Когато дойде паякът

Глава 68

Маги Роуз Дън отново беше на тъмно.

Виждаше смътни очертания навсякъде около себе си. Знаеше какво са, знаеше къде е и дори защо е там.

Отново мислеше за бягство. Но в главата й изникна предупреждението. Винаги това предупреждение.

Ако се опиташ да избягаш, няма да бъдеш убита, Маги. Би било твърде лесно. Отново ще бъдеш затворена под земята. Ще се върнеш в малкия си гроб. Така че никога не се опитвай да бягаш, Маги Роуз. Избий си го от главата.

Беше започнала да забравя много неща. Понякога не можеше да си спомни коя е. Всичко изглеждаше като лош сън, като кошмари, редуващи се един подир друг.

Маги Роуз се питаше дали майка й и татко й все още я търсят. Защо да го правят? Толкова отдавна беше отвлечена. Маги разбираше. Мистър Сонеджи я беше взел от училището. Но оттогава тя повече не го видя. Остана само предупреждението.

Понякога имаше чувството, че е само героиня от приказка, която сама си е съчинила.

Очите й се изпълниха със сълзи. Сега вече не беше толкова тъмно. Развиделяваше. Няма повече да се опитва да бяга. Тази мисъл й беше омразна, но за нищо на света не искаше да я затворят отново под земята.

Мари Роуз знаеше какво представляват смътните очертания край нея.

Бяха деца.

Всички само в една стая на къщата.

От нея не можеше да се избяга.

Глава 69

Джези се върна във Вашингтон през седмицата след края на процеса. Изглеждаше подходящо време за ново начало. Аз бях готов. Велики Боже, как бях готов да заживея отново!

Поговорихме по телефона за състоянието, в което се намираше. Научих едно нещо. Каза, че й се струва наистина странно да вложи толкова усилия в кариерата си, а сега да не я е грижа за нея.

Беше ми липсвала дори повече, отколкото бях допускал в представите си. Непрекъснато мислех за нея, докато разследвах убийството на две тринайсетгодишни момчета заради чифт напомпващи се маратонки. Двамата със Сампсън хванахме убиеца, петнайсетгодишно момче от „Черната дупка“. Същата седмица ми предложиха работа във Вашингтон като координатор между полицейското управление на града и ФБР. Работата беше с по-висок ранг и по-добре платена от тази, която имах, но аз твърдо отказах. Така се откупих от Карл Мънроу. Не, благодаря.

Нощем не можех да спя. Бурята, която забушува в главата ми още от първия ден на отвличането, не се беше уталожила. Не можех да изхвърля Маги Роуз Дън от мислите си. Не можех да изоставя случая. Не си го позволявах. Следях всички новини, понякога до три-четири през нощта. Продължавах да се правя на Алекс психоаналитика във фургона до „Сейнт Антъни“. Двамата със Сампсън излочихме няколко каси бира. После се опитахме да ги избием в гимнастическия салон. Междувременно работехме дълги дни и нощи.

В деня, в който Джези се върна, аз се отправих с колата към апартамента й. По пътя пак слушах по радиото Дерек Макгинти. Приказливият ми събрат от ефира. Гласът му успокояваше нервния ми стомах. Веднъж дори му се обадих на телефона на предаването. Промених си гласа. Разказах за Мария, за децата, за това, че съм на ръба от толкова дълго време.

Когато Джези отвори вратата, видът й ме изненада. Косата й беше пораснала и наподобяваше слънчев ореол. Имаше тен и изглеждаше напращяла от здраве като спасител от калифорнийски плаж през август. Сякаш всичко в живота й беше наред.

— Изглеждаш отпочинала — казах. Всъщност се чувствах засегнат.

Изчезна преди края на процеса. Без да каже довиждане. Без обяснения. Какво ми казваше това за нейния характер?

Джези поначало си беше стройна, но сега изглеждаше още по-слаба и стегната. От тъмните кръгове около очите й, които бях виждал толкова често по време на разследването, сега нямаше и следа. Носеше сини джинсови шорти и стара тениска, на която пишеше: „Ако не можеш да ги заслепиш с великолепието си, озадачи ги е глупостта си“. Винаги ослепителна.

— Много по-добре съм, Алекс — усмихна се тя нежно. — Струва ми се, че почти съм се излекувала.

Излезе на площадката и се остави в прегръдките ми. И аз се почувствах донякъде излекуван. Държах я в ръце и си мислех, че съм бил съвсем сам на тази непозната планета, поне известно време. Виждах се насред пустинен лунен пейзаж. От мен е зависело да намеря някого, когото да заобичам отново.

— Разкажи ми какво се случи. Как се чувства човек, когато се махне от този свят? — попитах аз.

Косата й миришеше на свежо и чисто. Цялата изглеждаше нова и освежена.

— Всъщност много е приятно да се махнеш оттук. Не съм спряла да работя от шестнайсетгодишна. Първите дни ми беше малко страшно. После стана добре — отговори тя с глава, заровена в гърдите ми. — Само едно ми липсваше — прошепна. — Искаше ми се ти да си с мен. Ако звучи сантиментално и старомодно, толкоз по-зле.

Това бе едно от нещата, които исках да чуя.

— Щях да дойда — казах аз.

— Имах нужда да бъда сама. Трябваше да премисля всичко. На никого освен теб не съм се обаждала, Алекс. На никого. Открих много неща за себе си. Може би успях дори да разбера коя е Джези Фланаган.

Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите.

— Разкажи ми какво разбра. Кажи ми коя е Джези.

Хванати за ръце, влязохме вътре.

Но Джези не ми разказа нито за себе си, нито за това, което бе разбрала там във вилата си край езерото. Отдадохме се на старите си навици и, трябва да призная, те ми бяха липсвали. Чудех се дали още държи на мен и дали наистина е искала да се върне във Вашингтон. Имах нужда от някакъв знак.

Джези започна да разкопчава ризата ми и нямах никакво намерение да й преча.

— Толкова ми липсваше — прошепна тя в гърдите ми. — А аз липсвах ли ти, Алекс?

Не можех да не се усмихна. Физическото ми състояние в този миг беше очевиден отговор на въпроса й.

— А ти как мислиш? Познай.

Онзи следобед двамата с Джези обезумяхме. Не можех да не си спомням нощта, когато се появиха онези от „Нашънъл Стар“ на вратата на мотелската ни стая. Тя наистина беше по-слаба и по-жилава, а си беше в добра форма още преди да изчезне. Освен това тялото й беше почерняло — много равномерно.

— Кой е по-черен? — попитах аз и се усмихнах.

— Аз, разбира се. Черна като къпина, както казват при нас край езерото.

— Заслепяваш ме с великолепието си.

— Ами! Докога ще издържим така? Да си говорим и да се гледаме, без да се докосваме? Би ли разкопчал останалите копчета на ризата си, ако обичаш?

— Това възбужда ли те? — попитах аз, а гласът ми заседна на гърлото.

— Аха. Всъщност можеш просто да я съблечеш.

— Канеше се да ми разкажеш коя си и какво си осъзнала по време на уединението си — напомних й аз.

Изповедник и любовник. Секси като мисъл.

— Сега ме целуни. Ако искаш, Алекс. Можеш ли да ме целунеш, като докосваш само устните ми?

— Хм. Не съм сигурен. Чакай да се извъртя насам… или може би така. Ама ти да не се опитваш да ми затвориш устата?

— И защо да го правя, доктор детектив?

Глава 70

Отново се потопих в работата. Бях си обещал, че по някакъв начин ще реша загадката на това отвличане. Черният рицар не ще бъде победен.

Една отвратителна студена и дъждовна нощ се затътрих да се срещна отново с Нина Серизиър. Тя все още беше единственият човек, виждал „съучастника“ на Гари Мърфи. Така и така бях в района.

А защо бях в Лангли Терас посред нощ, в този леденостуден просмукващ дъжд? Защото се бях превърнал в упорит глупак, който не преставаше да търси още информация за едно отвличане отпреди година и половина. Защото бях перфекционист и трийсет години бях живял по този начин. Защото имах нужда да разбера какво наистина се е случило с Маги Роуз Дън. Защото не можех да се отърва от погледа на Мустаф Сандърс. Защото исках да узная истината за Сонеджи/Мърфи. Или поне така се оправдавах пред себе си.

Глори Серизиър не беше особено щастлива да ме види отново на прага на къщата си. Стоях пред входа цели десет минути и дълго чуках по охлузената алуминиева врата, преди да ми отвори.

— Детектив Крос, знаете ли, че е късно? Не можете ли да ни оставите на мира? — попита ме тя, когато най-сетне се появи. — Трудно ни е да забравим семейство Сандърс. Нямаме нужда постоянно да ни напомняте.

— Знам — съгласих се аз с високата петдесетгодишна жена, която ме изпепеляваше с поглед. Очите й бяха с формата на бадеми. Красиви очи на не много красиво лице. — Става дума за убийства, госпожо Серизиър, за ужасни убийства.

— Нали заловиха убиеца — отвърна тя. — Не сте ли разбрали, детектив Крос? Не сте ли чули? Не четете ли вестници?

Почувствах се безкрайно глупаво. Сигурен бях, че ме смята за луд. Умна жена.

— Исусе Христе — поклатих глава аз и високо се разсмях. — Знаете ли, вие сте права. Просто не съм на себе си. Много съжалявам. Наистина.

Това я свари неподготвена и тя ми се усмихна. Мила усмивка, която откри криви зъби. Често се среща в квартала.

— Поканете този нещастен негър на едно кафе — примолих се аз. — Луд съм, но поне си го знам. Пуснете ме да вляза.

— Добре де, добре. Заповядайте, детективе. Можем да поговорим още веднъж. Но толкоз!

— Дадено — съгласих се аз.

Бях разчупил леда, защото казах истината за себе си.

Пихме лошо нес кафе в тясната й кухня. Всъщност обичаше да говори. Глори Серизиър ме затрупа с въпроси за процеса.

Искаше да разбере как се чувства човек, когато го дават по телевизията. Подобно на много хора и тя проявяваше любопитство към актрисата Катерин Роуз. Домакинята дори си имаше собствена теория за отвличането.

— Този човек не го е направил. Този Гари Сонеджи, или Мърфи, или както там му викат. Някой го е натопил, разбираш ли — обясни ми тя и се засмя.

Сигурно й се стори смешно, че споделя откачените си идеи с откачен вашингтонски полицай.

— Уйдисай ми още веднъж на акъла — предложих аз, за да се върна най-после на въпроса, който ме беше довел тук. — Припомни ми пак какво е видяла Нина онази нощ. Кажи ми какво точно ти каза. Както си го спомняш, дума по дума.

— Защо се тормозиш? — попита ме тя. — Защо си тук в десет вечерта?

— Не знам, Глори — свих аз рамене и отпих от ужасното кафе. — Може би искам да разбера защо точно на мен се спряха в Маями. Не знам, но важното е, че съм тук.

— Този случай те е побъркал, нали? Отвличането на тези деца?

— Да. Побърка ме. Разкажи ми пак какво е видяла Нина. Разкажи ми за мъжа в колата с Гари Сонеджи.

— От малка Нина обича да стои на прозореца на стълбището — започна Глори. — Това е прозорецът на Нина към света. Открай време. Навива си косата там, чете книга или гали някое от котетата. Понякога просто зяпа в нищото. Била е на прозореца, когато е видяла онзи бял, Гари Сонеджи. Рядко се появяват бели в квартала. Само черни, понякога и латиноамериканци. Затова привлякъл вниманието й. Колкото повече гледала, толкова по-странно й се струвало поведението му. Както ти каза. Наблюдавал къщата на Сандърсови. Като че ли шпионирал. А другият мъж, онзи в колата, го наблюдавал как наблюдава къщата.

Бинго! Умореният ми и претоварен мозък някак успя да улови ключовата фраза в това, което ми разказваше.

Глори Серизиър се канеше да продължи, но аз я спрях.

— Ти каза, че мъжът в колата е наблюдавал Гари Сонеджи. Каза, че е наблюдавал него?

— Така ли казах? Май забравям вече. Нина спомена, че мъжете са били заедно. Като двама търговци или нещо такова. Нали знаеш, понякога се мотаят из улиците. Но като се замисля, се сещам, че всъщност Нина ми каза, че мъжът в колата е наблюдавал другия. Мисля, че така каза. Почти съм убедена. Чакай да я извикам. Вече не съм толкова сигурна.

Скоро тримата седяхме заедно и разговаряхме. Госпожа Серизиър ми помогна да предразположа Нина и момичето най-после се отпусна. Каза, че е убедена, че мъжът в колата е наблюдавал Гари Сонеджи. Мъжът не бил със Сонеджи. Нина Серизиър много добре си спомняше, че този в колата е наблюдавал другия.

Човекът в колата е наблюдавал Гари Сонеджи.

Може би все пак не е имало „съучастник“, а някой, който е наблюдавал как Гари Сонеджи/Мърфи си набелязва поредните жертви. Кой може да бъде?

Глава 71

Разрешиха ми да посетя Сонеджи/Мърфи, но само във връзка с убийствата на семействата Сандърс и Търнър. Можех да се срещна с него по повод на престъпления, които вероятно никога нямаше да стигнат до съда, но не заради такова, което можеше да остане неразкрито. Бюрокрацията в действие.

Имах приятел във „Фолстън“, където беше затворен Гари. Познавах Уолас Харт, шефа на тамошната психиатрия, откакто започнах работа в полицията. Уолъс ме чакаше във фоайето на стария затвор.

— Обичам да се радвам на специално внимание — казах аз, докато се ръкувахме. — Макар че за пръв път ми се случва.

— Сега си знаменитост, Алекс. Гледах те по телевизията.

Уолъс е дребен чернокож с вид на книжен плъх, което се дължи на кръглите му очила с дебели стъкла и на торбестия син костюм. Кръстоска между Джордж Уошингтън Карвър40 и Уди Алън. Прилича едновременно на негър и на евреин.

— Какво ти е мнението за Гари? — попитах го аз, когато поехме с асансьора към най-строго охранявания етаж. — Примерен затворник ли е?

— Винаги съм имал слабост към психопатите, Алекс. Правят света интересен. Представи си живота без истинските лоши момчета. Ще пукнем от скука.

— Както разбирам, май не се хващаш на версията за раздвоение на личността?

— Не мисля, че е изключено, но вероятността е нищожна. При всяко положение „лошото момче“ в него наистина е много лошо. Изненадан съм, че е допуснал грешка. Направо съм много учуден, че сте го хванали.

— Искаш ли да чуеш една невероятна хипотеза? Гари Мърфи хвана Сонеджи. Гари Мърфи не можеше да се справи със Сонеджи и го предаде.

Уолъс се усмихна широко. Огромна белозъба усмивка за дребното му лице.

— Алекс, харесва ми шантавото ти мислене. Наистина ли го допускаш? Едната личност предава другата?

— Не. Просто исках да проверя дали ти ще се хванеш. Започвам да мисля, че си е чиста проба психо. Исках да разбера доколко е превъртял. При срещите ни установих, че страда от класическо параноидно личностно отклонение.

— Съгласен съм. Той е претенциозен, арогантен, амбициозен, никому няма доверие. Както вече казах, падам си по това момче.

Когато най-сетне се срещнах с Гари, видът му ме шокира. Очите му бяха сякаш хлътнали в черепа. Клепачите бяха зачервени като при конюнктивит. Кожата на лицето му бе силно опъната. Беше отслабнал, може би с около дванайсет килограма, като се има предвид, че поначало си беше слаб и строен.

— Добре де, знам, малко съм потиснат — вдигна той очи от леглото и отговори на учудването в погледа ми. — Здравей, докторе.

Отново беше Гари Мърфи или поне така ми се стори.

— Здравей, Гари. Не можах да се удържа да не те видя.

— От дълго време никой не ми е идвал на свиждане. Сигурно искаш нещо. Чакай да позная — пишеш книга за мен. Искаш да станеш поредният Труман Капоти.

Аз поклатих глава.

— Отдавна исках да дойда. Но първо трябваше да получа разрешение от съда. Всъщност дойдох да поговорим за убийствата на Сандърс и Търнър.

— Така ли? — Изглеждаше примирен, реакцията му показваше безразличие и пасивност. Не ми хареса как изглежда. Хрумна ми, че може би е на прага на пълното разпадане на личността.

— Позволено ми е да говорим само за убийствата на Сандърс и Търнър. Но ако искаш, можем да поговорим и за Вивиан Ким.

— В такъв случай няма много за говорене. Не знам нищо за тези убийства. Дори не съм чел вестници. Кълна се в живота на дъщеря си, че не съм. Може би приятелят ти Сонеджи знае, но не и аз, Алекс.

Изглежда му беше приятно да ме нарича по име. Хубаво е да знаеш, че навсякъде имаш приятели.

— Адвокатът ти сигурно е споменал за тези убийства. Ще има още един процес тази година.

— Вече никакви адвокати. А и тези случаи нямат нищо общо с мен. Освен това едва ли ще стигнат до съда. Прекалено е скъпо.

— Гари — започнах аз, сякаш беше един от пациентите ми. — Бих искал отново да те подложа на хипноза. Ще подпишеш ли документите, ако успея да уредя тъпите формалности? За мен е важно да говоря със Сонеджи. Позволи ми да опитам.

Гари Мърфи се усмихна и поклати глава. Но накрая кимна и каза:

— Всъщност и аз бих искал да поговоря с него. Ако можех бих го убил. Бих убил Сонеджи. Така, както се предполага, че съм убил всички онези хора.

Същата вечер отидох да се срещна с бившия агент от Службата за охрана Майк Дивайн. Той беше единият от двамата, прикрепени към министър Голдбърг и семейството му. Исках да чуя мнението му за наличието на „съучастник“.

Около месец след отвличането Майк Дивайн се бе пенсионирал по собствено желание. Беше само на четирийсет и пет и затова предположих, че са го подложили на натиск да напусне. Няколко часа си говорихме на каменната тераса с изглед към река Потомак.

За мъж, който живее сам, апартаментът беше подреден с много вкус. Дивайн имаше хубав тен и изглеждаше отпочинал. Видът му бе най-добрата реклама, че човек трябва да се спасява от работа в полицията, докато още може.

Напомняше ми малко на Травис Макгий от романите на Джон Макдоналд. Добре сложен, с волево и изразително лице. Помислих си, че като млад пенсионер няма да му е никак зле с неговия вид на кинозвезда, буйна къдрава кестенява коса, приятна усмивка и неизчерпаем запас от интересни истории.

— Знаеш, че двамата с партньора ми бяхме притиснати да си подадем оставките — призна си той след няколко бири. — Един фал, който се превърна в трета световна война и с нас беше свършено в Службата. И шефът ни не ни подкрепи.

— Случаят много нашумя. Трябваше да има герои и злодеи.

Можех да си позволя да философствам на чаша студена бира.

— Може да е за добро — рече Майк Дивайн замислено. — Минавало ли ти е през ума да започнеш всичко наново, да се захванеш с нещо друго, докато все още можеш? Преди да те раздруса болестта на алцхаймер.

— Замислял съм се за частна практика — отвърнах аз. — Нали съм психолог. Все още давам безплатни консултации в квартала.

— Но прекалено много обичаш работата, за да я зарежеш — усмихна се той и присви очи от отразената във водата светлина на късното следобедно слънце.

Сиви морски птици с бели гърди прелетяха пред терасата. Красиво. Всичко наоколо беше красиво.

— Слушай, Майк, искаше ми се още веднъж да си припомним последните дни преди отвличането.

— Ти наистина си откачил на тая тема, Алекс. Вече съм изследвал всеки сантиметър от тази територия. Вярвай ми, там няма нищо. Кисела почва. Нищо не расте. Напъвах си ума до пръсване, но най-накрая се предадох.

— Вярвам ти. Но все още ме интересува една кола, последен модел с четири врати, която май е била забелязана в Потомак. Вероятно додж. — Нина Серизиър беше видяла такава кола, паркирана на Лангли Терас. — Да си забелязал такава кола — синя или черна, паркирана на авеню „Сорел“ или някъде около училището?

— Както ти казах, неколкократно прегледах дневниците с нашите наблюдения. Няма никаква тайнствена кола. Можеш сам да ги прегледаш.

— Вече го направих — засмях се аз над безнадеждността на моя случай.

Поговорихме още малко. Не можа да се сети за нищо ново. Накрая се похвали, че ходи на плаж, лови риба и играе голф. Новият му живот сега започваше. За разлика от мен, беше превъзмогнал отвличането на двете деца.

И все пак нещо ме смущаваше. Цялата тази история със „съучастника“. Или „наблюдателя“. Имах особено усещане в червата за Дивайн и партньора му. Неприятно усещане. Нещо ми подсказваше, че те знаят повече, отколкото казват.

Докато все още бях на тази вълна, по-късно същата вечер реших да се свържа и с бившия партньор на Дивайн, Чарлс Чейкли. След отстраняването му, Чейкли се беше преместил със семейството си в Темпи, щата Аризона.

Тук беше полунощ, десет часът в Темпи. Реших, че не е толкоз късно.

— Чарлс Чейкли? Обажда се детектив Алекс Крос от Вашингтон — представих се аз.

Неловка пауза. После Чейкли заговори враждебно, което крайно ме озадачи. Реакцията му наля масло в огъня на предчувствията ми, свързани с него и партньора му.

— Какво, по дяволите, искаш? — настръхна той. — Защо ми се обаждаш тук? Напуснах Службата. Опитвам се да забравя случилото се. Остави ме на мира. Стой далеч от мен и семейството ми.

— Слушай, съжалявам за безпокойството… — започнах да му се извинявам аз.

— Тогава не ме безпокой — сряза ме той. — Много е лесно, Крос. Просто не се бъркай в живота ми.

Можех да си представя как изглежда Чарли Чейкли, докато говорехме. Спомнях си го от дните непосредствено след отвличането. Беше само на петдесет и една, но изглеждаше над шейсетгодишен. Бирено коремче. Оплешивяла глава. Тъжни, някак си отсъстващи очи. Чейкли бе физическото доказателство за вредата, която може да ти причини работата, ако й се дадеш.

— За съжаление, все още разследвам няколко убийства — продължих аз с надеждата да ме разбере. — Замесен е и Гари Сонеджи/Мърфи. Върнал се е, за да убие една от учителките в „Уошингтън Дей“. Вивиан Ким.

— Нали каза, че не искаш да ме притесняваш? Защо не се престориш, че никога не си ми звънял, а? Аз пък ще се престоря, че никога не съм вдигал слушалката. Много се изпедепцах да играя на „ужким“ тук в пустинята.

— Слушай, мога да ти изпратя призовка. Много добре го знаеш. Тогава ще водим този разговор във Вашингтон. Или мога да взема самолета и да дойда при теб, в Темпи. Ще се изтърся някоя вечер да опитам скарата ти.

— Абе какво, за Бога, ти става? Какво ти има, Крос? Проклетият случай приключи. Остави ме на мира и като казвам да ме оставиш на мира, значи остави ме на мира.

Имаше нещо много странно в тона му. Звучеше на ръба на голямата експлозия.

— Тази вечер разговарях с партньора ти — добавих аз и това го задържа на телефона.

— И какво като си говорил с Майк Дивайн? Аз самият си говоря с него от време на време.

— Радвам се за двама ви. Ще те оставя на мира веднага, само ми отговори на един-два въпроса.

— Само на един — съгласи се Чейкли накрая.

— Спомняш ли си да си видял кола с четири врати последен модел, тъмна на цвят, паркирана на авеню „Сорел“? Някъде около къщите на Голдбърг или Дън? Може би седмица преди отвличането?

— Не. За Бога, не съм. Всяко необичайно нещо щеше да е отразено в дневника ни. Приключих с отвличането. Също и с теб, детектив Крос.

И Чейкли ми затвори телефона.

Тонът на разговора ни беше прекалено необичаен. Неизясненият проблем с „наблюдателя“ ме влудяваше. Голяма неясна следа. Прекалено важна, за да я пренебрегнеш, ако си професионалист. Трябваше да поговоря с Джези за Майк Дивайн и Чарли Чейкли и за дневниците с наблюденията, които са предавали. Нещо не беше наред с тях двамата. Със сигурност криеха нещо.

Глава 72

Двамата с Джези прекарахме деня в нейната вила край езерото. Тя имаше нужда да говори. Да ми разкаже за настъпилата в нея промяна, за това, което бе открила за себе си по време на отпуска, който сама си беше дала.

Там, в Насред нищото, щата Северна Каролина, се случиха две много, много странни неща.

Напуснахме Вашингтон в пет сутринта и пристигнахме малко преди осем и половина. Беше трети декември, но спокойно можеше да е първи октомври. През целия следобед температурата беше около трийсет градуса, а от планината подухваше приятно. Чуруликането и пърхането на десетки различни птици изпълваше въздуха.

Летният сезон бе свършил и почиващите се бяха разотишли, така че езерото беше изцяло наше. Само една моторница пърпореше по водата около един час. Мощният й двигател звучеше като на състезателна кола. Иначе бяхме само двамата.

Споразумяхме се да не избързваме с важните въпроси. Те се отнасяха до нея, до Дивайн и Чейкли и последните ми хипотези по отвличането.

Късно следобеда тръгнахме на дълга разходка в боровата гора около вилата. Вървяхме по една пътечка, която се изкачваше в планината покрай кристалночист поток. Джези не носеше грим, а косата й беше пусната и се ветрееше. Носеше сини джинси, срязани до коленете, и тениска без ръкави на университета във Вирджиния. Очите й бяха приказно сини и конкурираха цвета на небето.

— Казах ти, че тук открих много неща за себе си, Алекс — започна Джези, когато навлязохме навътре в гората.

Говореше тихо. Приличаше почти на дете. Слушах внимателно всяка дума. Исках да знам всичко за нея.

— Искам да ти разкажа. Сега вече искам да говоря — продължи тя. — Да ти разкажа защо и как се случи всичко с мен.

Кимнах и се заслушах.

— Баща ми… баща ми беше неудачник. В собствените си очи. Можеше да се издигне в обществото, стига да пожелаеше. Но произхождаше от бедно семейство и това бе наложило своя отпечатък. Отрицателното отношение на баща ми към самия себе си непрекъснато му създаваше неприятности. Не го интересуваше как това се отразява на майка ми и на мен. На четирийсет и няколко години вече беше алкохолик. В края на живота си нямаше нито един приятел. Нито пък истинско семейство. Предполагам, че заради това се самоуби… Баща ми се самоуби, Алекс. Направи го с колата си. Не почина от сърдечен удар на гара „Юниън“. Аз съчиних тази версия още като следвах в колежа.

Млъкна за малко. И аз мълчах. Джези ми беше споменавала за майка си и баща си веднъж или два пъти. Знаех за проблема им с алкохола, но не я подтиквах да ми разкаже, защото не можех да бъда нейният психоаналитик. Знаех, че когато е готова, ще ми разкаже.

— Не исках да стана неудачница като тях двамата. Те се имаха за такива, Алекс. Винаги го натякваха. Нямаха никакво чувство за самоуважение. Не можех да допусна да стана като тях.

— А ти как ги оценяваш?

— Като неудачници — усмихна се тя на признанието си. Крива, болезнена, честна усмивка. — А бяха тъй невероятно умни, Алекс. Знаеха толкова неща. Четяха много. Можеха да говорят по всякакъв въпрос. Бил ли си някога в Ирландия?

— Веднъж бях в Англия по работа. Това е единственият път, когато съм бил в Европа. Никога не съм имал достатъчно пари.

— Има села в Ирландия, в които хората са тъй невероятно интелигентни, а живеят в невъобразима бедност. Видях гета за бели. На всяка крачка кръчма. В тази страна има толкова много образовани неудачници. Не исках да стана поредният интелигентен неудачник. Казах ти за този мой страх. Би било ад за мен… Бях така упорита в училище. Трябваше да съм първа, независимо на каква цена. След това в охраната на министерството на финансите. Издигнах се, доста се издигнах, Алекс. Независимо от мотивите, на мен ми харесваше да правя кариера и в общи линии бях доволна от живота си.

— Но се провали след отвличането на децата. Ти стана жертвеният агнец. Вече не беше „златното момиче“.

— С мен беше свършено — от раз. Агентите шушукаха зад гърба ми. Накрая реших да напусна Службата. Нямах избор. Беше глупаво и несправедливо. Дойдох тук, за да разбера коя, по дяволите, съм аз. Трябваше да го направя сама.

Протегна ръка и ме прегърна. Започна тихичко да хлипа. Досега не бях я виждал да плаче. Притиснах я силно. Никога не бях я чувствал така близка. Разбирах, че споделя жестоки истини. Аз също й дължах няколко.

Разговаряхме тихо на едно усамотено хълмче, когато изведнъж усетих, че някой ни наблюдава от гората. Не помръднах, но погледнах надясно. В гората имаше някой.

Някой ни наблюдаваше.

Още един „наблюдател“.

— Тук има някой, Джези. Точно зад хълма вдясно — прошепнах аз.

Тя не погледна в тази посока. Все пак беше ченге.

— Сигурен ли си, Алекс? — попита.

— Сигурен съм. Повярвай ми. Да се разделим — предложих аз. — Ако побегне, ще го спипаме.

Разделихме се така, че да заобиколим мястото, където беше „наблюдателят“. Това го обърка.

Той побягна!

Беше мъж. С маратонки и тъмен анцуг с качулка, който се сливаше с дърветата. Не можех да преценя нито колко е висок, нито каква е фигурата му. Засега поне.

Двамата с Джези го гонихме повече от половин километър. И двамата бяхме боси, така че не можахме да го настигнем. Клони и тръни деряха лицата и ръцете ни. Най-сетне излязохме от боровата гора и се намерихме на един планински път. Точно в този момент чухме зад близкия завой да профучава кола. Така и не я видяхме, нито зърнахме регистрационния й номер.

— Наистина е дяволски странно! — каза Джези, докато стояхме край пътя и се опитвахме да поемем дъх.

По лицата ни течеше пот, а сърцата ни щяха да изхвръкнат.

— Кой знае, че си тук? Някой знае ли? — попитах аз.

— Никой. Точно затова е толкова странно. Кой, по дяволите, беше това? Страх ме е, Алекс. Имаш ли някаква представа кой може да бъде?

Бях прехвърлил поне дузина предположения за „наблюдателя“, когото бе видяла Нина Серизиър. Най-достоверното беше най-простото. Полицията беше наблюдавала Гари Сонеджи. Но коя полиция? Възможно ли беше да е някой от моя отдел? Или от отдела на Джези?

Наистина беше ужасно.

Върнахме се във вилата малко преди да се стъмни. Във въздуха се усещаше полъхът на зимата.

Запалихме огън и си сготвихме вкусна вечеря, която щеше да стигне за четирима.

Ядохме сладка бяла царевица, пълна купа със салата, по един огромен стек за всеки от нас и сухо бяло вино, на чийто етикет пишеше „Шасан-Монтраше, Прьомие Крю, Маркиз дьо Лагиш“.

След като се нахранихме, разговорът се завъртя около Майк Дивайн, Чарли Чейкли и „наблюдателя“. Джези не можа много да ми помогне. Каза, че вероятно съм тръгнал по грешна следа, търсейки го сред агентите на Службата за охрана. Каза също, че Чейкли е много раздразнителен и като нищо може да избухне заради едно телефонно обаждане в Аризона. Бил силно привързан към работата си и вероятно сега му е много тежко. По нейно мнение Майк Дивайн и Чейкли били много добри, но не и страхотни агенти. Ако нещо си е струвало да бъде забелязано по време на охраната на семейство Голдбърг, те биха го видели. Докладите им били много изчерпателни. Никой от тях не бил достатъчно умен, за да прикрива нещо. Джези беше убедена в това.

Тя не се съмняваше, че Нина Серизиър е видяла кола, паркирана на улицата в нощта преди убийството на семейство Сандърс, но не вярваше някой да е наблюдавал Сонеджи/Мърфи. Или че Сонеджи е бил в квартала.

— Вече не работя по случая — заключи тя накрая. — Не представлявам интересите на министерството на финансите или на някой друг. Чу честното ми мнение, Алекс. Защо просто не се откажеш? Случаят приключи. Забрави го.

— Не мога — отговорих аз. — Ние, рицарите от кръглата маса на крал Артур, не постъпваме така. Не мога да се откажа. Всеки път, когато се опитам, изниква нещо ново и променя намерението ми.

Тази вечер си легнахме много рано, в девет-девет и петнайсет. Виното си свърши работата. Между нас имаше страст, но и много топлина и нежност.

Гушкахме се, смяхме се и всъщност не заспахме рано. Джези ме закачаше, като ме наричаше „Сър Алекс, Черния рицар на кръглата маса“. Аз я кръстих „Дамата от езерото“. Шепнейки си така, най-сетне заспахме мирно в прегръдките един на друг.

Не знам колко беше часът, когато се събудих. Лежах върху смачканите завивки и юргана и ми беше много студено.

От камината още оранжевееше огън и се чуваше тихо пращене. Почудих се как може да е толкова студено в стая, в която все още гори огън.

Това, което чувстваше тялото ми, и това, което виждаха очите ми, не съвпадаше. Поблъсках си главата над проблема няколко секунди.

Скрих се под завивките и ги придърпах към брадата си. Отблясъците, отразени в прозореца, изглеждаха някак странно.

Помислих си колко е странно да съм отново тук с Джези. В Насред нищото. Вече не можех да си представя да бъда без нея.

Изкуших се да я събудя и да й го кажа. Да й разкажа толкова много неща. „Дамата от езерото“ и „Черния рицар“. Звучеше като Джефри Чосър от деветдесетте години на нашия век.

Изведнъж осъзнах, че отблясъците в прозореца не са от огъня в камината.

Скочих от леглото и се спуснах да погледна. Видях нещо, за което бях чувал, откакто се помня. Но никога не бях очаквал да го видя.

На моравата пред вилата на Джези ярко гореше голям куклуксклановски кръст.

Глава 73

Едно изчезнало момиченце на име Маги Роуз.

Убийства в Югоизточния квартал. Жестокото убийство на Вивиан Ким.

Един психопат. Гари Сонеджи/Мърфи.

Един „съучастник“. Един тайнствен наблюдател.

Един огнен кръст, в Северна Каролина.

Кога най-сетне тези части от пъзела ще паснат? Дали някога ще паснат? От онзи момент във вилата на Джези до края на историята съзнанието ми бе обзето от тези ярки, измъчващи ме образи. Не можех да се откажа от случая, както Джези ме бе посъветвала. Това, което последва през седмицата, засили моята параноя.

В понеделник се прибрах късно от работа. Деймън и Джанел ме накачулиха, докато вървях към кухнята.

— Телефонът! Телефонът! — пропя Деймън, докато подтичваше до мен.

В кухнята Нана ми подаде слушалката. Каза, че е Уолъс Харт от затвора „Фолстън“.

— Алекс, извинявай, че те безпокоя вкъщи — каза той. — Би ли прескочил дотук? Може да се окаже важно.

Бях започнал да събличам якето и вече бях измъкнал едната си ръка, но спрях. Децата се опитваха да ми помагат, като го теглеха отзад.

— Какво има, Уолъс? Тази вечер съм зает — казах аз и се изплезих на Деймън и Джанел: — Имам някои дребни проблеми вкъщи, но нищо сериозно.

— Той пита за теб. Иска да говори с теб и само с теб. Казва, че е много важно.

— Не може ли да почака до сутринта?

Имах тежък ден. Освен това не можех да се сетя какво ново можеше да ми каза Гари Мърфи.

— Той е Сонеджи — съобщи Уолъс. — Сонеджи иска да говори с теб.

Онемях. След малко успях да изрека:

— Тръгвам, Уолъс.

След близо час пристигнах във „Фолстън“. Гари беше на най-горния етаж. Известни престъпници-психопати като Скуики Фром41 и Джон Хинкли42 бяха държани тук. Мястото не беше за кой да е — точно както на Гари му се искаше.

Когато влязох в килията, той лежеше по гръб на тясното легло без чаршафи и одеяло. Непрекъснатото наблюдаваше пазач. Гари бе от „най-важните“. От тези, които бяха под индивидуален надзор.

В главата ми все още звучаха думите, с които ме посрещна Уолъс Харт:

— Реших да го сложа в специална килия за през нощта. Известно време да бъде изолиран и под непрекъснато наблюдение, докато не разберем какво става с него. Изглежда избяга от действителността, Алекс.

— Някой ден ще се разхвърчи на парчета — казах аз и Уолъс кимна в знак на съгласие.

Влязох в килията и седнах, без да чакам да ме покани. Писна ми да моля за разрешения. Гари беше вперил поглед в тавана. Очите му бяха хлътнали. Сигурен бях, че усеща присъствието ми.

— Добре дошъл в моята „психушка“, Алекс — най-сетне промълви той със зловещ сипкав глас. — Знаеш ли какво е „психушка“?

Наистина беше Сонеджи.

— Затворническите болници в Русия — казах аз. — Там са държали политическите затворници в Съветския съюз.

— Точно така. Много добре — погледна ме той. — Искам да направя нова сделка с теб. Да започнем от нулата.

— Не знаех, че сме сключвали сделка.

— Не искам да си губя повече времето тук. Не мога да продължа да играя ролята на Мърфи. Защо вместо това не се опиташ да разбереш кое прави Сонеджи това, което е? Сигурен съм, че ще можеш, доктор Крос. И ти ще се прочуеш. Ще станеш много важен в средата, в която решиш да се движиш.

Не вярвах, че това е една от неговите „амнезии“ или някое от неговите „бягства“. Изглежда напълно контролираше думите си.

През цялото време ли е бил Гари Сонеджи? „Лошото момче“? Още когато се срещнахме за първи път? Тогава това беше диагнозата ми. И се придържах към нея.

— Разбираш ли какво ти говоря? — попита той, като протегна лениво дългите си крака и зашава с босите си пръсти.

— Сега ми казваш, че напълно си съзнавал всичко, което си вършел. И че не става и дума за раздвоение на личността. Не е имало никакви състояния на амнезия. Играл си и двете роли. А сега ти е писнало да се правиш на Гари Мърфи.

Очите на Сонеджи бяха на фокус и много напрегнати. Погледът му беше по-студен и по-пронизващ от обикновено. Понякога при изострена шизофрения фантазията е по-реална от действителността.

— Точно така. Това е ключето, Алекс. Ти си много по-умен от останалите. Гордея се с теб. Ти единствен правиш нещата интересни за мен. Единственият, който е в състояние да задържи вниманието ми за по-дълго време.

— И какво искаш? Какво мога да направя за теб, Гари?

— Имам нужда от някои дребни неща. Но най-вече искам да си бъда аз, така да се каже. Искам да получа признание за всичките си постижения.

— А ние какво ще получим в замяна?

Сонеджи ми се усмихна.

— Ще ти разкажа какво се случи. От самото начало. Ще ти помогна да решиш безценния си случай. Ще го разкажа на теб, Алекс.

Изчаках го да продължи. Постоянно се сещах за надписа на огледалото в банята на Гари Сонеджи: „Искам да съм някой!“ По всяка вероятност от самото начало много му се е искало светът да признае неговите „постижения“.

— От самото начало възнамерявах да убия и двете деца. Умирах от нетърпение. Знаеш, че от малък изпитвам тези противоречиви чувства на любов и омраза към всичко, свързано с детството. Режа гърди и обръсвам гениталии, та възрастните ми жертви да заприличат на деца. Така или иначе, убийството на малките баровчета би било логичен и безопасен завършек на целия случай. — Сонеджи се усмихна с толкова странна и неуместна усмивка, като че ли си признаваше, че е излъгал от благородни подбуди. — Все още искаш да разбереш защо реших да ги отвлека, нали? Защо избрах Маги Розовата пъпка и приятелчето й Фъстъка Голдбърг?

Използваше прякорите на децата, за да ме провокира. Обичаше да се прави на „Лошото момче“. Откакто го познавах, бе демонстрирал доста мрачно чувство за хумор.

— Интересувам се от всичко, което искаш да ми разкажеш, Гари. Продължавай.

— Знаеш ли, един ден изчислих, че съм убил над двеста души. Между тях и много деца. Правя това, което ми се прави. Това, което ми хрумне в момента.

На устните му отново се появи неволна мазна усмивка. Нямаше и следа от Гари Мърфи, от обикновения американски съпруг и баща от Уилмингтън, Делауер. Дали е започнал да убива още като дете?

— Наистина? Да не се опитваш да ме шокираш?

Той сви рамене.

— Какво ще спечеля от това? Като малък изчетох всичко, написано за отвличането на бебето Линдбърг. И за всички големи престъпления. Направих си копия от вестникарските изрезки, които успях да намеря в библиотеката на Принстън. Разказвал съм ти за това, нали? Как бях впечатлен, изцяло обзет от манията да отвличам деца. Да ги държа под своя власт… Исках да ги измъчвам като безпомощните малки птички. Дори опитах с един приятел. Сигурно си се срещал с него. Саймън Конклин. Голям психар, докторе. Не заслужава да си губиш времето с него… Не ми е партньор. Не е съучастник. Особено ми харесва, че при отвличане на деца родителите ужасно се разстройват. Самите те биха унищожили други възрастни, но не дай Боже да посегнеш на малко дете. Немислимо! Непростимо! — пищят те. Дрън-дрън! Какво лицемерие! Милиони тъмнокожи деца умират в Бангладеш, доктор Крос. Без някой да се трогне. Никой не се втурва да ги спасява.

— Защо изби негърските семейства? — попитах аз. — Каква е връзката?

— Кой казва, че трябва да има връзка? Това ли си научил в „Джонс Хопкинс“? Това може да са били добрите ми дела. Кой казва, че ми липсва социално съзнание? Във всеки живот трябва да има равновесие. Убеден съм в това. Помисли какви са жертвите, които си избрах. Безнадеждни наркомани. Едно съвсем малко момиче, което вече проституираше. Малко момченце, напълно обречено.

Не знаех дали да му вярвам. Бягаше от реалността.

— Да нямаш слабост към нас? — попитах. — Направо ме трогваш.

Предпочете да не забележи иронията ми.

— Навремето имах една черна приятелка. Беше прислужница. Грижеше се за мен, докато баща ми се развеждаше с майка ми. Казваше се Лора Дъглас. Върна се в Детройт и ме изостави. Едра дебелана с гръмогласен смях, който обожавах. След като тя отпътува за Моутаун43, Мама Ужас започна да заключва палавото и прекалено буйно дете в мазето. Пред теб е едно от изоставените от родителите си деца. В същото време доведените ми брат и сестра се разполагаха горе в къщата на баща ми. Играеха си с моите играчки. Подиграваха ми се през процепите на дъските на пода. Оставяха ме заключен със седмици в мазето. Това са детските ми спомени. Да проблясват в главата ти сигнални лампички и да чуваш предупредителни звънчета, доктор Крос? Едно изтерзано момче в мазето. Две глезени деца, заровени в плевнята. Каква приятна аналогия. Започват ли да пасват парченцата от пъзела? Дали нашето момче Гари казва този път истината?

— Казваш ли истината? — попитах го аз отново. Знаех обаче, че не лъже. Всичко си пасваше.

— О, да. Честна скаутска… Колкото до убийствата в Югоизточния квартал… Всъщност идеята да бъда първият прославен сериен убиец на негри ми допадна много. Не броя онзи тъпанар от Атланта, защото не е от моята класа. Уейн Уилямс беше аматьор от начало до край. Защо това име Уейн се среща толкова често сред серийните убийци, според теб? Уейн Уилямс, Джон Уейн Гейси, Патрик Уейн Хърни, дето уби и разчлени трийсет и двама души на Западното крайбрежие.

— Не си ли убил Майкъл Голдбърг? — върнах го аз към нещо, което беше споменал преди.

— Не. Тогава още нямах това намерение. Щях да го убия, но всяко нещо с времето си. Беше разглезено баровче. Напомняше ми за „брат“ ми Дони.

— Откъде са тогава нараняванията по тялото на Майкъл Голдбърг? Разкажи ми какво се случи.

— Това ти харесва, нали, докторе? Какво ни говори това за теб, а? Ами когато видях, че ми е погодил този номер и е умрял, ужасно се ядосах. Направо побеснях. Започнах да ритам проклетото му тяло. Удрях го с лопатата. Нямам точен спомен какво съм правил. Бях толкова вбесен. След това изхвърлих мъртвото диване в храсталаците край реката.

— Но не си направил нищо на момичето? Не си наранил Маги Роуз Дън?

— Не, не съм наранил момичето — подигра се той със загрижеността ми.

Много добре наподоби гласа ми. Със сигурност можеше да изиграе всякаква роля. Беше страшно да го наблюдаваш, когато си в едно помещение с него. Възможно ли бе да е убивал стотици пъти? Напълно го допусках.

— Разкажи ми за нея. Какво всъщност се случи с Маги Роуз Дън?

— Добре, добре. Историята на Маги Роуз Дън. Запали свещ и изпей химн във възхвала на Исуса. След отвличането тя беше гроги. Поне когато надникнах да я видя първия път. Излизаше от упойката. Изиграх ролята на Мама Ужас за малката Маги. Звучах досущ като моята мащеха на вратата на мазето у дома. „Спри да плачеш… Млък! Разглезено хлапе такова!“ Това доста я уплаши. После отново я упоих. Внимателно проверих пулса и на двамата, защото бях сигурен, че ФБР ще поиска доказателства, че децата са живи.

— И на двамата ли пулсът беше наред?

— Да. Съвсем наред, Алекс. Допрях ухо до гърдите на всяко дете. Сдържах естественото си желание да спра ударите на сърцата им, вместо да внимавам всичко да е наред.

— Защо извърши това отвличане, което неминуемо щеше да предизвика отзвук в цялата страна? Защо ти беше нужна цялата тази публичност? Защо пое такъв огромен риск?

— Защото бях готов. Упражнявах се много дълго време, нямаше никакъв риск. Пък се и нуждаех от парите. Заслужавах да бъда милионер. Всички други са милионери, само аз…

— На другия ден отново ли отиде да видиш децата? — попитах аз.

— И на другия ден всичко беше наред. Но на следващия ден след като Майкъл Голдбърг умря, Маги изчезна. Върнах се в плевнята и заварих скривалището да зее. Празно. Нищо не й бях сторил. Не аз получих парите от откупа във Флорида. Някой друг ги взе. Сега ти, детективе, трябва да откриеш какво се е случило. Аз мисля, че разбрах! Струва ми се, че разбрах голямата тайна.

Глава 74

Станах в три през нощта. И аз бягах от действителността. Посвирих на верандата Моцарт, Дебюси и Били Холидей. Наркоманите от квартала сигурно вече звъняха в полицията да се оплакват от шума.

Сутринта отново посетих Сонеджи. „Лошото момче“. Влязох и седнах в малката килия без прозорци. Изведнъж той заговори. Мислех, че знам какво цели. Какво се кани да ми каже всеки момент. Все пак имах нужда да потвърди предположението ми.

— Трябва да разбереш нещо, което е съвсем чуждо на природата ти — започна той. — Бях като разгонена кучка, докато следях това шибано момиченце и майка й, знаменитата актриса. Аз съм като наркоман. Имах нужда от „наркотика“ си.

Докато го слушах да ми разказва своите странни зловещи истории, не можех да не се сетя за пациентите си, жертви на жестоко отношение като деца. Беше разтърсващо да слушаш как една жертва ти разказва за нейните многобройни жертви.

— Чудесно разбирам „състоянието на превъзбуденост“, докторе. Любимата ми песен е „Съчувствие към дявола“ на Ролинг стоунс. Винаги се опитвам да взема всички предпазни мерки, без да наруша това си състояние. Винаги планирах пътища за бягство, двойно подсигурени, пътища за влизане и излизане от квартала, в който се намирах. Единият от тях е тунел от канализационната система, който върви от края на гетото до Капитолийския хълм. В този тунел криех дрехи за преобличане, включително перука. Бях помислил за всичко. Нямаше да ме хванат. Имах пълно доверие на способностите си. Дълбоко вярвах във всемогъществото си.

— Все още ли вярващ? — попитах го аз.

Беше важен въпрос. Не мислех, че ще ми каже истината, но исках да чуя отговора му.

— Това, което се случи тогава, беше единствената ми грешка. Аз позволих на успеха, на възторга на милионите почитатели да ме главозамае. Ръкоплясканията са наркотик. Знаеш ли, Катерин Роуз страда от същото заболяване, както и повечето от идолите на киното и спорта. Милиони скандират имената им и им показват, че са „изключителни“ и „велики“. Някои от звездите губят представа за действителността, забравят за тежкия труд, който ги е изкачил на върха. Аз също. Ето защо ме хванахте. Сигурен бях, че ще мога да избягам от „Макдоналдс“! Както винаги дотогава. Просто щях да се позабавлявам с няколко произволни убийства и да се измъкна. Исках да опитам от всичка известни престъпления, Алекс. Малко Бънди, малко Менсън, Уитман44, Гилмор45…

— Сега чувстваш ли се всемогъщ? След като си поостарял и помъдрял? — попитах го аз.

Той беше ироничен. И аз го можех.

— Аз съм най-близо до това понятие. Чрез мен може да се проумее смисълът му.

На лицето му отново се появи смразяващата усмивка на убиец. Идеше ми да го ударя. Гари Мърфи беше трагичен и почти симпатичен човек. Сонеджи беше отвратителен, олицетворение на злото. Човекът чудовище, човекът звяр.

— Когато следеше домовете на Голдбърг и Дън, беше ли на върха на възможностите си? — попитах го аз и ми идеше да добавя: „Беше ли всемогъщ, говно такова?“

— Не, не. Както знаеш, докторе, вече бях започнал да ставам небрежен. Бях се начел на вестникарски материали за „безупречните“ ми убийства на Кондън Терас. „Никакви следи, никакви улики, безупречен убиец!“ Дори аз бях впечатлен.

— Какво се обърка в Потомак? — попитах аз. Знаех отговора. Само исках да го потвърди.

— Следили са ме, разбира се — сви той рамене.

Ето на, помислих си аз. Наблюдателят.

— По онова време знаеше ли, че те следят?

— Не, разбира се — отвърна той и се намръщи. — Осъзнах, че са ме следили, много по-късно. По време на процеса подозренията ми се потвърдиха.

— Как така? Как разбра, че са те следили?

Сонеджи се втренчи в очите ми. Погледът му като че ли пронизваше черепа ми. Имаше ме за по-нисш от себе си. За него бях просто съд, в който излива словоохотливостта си. Но му бях по-интересен от останалите събеседници. Не знаех дали да се чувствам поласкан или омърсен. Освен това бе любопитен да разбере какво точно знам и какво не знам.

— Нека направя малка пауза в разказа, за да подчертая едно нещо — рече той. — Важно е за мен. Искам да ти разкрия тайни. Множество малки и големи тайни. Мръсни тайни. Пикантни тайни. Сега ще ти кажа една. И знаеш ли защо?

— Елементарно, скъпи ми Гари — отговорих аз като Шерлок Холмс на доктор Уотсън. — За теб е непоносимо да си контролиран от някого. Трябва ти да държиш положението в ръце.

— Много добре, доктор детектив. Но има някои скъпоценни нещица, за които държа да се спазарим. Престъпления, които съм извършил, когато бях дванайсет-тринайсетгодишен. От онова време са останали неразкрити множество големи престъпления. Повярвай ми. Имам цяла торба със съкровища, които да споделя с теб.

— Разбирам. С нетърпение очаквам да ги чуя.

— Винаги си ме разбирал. От теб се иска само да убедиш другите зомбита.

— Другите зомбита?

— Извинявай, извинявай. Не исках да те обидя. Можеш ли да ги убедиш? Знаеш кого имам предвид. Ти ги уважаваш дори по-малко от мен.

Беше прав. На първо място трябваше да убедя шефа на детективите Питман.

— Ще ми помогнеш ли? Ще ми дадеш ли нещо конкретно? Трябва да разбера какво се е случило с момиченцето. Нека родителите й най-сетне се успокоят.

— Добре, ще го направя — съгласи се Сонеджи.

Оказа се толкова просто. Просто седиш и чакаш. Така е с почти всяко полицейско разследване. Задаваш хиляди въпроси, буквално хиляди. Изпълваш цели кантонерки с ненужна хартия. После задаваш още въпроси. Проследяваш безброй линии, които не водят доникъде. И изведнъж нещо се случва. Така става в нашата работа — от време на време. Случи се и сега. Отплатата за хилядите часове работа. Наградата за многобройните ми срещи с Гари.

— По онова време не бях забелязал някой да ме следи — продължи той. — Това, което ще ти разкажа, не се случи около къщата на семейство Сандърс, а на авеню „Сорел“ в Потомак. Всъщност пред къщата на Голдбърг.

Изведнъж се почувствах уморен от самохвалното му биене по гърдите. Трябваше да разбера какво знае. Още малко ми трябваше. Говори, шибано копеле.

— Продължавай — подканих го аз. — Какво се случи в Потомак? Какво се случи пред къщата на Голдбърг? Кого видя?

— Карах покрай тях една нощ преди отвличането. По тротоара вървеше мъж. Тогава не му обърнах внимание. Не направих връзката, докато не го видях на процеса.

Сонеджи млъкна. Дали не играеше отново? Едва ли. Втренчи се в мен, като че ли проникваше право в душата ми. Познава ме добре. Може би по-добре, отколкото аз самият.

Какво искаше от мен? Дали не замествах някого, който му е липсвал в детството? Защо ме избра за тази ужасна роля?

— Кой беше мъжът, когото разпозна на процеса? — попитах аз Гари Сонеджи.

— Беше агент от Службата за охрана. Беше Дивайн. Той и приятелят му Чейкли трябва да са ме видели, че наблюдавам къщите на Голдбърг и Дън. Те са ме следили. Те са отмъкнали скъпоценната Маги Роуз! Те са получили и откупа във Флорида. През цялото време е трябвало да търсиш ченгета. Две ченгета убиха малкото момиченце.

Глава 75

Предчувствията ми за Дивайн и Чейкли в крайна сметка се оказаха верни. Сонеджи/Мърфи беше единственият очевидец и той ги потвърди. Сега трябваше да действаме.

Трябваше аз лично да възобновя случая Голдбърг-Дън и то с новина, която никой във Вашингтон нямаше да иска и да чуе.

Реших първо да разговарям с ФБР… Две ченгета са убили Маги Роуз. Разследването трябваше да бъде възобновено. Първият път отвличането не беше изяснено докрай. Още веднъж щеше да изплува цялата мръсотия.

Прескочих до стария си приятел Джери Скорс в главното управление на ФБР. След като повисях четирийсет минути в приемната, Скорс ми предложи кафе и ме покани в кабинета си.

— Влизай, Алекс. Благодаря, че ме изчака.

Изслуша ме внимателно и с видима загриженост, докато му разказвах какво бях научил сам и какво ми беше разказал Сонеджи за агентите от Службата за охрана Майк Дивайн и Чарлс Чейкли. Водеше си бележки на жълти листчета. След като свърших, каза:

— Трябва да се обадя по телефона. Чакай ме тук, Алекс.

Когато се върна, ме покани да се кача с него горе. Не ми каза, но предположих, че е бил впечатлен от сведенията, получени от Гари Сонеджи.

Придружи ме до личната заседателна зала на заместник-директора, намираща се на последния етаж. Заместникът, Кърт Уайтас, е вторият човек в Бюрото. Дадоха ми да разбера, че срещата е важна. Разбрах го.

Двамата със Скорс влязохме във внушителната и добре обзаведена заседателна зала. Стените и голяма част от мебелировката бяха тъмносини, много строги и сдържани. Помещението ми напомняше купето на скъпа европейска кола. На масата бяха сложени жълти тефтерчета и моливи.

От самото начало стана ясно, че Уайтас ще ръководи срещата.

— Това, което искаме да осъществим, е с двоен ефект, детектив Крос — започна той.

Държеше се и говореше като преуспял, много спокоен вашингтонски адвокат. Всъщност такъв си и беше. Носеше искрящо бяла риза и вратовръзка „Хермес“. Когато влязох в залата, той си свали очилата в метални рамки. Видя ми се в мрачно настроение.

— Ще ви покажа цялата информация, която имаме за агентите Дивайн и Чейкли. Но в замяна ще трябва да ви помолим да я запазите в пълна тайна. Това, което се опитвам да ви кажа сега, е… че от известно време знаем за тях двамата. Водихме самостоятелно разследване, успоредно на вашето.

— Имате пълното ми съдействие — уверих го аз, като се опитах да прикрия изненадата си. — Но съм длъжен да докладвам в нашия отдел.

— Вече разговарях с вашия началник — съобщи той и приключи с тази дребна подробност. Вече беше разгласил моята тайна, а очакваше аз да запазя неговата. — По време на разследването на няколко пъти ни изпреварвахте. Сега може би ние ви изпреварихме малко. С половин стъпка.

— Разполагате с малко повече хора — напомних му аз.

В този момент се намеси Скорс. Не можеше да се отърси от снизходителния си тон.

— Започнахме разследването на агентите Дивайн и Чейкли веднага след отвличането — каза той. — Очевидно бяха сред заподозрените, въпреки че не ги взехме насериозно. В хода на разследването бяха подложени на голям натиск. Тъй като Службата за охрана е на пряко подчинение на министъра на финансите, можеш да си представиш какво им е било.

— Имах преки наблюдения — напомних им аз.

Скорс кимна и продължи:

— На четвърти януари агент Чарлс Чейкли подаде оставка. Заяви, че е обмислял напускането си много преди отвличането. Каза, че не можел да се справи с нападките и вниманието от страна на медиите. Оставката му бе приета незабавно. Почти по същото време открихме малка грешка в ежедневните доклади на двамата агенти. По невнимание беше променена една дата. Нищо особено, но по онова време ние проверявахме всичко, имащо отношение към случая.

— В разследването бяха ангажирани пряко или косвено деветстотин наши служители — добави заместник-директорът. Не разбрах какво цели с тази забележка.

— В отчетите им бяха открити и други несъответствия — продължи Скорс. — Техническите ни експерти установиха, че два от личните им доклади са подправени, тоест са преписани. В крайна сметка ни стана ясно, че в тях е изпуснато всичко, свързано с учителя Гари Сонеджи.

— Забелязали са го да се навърта около къщата на Голдбърг в Потомак — обадих се аз. — Ако може да се вярва на Сонеджи.

— По този въпрос мисля, че може. Това, което сега сте открили, потвърждава нашите изводи. Убедени сме, че двамата агенти са забелязали Сонеджи да наблюдава Майкъл Голдбърг и Маги Роуз Дън. Убедени сме, че са го проследили и са открили скривалището в Крисфийлд, Мериленд.

— Оттогава следите ли ги? — попитах аз Джери Скорс.

Той кимна.

— Поне от два месеца. Освен това имаме основания да смятаме, че те го знаят. Две седмици, след като Чейкли напусна, Дивайн също подаде оставка. Каза, че той и семейството му не можели повече да понасят напрежението. Всъщност Дивайн е разведен.

— Чейкли и Дивайн сигурно не са се опитвали да харчат от откупа — предположих аз.

— Доколкото знаем, не са. Както казах, знаят, че ги подозираме. Не са глупаци. Ни най-малко.

— Оказа се доста деликатна и заплетена игра на чакане — обади се Уайтас. — Все още нищо не можем да докажем, но можем да разбием живота им. Със сигурност ще им попречим да похарчат парите от откупа.

— Ами пилотът от Флорида? Там нямах възможност да извърша разследване, бях извън юрисдикцията си. Успяхте ли да го откриете?

Скорс кимна. Оказа се, че ФБР е държало в тайна много неща. От мен и от всички останали. Не се изненадах.

— Оказа се контрабандист на наркотици. Името му е Джоузеф Деньо. Някои от нашите хора във Флорида го познават. Изглежда и Дивайн го е познавал и го е наел.

— Какво стана с него?

— Ако сме имали някакви съмнения, че Дивайн и Чейкли играят много насериозно, вече ги нямаме. Деньо е бил убит в Коста Рика. Прерязали са му гърлото. Не е трябвало да бъде заловен жив.

— Все още няма да ги арестувате?

— Нямаме никакви доказателства, Алекс. Никакви. Или поне такива, които да издържат в съда. Наученото от Сонеджи потвърждава подозренията ни, но също няма да помогне.

— Какво е станало с малкото момиченце? Какво се е случило с Маги Роуз Дън? — попитах Уайтас.

Не ми отговори, но въздъхна тежко. Усетих, че е имал труден ден. От една много дълга година.

— Не знаем — обади се вместо него Скорс. — Нямаме нищо за Маги Роуз. Това е най-учудващото.

— Има още едно усложнение — заговори Уайтас.

Двамата със Скорс седяха на тъмно кожено канапе. Бяха се надвесели над ниската стъклената маса. В единия й край имаше IBM компютър и принтер.

— Сигурен съм, че има не едно усложнение — обърнах се аз към заместник-директора.

Да си ги пазят за себе си. Могли са да ми помогнат в хода на цялото разследване. Ако бяхме работили заедно, може би щяхме да открием Маги Роуз.

Уайтас погледна агент Скорс, после към мен.

— Усложнението е Джези Фланаган — каза той.

Бях поразен. Почувствах го като силен ритник в стомаха. През последните няколко минути усещах, че ще чуя нещо. Седях там и вътре в съществото си усещах студ и празнота, но скоро нищо нямаше да усещам.

— Смятаме, че и тя е замесена и то дълбоко. Още от самото начало. Джези Фланаган и Майк Дивайн са любовници от години.

Глава 76

В осем и трийсет вечерта аз и Сампсън вървяхме по авеню „Ню Йорк“. Сърцето на вашингтонското гето. Вечер двамата често се мотаем из този район. Тук сме си у дома.

Попита ме само дали се държа.

— Не много, благодаря. А ти?

Знаеше за Джези Фланаган. Бях му разказал всичко. Работата ставаше все по-дебела. Никога не съм се чувствал толкова зле, както тази нощ. Скорс и Уайтас ми бяха предоставили убедителни доказателства, че и тя е замесена. Тя го беше извършила. Нямаше място за съмнение. Една лъжа е влачела подире си друга. Наговорила ми е стотици лъжи, без да й мигне окото. В това отношение я биваше повече дори от Сонеджи/Мърфи. Убедителна и хладнокръвна.

— Искаш ли да си мълча? Или да говоря? — попита Сампсън. — Каквото кажеш.

Както обикновено лицето му беше безизразно. Може би това впечатление се дължеше на тъмните му очила, но едва ли. Беше си такъв от десетгодишен.

— Аз ще говоря — заявих аз. — Бих пийнал един коктейл. Искам да ти разкажа за патологичните лъжци.

— Ще поръчам няколко питиета — рече Сампсън.

Отправихме се към „Фейсиз“. В този бар ходим, откакто започнахме работа в полицията. Редовните клиенти нямат нищо против нас, коравите като кремък вашингтонски детективи. Някои дори признават, че в квартала вършим повече добро, отколкото зло.

Тълпата в бара е най-вече от нашата боя, но идват и бели заради джаза. Пък и за да се научат как да танцуват и как да се обличат.

— Джези ли е назначила Дивайн и Чейкли да охраняват министъра? — започна Сампсън, докато чакахме на светофара на Пета улица. Няколко местни негодяи ни изгледаха откъм постоянния си пост пред заведението за пържени пилета „Попай“. Преди години същата улична измет стоеше на същия този ъгъл, но без толкова пари и оръжие в джобовете.

— Здравейте, братя — намигна им Сампсън.

Той се закача с всички, но с него никой не смее.

— Да, така е започнало. Дивайн и Чейкли са били част от екипа, определен да охранява министър Голдбърг и семейството му. Работили са под ръководството на Джези.

— И никой никога не ги е подозирал?

— Отначало не. ФБР първо започнало да ги проверява. Но те проверявали всички. Дневните доклади на Чейкли и Дивайн не се оказали съвсем наред. Тогава са ги заподозрели. Някакъв бдителен експерт от Бюрото открил, че докладите са подправени. Те разполагат с двайсет пъти повече хора от нас. Освен това ФБР е скрило подправените доклади, така че никой от нас да не ги намери.

— Дивайн и Чейкли са забелязали, че Сонеджи наблюдава къщата на едно от децата. Така ли е започнало всичко? Двойна игра. — Сампсън вече бе схванал в основни линии нещата.

— Проследили Сонеджи и микробусчето му до фермата в Мериленд. Разбрали, че са по дирите на потенциален похитител. На някой от тях му хрумнала идеята да задигнат децата след като вече са отвлечени.

— Идея за десет милиона долара — възхити се Сампсън. — Госпожица Джези Фланаган от самото начало ли е замесена?

— Не знам. Мисля, че да. Някой ден ще я попитам.

Сампсън кимна.

— В момента главата ти над водата ли е, или под нея?

— И това не знам. Когато срещнеш някой, който те лъже толкова умело, променя се цялата ти перспектива за нещата. Много е трудно да се приеме, човече. Някога да си ме лъгал?

Сампсън ми демонстрира лъскавите си зъби. Нещо средно между усмивка и ръмжене.

— Май че главата ти е малко под водата.

— И на мен така ми се струва — признах си аз. — Имал съм и по-добри дни, а може би и по-лоши. Дай да пием бира.

Сампсън разстреля символично с пръст негодяите, виснали на ъгъла. Те се изхилиха и ни отвърнаха със същото. Стражари и апаши от един квартал. Пресякохме улицата, за да влезем във „Фейсиз“. Малка закачка за разсейване.

Барът бе претъпкан и щеше да си остане така, докато го затворят. Някои от клиентите, които ни познаваха, ни поздравиха. На едно от столчетата на бара седеше момиче, с което преди време бях ходил. Хубава, мила, колежка на Мария от службата за социална помощ.

Зачудих се защо не се получи нищо между нас двамата. Дали не е заради трудния ми характер? Не, не може да бъде.

— Виждаш ли Азахи? — посочи ми я Сампсън.

— Аз съм детектив. Всичко виждам. Нищо не пропускам.

— Струва ми се, че се самосъжаляваш. Бих казал, че си самоироничен. Две бири. Не, нека са четири — поръча той на бармана.

— Ще се справя. Ти само гледай. Просто нито за миг не я заподозрях. Моя грешка.

— Ти си корав, човече. Имаш гените на злата си стара баба. Ще те оправим — успокои ме той. — И нея също, тази госпожица Джези.

— Джон, ти харесваше ли я? Преди да се случи всичко това?

— О, да. Нямаше нещо, което да не харесвам. Много я бива да лъже, Алекс. Самороден талант. Най-големият, който съм виждал след филма „Телесна топлина“ — каза Сампсън. — А пък аз никога не съм те лъгал, братче. Дори когато е трябвало.

Стана по-лошо, след като напуснахме бара. Бях изпил няколко бири, но не бях пиян и почти успях да притъпя болката. Все пак за мен беше шок, че през цялото време Джези е била замесена във всичко. Спомних си как отклони подозренията ми от Дивайн и Чейкли. Измъкваше от мен всичко ново, което вашингтонската полиция бе открила. Била е завършеният шпионин. Толкова хладнокръвна и уверена. Безупречно изиграна роля.

Когато се прибрах, Нана не си беше легнала. Все още не й бях казал за Джези. Предстоеше ми още един труден момент. Бирите ми помагаха донякъде. Принципите на отношенията между двама ни, установени открай време, също допринасяха. Веднага й казах истината. Изслуша ме, без да ме прекъсва, което беше показателно за това как приема новината.

След като свърших, седнахме в дневната и просто се гледахме. Аз бях в люлеещия се стол, проснал дългите си крака напред към нея. Около нас цареше оглушителна тишина.

Нана се бе свила в креслото си под старо кафеникаво одеяло. Леко поклащаше глава и си гризеше горната устна. Премисляше чутото.

— Трябва да започна отнякъде — обади се тя най-сетне. — Така че ще започна оттук. Няма да ти кажа „предупреждавах те“, защото не подозирах, че може да е толкова зле. Просто се боях за теб. Но и през ум не ми е минало подобно нещо. Не бих могла да си представя такъв ужас. Сега, моля те, прегърни ме, преди да се кача горе и да си кажа молитвите. Тази вечер ще се моля за Джези Фланаган. Наистина. Ще се помоля и за всички нас, Алекс.

— Знаеш какво да кажеш.

Беше самата истина. Знаеше кога да те срине със земята и кога да те потупа по рамото.

Прегърнах Нана и тя се затътри по стълбите нагоре. Останах в дневната и се замислих за думите на Сампсън: „Ще оправим и Джези.“ Не заради това, което се бе случило между нас, а заради Майкъл Голдбърг и Маги Роуз Дън. Заради Вивиан Ким, която не биваше да умира. Заради Мустаф Сандърс.

Все някак щяхме да пипнем Джези.

Глава 77

Робърт Фишъноър беше надзирател на затвора „Фолстън“. Днес, мислеше си той, този факт ще ми е добре дошъл. Беше убеден, че знае къде е скрит откупът от десет милиона. Или поне една голяма част от него. И сега се канеше да хвърли едно око и да провери предположението си.

Беше убеден също, че Гари Сонеджи/Мърфи продължава да обърква главите на всички. Голям играч.

Докато шофираше своя понтиак „Файърбърд“ по шосе 50 в Мериленд, в главата му се въртяха купища въпроси. Дали Сонеджи/Мърфи наистина беше похитителят? Наистина ли знаеше къде са парите от откупа? Или дрънка врели-некипели? Поредната пълна откачалка във „Фолстън“?

Фишъноър прецени, че много скоро ще има отговори на всички въпроси. Още няколко мили по шосето и той ще знае повече от всеки друг с изключение на самия Сонеджи/Мърфи.

Отби по рядко използвания черен път към старата ферма. Беше напълно разбит. Разбра го чак, когато тръгна по него.

Отстрани растяха храсталаци и слънчогледи. По засъхналата кал нямаше дори отпечатъци от гуми.

Треволякът обаче беше смачкан. Очевидно през последните месеци някой бе минавал оттук. ФБР или местната полиция? Вероятно поне десетина пъти са претърсвали всичко наоколо.

Но дали достатъчно добре са претърсили, питаше се Робърт Фишъноър. Този въпрос струваше десет милиона долара.

Беше около пет и половина следобед, когато спря червения си „Файърбърд“ до порутения гараж от лявата страна на къщата. Адреналинът пулсираше в слепоочието му. Най-сигурният начин да го повишиш, е като се заемеш с търсенето на съкровище.

Гари му беше разказал как Бруно Хауптман скрил част от откупа в гаража си в Ню Йорк. Хауптман бил дърводелец и си направил тайно скривалище за парите в една от стените на гаража.

Гари му каза, че е направил нещо подобно в старата ферма в Мериленд. Закле му се, че говори истината и че ФБР няма никога да го открият.

Фишъноър загаси пърпорещия двигател. Изведнъж настъпи смразяваща тишина. Старата къща изглеждаше изоставена и много зловеща. Напомни му за филма „Нощта на живите мъртъвци“. Само дето сега той изпълняваше главната роля във филма на ужасите.

Всичко беше обрасло с бурени, дори покривът на гаража. По стените му имаше петна от влага.

— Е, Гари, момчето ми, сега ще проверим дали си пълно куку. Страшно се надявам да не си.

Робърт Фишъноър си пое дълбоко дъх и се измъкна от ниската си полуспортна кола. Бе намислил какво да говори, ако го сбарат тук. Просто ще обясни, че Гари му е казал къде е заровил Маги Роуз Дън, но че според него, Фишъноър, това са само дрънканици на един луд.

И все пак не му давали мира.

И ето го сега тук в Ужасвил, щата Мериленд, за да провери. Всъщност се чувстваше като глупак. Освен това и малко виновен, но просто трябваше сам да се увери. Трябва, човече. Става въпрос за личната ти десетмилионна лотария. Имаш билет за нея.

Може би щеше да открие къде е заровена малката Маги Роуз Дън. Господи, дано не я намери. Или все пак щеше да изкопае заровеното съкровище, което Гари му бе обещал.

В затвора двамата с Гари бяха разговаряли с часове. Гари обичаше да разправя за своите подвизи. Наричаше отвличането своята „рожба“. Неговото съвършено престъпление.

Глупости! Толкова съвършено, че сега излежаваше доживотна присъда в строго охраняван затвор за невменяеми престъпници.

Докато Робърт Фишъноър беше тук, пред мухлясалата порта към Ужасвил. Както се казва, на местопрестъплението.

На вратата имаше ръждясало резе. Фишъноър си сложи дебели ръкавици за голф (виж тях трудно би обяснил, ако го пипнат да души наоколо). Бутна нагоре резето. Трябваше силно да дърпа вратата към себе си, защото заяждаше от гъстите бурени.

Време бе за фенерчето. Извади го и го запали. Гари му беше казал, че ще намери парите от дясната страна на гаража, по-точно в десния ъгъл.

Наоколо се въргаляха безброй стари изпотрошени селскостопански машини. Когато пристъпи напред, по лицето и по врата му се полепиха паяжини. Тежкият дъх на гнило бе пропил всичко наоколо.

В средата на гаража Фишъноър спря и се обърна. Загледа се в отворената врата и дълго, може би минута и половина стоя неподвижен и се вслушваше.

Накъде от далечината долетя шум на реактивен самолет. Не чу нищо друго. Силно се надяваше наоколо да няма никой.

Колко ли дълго тези от ФБР можеха да си позволят да наблюдават изоставената ферма? Едва ли близо две години след отвличането.

Убедил се, че е сам, Фишъноър продължи към отсрещния край на гаража. Щом го стигна, се залови за работа. Премести една яка стара работна маса. Гари го бе предупредил за нея. Вече се убеди, че му беше описал мястото удивително точно и подробно. Беше му казал къде се намира всяка от потрошените машини, всяка дъсчица по изгнилите стени на гаража.

Фишъноър се качи на старата маса и започна да сваля дъските точно там, където стената на гаража се съединява с покрива. Откри се дупка. Точно, както му бе казал Гари.

Насочи лъча на фенерчето вътре. Там бяха. Част от парите на откупа, които Гари Сонеджи/Мърфи не би трябвало да притежава. Не можеше да повярва на очите си. Пачки пари тук, в стената на гаража.

Глава 78

На другата сутрин в три часа и шестнайсет минути Гари Сонеджи/Мърфи притисна чело към студените метални пръчки на решетката, която делеше килията му от коридора. Предстоеше му да изиграе поредната си голяма роля.

Започна да повръща по чистия линолеум на пода — точно както го беше намислил. Трябваше да се престори на много болен. Взе да крещи за помощ между напъните, които разтърсваха тялото му.

Дотичаха и двамата нощни пазачи. От първия ден, в който го затвориха, беше под непрекъснато наблюдение, да не би да се самоубие. Лорънс Волпи и Филип Халярд бяха дългогодишни служители във федералния затвор. Никак не им се нравеше нарушаването на реда в килиите, особено след полунощ.

— Какво, по дяволите, ти става? — извика Волпи и се загледа в зелено-кафявата локва, която бързо се разстилаше по пода. — Какво ти има, задник такъв?

— Мисля, че съм се натровил — изхриптя Гари Сонеджи/Мърфи, а гласът му сякаш идваше от дълбините на гърдите му. — Някой ме е отровил. Отровиха ме! Мисля, че умирам. О, Боже, умирам!

— По-добра новина не съм чувал наскоро — ухили се Филип Халярд на партньора си. — Да бях се сетил пръв да отровя това копеле.

Волпи извади джобната радиостанция и повика нощния надзирател. Началството на затвора много държеше Сонеджи да е под непрекъснато наблюдение и да не му стане нещо. Волпи за нищо на света нямаше да допусне това да се случи по време на неговото дежурство.

— Пак ще повърна — простена Гари Сонеджи/Мърфи. Тялото му увисна безпомощно от пръчките на решетката и той повърна за втори път. Спазми разтърсиха тялото му.

След няколко минути пристигна надзирателят на етажа. Лорънс Волпи побърза да разкаже на началника си какво се е случило. Стандартната презастрахователна реч.

— Твърди, че е бил отровен, Боби. Не знам какво, по дяволите, е станало. Възможно е. Много от копелетата го мразят.

— Аз сам ще го заведа долу в болницата — каза Робърт Фишъноър.

Той беше човек, който винаги вземаше нещата в свои ръце. Волпи разчиташе на това.

— Май ще трябва да му промият стомаха — продължи той. — Ако е останало нещо за промиване. Сложете му белезници и на ръцете, и на краката. Въпреки че не ми изглежда във форма да създава неприятности тази вечер.

Малко по-късно Гари Сонеджи/Мърфи реши, че е преполовил пътя към свободата. Асансьорът на затвора беше с тапицирани стени, покрити с дебело кече. Иначе беше стар и мъчително бавен. Сърцето на Гари биеше като тенекиен барабан. Малко здравословен страх за живота. Бяха му липсвали тези адреналинови атаки.

— Добре ли си? — попита го Фишъноър, докато двамата бавно, сантиметър по сантиметър пълзяха надолу.

Една-единствена гола крушка светеше от дупка в кечето. Светлината й едва мъждукаше.

— Дали съм добре? Как ти изглеждам? Направих се на истински болен, значи ми е зле — отговори Сонеджи/Мърфи. — Защо, по дяволите, това нещо не се движи по-бързо?

— Пак ли ще повръщаш?

— Не е изключено. Трябва да си платя за гяволъка — успя да се усмихне Сонеджи/Мърфи, макар и едва-едва. — Ниска цена, Боби.

— Така е — изсумтя Фишъноър. — Само стой по-далеч от мен, ако решиш пак да повръщаш.

Асансьорът отмина един етаж, после още един. Беше програмиран без междинни спирания. Стигна до подземния етаж и спря с глух удар.

— Ако ни види някой, отиваме до рентгена — каза Фишъноър, докато отваряше вратата на асансьора. — Рентгенът е тук в мазето.

— Да, знам плана. Нали аз го измислих — каза Гари Сонеджи/Мърфи.

Минаваше три през нощта, та затова не срещнаха никого по дългия тунел в мазето на затвора. По средата имаше странична врата. Фишъноър я отключи.

Втори коридор — къс, пуст и смълчан. По него стигнаха една бронирана врата. Тук именно лайното щеше да улучи вентилатора. Сонеджи/Мърфи трябваше да си свърши работата, а Фишъноър щеше да разбере дали репутацията му отговаря на истинските му възможности. Фишъноър нямаше ключ за тази врата.

— Сега, Боби, ми дай пистолета си. Мисли само за десетте милиона долара. По нататък ще действам аз, а ти мисли само за твоя дял от парите.

Туй то. От устата на Сонеджи изглеждаше толкова просто. Направи това, направи онова и си вземи твоята част от десетте милиона. Фишъноър неохотно му подаде оръжието си. Не искаше да мисли какво ще направи другият. Това бе и неговия шанс да се измъкне от „Фолстън“. Единственият му шанс. В противен случай знаеше, че до края на живота си ще остане в затвора.

— Нищо сложно, Боби, но ще свърши работа. Ти си изиграй ролята пред Кеслър. Направи се на много уплашен.

— Аз наистина съм ужасно уплашен.

— Така и трябва, Боби. Нали аз държа твоя пистолет.

От другата страна на бронираната врата имаше двама пазачи. Прозорче от плексиглас им позволяваше да наблюдават невероятната гледка, която се придвижваше към тях.

Видяха, че Сонеджи/Мърфи е насочил пистолет към лявото слепоочие на надзирателя Боб Фишъноър. Сонеджи/Мърфи бе с белезници на ръцете и краката, но държеше оръжие. Пазачите скочиха на крака. Насочиха автоматичните си пушки към прозорчето. Нямаха време за нищо друго.

— Ако не отворите проклетата врата до пет секунди, ще видите пред себе си един мъртъв пазач — изкрещя Гари колкото му глас държи.

— Моля ви! — внезапно изпищя и Фишъноър на колегите си.

Наистина беше уплашен. Сонеджи здраво бе притиснал пистолета към слепоочието му.

— Той уби Волпи — изкрещя отново Фишъноър.

За по-малко от пет секунди по-възрастният пазач, Стивън Кеслър, взе решение. Завъртя ключа на вратата. Кеслър и Фишъноър бяха приятели и Сонеджи разчиташе на това. Беше помислил за всичко. Беше узнал, че Робърт Фишъноър е като осъдените на доживотен затвор във „Фолстън“, че е хванат в капана на службата и няма да се измъкне до пенсия. Беше забелязал яда и неудовлетворението му и ги бе подклаждал. Робърт Фишъноър не беше срещал по-умен човек през живота си. Сонеджи обеща да го направи милионер.

Двамата се отправиха към колата на Фишъноър. Понтиакът беше паркиран близо до главната порта, и Фишъноър беше оставил вратите отключени.

Само след миг се озоваха в колата.

— Хубава таратайка, Боби, но сега ще можеш да си купиш ламборгини — каза Сонеджи/Мърфи. — Две или три, ако държиш да се изфукаш.

Сонеджи легна на задната седалка. Зави се с одеялото, на което обикновено спеше колито на Фишъноър. Усети остра миризма на куче.

— А сега да се махаме от този капан за мишки — обади се той откъм задната седалка и Робърт Фишъноър запали колата.

На един километър от затвора смениха колата. Отстрани на улицата бе паркиран един форд „Бронко“ и те бързо скочиха в него.

След няколко минути излязоха на магистралата. Нямаше голямо движение, но достатъчно, за да се изгубят в него.

Около час и половина по-късно колата зави по буренясалия път към старата ферма в Мериленд. По време на пътуването Сонеджи/Мърфи си позволи да се наслади на върховното удоволствие от основния си план, замислян грижовно години наред. Поздрави се, задето преди две години се беше сетил да скрие пари в гаража. Разбира се, това не бяха парите от откупа. Но само засега. Колко предвидливо от негова страна.

— Пристигнахме ли? — обади се той изпод одеялото.

Фишъноър не отговори веднага, но Гари се досети по друсането на колата. Надигна се и седна на задната седалка. Беше си почти у дома, на сладка свобода. Беше непобедим.

— Настъпи моментът да станеш богат — каза той и високо се разсмя. — Няма ли по някое време да свалиш тези белезници?

Робърт Фишъноър не си направи труда да се обърне. За него отношенията им бяха все още на ниво пазач/охраняван.

— Веднага щом си получа моя дял от парите — процеди той през зъби. — Тогава и само тогава ще бъдеш свободен.

Сонеджи/Мърфи заговори във врата на Фишъноър:

— Сигурен ли си, че имаш ключове за белезниците, Робърт?

— Не се тревожи. А ти сигурен ли си, че знаеш къде си скрил останалите пари от откупа?

— Сигурен съм.

Сонеджи/Мърфи беше също така сигурен, че надзирателят държи ключовете в джоба си. През последния час и половина Гари го измъчи ужасно чувство за клаустрофобия. Това бе една от причините да мисли за нещо друго — за гениалния си план. Но през цялото пътуване в съзнанието му проблясваха спомени за мазето. Видя мащехата си. Видя двете й разглезени копеленца. Представи си, че отново е дете и играе ролята на „Лошото момче“. Фантазиите за кратко време обсебиха живота му.

Докато бронкото бавно се подрусваше по пътя на спомените, Гари Сонеджи/Мърфи вдигна ръце и с все сила ги стовари върху главата на Фишъноър. После злостно стисна врата му. Елементът изненада. Силно притисна металните белезници към адамовата ябълка на надзирателя.

— Какво да ти кажа, Боби… в крайна сметка аз съм си патологичен лъжец.

Фишъноър започна ожесточено да се бори и мята. Не можеше да диша. Като че ли се давеше.

Коленете му силно се удряха в таблото и кормилото. Нощта се изпълни със силното животинско ръмжене на двамата мъже.

Фишъноър успя да се извърти така, че краката му се оказаха на седалката до шофьора. Работните ботуши ритаха по тавана на бронкото. Тялото му се изви настрани като разглобено. Изхриптя, а после издаде странен звук. Като разтопен метал върху нагорещена печка.

Съпротивата на Фишъноър отслабна и накрая замря. Само крайниците му потръпваха още известно време.

Гари беше свободен. Точно както знаеше, че ще стане от самото начало. Гари Сонеджи/Мърфи отново беше на свобода.

Глава 79

Джези Фланаган вървеше по коридора към стая 427 на хотел „Марбъри“ в Джорджтаун. Отново действаше импулсивно. Задвижваха я сили извън разума й. Тайната среща, на която отиваше, никак не й допадаше и се питаше какъв ли е поводът. Май се досещаше, но дано да греши. Само дето рядко грешеше.

Джези побарабани с кокалчетата на ръката си по вратата. Хвърли един поглед назад през рамо. Не беше проява на маниакална мнителност. Тя просто знаеше, че половин Вашингтон е зает да следи другата половина.

— Отворено е. Влизай — чу се глас отвътре.

Джези отвори вратата и го видя излегнат на дивана. Беше наел апартамент — лош знак. Искаше му се да пилее пари.

— Покои, достойни за теб — усмихна се Майк Дивайн откъм канапето. Гледаше по телевизията мач на вашингтонския футболен отбор „Редскинс“. Невъзмутим, както винаги. В много отношения й напомняше за баща й. Може би затова се увлече по него. Перверзността на ситуацията я възбуждаше.

— Майкъл, точно сега е много опасно да се срещаме. — Тя пристъпи в хотелската стая и затвори вратата. После натисна копчето на самозаключващата се брава.

Накара гласа си да звучи по-скоро загрижено, отколкото ядосано. Милата сладка Джези.

— Опасно или не, трябва да поговорим. Знаеш ли, че твоето гадже наскоро дойде да ме види. А тази сутрин се беше паркирал пред блока ми.

— Не ми е гадже. Помпам от него информацията, която ни трябва.

— Ти помпаш него, той помпа теб — ухили се Майк Дивайн. — Всички са доволни. Освен мен.

Джези седна до него на дивана. Той изглеждаше определено секси и си го знаеше. Имаше външността на Пол Нюман, но без непоносимо красивите сини очи. Обичаше жените и си му личеше.

— Не трябва да съм тук, Майкъл. Сега не бива да ни виждат заедно.

И Джези потърка глава в рамото му. После нежно го целуна по бузата и по носа. Никак не й беше до цуни-гуни в този момент, но ако трябва, би го направила. Всичко би направила, ако е необходимо.

— Не, Джези, трябва да си тук. Какъв смисъл има от всички тези пари, ако не можем да ги харчим и да бъдем заедно?

— Имам някакъв смътен спомен за няколко дни, прекарани наскоро край езерото. Сън ли е било?

— Писна ми от крадени мигове. Ела с мен във Флорида.

Джези го целуна по врата. Беше гладко избръснат и както винаги ухаеше приятно. Разкопча ризата му и си пъхна вътре ръката. После пръстите й забърсаха леко издутината в панталоните му. Включи се на автопилот. Всичко би направила, ако е необходимо.

— Може да се наложи да се отървем от Алекс Крос. Говоря съвсем сериозно — прошепна той. — Чуваш ли ме, Джези?

Тя знаеше, че той я дразни. Опитваше се да предизвика някаква реакция.

— Това е много сериозно. Нека помисля. Искам да разбера какво знае Алекс. Имай малко търпение.

— Ти се чукаш с него, Джези. Затова си търпелива.

— Не е вярно!

Докато говореше, тя разкопчаваше токата на колана му, малко несръчна с лявата ръка. Налагаше се още известно време да му играе по свирката.

— Защо си толкова сигурна, че не си хлътнала по Алекс Крос? — настоя той.

— Защото, Майкъл, съм хлътнала до ушите по теб.

Джези се долепи още по-плътно до Дивайн и го притисна към себе си. Толкова беше лесно да го води за носа. Като всички мъже. От нея се искаше само да изчака ФБР да отпише цялата афера като неразрешима, за да си заживее щастлива и свободна. Престъплението на века.

Глава 80

Спях дълбоко в четири часа сутринта, когато зазвъня телефонът. Беше отчаяният Уолъс Харт. Обаждаше се от затвора „Фолстън“, където бе възникнало кризисно положение.

След един час вече бях там. Оказах се един от четиримата привилегировани вътрешни хора, събрани тайно в тесния, претрупан и претоплен кабинет на Уолъс.

На пресата още не бе съобщено за сензационното бягство. Скоро обаче и това предстоеше — нямаше измъкване от положението. Щяха да се вихрят цял ден с големи заглавия, че Сонеджи/Мърфи отново е на свобода.

Уолъс Харт се беше отпуснал като чувал с картофи над отрупаното с бумаги бюро и имаше вид на смъртно прострелян. Останалите в стаята бяха пазачи и адвокатът на затвора.

— Какво знаете за изчезналия пазач? — попитах Уолъс при първа възможност.

— Името му е Фишъноър. Трийсет и шест годишен. От единайсет години е при нас на работа и досието му е изрядно — отговори Харт. — До днес винаги си е вършил работата както трябва.

— Какви са предположенията ви? Този пазач да не е поредният заложник на Гари?

— Не мисля. Според мен кучият син е помогнал на Сонеджи да избяга.

Същата сутрин ФБР започна да следи денонощно Майкъл Дивайн и Чарлс Чейкли. Една от хипотезите беше, че Сонеджи/Мърфи може да ги потърси, за да си отмъсти. Той знаеше, че те са прецакали върховния му план.

Тялото на надзирателя Робърт Фишъноър бе намерено в порутения гараж на изоставената ферма в Крисфийлд, Мериленд. В устата му имаше напъхана банкнота от двайсет долара. Но не беше от откупа, даден във Флорида.

Проверките на обичайните обаждания, че Сонеджи/Мърфи е бил „забелязан“, продължиха през целия ден. От тях нищо не излезе.

Сонеджи/Мърфи беше на свобода и вероятно ни се присмиваше от някое тъмно мазе. Отново се появи на първите страници на всички вестници в страната. Точно както му харесваше. „Лошо момче“ номер едно на всички времена.

Около шест същата вечер потеглих към апартамента на Джези. Не ми се ходеше. Стомахът ме присвиваше. А главата ми беше още по-зле. Трябваше да я предупредя, че сигурно е в списъка на Сонеджи/Мърфи, особено ако беше направил връзката между нея и двамата агенти Дивайн и Чейкли. Трябваше да я предупредя, без да й казвам другото, което знаех.

Когато се изкачих по познатите стълби от червени тухли, чух отвътре рок музика, от която чак стените се тресяха. Беше албумът на Бони Рейт „За никъде не бързам“. Бони пееше гръмогласно: „Запалих за любимия си свещ“.

Двамата с нея непрекъснато слушахме тази плоча, докато бяхме във вилата край езерото. Може би тази вечер Джези мислеше за мен. През последните няколко дни аз самият много мислех за нея.

Позвъних и тя отвори мрежестата врата срещу комари. Беше в обичайната си униформа — измачкана тениска, отрязани над коленете джинси и сандали. Усмихна се и сякаш се зарадва, че ме вижда. Толкова спокойна, хладнокръвна и уравновесена. Стомахът ми беше станал на буца. Иначе изглеждах съвсем спокоен. Знаех какво трябва да направя. Поне така си мислех.

— И още нещо — казах аз, сякаш сме спрели да разговаряме преди минута.

Джези се засмя и отвори широко вратата. Но аз не влязох. Останах на верандата. От съседната къща се дочуваше приятна мелодия. Наблюдавах я внимателно, за да доловя някакъв фалш в поведението й, нещо, което да ми покаже, че играе роля. Нищо.

— Какво ще кажеш за едно пътуване сред природата? Аз черпя.

— Звучи примамливо, Алекс. Да сложа само дълги панталони.

Няколко минути по-късно летяхме с мотора, оставяйки къщата й далеч зад себе си. Продължавах да си тананикам. „Запалих за любимия си свещ“. Премислих всичко за сетен път. Както се пееше в песента: „Направих си план и два пъти го проверих. Сега ще открия кой е лош и кой добър“.

— Можем да се возим и да говорим — обърна глава Джези и извика срещу вятъра.

Притиснах се към гърба й и я обгърнах плътно. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Изкрещях в развятата й коса:

— Тревожа се за теб, откакто Сонеджи отново е на свобода.

Дотук казвах истината. Не исках да намеря Джези убита. С отрязани гърди.

— Защо? — обърна тя глава. — Защо се тревожиш за мен? Моят „Смит & Уесън“ ми е винаги подръка.

Защото с твоя помощ се провали върховният му план и може би той го знае, идеше ми да й кажа. Защото си отвлякла малкото момиченце от фермата, Джези. Взела си Маги Роуз Дън и после се е наложило да я убиеш, нали така? Но на глас изрекох:

— Той знае за нас двамата от вестниците. Може да тръгне срещу всеки, свързан със случая. Особено срещу този, който, според него, му е провалил плана.

— Така ли работи съзнанието му, Алекс? Ти би трябвало да знаеш. Нали си психоаналитикът на престъпниците.

— Иска да покаже на света колко е велик — отвърнах аз. — Иска неговият случай да бъде не по-малко голям и заплетен от този на Линдбърг на времето. Струва ми се, че това е натрапчивата му идея, свързана с Линдбърг. Иска престъплението му да е най-голямото и най-съвършеното. Не е свършил още. По всяка вероятност ще започне отново.

— Кой е Бруно Хауптман в нашата история? Кого се опитва да натопи Сонеджи? — извика срещу вятъра Джези.

Дали Джези не се опитваше да ми представи собственото си алиби? Възможно ли беше по някакъв начин да е била натопена от Сонеджи? Това би било върхът… Но как? И защо?

— Гари Мърфи е Бруно Хауптман — казах аз убедено. — Той е човекът, когото Гари Сонеджи много хитро натопи. Него признаха за виновен и вкараха в затвора, а всъщност е невинен.

Така разговаряхме около половин час. Когато излязохме по магистралата, дълго мълчахме.

Потънахме всеки в своя свят. Държах се за нея, вкопчен в кръста й. Спомнях си най-различни случки, които бяхме изживели заедно. Чувствах се ужасно, исках това усещане да спре. Разбрах, че и тя като Гари е психопат. Лишена бе от съвест. Знаех, че деловите среди, правителството и Уолстрийт са пълни с подобни хора. Без капка съжаление за извършеното, освен ако не ги заловят. Тогава започваха крокодилските сълзи.

— Ами ако пак забегнем? — зададох аз най-сетне въпроса, за който отдавна се подготвях. — Да отидем на Вирджинските острови? Имам нужда.

Не бях сигурен дали ме е чула. Но след малко тя каза:

— Добре. Имам нужда от малко слънце. Давай към островите.

Размърдах се зад нея на мотоциклета. Злото бе сторено. Летяхме като стрела през красиви местности, но размазаният пейзаж и всичко, което се случваше, ме удряше в главата и не спираше да боли.

Глава 81

Най-много от всичко Маги Роуз Дън искаше да живее. Сега вече го разбираше.

Искаше да се върне към предишния живот. Толкова много искаше да види майка си и баща си. Да види всичките си приятели от Вашингтон и Лос Анджелис, но най-вече Майкъл. Какво се беше случило с Фъстъка Голдбърг? Дали са го пуснали? Дали са го разменили за откуп, а нея, по някаква причина, не са?

Всеки ден Маги береше зеленчуци и работата беше тежка. Но преди всичко брането на зеленчуци бе най-отегчителното нещо, което можеше да си представи. През дългите дни под изгарящото слънце си налагаше да мисли за нещо друго. Да се пренесе в мислите си далеч от работата и от мястото, където я държаха.

Близо година и половина след отвличането Маги Роуз Дън избяга от мястото, където я криеха.

Беше се научила да се събужда рано, преди всички. Тренираше седмици наред, преди да направи своя опит. Навън все още беше тъмно, но тя знаеше, че след около един час слънцето ще изгрее. И после ще стане много горещо.

Отиде боса до кухнята, хванала работните си обувки в ръка. Ако я хванеха, щеше да каже, че отива до тоалетната. Наистина й се пишкаше и това бе предпазна мярка в случай, че я хванат.

Бяха й казали, че няма да може да избяга, дори ако успее да се измъкне от селото. До най-близкото населено място имало повече от осемдесет километра, накъдето и да тръгне. Поне така твърдяха.

Планината бе пълна със змии и опасни животни. Понякога през нощта чуваше как реват големите котки. Никога няма да стигне до някой град. Така й казваха.

Ако я хванат, ще я затворят под земята най-малко за една година. Спомня ли си какво е да си погребан жив? С дни да не виждаш светлина?

Вратата на кухнята, през която се излизаше навън, беше заключена. Беше разбрала къде държат ключа. В килера при инструментите наред с много други стари ръждясали ключове. Маги Роуз взе ключа, както и един малък чук, който да й служи за оръжие. Мушна го под ластика на шортите си.

Пъхна ключа в бравата и го завъртя. Вратата се отвори и тя излезе навън. За първи път от толкова много време бе свободна. Сърцето й хвръкна нагоре като соколите, които понякога виждаше да летят високо над нея.

Дори фактът, че върви сама, без да има някой до нея, я караше да се чувства добре. Измина няколко мили. Беше решила да слезе надолу по хълма, а не да се изкачи в планината. Въпреки че едно от децата се кълнеше, че натам има град, и то не много далече.

От кухнята бе взела две твърди хлебчета и сега ги задъвка в ранното утро. Слънцето изгря и започна да става топло. Около десет часа стана горещо. Вървя дълго покрай един черен път — не по него, а така, че да не го изпуска от очи.

Не спря целия следобед, учудена, че така добре издържа на горещина. Може би усилената работа на полето се отплащаше. Беше по-силна от всякога. Мускулите й бяха заякнали.

Късно следобед Маги Роуз видя града и продължи да се спуска към него. Беше по-голям и по-модерен от мястото, където я държаха толкова много месеци.

Последните хълмове измина тичешком. Черният път най-сетне опря в асфалтирано шосе. Истинско шосе. Маги повървя по него и стигна до една бензиностанция. Съвсем обикновена бензиностанция с надпис „Шел“. Никога в живота си не бе виждала по-красиво нещо.

Маги Роуз вдигна глава. Пред нея стоеше мъжът.

Попита я дали се чувства добре. Винаги я наричаше Боби и тя знаеше, че донякъде го е грижа за нея. Отговори му, че е добре. Само се е замислила.

Маги Роуз не му каза, че отново си беше фантазирала. Прекрасни видения, които й помагаха да избяга от болката.

Глава 82

Гари Сонеджи/Мърфи сто на сто си имаше своя голям план. Но сега и аз имах свой. Въпросът бе дали ще успея да го доведа до успешен край. Колко силно бе желанието ми да успея, пък каквото ще да става? На какъв риск бях готов? Колко близо смеех да се приближа до ръба на пропастта?

В една мрачна и дъждовна петъчна сутрин отлетяхме от Вашингтон за Върджин Горда. Температурата беше около десет градуса. При нормални обстоятелства не бих имал търпение да се махна по-бързо от лошото вашингтонско време.

В напечения от слънцето Пуерто Рико се прехвърлихме на тримоторен самолет. Към три и половина следобед самолетът започна да се снижава над тясна писта, обградена от високи палми, полюшвани от морския бриз.

— Пристигнахме — обади се Джези от мястото до мен. — Това е нашето място под слънцето, Алекс. Мога да остана тук цял месец.

— Наистина има вид на предписано от лекарите — съгласих се аз.

Ще видим обаче как ще се получи. Колко време ще издържим двамата заедно.

— Този изтощен пътник иска вече да е във водата, а не да я гледа отвисоко — заяви Джези. — Ще живеем само на риба и плодове. Ще плуваме, докато капнем.

— Нали затова сме дошли? Да се позабавляваме на слънцето. Да забравим всички лоши момчета.

— Всичко е наред, Алекс. Или поне може да бъде. Само се отпусни.

Джези винаги звучеше така искрено. Почти ми се прииска да й повярвам.

Вратата се отвори и вътре нахлу ароматното ухание на карибския бриз. Топлият въздух обгърна нас и останалите деветима пътници в малкия самолет.

Всички се бяха издокарали с тъмни очила и яркоцветни тениски. Лицата разцъфнаха в усмивка. Аз също се насилих да се усмихна.

Джези ме хвана за ръка. Беше до мен… и все пак не беше. Като че ли сънувах. Това, което ставаше сега… можеше да не се случи.

Чернокожи мъже и жени с английски акцент ни прекараха през нещо като мини митница, в която никой не си даваше зор. Не погледнаха в чантите ни. Това всъщност бе уредено предварително чрез Държавния департамент. В моята чанта имаше револвер малък калибър — зареден и готов.

— Алекс, обожавам това място — възкликна Джези, когато наближихме малката опашка за таксита.

Освен тях имаше и редица моторолери, велосипеди и мръсни микробусчета. Зачудих се дали някога двамата отново ще се возим на мотоциклет.

— Нека останем тук завинаги — предложи тя. — Да се престорим, че никога няма да си тръгнем. Никакви часовници, радио, никакви новини.

— Добре звучи — отвърнах аз. — Ще си поиграем на ужким.

— Хайде!

И тя запляска с ръце като малко дете.

Островът изглеждаше непроменен след последното ни идване. Вероятно си е такъв от 1950 година, когато фамилията Рокфелер е започнала да го изкупува.

Увеселителните кораби и яхтите се прибираха от искрящото море. Минахме покрай малки ресторанти и магазинчета със стоки за подводно плуване. По покривите на всички ярко боядисани едноетажни къщички стърчаха телевизионни антени. Нашето място под слънцето. Нашият рай.

Имахме малко време да поплуваме на плажа пред хотела. Разкършихме се и се състезавахме кой по-бързо ще стигне и ще се върне от един не много отдалечен риф. Спомних си първия път, когато плувахме заедно. В басейна на хотела в Маями Бийч. Началото на нейната игра.

След това се проснахме на пясъка. Гледахме как слънцето се потапя в хоризонта, пуска кръв и се губи от погледа ни.

— Виждали сме го вече, Алекс — усмихна се Джези. — Всичко е като преди. Или може би съм сънувала?

— Сега е различно — казах аз и побързах да добавя: — Преди не се познавахме толкова добре.

Какво всъщност си мислеше Джези? Бях убеден, че и тя има план. Сигурно е разбрала, че държа под око Дивайн и Чейкли. Несъмнено изгаряше от любопитство да разбере какво смятам да предприема.

Млад негър, мускулест и строен в белия си бански и тениска с емблемата на хотела, ни донесе на плажа две чаши с пиня колада.

Играта на ужким се оказа изключително приятна.

— Това да не е вашият меден месец? — пошегува се момчето свободно и безгрижно.

— Нашият втори меден месец — отговори Джези.

— Ами тогава забавлявайте се двойно — усмихна ни се той.

Забавеното темпо на острова постепенно ни завладя. Вечеряхме в открития ресторант на хотела. Още едно повторно изживяване. Седнал там сред неповторимо красивия карибски пейзаж се почувствах още по-двойствен, обзе ме чувството, че съм нереален — нещо, което не бях изпитвал преди.

Наблюдавах как внасят и изнасят омари и костенурки на скара. Чувах как реге-оркестърът се подготвя да засвири и през цялото време си мислех, че тази красива жена до мен е оставила Майкъл Голдбърг да умре. Бях сигурен, че е убила Маги Роуз Дън или поне е била съучастничка в убийството. Нито за миг не прояви и най-малкия признак на разкаяние.

Някъде там, далече в Щатите, се пазеше нейният дял от десетмилионния откуп. Но бе достатъчно умна да си поделим разходите за пътуването. „Делим поравно, Алекс. Никакви кавалерствания, ясно ли е?“

Ядеше омар и ордьовър от филе на акула. С вечерята изпи две бири. Умна и хладнокръвна. Донякъде ме плашеше повече от Гари Сонеджи/Мърфи.

За какво да говориш по време на прекрасна вечеря с един убиец, с човека, когото си обичал? Исках да разбера толкова много неща, но не можех да й задам нито един от въпросите, които пулсираха в главата ми. Вместо това говорихме за предстоящите почивни дни, крояхме планове как да ги прекараме тук на островите.

Загледах Джези през масата и си помислих, че никога не е изглеждала по-добре. Постоянно прибираше косата си зад ухото. Този неин тик ми бе така познат и близък. Кое я правеше нервна и угрижена? Какво знаеше?

— Добре, Алекс — каза тя най-сетне. — Ще ми кажеш ли какво всъщност правим във Върджин Горда? Има ли някаква специална причина?

Бях се подготвил за този въпрос, но все пак ме изненада. Изстреля го великолепно. Готов бях да лъжа. Бях наясно в мислите си с онова, което ми предстоеше да свърша. Но от това не ми ставаше по-добре.

— Исках да поговорим насаме, истински да поговорим. Може би за първи път, Джези.

В крайчеца на очите й се появиха сълзи и бавно се търколиха по бузите й. Лъскави вадички в светлината на свещите.

— Обичам те, Алекс — прошепна тя. — Само че за нас двамата винаги ще бъде ужасно трудно. И досега ни беше трудно.

— Искаш да кажеш, че светът не готов за нас? — попитах. — Или може би ние не сме готови за него?

— Не знам кое от двете. Има ли значение, след като ни е толкова трудно.

След вечеря тръгнахме да се разходим по брега към един разбит галеон. Живописните му останки се намираха на около четвърт миля от ресторанта. Брегът изглеждаше пуст.

Имаше луна, но когато доближихме разбития кораб, стана по-тъмно. По небето плуваха разпокъсани облачета. Скоро Джези се превърна само в тъмна сянка редом с мен. Всичко в този момент ме караше да се чувствам ужасно притеснен. Бях оставил пистолета си в стаята.

— Алекс!

Джези спря. В първия момент си помислих, че е чула нещо и погледнах през рамо. Знаех, че Сонеджи/Мърфи не може да е тук. Възможно ли бе да греша?

— Знаеш ли — продължи Джези, — мислех си за нещо във връзка с разследването, а толкова не ми се иска. Не и тук.

— Какво те тревожи? — попитах аз.

— Ти престана да споделяш с мен. Докъде стигна с Чейкли и Дивайн?

— Ами след като повдигаш въпроса — започнах аз, — ще ти кажа. Ти се оказа права за тях. Поредната задънена улица без никакви следи. А сега нека започне истинската ваканция. И двамата си я заслужихме.

Глава 83

Гари Сонеджи/Мърфи следеше, а съзнанието му блуждаеше. Връщаше се назад във времето към съвършеното отвличане на бебето Линдбърг.

Ясно си представяше Щастливеца Линди. Прекрасната Ан Мороу Линдбърг. Бебето Чарлс младши в креватчето на детската стая на втория етаж във фермата в Хоупуел, щата Ню Джърси. Какви времена! Най-красивите полети на неговата фантазия.

Какво всъщност следеше сега в много по-баналното настояще?

Първо, двама тъпанари от ФБР в черен буик. Мъжки и женски тъпанари, за да бъдем по-точни, поставени на пост. Бяха съвсем безвредни. Никакъв проблем за него. Никакво предизвикателство.

Освен тях следеше модерната висока сграда във Вашингтон, в която живееше агентът Майк Дивайн. Сградата се наричаше „Хоторн“. Дали не я бяха кръстили на писателя Натаниъл Хоторн — тъжното замислено сърце? Басейн и солариум на покрива, подземни гаражи, денонощен портиер. Какво жилище за бивш агент, а? А тъпаците от ФБР не откъсваха очи от жилищната сграда, като че ли могат да й пораснат криле и да отлети.

Малко след десет сутринта куриер на „Федерал експрес“ влезе в шикарното здание.

Минути по-късно, облечен в униформата на куриера и носещ истински пакети за двама обитатели на „Хоторн“, Гари Сонеджи/Мърфи натисна звънеца на апартамент 17J.

Когато Майк Дивайн отвори, Сонеджи го напръска със същия силен хлороформ, с който бе упоил Майкъл Голдбърг и Маги Роуз Дън. Привилегии никому.

И също като двете деца, Дивайн се свлече върху мокета в антрето си. Отвътре се чуваше рок. Несравнимата Бони Рейт. „Нека им дадем нещо, за което да говорят.“

Агент Дивайн се събуди след няколко минути. Виеше му се свят, виждаше двойно. Дрехите му бяха съблечени. Беше напълно объркан и дезориентиран.

Беше подпрян в седящо положение във ваната, наполовина пълна със студена вода. Глезените му бяха хванати с белезници за крановете.

— Какво, по дяволите, става?

Първите му думи прозвучаха завалено, неясно. Чувстваше се като след десет чаши уиски.

— Това тук е един изключително остър нож — надвеси се Гари Сонеджи/Мърфи над него и му показа ловджийския си нож. — Наблюдавай демонстрацията. Фокусирай големите си замъглени очи. Фо-ку-си-рай ги, Майкъл!

Гари Сонеджи/Мърфи леко драсна с ножа по ръката на агента. Дивайн изкрещя. На ръката му зейна опасна на вид десетсантиметрова рана. В студената вода бликна кръв.

— Да не ти чувам гласа — предупреди го Сонеджи и размаха заплашително ножа. — Това не ти е рекламен безопасен бръснач на „Жилет“ или „Шик“. Това нещо реже и после тече кръв. Така че, ако обичаш, внимавай!

— Кой си ти? — опита се да попита Дивайн. Все още заваляше думите, та излезе нещо като „Кости“.

— Позволете ми да се представя. Аз съм човек богат и с вкус — каза Сонеджи. Добре де, добре. Охотно си признаваше, че е замаян от успеха. Перспективите за бъдещето му отново ярко заблестяха.

Дивайн се обърка още повече.

— Това е от песента „Съчувствие към дявола“, на „Стоунс“. А аз съм Гари Сонеджи/Мърфи. Извини ме за тази ужасна куриерска униформа и доста грубото дегизиране, но сам разбираш, че малко бързам. Жалко, защото от месеци чакам да се срещна с теб. Мошеник такъв!

— Какво искаш, по дяволите? — Дивайн се опита да се държи властно, въпреки крайно неблагоприятните обстоятелствата.

— Да пристъпим към същественото. Защото аз наистина бързам. Сега. Разполагаш с две крайно разграничени възможности. Първата е да ти отрежа пениса и да ти запуша устата с него, след което ще те измъчвам. Ще те клъцвам по малко с ножа. Ще започна от лицето и врата, докато ме кажеш това, което ме интересува. Разбра ли ме? Ясен ли съм? Повтарям — възможност номер едно. Болезнено мъчение и изцеждане на кръвта ти до капка.

Дивайн неволно отдръпна глава от надвесилия се над него луд. За жалост зрението му се избистряше. Гари Сонеджи/Мърфи? В апартамента му? С ловджийски нож в ръка?

— Втората възможност — продължи да говори лудият в лицето му — е да ми кажеш веднага истината. После ще отида да си прибера парите — където и да си ги скрил. Ще се върна и ще те убия, но без театрални ефекти. Кой знае може дори да успееш да избягаш, докато ме няма. Съмнявам се, но надеждата крепи човека. Да ти призная, Майкъл, на твое място бих избрал втората възможност.

Съзнанието на Майк Дивайн се бе избистрило достатъчно, за да направи верния избор. Каза му къде е скрил своя дял от откупа. Беше тук, във Вашингтон.

Гари Сонеджи/Мърфи му повярва, но все пак може ли да е сигурен човек? Имаше работа с бивш полицай.

На излизане от апартамента Гари спря на вратата и като изимитира гласа на Арнолд Шварценегер в „Терминатор“ каза:

— Ще се върна!

Чувстваше се ужасно добре. Лично изясняваше проклетия случай с отвличането. Правеше се на полицай и чувството се оказа приятно. Планът му щеше да успее. Знаеше си го от край време.

Изпипана работа!

Глава 84

Спах неспокойно и се будех буквално на всеки час. Нямаше пиано на верандата по което да блъскам. Нямаше ги Джани и Деймън, за да ги събудя. Само убийцата, спяща кротко до мен.

И един план, който трябваше да изпълня.

Когато слънцето най-сетне изгря, в кухнята на хотела ни приготвиха една кошница с храна за обяд. Сложиха хубави вина, френска минерална вода и скъпи лакомства. Взехме и екипи за подводно плуване, пухкави хавлиени кърпи и плажен чадър на жълти и бели ивици.

Когато точно в осем пристигнахме на кея, всичко беше натоварено в моторницата. За около половин час стигнахме до нашия остров — прекрасно безлюдно място. Отново в рая.

Целия ден щяхме да прекараме сами. Другите двойки от хотела си имаха свои острови. Нашият плаж беше заобиколен от коралов риф, намиращ се на двайсет-трийсет метра от брега.

Водата беше невероятно прозрачна, бутилковозелена. Когато погледнех надолу, виждах песъчинките по дъното. Можех да ги преброя. Ята от ангелски риби и риби-воини се стрелкаха покрай краката ми. Една двойка усмихнати баракуди, всяка по метър и половина, следва лодката ни почти до брега, после загуби интерес.

— В колко часа да се върна да ви взема? — попита лодкарят. — Когато кажете.

Беше мускулест рибар на около четирийсет. Веселяк, който по целия път ни разказваше рибарски небивалици и други истории за острова. Изглежда ние не го впечатлихме като двойка.

— Към два-три часа, какво ще кажеш? — погледнах аз към Джези. — Кога да дойде господин Ричардс да ни вземе?

Беше се заела с хавлиените кърпи и останалата част от екзотичния ни багаж.

— Мисля, че три е добре. Звучи добре, господин Ричардс.

— Добре. Забавлявайте се! — усмихна се той. — Тук сте съвсем сами. Виждам, че не се нуждаете повече от моите услуги.

Господин Ричардс ни махна и скочи обратно в моторницата. Запали двигателя и скоро изчезна от погледите ни.

Останахме сами на нашия остров. Не се тревожи, бъди щастлив, както се пее в песента.

Имаше нещо много странно и нереално в това да лежиш върху хавлиена кърпа редом с похитител и убиец. Отново и отново прехвърлях из главата си плана, собствените си чувства, нещата, които трябваше да свърша.

Опитах се да овладея объркването и гнева. Бях обичал тази жена, която сега ми бе тъй чужда. Затворих очи и оставих на слънцето да поотпусне мускулите ми. Трябваше да се освободя от напрежението или нищо нямаше да се получи.

Как можа да убиеш това малко момиченце, Джези? Как можа да го направиш? Как можа да изречеш толкова много лъжи?

От нищото изведнъж се появи Гари Сонеджи! Дойде изневиделица и без предупреждение.

Държеше дълъг ловджийски нож, подобен на този, който бе използвал за убийствата в квартала. Беше се надвесил над мен и сянката му ме покриваше целия.

Нямаше начин да се добере до острова! Изключено!

— Алекс, Алекс, ти сънуваш! — побутна ме Джези. Сложи хладната си ръка върху рамото ми, после нежно докосна бузата ми с върховете на пръстите си.

Дългата, почти безсънна нощ… топлото слънце и прохладният морски бриз… Бях заспал на плажа.

Погледнах към Джези. Нейна е била сянката върху тялото ми, а не на Сонеджи. Сърцето ми биеше лудешки. Сънищата действат на нервната система също тъй силно, както и реалният свят.

— Колко време спах? — попитах аз. — Фу!

— Само няколко минути — отвърна тя. — Алекс, дай да те прегърна.

Тя се премести до мен на кърпата. Гърдите й се отъркаха в моите. Докато съм спал, тя беше свалила горнището на банския си. Гладката й кожа блестеше от плажното масло. На горната й устна имаше капчици пот. Каквото и да направеше, все изглеждаше страхотно.

Надигнах се и се отдръпнах. Посочих към мястото, където тропическите цветни виещи се храсти стигаха почти до морето.

— Дай да повървим по плажа. Какво ще кажеш? Да се разтъпчем. Искам да поговорим за някои неща.

— Какви неща? — попита Джези.

Очевидно беше разочарована, че я отблъснах, дори и за момент. Искаше да се любим на плажа. А аз не.

— Хайде. Ще повървим и ще поговорим — настоях аз. — Слънцето е така приятно.

Вдигнах я и тя някак неохотно тръгна с мен. Не си направи труда да си сложи горнището на банския.

Тръгнахме по плажа и нагазихме в спокойната бистра вода. Не се докосвахме, но бяхме само на сантиметри един от друг. Беше тъй странно и нереално. Един от най-лошите мигове в живота ми, ако не и най-лошият.

— Толкова си сериозен, Алекс. Забрави ли, че щяхме да се забавляваме? Забавляваме ли се?

— Знам какво си направила, Джези. Трябваше ми време, за да го разбера, но накрая събрах две и две — започнах аз. — Знам, че си задигнала Маги Роуз Дън от Сонеджи. Знам, че си я убила.

Глава 85

— Искам да поговорим за всичко това. Нямам микрофон, Джези. Както виждаш.

Тя се подсмихна на тези мои думи. Винаги блестяща актриса.

— Виждам, че нямаш.

Сърцето ми така бумтеше, че щеше да се пръсне.

— Разкажи ми какво се случи. Просто ми кажи защо, Джези. Разкажи ми това, което аз почти две години се опитвам да разнищя, а ти си го знаела през цялото време. Разкажи ми нещата от твоя гледна точка.

Маската на Джези, нейната неизменна великолепна усмивка, най-сетне изчезна. Звучеше примирена.

— Добре, Алекс. Ще ти разкажа някои от нещата, които искаш да знаеш. Които не престана да ровичкаш.

Продължихме да вървим и Джези най-после ми каза истината.

— Как се случи ли? В началото просто си вършехме работата. Кълна ти се, че беше така. Дундуркахме семейството на министъра. Джерълд Голдбърг не беше свикнал да получава заплахи, а колумбийците го заплашиха. Държа се като типичния цивилен, какъвто си и беше. Реагира пресилено. Поиска от Службата да охраняваме цялото му семейство. Така започна всичко. С двайсет и четири часова охрана, която никой от нас не смяташе за необходима.

— И ти натовари със задачата двама от по-малокалибрените агенти.

— Всъщност двама приятели. И съвсем не бяха малокалибрени. Смятахме че охраната на семейството ще е детска игра. После Майк Дивайн забеляза, че един от учителите, този по математика на име Гари Сонеджи, на няколко пъти минал покрай къщата на Голдбърг. Първо помислихме, че си пада по момчето. Дивайн и Чейкли решиха, че може да е педераст-педофил. И нищо повече. Така или иначе трябваше да проверим каква е причината. Случката беше отбелязана в дневните им доклади.

— Единият от двамата е започнал да следи Гари Сонеджи.

— Да, на няколко пъти. До различни места. Още не бяхме притеснени, но разследвахме следата. Една нощ Чарли Чейкли го проследи до Югоизточния квартал. Не свързахме Сонеджи с убийствата, извършени там, най-вече защото за тях не писаха във вестниците. Мислехме, че са поредните убийства из гетото, дело на местни главорези.

— Да. Разбирам. Кога заподозряхте Гари Сонеджи в нещо друго?

— Не подозирахме похищение, докато той наистина не отвлече двете деца. Два дни преди това Чарли го беше проследил до фермата в Мериленд. По онова време Чарли не беше допуснал, че се подготвя отвличане. Нямаше основания за това. Но вече знаеше къде се намира фермата. Майк Дивайн ми се обади по телефона от училището, когато избухна скандалът. Искаха да погнат Сонеджи. Тогава именно ми мина мисълта ние да приберем парите от откупа. Но не съм съвсем сигурна. Може би съм го мислила и преди. Беше толкова лесно, Алекс. За три-четири дни всичко щеше да свърши. Никой нямаше да пострада. Не повече, отколкото вече бяха пострадали. Ние щяхме да приберем парите. Милиони.

Небрежният начин, по който Джези говореше за отвличането, ми вдъхна ужас. Не се самоизтъкна, но идеята е била нейна. Не на Дивайн или Чейкли, а на Джези. Тя беше мозъкът на операцията.

— Ами децата? — попитах аз. — Какво стана с Маги Роуз и Майкъл?

— Те вече бяха отвлечени. Не можехме да предотвратим това, което се беше случило. Следяхме фермата, в Мериленд. Бяхме сигурни, че нищо няма да се случи на децата. Все пак той беше учител по математика. Не допускахме, че ще им причини зло. Мислехме го за аматьор. Владеехме положението.

— Та той ги е заровил в гроб, Джези. И Майкъл Голдбърг умря.

Джези се загледа в морето. После бавно кимна с глава.

— Да, момченцето умря. Това промени всичко, Алекс. Завинаги. Не знам дали сме можели да го предотвратим. Тогава се намесихме и прибрахме Маги Роуз. Изпратихме нашето искане за откуп. Целият план се промени.

Двамата продължихме да вървим по ръба на преливащата в цветовете на дъгата вода. Ако някой ни гледаше отстрани, би си помислил, че сме двама влюбени, които обсъждат връзката си. Втората половина от предположението би била съвсем вярна.

Най-после Джези ме погледна.

— Искам да ти разкажа за случилото се между нас, Алекс. От моя гледна точка. Не е това, което си мислиш.

Нямах какво да й кажа. Чувствах се отново като стъпил на обратната страна на луната, готов да се пръсна. Душата ми крещеше. Оставих я да продължи разказа си. Вече нямаше значение.

— Когато се започна там, във Флорида, аз трябваше да разбера какво си успял да откриеш. Исках да имам човек във вашингтонската полиция. Ти минаваш за добро ченге. Освен това си и своенравен.

— Затова ме използва да ти пазя гърба. Избра мен да предам откупа. Не можеше да се довериш на ФБР. Винаги си била добра професионалистка, Джези.

— Знаех, че за нищо на света няма да поставиш в опасност живота на момиченцето. Знаех, че ще предадеш откупа. Усложненията започнаха след като се върнахме от Маями. Но не си спомням точно кога. Кълна се, че е истина.

Усещах се скован и кух, докато я слушах. От мен течеше пот, но не от палещото слънце.

Дали Джези си е донесла пистолета на острова? Винаги е била добра професионалистка, напомних си аз.

— Обикнах те, Алекс, колкото и да не звучи уместно сега. Самата истина. Ти беше голяма част от онова, което отдавна бях престанала да търся. Мил и почтен. Любящ. Разбиращ. Деймън и Джанел ме трогнаха дълбоко. С теб се чувствах цяла.

Виеше ми се свят и ми се гадеше. Така се бях чувствал цяла година след смъртта на Мария.

— Колкото и да звучи неуместно, аз също те обикнах, Джези. Опитах се да не го правя, но не успях. Но просто не мога да си представя някой да ме е лъгал така, както ти. Лъжеше ме и ме подвеждаше. Все още не мога да повярвам, че всичко е било лъжа. Какво ще кажеш за Майк Дивайн?

Джези сви рамене. Това бе единственият й отговор.

— Ти извърши съвършеното престъпление. Шедьовър — продължих аз. — Създаде безупречното престъпление, което Гари Сонеджи винаги е искал да извърши.

Джези надникна в очите ми, но сякаш гледаше през мен. Оставаше само още едно парченце от картинната мозайка — едно последно нещо, което трябваше да узная.

Една подробност, която ми се струваше немислима.

— Какво всъщност стана с момиченцето? Какво направихте ти, Дивайн и Чейкли с Маги Роуз?

Джези поклати глава.

— Не, Алекс. Това не мога да ти кажа. Знаеш, че не мога.

Когато започна да ми разкрива истината, беше кръстосала ръце пред гърдите си. Не ги беше свалила.

— Как си могла да убиеш едно малко момиченце? Как можа да го направиш, Джези? Как можа да убиеш Маги Роуз Дън?

Изведнъж Джези се отдръпна от мен. Беше твърде много, дори за нея. Тръгна обратно към чадъра и кърпите. Спуснах се и я улових за лакътя.

— Махни си ръцете! — изкрещя тя и лицето й се изкриви.

— Може би ще изтъргуваш информацията за Маги Роуз — викнах аз. — Може би ще се спазарим, Джези!

Тя се обърна.

— Няма да ти позволят да възобновиш разследването. Не се самозалъгвай, Алекс. Те нямат никакви улики срещу мен. Нито пък ти. Няма да изтъргувам информацията.

— Ще я изтъргуваш и още как! — казах аз, а гласът ми премина от крясък към приглушен шепот. — Да, Джези, ще го направиш. Ще изтъргуваш информацията…

Посочих към палмовите дървета, които се сгъстяваха навътре от брега.

Сампсън стана и се показа от скривалището си в гъстите храсталаци. Помаха с нещо, което приличаше на сребърна пръчка. Всъщност държеше микрофон за подслушване от разстояние.

Двама агенти на ФБР също станаха и ни махнаха. Отидоха при Сампсън. Те всички бяха в храстите отпреди седем часа сутринта. Лицата и ръцете на агентите се бяха зачервили като варени омари. А Сампсън сигурно беше събрал тен за цял живот.

— Това там е приятелят ми Сампсън. Записал е всяка твоя дума от началото на разходката ни.

Джези затвори очи за няколко секунди. Не беше очаквала, че ще отида толкова надалеч. Не е допускала, че съм способен на това.

— Сега ще ни разкажеш как убихте Маги Роуз — настоях аз.

Очите й се отвориха. Изглеждаха малки и тъмни.

— Ти не разбираш. Ти просто не разбираш — каза тя.

— Какво не разбирам, Джези? Кажи ми какво не разбирам.

— Все търсиш доброто в хората. Но него го няма! Разследването ти ще се провали. Накрая ще излезеш глупак, пълен, непоправим глупак. Отново всички ще ти обърнат гръб.

— Може би си права — казах аз. — Но поне ще ми остане този момент.

Джези посегна да ме удари, но аз блокирах юмрука й с ръка. Тялото й се изви и тя падна. Тежкото падане беше нищо в сравнение с това, което заслужаваше. На лицето й различих крехката маска на учудването.

— Добро начало, Алекс — обади се тя, както беше седнала на пясъка. — И ти се превръщаш в гадно копеле. Моите поздравления.

— Ами! — отвърнах аз. — Нищо ми няма. Всичко ми е наред.

Оставих на агентите на ФБР и на Сампсън официалния арест на Джези Фланаган. После взех една лодка и се върнах в хотела. Стегнах си багажа и след по-малко от час вече се връщах във Вашингтон.

Глава 86

Два дни след като се върнахме във Вашингтон, двамата със Сампсън отново бяхме на път. Пътувахме за селцето Уюни в Боливия. Имахме основание да вярваме и да се надяваме, че най-сетне ще намерим Маги Роуз Дън.

Джези не спря да говори. Изтъргува информацията. Но все пак отказа да говори пред хората на ФБР. Направи сделката с мен.

Уюни се намираше в Андите, на около сто и деветдесет мили южно от Оруро. Единственият начин да се доберем дотам беше с малък самолет до Рио Мулато, а след това с джип или микробус до Уюни.

Последната отсечка на трудното пътуване направихме с минибус форд „Експлорър“. Бяхме осем души. Двамата със Сампсън, двама специални агенти от министерството на финансите, посланикът ни в Боливия, шофьорът, Томас и Катерин Роуз Дън.

Чарлс Чейкли и Джези охотно ни предоставиха сведенията за Маги Роуз през последните изтощителни трийсет и шест часа. Накълцаното тяло на Майк Дивайн бе намерено в апартамента му във Вашингтон. След откриването му издирването на Гари Сонеджи/Мърфи бе засилено. Но до момента нямаше нищо. Гари със сигурност следеше по телевизията историята на нашето пътуване до Боливия. Гари следеше своята история.

Чейкли и Джези разказаха едно и също за отвличането. Предоставила им се възможността да вземат откупа от десет милиона и да се измъкнат безнаказано. Не можели да върнат момиченцето. Трябвало е да вярваме, че похитителят е Сонеджи/Мърфи. Момиченцето би опровергало това. И все пак решили да не убиват Маги Роуз. Или поне така твърдяха във Вашингтон.

Двамата със Сампсън мълчахме последните няколко километра през Андите. Както и всички останали.

Когато наближихме Уюни, погледнах към двамата съпрузи Дън. Седяха мълчаливи един до друг, но сякаш не бяха заедно. Както ми беше казала Катерин, загубата на Маги Роуз почти бе разбила брака им. Спомних си колко ги бях харесал в началото. Все още харесвах Катерин Роуз. С нея си поговорихме малко по време на пътуването. Благодари ми с искрено вълнение и аз никога няма да го забравя.

Надявах се, че малкото им момиченце ни очаква живо и здраво в края на това дълго, мъчително изпитание… Мислех си за Маги Роуз Дън, момиченцето, което никога не бях виждал и с което скоро щях да се срещна. За всичките молитви, изречени за него. За плакатите пред съдебната зала във Вашингтон, за запалените свещи на толкова много прозорци.

Когато минавахме през селото, Сампсън ме бутна с лакът.

— Погледни към хълма, Алекс. Не знам дали това е отплатата за всичко, което изтърпяхме, но може да мине.

Микробусът се катереше по стръмния хълм на Уюни. От двете страни на сякаш изсечения в скалите път се редяха паянтови бараки от дъски и тенекия. От ламаринените покриви на някои се виеше дим. Тесният път сякаш продължаваше право нагоре в Андите.

На средата на пътя ни чакаше Маги Роуз.

Единайсетгодишното момиченце стоеше пред една от бараките. Около нея бяха членовете на семейство Патино. Бе живяла с тях почти две години. Семейството, доколкото виждахме, имаше десетина деца.

От стотината метра разстояние, докато микробусът изминаваше последните метри по разбития прашен път, я виждахме съвсем ясно.

Беше облечена в широка риза, памучни шорти и сандали, каквито носеха всички деца от семейството, но русата й коса я открояваше. Беше почерняла и изглеждаше в добро здраве. Приличаше досущ на красивата си майка.

Семейство Патино нямаше никаква престава коя всъщност е Маги Роуз. В селото, както и в околните села Пулакайо и Убина на двайсет мили нагоре във високите и величествени Анди, никога не бяха чували за нея. Това бяхме успели да научим от боливийските власти и полицията.

На семейство Патино бяха платили да държат Маги Роуз в селото да се грижат за нея, но да не й позволяват да напуска селото. Майк Дивайн бе обяснил на момиченцето, че няма да може да избяга оттам. Ако се опита, ще я хванат и ще я измъчват. Ще я затворят за дълго под земята.

Не можех да откъсна очи от нея. Малкото момиченце, станало близко на толкова много хора. Сетих се за безбройните плакати и листовки и не можех да повярвам, че тя наистина стои там горе. След толкова време.

Маги Роуз нито се усмихна, нито реагира по някакъв начин, докато гледаше как микробусът на американското посолство се изкачва по хълма към нея. Не изглеждаше щастлива, че най-сетне са дошли да я вземат, че най-сетне е спасена.

Имаше вид на объркана, наранена и уплашена. Пристъпваше крачка напред, после се връщаше назад и поглеждаше към „семейството си“.

Зачудих се дали Маги Роуз разбира какво става. Все пак беше изживяла много силна травма. Можеше ли изобщо да чувства нещо? Бях щастлив, че съм тук, за да помогна.

Пак се сетих за Джези и неволно тръснах глава. Бурята в нея не бе спряла да бушува. Как е могла да стори това на малкото момиченце? За един-два милиона долара? За всичките пари на Вселената?

Катерин Роуз скочи първа от микробуса. В същия миг Маги Роуз разтвори ръце и извика:

— Мамо!

Поколеба се за неуловима част от секундата и се втурна напред. Маги Роуз тичаше към майка си. Хвърлиха се в обятията си.

Следващите минути не виждах нищо през сълзите. Погледнах към Сампсън и видях една сълза да се изхлузва под черните му очила.

— Две корави ченгета — обади се той и ми се усмихна.

Много обичам тази усмивка на вълк единак.

— Да. Най-добрите във Вашингтон, и дума да не става — отвърнах аз.

Маги Роуз най-после се прибираше у дома. Името й беше като заклинание в главата ми: Маги Роуз, Маги Роуз. Струваше си всичко, за да се види този момент.

— Край! — сложи точка Сампсън.