Когато дойде паякът

Глава 44

„Името ми е Боби“ — така я учеха да казва. Винаги трябваше да казва новото си име и да не споменава никога старото.

Никога, никога вече Маги Роуз.

Беше затворена в товарен микробус без прозорци или в камионетка. Не знаеше точно. Нямаше представа къде се намира. Колко далеч от дома си. Не знаеше колко време е минало, откак я отвлякоха от училище.

Сега мислите й бяха по-ясни. Почти нормални, като преди. Някой й беше донесъл дрехи, което означаваше, че няма веднага да й се случи нещо лошо. Иначе защо ще си правят труда да й дават дрехи?

Микробусът или камионетката бяха ужасно мръсни. Подът не беше постлан с нищо. Миришеше на лук. Сигурно са карали с него хранителни стоки. „Къде отглеждат лук?“, опита се да си спомни Маги Роуз. В Ню Джърси и в горната част на щата Ню Йорк. Стори й се, че усеща и мирис на картофи. Или на ряпа, или може би на сладки картофи.

Като се размисли, Маги Роуз реши, че вероятно я държат някъде на юг.

Какво друго знаеше? Какво друго можеше да разбере?

Вече не я упояваха. През последните няколко дни не беше виждала господин Сонеджи. Нито отвратителната баба.

Рядко разговаряха с нея. А когато го правеха, я наричаха Боби. Защо Боби?

Беше много послушна, но понякога й се плачеше. Като сега. Давеше се в собствените си ридания. Не искаше никой да я чуе.

Само едно нещо й даваше сили. Беше много просто, но много важно.

Тя беше жива.

Повече от всичко искаше да живее.

Маги Роуз не забеляза, че камиончето забави скорост. Известно време се друса по неравен път. После спря.

Чу, че някой слезе от шофьорската кабина. Приглушен разговор. Бяха й наредили да не говори в камиона или пак ще й запушат устата.

Някой отвори задната врата. Ослепи я слънчева светлина. Отначало не виждаше нищо.

Когато най-после отново можеше да вижда, не повярва на очите си.

— Здравейте — каза почти шепнешком тя, като че ли бе загубила гласа си. — Казвам се Боби.

Глава 45

Поредният дълъг ден в Уилкинсбърг, Пенсилвания. Разпитахме всички заложници от „Макдоналдс“. Междувременно ФБР арестува Сонеджи/Мърфи.

Останах там и тази нощ. Също и Джези Фланаган. Прекарахме я заедно — втора поредна нощ. Нямаше нищо, което да желая повече.

Когато влязохме в стаята на мотел „Чешайър Ин“ в близкото градче Милвейл, Джези каза:

— Ще ме подържиш ли в прегръдките си една-две минути, Алекс? Сигурно изглеждам по-издръжлива, отколкото съм.

Харесваше ми да я прегръщам, харесваше ми и тя да ме прегръща. Харесвах парфюма й. Харесвах да я усещам в ръцете си. Все още всичко между нас беше наелектризирано.

Вълнуваше ме мисълта, че отново ще бъдем заедно. Пред много малко хора можех да се разкрия. И пред никоя жена след Мария. Имах усещането, че Джези е от тези, пред които бих могъл. Имах нуждата отново да се чувствам обвързан с някого. Трябваше ми време, за да го осъзная.

— Нямаш ли странно усещане? — прошепна тя. — Две ченгета по време на гонитба.

Докато я прегръщах, тялото й се тресеше. Ръката й галеше моята.

Никога не съм си падал по връзките еднодневки. И едва ли тепърва щях да се променя. Това повдигаше някои проблеми и теоретични въпроси, с които още не бях готов да се справя.

Джези затвори очи.

— Не ме пускай още — прошепна тя. — Знаеш ли кое е най-хубавото? Да бъдеш с някого, който разбира какъв труден ден си имал. Съпругът ми така и не ме разбра.

— Нито пък аз. Всъщност с всеки изминал ден разбирам все по-малко — пошегувах се аз, но донякъде си беше така.

Стисках Джези в прегръдките си повече от няколко минути. Красотата й беше стряскаща, непреходна. Обичах да я гледам.

— Толкова е странно, Алекс. Хубаво, но странно — каза тя. — Всичко това да не е сън?

— Не може да е сън. Второто ми име е Исай. Не го знаеше, нали?

— Знам — поклати Джези глава. — Видях го в един доклад на ФБР. Александър Исай Крос.

— Сега разбирам как си се издигнала. Какво друго знаеш за мен?

— Всяко нещо с времето си — отговори Джези и докосна с пръст устните ми.

„Чешайър Ин“ беше живописен провинциален мотел на петнайсет километра северно от Уилкинсбърг. Джези беше пристигнала преди мен, за да запази стая. До момента не ни бяха видели заедно в мотела, за което и двамата не протестирахме.

Стаята се намираше в странично крило, отделено от главната сграда. Беше пълна с антики, на вид автентични, включително ръчен тъкачен стан и ръчно изработени старинни юргани.

Имаше камина с дърва и ние я запалихме. Джези поръча да донесат шампанско в стаята.

— Да празнуваме. Да пощурим града — каза тя, като затвори телефона. — Заслужаваме нещо специално. Заловихме лошия.

Мотелът, ъгловата ни стая, всичко беше съвършено. От прозореца се виждаха поляна, покрита със сняг, и заледено езеро. Зад него тъмнееше стръмна планина.

Морно отпивахме шампанско пред горящата камина. Бях се притеснил от последствията след нощта, прекарана в Уилмингтън, но всичко беше наред. Разговаряхме свободно, а ни беше хубаво, дори когато мълчахме.

Поръчахме си и късна вечеря.

Момчето, което я донесе, очевидно се чувстваше неловко, докато ни сервираше пред камината. Не успя да отвори съда, който държеше храната топла, и едва не изтърва подноса. Явно никога не беше виждал живо, дишащо табу.

— Успокой се — каза му Джези. — И двамата сме ченгета и всичко е съвсем законно. Честна дума.

Приказвахме си още час и половина. Също като едно време, когато бях малък и някой приятел оставаше да преспи у дома. Полека-лека съвсем се отпуснахме. Вече нямаше недомлъвки. Накара ме да й разправя за Деймън и Джейни и не ми даде да млъкна.

Ядохме печено телешко и нещо като самозабравил се йоркширски пудинг21. Изобщо не ни интересуваше какво дъвчем. Джези взе да се смее, след като преглътна последния си залък. Аз също. Тази нощ все ни избиваше на смях.

— Защо изядох всичко това? Та аз мразя йоркширски пудинг. Господи, най-сетне да се позабавляваме малко!

— А сега какво? — попитах я аз. — Какво ще правим в духа на празничното настроение?

— Не знам. Ти какво предлагаш? Хващам се на бас, че в главната сграда имат някакви игри като „Монополи“ и „Не се сърди човече“. Аз съм една от стотината живи хора, които знаят правилата на старата индийска игра „Парчизи“.

Протегна врат, за да погледне през прозореца.

— Или да се разходим покрай езерото. И да си попеем „Зимна приказка“.

— Защо не се попързаляме на кънки? Факир съм на кънките. Това имаше ли го в доклада на ФБР?

Джези се засмя и се плесна по коленете.

— Ето какво искам да видя. Бих дала всичко, за да те видя как караш кънки.

— Забравих си кънките обаче.

— Е, добре. Какво тогава? Прекалено много те харесвам и твърде много те уважавам, за да допусна да си помислиш, че ме интересува само тялото ти.

— За да бъда напълно честен и искрен, ще ти призная, че донякъде се интересувам от твоето тяло — казах аз.

Целунахме се и ми беше хубаво. Огънят пращеше, шампанското беше леденостудено. Огън и лед. Привличане на противоположностите. Прериен пожар.

Не заспахме до седем сутринта. Дори отидохме до езерото и се попързаляхме по обувки на лунна светлина.

В средата на езерото Джези ме целуна. Истинска целувка. Като голямо момиче.

— О, Алекс — прошепна тя до бузата ми. — Мисля, че ще имаме големи неприятности.

Глава 46

Гари Сонеджи/Мърфи беше затворен във федералния затвор „Лортън“ в северната част на Вирджиния. Дочухме слухове, че нещо се е случило с него там, но не допуснаха при него никой от вашингтонската полиция. Министерството на правосъдието и ФБР нямаше да допуснат някой да им отмъкне трофея.

От момента, в който се разчу, че е затворен в „Лортън“, затворът беше обсаден. Същото се бе случило и когато затвориха Тед Бънди22 във Флорида. Мъже, жени и ученици се бяха събрали на паркинга пред затвора.

Денонощно скандираха емоционални лозунги. Маршируваха с плакати и запалени свещи.

Къде е Маги Роуз? Маги Роуз е жива! Звярът трябва да умре. Електрически стол или доживотна присъда!

Седмица и половина след залавянето му отидох да посетя Сонеджи/Мърфи. Наложи ми се да използвам всичките си връзки във Вашингтон, но се сдобих с разрешение да го видя. Директорът на затвора доктор Марион Кампбел ме посрещна пред редицата боядисани в металносив цвят асансьори на шестия етаж, където се намираше затворническата болница. Кампбел беше около шейсетгодишен запазен мъж е вълниста грива от черна коса. Много приличаше на Рейгън.

— Вие ли сте детектив Крос? — протегна ми ръка той и учтиво се усмихна.

— Да. Освен това съм съдебен психолог — обясних аз. Доктор Кампбел искрено се изненада. Очевидно никой не му бе казал.

— Е, явно имате добри връзки, за да ви допуснат при него. Стана доста сложно. Свижданията с него са направо луксозна стока.

— Участвам в разследването по отвличането на двете деца от Вашингтон. Присъствах при залавянето му.

— Не съм сигурен, че говорим за един и същи човек сега — каза доктор Кампбел, но не поясни какво точно има предвид. — Доктор Крос ли да ви наричам?

— Доктор Крос, детектив Крос, Алекс. Избирайте.

— Елате с мен, докторе. Ще ви бъде много интересно.

Заради раната, която Сонеджи получи при залавянето му в „Макдоналдс“, го държаха в самостоятелна стая на затворническата болница. Доктор Кампбел ме поведе по широк коридор. Нямаше празни стаи. „Лортън“ не страда от липса на клиентела, пред вратите му чакат на опашка. Повечето бяха чернокожи. Възрастта им варираше от деветнайсет до към шейсет. Всички се правеха на много печени и се държаха предизвикателно, но тия номера не минават във федералния затвор.

— Вече много внимавам кого пускам при него — заговори Кампбел, докато вървяхме. — След малко ще разберете защо. Всички искат да го видят, на всяка цена трябвало да го видят. Обаждат ми се от цял свят. Писател от Япония иска среща, лекар от Франкфурт, друг от Лондон. И прочее, и прочее.

— Имам чувството, че премълчавате нещо, докторе — обадих се аз. — Какво е то?

— Искам сам да направите изводите си, доктор Крос. Той е тук в този сектор, до главното крило. Много бих искал да чуя мнението ви.

Спряхме пред залостена стоманена врата. Пред нея стоеше пазач от охраната, който ни пусна. Зад вратата имаше още няколко болнични стаи, но те бяха от най-строго охраняваните.

В първата стая светеше ярка крушка. Не беше на Сонеджи. Той се намираше в една по-тъмна стая отляво. Тук нямаше зала за посещения, каквато има във всички затворнически отделения, тъй като предоставя прекалено голям достъп до затворника. Пред стаята стояха двама пазачи, въоръжени с автоматично оръжие.

— Да не би да е буйствал? — попитах аз.

— Не, ни най-малко. Оставям ви да си поговорите насаме. Не се страхувайте от насилие. Сам ще се убедите.

Гари Сонеджи/Мърфи ни наблюдаваше откъм койката си. Ръката му беше превързана. Иначе изглеждаше като последния път, когато го видях. Прекрачих прага на стаята. Когато доктор Кампбел излезе, Сонеджи започна да ме разглежда с любопитство. По нищо не личеше, че е познал човека, когото бе заплашил да убие при предишната ни среща.

Първото ми професионално впечатление беше, че той като че ли се страхува да остане насаме с мен. Излъчваше нерешителност. Беше съвсем различен от мъжа, когото съборих на земята пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг.

— Кой сте вие? Какво искате от мен? — попита ме най-после. Гласът му леко трепереше.

— Аз съм Алекс Крос. Срещали сме се.

Изглеждаше объркан. Изражението му беше много правдиво. Поклати глава и затвори очи. В този миг се почувствах крайно озадачен и объркан.

— Съжалявам, но не ви помня — извини ми се той. — В този кошмар участват толкова много хора. Забравил съм някои от вас. Здравейте, детектив Крос. Придърпайте един стол. Както разбирате, не се радвам на много посетители.

— Вие ме посочихте за преговорите във Флорида. Аз съм от вашингтонската полиция.

В момента, в който го изрекох, той се усмихна. Погледна настрани и поклати глава. Не разбрах кое е смешното и го попитах.

— Никога през живота си не съм бил във Флорида — отговори ми той. — Нито веднъж.

Гари Сонеджи/Мърфи стана от леглото. Носеше широки бели болнични дрехи. Ръката като че ли го наболяваше.

Изглеждаше самотен и уязвим. Тук нещо съвсем не беше наред. Какво става, по дяволите? Защо не ме предупредиха, преди да дойда? Очевидно доктор Кампбел искаше да направя собствените си изводи.

Сонеджи/Мърфи седна на друг стол. Втренчи се в мен с нещастен поглед.

Нямаше вид на убиец. Нито на похитител. Учител? „Господин Чип“? Изгубено малко момченце? Всичко му подхождаше.

— Никога не съм разговарял с вас — каза той. — Никога не съм чувал за Алекс Крос. Не съм отвличал деца. Познавате ли Кафка?

— Донякъде. Какво имате предвид?

— Чувствам се като героя от „Метаморфозата“. В капана на някакъв кошмар. Не разбирам нищо от това, което става. Не съм отвличал деца. Някой трябва да ми повярва. Трябва. Аз съм Гари Мърфи и през целия си живот никому не съм причинил зло.

Ако правилно разбирах, той се опитваше да ми внуши, че страда от раздвоение на личността… Истински Гари Сонеджи/Мърфи.

— Вярваш ли му, Алекс? За Бога, човече! Това е въпросът.

Скорс, Крейг и Рейли от ФБР, Клепнър и Джези Фланаган от Службата за охрана, Сампсън и аз се бяхме събрали в тясната заседателна зала на главната квартира на ФБР в центъра на града. Семейна сбирка на Екипа за спасяване на заложници.

Въпросът зададе Джери Скорс. Не ме изненада, че не вярва на Сонеджи/Мърфи. Не признаваше номера с раздвоението на личността.

— Какво ще спечели, ако разправя опашати лъжи? — попитах аз всички. — Твърди, че не е отвличал децата. Че не е стрелял по никого в „Макдоналдс“. — Местех погледа си от лице на лице. — Твърди, че е добродушен средностатистически американец от Делауер на име Гари Мърфи.

— Ще пледира временна невменяемост. — Рейли изрече на глас това, което беше в мислите на всички ни. — Ще го изпратят в някой уютен приют за душевноболни в Мериленд или Вирджиния за срок от седем до десет години. Можем да се обзаложим, че всичко това му е прекрасно известно, Алекс. Достатъчно ли е умен, достатъчно добър актьор ли е, за да убеди съда в този номер?

— Засега съм говорил само веднъж с него, по-малко от час. Мога само да кажа, че е много убедителен като Гари Мърфи. Струва ми се, че е истински МШЛ.

— Това пък МШЛ какво е? — попита Скорс. — Сега вече нищо не разбирам.

— Много популярен термин в психологията — поясних аз. — Ние, психоаналитиците, като се съберем, само за МШЛ си говорим. Ще рече Много Шибан Луд, Джери.

Всички около масата се разсмяха с изключение на Скорс. Сампсън му беше измислил прякор — Гробаря Скорс. Беше всеотдаен в работата си и добър професионалист, но без никакво чувство за хумор.

— Много Шибано Смешно, Алекс — обади се най-после той. — МШС.

— Ще можеш ли да се видиш отново с него? — попита Джези.

И тя като Скорс бе добър професионалист, но компанията й беше къде-къде по-приятна.

— Ще мога. Той иска да ме види. Може би ще успея да разбера защо, по дяволите, пожела аз да свърша работата във Флорида и защо играя главна роля в кошмара му.

Глава 47

Два дни по-късно изкрънках още един час с Гари Сонеджи/Мърфи. Двете нощи преди посещението не мигнах и изчетох наново всичко за случаите на раздвоена личност. Трапезарията ми заприлича на читалня във факултет по психология. За раздвоението са изписани томове и томове, но малцина от нас вярват, че то наистина съществува. Налице е дори сериозно несъгласие по въпроса дали има истински случаи на раздвоена личност.

Когато влязох, Гари седеше на болничното си легло, вперил поглед в пространството. Превръзката на ръката я нямаше. Трудно ми беше да дойда и да говоря с този похитител, убиец на деца, сериен убиец. Спомних си нещо, написано от философа Спиноза: „Стремежът ми е да не се присмивам на хорските постъпки, да не плача заради тях, нито да ги мразя, а да ги разбирам.“ Засега аз не разбирах.

— Здравей, Гари — поздравих го тихо, за да не го стресна. — Готов ли си да говориш?

Той се обърна и като че ли се зарадва, че ме вижда. Придърпа един стол до леглото си, за да седна.

— Боях се, че няма да ти разрешат да дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.

— Какво те накара да си помислиш, че няма да ми позволят? — попитах аз.

— Ами… не знам. Просто… имах чувството, че ти си човек, с когото мога да разговарям. А както ми е тръгнало напоследък, реших, че няма да те пуснат при мен.

Излъчваше някакво простодушие, което ме смути. Беше почти обаятелен. Пред мен бе човекът, обрисуван от съседите му в Уилмингтън.

— За какво си мислеше преди малко? Преди да вляза?

— Дори не помня — усмихна се той и поклати глава. — За какво си мислех? О, сетих се. Спомних си, че рожденият ми ден е този месец. Продължава да ми се струва, че изведнъж ще се събудя и целият този кошмар ще изчезне. Натрапчива мисъл и лайтмотив на всичките ми мисли.

— Върни се малко назад. Разкажи ми как точно те арестуваха — смених аз темата.

— Събудих се в полицейска кола пред един „Макдоналдс“.

Засега беше последователен. Преди два дни ми каза същото.

— Ръцете ми бяха в белезници зад гърба — продължи той. — По-късно оковаха и краката ми.

— Не си ли спомняш как попадна в полицейската кола?

Господи, беше много добър. Говореше кротко, вежливо, правдиво.

— Не, нито пък помня как съм попаднал в „Макдоналдс“ в Уилмингтън. Това е най-откаченото нещо, което ми се е случвало.

— Разбирам.

Докато пътувах от Вашингтон насам, в главата ми се беше зародила една хипотеза. Вероятността й беше сведена до минимум, но би могла да обясни някои неща, които до момента изглеждаха безсмислени.

— Случвало ли ти се е нещо подобно и преди, Гари? Нещо поне донякъде сходно?

— Не. Никога не съм имал неприятности. Никога не съм бил арестуван. Можеш да провериш, нали? Разбира се, че можеш.

— Питам дали и друг път си се озовавал на непознато място, без да знаеш как си попаднал там.

Гари ме изгледа много особено, с наклонена на една страна глава.

— Защо питаш?

— Случвало ли ти си е, Гари?

— Ами… Да.

— Разкажи ми. Разкажи ми за случаите, в които си се събуждал на непознато място.

Имаше навика да си придърпва ризата между второто и третото копче. Дърпаше я далеч от гърдите си. Зачудих се дали не го прави, защото се страхува от задушаване и от какво е предизвикан този навик.

Може би е боледувал като малък. Или е бил затворен на тясно място с ограничен достъп на въздух, така както бяха затворени Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг.

— От една година, а може би и повече, страдам от безсъние. Казах го на един от лекарите, който ме прегледа.

В нито един от докладите от затвора не се споменаваше за безсънието му. Попитах се дали наистина е казал на лекарите или просто си мисли, че го е казал. Споменаваше се за неравен Вехслеров профил23, което е признак на импулсивност. Бяха му правили също така устен и действен тест за интелигентност. И при двата резултатите бяха дори над максималните. Роршаховият тест24 показваше наличието на остър емоционален стрес. Даваше положителна реакция на карта номер 14, по която се съди за наличието на склонност към самоубийство. Но нито дума за безсъние.

— Разкажи ми, ако обичаш. Ще ми помогне да вникна в състоянието ти.

Вече бяхме говорили, че съм не само детектив, но и психолог. Беше наясно с моята квалификация и се чувстваше спокоен. Поне засега. Дали това имаше нещо общо с искането му аз да отида във Флорида?

Погледна ме в очите.

— Наистина ли ще се опиташ да ми помогнеш? Не да ме хванеш в капан, а да ми помогнеш?

Уверих го, че ще се опитам. Ще го изслушам. Ще се отнеса без предубеждение. Той каза, че друго и не иска.

— От доста време не мога да спя. Всъщност, откакто се помня. Всичко се обърква в съзнанието ми. Не знаех дали съм буден или сънувам. Престанах да различавам съня от реалността. Събудих се в една полицейска кола в Пенсилвания. Нямам представа как съм се озовал там. Как се е случило. Вярваш ли ми? Някой трябва да ми повярва.

— Слушам те, Гари. Когато свършиш, ще ти кажа какво мисля. Обещавам. Искам да чуя всичко, което си спомняш.

Това изглежда го удовлетвори.

— Попита ме дали ми се е случвало и по-рано. Случвало се е. На няколко пъти. Събуждам се на непознати места. Понякога в моята кола, спряла встрани на някакъв път. Път, който нито съм виждал, нито съм чувал преди. Няколко пъти се случи в мотели. Или блуждая по улици. Във Филаделфия, Ню Йорк, веднъж в Атлантик сити. В джоба си намерих жетони от казино и билет от паркинг. Нямах представа как са се озовали там.

— Случвало ли ти се е някога във Вашингтон? — попитах аз.

— Не. Във Вашингтон не. Всъщност от дете не съм стъпвал във Вашингтон. Напоследък открих, че мога да идвам на себе си както съм в съзнание. В пълно съзнание. Например, храня се, а нямам никаква представа как съм попаднал в ресторанта.

— Консултирал ли си се с някого? Търсил ли си помощ? Бил ли си на лекар?

Той затвори бистрите си светлокафяви очи, които бяха най-впечатляващата черта от лицето му. Отвори ги отново и се усмихна.

— Нямаме пари за психиатри. Едва свързваме двата края. Затова съм толкова потиснат. Дължим трийсет хиляди. Семейството ми има дълг от трийсет хиляди, а аз съм тук в затвора.

Млъкна и ме погледна. Без никакво притеснение се втренчваше в мен и се опитваше да прочете мислите ми. Проявяваше готовност да ми помогне с каквото може, нямаше следа от нестабилност, мислите му бяха ясни.

Давах си сметка също така, че всеки специалист, който се занимава с него, може да бъде измамен от този изключително умен и надарен психопат. Беше направил на глупаци много хора преди мен. Явно го биваше в това отношение.

— Засега ти вярвам — казах накрая. — Разказът ти ми звучи смислено, Гари. Бих искал да ти помогна, ако мога.

Изведнъж очите му се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите му. Той протегна ръце към мен.

Хванах ръцете на Гари Сонеджи/Мърфи и ги задържах. Бяха много студени. Изглеждаше уплашен.

— Аз съм невинен — каза той. — Знам, че звучи налудничаво, но съм невинен.

Прибрах се късно през нощта. Докато се канех да паркирам на алеята пред къщи, до колата ми спря мотоциклет. Какво, по дяволите, става?

— Моля, последвайте ме — каза мотоциклетистът с безличния тон на полицейските патрули по магистралите. — Карайте след мен.

Беше Джези. И двамата се разсмяхме. Знаех, че се опитва да ме подмами обратно в света на живите. Според нея работех твърде много по този случай. Напомни ми, че вече е решен.

Продължих по алеята, после спрях и слязох от старото си порше. Тръгнах към нея.

— Време е да сложиш край на работния ден, Алекс — каза Джези. — Можеш ли да го направиш? В състояние ли си да спреш да работиш в единайсет през нощта?

Влязох в къщата да проверя как са децата. Спяха, така че нямах причина да отхвърля предложението на Джези. Върнах се при нея и се качих на мотоциклета.

— Това е или най-лошото, или най-хубавото нещо, което съм правил в последно време — казах аз.

— Не се тревожи, най-хубавото е. В добри ръце си. Няма от какво да се страхуваш освен от моментална смърт.

За секунди лапнахме девета улица, ярко осветена от единствения фар на мотоциклета. Спуснахме се по Индипендънс Авеню, после полетяхме по „Паркуей“, която на места има отвратително остри завои. Джези се накланяше на всеки завой и профучаваше покрай колите, които сякаш стояха на едно място.

Знаеше как се кара мотоциклет. Не беше дилетант. Като гледах как се стрелка покрай нас пейзажът, как проблясват електрическите жици над главите ни и как отляво покрай предното колело на мотоциклета пробягват маркировъчните линии на пътя, си помислих, че тя кара най-малко със сто и петдесет. Чувствах се обаче извънредно спокоен.

Нямах представа къде отиваме, а и хич не ме интересуваше. Децата спяха. Нана беше с тях. Всичко това бе част от нощната терапия. Усещах как студеният въздух пронизва всяко отвърстие на тялото ми. Проясни ми главата, от което тя несъмнено се нуждаеше.

По улица „N“ нямаше никакво движение. Беше дълга, тясна и права, с хубави стогодишни прилепени една до друга къщи от двете страни. Много е красива, особено през зимата. Стръмните покриви бяха заснежени. По верандите проблясваха светлини.

Джези натисна педала на газта по пустата улица. Сто, сто и двайсет, сто и петдесет. Не знаех с каква скорост кара, само усещах, че летим. Очертанията на дърветата и къщите се сливаха, настилката под нас също. Всъщност беше много приятно. Дано остана жив да споделя това усещане с някого.

Джези спря плавно беемвето. Не се фукаше, просто знаеше как да го направи.

— Пристигнахме. Току-що се нанесох тук. Опитвам се да реша по някакъв начин жилищния си въпрос — обясни тя, докато слизаше от мотоциклета. — Добре се справи. Изпищя само веднъж по „Джордж Вашингтон“.

— Пазя си писъците за себе си.

Възбудени от карането, влязохме вътре. Апартаментът съвсем не изглеждаше както очаквах. Джези каза, че не е имала време да го оправи, но въпреки това беше красиво и подредено с вкус. Цялостният облик беше модерен и лъскав, но уютен. Имаше много впечатляващи художествени фотографии, повечето черно-бели. Джези каза, че тя ги е правила. В дневната и кухнята имаше свежи цветя. Книги със стърчащи от тях показалци — „Принцът на приливите“, „Следи от изгаряне“, „Жените на власт“, „Дзен и изкуството да караш мотоциклет“. Лавица с вина — марки „Беринджър“ и „Ръдърфорд“. На стената имаше кука за мотоциклетната й каска.

— Значи все пак си домошар.

— Как не! Вземи си думите назад, Алекс. Аз съм печена мъжкарана от Службата за охрана.

Обгърнах Джези с две ръце и се целунахме с много нежност насред дневната. Откривах нежност там, където не я очаквах. Откривах една чувственост, която ме изненадваше. Всичко, което бях търсил, само че с една малка уловка.

— Радвам се, че ме доведе в къщата си — казах аз. — Честна дума, Джези. Поласкан съм.

— Въпреки че фактически трябваше да те отвлека, за да те домъкна тук?

— Страхотно нощно препускане. Красив уютен апартамент. Фотографии ала Ани Лейбовиц. Какви други тайни имаш?

Джези прокара леко пръст по брадичката ми и ме погледна.

— Не искам да имам никакви тайни. Това искам. Съгласен?

Съгласих се. И аз желаех същото. Време ми беше да се разголя пред някого. Дори отдавна трябваше да го направя и вероятно се отнасяше и за двама ни. Може би не ни е личало пред външния свят, но прекалено дълго и двамата сме били самотни и затворени в себе си. Това беше простичката истина, която си помагахме един на друг да проумеем.

Рано на другата сутрин тя ме върна вкъщи. Вятърът беше студен и жулеше лицата ни. Бях я обгърнал през кръста, докато летяхме през мътната сива светлина на ранния изгрев. Много малко хора бяха будни, тръгнали на работа с колите си или пеш. Сигурно и аз бих зяпал като тях. Каква страхотна двойка бяхме двамата с нея!

Джези ме остави точно на мястото, откъдето ме взе. Притиснах се плътно към нея и топлия вибриращ мотоциклет. Целунах я отново. По бузите, по врата, и накрая по устните. Можех да остана така цяла сутрин. Просто така, на изпълнената със злонамереност улица в Югоизточния квартал. През главата ми се мярна мисълта, че винаги трябва да е така. Защо не?

— Трябва да се прибирам — казах най-сетне.

— Да. Знам. Прибирай се, Алекс — отвърна Джези. — Целуни децата от мен.

Но изглеждаше малко тъжна, когато се обърнах и тръгнах към къщи.

Не започвай нещо, което не можеш да доведеш докрай, спомних си аз.

Глава 48

През останалата част от деня го ударих на живот. Чувствах се малко безотговорен, но ми се отрази добре. От време на време можеш да качиш на раменете си бремето на целия свят, стига да знаеш как да го свалиш.

Докато карах към затвора „Лортън“, грееше слънце, но температурите бяха смразяващи. Небето беше ярко, почти ослепително синьо. Красиво и изпълнено с надежда. Жалката лъжовност на живота през деветдесетте.

Пътувах и мислех за Маги Роуз Дън. Стигнах до заключението, че вече е мъртва. Баща й сипеше огън и жупел от медиите. Не можех да го упрекна. Разговарях няколко пъти по телефона с Катерин Роуз. Тя не беше изгубила надежда. Каза ми, че „усеща“, че малкото й момиченце е живо. Нищо по-тъжно не бях чувал.

Опитах се да се подготвя за Сонеджи/Мърфи, но бях разсеян. Пред очите ми продължаваха да изникват картини от изминалата нощ. Трябваше да си напомням, че вече е ден и карам кола през натовареното движение на Вашингтон и че съм на работа.

Точно тогава ме осени бляскаво хрумване — теория за Гари Сонеджи/Мърфи, която можеше да се провери и изглеждаше съвсем разумна от психологична гледна точка.

Това ми помогна да се съсредоточа, когато пристигнах в затвора. Отведоха ме на шестия етаж при Сонеджи. Той ме чакаше. Имаше вид на немигнал цяла нощ. Беше ред аз да поема инициативата.

Работих върху него цял час, ако не и повече. Притиснах го силно, доста по-силно от всеки друг мой пациент.

— Гари да си намирал в джобовете си квитанции от хотели, ресторанти и магазини, без да си спомняш, че си похарчил тези пари?

— Откъде знаеш? — Очите му блеснаха, като чу въпроса. По лицето му се изписа облекчение. — Хубаво направих, като им казах, че искам ти да бъдеш моят лекуващ лекар. Не искам да виждам повече доктор Уолш. Само знае да ми предписва хлоралхидрат.

— Не съм убеден, че идеята ти е добра. Аз съм психолог, а не психиатър като доктор Уолш. Освен това съм от екипа, който те арестува.

Той поклати глава.

— Знам всичко това. Но ти единствен ме изслушваш, преди да правиш заключения. Знам, че ме мразиш, задето съм отвлякъл двете деца и заради другите неща, които се предполага, че съм извършил. Но ти поне ме изслушваш. Уолш само се прави, че ме слуша.

— Трябва да продължиш да се срещаш с доктор Уолш — казах аз.

— Дадено. Вече започвам да схващам как стават работите тук. Само, моля те, не ме оставяй сам в тази адска дупка.

— Няма. Ще бъда с теб оттук нататък. Ще продължим да разговаряме както досега.

Помолих Сонеджи/Мърфи да ми разкаже за детството си.

— Не си спомням кой знае какво. Това необичайно ли е?

Искаше да говори. В моите ръце, на моята преценка бе оставено да реша дали чувам истината или поредица от старателно конструирани лъжи.

— За някои хора е нормално да не си спомнят. Понякога нещата се избистрят, докато говориш за тях, когато ги обличаш в словесна форма.

— Фактите и цифрите са ми известни. Значи така. Дата на раждане — двайсет и четвърти февруари хиляда деветстотин петдесет и седма. Място на раждане Принстън, щата Ню Джърси. И други такива. Макар че понякога ми се струва, че съм наизустил тези неща, докато съм растял. Случвало ми се е да не мога да разгранича съня от реалността. Не знам кое какво е. Наистина не знам.

— Опитай се да ми разкажеш първите си спомени.

— Нищо весело няма в тях — отговори той. — Винаги съм страдал от безсъние. Не можех никога да спя повече от час-два наведнъж. Не си спомням някога да не съм се чувствал уморен. И потиснат. Като че ли цял живот съм се опитвал да се измъкна от някаква дупка. Не че искам да ти върша работата, но трябва да призная, че нямам високо мнение за себе си.

Всичко, което знаехме за Гари Сонеджи, обрисуваше напълно противоположна личност: много енергичен, оптимистично настроен, с изключително високо мнение за себе си.

Гари продължи да ми описва едно ужасно детство, включващо физическо насилие от страна на мащехата, докато е бил още съвсем малък. И сексуално насилие от баща му, като поотраснал. Все повтаряше как се е мъчил да се откъсне от напрежението и конфликтите, които са го заобикаляли. Мащехата му дошла да живее при тях с двете си деца през 1961 година. Гари бил на четири години и вече изпадал в мрачни настроения. После станало още по-лошо. Но колко по-лошо, все още не желаеше да ми каже.

Като част от изследванията, направени от доктор Уолш, Сонеджи/Мърфи бе преминал през теста на Вехслер, многофазовия личностен тест на Минесота25 и тестовете на Роршах. Областта, в която бе постигнал невероятно високи резултати, беше творческата. Това се проверява чрез довършване на изречения. Беше отбелязал високи резултати и при устните и писмените отговори.

— Какво друго, Гари? Опитай се да се върнеш колкото може по-назад. Мога да ти помогна само ако те опозная по-добре.

— Винаги са ми се губили часове. Време, което не си спомням — продължи той.

Лицето му все повече се стягаше, докато говореше. Вените по врата му се издуха. Пот застича от челото му.

— Наказваха ме, защото не можех да си спомня…

— Кой? Кой те наказваше?

— Най-често мащехата ми.

Това означаваше, че повечето от пораженията са били нанесени, докато е бил съвсем малък. Когато мащехата го е приучвала на послушание.

— Тъмна стая — рече той.

— Какво ставаше там? Каква беше тази стая?

— Тя ме затваряше в нея, долу в мазето. В мазето на нашата къща. Почти всеки ден.

Беше започнал да диша учестено. Минаваше през мъчително изживяване — състояние, което бях наблюдавал многократно при жертви на насилие като деца. Затвори очи. Припомняше си. Виждаше миналото, към което никак не искаше да се връща.

— Какво се случваше в мазето?

— Нищо… нищо не се случваше. Просто непрекъснато ме наказваха. Оставяха ме съвсем сам.

— Колко дълго те държаха долу?

— Не знам… Не мога да си спомня всичко!

Леко отвори очи. Наблюдаваше ме през клепачите.

Не знаех колко още може да издържи. Трябваше да внимавам, да му помагам да се справи с по-тежките моменти от спомените, да му внушавам, че ме боли за него, че може да ми се довери, че го слушам.

— По цял ден ли те оставяха там? Преспивал ли си в мазето?

— А, не. Не. Много по-дълго. Така че повече да не забравям. Да бъда добро момче. Да не съм вече лошо момче.

Погледна ме и млъкна. Усетих, че очаква да чуе нещо от мен.

Опитах се да го похваля, което ми се стори най-подходящо.

— Добре беше, Гари, добро начало. Знам колко ти е трудно.

Гледах възрастния мъж и си представях малкото момче, заключено в тъмното мазе. Всеки ден. Със седмици, които са му се стрували дори по-дълги. Сетих се за Маги Роуз Дън. Възможно ли е да я държи някъде и тя да е още жива? Трябваше да измъкна от съзнанието му най-мрачните тайни и то много по-бързо, отколкото обикновено се прави при терапия. Катерин Роуз и Томас Дън заслужаваха да узнаят какво се е случило с малкото им момиченце.

Какво стана с Маги Роуз, Гари? Спомняш ли си Маги Роуз?

Рискован момент в нашите сеанси. Ако реши, че не съм вече неговият „приятел“, може да се уплаши и да откаже да се срещаме. Може да се затвори в себе си. Имаше опасност дори от пълен психотичен колапс. Да изпадне в кататонично състояние. Тогава всичко щеше да е загубено.

Трябваше да продължа да хваля Гари за усилията му. Беше важно да очаква посещенията ми с нетърпение.

— Това, което ми разказа досега, е изключително полезно — рекох. — Наистина се справи добре. Впечатлен съм от усилията, които положи, за да си спомниш.

— Алекс — обърна се той към мен, когато се приготвих да тръгвам, — заклевам се в Бога, не съм извършил нищо лошо. Моля те, помогни ми.

За този следобед беше предвиден полиграфски тест. Самата мисъл за детектора на лъжата притесняваше Гари, но той се закле, че ще се подложи на него.

Каза, че ако искам, мога да остана и да видя резултатите. Аз много исках.

Операторът беше изключително добър. Специално за този тест от Вашингтон. Щяха да зададат на Гари осемнайсет въпроса, петнайсет от тях бяха „контролни“. Останалите три щяха да определят резултатите от теста.

Срещнах се с доктор Кампбел около четирийсет минути след като Сонеджи/Мърфи беше отведен към полиграфа. Кампбел беше много развълнуван, лицето му пламтеше. Сякаш беше тичал от мястото, където се извършваше тестът. Нещо важно се бе случило.

— Получи възможно най-високия резултат — съобщи ми той. — Издържа го с отличие. Плюс десет. Гари Мърфи може би казва истината.

Глава 49

Гари Мърфи може би казва истината!

На другия ден следобед свиках съвещание в заседателната зала на „Лортън“. Публиката ми се състоеше от следните големи клечки: доктор Кампбел от затвора, федералния прокурор Джеймс Дауд, представител на губернатора на щата Мериленд, двама прокурори от главната прокуратура във Вашингтон, доктор Джеймс Уолш като представител на здравните служби и административните началници на затвора.

Беше истинско мъчение да ги събера заедно. Сега, след като бях успял, не можех да си позволя да ги изпусна. Нямаше да имам друга възможност да поискам това, от което се нуждаех.

Почувствах се като на устен изпит в Джонс Хопкинс26. Вършех всичко на високи обороти. Бях убеден, че цялото разследване Сонеджи/Мърфи е поставено на карта — тук в тази зала.

— Искам да се опитам да го подложа на регресивна хипноза. Риск няма, но пък имаме реален шанс за успех — заявих аз пред групата. — Сигурен съм, че Сонеджи/Мърфи е подходящ обект и ще открием нещо, което ще ни бъде от полза. Може би ще разберем какво се е случило с момиченцето. И доста за самия Гари Мърфи.

По случая вече бяха възникнали редица сложни въпроси, свързани с юрисдикцията. Един адвокат ми каза, че казусът е много подходящ за разглеждане при полагане на изпит за адвокатска практика. Тъй като бяха прекосени границите на няколко щата, отвличането и убийството на Майкъл Голдбърг попадаше под федерална юрисдикция и делото щеше да се гледа във федерален съд. Процесът по убийствата в „Макдоналдс“ щеше да се гледа от съда в Уестморленд, щата Делауер. Сонеджи/Мърфи щеше да бъде съден също и във Вашингтон за убийствата, които очевидно бе извършил в Югоизточния квартал.

— Какво се надявате да научите? — попита доктор Кампбел.

Досега ме беше подкрепял и продължаваше да го прави. И той като мен прочете скептицизма по лицата на присъстващите и преди всичко на Уолш. Можех да разбера защо Гари не харесва Уолш. Видя ми се дребнав, зъл и горд с това.

— Голяма част от онова, което той ни каза досега, предполага наличието на остра дисоциативна реакция. Изглежда е имал кошмарно детство. Бил е подложен на физическо, може би и сексуално насилие. Още тогава вероятно е започнал да раздвоява съзнанието си, за да избегне болката и страха. Не казвам, че има раздвоение на личността, но не е изключено. Прекарал е детство, което би могло да доведе до такава рядка психоза.

Думата взе доктор Кампбел.

— С доктор Крос обсъждахме вероятността Сонеджи/Мърфи да изпада в психогенно бягство27. Това е психотично състояние, свързано както с амнезията, така и с хистерията. Той говори за „изгубени дни“, „изгубени уикенди“, дори за „изгубени седмици“. В такова състояние пациентът може да се събуди на непознато място, без да има представа как се е озовал там или какво е правил през един доста продължителен период от време. В някои случаи пациентът има две отделни личности, често противопоставени една на друга. Може да се получи и при временна лобална епилепсия.

— Абе вие за какви се мислите? Да не сте екип по спасяването му? — скочи от мястото си Уолш. — Лобална епилепсия! Я не ме будалкай, Марион. Колкото повече игрички играете, толкова по-големи са шансовете му да се измъкне от сериозна присъда — предупреди ни той.

— Не си играя — отвърнах аз. — Не е в стила ми.

Тук се обади окръжният прокурор и застана между мен и Уолш. Джеймс Дауд беше сериозен мъж на около четирийсет години. Ако получеше назначение за прокурор в процеса срещу Сонеджи/Мърфи, за нула време щеше да се покрие с известност.

— Не съществува ли вероятност да симулира такова психическо състояние? — попита той. — Да е психопат и нищо повече?

Огледах присъстващите, преди да отговоря на въпросите му. Дауд явно искаше да чуе какво ще кажем, държеше да научи истината. Представителят на губернатора изглеждаше скептичен и неубеден, но и непредубеден. Групата от главната прокуратура засега беше неутрална. А доктор Уолш е достатъчно информиран от мен и Кампбел.

— Това е напълно възможно — отвърнах аз. — И е една от причините, поради която бих искал да опитам с регресивната хипноза. Най-малкото ще видим дали ще продължи да говори същото, без да си противоречи.

— Ако се поддава на хипноза — намеси се Уолш. — И ако можете да разберете със сигурност дали е хипнотизиран.

— Допускам, че е податлив — бързо отговорих аз.

— Аз пък се съмнявам. Откровено казано, съмнявам се и във вас, Крос. Не ме интересува дали обича да разговаря с вас. В психиатрията не е важно да харесваш лекаря си.

— Харесва му това, че го слушам — погледнах аз през масата към Уолш.

Струваше ми голямо усилие да се овладея и да не се нахвърля върху надутото копеле.

— Какви са другите причини, за да искате да хипнотизирате затворника? — обади се представителят на губернатора.

— Честно казано, не знаем достатъчно за действията му през периодите на психогенна амнезия — отговори доктор Кампбел.

— Нито пък той. Същото се отнася за съпругата и семейството му, които многократно съм разпитвал. Освен това не знаем с колко личности си имаме работа — добавих аз. — Другата причина да искам хипнотизиране е… — направих аз пауза, за да възприемат по-добре следващите ми думи, — че искам да го питам за Маги Роуз Дън. Да се опитам да разбера какво е сторил с Маги Роуз.

— Добре, чухме аргументите ви, доктор Крос. Благодарим ви за времето и усилията, които сте вложили — каза накрая Джеймс Дауд. — Ще ви уведомим за нашето решение.

Тази вечер реших аз да взема нещата в ръце.

Позвъних в „Уошингтън Поуст“ на познат репортер, комуто имах доверие. Предложих му да се срещнем в ресторант „Папис Дайнър“ в края на Югоизточния квартал. „Папис“ беше място, където нямаше да ни разпознаят, защото не исках някой да разбере, че сме се срещали. Беше в интерес и на двама ни.

Лий Ковел беше не дотам млад юпи28 и донякъде бих го нарекъл задник, но въпреки това ми харесваше. Не прикриваше чувствата си: дребнави зависти, озлобление, породено от жалкото състояние на журналистиката, склонност към сантименталничене, крайно консервативни възгледи. Всичко беше на показ, за да може светът да види и да реагира.

Лий се отпусна в столчето до мен на бара. Носеше сив костюм и светлосини мокасини. „Папис“ привлича най-разнородна клиентела: негри, латиноамериканци, корейци, бели от работническата класа, които си изкарват по някакъв начин хляба в Югоизточния квартал. Но такива като Лий нямаше.

— Бия на очи като стърчащ загноясал палец — оплака се той. — Прекалено съм издокаран за това място.

— Кой ще те види? Боб Удуърд29?

— Много смешно, Алекс. Какво си намислил? Защо не ме потърси, когато историята беше още топла? Преди да спипате това копеле?

— Ще дадеш ли на този тук горещо, много горещо черно кафе? — поръчах на бармана. — Трябва да го събудя. — После се обърнах отново към Лий. — Ще хипнотизирам Сонеджи в затвора. Ще търся Маги Роуз Дън в неговото подсъзнание. Ти ще си единственият, на когото ще предоставя историята. Но срещу една услуга — казах на Лий.

Лий Ковел почти се взриви.

— Дрън-дрън! Разкажи ми всичко, Алекс. Мисля, че ми спести някои подробности.

— Добре. Опитвам се да получа разрешение да хипнотизирам Сонеджи, но се намесиха множество дребни политически игри. Ако намекнеш за историята в „Поуст“, мисля, че ще получа разрешението. Тогава ти единствен ще имаш новината.

Поднесоха му кафето в красива стара чашка, светлокафява с тънка синя ивица под ръба. Лий сръбна от горещата течност, потънал в размисъл. Изглежда му беше забавно, че се опитвам да изманипулирам установения ред във Вашингтон. Допадаше на сантименталната му жилка.

— Ако научиш нещо от Гари Сонеджи, искам да съм вторият, който ще го чуе. След теб, Алекс.

— Тежък пазарлък, но дадено. Нека така се разберем. Помисли, Лий. Каузата си струва. Ще открием Маги Роуз, а да не говорим за твоята кариера.

Оставих Ковел да си довърши кафето и да обмисли материала си. Очевидно точно това беше направил, защото той се появи в сутрешното издание на „Поуст“.

В нашата къща първа става Мама Нана. Всеки божи ден. Няма да се учудя, ако тя е първата, която става в цялата Вселена. Двамата със Сампсън бяхме твърдо убедени в това, когато бяхме десетинагодишни. По онова време тя беше заместник-директор на гимназията „Гарфийлд норт джуниър хай скул“.

Когато и да стана, било то в седем, шест или пет, слизам в кухнята и винаги заварвам лампата да свети, а Нана да закусва или да си приготвя закуската на печката. Повечето сутрини яде едно и също. Варено яйце, гореща английска мекица, намазана с масло, слаб чай с мляко и две лъжички захар.

Обикновено е започнала да приготвя и нашата закуска, като се съобразява с вкусовете ни. Менюто може да включва палачинки, свинска наденица или бекон, пъпеш, в зависимост от сезона, овесена каша с много масло и щедро поръсена със захар, яйца, приготвени по всички известни начини.

От време на време ни прави омлет с желе от грозде — единствената й гозба, която не обичам. Нана го препържва от едната страна и, както много пъти съм й повтарял, яйца с желе е като палачинки с кетчуп. Нана не се съгласява, въпреки че тя самата никога не хапва от тези омлети. Децата обаче умират за тях.

В тази мартенска утрин Нана вече седеше на масата в кухнята. Четеше „Уошингтън Поуст“, който ни го носи един мъж на име Уошингтън — ако щете, вярвайте. Всеки понеделник господин Уошингтън закусва с Нана. Днес беше сряда — важен ден за разследването.

Сцената на закуската ми беше тъй позната, но въпреки това се стъписах, като влязох в кухнята. За сетен път се убедих колко дълбоко бе навлязло отвличането на децата в личния ни живот, в личния живот на цялото ми семейство.

Заглавието в „Уошингтън Поуст“ гласеше:

Имаше моя снимка и на Сонеджи/Мърфи. Вече бях чул новината предната вечер. Бях се обадил на Лий Ковел да му дам неговата и само негова история.

Прочетох статията на Лий, докато ядях две огромни сухи сливи. В нея се казваше, че някои неназовани източници били „скептично настроени към мнението на психолозите, които се занимават с похитителя“, че „получените с помощта на медицински средства сведения може да повлияят на съдебния процес“, че „ако се докаже, че Сонеджи/Мърфи е невменяем, той може да получи снизходителна присъда от три години в лечебно заведение“. Очевидно Лий бе разговарял и с други „източници“ след нашата среща.

— Защо тия хора не казват ясно и недвусмислено какво имат предвид — промърмори Нана над чашата чай с препечена филийка.

Явно не си падаше по журналистическия стил на Лий.

— Защо не кажат какво? — попитах аз.

— Очевидното. Някой не иска ти да се намесваш в техния чистичък и изяснен случай. Искат правосъдието да е изпрано с белина. А не непременно истината. Истината в дадения случай никому не е нужна. Просто желаят веднага да се почувстват добре. Искат да се сложи край на болката. Хората има нисък праг на поносимост към болката, особено напоследък. Откакто доктор Спок започна да отглежда децата ни вместо нас.

— Какви ги кроиш над закуската си? Звучиш ми като дъртата детективка от телевизионния сериал „Тя пише за убийства“.

Сипах си малко от нейния чай. Но без захар и мляко. Взех си английска мекица и пъхнах вътре две наденички.

— Нищо не кроя. Действителността се набива на очи като носа на лицето ти, Алекс.

Кимнах. Може би беше права, но не ми се занимаваше това толкова рано сутринта.

— Няма нищо по-хубаво от сухи сливи рано сутрин — казах. — М-м-м, колко вкусно.

— Хм! — намръщи се Мама Нана. — На твое място не бих прекалявала със сливите. И без това има опасност да затънеш в лайна оттук нататък, Алекс. Ако ми позволиш да говоря без увъртане.

— Благодаря ти, Нана. Ценя прямотата ти.

— Пак заповядай. Има за какво да благодариш — за закуската и за един добър съвет: нямай доверие на бял човек.

— Много хубава закуска — казах аз.

— Какво става с новата ти приятелка? — попита ме баба.

Нищо не може да й убегне от погледа.

Глава 50

Когато слязох от колата си пред затвора, във въздуха се разнасяше пронизително бръмчене. Звукът беше физическо явление. Репортери от вестниците и телевизията бяха наобиколили „Лортън“. Чакаха ме. И Сонеджи/Мърфи ме чакаше. Бяха го преместили в обикновена затворническа килия.

Когато прекосявах паркинга под лекия дъждец, от всички страни към мен се насочиха телевизионни камери и микрофони. Бях там, за да хипнотизирам Гари Сонеджи/Мърфи и пресата го знаеше. Днес бях голямата хапка в новините.

— Томас Дън твърди, че се опитвате да вкарате Сонеджи в болница, откъдето ще бъде освободен след две-три години. Вашият коментар, детектив Крос?

— Нямам какво да кажа засега.

Не можех да говоря с никого от репортерите, което не ме правеше техен любимец. Бях се споразумял в това отношение с главната прокуратура, преди да получа най-сетне разрешението.

В днешно време хипнозата често се използва в психиатрията. Психиатри или психолози прибягват нерядко до нея за нуждите на терапията. Аз се надявах да открия при няколкото сеанса какво се е случило с Гари Сонеджи/Мърфи през „изгубените дни“, по време на неговите бягства от реалността. Не знаех дали ще имам бърз резултат и дали изобщо ще имам някакъв резултат.

Щом влязох в килията на Гари, пристъпих към хипнотизираното, което е прост и ясен процес. Помолих го да се отпусне и да затвори очи. После да си поеме дълбоко въздух и да издиша много бавно и равномерно. Да се опита да прочисти главата си от всякаква мисъл. И накрая да започне да брои от сто — отзад напред.

Изглеждаше подходящ обект за хипнотизиране. Не се съпротивляваше и потъна дълбоко в състоянието, податливо на внушение. Доколкото можех да преценя, беше готов. Така или иначе продължих — все едно, че е така. Наблюдавах за някакви признаци, които да говорят за обратното, но не забелязах нищо.

Дишането му видимо се забави. В началото на сеанса беше много по-отпуснат от всеки предишен път. В първите моменти разговаряхме за обикновени, непредизвикващи възбуда неща.

Когато усетих, че напълно се е отпуснал, го попитах за случилото се в „Макдоналдс“, защото той твърдеше, че там е „дошъл на себе си“.

— Спомняш ли си арестуването ти пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг?

След кратка пауза той каза:

— Да, разбира се.

— Радвам се, че си спомни, защото имам няколко въпроса за обстоятелствата в „Макдоналдс“. Не ми е ясна последователността на събитията. Спомняш ли си дали яде нещо в ресторанта?

Под затворените му клепачи виждах как очите му се въртят. Очевидно си припомняше, преди да отговори. Беше обут в джапанки, левият му крак потропваше бързо.

— Не… не… не си спомням. Дали ядох там? Не помня. Не знам със сигурност дали съм ял.

Поне не отрече, че е бил в „Макдоналдс“.

— Забеляза ли някакви хора в ресторанта? — продължих да питам аз. — Спомняш ли си някой от клиентите? Или някое от момичетата зад щанда, с която да си говорил?

— М-м-м… имаше навалица. В съзнанието ми не изниква конкретен човек. Помня как си помислих, че някои хора се обличат толкова зле, че направо да изпопадаш от смях. Можете да го видите по всички търговски центрове, но най-вече на места като „Макдоналдс“.

В съзнанието си той все още беше вътре в ресторанта. Досега ме следваше. Продължавай така, Гари!

— Ходи ли до тоалетната? — Вече знаех, че е ходил, защото повечето от действията му бяха описани в протоколите от ареста.

— Да, ходих.

— Пи ли нещо? Разкажи ми. Вземи ме със себе си в закусвалнята. Все едно, че пак си там.

Той се усмихна.

— Моля те, без това снизходително отношение.

Беше наклонил малко особено главата си. После взе да се смее. Особен смях, по-гърлен от обикновено. Странен, но не особено тревожещ. Започна да говори по-бързо, много отривисто. Кракът му засили темпото на потропването.

— Не си достатъчно умен, за да го направиш — каза той.

Промяната в гласа му ме изненада.

— Да направя какво? Какво имаш предвид, Гари? Не те разбирам.

— Да се опиташ да го подмамиш в капана. Това имам предвид. Може да си умен, но не чак толкоз.

— Кого се опитвам да подмамя?

— Сонеджи, разбира се. И той е тук в „Макдоналдс“. Прави се, че си взима кафе, но всъщност е дяволски ядосан. На път е да експлодира. Изпитва необходимост да му обърнат внимание.

Изправих се в стола си. Не очаквах това.

— Защо е ядосан? Ти знаеш ли защо?

— Яд го е, защото те извадиха късмет. Ето защо.

— Кой е извадил късмет?

— Полицията. Вбесен е, защото разни тъпанари оплескаха всичко, провалиха великия му план.

— Бих искал да поговоря с него за това — казах аз.

Опипвах се да бъда безпристрастен като него.

— Не! Не сте от една партия. Няма да разбереш нищо от това, което ти казва. Не си намерил ключа към Сонеджи.

— Той все още ли е ядосан? В момента ядосан ли е? Задето е в затвора. Как възприема Сонеджи факта, че е тук в килията?

— Той казва: еби си майката. Еби си майката!

Хвърли се към мен. Сграбчи ризата и връзката, реверите на спортното ми сако.

Беше силен физически. Аз също. Оставих го да ме държи така, но и аз го сграбчих. Държахме се в мощна мечешка прегръдка. Главите ни се доближиха и се удариха. Можех да се освободя, но не се опитах. Всъщност не ми причиняваше болка. Повече приличаше на заплаха, на поставяне на граница помежду ни.

Кампбел и охраната се зададоха тичешком откъм дъното на коридора. Сонеджи/Мърфи ме пусна и започна да се блъска във вратата на килията. В ъгъла на устата му потече слюнка. Започна да крещи, да псува колкото му глас държи.

Пазачите го събориха на пода. Трудно го усмириха. Сонеджи беше много по-силен, отколкото предполагаше стройното му тяло. Вече го знаех от опит. Влезе медицинска сестра (от мъжки пол) и му инжектира „Ативан“. След няколко минути той спеше вече на пода на килията. Пазачите го вдигнаха и го поставиха на леглото. Сложиха му усмирителна риза. Изчаках да заключат килията.

Кой беше вътре?

Гари Сонеджи?

Гари Мърфи?

Или и двамата?

Глава 51

Същата вечер Питман ми се обади вкъщи. Не си въобразявах, че иска да ме поздрави за работа ми със Сонеджи/Мърфи. Излязох прав. Шефът нареди да се отбия в кабинета му сутринта.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Не пожела да каже по телефона. Сигурно не искаше да провали изненадата.

На сутринта се избръснах гладко и специално за случая си сложих дългото палто от лицева кожа. Посвирих малко „Лейди Дей“ на верандата, преди да изляза. Мисли за мрака и светлината. Бъди мрак и светлина. Продължих с „Мъжът, когото обичам“, „Доколкото ни е известно“, „Това трябва да е животът“. После тръгнах на среща с Фюрера.

Когато пристигнах, около кабинета му цареше прекалено голямо оживление за осем без петнайсет сутринта. Дори заместникът му имаше вид на зает с нещо.

Старият Фред Кук е провалил се детектив от отдела за борба с проституцията и наркотиците. Сега се подвизава като чиновник. Прилича на старите бейзболисти, които сега ги изтъпанчват сегиз-тогиз по стадионите в мачове на ветерани. Дребна подла душица, но изключително добре умее да лавира в политическите игри. Да се опиташ да предадеш нещо чрез него или да му изкопчиш сведение е все едно да общуваш с восъчна кукла.

— Шефът те чака — съобщи ми той и изопна тънките си устни в усмивка. Фред Кук умира от кеф, че научава всичко преди нас, останалите. Дори когато нищо не знае, той пак се държи сякаш единствен разполага със сведения.

— Какво става тук тази сутрин, Фред? — веднага го попитах аз. — Можеш да ми кажеш.

Видях всезнаещите пламъчета в очите му.

— Защо просто не влезеш и сам не разбереш? Сигурен съм, че шефът ще ти обясни намеренията си.

— Гордея се с теб, Фред. Човек може да ти довери всяка своя тайна. Знаеш ли, трябва да си в Съвета по национална сигурност.

Влязох, очаквайки най-лошото. Но малко подцених началника на детективите.

В кабинета заедно с Питман беше и кметът Карл Мънроу. Също и началникът на униформените полицаи от нашия участък Кристофър Клаузър и, то се знае, Джон Сампсън. По всичко личеше, че в светая светих на Фюрера се провежда едно от тъй популярните във Вашингтон сутрешни мероприятия — работна закуска.

— Всичко е наред — обади се тихичко Сампсън.

В пълен контраст с думите си той приличаше на едро животно, уловено в един от онези капани с двойни челюсти и пружина. Имах чувството, че с удоволствие би си прегризал крака, за да се измъкне от стаята.

— Наред е, разбира се — усмихна се добродушно Карл Мънроу, когато видя изражението на лицето ми. — Имам добра новина и за двама ви. Много добра новина. Да я кажа ли? Да, мисля да го направя… Днес вие със Сампсън получавате повишение. Точно тук. Да поздравим нашия нов старши детектив и новия шеф на отдел.

И те одобрително изръкопляскаха, Сампсън и аз се спогледахме стреснато. Какво, по дяволите, ставаше?

Ако знаех, щях да доведа Нана и децата. Приличаше на едно от онези тържества, на които президентът раздава медали и благодари на вдовиците от войната. Само дето в този случай и мъртъвците бяха поканени на церемонията. В очите на Питман ние със Сампсън бяхме мъртъвци.

— Може би ще пожелаете да ни обясните какво става? — усмихнах се аз съучастнически на Мънроу. — Нали разбирате, какъв е подтекстът?

Карл Мънроу ни пусна една от ослепителните си усмивки. Беше така топла, така лична, така „искрена“.

— Помолиха ме да дойда тук — започна той, — защото ти и детектив Сампсън получавате повишение. Това е всичко. С удоволствие дойдох, Алекс — додаде той с комична гримаса, — в осем без петнайсет сутринта.

Всъщност, понякога е трудно да не харесаш Карл. Напълно съзнава кой е и какъв е станал като политик. Напомня ми на проститутките от 14-та улица, които ще ти кажат един-два солени вица, докато ги арестуваш за нарушаване на закона.

— Има един-два въпроса за обсъждане — каза Питман, но после отклони идеята да вмъкне нещо съществено в церемониалния разговор. — Но те могат да почакат. Първо да пием кафе със сладки.

— А според мен трябва да ги обсъдим сега — казах аз и прехвърлих поглед върху Мънроу. — Сложи всичко на масата до сладките.

— Защо не забавиш малко темпото? — поклати глава кметът.

— Май няма да мога да се кандидатирам за изборна длъжност — казах аз. — Не ставам за политик.

Мънроу сви рамене, но продължи да се усмихва.

— Знам ли, Алекс. Понякога човек натрупва опит и се променя към по-добро. Разбира какво може и какво не може. Разбира се, много по-приятно е да си контра на всичко. Но невинаги води до по-добро.

— За това ли става дума? За по-доброто? Това ли е темата на сутрешната ни закуска? — попита Сампсън.

— Май че да. Да, така е — кимна Мънроу и захапа една сладка.

Питман си сипа кафе в чашка от скъп порцелан, която изглеждаше малка и крехка в ръката му. Сетих се за миниатюрните сандвичи с кресон. Храната на богатите.

— По случая с отвличането настъпваме по мазола ФБР, Правосъдието и Службата за охрана. За никого не е добре. Решихме да се оттеглим напълно и отново да ви извадим от Екипа — най-после каза Питман.

Опала! Камъчето бе изплюто. Истината излезе наяве по време на нашата малка работна закуска.

Изведнъж всички заговорихме едновременно. Поне двама крещяха. Страхотно парти.

— Това са дивотии! — заяви Сампсън в лицето на кмета. — И вие го знаете. Знаете го, нали?

— Започнах сеанси със Сонеджи/Мърфи — обърнах се към всички присъстващи. — Вчера го хипнотизирах. За Бога, недейте. Не постъпвайте така. Не сега.

— Знаем какво си постигнал с Гари Сонеджи. Трябваше обаче да вземем решение и ние го направихме.

— Искаш ли истината, Алекс? — Изведнъж гласът на Карл Мънроу проехтя в стаята. — Искаш ли да чуеш истината?

— Винаги — погледнах го аз.

Мънроу се втренчи в очите ми.

— На много хора от Вашингтон се оказва натиск от страна на Главния прокурор. Смятам, че най-много след месец и половина ще започне шумен процес. Влакът вече потегли, Алекс, и ти не си на него. Нито пък аз. Работата стана прекалено голяма и за двама ни. Сонеджи/Мърфи е на…

— Прокурорът и Министерството на правосъдието решиха да прекратят сеансите ти със Сонеджи/Мърфи. Към него официално е назначен екип от психиатри. Това е положението оттук нататък. Така ще бъде. Случаят отива на друго ниво и не се нуждаят от нашите услуги.

Двамата със Сампсън напуснахме тържеството в наша чест. Вече не се нуждаеха от нас.

Глава 52

През следващата седмица се прибирах у дома в човешки часове, между шест и шест и половина. Край на осемдесет до сточасовата работна седмица. Деймън и Джанел щяха да са по-щастливи само ако ме бяха уволнили от работа.

Взехме под наем видеокасети с филми на Уолт Дисни и костенурките нинджа. Слушахме трите компактни диска „Завещанието на Били Холидей: 1933-1958“. Заспивахме заедно на дивана. И какви ли не други забавни неща.

Един следобед посетихме с децата гроба на Мария. Нито Джани, нито Деймън се бяха оправили изцяло след смъртта на майка си. На излизане от гробището се спрях при един друг гроб — последната обител на Мустаф Сандърс. Продължавах да виждам тъжните му очи, вперени в мен. Те ме питаха защо? Още нямам отговор, Мустаф. Но не съм готов да се предам.

Една събота към края на лятото двамата със Сампсън направихме едно дълго пътуване до Принстън, Ню Джърси. Маги Роуз Дън все още не беше открита. Нито откупът от десет милиона. Проверявахме отново всичко на своя глава. Разговаряхме с някои от съседите на Мърфи. Цялото семейство беше загинало в пожара, но никой не заподозрял Гари. Бил образцов ученик за всеки, който го познавал в Принстън. Завършил четвърти по успех, въпреки че никога не правел впечатление на амбициозен и много ученолюбив. Нито пък се забърквал в неприятности, или поне съседите му не знаеха нищо такова. Младежът, описан от тях, приличаше на Гари Мърфи, с когото бях общувал в затвора „Лортън“.

Всички бяха единодушни с изключение на един негов приятел от ученическите години, когото открихме с известна трудност. Този му приятел, Саймън Конклин, сега работеше в един от местните магазини за плодове и зеленчуци. Живееше сам на около петнайсет мили извън Принстън. Причината да го потърсим беше, че Миси Мърфи го бе споменала пред мен. От ФБР го бяха разпитвали, но усилията им не бяха възнаградени.

В началото Саймън Конклин отказа да разговаря с нас. Не искаше да има работа с повече ченгета. Склони чак когато го заплашихме, че ще го призовем във Вашингтон.

— Гари заблуждаваше всички около себе си — започна той.

Бяхме седнали в разхвърляната дневна на малката му къща. Беше висок занемарен мъж. Изглеждаше оръфан и дрехите му бяха ужасно зле комбинирани. Но умен. Беше завършил с награда за висок успех също като приятеля си Гари Мърфи.

— Гари казваше, че великите мъже винаги заблуждават хората около себе си. Велики с главна буква, нали разбирате?

— В какъв смисъл „велики“? — попитах го аз.

Стори ми се, че бих могъл да го накарам да говори, ако лаская егото му. От Конклин бих могъл да науча всичко, което ми трябва.

— В смисъл, както казваше той, че са деветдесет и девет процента пълноценни — довери ми той. — Каймакът. Най-добрите от най-добрите. Световните асове.

— Най-добър от кои? — попита Сампсън.

Веднага усетих, че Саймън Конклин не му допада. Дори тъмните му очила излъчваха неприязън. Но до момента се правеше на добър слушател.

— Най-добрият от истинските психари — отговори Конклин и се усмихна самодоволно. — От онези, които никога няма да ги хванат. Тези, които са прекалено умни, за да ги пипнат. Гледат отвисоко на всички останали. Не знаят жал, не знаят милост. И контролират изцяло собствените си съдби.

— А Гари Мърфи беше един от тях, така ли? — попитах аз.

Вече знаех, че му се иска да говори. За Гари и за себе си. Усещах как Конклин също се има за деветдесет и девет процента пълноценен.

— Не. Поне според Гари — поклати той глава със същата полуусмивка, която ме смущаваше. — Гари се имаше за много по-умен от деветдесет и девет процента. Винаги е смятал, че е уникален. Уникум. Наричаше себе си „природен феномен“.

Саймън Конклин ни разказа, че двамата с Гари живеели на един и същи междуселищен път на десетина километра от града. Заедно вземали училищния автобус. Били приятели от девет или десетгодишна възраст. Пътят бе същият, който водеше към извънградската фермерска къща на Линдбърг в Хоупуел.

Конклин също така каза, че Гари отмъстил на семейството си чрез пожара. Знаеше всичко за страданията на Гари като дете. Не можел да го докаже, но бил сигурен, че Гари е драснал клечката.

— Ще ви кажа как точно разбрах за плана му. Каза ми го, когато бяхме на дванайсет години. Обясни ми, че ще се справи с тях в чест на двайсет и първият си рожден ден. Ще го направи така, че да се случи, докато той е на училище. Никога няма да го заподозрат. И го направи, нали? Чака цели девет дълги години. Беше си изготвил деветгодишен план.

Този ден разговаряхме със Саймън Конклин три часа, а на следващия — пет. Разказа ни много тъжни и мъчителни истории. За това как Гари са го затваряли в мазето на къщата по цели дни, а понякога и седмици. За маниакалните планове на Гари — десетгодишни, петнайсетгодишни, доживотни. За тайната война на Гари срещу малките животни. Особено красивите птички, долетели в градината на мащехата му. Как откъсвал първо едното краче на червеношийката, после крилото, после другото краче и така докато птицата умре. Мечтите му да се види сред деветдесет и деветте процента, на самия връх. И накрая за способността на Гари да се превъплъщава и да играе различни роли.

Искаше ми се да бях знаел всичко това, когато се срещах с Гари Мърфи в затвора. Да го поразпитам за любимите му занимания в околностите на Принстън. Да си поговорим за приятеля му Саймън Конклин.

За съжаление бях отстранен от случая. Делото по отвличането бе вече много далеч от нас със Сампсън и Саймън Конклин.

Съобщих на ФБР всичко, което бях научил. Написах доклад за Саймън Конклин от дванайсет страници. Никой не му обърна внимание. Написах втори доклад и изпратих копия до всички от първоначалния екип. В него включих и това, което Саймън Конклин бе споделил с нас за приятеля си Гари Мърфи: „Гари винаги е казвал, че ще извърши големи дела.“

Нищо не се случи. ФБР не разпита отново Саймън Конклин. Не им трябваха повече улики. Искаха разследването по отвличането на Маги Роуз Дън да приключи.

Глава 53

В края на септември двамата с Джези Фланаган заминахме за островите. Избягахме за четири дни — един дълъг уикенд. Само двамата. Идеята беше на Джези. Много я одобрих. Отдих и почивка. Бяхме любопитни. Изпълнени с предчувствия. Развълнувани от това, че ще бъдем непрекъснато заедно. Може би нямаше да можем да се изтърпим толкова дълго. Трябваше да го разберем.

На главната улица на Върджин Корда почти никой не се обърна да ни гледа. Беше приятно и различно от Вашингтон, където хората обикновено ни зяпаха.

Наехме екипи и взехме уроци по подводно плуване от седемнайсетгодишно чернокожо момиче. Яздихме коне по петкилометровия плаж. С един Рейндж Роувър навлязохме в джунглата и се изгубихме там за половин ден. Най-незабравимото преживяване беше, когато попаднахме на едно невероятно място, което нарекохме Личния остров на Джези и Алекс в рая. От хотела ни го намериха. Закараха ни с корабче и ни оставиха сами.

— Това е най-страхотното място, което съм виждала през живота си — заяви Джези. — Погледни водата и пясъка. Надвисналите скали и рифовете отсреща.

— Е, не е Пета улица, но става — усмихнах се аз и се огледах наоколо. Направих няколко „колела“ до ръба на водата.

По-голямата част от брега на личния ни остров бе покрита с бял пясък, който хрупаше като захар под краката ни. Отвъд брега започваше най-пищната зелена джунгла, която някога бяхме виждали. Бе изпъстрена с бели рози и тропически храсти. Синьо-зеленото море бе прозрачно като изворна вода.

От кухнята на хотела ни бяха приготвили кошница с храна. Превъзходни вина, екзотични сирена, омар, месо от раци и различни салати. Докъдето ни стигаше погледът, не се виждаше жив човек. Направихме най-естественото нещо. Свалихме си дрехите. Никакъв срам. Никакви табута. Нали бяхме сами в рая?

Взех да се смея с пълен глас, докато лягах на плажа до Джези. Нещо, което не бях правил от много, много дълго време — да се смея, да бъда в хармония със заобикалящия ме свят. Да чувствам. Бях безумно благодарен, че мога отново да чувствам. Три и половина години бяха дълъг период за траур.

— Имаш ли представа всъщност колко си красива? — попитах я аз, докато лежахме заедно.

— Не знам дали си забелязал, но в чантичката си нося пудриера с малко огледалце — погледна ме тя в очите, като търсеше нещо в тях, което аз никога нямаше да видя. — Всъщност, откакто постъпих в Службата за охрана, все се опитвам да избягвам въпроса с личната си привлекателност. Ето колко са шибани нещата в мъжкарския свят на Вашингтон — намигна ми Джези. — Не бъди толкова сериозен, Алекс. Ти самият си много забавен. Обзалагам се обаче, че само децата ти познават тази твоя страна. Деймън и Джани добре те познават. Буга-буга — погъделичка ме тя.

— Не сменяй темата. Говорехме за теб.

— Ти говореше. Понякога ми се иска да бъда красива, но през по-голямата част от времето искам да съм невзрачна. Да си лягам с големи розови ролки на главата и да гледам стари филми.

— Ти беше красива през целия уикенд. Без розови ролки. С панделки и свежи цветя в косата си. С бански костюм без презрамки. И без бански костюм.

— Сега искам да съм красива. Във Вашингтон е друго. Красотата ми създава само още един допълнителен проблем. Представи си, че отивам при шефа си. От месеци съм работила върху важен доклад. А първото, което ми казва, е: „Изглеждаш страхотно в рокля, маце.“ Веднага ти иде да му отговориш: „Еби си майката, задник такъв!“

Протегнах се и улових ръцете й.

— Благодаря ти, че изглеждаш така. Толкова красива.

— Само заради теб — усмихна се тя. — Но искам да направя и нещо друго за теб. Искам и ти да направиш нещо за мен.

И го направихме. Един на друг.

Засега не си бяхме омръзнали. Напротив, тук в рая ставаше точно обратното.

Същата вечер в града седяхме в един бар на открито. Наблюдавахме как безгрижният островен народ минава покрай нас и се питахме защо ли не зарежем всичко и не станем част от този свят. Ядохме скариди и стриди и разговаряхме два часа. Бяхме се отпуснали, особено Джези.

— Много съм амбициозна, Алекс — заяви тя. — Нямам предвид само случая с отвличането. Пъхам си носа във всичко, участвам в преследването на всеки престъпник. Такава съм, откакто се помня. Заловя ли се с нещо, не го пускам до края.

Не казах нищо. Исках да я слушам и да науча всичко за нея.

— Седя тук с бира в ръка — вдигна чашата си тя. — А родителите ми бяха алкохолици, и двамата. Бяха дисфункционални, преди това да стане модерно. Никой извън дома ни не знаеше, докъде бяха стигнали нещата. Постоянни крясъци и скандали. Обикновено баща ми губеше съзнание. Заспиваше в „неговия си стол“. Майка ми стоеше будна на масата в столовата почти през цялата нощ. Обичаше своя „Джеймсънс“. Казваше: „Донеси ми от моя «Джеймсънс», малка Джези.“ Бях малката им сервитьорка. По този начин печелех дневните си пари до единайсетгодишна възраст.

Джези спря да разказва и се вгледа в очите ми. Никога не съм я виждал толкова уязвима и несигурна в себе си. Обикновено излъчваше безкрайна самоувереност. Такава беше и репутацията й в Службата за охрана.

— Искаш ли да тръгваме? Да престана да те занимавам със себе си?

— Не, Джези — поклатих аз глава. — Искам да чуя всичко, да знам всичко за теб.

— Все още ли сме във ваканция?

— Да, и наистина ми е приятно да те слушам. Просто ми разказвай. Довери ми се. Ако ми доскучае, ще стана и ще те зарежа да платиш сметката в бара.

Тя се усмихна и продължи.

— Обичах родителите си посвоему. Мисля, че и те ме обичаха. Тяхната „малка Джези“. Веднъж ти споменах, че не искам да се проваля като родителите си.

— Май беше посмекчила положението — усмихнах се аз.

— Да. Както и да е, когато постъпих в Службата, работех до късно през нощта, и в събота, и в неделя. Поставях си непосилни цели — началник-отдел до двайсет и осем годишна възраст — и се справих предсрочно с всяка набелязана задача. За това се получи така и с мъжа ми. Поставих работата си над семейството. Искаш ли знаеш защо започнах да карам мотоциклет?

— Да. А също и защо ме накара да се возя.

— Ами защото не умеех да спра да работя. Не се научих да изключвам, когато се прибирах вечер вкъщи. Докато не си купих мотора. Когато караш със сто и деветдесет, трябва да се съсредоточиш върху пътя. Всичко друго минава на заден план. Мотоциклетът ме откъсна от работата.

— По същата причина аз пък свиря на пиано. Съжалявам за родителите ти, Джези.

— Радвам се, че най-после ти казах за тях. На никого не съм го казвала. Никой не знае цялата истина.

Прегърнахме се в бара на малкия остров. Никога не бях я чувствал толкова близка. Сладката малка Джези. От всичките дни, прекарани с нея, никога нямаше да забравя тази вечер. Нашето посещение в рая.

Изведнъж, и някак прекалено бързо, нашата „работна“ ваканция приключи.

Намерихме се на борда на самолета на „Американ еърлайнс“ на път за Вашингтон. Обратно към мрачното дъждовно време според прогнозите. Обратно на работа.

Бяхме малко резервирани един към друг по време на полета. Започвахме да говорим едновременно, а после си играехме на възпитание с „ти кажи пръв“. За първи път, откак бяхме тръгнали за островите, заговорихме за работа. Отвратителният служебен разговор.

— Мислиш ли, че наистина страда от раздвоение на личността, Алекс? Знае ли какво се е случило с Маги Роуз? Сонеджи знае, но дали Мърфи знае?

— На някакво ниво — да. Стана страшен, когато заговори за Сонеджи. Независимо дали Сонеджи е отделна личност или истинското му „аз“, той е страшен. Сонеджи знае какво се е случило с Маги Роуз.

— Много жалко, че никога няма да научим. Поне засега така изглежда.

— Да. Защото мисля, че щях да го измъкна от него. Трябваше ми само време.

Националното летище във Вашингтон представляваше природно бедствие, което стотици хиляди от нас трябва да преживеят. Колите едва се влачеха. Опашката за таксита стигаше почти до терминала. Всички изглеждаха мокри до кости.

И двамата с Джези нямахме дъждобрани, та също подгизнахме. Животът изведнъж стана потискащ и прекалено реален. Замрялото на мъртва точка разследване беше тук, във Вашингтон. Наближаваше процесът. Вероятно на бюрото ме чакаше съобщение от Питман.

— Дай да се върнем обратно. Да обърнем гръб и да се върнем — предложи Джези, взе ръката ми и ме придърпа към себе си пред стъклените врати на ежечасната „совалка“ до Ню Йорк.

Усетих топлината и познатото ухание на тялото й. Все още усещах слабата миризма на какаово масло и алое.

Хората се обръщаха и ни гледаха. Зяпаха ни. Осъждаха ни. Почти всеки човек, който минаваше покрай нас, ни заглеждаше.

— Да се махаме оттук — казах аз.

Глава 54

Бум! В два и трийсет следобед във вторник (бях се върнал в единайсет) по телефона ми се обади Сампсън. Искаше да се срещнем в къщата на Сандърс. Според него имало нова връзка между отвличането и убийствата в квартала. Беше превъзбуден от новината. Тежката работа по една от първоначалните ни следи сега се отплащаше.

От няколко месеца не бях стъпвал в дома на Сандърс, но всичко ми беше до болка познато. Прозорците бяха тъмни, затворени с капаци от външната страна. Зачудих се дали някога къщата ще бъде продадена или наета отново.

Седях в колата си на алеята пред дома на Сандърс и препрочетох първите доклади на детективите във връзка с убийствата. Нямаше нищо, което вече да не знам и което да не бях прегледал поне десет пъти.

Загледах се в къщата. Жълтеникавите капаци на прозорците бяха затворени, така че не виждах нищо вътре. Къде беше Сампсън и защо искаше да дойда тук?

Точно в три часа той се появи зад мен. Слезе от очукания си нисан и седна до мен.

— Сега си наистина като шоколадче. Толкова си сладък, че ми иде да те схрускам.

— А ти си все така голям и грозен. Нищо не се е променило. Какво става тук?

— Полицейска работа от висша класа — каза Сампсън и запали цигара. — Между другото, ти излезе прав, като настоя да продължим по тази линия.

Навън вятърът виеше, натежал от дъжд. Над Кентъки и Охайо бяха преминали торнада. През уикенда, докато ни е нямало, времето било отвратително.

— Плува ли, гмурка ли се, вози ли се на яхта, игра ли тенис по бели дрешки? — попита Сампсън.

— Нямах време за такива неща. Отдадохме се на духовни занимания, но ти не ги разбираш тези работи.

— Божичко, божке! — Сампсън заговори като чернокожо гадже и добре го докарваше. — Що си не побъбрим, сестро?

— Ще влизаме ли вътре? — попитах аз.

От няколко минути отделни сцени от миналото проблясваха в главата ми. Нито една не беше приятна. Спомних си лицето на четиринайсетгодишното момиче и на тригодишния Мустаф. Спомних си колко красиви деца са били. Спомних си как никой не го беше грижа за тяхната смърт тук в Югоизточния квартал.

— Всъщност, дойдохме да поговорим със съседите им — обясни най-сетне Сампсън. — Хайде на работа. Нещо се е случило тук, което още не мога да проумея. Важно е, Алекс. Имам нужда от твоята глава.

Отидохме да се срещнем със съседите, семейство Серизиър. Оказа се наистина важно. Веднага прикова вниманието ми.

Вече знаех, че Нина Серизиър и Сюзет Сандърс са били близки приятелки още от деца. Семействата живеели врата до врата от 1979 година. Нина и родителите й още не бяха на себе си след убийствата. Ако можеха да си го позволят, щяха да се преместят.

Посрещна ни госпожа Серизиър и извика на дъщеря си да слезе. Седнахме около масата в кухнята. На стената имаше снимка на усмихнатия Меджик Джонсън. Въздухът бе изпълнен с мирис на цигари и прегорял бекон.

Нина Серизиър беше много спокойна и сдържана, когато най-сетне се появи в кухнята. Беше грозновато момиче на около петнайсет-шестнайсет години. Усещах, че никак не й се иска да е тук.

— Миналата седмица — започна Сампсън в моя чест, — Нина отишла при учителя си и му казала, че вероятно е видяла убиеца няколко нощи преди убийствата. Страхувала се да говори за това.

— Разбирам — обадих се аз.

Почти е невъзможно да се намерят очевидци, които да се разприказват пред полицията в Кондън или Лангли, или кой да е район на Вашингтон, населен с чернокожи.

— Четох, че са го хванали — каза Нина някак небрежно. Красиви ръждивокафяви очи се впериха в мен от грозноватото лице. — И вече не ме е толкова страх. Ама още си се страхувам.

— Как го позна? — попитах я аз.

— Видях го по телевизията. Той е извършил и онова голямо отвличане. Показваха го непрекъснато.

— Разпознала е Гари Мърфи — обърнах се аз към Сампсън.

Това означаваше, че момичето го е видяло, без да е бил дегизиран като учител.

— Сигурна ли си, че е същият човек от телевизията? — попита я Сампсън.

— Да. Той наблюдаваше къщата на приятелката ми Сюзет. Стори ми се много странно. Наоколо не се мяркат много бели.

— Кога го видя — през деня или през нощта? — продължих аз с въпросите.

— През нощта. Но го познах. Лампата на верандата им свети много силно. Госпожа Сандърс се страхуваше от всеки и от всичко. Припадаше от страх, дори ако й кажеш „Бум!“. Често се шегувахме за това със Сюзет.

— Значи той е бил тук — обърнах се аз към Сампсън.

Той кимна и погледна към Нина. Нацупените й устни бяха оформили буквичката „о“. Ръцете й постоянно въртяха сплетената й коса.

— Ще кажеш ли на детектив Крос какво друго си видяла? — попита той.

— С него имаше още един бял — каза Нина. — Един мъж го чакаше в колата, докато той разглеждаше къщата на Сюзет. Другият бял беше тук през цялото време. Бяха двама мъже.

Сампсън обърна стола си към мен.

— Разбързали са се да го вкарат в съдебната зала — каза. — Изобщо нямат понятие какво всъщност се е случило. Така или иначе ще приключат със случая. Ще го погребат. А може би ние държим отговора, Алекс.

— Засега единствено ние знаем някои от отговорите.

Напуснахме къщата на семейство Серизиър и се отправихме към центъра на града, всеки с колата си. В съзнанието си прехвърлях трескаво всичко, което знаехме до момента. От хилядите хипотези подбрах пет или шест. Полицейска работа. На час по лъжичка.

Замислих се за Бруно Хауптман и отвличането на бебето Линдбърг. След като е бил заловен, вероятно жертва на подхвърлени улики, той също е бил набързо осъден. Признат за виновен, вероятно несправедливо.

Гари Сонеджи/Мърфи знаеше всичко за този случай. Дали това не беше част от сложните му планове игри? Някой десет или дванайсетгодишен план? Кой е бил другият бял мъж? Пилотът от Флорида? Или някой като Саймън Конклин, приятеля на Гари от Принстън?

Възможно ли е от самото начало да е имал съучастник?

По-късно вечерта се срещнах с Джези. Тя настоя да изляза от работа в осем. От месец имаше билети за баскетболен мач на Джорджтаунския отбор, който ужасно ми се искаше да гледам. На път за там направихме нещо, което рядко ни се случваше — говорихме само за работа. Пуснах й последната бомба — версията за съучастник.

— Вече нищо не мога да проумея — заяви тя, след като изслуша разказа ми за Нина Серизиър.

И тя като мен беше много ангажирана с отвличането. По-сдържана, но усещах, че е ангажирана.

— Питай господин Всезнайко. На мен всичко ми е ясно — казах аз.

— Добре тогава. Това момиче е било близка приятелка на Сюзет Сандърс, нали така? Близка на семейството. И въпреки това си е държала през цялото време устата затворена. Само защото отношението към полицията в този квартал е толкова лошо, затова ли? Направо ти казвам, че не го вярвам. А сега изведнъж проговаря.

— Аз пък го вярвам. Вашингтонската полиция е като отрова за повечето хора от квартала. Но аз живея там, те ме познават и що-годе ме приемат.

— Все пак ми се вижда много странно, Алекс. Просто не е за вярване. Момичетата са били приятелки.

— Разбира се, че е странно. По-вероятно е Организацията за освобождение на Палестина да разговаря с Израелската армия, отколкото хората от Югоизточния квартал да кажат нещо на полицията.

— И сега какво мислиш за предполагаемите разкрития на това момиче? На какво мнение си за този… съучастник?

— Още не го възприемам — признах си аз. — Но, от друга страна, се връзва с всичко до момента. Вярвам, че момичето е видяло някого. Въпросът е — кого?

— Аз пък, откровено ще ти кажа, Алекс, че ми прилича на пращане за зелен хайвер.

Малко преди осем пристигнахме в спортния център на Ландроувър в щата Мериленд. Отборът на Джорджтаун играеше със „Сейнт Джоунс“ от Ню Йорк. Билетите на Джези бяха за най-хубавите места, което доказваше, че познава всички в този град. Много по-лесно е да попаднеш на бала по случай встъпването в длъжност на президента, отколкото на някоя от големите баскетболни срещи на Източната конференция.

Държахме се за ръце, докато вървяхме през паркинга към спортния център. Обичам да гледам отбора на Джорджтаун и се възхищавам от треньора им, един чернокож на име Джон Томпсън. Двамата със Сампсън сколасваме да видим два-три мача на сезон.

— Не мога да повярвам, че ще гледам „Звяра на Изтока“ — заговори Джези на баскетболен жаргон и ми намигна, докато се приближавахме към залата.

— Срещу „Хояс“ — добавих аз.

— „Хояс“ е „Звяра на Изтока“ — наду тя балонче от дъвката си и ми направи физиономия. — Не се опитвай да ме вържеш.

— Има ли нещо, което да не знаеш? — засмях се аз.

Тя също. Трудно намирах нещо, за което да не е чела или да не знае.

— Как е прякорът на „Сейнт Джоунс“? — попитах.

— „Червенокожите“. Крис Мълин е оттам. Наричат ги също и „Джонис“. Сега Крис Мълин играе с професионалистите в „Голдън Стейт“. Наричат ги и „Бойците“.

И двамата млъкнахме едновременно. Каквото и да се канех да кажа заседна на гърлото ми.

— Ей! Ей… черноебке! — провикна се някой на паркинга. — Кажете здрасти, сол и пипер.

Джези ме стисна здраво с ръка.

— Алекс! Спокойно — каза тя.

— Напълно съм спокоен — отговорих аз.

— Зарежи ги. Просто влез в залата с мен. Те са задници. Не заслужават да им обръщаш внимание.

Освободих се от ръката й. Тръгнах към тримата мъже, застанали от задната страна на сребрист със синьо джип. Не бяха студенти от Джорджтаун, нито пък привърженици на „Сейнт Джоуйс“. Носеха канадки и бейзболни шапки с надписи. Бяха свободни, бели и пълнолетни. Достатъчно големи, за да знаят как да се държат.

— Кой го каза? — попитах аз.

Чувствах тялото си вдървено и безчувствено.

— Кой каза „черноебка“? Това трябва ли да е смешно? Да не би да не съм разбрал шегата?

Един от тях пристъпи напред да приеме поздравленията. На главата си имаше шапка с емблема на вашингтонския бейзболен отбор „Редскинс“.

— Теб кво те засяга? Да не искаш да се биеш сам срещу трима, Меджик? Щото натам вървят работите.

— Знам, че не е честно аз срещу вас тримата — отвърнах аз. — Защо набързо не си намерите четвърти?

— Алекс! — чух гласа на Джези зад себе си. — Алекс, моля те, недей. Просто ги отмини.

— Еби си майката, Алекс — обади се един от тях. — Да не би да имаш нужда от женска помощ?

— Харесва ли ти Алекс, скъпа? Само Алекс ли ти върши работа? — чух аз. — Твой собствен маймунек от джунглата?

Нещо в мозъка ми каза „щрак!“. Просто го чух. Усетих как си изтървавам нервите.

С първия удар нацелих този с шапката на „Редскинс“. Завъртях се плавно и храснах втория от триото по слепоочието.

Първият тупна тежко на земята, а шапката му изхвърча като фризби. Вторият се олюля, но се задържа. После падна на едно коляно и остана така. Вече не му се перчеше.

— Писна ми от такива глупости. Повръща ми се — казах аз, разтреперан.

— Той много пи, господине. Също и ние — обади се единственият, останал на крака. — Има си неприятности. Напоследък много му се събра. По дяволите, ние работим с чернокожи. Имаме приятели негри. Какво да ви кажа? Съжаляваме.

Аз също. Повече, отколкото ми се искаше да призная пред тези гъзове. Обърнах се и двамата с Джези тръгнахме обратно към колата. Усещах ръцете и краката си като каменни. Сърцето ми биеше като нефтена сонда.

— Съжалявам — извиних й се аз. Беше ми зле. — Не мога да преглътна подобни гадости. Повече не мога да ги подминавам.

— Разбирам — тихо каза Джези. — Постъпи както трябва.

Застана на моя страна. За добро или за зло.

Дълго стояхме прегърнати в колата. После се прибрахме вкъщи, за да бъдем заедно.

Глава 55

Видях Гари Мърфи отново на първи октомври. За повод използвах „нови доказателства“. Дотогава кой ли не беше разговарял вече с Нина Серизиър. Хипотезата за съучастник също доби популярност.

Използвахме Специалната група за разследване, за да разпитаме квартала около дома на Серизиър. С Нина опитах всичко, от каталозите със снимки на престъпници до полицейския фоторобот за идентифициране на човек по описание. Засега не бях успял да открия човек, приличащ на „съучастника“.

Знаехме, че е бял мъж и според Нина бил набит. ФБР твърдеше, че търси усилено пилота от Флорида. Щяхме да разберем дали е истина. Бях отново в играта.

Доктор Кампбел ме поведе по строго охранявания коридор на затвора. Докато вървяхме, затворниците ни изпепеляваха с очи. Аз им го върнах със същото. Бива ме на тая игра.

Най-после стигнахме килията, където все още държаха Гари Сонеджи/Мърфи.

Килията му и целият коридор бяха ярко осветени, но той примигваше от леглото си, сякаш надничаше от тъмна пещера.

Трябваше му известно време, за да ме разпознае.

Тогава ми се усмихна. Все така приличаше на симпатичен млад човек от малко градче. Гари Мърфи. Сякаш изваден от телевизионния сериал за симпатичното средноамериканско семейство „Този прекрасен живот“, само че заснет през деветдесетте години. Спомних си, че приятелят му Саймън Конклин ми беше казал, че Гари може да изиграе всяка роля, когато му е нужно. Всичко беше част от неговото желание да бъде „деветдесет и девет процента“.

— Защо престана да идваш при мен, Алекс? — попита ме той, а очите му ме гледаха почти нажалено. — Нямаше с кого да разговарям. Другите лекари не ме слушат. Изобщо не ме слушат.

— Известно време не ми позволяваха да те виждам — отвърнах аз. — Но сега всичко е наред и аз пак съм тук.

Изглеждаше обиден. Хапеше долната си устна и беше вперил поглед в платнените си затворнически обувки.

Изведнъж лицето му се сгърчи и той се изсмя гръмогласно. Смехът му прокънтя в малката килия.

— Знаеш ли — наведе се той към мен, — ти си просто поредното тъпо копеле. Толкова ми е лесно да те манипулирам. Като всички други преди теб. Умен си, но не достатъчно.

Погледнах го изненадано, дори малко шокирано.

— Лампите светят, но вкъщи няма никой — изкоментира той израза, който явно бе прочел на лицето ми.

— Не. Тук съм — отговорих аз. — Просто те подцених повече от необходимото. Грешката е моя.

— Значи вече сме в крак с реалността? — На лицето му продължи да стои ужасяващата самодоволна усмивка. — Сигурен ли си, че разбираш? Сигурен ли си, докторе детектив?

То се знае, че разбирах. Току-що се бях срещнал за пръв път с Гари Сонеджи. Представи ми го Гари Мърфи. Това се нарича бърз цикъл.

Похитителят се беше втренчил в мен. Изглеждаше тържествуващ и се фукаше, че за първи път ми се е представил в истинския си облик.

Пред мен стоеше детеубиецът. Великолепният актьор. Деветдесет и девет процента. Сина на Линдбърг. Всичко това, а вероятно и още много.

— Добре ли си? — попита ме той, като имитираше моята загриженост към него. — Добре ли си, докторе?

— Чувствам се страхотно. Няма проблеми — отговорих му аз.

— Така ли? Не ми изглеждаш добре. Нещо не е наред, нали, Алекс?

Сега изглеждаше дълбоко загрижен.

— Слушай! — повиших аз глас. — Майната ти, Сонеджи. Какво ще кажеш за този тест?

— Чакай малко — поклати той глава, а вълчата усмивка изчезна от лицето му със същата бързина, с която се бе появила малко преди това. — Защо ме наричаш Сонеджи? Какво значи това, докторе? Какво става?

Наблюдавах лицето му и не можех да повярвам на очите си.

Той отново се промени. Щрак! И Гари Сонеджи изчезна. За няколко минути той си смени личността два или три пъти.

— Гари Мърфи? — реших да пробвам аз.

— А кой друг? — кимна той. — Наистина, докторе, какво става? Случило ли се е нещо? Нямаше те цели седмици.

— Кажи ми какво стана току-що — казах аз, без да откъсвам поглед от него. — Кажи ми какво смяташ, че се случи.

Той изглеждаше объркан. Ако всичко това беше игра, то тя бе най-блестящото и величествено представление, което съм виждал, откакто съм психолог.

— Не разбирам. Влизаш в килията ми. Изглеждаш малко напрегнат. Може би се чувстваш неудобно, задето не си идвал напоследък. После ме наричаш Сонеджи. Ни в клин, ни в ръкав. Нали не е някаква шега?

Говореше ли сериозно сега? Беше ли възможно, да не знае какво се бе случило преди по-малко от шейсет секунди?

Или това беше Гари Сонеджи, който все още си играеше с мен? Можеше ли така лесно и безболезнено да влиза и излиза от състоянието си на психогенно бягство? Не беше изключено, но се случваше много рядко. Ако това се случеше в съдебната зала, процесът щеше да е една гавра.

Можеха дори да оправдаят Сонеджи/Мърфи.

Това ли бе неговият план? Това ли беше планът му за бягство още от самото начало?

Глава 56

Докато береше плодове и зеленчуци заедно с другите по склона на планината, Маги Роуз се опитваше да си спомни какво беше вкъщи. В началото „списъкът“, нещата които можеше да си спомни, беше много общ.

Повече от всичко й липсваха майка й и баща й. Липсваха й през всяка минута на деня.

Липсваха й също и приятелите от училище и най-вече Фъстъка.

Липсваше й Дукадо, нейното „нахално“ коте.

И Ейнджъл, „сладкото“ й коте.

И компютърните игри, и гардеробът, пълен с дрехи.

Да отидеш на парти след училище беше толкова хубаво.

Къпеше се в стаята на третия етаж над градината.

Колкото повече мислеше за дома си, толкова повече си спомняше, толкова повече Маги Роуз попълваше списъка на спомените си.

Липсваха й моментите, когато заставаше между майка си и баща си, когато те се прегръщаха или целуваха. Тя го наричаше „ние тримата“.

Липсваха й приказките и героите, с които баща й я забавляваше, когато беше малка. Например Ханк, големият татко от Юг, който обичаше да възкликва провлачено „Ко-о-о-й ти говори?“. Или Сузи Дървосекачката. Сузи беше звездата в приказките на баща й и Маги много искаше да бъде като нея.

Имаха си страхотен ритуал, когато се качваха в колата в студено време. Всички викаха колкото им глас държи, „Бър-р-р, кът-кът, кът-кът, бър-р-р.“

Майка й и измисляше песни и й ги пееше. Откакто се помнеше, майка й все пееше.

Тя й тананикаше: „Толкова те обичам, Маги, че няма нещо на света, което не бих направила за теб. В целия свят“. Маги я закачаше: „Ще ме заведеш ли в «Дисниленд»?“ Майка й отговаряше: „Ще го направим, Маги Роуз“. Маги продължаваше: „Ще дадеш ли на Дукадо една голяма целувка по муцунката?“, а майка й казваше: „За теб винаги, Маги Роуз, няма нещо, което не бих направила за теб“.

Маги можеше да си спомня цели дни, прекарани в училище, като преминаваше от един урок в друг. Спомняше си за „специалните намигвания“ на госпожица Ким, само за нея. Спомняше си как Ейнджъл се свиваше на стола и сладко мъркаше.

Ще направя всичко за теб, скъпа, всичко, защото си всичко за мен. Маги все още чуваше как майка й пее тези думи.

„Моля те, моля те, ела и ме отведи вкъщи“ — молеше се Маги на ум. — „Моля те, моля те, ела.“

Но никой не пееше. Вече не. Повече никой нямаше да пее на Маги Роуз. Вече никой не я помнеше. Или поне така мислеше тя с разбитото си сърце.

Глава 57

През следващите две седмици се срещах шест пъти със Сонеджи/Мърфи. Повече не ме допусна до себе си, въпреки че твърдеше, че не е така. Нещо се промени. Загубих го. Загубих и двамата.

На 15 октомври федералният съдия нареди поредното временно отлагане на процеса по отвличането. Това беше краят на многобройните опити на адвоката на Сонеджи/Мърфи, Антъни Нейтън, да забави започването му.

Само за една седмица — удивителна бързина за този вид сложни юридически маневри, съдията Линда Каплан отказа молбите на защитата. Върховният съд също отказа съдебно разпореждане за отлагане на процеса. По трите телевизионни мрежи Нейтън нарече Върховния съд „добре организирана банда за линчуване“. Пред пресата заяви, че фойерверките тепърва ще започнат. Създаде подходящо настроение към процеса.

На 27 октомври процесът „Щатът срещу Мърфи“ започна. В девет без пет същата сутрин двамата със Сампсън пътувахме към задния вход на сградата на Федералния съд на авеню „Индиана“. Опитвахме се, доколкото беше възможно, да се движим инкогнито.

— Искаш ли да загубиш малко пари? — попита ме Сампсън, когато завихме по „Индиана“.

— Надявам се, че не искаш да се обзаложим за изхода на процеса?

— Че какво друго, сладурче? Така времето минава по-бързо.

— Как ще се обзаложим?

Сампсън запали цигара и победоносно запуфка.

— Ами… Аз казвам, че ще го пратят в „Сейнт Елизабет“ или някоя друга болница за душевноболни престъпници.

— Искаш да кажеш, че нашата правораздавателна система не работи добре?

— Убеден съм в това с всяка клетка от съществото си. Особено в този случай.

— Добре. Аз пък казвам, че ще го признаят за виновен за двете отвличания и виновен за преднамерено убийство по особено жесток начин.

Сампсън отново изпусна победоносно дим.

— Сега ли ще платиш? Устройва ли те загуба от петдесет долара?

— Става. Обзаложихме се.

— Чудесно. Умирам да ти прибирам и малкото, което имаш.

На Трета улица около две хиляди души се тълпяха пред главния вход на съда. Около двеста бяха вече вътре, като репортерите заемаха седемте първи редици. Прокурорът се беше опитал да забрани достъпа на пресата, но му бе отказано.

Някой беше отпечатал плакати „Маги Роуз е жива!“, които се виждаха навсякъде.

Вътре в залата хората държаха рози в ръцете си. По „Индиана“ доброволци раздаваха безплатно рози. Други продаваха възпоменателни знаменца. Най-популярни бяха малките свещички, които хората палеха по прозорците си в памет на Маги Роуз.

Шепа репортери чакаха при задния вход, който се използва за всякакви доставки, а и някои по-срамежливи съдии и адвокати влизаха през него. Повечето препатили ченгета, които не понасят тълпата, също го предпочитат.

Веднага пред нас със Сампсън изникнаха микрофони. Замигаха телевизионни камери. Вече нищо не ни смущаваше.

— Детектив Крос, вярно ли е, че ФБР ви е отстранило от случая?

— Не. Отношенията ми е ФБР са много добри.

— Продължавате ли да посещавате Гари Мърфи в „Лортън“?

— От вашата уста звучи, сякаш си правим любовни срещи. Е, още не ходим сериозно. Включен съм в екипа от лекари, който се занимава с него.

— Има ли някакви расови аспекти в този случай, що се отнася до вас?

— Струва ми се, че в много от случаите има расови аспекти. Тук обаче няма.

— Другият детектив? Детектив Сампсън? Съгласен ли сте, сър? — попита издокаран млад репортер с папийонка.

— Ти си „сър“. Не виждаш ли, че влизаме през задната врата? Ние сме хора за задната врата — ухили се Сампсън пред камерата, но не си свали очилата.

Най-после се добрахме до служебния асансьор и се опитахме да попречим на репортерите и те да се вмъкнат. Не беше лесно.

— Носи се упорит слух, че Антъни Нейтън ще пледира за временна невменяемост. Вашият коментар?

— Не знам. Попитайте Антъни Нейтън.

— Детектив Крос, ще дадете ли показания, че Гари Мърфи не е невменяем?

Старите врати най-сетне се затвориха и асансьорът се понесе нагоре към седмия етаж. В занаята го наричат „Седмото небе“.

Седмият етаж никога не е бил по-тих или по-охраняван. Нямаше я обичайната суматоха от полицаи, малолетни престъпници и техните семейства, закоравели рецидивисти, адвокати и съдии. Цареше ред. Очакваше ни голям процес. „Процесът на века“. Не целеше ли това Гари Сонеджи?

При липсата на хаос сградата на съда приличаше на старец, който се събужда сутринта. На дневната светлина, която се процеждаше от продълговатите катедрални прозорци от източната страна, ясно се виждаха всички бръчки и петна по лицето му.

Пристигнахме в момента, когато в залата влезе прокурорът. Мери Уорнър беше дребна трийсет и шест годишна прокурорка от Шести съдебен окръг. Предполагаше се, че е достоен противник на защитника Антъни Нейтън. Също като него и тя не познаваше вкуса на поражението, поне не беше изгубила нито едно значително дело. Имаше блестяща репутация за неуморна и безпогрешна работа по подготовката на обвиненията си. В съда се държеше много убедително. Един неин опонент, загубил делото, беше казал: „Прилича на игра на тенис с някой, който винаги ти връща топката. Използваш най-добрият си удар — връща ти го. Отново — пак ти го връща. Рано или късно те удря в земята.“

Предполагаше се, че Мери Уорнър е била посочена от Джерълд Голдбърг, а той можеше да си избере всеки прокурор. Беше я предпочел пред Джеймс Дауд и другите фаворити за този процес.

Карл Мънроу също беше тук. Кметът Мънроу не може да остане далеч от събитието. Забеляза ме, но не дойде при мен, а само ми пусна една от патентованите си усмивки от другия край на просторната зала.

Ако досега не съм бил наясно какво е отношението му към мен, вече нямаше мърдане. Назначаването ми за началник на отдел щеше да е последното ми повишение. Направиха го, за да докажат, че са направили добър избор, включвайки ме в състава на Екипа по спасяване на заложниците, за да узаконят това решение и да пресекат всички възможни въпроси за поведението ми в Маями.

Големите новини във Вашингтон до началото на процеса бяха, че лично министърът на финансите Голдбърг участва в подготовката на обвинителния акт. Също, че Антъни Нейтън е адвокатът на защитата.

„Уошингтън Поуст“ нарече Нейтън „нинджа в съда“. От деня, в който бе ангажиран от Сонеджи/Мърфи, той не слизаше от първите страници на вестниците. Нейтън беше една от темите, по които Гари отказваше да разговаря с мен. Веднъж спомена: „Имам нужда от добър адвокат, нали? Господин Нейтън ме убеди. Ще убеди и съдебните заседатели. Много е хитър, Алекс.“ Хитър?

Попитах Гари дали Нейтън е умен като него. Гари се усмихна и каза: „Защо все твърдиш, че съм умен, когато всъщност не съм? Ако бях толкова умен, щях ли да съм тук?“ Нито веднъж през изминалите седмици не се беше отклонил от личността на Гари Мърфи. Освен това отказа да бъде хипнотизиран отново.

Наблюдавах суперадвоката на Гари, Антъни Нейтън, докато надуто обикаляше в предната част на съдебната зала. Със сигурност страдаше от маниакални идеи. Беше широко известен с това, че вбесява свидетелите по време на кръстосания разпит. Дали Гари е имал това предвид при избора си на адвокат? Какво ги беше привлякло един към друг?

В някои отношения бяха естествена двойка — един почти луд защитава друг луд. Антъни Нейтън вече бе обявил публично: „Това ще бъде цирк. Цирк или правосъдие от Дивия запад! Обещавам ви го. Могат да продават билети по хиляда долара.“

Пулсът ми се ускори, когато най-сетне приставът застана пред присъстващите и призова за тишина.

В другия край на залата зърнах Джези. Беше облечена както подобава на голяма клечка, каквато е всъщност в Службата. Костюм на тънко райе, високи токове и лъскаво черно куфарче. Видя ме и подбели нагоре очи.

В противоположния край на залата седяха Катерин Роуз и Томас Дън. Тяхното присъствие внесе известна атмосфера на призрачност. Не можех да не се сетя за Чарлс и Ан Мороу Линдбърг и за световно нашумелия процес за отвличане, състоял се преди шейсет години.

Съдията Линда Каплан беше известна като красноречива и енергична жена, която никога не позволява на адвокатите да й се качат на главата. Седеше на съдийския стол едва от пет години, но вече се бе справила с няколко от най-големите процеси във Вашингтон. За нея се знаеше също, че не допуска никакви своеволия в съдебната зала.

Тихичко, почти незабелязано Гари Сонеджи/Мърфи бе придружен до мястото му. Вече беше седнал и изглеждаше благовъзпитан, какъвто винаги си е бил Гари Мърфи.

Присъстваха няколко прочути журналисти и поне двама от тях вече пишеха книги за отвличането.

Прокурорът и защитата изглеждаха изключително уверени и много добре подготвени за първия ден, като че ли тезите им бяха непоклатими.

Процесът започна с малко театрално изпълнение. Миси Мърфи се разхълца откъм първия ред.

— Гари на никого не е причинил зло — изхлипа високо тя. — Гари никога не би наранил друг човек.

От залата някой се провикна:

— О, я престанете, госпожо!

Съдийката Каплан удари с чукчето и нареди:

— Тишина в залата! Тишина! Достатъчно!

Достатъчно и още как.

Започна се. Започна процесът на века — процесът на Гари Сонеджи/Мърфи.

Глава 58

Всичко като че ли беше в постоянно движение и хаос, и най-вече моята взаимовръзка с първоначалното разследване и процеса. След като напуснах този ден съдебната зала, аз се отдадох на единственото, което според мен имаше смисъл — играх футбол с децата.

Деймън и Джанел бяха като вихрушки — състезаваха се за моето внимание през целия следобед, задушаваха ме с нуждата си от мен. Откъснаха ме от неприятните перспективи, които се очертаваха през следващите няколко седмици.

След вечеря двамата с Нана останахме на масата за втора чашка кафе от цикория. Исках да разбера становището й. Така или иначе ми предстоеше да го чуя. По време на вечерята ръцете й шаваха неспокойно като на Сачел Пейдж30, който се кани да хвърли топката.

— Алекс, мисля, че трябва да поговорим — каза най-сетне тя.

Когато Мама Нана има да ми каже нещо, тя първо притихва за известно време, след което отваря уста и не млъква, понякога с часове. Децата гледаха телевизионното състезание „Колелото на съдбата“ в другата стая. Радостните им възгласи и скандирания, с които поощряваха състезателите, създаваха приятен домашен звуков фон.

— За какво ще си говорим? — попитах аз. — Чу ли, че едно от всеки четири деца в САЩ живее в бедност? Скоро ще се превърнем в моралното мнозинство на тази държава.

Нана беше сдържана и замислена. Явно от дълго време замисляше предстоящото слово. Поне в това бях сигурен. Зениците й бяха станали като главички на карфици.

— Алекс — започна тя, — знаеш, че съм винаги на твоя страна, когато става дума за нещо важно.

— Още откакто пристигнах във Вашингтон с един кат дрехи и, ако не се лъжа, седемдесет и пет цента — казах аз.

Все още ясно си спомнях как ме изпратиха „на север“ да живея с баба си, както и деня, когато пристигнах с влака на гара „Юниън“ от Уинстън-Салем. Майка ми току-що беше починала от рак на белите дробове, а баща ми беше умрял предната година. Нана ме заведе на обяд в закусвалнята „Морисън“. За първи път ядох в ресторант.

Реджайна Хоуп ме прибра, когато бях деветгодишен. Тогава наричаха Мама Нана „Кралицата на надеждата“31. Беше учителка във Вашингтон. Наближаваше петдесетте, а дядо ми беше починал. Тримата ми братя пристигнаха във Вашингтон по същото време. Живяха ту при едни, ту при други роднини, докато навършиха осемнайсет. Аз останах с Нана.

Извадих късмет. Понякога Мама Нана ставаше „супернеприятна“, защото знаеше кое е добро за мен. Беше виждала такива като мен. Познаваше добре баща ми — и добрите, и лошите му страни. Обичаше майка ми. Мама Нана беше, и още е, надарен психолог. Нарекох я Мама Нана32, когато бях десетгодишен. Защото дотогава тя наистина се бе превърнала едновременно в моя баба и майка.

Сега беше скръстила ръце на гърдите си. Желязна воля.

— Алекс, боя се, че имам отрицателно отношение към връзката ти — каза тя.

— Можеш ли да ми кажеш защо? — попитах аз.

— Да, мога. Първо, защото Джези е бяла, а аз не вярвам на повечето бели. Бих искала, но не мога. Не са много тези, които ни уважават. Лъжат ни в очите. Така се държат с хората, които не са от тяхната черга.

— Звучиш като революционер от улицата — пошегувах се аз и се заех да прибирам от масата чиниите и приборите и да ги трупам в нашата стара порцеланова мивка.

— Не се гордея с тези си чувства, но нищо не мога да направя — заяви тя, като ме следеше с очи.

— Това ли е провинението на Джези? Че е бяла?

Нана се размърда в стола си. Нагласи си очилата, които висяха на врата й с верижка.

— Нейното провинение е, че ходи с теб. Изглежда иска да жертваш кариерата си в полицията и всичко, което вършиш тук в квартала. Да се откажеш от всичкото добро в живота си. От Деймън и Джанел.

— Деймън и Джанел не изглеждат наскърбени или разтревожени — отвърнах аз и гласът ми леко се повиши.

Стоях прав с мръсните съдове в ръце.

Нана плесна силно с длани по дървените дръжки на стола.

— Защото, по дяволите, имаш капаци на очите, Алекс. Ти за тях си слънцето и небето. Деймън се страхува, че просто ще ни напуснеш.

— Децата се разстройват само ако ти ги разстроиш — казах аз това, което чувствах и смятах за вярно.

Мама Нана бавно се отпусна в стола си. От устата й се отрони едва доловим стон. Беше наскърбена.

— Не бива да говориш така. Защитавам тези две деца така, както защитавах и теб. Прекарах живота си в грижи за другите. Не съм наранила никого, Алекс.

— Току-що ме нарани — казах аз. — И много добре го знаеш. Защото знаеш какво означават децата за мен.

В очите на Нана се появиха сълзи, но тя не се предаде. Беше се втренчила в мен. Обичта между нас е трудна и безкомпромисна. Винаги е била такава.

— Не искам по-късно да ми се извиняваш, Алекс. За мен няма значение, че ще се чувстваш виновен за думите, които току-що изрече. Важното е, че си виновен. Отказваш се от всичко заради една връзка, от която нищо няма да излезе.

Мама Нана стана от масата и се качи горе. Край на разговора. Просто така. Беше вече взела решение.

Дали се отказвах от всичко, за да бъда с Джези? Беше ли връзка, от която нищо нямаше да излезе? Още не знаех. Сам трябваше да разбера.

Глава 59

Армия от медицински експерти се заизрежда на свидетелската скамейка на процеса срещу Сонеджи/Мърфи. Показания даваха съдебни лекари, някои от тях рядко префърцунени и фукливи за учени. Имаше специалисти от болницата „Уолтър Рийд“, от затвора „Лортън“, от армията и от ФБР.

Показаха и обясниха преподробно снимки и големи табла с диаграми. Местопрестъпленията бяха многократно разяснявани върху вдъхващи ужас схеми, които бяха преобладаващите материали през първата седмица на процеса.

Осем различни психиатри и психолози бяха изтъпанчени, за да докажат тезата, че Гари Сонеджи/Мърфи е съзнавал какво върши, че е извратен социопат, че е владеел напълно съзнанието си, действал е хладнокръвно и е съвсем вменяем.

Описаха го като „престъпен гений“, лишен от съвест и угризения. Блестящ актьор, „достоен за Холивуд“, което обясняваше как е манипулирал и заблудил толкова много хора.

Но Гари Сонеджи/Мърфи действително беше отвлякъл съвсем съзнателно и преднамерено две деца. Беше убил едното, а може би и двете. Беше убил и други хора, поне петима, а вероятно и много повече. Беше чудовището в човешки образ, което ни преследва в кошмарите… Така твърдяха всички експерти на обвинението.

Завеждащата психиатричния отдел в „Уолтър Рийд“ зае мястото за свидетелите почти цял следобед. Беше разпитвала Гари Мърфи многократно. След пространното й описание на тежкото му детство в Принстън и младежките години, белязани с насилие над хора и животни, помолиха доктор Мария Руоко да направи психиатрична оценка на Гари Мърфи.

— Смятам, че е изключително опасен социопат. Убедена съм, че Гари Мърфи напълно осъзнава действията и постъпките си. Изобщо не допускам, че страда от раздвоение на личността.

Мери Уорнър умело доказваше тезата си ден подир ден. Възхищавах се на нейната изчерпателност и на професионалното познаване на психиатричния процес. Тя умело сглобяваше крайно сложната картинна мозайка, за да видят съдията и съдебните заседатели цялото зад подробностите. Бях се срещал с нея няколко пъти и наистина много я бива.

След като приключи, съдебните заседатели щяха да получат изключително подробна картина… за начина на мислене на Гари Сонеджи/Мърфи.

Всеки следващ ден от процеса тя наблягаше върху ново парченце от картинната мозайка. Показваше им парченцето. После им го обясняваше най-подробно. Накрая го поставяше на мястото му в пъзела.

Показваше на съдебните заседатели как именно новото парченце се отнася към останалите, вече разяснени изчерпателно. Един-два пъти присъстващите в залата аплодираха прокурорката с кроткия глас и нейното вдъхващо уважение представяне.

Тя постигна всичко това, докато Антъни Нейтън възразяваше кажи-речи срещу всичко, което тя се опитваше да изясни.

Защитата на Нейтън беше крайно проста и той не се отклони от нея: Гари Мърфи е невинен, защото не е извършил престъпления.

Извършил ги е Гари Сонеджи.

Антъни Нейтън кръстосваше предната част на съдебната зала с обичайната си важна походка. Носеше костюм от хиляда и петстотин долара, шит по поръчка, но изглежда не се чувстваше удобно в него. Костюмът беше добре ушит, но телосложението на Нейтън беше отчайващо — все едно да се опиташ да облечеш бояджийска стълба.

— Аз не съм цвете за мирисане — обърна се Антъни Нейтън към съдебните заседатели — седем жени и петима мъже, в понеделника на втората седмица. — Поне в съдебната зала. Хората се оплакват, че постоянно им се надсмивам, че съм надут и нетърпим егоцентрик. Че е невъзможно да ме изтърпят за повече от една минута. Всичко това е вярно — заяви Нейтън пред аудиторията. — Да, вярно е. И именно то понякога ми създава неприятности. Аз казвам истината. Аз съм маниакално привързан към истината. Не понасям полуистините. И никога не съм се заемал с дело, в което да не мога да кажа истината. Защитата на Гари Мърфи е проста, може би най-лесната и непротиворечива, която някога съм излагал пред съдебни заседатели. Тя се основава на Истината. Всичко в тази история е черно и бяло, дами и господа. Моля да ме изслушате. Госпожа Уорнър и нейният екип са наясно колко е силна защитата и именно затова прокурорът изложи пред вас повече факти, отколкото Комисията Уорън, която разследва убийството на президента Кенеди. Но доказа точно колкото и въпросната комисия — абсолютно нищо. Ако подложите госпожица Уорнър на кръстосан разпит, тя честно ще си го признае. Тогава всички ще можем да се приберем вкъщи. Би било добре, нали? Да, би било добре.

В залата захихикаха. Някои от съдебните заседатели обаче се надвесиха напред, за да чуват по-добре. Всеки път, когато разхождащият се напред-назад Нейтън минаваше покрай тях, той едва доловимо се приближаваше с около половин стъпка към оградения им бокс.

— Много хора ме питаха защо съм поел това дело. Отговорих им простичко, така както ще го кажа и на вас. Доказателствата и фактите по този случай гарантират победата на защитата. Истината е на наша страна. Знам, че сега вие не ми вярвате — но ще ми повярвате. Ще ми повярвате. Ето един потресаващ факт. Госпожа Уорнър не искаше процесът да започне точно сега. Министърът на финансите обаче наложи този процес да започне в рекордно кратко време. Никога колелата на правосъдието не са се въртели толкова бързо. Те едва ли биха се задвижили така бързо за вас и вашите семейства. Това е истината. Но в този конкретен случай, поради страданията на господин Голдбърг и семейството му, колелата се задвижиха много бързо. И заради Катерин Роуз Дън и семейството й, които са прочути, богати и с много власт и които също искат да сложат край на страданията си. Кой може да ги обвини за това? Не и аз. Но не и за сметка на живота на един невинен човек! Този човек, Гари Мърфи, не заслужава да страда така както те са страдали.

Нейтън се насочи към мястото, където седеше Гари. Рус и атлетичен, Гари Мърфи приличаше на пораснал бойскаут.

— Този мъж не е по-лош от всеки един в тази зала. И аз ще го докажа. Гари Мърфи е добър човек. Запомнете това. То е факт. От вас искам да запомните само два факта. Този и фактът, че Гари Сонеджи е невменяем. Да ви призная, аз също съм малко невменяем. Само малко. Вече го разбрахте. Госпожа Уорнър ви обърна внимание на това. Е, Гари Сонеджи е хиляди пъти по-невменяем от мен. Гари Сонеджи е най-невменяемият човек, когото някога съм срещал. А аз съм се срещал с него. И вие ще го видите. Обещавам ви го. Всички вие ще се срещнете със Сонеджи и тогава няма да можете да обвините Гари Мърфи. Той ще започне да ви харесва и вие ще го подкрепите в личното му единоборство със Сонеджи. Гари Мърфи не може да бъде обвинен в убийства и отвличане… които са били извършени от Гари Сонеджи…

Антъни Нейтън започна да призовава свидетели, които да обрисуват характера на подсъдимия. Най-изненадващо сред тях имаше учители и ученици от „Уошингтън Дей“. Показания дадоха и съседи на семейство Мърфи от Делауер.

Нейтън се държеше неизменно внимателно със свидетелите. Те изглежда го харесваха и му се доверяваха.

— Бихте ли си казали името?

— Доктор Нанси Темкин.

— Какво работите?

— Преподавам изобразително изкуство в училището „Уошингтън Дей“.

— Познавахте ли Гари Сонеджи в училище?

— Да.

— Господин Сонеджи беше ли добър учител, докато преподаваше в училището? Забелязали ли сте нещо, което да ви е накарало да си помислите, че не е бил добър учител?

— Не, не съм. Той беше много добър учител.

— Защо смятате така, доктор Темкин?

— Защото обичаше предмета си и го преподаваше с любов на учениците. Беше техен любим учител. Прякорът му бе „Чип“ или „Господин Чип“.

— Вие чухте, че според някои от медицинските експерти той е невменяем и страда от раздвоение на личността. Как го възприемате?

— Честно казано, за мен това е единственото обяснение на случилото се.

— Доктор Темкин, разбирам, че при тези обстоятелства въпросът ми е деликатен, но обвиняемият беше ли ваш приятел?

— Да. Той ми беше приятел.

— Все още ли е?

— Бих искала Гари да получи помощта, от която се нуждае.

— Аз също — каза Нейтън. — Аз също.

Антъни Нейтън изстреля първия си мощен заряд в петъка от втората седмица на процеса. Беше драматично и неочаквано. Започна с консултация между него, Мери Уорнър и съдията Каплан. По време на разговора прокурорката за първи път повиши глас.

— Ваша чест, възразявам! Настоятелно възразявам срещу този… каскадьорски номер. Това си е чиста каскада!

В съдебната зала вече се шумеше. Репортерите от първите редове застанаха нащрек. Очевидно решението на съдията беше в полза на защитата.

Мери Уорнър се върна на мястото си, загубила малко от самообладанието си.

— Защо не бяхме информирани предварително? — провикна се тя. — Защо за това не бе съобщено на предварителните срещи?

Нейтън вдигна ръце и умири залата. После поднесе новината:

— Призовавам доктор Алекс Крос като свидетел на защитата. Призовавам го, въпреки че е враждебно настроен към защитата и няма да ни сътрудничи. Но все пак защитата го призовава.

Аз бях каскадата.

Глава 60

— Нека пак да гледаме филма, татко — примоли се Деймън. — Сериозно ти говоря.

— Тихо. Ще гледаме новините — срязах го аз. — Току-виж си научил нещо за живота освен „Батман“.

— Филмът е смешен — опита се да ме вразуми Деймън.

— Също и новините — открих аз една малка тайна на сина си.

Това, което не му казах, бе, че съм страшно напрегнат, задето щях да свидетелствам в съда в понеделник. Като свидетел на защитата.

Тази вечер чух по телевизията новината, че Томас Дън ще се кандидатира за сенатор в Калифорния. Дали не се опитваше да нормализира живота си? Дали пък той самият не бе замесен в отвличането? Засега нищо не изключвах. Бях станал параноичен за твърде много неща, свързани с отвличането. Дали нямаше нещо повече от привидното в новината от Калифорния за неговото кандидатиране? На два пъти бях искал разрешение да отида там, за да разследвам, но и двата пъти ми беше отказано. Джези ми помагаше. Имаше връзки в Калифорния, но засега нищо повече не бяхме научили.

Гледахме новините, седнали на пода в дневната. Джанел и Деймън се бяха сгушили до мен. Преди новините гледахме на видео филма „Ченге в детската градина“ за десети, дванайсети или може би двайсети път.

Децата бяха категорични, че аз трябва да играя вместо Арнолд Шварценегер. Аз самият смятах, че Арнолд се превръща в един много добър комик. Или може би просто предпочитах Шварценегер пред още едно изглеждане на „Бенджи“33 или „Дамата и Скитникът“34.

Нана беше в кухнята и играеше карти с леля Тия. Виждах телефона на стената в кухнята. Слушалката беше свалена, за да не се обаждат репортери и разни смахнати.

Телефонните разговори, които водих с журналисти тази вечер, в крайна сметка се завъртаха около един въпрос. В състояние ли съм да хипнотизирам Сонеджи/Мърфи в препълнената съдебна зала? Ще ни каже ли някога Сонеджи какво се е случило с Маги Роуз Дън? Дали според мен е психопат или социопат? Отказах да дам мнението си.

Към един часа през нощта се позвъни на вратата. Нана отдавна се беше качила горе. Към девет бях сложил Джанел и Деймън да спят, след като четохме още малко от вълшебната книга „Черно и Бяло“ на Дейвид Маколи.

Влязох в тъмната столова и отместих пердето. Беше Джези. Тъкмо навреме.

Излязох на верандата и я прегърнах.

— Да вървим, Алекс — прошепна тя.

Имаше план. Каза, че всъщност планът й не бил никакъв план, но аз си познавам човека.

Тази нощ мотоциклетът на Джези наистина гълташе пътя. Минавахме покрай колите, които сякаш стояха неподвижни, замръзнали във времето и пространството. Префучавахме покрай тъмни къщи, зелени площи и всичко друго от познатия ни свят. На трета скорост. Летяхме.

Казах й да премине на четвърта, после на пета. Беемвето ръмжеше равномерно и гладко под нас, а единственият му фар осветяваше пътя с примамлива светлина.

Джези сменяше пътните ленти с лекота и доста начесто, докато минаваше на четвърта, а накрая превключи на чистата бързина на пета скорост. Вдигнахме сто и осемдесет по „Джордж Вашингтон“, а когато се включихме в 95-и път, който отвежда на юг през Вирджиния, се движехме със сто деветдесет и пет. Веднъж Джези ми каза, че никога не се е качвала на мотора си, без да вдигне поне сто и шейсет. Повярвах й.

Не спряхме летежа си през времето и пространството, докато не стигнахме една бензиностанция на „Мобил Ойл“ в Лъмбъртън, щата Северна Каролина.

Беше почти шест сутринта. Мъжът от бензиностанцията явно не беше виждал по-безумна гледка от нас. Чернокож и руса бяла жена. Дебелогъз мотоциклет. Щеше да има за какво да се говори вечерта в малкия град.

Впрочем и неговият вид не беше по-малко странен от нашия. Носеше наколенки за скейтборд върху сиво-сини „фермерски“ джинси. Беше двайсет и няколко годишен със супермодерна щръкнала право нагоре намазана с гел коса, която по̀ прилягаше на плажовете в Калифорния, отколкото на тази част от страната. Как подобна прическа беше стигнала толкова бързо до Лъмбъртън, Северна Каролина? Лудостта по въздуха ли се предаваше? Свободен обмен на идеи?

— Добрутро, Рори — усмихна се Джези на момчето.

Тя застана между двете бензоколонки и ми намигна.

— Рори е на смяна от единайсет вечерта до седем сутринта. Това е единствената денонощна бензиностанция в радиус от осемдесет километра. Рори продава и всякакви таблетки — сниши Джези глас. — Всичко необходимо да изкараш нощта. Какво ще си поръчаш — „Земни пчели“, „Черни красавици“, диазепам…

Беше превключила на провлачено южняшко произношение, което ми погали слуха. Русата й коса беше разрошена от вятъра и това също ми харесваше.

— „Екстаз“, метамфетаминхидрохлорид… — продължи да изрежда тя менюто.

Рори поклати глава, като че ли тя е луда. Виждах, че я харесва. Отметна въображаема коса от очите си.

— Божичко, човече! — каза.

Много словоохотлив младеж.

— Не се притеснявай от Алекс — усмихна му се отново тя. Щръкналата коса го караше да изглежда шест-седем сантиметра по-висок. — Той е наш човек — продължи тя. — Просто още едно ченге от Вашингтон.

— Леле Боже! Дяволите да те вземат, Джези! Го-о-споди! Ти и твоите приятели ченгета!

Рори се завъртя на петите на ботушите си, като че ли го бяха опърлили с газова горелка. Май се беше нагледал на щур народ по време на нощната си смяна на този оживен междущатски път. Ние двамата със сигурност бяхме от тях. Но я да видим, какви други приятели ченгета?

След по-малко от петнайсет минути бяхме в къщичката на Джези край езерото. Беше малко бунгало, построено до самата вода, заобиколено от ели и брези. Времето беше почти без грешка — циганско лято, което отдавна трябваше да е свършило. На ви глобално затопляне.

— Не си ми казала, че си земевладелка — казах аз, докато се спускахме по живописен лъкатушещ път към виличката.

— Ами, Алекс. Дядо ми остави това място на майка ми. Беше местният нехранимайко и крадец. Натрупал малко пари. Единственият от нашето семейство, който е успял. Престъпленията, изглежда, добре се отплащат.

— Така казват.

Слязох от мотора и се разкърших. Влязохме в къщата. Вратата не беше заключена, което силно ме озадачи.

Джези провери запасите в хладилника, който се оказа добре зареден. Пусна една плоча на Брус Спрингстийн и излезе навън.

Аз я последвах към преливащата в отблясъци синьо-черна вода. Имаше наскоро построен кей. Тясна пътечка водеше до една широка площадка, на която бяха здраво прикрепени маса и столове. Чувах музиката от албума „Небраска“.

Джези свали ботушите си, после и три-четвъртите си чорапи на сини райета. Потопи единия си крак в спокойната вода.

Дългите й крака бяха великолепни, със стегнати мускули като на спортистка. Стъпалата й също бяха издължени, с красива извивка, по-хубави няма накъде. Напомняше ми за богатите момичета южнячки, които учат в университетите на Флорида, Маями, Южна Каролина, Вандербилт. Не можех да открия нещо по нея, което да не гали погледа.

— Ако щеш вярвай, но водата е двайсет и пет градуса — каза тя и се усмихна морно.

— Точно толкова? — попитах аз.

— Да. Точно на чертичката. Ще се къпем ли или ще се правим на срамежливи?

— Какво ще кажат съседите? Не си нося бански, нито имам нещо подходящо.

— Ето това беше планът „без план“. Представи си. Цяла събота без никакъв план. Никакъв процес. Никакви интервюта. Никакви стрелби откъм семейство Дън. — Като интервюто на Томас Дън с Лари Кинг35 тази седмица. Оплака се, че разследването, довело до процеса, не било на висота. И пак посипа с лют пипер името ми. — Никакви земетръсни отвличания, които да ни тормозят. Само ние двамата тук насред нищото.

— Харесва ми — казах аз. — Насред нищото.

Огледах наоколо и проследих с поглед елите, които опираха в чистото синьо небе.

— Тогава така ще наречем това място — Насред нищото, щата Северна Каролина.

— Сериозно, Джез. Какво ще кажат съседите? Все пак сме в Северна Каролина.

Тя се усмихна.

— Наоколо няма жива душа поне на няколко мили, Алекс. Ако щеш вярвай, но няма други къщи. Прекалено е рано освен за рибарите на костур.

— Не ми се иска да се срещам с рибари на костур от Северна Каролина. Току-виж ме взели за голям черен костур. Чел съм „Освобождение“ от Джеймс Дики.

— Всички рибари ходят в южния край на езерото. Имай ми доверие, Алекс. Позволи ми да те съблека. Ще се почувстваш по-удобно.

— Ще се разсъблечем взаимно — предадох се аз и се оставих в ръцете й, в бавния ритъм на великолепното утро.

Съблякохме се на площадката. Утринното слънце едва-едва топлеше и усещах как лекият бриз откъм езерото охлажда като с вентилатор тялото ми.

Опитах водата със собствения си изящен глезен. Джези не бе преувеличила за температурата.

— Не бих те излъгала. Досега не съм го правила — усмихна се тя.

Гмурна се във водата и почти не се чу плясък.

Последвах я по следите от въздушните мехурчета, оставени от тялото й. Докато се гмурках, си мислех: „Чернокож мъж и красива бяла жена плуват заедно.“

В средния Юг. В лето господне хилядо деветстотин деветдесет и трето.

Бяхме безразсъдни и може би малко откачени.

Бъркахме ли? Някои хора биха си го помислили. Но защо? Пречехме ли на някого, че сме заедно?

На повърхността водата беше топла, но метър-два по-долу ставаше доста по-студена. Изглеждаше синьо-зелена. Вероятно идваше от някакви извори. Усещах силни подводни течения, които ме блъскаха в гърдите.

Проблесна ми мисълта: „Възможно ли е да се влюбваме? Това ли чувствах в момента?“ Изскочих на повърхността за глътка въздух.

— Пипна ли дъното? При първото си гмуркане за деня трябва да го пипнеш.

— Иначе какво? — попитах аз.

— Иначе си посерко и ще се удавиш или ще се изгубиш завинаги в гъстите гори. Самата истина. Случвало се е неведнъж тук в Насред нищото.

Играхме си като деца в езерото. И двамата бяхме работили много. Твърде много, почти една цяла година от живота ни.

От площадката имаше спусната стълба от кедрово дърво. Беше нова и усещах свежия мирис на дървото. Чудех се дали Джези я е правила сама през ваканцията си преди отвличането.

Уловихме се за стълбата и един за друг. Някъде далеч в езерото чух крякане на патици. Странен звук. По гладката вода, простряла се пред нас, се появиха леки вълнички, които загъделичкаха брадичката на Джези.

— Харесвам те, когато си такъв. Толкова си уязвим — каза тя. — Истинската ти същност излиза на повърхността.

— Имам чувството, че твърде дълго всичко около мен е било нереално — признах си аз. — Отвличането. Преследването на Сонеджи. Процесът във Вашингтон.

— Това тук е единственото реално нещо за момента. Толкова ми е хубаво да бъда с теб ей-така — и Джези положи ръка върху гърдите ми.

— Ей-така?

— Ей-така. Виж колко просто може да бъде — посочи с ръка живописното езеро и гъстия пръстен от ели. — Не виждаш ли? Толкова е естествено. Всичко ще бъде наред, обещавам. Между нас никога няма да застанат рибари на костур.

Джези беше права. За пръв път от много време почувствах, че всичко може да се оправи — всичко отсега нататък. Нещата бяха тъй спокойни, прости и хубави, че нямаше накъде повече. Не искахме уикендът да свърши.

Глава 61

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция. Длъжността ми е началник на отдел. Понякога участвам в разследването на особено тежки престъпления, свързани с психологически съображения, които могат да се окажат важни за случая.

Заявих го под клетва в претъпканата, смълчана, наелектризирана съдебна зала във Вашингтон. Беше понеделник сутринта. Уикендът ми се струваше отдалечен на хиляди километри. Усещах как по темето ми се стичат вадички пот.

— Можете ли да ни обясните по каква причина участвате в разследването на случаи с психологически усложнения? — попита ме Антъни Нейтън.

— Аз съм не само детектив, но и психолог. Преди да започна работа във вашингтонската полиция, имах частна практика. А преди това една година работих в селското стопанство. Като сезонен работник.

— От кое учебно заведение е дипломата ви? — Нейтън отказа да бъде отклонен от намерението си да ме изкара изключително впечатляващ специалист.

— Както вече ви е известно, господин Нейтън, доктората си защитих в „Джонс Хопкинс“.

— Един от най-добрите университети в страната или поне в тази част на страната — додаде той.

— Възразявам. Това е лично мнение на господин Нейтън — направи уместна юридическа забележка Мери Уорнър.

Съдийката Каплан прие възражението.

— Имате публикувани статии в списанията „Психиатрични архиви“ и „Американски психиатричен преглед“ — продължи Нейтън, като че ли госпожа Уорнър и съдийката нищо не са казали.

— Написал съм няколко статии. Не е кой знае какво, господин Нейтън. Много психолози го правят.

— Но не в тези списания, доктор Крос. На каква тема бяха научните ви статии?

— Аз пиша за престъпното съзнание. Владея няколко три-четирисричкови думи, с които да си уредя достъп до така-наречени научни списания.

— Искрено се възхищавам от вашата скромност. Кажете ми, доктор Крос. Вие ме наблюдавахте последните две седмици. Как бихте обрисували моята личност?

— За да направя това, имам нужда от няколко сеанса на четири очи, господин Нейтън. Не съм убеден, че сте в състояние да ми платите колкото трябва за тях.

В залата се разнесе смях. Дори съдийката Каплан изглеждаше развеселена.

— Рискувайте все пак да се произнесете — продължи Нейтън. — Ще го понеса.

Имаше бърза и находчива мисъл. Антъни Нейтън беше изключително изобретателен. Вече беше успял да внуши, че аз съм само свидетел, а не негов платен „експерт“.

— Вие сте неврастеник — усмихнах се аз. — Освен това умеете да хитрувате.

Нейтън се обърна с лице към съдебните заседатели и разпери ръце.

— Той поне е честен. Ако не друго, поне изкопчих безплатна консултация от психотерапевт.

Още смях, този път откъм съдебните заседатели. Стори ми се, че някои от тях започнаха да променят отношението си към Антъни Нейтън, а може би и към клиента му.

Първоначално изпитваха към него остра неприязън. А сега го виждаха като непринуден и много, много умен. Задължението си към своя клиент изпълняваше професионално, може би дори блестящо.

— Колко сеанса сте имали с Гари Мърфи? — беше следващият въпрос. Гари Мърфи, а не Сонеджи.

— Около петнайсет за период от три и половина месеца.

— Достатъчно ли са, за да си съставите мнение?

— Психологията не е точна наука. Бих искал да бяха повече. Но имам някакво предварително становище.

— Което е?

— Възразявам! — скочи на крака Мери Уорнър. — Детектив Крос току-що каза, че се нуждаел от повече сеанси, за да оформи окончателното си медицинско становище.

— Отхвърля се — заяви съдийката Каплан. — Детектив Крос декларира също така, че има някакво предварително становище. Бих искала да го чуя.

— Доктор Крос — продължи Нейтън, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — за разлика от останалите психиатри и психолози, които са преглеждали Гари Мърфи, вие сте бил ангажиран със случая от самото начало, както като полицейски служител, така и като психолог.

Прокурорката отново прекъсна Нейтън. Губеше търпение.

— Ваша чест, има ли господин Нейтън някакъв въпрос, който да зададе?

— Имате ли, господин Нейтън?

Антъни Нейтън се обърна към Мери Уорнър и щракна с пръсти.

— Въпрос ли? Лесна работа. — Обърна се пак към мен. — Като полицейски служител, ангажиран със случая от самото начало, и като специалист-психолог, можете ли да ни дадете вашето професионално становище за Гари Мърфи?

Погледнах към Мърфи/Сонеджи. Като че ли беше Гари Мърфи. В този момент имаше вид на симпатичен, почтен мъж, уловен в капана на най-ужасния кошмар, който някой може да си представи.

— Моите първи чувства и впечатления бяха много общи и съвсем човешки. Отвличането на деца от страна на учител ме шокира и разстрои — започнах аз. — Когато даваме децата си в училище, ние имаме изрично доверие в учителите. Децата също. В случая с това доверие беше злоупотребено по най-ужасяващ начин. После стана още по-лошо. С очите си видях обезобразеното тяло на Майкъл Голдбърг. Никога няма да го забравя. Разговарях с господин и госпожа Дън за тяхната дъщеричка. Имам чувството, че познавам Маги Роуз Дън. Видях също и жертвите на убийствата в къщите на семействата Търнър и Сандърс.

— Възразявам! — Мери Уорнър отново скочи на крака. — Възразявам!

— Добре сте запознати с реда — погледна ме смразяващо съдия Каплан. — Да се заличи от протокола. Съдебните заседатели да не го вземат предвид. Няма доказателства, че обвиняемият е замесен по някакъв начин с току-що споменатите събития.

— Помолихте ме да дам прям отговор — обърнах се аз към Нейтън. — Искахте да чуя какво мисля. Това и получавате.

Нейтън кимаше с глава, докато се насочваше към съдебните заседатели. После се обърна към мен.

— Прав сте, прав сте. Убеден съм, че ще ни кажете каквото мислите, доктор Крос. Независимо дали то ми харесва. Независимо дали на Гари Мърфи му харесва. Вие сте един изключително прям човек. Няма да прекъсна вашето изложение, стига и прокурорът да не го прави. Моля продължете.

— До болка ми се искаше да заловя похитителя. Всички от Екипа по спасяване на заложниците го искахме. За повечето от нас това се превърна в личен въпрос.

— Вие всъщност мразехте похитителя. Искахте, независимо кой е той, да бъде наказан най-строго от закона.

— Така е. И все още го искам — отговорих аз.

— Вие сте присъствали на залавянето на Гари Мърфи. Бил е обвинен в престъплението. После сте провели серия сеанси с него. Какво мислите сега за Гари Мърфи?

— Честно казано, сега не знам какво да мисля.

Антъни Нейтън не пропусна да настъпи.

— Значи изпитвате колебания относно вината му?

Мери Уорнър вече протъркваше стария дъсчен под под краката си, толкова често й се налагаше да скача от мястото си.

— Възразявам! Подвеждащ въпрос към свидетеля!

— Съдебните заседатели да не го вземат под внимание — каза съдийката.

— Какво изпитвате в този момент към Гари Мърфи? Кажете ни професионалното си мнение, доктор Крос — продължи Нейтън.

— Все още не съм наясно дали той е Гари Мърфи или Гари Сонеджи. Не знам дали в този човек наистина съжителстват две личности. Струва ми се, че съществува вероятност той да страда от раздвоение на личността.

— И ако е така?

— Ако това е така, Гари Мърфи би имал малка или никаква съзнателна представа за действията на Гари Сонеджи. Той също така би могъл да бъде гениален социопат, който манипулира всички ни, включително и вас.

— Дадено. Приемам тези параметри. Дотук добре — каза Нейтън.

Беше сложил ръце пред гърдите си, сякаш държеше малка топка. Очевидно обмисляше как да изкопчи от мен по-стегната дефиниция.

— Оказва се, че проблемът с неувереността се превръща в основен — заяви той. — От него зависи всичко. Затова ще ви помоля да помогнете на съдебните заседатели да си изградят лично становище. Доктор Крос, искам да хипнотизирате Гари Мърфи! — обяви той. — Тук, в съдебната зала. Нека съдебните заседатели преценят сами. Аз имам пълно доверие в тях и ще приема тяхното решение. Дълбоко вярвам, че когато тези хора видят всички доказателства, ще достигнат до най-правилното решение. А вие, доктор Крос?

Глава 62

На другата сутрин внесоха за сеанса ми с Гари две обикновени кресла, тапицирани с червена кожа. Намалиха централното осветление, за да може да се отпусне и да не се влияе от обкръжението. И двамата имахме микрофони. Това беше единственото, което разреши съдийката Каплан.

Другата възможност бе да се демонстрира в съда записаният на видео предишен хипнотичен сеанс, но Гари заяви, че по всяка вероятност ще може да бъде хипнотизиран в съдебната зала. Искаше да опита. Адвокатът му настояваше да опита.

Реших да извърша хипнотизирането така, сякаш Сонеджи/Мърфи се намира в затворническата си килия. Важно беше да го изолирам от някои очевидно разсейващи неща в залата. Нямах представа дали ще успея и какво ще излезе. Стомахът ми беше на възли, когато седнах в едното кресло. Опитах се да не гледам към присъстващите. Никога не съм обичал сцената, а сега още по-малко.

Предишния път използвах проста словесна техника, за да хипнотизирам Гари. Сега в съдебната зала започнах по същия начин. Хипнотизирането не е кой знае каква философия, както си мислят повечето хора.

— Гари — казах аз, — искам да се облегнеш назад и да се опиташ да се отпуснеш. И да видим какво ще стане.

— Ще направя каквото мога — рече той и изглеждаше искрен.

Беше облечен е тъмносин костюм, чиста бяла риза и раирана връзка. Приличаше повече на адвокат от собствения си адвокат.

— Ще те хипнотизирам отново, защото адвокатът ти смята, че това може да помогне на делото. Ти също даде съгласието си. Така ли е?

— Да — отговори Гари. — Искам да кажа истината… Искам самият аз да я разбера.

— Добре тогава. Започни да броиш от сто надолу. Правили сме го вече. С всяка цифра трябва да се отпускаш. Можеш да започнеш.

Гари Мърфи започна да брои.

— Очите ти започват да се затварят. Сега се чувстваш по-отпуснат… в спящо състояние… дишаш дълбоко — тихо и монотонно му говорех аз.

В съдебната зала цареше почти пълна тишина. Единственият звук беше плътната вибрация на климатичната инсталация.

Гари най-после спря да брои.

— Чувстваш ли се удобно? Всичко наред ли е? — попитах го аз.

Кафявите му очи бяха като стъклени, влажни. Като че ли много лесно изпадна в транс. Но нямаше как да проверя дали наистина е хипнотизиран.

— Да. Добре съм. Чувствам се отлично.

— Ако по някаква причина искаш да прекъснем сеанса, знаеш как да го направиш.

— Да, знам — кимна леко той, но като че ли не ме слушаше.

Като имах предвид цялото напрежение и обстоятелствата около процеса, съмнявах се, че симулира.

— Преди време в един от миналите сеанси ние говорихме за случилото се в „Макдоналдс“. Ти ми каза, че си се „събудил“ в полицейската кола. Спомняш ли си?

— Така беше, спомням си добре — отвърна той. — Събудих се в полицейска кола пред заведението. Изведнъж се събудих, а около мен полиция. Арестуваха ме.

— Как се почувства, когато те арестуваха?

— Не можех да повярвам, че се случва с мен. По никакъв начин. Сигурен бях, че е някакъв кошмарен сън. Казах им, че съм търговски пътник, казах им къде живея в Делауер. Казах им всичко, за което можех да се сетя, за да им докажа, че са заловили не този, когото трябва. Не съм престъпник. Нямам полицейско досие.

— Говорихме за времето малко преди арестуването ти. Когато си влязъл в ресторанта.

— Не мога… не мога да си спомня добре. Нека се опитам да помисля… — Изглеждаше, сякаш се мъчи да го направи. Дали не се преструваше? Или се чувстваше неудобно от истината такава, каквато си я припомняше сега?

Когато в затвора той разкри пред мен личността на Сонеджи, аз много се изненадах. Питах се дали ще го направи отново. Особено при тези тежки обстоятелства.

— Отбил си се в „Макдоналдс“, за да отидеш до тоалетната. Освен това си искал да пиеш кафе, за да се чувстваш бодър по време на пътуването си.

— Спомням си… много слабо. Със сигурност се виждам в ресторанта. Спомням си, че бях там…

— Не бързай. Разполагаме с достатъчно време, Гари.

— Тълпи народ. Залата е претъпкана с хора. Приближих се до вратата на тоалетната. Но по някаква причина не влязох. Не знам защо. Странно, но не си спомням.

— Какво чувстваше тогава? Когато не влезе в тоалетната. Спомняш ли си какво почувства тогава?

— Възбуда. Ставаше все по-зле. Усещах как кръвта пулсира в главата ми. Не разбирах защо. Бях разстроен, а не знаех защо.

Сонеджи/Мърфи гледаше право напред, покрай лявото ми рамо. Бях малко изненадан, че с такава лекота можех да забравя присъстващите в залата, които не откъсваха очи от нас двамата.

— Сонеджи беше ли в ресторанта? — попитах го аз.

Той леко наклони глава. Имаше нещо затрогващо в това движение.

— Сонеджи е там. Да. Той е в „Макдоналдс“. — Започна да се вълнува. — Преструва се, че купува кафе, но изглежда ядосан. Мисля, че е направо бесен. Сонеджи е смахнат, лош човек.

— Защо е толкова бесен? Знаеш ли? От какво е ядосан Сонеджи?

— Струва ми се, защото… нещата са се объркали. Полицията е извадила невероятен късмет. Планът му да стане известен се е провалил. Пълен провал. Сега се чувства като Бруно Ричард Хауптман. Поредният неудачник.

Ето ти новина. Преди не беше споменавал отвличането. Всички в залата се бяха втренчили в нас. Аз не откъсвах очи от Гари Сонеджи/Мърфи.

Опитах се да му говоря възможно най-спокойно, без да го тревожа. Кротко и бавно. Като ходене по ръба на пропастта. Можех да му помогна, но, от друга страна, имаше опасност и двамата да полетим в бездната.

— Кое се е объркало в плана на Сонеджи?

— Всичко — каза той.

Все още беше Гари Мърфи. Нямах съмнение. Не се беше прехвърлил в личността на Сонеджи. Но Гари Мърфи знаеше за действията на Гари Сонеджи — под хипноза. Гари Мърфи беше наясно с мислите на Гари Сонеджи.

Съдебната зала беше смълчана. С периферното си зрение не забелязвах никакво движение.

Гари ни съобщи още подробности за отвличането.

— Той провери какво става с малкия Голдбърг, но момчето беше мъртво. Лицето му беше съвсем посиняло. Изглежда приспивателното е било в повече… Сонеджи не можеше да повярва, че той е направил грешка. Беше толкова внимателен и педантичен. Дори предварително разговаря с анестезиолози.

Зададох един от възловите въпроси:

— Защо тялото на момчето беше така обезобразено? Какво точно се случи с детето?

— Сонеджи пощуря. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Започна да удря тялото с една тежка лопата.

До момента начинът, по който разказваше за Сонеджи, бе много правдоподобен. Не беше изключено в крайна сметка да е жертва на раздвоение на личността. Това би променило коренно хода на процеса, а вероятно и присъдата.

— Каква лопата? — попитах.

Заговори много бързо.

— Лопатата, която използва, за да ги зарови. Бяха заровени в плевнята. Беше им осигурил въздух за няколко дни. Приличаше на противоатомно скривалище. Системата за снабдяване с въздух работеше безупречно, както и всичко останало. Сонеджи сам я измисли. Сам я построи.

Сърцето ми биеше до пръсване. Гърлото ми бе много, много сухо.

— А малкото момиченце? Маги Роуз? — попитах аз.

— Тя беше добре. Сонеджи й даде за втори път валиум. За да я приспи отново. Тя беше уплашена и пищеше, защото под земята беше тъмно. Като в рог. Но не чак толкоз лошо. Самият Сонеджи бе преживял по-страшни моменти. В мазето.

Продължих много предпазливо. Не исках да го изпусна точно сега. Какво в мазето? Ще се опитам да се върна към него по-късно.

— Къде е Маги Роуз сега? — попитах аз Гари Мърфи.

— Не знам — отвърна той без колебание.

Не каза, че е мъртва. Не каза, че е жива… Не знам. Защо блокира тази информация? Защото знае, че аз я искам? Защото всеки в тази зала искаше да узнае съдбата на Маги Роуз Дън?

— Сонеджи се върна там за да я вземе — продължи той. — ФБР се бе съгласило с откупа от десет милиона. Всичко бе организирано, но тя беше изчезнала! Маги Роуз не беше там, когато Сонеджи се върна. Тя беше изчезнала! Някой друг бе взел момичето оттам!

Публиката в залата повече не можеше да пази тишина. Но аз не се разконцентрирах.

На съдийката Каплан не й се искаше да удари с чукчето, за да възстанови реда. Изправи се обаче и се опита с ръка да въдвори тишина, но без резултат.

Някой друг беше взел момичето оттам. Някой друг сега държеше момичето.

Зададох още няколко въпроса, преди залата да стане окончателно неуправляема, а може би и Сонеджи/Мърфи заедно с нея. Запазих гласа си тих и изненадващо спокоен при създалите се обстоятелства.

— Ти ли я изрови оттам, Гари? Ти ли спаси, малкото момиченце от Сонеджи? Знаеш ли ти къде е Маги Роуз сега?

Тези въпроси не му харесаха. Силно се потеше. Клепачите му потрепваха.

— Разбира се, че не. Не, аз нямам нищо общо с това. През цялото време беше Сонеджи. Не мога да го контролирам. Никой не може. Толкова ли не разбираш?

Надвесих се напред.

— Тук ли е Сонеджи в този момент? Тази сутрин той с нас ли е?

При други обстоятелства не бих се опитал да го насилвам толкова много.

— Мога ли да попитам Сонеджи какво се е случило с Маги Роуз? — продължих да настоявам аз.

Гари Мърфи поклати няколко пъти глава. Усещаше, че нещо става с него.

— Става страшно — изстена той. По лицето му течаха вадички пот, косата му бе мокра. — Страх ме е. Сонеджи наистина е нещо страшно! Не мога повече да говоря за него. Не искам. Моля те, помогни ми, доктор Крос! Моля те, помогни ми.

— Добре, Гари, достатъчно — и аз веднага го извадих от хипнозата.

Това беше единствената хуманна постъпка при тези обстоятелства. Нямах избор.

Изведнъж Гари Мърфи отново се върна в съдебната зала. Очите му се фокусираха в мен. В тях не прочетох нищо освен страх.

Присъстващите в залата станаха неуправляеми. Репортерите от телевизията и вестниците хукнаха да съобщят новините. Съдийката Каплан удряше ли, удряше с чукчето.

Някой друг беше взел Маги Роуз Дън… Възможно ли е?

— Всичко е наред, Гари — успокоих го аз. — Разбирам защо се изплаши.

Той се втренчи в мен, а после много бавно обходи с очи шумната и развълнувана съдебна зала.

— Какво стана? — попита той. — Какво се е случило тук?