитах аз. — Дори без да те моля. Много мило, наистина си страшно грижовен.

— Точно така — съгласи се той. — Бързо схващаш, Алекс.

— Тогава ми помогни да се измъкна от този случай. Искам да разследвам убийствата в моя квартал. Ужасно съжалявам за двете бели деца, но тяхното отвличане и без това ще се радва на централно внимание и усърдие. Дори прекалено много, което ще създава проблеми. Много баби, хилаво дете.

— Разбира се, че е така. И двамата го знаем — съгласи се Мънроу. — Тъпите копелета ще започнат да се настъпват по краката. Чуй ме, Алекс. Само ме изслушай.

Когато Карл Мънроу иска нещо от теб, знае как да те принуди да отстъпиш. Виждал съм го в действие и сега пак беше започнал да ме работи.

— За легендарния Алекс Крос се говори, че нямал пукнат грош.

— Оправям се — отговорих аз. — Имам покрив над главата и храна на масата.

— Остана в Югоизточния квартал, а лесно можеше да се измъкнеш — продължи да пуска пукнатата плоча, която ми беше до болка позната. — Все още ли работиш в Сейнт Антъни?

— Да. Раздавам храна в кухнята за бедни. Безплатни лечебни сеанси. Черният самарянин.

— Знаеш ли, гледах те в една пиеса в „Сейнт Антъни“. И като актьор те бива. Усеща се присъствието ти.

— В „Кървавия възел“ на Атол Фюгард — спомних си аз. По онова време Мария ме беше подмамила в театралната си трупа. Силна пиеса, всеки може да изпъкне в нея.

— Следиш ли за какво ти говоря? Слушаш ли ме изобщо?

— Искаш да се ожениш за мен — изсмях му се аз. — Но първо желаеш да си определим среща.

— Нещо такова — прихна и Мънроу.

— Действаш точно както трябва, Карл. Обичам да ми говорят нежности, преди да ми го начукат.

Мънроу се изхили отново, но този път малко по-силно, отколкото трябваше. Прави ти се на приятел, но следващия път, като те срещне, гледа през теб като през стъкло. Някои от отдела го наричат „кокосов орех“. Аз съм от тях. „Кафяв отвън, бял отвътре.“ Имах чувството, че всъщност е самотен. Все още продължавах да се питам какво точно иска от мен.

Мънроу помълча. Заговори отново, докато завивах по Уайтхърст фриуей. Движението беше натоварено, а кишата създаваше допълнителни затруднения.

— Изправени сме пред трагична, много трагична ситуация. Това похищение е много важно за нас. Който изясни случая, ще стигне далеч. Искам да помогнеш в разследването, да действаш професионално. Искам с този случай да си създадеш репутация.

— Не искам репутация — отговорих остро. — Не искам да участвам в шибаната ти игра.

— Зная, че не искаш, но трябва. Ще ти кажа една истина. Ти си по-умен от нас и ще станеш голяма клечка в този град. Престани с тъпия си магарешки инат. Отпусни си душата.

— Не съм съгласен. Няма да стане, ако зависи от мен. Твоето разбиране за човек, сполучил в живота, не се покрива с моето.

— Знам кое е добро в случая. И за двама ни — каза Мънроу. Този път не се усмихна. — Дръж ме в течение на разследването. Сега сме заедно, Алекс — ти и аз. Това е случай, от който се прави кариера.

Кимнах и си помислих: „Разбира се, но чия кариера, Карл?“

Спрях пред помпозната сграда на кметството. Мънроу се изхлузи от седалката. Наведе се и ме погледна през страничното стъкло.

— Този случай ще се окаже страшно важен, Алекс. Твой е.

— Не, благодаря — отговорих аз.

Но Мънроу вече си беше тръгнал.

Глава 9

В десет и двайсет и пет, съвсем в рамките на разписанието, което си беше направил от пробните курсове през Вашингтон, Гари Сонеджи зави с микробуса си по един черен път, неотбелязан с никакви знаци. Пътят беше целият в дупки и обрасъл с бурени. От двете му страни растяха къпини.

Намираше се на не повече от петдесет метра от магистралата, а не се виждаше нищо освен калния път и надвисналите храсталаци. От магистралата никой не можеше да види микробуса.

С друсане микробусът подмина разнебитена мръснобяла фермерска къща. Постройката като че ли се беше смалила, както се смаляват старците, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. На четирийсет метра зад къщата имаше също толкова порутена плевня.

Сонеджи вкара микробуса вътре. Беше го извършил! Успя.

Вътре имаше паркиран черен Сааб, модел 1985 година. За разлика от всичко останало в запуснатата ферма, в плевнята се усещаше човешко присъствие.

Подът беше от утъпкана пръст. На трите счупени прозореца беше опънат тензух. Нямаше ръждясващи трактори или други селскостопански машини. Миришеше на мокра пръст и бензин.

Гари Сонеджи измъкна две кутии кока-кола от хладилната чанта, поставена на седалката до него. Пресуши ги една след друга и доволно се оригна.

— Някой от вас да иска кола? — подвикна на упоените деца. — Не? Добре тогава, но скоро страшно ще ожаднеете.

В живота няма нищо сигурно, каза си той, но не можеше да си представи как би го открил някой полицай. Дали не е глупаво и опасно да е толкова сигурен в себе си? Не, не би казал, защото беше и реалист. Нямаше начин да го проследят. Нямаше за какво да се заловят.

Беше намислил да отвлече някоя известна личност откакто… ами откакто се помнеше. Постоянно променяше избора коя да бъде тя, но в съзнанието му твърдо стоеше основната цел. От няколко месеца работеше в „Уошингтън Дей“. Сегашният миг доказваше, че си е струвала всяка отвратителна минута, прекарана там.

„Господин Чип“ — сети се той за прякора си в училището. Господин Чип! Каква великолепна пиеса им бе изиграл. Достойна за „Оскар“. Беше по-добър от Робърт де Ниро в „Краля на комедията“. При това изпълнението му минаваше за класика. В истинския си живот Де Ниро трябва да е психопат, няма начин.

Гари Сонеджи най-после отвори плъзгащата се врата на микробуса. Отново на работа, работа, работа.

Изнесе децата едно по едно. Първо Маги Роуз Дън, после малкия Голдбърг. Бяха още в безсъзнание. Положи ги редом върху мръсния под. Разсъблече ги и ги остави по бельо. Внимателно приготви две дози натриев секобарбитал. Същински доброжелателен квартален аптекар. Подбра дозата така, че да подейства по-силно от приспивателно, но по-слабо от упойка при операция. Щеше да ги държи в безсъзнание около дванайсет часа.

Извади спринцовки за еднократна употреба. Приготви два турникета. Трябваше много да внимава. Определянето на точната дозировка при малки деца криеше рискове.

След това избута на около два метра напред черния Сааб. На пода се откри капак, под който имаше дупка метър и двайсет на метър и петдесет.

Беше я изкопал през няколкото си предишни посещения в изоставената ферма. Облицова я с дъски и сега приличаше на малко скривалище. Имаше и кислородна бутилка. Липсваше само цветен телевизор.

Първо сложи вътре малкия Голдбърг. Малкото телце беше почти безтегловно в ръцете му. Не тежеше нищо. И не почувства нищо към него. Нищо. После дойде ред на малката принцеса. Маги Роуз Дън, гордостта и радостта на мама и татко. Вече много далече от страната на чудесата.

Заби иглите в детските ръце. Внимателно и бавно, за около три минути, вкара течността във вените им.

Дозите бяха пресметнати по 0,25 милиграма на килограм тегло. Провери дишането им. Спете здраво, мои малки мултимилионерчета.

Хлопна с трясък капака на дупката. После го покри с петнайсетина сантиметра пръст. В изоставената плевня. Насред забравената от Бога ферма в Мериленд. Заровени също както малкия Чарли Линдбърг преди шейсет години.

Никой нямаше да ги намери тук. Докато той не пожелае. Ако пожелае. Едно голямо „ако“.

Гари Сонеджи се затътри по разкаляния път обратно към фермерската къща. Искаше да се поизмие. Време бе да се порадва на делото си. Дори си бе купил телевизор, за да се види.

Глава 10

По телевизията на всеки петнайсет минути съобщаваха новината. Гари Сонеджи беше там — на всемогъщия всеможещ екран. Видя снимки на „господин Чип“ по всички канали. В съобщенията нямаше и намек за това, което всъщност се беше случило.

Ето значи какво представлявала славата! Значи това било усещането! Много му хареса. Беше се упражнявал за нея през всичките тези години. „Здрасти, мамо! Виж кой е по телевизията! Твоето лошо момче!“

Само едно нещо наруши блаженството му. Пресконференцията дадена от ФБР. Говори един агент, Роджър Греъм, който, очевидно, се имаше за голяма работа. Искаше малко слава и за себе си.

— Това да не е твоят филм, Греъм! Грешиш, момчето ми! — изкрещя Гари Сонеджи към телевизора. — Тук аз съм единствената звезда!

Часове наред броди нагоре-надолу из изоставената фермерска къща, като наблюдаваше как нощта бавно се спуска отвън. Усети почти физически сгъстяването на мрака, който постепенно поглъщаше фермата. Стана седем часът — време беше да продължи с плана си.

— На работа. — Той заподскача на два крака из къщата като боксьор преди решителния мач. — Чака ни работа.

Позамисли се за Чарлс и Ан Мороу Линдбърг, любимата му двойка. Това го поуспокои. Сети се за малкия Чарлс и за нещастния глупак Бруно Хауптман, очевидно осъден несправедливо за едно брилянтно замислено и осъществено престъпление. За него аферата Линдбърг бе най-елегантното престъпление на века, не само защото остана неразкрито — колко други престъпления остават неразкрити, а защото беше много важно и неразкрито.

Сонеджи мислеше уверено, реалистично и най-вече прагматично за собствения си шедьовър. Разбира се, винаги е възможен някой провал. Или на полицията може да й провърви. Размяната на пари срещу заложници винаги крие рискове. Тя е свързана с контакт, а контактът е изключително опасен.

Доколкото знаеше, а знанията му по въпроса бяха енциклопедични, нито един съвременен похитител не бе решил задоволително проблема с откупа. Никой откуп не си заплащаше труда и усилията. Той щеше да поиска огромна сума за мултимилионерчетата.

Почакайте и ще видите колко много пари.

При тази мисъл на устните му цъфна усмивка. Разбира се, прочутите Дън и могъщите Голдбърг можеха и щяха да платят. Неслучайно се беше спрял на тези две семейства с техните разглезени пикльовци и неограничени запаси от власт и богатство.

Сонеджи запали една от белите свещи, които носеше в страничния джоб на сакото си. Усети приятния мирис на пчелен восък. Сетне тръгна към малката баня до кухнята.

Спомни си старата песен „Време“ на „Чеймбърс брадърс“ Беше време… време… време да се издърпа чергата изпод краката на всички. Време… време… време за неговата първа малка изненада, първа от многото. Време… време… време да започне да създава собствената си легенда. Това беше неговият филм.

Бе краят на декември и банята, а и цялата къща, тънеше в леден мраз. Гари Сонеджи виждаше как дъхът му излиза на разпокъсани облачета, докато нареждаше нещата си в банята.

За щастие в изоставената ферма имаше кладенец и в банята все още течеше вода. Леденостудена вода. Запали няколко свещи и се залови за работа. Щеше да му отнеме най-малко половин час.

Първо свали тъмнокестенявата перука с оплешивяло теме. Беше я купил преди три години от магазин за театрални костюми в Ню Йорк. Същата вечер отиде да гледа на Бродуей „Фантома на операта“. Този мюзикъл страхотно му допадна. До такава степен се отъждестви с Фантома, че чак се уплаши. Това го накара да прочете романа на Гастон Льору на френски, а после и на английски.

— Бре-бре, какво виждаме тук? — заговори той на образа в огледалото.

След като свали лепилото и другите мазила, отдолу се показа руса коса. Дълга и къдрава.

— Господин Сонеджи? Господин Чип? Това ти ли си, приятелю?

Наистина не изглеждаше зле. Добри перспективи? Може би го чакаше страхотно бъдеще? Да, съмнение не можеше да има.

Изобщо не приличаше на господин Чип, нито на господин Сонеджи!

Отлепи гъстите мустаци, които носеше от деня, в който пристигна за събеседване в училището „Уошингтън Дей“. После дойде ред на контактните лещи. Цветът на очите му се промени от зелен на кафяв.

Вдигна мъждукащата свещ към олющеното нащърбено огледало в банята. С ръкава на сакото си почисти едно ъгълче.

— Ето. Само се погледни. Виж се сега. Геният си личи в изпипването на подробностите, нали така?

От блудкавия даскал нямаше и следа. Мекушавият и добронамерен господин Чип беше мъртъв завинаги.

Какъв великолепен фарс им разигра. Смел план, изпълнен блестящо. Жалко, че никой никога нямаше да разбере какво всъщност се бе случило. Но на кого би могъл да каже?

Гари Сонеджи напусна фермата към 11,30 вечерта, точно според графика си. Тръгна към гаража, построен на известно разстояние от северната страна на къщата.

На специално, много специално място в гаража той скри пет хиляди долара от спестяванията си. Тайното му спестяване, парите, които беше откраднал през годините. Това също беше част от плана. Важното е да мислиш в перспектива.

После се отправи към плевнята и колата си. Вътре провери отново децата. Дотук страхотно.

Нямаше оплаквания от тяхна страна.

Саабът запали от раз. Пое към магистралата само на габарити. Включи дългите светлини чак когато се качи на нея. Тази вечер го чакаше още работа. Театралният шедьовър продължаваше.

Изпипана работа.

Глава 11

Специалният агент на ФБР Роджър Греъм живееше в Манасас парк, по средата на пътя между Вашингтон и Академията на ФБР в Куонтико. Беше висок, с къса светлокестенява коса и впечатляваща физика. Беше разследвал множество отвличания, но никога нещо подобно на настоящия кошмар.

Минаваше един часът през нощта, когато Греъм най-после се прибра в дома си. Къщата му беше в колониален стил с шест спални, три бани и просторен двор, почти два акра.

За съжаление изминалият ден не би минал за нормален. Греъм се чувстваше изцеден, омаломощен и чак костите го боляха. Често се чудеше защо просто не си остане вкъщи и не напише още някоя книга. Просто да се пенсионира по-рано. Да опознае трите си деца, преди да излетят от дома.

Улиците на Манасас парк бяха пусти. Светлините от верандите проблясваха по улицата и видът им бе успокояващ и дружелюбен. В огледалото на неговия форд проблеснаха фарове.

На улицата пред къщата му бе спряла друга кола с включени мигащи светлини. От нея излезе мъж и му помаха с бележника, който държеше в ръката си.

— Агент Греъм? Аз съм Мартин Бейър от „Ню Йорк Таймс“ — извика мъжът и тръгна по алеята пред къщата. Извади журналистическа карта.

„Боже Господи! Проклетият «Ню Йорк Таймс»!“ — помисли си Греъм. Репортерът носеше тъмен костюм, риза на тънки райета и червена връзка. Типичният млад напорист професионалист, тръгнал по задача. Всички тези задници от „Таймс“ и „Поуст“ му изглеждаха еднакви. Нямаше един истински репортер сред тях.

— Доста път сте били в този късен час, за да чуете „Без коментар“, господин Бейър. Съжалявам — започна Роджър Греъм. — Нищо не мога да ви съобщя за отвличането. Честно казано, няма нищо ново.

Всъщност не съжаляваше, но кой иска да има врагове в „Ню Йорк Таймс“? Тези копелета могат да наврат отровните си писалки в едното ти ухо и да ги изкарат през другото.

— Един въпрос, само един въпрос. Разбирам, че можете и да не ми отговорите, но за мен е толкова важно, че дойдох чак тук в един през нощта.

— Окей. Да го чуем. Какъв е въпросът? — съгласи се Греъм и затвори вратата на колата си. Заключи я, подхвърли ключовете и ги хвана.

— Вие всичките ли сте толкова невероятно глупави и безлични? — попита го Гари Сонеджи. — Това е въпросът ми, нещастнико.

Дълъг и остър нож проблесна веднъж. После още веднъж. Острието му сряза два пъти гърлото на Роджър Греъм.

Първият замах на ножа го отхвърли назад към колата. Вторият разряза сънната му артерия. Греъм падна мъртъв на алеята. Нямаше време да се дръпне, да побегне, нито поне да си каже молитвата.

— Нали щеше да ставаш звезда, Роджър? Искаше ти се, нали? Но не виждам признаци. Никакви. Нула! — каза Сонеджи. — Би трябвало да си къде-къде по-добър. Искам срещу мен да застане най-добрият и най-умният.

Наведе се ниско и пъхна картончето в горното джобче на ризата на Греъм. Потупа мъртвеца по гърдите.

— Щеше ли един репортер на „Ню Йорк Таймс“ наистина да бъде тук в един часа през нощта, арогантно копеле? Само за да си поговори с теб, жалък задник такъв?

После Сонеджи се оттегли от сцената на убийството. Смъртта на агента Греъм не означаваше нищо за него. Съвсем нищо. Беше убил над двеста души. Повторението е майка на умението. Едва ли му беше и за последен път.

Това убийство обаче щеше да вдигне всички на крака. Надяваше се да извадят от резервите някой по-кадърен.

Иначе къде е удоволствието? Къде е предизвикателството? Как това отвличане ще надмине по известност онова на Линдбърг?

Глава 12

Вече се чувствах емоционално обвързан с отвличането на децата. Прекарах тревожна и неспокойна нощ. Неприятните сцени от училището постоянно се появяваха в съня ми. Отново и отново виждах Мустаф Сандърс. Тъжните му очи бяха втренчени в мен и молеха за помощ, а не я получаваше.

Събудих се и видях, че децата са до мен в леглото. Явно са се присламчили по някое време рано сутринта. Това бе един от любимите им номера, една от техните малки шегички с „Големия татко“.

Деймън и Джанел спяха дълбоко върху покривката на леглото, съшита на ръка от разноцветни парченца плат. Предната вечер съм бил прекалено изморен, за да я махна. Две почиващи си ангелчета и една рухнала кранта.

Деймън е красиво шестгодишно момченце, което винаги ми напомня колко невероятна беше майка му. Имаше очите на Мария. Другата ми слабост е Джани. Тя е четиригодишна, с акъла на петнайсетгодишна. Обича да ме нарича „Големия татко“. Звучи ми като негърски жаргон, който тя си е измислила. Може би в някой друг живот е познавала голямата футболна звезда „Големия татко“ Липскомб.

На леглото лежеше и романът „Видим мрак“ от Уилям Стайрън, в който той описва депресията си. Затова го четях. Надявах се да ми помогне да превъзмогна собствената си депресия, обзела ме след убийството на Мария. Изминаха едва три години, а ги чувствах като двайсет.

Това, което всъщност ме бе събудило тази сутрин, беше светлината от фарове, която се процеждаше през щорите. Чух да се затръшва вратата на кола, а после бързи стъпки по настилката на алеята пред къщи. Прокраднах се на пръсти към прозореца на спалнята, като внимавах да не събудя децата.

Погледнах надолу и видях зад моето старо порше две патрулни коли. Навън изглеждаше ужасно студено. Навлизахме в най-дълбоката дупка на вашингтонската зима.

— Оставете ме на мира — промърморих аз в ледените щори на стъклото. — Махайте се!

Сампсън се беше насочил към задната врата на кухнята. Часовникът до леглото показваше пет без двайсет. Време беше да тръгвам на работа.

Минута преди пет сутринта двамата със Сампсън спряхме пред стара многоетажна къща на улица „M“ в Джорджтаун. Беше строена преди войната и облицована с кафяви камъни. Решихме лично да проверим апартамента на Сонеджи. Единственият начин работата да се свърши както трябва, е като си я свършиш сам.

— Всички лампи светят. Изглежда има някой — отбеляза Сампсън, когато слязохме от колата. — Кой може да бъде?

— Познай от три пъти. Първите два не се броят — измърморих аз.

Мъчеше ме сутрешното главоболие. Посещението в бърлогата на чудовището нямаше да ми помогне да се оправя.

— ФБР. А може да е Ефрем Зимбалист9 — започна Сампсън. — Може би снимат поредната серия „Истински истории от ФБР“.

— Да проверим на място.

Влязохме в къщата и се качихме по витите стълби. На втория етаж вратата на апартамента на Сонеджи беше „запечатана“ с кръстосана жълта полицейска лента. Не ми приличаше на жилище, което би обитавал „Господин Чип“. Подхождаше повече на Ричард Рамирес10 или на Убиеца от Зелената река11.

Издрасканата дървена врата беше отворена. Вътре се виждаха двама от лаборантите на ФБР. Местен диджей по прякор „Мазника“ се дереше от радиото, поставено на пода.

— Хей, Пийт, какво става? — подвикнах аз.

Познавах единия. Казваше се Пийт Швайцер. Когато ме чу, вдигна глава.

— Я виж кой е тук! Добре дошъл в светилището.

— Дойдохме да ви потормозим. Да видим какви сте ги свършили — обади се Сампсън.

И двамата сме работили с Пийт Швайцер. Харесвахме го и му имахме доверие. Доколкото можеш да имаш доверие на служител от ФБР.

— Влезте и се чувствайте като у дома си в „Каза Сонеджи“. Този тук е моят колега по издирването и прибирането на боклуци Тод Туи. Много обича да слуша „Мазника“ в малките часове. Тези двамата са таласъми като нас, Тод.

— Най-добрите — уверих аз Тод Туи.

Вече бях започнал да душа из малкия апартамент. Отново всичко ми се стори нереално. В главата си отново усетих едно леденостудено влажно местенце. Зловещо време.

В малкия едностаен апартамент беше мръсно и разхвърляно. Нямаше много мебели, гол матрак на пода, масичка с лампа и канапе, което изглеждаше като взето от боклука. Но подът беше зарит с различни вещи.

В общия хаос се виждаха смачкани чаршафи, кърпи и бельо. Можеха да напълнят две-три перални. Безредието се създаваше най-вече от книги и списания. Стотици книги и поне още толкова списания бяха разхвърляни из единствената малка стая.

— Нещо интересно? — попитах Швайцер. — Прегледа ли библиотеката му?

— Всичко е интересно — отговори той, без да вдига глава от купчината книги, по които търсеше отпечатъци. — Хвърли едно око на книгите до стената. И обърни внимание, че нашият приятел е избърсал целия шибан апартамент, преди да изчезне.

— Значи добре е свършил работата. Покрива ли твоите изисквания?

— И още как. Аз самият не бих могъл да се справя по-добре. Досега не сме открили и част от отпечатък. Дори по тези проклети книги.

— Може би чете с гумени ръкавици — предположих аз.

— Нищо чудно. Майтапът настрана. Професионално изпипана работа, Алекс.

Приклекнах до няколко купчинки книги на пода. Прочетох заглавията им на страничните обложки. Повечето бяха документални описания на истински убийства и престъпления от последните пет години.

— Голям любител на жанра — отбелязах аз.

— И много, много истории за отвличания — добави Швайцер, после погледна нагоре и продължи: — Отдясно на матрака, до лампата. Там е разделът за отвличанията.

Доближих се и разгледах книгите. Повечето бяха откраднати от библиотеката в Джорджтаун. За да ги вземе, е трябвало да покаже лична карта. Дали не е бивш студент? Или преподавател?

Върху стената над личната му библиотека за отвличанията бяха закачени компютърни разпечатки. Взех да ги чета.

Подсвирнах при вида на сумите в списъка. Колко ли щеше да иска за Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг?

Квартирата наистина беше малка и на Сонеджи не му е било трудно да изтрие всичките си отпечатъци. Швайцер каза, че не е оставил никаква следа. Зачудих се дали Сонеджи не е бил полицай. Това би му помогнало да планира престъплението и да увеличи шансовете си да му се размине.

— Ела за малко — повика ме Сампсън от банята в другия край на малкото помещение.

Стените й бяха покрити със снимки от списания, вестници, обложки от грамофонни плочи и книги.

Беше ни оставил една последна изненада. Нямаше отпечатъци, но беше надраскал съобщение.

По стените беше истинска изложба. Видях Ривър Финикс и Мат Дилън. Имаше снимки от книгите на Хелмут Нютън. Разпознах убиеца на Ленън, Марк Дейвид Чапман. И Аксел Роуз. На стената висеше и Пийт Роуз. И Нион Дион Сандърс. Уейн Уилямс12 също беше тук. Имаше и статии от вестници. За един пожар в нюйоркски клуб. Статия за отвличането на малкия Линдбърг в „Ню Йорк Таймс“. Историята за похищението на Самюел Бронфман, наследника на корпорацията Сийграм, и за изчезналото дете Итън Пац.

Замислих се за Сонеджи похитителя, съвсем сам в празния си апартамент. Много внимателно е избърсал отпечатъците си от всеки сантиметър. Стаята беше толкова малка, тъй монашеска. Четял е много или поне е обичал да има книги около себе си. Направил си е галерия от снимки. Какво ни казваше тя? Насочваше ли ни? Или ни заблуждаваше?

Стоях пред огледалото над мивката и се взирах в него така, както той е правил много, много пъти. Какво трябваше да видя? Какво е виждал Гари Сонеджи?

— Лицето му в това огледало е било всъщност заместител на снимката му сред тази галерия от известни личности — изложих аз теорията си на Сампсън. — Това е ключовата, централната снимка. Той иска да бъде звездата сред всички тях.

— А защо няма отпечатъци, доктор Фройд? — закачи ме Сампсън, облегнал се на стената със снимки и вестникарски изрезки.

— Защото някъде имаме негово досие с отпечатъците му. Това ме кара да мисля, че може би в училището е бил дегизиран. Може би точно тук си е слагал грима, преди да тръгне за училището. Може да е актьор. Според мен все още не сме видели истинското му лице.

— Това момче има големи планове. Много му се иска да стане звезда — заключи Сампсън.

Искам да съм някой!

Глава 13

Маги Роуз Дън се събуди от най-странния сън в живота си. Ужасяващи и неописуеми кошмари.

Имаше чувството, че всичко наоколо бавно се люлее. Беше жадна. Ужасно й се пишкаше.

Толкова съм уморена тази сутрин, мамо. Моля те! Не искам да ставам. Не искам да ходя на училище днес. Моля те, мамо. Не се чувствам добре. Честна дума. Наистина не ми е добре, мамо.

Маги Роуз отвори очи. Или си помисли, че ги е отворила, но не можа да види нищо. Ама съвсем нищо.

— Мамо! Мамо! Мамо! — изкрещя Маги най-сетне и не можа да спре да крещи.

Близо час изплуваше и отново потъваше в безсъзнание. Усещаше неописуема слабост. Носеше се като листо по огромна река. Теченията я отнасяха накъдето пожелаеха.

Сети се за майка си. Дали тя знаеше, че Маги е изчезнала? Дали я търсеше сега? Сигурно я търсеше.

Може би някой е отрязал ръцете и краката й. Не ги чувстваше. Трябва да е било отдавна.

Обгръщаше я мрак. Вероятно е заровена в земята. Навярно гниеше и се превръщаше в скелет. Затова ли не усещаше ръцете и краката си?

Завинаги ли ще се чувствам така? — продължи да се пита. Не можа да го понесе и започна да плаче. Беше толкова объркана. Изобщо не можеше да мисли.

И все пак Маги Роуз можеше да отваря и затваря очите си. Поне й се струваше, че може. Но нямаше никаква разлика дали очите й бяха отворени или затворени. И в двата случая беше тъмно.

Когато бързо отваряше и затваряше очи, виждаше цвят.

Сега в мрака пред очите й се появиха цветни петънца и ивички. Предимно червени и яркожълти.

Попита се дали не е завързана с нещо. Така ли правят, когато те слагат в ковчег? Връзват ли те? Но защо? За да ти попречат да излезеш изпод земята ли? За да задържат завинаги душата ти под земята?

Изведнъж си спомни нещо. Господин Сонеджи. За секунда мъглата, която я обгръщаше, се отдръпна и съзнанието й се проясни.

Господин Сонеджи я беше взел от училището. Кога се случи това? Защо? Къде беше господин Сонеджи сега?

И Майкъл! Какво се е случило с Майкъл? Тръгнаха заедно от училище. Това поне помнеше.

Тя се размърда и се случи нещо изумително. Откри, че може да се претърколи.

И тя го направи. Претърколи се и изведнъж се озова до нещо.

Отново усещаше тялото си. Все още имаше тяло, което да усеща. Беше сигурна, че има тяло и не е скелет.

Маги изпищя.

Беше се претърколила върху някого или нещо.

Тук в мрака с нея имаше още някой.

Майкъл?

Сигурно беше Майкъл.

— Майкъл? — едва-едва прошепна тя. — Майкъл? Ти ли си?

Почака за отговор.

— Майкъл? — прошепна отново, този път по-високо. — Хайде, Майкъл. Кажи нещо.

Който и да беше, не й отговори. По-страшно, отколкото да си сам.

— Майкъл… Аз съм… Не се страхувай… Маги е… Майкъл, моля те, събуди се. О, Майкъл, моля те… Моля те, Фъстък. Само се пошегувах за тежкарските ти обувки. Хайде, Майкъл. Кажи ми нещо, Фъстък. Аз съм Маги.

Глава 14

Къщата на семейство Дън представляваше онова, което местните авторитети по недвижими имоти биха определили като новоелизабетински стил. Не бих казал, че двамата със Сампсън сме се нагледали на такива в югоизточния квартал на Вашингтон.

В къщата царяха морна ведрост и разнообразие от стилове, които вероятно са типични за богатите. Изобилие от скъпи вещи. Стъклени пана „арт деко“, китайски паравани, френски слънчев часовник, туркестански килим, нещо, за което реших, че е китайска или японска молитвена масичка. Спомних си думите на Пикасо: „Дайте ми музей и аз ще го напълня“.

До една от официалните гостни имаше малка баня. Минути след като пристигнах, началникът на детективите Питман ме сграбчи за ръката и ме напъха вътре. Беше около осем часът. Прекалено рано за кавги.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита ме той. — Какви си ги намислил, Крос?

Помещението беше твърде маломерно за двама зрели добре сложени мъже. Нито пък приличаше на нормална тоалетна. Подът беше покрит с килим „Уилям Морис“. В единия ъгъл имаше кресло, дело на скъп дизайнер.

— Намислил съм да изпия чашка кафе и после да взема участие в сутрешната оперативка — отговорих аз.

Ужасно ми се искаше да изляза от банята.

— Не се будалкай с мен — повиши той глас. — Недей!

„Само това недей“ — възроптах на ум. — „Не ми прави сцени тук“. Поколебах се дали да не завра главата му в тоалетната чиния, само и само да му затворя устата.

— Говори по-тихо или ще изляза — предупредих го аз.

В повечето случаи се старая да се държа разумно и тактично. Това е един от недостатъците на характера ми.

— Ти няма да ми казваш как да говоря! Кой, по дяволите ви позволи да се приберете вкъщи снощи? На теб и Сампсън. Кой ви разреши да ходите в апартамента на Сонеджи тази сутрин?

— За това ли става дума? За това ли сега сме тук двамата с теб? — попитах аз.

— Затова ами! Аз ръководя разследването, което ще рече, че ако искаш да си завържеш обувката, първо трябва да ме попиташ може ли.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Откъде взе тази реплика? Да не е на Лу Госет в „Полицай и джентълмен“?

— За теб май цялата история е смях и забава, Крос?

— Не. Съвсем не мисля, че е забавно. А сега се разкарай от главата ми или ще ти сменя физиономията — предупредих го аз.

Излязох от банята. Питман не ме последва. Да, аз съм избухлив. Не, няма да позволя на това лайно да се ебава с мен.

Малко след осем в една голяма и скъпо обзаведена дневна най-после се събра Екипът за спасяване на заложниците. Веднага подуших, че нещо не е наред. Нещо се беше случило.

Първа взе думата Джези Фланаган от Службата за охрана. Спомних си я от предишната сутрин в училището. Застана пред запалената камина.

На полицата над камината имаше коледна украса от клонки, гирлянди бели лампички и безброй коледни картички. Някои бяха необичайни, очевидно от калифорнийските приятели на семейство Дън; снимки на украсени палми и шейната на Дядо Коледа в небето над Малибу. Семейството се беше преместило наскоро във Вашингтон, след като Томас Дън бе назначен за директор в Червения кръст.

Джези Фланаган изглеждаше по-официална, отколкото в училището. Носеше широка сива пола, черно поло и малки златни обеци. Приличаше на вашингтонска адвокатка, и то красива и преуспяваща.

— Сонеджи се свърза с нас снощи в полунощ. После се обади още веднъж към един часа. Не очаквахме да ни потърси толкова скоро. Никой от нас — започна тя. — Първото обаждане беше от района на Арлингтън13. Сонеджи даде да се разбере, че за децата няма да каже нищо, освен че Маги Дън и Майкъл Голдбърг са добре. Какво друго би могъл да каже? Не ни позволи да говорим с никое от децата, така че не знаем със сигурност как са. Звучеше много спокойно и личеше, че се владее.

— Записът на гласа му вече анализиран ли е? — попита Питман от мястото си до нея. Ако двамата със Сампсън бяхме странични наблюдатели, щяхме да се почувстваме добре, че човек като Питман е сред нас. Очевидно обаче никой не мислеше така.

— Прави се в момента — учтиво му отговори Фланаган.

Тя обърна на въпроса точно толкова внимание, колкото заслужаваше, без да проявява снизхождение. Владееше се много добре.

— Колко време е говорил по телефона? — попита юридическият съветник от министерството на правосъдието Ричард Галета.

— За съжаление не много дълго. По-точно трийсет и четири секунди — отговори Фланаган със същата вежлива компетентност.

Невъзмутима, но любезна. Умна.

Загледах я с любопитство. Очевидно се чувстваше уверено, изправена пред много хора. Чувал съм, че на нея се дължал успехът на няколко много сериозни операции на Службата за охрана през последните години, което ще рече, че е пожънала доста успехи.

— Когато стигнахме до уличния автомат в Арлингтън, него отдавна го нямаше там. Нямаше начин толкова скоро да ни сполети щастието — леко се усмихна тя и забелязах, че много от мъжете в стаята също й се усмихнаха.

— Защо, според вас, се е обадил? — попита съдия-изпълнителят от дъното на стаята.

Беше плешив, с шкембе и пушеше пура.

— Моля ви, нека да продължа — въздъхна Фланаган. — За съжаление не е само телефонното обаждане. Снощи Сонеджи е убил агента на ФБР Роджър Греъм. Извършил го е на алеята точно пред къщата на Греъм.

Трудно е да се разтърси един опитен екип като този, събран у семейство Дън. Новината за убийството на Роджър Греъм обаче го направи. Усетих, че ми се подкосяват краката. С Роджър бяхме споделили не едно опасно премеждие през последните няколко години. Когато работех с него, знаех че гърбът ми е прикрит. Не че се нуждаех от още поводи, за да ме сърбят ръцете да докопам Гари Сонеджи, но този беше повече от достатъчен.

Чудех се дали Сонеджи го знаеше. И ако да, то какво е имал предвид. Като психолог това убийство ме изпълваше с вледеняващ ужас. Показваше ми, че Сонеджи е организиран и достатъчно уверен в себе си, за да си играе с нас. И готов да убива. Не вещаеше добро за Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг.

— Оставил ни е недвусмислено съобщение — продължи Фланаган. — Напечатано е на картонче или на нещо, което прилича на карта за библиотека. Отнася се до всички нас: „Роджър Греъм се имаше за голяма работа. Е, очевидно не е. Ако работиш по този случай, ти си в голяма опасност!“ Съобщението е подписано. Той нарича себе си „Сина на Линдбърг“.

Глава 15

Пресата незабавно отрази отвличането и то с гадни инсинуации. Заглавието на първа страница в един от сутрешните вестници гласеше „Бодигардове от Службата за охрана отскочили да пият кафе“. Новината за убийството на агента от ФБР Роджър Греъм още не беше разгласена. Опитвахме се да я задържим.

В новините по радиото коментираха как агентите от Службата за охрана Чарлс Чейкли и Майкъл Дивайн напуснали поста си в частното училище. Всъщност те бяха излезли да закусят по време на часовете. Съвсем обичайна практика при този вид дежурства. Почивката за кафе обаче щеше да им излезе скъпо. Вероятно двамата агенти щяха да загубят работата си, а може би и кариерата си.

От другата страна на фронта Питман като че ли засега не се нуждаеше много от нас със Сампсън. Това продължаваше вече втори ден. Оставени на самотек, ние двамата решихме да се съсредоточим върху неясната следа, оставена от Гари Сонеджи. Обиколих магазините в района, от които можеха да се купят гримове и специални аксесоари за дегизиране. Сампсън посети библиотеката на Джорджтаун, но там никой не беше виждал Сонеджи. Дори не знаеха за кражбите на книгите от фонда им.

Сонеджи беше изчезнал по най-успешен начин. Още по-тревожен беше фактът, че преди да постъпи като учител в „Уошингтън Дей“, той сякаш не бе съществувал.

Не се изненадахме, че бе използвал подправени документи и фалшиви препоръки. Всеки негов ход беше осъществен с прецизността, с каквато се сблъсквахме при случаите на ловки измами или фалшификации. Не беше оставил никакви следи.

Беше действал изключително самонадеяно и безочливо, за да получи мястото в училището. Предполагаем предишен работодател (фиктивен) се свързал с „Уошингтън Дей“ и горещо препоръчал Сонеджи, който се местел да живее във Вашингтон. Допълнителни препоръки пристигнали по факса от Университета в Пенсилвания. Двете събеседвания с него така впечатлили ръководството на училището, че то веднага пожелало да назначи този представителен и амбициозен учител (освен това им било внушено, че и други частни училища във Вашингтон проявяват интерес).

— И не съжалихме, че го взехме. До момента, разбира се — призна си пред мен заместник-директорът. — Беше дори по-добър, отколкото го представяха препоръките. Силно бих се изненадал, ако наистина не е бил учител по математика, преди да дойде при нас. Това би означавало, че наистина е завършен актьор.

Късно следобед на третия ден получих задача от Дон Манинг, един от помощниците на Питман. Да се срещна с Катерин Роуз Дън и съпруга й и да им съставя психологически портрет. Вече се бях опитал да го направя на своя глава, но началството не ми разреши.

Срещнахме се в задния двор на къщата им. Триметрова ограда от сиви камъни и редица от огромни липи ги пазеше от външния свят. Всъщност задният двор представляваше множество малки градинки, разделени с ниски каменни стени и криволичещо поточе. Имаха и градинари, мъж и жена от Потомак, които очевидно изкарваха добри пари от поддържането на градините в града. Със сигурност печелеха доста повече от мен.

Катерин Роуз бе наметнала шал от камилска вълна върху пуловер с остро деколте и джинси. Докато излизахме в градината, си помислих, че каквото и да облече, все ще изглежда прекрасно.

Наскоро прочетох някъде, че все още е смятана за една от най-красивите жени на света. След раждането на Маги Роуз не беше участвала в много филми, но доколкото можех да преценя, не беше загубила и частица от красотата си. Дори и при тази ужасна тревога.

Съпругът й, Томас Дън, бил известен адвокат в Лос Анджелис, с клиенти от средите на актьорското съсловие. Двамата се запознали там. Бил активист на „Грийнпийс“ и „Спасете Земята“. Семейството се бе преместило във Вашингтон, след като станал директор на Американския Червен кръст.

— Разследвали ли сте други отвличания? — пожела да узнае Томас Дън.

Опитваше се да разбере защо съм включен в разследването. Каква е ролята ми в него. Дали можех да помогна на момиченцето им по някакъв начин. Беше малко груб, но не можех да го виня при тези обстоятелства.

— Около дузина — отговорих аз. — Бихте ли ми разказали нещо за Маги? Може да е от полза. Колкото повече знаем, толкова по-големи са шансовете ни да я открием.

— Разбира се, детектив Крос — кимна Катерин Роуз. — Постарахме се Маги да расте при възможно най-нормални условия. Това бе една от причините, която ни накара да се преместим тук, на изток.

— Едва ли бих нарекъл Вашингтон нормално място за възпитаване на дете. Съвсем не е „Страната на чудесата“ — усмихнах се аз и сякаш тази моя реплика започна да топи леда между нас.

— В сравнение с Бевърли Хилс е върхът на нормалността — каза Том Дън. — Повярвайте ми.

— Вече не зная какво означава „нормално“ — каза Катерин. Очите й изглеждаха сиво-сини. Пронизваха те, ако се приближиш по-близо. — Струва ми се, че „нормално“ съответства на някаква старомодна представа, която съществува в подсъзнанието на двама ни с Том. Маги не е разглезена. Не е от типа „Сузи има това“ или „Родителите на Кейси й купиха онова“. Не си въобразява големи неща за себе си. Това имам предвид под „нормална“. Тя е само едно малко момиченце, детектив Крос.

Докато Катерин Роуз говореше с любов за дъщеря си, аз се улових, че мисля за собствените си деца и най-вече за Джанел. Тя също е „нормална“. Под това разбирам, че не е разглезена, кротка е и изобщо е много сладка. Тази аналогия между нашите дъщери ме накара да слушам още по-внимателно това, което ми разказваха за Маги Роуз.

— Прилича много на Катерин — обясни Томас Дън, почувствал, че тази информация е важна за мен. — Катерин е човек без следа от егоцентризъм. Друг като нея не съм срещал. Повярвайте ми, да си човек като нея, след като върху теб са се изливали ласкателствата и хулите, които една звезда получава в Холивуд, не е никак лесно.

— Защо я кръстихте Маги Роуз? — попитах Катерин.

— Идеята беше моя — каза Томас Дън и подбели очи. Очевидно обичаше да говори вместо жена си. — Изникна в съзнанието ми още първия път, когато ги видях заедно двете в болницата.

— Том ни нарича „момичетата Роуз“, „сестрите Роуз“. Когато работим навън, той ни казва: „розите на градината“. Когато Маги и аз спорим, това е „Войната на Розите“. И така нататък.

Много обичаха малкото си момиченце. Чувствах го във всяка дума, която изричаха за Маги.

Сонеджи, или както му беше името, бе направил много удачен избор. Още един изпипан ход от негова страна. Добре се е справил с домашното си. Голяма филмова звезда и уважаван адвокат. Любещи родители. Пари. Престиж. Може би харесва филмите й. Опитах се да си спомня дали Катерин Роуз е играла роля, която да го предизвика. Май не видях нейна снимка в апартамента му.

— Казахте, че искате да знаете как Маги би реагирала при такива ужасни обстоятелства — продължи Катерин. — Защо, детектив Крос?

— От учителите й разбрахме, че е добре възпитана. Това би могло да бъде причината, поради която Сонеджи я е избрал. — Бях откровен с тях. — Какво още можете да ми кажете? Споделете всичко без притеснение.

— В съзнанието на Маги сякаш се редуват две състояния, сериозно и строго придържане към правилата и богата фантазия — каза Катерин. — Имате ли деца?

Аз трепнах. Отново си помислих за Джани и Деймън. Аналогии.

— Две. Освен това работя с деца в югоизточния квартал — отговорих аз. — Маги има ли много приятели в училището?

— Колкото искате — отвърна баща й. — Тя харесва деца с въображение, но без себичност. Изключение прави Майкъл, който е изключително самовглъбен.

— Разкажете ми за тях двамата.

Катерин Роуз се усмихна за първи път от началото на разговора ни. Беше толкова странно. Тази усмивка, която бях виждал безброй пъти във филмите, сега бе на живо пред мен. Бях като хипнотизиран. Леко се смутих заради тази своя реакция.

— Сприятелиха се още щом се преместихме тук. Странна двойка са, но са неразделни — обясни тя.

— Как, според вас, би реагирал Майкъл при тези обстоятелства? — продължих с въпросите аз.

— Трудно е да се каже — поклати глава Томас Дън. Нетърпелив човек. Сигурно беше свикнал да получава това, което иска, още щом го поиска. — Майкъл винаги крои някакъв „план“. Животът му беше подреден, всичко си имаше своето място.

— А проблемите му със здравето? — Аз вече знаех, че момчето е прекарало цианоза и вследствие на това има шум в сърцето.

Катерин Роуз сви рамене. Очевидно този въпрос не беше някакъв проблем.

— Понякога лесно се изморява. Малко е нисък за възрастта си. Маги е по-висока от него.

— Всички го наричат Фъстъка, което според мен, му харесва. Кара го да се чувства като член на някаква банда — вметна Том Дън. — Най-важното е, че пада малко вундеркинд. Маги го нарича „мозъчник“. Тази дума го характеризира много точно.

— Майкъл наистина е умник.

— Как се държи, когато е уморен? — върнах се към думите на Катерин, защото можеше да се окажат важни. — Избухлив ли е?

Катерин помисли, преди да ми отговори.

— Просто става много вял. Понякога ляга да подремне. Веднъж, спомням си, че двамата бяха заспали до басейна. Малка странна двойка, излегнала се на тревата. Две малки деца.

Втренчи в мен сивите си очи и започна да плаче. През цялото време полагаше големи усилия да се овладее, но накрая се предаде.

Колкото и силна да беше първоначалната ми неохота да се заема с този случай, сега той стана моя плът и кръв. Болеше ме за двете семейства. Бях си представил моите деца на мястото на Маги Роуз. Бях се замесил емоционално, което невинаги е от полза за разследването. Гневът, който ме бе обзел срещу убиеца от квартала, сега се прехвърляше върху похитителя на тези две невинни деца… Господин Сонеджи… Господин Чип.

Искаше ми се да протегна ръка и да им кажа, че всичко ще е наред. Да убедя и себе си, че всичко ще се оправи. Но не бях сигурен.

Глава 16

Маги Роуз все още беше убедена, че се намира в собствения си гроб. Беше повече от ужасяващо. Милион пъти по-лошо от кой да е кошмар, роден от въображението й, а Маги знаеше, че въображението й си го бива. Можеше да впечатли приятелите си, стига да пожелае.

Сега нощ ли беше? Или ден?

— Майкъл? — простена тя едва-едва.

Усещаше езика си надебелял, а устата си като натъпкана с памук. Беше ужасно жадна. От време на време се задушаваше от езика си. Все й се струваше, че си гълта езика. Никой никога не е бил толкова жаден. Дори в пустините на Ирак и Кувейт.

Маги Роуз ту се унасяше, ту се будеше. Постоянно я спохождаха сънища. Току-що бе започнал поредният.

Някой чукаше наблизо по тежка дървена врата. Викаше я по име.

— Маги Роуз… Маги Роуз, кажи нещо!

Маги осъзна, че това съвсем не е сън.

Тук наистина имаше някой.

Дали някой не разравяше гроба й? Може би са мама и татко? Или полицията — най-сетне?

Изведнъж отгоре я заслепи светлина! Маги Роуз бе сигурна, че е светлина.

Като че ли гледаше право в стотици електрически крушки, светнали едновременно. Сърцето й заби толкова силно, че повярва, че е жива. Но се намираше на някакво ужасно, ужасно място. Някой я беше затворил там.

— Кой е? Кой е там? Кой е горе? Виждам лице! — прошепна тя.

Светлината беше толкова ярка, че всъщност не виждаше нищо. Непрогледният мрак се бе превърнал в ослепителна бяла светлина.

Тогава нечий силует се изпречи на пътя на светлината. Маги все още не можеше да види кой стои там. Лъчите на светлината се разсейваха като ореол зад гърба на човека.

Тя затвори плътно очи. После ги отвори. И така няколко пъти.

Наистина не виждаше нищо. Не можеше да фокусира погледа си върху този там горе. Продължи да премигва. Който и да беше, трябваше да забележи, че тя мига, че е жива.

— Господин Сонеджи? Моля ви, помогнете ми — опита се да извика Маги.

Гърлото й беше сухо. Гласът й бе дрезгав и неузнаваем.

— Я млък! Млък! — изкрещя отгоре глас.

Горе наистина имаше някой! Някой наистина беше там и можеше да я измъкне.

Звучеше като… глас на много стара жена.

— Моля ви, помогнете ми. Моля ви! — започна да умолява тя.

Една ръка се пресегна надолу към нея и силно я удари по лицето. Маги изпищя. Повече се уплаши, отколкото я заболя, но и ударът си го биваше. Никога преди не й бяха удряли шамар. Главата и шумно забуча.

— Спри да ревеш! — обади се зловещият глас по-отблизо.

Човекът слезе в гроба и се надвеси над нея. Маги усети силна нечистоплътна миризма и лош дъх. Натисна я към пода, а тя беше твърде слаба, за да се съпротивлява.

— Не се бий, малко копеле такова! Да не си посмяла да ми посягаш! Какво си въобразяваш! Да не си посмяла да ми вдигаш ръка! Чу ли! Никога!

Моля те, Господи, какво става?

— Ти ли си известната Маги Роуз, а? Богатата, разглезена пикла! Е, нека ти кажа една тайна. Нашата тайна. Ти ще умреш, малко богато момиченце. Ще умреш!

Глава 17

Настъпи предпоследният ден преди Коледа. Не ни беше до празнично настроение. А на Бъдни вечер щяхме да се чувстваме още по-зле.

Никой от нас не можа да се включи в обичайните семейни приготовления за празниците. Това подсили напрежението, на което бе подложен Екипът по спасяване на заложниците. Увеличаваше многократно мъките ни от тягостната задача. Ако Сонеджи нарочно бе избрал празниците, то изборът му беше крайно подходящ. Беше провалил Коледата на всички нас.

Около десет часа сутринта се спуснах пеш по авеню Сорел към къщата на Голдбърг. Междувременно Сампсън се беше изнизал, за да свърши някоя и друга работа по убийствата в Югоизточния квартал. Възнамерявахме да се видим около обяд, за да си споделим ужасиите.

Повече от час разговарях със семейство Голдбърг. Не се справяха добре с мъката. В много отношения бяха по-открити от Катерин и Томас Дън. Джералд и Лори Голдбърг бяха по-строги родители, но силно обичаха сина си. Преди единайсет години лекарите казали на Лори Голдбърг, че не може да има деца. Матката й не била наред. Когато разбрала, че е бременна с Майкъл, направо й се сторило, че е станало чудо. Дали Сонеджи е знаел това? Колко грижливо е подбрал жертвите си? Защо точно Маги Роуз и Майкъл Голдбърг?

Семейство Голдбърг ми позволиха да разгледам стаята на Майкъл и ме оставиха за известно време сам. Затворих вратата и поседнах за малко. Бях направил същото в стаята на Маги.

Стаята на момчето впечатляваше. Съкровищница, пълна с най-съвременна компютърна техника. Дори лабораториите на AT&T не разполагаха с оборудването на Майкъл Голдбърг.

Плакати на Катерин Роуз от филмите й „Табу“ и „Меден месец“, залепени по стените. Над леглото имаше постер на Себастиан Бах, солиста на Скид Роу. В банята на Майкъл висеше снимка на Алберт Айнщайн с изрисувана прическа „пънк“ в бледоморав цвят.

На бюрото на момчето имаше снимка на Майкъл и Маги Роуз, поставена в рамка. Хванати за ръце, двете деца изглеждаха като първи приятели. Какво бе подтикнало Сонеджи? Дали не бе тяхното голямо приятелство?

Никой от семейството не се беше срещал с господин Сонеджи, въпреки че Майкъл им бил говорил много за него. Сонеджи беше единственият човек, побеждавал Майкъл на видеоигрите „Ултима“ и „Супер братя Марио“. Това означаваше, че и самият Сонеджи е голям „мозъчник“, още един вундеркинд. Но не бе позволил на деветгодишното момче да го надвие на видеоигрите дори в името на учителската кауза. Не е пожелал да загуби нито една игра.

Върнах се в библиотеката при семейство Голдбърг и се загледах през прозореца. Това, което последва, напълно обърка и подлуди за дълго време всички ни в този сложен случай на отвличане.

Видях Сампсън да тича по улицата, на която беше къщата на семейство Дън. Всяка негова крачка беше огромна. Хукнах към входната врата и в същия миг Сампсън се появи на моравата. Вземаше финалните метри като футболиста на Сан Франциско Джери Райс.

— Пак ли се обади?

— Не! — поклати глава Сампсън. — Но май е направил фал. Нещо се е случило, Алекс. ФБР го пази в тайна. Добрали са се до нещо. Да вървим.

Полицията беше отцепила района след авеню Сорел почти до Плейтли Бридж Лейн. Половин дузина дървени магарета не позволяваха на пресата да последва колите, които напуснаха къщата на семейство Дън малко след два часа следобед. Сампсън и аз се возехме в третата кола.

Седем минути по-късно трите автомобила хвърчаха през ниските хълмове около Солсбъри в щата Мериленд. Движехме се по криволичещия път към промишления комплекс, закътан в гъста борова гора.

Модерният комплекс изглеждаше безлюден пред Бъдни вечер. Цареше зловеща тишина. Покрити със сняг алеи водеха към трите самостоятелни административни сгради, облицовани с бял камък. Половин дузина коли на местната полиция и линейки вече бяха пристигнали на мистериозното място.

Зад административните сгради имаше други корпуси, които стигаха до залива Чесапийк. Водата му беше кафеникавочервена и изглеждаше замърсена. Яркосиният надпис върху сградите гласеше: „Кад Манифекчъринг, Рейзър/Бектън Груп, Текно-Сфиър“.

До момента не бе казана нито дума за това, което се беше случило в промишления комплекс.

Сампсън и аз се присъединихме към групата, която се отправи към реката. Видяхме четирима агенти на ФБР, които изглеждаха разтревожени. Между промишлената зона и водата се виждаха излинелите от зимата бледожълти стебла на бурени. След тях до реката се простираха десетина метра гола ивица земя. Небето над главите ни бе картоненосиво и заплашваше с още сняг.

По калния бряг полицаи посипваха специален прах, за да открият следи от стъпки. Дали Гари Сонеджи е бил тук?

— Казаха ли нещо? — попитах Джези Фланаган, докато слизахме рамо до рамо по стръмната и кална пътека. Щеше да си похаби хубавите обувки, но тя изглежда не забелязваше.

— Не. Още не. Нито дума! — Беше разстроена, също като нас със Сампсън.

Това бе първата възможност за Екипа да действа като едно цяло. Федералното бюро имаше шанса да сътрудничи с нас. Но го провали. Лош знак. Началото не беше обещаващо.

— Господи, моля те, нека не бъдат тези деца — промърмори Джези Фланаган, когато стигнахме до мястото.

Двама от агентите на ФБР, Рейли и Джери Скорс, стояха на брега на реката. Заваля сняг. Бръснещ студен вятър духаше над металносивата вода, която миришеше на изгорял линолеум. Сърцето ми се беше качило в гърлото. Не виждах нищо на брега.

Агент Скорс произнесе кратка реч, с която, струва ми се, целеше да омекоти реакцията ни.

— Вижте, запазването на пълно мълчание няма нищо общо с вас. Поради широката гласност, която получи случаят, ни помолиха, всъщност ни наредиха да не казваме нищо, докато не се съберем всички. Докато не видим с очите си.

— Какво да видим? — попита Сампсън. — Ще ни кажете ли, по дяволите, какво става? Стига словесна диария.

Скорс махна на един от агентите на ФБР и му каза нещо. Казваше се Макгоуи, от управлението във Вашингтон. Бях го виждал в дома на Дън. Всички мислехме, че той ще замести Роджър Греъм, но слуховете не бяха потвърдени.

Макгоуи кимна на Скорс и пристъпи напред. Беше надут дебеланко с едри зъби и късо подстригана побеляла коса. Приличаше на стар военен пред пенсия.

— Днес, около един часа, местната полиция е открила детски труп, довлечен от реката — обясни Макгоуи. — Няма как да разберат дали е някое от отвлечените деца.

После ни заведе на шейсетина метра по-надолу по калния бряг на реката. Спряхме до купчина пръст, обрасла с мъх и папур. Никой не издаде звук, само острият вятър свистеше над реката.

Накрая разбрахме защо са ни довели тук. Едно малко телце беше покрито със сиви вълнени одеяла от линейката на „Бърза помощ“. Беше най-мъничкият, най-самотният вързоп в цялата Вселена.

Наредиха на един от местните полицаи да ни разкаже подробностите. Заговори с дрезгав треперещ глас.

— Аз съм лейтенант Едуърт Махоуни. Работя в полицията на Солсбъри. Преди около час и двайсет минути, точно тук, един пазач от „Рейзър/Бектън“ открил тялото на момчето.

Приближихме се до одеялата. Тялото беше положено върху пластове трева, изхвърлена от възсолената вода. От лявата страна се чернееше блато, обрасло с лиственица.

Лейтенант Махоуни приклекна до малкото телце. Коляното му в сив униформен панталон потъна в калта. Снегът се вихреше около лицето му и полепваше по косата и бузите му.

Отметна почти благоговейно вълнените одеяла. Приличаше на баща, който нежно буди детето си за ранен риболов.

Само преди няколко часа се бях взирал в снимката на двете отвлечени деца. Пръв проговорих над тялото на убитото дете.

— Това е Майкъл Голдбърг — казах тихо, но ясно. — За съжаление, това е Майкъл. Горкият малък Фъстък.

Глава 18

Джези Фланаган се прибра вкъщи едва рано сутринта на Коледа. Главата й се въртеше и щеше да се пръсне от мисли по отвличането.

Трябваше за малко да изхвърли от съзнанието си тези натрапчиви видения. Да изключи двигателите си или машината щеше да гръмне. Трябваше да престане да бъде полицай. Знаеше, че може да го направи и по това се различаваше от други полицаи.

Джези живееше с майка си в Арлингтън. Апартаментът им беше малък и тесен, близо до станцията на метрото. „Кристал Сити“. Наричаше го в мислите си „самоубийствен“. Уж щеше да поживее тук временно, а ето че още беше при майка си близо година след развода си с Денис Келъхър.

Денис Белята сега се намираше в Джърси и още се опитваше да се докопа до място в „Ню Йорк Таймс“. Джези знаеше, че никога няма да успее да осъществи това си намерение. Единственото нещо, в което Денис наистина го биваше, бяха опитите му да накара Джези да се съмнява в себе си. В това отношение беше изключително изобретателен. Но в крайна сметка тя не му позволи да я победи.

Бе твърде заета с работата си в Службата за охрана, за да намери време да се премести от апартамента на майка си. Поне така се оправдаваше пред себе си. Нямаше време за личен живот. Пестеше за нещо голямо. За някаква значителна промяна в живота си. По няколко пъти седмично пресмяташе с колко пари разполага. Цели двайсет и четири хиляди долара. И това беше всичко. А скоро навърши трийсет и две. Знаеше, че изглежда добре, почти красавица… както Денис Келъхър беше почти добър писател.

Джези умееше да се бори, поне така си мислеше. Почти беше успяла. Нуждаеше само от един голям шанс и накрая реши сама да си го даде. И го направи.

Изпи една бира „Смитуич“. Качествена бира. Беше любимата марка на баща й. Задъвка парче прясно сирене „Чедър“. После си взе още една бира за под душа. Пред очите й отново се мярна лицето на Майкъл Голдбърг.

Нямаше да позволи на образа на това момченце да й се явява повече. Няма да допусне чувството за вина, нищо че то я караше да се пръска по шевовете…

Двете деца бяха отвлечени по време на нейната смяна. Така започна всичко… Престани с тези видения! Престани с всичко засега.

Айрин Фланаган прокашля в съня си. Майката на Джези бе работила трийсет и девет години в една телефонна компания. Беше си купила апартамент в Кристал Сити. Беше страхотна бриджорка. И толкоз. Това бе Айрин.

Бащата на Джези беше полицай във Вашингтон цели двайсет и седем години. Краят свари Тери Фланаган на любимата му работа — инфаркт на претъпканата метро-спирка „Юниън“ в центъра на града. Стотици непознати хора го гледали как умира, без да ги е грижа. Или поне Джези така разказваше за случилото се.

За кой ли път си каза, че трябва да се премести от апартамента на майка си. Без значение къде. Стига с тези глупави оправдания. Направи го, премести се, продължи да живееш, момиче. Продължавай напред.

Съвсем бе загубила представа за времето, което прекара под душа. Държеше празната хладна бутилка и я търкаляше по бедрото си.

— Пиеш от отчаяние — промърмори тя. — Колко си жалка!

Беше стояла достатъчно дълго под душа, за да й се допие още една бира. Беше жадна за нещо.

Известно време успешно избягваше да мисли за малкия Голдбърг. Но не съвсем. Как би могла? Малкият Майкъл Голдбърг.

През последните години Джези постепенно се приучи да забравя. На всяка цена избягваше болката. Глупаво е да понасяш болка, когато можеш да я избегнеш.

Разбира се, това означаваше също да избягва близките приятелства, да избягва дори близостта на любовта, да избягва повечето естествени човешки емоции. Справедливо. Приемлива сделка. Откри, че може да оцелее и без любов в живота си. Звучеше ужасно, но беше истина.

Да, за момента, особено в настоящия момент тази сделка си струва, мислеше Джези. Помагаше й да преодолее кризисните дни и нощи. Поне докато дойдеше часът за коктейлите.

Справяше се добре. Имаше всичко необходимо, за да оцелее. След като успя като жена полицай, щеше да успее във всичко. Колегите й от Службата казваха за нея, че е мъжко момиче. Това беше тяхната представа за комплимент и Джези го приемаше като такъв. Освен това тя наистина беше мъжко момиче. А когато не съумяваше да бъде такава, беше достатъчно умна, за да го прикрие.

В един часа през нощта Джези Фланаган реши да се поразходи с мотоциклета си. Трябваше да се махне от малкия апартамент в Арлингтън, който я задушаваше.

Трябваше, трябваше, трябваше.

Майка й вероятно чу отварянето на входната врата. Извика от стаята си името на Джези, може би още в просъница.

— Джези, къде тръгна толкова късно? Джези? Джези, ти ли си?

— Излизам, мамо — отвърна тя.

Да напазарувам за Коледа в денонощния магазин, идеше й да каже. Но премълча. Искаше й се Коледа да мине бързо. Страхуваше се от следващия ден.

После изчезна в нощта, яхнала мотоциклета си. Бягаше или преследваше собствените си кошмари, нейните дяволи.

Беше Коледа. Дали Майкъл Голдбърг умря заради нашите грехове? Това ли всъщност се случи? — запита се тя.

Забрани си да се чувства виновна. Беше Коледа, а Христос вече бе умрял заради греховете на всички ни. Дори заради тези на Джези Фланаган. Чувстваше се малко безразсъдна. Не, много безразсъдна, но можеше да се овладее. Винаги се владей! Ето сега ще го направи.

Запя „Зимна приказка“ при скорост 170 километра в час по магистралата, водеща извън Вашингтон. Не беше от страхливите, но този път изпитваше силен страх.

Глава 19

Сутринта на Коледа полицията обиколи къща по къща някои квартали на Вашингтон и най-близките квартали на Мериленд и Вирджиния. Синьо-бели полицейски коли се движеха по улиците и съобщаваха по високоговорителите:

„Издирва се Маги Роуз Дън. Тя е на девет години. Има дълга руса коса. Висока е 127 сантиметра и тежи 27 килограма. Всяка информация, която ще помогне за откриването на Маги, ще бъде богато възнаградена.“

В къщата на Дън пет-шест агенти на ФБР работеха плътно с Катерин Роуз и Том Дън, които бяха разтърсени от смъртта на Майкъл. Катерин остаря изведнъж с десет години. Всички очаквахме следващото обаждане на Сонеджи.

Хрумна ми, че Гари Сонеджи ще позвъни на семейство Дън точно на Коледа. Започна да ми се струва, че го опознавам. Искаше ми се да се обади, исках да започне да действа, да направи първата си голяма грешка. Исках да го пипна.

Около единайсет часа сутринта на Коледа Екипът по спасяване на заложниците набързо се събра в гостната на семейство Дън. Бяхме близо двайсет души и всички очаквахме благоволението на ФБР, за да получим някаква полезна информация. Къщата бръмчеше от гласове. Какво бе направил Синът на Линдбърг?

Все още нямахме много информация. Знаехме, че семейство Дън е получило телеграма. Не бяха се отнесли към нея като към останалите съобщения от какви ли не откачалки. Трябва да беше от Сонеджи.

Агентите на ФБР бяха обсебили телефоните в къщата през последните петнайсет минути. Специален агент Скорс пристигна малко преди единайсет и половина. Вероятно идваше от домашното коледно тържество. Питман се вмъкна пет минути по-късно. Извикаха и началника на районната полиция.

— Започвам сериозно да се дразня. През цялото време ни държат на тъмно — каза Сампсън и се облегна на камината. Когато Сампсън се облегне така, той е само два метра висок. — ФБР не ни се доверява. Ние им имаме доверие по-малко, отколкото в началото.

— В началото изобщо им нямахме доверие — припомних му аз.

— Прав си — ухили се Сампсън.

Виждах отражението си в тъмните му очила. Изглеждах нисък. Зачудих се дали целият свят не изглежда малък от височината на Сампсън.

— Нашият човек ли е изпратил телеграмата? — попита ме той.

— Така мисли ФБР. Вероятно по този начин ни пожелава Весела Коледа. Може би иска да се почувства член от семейството.

Сампсън ме погледна над слънчевите си очила и каза:

— Благодаря ти, доктор Фройд.

Агент Скорс се отправи към средата на стаята. По пътя спря до Питман. Ръкуваха се. Демонстрация на добри отношения между различните ведомства.

— Получихме ново съобщение, което трябва да е от Гари Сонеджи — обяви Скорс, като застана пред нас.

Когато беше нервен, той опъваше врата си по един особен начин и въртеше глава. Направи го няколко пъти, докато говореше.

— Ще ви го прочета. Адресирано е до семейство Дън… „Скъпи Катерин и Том… Какво ще кажете за десет милиона долара? Два в брой. Останалите в ценни книжа на приносителя и диаманти. В МАЯМИ БИЙЧ!… М. Р. е добре, засега. Честна дума. УТРЕ е велик ден… Весела… Син на Л.“

Петнайсет минути след получаването на телеграмата бе установено, че е изпратена от пощата на авеню Колинс в Маями Бийч. Агенти на ФБР в Маями веднага се втурнали натам да разпитат началника на пощата и служителите. Не научили нищо — точно колкото бяхме научили от началото на разследването до този момент.

Нямахме друг избор освен веднага да тръгнем за Маями.

Глава 20

Екипът за спасяване на заложниците кацна на летище Тамаями във Флорида в четири и трийсет следобед на Коледа. Министър Голдбърг ни уреди да пътуваме с реактивен самолет, специално предоставен от Военновъздушните сили.

Коли на полицията от Маями ни закараха до бюрото на ФБР на авеню Колинс близо до „Фонтенбло“ и други известни хотели на Златния бряг. Бюрото бе разположено само на шест преки от пощата, от която Сонеджи беше изпратил телеграмата.

Дали той го знаеше? Вероятно. Изглежда го правеше съзнателно. Беше побъркан на тема той да държи положението в ръце. Аз продължавах да записвам впечатленията си от него. Бях напълнил вече около двайсет страници от бележника, който носех в сакото си. Но не бях готов да му направя психологичен портрет, тъй като още не знаех нищо за миналото му. Бележките ми изобилстваха с откъслечни думи като: организиран, садистичен, методичен, владее се, вероятно умерена форма на маниакалнодепресивна психоза.

Дали сега наблюдаваше суетнята ни в Маями? Много вероятно. Дегизиран. Дали чувства разкаяние от смъртта на Майкъл Голдбърг? Или навлиза в състояние на ярост?

Специални спешни линии бяха вече инсталирани на номератора в местното бюро на ФБР. Не знаехме как Сонеджи ще влезе във връзка оттук нататък. Към нашия Екип прикрепиха няколко местни полицаи. Плюс още двеста агенти на ФБР от многобройния контингент на Бюрото в Южна Флорида. Изведнъж всички се разбързаха. Бързай, бързай, пък после седи и чакай.

Дали Гари Сонеджи има представа за хаоса, който създаде с наближаването на крайния срок, поставен от него, питах се аз. Дали това също не е част от плана му? Беше ли Маги Роуз Дън наистина добре? Беше ли още жива?

Ще поискаме някакво доказателство, преди да осъществим размяната. Някакво реално доказателство. В телеграмата пишеше: „М. Р. е добре, засега. Честна дума.“ Разбира се, Гари, на думата ти може да се вярва.

В Маями ни достигнаха лоши новини.

По факса в бюрото на ФБР се получи предварителният доклад от аутопсията на Майкъл Голдбърг. Веднага след нашето пристигане беше свикано съвещание в една от стаите. Седнахме кой където намери. На всяко бюро имаше компютър с монитор. В стаята беше необичайно тихо. Всъщност никой от нас не искаше да чуе подробностите за смъртта на малкото момче.

Един от специалистите на Бюрото, Харълд Фридман, бе натоварен да ни обясни заключенията на лекарите. Фридман изглеждаше, меко казано, доста странно за служител на Бюрото. Правоверен евреин, но с външния вид на плажен сваляч. На темето си носеше многоцветна еврейска капа.

— Сигурни сме, че смъртта на момчето е била случайна — започна той с дълбок, отчетлив глас. — Изглежда първо е изпаднал в безсъзнание от вдишване на хлороформ. В носа и гърлото му са открити следи от него. След това му е инжектиран натриев секобарбитал, вероятно два часа по-късно. Секобарбиталът е мощен анестетик. Притежава свойства, които потискат дишането. Изглежда точно това се е случило. Дишането на момчето е станало неравномерно, след което сърцето и дишането са спрели едновременно. Не се е мъчил, ако е бил в безсъзнание. Предполагам, че е било така и е починал в съня си. Има и няколко счупени кости — продължи Харълд Фридман. Въпреки че приличаше на сваляч, държеше се сериозно и докладваше интелигентно. — Смятаме, че момчето многократно е било удряно и ритано. Но това не е причина за смъртта му. Счупванията и нараняванията са настъпили след смъртта. Трябва също да ви съобщя, че с мъртвото тяло е извършена сексуална гавра. Вследствие на половия акт са се получили груби разкъсвания. Този тип Сонеджи трябва да е сериозно болен — завърши изложението си Фридман.

Това бе един от малкото конкретни факти, отнасящи се до заболяването на Гари Сонеджи. Очевидно е изпаднал в дива ярост, когато е открил, че Майкъл Голдбърг е мъртъв и че съвършеният му план в крайна сметка се е оказал не чак толкова съвършен.

Агентите и полицаите се въртяха на столовете си. Дали обезумелите гаври с Майкъл Голдбърг са въздействали успокояващо или възбуждащо на Сонеджи, питах се аз. Започнах силно да се тревожа за шансовете на Маги Роуз да оцелее.

Хотелът, в който бяхме отседнали, се намираше точно срещу Бюрото на ФБР. Не покриваше напълно „златните стандарти“ на Маями Бийч, но все пак имаше голям басейн от страната, гледаща към океана.

Към единайсет почти всички се разотидохме, за да поспим. Температурата беше все още около двайсет и пет-двайсет и осем градуса. Небето бе изпъстрено с ярки звезди и от време на време се мяркаше по някой самолет, пристигащ от север.

Двамата със Сампсън се разходихме по авеню Колинс. Хората май си помислиха, че баскетболистите на „Лейкърс“ са пристигнали за мач с местния отбор.

— Искаш ли първо да похапнем? Или направо да се натряскаме? — попита Сампсън, когато преполовихме авенюто.

— Вече се чувствам натряскан — рекох аз. — Мислех да поплувам. Така и така сме в Маями.

— Няма да хванеш тен през нощта — каза той, като въртеше незапалена цигара между устните си.

— Още една причина за нощно къпане.

— Аз ще се повъртя из бара — уведоми ме Сампсън, когато се разделихме във фоайето. — Редно е да дам възможност на красивите жени да се лепят по мен.

— Наслука — подвикнах аз. — Коледа е все пак. Полага ти се някакъв подарък.

Сложих си плувките и се запътих към басейна. Бях започнал да се убеждавам, че ключът към здравето са физическите упражнения, така че всеки ден се упражнявах, където и да съм. Освен това практикувах и протягания, които могат да се правят навсякъде и по всяко време.

Големият плувен басейн от страната на океана беше затворен, но аз не се отказах. Полицаите са пословични с това, че пресичат на червено, паркират неправилно и изобщо се чудят как да не спазват правилата. Единствената ни аванта.

И на друг май му беше хрумнало същото. Някой плуваше толкова плавно и тихо, че не го забелязах, докато не приближих шезлонгите около басейна. Усещах хладната влага под краката си.

Плувецът се оказа жена с черен или тъмносин бански костюм. Изглеждаше стройна и атлетична. Имаше дълги ръце и още по-дълги крака. Приятна гледка след един не особено приятен ден. Плуваше без усилие с ритмични и силни движения. Не исках да смущавам уединението й.

Когато се обърна, видях, че е Джези Фланаган. Изненадах се. Не подхождаше много на шефа на Службата за охрана.

Тихичко влязох в басейна от другата му страна и заплувах. Загребванията ми не са нито красиви, нито ритмични, но вършат работа и мога да плувам продължително време.

Бързо направих трийсет и пет дължини. За първи път от няколко дни усетих, че се отпускам. Паяжината омотала съществото ми, се поразкъса. Може би ще направя още двайсет и ще отида да си легна. Или ще изпия със Сампсън една бира по случай Коледа.

Когато спрях да отдъхна за малко, видях Джези Фланаган изтегната в един шезлонг.

На раменете си небрежно беше метнала пухкава бяла хотелска хавлия. Изглеждаше красива на лунната светлина. Грациозна, със светлоруса коса и ясни сини очи, вперени в мен.

— Петдесет дължини ли направихте, детектив Крос?

Тя се усмихна и пред мен сякаш се появи друг човек, различен от този, с когото бях работил през последните дни. Не изглеждаше толкова напрегната.

— Трийсет и пет. Не съм от вашата класа — отговорих аз. — Дори съм доста далеч. Научих се да плувам в кварталния басейн.

— Но сте упорствали — продължи да се усмихва тя. — В добра форма сте.

— Тази вечер май се справям. След толкова часове, затворен в онази стая. С малките прозорчета, които не се отварят.

— Ако прозорците са големи, всички ще се измъкнат през тях на плажа. Във Флорида е трудно да изцедиш от хората някаква работа.

— А ние вършим ли нещо? — попитах аз.

— Имах един приятел, който дълбоко вярваше, че в полицейската работа девизът трябва да е „направи всичко, на което си способен“ — засмя се тя. — Аз правя всичко, което мога. При тези невъзможни обстоятелства. А вие?

— Аз също правя каквото мога.

— Хвала на Бога! — Джези Фланаган вдигна закачливо двете си ръце.

Нейната радостна възбуденост ме изненада. Стана ми смешно и се разсмях. Почувствах се добре. Наистина добре. Имах нужда от това.

— При тези обстоятелства — добавих.

— При тези обстоятелства, хвала на Бога! — Джези повиши глас, както правят евангелистките проповедници.

Беше забавно, или много късно, или и двете заедно.

— Гладна ли сте? — попитах аз.

Исках да чуя какво мисли за случая. Досега кажи-речи не бяхме разговаряли.

— Бих хапнала нещо. Днес почти нищо не съм слагала в уста.

Разбрахме се да се срещнем в ресторанта на последния етаж на хотела — една от онези чудесии, дето бавно се въртят.

Тя се преоблече за около пет минути, което ме впечатли. Торбести бежови панталони, тениска с остро деколте, черни китайски сандали. Русата й коса беше още мокра. Беше я сресала назад и й отиваше. Не беше гримирана, а и нямаше нужда. Изглеждаше толкова различна от начина, по който се държеше по време на работа — по-свободна и по-спокойна.

— В, името на честността, трябва да ви кажа нещо — засмя се тя.

— Какво?

— Наистина сте силен, но, непохватен плувец. От друга страна обаче, изглеждате добре по плувки.

И двамата се засмяхме. Част от напрежението на дългия ден, започна да се топи.

На бира и лека вечеря двамата станахме доста откровени. Може би помогнаха странните обстоятелства, стресът и напрежението през последните няколко дни. Освен това част от занаята ми беше да карам хората да се разприказват и обичам да го правя.

Накарах Джези Фланаган да си признае, че на осемнайсет години е била избрана за „Мис Вашингтон“. Била член на женския клуб в Университета на Вирджиния, но я изритали за „неподобаващо поведение“ — израз, който страшно ми допадна.

Докато разговаряхме обаче с изненада установих, че й казвам повече, отколкото възнамерявах. Толкова лесно беше да споделям с нея.

Джези ме попита за времето, когато бях психиатър във Вашингтон.

— Беше ужасна грешка — отговорих, без да задълбавам колко ядове ми струваше, че и сега. — Никой не иска да има вземане-даване с негър психиатър. А повечето чернокожи не могат да си го позволят. На психиатричната кушетка няма либерално настроени пациенти.

Разприказва ме и за Мария, но не много. Тя пък ми обясни как се чувства една жена в Службата за охрана, в която деветдесет процента са мъже.

— Обичат да ме подлагат на изпитания — е, не много често, не повече от веднъж на ден.

Знаеше също и някои забавни истории за Белия дом. Познаваше семейство Буш и семейство Рейгън. Така или иначе този приятен един час отлетя като миг.

Всъщност беше минал повече от час. По-точно около два часа. Най-сетне Джези забеляза, че келнерката ни се мотае съвсем сама около бара.

— Виж ти! Останали сме последни в ресторанта.

Платихме сметката и се качихме на асансьора. Стаята на Джези беше на по-горен етаж. Сигурно имаше изглед към океана.

— Беше ми крайно приятно — казах аз, когато спряхме на етажа й. Прозвуча елегантно, като реплика на Ноел Кауард14. — Благодаря за компанията. Весела Коледа.

— Весела Коледа, Алекс — усмихна се Джези.

Затъкна русата си коса зад ушите. Този жест беше нещо като тик, който бях забелязал и по-рано.

— Наистина беше хубаво — продължи тя. — За съжаление утре май няма да е така.

Потупа ме по бузата и тръгна към стаята си.

— Ще те сънувам по плувки — каза, докато вратата на асансьора се затваряше.

Слязох четири етажа по-долу. Взех си коледния студен душ, сам на Коледа в хотелската стая. Мислех си за Джези Фланаган. Тъпи фантазии в самотна хотелска стая на Маями Бийч. Нищо нямаше да се получи помежду ни, но тя ми харесваше. Имах чувството, че с нея мога да говоря за всичко. Четох за изблиците на депресия у Стайрън, докато заспах. Няма да ви кажа какво сънувах.

Глава 21

Внимавай. Бъди много, много предпазлив сега, Гари, момчето ми.

Гари Сонеджи наблюдаваше дебелата жена с крайчеца на лявото си око. Наблюдаваше разплутата друслива плът както гущер дебне насекомо преди да го погълне. Тя не подозираше, че я изучават.

Беше полицайка и освен това събираше таксата при бариерата на изход 12. Бавно преброи рестото му. Беше огромна, черна като нощта и хич не я беше еня за работата. Дремеше на поста си. Сонеджи си помисли, че изглежда като Арета Франклин, ако Арета не можеше да изпее и една нота и би трябвало да си изкарва прехраната като обикновените хора.

Изобщо не я интересуваше кой минава покрай нея в непрестанния човешки поток в този празничен ден. Въпреки че тя и всичките й колеги би трябвало напрегнато да го издирват. Толкова по-зле за полицията, задействала „цялата си мрежа“ в обявеното „национално издирване“. Ама че шибано разочарование. Как очакват да го заловят с хора като нея? Поне можеха да направят някакво усилие да му стане по-интересно.

Понякога, особено в моменти като този, на Гари Сонеджи му идеше да обяви истината за себе си на цялата Вселена.

Да обяви: „Чуй, бе ченге! Мърлява дебела кучко! Знаеш ли кой съм аз? Тази ли никаква дегизировка те замота, а? Аз съм този, когото гледаш по всички новини през последните три дни, Арета, бейби.“

Да обяви: „Аз планирах и извърших «Престъплението на века». Вече съм по-голям от Джон Уейн Гейси15, Джефри Деймър16, Хуан Корона17. Всичко вървеше добре, докато онова недоносче не взе, че умря.“

Да обяви: „Погледни ме отблизо. Добре ме виж. Веднъж в живота си бъди герой. Бъди нещо различно от дебела черна нула на магистралата. Погледни ме! Направи го! Погледни ме!“

Тя му подаде рестото и каза:

— Весела Коледа, сър.

Гари Сонеджи сви рамене.

— Весела Коледа и на вас!

Докато се отдалечаваше от мигащите светлини на будката, той си представи тази жена с балон вместо глава. Балон, на който е изрисувано стилизирано широко ухилено лице, пожелаващо на света „приятен ден“. Представи си как цялата страна се изпълва с такива усмихнати лица балони. И точно това ставаше.

По-зле, отколкото в научнофантастичния филм „Нашествието на крадците на тела“, в който пришълците обсебваха телата на земните жители. Откачаше, като мислеше за това. Опитваше се да не го прави. Страна от усмихващи се балонени глави. Обичаше Стивън Кинг, отъждествяваше се с неговата странност, искаше му се Кралят да напише книга за всичките усмихнати глупаци на Америка. Представяше си обложката на шедьовъра на Кинг — „Балонени глави“.

Четирийсет минути по-късно Сонеджи напусна с верния си Сааб магистрала 413 в Крисфийлд, щата Мериленд. Натисна газта по черния път към изоставената ферма. Започна неудържимо да се смее. Беше ги омотал всичките на малкия си пръст. Направо им разказа играта.

До този момент представа си нямаха къде е горе, къде е долу, кое е ляво, кое е дясно. Беше ударил в земята случая Линдбърг. Време бе отново да издърпа чергата изпод краката на всички балонени глави.

Глава 22

Да, време беше представлението да започне! Точно преди десет и половина сутринта на 26 декември в бюрото на ФБР пристигна куриер на „Федерал експрес“. Предаде новото съобщение от „Сина на Линдбърг“.

Отново ни извикаха в стаята на втория етаж. Изглежда, се беше събрал целият персонал на ФБР. Всички разбрахме, че е настъпил моментът.

Само след секунди в стаята нахълта специалният агент Бил Томпсън от Маями. Размахваше добре познатия ни оранжево-син плик на службата за експресни пратки. Внимателно го отвори пред цялата група.

— Ще ни позволи да видим как изглежда съобщението, но няма да ни го прочете — избоботи под носа си Джеп Клепнър от Службата за охрана.

Сампсън и аз бяхме застанали до него и Джези Фланаган.

— Не, този път няма да рискува да понесе цялата отговорност — предсказа Джези. — Ще го прочете.

На предната линия Томпсън вече беше готов и започна:

— Има съобщение от Гари Сонеджи. Ето какво гласи: изписана е цифрата едно, след нея с думи десет милиона. На следващия ред цифрата две. После думите — „Дисни Уърлд“, Орландо18 — Вълшебното царство. На следващия ред — цифрата три. Следва — Паркингът на Плуто, 24-и ред. Прекосете Лагуната на седемте морета с фериботчето, а не с еднорелсовото влакче. Днес в 12,50. Всичко ще свърши до 1,15. Последен ред — Детектив Алекс Крос да предаде откупа. Сам. Подписано е „Сина на Линдбърг“.

Бил Томпсън веднага вдигна очи от посланието. Претърси стаята с поглед. Не му беше трудно да ме намери. Мога да гарантирам, че неговата изненада и шок бяха нищо в сравнение с моите. Гореща вълна адреналин нахлу в кръвта ми. Какво, по дяволите, иска от мен Сонеджи? Откъде ме знае? И знаеше ли как копнеех да го докопам и да му извия врата?

— Никакъв опит за преговори! — Започна да се възмущава специалният агент Скорс. — Сонеджи не изпитва и капка съмнение, че ще му връчим десетте милиона.

— Така е — обадих се аз. — И е прав. В крайна сметка семейството решава как и кога да се изплати откупът.

Семейство Дън ни бяха инструктирали да платим на Сонеджи, без да поставяме никакви условия. Сонеджи явно беше разчитал на това. Безспорно това бе главната причина да се спре на Маги Роуз. Но защо се беше спрял на мен?

До мен Сампсън поклати глава и каза:

— Сега вече се убедих, че са неведоми пътищата Господни.

Шест коли ни чакаха на нагрятия от слънцето паркинг зад сградата на Бюрото. Бил Томпсън, Джези Фланаган, Клепнър, моя милост и Сампсън пътувахме в една от колите на ФБР. Парите и ценните книжа бяха с нас. „Детектив Алекс Крос да предаде откупа.“

Сумата беше готова късно миналата нощ. Да се осъществи подобна операция толкова бързо е изключително сложно, но „Ситибанк“ и „Морган Станли“ обединиха усилията си. Семейство Дън и Джералд Голдбърг имаха властта да получат каквото желаят и явно бяха упражнили голям натиск. Два милиона от откупа бяха в брой, както поиска Сонеджи. Останалите бяха в малки диаманти и ценни книжа. Откупът беше удобен за пренасяне и размяна. Побираше се в обикновен туристически куфар.

Пътуването от центъра на Маями Бийч до летище „Опа Лока“ ни отне двайсет и пет минути. Със самолета щяхме да летим още четирийсет и да пристигнем в Орландо към 11,45 преди обед. Времето беше разчетено до минутата.

— Да опитаме да сложим микрофон на Крос — чухме агент Скорс да говори по радиото с Томпсън. — Преносим радиопредавател. Имаме такъв на борда на самолета.

— Идеята не ми харесва много, Джери — отговори Томпсън.

— На мен също — обадих се аз от задната седалка. — Никакви микрофони. Изключено.

Все още се опитвах да разбера как и защо Сонеджи е избрал точно мен. Нищо не проумявах. Може да е срещнал името ми във вашингтонските вестници. Знаех, че има някаква основателна причина. В това нямаше съмнение.

— В парка ще са големи тълпи — обясни Томпсън, когато се качихме в една „Чесна 310“ за Орландо. — Очевидно по тази причина е избрал парка „Дисни“. Ще има много деца и родители във „Вълшебното царство“. Ще може да доведе Маги Дън и да се слее с навалицата, без да прави впечатление. Вероятно и нея е дегизирал.

— Паркът „Дисни“ съответства на важността и величието на образа, който си е изградил — обадих се аз.

Според една от теориите в моя бележник Сонеджи е бил малтретиран като дете. Ако е така, единствените му чувства към „Дисни“ биха били ярост и омраза — място, където „добрите“ дечица ходят с „добрите“ си мамчета и татковци.

— Вече сме осигурили земно и въздушно наблюдение на парка — продължи Скорс. — Картината вече се предава в стаята за кризисни ситуации във Вашингтон. Снимаме също „Епкот Център“ и „Острова на удоволствията“. В случай, че в последния момент промени мястото на срещата.

Можех да си представя сцената в стаята за кризисни ситуации на ФБР на Десета улица. Поне двайсетина големи клечки вече се тълпяха там. Всеки седи зад отделно бюро, втренчил поглед в персонален монитор. Кадрите от парка, снимани от въздуха, се показват едновременно на всички екрани. На голямото табло в стаята са изписани всички факти — точно колко агенти и друг персонал следят района в момента, броят на изходите и пътищата, водещи към или извън парка, метеорологичните условия, броят на посетителите, броят на обичайната охрана на „Дисни“… Но по всяка вероятност нищо за Гари Сонеджи или Маги Роуз, иначе досега да сме разбрали.

— Ура, отивам в „Дисни Уърлд“! — опита да се пошегува един от агентите в самолета.

Деловият разговор на ченгетата бе прекъснат от нервен смях. Добре е да се намали малко напрежението при тези трудни обстоятелства, макар и никак да не е лесно.

Мисълта за среща с побъркания и отвлеченото момиченце не беше от най-приятните. Нито смразяващата действителност с празничните тълпи, изпълнили парка. Бяхме уведомени, че вече има над седемдесет хиляди души. Все пак това беше най-добрият ни шанс да заловим Сонеджи. Може би единственият.

Към „Вълшебното царство“ пътувахме в специален микробус. Придружаваха ни полицейски коли с включени мигащи светлини и сирени. Поехме по алея I-4, за да избегнем движението откъм летището.

Много от хората, натъпкани в големи коли-комби и минибусчета, приветстваха забързания ни кортеж, други го освиркваха. Никой обаче нямаше представа кои сме и защо толкова бързаме към парка. За тях бяхме просто важни клечки, тръгнали да видят Мики и Мини.

Отбихме от магистралата на изход 26-А, после продължихме по алеята към паркинга. Бяхме там малко след 12,15. Едва успявахме, защото Сонеджи не ни остави време да се организираме.

Защо в „Дисни Уърлд“? Продължавах да се опитвам да разбера. Може би защото като дете Гари Сонеджи много е искал да отиде там, а не са му позволявали? Или защото му харесва почти невротичната атмосфера на добре организирания увеселителен парк?

За него би било лесно да влезе в парка. Но как ли щеше да излезе? Това бе най-интригуващият въпрос.

Глава 23

Служители на „Дисни“ паркираха колите ни в сектор „Плуто“, 24-и ред. Трамвайче от фибростъкло ни чакаше, за да ни отведе до ферибота.

— Как мислиш, защо Сонеджи иска да си ти? — попита ме Бил Томпсън, докато слизахме от колата. — Имаш ли представа, Алекс?

— Може би е чул името ми по новините във Вашингтон — отговорих аз. — Може да е разбрал, че съм психолог, и това е привлякло вниманието му. Непременно ще го попитам, когато го видя.

— По-кротко с него — посъветва ме Томпсън. — Искаме само да върнем момичето.

— Това е и моето желание — отговорих аз.

И двамата преувеличавахме. Искахме Маги Роуз невредима, но и да спипаме Сонеджи. Искахме да го заловим тук, в „Дисни“.

Докато стояхме на паркинга, Томпсън ме прегърна през рамото. Малка демонстрация на другарство — за разнообразие. Сампсън и Джези Фланаган ми пожелаха късмет. Агентите на ФБР се държаха колегиално, поне засега.

— Как се чувстваш? — дръпна ме за момент настрани Сампсън. — Наред ли си? Той иска теб, но ти не си длъжен да отидеш.

— Добре съм. Нищо няма да ми направи. Не забравяй, че съм свикнал на психари.

— Ти самият си психар, приятел.

Взех куфара с откупа. Качих се сам в яркооранжевото вагонче. Хванах се здраво за металната дръжка над главата ми и се отправих към „Вълшебното царство“, където трябваше да стане размяната на пари срещу Маги Роуз Дън.

Беше 12,44. Бях подранил с шест минути.

Никой не ми обърна особено внимание, докато се движех в плътния поток от хора към редиците от каси и турникети на Билетния център на „Вълшебното царство“. От къде на къде да ми обръщат внимание?

Сигурно това е имал предвид Сонеджи, когато се е спрял на това многолюдно място. Стиснах по-здраво дръжката на куфара. Знаех, че докато откупът е у мен, Маги Роуз е в безопасност.

Дали е посмял да доведе момиченцето със себе си? Дали самият той е тук? Или това е само проверка? Всичко беше възможно.

Настроението на тълпата беше безгрижно и приповдигнато. Повечето бяха семейства във ваканция, които се забавляваха под синьото като метличина небе. От високоговорителите приятен глас напевно повтаряше: „Дръжте малките деца за ръка, не забравяйте личните си вещи и приятно прекарване във «Вълшебното царство».“

Колкото и да бях напрегнат, земята на фантазиите завладя съзнанието ми. Всичко изглеждаше невероятно чисто и безопасно. Човек просто не можеше да не се почувства в пълна безопасност, което ми се стори направо зловещо.

Мики Маус, Гуфи и Снежанка приветстваха всички на официалния вход. Паркът беше безупречен. От скрити в декоративните храсти високоговорители се носеше „Янки Дудъл Данди“.

Под широката си спортна риза усещах, че сърцето ми ще изхвръкне. В момента нямах никаква връзка с хората, които ме охраняваха. Така щеше да е, докато бях във „Вълшебното царство“.

Дланите на ръцете ми се изпотиха и аз ги изтрих в панталоните си. Мики Маус се ръкуваше с всички точно пред мен. Ама че глупост.

Току-що бях навлязъл в район, засенчен плътно от транспортния и билетен център. Виждаше се фериботът — миниатюрно копие на едновремешните кораби по Мисисипи, но без странични гребни колела.

Един мъж със спортно яке и шапка с периферия се промуши до мен. Не знаех дали е Сонеджи. Усещането за безопасност в „Дисни“ тутакси изчезна.

— Промяна в плановете, Алекс. Сега ще ви заведа да видите Маги Роуз. Моля, гледайте само напред. До момента се справяте добре. Продължавайте така и всичко ще е наред.

Подмина ни една възвисока Пепеляшка. Деца и възрастни ахкаха и охкаха след нея.

— А сега се обърни, Алекс. Ще тръгнем обратно по същия път, по който дойде. Всичко може да мине гладко като излет на плажа. От теб зависи.

Владееше се съвършено, така както Сонеджи се държеше от самото начало. Около всичко витаеше някакво усещане за непобедимост. Нарече ме Алекс. Вървяхме срещу потока от хора.

Пред нас Пепеляшка поклащаше русите си къдрици. Децата се смееха радостно, виждайки на живо героинята от анимационните и игралните филми.

— Първо трябва да видя Маги Роуз. — Това бе единственото, което успях да кажа.

Дали този бе дегизираният Сонеджи? Не можех да преценя. Имах нужда да го поогледам.

— Добре. Но ако някой ни спре, да знаеш, че момичето ще умре.

Каза го толкова безгрижно, сякаш отговаряше на въпроса колко е часът.

— Никой няма да ни спре — уверих го аз. — Единствената ни грижа е безопасността на момичето.

Надявах се това да се отнася за всички, замесени в случая. Тази сутрин за кратко време се видях с Катерин и Том Дън. Знаех, че единственото, което искаха, е да си получат дъщеричката още тази вечер.

Пот се стичаше по цялото ми тяло. Не можех да контролирам това. Температурата беше едва около трийсет градуса, но влажността беше висока.

Започнах да се притеснявам да не се случи някой непредвиден фал. Всичко можеше да стане. Цялата операция не беше заучено упражнение, изпълнено в сърцето на „Дисни Уърлд“ сред непредвидимите тълпи от хора.

— Слушай. Ако агентите на ФБР ни видят да излизаме, някой може да ни доближи — реших да му кажа аз.

— Дано не се случи — каза той и изцъка с език. После поклати глава. — Би било сериозно нарушение на етикета.

Който и да беше, държеше се невероятно спокойно в тази напрегната ситуация. Дали го е правил и преди? Стори ми се, че се насочваме обратно към редиците оранжеви трамвайчета. Едно от тях щеше да ни върне на паркинга. Това ли беше планът?

Мъжът беше твърде набит, за да бъде Сонеджи. Освен ако не беше дегизиран гениално с множество подплънки. Отново ми прищрака въпросът дали не е актьор. Молех се на Бога да не е някой самозванец. Някой, който е разбрал какво става във Флорида и който се е свързал с нас, за да отмъкне откупа. Нямаше да е за първи път при подобни обстоятелства.

— Федерално бюро! Горе ръцете! — чух изведнъж.

Всичко се случи с бързината на изстрел. Сърцето ми се качи в гърлото. Какво, по дяволите, правят тези? Какво си мислят?

— Федерално бюро!

Пет-шест агенти ни заобиколиха на паркинга с извадени пистолети. Най-малко един от тях беше насочен към мъжа, което ще рече и към мен.

Сред тях беше и агентът Бил Томпсън. Само преди малко ми беше заявил, че единствено желае да си върнем момиченцето.

— Назад! Махнете се! — Не се сдържах аз и се разкрещях. — Махнете се от нас, по дяволите! Махайте се оттук!

Погледнах към мъжа с шапката. Не можеше да е Гари Сонеджи. Бях почти сигурен. Който и да беше обаче, никак не се вълнуваше дали ще го разпознаят или дори снимат в Орландо.

Защо? Как можеше този човек да бъде толкова спокоен?

— Ако ме арестувате, момичето е мъртво — заяви той. Лицето му беше каменно, очите — безжизнени. — Ще бъде убита. Аз нищо не мога да направя. Нито пък вие. Тя ще умре.

— Сега жива ли е? — направи Томпсън крачка към него. Изглеждаше така, сякаш се кани да го удари, което всъщност беше желанието на всички ни.

— Жива е. Видях я преди около два часа. Ще си бъде вкъщи, ако вие не оплескате нещо. А вие май доста се стараете. А сега назад, както ви каза детективът. Назад, момчета.

— Откъде да сме сигурни, че сте партньори със Сонеджи? — попита Томпсън.

— Първо — десетте милиона. Второ — парка „Дисни“ в Орландо — „Вълшебното царство“. Трето — паркинга при Плуто, 24-и ред — цитира той точните думи от съобщението.

Томпсън не отстъпваше.

— Ще преговаряме за освобождаването на момичето. Ще се пазарим. Ще стане както ние искаме.

— Какво? И да убият детето? — Джези Фланаган изникна зад Томпсън и останалите. — Приберете оръжието — продължи твърдо тя. — Оставете детектив Крос да извърши размяната. Ако постъпите както сте решили и момичето умре, аз ще свикам пресконференция. Обещавам ти, Томпсън. Кълна се в Бога, ще го направя.

— Също и аз — обадих се аз. — Имаш думата ми.

— Това не е той. Това не е Сонеджи — най-после реагира Томпсън. Погледна към агент Скорс и поклати с възмущение глава. — Пуснете ги — нареди. — Крос и откупът да вървят при Сонеджи. Това е решението.

Двамата с невъзмутимия мъж продължихме по пътя си. Аз треперех. Хората ни зяпаха, докато вървяхме към оранжевото трамвайче. Обзе ме усещане за нереалност. След малко се качихме в едно от вагончетата и седнахме.

— Задници такива — измърмори мъжът. Това беше първата проява на някаква емоция. — За малко да провалят всичко.

Спряхме до нов нисан в сектор „Доналд“, шести ред. Колата беше тъмносиня с потъмнени в сиво стъкла. Вътре нямаше никой.

Мъжът с шапката запали и ние потеглихме отново към алея I-4. По обяд движението извън парка, беше почти замряло. Както се изрази той — пикник на плажа.

Насочихме се към международното летище на Орландо. На изток. Опитах се да го заговоря, но той мълчеше.

Може би не беше чак толкова спокоен и съсредоточен. Може и на него да му се е смръзнало лайното там в парка. Хората от Бюрото за малко да провалят всичко. Нямаше да им е за първи път. Всъщност действията им в парка едва ли бяха нещо повече от блъф. Като се размислих, си дадох сметка, че това е бил последният им шанс да преговарят за освобождаването на Маги Роуз Дън. След около половин час навлязохме в сектора за частни полети на няколко мили от главния терминал на летището. Минаваше един и половина. Размяната нямаше да стане в „Дисни Уърлд“.

— В съобщението се казваше, че всичко ще приключи към един и петнайсет — обадих се аз, когато слязох от нисана.

Горещ тропически вятър ни посрещна на пистата. Усещаше се силна миризма на дизелово гориво и нагрята настилка.

— Съобщението лъжеше — отговори той. Отново беше ледено спокоен. — Това е нашият самолет. Сега сме само ти и аз. Опитай се да бъдеш по-умен от ФБР, Алекс. Това едва ли ще те затрудни.

Глава 24

— Седни, отпусни се и се наслаждавай на пътуването — нареди ми той, когато се качихме в самолета.

Прикова с белезници ръката ми за дръжката на една от четирите седалки в самолета. Помислих си: „Още един заложник“. Може би ще успея да я изтръгна. Беше направена от метал и пластмаса. Изглеждаше паянтова.

Мъжът действаше като професионален пилот. Получи разрешение за излитане и самолетът се насочи по пистата и бавно набра скорост. Най-сетне се вдигнахме и полетяхме. Насочихме се на югоизток, прелитайки над източните райони на Орландо и Сейнт Питърсбърг. Сигурен бях, че ни следят, поне до този момент. Оттук нататък обаче всичко зависеше от мъжа, изпратен за свръзка. И от гениалния план на Сонеджи.

През първите няколко минути на полета и двамата мълчахме. Облегнах се и започнах да го наблюдавам. Опитвах се да запомня всяка подробност от пътуването. Управляваше самолета сръчно и спокойно. Все още не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Завършен професионалист.

В съзнанието ми се оформи странна догадка. Намирахме се във Флорида и се насочвахме още по на юг. Колумбийският картел беше заплашвал неколкократно семейството на министър Голдбърг. Това съвпадение ли беше? Вече не вярвах в съвпадения.

Сетих се за едно правило в полицейската работа, особено в тази, в която имах опит. Важно правило. Цели деветдесет и пет процента от престъпленията бяха разкривани, защото някой допускаше грешка. До момента Сонеджи не беше направил и най-малката грешка. Не ни беше дал никакъв шанс. Сега настъпи моментът за грешки. Размяната криеше опасности за него.

— Всичко е било планирано с голяма прецизност — обадих се аз.

Самолетът се насочваше към Атлантическия океан. Накъде? Да осъществим размяната на Маги Роуз?

— Прав си. Изпипана работа. Няма да повярваш колко са премислени нещата.

— Момиченцето наистина ли е добре? — попитах отново.

— Казах ти. Видях я тази сутрин. Нищо й няма — отговори той. — И косъм не е паднал от главата й.

— Трудно ми е да го повярвам. — Спомних си в какво състояние намерихме Майкъл Голдбърг.

— Ако щеш вярвай — сви пилотът широките си рамене.

Изобщо не го беше грижа какво мисля.

— Майкъл Голдбърг е бил подложен на сексуална гавра. Тогава как да повярваме, че момиченцето не е наранено? — продължих аз.

Той ме погледна. Изведнъж нещо вътре в червата ми подсказа, че той не знае в какво състояние е бил малкият Голдбърг. Обзе ме чувството, че не е партньор на Сонеджи, че Гари Сонеджи няма да допусне истински партньор. Пилотът сигурно е бил само нает, което означаваше, че имаме шанс да спасим Маги Роуз.

— Майкъл Голдбърг е бил жестоко бит след смъртта му — продължих аз. — И са се гаврили с трупа му. Сега знаеш в какво си замесен и кой е партньорът ти.

Кой знае защо мъжът се ухили широко.

— Окей. Край на многозначителните намеци и на дразнещите въпроси. Оценявам загрижеността ти. Радвай се на полета. Момичето не е бито, нито пък е сексуално малтретирано. Имаш думата ми на джентълмен.

— Че ти джентълмен ли си? Пък и не би могъл да знаеш. Не си я виждал от тази сутрин. Не знаеш какви ги е вършил Сонеджи, след като е останал сам.

— Ами трябва да имаме доверие на партньорите си. А ти се облегни назад и си затвори устата. Довери ми се. Поради недостига на екипаж по време на полета не се предвиждат храна и напитки.

Защо беше толкова спокоен? Изглеждаше някак прекалено сигурен в себе си.

Възможно ли е да е участвал и в други отвличания преди сегашното? Може би някъде са го съдили. Струваше си да проверя. Ако, разбира се, имам възможността да проверявам каквото и да било, след като всичко приключи.

Облегнах се назад и се взрях надолу през прозорчето. Летяхме над океана. Погледнах си часовника. Бяха изминали трийсет минути, откакто напуснахме Орландо. Океанът изглеждаше развълнуван въпреки ясното слънчево време. Тук-таме някое облаче хвърляше сянка върху скалистосивата водна повърхност. Вълнистото отражение на самолета ту се появяваше, ту изчезваше. Хората от Бюрото сигурно ни следяха с радара, но и пилотът сто на сто си даваше сметка за това. Не изглеждаше притеснен. Играехме си ужасната игра на котка и мишка. Как щеше да постъпи мъжът? Къде бяха Сонеджи и Маги Роуз? Къде щяхме да осъществим размяната?

— Къде си се научил да летиш? — попитах го аз. — Във Виетнам ли?

И този въпрос си задавах. Възрастта му беше подходяща, четирийсет и шест-седем годишен, макар и да изглеждаше по-стар. Бях лекувал ветерани от Виетнам и знаех, че са в състояние да се забъркат в отвличане, без да им мигне окото.

Въпросът ми не го ядоса, но и не ми отговори.

Странно. Все още не изглеждаше притеснен или разтревожен. Едно от децата беше вече мъртво. Защо е толкова самодоволен и спокоен? Какво знаеше, което аз не знаех? Кой е Гари Сонеджи? Кой е този мъж? Каква е тяхната връзка?

След около половин час самолетът започна да се снишава над малък остров с бели пясъчни плажове. Нямах представа къде сме. Може би на някой от Бахамските острови? Дали ФБР все още ни следеше? Дали ни следва по въздуха? Или той беше успял по някакъв начин да се измъкне?

— Как се казва островът долу? Къде сме? Знаеш, че не бих могъл нищо да направя.

— Това е Малкия Абако — отговори той най-сетне. — Някой следи ли ни? ФБР? Електронно проследяване? Имаш ли устройство някъде по теб?

— Не — отговорих аз. — Никакви устройства. Никакви тайни номера.

— Да не са маркирали парите? — Изглежда беше наясно с всички възможности. — Флуоресцентен прах?

— Поне не ми е известно.

Казвах истината. Въпреки че не можех да бъда сигурен. Може ФБР да не са ми казали всичко.

— Дано. Трудно е да ви вярва човек след случилото се в „Дисни“. Беше фрашкано с ченгета и агенти. След като изрично подчертахме да си сам. Да нямаш вяра на никой в днешно време.

Опитваше се да се шегува. Но не го интересуваше как ще реагирам. Приличаше на пропаднал човек, получил възможност да изкара малко пари. Най-мръсните пари на света.

На плажа имаше тясна писта за кацане. Ивицата плътно отъпкан пясък бе дълга неколкостотин метра. Той приземи самолета леко и умело, после го обърна обратно и го насочи към рядка палмова горичка. Всичко изглеждаше като част от някакъв план. Всяка подробност си беше на мястото. Дотук без грешка.

Наблизо нямаше екзотични островни колиби. Не виждах никаква постройка. Хълмовете наоколо бяха гъсто обрасли с тропическа растителност.

Не се виждаше жив човек. Нито Маги Роуз Дън, нито Сонеджи.

— Момичето тук ли е? — попитах.

— Уместен въпрос — отговори той. — Ще почакаме и ще разберем. Аз пръв ще дежуря.

Той изключи двигателя и двамата зачакахме в тишина и задушаваща жега.

Следващите ми въпроси останаха без отговор. Искаше ми се да отскубна дръжката на седалката и да го ударя с нея. Толкова силно стисках зъби, че ме заболя глава.

Той беше вперил поглед в безоблачното небе над пистата. Дълго гледа през предпазното стъкло на кабината. Задушавах се от топлината.

Дали момиченцето е тук? Жива ли е Маги Роуз? Проклет да е!

По тъмното стъкло непрекъснато полепваха мушички. На няколко пъти прелетя пеликан. Мястото изглеждаше пусто. Нищо друго не се случи.

Стана непоносимо горещо, като в кола, оставена на слънце. Пилотът сякаш не усещаше жегата. Очевидно бе свикнал с климата.

Минутите се превърнаха в час, после в два. Бях подгизнал от пот и умирах от жажда. Опитах се да не мисля за горещината, но беше невъзможно. Продължавах да се надявам, че ФБР ни следи от въздуха. Някъде отвисоко. Какво чакахме?

— Тук ли е Маги Роуз Дън? — попитах за кой ли път.

Колкото повече време минаваше, толкова повече нарастваха страховете ми за нея.

Не получих отговор. Дори не разбрах дали ме е чул. Нито веднъж не погледна часовника си. Не помръдна от мястото си. Дори не шавна. Дали не беше в някакъв транс? Какво му имаше на този тип?

Загледах се в дръжката, за която беше закопчал ръката ми с белезниците. Помислих си, че това може да е грешката, която до момента не бяха направили. Дръжката беше стара и се заклати, когато я изпробвах. Бих могъл да я изтръгна. Щом се стигна дотам, значи бях много загазил. Но трябваше да опитам. Това бе единственото решение.

И тогава, рязко и неочаквано, както и при приземяването, самолетът се плъзна по пистата. Отново излетяхме.

Летяхме ниско, на височина под триста метра. В самолета проникна студен въздух. Свистенето на перката ме хипнотизираше.

Започна да се стъмва. Наблюдавах как слънцето изпълнява еженощния си номер с изчезването зад хоризонта пред нас. Гледката беше страхотна, но и зловеща при тези обстоятелства. Едва сега разбрах какво е чакал. Падането на нощта. Искаше да работи на тъмно. Сонеджи обичаше нощта.

Около половин час след като се стъмни, самолетът започна да се снижава. Под нас заблещукаха светлини. Приличаше на малък град. Ето това е. Настъпи моментът. Щяхме да направим размяната за Маги Роуз.

— Не питай, защото няма да ти кажа — обади се той, без да отклони поглед от таблото.

— Защо ли това не ме изненадва? — отбелязах аз.

Като се престорих, че се раздвижвам на седалката, насилих дръжката и усетих, че поддава. Боях се да продължа.

Пистата и летището бяха малки, но все пак ги имаше. Успях да забележа още два малки самолета близо до небоядисана барака. Пилотът не се свърза с никого по радиото. Сърцето ми препускаше в гърдите.

На покрива на сградата се ветрееше старомоден ветропоказател. Кацнахме с леки подскоци, но никой не се появи. Нито Гари Сонеджи, нито Маги Роуз. Поне засега.

Къде ли се намираме?

— Тук ли ще направим размяната за Маги Роуз? — попитах аз и отново се залових с дръжката. Дръпнах с всичка сила.

Мъжът стана. Мина покрай мен и тръгна да слиза от самолета. Държеше куфарчето с десетте милиона.

— Довиждане, детектив Крос — обърна се към мен. — Извинявай, но трябва да бързам. Не си правете труда да претърсвате района по-късно. Момичето не е тук. Дори не е някъде наблизо. Между другото, върнахме се в Щатите. Намираме се в Южна Каролина.

— Къде е момичето? — изкрещях след него и дръпнах с все сила дръжката.

Къде беше ФБР? На какво разстояние от нас?

Трябваше да направя нещо. Време беше да действам. Изправих се, за да получа опора. След което с цялата си тежест дръпнах малката дръжка на седалката. Дърпах и дърпах. От седалката се отчупиха парчета метал, пластмаса и половината дръжка. Продължих да дърпам. Другата половина се изскубна със звук, подобен на мъчително вадене на зъб.

С две големи крачки успях да стигна отворената врата на самолета. Мъжът вече беше на земята и се отдалечаваше с куфарчето. Хукнах след него. Трябваше да го задържа, докато дойдат хората на Бюрото. А и исках да размажа това копеле и да му покажа кой държи положението в ръце.

Връхлетях го подобно на ястреб, стрелнал се към полска мишка. Двамата паднахме тежко на земята и останахме без дъх. Дръжката все още висеше на белезниците. Металът одраска лицето ми и потече кръв. Шибнах го веднъж със свободната си ръка.

— Къде е Маги Роуз? Къде е тя? — изкрещях аз с пълна сила.

От лявата си страна, над искрящата чернота на океана, видях светлини, които бързо се приближаваха към нас. Трябваше да са хората на Бюрото. Самолетите им идваха на помощ. Бяха успели да ни проследят.

Точно тогава някой ме удари отзад по врата. Сякаш с оловна тръба. Не загубих съзнание веднага. „Сонеджи?“ — изкрещя глас дълбоко в мен. Втори силен удар се стовари по тила ми. По най-крехката част на главата. Този път изгубих съзнание. Така и не видях кой нанесе ударите и с какво.

Когато се свестих, малкото летище в Южна Каролина беше изпълнено с мигащи светлини и суматоха. Хората на ФБР бяха тук в пълен състав. Както и местната полиция. Наоколо имаше коли на пожарната и линейки на „Бърза помощ“.

Но мъжът беше изчезнал. Както и откупът от десет милиона. Ловко измъкване. Блестящо планирано от Сонеджи. Поредният безупречен ход.

— Малкото момиченце? Маги Роуз? — попитах аз плешивия лекар, който обработваше раните по главата ми.

— Не, сър — провлачено изрече той. — Момиченцето все още липсва. Тук никой не е виждал Маги Роуз Дън.

Глава 25

Селцето Крисфийлд в щата Мериленд лежеше под тъжно сиво небе. Валеше почти през целия ден. Самотна полицейска кола хвърчеше по подгизналите пътища с включена сирена.

В колата бяха Арти Маршал и Честър Дилс. Дилс беше на двайсет и шест, точно с двайсет години по-млад от Маршал. Като повечето млади селски полицаи мечтаеше да се измъкне оттук. Мечтаеше и се надяваше още докато учеше в гимназията „Уайлд Лейк“.

Но все още беше тук, в Крисфийлд. Селцето нямаше и три хиляди жители и той обичаше да го нарича „Туин Пийкс“.

Толкова му се искаше да стане щатски полицай, че чак го болеше. Но имаше сериозно препятствие. Трябваше да държи приемни изпити, които го затрудняваха, особено математиката. Ако стане щатски полицай, ще се махне от тази задръстена провинция. Може да отиде дори в Солзбъри или Честъртаун.

Нито Дилс, а още по-малко добродушният кротък Арти Маршал бяха готови за широката известност и служебните похвали, които щяха да ги сполетят. Просто ей-така в следобеда на 30 декември. В участъка на Олд Хърли Роуд се беше получил сигнал по телефона. Група ловци забелязали нещо подозрително по пътя към къмпинга на остров Танджиър в западен Крисфийлд. Намерили един изоставен тъмносин микробус шевролет.

През последните няколко дни всичко, което будеше и най-малкото съмнение, се свързваше с голямото похищение във Вашингтон, но постепенно обръгнаха. Дилс и Маршал получиха нареждане все пак да проверят сигнала. За отвличането на децата от училището бе използван малък син микробус.

Следобедът вече преваляше, когато пристигнаха във фермата близо до шосе 413. Усетиха нещо призрачно-зловещо докато наближаваха фермата по силно изровения черен път.

— Какво има там, някоя стара ферма ли? — попита Дилс.

Той беше зад волана и караше с двайсетина километра през дълбоката кал. Арти Маршал предпочиташе да седи отдясно, на мястото на стрелеца, макар и без оръжие.

— Да. Сега никой не живее в нея. Съмнявам се, че ще излезе нещо важно, Чести.

— Това му е хубавото на нашата работа — каза Дилс. — Никога не знаеш. Важните неща могат да те връхлетят изневиделица.

Дай му само да изкарва работите по-интересни, отколкото всъщност бяха. Имаше си своята мечта и своите големи планове, но Арти Маршал ги приемаше по-скоро като признак на младежка незрялост.

Стигнаха до порутената плевня, за която ловците бяха споменали в обаждането си по телефона.

— Я да хвърлим едно око — предложи Маршал, като се опита да влезе в тон с ентусиазма на младежа.

Честър Дилс изскочи от колата. Арти го последва, но не толкоз пъргаво. Приближиха се до овехтялата, някога боядисана в червено плевня — ниска постройка, сякаш е хлътнала няколко метра в земята. Ловците се бяха подслонили в нея, за да се скрият от проливния дъжд рано следобед. След това се бяха обадили в полицията.

В плевнята беше доста тъмно и мрачно. Прозорците бяха запердени с тензух. Арти Маршал запали фенерче.

— Я да хвърлим малко светлина на обекта — измърмори той, после възкликна: — Господи, да му еба майката!

Да, съмнение не можеше да има. Голяма дупка в средата на пръстения под. До нея паркиран тъмносин микробус.

— Кучият му син, Арти!

Честър Дилс извади пистолета си. Изведнъж му стана трудно да диша. Едва се удържа да не побегне. Никак не му се искаше да се приближи до голямата дупка в пода. Не му се стоеше повече в старата плевня. Май все още не беше готов за щатски полицай.

— Има ли някой? — извика Арти Маршъл с висок и ясен глас. — Излез веднага! Полиция! Ние сме от крисфийлдската полиция.

Господи, Арти се справя по-добре от мен, мислеше Дилс. Готов е за повишение. Тази мисъл накара Честър Дилс да си размърда задника. Тръгна към вътрешността на плевнята — да види дали това там е същото, за което се молеше на Всемогъщия да не е.

— Насочи фенерчето към ямата — обърна се той към партньора си по борба с престъпността.

Бяха застанали в единия й край. Честър едва дишаше. Гърдите му сякаш бяха стегнати с турникет. Коленете му се удряха едно в друго.

— Добре ли си, Арти? — попита го партньорът му.

Маршал освети тъмната дълбока дупка. Видяха онова, което ловците вече бяха забелязали.

Вътре имаше малък сандък… подобен на ковчег. Широко отворен и празен.

— Какво, по дяволите, е това? — чу Дилс гласа си.

Арти Маршъл се наведе по-ниско. Насочи лъча на фенерчето директно в дупката. Инстинктивно се озърна. Погледна зад гърба си. После вниманието му отново се насочи към дупката.

Вътре имаше нещо. Нещо яркорозово или червено.

Умът на Маршал препускаше. Обувка… Господи, трябва да е на малкото момиченце. Сигурно тук са държали Маги Роуз Дън.

— Тук са били скрити двете деца — каза той най-после. — Намерихме мястото, Чести.

Което си беше вярно.

Заедно с една от розовите маратонки на Маги Роуз. Старите верни маратонки „Рийбок“, които трябваше да й помогнат да се приобщи към другите деца в училището „Уошингтън Дей“ Странното обаче беше, че маратонката сякаш бе оставена там нарочно.