Когато дойде паякът

Част седма Правосъдието на Дивия запад (1994)

Когато настъпи съдбовният ден, не можах да поспя дори час или два часа. Не можех да свиря и на пиано на верандата. Не исках да срещам никого и да говоря за това, което щеше да се случи след няколко часа. Вмъкнах се при Деймън и Джани, докато спяха, и ги целунах. После в два часа през нощта излязох от къщи.

В три пристигнах във федералния затвор „Лортън“. Демонстрантите бяха пак там, издигнали ръчно направените си плакати на лунната светлина. Някои пееха протестни песни от шейсетте години. Други се молеха. Имаше монахини, свещеници и пастори. Забелязах, че повечето протестиращи са жени.

Стаята за екзекуции на „Лортън“ се оказа малка, обикновена, с три прозореца. Единият беше за медиите. Другият за официалните наблюдатели на щата. А третият — за приятели и роднини на осъдения.

И трите прозореца бяха покрити с тъмносини завеси. В три и половина сутринта един служител от затвора дръпна една по една завесите. Най-сетне видяхме затворничката, легнала в болнична количка. Към количката имаше прикрепена специална поставка, върху която бе протегната лявата й ръка.

Джези се беше вторачила в тавана, но когато двама техници тръгнаха към количката, като че ли ги усети и явно се напрегна. Единият от тях носеше игла от неръждаема стомана върху болнична табла. Вкарването на иглата е единствената физическа болка, която осъденият изпитва, ако екзекуцията чрез смъртоносна инжекция се извърши както трябва.

От няколко месеца посещавах затвора „Лортън“, за да се виждам с Джези и Гари Мърфи. Бях взел отпуск и въпреки че пишех тази книга, имах достатъчно време за тези свиждания.

Личността на Гари сякаш съвсем се разпадаше. Това се отбелязваше във всички доклади от прегледите. Прекарваше повечето дни потънал в сложния свят на своите фантазии. Ставаше все по-трудно да го убедим да се върне за малко в нашия.

Или поне така изглеждаше. Това му спести втори съдебен процес, спаси го от смъртното наказание. Бях сигурен, че отново играе, но никой не искаше да ме чуе. Бях убеден, че подготвя следващия си план.

Джези прие да разговаря с мен. Винаги сме могли да разговаряме. Не се изненада, че я осъдиха на смърт заедно с Чарлс Чейкли. В края на краищата, беше виновна за смъртта на сина на министъра на финансите. Тя и агентите от Службата за охрана бяха отвлекли Маги Роуз Дън. Бяха отговорни за смъртта на Майкъл Голдбърг и Вивиан Ким. Джези и Дивайн бяха убили пилота от Флорида, Джоузеф Деньо.

Тя ми каза, че от самото начало е чувствала угризения.

— Но не дотам, за да ме спрат. Изглежда в някой момент нещо се е прекършило в мен. И днес вероятно бих направила същото. Пак ще рискувам за десет милиона долара. Както и повечето хора, Алекс. Алчни времена. Но не и за теб.

— Откъде знаеш?

— Някак си знам. Ти си „Черният рицар“.

Каза ми да не страдам, когато всичко свърши. Протестиращите я дразнеха.

— Ако тяхно дете умре, повечето щяха да действат по доста различен начин.

Чувствах се много зле. Не знам доколко вярвах на Джези, но се чувствах зле. Не исках да присъствам, но Джези ме помоли да дойда.

На прозореца за близки на Джези нямаше никой друг. Тя нямаше никого на този свят. Майка й бе починала малко след арестуването й. Преди шест седмици бившият агент на Службата за охрана Чарлс Чейкли бе екзекутиран пред очите на цялото му семейство. Това реши съдбата й.

Дълги пластмасови тръбички свързваха иглата в лявата ръка на Джези с няколко интравенозни дозатора. В първия дозатор, който вече беше отворен, имаше безвреден физиологичен разтвор.

При знак от директора на затвора към него щеше да се добави и натриев тиопентал. Това е барбитурат, използван като анестетик за приспиване на пациентите. После се добавяше голяма доза павулон. Смъртта настъпва след около десет минути. За да се ускори процесът, се прибавя същото количество калиев хлорид. Той отпуска мускулите на сърцето и спира неговата дейност. Предизвиква смърт за десет секунди.

Джези откри лицето ми на прозореца за „приятели“. Леко ми махна с върха на пръстите си и дори опита да се усмихне. Беше си сресала косата, която сега бе късо подстригана, но беше все така красива. Сетих се за Мария и това, че не успяхме да си кажем сбогом, преди да умре. Помислих си, че сбогуването всъщност се оказва по-лошо. Ужасно ми се искаше да се махна от затвора, но останах. Бях обещал на Джези. Винаги изпълнявам обещанията си.

Всъщност нямаше нищо особено за гледане. Най-накрая Джези затвори очи. Попитах се дали смъртоносните лекарства вече са й дадени, но нямаше как да разбера.

Пое си дълбоко въздух и после видях как езикът й потъва в устата. Ето каква е модерната екзекуция на човешко същество. Това бе краят на живота на Джези Фланаган.

Напуснах затвора и забързах към колата си. Казах си, че съм психолог и детектив. Щях да го превъзмогна. Можех всичко да превъзмогна. Бях по-корав от всеки друг. Винаги съм бил.

Ръцете ми бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото. В дясната си ръка стисках толкова силно сребърното гребенче, което някога Джези ми беше дала, че чак ме заболя.

Когато стигнах до колата си видях, че под лявата чистачка е пъхнат обикновен бял плик. Пъхнах го в джоба си и не го отворих, докато не потеглих за Вашингтон. Мислех, че знам какво има вътре и излязох прав. „То“ ми бе изпратило съобщение. Лично до мен. В лицето ми.

Продължаваше да играе ужасяващите си игри на ума. Никога нямаше да престане. Бях го казал на всеки, проявил готовност да ме изслуша. Публикувах в специализирани списания неговия диагностичен профил. Гари Сонеджи/Мърфи беше напълно отговорен за действията си. Исках да бъде съден за убийствата, които бе извършил в Югоизточния квартал. Семействата на чернокожите му жертви също трябваше да получат правосъдие и възмездие. Ако някой заслужаваше да бъде екзекутиран днес, това бе Сонеджи/Мърфи.

Бележката показваше, че е намерил начин да замотае главата на някой от пазачите. Вече имаше свой човек в „Лортън“. Имаше си поредния план. Поредният десет или двайсетгодишен план. Още фантазии и игри на ума.

Докато пътувах за Вашингтон, се питах кой е по-умелият манипулатор. Гари или Джези? Знаех, че и двамата са психопати. Тази страна ги произвежда в далеч по-големи количества от всяко друго кътче на планетата. Има ги във всички форми и размери, всички раси и вероизповедания, от двата пола. Това е най-ужасяващото от всичко.

След като се прибрах вкъщи тази сутрин, посвирих малко от „Рапсодия в синьо“ на верандата. Свирих и песента на Бони Рейт „Нека им дадем нещо, за което да говорят“. Джанел и Деймън стояха зад мен и слушаха любимия си изпълнител. След Рей Чарлс, разбира се. Седнаха до мен на пианото. Тримата бяхме щастливи да послушаме музика и за известно време да усетим как се докосваме един до друг.

По-късно се отправих към църквата „Сейнт Антъни“ да помогна в раздаването на обяда и в другите неща. Господин „Фъстъчено масло“ продължава да живее.