Когато дойде паякът

Глава 63

Все още си спомням нещо от Кафка. По-специално смразяващото начало на „Процесът“: „Някой изглежда беше изрекъл лъжи по адрес на Йозеф К., защото, без да е извършил нищо, една сутрин той бе арестуван.“ Това се опитваше да ни внуши и Гари Мърфи — че е затворен в капана на един кошмар. Че е невинен като Йозеф К.

Снимаха ме пет-шест пъти на излизане от съдебната зала. Всеки имаше въпрос, а аз нямах какво да отговоря. Никога не пропускам възможността да си държа устата затворена.

— Жива ли е Маги Роуз? — искаха да узнаят от пресата. Отказах да им кажа мнението си. Защото мислех, че не е.

На излизане от залата видях Катерин Роуз и Томас Дън, които се бяха запътили към мен. Бяха обсадени от репортери от телевизията и вестниците. Исках да говоря с Катерин, но не и с Томас.

— Защо му помагате? — повиши глас Томас Дън. — Не разбирате ли, че лъже? Какво ви става, Крос?

Лицето му беше зачервено и много напрегнато. Беше изгубил самообладание. Вените на челото му се бяха издули. Катерин Роуз изглеждаше отчаяна, безутешна.

— Бях призован като враждебно настроен свидетел — обясних аз. — Върша си работата. Това е всичко.

— В такъв случай зле я вършите — продължи да ме напада Томас Дън. — Вие изпуснахте дъщеря ни във Флорида. А сега се опитвате да освободите похитителя й.

Тук вече ми писна от него. Беше ме нападал лично по телевизията и в пресата. Колкото и да исках да му върна дъщерята, нямах намерение да понасям повече оскърбленията му.

— Как ли не! — изкрещях аз, докато камерите бръмчаха около нас. — Бяха ми вързани ръцете. Отстраниха ме от случая заради нечий каприз, после пък ме върнаха. А аз съм единственият, който е постигнал някакви резултати.

Завъртях се на пети и хукнах надолу по стръмните стълби. Разбирах мъката им, но Томас Дън ме тормозеше от месеци. Нападките му бяха насочени лично срещу мен, но грешеше. Изглежда никой не искаше да осъзнае един прост факт — единствен аз все още се опитвах да разбера истината за Маги Роуз. Само аз.

Бях стигнал края на стълбите, когато Катерин Роуз ме догони. Тичаше след мен. По петите я следваха фотографи. Бяха навсякъде, а автоматичните им филмогълтачи щракаха като бесни. Пресата се опитваше със зъби и нокти да не изпусне нещо.

— Съжалявам за всичко това — каза тя, преди да успея да отворя уста. — Загубата на Маги побърква Том, разрушава и брака ни. Знам, че сте направили всичко възможно. Знам какво трябваше да изтърпите. Съжалявам, Алекс. Съжалявам за всичко.

Беше странен, странен момент. Пресегнах се и улових ръката на Катерин Роуз Дън. Благодарих й и обещах, че няма да се откажа. Фотографите продължиха да ни снимат. После бързо си тръгнах и категорично отказах да съобщя на журналистите какво се е случило между Катерин Роуз и мен. Мълчанието е най-доброто отмъщение за чакалите от пресата.

Отправих се към къщи. Продължавах да търся Маги Роуз Дън, но вече се опитвах да я открия в съзнанието на Сонеджи/Мърфи. Възможно ли е някой да я е взел от скривалището? Защо му е на Гари Мърфи да твърди това? Докато карах към Югоизточния квартал, си спомнях какво беше казал по време на хипнозата. Дали Гари Сонеджи не ни беше разиграл по всички правила в съдебната зала? Много вероятно и съвсем възможно. Дали това не беше част от неговите ужасяващи планове?

На другата сутрин се опитах повторно да хипнотизирам Сонеджи/Мърфи. Удивителният детектив/доктор Крос отново на сцената! Или поне така звучаха новините тази сутрин.

Този път не се получи. Гари Мърфи бе прекалено уплашен или поне така твърдеше адвокатът му. В претъпканата зала бе твърде шумно. Съдийката Каплан я опразни, но и това не помогна.

Същия ден бях подложен на кръстосан разпит от обвинението, но Мери Уорнър бе по-заинтересована да се махна от свидетелското място, отколкото да подлага на въпрос професионалните ми качества. Участието ми в процеса приключи. Нямах нищо против.

До края на седмицата двамата със Сампсън не стъпихме в съдебната зала. През това време бяха изслушани още експерти. Ние се върнахме на улицата. Имахме нови случаи. Освен това се опитахме да изясним едно-две смущаващи неща, случили се в деня на отвличането. Прекарахме часове наред в заседателната зала, затрупани с папки. Ако Маги Роуз е била отведена от скривалището в Мериленд, може би все още беше жива. Имаше някакъв, макар и минимален шанс.

Посетихме отново училището „Уошингтън Дей“, за да разпитаме някои от учителите. Меко казано, повечето не ни се зарадваха. Проверявахме хипотезата за „съучастник“. Имаше голяма вероятност Гари Сонеджи да е действал в съдружие с някого от самото начало. Дали не е Саймън Конклин, приятелят му от Принстън? Ако не е Конклин, тогава кой? Никой от училището не беше забелязал някого, с което да се подкрепи хипотезата за съучастник на Гари Сонеджи.

Тръгнахме си от училището преди обяд и отидохме в една закусвалня от веригата „Рой Роджърс“ в Джорджтаун, за да хапнем. Пържените пилета на „Рой Роджърс“ са за предпочитане от тези в „Кентъки Фрайд Чикън“, особено подлютените крилца. Пръстите да си оближеш. Поръчахме си пет порции крилца и две гигантски ко̀ли. Седнахме навън на малка масичка до детската площадка на „Рой“. След обяда можехме да се полюлеем на люлката.

Когато приключихме, решихме да отидем в Потомак, щата Мериленд. Цял следобед чукахме по вратите на авеню „Сорел“ и околните улици. Разговаряхме с обитателите на пет или шест къщи и бяхме добре дошли колкото Бърнстейн и Удуърд, но студеният прием не ни смути.

Никой не бил забелязал непознати хора или коли в района. Нито в дните преди, нито след отвличането. Никой не само не можа да си спомни да е виждал необичаен микробус за доставки. Не си спомняха да са виждали и съвсем обичайни коли за доставки по домовете на цветарските магазини, сервизните служби и хранителна стоки.

Късно следобед продължих с колата сам. Отправих се към Крисфийлд, щата Мериленд, където Маги Роуз и Майкъл Голдбърг са били държани под земята през първите дни след отвличането. В крипта? В мазе? Гари Сонеджи/Мърфи беше споменал за мазе по време на хипнозата. Като дете са го затваряли в тъмно мазе. През по-голямата част от живота си не е имал приятели.

Този път исках да разгледам фермата съвсем сам. Всички несвързаности в случая дълбоко ме смущаваха. В главата ми се стрелкаха отделни фрагменти и ме дразнеха като шрапнел. Възможно ли беше някой да е задигнал Маги Роуз от Сонеджи/Мърфи? И Айнщайн да бе разследвал този случай, многото вероятности щяха да замотаят главата му, та чак да му изправят косата.

Докато обикалях из зловещата изоставена ферма, позволих на фактите свободно да блуждаят в съзнанието ми. Мислите ми се връщаха към сина на Линдбърг и факта, че бебето на Линдбърг е било отвлечено от „фермерска къща“.

Така нареченият съучастник на Сонеджи. Нерешен проблем.

Сонеджи е бил забелязан също около къщата на семейство Сандърс, ако можеше да се вярва на Нина Серизиър. Още един нерешен проблем.

Наистина ли става дума за раздвоение на личността? Обществото на психолозите няма единно мнение дали изобщо съществува такъв феномен. Случаите не раздвоение на личността са изключително редки. Не бяха ли това византийски номера на Гари Мърфи? Възможно ли бе той да играе и двете личности?

Какво се е случило с Маги Роуз Дън? Кръгът се затваряше с нея. Какво се е случило с Маги Роуз?

Върху разнебитеното табло на поршето си все още пазех една от малките свещички, които раздаваха около съдебната зала във Вашингтон. Запалих я. Подкарах обратно към Вашингтон и тя гореше в падащия мрак. Не забравяйте Маги Роуз!

Глава 64

Вечерта имах среща с Джези и през целия ден тръпнех в очакване. Срещнахме се в мотел „Ембаси Суитс“ в Арлингтън. Заради пиесата, наводнила града във връзка с процеса, ние много внимавахме да не ни видят заедно.

Джези пристигна след мен. Изглеждаше страхотно секси в късата си черна рокля. Носеше черни чорапи с ръб и обувки на висок ток. Имаше червило и руж по страните. В косата си бе затъкнала малко сребърно гребенче. О, спри, сърце!

— Идвам от официален обед — обясни тя и изрита обувките си. — Ставам ли за висшето общество?

— Със сигурност ставаш за моето общество.

— Ще се върна след минутка, Алекс. Само минутка.

И тя изчезна в банята. След малко надникна оттам. Аз се бях проснал върху леглото. Дюшекът като че ли попиваше напрежението ми. Животът отново беше хубав.

— Хайде да се изкъпем. Какво ще кажеш? Да отмием прахоляка — предложи Джези.

— Това не е прахоляк. Това съм аз.

Станах и отидох в банята. Ваната беше квадратна и необикновено просторна. Плочките бяха в синьо и бяло и сякаш искряха. Скъпите дрехи на Джези бяха разпилени по пода.

— Бързаш ли? — попитах аз.

— И още как.

Беше напълнила ваната до ръба. Няколко своеволни сапунени мехурчета се издигнаха и се пукнаха при допира в тавана. Виеше се пара. Миришеше на селска градина.

Тя опита водата с ръка. После дойде при мен. Сребърното гребенче все още бе в косата й.

— Чувствам се малко напрегната.

— Личи ти. Веднага познах.

— Мисля, че е време малко да се полекуваме.

Направихме го. Ръцете на Джези се справиха с копчето на панталона ми, след това и с ципа. Устните ни се докоснаха, отначало леко, после силно.

Изведнъж, както стояхме прави до ваната с издигащата се пара, Джези ме пое в себе си. Две-три бързи движения, след което се отдръпна от мен. Лицето, вратът и гърдите й се бяха зачервили. За миг си помислих, че нещо не е наред.

Изненада, шок, удоволствие от проникването в нея, после бързо разделяне. Тя наистина беше напрегната. Почти жестока.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Ще получа сърдечен удар — прошепна Джези. — По-добре си намисли някаква история за пред полицията. Олеле, Алекс.

Хвана ме за ръка име дръпна вътре във ваната. Водата беше топла, точно колкото трябваше. Както и всичко останало.

Избухнахме в смях. Все още бях по бельо, но малкият Алекс се звереше през цепката. Свалих си слиповете.

Повъртяхме се във ваната, докато се озовахме един срещу друг. Не разбрах как Джези се оказа отгоре ми. Желанието да се слеем ни бе завладяло напълно. Тя се наведе назад и преплете пръсти на тила си. Наблюдаваше ме с някакъв странен израз на любопитство и очарование. Червенината по шията и гърдите й беше станала още по-гъста.

Изведнъж дългите й крака се вдигнаха над водата и се сключиха зад главата ми. Направи няколко тласъка и двамата издивяхме едновременно. Тялото й се стегна. Мятахме се и стенехме. Водата преливаше от ваната на талази.

Обгърна ме с ръце и крака. Водата стигаше до носа ми.

После потънах. Джези беше върху мен. Усещането, че съм на ръба на оргазма, прониза съществото ми. И двамата свършвахме. Само дето аз щях и да се удавя. Чух отново Джези да стене, но през водата звукът достигаше до мен странно приглушен.

Удоволствието експлодира в мен точно когато въздухът ми свърши. Нагълтах вода и се разкашлях.

Джези ме спаси. Издърпа ме нагоре и взе лицето ми в двете си ръце.

Спасение. Блажено спасение.

Останахме прегърнати плътно. Изцедени до капка, както пише в любовните романи. По пода имаше повече вода, отколкото във ваната.

В този миг чувствах единствено, че се влюбвам все повече и повече. Поне в това бях сигурен. Всичко останало в живота ми бе неизвестност и хаос, но едно знаех със сигурност. Имах Джези.

Към един през нощта трябваше да си тръгна. За да съм вкъщи, когато децата се събудят. Джези ме разбираше. След процеса щяхме да обсъдим тези неща на по-бистра глава. Джези искаше да опознае Джанел и Деймън. Разбрахме се да стане постепенно.

— Вече ми липсваш — каза тя, когато се приготвих да си вървя. — По дяволите… Не си отивай… Знам, че трябва, но…

Свали сребърното гребенче от косата си, постави го в ръката ми и я сви.

Излязох в нощта, а гласът й още звучеше в ушите ми. Вън на паркинга отначало имаше само тъмнина.

Изведнъж двама мъже изскочиха пред мен. Автоматично посегнах към кобура под мишницата. Единият от тях включи ослепяващ прожектор. Другият насочи фотоапарат към лицето ми.

Пресата ни беше намерила двамата с Джези. По дяволите! Случаят с отвличането беше толкова нашумял, че всичко, свързано с него, се превръщаше в сензация. От самото начало бе така.

Зад двамата мъже вървеше някаква млада жена. Имаше дълга черна къдрава коса. Изглеждаше като участник в снимачен екип на филм от Ню Йорк или Лос Анджелис.

— Детектив Алекс Крос? — попита един от мъжете. Междувременно партньорът му ме снима няколко пъти. Светлината от светкавицата му огря паркинга.

— Ние сме от „Нашънъл Стар“. Искаме да говорим с вас, детектив Крос.

Долових английски акцент. „Нашънъл Стар“ е американски таблоиден вестник, който се издава в Маями. От най-жълтите.

— Какво общо има това, което става тук, със случая? — обърнах се към англичанина, като премятах с пръсти в джоба си сребърното гребенче на Джези. — Това е лично. Не е новина. Никому не влиза в работата.

— Наша работа е да преценим — заяви той. — Засега не знам, приятел. Може да са важни контактите между полицията на Вашингтон и Службата за охрана. Тайни разговори или нещо подобно.

Жената вече чукаше на вратата на стаята. Гласът й проехтя като удар по железен варел.

— „Нашънъл Стар“ — обяви тя.

— Не излизай — извиках на Джези.

Вратата се отвори и Джези се появи напълно облечена. Загледа се в къдрокосата жена и изобщо не се опита да прикрие презрението си.

— Сигурно много сте горди с това — обърна се тя към репортерката. — Вероятно никога досега не сте били толкова близо до наградата „Пулицър“ за най-добра журналистика.

— Ами! — не й остана длъжна другата. — Познавам Роксана Пулицър. А сега познавам и вас двамата.

Глава 65

Свирех на пианото потпури от мелодии на Кийт Сует, Бел Бив Дивоу, Хамър и Пъблик Енеми. Останах на верандата и забавлявах Деймън и Джанел до към осем сутринта. Беше сряда — същата седмица, в която двамата с Джези бяхме неприятно изненадани от репортерите в Арлингтън.

В кухнята Нана четеше най-новия брой на „Нашънъл Стар“, който бях купил за нея. Чаках да ме извика вътре.

Тя не го направи и аз станах от пианото, за да си получа заслуженото. Поръчах на Деймън и Джанел да стоят мирни.

— Стойте тук. Няма да мърдате.

Както всяка друга сутрин, Нана пиеше чай. Остатъците от свареното яйце и препечената филийка бяха още върху масата. Вестникът със сензацията лежеше небрежно сгънат на кухненската маса. Дали го бе чела? Не можех да отгатна по лицето й или от състоянието на вестника.

— Прочете ли статията? — бях принуден да попитам.

— Прочетох достатъчно, за да разбера за какво става дума. Видях и снимката ти на първа страница. Струва ми се, че хората така четат подобен род вестници. Винаги ме е учудвало, че в неделя сутрин след църква хората си купуват такъв вестник.

Седнах на масата срещу нея. Заля ме вълна от силни чувства и отдавнашни спомени. В съзнанието ми изникнаха редица разговори като този от нашето съвместно минало.

Нана си взе филийка препечен хляб. Потопи я в сладкото от портокалови корички. Ако птиците можеха да се хранят като хората, вероятно щяха да го правят като мама Нана. Беше като произведение на изкуството.

— Тя е красива и, не се съмнявам, много интересна бяла жена. Ти си много красив негър, който понякога носи и умна глава на раменете си. На много хора тази картина не им харесва. Не си изненадан, нали?

— Ами ти, Нана? Ти харесваш ли я? — попитах аз.

Мама Нана въздъхна тихо. Остави чашата си с чай и тя издрънча.

— Виж какво ще ти кажа. Не ми е известен медицинският термин, Алекс, но ти така и не успя да превъзмогнеш загубата на майка си. Виждах го, докато беше малък. Струва ми се, че и сега го забелязвам от време на време.

— Нарича се „посттравматичен стресов синдром“ — обясних аз. — Ако те интересува точния термин.

Нана се усмихна на моето бягство в специалната терминология. И преди съм го правил.

— Никога не бих коментирала това, което ти се е случило, но то си казва думата, откакто дойде във Вашингтон. Забелязах също, че невинаги съумяваше да намериш мястото си сред другите. Както децата умеят. Спортуваше, с твоя приятел Сампсън крадяхте от магазините, винаги си бил труден. Но четеше книги и беше умерено чувствителен. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Може отвън да си корав, но не и отвътре.

Вече невинаги попивам безрезервно заключенията на Нана, но някои от наблюденията й все си ги бива. Наистина не си паснах добре с момчетата от Югоизточния квартал, но с течение на времето нещата тръгнаха към по-добро. Сега ме приемат съвсем нормално. Детектив/доктор Крос.

— Не исках да ти причинявам болка или да те разочаровам във връзка с това — върнах се аз към статията в таблоида.

— Не ме разочароваш — каза баба ми. — Ти си моята гордост, Алекс. Почти всеки ден от живота ми носиш огромно щастие. Като те гледам с децата, като виждам какво вършиш тук за квартала, когато знам, че все още си готов да уйдисваш на акъла на една стара жена…

— С последното виждам голям зор — прекъснах я аз. — Що се отнася до така наречената новина от вестника… Седмица, а може би и повече, ще бъде непоносимо. После ще отшуми.

Нана поклати глава. После бялата й коса се върна на мястото си, всяко косъмче където трябва да бъде.

— Не. Хората няма да забравят. Някои ще го помнят, докато си жив. Както се казва, ако не можеш да изтърпиш наказанието, не извършвай престъплението.

— Кое е престъплението? — попитах аз.

С опакото на ножа Нана започна да събира трохите по масата.

— Ти ще ми кажеш. Защо двамата с Джези Фланаган се промъквате като крадци, щом като всичко е честно и почтено? Ако тя те обича и ти я обичаш? Обичаш ли я, Алекс?

Не отговорих веднага. Разбира се, че обичах Джези. Но колко? И къде щеше да ни изведе това? А трябваше ли да ни извежда някъде?

— Не знам със сигурност, поне в смисъла, в който ме питаш — отговорих най-сетне. — Точна това се опитваме да разберем. И двамата сме наясно с последствията.

— Ако със сигурност я обичаш, Алекс, то и аз я обичам. Аз съм с теб, Алекс. Захванал си се с нещо прекалено голямо. Понякога си твърде умен, за да бъдеш щастлив. И си малко особен, според стандарта на белите.

— Ти затова толкова много ме обичаш — заявих аз.

— Това е само една от причините, моето момче.

Тази сутрин двамата с баба ми стояхме дълго прегърнати до кухненската маса. Аз съм голям и силен, а Нана е тънка и крехка, но също толкова силна. Беше като едно време. Никога не порастваш напълно, когато си около родители, баби и дядовци. И със сигурност не порастваш около Мама Нана.

— Благодаря ти, старице — казах й аз.

— И съм горда с това!

Както обикновено нейната дума беше последна.

Звънях у Джези няколко пъти същата сутрин, но не си беше вкъщи или не вдигаше телефона. Не беше включила и телефонния си секретар. Замислих се за нашата нощ в Арлингтън. Тя беше толкова напрегната. Още преди да се появят тези от „Нашънъл Стар“.

Поколебах се дали да не отскоча с колата до апартамента й, но размислих. Нямахме нужда от нови сензационни фотографии или вестникарски истории, докато процесът вървеше към края си.

През деня в службата почти никой не ми проговори. Ако преди бях хранил съмнения, сега вече ми стана ясно колко съм сгазил лука. Голям гаф.

Затворих се в кабинета си, седнах сам с термос кафе и се завзирах в четирите стени. Бяха покрити с улики от отвличането. Започнах да се чувствам виновен, възмутен и ядосан. Искаше ми се да счупя нещо стъклено, както бях направил един-два пъти след смъртта на Мария.

Седях си пред държавното металносиво бюро с гръб към вратата. Гледах работната си програма за седмицата, но всъщност не виждах нищо от написаното на листа.

— В тая работа си сам-самичък, скапаняк такъв — чух зад гърба си гласа на Сампсън. — Този път си сам-самичък. Докарал си се като месо на шиш.

— Не ти ли се струва, че подценяваш положението? — попитах аз, без да се обърна към него.

— Мислех, че ще поговориш с мен, когато решиш да говориш. Знаеш, че аз знам за вас двамата.

Няколко кръгчета от кафе върху листа с програмата задържаха погледа ми. Ефектът на Браунинг? Какво, по дяволите, беше това? Напоследък паметта ми, а и всичко останало, ми изневеряваха.

Най-после се обърнах с лице към него. Беше се издокарал в кожени панталони, със стара плетена шапка и черна жилетка от лъскав изкуствен материал. Тъмните очила успешно криеха изражението му. Всъщност той се опитваше да бъде обаятелен и мил.

— Какво става според теб? — попитах аз. — Какво говорят?

— Никой не е доволен от развоя на проклетия процес. Прекалено малко „браво!“ се чува от висшите ешелони. Струва ми се, че вкарват в кошарата потенциалните жертвени агнета. Ти със сигурност си сред тях.

— А Джези? — попитах аз, но вече знаех отговора.

— Тя също. Вземане-даване с нашумели негри — отвърна Сампсън. — Ти май не си чул новината?

— Каква новина?

Сампсън издиша кратко и шумно, след което ми снесе последната гореща клюка.

— Взела си е отпуск, а може и да е напуснала Службата. Преди около час, Алекс. Никой не знае дали е скочила сама или са я бутнали.

Веднага позвъних в кабинета на Джези. Секретарката каза, че днес ще отсъства. Позвъних в апартамента й. Никой.

Отидох до дома й, като по пътя наруших неколкократно ограниченията за скорост. По радиото говореше Дерек Макгинти. Обичах да слушам гласа му дори когато не се вслушвам в думите.

В къщата нямаше никой. Но поне и фотографи не се спотайваха наоколо. Помислих си дали да не тръгна за вилата край езерото. От един уличен телефон се обадих в Северна Каролина. Местната телефонистка ми каза, че телефонът е изключен.

— Кога? — попитах аз изненадано. — Снощи звънях.

— Тази сутрин — отговори тя. — Телефонът е бил изключен тази сутрин.

Джези беше изчезнала.

Глава 66

Очаквахме произнасянето на присъдата над Сонеджи/Мърфи.

На 11 ноември съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение. Върнаха се в залата след три дни, а междувременно се носеха безспирни слухове, че не могат да решат дали обвиняемият е виновен или невинен. Целият свят като че ли бе притихнал в очакване.

Сутринта Сампсън ме взе от къщи и заедно отидохме в съдебната зала. Времето се беше постоплило след краткото застудяване, което предвещаваше настъпването на зимата.

Докато приближавахме авеню „Индиана“, си мислех за Джези. Цяла седмица не бях я виждал. Чудех се дали ще се появи в съда, за да чуе присъдата. Беше ми се обадила. Каза, че е в Северна Каролина. Само това каза. Отново бях самотен и това не ми харесваше.

Джези я нямаше пред сградата на съда. Видях Антъни Нейтън да слиза от сребрист мерцедес. Настъпваше неговият звезден час. Репортерите го накачулиха. Приличаха на ято врабчета, нахвърлили се върху трошички стар хляб.

Журналистите от телевизията и вестниците се опитаха да изкопчат нещо от мен или от Сампсън, преди да успеем да избягаме нагоре по стълбите на съда. И двамата не се натискахме за интервюта.

— Доктор Крос! Доктор Крос, моля ви — извика някой от тях и аз познах пискливия глас на водещата новините в местната телевизия.

Трябваше да спрем. Бяха ни последвали, пред нас също се оказа пълно с репортери. Сампсън изтананика част от „Няма накъде да бягам“ на Марта и групата Ванделас.

— Доктор Крос, смятате ли, че вашите показания могат да помогнат на Гари Мърфи да се измъкне от присъда за предумишлено убийство? Че непреднамерено сте му помогнали да избегне наказанието?

Нещо се скъса в мен.

— Щастливи сме да участваме в „Супер боул“36 — заявих аз много сериозно в обективите на няколко миникамери. — Алекс Крос ще се съсредоточи върху играта си. Останалото ще се нареди от само себе си. Алекс Крос благодари на Всевишния за възможността да играе на това ниво. — Надвесих се над репортера, който зададе въпроса. — Разбирате ли какво искам да кажа? Ясно ли е?

Сампсън се усмихна и каза:

— Колкото до мен, все още чакам доходоносно предложение да рекламирам маратонки или газирани напитки.

После продължихме нагоре по стръмните каменни стъпала към федералния съд.

Когато стъпихме в огромното пещероподобно фоайе, равнището на шума можеше спокойно да увреди слуха ни. Всички се бутаха и натискаха, но някак цивилизовано, както официално облечените хора ви бутат в гърба на излизане от „Кенеди Сентър“37.

Процесът срещу Сонеджи/Мърфи не бе първият, в който раздвоението на личността стоеше в основата на защитата. Но все пак беше най-нашумелият. Той повдигна емоционалните въпроси за вината и невинността, които хвърляха сянката на съмнение върху решението на съдебното жури… Ако Гари Мърфи беше невинен, как би могъл да бъде осъден за отвличане и убийство? Адвокатът му бе успял да засади семенцето на съмнението в нашите глави.

Горе в залата зърнах Нейтън. По време на заседанията на съда бе постигнал всичко, на което се е надявал.

— Ясно е, че в съзнанието на обвиняемия се борят две личности — беше казал той на съдебните заседатели в заключителната си реч. — Едната от тях е също толкова невинна, колкото всички вие. Гари Мърфи е добър човек. Гари Мърфи е съпруг и баща. Гари Мърфи е невинен!

Проблемът беше труден и представляваше сериозна дилема за съдебните заседатели. Беше ли Гари Сонеджи/Мърфи умел и зъл социопат? Осъзнаваше ли действията си и можеше ли да ги контролира? Имаше ли „съучастник“ в отвличането и в убийството на поне едно от децата? Или от самото начало е действал сам?

Никой не знаеше истината освен, може би, самият Гари. Нито дори експертите психолози. Нито полицията. Нито пресата. Нито аз.

До какво заключение щеше да стигне съдебното жури от „равни по положение“38 на Гари?

Първото събитие тази сутрин беше въвеждането на Гари в претъпканата и шумна съдебна зала. В обикновения си син костюм имаше познатия ни чистичък и момчешки вид. Приличаше на банков служител в малко градче, а не на подсъдим в дело за отвличане и убийство.

Чуха се откъслечни аплодисменти, което доказваше, че напоследък дори и похитител може да има своята възхитена публика. Процесът несъмнено се радваше на вниманието на не една перверзна откачалка.

— Кой казва, че в Америка вече няма герои? — попита ме Сампсън. — Харесва им този побърканяк. Личи си в блесналите им очички. Новият усъвършенстван Чарли Менсън39, само че вместо превъртяло хипи имаш превъртяло юпи.

— Сина на Линдбърг — напомних му аз. — Дали през цялото време не е целял точно това? Дали не е част от неговия гениален план да се прочуе?

Съдебните заседатели влязоха в индийска нишка в залата. Изглеждаха замаяни и непоносимо напрегнати. Какво ли са решили — по всяка вероятност късно снощи?

Един от тях се препъна, докато заемаха местата си. Падна на едно коляно и останалите след него трябваше да спрат. Този дребен инцидент сякаш подчерта цялата деликатност на процеса.

Погледнах към Сонеджи/Мърфи и ми се стори, че на лицето му се мерна лека усмивка. Дали не станах свидетел на негова дребна грешка? Какви ли мисли препускаха из главата му сега? Каква ли присъда очакваше?

Във всеки случай личността Гари Сонеджи, „Лошото момче“ би оценило иронията на момента. Вече всичко беше готово. Представление, в чийто център беше той. Без значение какво ще се случи, това бе най-големият ден в живота му.

Искам да съм някой!

— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение? — попита ги съдийката Каплан, когато седнаха.

Малък сгънат лист хартия мина от ръка в ръка, докато стигна до нея. Лицето й остана непроницаемо, докато четеше решението. После го върна на председателя на съдебното жури. Процесуалната процедура беше процедурно спазена.

Председателят, който остана прав, започна да говори с ясен, но треперлив глас. Казваше се Джеймс Хийкин, петдесет и пет годишен пощенски служител. Червендалестото му, сега на всичкото отгоре и пламнало лице, подсказваше наличието на високо кръвно налягане или просто на напрежение във връзка с процеса.

Той обяви:

— По двете обвинения за отвличане ние признаваме обвиняемия за виновен. По обвинението в убийството на Майкъл Голдбърг ние признаваме обвиняемия за виновен.

Джеймс Хийкин не каза Мърфи, а само „обвиняемия“.

Съдебната зала избухна. Оглушителният шум се отразяваше в каменните колони и мраморните стени. Репортерите препуснаха към телефоните в коридора. Мери Уорнър получи прочувствени поздравления от младите си сътрудници. Антъни Нейтън и екипът му бързо напуснаха залата, като избягваха всякакви въпроси.

Пред залата се разигра една особено трогателна сцена.

Докато охраната извеждаше Гари, жена му Миси и малката му дъщеря Рони се втурнаха към него. Тримата отчаяно се прегърнаха и заридаха на глас.

Никога преди не бях виждал Гари да плаче. Ако това беше представление, то беше поредното му великолепно изпълнение. Ако играеше роля, то тя изглеждаше крайно достоверна.

Не можех да откъсна очи от него, докато двама униформени служители на съда не го откъснаха най-сетне от семейството му и не го отведоха.

Ако разиграваше театър, то той не допусна нито един погрешен жест. Изглеждаше напълно погълнат от жена си и дъщеря си. Нито веднъж не погледна към залата, за да види дали се радва на зрителско внимание.

Изигра го фантастично.

Дали пък Гари Мърфи не беше невинен човек, току-що осъден за отвличане и убийство?

Глава 67

„Напрежение, напрежение!“ — тананикаше си Джези мелодията, която звучеше гръмко в главата й.

Кожата й бе опъната като барабан на челото, докато се спускаше по лъкатушния планински път без сянка от предпазливост или страх. На всеки завой тя силно се накланяше, но не превключваше от четвърта скорост мощния си мотоциклет. Елите, издадените закръглени камъни и старите телефонни жици се сливаха в размазано петно, когато профучаваше покрай тях. Всичко бе неясно и объркано. Имаше чувството, че от една година лети в безтегловност, а може би цял живот. Скоро щеше да експлодира.

Никой не разбираше какво означава да си под такова напрежение толкова дълго време. Дори като дете тя винаги се страхуваше да не допусне дори една грешка, да не би да не е съвършената малка Джези, та майка й и баща й да не я обичат.

Съвършената малка Джези.

„Не е достатъчно да си добра“ и „Доброто е враг на великото“ повтаряше баща й почти всеки ден. И тя беше пресметлива отлична ученичка. Стана мис „Популярност“. Впускаше се във всяко възможно начинание. Преди няколко години Били Джоуел бе записал песента „Напрежение“. Отразяваше много точно състоянието, в което тя се намираше, откакто се помнеше. Трябваше да намери начин да му сложи край, а сега като че ли знаеше как.

Превключи на трета, когато наближи вилата край езерото. Всички лампи светеха. Иначе наоколо изглеждаше съвсем спокойно. Водата в езерото беше гладка и черна и се сливаше с планината. Но лампите бяха запалени. А тя не ги беше оставила светнати.

Слезе от мотоциклета и влезе бързо вътре. Външната врата бе отключена. Вътре нямаше никой.

— Има ли някой? — провикна се тя.

Провери в кухнята и в двете спални. Никой. По нищо не личеше, че някой е влизал. Освен по лампите.

— Хей, кой е тук?

Куката на кухненската врата срещу комари беше свалена. Излезе навън и тръгна към кея.

Нищо.

Никой.

Изведнъж от лявата си страна чу плясък. Видя размазаните очертания на крила над водата.

Застана на края на кея и тежко въздъхна. В главата й още звучеше песента на Били Джоуел. Подиграваше се и се надсмиваше над себе си. „Напрежение, напрежение.“ Чувстваше го с всеки сантиметър от тялото си.

Някой я сграбчи. Силни ръце я стиснаха като в менгеме. Тя изпищя.

Сложиха й нещо в устата.

Джези си пое въздух. Разпозна „Колумбийското злато“. Добър наркотик. Отново си пое дъх. Отпусна се в силните ръце, които я държаха.

— Липсваше ми — чу тя глас зад себе си.

Били Джоуел продължаваше да крещи в главата й.

— Какво правиш тук? — попита тя най-сетне.